Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

  • Модератор Военно дело
Публикува (edited)

Въпроса с влиянието на БКП между войните е интересен и поне мен ме вълнува силно.

Предлагам да обсъдим тази тема без идиологизиране и простотий.

Настоятелно моля всички да не споменават в тази тема събития и личности извън разглеждания период (1919-1941)!

Това което аз поне мога да кажа на първо четене. След ПСВ всички партии са със силно понижен имидж. Единствено БЗНС и комунистите бележат бърз и мощен ръст, тъй като те не участват в правителствата. От 28 ноември 1918 до октомври 1919 България се управлява от коалиционно правителство на Теодор Теодоров в което има участва и БЗНС, а след оставката му на 6 октомври 1919 се състоят избори.

На изборите на 19 август 1919 шесте буржуазни партии получават общо 66 депутати, БЗНС 85, комунистите 47 и социалдемократите 38. Александър Стамболийски сформира първото си правителство. БКП и БРСДП отказват да сътрудничат с БЗНС (защо) и единствената възможност на Стамболийски е коалиционно правителство с подкрепата на народняшката партия (дава и две министерства) и прогресивно либералната (едно министерство).

Историческия 1 конгрес на БКП в която тя прие името си се състои от 25 до 27 май 1919. Партията по това време е възходящо. По това време тя има 22 533 членове, което е 7 пъти повече отколкото има БРСДП (т с) през 1915. Трябва да се отчете, че 2/3 от членовевете са селяни. Това буди тревога сред ръководителите, че така се размива класовата същност на партията, но по лошото е, че заплашва партията с масов отлив когато положението в страната се нормализира. Новите лидери като Васил Коларов и Георги Димитров са казано по модерному популисти, които не мислят толкова за социалното положение на работниците, а за масовизацията на партията, нарастващото и влияние и евентуално вземане на властта. Димитър Благоев ще им се противопоставя и ще ги критикува, че с безсмислената си напористост и ожесточена безкомпромистност само влошават социалното положение на работническата класа.

Тази ситуация обаче е само временна, понеже Стамболийски не желае да си сътрудничи с буржуазните партии, тъй като има радикални идеи.

Същевременно БКП и БРСДП сключват съглашение за взаимопомощ при бутане на правителството на БЗНС. Трябва да се каже, че през цялото управление на БЗНС до 1923 БКП се отнася отрицателно към него и прави всичко възможно за да го събори от власт или поне да го разклати. От своя страна земеделците също се стараят по всеки възможен начин да пречат на комунистите.

Както се вижда по време на изборите през 1919 БЗНС са първа политическа сила, а БКП са втора. Веднага след изборите БКП с подкрепата на БРСДП поема курс на бутане на правителството. Започва масова стачна вълна, в повече от 135 стачки участват над 80 000 души. В края на декември стачната вълна достига върхът си, а в края на месеца е обявена и обща транспортна стачка. От 29 ноември до 3 януари се провежда и обща политическа стачка.

Правителството действа твърдо, използвани са стачко изменници, полицията и дори армията, нещо повече използвани са дори съюзнически окупационни части за подавяне на стачките със сила. В страната е обявено военно положение, сформирани са и вземат участие въоражени групи на БЗНС- Оранжевата гвардия, наричани сред народа сопаджий. Масови са случаите на побои, арестуване и задържане. На 17 февруари социалдемократите прекратяват стачката, което води до разрив в отношенията им с БКП. Стачката завършва с провал на 19 февруари 1920. БЗНС е отстояло своята власт, но БКП е показало значителна сила.

На 20 март 1920 се провеждат нови парламентарни избори, на които БЗНС взема 39% от гласовете и 110 депутати. Тъй като при тази ситуация е невъзможно сформирането на самостоятелно правителство са касирани 13 депутати от които 9 комунисти.

През тези избори БКП вземат 50 депутатски места, което е повече от прешните избори (имат тогава 47).

В началото Благоев има все още голямо влияние в БКП, според книгата която чета, малките букви (т.с.) след БКП са по настояване на Благоев, за да се подчертае приемствеността в партията. Самия Благоев е марксист и смята, че до революция у нас е още далеч. За разлика от него Коларов и Димитров са ленинци, те смятат, че капитализма може да бъде бутнат в "слабите звена", тоест дори и в изостанала България. Затова и поемат курс заедно със социалдемократите за събаряне на правителството в края на 1919.

След провала му, разрива с БРСДП и идването на власт на БЗНС се започва курс на опозиция и едновременно с това на болшевизация. На 15 януари 1920 в София се състоя учередителната конференция на Балканската Комунистическа Федерация БКФ, която бе дирижирана пряко от Москва. В София се провеждат също втората (1921 и четвъртата 1922 конфернции което ясно показва ролята която отделя Москва на БКП в своите балкански планове. Още учредителния форум издига лозунга за общобалканска комунистическа революция, след което следва да се изгради балканска съветска федеративна република, в която народите по един справедлив начин могат да се самоопределят.

За българите въпроса със самоопределянето на народите е жизнено важен, поради репресиите над българското население останало извън границите на България, но постановката за Балканска съветска федерация предизвиква недоволство, понеже практически отлага въпроса за бъдеще намиращо се извън хоризонта.

Още през първия конгрес на БКП се възприема принципа на демократичен централизъм. Много бързо обаче всякакъви обсъждания са прекратени и партията започва да се управлява от малък брой хора, а в нея цари желязна дисциплина.

На третия конгрес на БКП се прие по ленински, че селяните са съюзник на пролетариата и по точно безимотните, малоимотните и средните. Поради големия си брой, с тяхна помощ следва да се вземе властта и да се предаде на работническата класа. Все пак в БКП не са напълно болшевизирани, защото Благоев счита дребни селяни тези разполагащи с до 100 декара земя, а за средни от 120 до 180 декара, което реално включва огромната селска маса.

На четвъртия конгрес на БКП през 1922 се възприема тактиката на коминтерна за единен антикапиталистически и антифашистки фронт с другите леви сили. От ръководството на БКП обаче нямат ни най малко намерение да си сътрудничат с БЗНС или БРСДП, те издигат лозунга, че трудещите се следва да напуснат тези партии и да дойдат в БКП. Едновременно с това БКП поддържа БЗНС в процесите срещу виновниците за националната катастрофа (реална разправа с буржуазната опозиция), но при това по места дава директива ситуацията да се нажежава. Умишлено на места са разпалвани ръкопашни схватки между привърженици на БКП и такива на БЗНС.

През 1922 и 1923 БЗНС започва да се готви за пълно вземане на властта и установяване на тоталитарен режим. Стабмболийски определя враговете така- на първо място ВМРО поради въоражението си, на второ място БКП поради голямото си влияние и Конституционния блок (буржуазната опозиция).

Новия изборен закон е крайно недомократичен-чети тук

http://hermesbg.org/tr/nova-biblioteka/kniga-19/436-zakonnata-krazhba-na-glasovete-ot-1923-g.html

Комитета за селска диктатура и Оранжевата гвардия започват да действат с насилие да нажежават обстановката. Те си присвояват правото да наказват провинилите се, дори със смърт. На много места избухват ръкопашни схватки, а опозиционери, както комунисти, така и от конституционния блок са арестувани и малтретирани. Опозицията отписва тези избори и на много места кандидатите на БЗНС са оставени да се състезават сами със себе си.

Изборите на 22 април 1923 дават на БЗНС 569139 гласа (52,7%) но 85,6% от депутатите. Така БЗНС взема 212 депутати, БКП 16, Конституционния блок 15, а БРСДП 2 места.

БКП нарича новото правителство "земеделска фашистка тирания", и предполага, че предстои решителна схватка.

Обаче, противно на очакванията на Стамболийски преврата не е извършен от БКП, а от буржуазията.

Стигаме до самия преврат. Него няма да описвам, понеже той стои извън рамките на темата. Все пак съм длъжен да кажа, че това съвсем не е бил фашистки преврат, и няма общо с Италия.

Веднага след преврата в БКП доволно потриват ръце гледайки сеира на "сблъсъка на двете крила на буржуазията селската и градската". Видни ръководители като Димитър Благоев и Тодор Луканов (дядо на Андрей Луканов) застават на позиция че комунистическа революция е невъзможна и е по добре да се изчака двете крила на буржуазията да се отслабят едни други, още повече, че БКП е втората политическа сила в България. Обаче младите в БКП наречени леви комунисти са на друго мнение, например Васил Коларов намиращ се по това време в СССР изпраща телеграма партията да се противопостави бързо и решително на преврата, та ако ще и в сътрудничество със Стамболийски. При избухналото стихийно юнско въстание против преврата вземат участие привърженици на БЗНС и само отделни членове на БКП. Благоев успява да наложи мнението си и БКП не подкрепя земеделците. Единственото изключение е Плевен където местния партиен ръководител Асен Халачев повежда комунистите на борба и съдейства за превземането на Плевен. Много скоро той получава телеграма да прекрати борбата от Тодор Луканов, което и прави. Впоследствие е арестуват, бит и убит от превратаджийте. Всъщност Асен Халачев е единствения комунист убит при юнското въстание според "Звезди във вековете". Колко точно комунисти и каква точно помощ са оказали на БЗНС си остава отворен въпрос.

Тази позиция въобще не се харесва на Коминтерна, откъдето се сипят обвинения, че партията не е достатъчно болшевизирана и не следва ленинската тактика при корниловия метеж (тоест иска се да подкрепи БЗНС, а после да го свали от власт).

ЦК отговаря, че гражданска война в страната няма, поради което не е нужна и въоражена намеса на партията. Това поведение вбесява Карл Радек, който обвинява българските комунисти в сервилна инертност и безгръбначна капитулация. В България е изпратен Васил Коларов, който заедно с Георги Димитров получават задача да овладеят партията, вразумят старите и организират въоражено въстание.

На съвещанието между 5 и 7 август на ЦК на БКП младите Коларов и Димитров овладяват партията и поемат курс към въоражено въстание. Идеологическата подготовка е възложена на Георги Димитров който през август 1923 написва няколко статии. Целта на въстанието не е установяване на диктатура на пролетариата, а установяване на работническо-селско правителство. Отправени са призиви към БЗНС, БРСДП и радикалите за съвместно участие в завземането на властта.

Тези призиви не водят до нищо съществено, единствения реален резултат е договорката с малка група леви земеделци водени от Петко Д Петков да подкрепят въстанието.

Тук следва да се каже нещо много важно. През 1923 БКП до голяма степен е загубила масовостта си която има през 1919 и 1920. Позициите на БКП дори сред работническата класа не са перфектни. В подконтролните на БКП профсъюзи в които членуват не само комунисти, но и безпартийни включват само 1/10 от всички работници, не стига това, а само 1 от всеки 10 членуващ в профсъюзите на БКП членува и в партията. Всичко в БКП членуват 3553 работници.

Подготовката за въоражени действия не е посрещната с ентусиазъм сред комунистите в градовете, но по сегата желанието за съпротива е по голямо и много селяни в повечето случаи не комунисти се включват в подготовката.

Подготовката за въстанието не остава тайна и за правителството. На 12 септември 1923 са арестувани над 2500 комунисти сред които и отговорникът за военно-техническото осигуряване Коста Янков. Това вещае пълен провал за въстанието, правителството явно е подготвено за неговото избухване и взема крути мерки. Въпреки това, на 15 септември ЦК излиза с решение, че въстанието е неизбежно и не е възможно да се отложи. Едва 5 дни по късно на 20 септември ЦК избира Главен революционен комитет в състав Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. Въстанието е насрочено за 22 срещу 23 септември.

Първи започват въстанически действия комунистите в село Мъглиж, Казанлъшко на 13 срещу 14 септември. Присъединява се и организацията на БКП от село Голямо Дряново. Въстаниците превземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации от съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж, те се оттеглят в планините. На 12 септември в Стара Загора е съставен акционен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19/20 септември въстават села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.
На 22 септември революционен комитет, в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта под ръководството на Иван Пейчев е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след сражение отблъсква въстаниците от града. На свой ред, правъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов отблъсква войската и наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжени цивилни поддръжници на правителството и завземат града. Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.
Правителството на Александър Цанков, което се опира на българската армия, обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи войскови сили за справяне с въстанието. Срещу въстаниците се сражават и цивилни доброволци, наречени по-късно и шпицкомандаджии. Комунистическото ръководство на въстанието също обявява военна мобилизация за създаването на отряди на работническо-селската власт, като се създават и транспортни и снабдителни отряди в овладените от него райони. Пристъпва се към реквизиции и клане на животни по домовете на селяните за изхранване на въстаническите отряди.
В помощ на обкръжения от въстаниците в Лом конен полк и въоръжени от властта цивилни е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей, но то не успява да наклони везните в тяхна полза. След тридневни улични боеве правителствените сили, командвани от подполковник Халачев, отблъскват въстаниците от Лом.
На 25 септември сутринта, под ръководтсвото на Гаврил Генов, въстаниците нападат насочващите се в гръб на въстанието във Фердинанд войскови части при гара Бойчиновци и след ожесточено сражение ги разбиват. Победата повдига бойния дух на въстаниците и те се насочват към Враца, но след сражение с правителствени войски са отблъснати. Въстанически сили също са разбити след ожесточен бой при Брусарци с частите на Видинския гарнизон. В същото време е преодоляна съпротивата на въстаниците в Петроханския проход. Многобройни тежковъоръжени войскови части напредват в посока към Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия. На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят само откъслечни боеве между отстъпващите въстаници и армията.

В Пловдив и околността въстанието не е подкрепено от местното население и практически не избухва. В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей.
След заминаването на Димитров и Коларов за Северозападна България, в София не се предприемат подготвителни мерки за въстание. Причината за това е, че софийската организация на БКП е доминирана от привърженици на легалната съпротива срещу режима на Цанков. В крайна сметка е организиран военнореволюционен комитет в състав Антон Иванов, Димитър Гичев и Тодор Атанасов, но той е разкрит и членовете му са арестувани още на 21 септември. Неизбухването на въстанието в София позволява на правителството да използва силните военни части, съсредоточени там срещу въстаниците в други части на страната.
Въстанието избухва в ограничен мащаб в Ихтиманско и Самоковско, както и в отделни села в околностите на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците са бързо разгромени от силни войски, дошли от София.
Още преди началото на въстанието между БКП и ВМРО се сключва споразумение, според което БКП няма да вдига въстание в Пиринско, а ВМРО няма да пречи на подготовката му в другите части на страната. Впоследствие и двете страни не спазват споразумението. Въпреки споразумението въстават привърженици на БКП от Разложка околия, където ръководител на бунта е Владимир Поптомов. ВМРО се намесва в конфликта на страната на правителството. След кратки въоръжени действия, въстаниците се оттеглят в планините.
Въстание избухва в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.
Сложен е въпроса за жертвите на въстанието. В миналото се е споменавало числото 30 000 убити, според изследване на Музея на революционното движение поименно са известни 841 загинали. Днес се споменава чистото от 5000 убити.

Според изследването на музея на революционното движение направено през 50 те (тоест когато още има живи хора участвали в събитията и не може да се лъже безобразно) жертвите са.

Юнското и септемврийското въстание 876 души

Гражданската война 1924-1926 503 души

Анархисти и членове на партизански групи 105 души

За съжаление, това е единственото изследване което върви по пресните следи и разполага с първична информация. Много трудно е да се каже, колко от споменатите убити са комунисти, анархисти, земеделци или просто разбойници мародери.

Данните публикувани през 1972 година от Музея на революционното движение в България, но неприети, некоментирани и непубликувани доказват манипулиращия характер на издаваната историческа литература в България и нейната подчиненост на водената по това време партийна политика. Историческите факти, противостоящи на по-горе отпечатаните твърдения са:
В Юнското въстание при водените сражения и след това са загинали 35 човека.
В Септемврийското въстание по време на водените бойни действия и от репресии след това са загинали общо 841 човека.
За периода 1924-1926 год. при провеждане на терористични акции и действия на анархистични чети, в междуособиците и противопоставянето на политически противници вътре във ВМРО, нелегална дейност на дейци на БКП в т. нар. Априлски събития и след атентата в църквата, включително и осъдените на смърт, общо загиналите са 684 човека.
От атентата в черквата "Св. Неделя" са загинали не десетки, а 150 човека. Ранени са 300.

