Руската история от християнска гледна точка

[nik1]

РУСКАТА ИСТОРИЯ ОТ

ХРИСТИЯНСКА ГЛЕДНА ТОЧКА

Андрей Зубов в разговор с редакционния екип на

списание Християнство и култура

Какви бяха целите и акцентите в проекта Руска история. ХХ век? Как се

отнасяте към определението ревизионист на руската история?

Не се възприемам като ревизионист, защото не бих искал да бъда квалифициран

в определени рамки – десен, ляв, консерватор. Целта ми е да бъде адекватен за

себе си, да правя това, което смятам за важно.

Проектът за тази книга се получи съвсем случайно. Дори по образование аз не

съм историк, а политолог, като университетски преподавател, се занимавам

с история на религията. Започнах да се занимавам с руска история в начало-

то на 2000 г. За историята на Русия са написани хиляди книги и въпреки това

редица въпроси от нашето минало остават нерешени. Основният въпрос пред мен беше какви са причините, довели до катастрофата в Русия – революцията,

която започва през 1917 г. Този интерес ме накара да напиша книгата Размиш-

ления върху причините за революцията в Русия, която се отнася за периода на

руския абсолютизъм в Русия – времето от век и половина от Петър I до Николай

I включително, завършил с реформите на Александър II. Уверен съм, че причини-

те за руската революция трябва да се търсят именно през този период. Най-

общо те могат да бъдат обобщени като три: първата е крепостното право и

крепостната зависимост – тогава малка част от народа успява да се наложи

над по-голямата част и да я превърне в източник на своето благосъстояние. В

резултат голяма част от народа остава в състояние на пълна безкултурност,

грамотността на руските крепостни селяни практически е нулева, те съзна-

телно са превърнати в диваци, за да не могат да се бунтуват, особено след въс-

танието на Емелян Пугачов. Собствеността на крепостните селяни е отнета и

е прехвърлена на помешчиците, което води до изграждането на социална стена и

ненавист между двата сегмента на руското общество – това е втората голяма

несправедливост. Резултатът от тази социална стена е създаването на две

субкултури – едната е европейската субкултура, тази на Пушкин, Лермонтов,

Аксаков, а другата е субкултурата на неграмотността, чиито носители са хора,

върнати към първобитното състояние. Разделението продължава да съществува

и след формалното премахване на крепостничеството от Александър II. Трета-

та несправедливост е, че след разкола от средата на ХVII век йерархията на

Руската църква изцяло подкрепя висшия сегмент на руското общество и губи

всякаква връзка с народа. Резултатът е, че под европейско влияние висшето

съсловие се секуларизира, а низшето няма контакт и ненавижда църквата, наро-

дът се обезбожва и губи своята християнска традиция. Християнството прес-

тава да бъде основата на народния живот. Затова и революцията се опитва да

разреши социалните неравенства под знака на богоборството. Репресиите над

духовенството и разрушаването на църкви и манастири не възмущават по-голя-

мата част от народа. Това бяха акцентите в моята първа книга за историята

на Русия. Тя беше посветена и анализираше живота на човека. Висшата ценност

в нея не беше държавата, империята, културата, а благополучието, щастието,

свободата и правото на самоуправление на личността. По различни причини

това изследване не излезе като книга, но отделни части от нея бяха публикува-

ни в списание Новый мир.

След това неочаквано ми се обади един журналист, който ми предложи да под-

готвя история на Русия през ХХ век. Първо се обърнал с това предложение към

Солженицин, но той отказал и препоръчал мен. Започнахме проекта, намериха се

и средства за него. Решихме това да не бъде учебник в тесния мисъл на думата.

Целта беше това да бъде книга, написана не от гледна точка на идеология-

та, а от гледна точка на човека. Създадохме авторски колектив от повече от

четиридесет различни учени и изследователи, руснаци от различни градове, но

и емигранти от чужбина. Търсихме млади изследователи, тъй като те са по-

освободени от стереотипите, които влияят на хората от нашето поколение.

