Любими научнофантастични разкази

[Aspandiat]

Колеги съфорумци, хрумна ми идеята всеки желаещ да помества в една обща тема тук свой или свои любими научнофантастични или само фантастични разкази. При добро желание и активност може да направим прилична антология за форумно ползване (четене). И коментиране, разбира се. Без комерсиална цел, само за едното забавление.

Технически предлагам "мненията" да бъдат оформени с копиран текст на разказа(ите) и линк към източника най-долу.

Някой колега глобален модератор може да "окачи" темата, за да не се избута назад.

Ако има и форумец, който сам пише такива разкази и иска да ги сподели, ще е още по-интересно.

Започвам с Айзък Азимов и неговата А-шахта.

Айзък Азимов

А-шахта

Дори и от каютата, в която беше натикан заедно с останалите пътници, Антъни Уиндъм все пак успяваше да долови същността на битката. Той знаеше, че краят можеше да бъде само един. Земният им кораб беше само слабо въоръжен търговски кораб, а това, което зърна от клороския вражески кораб, бе достатъчно, за да различи, че е военен.

Скоро щяха да бъдат на борда, тези клороски чудовища. Скафандрите им щяха да ги затрудняват и броят на жертвите им щеше да е висок, но те желаеха земния кораб. Уиндъм разгледа пътниците. За миг си помисли, че ако бяха въоръжени…

Той отхвърли тази мисъл. Портър очевидно бе изпаднал в паника, а и младежът, Льоблан, не изглеждаше по-добре. Братята Полиоркетис — дявол да го вземе, не можеше да говори за тях поотделно — се бяха свили в един ъгъл и говореха само помежду си. Виж Мулен беше друго нещо. Той седеше съвършенно изправен, без никакви признаци на страх или някаква друга емоция на лицето си. Но човекът беше само около метър и шейсет висок и без съмнение през целия си живот не бе държал каквото и да било оръжие в ръцете си.

Там беше и Стюарт, с полузамръзналата си усмивка и с дълбоко вкоренения си сарказъм. Уиндъм хвърли поглед към него сега и го видя да седи и да прокарва мъртвешки белите си ръце през жълтеникаво-червената си коса. С тези изкуствени ръце той бе безполезен.

Уиндъм усети потръпващите вибрации от контакта на кораб с кораб и след пет минути долови шума от битката по коридорите. Единият от братята Полиоркетис извика и се втурна към вратата. Другият изкрещя:

— Аристидис! Почакай! — и се хвърли след него.

Всичко стана страшно бързо. Аристидис излезе от вратата в коридора. Другият от братята Полиоркетис извика кратко, то не бе дори вик. Уиндъм бе до вратата и се взря ужасен в почерняващото петно — това, което беше останало от Аристидис.

Бяха необходими съвместните усилия на останалите, за да внесат другия брат обратно в стаята.

Шумът от битката заглъхна.

Стюарт каза:

— Това е то. Ще оставят двама на борда, двама от клоросите, и ще ни откарат на някоя от техните планети. Ние, естествено, сме военнопленници.

— Само двама от клоросите ще останат на борда? — попита Уиндъм удивен.

— Такъв им е обичаят — каза Стюарт. — Защо питате? Смятате да поведете храбро нападение и да възвърнете кораба ли?

Уиндъм се изчерви.

— Просто се информирам, дявол да го вземе.

Но авторитетният тон, който се бе опитал да възприеме, му бе изменил, знаеше го. Той беше просто един накуцващ старец, бивш военен.

А Стюарт вероятно е прав. Той е живял между клоросите и познаваше обичаите им.

Джон Стюарт бе заявил още в самото начало, че клоросите са джентълмени. Бяха минали двайсет и четири часа затворничество и сега той повтори изявлението си, докато свиваше пръстите на ръцете си и гледаше как по нежната артиплазма се появяват и изчезват бръчки.

Доставяше му удоволствие реакцията на неприязън, която предизвикваше у другите, но той все повече се отегчаваше да ги дразни. Уиндъм бе прекалено отпуснат, а Портър умееше само да се оплаква. Останалите мълчаха. Деметриос Полиоркетис се беше оттеглил в един свят на мълчалива вътрешна печал. Сега той седеше безмълвен на койката си. Докато Стюарт го наблюдаваше, лицето му потъна в мазолестите длани, така че остана да се вижда само къдравата му рошава коса.

Клод Льоблан се опитваше без успех да чете писмо. Той беше най-младият от шестимата, едва излязъл от колежа се връщаше на Земята, за да се ожени. Стюарт тази сутрин го бе видял тихо да хлипа като разстроено дете. Той беше много нежен, с почти момичешки красиви големи сини очи и пълни устни.

Оставаше само Рандолф Мулен. Стюарт наистина нямаше и най-малката идея какво да мисли за него. Той беше единственият от шестимата, който бе прекарал в Арктурианските светове по-дълъг период от време.

Как става така, че пътниците толкова бързо научават толкова много един за друг? Доколкото Стюарт знаеше, дребното човече почти не бе разговаряло на борда на кораба. Мулен беше неизменно учтив, винаги отстъпваше встрани, за да направи път на другите, и изглежда целият му речник се състоеше само от „благодаря“ и „извинявайте“.

Той беше дребен, много педантичен. След събуждането си тази сутрин бе оправил спретнато койката си, беше се обръснал, изкъпал и облякъл. Дългогодишните му навици не изглеждаха ни най-малко нарушени от факта, че сега беше затворник.

Приличаше на карикатура на счетоводител. И най-странното в цялата работа е, помисли си Стюарт, че той е точно това. Беше го забелязал в регистъра — Рандолф Флуелън Мулен; длъжност — счетоводител; месторабота — Прайм Пейпър Бокс Къмпани; Тобаяс Авеню 27, Ню Уорсоу, Арктур II.

— Мистър Стюарт?

Стюарт вдигна поглед. Пред него стоеше Льоблан, горната му устна леко потрепваше. Стюарт се опита да си припомни как човек се държи любезно. Той каза:

— Какво има, Льоблан?

— Кажете ми, кога ще ни пуснат да си вървим?

— Откъде бих могъл да знам?

— Всички казват, че сте живял на клороска планета и току-що заявихте, че били джентълмени.

— Предполагам, че ще ни позволят да изпратим съобщения, щом като се озовем на тяхна планета.

Дрезгавият глас на Портър се намеси възбудено:

— Кажете ми тогава, щом знаете толкова много за тези дяволи, какво ще правят с нас, докато сме интернирани? С какво ще ни хранят? Откъде ще взимат кислород за нас? Ще ни убият, казвам ви!

— Няма да ни убият. Ако имаха такива намерения, щяха да са го направили досега. Вижте, ние също пленяваме клороси, и само въпрос на здрав разум е да третираш затворниците си прилично, ако искаш другата страна да се държи прилично с твоите хора. Ние ще живеем. Те ще имат грижа за това.

Прозвуча малкият предупредителен зумер.

Полиоркетис рязко изправи глава и бавно се надигна, устните му се дръпнаха назад. Само едно нещо можеше да бъде зад вратата. Стюарт внимателно се приближи. Полиоркетис го забеляза и вътрешно се изсмя. Нека клорото влезе и тогава Стюарт, дори заедно с всички останали, не би могъл да го спре.

„Изчакай, Аристидис, само миг още изчакай и една част от отмъщението ще бъде платена!“

Вратата се отвори и влезе фигура, обвита изцяло в безформена, вълниста пародия на скафандър.

Странен, неестествен, но не съвсем неприятен глас, започна:

— С немалко безпокойство, земляни, моят другар и аз…

Той рязко спря, когато Полиоркетис с рев връхлетя. Нямаше нищо заучено в нападението му. То беше истински бичи импулс. Привел ниско тъмната глава, разперил яките си ръце с обрасли с косми пръсти, той тежко се метна напред. Запрати Стюарт на една страна, преди още да бе имал възможност да се намеси.

Клорото можеше без особени усилия да спре насочилия се право напред Полиоркетис или да отстъпи встрани, пропускайки вихрушката покрай себе си. Но не го направи. То извади с бързо движение някакво малко оръжие и един лек, розов, сияен лъч проблясна към втурналия се землянин. Полиоркетис се препъна и рухна, а тялото му запази изкривената си поза и вдигнатия крак, сякаш бе поразено от светкавична парализа.

Клорото каза:

— Не е ранен за постоянно.

То не изглеждаше възмутено от упражненото насилие. Отново започна:

— Земляни, моят другар и аз научихме за известно вълнение в тази каюта. Имате ли някакви нужди, които бихме могли да задоволим?

Стюарт се бе хванал за коляното, което беше ударил. Той каза:

— Не, благодаря ти, клоро.

— Ей, слушайте — задъха се Уиндъм, — това е дяволски оскърбително! Искаме да бъде уредено освобождаването ни!

Малката насекомоподобна глава на клорото се обърна към дебелото старче. Гледката не беше приятна. Клорото беше високо почти колкото землянин, но горната му половина представляваше само тънък, стълбовиден врат и нещо като изпъкналост за глава. Тя се състоеше от тъп, триъгълен хобот отпред и едно изпъкнало око от двете страни. Това, което съответстваше на мозъка при клорото, се намираше там, където би се намирал човешкия корем, а главата бе оставена просто за сетивен орган. Скафандърът на клорото следваше общо взето очертанията на главата, двете очи се виждаха през два чисти полукръга от стъкло, и те изглеждаха бледозелени от хлорната атмосфера в скафандъра.

Едно от очите бе изкривено под прав ъгъл към Уиндъм.

Гласът каза:

— Сериозно ли говорите, землянино? Сигурно сте чували за правила за размяна на пленници.

Клорото се огледа наоколо, местейки погледа си с бързи завъртания на главата, като гледаше към всеки отделен обект първо с едното, а после и с другото око. Според Стюарт всяко око изпращаше отделен импулс към коремния мозък, който трябваше да ги координира, за да получи пълна информация.

Уиндъм нямаше какво да каже. Другите също.

Те го наблюдаваха как се обърна и излезе.

Портър се закашля и каза задавено:

— Господи, помиришете само този хлор! Ако не направят нещо, всички ще измрем с прогнили дробове!

Стюарт отвърна:

— Млъкнете! Във въздуха няма достатъчно хлор, за да накара дори един комар да кихне! Между другото, малко хлор е полезен за вас. Той може да убие вируса на настинката ви!

Той отиде до мястото, където още беше проснат Полиоркетис и коленичи до него:

— Удобно ли ти е, бебчо?

Уиндъм каза:

— Показвате дяволски лош вкус като говорите по този начин, Стюарт!

— Добре, щом толкова сте се загрижили за него, защо тогава не го вдигнете с Портър върху койката?

Той им помогна. Ръцете на Полиоркетис неконтролируемо трепереха.

— И не бъдете прекалено внимателни с него, все пак! — каза Стюарт. — Проклетият глупак можеше да предизвика смъртта на всички ни. И за какво?

Той побутна неподвижното тяло на Полиоркетис и седна на ръба на койката.

— Можеш ли да ме чуваш, Полиоркетис?

Очите на Полиоркетис пробляснаха. Една ръка немощно се повдигна и падна отново.

— Добре тогава, слушай! Никога повече не опитвай подобно нещо! Следващият път то може да означава край за всички ни. Ние съжаляваме за брат ти и това е една отвратителна нелепост, но грешката си беше негова.

Полиоркетис се опита да се надигне, но Стюарт го бутна обратно.

— Не, продължавай да слушаш — каза той. — Зная какво ти се върти в главата! Мислиш си, че щом се оправиш от парализата, ще си излееш чувствата в удари. Е, ако го направиш, това вероятно ще означава край за всички ни. — Той стана и облегна гръб на стената. В този момент водеше борба с всички тях: — Никой от вас не познава клоросите така, както аз ги познавам. Физическите разлики, които виждате, не са важни. Важни са разликите в разбиранията им. Те например не проумяват възгледите ни за секса. Не му придават никакво значение. Но придават значение на социалните групировки. Не забравяйте, че техните прадеди са имали много общо с нашите насекоми. За тях всяка група хора, намерени заедно, образуват социална единица.

Това просто означава всичко за тях. Аз не разбирам точно какво означава. Никой човек не би могъл. Но резултатът е, че те никога не разпръскват една група, точно както ние не разделяме майка от децата й, ако е във възможностите ни. Една от причините да са толкова меки с нас сега е може би представата им за нашата всеобща покруса от факта, че са убили един от нас и те се чувстват виновни за това.

Но ще трябва да запомните: предстои ни да бъдем държани заедно през цялото време. Тази мисъл не ми се нрави. Не бих искал никой от вас за компания и съм напълно сигурен, че никой от вас не би избрал мен. Но това е положението. Клоросите никога не биха могли да проумеят, че нашето съвместно пребиваване на кораба е било чиста случайност.

Това означава, че трябва някак да я караме. Проумяхте ли това? Какво ще кажеш, Полиоркетис? Ти проумя ли го? Затова нека се обиждаме, ако се налага, но да си държим ръцете в джобовете.

За Клод Льоблан най-лошото свърши. Беше му се гадило достатъчно; гадило от много неща, но най-силно — от факта, че беше напуснал Земята. Да постъпи в колеж далеч от Земята бе му се струвало нещо велико. То беше приключение и го бе отървало от майка му. След първия месец на уплашено приспособяване това бягство му бе носило подличка радост.

И после, през летните ваканции, той не беше вече Клод, плахият студент, а Льоблан, космическият пътешественик. Бе се перчил с този факт с всички сили. Той го бе карал да се чувства човек, който говори за звезди и Скокове, за бит и обичаи на други светове, той му бе дал смелост с Маргарет. Тя го бе обичала заради опасностите, които бе преодолял…

Само дето тази бе първата и той не се бе справил особено добре. Знаеше го, срамуваше се и му се искаше да е като Стюарт.

Той използва като извинение времето за ядене и се приближи.

— Мистър Стюарт?

Стюарт вдигна поглед и кратко каза:

— Как се чувстваш?

Льоблан усети, че се изчервява.

— Много по-добре, благодаря. Ние се храним. Помислих си да ви донеса порцията.

Стюарт пое предложената консерва. Това беше стандартната космическа храна: съвсем изкуствена, концентрирана, хранителна и някак незадоволяваща. Затопляше се автоматично при отварянето, но можеше да се яде и студена, ако бе необходимо. Макар че бе приложен и комбиниран вилица-лъжица прибор, порцията беше консистенция, която правеше употребата на пръстите практично и не особено цапащо действие.

Известно време те се храниха мълчаливо, после Льоблан извика:

— Вие сте толкова сигурен в себе си, мистър Стюарт! Това е великолепно!

— Сигурен в себе си? Благодаря, но ето ти го там твоя самоуверен човек.

Льоблан проследи учудено посоката на кимването.

— Мистър Мулен? — прошепна. — Този дребосък? О, не!

Сякаш привлечен от споменаването на името му, макар и без да го бе чул, Мулен се присъедини към тях. Консервата с дажбата му бе едва докосната.

Гласът му имаше обичайната прилика с плахо шумолящ храсталак.

— Колко време, мистър Стюарт, смятате, че ще отнеме пътуването?

— Не мога да кажа, Мулен. Без съмнение, те ще отбягват установените търговски маршрути и ще правят повече скокове през хиперпространството, за да избегнат евентуално преследване. Няма да се учудя, ако отнеме около една седмица. Защо питате? Предполагам, че имате някоя много практична и логична причина.

— Ами да. Естествено. — Той беше сякаш напълно брониран срещу всякакъв сарказъм. — Мина ми през ум, че може би ще е разумно да разпределим на дажби дажбите, така да се каже.

— Имаме достатъчно храна и вода за цял месец. Това бе първото нещо, което проверих.

— Разбирам. В такъв случай ще довърша консервата.

Той го направи, кати изискано използваше универсалния прибор и от време на време попиваше неизцапаните си устни с носна кърпичка.

Полиоркетис стъпи на краката си около два часа по-късно. Той леко се олюляваше и изглеждаше като Духа на обесения. Не се опита да се приближи до Стюарт, а заговори откъдето си беше:

— Зелен, вонящ шпионино, внимавай — каза той.

— Чу какво казах преди малко, Полиоркетис.

Уиндъм се наклони към него.

— Скъпи ми човече, не е в това въпросът. Трябва да има някакъв начин да се спасим!

— Добре. Назовете го.

— Нека всички помислим. Само двама клоро са на борда на кораба. Ако някой от нас успее да се промъкне до тях и…

— Как? Останалата част от кораба е изпълнена с хлор. Ще трябва да се облича скафандър. Гравитацията в тяхната част на кораба е по-висока, така че този, който бе се заел с тази работа, ще топурчи натам бавно и тежко.

Мулен каза замислено:

— Разбира се, има един начин, по който бихме могли да изненадаме клоросите.

Изявлението му щеше да мине незабелязано, ако не беше Полиоркетис. Той грубо се изсмя:

— Мистър Счетоводител! — каза той. — Мистър Счетоводител, продължавайте! Вие също държите големи речи. Оставяте думите да се търкалят като празен варел. — Той се обърна към Стюарт и злобно повтори: — Празен варел! Сакаторък, празен варел!

Тихият глас на Мулен се загуби, докато говореше Полиоркетис, но след това каза, говорейки директно на Стюарт:

— Можем да успеем да ги достигнем отвън. Тази каюта има а-шахта, сигурен съм.

— Какво е това „а-шахта“? — попита Льоблан.

— Ами… — започна Мулен и спря затруднен.

Стюарт каза:

— Това е „аварийна шахта“. В главните помещения на всеки кораб я има. Това е просто малка, херметична камера, в която се плъзва трупът. Погребение в Космоса. Винаги много сантименталности и наведени глави, и капитанът изнася треперлива реч от типа, който Полиоркетис не би харесал.

Лицето на Льоблан се сгърчи.

— И да използваме това, за да излезем от кораба?

— Защо не? Суеверност?… Продължавайте, Мулен!

Дребният човек бе изчакал търпеливо. Той каза:

— Веднъж излязъл отвън, човек би могъл да влезе отново в кораба през парните дюзи. Възможно е да се извърши… с късмет. И тогава би се оказал един неочакван посетител в командната кабина.

Стюарт го гледаше с любопитство.

— Как ви хрумна тази идея? Какво разбирате вие от дюзи?

Мулен се покашля.

— Имате предвид, понеже работих в компания за картонени кутии? Ами… — Той порозовя, изчака един миг и започна отначало с безцветен, лишен от емоции глас. — Моята компания, която произвежда луксозни картонени кутии и опаковки, преди няколко години въведе поточна линия за бонбониери тип „космически кораб“ за деца. Те бяха така конструирани, че при дърпането на едно шнурче вътре се спукваха мънички резервоарчета и струйки въздух под налягане се изстрелваха през имитациите на дюзи. Така подхвърляха из стаята кутията, разпръскваща бонбони. Идеята при внедряването беше, че децата ще сметнат за вълнуващо да играят с кораба, и забавно — да се боричкат за бонбоните.

Всъщност провалът беше пълен. Корабът чупеше чинии и понякога удряше някое дете по окото. Още по-лошо, децата не само се боричкаха за бонбоните, но и се биеха за тях. Това беше почти най-лошият ни провал. Загубихме хиляди.

От друга страна, докато се проектираха кутиите, цялата служба беше крайно заинтригувана. За известно време всички бяхме станали специалисти по дюзите. Аз самият изчетох доста книги за конструирането на корабите. В личното си време обаче, не в служебното.

Стюарт бе заинтригуван. Той каза:

— Знаете ли, идеята е малко като на филм, но би могла да свърши работа, ако ни се намери някой герой в повече. Ще се намери ли?

— Какво ще кажеш за себе си? — попита Портър възмутено. — Нас ни заливаш с презрението на евтините си остроумия, но не забелязвам ти да се кандидатираш за нещо.

— То е, защото аз не съм герой, Портър. Признавам си го. Моята цел е да оцелея. Но вие сте благородни патриоти. Какво ще кажете за себе си, Уиндъм? Вие сте старшият герой тук.

Уиндъм каза:

— Вие знаете много добре, че на моята възраст и с този крак… — той положи длан върху неподвижното си коляно, — аз не съм в състояние да извърша подобно нещо, колкото и да ми се иска.

— Ах, да — каза Стюарт, — и аз самият съм сакат в ръцете, както твърди Полиоркетис. Това ни спасява. А какви недъзи имат останалите?

— Слушайте! — извика Портър. — За какво е всичко това? Как би могъл човек да се вмъкне през дюзите? Ами ако клоросите ги използват, докато някой от нас е там?

— Е, Портър, въпрос на шанс. Точно това е вълнуващото.

— Но той ще се свари като рак в черупката си.

— Хубав образ, но неточен. Газовият поток ще действа съвсем кратко време, може би една или две секунди и изолацията на скафандъра ще издържи толкова. Освен това, струята се изхвърля навън с няколкостотин мили в секунда, така че ще бъдеш издухан далеч от кораба, преди газовете да успеят дори да те затоплят. Всъщност ще бъдеш издухан на порядъчно много мили далеч в пространството, след което ще си напълно извън обсега на клоросите. Разбира се, няма да имаш възможност да се върнеш на кораба.

Портър обилно се потеше.

— Не си ме изплашил и за минута, Стюарт.

— Не съм ли? Значи предлагаш да отидеш? Сигурен ли си, че си обмислил какво означава да си изхвърлен в космоса? Ще бъдеш съвсем сам, както знаеш. Наистина съвсем сам. Газовата струя вероятно ще те е оставила да се въртиш или премяташ с хубава скорост. Няма да усещаш това. Ще ти се струва, че си неподвижен. Но всички звезди ще се въртят и въртят около теб, сякаш са само резки в небето. После отоплителната ти система ще се изтощи, кислородът ти ще свърши и много бавно ще умреш. Ще имаш много време за мислене. Или, ако бързаш, ще можеш да разхерметизираш скафандъра си. Това също няма да е приятно. Виждал съм лицата на мъже, на които при злополука им се е скъсал скафандъра, и гледката е доста ужасна. Но ще бъде поне по-бързо. Тогава…

Портър се обърна и се отдалечи с несигурна крачка.

Стюарт небрежно каза:

— Героична постъпка — първи път. Няма предложения до този момент.

Полиоркетис загорвори и дрезгавият му глас загрубяваше думите:

— Продължавай да плямпаш, мистър Голяма уста. Само продължавай да дрънкаш този празен варел. Съвсем скоро ще получиш шут в зъбите. Едно момче тук май вече гори от желание да те ритне, а, мистър Портър?

Погледът на Портър към Стюарт потвърди верността на подмятанията на Полиоркетис.

— Тогава ти, Полиоркетис? — каза Стюарт. — Ти си смелчагата с големите юмруци. Искаш ли да ти помогна да си сложиш скафандъра?

— Смяташ ли, че към теб ще се обърна, ако имам нужда от помощ?

— Ами ти, Льоблан?

Малдият човек се отдръпна.

— Дори не и за да се върнеш при Маргарет?

— Мулен?

— Ами… аз ще опитам.

— Вие какво?

— Казах, че да, ще опитам. В края на краищата, идеята е моя.

Стюарт изглеждаше зашеметен.

— Сериозно ли говорите? Защо?

Мулен сви устни.

— Защото никой друг няма да го направи.

— Но това не е основание. Особено за вас.

Мулен сви рамене.

Зад Стюарт издрънча изпусната консерва. Уиндъм се втурна към тях.

Той каза:

— Наистина ли възнамерявате да отидете, Мулен?