При всички положения много хора, както комунисти така и земеделци са арестувани, репресирани, бити, уволнявани и прочее. Важно е да се отбележи позицията на Александър Цанков, той поставя под един знаменател БКП и БЗНС твърдейки, че септемврийското въстание е колкото дело на БКП, толкова и на земеделците. Няма да е пресилено да се резюмира, че масовостта на въстанието е осигурена от земеделци, а не от комунисти. В големите градове въстание няма, а софийската организация на БКП направо го съботира.
Организираните на 18 ноември 1923 избори са фалшифицирани и проведени в обстановката на краен терор. Даже само резултатите от тях са достатъчни.
Демократически сговор 172 места
БЗНС 30 места
БРСДП 29 места
БКП 8 места
Национал либерална партия 6 места
Партия Народно единство 2 места
Разгромът на БКП е пълен. Партията до голяма степен губи масовия си облик. Прочее масовост започва да губи и БРСДП. Икономическата ситуация в страната се подобрява, което води и до притъпяване на икономическия лост на БКП и БРСДП. За мен лично е изключително сложен въпроса какво е влиянието на БКП в обществото след септемврийското въстание и доколко се е сринала подкрепата към него.
В самата партия се заемат да затягат гайките. На първо място е съставен нов ЦК в България начело с Станке Димитров. Във Виена е организирано Задгранично Бюро (ЗБ) на БКП, което следва да служи като трансмисия между БКП и Коминтерна. Ръководителите Димитров и Коларов си поделят отговорността Димитров остава във Виена да ръководи ЗБ, а Коларов заминава за Москва да участва в работата на Коминтерна. С коминтерновски пари във Виена започва издаване на партийния вестник "Работнически вестник" който нелегално се разпространява в България.
Курса на въоражена борба не е свален, но стратегията се променя, в балкана се появяват комунистически чети, които освен борба с правителството понякога се занимават и с разбойничество. Тяхната роля не е голяма и принципно не създават особени проблеми за властта.
Същевременно в Москва продължават да умуват над въпроса как да подпалят комунистическа революция на балканите. Вариантите са два, първо всеобщо комунистическо въстание във всички балкански държави, или силите да се концентрират във вземане на властта в България и оттам да се подпалят балканите. Това отново показва доверието което имат в Москва към БКП и индиректно свидетелства за значимо влияние на комунистите в България.
Важно е да се отбележи, че Москва се доверява за решаване на тази дилема на ръководството на БКП. В началото на 1924 Коларов авторитетно заявява "Различията във възгледите за основните положения на планаза работа на балканите могат да се дефинират така едни заявяват -общобалканска революция и въстание в България като епизод от нея, ние заявяваме -въстанието в България под хегемонията на комунистите ще открие нови хоризонти за революционното движение на Балканите...Общобалканската революция е много сложна за подготовка и скъпа работа. Нашият план е практически по лек за осъществяване и принципиално по издържан...".
Този план получи името "Планът Коларов" и бе приет от коминтерна, който започна да действа съгласно него.
Междувременно се подготвя закон за защита на държавата, който влиза в сила през април 1924. Въз основа на него са разпуснати БКП, създадената малко по рано Партия на труда, Комунистическия младежки съюз, членска маса около 14 000 души, работническа кооперация "Освобождение" членове 80 000 души и Общия работнически синдикален съюз членове около 30 000 души. Важно е да се спомене, че при разпускането си БКП има около 6000 членове. Данните са от 70 те и 80 те години, когато комунистическата пропагаганда лъже безобразно, влизайки в противоречие дори с изследвания писани от Музея на революционното движение.
Планът Коларов е спуснат на ЦК на БКП в България по време на първата и нелегална конференция на Витоша състояла се на 16 и 17 май 1924. Витошката конференция констатира, че революционната криза не е преодоляна, и че са налице условия за ново въстание. Всички партийни сили следва да се насочат към подготовката му. Създаден е и военен център към ЦК. Избухването на новото въстание е насрочено за септември 1924.
По това влеме БКП все по пълно усвоява Ленинските постановки за съчетаване на легалната и нелегалната форми на борба. Нелегалната част следва да се състои от малка партия, но с желязна дисциплина, при това нейното ръководство и част от състава и са "пофесионални революционери", тоест на заплата към коминтерна. Самата БКП започва да разчита почти изключително на финансиране от Коминтерна. За момента легалните действия са почти невъзможни и затова на тях не се обръща особено внимание.
Последвалите събития и по точно тяхното отсъствие показват пълната несъстоятелност на "Плана Коларов". БКП не е в състояние да организира никакво въстание и дори коминтерна я съветва да свали плана и да прекрати въоражената борба. Същевременно властта продължава с разправата си с комунисти и земеделци. Убити са по известните комунисти Димо Хаджидимов, Бижо Бакалов, Тодор Страшимиров, Харалампи Стоянов и много други. Много комунисти са арестувани и бити. Убит е и водача на левите земеделци Петко Д Петков, уби е даже водача на Националлибералната партия Никола Генадиев който се противопоставя на този терор.
Комунистите решават да направят това което могат-да извършат атентат. Според едни мнения случайно, според други планирано се прави опит за залавянето на цар Борис ІІІ. Това се случва на 13 април 1925.
Това е единственото покушение, което изненадва не само жертвата, а и самите нападатели. Ето как става случайната среща на царя с тях.
На 12 април 1925 г., Цветница, Борис III тръгва на лов за глухари в Етрополския балкан. Придружават го четирима души ­ шофьорът, организаторът на царските ловни излети Петър Котев, ентомологът на царския музей Делчо Илчев и адютантът ротмистър Неделчо Стаматов. Ловната експедиция прекарва две нощи на открито и на третия ден, вторник, към девет часа сутринта потегля обратно към София през Арабаконашкия проход. По пътя изпреварват един автобус.
По същото време други петима мъже вървят насреща им покрай шосето и се оглеждат за богати пътници. Това са анархисти и комунисти от Копривщенската чета ­ една от многото въоръжени групи, които бродят из България и нападат органите на властта, а понякога и случайни хора. По примера на хайдутите от времето на турското робство те се наричат четници. Правителството на проф. Александър Цанков обаче ги преследва като разбойници. Част от четниците наистина са такива, но други са хванали гората по политически причини ­ властта ги търси за участие в Септемврийското въстание. И тази петорка е с пъстър състав. Това са анархистите Васил Икономов, Нешо Тумангелов и Васил Попов с прякор Героя или Доктора, и комунистите Антон Ганчев и Нешо Мандалов. По обичая на анархистите командир няма, но безспорните авторитети са Икономов и Тумангелов. Тумангелов преди това е бил в четата на комуниста Йордан Кискинов, но заради склонността му към “експроприации”, т. е. грабежи, е прогонен от нея. За известно време дори има издадена от БКП смъртна присъда, отменена благодарение на Цола Драгойчева. Тогава Тумангелов се присъединява към Копривщенската чета на анархистите Икономов и Попов, чиято храброст е легендарна. И с тях обаче той има разногласия. Докато Икономов се съгласявал да “експроприират” само от богати хора, Тумангелов грабел и бедните. Философията му била: Трябва да им изземем парите, та да се пролетаризират и да дойдат при нас, за да се борим заедно срещу буржоазията.
Според изследователя Станислав Станилов за Васил Попов даже се съчинявали песни. Посред бял ден той убива плевенския окръжен началник. Прякора си Героя обаче получава не за своите разбойнически подвизи, а защото като ученик в Ловешката гимназия решава една много трудна задача. Тогава учителят го нарича герой. Иначе в четата му викат Доктора, тъй като винаги носи със себе си чанта с медикаменти.
На 14 април четниците имат намерение да спрат и оберат някоя кола на подбалканското шосе близо до Гълъбец. Докато оглеждат местността, ги забелязват и по предложение на Васил Героя те се запътват към Арабаконак. Към 10 часа преди обяд насреща си виждат три автомобила ­ две леки коли и автобуса Орхание­София. Планът за нападението е съставен набързо. Четниците са въоръжени само с пистолети и бомби. Решават да пропуснат първата кола и да направят засада на втората. Антон Ганчев застава в дерето под моста, за да я спре. Останалите се скриват около близкия завой.
Когато първата кола отминава, Ганчев се изправя. Твърде рано! От царския автомобил го забелязват и веднага удрят спирачки. Започва престрелка. Васил Икономов хвърля две бомби, но е много далеч. Шофьорът се опитва да обърне колата, за да избягат към Орхание, но тя се блъсва в един телеграфен стълб и се преобръща. Делчо Илчев и Петър Котев са убити, а царят и оцелелите му спътници залягат зад нея. В това време първата кола дава газ и изчезва към Саранци, а шофьорът на автобуса отчаяно се мъчи да обърне по тесния път назад. В паника от изстрелите, пътниците скачат и се разбягват в гората край шосето. Тогава Борис III хуква към автобуса, сяда на волана и обръща към Орхание. По пътя събира слезлите пътници. От експлозиите или от друго от носа му потича кръв, затова хората решават, че е ранен.
В Орхание царят спира пред казармата и вика помощ. С един взвод от 30 души той се връща на мястото на засадата. Междувременно ротмистър Стаматов, който остава последен да го прикрива, след бягството му се изтегля. Нападателите ограбват царския автомобил и напускат полесражението.
Правителството веднага обявява покушението за част от мащабен комунистически заговор. Вдига се голям шум в пресата. На мястото на засадата са поканени чуждестранни журналисти, а на следващия ден, сряда, в София е отслужен благодарствен молебен за спасението на царя и е устроен военен парад. В четвъртък става чудовищният атентат в църквата “Света Неделя” (виж № 1), което сякаш потвърждава официалната версия. Клисарят Петър Задгорски, обвинен за взрива в катедралата, свидетелства, че на 14 април се срещнал в бирария “Тигър” с Никола Петров ­ Васко, който запалва фитилите на експлозива. На срещата Васко му казал, че ходил при четата да й занесе пари, но убийството на царя не успяло. Друг свидетел на процеса за атентата в църквата Иван Хлебаров от Етрополе, твърди, че на 14 април по обяд срещнал нападателите на царя. Те му съобщили, че скоро ще чуе голяма новина от София. Всичко това уж доказва връзката между двата атентата. Според друга версия царят трябвало не да бъде убит, а пленен и срещу освобождаването му похитителите щели да искат амнистия за политическите затворници. Това Икономов казал на ятака си Първан Попов.
Всъщност обаче нито един от тези свидетели не е надежден. Задгорски предава чужди думи, които може да са му внушени от полицията. Противоречи му французинът Евгений Леже, също свидетел на процеса. На него Коста Янков съобщил, че убитият в Арабаконак Делчо Илчев бил връзката на комунистите с двореца. Хлебаров пък твърди, че нападателите били на възраст между 30 и 40 години, докато Икономов и Тумангелов са 27 годишни, а Васил Героя е даже по-млад. Обяснението на Попов не издържа никаква критика. Излиза, че четниците са имали намерение да държат царя като заложник. Само че те не са имали подготовка за това.
Минават години, даже десетилетия, докато истината, отначало разкрасявана и манипулирана по политически причини, започва малко по малко да излиза наяве. Само трима души от хората, които действително я знаят, проговарят. Разказите им имат известни противоречия, но съвпадат в едно ­ че нападателите не са знаели на кого устройват засада. Единият е Васил Героя. През 1926 г. полицията намира негово неизпратено писмо с дата 4-ти юни 1926 г., Балкана. Писмото е до цар Борис III. В него Попов разказва, че единствен от другарите си познал отдалеч царя. Той изпитвал към него дълбока благодарност. През 1919 г. Борис III помилвал баща му, който излежавал присъда в затвора. Ето защо Героя решил да осуети покушението, като изскочил преждевременно пред автомобила и започнал да стреля. После другарите му разбрали по документите кого са изпуснали и го укорили за неговата прибързаност.
Тази романтична версия е изложена от биографа на Борис III Стефан Груев. Оригиналът на писмото не е запазен и неговата достоверност е съмнителна, най-малкото защото не Героя, а Ганчев посреща колата. Възможно е Героя да пише писмото, за да разкраси своята роля ­ той искал да бъде смятан за благороден разбойник като Шилеровия Карл Моор. Но версията му допада на Груев, който е силно пристрастен към монарха, тъй като тя подкрепя неговата теза за добрия цар. Пак според Груев Борис III се върнал с войниците, докато ротмистър Стаматов още се сражавал с похитителите. Под ръководството на царя те били прогонени. Излиза, че сражението е продължило повече от час. Не е ясно кога четниците успяват да ограбят царската кола ­ а че това е станало, има веществени доказателства. Най-вероятно и Героя е разбрал кого нападат чак след бягството на царя.
Вторият свидетел е Георги Башикаров, комунист, който няколко седмици след покушението попада в Копривщенската чета. По това време ­ пише той ­ при тях се намираха бинокълът, ловната пушка, раницата, мушамата и някои други вещи на цар Борис. Те бяха взети при нападението срещу него... Башикаров не е участвал в акцията, а само предава разказа на нападателите, но като се има предвид, че никой от тях не оцелява, е единственият достоверен източник. Едва когато отишли на мястото на блъсналата се в дървото кола, разбрали, че лицето, което е стояло зад кормилото и се скрило в гората, бил самият цар ­ продължава Башикаров.
Разказът му се потвърждава от историята на царската ловна пушка. Копривщенската чета я скрива в една хралупа заедно с друго оръжие, но не успява повече да се върне на това място. След 9 септември 1944 г. Башикаров научава, че селяни отсекли дървото, намерили пушките и ги предали в общината. Тогава той взима ловната карабина от кмета и я подарява на Музея на революционното движение.
Третият свидетел е Коста Тодоров, авантюрист с бурна съдба, която по времето на управлението на БЗНС го прави високопоставен дипломат. Като приближен на Стамболийски след свалянето му от власт Тодоров емигрира и в Югославия се среща с Нешо Тумангелов, който му разказва за случая.
През пролетта на 1925 г. усеща, че военната полиция на Вълков стеснява обръча си, и решава да напусне България. Групата прекосява Стара планина, стига до Арабаконашкия проход и спира да си почине и да се нахрани с хляб и сирене. През бинокъла си Тумангелов забелязва в далечината автомобил с униформени мъже. Възможността да постреля за сбогом по офицерите на Вълков била твърде привлекателна, за да се изпусне, и когато автомобилът се приближава на подходящо разстояние, Тумангелов заповядва на хората си да открият огън. Той няма и представа, че царят бил в колата.
На следващия ден в парламента министър-председателят Цанков съобщава в Народното събрание, че намерените документи на мястото на засадата насочват подозренията към БЗНС. Коста Тодоров заключава ехидно:
Тумангелов и неговата чета напускат Арабаконак и небрежно зарязват на мястото броеве на нашия вестник "Земеделско знаме". Ето за какви "документи" загатна Цанков в своята реч пред Народното събрание. Тумангелов ми каза със смях, че хората му увивали сиренето си в нашия вестник.
Сигурно е обаче, че нападателите са имали контакти с компартията. По това време тя се стреми да обедини в т. нар. Единен фронт анархисти и леви земеделци. Башикаров свидетелства, че преди да излязат в Балкана, Икономов и Попов са имали среща в София с члена на Изпълнителното бюро на ЦК на БКП Яко Доросиев. Той ги помолил да установят връзка с Кискиновата чета и така самият Башикаров попада сред тях.

На същия ден е убит генерал Коста Георгиев-един от основателите на Военния съюз.

На 16 април 1925 по време на опелото му в храма "Света Неделя" комунистите нанасят своя най голям удър.