Текстовете бяха написани и събрани много бързо, всеки от авторите написа

повече, отколкото се очакваше от него. Реално работата започна през ноември

2006 г., а първата редакция беше готова към септември 2007 г. Последваха още редакции, подготовката на непубликувани до момента географски и исторически

карти. Това изследване, разделено на два тома, предстои да бъде издадено в

началото на юли от едно от големите руски издателства.

По какъв начин систематизирахте руската история на ХХ век и кои са ос-

новните митове в нея?

В руската история има твърде много митове. Нашата периодизация не може да

се нарече принципно нова, но в нея има някои нови детайли, които се появиха

в резултат на нашия подход към темата. Обикновено под история на Русия се

разбира история на държавата, а не на обществото, което винаги е било поли-

фонично. Книгата разглежда именно руското общество, руското самосъзнание,

което невинаги се припокрива с националното самосъзнание и националните

граници. След катастрофата от 1917 г. важна част от руското общество ос-

тава извън пределите на държавата – Прибалтика, Финландия, Полша, Бесара-

бия. Книгата се опитва да изследва историята на руския свят, а не на СССР.

Вторият акцент е, че държавата не е всичко, не е висшата ценност. Руската

държава често е била античовешка, особено комунистическата. Затова изслед-

ваме обществото не само като опора на режима, но и като източник на съпро-

тива срещу него. Тази съпротива може да намери политически израз – в лицето

на бялото движение, културна – в лицето на дисидентите и духовенството,

нравствена – съхраняването на семейните и традиционни ценности. Историята

никога не изследва само процесите в мнозинството, но също и историята на

малцинствата. Не става дума само за елита, който винаги е малцинство, но

също и за важни групи като емиграцията, на чието отношение към процесите в

страната също сме отделили внимание.

Този подход води до нови акценти в периодизацията – ние отделяме като самос-

тоятелен период не самата болшевишка революция, а годините от 1917 до 1922

г., когато завършва организираното бяло движение. Това все още не е съветски

период, в тези години съществува бялото движение, чиято цел е съхраняване-

то на старата Русия, но и нейната промяна, в лицето на Корнилов например. В

една от песните на бялото движение се казва: „ние се борим за свобода, а не

за интернационал”. През тези години няма единна държавна власт и всеки въз

основа на вътрешните си убеждения трябва да направи избор на чия страна да

застане – на страната на червените, на белите или да се опита да се дистан-

цира. Най-голяма е групата на неутралните, но истинските герои са тези, които

дават живота си в името на своя идеал за човешка свобода.

Вторият етап е периодът на създаването на тоталитарната държава на те-

риторията на СССР. Тя обаче включва и борбата на емиграцията, съпротивата

срещу колективизацията, Гладомора. Тази съпротива не се организира от бан-

дити, а от хора, които се борят за живота и достойнството си. Следва пери-

одът на войната – обсъждахме как да озаглавим тази глава със Солженицин и я

нарекохме съветско-нацистката война, а не Отечествената. Определянето на

войната с Хитлер като отечествена е пропаганден трик на Сталин. Самият

Сталин практически унищожава руското отечество – включително Църквата,културата, паметта, гробищата. Може ли да се твърди, че човек, който се е

сражавал срещу Сталин, се е сражавал срещу отечеството? Това твърди Ста-

лин, той мрази най-много именно тези хора, хората на Власов. Трагедията на

тази война се състои в липсата на избор. Ако се биеш срещу Хитлер, попадаш

в ръцете на Сталин. Ако в името на Русия се сражаваш срещу Сталин, тога-

ва си на страната на Хитлер. Емиграцията в чужбина има възможността да

избира, но хората вътре в страната са лишени от избор. Как е възможно да

се сражаваш за Сталин, когато той е убил майка ти, баща ти или е обесил в

църквата местния свещеник. В една от песните на движението на Власов се

казва: „ние отиваме да се бием с болшевиките за свободата на своята роди-

на”. Това е патосът на движението на Власов, неговите последователи не са

тъпи и примитивни предатели, както често са описвани. Затова и войната не

е отечествена, а съветско-нацистка война, това е война между два престъпни

режима, заложник на която стават и германците. Тази класификация на войната

е резултат от нашия по-различен подход към руската история.