— Да.

— В такъв случай, дявол да го вземе, позволете ми да ви стисна ръката. Харесвате ми. Вие сте един… един землянин, за бога. Направете това и, победител или загинал, аз ще разнасям славата ви.

Мулен стеснително си издърпа ръката от здравата хватка.

А Стюарт се видя в чудо. Бе изпаднал в съвсем необичайно положение. Всъщност, бе изпаднал в най-необичайното за него положение.

Нямаше какво да каже.

Напрежението спадна. Потиснатостта и разочарованието се бяха поразсеяли, заменени от вълнението на заговора. Дори Полиоркетис опипваше скафандрите и коментираше лаконично и дрезгаво кой смята за подходящ.

Мулен се сблъска с цяла камара проблеми. Скафандърът висеше съвсем хлабаво около него, дори и след затягането на всички закопчалки. Вече беше готов, оставаше да се завинти само шлема. Той наведе глава.

Стюарт държеше шлема с усилие. Той беше тежък и артиплазмените му ръце не го захващаха добре.

— Най-добре си почешете носа, ако ви сърби — каза той. — Това е последната ви възможност за известно време.

Той не добави: „Може би завинаги“, но си го помисли.

Мулен каза безстрастно:

— Мисля, че няма да е зле да нося и резервна кислородна бутилка.

— Да, наистина.

— С контролен вентил?

Стюарт кимна.

— Досещам се за какво мислите. Ако действително бъдете издухан далече от кораба, бихте могли да се опитате да го догоните, като използвате бутилката за реактивен двигател.

Закрепиха шлема на мястото му и закачиха резервната бутилка на кръста на Мулен. Полиоркетис и Льоблан го повдигнаха над зеещия отвор на а-шахтата. Тя беше зловещо тъмна отвътре — металната обвивка на вътрешността й бе боядисана в траурно черно.

Щом Мулен влезе наполовина вътре, Стюарт го спря като почука по прозрачната част на шлема му.

— Можете ли да ме чувате?

Мулен отвътре кимна.

— Притокът на въздух достатъчно ли е? Някакви проблеми в последния момент?

Мулен вдигна бронираната си ръка в уверение.

— Тогава помнете, не използвайте радиото на скафандъра там, отвън. Клоросите може и да уловят сигнала.

Той неохотно отстъпи встрани. Силните ръце на Полиоркетис заспускаха Мулен, докато се чу издумкването на обутите в стомана крака по външната клапа. Вътрешната клапа се затвори с ужасна окончателност, скосените й силициеви уплътнители издадоха лек, шиптящ звук. Те здраво закрепиха клапата на мястото й.

Стюарт стоеше при шалтера, който контролираше външната клапа. Той го дръпна и стрелката, показваща налягането на въздуха в шахтата, падна до нула. Малка, червена светлинка предупреди, че външната клапа е отворена. После светлинката изчезна, клапата се затвори и стрелката бавно се изкачи.

Те отвориха отново вътрешната клапа и установиха, че шахтата е празна.

Полиоркетис заговори пръв.

— Пустият му дребосък! Отиде! — Той учудено погледна към другите. — Толкова дребен и такъв кураж!

Стюарт си прочисти гърлото и каза:

— Вижте, аз разправях разни работи, дето не бяха май толкова забавни в края на краищата, като си помисля за това сега. Искам да кажа, че съжалявам, ако е било така.

Той мрачно се извърна и се запъти към леглото си. Чу стъпки зад себе си и усети допир до ръкава си. Обърна се — беше Льоблан.

Младежът тихо каза:

— Аз продължавам да смятам, че мистър Мулен е един дядка.

— Е, не е дете. На около четиридесет и пет или петдесет е предполагам.

Льоблан каза:

— Смятате ли, мистър Стюарт, че трябваше аз да отида вместо него? Най-младият съм тук. Не ми харесва мисълта, че съм оставил един старец да отиде на моето място. Това ме кара да се чувствам като престъпник.

— Зная. Ако загине, ще стане много лошо.

— Но той отиде доброволно. Не сме го карали, нали?

— Не се опитвай да бягаш от отговорността, Льоблан. Това няма да те накара да се чувстваш по-добре. Всеки от нас има по-силен мотив да поеме риска.

И Стюарт мълчаливо седна.

Мулен усети опората под краката му да изчезва и стените около него бързо да се изплъзват, прекалено бързо. Той разбра, че освободеният въздух го отнася със себе си и панически запъна ръце и крака в стените, за да се задържи. За труповете беше наложително да бъдат запращани далеч от кораба, но той не беше труп… в момента.

Краката му изскочиха навън и се залюляха. Чу прилепването на едната от магнитните обувки към корпуса, точно когато останалата част от тялото му изскочи навън като тапа. Той опасно се олюля на ръба на отвора — изведнъж бе сменил ориентацията и гледаше надолу към него, после отстъпи крачка назад, когато капакът се затвори сам и гладко пасна към корпуса.

Обзе го чувство за нереалност. Сигурно това не е той, който стои върху външната повърхност на космически кораб. Не и Рандолф Ф. Мулен. Толкова малко човешки същества въобще можеха да кажат, че са го правили, дори и тези, които постоянно пътуваха из Космоса.

Едва сега постепенно осъзна болката. Изстрелването му през тази дупка с прилепен към корпуса крак, почти го бе превило на две. Опита предпазливо да се раздвижи и установи, че движенията му са несигурни и е почти невъзможно да ги контролира. Реши, че нищо не счупено, макар че мускулите от лявата му страна бяха зле разтегнати.

А после дойде на себе си и забеляза, че светлините на китките на скафандъра му са включени. При тяхната светлина бе гледал в чернотата на а-шахтата. Сепна го изнервящата мисъл, че отвътре клоросите могат да видят еднаквите петънца движеща се светлина по корпуса. Щракна клавиша върху колана на скафандъра.

Мулен никога не си беше представял, че стъпил върху космическия кораб, няма да може да вижда корпуса му. Но беше тъмно — толкова тъмно отдолу, колкото отгоре. Съществуваха само звездите, твърди и ярки малки точици без измерения. Нищо повече. Нищо повече никъде. Под краката му нямаше дори и звезди… нямаше ги дори краката му.

Той вдигна глава да погледне звездите. Зави му се свят. Те бавно се движеха. Или по-точно, стояха неподвижни, а се въртеше корабът, но той не можеше да убеди очите си в това. Те се движеха. Погледът му ги проследи — надолу и зад кораба. Нови звезди нагоре от другата страна. Черен хоризонт. Корабът съществуваше само като място без никакви звезди.

Никакви звезди? Е, имаше една почти в краката му. Той тъкмо щеше да се протегне към нея и осъзна, че тя е само блестящо отражение в огледалния метал.

Движеха се с хиляди мили в час. Звездите. Корабът. Той. Но това не означаваше нищо. За сетивата му имаше само тишина и мрак и бавното въртене на звездите. Очите му следяха въртенето… и шлемът на главата му се удари в корпуса на кораба с тихо иззвъняване.

Той панически заопипва наоколо със своите плътни, нечувствителни, изплетени от силициеви нишки ръкавици. Краката му все още прилепваха към корпуса, но останалата част от тялото му се бе извила назад, с прав ъгъл в коленете. Извън кораба нямаше гравитация.

Той диво се отблъсна от корпуса, тялото му се огъна напред.

Опита по-бавно, балансирайки с две ръце по корпуса, докато клекна, без да се клатушка. После нагоре. Много бавно. Изправяне. Ръцете встрани за равновесие.

Вече беше прав — с чувство за гадене и виене на свят.

Той се огледа. Господи, къде бяха дюзите? Не можеше да ги види. Те бяха черно върху черно, нищо върху нищо.

Включи светлината върху шлема си. В Космоса няма лъчи, само елиптични, остро очертани петна синя стомана, хвърлящи отразената светлина към него. Където срещнеха нит, се появяваше сянка, като отрязана с нож, черна като Космос, а осветените участъци бяха рязко очертани, без преливане.

Помръдна ръце и тялото му леко се люшна в обратната посока: действие и противодействие. Пред него изникна видението на дюза с гладки, цилиндрични страни.

Направи опит да се придвижи към нея. Кракът му бе здраво залепнал за корпуса. Дръпна го и той се заизмъква нагоре, сякаш се бореше с плаващи пясъци. Три инча нагоре и почти успя да го освободи; шест инча — и му се стори, че кракът му ще отлети.

Той го премести напред и го пусна. Усети го как влиза в пясъка. Когато подметката му стигна на два инча от корпуса, тя изщрака неконтролируемо, като със звън удари корпуса. Скафандърът му пое вибрациите и ги усили в ушите му.

Замръзна в абсолютен ужас.

Той изчака малко, после отново опита да си вдигне крака — само на един инч, задържайки го със сила и придвижвайки го хоризонтално. Хоризонталното движение не изискваше никакво усилие, то бе движение перпендикулярно на магнитните сили. Но трябваше да внимава кракът му да не щракне долу.

Изпъшка от усилието. Всяка стъпка бе агония. Сухожилията на колената му стенеха, в кръста му се забиваха ножове.

Мулен спря — дюзите бяха точно пред него.

Корабът имаше четири дюзи, на деветдесетградусови интервали, стърчащи навън под ъгъл. Те бяха „фината настройка“ на кораба. Грубото насочване ставаше с мощните тласкачи отзад и отпред, които фиксираха крайната скорост, и с хиператомниците, които имаха грижа за поглъщащите пространството скокове.

Но по това време посоката на полета трябваше леко да се коригира и тогава се задействаха парните дюзи. Поединично те можеха да насочват кораба нагоре, надолу, надясно и наляво. При съответните пропорции на налягането корабът можеше да завива във всяка желана посока.

Мулен се бе довлякъл до ръба на парните дюзи. Представи си каква картинка е — малко зрънце олюляващо се на самия ръб на устройство, което стърчеше от един кораб, носещ се през пространството с десет хиляди мили в час.

Той се надвеси да хвърли поглед в дюзата и корабът се устреми стръмно надолу, тъй като ориентацията му се смени. Посегна да се хване, но не падаше. В космоса нямаше горе и долу освен това, което неговият объркан мозък избереше за горе и долу.

Дюзата-цилиндър беше толкова широка, колкото да се побере един човек, за да може да влиза в нея при поправки. Светлинният лъч улови стъпалата почти директно срещу мястото му на ръба.

Той си проправи път към дюзата. Струваше му се, че корабът се изплъзва и върти под него при всяко мръдване. Вдигна ръка над ръба на дюзата, опипвайки стъпалото, отлепи крака си и се вмъкна вътре.

Възелът в стомаха му, появил се там още в първия миг, сега се загърчи в агония. Ако изберяха този момент, за да извършат някоя маневра с кораба, ако парата изсвистеше навън сега…

Той въобще нямаше да я чуе; въобще нямаше да разбере. В единия миг щеше да сържи за стъпалото, бавно опипвайки следващото с несигурна ръка. В следващия — щеше да се озове в Космоса сам, а корабът щеше да е само едно тъмно, тъмно небитие, загубено завинаги между звездите.

От него отново течеше пот, а сега усещаше и жажда. Той я изхвърли от съзнанието си. Нямаше да има никакво пиене, докато не излезеше от скафандъра… ако излезеше въобще.

Едно стъпало нагоре, още едно и още едно. Колко ли бяха? Ръката му се хлъзна и той невярващо се втренчи в блясъка под лъча светлина.

Лед?

А защо не? Парата, невероятно гореща каквато беше, попадаше върху метал с температура почти равна на абсолютната нула. В краткъте мигове на изхвърлянето нямаше време металът да се затопли над точката на замръзване на водата. Кондензираше се пласт лед, който бавно сублимираше във вакуума.

Опипващата му ръка достигна края. Включи отново светлините на китките. Втренчи се с надигащ се ужас в парния струйник, половин инч в диаметър. Изглеждаше мъртъв, безвреден. Но сигурно винаги изглеждаше така, до микросекундата преди…

Около него се намираше външният парен шлюз. Той бе окачен на една централна ос, закрепена с пружини откъм Космоса и с винтове — откъм кораба.

Мулен здраво се запъна в едно стъпало и натисна външния шлюз, който леко поддаде. Заяждаше, но не бе необходимо да се натиска прекалено.

Напъна се към шлюза и го завъртя, като усети как тялото му се завърта в обратна посока. Винтът пое напрежението, докато той внимателно нагласи малкият контролен ключ, който освобождаваше пружините. Колко добре си спомняше книгите, които бе чел!

Озова се във вътрешната камера, която бе достатъчно широка, за да се настани човек в нея — отново удобство при поправки. Вече не можеше да бъде издухан от кораба. Ако сега пуснеха парата, той просто щеше да бъде запратен върху вътрешния шлюз — достатъчно силно, за да бъде сплескан на каша. Една бърза смърт, която поне въобще нямаше да усети.

Бавно откачи резервната кислородна бутилка. Оставаше само един вътрешен шлюз между него и контролната кабина. Този шлюз се отваряше навън, към Космоса. И той пасваше стегнато и гладко. Нямаше абсолютно никакъв начин да бъде отворен отвън.

Мулен се покачи над шлюза, притиснал прегънатия си гръб към вътрешната повърхност на камерата. Това затрудни дишането му. Резервната кислородна бутилка провисна под неестествен ъгъл. Той хвана маркуча й и го залюля, тласвайки го към вътрешния шлюз така, че да избумти. И пак… и пак…

Това би трябвало да привлече вниманието на клоросите. Те би трябвало да проверят.

Нямаше начин да предскаже кога ще го направят. Нормално трябваше да пуснат въздуха във вътрешната камера, за да накарат външния шлюз да се затвори. Но сега външният шлюз бе отвит и отдалечен от рамките си. Въздухът щеше да мине около него без ефект, изнизвайки се в космоса.

Мулен продължаваше да думка. Щяха ли клоросите да погледнат скалата за измерване на въздуха и да забележат, че тя едва се отмества от нулата, или щяха да приемат напълването на камерата за гарантирано?

Портър каза:

— Няма го час и половина.

— Знам — каза Стюарт.

Всички бяха неспокойни, нервни, но напрежението между тях бе изчезнало. Сякаш всяка емоция се бе устремила към корпуса на кораба.

Портър се безпокоеше. Философията му за живота винаги бе проста — грижи се за себе си, защото никой няма да го направи вместо теб. Разстройваше го да я вижда разклатена.

Той каза:

— Допускате ли, че може да са го хванали?

— Ако бяха, щяхме да сме чули за това — отговори кратко Стюарт.

Потрър усети, с пристъпи на угризения, че останалите не горяха от желание да разговарят с него. Това бе напълно разбираемо: не можеше да се каже, че бе спечелил уважението им. За миг порой самоизвинения заля ума му. Другите също се бяха изплашили. Човек има право да се страхува. На никого не му се иска да умре. Той поне не се бе пречупил като Аристидис Полиоркетис. Той.

Но съществуваше и Мулен, там отвън на корпуса.

— Слушайте — извика Портър, — защо той прави това?

Те се обърнаха да го погледнат, без да разбират, но на него не му пукаше. Тази мисъл го човъркаше, че трябваше да я изкаже.

— Човекът е патриот… — каза Уиндъм.

— Не, нищо подобно! — Портър почти бе в истерия. — Този дребосък въобще няма чувства. Той има само доводи и аз искам да знам какви са тези доводи, защото…

Той не довърши изречението. Можеше ли да каже, че ако тези доводи важеха за един дребен счетоводител на средна възраст, те можеха да важат дори по-силно за него самия?

Полиоркетис каза:

— Той е един проклет, смел дребосък.

Портър стана на крака.

— Слушайте — каза той, — Мулен може и да е загазил там отвън. Каквото и да прави, може да не успява да завърши сам. Аз… аз доброволно се наемам да изляза отвън при него.

Той трепереше, докато го казваше и със страх зачака саркастичния камшичен удар от езика на Стюарт. Стюарт го гледаше, вероятно с учудване, но Портър не смееше да срещне погледа му, за да се увери.

Стюарт меко каза:

— Нека му дадем още половин час.

Портър изненадан вдигна поглед. Нямаше никаква подигравка по лицето на Стюарт. То бе дори приятелски настроено. Всички изглеждаха приятелски настроени.

Той каза:

— А после…

— А после всички, които действително желаят доброволно, ще теглят сламки или нещо равностойно по демоктатизъм. Кой е доброволец, освен Портър?

Всички вдигнаха ръце, и Стюарт също вдигна.

Но Портър беше щастлив. Той първи се бе кандидатирал. Нямаше търпение да мине половин час.

Той свари Мулен неподготвен. Вътрешният шлюз зейна и дългият, тънък, змиеподобен, почти безглав врат на едното клоро бе всмукан навън, неспособен да се пребори с взрива освободен въздух.

Бутилката на Мулен отплува и едва не се откъсна. След един страшен миг на смразяваща паника той я върна с усилие, издърпа я над въздушния поток, изчака, а после силно метна надолу бутилката.

Тя удари мускулестия врат и го пречупи. Мулен, превит над шлюза, отново изтегли бутилката и пак я засили надолу, върху главата, превръщайки изцъклените очи на каша. В почти пълния вакуум блъвна зелена кръв от това, което бе останало от врата.

Мулен не посмя да повърне, но му се искаше.

Извърнал поглед, той се отдалечи назад, хвана външния шлюз с една ръка и го завъртя. Въртенето продължи няколко секунди, после в края на винта автоматично се задействаха пружините и хлопнаха шлюза.

Мулен пропълзя над смачкания клоро към кабината. Тя беше празна.

Едва успя да забележи това, когато се намери на колене. Стана с усилие. Преходът от безтегловност към притегляне го бе сварил напълно неподготвен. А това беше клорското притегляне, което означаваше, че с този скафандър носи петдесет процента свръхтегло.

Той бавно се обърна. Безглавото клоро се бе сгромолясало и само някоя случайна конвулсия показваше, че някога това е било живо същество. Прекрачи го и с отвращение затвори шлюза към парните дюзи.

Кабината имаше потискащ, дразнещ оттенък и светлините грееха в жълтозелено. Причината беше в хлорната атмосфера, разбира се.

С ъгълчето на окото си долови проблясък на движение. Толкова бързо, колкото позволяваше тежкият му скафандър, той се обърна и извика. Клорото, което смяташе за мъртво, се изправи на краката си.

Вратът му висеше отпуснат, сълзяща маса от тъканна пъхтия, но ръцете му се протягаха сляпо и пипалцата около гръдния му кош бързо потрепваха, като безбройни змийски езици.

Беше сляпо, разбира се. Разрушаването на вратното му стъбло го бе лишило от най-важните сетива. Но мозъкът бе останал цял и на сигурно място в коремната кухина. То още живееше.

Мулен отстъпи назад. Опита се тромаво и неуспешно да ходи на пръсти, макар да знаеше, че остатъците от клорото са глухи. То слепешката си пробиваше път напред, блъсна се в стена, опипа я в долната част и започна да се движи покрай нея.

Мулен отчаяно затърси оръжие и не намери нищо. Видя кобура на клорото, но не посмя да посегне към него. Защо не го бе грабнал в самото начало? Глупак!

Вратата на командната кабина се отвори. Тя не издаде почти никакъв звук. Мулен се обърна треперещ.

Другото клоро влезе, цяло и невредимо. То застина за момент на входа, със сковани и неподвижни пипалца; вратното му стъбло се протегна напред, ужасените му очи примигваха първо към човека, а след това — към почти мъртвия му другар.

А после ръката му бързо се стрелна към хълбока.

Мулен несъзнателно и мигновено реагира. Протегна маркуча на допълнителната кислородна бутилка, който, откакто бе влязъл в командната кабина, стоеше прибран в скобата на скафандъра, и с удар изби вентила. Не си направи труда да намали налягането. Остави струята да плисне навън без контрол, така че почти залитна от реактивната сила.

Можеше да види кислородния поток — той плисна в бледи кълбета, заливащи хлорнозеленото пространство.

Клорото разпери ръце. Малката човка на буцестата му глава тревожно зина, но без да издаде звук. То се олюля и падна, за момент се сгърчи, а след това притихна. Мулен го доближи и обля тялото му с кислородната струя, сякаш гасеше пожар. После вдигна тежкия си крак, стовари го върху центъра на вратното стъбло и го размаза на пода.

Обърна се към първото клоро. То се бе проснало вкочанено.

Цялата кабина беше побеляла от кислород, достатъчен да убие легион клороси, а бутилката му бе празна.

Мулен прекрачи мъртвото клоро в командната кабина и се запъти по главния коридор към стаята на затворниците.

Реакцията бе започнала. Той хленчеше в сляп, несвързан ужас.

Стюарт беше уморен. С изкуствени ръце или не, той отново беше пред контролните уреди на кораба. Два леки крайцера от Земята бяха на път. Повече от двадесет и четири часа се бе справял с управлението фактически сам. Бяха свалили хлориращите съоръжения, свързал отново старите кислородни, установил мястото на кораба в пространството, опитал се да изчисли курса и изпратил внимателно засекретени сигнали — сигнали, които бяха свършили работа.

Така, че когато вратата на командната кабина се отвори, той леко се подразни. Прекалено уморен беше. Обърна се и видя, че влиза Мулен.

— За бога, връщайте се в леглото, Мулен! — възкликна Стюарт.

Мулен каза:

— Уморих се от спане.

— Как се чувствате?

— Целият съм схванат. Особено в кръста. — Той направи гримаса и неволно се огледа наоколо.

— Не търсете клоросите — каза Стюарт. — Изхвърлихме ги, бедните дяволи. — Той поклати глава. — Мъчно ми беше за тях. Те са смятали себе си за човешки същества, знаете, а нас — за чужди. Не че претпочитам да ви бяха убили, нали ме разбирате.

— Разбирам ви.

Стюарт хвърли кос поглед към дребния човечец и продължи:

— Дължа ви едно специално и лично извинение, Мулен. Нямах много ласкаво мнение за вас.

— Това си е ваше право — каза Мулен със сухия си глас. В него нямаше никакво чувство.

— Не, не е. Никой няма право да презира друг човек. Това право се печели само с труд, след голям опит.

— Мислили ли сте върху това?

— Да, през целия ден. Може би не мога да го обясня. Всичко е заради тези ръце. — Той ги вдигна пред себе си, разпери пръсти. — Трудно е да съзнаваш, че другите хора имат свои собствени ръце. Трябваше да ги мразя за това. Винаги трябваше да правя всичко възможно, за да проучвам и омаловажавам мотивите им, да посочвам недостатъците им, да излагам на показ глупостите им. Трябваше да правя нещо, което да ми показва, че не си струва да им се завижда.

Мулен се размърда с неудобство.

— Това обяснение не е необходимо.

— Неоходимо е! Необходимо е! — Стюарт усети как мислите му се съсредоточават, напрегна се да ги изложи с думи. — Години наред бях загубил надеждата да открия нещо хубаво в човешките същества. Тогава вие влязохте в а-шахтата.

— По-добре ще е да разберете — каза Мулен, — че бях подтикван от съвсем практични и егоистични съображения. Не желая да ме представяте като герой.

— Нямам такова намерение. Зная, че нищо не бихте направили без причина. Става дума за това, което вашата постъпка извърши с нас, останалите. Тя превърна едно сборище от лицемери и глупаци в свестни хора. И не с магия при това. Те са си били свестни през цялото време. Само че са имали нужда от пример, който да следват, и вие им го дадохте. И… аз съм един от тях. Ще трябва също да следвам вашия пример. През останалата част от живота си, вероятно.