Атентатът в църквата “Света Неделя”
Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя” е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, така и по последиците. Още на времето наричат 16 април 1925 г. Кървавия Велики четвъртък. За него са написани няколко книги и все пак цялата истина още не се знае. Сбъдва се, макар и не напълно, предсказанието на дъновиста Любомир Лулчев при първата му среща с цар Борис ІІІ, че на 14, 15 и 16 април три големи сгради в София ще се разрушат. А целият атентат е замислен, подготвен и осъществен под ръководството на племенника на Райна Княгиня.
Атентатът е връхната точка в една политическа битка, която от две години се е превърнала в кървава разправа. На 9 юни 1923 г. с преврат е свалено парламентарно избраното правителство на БЗНС. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит, а опитите за съпротива на земеделците са смазани. На власт с помощта на военните идва правителството на проф. Александър Цанков. В този конфликт комунистическата партия запазва неутралитет. През август обаче в България пристига вторият човек в Коминтерна – генералният му секретар Васил Коларов. Той налага на БКП гледището, че ситуацията е революционна и комунистите в единен фронт със земеделците трябва да установят със сила работническо-селска власт. Известна подготовка е направена – дще през 1920 година в партията се създава Военна организация, която тайно събира оръжие за бъдещата революция.
Под натиска на Коминтерна БКП вдига авантюристичното Септемврийско въстание през 1923 г., разгромено жестоко от властта. Водачите на въстанието – Васил Коларов, Гаврил Генов и Георги Димитров, който първоначално е за неутралитет, но после променя мнението си, избягват в Югославия още преди да се разразят решителните сражения. БКП е разгромена и забранена. От 38 000 през 1922 г. членовете й след въстанието намаляват до не повече от 25 000 души.
Независимо от това партийното ръководство, изпаднало изцяло под влиянието на Коминтерна, решава да продължи въоръжената борба чрез терористични актове. Комунистите, които настояват да се възстанови легалната политическа дейност на партията под друго име, са изключени от нея. Все по-голяма тежест придобива Военната организация на БКП, ръководена от Коста Янков, чиято майка е сестра на Райна Попгеоргиева, панагюрката, ушила знамето на въстаниците през април 1876 г.
Янков е буйна натура. Баща му е земляк на Димитър Благоев и загива като македонски войвода (Иван Вазов даже му посвещава стихотворение). Самият Коста е кръщелник на Благоев, който е основател на социалдемократическата партия, станала през 1919 г. комунистическа. По-късно се оженва за дъщеря му Стела и е един от тримата членове на Изпълнителното бюро на Централния комитет на БКП. По онова време той е на 37 години.
След Септемврийското въстание Военната организация започва безогледна терористична дейност. В горите бродят въоръжени чети от нелегални комунисти и анархисти. През есента на 1924 г. по съветски образец е създадена ЧЕКА – специална наказателна група на партията. Присъдите на този партиен съд се изпълняват от терористични групи- През зимата на 1924-1925 г. са извършени няколко покушения, при които са убити трима души, но без особено влияние в политиката. Правителството отвръща с репресии. Само за два месеца през 1924-1925 г. са убити трима депутати – членове на партията; много други комунисти и леви земеделци са арестувани. Полицията влиза в дирите на конспираторите.
Терористите искат да нанесат решителен удар върху властта. През есента на 1924 г. ръководството на Военната организация решава да взриви “Юнион клуб” , където често се събират министри и членове на Военната лига, подпомогнала Цанков при преврата. Един човек от персонала на клуба сътрудничи на Военната организация на БКП, но е уволнен и идеята е изоставена.
След това се обмисля възможността да се внесе бомба със закъснител в Народното събрание, която да избухне по време на заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство. По същото време левите земеделци единофронтовци по идея на Димитър Грънчаров планират да взривят храм-паметника “Свети Александър Невски” при неговото многократно отлагано освещаване. Това е вторият замисъл за атентат по време на освещаването на тази църква (виж № 43), но един от посветените го издава на полицията и така той е осуетен. Общото във всички планирани терористични актове е, че единофронтовците – комунисти и земеделци, искат да издебнат момент, когато на едно място е събрано цялото държавно ръковоство и с един удар да го унищожат.
През декември 1924 г. клисарят на софийската катедрала «Света Неделя», бившият член на БКП Петър Задгорски, предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров – Митрето, на тавана на църквата да се укриват оръжия и боеприпаси. Задгорски е човек с лъкатушна съдба. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се заради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 г. а след Септемврийското въстание официално напуска БКП, но остава неин симпатизант.
Митрето знае замисъла за взривяването на “Юнион клуб” и му хрумва, че църквата е подходяща за голям атентат, тъй като службите в нея се посещават от видни личности . Ръководството на Военната организация решава да започне внасянето на взрив. Ръководителят на софийската терористична група на ЧЕКА Петър Абаджиев оглежда тавана на църквата и нарежда да се започне работата. Взривът се внася на малки пакети, правени в някаква конспиративна квартира наблизо. Така в църквата са складирани около 25 килограма мелинит и тротил.
Революционерите не работят само по идейни причини. Те са добре платени. За всеки внесен пакет на Задгорски се дават 1000 лева. Той получава общо 11 000. Освен това му е обещано, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост. В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че ако не сътрудничи или ги предаде го чака смърт. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лева, а женените – според членовете на семейството. Само за месец през ръцете на Фридман минават около 400 000 лева, които той изразходва по указания на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лева месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна реч” след залавянето й през 1925 г. Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакало възнаграждение. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното правителство на БКП.
Още отначало идеята на Коста Янков е да се убие някоя видна личност, чието опело би събрало в храма цялото ръководство на полицията. По този начин атентатът ще разстрои репресивния апарат на държавата. Освен това според Янков висшите полицаи не споделят разкритията си за комунистическите конспирации едни с други (вероятно за да оберат лаврите при залавянето им). Така че Военната организация вижда в това и акт на самозащита, при който разплетените от полицията нишки отново ще се прекъснат.
В края на декември Коста Янков съобщава на другите двама членове на Изпълнителното бюро на ЦК Иван Манев и Станке Димитров – Марек, за внасянето на взрива в храма. Политическият секретар на ЦК на БКП Станке Димитров изказва мнение, че атентатът би могъл да стане сигнал за ново въстание. Организационният секретар Иван Манев е против, но тримата са единодушни подготовката да продължи.
На 15 март 1925 г. работата е на приключване. Взривът е внесен, а Петър Абаджиев и помощникът му Асен Павлов оглеждат тавана на църквата. Абаджиев и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) и Димитър Златарев се срещат, за да уговорят техническите подробности. Минков, който е бил сапьор, носи и книга по минноподривно дело. Всичко се изпипва професионално. Решава се експлозивът да се подготви за възпламеняване във вдлъбнатината на централната колона на църквата. Мястото е избрано, защото до основата на тази колона се поставя ковчегът при опело и около него застават официалните лица. Внесеният взрив се поставя във форма на паралелепипед с размери 40 х 50 х 60 сантиметра. Пет бикфордови фитила с дължина по метър и половина ще предизвикат експлозията. Краищата им ще се поставят в съд, в който ще се налее спирт. Така се осигурява едновременното им запалване. През следващите няколко дни замисленото е изпълнено от Абаджиев и Павлов. Избрана е и жертвата. Решено е да се организира убийството на Владимир Начев, началник на политическата полиция, наричана Обществената безопасност. За непосредствен извършител на атентата е определен Никола Петров – той ще запали фитилите. Представят го на Задгорски в бирария «Радост» под името Васко.
Замисълът със сигурност предполага, че ще загинат и невинни хора, но това не тревожи ръководството на Военната организация. В едно окръжно до бойните групи, изготвено от Минков, се настоява за безпощадност: ...в гражданската война този от противниците ще има успех, който... не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии...
Коста Янков преценява, че за самия атентат трябва да се вземе политическо решение. В може би най-доброто изследване на атентата Георги Наумов се е постарал да уточни кой и кога е взел фаталното решение да се запали фитилът. Той посочва становищата на всеки от членовете на ЦК на БКП по онова време, което не е лесна работа. Става дума за 11 души, които по няколко пъти променят мнението си, а след атентата очевидно се стремят да се оправдаят и да хвърлят вината върху загиналите си другари. Монографията на Наумов е публикувана през 1989 г. от издателството на БКП “Партиздат”. Естествено, за да излезе книга на тази тема по това време, би трябвало да оправдава ръководството на БКП и да представя терористичния акт като еднолично решение. Във всички енциклопедии от периода 1944-1989 г. атентатът се описва не като дело на ЦК, а на Военната организация. Наумов обаче е написал една честна книга. Той ясно дава да се разбере, че цялото партийно ръководство, в това число емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров, са знаели за подготовката на голямата работа, както я наричали конспираторите.
Междувременно избраният на нелегалната Витошка конференция ЦК оредява. Трима са в чужбина; Тодор Петров умира от туберкулоза; Христо Кабакчиев е в затвора; Димо Хаджидимов е убит от ВМРО. На 26 март 1925 г. става още един инцидент. Полицията разкрива нелегална квартира на ЦК на БКП на ул. “Русалка” 3 в София и устройва засада на членовете на Изпълнителното бюро, които отиват на среща там. Яко Доросиев, заел мястото на Станке Димитров, се самоубива; Иван Манев и сътрудникът на Коста Янков Марко Фридман, адвокат от Стара Загора, са ранени, но успяват да избягат. Остава невредим само Янков, който закъснява и остава извън полицейския кордон. Освен него на свобода са още Тодор Павлов, Петър Искров и Иван Манев. След засадата на 26 март Манев променя мнението си и поръчва на Тодор Павлов, който го замества в изпълнителното бюро, да каже на Коста Янков да действа. До 30 март Тодор Павлов само чувал, че се готви нещо голямо, но не знаел какво точно. Като му казали, той без много колебания се съгласи – съобщава Димитър Златарев.
Интересно е мнението за атентата на тримата емигранти. През януари 1925 г. Станке Димитров – Марек, заминава за Виена, като преди тръгването си казва, че е “за”. Той съобщава за замисления атентат на членовете на Задграничното представителство Георги Димитров и Васил Коларов. Коларов не казва нито да, нито не. За себе си по-късно Димитров твърди, че бил против (не по някакви хуманни съображения, а защото смятал, че безредици в България могат да накарат Югославия да я окупира). Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание – заявява Г. Димитров. Следователно и той като Марек препоръчва атентатът да стане сигнал за революция – нещо като залпа на “Аврора” за България. Марек твърди, че съобщил неговото становище на ЦК с писмо чрез Яко Доросиев, но след атентата блиските на Тодор Павлов унищожили архивата на ЦК, за да не я залови полицията. Така писмото изчезва.
Тъй като Георги Димитров беше издигнат в култ от комунистическата власт, много неудобни факти от биографията му се премълчаваха. Един от тях е, че през 1926 г. Изпълнителното бюро на ЦК гласува на него и на Ст. Димитров недоверие заради атентата. След дълги спорове наказанието им е отменено. Марек привежда наивния аргумент, че може би при преписването на писмото му до ЦК със симпатично мастило била изпусната думата “не”- вместо “не е съгласен” станало “е съгласен”. Петър Искров обаче остава докрай на своето мнение, че Георги Димитров е бил за атентата: Държах три дни писмото в ръцете си. Не съм сигурен за думите. Но съм сигурен за двете фрази – “аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”. Виктор е псевдонимът на Георги Димитров. По-късно Искров емигрира в Съветския съюз и става член на изпълкома на Коминтерна. През 1938 г. загива при сталинските чистки. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неудобен свидетел по-малко.
Полицейските разкрития на 26 март принуждават атентаторите да бързат. В квартирата на “Русалка” 3 са арестувани двама комунистически функционери, единият от които е Асен Павлов – човекът, който подготвя взрива в църквата. Полицията прави големи разкрития. Става ясно, че е планирано убийството на началника на Обществената безопасност. Начев започва да се движи с усилена охрана. Налага се да се смени стръвта, т. е. кой ще бъде убит, за да се съберат на опелото му политиците. Този път изборът пада върху генерал о. з. Константин Георгиев, председател на Софийската организация на управляващата коалиция Демократически сговор. На убийците Атанас Тодовичин и Живко Динов е поръчано да свършат работата най-късно до вторника преди Великден – 14 април вечерта. Ако не успеят, като резервна мишена е набелязан проф. Кулев, който трябва да бъде застрелян на следващия ден. Но те успяват – ген. Георгиев е застрелян край църквата “Св. Седмочисленици” в 20 часа във вторник. Коста Янков научава това в присъствието на земеделците Николай Петрини и Иван Перчемлиев, с които БКП е във връзка. Петрини, журналист и бивш депутат, знае за проектирания атентат. Янков го праща да си върви и да каже на техните съмишленици най-малко десет дни да не излизат от черупките си.
Същия ден става друг голям атентат – покушението срещу цар Борис ІІІ в Арабаконак (виж № 33). Царят се спасява, но двама от спътниците му са убити. Сред романтичните версии за атентата в катедралата е, че царският труп трябвало да бъде “стръвта”. Всъщност обаче нападението над царя едва не осуетява партийната конспирация.
Вечерта преките изпълнители на атентата – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър”. Васко води със себе си Атанас – шофьора, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. ”Лавеле”. На другия ден Васко отива при клисаря и му казва, че трябва да бъде готов на следващото утро да му отключи тавана на църквата. Решителният час наближава
Вечерта на 15 април Петър Искров прави последен опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че взривът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров предвижда страшните последствия.
- Ще бъдат избити жени, деца, цели семейства, може би и работници. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои - заради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне буря от негодувание. Такива актове са погребвали цели партии.
Тодор Павлов възразява:
- Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане... Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим. Легалната опозиция ще поведе по-решителна борба против правителството за неговото сваляне. Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам.
Тогава Искров се решава на една лъжа. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му казва, че Манев също е против. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато вече са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той се съгласява да отменят атентата. Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива за да му предаде уж общото решение. Но на срещата още веднъж променя мнението си и се съгласява. Янков казва: И без тях (Манев и Искров – б.а.) ЦК вътре е болшинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били за, двама са против, а задграничните членове не са възразили. По-късно партийното ръководство хвърля цялата вина върху Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от БКП.
На 16 април в 5.30 сутринта Никола Петров – Васко, се среща с Живко Динов, който отново е определен за охрана на атентатора. В 8 часа Динов изпроща Васко до църквата. Клисарят е там още от 7, сам с експлозива. Уговорката е при започването на опелото Задгорски да даде сигнал на атентатора, като почука три пъти на таванската врата. Тогава Васко трябва да запали фитилите и да излезе, последван от Задгорски. Наблизо ще ги чака Динов, за да ги укрие. Същият предиобед част от набелязаните жертви получават фалшива покани за погребението.
По обяд в църквата пристига полицейската охрана. Агентът Илия Ангелов понечва да се качи на тавана, но Задгорски го спира с думите, че вече е проверил там. Инструкцията за Васко е – ако бъде открит, да взриви църквата, дори да е празна. Но полицаят се задоволява с обяснението на клисаря.
В 15 ччаса пристига ковчегът с покойника. В траурното шествие са министрите начело с Александър Цанков, много народни представители и свободните от наряд офицери от Софийския гарнизон. Те влизат в църквата и се нареждат около ковчега край централната колона. Кордон от войници опасва църквата. Отвън остават много хора. Тогава софийският владика Стефан, който ще извърщи опелото, нарежда да преместят ковчега по-близо до олтара. Министрите също отиват по-напред. Това може би ги спасява.
Опелото започва в 15.15 часа Задгорски дава сигнала. Васко пали фитилите и напуска тавана. Щом клисарят го вижда да излиза, тръгва след него. По бул. ”Клементина” (днес “Ал.Стамболийски”) те се запътват към ул. ”Лавеле”, където трябва да ги чака колата.
Взривът става в 15.23 ч. В първия момент митрополит Стефан решава, че е станало земетресение. Златарев казва, че буквално видял кубето да лети във въздуха. Експлозията е така силна, че войниците от почетната рота, останали отвън, са повалени от взривната вълна. Един от очевидците, подполковник Маринополски, разказва: Гъсти кълба бял прах засипа наоколо целия площад... всичко наоколо бягаше, без да знае накъде.
Взривът срутва купола в претъпканата катедрала. Убити са 134 души, между тях трима народни представители, 10 генерали и 26 офицери. Ранени са 343 човека, много от тях остават затрупани под развалините или по-късно умират от раните си. Между ранените са министър-председателят Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Русев, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, Ат. Буров. Военният министър ген.Вълков е ранен в главата, но излиза и дава първите заповеди на войниците отвън. Премиерът се отправя към Министерския съвет, където се събира правителството. Повечето от членовете му са с превръзки. Решено е да се обяви военно положение, което става с царски указ от 17 април.
Още преди това обаче започват арестите на заподозрените лица. Те са преди всичко членове на Единния фронт – комунисти и леви земеделци, но сред тях има и много прогресивни интелектуалци. Доста изследователи твърдят, че списъците с подозрителни лица са били готови предварително. По официални данни от атентата до края на юли само в Пловдивския и Варненския гарнизон са задържани 23 764 души. Много хора са избити без съд. Само в София те са между 330 и 400. Между тях са братът на Георги Димитров Тодор, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. По ирония на съдбата заради Коста Янков загива и някогашния му съперник в любовта, бившият директор на Бюрото по печата Йосиф Хербст. Част от избитите без съд са обявени за “безследно изчезнали”. След вълната на червения терор започва не по-малко страшният бял терор.
В момента на взрива атентаторите – Васко и Задгорски, вече са претърпели първото си разочарование – на “Лавеле” не ги чака автомобил. Задгорски продължава по булевард “Клементина” и стига до ъгъла с ул. ”Цар Самуил”, когато става експлозията. Там го пресреща П. Абаджиев и го отвежда в една предварително подготвена квартира, където живеят Димитър Даскалов и Благой Камбуров. След това Абаджиев излиза, като обещава да се върне след няколко часа със задграничен паспорт за клисаря, но повече не се появява. Изоставен от своите съучастници, Задгорски на другия ден отива у сестра си и, придружен от зет си, се предава на Обществената безопасност.
Въпросът защо атентаторите изоставят човека, който познава всички и когото полицията най-лесно ще намери, тъне в мрак. Несериозно звучи обяснението, че Абаджиев не се върнал заради полицейския час. Той е могъл да вземе Задгорски на другия ден, но не го прави. Димитър Златарев, който стоял на един балкон близо до църквата с часовник в ръка и чакал взрива, също знаел къде е Задгорски, но не отишъл при него. Не е ясно и какво е станало с колата. Златарев твърди, че “автомобилният канал” бил провален още на 4 март, а на 14 април на Задгорски представят шофьора Атанас?!
Най-вероятна изглежда версията, че никакво бягство не е било подготвяно, а Задгорски е трябвало да бъде убит, за да се заличат следите. Златарев казва, че клисарят трябвало да бъде укрит в някаква квартира с един наш терорист, в случай, че бъдат открити от властта, да го застреля, ако той сам не се реши на това.
Има още един факт в подкрепа на тази версия. След като не намира кола на “Лавеле”, Васко се прибира вкъщи. На 19 април следобяд той се среща с Живко Динов и Абаджиев и тримата решават, че Задгорски трябва да бъде убит. Но той вече се е предал.
От преките участници в атентата не е заловен никой. Коста Янков изпраща една декларация до вестниците от името на ЦК на БКП и се скрива, но на 21 април скривалището му е блокирано от полицията и при престрелката той е убит. По същия начин загива Иван Минков, който търси убежище у свой стар познат, запасен офицер като него – Георги Коев. Коев е арестуван. Арестувани в друга квартира са също Марко Фридман и Николай Петрини.
На 1 май 1925 г. започва делото за атентата. Подсъдимите са 10, но пред съда всъщност застават петима. От тях само Задгорски участва в атентата. Фридман има късмет, че изобщо стига до съд, тъй като други трима подсъдими – земеделците Никола Петрини, Димитър Грънчаров и Христ Косовски, са вече убити без присъда. Задочно са съдени още Станке Димитров и Петър Абаджиев. Другите трима, които застават пред съда, са укривателите Коев, Даскалов и Камбуров. За атентата се обвиняват само Задгорски и Абаджиев, останалите са подсъдими за участие в терористична организация или за укривателство. Делото приключва на 11 май. Отсъстващите са осъдени на смърт (включително и вече убитите). Смъртна присъда получават още Задгорски, Фридман и Коев. Даскалов получава шест, а Камбуров – три години затвор. На 27 май тримата са обесени публично в София, което се случва за пръв път от много години. Екзекуциите стават последователно и са заснети на филмова лента. Пръв е умъртвен Коев, после Задгорски и Фридман. Фридман посреща смъртта хладнокръвно. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, за да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България.
А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Марек и Г. Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила тайни документи на Коминтерна, с които се нарежда на БКП да вдигне въстание на 15 април. На 4 април българските, а след това и европейските вестници публикуват документите. Според тях от 15 април н. г. всички работници от контролата на балканския център се обявяват за мобилизирани... Оръжието се раздава през нощта от 15 срещу 16... Коминтернът, както може да се очаква, яростно отрича и нарича документите фалшификация. Все пак се набива на очи съвпадението на датите. Георги Наумов задава въпроса: Случайно ли е това? Наличните документи не ни позволяват да дадем категоричен отговор. Тази тайна може би се крие в архивите на Коминтерна в Москва.