Много митове има и за следвоенния период, за последните седем години от ре-

жима на Сталин. Официално той е наричан период на възстановяване на народ-

ното стопанство. Това не е вярно, защото през 1947 г. в страната има ужасен

глад. Същевременно Русия има най-големите златни резерви в света след САЩ,

хазната прелива от злато и платина. Платината не се продава, за да не се

подбива нейната цена на международния пазар, но никой не си и помисля, че с

тези пари може да се купи хляб. Златото се използва за създаването на атомна

бомба, защото Сталин си мечтае за трета световна война, с която да приклю-

чи международното противопоставяне между демокрациите и тоталитарните

режими. Израз на това става войната в Корея, опитът за преврат в Гърция и

протичащата по същото време комунизация на Източна Европа.

След смъртта на Сталин започва периодът на мирното съществуване. Берия

обикновено е описван като негодник, но още по-страшното е, че той е и умен

негодник. Той съзнава, че за да оправдае миналата си политика, трябва да пред-

ложи нови инициативи, с които да се хареса и на руския народ, и в чужбина.

Затова и предлага смекчаване на политиката към колхозите и обявява няколко

амнистии. В международен план предлага обединението на Германия, евакуаци-

ята на окупационните войски от Южна Финландия, края на Корейската война.

Това е началото на деградацията на комунистическия режим, тъй като мирното

съществуване води до западане на тоталитарния натиск, появата на дисиден-

тите, известна църковна свобода, започват и първите опити за инакомислие,

появата на тамиздат – издаването на книги в чужбина, а после и на самиздата.

Това е основната характеристика на периода от 1953 до 1985 г., като книгата

се спира и на опитите за съпротива срещу режима и тяхното смазване както

вътре в страната, така и в чужбина. Опитваме са да докажем, че чувството за лично достойнство никога не изчезва от руското общество. Акцентът в

заключението е върху възстановяването на историческото пространство, не

на геополитическото, а на пространството на историческата памет. Целта на

книгата може да бъде описана с една дума – анамнезис, припомняне на собст-

веното минало.

В предисловието на книгата отбелязвате, че историята не се състои само

в събирането на факти, но и в тяхната нравствена оценка. От какви пози-

ции правите тази морална оценка?

Това е християнската представа за морал, макар и това никъде да не е фор-

мулирано директно. В центъра се намира гледната точка за човека като са-

мостоятелна ценност. Основният ни критерий е отношението към свободата,

защото никой не иска да бъде роб, а иска да бъде свободен. Затова и другият ни

критерий е отношението към свободата. Влияние върху това има и моралното

разбиране за истината.

Тази гледна точка към руската история не влиза ли в противоречие с доми-

ниращото обществено мнение? Не се ли опасявате от реакция и от страна

на държавата – наскоро руският президент Медведев обяви създаването на

специална комисия, в която почти няма историци и чиято цел е да се про-

тивопостави на изопачаването на руската история?

Освобождаването от вътрешната цензура и от страха бяха едни от основните

задачи по време на писането на книгата. Няма да скрия, че имах такива опасения

през цялото време. Тази книга съдържа много тежки от морална гледна точка

моменти. Но за мен е важно, че книгата вече е готова и ще види бял свят. Дори

и да попаднем в полезрението на тази комисия, дори и да ме принудят да си на-

пусна работата, дори и този текст по някаква причина да не излезе в Русия, той

вече се намира на различни места по света и със сигурност ще бъде публикуван.

В тази книга историята не се пише от победителите, тя не е цинична. Според

нашата гледна точка руският народ губи, но в същото време той е и победител.

Тук се сещам за думите на Лао-дзъ, който казва, че голямата победа прилича на

поражение. Това звучи много познато и на християните – само на пръв поглед

смъртта на Христос е най-голямото поражение.

Реална ли е опасността в момента православието в Русия да се превърне в

идеология на управляващия режим?