Мулен се извърна от неудобство. Оправи ръкавите си, които не бяха ни най-малко изкривени.

Той каза:

— Роден съм в Ричмънд, Вирджиния, знаете ли. Първо там ще отида. Вие откъде сте?

— Торонто — каза Стюарт.

— Не е много далеч, нали?

Стюарт каза:

— Бихте ли ми казали нещо?

— Ако мога.

— Защо всъщност излязохте там?

Педантичните устни на Мулен се свиха. Той сухо каза:

— Няма ли моята прозаична причина да разруши вдъхновяващия ефект?

— Наречете го интелектуално любопитство, ако искате. Всички ние останалите имахме толкова очевидни мотиви. Портър беше изплашен до смърт, Льоблан искаше да се върне при своята мила, Полиоркетис искаше да убива клороси, а Уиндъм бе патриот по убеждение. Колкото до мен, аз се смятах за благороден идеалист. И все пак у никого от нас подбудите не бяха достатъчно силни, за да го пъхнат в скафандъра и а-шахтата. Тогава какво накара вас да го направите, вас, от всички хора?

— Защо този израз „от всички хора“?

— Не се обиждайте, но вие изглеждате лишен от всякакви емоции.

— Така ли? — гласът на Мулен не се промени, той си остана все така педантичен и тих, но някак не добил някаква напрегнатост. — Въпрос на тренинг, мистър Стюарт, и самодисциплина — не същност. Един дребен човек не може да показва някакви внушаващи уважение чувства. Има ли нещо по-смешно от човек като мен, изпаднал в ярост? Аз съм висок метър и шейсет и два и тежа петдесет и шест, ако ви интересуват точните данни. Е, мога ли да бъда важен? Горд? Да се изпъча в цял ръст, без да предизвикам смях? Къде мога да намеря жена, която да не ме отблъсне с кикотене? Естествено е, че ми се налагаше да се науча да минавам без външни прояви на чувства. Вие говорите за уродливост. Никой не би забелязал ръцете ви и не би разбрал, че не са истински, ако не бяхте толкова нетърпелив да разкажете на хората всичко за тях в мига, в който ги срещнете, смятате ли, че височината, която не ми достига, може да бъде скрита? Че това не е първото нещо в мен, което човек забелязва?

На Стюарт му идеше да потъне в земята от срам. Бе нахълтал в един личен периметър, където не биваше и да наднича.

— Съжалявам — каза той.

— Защо?

— Не трябваше да ви насилвам да говорите за това. Трябваше сам да забележа, че вие… вие…

— Че аз, какво? Правя опит да се самоизтъкна? Опитвам се да покажа, че макар и тялото ми да е дребно, то съдържа гиганско сърце?

— Не бих се подигравал с това.

— Защо не? Тази идея е глупава, а моите съображения за това, което направих, съвсем не са такива. Какво щях да постигна, ако такава бе тайната ми мисъл? Ще ме заведат ли сега на Земята и ще ме поставят пред телевизионните камери — като ги разполагат ниско, разбира се, за да уловят лицето ми, или като слагат мен върху стол — и ще забодат по мене медали?

— Най-вероятно е точно това да направят.

— И каква ще ми е ползата? Ще си кажат: „И-и, какъв е дребосък!“ И след това, какво? Ще казвам на всеки срещнат: „Знаете ли, че аз съм оня, дето го декорираха за невероятна доблест миналия месец?“ Колко медала, мистър Стюарт, предполагате, че ще бъдат достатъчни, за да добавят десет сантиметра върху мен?

— Погледнато по този начин — каза Стюарт, — разбирам становището ви.

Мулен говореше малко по-бързо сега.

— Имаше време, когато си мислех, че ще им покажа аз на тях, тайнствените „тях“, които включваха целия свят. Щях да напусна Земята и да създам за себе си светове. Щях да бъда един нов и дори още по-дребен Наполеон. Така напуснах Земята и отидох на Арктур. А какво можех да правя на Арктур, което не бих могъл да върша и на Земята? Нищо. Захимавах се с баланси на счетоводни книги. Така че аз съм приключил, мистър Стюарт, със суетата на опитите да стоя на пръсти.

— Тогава защо всъщност го направихте?

— Напуснах Земята, когато бях на двайсет и осем и се заселих в Арктурианската система. Оттогава съм там. Това пътуване е първата ми отпуска, първото ми завръщане на Земята за цялото това време. Смятам да остана на Земята шест месеца. Вместо това клоросите ни плениха и щяха да ни държат интернирани неизвестно колко. Но аз не можех — не можех да им позволя да попречат на пътуването ми към Земята. Нямаше значение какъв е рискът — трябваше да предотвратя тяхната намеса. Това чувство не беше любов към жена, или страх, или омраза, или някакъв вид идеализъм, то беше по-силно от всичките.

Той спря.

— Мистър Стюарт — тихо попита Мулен, — обземала ли ви е някога носталгия?

http://chitanka.info/text/1179-ashahta

[Last roman]

Рей Бредбъри - 'Калейдоскоп'

Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце.

— Баркли, Баркли, къде си?

Гласовете им се търсеха като деца, изгубили се в студена нощ.

— Капитане!

— Холис, Холис, тук е Стоун! Тук е…

— Стоун, тук е Холис. Къде си?

— Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, Боже господи, падам!

Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение.

— Разлетяхме се на всички страни.

Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклени шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимаа си съдба.

Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалния им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, образувайки последните фигури.

— Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка?

— Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока.

— Дали още един час?

— Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун.

— Какво всъщност стана? — попита след минута Холис.

— Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват.

— Накъде летиш?

— Изглежда ще се забия в Луната.

— А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки.

Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се.

— О какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане!

— Кой е това?

— Не знам.

— Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън?

— О, това дълго, дълго падане, не мога да го понасям, о, Боже, не мога да го понасям!

— Стимсън, тук и Холис. Чуваш ли ме?

Мълчание, през което падаха отделно един от друг.

— Стимсън?

— Да — отвърна най-после той.

— Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение.

— Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде.

— Има шанс да ни открият.

— Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко което става.

— Това е един кошмар — обади се някой.

— Млъкни! — викна му Холис.

— Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгийт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де!

Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше да направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше късно. Еплгейт беше само глас в слушалката.

Надолу, надолу, надолу…

После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ.

— Престани!

Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да си говорят един с друг.

Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го в глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена.

Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли си Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега.

С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока.

Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание.

— Холис, тук ли си още?

Холис не отвърна, но усети че лицето си да пламна.

— Еплгейт е пак.

— Слушам Еплгейт.

— Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим.

Прекъсна го капитанът:

— Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение.

— Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт.

— Какво!

— Добре ме чу, Капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на хиляда мили мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака.

— Слушай, Елпгейт!

— Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната.

— Заповядвам ти да млъкнеш!

— Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от хиляда мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, и това ти е известно. Отдавна го знаеш.

Холис безпомощно сви юмруци.

— Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания.

Проблесна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скъфандъра, затегна свивката на лакътя и възтанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати издишането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря.

През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта.

Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората.

— Сърдиш ли се, Холис?

— Не.

Той наистина не се сърдеше. Отново го обзе равнодушието, беше безчувствен като камът, обречен вечно да пада в нищото.

— Ти цял живот си се мъчил да се издигнеш, Холис. И не ми е ясно защо, но все не ти вървеше. Да именно аз те бутнах в черния списък, преди да ме изхвърлят и мен самия.

— Все едно ми е.

Наистина му беше все едно. Всичко това е минало. Когато животът свърши, той става като ярък филм, преминаващ светкавично на екрана — всички страсти избухват в миг пред очите ти и докато успееш да извикаш — ето един щастлив ден, а ето друг, нещастен, или — това е мило, а онова омразно, — лентата вече изгаря в пепел и екранът угасва.

Животът отмина и оглеждайки се назад, той съжали само за едно — искаше още да живее. Нима пред смъртта с всички е така умираш и сякаш изобщо не си живял? Нима животът е толкова кратък — не си успял дъх да си поемеш, и вече всичко е свършено? Дали на всички им изглежда тъй немислимо кратък или само на него, тук, в пустотата, когато оставаха броени часове, за да премислиш и осмислиш всичко?

А Леспър не спираше:

— Ами да, чудесно си поживях: на Марс жена, на Венера жена, на Юпитер също. И те всичките бяха богати и всички се грижеха за мен… Само колко съм пил! А веднъж проиграх на карти двадесет хиляди долара!

Но сега ти също си тук, помисли Холис. А аз нищо такова не съм имал. Докато бях жив, аз ти завиждах, Леспър. Докато имах още дни пред себе си, аз ти завиждах за твоите жени, за веселия ти живот. Аз се страхувах от жените и избягах в космоса, но през цялото време съм ги желал и те завиждах, че ги имаш, и пари много имаше, завиждах ти за цялото щастие, което можеше да ти даде този смахнат начин на живот. Но сега всичко е свършено, ние падаме и аз повече не ти завиждам, защото сега и за теб всичко е свършено тъй, сякаш никога не е било.

Холис протегна врат и извика в микрофона:

— Всичко е свършено, Леспър.

— Кой е това? — с разтреперан глас попита Леспър.

— Това съм аз, Холис.

Държеше се подло. Чувстваше, че е подло, но пък и да умираш беше подло, безмислено подло. Еплгейт го засегна, сега той искаше да засегне другиго. Еплгейт и пустотата, и двете еднакво го нараниха.

— Сега и ти си тук, Леспър. Всичко е свършено. Сякаш никога не е било!

— Не е вярно.

— Когато всичко свърши, струва ти се че нищо не е било. С какво сега твоя живот сега е по-хубав от моя? Важното е како имаш сега. А сега на теб по-добре ли ти е, а? По-добре ли ти е?

— Да, по-добре ми е. Имам какво да си спомня! — ядосано извика отдалече Леспър и притисна с две ръце спомените към гърдите си.

И беше прав. Сякаш ледена вода заля Холис и той разбра, че Леспър беше прав. Имаше голяма разлика между спомени и мечти. Той имаше само мечтите на нещата, които бе искал да постигне, докато Леспър имаше вече спомени за вече постигнати и извършени неща. Съзнанието за това почна безжалостно да го разкъсва.

— А, сега, сега каква ти е ползата? — извика той на Леспър. — Щом нещо е минало и свършило, каква полза от него? Сега с нищо не си по-добре от мен.

— Аз умирам спокоен — отвърна Леспър. — Взех достатъчно от живота и пред смъртта няма да стана подлец като теб.

— Подлец? — повтори Холис, сякаш да опита думата на вкус.

Доколкото се помнеше, през живота си не бе извършвал подлост. Не смееше. Изглежда подлостта с години се бе насъбирала в него за час като този. „Подлец“ — той изтласка тази дума в най-далечното ъгълче на съзнанието си. От очите му бликнаха сълзи и се затърколиха по бузите. Изглежда някой бе чул хълцането му.

— Горе главата, Холис.

Това е просто смешно, наистина. Само преди няколко минути той даваше съвети на другите, на Стимсън; смяташе се за истински храбрец, а се оказа, че това не е било хладнокръвие, а вцепенението, последвало шока. И как в една минута да побереш всичките потискани вълнения от цял един живот?

— Разбирам какво ти е, Холис — едва чуто долетя гласът на Леспър, сега вече от десет хиляди мили. — И не ти се сърдя наистина.

Нима ние с Леспър не сме равни? — питаше се Холис. — Тук, сега? Щом всичко е свършено веднъж завинаги, каква полза вече от него? Тъй или иначе, ти също ще умреш. Но сам разбираше, че разсъжденията му са безсмислени, все едно да се мъчиш да определиш каква е разликата между жив човек и покойник. В единия има някаква искра, някаква атмосфера, някакъв загадъчен елемент, а в другия няма.

Така беше сега с Леспър и него; Леспър бе живял пълноценен живот и това сега го прави по-друг, а той, Холис, все едно, че от години е мъртъв. Те пристигаха към смъртта по различни пътеки и ако има различни видове смърт, то неговата смърт и смъртта на Леспър ще бъдат различни както денят и нощта. Явно да умреш, както и да живееш, може по хиляди начини и в случая, щом веднъж си умрял, какво по-добро можеш да очакваш от последната си смърт?

След миг нещо преряза дясната му пета. Той едва не се разсмя. Въздухът пак излетя от скафандъра. Холис бързо се наведе. Бликна кръв. Метеорът бе откъснал до глезена крака костюма. Да, забавно нещо е смъртта в междупланетното пространство. Реже те късче по късче като невидим злобен касапин. Холис затегна здраво капачката на коляното, свят му се зави от болка, мъчеше се да не загуби съзнание; най-сетне капачката бе завинтена до край, кръвта спря и кислородът в скафандъра се възстанови. Той се изправи и продължи да пада и да пада, тъй като само това му оставаше да прави.

— Холис?

Холис кимна замаяно, изтощен беше да чака смъртта.

— Аз съм пак — Еплгейт — каза гласът.

— Е?

— Мислех си досега, като те слушах какво говориш. Не е хубаво така. Много низки ставаме. Лошо е така да се умира. Да изливаш цялата си жлъч върху другите. Чуваш ли ме, Холис?

— Да.

— Преди малко те излъгах. Наистина те излъгах. Нищо не съм ти подливал. И аз не зная защо ги надрънках такива. Сигурно, за да те подразня. Нещо у теб вечно ме е предизвиквало д се заяждам. И ние с теб вечно сме се заяждали. Сигурно бързо остарявам, затова и бързам да се покая. Като те слушах как подло товориш на Леспър, засрамих се от самия себе си. Все едно аз, всъщност, искам само да ти кажа, че и аз съм идиот. Всичко, което наприказвах преди малко, са измишльотини. И върви по дяволите!

Холис отново усети пулса на сърцето си. Имаше чувство, че бе спряло за цели пет минути, а сега крайниците му отново се затоплиха и порозовяха. Първото сътресение бе минало, вече отминаваха и шоковете от гнева, ужаса и самотата. Чувстваше се като човек, излязъл сутрин изпод хладния душ, готов да закуси и да почне новия ден.

— Благодаря, Еплгейт.

— Няма какво да ми благодариш. И не обесвай нос, копеле!

— Хей! — обади се Стоун.

— Ти ли си?! — изкрещя Холис през космоса, защото Стоун единствен от всички му беше истински приятел.

— Попаднах в метеоритен рояк, някакви малки астероиди.

— Кои са тези метеорити?

— Мисля, че това е групата на Мирмидоните; те минават от Марс към Земята веднъж на пет години. Точно в средата им се натресох. Като в огромен калейдоскоп. Късчета метал с най-различни цветове, форми и размери. Боже, каква красота!

Мълчание.

— Летя с тях — обади се пак Стоун. — Отвличат ме със себе си, дявол да ги вземе!

Той се разсмя.

Холис напрегна поглед, но нищо не можа да види. Само огромни диаманти, сапфири, изумрудни мъглявини и мастиленото кадифе на междупланетното пространство, а сред кристалните искри се разнася божият глас. Колко странно, колко поразително е да си представиш Стоун, отлитащ с метеоритният рояк към Марс и на всеки пет години да се връща към земята, прекосява кръгозора на планитата и отново изчезва — и тъй стотици милиони години, безкрайно, во веки веков Стоун и роякът Мирмидони ще летят, прекроявайки се във все нови и нови фигури, както пъстрите стъкълца в калейдоскопа от времето, коато си бил дете и си разтърсвал картонената тръба срещу слънцето.

— Довиждане, Холис — едва чуто достигна гласът на Стоун. — Всичко хубаво.

— На слука! — извика от тридесет хиляди мили Холис.

— Недей да остроумничиш! — каза Стоун и изчезна.

Звездите наоколо се сгъстиха.

Вече замряха всички гласове, всеки по своята треактория — един към Марс, други извън пределите на Слънчевата система. А самият Холис… Погледна надолу. От всички той единствен се връщаше към Земята.

— Довиждане!

— Не падай духом!

— Довиждане, Холис — беше гласът на Еплгейт.

Всичките довиждания. Тези кратки сбогувания. И сега огромният мозък, освободен от стените на черепа, се разпадна на части. Всички тези части, които работеха така блестящо и съгласувано, докато ги обединяваше черепната кутия на ракетата, пронизваща пространството, сега умираха една по една; разпадна се смисълът на тяхното общо битие. И както всеки жив организъм загива, щом мозъкът излезе от строя, така сега умираше и духът на кораба, и дългият им живот заедно, и всичко, което значеха хората един за друг. Еплгейт сета е като пръст, откъснат от тялото-баща, вече не можеш нито да го мразиш, нито да се заяждаш с него. Мозъкът се бе взривил и безмислените му, безполезни останки се разлетяха на всичк страни. Гласовете замряха и сега целият космос онемя. Холис бее сам, падаше.

Всеки бе останал сам. Гласовете им изчезнаха, сякаш бог бе отронил няколко думи, трептенето на ехото прекоси звезднаа бездна и се загуби. Капитанът се носеше към Луната; Стоун сред рояка метеорити; някъде нататък е Стимсън, а Еплгейт се носи към Плутон; Смит, Търнър, Ъндърууд и всички останали стъкълца от калейдоскопа, който толкова време бяха образували най-различни мислосъчетания, сега се разпиляха на всички страни.

— А аз? — помисли си Холис. — Какво мога да сторя? Как, с какво мога сега да изкупя този ужасно празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, за да изкупя подлостта, която от толкова години съм насъбирал в себе си, без дори да съм я подозирал! Но тук вече няма никого, освен мен, а какво добро можеш да сториш, когато си съвсем сам? Никакво. А утре вечер ще се врежа в земната атмосфера.

Ще изгоря, помисли той, пепелта ми ще се разнесе по всички континенти. Това ще е ползата от мен. Съвсем малка наистина, но все пак пепелта е пепел и тя ще се съедини със Земята.

Той падаше стремително като куршум, като камъче, като гира, напълно спокоен, без да изпитва нито мъка, нито радост — нищо, само му се искаше да може да стори нещо хубаво, мащар и той единствен да знае за него…

Когато се врежа във въздуха, ще пламна като метеор.

— Чудно ми е — проинесе той на глас, — дали някой ще ме види?

Малкото момче на междуселския път вдигна глава и извика:

— Мама, гледай, гледай! Падаща звезда!

Ослепително бяла звезда прекоси сумрачното небе над Илинойс.

— Пожелай си нещо — каза майка му. — Бързо си измисли някакво желание.

http://chitanka.info/text/1376

[vvarbanov]

Аз нямам любими научнофантастични разкази, имам любими писатели и Клифърд Саймък е един от тях.За съжаление писателите които харесвам са починали и не мога да прочета нищо повече от тях, мога само ги препрочитам.Надявам се че те продължават да пишат там където са отишли след смъртта си и аз един ден ще имам възможност да изпитам удоволствието да прочета нещо ново от тях.

[Шпага]

Пиркс И трите разказа. Много претоварено ще стане, ако ги копирам тук, затова само линк поставям -- http://bb.bulexpo-bg.com/book/470-prikljuchenijata-na-zvezdnija-navigator

[boilad]

Охо, за Пиркс са цели десет разказа, някои от тях май все още непревеждани. На мен лично ми е много трудно да откроя някой фаворит сред цялото SF разнообразие... И все пак, освен Лем /Пиркс и спомените на Ийон Тихи/, например: Азимов http://chitanka.info/text/4606-dylgata-nosht ; Шекли http://chitanka.info/person/robert-sheckley /каквото и да е от събраните разкази няма да сбъркате/. Каквото още да добавя все ще съм пропуснал нещо, заслужаващо внимание.

[КГ125]

"Марсиански хроники" !!!

Кой от кой... но първият си е първи:

На моята съпруга Маргарит, с най-искрена любов.

„Хубаво нещо е да се удивлява човек“ — казал философът. „Космическите полети отново направиха всички ни деца“

Януари 1999

Ракетно лято

Преди минута в Охайо беше зима: затворени врати, закрити прозорци, стъкла, ослепели от скреж, стрехи, обшити с ледени висулки: деца препускат по баирите със ски: жени в кожи, като черни мечки, бродят из заледените улици.

Но ето че изведнъж могъща топла вълна кръстоса градчето; заля го море от горещ въздух — сякаш някой бе оставил отворена вратата на пекарна. Знойна жега запулсира около къщите, храстите и децата. Ледените висулки падаха от стрехите, разбиваха се и се топяха. Вратите се разтваряха. Прозорците се открехваха. Децата събличаха вълнените си дрехи. Жените захвърляха премените си от мечи кожи. Снегът се топеше и под него се показваха миналогодишните — бледозелени полянки.

Ракетно лято. Тези две думи минаваха от уста на уста в разтворените, приветливи къщи. Ракетно лято. Жаркият пустинен въздух променяше скрежните рисунки върху прозорците, премахваше изкусните резби. Ските и шейните изведнъж станаха ненужни. Снегът, който се сипеше над градчето от студеното небе, се превръщаше в топъл дъжд още преди да докосне земята.

Ракетно лято. Хората се навеждаха от верандите, под дъждовните капки и гледаха нагоре към червенеещото се небе.

Ракетата стоеше на космодрума и изхвърляше розови огнени кълба и пещен жар. С всяко вздихание на мощните си тръби ракетата твореше лято в студеното зимно утро. Ракетата въздаваше климати и за кратко време из цялата околност настъпи същинско лято.

Февруари 1999
Ила

Те живееха на планетата Марс в къща с кристални колони, на брега на едно пресъхнало море и всяка сутрин Можеше да се види как мисис К. яде златни плодове, които растяха по кристалните стени, или как чисти къщата с помощта на шепи магнетичен прах, който горещият вятър отнасяше заедно с нечистотиите. Привечер, когато древното море беше жежко и неподвижно и винените дървета в двора стърчаха като вцепенени, а старинното марсианско градче дремеше, затворено в себе си, и никой не се показваше навън от вратата, тогава можеше да се види как мистър К. чете някаква металическа книга в стаята си, като докосва с пръсти изпъкналите йероглифи, сякаш свиреше на арфа. И книгата пееше под неговите ръце с напевен, древен глас и разказваше за онова време, когато морето застилало брега с червена пара и древните мъже отивали на война, въоръжени с металически насекоми и електрически паяци.

Мистър и мисис К. бяха живели на брега на мъртвото море цели двадесет години, техните бащи и деди също бяха живели в тази къща, която се бе обръщала като цвете към слънцето вече десет столетия.

Мистър и мисис К. не бяха стари. Като истински марсианци те имаха гладка, мургава кожа, очи жълти като златни монети и тих, мелодичен глас. По-рано обичаха да рисуват картини с химически пламъци, обичаха да плуват в каналите през сезона, когато винените дървета ги изпълваха със зелени води, и после до зори да бъбрят под сините фосфоресциращи портрети в стаята за разговори. Сега те вече не бяха щастливи.

Сутринта мисис К. стоеше между колоните и слушаше как пустинните, безплодни пясъци се сгорещяват, превръщат се в жълт восък и сякаш се устремяват към хоризонта.

Нещо щеше да се случи.

Тя чакаше.

Наблюдаваше синьото марсианско небе така, като че ли то всеки миг щеше да се наежи, да се свие и да изхвърли на пясъка някакво светло, лъскаво чудо.

Ала нищо не се случи.