Реакцията на правителството е мигновенна. Арестувани са над 13 000 души, които са съдени, а половината са осъдени. Правораздаването е осъществявано от военни съдилища, и са издадени много смъртни присъди. Това са данни от 1981, които влизат в разрез с данни от изследването на Музея на революционното движение. Поради това тези цифри навярно са преувеличени.

Според изследване на Музея на революционното движение публикувано в книгата "Звезди във вековете" жертвите са следните

Загинали в престрелки с полицията, осъдени след атентата от военни съдилища общо 503 души.

Загинали анархисти, членове на терористични чети и техни ятаци общо 105 души

Загинали при престрелки с ВМРО общо 76 човека.

Трябва да се каже веднага, че не всички загинали са комунисти. Сред тях има земеделци, анархисти или просто врагове на властта позволи си да изразят недоволство от насилието.

По това време в БКП започва разцепление. Всъщност то започва още след септемврийското въстание когато много от ръководните кадри на БКП са убити арестувани или принудени да емигрират. Партията в страната започва да се ръководи от тъй наречените "леви сектанти", които са крайни и дори след атентата и последвалите масови арести и насилие продължават да твърдят, че въстанието е неизбежно и да пращат терористични чети в планините. Този път Коларов и Димитров се явяват като умерени и надделяват в борбата, като на Московското съвещание през лятото на 1925 и Виенския пленум-1926 снемат курса на въоражена борба.

Реалността обаче е такава, че след април 1925 когато властта се разправя с комунистите те вече нямат никаква възможност за маневриране.

След пълния разгром на комунисти и земеделци и при проявата на толкова много насилие правителството на Александър Цанков става неудобно, дори на своите съпартийци. На 4 януари 1926 той подава оставка, и на власт идва Андрей Ляпчев, който е настроен много по умерено. Той издига лозунга "Со кротце, со благо, со малко кютек" стремейки се да нормализира ситуацията в страната.

През февруари 1926 е гласувана амнистия, която обаче е частична, и 7000 души са амнистирани. Даден е ясен знак на комунистите, че може да възобновят легалната си дейност. Още през лятото са възстановени Независими работнически професионални съючи и Работническия младежки съюз, а на 20 февруари е създадена и Българска работническа партия-легално проявление на БКП.

Изборите през май 1927 са нещо което може да ни даде поне приблизителна представа за представянето на комунистите, но не намирам пълна информация.

Резултатите са

Демократичен сговор 172 депутати

БЗНС 48 депутати

БРСДП 18 депутати

Националлиберална партия 14 депутати

Демократическа партия 12 депутати

Общогражданска група 11 депутати

Радикална партия 2 депутати

На друго мясно чета, че комунистите вкарали в парламента 4 депутати. За съжаление нямам разбивка по гласове за да се види колко са гласували за комунистите. Това което може да се каже, е че изборите се състоят по една не особено демократична система която облагодетелства най голямата партия.

Събитието което възражда БКП е започнала световна криза която е отговорна за нарастналото социално напрежение и съотвенто все по голямото внимание което обръщат хората на комунистите като предлагащи някакъв изход от сложната икономическа ситуация. През 1929 комунистите организират редица стачки които възраждат влиянието и сред обществото. Много от стачките са излишно преувеличени и с изишен политически ракурс, но общо взето са остро социални и поради това добре приети сред работническата класа и селяните. През 1930 е създадена още една комунистическа организация БОНСС която е студенческа организация. Съществуват и две партии, негегалната БКП , която е преследвана от властта и легалната БРП на която е позволено да води легална борба. Трябва да се каже, че голяма част от членовете на БКП членуват и в БРП, а част от приетите в БРП влизат впоследствие и в БКП, поради което членския им състав до голяма степен, но не напълно се препокрива. Все пак поради преследването на БКП се забелязва увеличаване на членската маса на БРП както поради нови членове, така и поради преливане от БКП. Ако през 1929 в БРП членуват 15 000 души, то през 1933 са вече 35 000 души.

Важен лакмус за ролята на БКП в обществото са изборите през 1931 които са напълно демократични и бележат един нов връх в развитието на партията. По това време буржуазните партии бележат спад, а фашистите още не са се появили. Освен това както вече казах, тежката икономическа криза тласка много хора към комунистическите идеи. Традиционно БЗНС Врабча 1 е най голямата по численост партия в България, голяма роля придобива и буржуазната Демократическа партия която обръща голямо влияние на социалните проблеми и така привлича много работници и селяни. Резултатите от изборите са

БЗНС Врабча 1 72 депутати

Демократически сговор 62 места

Демократическа партия 40 места

Работническа партия 31 места гласували 170 000 души

Националлиберална партия 30 места

Националлиберална партия(обединена) 9 места

Радикална партия 7 места

Македонска група 8 места

БРСДП 5 места

Народно либерална партия 4 места

БЗНС Стара Загора 1 място

Партия "Национал-селски труд" 1 място.

Вижда се, че БРП е една от силните партии в страната, но съвсем не е водеща. Следваща стъпка напред правят комунистите на общинските избори на 21 септември 1932. На много места по села и малки градчета БКП има превъзходство и изгражда свои комуни. Разгромен е резултата в София. Там за БРП гласуват 20 000 души, а за Народния блок (БЗНС Врабча 1 и Демократическата партия) едва 10 000. Властта обаче взема крути недомократични мерки. Касирани са 15 от общинските съветници на БРП в София и така там те губят властта. През април 1933 по ЗЗД е касирана цялата парламентарна група на БРП. Отделно са извършвани и убийства от полицията и ВМРО на известни комунисти.

Комунистите в началото на 30 те се възраждат, като при това съчетават легална с нелегална борба, например чисто политически стачки, незаконна агитация призоваваща към насилие. На това врастта отговаря също толкова брутално и незаконно касирайки избори, разпръскваща със сила незаконни стачки и разстрелвайки известни комунисти.

Най важния въпрос е -Доколко значима за обществото е тази борба? В началото на 30 те комунистите се връщат на сцената и завоюват значителни успехи-спечелват изборите в София, вземат 170 000 гласа в парламентарните избори, изграждат комуни в редица села и малки градчета. При все това обаче обществото остава стабилно, комунистите нямат никакъв шанс да вземат властта. Опитите им да клатят държавата завършват с пълен неуспех, понежу правителството им отвръща също толкова грубо и недемократично, и по важното-успешно.

Към 1933 обаче "коравата демокрация" на Народния блок се разпада. Партизанските борби кой да води бащина дружина и кой и да вземе повече постове омерзяват българския народ. Настроенията за еднопартийно управлиение или дори диктатура изглеждат все по реални. Ръце към властта протяга БЗНС Врабча 1 която се оказва не просто най масовата партия, а единствената която може да вземе мнозинство. Трябва да се признае, че ако в България през целия разглеждан период имаше реална демокрация би управлявала само една партия, евентуално понякога с младши партньори-БЗНС.

Много хора в България са готови да гласуват за БЗНС не защото одобряват политиката му, а за да се спре с партизанската вакханалия на коалиционното правителство.

Това плаши старите буржуазни партии и военните които са готови на недемократични действия и даже преврат за да не допуснат нова земеделска диктатура, въпреки опитите на Гичев да покаже, че е много далеч от Стамболийски. За вземане на власста със сила се готвят и фашистите. Създадената през 1932 партия Национално Социално Движение НСД на Цанков си е чисто фашистка партия, която много бързо печели популярност и към 1934 има вече над 100 000 привърженици. Те открито обявяват своят апетит за властта и се готвят за "поход към София" подобен на този на Мусолини през 1922 готвейки се със сила да вземат властта.

Колкото и да е невероятно точно фашистите издърпват протестния вот от комунистите и те загуват до голяма степен влиянието си. Показателно е, че през 1934 комунистите не се готвят да вземат властта със сила. Както вече се каза, по това време властта в БКП в страната е в ръцете на левите сектанти, които са готови да действат чрез сила и с удоволствие използват недемократични методи. Пита се, защо тези леви сектанти, крайно агресивни, имащи опит и опиращи се на насилието не се готвят за насилствено вземаоне на властта? Според мен отговорът е един-фашистите. И то не защото НСД се готви да воюва с комунистите, а защото им отнема масовостта и отново ги превръща в сравнително малобройна партия.

И така, военните действаха първи, на 19 май 1934 те организираха военен преврат.

БКП оцени режима като "открита военнофашистка диктатура". Това реално беше диктатура. Режимът злоупотреби с член 47 от конституцията, който даваше възможност на правителството да издава наредби-закони, ако държавата се намира във вътрешна или външна опастност и парламента не може да работи. Режима разпусна парламента и започна да си служи с тези наредби закони. Конституцията без да е премахвана реално беше суспендирана. Бяха отменени правата за свободно събиране, словото, сдруженията и мисълта. Беше въведена цензура. На мястото на парламента се готвеше съсловно събрание по италиански (фашистки) образец. Беше направена пълна чистка сред държавните служители. Фразеологията на режима също се доближаваше до тази в фашистка Италия и националсоциалистическа Германия. Режима все още не беше фашистки, липсваше му антисемитизъм, етноцентризъм и агресивност, но имаше всички възможности да прерастне в фашистки. Практически парламентарния строй беше разрушен, но нов фашистки не бе изграден, българите винаги сме били царе на гръмките фрази и обещания и още повече на реалното нищоправене.

Много важно е да се отбележи, че режима не осъществи никакви връзки с НСД които бяха реалните фашисти в България и получаваха подкрепата на Адолф Хитлер.

На 14 юни 1934 бяха разпуснати всички партии. Неофициално, в полулегално състояние те продължиха да съществуват. Настъпилото обаче икономическо разведряване сне градуса на политиката. Множеството българи посрещаха режима ини с пълно безразличие или с лека симпатия позната и днес (нека да ги видим какво ще направят новите). Успехите в икономиката, спирането на партизанските боричкания за власт и все по издигащия се авторитет на административния апарат който режима успя да стегне да си върши работата по кадърно и с по малко корупция създаваше даже леко благосклонно отношение сред част от народа. Реално режима нямаше агресивни врагове (с изключение на комунистите), но не успя и да изгради реална база която да го поддържа.

Комунистите окъчествиха режима като началото на монархофашистката диктатура която довела до властта царя, групираните около него генерали, висши чиновници и политици кариеристи. Според тях режива е бил черна страница в българската история, но това било хубаво, защото действал принципа "колкото по зле, толкова по добре", 19 май доказвал правилността на генералната линия на партията, той рязко изменил съотношението на класовите сили в полза на революцията, че разкрил фашисткото погромаджийско лице на всички буржуазни партии, в това число БРСДП и БЗНС, че при новите условия масите по лесно ще приемат програмата на БКП за въоражено въстание и съветска власт. ЦК вещае пълно разложение на БЗНС и БРСДП заради предателството им към трудовия народ и призовава към осъществяване на единен революционен фронт, за победа на съветската власт. Пое се курс на въоражено въстание. Първа стъпка към него следваше да е обща политическа стачка в цяла България. Стачката се провали без дори да е започвала поради пълната незаинтересованост на масата от народа и невъзможността на комунистите да и предадат каквато и да е масовост.

Прочее комунистите по това време бяха заети с Лайпцигския процес. Няма съмнение, че той носи голяма известност на Димитров и способства за продължаващата комунистическа агитация в България. Друго важно нещо е, че Димитров възползвайки се от популярността си измести Коларов от партийния връх, а след това се зае да сломи съпротивата на левите сектанти в България. На пленумите през 1935 и 1936 той успя да ги отстрани от ръководството и пое пълния контрол над партията. Докато комунистите разрешаваха вътрешни проблеми и се занимаваха с агитация във връзка с лайпцигския процес в България се случваха важни събития без тяхното участие.

Във военната лига се бореха две течения-промонархическо и анти монархическо. Противниците на цар Борис ІІІ искаха отстраняването му, регентство и създаване на нов Държавен съвет с изключително разширени правомощия. Победиха монархистите и на 23 януари 1935 дойде правителството на генерал Златев. Новото правителство веднага влезе в конфликт с 19 майци, уволни ги от държавните служби и ги отстрани от управлението. Фашистка диктатура не се получи, но при Златев започна курс към авторитаризъм. Макар той да обяви, че продължава идеите на 19 май, реално изграждането на фашистката държава бе стопирано и даже имаше някакво връщане към буржуазната демокрация. Важно е да се спомене, че в новото правителство влязоха двама цанковисти, а царя редовно заигаваше пред политиците, че е готов да даде властта на НСД. Цанков се готвеше да вземе властта и поддържаше режима, но при това подкопавайки правителството на Златев. По това време НСД бяха най бързо развиващата се партия и нека се изразя по съвременному, след БЗНС бяха втора политическа сила.

Къде тук бяха комунистите? Както се каза разрешаваха спора кой да води бащина дружина.

Няма да влизам в подробности как на 21 април 1935 на власт дойде кабинета на Андрей Тошев и как царя постепенно отстраняваше военните от власт за да я вземе той.

Антимонархистите решиха да извършат преврат, чиято подготовка започна на 2 октомври 1935. Заговора обаче бе разкрит, заговорниците заловени и осъдени. Тошев подаде оставка, а на власт дойде Кьосеиванов-безпартиен човек на царя. На 2 март 1936 Военния съюз беше разпуснат и военните бяха отстранени от властта. Авторитарния режим на цар Борис ІІІ започна да се материализира.

През 1936 на власт беше царя, който остановяваше своя личен режим. А каква беше политическата обстановка?

И в 1936 най голямата партия остава БЗНС, втора партия са НСД, а трети са БКП и Демократическата партия. Известно е, че по това време Демократическата партия преживява спад, най вече защото губи властта, а и защото НСД повлича след себе си масата хора със своята безогледна социална агитация и обещания. Въпреки всичко Демократическата партия остана масова и е много сложно да се каже кой взема третото място БКП или ДП. Ясно е само, че в средата на 30 те БЗНС и НСД се откъсват рязко напред пред останалите партии. Трябва да се има предвид, че по това време деполитизацията е голяма, политическото противопоставяне притъпено и огромната част от народа са или напълно безразлични към царския режим, или го подкрепят.