Като цяло Руската православна църква в момента е много свободна (?). Държавата

контролира Църквата само по един начин – като се разпорежда с нейните имо-

ти (?). Има, разбира се, още един начин – ако даден йерарх има добри отношения

с властта, това му дава по-големи възможности. Но ако човек е почтен, той е

свободен и никой не го принуждава да прави нещо против волята си. Смятам, че

в момента само користта може да накара Църквата да приеме върховенството

на държавата. Другият момент е властолюбието и желанието не само да бъ-

деш предстоятел на Божия народ пред Бога, а да имаш и земна власт. Но това

е до голяма степен въпрос на избор. Ако доброволно се съгласиш да извършваш

различни грехове, за това ти е необходим контактът с държавата, но ако искаш

да живееш честно и да помагаш на обществото да надмогне посткомунисти-

ческото безбожие, в момента духовенството има тази възможност. Сега това

е въпрос на личен избор, а не на мъченичество. Не зная по какъв път ще поеме

новият патриарх, макар че някои от първите му ходове ме карат да изпитвам

опасения, че той твърде активно търси контакта със светската власт. Освен

всичко друго, според мен това ще бъде и грешен политически избор. Светската

власт в Русия става все по-авторитарна, тя не се основава на народен избор, а

нейната популярност в момента спада, което може да се отрази и на популяр-

ността на Църквата.

Новият руски патриарх на няколко пъти демонстрира желанието да играе

активна обществена роля. Какво трябва според вас да бъде отношението

на Църквата към света? До каква степен тя трябва да се ангажира със

социалната дейност, политиката, образованието?

Църквата не е патриархът, тя не е дори йерархията, това е Божият народ, екле-

сията, събранието на Божия народ. Моето дълбоко убеждение е, че християнинът

не трябва да стои встрани от обществените процеси и да бъде отшелник. Това

е валидно както за семейството, така и за неговата обществена и професи-

оналната дейност. Ако си християнин, тогава в цялата си дейност трябва да

следваш Божията правда и да не се боиш от лукавия. Независимо дали си хумани-

тарист, физик или политик, не трябва да търсиш само своето. Лукавият винаги

се уповава на егоизма на човека, на тщеславието – да си спомним изкушенията

на Христос. Той се уповава на желанието на човека да живее за себе си, а човек

трябва да живее и за другите.

Пишете, че сам сте стигнали до вярата. Как се случи това?

Пътят на всеки човек към Бога е поема. Това винаги става след някаква вът-

решна криза, преминаването от света на своето към света на духа винаги е

резултат от вътрешна криза, някакъв вид смърт. В моя случай това беше малко

необичайно. Но то не беше нито случайно, нито внезапно. Когато бях на 16 годи-

ни, ми попадна Новият завет, започнах да го чета, опитвах се да подчертавам

важните пасажи и скоро осъзнах, че трябва да подчертая цялата книга. После

научих молитвата Отче наш. На 25 години, когато работих над дисертацията

си, която беше посветена на чисто политологична тема, случайно ми попадна

списанието на Духовната академия. Списанието не беше забранено, но и дос-

тъпът до него не беше напълно свободен. В този брой имаше статия на Лоски,

част от книгата му за мистическото богословие. Статията беше пленителна,

но за мен напълно неразбираема. След два месеца срещнах един колега, който

вече беше вярващ, той ме срещна с духовния ми наставник и през 1978 г., след

деветмесечна катехизация и ходене на църква като оглашен, бях кръстен. От-

тогава съм в Църквата и се старая да живея в съответствие с християнските

принципи.

http://www.hkultura.com/db_text/2009_41.pdf#page=6

[КГ125]

Интересно предложение за прочит на историята. Всъщност съветва да се обърнем към основите на съответната национална традиция. Ако не се прекалява идеята е много добра!

[nik1]

Идеята е не е лоша.

Съответно в прочитът на Андрей Зубов на руската история има доста логика.

Малко или много съм разочарован (но не изненадан - тъкмо заради руската традиция за която пише той) от виждането му за съвременната"свободната руска църква":

Като цяло Руската православна църква в момента е много свободна. Държавата

контролира Църквата само по един начин – като се разпорежда с нейните имо-

ти. Има, разбира се, още един начин – ако даден йерарх има добри отношения

с властта, това му дава по-големи възможности.

Не мога да не отбележа че в българската традиция - това положение се смяташе/смята че църквата не е свободна.