Уморена, тя чакаше; започна да се разхожда между изпускащите пара колони. От фреските на капителите почна да вали тих дъждец и охлаждайки нажежения въздух, нежно милваше кожата й. В знойни дни това беше също като ходене из ручей. Подът на къщата заблестя под хладните струи. Чуваше се как нейният мъж свиреше без почивка на своите книги; старинните песни не изморяваха пръстите му. И тя спокойно си мислеше: как би желала един ден той отново да й отдели малко време, да я държи и да я докосва като малка арфа, така както сега докосваше невъзможните си книги.

Уви! Тя поклати глава и едва сви рамене опрощаващо. Миглите й се спуснаха лекичко и закриха златистите й очи. Женитбата караше хората да застаряват, да свикват един с друг, макар и още млади.

Тя се отпусна в едно кресло, което тутакси само прие формата на нейното тяло. Плътно и неспокойно затвори очи.

И сънят дойде.

Мургавите й пръсти затрепериха, протегнаха се нагоре, сякаш ловяха въздуха. Само след миг тя се изправи в креслото слисана, задъхана.

Бързо се огледа, като че ли очакваше да види някого пред себе си. Изглеждаше разочарована: пространството между колоните беше празно.

На триъгълната врата се показа нейният съпруг.

— Извика ли ме? — попита той раздразнено.

— Не! — почти изкрещя тя.

— Стори ми се, че извика.

— Тъй ли? Аз задрямах и сънувах нещо — Посред бял ден? Това не се случва често с теб.

Тя изглеждаше така, сякаш видяното насън я беше замаяло.

— Странно, много странно — промърмори тя. — Този сън…

— Е?

На него явно му се искаше да се върне към книгите..

— Присъни ми се някакъв мъж.

— Мъж?

— Висок мъж, шест фута и един инч.

— Глупости. Това е великан, изрод.

— Но все пак — тя бавно подбираше думите си — той изглеждаше добре. Въпреки височината. И имаше… о, зная, на теб това ще ти се стори глупаво… но той имаше сини очи!

— Сини очи! Боже мой! — възкликна мистър К. — Какво ли ще ти се присъни следващия път? И предполагам, че е имал черна коса?

— Как позна? — развълнува се тя.

— Просто избрах най-невероятния цвят — студено отвърна той.

— Да, черна коса! — извика тя. — И много бяла кожа. Един съвсем необикновен мъж! Беше облечен в странни дрехи; той се спусна от небето и любезно поговори с мен.

Тя се усмихна.

— От небето? Каква нелепост!

— Той долетя в металическа машина, която блестеше на слънцето — припомни си мисис К. Тя затвори очи, за да си пресъздаде сънуваното. — Видях небето и нещо, което блестеше като подхвърлена във въздуха монета; изведнъж то започна да става все по-голямо и после падна леко на земята; това беше дълъг, сребрист кораб, закръглен, чужд кораб. Отстрани на сребърното нещо се отвори една врата и от нея излезе този висок мъж.

— Ако беше поработила повече, нямаше да имаш такива глупави сънища.

— А на мен това ми харесва — отговори тя, като се излегна в креслото. — Никога и не подозирах, че имам такова въображение. Черна коса, сини очи, бяла кожа! Какъв странен мъж и все пак тъй красив!

— Иска ти се.

— Ти си неучтив. Аз не съм го измислила нарочно; той сам ми се яви в ума, когато бях задрямала. Това дори и не приличаше на сън. Тъй неочаквано, тъй необикновено. Той ме погледна и каза: „Аз прелетях с тоя кораб от Третата планета. Казвам се Натаниел Йорк …“

— Глупаво име! — възрази съпругът. — Такова име въобще не съществува.

— Разбира се, че е глупаво. Та нали това беше насън! — съгласи се тя примирено. — Той каза още: „Това е първият полет в космоса. Ние сме само двама на кораба — аз и моят другар Берт.“

— Още едно глупаво име.

— Той каза: „Ние сме от един град на Земята, така се нарича нашата планета“ — продължи мисис К. — Това са неговите думи. Точно така каза: „Земята“. Той не говореше на нашия език. Но по някакъв начин аз го разбрах. С ума си. Телепатия, както изглежда.

Мистър К. се обърна. Нейният глас го спря.

— Ил! — тихо го извика тя. — Мислиш ли си понякога … хм … дали на Третата планета наистина има хора?

— На Третата планета животът е невъзможен — търпеливо обясни съпругът. — Нашите учени са установили, че в тамошната атмосфера има премного кислород.

— Но колко чудесно би било, ако там живееха хора! И ако те можеха да плуват през космоса с някакви особени кораби!

— Слушай, Ила, ти много добре знаеш, че аз не обичам тези сантиментални бръщолевения. Нека продължим да си гледаме работата.

Денят вече преваляше, когато, присъствувайки между колоните под шумолящия дъжд, тя започна да пее. Една и съща мелодия отново и отново.

— Каква е тази песен? — сърдито извика най-после мъжът, приближавайки се към огнената маса.

— Не знам.

Жената погледна нагоре, изненадана от себе си. В почуда сложи ръка върху устата си. Слънцето залязваше. С угасването на дневната светлина къщата се затваряше като някакво огромно цвете. Между колоните задуха вятър; на огнената маса ожесточено клокочеше локвичка от сребриста лава. Вятърът леко развя червеникавите коси на мисис К. и тихичко затананика на ухото й. Тя стоеше мълчалива, загледана в далечината към просторното бледожълтеникаво морско дъно, и сякаш си спомняше нещо; очите й бяха тъжни и влажни.

С очите си само ти пий за мен

и с моите аз ще отвърна…

Тя пееше тихо, бавно, нежно.

Ръба на чашата ти целуни

и чашата аз ще целуна…

Мисис К. повтори мелодията, сега вече без думи, затвори очи и ръцете й сякаш подхвръкнаха с вятъра. Най-после млъкна.

Песента беше прекрасна.

— За пръв път чувам тази песен. Ти сама ли я измисли? — попита той, като я погледна строго.

— Не. Да. Не. Наистина не зная! — Тя беше смутена. — Аз дори не разбирам думите; те са на друг език!

— На какъв език?

Тя машинално хвърляше късчета месо в кипящата лава.

— Не знам. — След миг месото беше готово, тя го извади от огъня и го поднесе на мъжа си в една чиния. — О, навярно аз просто съм си измислила цялата тази щуротия. Сама не знам защо.

Той не каза нищо. гледаше как тя потапя месо в свистящата огнена локвичка. Слънцето бе залязло. Бавно, бавно нощта пропълзя в стаята, сякаш тъмно вино я изпълни до тавана, поглъщайки колоните и тях двамата. Само блясъкът на сребристата лава осветяваше лицата им.

Тя отново затананика странната песен.

Изведнъж той скочи от стола и сърдито напусна стаята.

По-късно мъжът довърши вечерята си сам.

Ставайки от масата, той се протегна, погледна към нея и прозявайки се, предложи:

— Хайде да отидем с огнените птици в града тази вечер и да се позабавляваме.

— Сериозно ли говориш? — попита тя. — Да не си нещо болен?

— Какво има тук толкова странно?

— Но ние вече половин година никъде не сме излизали!

— Струва ми се, че това е добра идея.

— Как така си станал изведнъж толкова внимателен?

— Остави това — намръщи се той. — Искаш ли да отидем или не?

Тя погледна към бледната пустиня. Двете бели луни близначки изгряваха на хоризонта. Прохладна вода милваше пръстите на краката й. Тялото й леко потрепера. Много й се искаше да си остане тук, да седи тихо, безмълвно, неподвижно, докато не се случи това, което бе очаквала всеки ден, това, което не можеше, но би могло да се случи. Душата потръпна, докосната от някаква песен.

— Аз …

— Ще се почувствуваш по-добре — настоя той. — Хайде ела!

— Уморена съм — каза тя. — Някоя друга вечер.

— Ето ти шалчето. — Той й подаде едно шишенце. — Месеци вече, откакто никъде не сме ходили.

— Ако не се смятат твоите пътувания до Кси Сити два пъти седмично. — Тя избягваше да го гледа.

— По работа — каза той.

— Работа? — прошепна си тя.

От флакона протече някаква течност, превърна се в синкава мъгла и тръпнеща се обви около шията на жената.





На гладкия прохладен пясък, светещи като разпалени въглени, чакаха огнените птици. Надуван от нощния вятър, във въздуха припляскваше белият балдахин, привързан с хиляди зелени ленти към птиците.

Ила легна под балдахина и по заповед на нейния мъж пламтящите птици се понесоха нагоре към тъмното небе. Лентите се изопнаха, балдахинът се издигна във въздуха. Пясъците изчезнаха отдолу с вой; синкавите хълмове прелитаха и прелитаха, оставяйки назад техния дом, колоните, от които капеше дъжд, затворените в клетки цветя, пеещите книги, шепнещите ручейчета на пода. Тя не гледаше към мъжа си. Чуваше го как подвиква на птиците, а те се издигаха все по-високо, като десет хиляди нажежени искри, като множество червеножълти ракети в небесата, теглейки след себе си балдахина като цветно листенце, припламнало сред вятъра.

Тя не виждаше плъзгащите се отдолу мъртви, древни градове, с къщи, като изрязани от кост шахматни фигури; не виждаше старите канали, пълни с пустота и сънища. Над сухи реки и сухи езера летяха те като лунна сянка, като пламтящ факел.

Тя виждаше само небето.

Съпругът проговори.

Тя гледаше към небето.

— Чу ли какво ти казах?

— Какво?

— Можеше да бъдеш по-внимателна — шумно въздъхна той.

— Бях се замислила.

— Не знаех, че си такава любителка на природата; но тази вечер ти просто не откъсваш очи от небето — каза той.

— Много е красиво.

— Аз току-що си мислех — бавно продължи съпругът — дали да се обадя на Хале тази вечер. Бих искал да го попитам дали можем да прекараме известно време около една седмица, не повече — при тях, в Сините планини: Просто ми хрумна…

— Сините планини! — Тя се хвана с една ръка за края на балдахина и рязко се обърна към него.

— О, това е само една идея.

— И кога искаш да тръгнем? — неспокойно попита тя.

— Бихме могли да тръгнем утре сутринта. Нали знаеш: ранно пиле и прочие… — подхвърли небрежно той.

— Но ние никога не сме тръгвали толкова рано през годината!

— Е, сега ще направим изключение. Мислех си… — Той се усмихна. — Ще бъде добре да променим обстановката. Тишина и спокойствие. Ти знаеш. Или имаш някакви други планове? Ще отидем, нали?

Тя въздъхна, почака, сетне отговори:

— Не!

— Какво? — Неговият вик изплаши птиците. Балдахинът се разтърси.

— Не. — твърдо каза тя. — Аз няма да дойда.

Той я погледна. Те вече не проговориха. Тя се обърна настрана.

Птиците продължаваха да летят, десет хиляди искри, подгонени от вятъра.





В зори слънцето прониза с лъчите си кристалните колони, разтопи мъглата, върху която лежеше спящата Ила. Цяла нощ Ила бе висяла над пода, носена от меките килими на омарата, която се заизлива от стените, щом тя си легна. Цяла нощ бе спала върху тая тиха, неподвижна река като лодка сред безмълвен поток. Сега мъглата се изгряваше, нивото на омарата бе почнало да спада, докато най-после Ила остана на брега на пробуждането.

Тя отвори очи.

Мъжът й стоеше над нея. Той сякаш бе стоял тук и бе наблюдавал с часове. Без да знае защо, Ила просто не можеше да го погледне в очите.

— Ти пак си сънувала! — каза той. — Говореше непрекъснато и не ме остави да спя. Аз наистина мисля, че трябва да отидеш на лекар.

— Нищо ми няма.

— Ти говори много насън.

— Тъй ли? — Тя бързо се надигна.

В стаята беше студено. Сива утринна светлина обля Ила, докато лежеше.

— Какво сънува?

Тя помълча, докато си припомни.

— Корабът. Той пак се спусна от небето, кацна, от него излезе високият мъж и ми заговори. Той се шегуваше, смееше се и на мен ми беше приятно.

Мистър К. докосна с ръка колоната. Бликнаха струйки топла вода; парата прогони студа от стаята. Лицето на мистър К. беше безстрастно.

— А после — продължи тя — същият този мъж, със странното име Натаниел Йорк, каза, че аз съм красива … и ме целуна …

. — Ха! — извика мъжът и рязко се обърна; долната му челюст играеше.

— Но това е само насън — весело каза тя.

— Пази глупавите си женски сънища за себе си!

— Държиш се като дете! — Тя се отпусна върху последните снопчета от химическа мъгла. И след миг тихо се засмя: — Аз си спомних още нещо — призна си тя.

— Какво е то, говори! Какво? — изкрещя мъжът.

— Ил, ти си станал тъй нервен!

— Кажи ми! — настоя той. — Ти не трябва да имаш тайни от мен!

Над нея се бе навело мрачно, сурово лице.

— Никога не съм те виждала такъв! — отговори Ила; на нея й беше и страшно, и забавно. — Нищо особено не се случи, само дето този Натаниел Йорк ми каза… хм, Каза ми, че ще ме вземе на кораба си горе на небето и ще ме заведе със себе си на своята планета. Разбира се, това са глупости.

— Значи глупости! — едва ли не изрева той. — Ти трябва да се чуеш отнякъде как любезничеше с него разговаряше с него, пееше с него през цялата нощ, господи! Ти трябваше да се чуеш!

— Ил!

— Кога ще дойде? Къде ще се спусне с проклетия си кораб?

— Ил, по-тихо! Не повишавай глас!

— По дяволите с моя глас! — В гнева си той се наведе над нея. — В този твой сън… — Той я стисна за китката на ръката. — Корабът се приземи в Зелената долина, нали? Отговаряй!

— Да, там …

— И това стана днес следобед, нали? — не стихваше той.

— Да, струва ми се, така беше. Но само насън!

— Добре — и той сърдито отхвърли ръката й. — Добре че поне си казваш истината! Аз чух всичко, що говореше насън, всяка думичка. Ти сама спомена за долината и часа.

Дишайки тежко, той се разхождаше между колоните като заслепен от мълния. Постепенно дишането му се успокои. Тя не сваляше очи от мъжа си — дали не е полудял? Най-после стана и тръгна към него.

— Ил … — прошепна тя.

— Остави ме.

— Ти си болен.

— Не. — И той уморено се усмихна насила. — Детинщини и нищо повече. Прости ми, скъпа. — Той грубо я потупа. — Много работих напоследък. Извинявай. Ще отида да полегна малко …

— Беше тъй кипнал.

— Сега съм добре. Отлично. — Той въздъхна. — Да забравим това. Знаеш ли, вчера чух един виц за Уел, исках да ти го разкажа. Ти ще приготвиш закуската, а пък аз ще разкажа вица, съгласна ли си? А за това повече няма да говорим. Какво ще речеш?

— То беше само сън.

— Разбира се. — Той машинално я целуна по бузата. — Само сън.

По пладне слънцето печеше високо и планините трептяха на светлината.

— Няма ли да ходиш в града? — попита Ила.

— В града? — Той леко повдигна вежди.

— Ти винаги ходиш там на този ден. — Тя намести една цветна клетка на подставката. Цветята се размърдаха и разтвориха гладките си жълти устенца.

Той затвори книгата.

— Не. Много е горещо. И късно.

— Да. — Тя привърши работата си и тръгна към вратата. — Скоро ще се върна.

— Почакай! Къде отиваш?

Тя беше вече на вратата.

— При Пао. Тя ме покани!

— За днеска ли?

— Не съм я виждала толкова време! Не е далече.

— В Зелената долина, ако не се лъжа.

— Да, малка разходка; не е далече. И аз реших, че … — Тя забърза навън.

— Съжалявам, много съжалявам — каза той и изтича да я настигне; видът му беше много загрижен. — Съвсем забравих: аз поканих доктор Нлле на гости!

— Доктор Нлле! — Тя се наклони към вратата.

Той я хвана за лакътя и решително я задърпа навътре в стаята.

— Да.

— Но Пао…

— Пао ще почака, Ила. Ние трябва да посрещнем Нлле.

— Само за няколко минути …

— Не, Ила.

— Не?

Той поклати глава.

— Не. Освен това до Паови има доста път. Все през Зелената долина, покрай големия канал, после надолу… нали? А днес ще бъде много, много горещо и на доктор Нлле ще му бъде много приятно да те види … Какво ще кажеш?

Тя не отговори. Искаше й се да се отскубне, да избяга. Искаше й се да крещи, да вика. Но продължаваше да седи в креслото, сякаш бе попаднала в клопка и с безизразен поглед разглеждаше пръстите си, като ги въртеше бавно..

— Ила? — промърмори той. — Ти ще останеш в къщи, нали?

— Да — каза тя след дълго мълчание, — ще остана.

— Целия ден?

Гласът й прозвуча глухо:

— Целия ден.





Денят преваляше, а доктор Нлле го нямаше никакъв. Изглежда че това много не учудваше съпруга на Ила. Когато стана вече доста късно, той промърмори нещо, отиде при един долап и извади някакво зловещо оръжие — малка жълтеникава тръба, която завършваше с няколко малки меха и автоматичен спусък. Той се обърна. На лицето му стоеше безизразна маска, изкована от сребърен метал — маската, която си слагаше всякога, когато искаше да скрие чувствата си; маската, чиито изпъкналости и вдлъбнатини прилягаха тъй съвършено към слабите му бузи, брадичка и чело. Той държеше в ръцете си своето зловещо оръжие и го разглеждаше под блясъка на маската. То непрекъснато бръмчеше като кошер. Оръжието можеше със силен трясък да изстрелва рояци златисти пчели. Страшни златисти пчели, които жилят, отравят и падат мъртви като семена на пясъка.

— Къде си тръгнал? — попита тя.

— Какво? — той се бе заслушал в зловещото бръмчене на меховете. — Щом като доктор Нлле е закъснял, да не съм луд да го чакам. Отивам на лов. За малко. Скоро ще се върна. А ти оставаш тук и никакво излизане, ясно? — Сребърната маска заблестя.

— Да.

— И кажи на доктор Нлле, че ще се върна. Само да половувам малко.

Триъгълната врата се затвори. Стъпките му заглъхваха надолу по хълма.

Тя го проследи с поглед, докато той изчезна в слънчевата светлина. След това отново се залови да чисти с магнетическия прах и да обира свежите плодове от кристалните стени. Работеше усърдно и сръчно, ала от време на време я обхващаше някаква приятна отпадналост и тя се чуваше да пее онази странна и неизлизаща от ума й песен, загледана към небето, отвъд кристалните колони.

Тя притаи дъх и замря в очакване. Приближава се … Ей сега ще се случи.

Има дни, когато слушаш как се приближава страхотна буря, а наоколо ти цари напрегната тишина; после — едва доловимо налягане във въздуха и над земята се понася диханието на промяната с нейните напъни, сенки и изпарения. Въздухът напира в ушите ти и ти се опъваш като струна в очакване на надигащата се буря. Започваш да трепериш. Небето се покрива с петна, с цветове; облаците се сгъстяват, планините придобиват металически оттенък. Цветята в клетката тихичко въздишат, предупреждават. Чувствуваш как косата ти лекичко се раздвижва. Някъде в къщата часовникът напява: „Време, време, време, време…“ Тихо, нежно, като капеща върху кадифе вода.

И изведнъж — бурята! Електрически пламък и от непрогледния небосвод се изсипват всепоглъщащите вълни на черен прибой, на вечен унищожителен мрак.

Така бе и сега. Наближаваше буря, макар че небето беше ясно. Назряваше мълния, макар че не се виждаше никакъв облак.

Ила се разхождаше из притихналата лятна къща. Всеки миг на небето може да пламне мълния, ще последва силен гръм, кълбо дим, тишина, стъпки по пътеката, почукване на кристалната врата, тя ще изтича да му отвори …

„Глупавичка Ила! — мислено се усмихна тя. — С какви дивотии се занимава празният ти ум!“

И тогава — то се случи.

Нахлу гореща вълна, сякаш голям огън летеше във въздуха. Разнесе се вихрен, стремителен звук. В небето блесна метал.

Ила извика.

Изтича между колоните, силно разтвори вратата. Погледна към хълма. Но там нямаше нищо.

Искаше й се да изтича надолу по склона, но се спря. Трябваше да стои тук, да не ходи никъде. Докторът щеше да дойде на гости, а съпругът й щеше да се разсърди, ако тя избягаше.

Остана да чака на вратата, дишаше тежко и често, с протегната напред ръка.

Взря се, търсеше да види нещо там, където се намираше Зелената долина, ала не забеляза нищо.

„Глупава жена! — върна се в стаята. — Ти с твоята фантазия… Това беше само някаква птица, лист, вятър или риба в канала. Седни. И почини!“

Тя седна.

Чу се изстрел.

Ясен, пронизителен; звукът на зловещото оръжие, пълно с насекоми.

Тя изтръпна.

Изстрелът дойде някъде отдалеч. Един единствен. Далечно бръмчене на бързокрили пчели. Един изстрел. После още един — остър, студен и далечен.

Тя отново изтръпна и, без да знае защо, скочи на крака, започна да крещи и пищи и не искаше да млъкне.

Втурна се вихрено през стаята и още веднъж широко отвори вратата.

Ехото замираше някъде далеч, далеч …

Изчезна.

Няколко минути Ила почака на двора; лицето й беше бледо.

После с бавни стъпки, отпуснала глава, започна да се разхожда из окръжените с колони стаи, докосвайки с ръка разните предмети, устните й трепереха; накрая седна в сгъстяващия се мрак на винената стая и зачака. След време взе да бърше една янтарна чаша с ръба на шарфа си.

И ето че някъде далеч се дочуха стъпки, които хрускаха по малките дребни камъчета.

Тя се изправи и застана сред стихналата стая. Чашата падна от ръката й и се разби на парчета.

Вън пред вратата стъпките колебливо се забавиха.

Да заговори ли? Да извика ли: „Ела, о, ела!“

Тя пристъпи напред.

Стъпките вече се изкачваха по стъпалата. Нечия ръка изви дръжката.

Тя се усмихна към вратата.

Вратата се отвори. Усмивката изчезна.

Беше съпругът й. Сребристата му маска смътно проблясваше.

Той влезе в стаята и само за миг погледна жена си. Сетне с рязко движение отвори меховете на оръжието си, изтърси две мъртви пчели, чу как те шляпнаха на пода, стъпи върху тях и остави празната мехова пушка в ъгъла на стаята; а в това време Ила се наведе и напразно се опитваше да събере парчетата от разбитата чаша.

— Какво правиш? — попита тя.

— Нищо — отвърна мъжът, обърнат с гръб към нея. Той си свали маската.

— Пушката … чух те да стреляш. Два пъти.

— Половувах малко. Понякога на човек му се ще да поизлезе на лов. Пристигна ли доктор Нлле?

— Не.

— Чакай малко — и мъжът досадно щракна с пръсти. — Да, сега си спомням. Той трябва да ни посети утре следобед. Ама че съм глупав!

Седнаха да се хранят. Тя погледна храната и не мръдна ръце.

— Какво ти е? — попита той, без да вдига очи от месото, което потапяше в клокочещата лава.

— Не знам. Не съм гладна — каза тя.

— Защо не?

— Не знам. Просто не съм.

В небето вятърът се усилваше; слънцето залязваше. Стаята изведнъж стана малка и студена.

— Мъчех се да си спомня — каза тя в тихата стая, седнала срещу своя безстрастен, изправен златоок съпруг.

— Да си спомниш какво? — той отпи от виното си.