На започналия на 15 май 1932 г. конгрес на Демократическия сговор привържениците на Александър Цанков се обособяват самостоятелно, фактически провеждат паралелен конгрес и така на 16 май с.г. се появява формацията Демократически сговор (Александър Цанков), известна още по партийния си цвят, и като Синия сговор. Основните програмни идеологически насоки на новата партия са изложени на 12 юни 1932 г. в програмната реч на Цянков „Нашият път“. В нея лидерът на партията очертава основните насоки на бъдещата и дейност; откроява тезите за хармонизиране на интересите на труда и капитала, за водещото начало на социалното, за необходимостта капиталът да се подчинява на социални и общонационални изисквания, за приобщаване на трудовите съсловия – селяни и работници, към националния политически живот и др. Речта бележи начало на период на интензивно организационно изграждане. Демократическия сговор на Ал. Цанков се самоопределя като народно социално движение (оттук и неофициалното му название Народно социално движение – НСД), като алтернатива на съществуващите партии. Поставя си за задача да овладее значителни позиции сред работническите и селските среди. Цанков лансира идеята за „стопанска демокрация“, която трябва да изразява същността както на неговата партия, така и на поддържаната от нея представа за управление.

През есента на 1932 г. започва организационното изграждане на национални работнически синдикати, а от февруари 1933 г. започва да излиза и техният печатен орган – в. „Национален работник“. През октомври-декември 1932 г. се организира и младежки съюз, а през октовмри 1933 г. се появява и неговият орган – в. „Млада България“. Работата по създаване на база сред работниците, селяните и младежта продължава много интензивно и в началото на 1934 г. се формира Общ съюз на националните работнически синдикати (ОСНРС) и се прегрупира младежкото движение.

Паралелно с това развитие протича процес на интензивно нарастване и укрепване на организацията, която приобщава значително количество селско население – около 1/2 от всички членуващи в нея.

Поетапни попълнения разширяват обществените и позиции – през есента на 1932 г. вв нея се влива ядро запасни офицери сговористи, сред които генералите Иван Вълков и Велизар Лазаров, както и група членове на Националлибералната партия около Христо Статев, по това време и по-късно се присъединяват дейци на СБРЗ, легионери, а в самото начало на 1934 г. в партията шумно влизат представители на „Звено“, БЗНС, НЗФ и др., както и представители на Демократичния сговор (Ляпчев – Буров). Към средата на 1933 г. близо 1/3 от партийните членове са под 30 годишна възраст, а към май 1934 г. се отчитат 34 000 членове на младежкия съюз. По официални партийни сведения през май 1933 г. движението на Цанков брои 3500 организации с приблизително 120 хил. членове, а в навечерието на Деветнадесетомайския преврат 1934 г. членската маса достига 198 000 души. Тогава в редовете му се оказват едни от най-изявените личности на дясното пространство, между които Христо Калфов, Христо Статев, Цоню Бръшлянов, Тодоро Кожухаров, Димо Касазов.

Движението отбелязва успехи и в участието си на общинските избори-на изборите в София през 1934 г. печели 10% от гласовете и излиза на трето място. През април 1934 г. официално се преминава към новото звание на организация – Народно социално движение „Сговор“.

НСД не крие позитивното си отношение (и дори симпатиите си) към италианския фашизъм и германския националсоциализъм, но подчертава в своите основни идеологически текстове и организационни документи своя самобитен, чистобългарски характер.

Деветнадесетомайският преврат проваля предвидения за 21 май конгрес на движението, който трябва да изиграе роля на повратна точка по пътя му към властта. Разтурено като другите партийни формации, то преминава към етапа на криза, довела и до разцепването му. През 1936 г. НСД се консолидира, разгръща нелегална организационна и пропагандна дейност, подготвя организирането на ударни групи(партийна милиция), атакува авторитарния режим. Движението поддържа значителна активност до 1938 г., а запазва и след това значителен потенциал в организационно и кадрово отношение.

НСД е най-мощната формация от дясното политическо пространство до преврата през май 1934 г. като по своята членска маса, разнообразен социален състав и постигнати изборни резултати, така и в организационно развитие. Цанков и сътрудниците му успяват да изградят масова политическа организация, добре функционираща и с приемлива, за значителни по мащаб социални среди, програма.

Основните органи с в. „Демократически сговор (Ал. Цанков)“, сп. „Нова мисъл“, в. „Удар“.

Статията е от книгата „Социално наляво, национализмът – напред“, автор Николай Поппетров, 2009 г.

На 6тия пленум през февруари 1936 Георги Димитров овладява напълно властта в БКП. Там той сведе за изпълнение новите препоръки на Интернационала които бяха изготвени на неговия 7ми конгрес през август 1935 когато и Димитров бе избран за негов ръководител. Той препоръчваше по гъвкав подход и изграждането на единни антифашистки фронтове. Единните фронтове се разбираха като широки коалиции, дори с десни, но антифашистки партии, при това водещата роля на комунистите не се издигаше като непременно условие. Това даваше възможност на БКП да се впише в партийния живот на страната и да се коалира с различни партии. Другото важно условие беше, че БКП подкрепи искането на Петорката за възстановяване на Търновската Конституция. Това я направи още по привлекателна и към БКП започнаха да гравитират всякакви леви елементи от буржуазните партии, звенари и лигари. БКП започна преговори с БЗНС (всички партии и крилца), БРСДП, Радикалната партия и дори Демократическата партия.

През май 1936 в България се появи Петорката, обединение на БЗНС Врабча 1, БРСДП, Националлибералната партия, Радикалната партия и Демократическия сговор. Те подадоха адрес до царя в който искаха възстановяване на конституцията и демокрацията. Демократическата партия разви самостоятелно подобни искания, а БКП ги подкрепи. През лятото на 1936 реално бяха възстановени конституционните права на словото, печата, събранията.

В новото правителство на Кьосеиванов бяха включени двама цанковисти. Това създаде усещането в Цанков, че НСД е на крачка от вземането на властта и той започна да се държи арогантно. Той изпадна в пълна изолация към целия политически спектър, а също и към двореца. В края на 1936 спряха за продължително време и финансовите постъпления от Германия. От края на 1936 започна и западането на НСД.

През късното лято и ранната есен на 1936 полицията проведе "социологическо проучване". Според него огромната маса от населението е напълно безразлично към политическите боричкания и не би се противопоставило на безпартийно, както днес бихме казали технократско правителство-разбирай не биха възразили против личния режим на царя. На 23 октомври в новото правителство на Кьосеиванов беше изцяло безпартийно.

Готвеното демократизиране на страната беше трудно. На 18 януари 1937 беше обнародван нов-недемократичен изборен закон. Според него кандидатите за общински съветници трябваше да се поставят еднолично. Кандидатите не можеха да се издигат от партии и организации. Наблягаше се, че кандидатите не не трябва да изповядват "комунистически, анархистически или противодържавни разбирания". Със закона се установяваше образователен ценз на кандидатите които трябваше да бъдат мъже над 30 години. Утвърждаването на кандидата става с гаранцията на кмета, който поема отговорност за неговата лоялност. Забранява се всякаква антиправителствена агитация.

Изборите следваше да се проведат в 4 района на страната през 4 те неделни дни на март. Това даваше възможност да се съсредоточат полицейски сили подред в районите с цел оказване на натиск над гласоподавателите.

Опозицията-Петорката, БЗНС Пладне, Демократическата партия и БКП агитираха за гласуване с недействителни бюлетини или лозунги за връщане на конституцията. Резултата беше шокиращ, 1,8 милиона бюлетини за безпартийните кандидати и едва 364 000 лозунги и недействителни бюлетини.

Комунистите веднага започват да обясняват, че 1,2 милиона не са гласували защото се страхуват от тероризма на правителството. Навярно е имало опозиционно настроени избиратели, които са счели за безсмислено гласуването, но огромната част бяха напълно незаинтересувани от политиката хора.

доц. д.п.н. Тодор Галунов

При управлението на Народния блок (1931-1934 г.) партийно-партизанските политически страсти и корупцията достигат апогея си в новата ни история. Процесът на раздробяване на партиите тече с пълна сила. Появяват се много дребни формации, постоянно враждуващи помежду си и намиращи смисъла на съществуването си единствено в собственото си противопоставяне. Това дава "храна" на редица обществени дейци да поставят под съмнение ползотворната роля на партиите в политическата система.

Междувременно страната се оказва в тежка икономическа криза, резултат от състоянието на икономиката в световен мащаб. Правителството на Н. Мушанов не успява да се справи със сериозните икономически и политически проблеми. Това се използва от политическия кръг "Звено", който, с помощта на Тайния военен съюз, на 19 май 1934 г. извършва държавен преврат. Образуван е кабинет начело с Кимон Георгиев. В разрез с Търновската конституция (ТК), НС е разпуснато, партиите са забранени, а имуществото им е иззето в полза на държавата.

В продължение на няколко години страната се развива без парламент и политически партии. Законодателството се упражнява от МС, който, подобно на НС, разглежда законопроектите на три четения и след приемането им под формата на наредби-закони ги представя за утвърждаване на царя. Така изпълнителната власт суспендира правомощията на законодателната, извършвайки делегирано законодателство въз основа на превратно тълкуване на чл. 47 от ТК.

В този момент обществото е уморено. То изпитва неприязън към дълголетните политически боричкания. По тази причина срещу ликвидирането на партийно-парламентарната система практически не се оказва никаква реална съпротива.

През есента на 1937 г. управляващите решават да демократизират вътрешнополитическия живот, като възстановят парламента като институция, но без да разрешават образуването и дейността на партиите. На 22.Х.1937 г. по предложение на министър-председателя Г. Кьосеиванов, цар Борис III, на основание чл. 47 от ТК, издава указ одобряващ Наредба-закон на Министерския съвет за избиране на народни представители. наредбата. С приетия нормативен акт в България се въвежда отново мажоритарната избирателна система, отменена изцяло в 1912 г. Тя обаче съдържа редица нови моменти.

От активно избирателно право са лишени: запасните, когато са свикани под знамената; офицерите, подофицерите и редниците; стражарите и учащите се в средните учебни заведения[1].

Прави впечатление, че наредбата твърде широко тълкува конституционното предписание, указващо че активно избирателно право имат всички български граждани, навършили 21 г. и ползващи се от граждански и политически права.

Наредбата-закон подробно изброява кръгът на лицата, лишени от пасивно избирателно право. С цел избягване политизацията на държавния апарат, на държавните и общинските служители е забранено да поставят кандидатурите си за народни представители, освен ако не напуснат службата си най-малко 3 месеца преди излизането на указа за изборите. От категорията на държавните служители изрично са изключени министрите.

Подобно на практиката от първите години след приемането на ТK, от пасивно избирателно право са лишени и имащите търговски отношения с държавата. В тази връзка е направен опит за своеобразно отделяне на политиката от бизнеса, като се забранява поставянето на кандидатурите за депутати на: директорите и неограничено отговорните членове на управителните и контролните съвети на търговските и кооперативни дружества, които имат договор с държавата, държавните автономни учреждения и общините за разни доставки или предприятия, или участват чрез подставени лица в печалбите от подобен род доставки или предприятия

Подобен разширен кръг на лишените от пасивно избирателно право лица, имащи бизнес с държавата, е оправдан от гледна точка на пагубната практика, наложила се в България от края на ХIХ в. и изразяваща се в това, че различните политически режими облагодетелстват своите партийни привърженици при провеждането на различни публични търгове с държавни имоти и най-вече с обществените поръчки, възлагани със Закона за обществените предприятия от 1906 г. Много от министрите и депутатите от управляващите партии се забъркват в съмнителни сделки. Оказва се, че от края на ХIХ в. най-сигурният бизнес за частните лица в България е този, който по някакъв начин е свързан с използването на държавните ресурси.

Всичко това се има предвид от кабинета на Г. Кьосеиванов, който явно прави опит да парира до някаква степен възможността в НС да попаднат депутати, които ще лобират за определени икономически интереси.

В тази връзка се предвижда дори, че който депутат използва длъжността си за извличане на определени "облаги" се лишава от мандат. Мотивът на управляващите е, че длъжността на народния представител е преди всичко "обществена повинност" и не бива да се разглежда като "доходно занятие"

Ограниченията за упражняване на пасивното избирателно право се простират и за неизпълнимите данъчните задължения към държавата; намиращите се на военна и трудова служба; подсъдимите, срещу които има изготвен обвинителен акт или са вече осъдени за тежки престъпления като: измяна, предателство, шпионство, насилствени действия и оскърбления на държавния глава и членове на семейството му; престъпления против властта, обществения ред, носенето на военната тегоба и държавната военна сила; подправката на парични знаци; лъжесвидетелстване и лъжлива клетва; изнудване, измама, злоупотреба с доверие; банкрутство и щета на кредиторите; подправка на документи, лекарски свидетелства, марки, печати; престъпления по упражняване на адвокатската дейност, кражба, разврат; престъпления против Закона за защита на държавата, Закона за изтребление на разбойниците; Закона за ограничаване на грабежите, убийствата, тежките телесни повреди и палежите; Наредбата закон за запазване на моралната и материалната сила на войската и всички лица осъдени на строг тъмничен затвор

Подобно широкообхватно ограничаване на пасивното избирателно право е непознато в дотогавашната ни политическа история. Регламентацията пренебрегва началата на прякото представителство, при което преценката на качествата се представя за дискреционната власт на избирателите. Целта на управляващите е да формират НС, в което няма да има лица с откровено лоша репутация. Широкото тълкуване на забранителните условия за упражняване на всеобщо избирателно право обаче лишава НС от университетските професори, които получават заплатата си от държавата и много адвокати и стопански дейци, участващи в дружества, намиращи се в икономически отношения с държавата.

В продължение на линията за избягване на прекомерната политизация на обществото, от пасивно избирателно право са лишени учащите от всички учебни заведения. Законодателят се "престарава", тъй като така се лишават от права и студентите, което не е уместно.

Не са "забравени" и проповядващите комунистически или насилнически методи на обществено-политическа борба, на които също е отнета възможността да се кандидатират за народни представители.

Нов момент в условието за избираемост на дадено лице за депутат е изискването за определено занятие, носещо издръжка. Подобно изискване е своеобразна форма на ценз и не фигурира в ТК. То е мотивирано от министър Красновски с думите, че "безделниците не бива да се кандидатират

Наредбата-закон поставя като условие за упражняване на пасивното избирателно право и условието за завършено първоначално образование. Управляващите оправдават предприетата стъпка с нецелесъобразността на това този, който не е изпълнил конституционното си задължение да завърши първоначалното си образование, да няма претенциите за депутатско място

Налице е едно разширително тълкуване на конституционния текст, изискващ кандидат-депутатите да са грамотни. Но подобна стъпка, макар и целесъобразна, трябва да се направи след евентуална промяна на основния закон.

Важен момент в наредбата е, че за пръв път при парламентарни избори в българската политическа история жените изрично са включени в кръга на субектите, имащи активно избирателно право. Условието е да са над 21 г. и да са омъжени, разведени или вдовици. Пасивно избирателно право те отново не получават.

Включването на жените в изборите е аргументирано от министър Ал. Красновски, който заявява, че българската жена по време на общинските избори през 1937 г. доказала, че е "здрав елемент" в държавата и има съзнание за отговорностите, с които се нагърбва.

Един от видните представители на тогавашния политически елит Атанас Буров дори изразява надежди, че включването на жената в изборите ще "внесе струя на примирение между българите" и ще се "смекчи партизанското озлобление" между тях, тъй като жените-майки по трудолюбието и честността си стоят "по-горе от нас мъжете"

Качествено нов момент в избирателната ни система е дадената възможност всяко лице, отговарящо на условията за упражняване на пасивно избирателно право, да може само да поставя кандидатурата си за народен представител. За целта е необходимо едно заявление до околийския съдия, обгербвано с 500 лв, без да е нужно посредничеството на някакъв орган или институции. Това не е нито противоконституционно, нито противопарламентарно. Указаната регламентация е в противовес на системата, съществуваща преди преврата от 19 май 1934 г., която практически не позволява на едно лице да прави реална политика вън от някоя от сериозните политически формации. Новата процедура по самоиздигане на кандидатурите е с ярко изразена антипартийна насоченост. Подобна "свръхдемократичност" води до избягване на партийния диктат над личностите кандидати за народни представители. Широкото тълкуване на действащата дотогава система, позволяваща реално само партиите да издигат кандидатури, води до извода, че така се върши едно своеобразно посегателство върху правата на гражданите да бъдат не само избиратели, но и избираеми. Съществуват достатъчно факти, показващи че често Централните бюра не са се съобразявали дори с желанията на членовете си.

По новата система лицата, желаещи да участват в предизборната надпревара, вече имат свободна воля да се кандидатират, стига да преценят, че имат място в едно НС.

Подобна регламентация логично ще постави акцента не върху борбата на различните партийни програми за управление, а върху борбата на личностите, предлагащи своите идеи и програми. Създават се предпоставки за преодоляване на порочната дългогодишна практика в българския политически живот, изразяваща се в проваляне на иначе добрите програми от неподходящите личности за тяхното реализиране. Самокандидатирайки се дадено лице отправя своеобразен апел към избирателя да прецени неговите качества и достойнства, годността му да се справи с тежките задачи на един законодателен мандат. Програмите са мъртви щом зад тях не стоят личности. В конкретната ситуация по-важно е по върховете да се изтикат личностите, отколкото да се пишат хубави програми. Дълго време в нашия политически живот действа практиката след идването на власт партиите да забравят всякакви програми и идеи, да не способните хора, а да „послушните".