Всъщност таковаа положение съществуваше при тоталитарния режим в България

- имотите на църквата в България бяха одържавени, и държавата се разпореждаше с нейните имоти, и тези митрополити и свещенници които бяха добре с властта имаха по-големи възможности

Църквата в България е била по-демократична и народна (това е българската историческа и културна традиция)

за разлика от църквата в Русия която е била отделена от народа, и е обслужвала управялващите:

Както пише авторът:

Трета-

та несправедливост е, че след разкола от средата на ХVII век йерархията на

Руската църква изцяло подкрепя висшия сегмент на руското общество и губи

всякаква връзка с народа. Резултатът е, че под европейско влияние висшето

съсловие се секуларизира, а низшето няма контакт и ненавижда църквата, наро-

дът се обезбожва и губи своята християнска традиция. Християнството прес-

тава да бъде основата на народния живот. Затова и революцията се опитва да

разреши социалните неравенства под знака на богоборството. Репресиите над

духовенството и разрушаването на църкви и манастири не възмущават по-голя-

мата част от народа.

[КГ125]

Не знам дали руската църква от 17 век таака дълбоко е скъсала с народа, по-скоро не. Но че връзката й здраво е скъсана от 1917 си е факт.

Връщането към традицията в прочита на историята обаче е полезно в едно много просто, но и много важно отношение - така може да се даде доста точно народопсихологическо обяснение на някои исторически процеси, а то винаги е доста адекватно; без да се пренебрегва външната събитийност и комплексността на съответния феномен, де - период, събития, явления и т.н.

[nik1]

Не знам дали руската църква от 17 век таака дълбоко е скъсала с народа, по-скоро не. Но че връзката й здраво е скъсана от 1917 си е факт.

Връщането към традицията в прочита на историята обаче е полезно в едно много просто, но и много важно отношение - така може да се даде доста точно народопсихологическо обяснение на някои исторически процеси, а то винаги е доста адекватно; без да се пренебрегва външната събитийност и комплексността на съответния феномен, де - период, събития, явления и т.н.

По-скоро връзката е скъсана доста по-рано от 1917 година (не знам дали това се случило 17 век , но нямам причини да се съмнявам на автора)

Защо мисля така?

Това се връзва логически със събитията в Русия от/след 1917 година, за които пише автора;

имаме и обратна аналогия със България

Не знам дали знаеш, но в България няма затворени църкви и манастири ^[1] , за разлика от СССР (доколкото знам там манастирите са затваряни, практически не остават действащи манастири), в България няма публични процеси срещу православни митрополити и дейци^[2];въпреки атеистичния характер на режима, в България режимът не се конфронтира открито с църквата (режимът пипа/"удря" шамари с кадифени ръкавици); църквата в Бъл;гария е формално независима от властта^{[3] [4],} като изключим одържавяването на имотите и); държавата субсидира църквите и манастирите.

[1] Има затворени такива по-късно вследствие на депопулирането на малките селища

[2] има доста процеси срещу католици

[3] Устав на БПЦ

http://www.pravoslavie.bg/%D0%94%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8/%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2-%D0%B1%D0%BF%D1%86-1950/#.U-org-OSzng

[4] Закон за изповеданията от март 1949 година

http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_44-62/razdel7t9/ZI.pdf

---

ПС

Знам че си падаш по митове и популизъм, и сигурно ще ми изтъкнеш как на Великден милицията е гледала да не се събират хора, само че и тука ще бъдеш далече от истината (когато се популизира, става така - стреля се далече далече от истината)

Истината е проста, стига да се познава историята - всеки режим гледа на сбирането на хора, извън казионните мероприятия и случаи, за нежелателно и опасно, т.е милицията би дебнала ако има събиращи се множества и групи по неформален и неказионен случаи всякакви - пожарникари, бялото братство, еколози и т.н.)

[КГ125]

Ограниченията на милицията по Великден не са мит, а факт. Избитите след 44-та г. свещеници също, макар, че те са репресирани като членове на елита а не като свещеници.

Основната намеса на държавата е като поставя свои хора във висшите църковни кръгове.... Което, ако приоритетите на държавата са патриотични, не е чак толкова страшно.

Но това не бива да води до нарушаване на канона, както например да забранява владика на иконописец да рисува деца в иконите, въпреки, че библейската сцена го изисква....