— Песента. Онази хубава, прекрасна песен. — Тя затвори очи и затананика, но това не беше същата песен. — Забравила съм я. А на мен някак си не ми се ще да я забравя. Ще ми се винаги да я помня. — Тя почна да маха с ръка, сякаш ритмичното движение можеше да й помогне. След това се отпусна в креслото. — Не мога да си я спомня.

И заплака.

— Защо плачеш? — попита той.

— Не знам, не знам, но нищо не мога да сторя. Тъжно ми е и не знам защо. Плача, не знам защо, но плача.

Тя отпусна глава в ръцете си; раменете й се разтърсиха пак и пак.

— До утре всичко ще мине — каза той.

Тя не го погледна; гледаше само към голата пустиня и към тъй светлите звезди, които се появяваха на черното небе, а някъде отдалеч се носеше усилващият се вой на вятъра и хладният плясък на водата в дългите канали. Ила затвори очи, цялото й тяло трепереше.

— Да — каза тя, — до утре всичко ще мине.

Редактирано Септември 24, 2014 от КГ125

[Joro-01]

Дъглас Адамс - "Пътеводител на галактическия стопаджия" - талантът му да пише дрогиран буди възхищението ми

От Клифърд Саймък "Къщата н гагарите"

Братя Стругацки и по-специално "Пикник край пътя"

Юрий Медведев - "Колесницата на времето" и по-точно - повестта "Чашата на търпението"

[Joro-01]

Българска фантастика - знакова за мен през 80-те - забравих

Павел Вежинов - "Белият гущер"

[mitaca]

Шекли и Залезни, нямам време да търся и поствам, но Шекли е нъмбър уан с "Мириса на мисълта":

Истинските проблеми на Лерой Клийви започнаха, когато преминаваше с пощенски кораб 243 през неколонизирания звезден куп Сийргън. Преди това бе имал обикновените трудности на междузвездния пощальон: стар кораб, издраскани тръби и повредена астронавигационна система. Но сега, докато изчисляваше отклонението, забеляза, че в кораба става неприятно топло.

Той въздъхна недоволно, включи охлаждането и се свърза с началника на пощата в Базата. Беше в края на обхвата за радиоконтакт и гласът на шефа плуваше из море от статична пукотевица.

— Пак ли неприятности, Клийви? — попита шефът със зловещия глас на човек, който пише графици и вярва в тях.

— О, не знам — отвърна весело Клийви. — Като оставим настрана тръбите, астронавигацията и кабелите, всичко е наред, с изключение на изолацията и охлаждането.

— Това е направо срамно, дявол да го вземе — отвърна с внезапно съчувствие началникът на пощата. — Разбирам как се чувстваш.

Клийви включи охлаждането на МАКСИМУМ, избърса потта, която течеше в очите му и реши, че шефът само си мисли, че разбира как се чувства той.

— Малко ли съм врънкал правителството за нови кораби? Непрекъснато го правя. — Шефът се изсмя тъжно. — Те май си мислят, че мога да им разнасям пощата с всякакви стари трошки.

В този момент Клийви хич не се интересуваше от проблемите на шефа си. Дори и с включено на максимум охлаждане, в кораба беше горещо.

— Изчакай за момент — каза той. Отиде в задната част на кораба, откъдето като че ли се излъчваше топлината, и установи, че три от резервоарите му са пълни не с гориво, а с кипяща бяла маса. Четвъртият резервоар бързо се изпълваше със същото. Клийви ги огледа за миг, обърна се и хукна към радиото.

— Нямам вече гориво — каза той. — Мисля, че е каталитична реакция. Казах ви, че ми трябват нови резервоари. Кацам на първата кислородна планета, която намеря.

Той измъкна корабния СПРАВОЧНИК ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ и потърси в него информация за звездния куп Сийргън. В тази група нямаше колонии, но кислородните планети бяха отбелязани за по-нататъшно изследване. Какво имаше на тях освен кислорода, никой не знаеше. Клийви очакваше да открие, ако корабът останеше цял достатъчно дълго.

— Ще опитам на 3-М-22! — извика той през все по-нарастващия статичен шум.

— Пази пощата — изрева в отговор шефът. — Веднага изпращам кораб за теб.

Клийви му каза къде да си пъхне всичките десет кила от скъпоценната поща, но началникът вече беше изключил.

Клийви извърши добро кацане на 3-М-22. Изключително добро, като се има предвид факта, че уредите и ръчките бяха твърде горещи, за да се пипат, че тръбите бяха се огънали от горещината, а чантата с пощата, метната на гърба му, ограничаваше движенията. Пощенски кораб 243 се приближи като лебед. На шест метра над повърхността на планетата той се предаде и се строполи като камък.

Клийви запази съзнание, макар да беше сигурен, че всяка кост по тялото му е счупена. Корпусът на кораба беше тъмночервен, когато той се измъкна през спасителния люк, завързал здраво за гърба си чантата с писмата.

Потътри се на около стотина метра със затворени очи. После корабът избухна и го хвърли по лице върху земята. Той стана, направи още две крачки и припадна окончателно.

Когато дойде на себе си, видя, че лежи върху малко хълмче, с лице в тревата. Беше в прекрасно шоково състояние. Чувстваше се отделен от тялото си. Един чист интелект, носещ се във въздуха. Всички притеснения, чувства, страхове бяха останали в тялото му, а той бе свободен.

Огледа се и видя, че наблизо минава някакво малко животинче. Бе с приблизителните размери на катеричка, но с тъмнозелена козина.

Когато то се приближи, той забеляза, че няма нито очи, нито уши.

Това не го изненада. Напротив, стори му се нормално. Защо, по дяволите, на една катеричка йтрябват очи или уши? За катеричките бе по-добре да не виждат мъката и нещастията на света, да не чуват мъчителните писъци на…

Приближи се друго животно. То пък бе с вида и размерите на голям вълк, но също зелен на цвят. Паралелна еволюция? Клийви реши, че за общата схема всъщност няма никакво значение. Това животно също беше без очи и уши. Но затова пък имаше страхотни зъби.

Клийви го наблюдаваше почти безразлично. Как може чистият интелект да се занимава с вълци и катерички, пък били те без очи или друго? Той забеляза, че катеричката се бе смръзнала на не повече от пет крачки от вълка. Той се приближаваше бавно. После, на не повече от три крачки, като че ли загуби следата. Поклати глава и направи бавен кръг. Когато продължи напред, тръгна в правилната посока.

Слепецът лови слепец, каза си Клийви и това му се стори като дълбока и вечна истина. Докато наблюдаваше, катеричката помръдна, вълкът скочи, сграбчи я и я лапна на три хапки.

Колко са му големи зъбите, помисли Клийви. Безокият вълк веднага се извърна към него.

Сега ще ме изяде, помисли Клийви. Беше му смешно да осъзнае, че е първият човек, който ще бъде изяден на тази планета.

Вълкът дишаше в лицето му, когато Клийви отново припадна.

Когато дойде на себе си, беше вечер. Върху земята се бяха проточили дълги сенки, а слънцето бе слязло ниско. Клийви седна и опипа внимателно ръцете и краката си. Нямаше нищо счупено.

Той се надигна на коляно, скапан, но в състояние да контролира чувствата си. Какво се бе случило? Спомни си катастрофата, като да бе станала преди хиляда години. Корабът бе изгорял, той се бе отдалечил от него и бе припаднал. А след това бе срещнал вълка и катерицата.

Той се изправи несигурно на крака и се огледа. Това трябва да го беше сънувал. Ако бе имало вълк, досега да го е изял.

Когато погледна към краката си, той видя зелената опашка на катеричката и главата й на няколко крачки встрани.

Отчаяно се опита да мисли. Значи е имало вълк, при това гладен. И ако очакваше да оживее до идването на спасителния кораб, трябваше да открие какво точно се е случило и защо.

Нито едно от животните не бе имало очи. Тогава как се проследяваха? По мириса? Ако е така, защо вълкът толкова трудно бе открил катеричката?

Той чу някакъв тих рев и се извърна. Там, на не повече от петдесет крачки, имаше нещо, което приличаше на пантера. Една жълто-кафява, безока и безуха пантера.

Проклета менажерия, помисли Клийви и приклекна във високата трева. Тази планета го изненадваше твърде много. Трябваше му време да помисли. Как действат тези животни? Дали вместо зрение имаха чувство за ориентация?

Пантерата започна да се отдалечава.

Клийви задиша малко по-спокойно. Може би, ако не се мяркаше пред пантерата…

Щом думата „пантера“ му мина през ума, звярът се обърна към него.

Че какво пък направих, запита се Клийви и се зарови в тревата. Та този звяр не може да ме подуши, да ме види или чуе? Само реших да не му заставам на пътя…

С високо вдигната глава пантерата затича към него.

Ето какво! Без очи или уши, имаше само един начин звярът да го усети.

Той трябва да бе телепат!

За да провери теорията си, той произнесе на ум думата „пантера“, идентифицирайки я с животното, което се приближаваше към него. Пантерата изръмжа яростно и намали разстоянието помежду им.

За част от секундата Клийви разбра много неща. Вълкът бе проследил катеричката по телепатичен път. Катеричката се бе смръзнала. Може би даже бе престанала да мисли! Вълкът бе загубил мириса, докато катеричката не бе успяла повече да се въздържи от мисли.

В такъв случай защо вълкът не бе атакувал него, докато бе в безсъзнание? Може би и той е престанал да мисли или поне не е мислил на дължината на вълната, възприемана от вълка. Но може би имаше и нещо повече от това.

Сега обаче негов проблем беше пантерата.

Звярът изръмжа отново. Намираше се само на тридесетина крачки и се приближаваше бързо.

Клийви реши, че просто не трябва да мисли за… Трябваше да си мисли за нещо друго. По този начин, може би… ами той вероятно ще загуби мириса. Той започна да си мисли за всички момичета, които някога бе познавал, при това с мъчителни подробности.

Пантерата спря и объркано започна да рови земята.

Клийви продължи да мисли: за момичета, за кораби, за планети и за момичета, и кораби, и за всичко друго с изключение на пантери…

Пантерата напредна още пет крачки.

По дяволите, помисли си той. Как да не мислиш за нещо? Мислиш си непрекъснато за камъни и скали, за хора и места, за други неща, но умът ти винаги се връща на… Но ти не можеш да го отхвърлиш и да се замислиш за скъпата си баба, пияния си стар татко и драскотините върху десния ти крак. (Преброй ги. Осем. Преброй ги пак. Пак осем.) А сега вдигни поглед, ей така случайно, погледни, но се прави, че не познаваш… Както и да е, той все пак се приближава.

Клийви разбра, че да се опитва да не мисли за нещо е като да спре лавина с голите си ръце. Разбра, че човешкият ум изобщо не може да бъде ограничаван така направо и съзнателно. За това са необходими време и опит.

Оставаха му още петнадесетина крачки, за да се научи как да не мисли за…

Добре де, има игри на карти, за които може да се мисли, празненства, кучета, котки, коне, мишки, овце, вълци (да пази Господ!), драскотини, бойни кораби, пещери, бърлоги, леговища, малки животинчета (внимавай), п-простотии, туй-онуй, разни работи и така нататък (още осем крачки), храни, ястия, огън, лисица, прасета, торби, колички и п-п-п…

Пантерата се намираше само на около пет крачки и се присвиваше за скок. Клийви вече не можеше да отбягва мисълта. И изведнъж, в момент на вдъхновение, той си помисли:

— Женска пантера!

Пантерата, все още свита, се обърна неуверено към него.

Клийви се концентрира върху мисълта за женската. Той беше женска пантера и какво всъщност се опитваше да направи този мъжкар, като я плаши по този начин? Помисли си за неговите (нейните, по дяволите!) малки, за топлото леговище и удоволствието да проследява катерички…

Пантерата се приближи бавно и се отърка в Клийви. Той мислеше отчаяно. Колко хубаво е времето и какво чудесно животно е всъщност този мъжкар. Толкова едър, силен и с огромни зъби…

Пантерата замърка!

Клийви се излегна и уви въображаемата си опашка около тялото си, защото реши да поспи. Мъжката пантера стоеше до него в нерешителност. Като че ли чувстваше, че нещо не е наред. Изръмжа веднъж гърлено, извърна се и се отдалечи.

Слънцето тъкмо бе залязло и цялата земя изглеждаше тъмно синя. Клийви установи, че се тресе несъзнателно и след миг ще се разсмее истерично на глас. Ако пантерата бе останала само още миг…

Той се удържа с усилие на волята. Беше време да се замисли сериозно.

Може би всяко от животните си имаше характерен мирис на мисълта. Катеричката излъчва един вид, вълкът друг, а човешкото същество напълно различен. Най-важният въпрос бе дали той може да бъде проследен само когато мисли за определено животно. Или дали мисълта му като мирис би могла да бъде различена дори и когато не мисли за нещо определено?

Очевидно пантерата го бе усетила чак когато бе помислил точно за нея. Но това би могло да се дължи и на странността. Мирисът на неговата чуждоземна мисъл бе успяла този път да обърка пантерата.

Просто трябваше да изчака, за да разбере. Пантерата може би не беше толкова глупава. Защото този номер й го правеха за първи път.

Всеки номер може да сполучи… веднъж.

Клийви се излегна и погледна небето. Беше твърде изморен, за да се помръдне, а и израненото тяло го болеше. Какво ли щеше да му се случи сега през нощта? Дали животните продължаваха да ловуват? Или има нещо като примирие? Точно сега не му пукаше.

Да вървят по дяволите катеричките, вълците, пантерите, лъвовете, тигрите и северните елени.

Той заспа.

На следващата сутрин се изненада, като се събуди все още жив. Толкова по-добре. Можеше да бъде и хубав ден. Той весело се запъти към кораба.

От пощенски кораб 243 бе останала купчина изкривен метал върху изгорена земя. Клийви намери един метален прът, претегли го на ръка и го мушна в колана си откъм пощенската чанта. Не беше кой знае какво оръжие, но все пак му даваше известна сигурност.

Корабът не ставаше за нищо. Той го изостави и започна да се оглежда за някаква храна. В околността имаше няколко плодни храста. Той внимателно опита един от плодовете и го намери кисел, но не неприятен. Събра си от плодовете и ги изми във водата на близкото поточе.

Все още не бе видял никакви животни. Естествено, доколкото ги познаваше вече, те може би точно сега го заобикаляха.

Той отхвърли тази мисъл и започна да се оглежда за място, където да се скрие. Най-добре бе да не им се мярка пред очите, докато пристигне спасителният кораб. Той обиколи леко издигащите се хълмове, търсейки някоя канара, дърво или пещера. Но приятният пейзаж не предлагаше нещо повече от някой и друг двуметров храст.

Този следобед той вече се чувстваше изморен и раздразнен и оглеждаше нетърпеливо небето. Защо корабът още не идва? Предполагаше, че един бърз спасителен кораб би могъл да пристигне дотук за не повече от ден-два.

Ако, разбира се, началникът на пощата търсеше точно тази планета.

В небето нещо се движеше. Той се вгледа със силно разтуптяно сърце. Там наистина имаше нещо!

Беше птица. Тя се спускаше бавно към него, балансирайки с гигантските си криле. Плъзна се рязко надолу, но после отлетя.

Имаше странна прилика с лешояд.

Той продължи да върви. След миг се намери лице в лице с четири слепи вълка.

Това поне отговори на един от въпросите му. Той можеше да бъде проследен по характерния му мирис на мисълта. Очевидно зверовете на тази планета бяха решили, че не е твърде непригоден за ядене.

Вълците се приближиха внимателно. Клийви опита номера, който бе използвал вчера. Като измъкна металния прът от колана си, той помисли за себе си като за вълчица, тръгнала да търси малките си. Дали някой от вас, господа, няма да ми помогне да ги намеря? Тук бяха. Само преди няколко минути… Едното беше зелено, другото на петна, а третото…

Може би тези вълци нямат петнисти малки. Един от тях се хвърли към Клийви. Той го удари още докато беше във въздуха с пръта си и вълкът се отдръпна.

Четирите животни застанаха едно до друго и започнаха да се приближават.

Клийви отчаяно се опита да си помисли, че не съществува. Никаква полза. Вълците продължиха да напредват.

Клийви си помисли за пантерата. Той беше пантера, при това голяма и търсеше да похапне вълчо месо.

Това ги спря. Те подвиха страхливо опашки, но не отстъпиха.

Клийви изръмжа, тропна с крак и се хвърли напред. Вълците се дръпнаха, но единият се промъкна отзад.

Той отстъпи встрани, като внимаваше да не го обградят. Като че ли не му вярваха. Може би не беше се представил добре като пантера. Те престанаха да отстъпват. Единият бе застанал зад него, а останалите не мърдаха, изплезили езици от влажните си, разтворени пасти. Клийви изръмжа яростно и размаха пръта си. Един от вълците се дръпна назад, но онзи, който беше отзад, скочи, блъсна се в пощенската чанта и го събори.

Докато те се нахвърляха отгоре му, Клийви получи ново вдъхновение. Той си представи, че е змия, много бърза, смъртоносна и с толкова остри отровни зъби, че би могла да отнеме живота на един вълк само за миг.

Те мигновено отскочиха от тялото му. Клийви изсъска и надигна глава върху дългата си гъвкава шия. Вълците завиха яростно, но не се решиха да нападат.

Тогава Клийви сбърка. Знаеше, че не трябва да отстъпва, но тялото му си имаше други идеи. Без да се замисля, той се извърна и хукна.

Вълците го последваха, а когато вдигна поглед, Клийви видя, че лешоядите се събираха, за да могат да получат остатъците от тялото му. Той се стегна и се опита отново да се направи на змия, но вълците продължиха да напредват.

Лешоядите над главата му подсказаха нещо. Като космонавт, той знаеше как изглежда земята, гледана отгоре. Клийви реши да се превърне в птица. Той си представи как се носи във въздуха, балансирайки леко по течението, гледайки надолу към зелената, вълнообразна повърхност на планетата.

Вълците се объркаха. Те започнаха да тичат в кръг и да подскачат във въздуха. Клийви продължи да лети, все по-високо нагоре, като при това отстъпваше по-надалеч.

Най-после се отдалечи дотолкова, че вече не виждаше вълците. Беше вечер. Той бе изтощен. Бе преживял още един ден. Но явно, че измамите му хващаха вяра само веднъж. Какво щеше да прави утре, ако спасителният кораб не дойдеше?

След като се стъмни, той лежа буден дълго, наблюдавайки небето. Но виждаше само звезди. И чуваше само виене на вълци или рев на пантера, която сънува закуската си.

Сутринта дойде твърде бързо. Клийви се събуди все още изморен и скапан. Остана да лежи по гръб, в очакване да се случи нещо.

Къде бе спасителният кораб? Реши, че са имали вече достатъчно време, за да стигнат дотук. Но защо още ги нямаше? Ако се забавеха още, пантерата…

Не биваше да си го помисля. В отговор чу ръмжене отдясно.

Той се изправи и се отдалечи от звука. Реши, че ще е по-добре да се изправи пред вълците…

И това не биваше да го помисля, защото сега към рева на пантерата се добави и виенето на няколко вълка. За миг той си помисли, че те биха могли да се избият взаимно. Ако вълците се нахвърлят на пантерата, той би могъл да се измъкне…

Но те се интересуваха само от него. Защо да се бият помежду си, досети се той, щом като се намира помежду им и излъчва във всички посоки своя страх и отчаяние?

Пантерата тръгна към него. Вълците останаха по местата си, явно в очакване да се задоволят с остатъците. Клийви опита отново номера с птицата, но пантерата след кратко колебание, продължи да напредва.

Клийви отстъпи към вълците, като се молеше да има нещо, върху което да се покатери. Трябваше му някоя скала или поне нормално дърво…

Но тук имаше само храсти! С въображение, породено от отчаянието, Клийви се превърна в двуметров храст. Всъщност не знаеше какво би си мислил един храст, но реши да опита.

Сега тъкмо цъфтеше. И един от корените му беше леко наранен — в резултат от последната буря. Но все пак си бе доста красив храст, като се има предвид всичко останало.

С крайчеца на единия си клон той видя, че вълците престанаха да се движат. Пантерата го обиколи, подуши го и наклони глава настрани.

Ами да, помисли си той, кой ще яде храсти? Може и да си е помислила, че съм нещо друго, но всъщност аз съм просто един храст. Сигурно не ти се ще да си напълниш устата с листа, нали? Пък и можеш да си счупиш някой зъб в клоните ми. Че кой е чувал пантера да яде храсти? А пък аз съм храст. Питай майка ми. Тя също беше храст. Ние всички сме си храсти още от ерата на карбона.

Пантерата нямаше намерение да напада. Но нямаше намерение и да се маха. Клийви се чудеше докога ли ще издържи. За какво още да мисли? За красотата на пролетта? За гнездо с червеношийки в косите си?

На рамото му кацна малко птиче.

Не е ли прекрасно, помисли си Клийви. То също смята, че съм храст. Ще си построи гнездо в клоните ми. Виж колко приятно. Всички останали храсти ще ми завиждат.

Птичето клъвна леко шията на Клийви.

Спокойно, помисли си той. Не искаш да убиваш дръвчето, което те храни нали…

Птичето го клъвна отново. Внимателно. После, като заби здраво ноктестите си крачета в рамото му, започна да кълве шията му със скоростта на пневматичен чук.

Проклет кълвач, помисли Клийви, като се опитваше все пак да си остане храст. Забеляза, че пантерата внезапно стана неспокойна. Но след като птичето го клъвна за петнадесети път, Клийви не издържа. Той го сграбчи и го хвърли към пантерата.

Пантерата щракна с челюсти, но не улучи. Ядосаната птичка полетя с писък около главата на Клийви. После литна да си търси по-спокойни храсти.

Клийви веднага се превърна отново в храст, но играта вече бе приключила. Пантерата се хвърли към него. Клийви се опита да бяга, но се спъна в един вълк и падна. След като пантерата вече ръмжеше в ухото му, той разбра, че е труп.

Пантерата се поколеба.

Клийви вече беше труп до върха на пръстите си. Беше мъртъв от дни, от седмици. Кръвта му отдавна бе изтекла. Плътта му се разлагаше. Беше мърша. Никое нормално животно не би го докоснало, независимо колко е гладно.

Пантерата като че ли се съгласи. Тя се отдръпна. Вълците виеха от глад, но те също се отдръпнаха.

Клийви увеличи гниенето си с още няколко дни. Мислеше си колко ужасно изглежда, колко нездравословен леш представлява. И наистина повярва в мисълта си. Искрено вярваше, че не става за ядене от когото и да било.

Пантерата продължи да се отдалечава, следвана от вълците. Беше спасен! Можеше да продължава да се прави на труп през остатъка от живота си, ако е необходимо…

И тогава подуши истински мирис на мърша. Като се огледа, той видя една огромна птица, която кацна до него.

На Земята тя би била наречена лешояд.

Клийви щеше да се разплаче. Нищо ли не можеше да направи? Лешоядът се насочи към него и Клийви скочи и го ритна. Ако трябваше да бъде изяден, поне нямаше да е от лешояд.

Пантерата се върна със скоростта на светкавица и като че ли по сляпото й лице, покрито с козина, се виждаше яд и объркване. Клийви вдигна металния си прът, като му се искаше той да беше дърво, върху което да се покатери, пистолет, с който да стреля или дори факла, която да развърти наоколо си…

Факла!

Той веднага разбра, че е намерил отговора. Размаха горящия край към пантерата и тя се отдръпна със скимтене. Клийви бързо започна да гори във всички посоки, като подпалваше сухата трева и храстите.