Новата система дава шанс на повече лица да се състезават. Съществува обаче известна опасност страната да се "наводни" с граждани, смятащи себе си за достойни да влязат в НС. Възможно е и в НС да влязат депутати, които ще се стремят да изразяват повече местни интереси, а не общонационални. Задоволяването на местния интерес до голяма степен зависи от изпълнителната власт, което може да доведе до там, че депутатите, притеснявайки се за резултата от лобирането си, да принизят контрола над правителството. Всичко това обаче е въпрос на политическа култура и манталитет на политиците и обществото и в никой случай само по себе си не е в ущърб на демокрацията.

Правителството публично изразява задоволството си от въведения механизъм за издигане на кандидатурите за народни представители. За министъра на вътрешните работи и народното здраве Ал. Красновски така се дава възможност за политическа изява на всеки порядъчен човек, който си е спечелил добро име в обществото и е дал доказателства, че поставя обществения интерес над личния. Избирателят вече ще може свободно да избере "най-достойния" за уредбата и законодателството на българската държава. Наредбата-закон забранява поставянето на кандидатурите в повече от един избирателен район. Така са възможни изненади, които да попречат на някои личности да влязат в НС. На кандидатите се разрешава да провеждат агитации само в района, в който са издигнати за народни представители. Агитациите трябва да провеждат лично, като може да се ползват само от помощта на технически сътрудници, които обаче не може да агитират вместо тях.

Целта е създаването на реални възможности избирателят да познава този, за когото гласува и се избягва практиката на гласуване за партийни листи, в които фигурират лица, "спуснати" от партийните централи.

Страната се разделя на 160 избирателни района, като се спазва изискването за минимум 20 000 избиратели в колегия[12].

Избирателните колегии са сравнително малки, което значително улеснява от финансова гледна точка предизборната кампания. Формирането на колегиите при минимум 20 000 души е спорно, с оглед на изискванията на ТК. Тя указва, че 1 депутат се избира на 20 000 души от двата пола, което значи, че при определянето на колегиите те може да надвишават цифрата минимално. Перфектното решение от конституционна гледна точка е депутатите да се определят като населението на страната, което е около 6 256 000, се раздели на 20 000. Получава се числото 312,9. Следователно броят на депутатите трябва да бъде 312 - 313. Друг е въпросът, че намаляването на състава на 160 е целесъобразно от гледна точка на малките параметри на страната, но това следва да се направи с промяна в ТК по съответната процедура, изискваща свикване на Велико народно събрание.

Изборите трябва да се проведат в един тур. Балотаж не се предвижда. За избран се обявява кандидатът, който е събрал най-много гласове[13]. Направената промяна връща избирателната система към практиката, наложена в България през 1886 г. Разликата е, че сега районите са едномандатни, а тогава са многомандатни. Въведената система на “простото” (относителното) мнозинство има своята сериозна традиция в англосаксонските политически модели. Привнасянето и в България обаче през 1938 г. е недемократично и нецелесъобразно. В нашите условия през 30 – те години нагласата на обществото е за къси изборни кампании, чиято основна цел е изборите да минат “някак си” и да излъчат послушен парламент, придатък на изпълнителната власт. В тази връзка премахването на балотажа е слаб пункт в закона и ще създаде допълнителни условия за “претупване” изборната процедура. Създават се предпоставки за нереални резултати, тъй като е възможно в надпреварата да се включат и лица, които имат за цел да разсейват гласовете и така фактически да подпомогнат желан от тях кандидат при избора му само на един тур. Освен това гражданите ще гласуват не толкова по съвест и убеждения, а с идеята да се избере най-малкото зло, т.е, кандидата, който може и да не е най-подходящ, но има повече шансове пред друг силно нежелан кандидат. Тук е и основната слабост на гласуването само на един тур, която лишава гражданите от възможност за избор по съвест поне на първия тур и ако “техният кандидат” отпадне, то едва на втори тур да се избере този, който и по-нежелан. Вярно е, че се премахват вариантите за “прехвърляне” на гласове на безпринципна основа между първия и тур и балотажа, но това не е достатъчен аргумент за въвеждането на гласуване само на един тур.

Анализът на разгледаните нововъведения показва, че в стремежа си да отрекат наследството преди преврата и да ликвидират партизанщината в политическия ни живот, управляващите запазват и някои от крайностите на деветнадесетомайците, като не позволяват въобще образуването на каквито и да е партии. Легализирането на политическите партии, в съчетание с горепосочените мерки, би придало много по-голяма демократичност на политическия ни живот, тъй като партиите са част от правото на гражданите на свободно сдружаване, според предписанията на ТК.

Обществото, макар и слабо, реагира на предприетите промени. Системата е критикувана, че не дава възможност на бившите партии на реда да организират силите си и с това помага на формациите, които действат подмолно против обществения строй, които няма да бъдат засегнати[14].

Изказват се опасения, че ще се засили още повече изпълнителната власт за сметка на парламента. В него може и да попаднат почтени граждани, ползващи се с добро име в района, то те няма да изразяват волята на големите обществени течения. По тази причина те може да започнат да изразяват лични, местни или роднинските интереси и да ги поставят над държавните.

Като контрапункт реформата се оправдава с необходимостта от прелом в политическия живот в посока на установяване на конституционно управление. Изгонването на партизанския дух от управлението и учрежденията и най-вече от НС след съкрушителния опит с партийните режими в продължение на 50 г. е наложителна задача за държавата, за нормализиране на живота[15].

На 4 януари 1938 г. МС взема решение за нови промени в наредбата закон за избиране на народни представители. Първата важна промяна въвежда отново задължителното гласуване в парламентарни избори по отношение на лицата от мъжки пол. За жените се фиксира, че гласуването е свободно[16].

Предприетата стъпка е определено недемократична и връща страната към периода 1919-1931 г., когато правото на вот по законодателен път бе превърнато в задължение. Направената разлика между мъже и жени при упражняването на вота е неоправдана. След като законодателят дава еднакви права, не би трябвало да има разлики при тяхното упражняване, независимо че жените ще гласуват за първи път в парламентарни избори.

Втората важна промяна лишава министрите от право да се кандидатират за народни представители[17].

Това е позитивна стъпка за българските условия. Още повече, че министрите не може да бъдат депутати и в утвърдени демокрации, като например САЩ. Така се постига по-добър баланс между изпълнителната и законодателната власт. В дотогавашната българска практика министрите бяха и депутати, което снижава контролните функции на НС по отношение на МС. Не може да е целесъобразно министърът да е участник в институцията, която трябва да го контролира. Новото предписание парира и възмож­ността един министър, който е кандидат-депутат да използва държавните ресурси при агитациите си в предизборната борба.

С третата важна промяна се дава възможност на народните представители да застъпват материални интереси против държавата, като повереници и пълномощници на физически и юридически лица по дела пред Върховния касационен съд, Върховния административен съд, и Специалния съд при Върховната сметна палата. Промяната засяга най-вече депутатите юристи, които получават по-широки възможности за упражняването на адвокатска практика, както и лицата, действащи като представители на различни стопански сдружения[18].

На 26 април 1939 г. цитираният текст търпи нова промяна. Депутатите вече получават право да упражняват дейностите, посочени по-горе пред всички финансови, административни и съдебни органи[19].

С извършените промени управляващите отстъпват от позицията си за своеобразно отделяне на политиката от бизнеса. Моти­вировката за направената корекция е, че така се дава шанс на много компетентни лица да попаднат в НС.

Първите избори по правните норми на разглежданата рефор­ма се провеждат през пролетта на 1938 г. Характерно е, че те се орга­низират на няколко етапа. На 6 март се провеждат изборите в Шуменска и Старозагорска области, на 13 март - в Плевенска и Бур­гаска, на 20 март - във Врачанска и Пловдивска и на 27 март - в Со­фийска. Официалната цел е да се осигури необходимата охрана. Дейст­ващите нелегално забранени партии и неизбраните канди­дати се оплакват от предизборен терор, който за тях е възможен и планиран благодарение именно на неедновременното провеждане на изборите. То дава възможност за концентриране на големи поли­­цейски сили в областите, където се планира вотът. Целта е мак­симално да се затрудни изборът на опозиционните канди­дати[20].

Официалната теза на кабинета е, че той няма свои кандидати за народни представители с цел да осигури свободата на изборите. Властите обаче пречат на неудобните кандидати за народни представители да водят нормална изборна борба.

В новоизбраното НС обаче депутатите се разделят на привърженици и противници на правителството на Г. Кьосеиванов. Съотношението на силите е 97 към 63 в полза на народните представители, подкрепящи кабинета. Оказва се, че вместо да получи силно мнозинство правителството по-скоро се изправи пред сериозна опозици

Видно е, че и при новата система и начин на провеждане на изборите в НС може да попадат лица, които не одобряват правителствената политика. Така се създават реалните предпоставки за формирането на сериозна парламентарна опозиция. Данните показват дори, че при господството на партийно-плуралистичния модел в продължение на десетилетия много често опозицията е доста по-лошо представена в НС, отколкото при изборите през 1938 г.

Общият извод за избирателната реформа в периода 1937-1939 г. е че тя съдържа редица особености, които са продукт на новите идеи за държавно-политическо устройство, доминиращи след преврата на 19.V.1934 г. Най-важният акцент в тази посока е продължаване линията на правене на политика без партии. Това е продиктувано от негативизма на българското общество спрямо партизанско- партийните страсти, битували в политическия ни живот в продължение на десетилетия. Във формата на безпар­тийния режим, съчетан с изцяло мажоритарна избирателна сис­тема, се вижда едно от сериозните лекарства, способно да излекува десетилетните недъзи на българската политическа система.

http://hermesbg.org/nova-biblioteka/book-22/771-izbori-bez-partii-1937-1939.html

През 1937 под напора на опозицията се реши провеждането на нови парламентарни избори. Властта обаче направи всичко възможно да намали шансовете на опозицията посредством недемократичен закон и терор. Броя на депутатите бе намален от 274 на 160. Всеки кандидат се регистрира еднолично в една колегия. Избирателните колегии бяха съставени произволно от 20 до 40 000 души за да се улесни избирането на правителствените кандидати.

Стар документ уточ­нява какво се е случило в Цалапица на 23 януари 1938 г. Както винаги, селската кръчма била шумна - препирали се ту земеделци и демократи, ту цанковисти и ляпчевисти. Общо взето, праз­ни приказки. През две маси от печката придрямвал някакъв невзра­чен човечец. Кой да знае, че той бил един от извес­тните столични агенти на Държавна сигурност и го интересували имен­но празните приказки по кръчмите. Подписал се е като разузнавач № 134.
Всъщност нея вечер нищо не се случило в Цалапица. Софийският агент поглеждал със за­мъглени очи, говорел с хората от другите маси, по едно време изчезнал незабелязано. На следва­щия ден пришълецът бил в района на днешния град Съединение, после - към Кричим, Устина и Перущица. За две седми­ци разузнавачът обходил 20 централни села меж­ду Родопите и Средна гора. Завирал се по кръч­мите, кафенетата и чита­лищата, подкачал селя­ните за разговор. Задача­та на агента била да про­учи колко хора ще гла­суват на предстоящите избори. Негови колеги обикаляли из други кра­ища на страната. Отвся­къде докладвали едно и също - очаква се висока избирателна активност.
Имало само един спо­рен момент - какво ще бъде поведението на же­ните, които през 1938 г. за първи път в новата ис­тория на България щели да се изправят пред урните. Агентите се справили и с тая задача, като уточнили, че в повечето случаи жените ще пуснат същата бюлетина, каква­то са пуснали мъжете им. Особено в крайните квартали на градовете. Неомъжените нямали право на глас, така че по­не те не били проучвани.
На следващия етап анализите се поемали от местни агенти. Те имали информатори, имали познати, знаели кого да подпитат. И тъй като по селата всичко се знае, разузнавачите проследи­ли двор по двор, махала по махала. Накрая уда­рили чертата и пресмет­нали кой кандидат колко гласа ще вземе. През февруари 1938 г. тази работа била свършена в Асеновградска околия само за три дни, но в проучването участвали 22 агенти. Пресметнали полицаите и уточнили, че правителственият кандидат Йосиф Разсуканов ще бъде изпреварен от доктор Винаров. Село по село посочили колко точно ще бъдат гласове­те. Началникът в Око­лийското управление обаче отсякъл: „Ако официално нашата зада­ча е да пазим реда, то не­официалната ни задача е да осигурим избора на кандидатите, които с достойнство ще съдейст­ват на новото управле­ние...". Значи да напра­вят всичко възможно, за да се избере човекът на централната власт.
Както било наредено от София, така и стана­ло,
В днешното време маса аген­ции за проучване на общественото мнение, под­помогнати от компютри и десетки сътрудници, пресмятат рейтинги и проценти. Но рязко прогнозите им предсказват резултатите от изборите.
А в далеч­ната 1938 г. шепа поли­цаи са свършили цялата тая работа и са ударили точно десетката.

Изборите се проведоха през неделните дни на март 1938. Резултата беше 97 правителствени депутати и 63 от опозицията (в която влиза и БКП). За съжаление резултатите от изборите не ги знам. Намерих информация, че най голяма е групата на БЗНС Врабча 1 има 29 депутати, БЗНС Пладне 9 депутати, знам че е имало двама касирани от БКП, но колко са влезли не зная. Все пак, от 63 депутати поне 38 са от БЗНС, което отново потвърждава, че земеделците остават най мощната и многобройна партия. По това време вече НСД не е сериозен фактор и почти се е разпаднал. Това отново дава шанс на БКП да привлече поне част от бившите му избиратели. Освен това, събитията отново вземаха обрат и политическата обстановка взе да се нажежава, което отново даваше шанс на БКП да добие масовост.

Силната опозиция въобще не се харесваше на правителството, което пое курс към нови-недемократични избори.

Междувременно на 23 август 1939 следвайки заповедите на Москва БКП отново промени курса си и прекрати сътрудничеството с опозицията и подлагайки на яростни критики привържениците на англо френския блок.

През неделните дни на януари 1940 се състояха избори в което правителствените кандидати взеха 58% от гласовете, но 140 депутати, а опозицията едва 20. БКП имаше 10 депутати, а БЗНС Пладне 5 депутати, БЗНС Врабча 1-нито един.

Споменава се, че от 1936 до 1940 БКП започнали нова стачна борба, която вдигнала доверието към партията. За съжаление, не намерих какви и с какъв размах стачки е имало и доколко са масовизирали БКП. Факт е, че след разпада на НСД (от 1937) комунистите си възвръщат електората който им вземат фашистите. За изборите от 1938 знаем за 2 ма касирани комунисти, и че остават всичко 23 депутати които не знам какви са. Ако по аналогия с изборите през 1940 приемем, че са имали още поне 10, то БКП става втора или трета политическа сила в страната. По това време буржуазните партии преживяват колапс, понеже много от техните активисти предпочитат да сътрудничат с властта като безпартийни.

И така, в края на 30 те политическата картина е следната първа е "партията на царя" -безпартийните които подкрепят властта, на второ място БЗНС Врабча 1, след тях, вече без да мога да кажа кой повече или по назад места заемат БЗНС Пладне, БКП и отслабващата НСД, прочее към 1939-40 тя съвсем излиза от играта. Не ми е ясно, каква е електоралната подкрепа към БРСДП (по това време те вече са малка партия) и Демократическата партия, която е очевидно, че е изгубила кадри

преминали към царския режим.

Трябва да се има в предвид, че по това време личния рейтинг на царя е огромен и много българи с радост приемат неговия личен режим, а още повече нямат нищо против него.

Една конкретна информация за убитите през разглеждания период.

По поръчка на ЦК на БКП е извършено проучване от Музея на революционното движение в България. Това изследване е публикувано в неговия годишник ("Победа", София,1969), но не е направено нищо тази информация да стане широко известна.
"Издирените и уточнени от нас лица (за периода юни 1923-септември 1944) както казахме възлизат на 5 639 човека, в това число и по-видни дейци, починали наскоро след тежки полицейски инквизиции или в резултат на разклатеното от инквизиция здраве". Издадения 3 години по късно албум включва имената на 4861 души убити или починали до 9 септември 1944.

Обаче, не се уточнява колко от тези хора са комунисти, земеделци, анархисти, други противници на режима, или обикновенни криминални елементи.