Тъй че, нека не лишаваме от обективен поглед натиска върху църквата и връзките й с обществото след 17-та/ 44-та, пък и темата е за руска история....

[Atom]

Интересно четиво, при което веднага възниква един въпрос - има ли такова нещо като православна цивилизация (култура)? Напоследък все повече се убеждавам, че Русия няма как да се обясни нито с православието нито с някакъв имагинерен "византийски модел". Русия си е Русия, а приликите с този или онзи са по-скоро външни или породени от съвсем други причини, а не резултат на някакви православни, общославянски и т.н. особености. Зубов е прав да търси вътрешни причини и обяснения на процесите, но доколко ще бъде разбран в Русия е отделен въпрос. По това поне си приличаме. По лесно е да потърсим вината и причините някъде навън, отколкото да се вгледаме в себе си. За тази културна особеност обаче православието е виновно точно толкова, колкото и всяко друго външно явление - например слънчевите изригвания.

[Atom]

Не знам дали руската църква от 17 век таака дълбоко е скъсала с народа, по-скоро не. Но че връзката й здраво е скъсана от 1917 си е факт.

Проблемът не е само в разкола. От 1700г. до февруарската революция църквата формално, неформално и юридически губи своята самостоятелност и е превърната в едно от имперските учреждения. Патриаршия без патриарх, която изцяло се подчинява на имперските политики, а указите се издават от името на "Ведомство православного исповедания"

Церковная реформа Петра I

Синодальный период

Редактирано Септември 19, 2014 от Atom

[Guest]

Не виждам нищо ново в представените тези, от 30 години те се представят на обществено разглеждане, но отдавна загубиха началния интерес и вече са тривиални. За каква революционност става дума? Тази революция започна още при Достоевски и Толстой, според автора обаче още се опасявал да ги представи в Русия. Писането на учебник, разбира се, е по-тънка работа защото е за младежи, затова в учебник тезите трябва да са изяснени добре за да не пречат повече отколкото да помагат. Какво значи "християнска гледна точка"? Кой я формулира, Христос ли, "царе, папи, патриарси" ли, или всеки който се смята християнин? Явно това е гледната точка на авторите за православното християнство и за историята на Русия. Тогава по-честно е да не се крият зад общи термини и да наблегнат че и учащите се трябва да изградят своята гледна точка, започвайки с този учебник, че стремежа към справедливост не е измислен от християнството или комунизма, а тези идеологии са инструментални на този стремеж в Русия, а и не само там.

[B0081]

РУСКАТА ИСТОРИЯ ОТ

ХРИСТИЯНСКА ГЛЕДНА ТОЧКА

Андрей Зубов в разговор с редакционния екип на

списание Християнство и култура

Абе, как не постна нещо позитивно , нещо което да радва, да объеденява хората. Все със различна пропаганда се навират тука душевно неспокойни индивиди.

Автора са го уволнили от университета в който преподаваше. Солженицин прекъсна връзката по този проект поради известни причини. Ето част от писмото на Солженицин :

"Я соглашался поддержать проект создания школьного учебника истории России XX века, поскольку считал и считаю это задачей первоочередной важности.

Но когда этот проект, при Вашем редакторстве, приобрёл конкретные очертания, исключающие исходный замысел, я понял, что не могу с ним солидаризироваться, ибо не согласен как с его неконтролированно выросшим объёмом, так и с рядом его идей и оценок. Поэтому я и прошу Вас никак не связывать моё имя с вашим трудом"

"Аз се съгласих да подкрепям проект по създаването на учебник по история на Русия за 20 век, защото смятах и смятам това за първостепенна задача.

Но когато този проект , под вашето редакторство , придобил конкретна визия, изключващ първоначална идея, аз разбрах , че не мога да бъда солидарен с него , понеже не съм съгласен както с неговия неконтролиран увеличен обем, така и с част от идеите и оценките му. Затова ви моля да не свързвате моето име с вашия проект."

Редактирано Септември 19, 2014 от B0081

[Stefan Iv]

Руснаците винаги са били майстори по залитането в крайности. Въпросната книга по нищо не се отличава от тези пизани в соцвремената. Само е сменена партийната линия.