Пантерата и вълците побягнаха.

Сега вече бе негов ред! Не биваше да забравя, че всички животни се страхуват силно и инстинктивно от огъня. Боже мили, той щеше да бъде най-опустошаващият огън, който би могъл да види това място!

Появи се лек ветрец и го понесе над хълмистата земя. Изпод храстите изскачаха катерички и бягаха надалеч от него. Цели птичи ята се вдигнаха във въздуха, а пантерите, вълците и останалите животни бягаха заедно, забравили всяка мисъл за храна, мъчейки се по-скоро да се отърват от огъня — да избягат далеч от него!

Клийви си помисли бегло, че сега е станал истински телепат. Със затворени очи той можеше да вижда всичко около себе си и да чувства какво става. Той напредваше като бушуващ пожар и изгаряше всичко по пътя си. И усещаше страха, който излъчваха мислите им докато бягаха.

Беше приятно. Та нали човекът винаги е бил господар заради възможността си за адаптация, заради разума си? И тук той постигна същия успех. Той с гордост насочи пламъците си на пет километра от себе си и подпали храстите. Гореше силно, пращеше, хвърляше искри…

И тогава усети първата капка вода.

Той продължи да гори, но капките станаха пет, после петнадесет, а после петстотин. Бе измокрен и огънят, тревата и храстите скоро бяха залети с вода.

Загасиха го.

Не е честно, помисли си Клийви. Имаше пълното право да победи. Бе се противопоставил на тази планета със собствените й средства и бе я победил… Но природата бе разрушила постижението му.

Животните плахо започнаха да се завръщат.

Водата се сипеше отгоре. Последните пламъци на Клийви загаснаха. Той въздъхна и припадна.

— … дяволски хубава работа. Ти запази пощенските пратки и това е знак, че си чудесен пощальон. Може да те уредим за медал.

Клийви отвори очите си. Началникът на пощата се бе надвесил отгоре му и се усмихваше гордо. А той самият лежеше върху една койка и виждаше над себе си извитите метални стени.

Беше в спасителния кораб.

— Какво се случи? — попита с прегракнал глас.

— Пристигнахме тъкмо навреме — отвърна шефът. — По-добре още да не се движиш. Едва не те изпуснахме.

Клийви усети, че корабът се издига и разбра, че напускат планетата 3-М-22. Той се домъкна до прозореца и погледна зелената земя долу.

— Малко оставаше — продължи шефът, застанал зад Клийви и наблюдаващ повърхността. — Веднага пуснахме противопожарната система на кораба. Ти бе застанал в центъра на най-страхотния прериен пожар, който някога съм виждал…

Докато гледаше надолу към недокоснатата зеленина на планетата, началникът на пощата като че ли се усъмни в думите си. Той погледна отново и изражението му напомни на Клийви за пантерата, която беше излъгал.

— Я кажи… Как така огънят не те докосна?

[mitaca]

Всъщност, моя фаворит от разказите на Шекли е "Недокоснат от човешки ръце", ма нямам време да го издиря.

[boilad]

"Маска" на Лем

"В началото бе мрак и студен пламък, и протяжен грохот, и в дълги шнурове от искри обгорени многочленести куки ме подаваха нанякъде, и пълзящи метални змии ме побутваха със сплеснатите си муцуни, а всяко докосване събуждаше светкавична, остра и почти сладостна тръпка.

Иззад кръгли стъкла ме следеше неизмеримо дълбок, неподвижен поглед, той се отдалечаваше, а може би аз се придвижвах по-нататък и влизах в кръга на следващия поглед, който предизвикваше същото вцепенение, преклонение и страх. Това мое пътешествие възнак продължи неизвестно колко, а с придвижването напред се уголемявах и се разпознавах, усещах своите предели, макар че не мога да определя кога успях да обгърна собствените си форми, да различа всяко място, където свършвах. Оттам нататък започваше светът, бучащ, пламтящ, тъмен, а после движението спря и изчезнаха тънките многочленести пипала, които ме подаваха едно на друго, повдигаха ме леко, нагоре, пъхаха ме в хватката на клещите, побутваха ме с плоски усти във венец от искри, и лежах — още безсилно, макар че вече бях способно на самостоятелни движения, но съзнавах, че още не им е дошло времето, и в този вцепенен наклон — защото тогава лежах в наклонено положение — последен електрически удар, бездиханно причастие, вибрираща целувка ме напрегна и това беше знак да се вдигна и пропълзя в тъмния кръгъл отвор и вече, без всякакво побутване, докоснах студените, гладки, вдлъбнати плочи, за да се просна върху тях с каменно облекчение. А може би всичко бе сън.

За събуждането си не зная нищо. Помня само непонятно шумолене и хладен полумрак наоколо; светът ми се откри с просторна светлина, в блясък, раздробен на цветове, и още много удивление имаше в моите движения, когато прекрачих прага. Силна светлина се изливаше отгоре върху пъстрия хаос от вертикални тела, виждах поставените, върху тях кълба, които обърнаха към мен блестящите си влажни копчета, всеобщата глъчка замря и в настъпилата тишина направих още една малка крачка.

И тогава с нечут, едва доловим звук на скъсана в мене струна усетих прилива на своя пол — така неудържим, че ми се замая главата и притворих очи. И докато стоях така със затворени очи, от всички страни започнаха да долитат думи, защото заедно с пола придобих и език. Отворих очи и се усмихнах, и тръгнах напред, а моята рокля вървеше с мен, движех се величествено, окръжена от кринолина, без да зная накъде, но вървях все напред, защото това беше придворен бал и споменът за моята грешка, когато само преди миг взех главите за кълба, а очите за мокри копчета, ме забавляваше с детинската си глупост, затова се усмихвах, но усмивката ми беше предназначена само за мен. Слухът ми беше остър и аз отдалеч разпознавах шепота на изискано признание и въздишките — затаени у кавалерите, завистливи у дамите — откъде е това момиче, виконте? А аз вървях през огромната зала, пред кристалните огледала и розови листенца се ронеха върху мен от мрежата, закачена на тавана, и виждах своето отражение в похотливите очи на мургавите перове и неприязънта, избиваща по изрисуваните лица на жените.

В прозорците от тавана до паркета зееше нощта, в парка горяха бъчви със смола, а между прозорците, в ниша пред мраморна статуя стоеше човек, по-нисък от другите, окръжен от рояк придворни в черно-жълти раирани дрехи, които явно се стремяха към него, но не прекрачваха пустия кръг, и единствено той не погледна към мен, когато приближих. Преди да го отмина, се спрях и макар че той не гледаше към мен, прихванах с връхчетата на пръстите кринолина, свеждайки очи, като че исках да му се поклоня дълбоко, но погледнах само ръцете си, тънки и бели, и не зная защо тази белота, засияла върху синия атлас на кринолина, ми се стори ужасяваща. А той, този нисък господин или пер, заобиколен от дворяни, зад чийто гръб се издигаше блед рицар в полудоспехи, с открита светла глава и малка като играчка мизерикордия в ръка, не пожела дори да ме погледне, говорейки нещо с нисък, сякаш заглушен от скука глас пред себе си, без да се обръща към никого. А аз, без да се поклоня, само го погледнах бързо и внимателно, за да запомня лицето му с леко изкривена уста, тъй като бял белег бе сгърчил ъгълчето й в гримаса на скука — впила очи в тази уста, аз се завъртях на токче така, че кринолинът зашумя, и отминах нататък. Едва тогава той ме погледна и аз много ясно почувствувах този поглед — бърз, хладен, но така пронизващ, сякаш беше залепил буза до приклада на невидима пушка, прицелена в моята шия между масурите на златистите букли — и това беше второто начало. Не исках да се обръщам и все пак се обърнах и се наведох в нисък, много нисък реверанс, като повдигнах с две ръце кринолина, сякаш потъвайки през него в лъскавия под, защото това беше кралят. След това се отдалечих бавно, замисляйки се откъде зная всичко така добре, и бях близко до извършване на нещо неуместно, защото, след като не можеше да знам, а знаех — по някакъв натрапчив и безусловен начин, започнах да приемам всичко за сън, а какво пречи насън да уловиш някого за носа? Малко се изплаших, но не бих могла да сбъркам, сякаш в мен имаше невидима граница. Така се лутах между чувството, че съм будна и че сънувам, вървейки, без да зная защо и къде, и с всяка крачка в мен се вливаше знание, вълна след вълна, а те като на бряг оставяха в мен нови имена и титли, изплетени сякаш от дантели; докато стигна средата на залата, под сияещия канделабър, който се носеше като кораб в огнено море, вече знаех всичките имена на дамите, прикриващи с козметично майсторство своята похабеност.

Знаех вече толкова, колкото знае човек, дошъл на себе си от кошмар, който все още помни, а това, което ми беше още недостъпно, се рисуваше в съзнанието ми като две затъмнения — моето минало и настояще, защото все още ни най-малко не се познавах. Затова пък вече усещах своята голота — гърди, корем, бедра, шия, рамене, невидими стъпала, скрити под богата премяна, докосвах позлатения топаз, който пулсираше като светулка между гърдите, усетих израза на лицето си, съвсем неуловим, който сигурно удивляваше, защото на всеки, който ме погледнеше, се струваше, че се усмихвам, но при внимателно вглеждане в моите уста, очи, вежди забелязваше, че там няма и следа от веселост, дори и само вежлива. И той отново търсеше усмивка в очите ми, а те бяха съвсем спокойни, шареше с поглед по бузите ми, търсеше я в брадичката, но аз нямах лекомислени трапчинки, бузите ми бяха гладки и бели, гушката сериозна, тиха, делова и безупречна като шията, която също нищо не изразяваше. Тогава загледаният изпадаше в недоумение откъде му е хрумнало, че се усмихвам, и объркан от своето раздвоение и моята красота, се дръпваше назад в тълпата или дълбоко се покланяше, поне с този жест да се скрие от мен.

А аз все още не знаех две неща, макар и смътно да се досещах, че те са най-важните. Не разбирах защо кралят не ме погледна, когато минавах покрай него, защо не искаше да ме гледа в очите, въпреки че не се боеше от моята красота, и не я пожела — аз усетих, че представлявам за него някаква стойност, но някак си по-особена, като че ли аз самата бях нищо или по-точно бях нещо, но не за тази блестяща зала, че съм създадена не за танци по огледално лъснатия паркет, подреден в многоцветна мозайка под излетите от бронз гербове на порталите — и все пак, когато го отминавах, в него не възникна нито една мисъл, по която бих могла да отгадая кралската му воля, а когато ме изпрати с мимолетен и небрежен поглед, но сякаш над въображаемо дуло, аз разбрах даже това, че не в мен се прицелва с безцветните си очи, крито би трябвало да скрие зад тъмни стъкла, защото за разлика от лицето очите му не се преструваха и сред пресилената изисканост изглеждаха като остатък от мръсна вода в меден тас. Не, неговите очи изглеждаха като нещо намерено на боклука, което трябва да се крие, да не се показва публично.

Като че ли искаше нещо от мен, но какво? Не можех да се замисля над това, защото трябваше да се съсредоточа над друго. Аз познавах всички тук, а мен никой не познаваше. Може би само той — кралят. Разполагах вече с известно знание за себе си, чувствата ми все повече се объркваха и когато прекосих три четвърти от залата, тръгнах по-бавно, а в пъстрата тълпа сред вкостенелите лица от сребърен скреж по бакенбардите и другите — изкривени, подпухнали, изпотени под напластената пудра, — между ленти на ордени и галони се отвори коридор, за да мога да мина като кралица по тази пътечка сред навалицата, плъзгайки се по отклоняващите се погледи — но накъде вървях?

Към някого.

А коя бях аз самата? Мислите ми се носеха с невероятна бързина и за секунда разбрах колко необикновена е разликата между мен и тази благовъзпитана сбирщина, защото всеки от тях имаше минало, семейство, разни отличия, получени чрез интриги и мошеничества, всеки разнасяше своята торба с недостойна гордост, влачейки отзад своето минало, както колата в пустинята тегли зад себе си опашката на вдигнатия прах; а понеже аз бях от далечна страна, имах като че ли не едно минало, а множество, затова моята съдба би могла да стане разбираема за тях само при постепенно превеждане на езика на тукашните нрави, на този чужд език, който вече ми звучеше свойски, бих могла да се приближа до техните представи, но само с помощта на подбрани понятия и все пак бих останала чужда за тях. А може би също и за себе си? Не… впрочем почти да, нямах никакви други знания освен тези, които нахлуха у мен на прага на залата като вода, която, отнесла здравата преграда на бента, се бунтува и залива пустотата; извън това знание разсъждавах съвсем логично, нима можех да бъда едновременно цяло множество? Да произлизам от много отхвърлени минали съдби? Логиката ми, отделена от обърканите спомени, твърдеше, че това е невъзможно, че мога да имам само едно минало, а щом съм графиня Тленикс, дуеня Зорена, младата Виргиния — сирота от Валандския род от задморската страна на Лангодотите, щом не съм в състояние да различа измислицата от действителността, да намеря себе си в истинската си памет, то може би спя? Но ето — засвири оркестърът: балът напираше като каменна лавина и беше трудно да повярвам в друга, по-реална от тази действителност, макар че още от събуждането ми беше готова да се разпука.

Аз вървях в неприятна вече замая, внимавайки за всяка крачка, защото отново се връщаше главозамайването, което нарекох vertigo[1] Не измених ни най-малко кралската си походка, макар че това ми струваше огромни усилия, външно незабележими и именно поради това още по-силни, когато в един момент почувствувах подкрепа отдалеч: погледът на мъж, който седеше в ниска ниша до полуотворен прозорец, с несериозно паднала на рамото му драперия на брокатената завеса, избродирана с червено-сиви короновани лъвове, страшно стари, държащи в лапите си скиптри и ябълки — отровни райски ябълки. Този човек, заобиколен от лъвове, облечен в черно — прилично, но с някаква естествена небрежност, която няма нищо общо с изкуствения мъжки безпорядък, този непознат, не денди, cicisbej[2], не придворен и не красавец, но и не старик, ме гледаше от своето усамотение сред всеобщата глъчка — толкова самотен, колкото бях и аз. А наоколо се тълпяха онези, които запалват cygarillo с усукана банкнота пред очите на партньорите на tarocco[3] и хвърлят златните дукати върху зеленото сукно, както хвърлят индийски орехчета на лебедите в езерцето — онези, които не могат да извършат нищо глупаво или позорно, защото високата знатност освещава с благородство всяка тяхна постъпка. Този мъж никак не подхождаше на тази зала и дори снизходителността, с която позволяваше на коравия брокат с кралски лъвове да се отпуска на рамото му, хвърляйки по лицето му пурпурен отблясък от трона, изглеждаше като най-фино издевателство. Той не беше млад, но младостта още живееше в тъмните, нееднакво присвити очи, и слушаше, а може би не слушаше своя събеседник, малък плешив шишко с физиономия на преяло добродушно куче. Когато непознатият стана, завесата се плъзна от раменете му като ненужна фалшива маскировка и очите ни се срещнаха в упор. Но моите се отдръпнаха веднага, като в бягство — мога да се закълна. И все пак неговото лице остана на дъното на очите ми — сякаш ослепях и оглушах за миг, така че вместо оркестъра известно време чувах само биенето на сърцето си. Не зная защо.

Лицето му, уверявам ви, беше съвсем обикновено: Наистина асиметричните му черти криеха нещо от привлекателната некрасивост на високите умове, но, изглежда, беше вече уморен от собствения си интелект, прекалено проницателен, който постепенно го е унищожавал в самоубийствени нощни бдения — виждаше се, че му е тежко и че е имало часове, в които с радост би се избавил от своята мъдрост, вече не привилегия и дар, а бреме, защото непрестанната мисъл сигурно му е досаждала, особено когато е бил самотен, а това му се е случвало често — навсякъде, следователно и тук. А тялото му, скрито под прилично скроено, но недостатъчно пристегнато облекло — ушито така, сякаш той сам е сдържал старанията на шивача, — изведнъж ме накара да помисля за неговата голота.

Твърде печална ще е вероятно тази голота, почти отблъскващо мъжествена, атлетически мускулеста, с набъбнали възли на издутините, със струните на сухожилията, способни да предизвикват скомина у стареещи жени, които още не са се отказали от всичко и още лудуват като мартенски котки. Затова пък главата му беше мъжествено прекрасна, с гениална линия на устните, с гневлива избухливост на веждите, разрязани с бръчка по средата, и със съзнание колко е смешен с големия, мазно лъщящ нос. Ох, не беше красив този мъж и даже неговата некрасивост не изкушаваше, той беше просто по-различен и ако не се бях вътрешно отпуснала, когато погледите ни се сблъскаха, сигурно щях да продължа по-нататък.

Наистина, ако го бях направила, ако ми се беше удало да се измъкна от зоната на неговото привличане, милостивият крал щеше да се заеме с мен — с трепване на пръстена, с ъгъла на избелелите си очи, с острите като карфички зеници — и аз щях да се върна там, откъдето дойдох. Но в този момент и на онова място аз още не можех да зная всичко това, не разбирах, че тази уж случайна среща на погледи, мимолетно пресичане на черните дупчици на зениците на две същества — защото в края на краищата това са дупчици, кръгли прибори, които пъргаво се хлъзгат в очните дупки на черепа… Откъде можех да зная, че всичко е било предопределено?

Аз вече отминавах, когато той стана, отхвърли от ръкава си увисналия край на броката, сякаш давайки знак, че комедията е свършила, и се втурна след мен. След няколко крачки се спря, изведнъж осъзнал колко нахална е неговата решителна постъпка, какъв заплес би изглеждал, помъквайки се зад непознатата красавица като зазяпан глупак след оркестър. Тогава аз, свивайки едната си длан, избутах с другата от китката си панделката на ветрилото. За да падне. И той веднага…

Оглеждахме се вече отблизо, над седефената ръкохватка на ветрилото. Това беше прекрасен и страшен миг, смъртен студ стегна гърлото ми, затова — усещайки, че не мога да издам звук, а само хриптене — му кимнах с глава. И този ми жест излезе несръчен като недовършения реверанс пред краля, който не ме удостои с поглед.

Той не отвърна на моя поклон — явно беше твърде изненадан и изумен от това, което ставаше в него, защото не бе очаквал от себе си нещо подобно. Зная това, защото той после ми го каза, но и да не си беше признал, пак щях да го зная.

Длъжен беше да каже нещо, за да не стърчи като дръвник, какъвто изглеждаше в този момент и много добре го съзнаваше.

— Госпожице — произнесе той, изгрухтявайки като прасе. — Госпожице, вашето ветрило…

Отдавна вече държах ветрилото в ръцете си. И себе си също.

— Господине — отзовах се аз и гласът ми прозвуча глухо, неочаквано, но той можеше да си помисли, че това е обикновеният ми глас, нали никога по-рано не го беше чувал, — дали не трябва да го изпусна още веднъж?

И се усмихнах, ох, не изкусително, не съблазнително или лъчезарно. Усмихнах се само защото усетих, че се изчервявам. Но тази руменина не беше моя, тя се разля по бузите, обхвана лицето и порозови ушите ми — аз чувствувах прекрасно всичко това, но не изпитвах нито изумление, нито възхищение, нито смущение пред този чужд човек, всъщност един от многото залутани в тълпата придворни. По-точно казано: тази руменина нямаше нищо общо с мен, тя дойде от същото място, откъдето и знанията, появили се в мен на прага на залата, с първата крачка върху нейната огледална повърхност; тази руменина, беше като че ли част от придворния етикет, нещо общоприето както ветрилото, кринолина, топаза и прическата. И за да омаловажа тази руменина, понеже не исках да я изтълкува превратно, се усмихнах не на него, а над главата му, балансирайки между любезността и насмешката, а той се засмя тихо, почти беззвучно, сякаш на себе си, съвсем като момченце, което знае, че най-строго от всичко на света му е забранено да се смее, и именно затова не е в състояние да се въздържи. И от този смях мигновено се подмлади.

— Ако ми дадете малка отсрочка — каза той и изведнъж престана да се смее, сякаш изтрезнял от новата мисъл, бих могъл да измисля отговор, достоен за твоите думи, тоест изключително остроумен. Но обикновено най-добрите мисли ми идват чак на стълбите.

— Нима сте толкова ненаходчив? — запитах, съсредоточавайки усилието на волята си върху лицето и ушите, защото тази упорита руменина взе да ме ядосва, тя ми пречеше да се чувствувам независима и аз се досещах, че тя е ефект на същия замисъл, с който кралят ме отдаваше на предназначението ми.

— Може би трябва да добавя „няма ли средство против това“? А вие ще отговорите, че всичко е безсилно пред лицето на красотата, чието съвършенство сякаш потвърждава съществуването на Абсолюта. Тогава и двамата ще станем по-сериозни за два такта на оркестъра и със съответната ловкост ще се измъкнем от обичайната придворна почва. Но на мен ми се струва, че тя ви е чужда, затова може би ще бъде по-добре да не разговаряме така…

Едва сега, когато чу тези думи, той се изплаши от мен и вече наистина не знаеше какво да каже. Очите му придобиха такава сериозност, сякаш ни беше подхванала буря и ни отнасяше неизвестно къде, в нищото.

— Коя си ти? — запита той сурово. От играта и от флиртуването не беше останала нито следа — имаше само страх от мене. А аз ни най-малко не се страхувах от него, макар че би трябвало да се изплаша, защото усетих как неговото лице, тази груба кожа, опърничаво разрошените вежди, големите стърчащи уши съвпадат с някакво заключено в мен очакване, съвпадат като че ли с негатива, който бях носила в себе си непроявен и който изведнъж започна да се проявява… Дори ако той беше моята присъда, аз не се страхувах от него. Нито от себе си, нито от него, но силата, която това съвпадение освободи в мен, ме накара да трепна не като човек, а като часовник, стрелките на който са се събрали и той се кани да удари полунощ, но ударът още не се е разнесъл. Никой не би могъл да забележи това трепване.

— Ще ви обясня по-късно — отговорих много спокойно. Разтворих ветрилото и се усмихнах с лека бледа усмивка, с каквато окуражават болните и слабите. — Аз бих пийнала малко вино. А вие?

Той кимна с глава, опитвайки се да си сложи като маска маниерите, които не бяха нито по вкуса, нито по възможностите му, и ние тръгнахме по паркета, поръсен със седефени капки восък, които се стичаха от канделабъра: през цялата зала, ръка за ръка, чак до стената, където лакеите разливаха напитки в бокалите.

Тази нощ не му казах коя съм, защото не исках да лъжа, а и аз не знаех истината. Истината не може да бъде противоречива, а аз бях дуеня, графиня и сираче, всичките генеалогии се въртяха в мен и всяка би могла да бъде истинска, ако я признаех за своя; вече разбирах, че моята истина ще бъде предопределена от моя избор и каприз, и тази, която избера, ще изтрие останалите, но аз продължавах да се колебая сред тези възможности, защото ми се струваше, че в тях се таи някакво коварство на паметта — по-скоро бях най-обикновена болна, страдаща от раздвоение на личността, която се е измъкнала от грижовната опека на близките си. Продължавайки разговора, помислих, че ако действително съм луда, всичко ще свърши благополучно. От безумието може да се излезе като от сън — и в двата случая има надежда.