Изключително важен извор за разглеждания период е албума "Звезди във вековете" който е издаден за пръв път през 50 те и за последно през 1972. Той е писан по време по близко до разглеждания период, когато поради факта на многото все още живи хора участвали в събитията няма как да се лъже безобразно. Писаното във "звезди във вековете" влиза в разрез с данни публикувани през 70 те и 80 те които са силно завишени. Да се обвинява Музея на революционното движение в антикомунизъм е несериозно. Въпреки това, изданието на "Звезди във вековете " (последното) от 1972 е напрактика спряно. То не е публикувано, и дори специалистите не го използват.

В Кратка история на България от 1981 се дават следните данни:
За Юнското въстание през 1923 год. :
„Разпростряло се почти в цялата страна, обхванало повече от 100 хиляди души, Юнското въстание завърши с поражение. Стотици жертви даде трудовия народ в този първи въоръжен сблъсък с буржоазната реакция.“
„Около пет хиляди души намериха мъченическа смърт през кървавите септемврийски дни и нощи на 1923 “.
За Априлските събития и Атентата в черквата "Св. Неделя" е записано:
„На 16 април 1925 по време на опелото на генерала, избухна взрив в катедралата "Св. Неделя". Десетки хора загинаха. Но управляващите останаха невредими.
Атентатът бе дългоочакваният от реакцията повод, за да изпълни своя пъклен план. Тринадесет хиляди души бяха арестувани, от които половината съдени и осъдени... Без съд и присъда бяха избити стотици и сред тях изтъкнати ръководители на БКП Коста Янков, Иван Манев...“
През 1981 година, когато е издадена тази книга, са били известни всички факти дадени по-горе, но историците не са ги ползвали при съставянето на т. нар. История на България. Данните публикувани през 1972 година от Музея на революционното движение в България, но неприети, некоментирани и непубликувани доказват манипулиращия характер на издаваната историческа литература в България и нейната подчиненост на водената по това време партийна политика. Историческите факти, противостоящи на по-горе отпечатаните твърдения са:
В Юнското въстание при водените сражения и след това са загинали 35 човека.
В Септемврийското въстание по време на водените бойни действия и от репресии след това са загинали общо 841 човека.
За периода 1924-1926 год. при провеждане на терористични акции и действия на анархистични чети, в междуособиците и противопоставянето на политически противници вътре във ВМРО, нелегална дейност на дейци на БКП в т. нар. Априлски събития и след атентата в църквата, включително и осъдените на смърт, общо загиналите са 684 човека.
От атентата в черквата "Св. Неделя" са загинали не десетки, а 150 човека. Ранени са 300.

И за финал ще засегна два съвременни ракурса на историята на БКП през разглеждания период.

1 БКП е обвинявана в пълно подчинение към една чужда сила-СССР.

Само по себе си това обвинение не е обвинение и не издържа. Комунистите никога и на никакво ниво не са криели тесните си връзки с Москва, и че координират всяка своя стъпка с Интернационала. Това не е изобличаване, понеже е факт, който никой и никога не е криел и е говорен напълно открито.

2 БКП са получавали пари от СССР

По този въпрос е говорено много, като дори комунистите са признавали, че получават финансиране и помощ от Москва. За съжаление, поради царящата конспиративност в БКП по това време, и посетнешните опити този факт да се замаже, ние никога няма да разберем колко точно и кога точно БКП е получавала субсидии.

Много интересен е докладът на италианския посланник маркиз Таламо от втората половина на 30 те за опитите му да намери съюзници на Италия сред българските политици. Това което нас ни интересува, е че от доклада се подразбира, че редица чужди посолства в София като се споменават италианското, немското, и английското имат практиката да плащат суми на български политици за да защитават интересите им. Според Таламо италианците са в сложно положение, понеже единствената значима фашистка партия НСД вече получава суми от Германия и работи за тях. Другите групи които имат влияние или са про германски настроени (има подозрения, че получават пари от немското посолство), или не са фашистки, а патриотични и не са особено идеологически издържани. Има и малки фашистки групи, които са идеологически правилни, но те са твърде малки и без влияние в обществото. Според него, на някой от тези групи все пак следва да се отпуснат субсидии, за да не се отчайват българските фашисти. Според него в италианското посолство постоянно идват български политици от разни партии заемащи разни постове, които се кълнат в идеите на фашизма и боготворят Мусолини, като искат усилията им за разпространението на фашизма да бъдат подпомогнати финансово. Той разказва един трогателен случай, когато някакъв политик се разплакал пред него и целувал портрета на Мусолини който искал като подарък. Според него, огромната част от тези хора просто искат пари, като нямат нито намерението, нито влиянието да работят за фашизма. Препоръчва на някой да се отпускат малки суми, за да не се отблъскват истинските фашисти.

От доклада се подразбира, че подобни заплащания извършват като минимум също германското и английското посолство.

Позволих си така дълго да ви запозная с този доклад, който няма никаква връзка с БКП, за да покажа духа на времето. Както се вижда от него чуждите посолства в София търсят и намират продажни български политици, на които изплащат субсидии, срещу което въпросните политици координират дейността си чуждите посолства. Нещо повече, в България явно има достатъчно продажници, които сами без да са ги търсили ходят да искат пари и да се поставят в услуга на чуждите посолства.

Казано по друг начин, получаването на пари от чужда държава и координирането на действията с нея съвсем не е патент на БКП и те съвсем не са единствените които правят това. Все пак, следва да се отбележи, че няма друга българска партия така тясно обвързана с чужда страна както БКП.

Резюме

БКП през целия разглеждан период от 1919 до 1940 е една от партиите даващи облика на партийния и обществения живот в България. Нейната роля не бива да се подценява, това съвсем не са групичка идиологизирани сектанти, които нямат никакво влияние в обществото. Това е една от мощните, масови партии, които имат широка поддръжка сред народа.

От друга страна БКП съвсем не е "народната партия", която се противопоставя на фашисти, чорбаджий и народни изедници за да донесат великото благо на щастливия комунистически живот.

Най важния въпрос на който се постарах да намеря отговор е какво е влиянието на БКП в обществото. Най важния постулат от който трябва да се тръгне е, най масовата и наистина народна партия в България през разглеждания период е БЗНС. Влиянието на БЗНС е стабилно около и над 50% от електоралната маса от българите. Всички други партии бележат възходи и падения, но БЗНС винаги си остава истинската народна партия. Втората най важна констатация е, че БКП разчита на протестния вот за да добие масовост, ако този протестен вот липсва, влиянието на партията се губи и тя се смалява до размера на другите партии. Друго важно наблюдение е, че БКП нито веднъж не успява да запази протестния вот и да се масовизира подобно на БЗНС. След възхода от 1919-1920 тя влиза в гражданска война от която губи почти цялото си влияние сред народа. БКП се възражда от 1929 до 1933 (виж изборите през 1931), но след това НСД и отнема протестния вот и партията до голяма степен губи влиянието си. Нов възход настъпва през 1941 когато отново политическите страсти се разгарят, но този период е извън хронологически зададените рамки.

Редактирано от Frujin Assen
  • Мнения 64
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

Posted Images

  • Глобален Модератор
Публикува

Трябва много да се внимава с историята на БКП между двете войни, защото в официалната такава отпреди 1989 г. остана едно клише и един голям проблем.

Клишето е своеобразният центризъм при разглеждането на БКП - а тя далеч не е най-сериозната партия и най влиятелната политическа сила в този период, макар че има относителна тежест заради терористичната си дейност.

Проблемът е, че е много вероятно в старите източници факти да са скрити или да се твърдят неверни такива. Всичко трябва да се проверява, за да се получи истинска обективна картина.

  • Потребители
Публикува

В сегашните учебници ролята на БКП преди 1944г. е силно преувеличена. Те наистина получават гласове на изборите след ПСВ, но това е резултат от това, което днес наричаме "Протестен вот", който вкара в парламента разни недоразумения като Жорж байГанчев, Лудото Яне, Болния. На второ място в успехите се включват разни номера,които сегашното ВМРО много обичаше да практикува - като стане голям митинг и отиваха от тях 10-тина души и развяваха знамената. Взеха да го правят по-рядко, след като протестиращите на няколко пъти ги ступаха, защото излизаше, че правят цирк на ВМРО, а нямат конкретни искания и проблеми.

Според учението на БКП тя е партия на работниците. Но тук има няколко проблема за успеха й в тази среда. На първо място работниците са малко, защото преди Освобождението промишленост йок. Много от предприятията са дребни, да го кажем с днешните думи - фамилен бизнес. Докато комунистическото движение се заражда докато в развитите страни условията на труд са тежки, то към Освобождението вече на работниците се гледа като на освонва производствена сила и се взимат мерки за опазване на здравето и живота им. Не от алтуризъм, а защото на капитала му трябва здрава работна ръка. Така на практика още след Освобождението започват да се прокарват ред закони, свързани с опазването на трудовия ресурс.

Периода обаче е проблемен не само у нас, а и в световен мащаб. Между войните уви, не всичко е мирно и тихо - има кризи и хиперинфлации. Това пък води до стачки, но работниците не виждат в предложенията на БКП някаква разумна алтернатива на настоящето им. Още в старта на следвоенния период България се включва в усилията да се овладее голямата голодовка в Поволжието, което ясно показва, че комунистическото управление в СССР е тръгнало с фалстарт. Финалния момент на разглеждания период също не е много успешен за радетелите на комунизма, защото малката Германия едва не поставя на колене една огромна държава.

Тъй че без решаващата подкрепа на Съветската армия шансовете на успех за БКП у нас са били нулеви.

Но като цяло това, което се сочи като успехи в периода е просто прикачване към нещо друго - протестен вот, стачка с чисто икономически искания и др. под. След 1944г. пък голямото попълнение е от криминалния контингент на затворите. У нас малко се губи бедняшкия елемент в комунистическото движение. През социализма ходих в къщата-музей на Митко Палаузов. Направи ми впечатление, че жилището е по-просторно от това на повечето съседи, роднини, съученици и познати. Тъй че Гаврош не е точно герой и на нашите събития. Н ослед случилото се в СССР на комунистите се гледа като на заплаха насилствено да завземат властта. А и те не криели идеята си за "мировая революция".

Но темата определено не е много лесна, защото все пак достъпната литература е писана с пропагандна цел и цялостното преработване на материята е свързано с доста пречки.

  • Модератор Военно дело
Публикува

Ми Галахаде, аз продължавам с търсенията си, пък да видим, какво ще покажат те. Засега показват, БЗНС на първо място, БКП на второ място да си оспорват властта.

Те не виждали алтернатива? Затова ли общата им стачка едва не сваля правителството на БЗНС, та се налага военно положение, използване на полиция, оранжева гвардия, армията и даже окупационни сили? Че това е популизъм го казва дори Благоев, който не е бил съгласен с Коларов и Димитров.

  • Глобален Модератор
Публикува

Прави ми впечатление - когато в историята на БКП се говори конкретно, става дума за малко хора. Когато се говори общо се сипят цифри...

Властта тогава не е преследвала хора просто така за политика, а само тогава, когато има нарушение на закона - а той се казваа Закон за защита на държавата и е приет през 1924 г.

  • 3 месеца по късно...
  • Модератор Военно дело
Публикува (edited)

Комунистически затворници-1936.

2196.jpg

Комунисти на съд в Казанлък-1925

541.jpg

Марксистки кръжок ръководен от Тодор Павлов. Стара Загора 1920

66.jpg

Женски кръжок при БКП Ихтиман 1921

67.jpg

Тезиси за работа сред жените-приети в Москва-1921

68.jpg

Стачкуващи тютюноработници-1922

74.jpg

Комунистки от дружество "Ленин", агитаторки на БКП за изборите -1922

77.jpg

Партиен хор "Георги Кирков-1922

78.jpg

Катя Сотирова-санитарка в Лопушанската дружина-септември 1923

94.jpg

Виенското издание на "Работнически вестник"-1924 разпространяван нелегално

105.jpg

Арестувани комунисти-Пловдив 1925

112.jpg

Комунисти в Ломския затвор-1925

120.jpg

Стачка на тютюноработниците в София организирана от БКП -1927

124.jpg

Стачка на тютюноработниците в Ямбол-1931

133.jpg

"Сините блузи"-Група за пропаганда и агитация към ЦК на РП-1931

141.jpg

Марксистко-Ленински кръжок към Девическата гимназия в Сливен-1932

143.jpg

Стачка на печатарските работнички Сливен-1934

146.jpg

Близки носят храна на арестувани стачници от мини "Перник"-1935

147.jpg

Комунисти затворници на лечение в Хасковската болница-1935

150.jpg

Стачка на тютюноработниците-1938

151.jpg

Комунистическо събрание в Абланово-Сливенско-1936

160.jpg

Комунистически митинг в чест на 1 май 1942 Асеновглад

180.jpg

Комунистически лозунг против германците

181.jpg

Редактирано от Frujin Assen
  • Потребители
Публикува

Ами аз пък имам доста снимки за топлото посрещане на хитлеровите войски в България и посрещачите са доста повече от участниците в собствени комунистически прояви. Какъв е тогава изводът?

post-549-0-28569000-1413044259_thumb.jpg

Радостно посрещане на войските на Вермахта в Русе

Ако приемем, че в стачките са участвали само членове на БКП, то това означава ли, че сега при всеки протест по време на правителство на БСП в тях участват само антикомунисти?

  • Модератор Военно дело
Публикува

Стачка на тютюноработниците в София организирана от БКП -1927

Стачка на тютюноработниците в Ямбол-1931

Стачка на тютюноработниците-1938

Къде в тези описания на снимките видя, че всички присъстващи на стачката са комунисти? Такова нещо не съм писал.

  • Потребител
Публикува

Малко принципни положения.

В една държава винаги има доволни и недоволни.

С огласителна работа може да се влияе на едната и/или другата група.

Тази огласителна работа може да се върши системно, от властите, но и от опозиция или от чисто външни сили.

Хората протестират за дребни но съществени неща, които могат и да нямат бързо решение.

Така недоволството на хората може да се използва като оръжие срещу власта, ако тя няма средствата за комуникация с хората.

Така официалната власт може да се окаже подвластна на този който има медиите.

Повечето хора не си дават сметка за дълбочината на "това което виждат" и да са в заблуда относно реалната власт.

Така демокрацията се оказва средството, с което продавача на сладолед постига целта си да продава сладолед в детската градина като подлага на гласуване от децата дали да им се предлага сладолед или не.

  • Потребители
Публикува

Преди години ВМРО имаха добрия навик когато има масов протест да идат и да си развеят байраците. Създаваше се впечатление за голяма подкрепа за организацията, а всъщност те имаха 10-тина байрактари. Всичко това продължаваше щастливо до един инцидент с детето на таксиметров шофьор, когато таксиджиите масово обградиха НС, а тези вътре обявиха протеста за политически. Това естествено ядоса много таксиджиите и точно тогава байрактарите на ВМРО имаха неблагоразумието да изпълнят любимия си номер. Та след като отнесоха як кютек от разярените протестиращи значително им охладня мерака да го правят.

Това, че БКП са си приписали заслуга за нещо, което е щяло да стане и без тях не е критерии какви позиции е имала тази партия. То е като да твърдим, че градивната критика от страна на нашия форум е основната причина за падането на правителството на Орешарски.

Преди 1944г. синдикатите са били много силни и с голямо влияние. Те дори успяват по един частен почин чрез взаимно-спомагателните каси да стартират масово пенсиите. Преди това пенсии е имало само за държавните чиновници и то не от осигуровки, а направо от бюджета. Да го наречем частния сектор е оставал извън тези пенсии. И именно синдикалните структури започват да създават под формата на взаимно-спомагателни каси пенсионните фондове. Разбира се нещата се развиват. В България са били приети и доста закони за защита на работниците като основна производствена сила и създаването им няма нищо общо с БКП.

  • Потребители
Публикува

Миналата седмица в един от безплатите вестници попаднах на нещо за Д. Благоев, то се отнася за 1917 г., но ще го пусна тук

Румен Леонидов

Може ли български град да носи името на наш сънародник, който доброволно се е отрекъл, че е българин?

Навършиха се 1000 години от смъртта на цар Самуил, чиито дело и име са едно от най-големите олицетворения на България по пътя й през вековете. Титаничната и трагична фигура на този славен български владетел, чието сърце на 6 октомври 1014 г. се пръсва при новината, че 15 000 млади воини са били ослепени по заповед на византийския император Василий II, все още няма достоен паметник в родната ни столица, нито на името му е наречен голям български град, свързан с царствените му победи и поражения.

Още преди година редица историци, журналисти, преподаватели, интелектуалци, граждански сдружения и патриотични организации се обединиха около идеята днешният Благоевград да бъде преименуван на Цар Самуил или на Самуиловград. Не само заради факта, че тази част от България е кръвно свързана със знаменития ни владетел, а защото след 25 години мълчание и премълчаване архивите проговориха. Излязоха наяве редица документи, свързани с публичните изяви и писания на патрона на този град – Димитър Благоев – Дядото. Всички сме учили в училище, че той е български политик и философ, основател на организираното социалистическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров. Но през тези 45 години социализъм и през следващите 25 лета фасадна демокрация никой не посмя да каже какво благочестивият господин е говорил пред заседание на XVII Обикновено народно събрание. Датата е 16 декември 1917 г. Пред погледа на смаяните депутати Благоев публично отрича, че е българин, и заявява, че е македонски славянин.

Едва днес мнозина автори тълкуват тези потресаващи откровения на Дядото като буревестник на македонизма, дори го обявяват за първия социалист македонист в света. За да не будим ненужни политически подозрения, тук няма да коментираме, а само ще цитираме. Започваме със стенограмата от въпросното заседанието в НС. Нека читателят сам да прецени може ли споменатият български град да носи името на чужденец, след като Благоев доброволно е заявил, че не е българин.

Д. Благоев: ...Всъщност в България се водеше една голяма борба не за обединяването, както казват, на българското племе, а за властването на едно племе в България. И тази борба е една от причините за освобождаването на самата тази българска държава. Тази борба се водеше между българското племе и славянското племе на Балканския полуостров. Българското племе, един грозд, но добре организирано, дойде на Балканския полуостров и намери едно племе мирно, още недоразвито в своята обществена организация, още когато то се намираше в последния стадий на варварство, когато току-що се формираше като съюзи на племена, за да мине по-нататък, в периода на цивилизацията, в нация. И тази по-организирана част (бел. ред. - Има предвид прабългарите), която главно стоеше на едно по-ниско варварско стъпало, грабителски жестока, която не познаваше никакво отвращение към каквито да било средства, се нахвърли върху славянските племена да ги завладее. Но тези племена (бел. ред. - Има предвид протославянските племена), въпреки това, че бяха неорганизирани, водеха дълго своята борба против това българско племе.

Я. Сакъзов (широк социалист): Не забравяйте, че те бяха колония на Византия и нейни подчинени.

Д. Благоев: Подчинени, но независими в своя вътрешен живот.

Някой от групата на Я. Сакъзов: Не забравяйте историята!

Д. Благоев: Коя история? Тази ли, която вие фалшифицирате? (Смях.) Такава история ние (тесните социалисти) не ви признаваме. Ние гледаме каква е действителността. Факт е г. г. народни представители, че е имало голяма борба между българските и славянските племена на Балканския полуостров. И този процес, за който ни говори Я. Сакъзов и който поддържат и другите, не е за обединяване на българското племе, а за завладяване на славянските племена на Балканския полуостров и затова ние виждаме потискане на славянските племена на Балканския полуостров, които масово се преселват във Византия и Мала Азия, и от друга страна, отиват на юг към Македония, в която именно се запазва дълго време славянското племе.

Г. Данаилов: Ама вие сте родом от Загоричане (българско село в Костурско, Южна Македония).

Д. Благоев: Аз съм родом от Загоричане, но между другото аз не съм българин, аз съм македонец, македонски славянин! (Смях.) И като такъв, ако искате да знаете, аз съм за Македония като славянска земя, която ще има собствено управление.

Някой от десницата: Какво търсиш тогава в България?

Д. Благоев: Така че процесът, за който не се говори, е процес за завладяване, а не за обединяване на българското племе...

Министър Х. И. Попов: Как се наричат в Загоричане българите?

Д. Благоев: Ако ги питате, те се наричат християни.

Министър Х. И. Попов: Те се наричат българи!

Д. Благоев: Аз не искам да навлизам в тази сфера, но искам да изтъкна какви опасности от ваша гледна точка, от българска гледна точка, теории се развиват в нашата история, по отношение на процеса на обединяване на българското племе…

Министър Х. И. Попов: Борбите за независимостта на българската църква се развиха най-вече във вашето село и затова го изгориха (по това време българите в Македония са избивани и прогонвани от родните си места от върлуващите андарти – гръцките въоръжени банди, които действат с одобрението на турските власти).

Д. Благоев: Това съвсем не е така, а процесът е в завладяването на племената на Балканския полуостров от българите. И ако говорим за историческия процес, тогава този процес и днес съществува, именно българското племе да завладее местата, които са му необходими, за да може то да излезе на море, на големите водни пътища и Егейско море. Ето го смисъла на историческия процес. Аз мисля, че от вас по-слабо информирани по тези въпроси и по-объркани глави няма. Особено вие, учителите, които всякога сте се възпитавали върху тия фалшиви теории, изобщо вие не можете да ги разберете тези работи!

С. Костурков: (Негодува.)

Председателстващият д-р. И. Момчилов: Г. Костурков! Моля Ви, не прекъсвайте оратора.

Д. Благоев: Ако вие сте убедени, че в Добруджа са българи, че в Мавровско, че в Македония са българи, че в Сяр, Драма и Кавала са българи, защо се страхувате от тази формула на руския мир? (Говори за руско предложение за спиране на войната.) Ако сте убедени, че някъде има българи, защо се страхувате да се направи референдум и да видим какво ще кажат? Защо викате? Значи не сте сигурни, значи има нещо, което ви тревожи, има някои области, завладени от вас, които, ако се подложат на референдум...

(Речта му е прекъсната със силно негодувание.)

Преди това, през 1885 г., Дядото прави друго откровение в своите „Кратки бележки из моя живот“: „Родом съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село, разположено в последните хълмисти склонове от южните разклонения на големия планински масив Вич планина и в началото...“. Но ще приключим с още един цитат, този път от 1886 г., отнасящ се за отношението на Д. Б. към съединението на Княжество България с Източна Румелия: „Сега вече е доказано, че 6-й Септемврий е изцяло работа на принца Батенбергский, извършена за достигане на свои цели, че този принц се подигра с народните чувства за своя лична изгода, че пехливанинът 3. Стоянов послужи в ръцете на принца Батенбергския за маша, че 6-и Септември е дело, направено против интересите на българский народ". (Виж Д. Благоев, „Нашите апостоли".)

http://jivotatdnes.bg/index.php?page=article&id=16844

  • Потребители
Публикува

Това е преди Коминтерна. БКП, а и БЗНС са били наясно, че в краткосрочен план дори да спечелят изборите, то в дългосрочен план ще срещнат сериозен и масов отпор и завинаги ще бъдат изритани от властта. Затова се търсели подкрепа и като са били наясно, че няма да я намерят вътре са се насочили навън. Естествен партньор се е явявала Югославия, която е оказвала на двете формации подкрепа, вкл. и парична. Самоувереността на Стамболийски, че ще удържи властта дори да има преврат се е дължала на измамната надежда, че Югославия ще го подкрепи военно заради това, че й е отстъпил Западните покрайнини.

СССР относно Балканите наследява политиката на царска Русия, която винаги е на страната на Сърбия, т.е. при противоречия между България и Сърбия е била срещу България. Благоев и югославските комунисти развиват идеята за южнославянска конфедерация, която е възприета от СССР, която пък е виждала в този съюз част от революционния кордон, бранещ я от враждебния капиталистически свят. Това обаче леко охлажда ентусиазма на кралството да подкрепя БКП, защото за него сделката е била пари срещу Македония, а не революция в България и Югославия.

Компартиите дефинират политиката като начин за завземане и задържане на властта. Ще рече, че за тях е важно стоенето на власт, а цената няма значение. С идеята за интернационализъм това разбиране се е отразило крайно зле на страните, в които е приложено. У нас са провеждали агитация по фронтовете през ПСВ, което е довело до Войнишкото въстание и доста тежкия Ньойски договор. Наистина е имало пробив при Добро поле, но той не е бил толкова фатален и ако не е било въстанието, то едва ли България е щяла да излезе победител от войната, но мирния договор е нямало да е толкова тежък, защото и противниците вече са били доста изтощени. За Русия е станало още по-лошо, защото благодарение на революцията и Брест-Литовския мир е загубила земи равняващи се на няколко Българии.

В Гърция пък обратното - след 1944г. в земите населени с българи се развива най-силното комунистическо движение с оглед опцията да се присъединят към България макар и вече комунистическа.

Та с Благоев ситуацията е, че той се е намирал между пропагандирания интернационализъм и нуждата от финансиране на партия, за която българския бизнес не се е натискал да прави дарения.

  • Потребител
Публикува

БКП заслужава една обективно написана история. Тази партия ни електрифицира, модернизира, индустриализира, вкара ни в 20 век за по-малко от десетилетие. България такова развитие никога преди това и след това не е виждала. Затова, пишете историята на тази партия.

  • Потребител
Публикува

Значи, използва ли се определението - обективност, трябва да се спре с пропагандата.

Тази партия ни електрифицира, модернизира, индустриализира, вкара ни в 20 век за по-малко от десетилетие. България такова развитие никога преди това и след това не е виждала

колкото и да е обективен човек, с това не знам как би се съгласил - това просто не е вярно.

  • Потребители
Публикува

Сигналът за 9-юнския преврат е бил спиране на тока.

Показват се стачки в промишлени предприятия.

Как е възможно всичко това, щом държавата нито е била електрифицирана, нито индустриализирана. Ако е била толкова изостанала, дали толкова много са щели да я канят за съюзник през двете световни войни?!? Днешният ни основен конкурент за последното място по жизнен стандарт Албания тогава са я таксували обикновено в категорията не съюзник, а плячка.

  • Глобален Модератор
Публикува

БКП заслужава една обективно написана история. Тази партия ни електрифицира, модернизира, индустриализира, вкара ни в 20 век за по-малко от десетилетие. България такова развитие никога преди това и след това не е виждала. Затова, пишете историята на тази партия.

То тя и другаде ни вкара...

А правилният подход е - пропусна ли нещо България през периода на БКП, или да? :)

  • Модератор Военно дело
Публикува

Какво е направила или не БКП е извън времевите рамки 1919-1940. Тук ми ще да разгледаме въпроса какво представлява БКП преди да вземе властта.

Галахаде, аз поне не мога да се добера до по подробни данни какво са представлявали стачките организирани от БКП, доколко са били масови, доколко са повлияли на социалната ситуация у нас. Ти пак смесваш нещата. Идеята за "интегрална Югославия" е развита не от СССР и комунистите, а от управляващите и националистите в Югославия. Идеята им е била, че победена и унизена България няма сили за самостоятелно развитие и следва да стане част от мощната Югославия. Сръбските комунисти я поддържат дотолкова, доколкото също са сърби, а и защото е стъпка към общобалканска федерация.

Прочее БКП излиза с идеята за общобалканска федерация още ПРЕДИ войната. Тука Ленин и болшевиките нямат думата. Силно се съмнявам, че през декември 1917 на някой в Москва въобще му е било до Сърбия, България, спорове чия е Македония... хеле пък да дават указания на Благоев.

Когато Благоев изнася тази реч БКП още не е болшевизирана, дори не е започнала болшевизацията. Още по малко ми се вярва да получава пари от Сърбия. През декември 1917 Сърбия е под българска и немска окупация, а сръбското правителство в Гърция едва ли е опряло до там да плаща на български политици, имало си е по други грижи. Убеден съм, че ако Благоев беше вземал пари от антантата щеше да се намира в затвора, а не да изнася речи в парламента. Може би е получавал пари от Сърбия преди войната и сръбското разузнаване го е държало за топките (да получаваш пари от вражеска страна-директно в затвора).

Болшевизацията на БКП започва доста по късно от декември 1917 и забележете, болшивизаторите са Димитров и Коларов, докато Благоев е неин противник. Той например смята за средни селяни, тези с земя до 180 декара, а средните селяни са смятани за съюзници в борбата с буржуазията. Това е всъщност огромната маса от селското население у нас.

Пак Благоев критикува Димитров и Коларов, че с прекалената политизация те само влошават социалната ситуация сред работниците. Тоест, Благоев в никакъв случай не може да се нарече "московска подлога".

Обръщам ви внимание, че дори през 1923 БКП не е болшивизирана напълно. Нашите комунисти седят и гледат сеир при преврата, а когато от Москва искат действия-направо им отказват. Налага се, Димитров и Коларов да набиват канчетата на непослушните, но дори и така, пак не успяват. Софийските комунисти направо си саботират септемврийското въстание-ясно указание, че БКП все още не е напълно овладяна.

Много важен е въпроса, колко комунисти, кога и какви пари са получавали от СССР.

  • Потребител
Публикува

Сигналът за 9-юнския преврат е бил спиране на тока.

Показват се стачки в промишлени предприятия.

Как е възможно всичко това, щом държавата нито е била електрифицирана, нито индустриализирана. Ако е била толкова изостанала, дали толкова много са щели да я канят за съюзник през двете световни войни?!? Днешният ни основен конкурент за последното място по жизнен стандарт Албания тогава са я таксували обикновено в категорията не съюзник, а плячка.

Да, токът е спрял на единствената улица в София, която е имала ток.

То тя и другаде ни вкара...

А правилният подход е - пропусна ли нещо България през периода на БКП, или да? :)

Ами в историята алтернативките не се считат за меродавни. Поне така знам.

Без БКП България щеше да си остане бедна аграрна и изостанала страна, като Гърция или Португалия, до влизането си в ЕС или ЕИО някъде през 80те. И днес щяхме да сме малко по-добре, защото поне старата номенклатура нямаше да държи властта.

Което не променя нещата, че БКП е мощен двигател към прогрес и модернизация.

  • Глобален Модератор
Публикува

Възхода на БКП след 1918 г. е до голяма степен преувеличен.Тежестта на антивоенната пропагада през ПСВ си изнася БЗНС /друг е въпросът дали не говорим за национално предателство/.Войнишкото въстание си е изцяло земеделска акция а комунистите отказват да участват в него защото са наясно че там ще свирят втора цигулка.Да БКП покачва до известна степен влиянието си но никога не става водеща политическа сила.Трябва да се има впредвид че след касапницата от ПСВ в цяла Европа /особено в победените страни/ се надига мощна лява вълна подпомагана главно от популистки лозунги като "Хляб и мир" и умело финансирана и дирижирана от Москва.В Бавария и Унгария се стига дори до създаване на съветски републики - нещо за което българските комунисти могат само да мечтаят.

  • Глобален Модератор
Публикува

В този ред на мисли трябва да се отбележи че големия печеливш от маргинализирането на БЗНС след юни 1923 г. е БКП която поема тежестта на битката с "фашисткото" правителство на Цанков.Радикалните земеделци се преориентират към БКП и именно те са в основата на Септемврийското въстание.Вероятно 90 процента от участниците в него са селяни привърженици на Стамболийски /които се сражават под оранжеви а не червени знамена между другото/ а района на Северозападна България /Монтанско и Врачанско/ където основно протича бунта си е известен като крепост на БЗНС.БЗНС след юни 1923 г. така и не изгражда ефективна структура /легална или нелегална/ за борба срещу сговористкото правителство въпреки че хиляди земеделци емигрират в Белград и Прага.Същевременно БКП си се превръща в част от структурите на Коминтерна като изгражда стройна нелегална организация и разполага със солидно финансиране от комуниситческата централа във Виена.

  • Модератор Военно дело
Публикува

Галахаде, говориш много общо. Дай документи някакви-барем спомени. А че е имало насилие е имало. Прочети само дългия ми пост, и ще видиш, че почти всички избори от 19 до 40 са провеждани в условията на насилия и най груби манипулации. Това не ти е да купуват цигански гласове, да подменят чували с бюлетини, кебапчета и прочее съвременни неща. Тогава директно полицията е биела, арестувала, имало е побои над гласуващите, ужасно недемократични закони, подмяна на бюлетини, белязани бюлетини... Разбира се, това насилие не е прилагано само срещу комунисти, а срещу всеки който иска да се докопа до властта.

Специално за теб. Резултатите от изборите през 1931-може би най демократичните и без насилия в разглеждания период

БЗНС Врабча 1 72 депутати

Демократически сговор 62 места

Демократическа партия 40 места

Работническа партия 31 места гласували 170 000 души

Националлиберална партия 30 места

Националлиберална партия(обединена) 9 места

Радикална партия 7 места

Македонска група 8 места

БРСДП 5 места

Народно либерална партия 4 места

БЗНС Стара Загора 1 място

Партия "Национал-селски труд" 1 място.

На общинските избори в София на 21 септември 1932 за БРП гласуват 20 000 души, а за управляващата коалиция БЗНС/ДП едва 10 000 души.

Ти на партия достигнала такива резултати ли му викаш че е без влияние?

  • Потребители
Публикува

За кое искаш документи и спомени? Държавните документи както казах все още са в Русия, тъй че от един друг човек трябва да ги поискаш. Остава спомени за кое? И какви да са - публикувани от Партиздат или това, което съм чувал от живели тогава, ама не е публикувано никъде?

И какъв извод трябва да си направя от резултатите от вота? Събрала е гласове за самостоятелно правителство?

А за насилието на изборите - имало е насилие и въпреки това са отивали да гласуват. А сега не отиват - защо ли? Пък като се въведе ходене насила да гласуват вота ще 75% трибуквеник "За всички".

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...
×

Подкрепи форума!

Твоето дарение ще ни помогне да запазим и поддържаме това място за обмяна на знания и идеи. Благодарим ти!