По-късно, когато ние заедно — а той не се отделяше от мен дори на крачка — минахме край негово величество, малко преди той да благоволи да се оттегли в покоите си, усетих, че повелителят даже не погледна към нас, и това беше страхотно откритие. Той не се заинтересува от моето държане с Ародес, това явно не беше необходимо, той не се съмняваше, че може напълно да ми се довери, както се вярва на изпратените тайни убийци, които не отстъпват до последния си дъх, защото тяхната съдба е в ръцете на този, който ги е изпратил. Но би могло да бъде и другояче: кралското равнодушие би трябвало да унищожи моите подозрения — след като той не гледа към мен, значи аз не знача нищо, а от това преследващите ме натрапчиви идеи пак стигнаха до мисълта за безумието. И ето аз — прекрасна като ангел, побъркана, се смея и пия заедно с Ародес, когото кралят ненавижда като никого другиго, но се е заклел пред майка си на смъртния й одър, че ако зла участ стигне този мъдрец, то ще бъде само по негова воля. Не зная дали това ми разказа някой по време на танците, или аз го узнах от самата себе си, защото нощта беше толкова дълга и шумна, огромната тълпа непрекъснато ни разделяше, а ние отново се намирахме един друг, неумишлено, като че ли всички, тук бяха замесени в един и същ заговор — явно бълнуване, защото не се намирахме сред механични танцуващи манекени. Разговарях със старци, с девици, завиждащи на красотата ми, различавах неизброими оттенъци на почтената глупост, която толкова бързо, се превръща в злоба, разголвах тези мизерни честолюбци и тези момиченца с такава лекота, че чак ми ставаше жал за тях. Струваше ми се, че съм въплъщение на разума, изпълнен с нюанси; аз искрях от остроумие и то засилваше блясъка на очите ми — макар че заради тревогата, която се, надигаше в мен, аз по-охотно бих се правила на глупачка, за да спася Ародес, но именно това не можех да направя. Уви, не бях толкова всесилна. Беше ли подвластен на лъжата моят разум, който изглеждаше въплъщение на справедливостта? Ето над какво мислех по време на танца, правейки фигурите на менуета, докато Ародес, който не танцуваше, ме гледаше отдалеч черен и слаб на фона на обшития с лъвове пурпурен брокат. Кралят се оттегли, а скоро след това се сбогувахме и ние. Не му позволих да попита за нищо, а той все се опитваше да каже нещо и бледнееше; когато изговарях „не“ — отначало с устни, а после само със затвореното ветрило. Излизайки от двореца, аз не знаех нито къде живея, нито откъде съм дошла, нито къде отивам, знаех само, че това не ме засяга, всички мои опити да разбера нещо бяха напразни. Как да си го обясня? Известно е: не можеш да обърнеш очните си ябълки така, че да погледнеш навътре в черепа.

Позволих му да ме изпрати до вратите на двореца; зад кръга от все още пламтящи бъчви със смола се простираше паркът, изсечен сякаш от въглен, а в студения въздух се носеше далечен нечовешки смях — дали това бяха бисерните звуци на фонтаните, изработени от южни майстори, или говорещите статуи, увиснали над алеите като белезникави гротескни маски; кралските славеи пееха, макар че нямаше кой да ги слуша, близо до оранжерията един от тях се чернееше на лунния диск като нарисуван. Едрият пясък хрущеше под краката ни, а позлатените остриета на оградата стърчаха в редицата над мокрия листак.

Той бързо и зло ме хвана за ръката, която не успях да дръпна, редом засияха белите еполети на гренадирите на негово величество, някой поръча моята карета, конете биеха с копита, виолетовите огънчета на фенерите блеснаха върху вратите на каретата, стъпалото падна. Това не можеше да бъде сън.

— Кога и къде? — запита той.

— Най-добре е никога и никъде — казах своята голяма истина и добавих бързо и безпомощно: — Не се шегувам, ела на себе си, мъдрецо, и ще разбереш, че ти давам добър съвет.

Исках да кажа още нещо, но не ми се удаде да го изговоря, беше толкова странно, можех да мисля всичко, каквото ми хрумне, но глас не излизаше, не можех да стигна до тези думи. Хриптене, немота, сякаш със завъртане на ключа в ключалката резето се беше вмъкнало между нас.

— Много късно — тихо каза той, навеждайки глава. — Прекалено късно.

— Кралските паркове са отвореният утринния до обедния сигнал — казах аз с крак на стъпалото на каретата… — При езерцето с лебедите има стар дъб. Утре точно на обед ще намериш в хралупата му известие. А сега ти пожелавам да забравиш, че сме се срещали — измисли някаква магия. Ако знаех как, бих се помолила за това.

Не беше тук мястото да говоря това, думите бяха банални, но не можех да се измъкна от тази ужасна баналност. Разбрах го, когато каретата беше вече тръгнала и той можеше да изтълкува моите думи като страх от чувството, което е събудил в мен. Така си и беше: аз се страхувах от чувството, което той събуди в мен, обаче то нямаше нищо общо с любовта. А аз говорех онова, което можех да кажа, както през нощта в мочурище опитваш с протегнат крак почвата — дали при следващата крачка няма да затънеш. Така аз опитвах думите, налучквайки с дъха си това, което можех, и онова, което не ми беше възможно да кажа.

Но той не можеше да го знае. Ние се разделихме объркани, в тревога, подобна на страст, защото така започна нашата гибел. И аз, нежна, сладка, неизкусена, все по-ясно разбирах, че съм негова съдба в неотвратимото страшно значение на тази дума.

Купето на каретата беше празно — потърсих лентата, закачена за ръкава на кочияша, но не я намерих. Прозорци също нямаше — може би стъклото беше черно? Вътре мракът беше така плътен, сякаш не принадлежеше на нощта, а на нищото. Не просто липса на светлината нищо. Шарех с ръце по огънатите, облицовани с плюш стени, но не открих нито рамка на прозорец, нито ръчки, нищо освен извити, меко постлани повърхности пред мен и над мен — покривът беше удивително нисък, сякаш ме бяха затворили не в карета, а в друсащ се наклонен калъф, не чувах нито тропота на копитата, нито обикновеното при движение потракване на колелата. Чернота, тишина и нищо. Тогава аз се обърнах към себе си — за себе си всъщност бях много по-опасна загадка от всичко, което се беше случило до този момент. Паметта ми беше безотказна. Струваше ми се, че всичко е трябвало да бъде така, че иначе не би могло да стане; помнех своето първо пробуждане, още лишено от пол, когато не бях аз — сякаш си спомнях натрапчив сън, който ме обвива като пашкул. Помнех събуждането си на прага на дворцовата зала, когато вече бях в сегашната действителност, помня даже лекото скърцане, с което се отвориха украсените с резба двери, помня и маската на лицето на лакея, от служебно усърдие превърнат на изпълнена с почитание кукла — жив восъчен труп. Сега всичките ми спомени се сляха в един, а аз можех мислено да се върна назад, там, където още не знаех какво е това двери, какво е това бал и какво е това аз. Като тръпка ме прониза споменът — злорадо тайнствен, — че първите си мисли, едва наполовина облечени в думи, аз изразявах във формите на друг род. Станало, видяло, влязло — това бяха формите, използвани от мен, преди блясъкът на залата, бликнал през разтворените врати, да ме удари в зениците и да отключи — сигурно той, защото кой друг, — да отвори в мен говора, онези шлюзове и клапани, през които с болезнена бързина се вляха в мен човешкото познание на думите, придворните жестове, обаянието на съответния пол, заедно със спомена за лицата, сред които на първо място беше лицето на Ародес, а не на кралската гримаса. И макар че никой никога не би могъл да ми обясни това, аз бях съвсем сигурна, че пред краля съм се спряла по погрешка — обърквайки предназначения с предназначителя. Грешка — но щом тази съдба е податлива на грешки, тя е неистинска и значи аз още мога да се спася?

Сега в пълно уединение, което не ме тревожеше и даже беше удобно, защото позволяваше спокойно и съсредоточено да си помисля, когато се опитвах да разбера коя съм аз, ровейки в спомените, толкова достъпни и добре подредени, че ми бяха подръка като отдавна позната наредба в старо жилище, когато задавах въпроси, виждах всичко станало тази нощ — но отчетливо и ясно само от прага на дворцовата зала. А преди? Къде съм била — или било!? — преди това? Откъде се взех? Най-простата и успокояваща мисъл гласеше, че не съм съвсем здрава, че се връщам от болестта като от екзотично, пълно със странни приключения пътешествие, че като изискана, книжна и романтична девойка, малко занесена и със странности, прекалено крехка за този брутален свят, са ме овладели натрапчиви видения. Може би, бълнувайки в истерична треска, съм си въобразила пътешествието през металния ад — несъмнено на легло с балдахин, в обшита с дантели постеля, мозъчната треска дори ми е отивала в блясъка на свещите, така озаряващи сводовете, че да не се изплаша, когато дойда на себе си, и в наведените над мен фигури да позная веднага неизменно любещите ме опекуни. Що за сладка лъжа! Имала съм видения, нали? И те, вплитайки се в чистия поток на моята единствена памет, са я раздвоили. Раздвоена…? Питайки, аз чувах в себе си хор От отговори — готови, очакващи: Дуеня, Тленикс, Ангелитка. И после какво? Всички тези имена бяха в мен, бяха ми дадени и на всяко съответствуваха даже образи, при това свързани във верига! Те съществуваха така, както съществуват корените, разклоняващи се от дървото, и сега аз, без съмнение единствена, природно единна, някога съм била множество разклонения, които са се слели в мен, както се сливат ручеите в речното корито? Не би могло да бъде така, казах си. Не може да бъде. Убедена съм в това. И видях своята предишна съдба разделена на две части: до прага на дворцовата зала тя се състоеше от множество нишки, а оттам вече беше една. Образите от първата част на моята съдба живееха успоредно и взаимно се отричаха. Дуеня: кула, тъмни гранитни скали, подвижен мост, викове в нощта, кръв по медно блюдо, рицари с вид на касапи, ръждиви секири на алебарди и моето личице в овалното полусляпо огледало между рамките на мътното прозорче с опънат говежди мехур и покритото с резба легло — може би съм дошла оттам?

Но като Ангелитка аз съм расла сред южния зной. Като поглеждах в тази посока, виждах бели стени, обърнали към слънцето варосаните си гърбове, хилави палми, диви рошави кучета, поливащи с пенеста струя пикоч техните люспести корени, и кошове, пълни с фурми, слепени в лепкава сладка маса; и лекарите в зелени одежди, и стълби, каменни стълби, спускащи се към залива на града, загърбил зноя с всичките си стени, и купчини грозде с разсипани зърна — съхнещи стафиди, подобни на кози изпражнения, и отново моето лице във водата, не, в огледало, а водата се лее от сребърна кана, потъмняла от старост. Помня даже как носех тази кана и как водата тежко се люлееше в нея и ми опъваше ръката.

А моето „то“, което лежеше по гръб, и това пътешествие, и целувките на гъвкавите металически змии по ръцете, нозете, челото ми? Този ужас сега е така избледнял, че само с усилие мога да си го припомня — като лош сън, който не може да се предаде с думи — не бих могла да преживея нито наведнъж, нито последователно толкова съдби, отричащи се взаимно! Тогава кое е сигурно? Хубава съм. Колкото отчаяние, толкова и триумф усещах, когато виждах в неговото лице като в живо огледало колко е безпощадно съвършенството на моите черти. Каквото и безумие да извършех, да крещях с пяна на уста, да ръфах кърваво месо, красотата нямаше да слезе от лицето ми — но защо, помислих, „лицето ми“, а не „аз“? Нима бях същество, неспособно да постигне единство със собственото си тяло и лице? Вещица. Медея? Това беше безсмислица и глупост. Мисълта ми работеше като наточен меч в ръката на рицар-разбойник, който вече няма какво да губи, и аз без усилие разсичах с нея всеки предмет, но това мое мислене също ми изглеждаше подозрително със своето съвършенство, изключително студено, прекалено спокойно, защото страхът беше извън него — вездесъщ и невидим, но някак сам за себе си, а това означаваше, че не мога да се доверя и на своя разум. И аз не вярвах нито на своето лице, нито на своите мисли: от кого бих могла да се страхувам и кого да подозирам, след като няма нищо друго освен душа и тяло? Това беше загадката.

Разхвърляните корени на моето минало не ми казваха нищо съществено, тяхната проверка беше празно разбъркване на едни и същи цветни картинки: северна Дуеня, южна Ангелита, Миньон, всеки път бях друг персонаж с друго име, положение, семейство, под друго небе. Ни едно от тях нямаше предимство — южният пейзаж всеки път се връщаше в паметта ми сякаш захаросан в контрастите, в блясъка на демонстративния лазур и ако не бяха тези проскубани кучета, полуслепите деца с гноясали клепачи и издути коремчета, умиращи беззвучно по костеливите колене на забулените в черно майки, това палмово крайбрежие би изглеждало прекалено гладко, плъзгаво като лъжа. А северът на моята Дуеня, кулите в снежни шапки, сиво-кафявото навъсено небе, зимите със снежни фигури, фантазирани от вятър, извитите змии на виелицата, пълзящи по рова, контрафорсите и бойниците, белите езици по скалите в подножието на замъка и веригите на подемния мост, плачещи с ръждивите сълзи на висулките, а през лятото — водата в рова, покрита с блатна плесен… Толкова добре помнех всичко!

Но имаше и трето съществуване: големи, хладни, подстригани паркове и градинари с ножици, глутница хрътки и пъстър като арлекин дог, легнал на стъпалата на трона — само равномерното, повдигане на ребрата нарушаваше грациозната неподвижност на тази скучаеща скулптура, а в равнодушните му жълтеникави очи проблясваха като че ли умалени отражения на катарии и некротки. Сега не знаех какво означават тези думи — некротки, катарии, — но някога съм била длъжна да зная, и когато сега се вглеждах в това минало, забравено като вкуса на сдъвкан стрък трева, аз усещах, че не бива да се връщам в него нито до пантофките, с които съм порасла, нито до първата дълга рокля, обшита със сребро, като че ли в детето, което някога съм била, е скрито също предателство. Затова призовах в паметта си най-чуждия и ужасен спомен — мъртвото пътешествие по гръб, вцепеняващите целувки на метала, който докосваше голото ми тяло с кънтящ звук, сякаш то беше безмълвна камбана, която не може да зазвъни, защото още няма сърце. Да, аз се връщах в невероятното, вече без да се учудвам, че трескавият кошмар е заседнал толкова дълбоко в моята памет — разбира се, това можеше да бъде само кошмар — и за да подкрепя тази сигурност, аз започнах да се опипвам, докосвайки с пръсти меките си рамене й гърди. Това без съмнение беше предчувствие, на което се поддавах тръпнеща, сякаш влизах с опъната назад глава под ледените струи на отрезвителен дъжд.

Никъде нямаше отговор и аз се отдръпнах от тази бездна — моя и не моя. И тогава се върнах пак към единичната нишка. Кралят, балната нощ, дворът и този мъж. Аз бях създадена за него и той за мен, знаех това, и отново страх, не, не страх, а желязната тежест на предназначението, неизбежно, неотвратимо като предчувствие за смърт, от която не можеш да се откажеш, да избягаш: можеш само да загинеш, в най-добрия случай другояче — потъвах без дъх в това вледеняващо предчувствие. Не можех да понеса това, повтарях само с устни „баща, майка, роднини, приятели, близки“ — прекрасно разбирах смисъла на тези думи, те послушно се превъплъщаваха във фигурите на познати, налагаше се да ги признавам за свои, но не можех да имам четири майки и толкова бащи едновременно — значи пак бълнувам? Толкова глупаво и толкова натрапчиво?

Най-накрая опитах с аритметика: едно и едно прави две, от бащата и майката се ражда дете, ти си била всичко това, имаш наследствена памет…

Или преди това съм била луда, казах си аз, или сега съм болна и макар в съзнание, душата ми е помрачена. И не е имало нито бал, нито замък, нито крал, нито влизане в този свят, подвластен на предначертана хармония. Усетих съжаление, съпротива при мисълта, че ще трябва да се простя и с красотата си. Е какво, от несъвместими елементи нищо няма да построя, освен ако открия някаква пролука, за да се промъкна в постройката и я разместя. Дали действително всичко е станало така, както е трябвало да стане? Ако съм собственост на краля, как бих могла да го зная? Тази мисъл дори насън би трябвало да бъде забранена за мен. Ако той стоеше зад всичко, то защо, когато исках да се поклоня, не се поклоних веднага? Ако всичко беше така добре подготвено, защо помнех неща, които не би трябвало да помня. Ако в мен имаше само едно мое — девичо и детско — минало, аз не бих се двоумила в такова съмнение, което водеше до отчаяние, а след това и до бунт срещу съдбата? И съвсем сигурно са били длъжни да заличат спомена за онова пътешествие по гръб и за моята безжизненост, оживяваща под целувките на искрите, за безмълвната голота — онова също беше станало и сега беше у мен. Не се ли крие някакво несъвършенство в замисъла и изпълнението? Небрежност, разсеяност, непредвидени пропуски, които сега ми се струват загадки или лош сън? Но в такъв случай имаше надежда. Да чакам. Да чакам, докато в по-нататъшното осъществяване на замисъла се натрупат недостатъци, които ще превърна в острие, насочено към краля, към мен, все едно към кого, само да бъде срещу натрапената ми съдба. Значи да се поддам на магията, да живея в нея, да отида още сутринта на уговорената среща — а знаех, неизвестно как и откъде, че това никой няма да ми забрани, напротив, всичко ще ме насочва именно натам. А това, което сега ме заобикаляше, дразнеше със своята примитивност — някакви стенички, отначало меко поддаваща се обвивка, под нея съпротивата на стомана или камък, не знаех какво, но можех да раздера с нокти меката уютна опаковка. Станах, главата ми докосна огънатия покрив. Ето какво беше около мен и над мен, а вътре в него бях аз, аз единствена?

Продължавах да търся нещо недостойно в мъчителното си самопознание и колкото повече мислите ми надстройваха скокообразно етаж след етаж, толкова повече се приближавах към мисълта, че би трябвало да се усъмня в самото съждение — че ако аз съм безумна удавница, затворена в своето obnubilatio lucida[4] като насекомо в кехлибар, то разбира се, че…

Момент! Откъде се взе у мен тази чудно разнообразна лексика, тези учени латински термини, тези логически обрати, силогизми, тази изтънченост, неприсъща на очарователната девица, чийто лик е предназначен да възпламенява мъжките сърца? И откъде това равнодушие към проблемите на пола, студено презрение, отчужденост, ах, да, той вече ме обича, може би лудее по мен, жадува да ме види, да чуе моя глас, да докосне моите пръсти, а аз изучавам тази страст като препарат под стъкло. Не беше ли това удивително противоречиво и несинкатегорематично? Може би всичко ми се привиждаше, може би крайната причина беше старият изстинал мозък, изумял от опита на безчислените години? А може би само изострената мъдрост беше единственото ми истинско минало, аз бях възникнала от логиката и тя беше моята автентична генеалогия.

Не вярвах в това. Бях невинна, да, и заедно с това страшно виновна. Бях невинна във всичките пътища на моето завършено минало, които се събираха в обединеното настояще — там аз бях момиченце, смръщена мълчалива девойка в сиво-белите зими и във влажния задух на дворците; нямах вина и за онова, което стана днес при краля, защото не можех да бъда друга, а жестоката ми вина се състоеше в това, че след като разбирах така добре всичко, го смятах за поза и фалш, и като исках да се спусна в дълбините на своята тайна, се изплаших от това спускане и изпитвах подла благодарност към невидимите препятствия, които ме спираха по пътя. Душата ми беше грешна и праведна, но какво друго ми оставаше, о, разбира се, оставаше ми: аз имах тялото си! И започнах да го опипвам, да го изследвам в този черен затвор, както опитният криминалист изучава мястото на престъплението. Странно разследване! — защо, докосвайки се до голото тяло, усещах в пръстите си леко гъделичкащо изтръпване, нима това беше страх от самата себе си? Но аз бях прекрасна, моите мускули бяха гъвкави и еластични, стискайки бедрата си така, сякаш бяха чужди — никой не се е стискал така, — аз успях със сковаващо усилие да напипам дългите кости под гладката ароматна кожа, но вътрешната страна на ръцете — особено над лакътя — аз, кой знае защо, се боях да докосна.

Опитвах се да преодолея това съпротивление (какво можеше да има там?), ръцете ми бяха покрити с дантелени ръкави, пречеха, тогава шията. Такава шия наричат лебедова — главата стои върху нея с вродена естествена грация, внушаваща почитание; малките уши, полуприкрити от къдрици, бяха като две еластични листенца без украшения, непробити (защо?), докосвах челото си, страните, устните. Техният израз, усетен с крайчеца на тънките пръсти, отново ме обезпокои. Не беше такъв, какъвто предполагах. Чужд. Но как бих могла да бъда чужда на себе си, освен от болестта, от лудостта?

Със скрито движение като малко дете, омаяно от приказките, прокарах пръсти от китката до лакътя — там имаше нещо, неразбираемо. Връхчетата на пръстите изтръпнаха, сякаш нещо притисна нервите и кръвоносните ми съдове. Отново се върнах към предишните си опасения: откъде зная всичко това, защо изследвам себе си като анатом, това занимание не е подходящо нито за Ангелита, нито за светлокосата Дуеня, нито за лиричната Тленикс — и в същото време усетих успокоително внушение: това е съвсем нормално, не се учудвай на себе си, чудачке, ти беше малко не на себе си, не се връщай там, оздравявай и мисли за уговорената среща… Но лактите и китките? Там под кожата напипах някакво твърдо топче, набъбнал лимфен възел. Склеротично втвърдяване? Невъзможно, не се връзваше с красотата ми, с нейното абсолютно съвършенство. Но там имаше втвърдяване, малко, напипвах го само при силен натиск над дланта, където мерят пулса, и още едно на лакътната сгъвка.

Значи моето тяло имаше своя тайна; със своята странност то съответствуваше на странността на духа, на неговите опасения и самовглъбявания; Тук се криеше закономерност, съответствие, симетрия: ако там, то и тук. Ако разума, то и органите. Ако аз, то и ти. Аз, ти — навсякъде загадки! Бях измъчена, силна умора се разля по жилите ми, трябваше да се подчиня. Да заспя, да потъна в забравата на друг, освобождаващ мрак. Тогава изведнъж ме прониза решението напук на всичко да устоя на тази съблазън, да се съпротивлявам срещу този, който ме е заключил в сандъка на тази изящна карета (всъщност отвътре тя не беше чак толкова изящна!), срещу душичката на тази прекалено мъдра, прекалено разсъдъчна и умуваща девица! Протест срещу телесната красота, скриваща клеймото на робството. И така, коя съм аз? Съпротивата ми премина в бяс, от който моят дух запламтя в мрака и сякаш го проясни. Sed tamen potest esse totaliter aliter — какво е това, откъде е? Моят дух? Gratia? Dominus meus[5]

Не, бяха сама и сама се нахвърлях, за да се впия с нокти и зъби в тези меко облицовани стени. Късах обвивката, нейната суха, груба тъкан пращеше в зъбите ми, плюех влакна и слюнка, ноктите ми ще се счупят, много добре, нека, не зная срещу себе си или срещу друг, ала не, не, не, не, не, не!

Нещо блесна, изникна пред мен като змийска глава — но метална глава. Игла? Нещо ме убоде над коляното, в бедрото, отвътре, беше слаба, кратка болка, убождане и повече нищо.

Нищо.

Денят — навъсен. Кралският парк — с пеещи фонтани, живи плетове, подстригани по един и същ начин, геометрия на дървета и храсти, стълби и мрамор, раковини и амурчета. И ние двамата. Банални, обикновени, романтични, изпълнени с отчаяние. Аз му се усмихвах, а на бедрото си имах знак. Убодоха ме. Сега моят дух, срещу който се бунтувах, и тялото ми, което вече ненавиждах, имаха съюзник. Той показа недостатъчна ловкост. Сега вече не се страхувах от него чак толкова, сега вече играех роля. Наистина беше доста ловък, щом успя да ми я натрапи отвътре, промъквайки се в крепостта. Ловък, но недостатъчно — виждах капаните му. Още не разбирах каква е целта, но я видях и усетих, а който види, вече не е така изплашен като онзи, който живее само с догадки.

Толкова бях уморена от своите мятания, че даже дневната светлина ме дразнеше и градината със своята тържественост, предназначена за съзерцание от негово величество, а не за зеленина; пред този ден бих предпочела моята нощ, но беше ден и мъжът, който нищо не знаеше и нищо не разбираше, живееше с изгарящата сладост на любовната лудост, омагьосан от мен — или от някой трети. Клопка, примка, капан от смъртоносно жило и всичко това — аз? И за това са потребни струите на фонтаните, кралският парк, мъгливият пейзаж? Ама че глупост! За чия гибел става дума, за чия смърт? Не стигат ли лъжесвидетелите, старците с перуки, бесилката, отровата? Може би трябва още нещо? Отровни интриги, подобаващи на кралете.

Градинарите в кожени престилки, погълнати от цветята на милостивия господар, не се приближаваха до нас. Мълчах, защото така ми беше удобно; седяхме на стъпалата на огромна стълба, построена сякаш за някой великан, който ще слезе някога от облачните висини, за да се възползува от нея. Символите, изсечени в скалата, голи амури, фавни, сирени, хлъзгави от течащата по мрамора вода, бяха мрачни като сивото небе. Идилична сцена, съвсем като Лаура и Филон — но колко много имаше и от Лукреция! Аз се опомних в тези паркове, когато каретата си замина, и тръгнах леко, като че ли току-що бях изскочила от ароматна вана, и роклята ми беше вече друга, пролетна; с приглушения си десен тя плахо напомняше за цветята, намекваше за девича красота, обкръжаваше ме с неприкосновеност, Eos Rhododaktylos[6], но аз вървях между блестящите от росата живи плетове с клеймо на бедрото, до което не исках и не можех да се докосна — достатъчно беше, че не изчезваше от паметта ми. Разумът ми бе пленен, закован във вериги още от пелени, роден в робство, но все пак разум. И затова, докато моят избраник не се беше появил и наоколо нямаше чужди уши и очи, аз като актриса пред излизане на сцена се опитах да пошепна тези думи, които исках да му кажа, а не знаех дали ще ми се удаде да ги произнеса пред него: изследвах границите на своята свобода, търсех ги пипнешком посред бял ден.

Какво толкова имаше? Само истината — отначало за промяната на граматическата форма, после за множеството мои плусквамперфекти, за всичко, което преживях, и за убождането, усмирило моя бунт. От състрадание към него, за да не го погубя? Не, защото съвсем не го обичах. За да извърша предателство към чуждата зла воля, която ни събра? Така ли да го кажа? Че искам, жертвувайки се, да го избавя от себе си като от гибел?

Не — беше другояче! Любовта ми беше някъде другаде — разбирам как звучи това, тя беше любов пламенна, нежна и съвсем обикновена. Исках да му отдам душа и тяло, но не истински, а според модата, нравите, дворцовите обичаи, а не как да е — трябваше да бъде един чудесен, но все пак дворцов грях.

Това беше много голяма любов, тя предизвикваше трепет, ускоряваше пулса; знаех, че само видът му е достатъчен, за да ме направи щастлива. И в същото време беше малка любов, тя не прекрачваше границите, беше подчинена на галантния стил, беше като старателно подготвен урок — етюд за изразяване на мъчителен възторг от срещи насаме. Извън обсега на тези чувства никак не държах да го спасявам от себе си или не само от себе си. Когато преставах да разсъждавам за своята любов, той ми ставаше съвършено безразличен, но ми трябваше като съюзник в борбата срещу онзи, който през нощта ме прониза с отровен метал. Нямах никого другиго, а той ми беше предан във всичко: можех да разчитам на него. Наистина знаех, че не мога да разчитам на него извън чувствата му към мен. На него не можеше да бъде доверено моето reservatio mentalis[7]. Затова не можех да му призная цялата истина: че моята любов към него и отровното убождане идват от един и същ източник. Че поради това са ми омразни и двамата предназначителят и предназначеният, че и двамата бих искала да стъпча като тарантули. Това не можех да му издам, защото в своята любов той навярно беше като всички, не би искал това освобождение, за което жадувах, такава свобода за мен, която би го изместила встрани. Аз не можех да действувам другояче, освен с лъжа, наричайки свободата с лъжливото име на любовта — само така можех да го убедя, че съм жертва на неведомия. На краля? Но дори ако той посегнеше на негово величество, това нямаше да ме освободи: кралят, дори ако беше виновник за всичко, то беше твърде отдавнашен виновник — неговата смърт не би променила с нищо моето нещастие. За да проверя дали ще мога да бъда достатъчно убедителна, аз се спрях пред статуята на Венера, чийто гол задник въплъщаваше висшите и низшите страсти на земната любов, и започнах в уединение да подготвям чудовищното си осъзнаване, своите разобличения, изостряйки аргументите си, както се остри нож.

Беше ми много трудно. Непрекъснато се натъквах на непреодолима преграда, не знаех кога езикът ми ще се схване, кога дъхът ми ще секне, защото и дъхът ми беше мой враг. Да не лъжа за всичко, но и да не се докосвам до същината на тайната — център на истината. Постепенно да намалявам нейния радиус, приближавайки се като по спирала. Но когато видях отдалеч как идеше, а после почти се втурна към мен — малка фигурка в тъмна пелерина, — аз разбрах, че нищо няма да излезе, това не можеше да се вмести в рамките на галантния стил. Що за любовна сцена, в която Лаура признава на Филона, че е уред за мъчение, приготвен за него? Даже и иносказанията — ако успея да преодолея моето проклятие — все едно, отново ще ме хвърлят в нищото, от което възникнах. И цялата му мъдрост не можеше да помогне. Ако една прелестна девица се смята за оръдие на тъмни сили и говори за някакви убождания, за жигосване, ако говори така и за такива неща — то тази девица е луда. Тя представлява свидетелство не за истината, а за своите халюцинации и с това е достойна не само за любов и преданост, но и за съжаление.

Обхванат от тези чувства, той може би ще се престори, че е повярвал на всичко, което съм казала, ще се опечали, ще започне да уверява, че е готов да направи всичко, за да ме освободи, а в същност ще хукне за съвети при лекарите, разнасяйки по целия свят вестта за бедата ми — вече бях готова да го оскърбя. При това съчетание впрочем колкото любовникът е по-грижовен, толкова е по-ненадежден като съюзник; в името на щастието си той едва ли ще пожелае да се откаже от ролята на любовник, неговото безумие е нормално силно, солидно, последователно: да обича, ах, да обича, като килим да се постила в краката ми, но само да не играе на анализиране на чудовищната загадка — откъде произлиза моят дух?

И се получава следното: ако аз съм създадена за негова гибел, той неизбежно ще загине. Аз не знаех коя моя част ще го порази в обятията ми — лактите? китките? Това би било много просто, но вече знаех, че иначе не би могло да бъде.

Сега трябваше да тръгна с него по пътечките, подсладени от изкусни майстори на парковото изкуство; ние веднага се отдалечихме от Венера Калипига, защото откровеността, с която демонстрираше своята същина, беше неуместна в раннолюбовния стадий на нашите платонични въздишки и плахи надежди за щастие. Минахме покрай фавните, също брутални, но по друг, техен начин — откровеността на тези рошави каменни самци не докосваше моята ангелска същност, толкова целомъдрена, че те не ме смущаваха даже отблизо; имах право да не разбирам тяхната мраморно-вкоравена похот.

Той целуна ръката ми там, където беше загадъчната бучка — не можеше да я усети с устните си. А къде ли се е притаил моят укротител? В сандъка на каретата? Може би ще трябва да измъкна само някакви неизвестни секрети: вълшебен стетоскоп, притиснат до гърдите на осъден мъдрец?

* * *

За два дни нашият роман мина през всички подобаващи етапи. Живеех с няколко верни слуги в имение, разположено на четири пощенски станции от резиденцията на краля; Флебе, моят иконом, нае вилата на следващия ден след срещата в парка, без да каже дума за парите, които струваше това удоволствие, а аз — непосветена във финансовите дела девица — за нищо не попитах. Струва ми се, че той едновременно се страхуваше от мен и се ядосваше. Изглежда, не беше информиран за същността на работата, даже сигурно не беше, просто изпълняваше кралска заповед: в думите — почитание, а в очите — нескрито, презрение, сигурно ме вземаше за нова кралска фаворитка: Моите разходки и срещи с Ародес не го учудваха особено — не е добър слуга онзи, който изисква от краля да се държи с наложницата си по приемлива за един слуга схема. Уверена съм, че ако ме видеше да се галя с крокодил, дори окото му нямаше да мигне. Аз бях свободна във всичко, което не противоречеше на кралската воля; самият монарх не се показа нито веднъж. Вече знаех, че има нещо, което никога няма да кажа на своя възлюбен, защото езикът ми се схващаше още при намерението, устните се вдървяваха — съвсем като пръстите, когато се опипвах през първата нощ в каретата. Забраних на Ародес да ме посещава, той го прие обикновено — като страх от компрометиране, и като човек порядъчен се държеше внимателно. На третия ден вечерта аз най-после реших да открия коя съм. Съблякох се в спалнята и застанах пред нощното огледало гола като статуя, а сребърните игли и стоманените ланцети лежаха на тоалетната масичка, покрити с кадифен шал — боях се от техния блясък, макар че не се страхувах от техните остриета. Високо поставените гърди гледаха нагоре и встрани с розовите си зърна, следата от убождането на бедрото беше изчезнала. Подготвяйки се за операцията като акушер или хирург, аз мачках с две ръце бялото си гладко тяло така, че ребрата се огъваха под натиска, но коремът, изпъкнал като на жена от готическа картина, не се поддаваше, под топлата му мека обвивка усетих неотстъпчива твърдост и прокарвайки длани от горе на долу, постепенно открих в своята утроба овален предмет. Като поставих по шест свещи от всяка страна, аз взех с пръсти най-малкия ланцет — не от страх, а заради неговата естетичност.

В огледалото изглеждаше, сякаш искам да се промуша с нож — драматична сцена, стилово издържана до последния детайл: широко ложе с балдахин, два реда високи свещи, стоманен блясък в ръката ми и моето бледо лице — защото тялото ми се плашеше, коленете се подкосяваха и само ръката със скалпела запазваше необходимата твърдост. Там, където овалният неподатлив предмет се усещаше най-ясно, под диафрагмата, забих дълбоко ланцета, болката беше мигновена и слаба, а от разреза се показа само една капка кръв. Неспособна да проявя касапско умение постепенно, аз рязко, с анатомическа пресметливост разсякох тялото от гърдите почти до лоното, стиснала с всичка сила зъби и клепки. Да гледам беше свръх силите ми. Стоях, вече без да треперя, само изстинала, а в стаята чуждо и далечно се разнасяше моето спазматично дишане.

Разсечената белокожа покривка се разтвори и аз видях в огледалото сребърно тяло като огромен плод — скрита в мен блестяща какавида сред разтворените гънки от некървяща розова плът. Това беше чудовищно — да виждаш себе си в такова състояние. Не се осмелявах да докосна сребристата повърхност, пречиста, неопетнена; продълговатото тяло лъщеше като малък ковчег, отразявайки умалените пламъчета на свещите. Аз мръднах и тогава видях неговите крачета, притиснати в утробна поза, тънки като щипци — те влизаха в моето тяло и аз изведнъж разбрах, че това „то“ не беше нищо чуждо, това също бях аз. Ето защо, стъпвайки по мокрия пясък, оставях толкова дълбоки следи, ето защо бях толкова силна — това съм аз, също аз, повтарях си мислено, когато той влезе.

Бях оставила вратите незаключени — каква непредпазливост! Той се беше прокраднал, носейки пред себе си като оправдание и щит огромен букет червени рози, беше влязъл, очарован от собствената си дързост, а когато се обърнах с вик на ужас, той — вече видял всичко — още нищо не осъзнаваше, не разбираше, не можеше. Не от страх, а само от ужасен срам, свил гърлото ми, аз се опитах да прикрия в себе си сребърния овал, но той беше твърде голям, а разрезът — прекалено широк, за да успея.

Неговото лице, беззвучен вик и бягство! Моля да ми спестите тази част от показанията. Не успял да дочака позволение и покана, той беше дошъл с цветя, а домът беше пуст, сама бях отпратила всички слуги, за да не може никой да попречи на моето намерение — нямах друг избор, друг начин. А може би в него още тогава се беше прокраднало първото подозрение? Помня как предишния ден минавахме през коритото на пресъхнал поток, как искаше да ме пренесе на ръце и аз му забраних, не от истинска или престорена срамежливост, а защото бях длъжна. Тогава той забеляза на мекия податлив пясък следите от стъпките ми — много малки и много дълбоки. Искаше да каже нещо, може би невинна шега, но изведнъж млъкна, а познатата бръчка между веждите му стана по-рязка и като се изкачваше на отсрещния бряг, той дори не ми подаде ръка за помощ. Може би още тогава? И още — когато на самия връх на хълма се спънах и за да запазя равновесие се хванах за дебел клон от лешников храст, усетих, че ще отскубна целия храст, затова предпочетох да падна на колене, пускайки счупения клон, та да не издам огромната си, непреодолима сила. Той стоеше, обърнат встрани, без да гледа към мен, но е могъл да забележи всичко с крайчеца на окото. Но тогава — от подозрение ли се беше промъкнал тук или от неудържима страст?

Все едно…

С учлененията на своите пипала аз натиснах краищата на разтвореното тяло, за да се излюпя, и пъргаво се измъкнах на свобода, а тогава Тленикс, Дуеня и Миньон се отпусна отначало на колене, след това рухна настрани и като разгънах всичките си пипала, на заден ход като рак аз изпълзях бавно от нея. Свещите блестяха в огледалото, пламъкът им още трепкаше от течението, предизвикано от бягството му през отворената врата, а голата лежеше неподвижно, с безсрамно разчекнати крака. Не исках да се докосна до нея — моя пашкул, моята фалшива кожа, заобиколих я и като се повдигнах като богомолка с полуизвит корпус, се погледнах в огледалото. Това съм аз, казах си без думи, това съм аз. Това все още съм аз. Гладки, твърдокрили, насекомоподобни линии, удебеления на ставите, студен сребърен блясък на коремчето, обли, обтекаеми страни, създадени за голяма скорост, тъмна глава с изпъкнали очи — това съм аз. Повтарях си, сякаш исках да науча наизуст тези думи, а в същото време в мен помътняваше и гаснеше многократното ми минало на Дуеня, Тленикс, Ангелита, като отдавна прочетени книжки от детството с несериозно и безсилно вече съдържание. Бавно въртейки глава настрани, аз търсех в огледалото своите очи и макар че не бях привикнала достатъчно с новото си превъплъщение, вече разбирах, че до този акт на самоизвличане аз бях достигнала не само по своя воля, той беше предвидена част от някакъв план, пресметната именно за подобни обстоятелства при бунт, който е въведение към пълна покорност. Аз и сега можех да мисля с предишната бързина и свобода, но вече бях подчинена на своето ново тяло — в неговия блестящ метал бяха вписани всички действия, които ми предстоеше да извърша.

Любовта угасна. Тя гасне и у вас, но с години и месеци, а аз преживях този залез за мигове — това беше третото по ред начало: издавайки леко, плавно шумолене, обиколих три пъти стаята, докосвайки с протегнати, трепкащи пипала ложето, на което вече не ми беше съдено да почивам. Поемах в себе си мириса на своя нелюбовник, за да се впусна по следите му, известни и неизвестни, в тази нова, навярно последна игра. Пътеката на неговото паническо бягство беше обозначена от последователно отваряните врати и разсипаните рози, тяхната миризма можеше да ми помогне, защото — макар и само за известно време — щеше да бъде част от неговата миризма. Стаите, през които бягах, гледани отдолу в нова перспектива, ми изглеждаха прекалено големи, пълни с неудобни, излишни вещи, тъмнеещи враждебно в полумрака. След това моите нокътчета задраскаха леко по стъпалата на каменната стълба и аз изскочих във влажната и тъмна градина — славеят пееше, стана ми забавно, този реквизит беше вече съвсем ненужен, следващият акт изискваше нов. Известно време душех из храстите, слушайки как хрущи и отхвърча изпод краката ми едрият пясък, описах един-два кръга, взех следата и се втурнах напред. Не можех да не я взема, тя беше съставена от неимоверно много мимолетни миризми, от колебания на въздуха, разсечен при неговото бягство, открих всяка нейна частичка, още неразсеяна от нощния вятър — така стъпих на предначертания си път, който от този миг щеше да бъде мой до края.

Не зная по чия воля му дадох толкова голям аванс и вместо да вървя по следата, до разсъмване кръжах из кралския парк. Това би могло да бъде и програмирано, защото ходех там, където се разхождахме ръка за ръка край живия плет, исках да попия изцяло неговия мирис, за да не го сбъркам с ничий друг. Наистина най-просто би било да се втурна след него, да го хвана безпомощен в пълно объркване и отчаяние, но не го направих. Зная, че моето поведение през тази нощ може да се обясни и другояче — с моята скръб и с кралската воля, тъй като бях загубила възлюбен, получавайки в замяна жертва; за монарха бързата и внезапна гибел на ненавистния човек би била недостатъчна. Може би Ародес в това време се беше втурнал не към своя дом, а към някой приятел и там, в трескав разговор, отговаряйки сам на зададените от себе си въпроси (присъствието на другия човек му е било необходимо само като отрезвителна поддръжка), е разбрал всичко без чужда помощ. Впрочем в моите скитания из градината нямаше нищо от мъките на раздялата. Зная колко неприятно ще прозвучи това за деликатните уши, но тъй като нямах нито ръце, за да ги чупя, нито сълзи, за да ги проливам, нито колена, на които да падна, нито устни, за да притисна до тях набраните през деня от нас цветя, аз не изпаднах в униние. Сега много повече ме занимаваше необикновеното умение да различавам следи, което се появи в мен. Бягайки по алеите, аз нито веднъж не се заблудих от миризмата, дори измамно подобна на онази, която стана цел и камшик за моите неуморни усилия. Усещах как всяка частица въздух се просмуква в моя студен ляв бял дроб през лабиринт от безчислени подбиращи клетки и как всяка от подозрителните частици попада в моя горещ десен бял дроб, където вътрешното ми призматично око се вглежда внимателно в нея, за да потвърди правилността на подбора или да го отхвърли, и всичко това се извършва по-бързо от трепкането на крилцата на мушичката, по-бързо, отколкото сте в състояние да го осъзнаете. На разсъмване напуснах кралския парк. Домът на Ародес зееше пуст, вратите бяха широко разтворени, дори не помислих да проверя дали е взел някакво оръжие, открих новата следа и се впуснах по нея вече без протакане. Не предполагах, че пътешествието ще бъде дълго. Но дните преминаха в седмици, седмиците в месеци, а аз все още го гонех.

Всичко това не ми изглеждаше по-отвратително от поведението на другите същества, водени от своята съдба, предначертана свише. Бягах през дъжд и зной, през поляни, валози и гъсталаци, сухи тръстики се плъзгаха по тялото ми, водата на локвите и разливите, които пресичах направо, ме заливаше и се стичаше на облия гръб и главата на едри като сълзи капки, но това не бяха сълзи. В своя непрекъснат бяг виждах как всеки, който ме забележи още отдалеч, се обръща и се притиска до стени, дървета или ако редом няма нищо, пада на колене и закрива лицето си с ръце, или пада ничком и лежи дълго, макар че аз вече съм далеч. Нямах нужда от сън, затова бягах нощ и ден през села, селища, градчета, през пазари, пълни с глинени гърнета и закачени на връзки да съхнат плодове, и цели тълпи селяни се пръскаха пред мен, и децата с писъци се хвърляха в страничните улички, а аз не обръщах внимание на нищо, носейки се по своята следа. Неговата миризма ме изпълваше като обещание. Вече бях забравила лицето на този човек и моето съзнание, изглежда, по-неиздръжливо от тялото, се свиваше — особено по време на нощния бяг — толкова, че аз не знаех вече кого преследвам, нито дали изобщо преследвам някого, знаех само, че единственото ми желание е да летя така, че следата на въздушните частици, предопределена ми от цялото разнообразие на света, да се съхранява и усилва, защото отслабването й означаваше, че не съм на прав път. Не питах никого за нищо, а и никой не се осмеляваше да ме попита, макар да усещах, че пространството, което ме дели от тези, които се свиваха край стените при моята поява или падаха по очи, закривайки с ръце тила си, беше пълно с напрежение и аз го възприемах като полагаща ми се дан от ужас, защото вървях по кралския път, който ме даряваше с неизчерпаема мощ. Понякога само малко детенце, което родителите не успяваха да грабнат в ръце при моята внезапна мълчалива поява, започваше да плаче, но аз не обръщах внимание, защото волята ми трябваше да бъде пределно концентрирана и съсредоточена, едновременно обърната навън, в пясъчния, каменист, зелен, лазурен свят, и в моя вътрешен свят, където от акуратната работа на белите дробове се раждаше молекулярна музика, прекрасна, великолепно безпогрешна. Преодолявах реки и лимани, прагове, тинести впадини на пресъхващи езера и всяка твар бягаше от мен, отдалечавайки се в паника или заравяйки се в спечената земя. Ако ми беше хрумнало да ги гоня, тяхното бягство би било напразно, защото никой не беше толкова светкавично бърз като мен, но какво ме интересуваха тези космати, четириноги, дългоухи твари, издаващи хрипкаво ръмжене, писък, вой — аз имах пред себе си друга цел.

Понякога като снаряд пробивах големи мравуняци и техните обитатели — рижи, черни, петнисти — се търкаляха безсилно по моята бляскава броня; веднъж или дваж някакви същества, несравнимо по-големи от другите, не ми отстъпиха пътя, аз нямах нищо против тях, но за да не губя време в заобикаляне наоколо, се свивах в скок и ги пронизвах, после в трясъка на калция и бълбукането на червени струйки, пръскащи ме по гърба и главата, се отдалечавах толкова бързо, че даже не успявах да помисля за смъртта, причинена по такъв внезапен и стремителен начин. Помня как се промъквах през полесражение, безпорядъчно осеяно с множество сиви и зелени мундири, от които едни още шаваха, а от други стърчаха кости, съвсем изсъхнали, мръснобели като топящ се сняг, но аз на нищо не обръщах внимание, имах висша цел, която единствена беше достойна за мен.

По това, как следата се виеше, объркваше и пресичаше сама себе си, как почти изчезваше по брега на солените езера в напечения от слънцето прах, който дразнеше дробовете ми, или бе измита от дъждовете, аз постепенно започнах да разбирам, че този, който ми се изплъзва, е пълен с лукава хитрост и прави всичко възможно, за да ме заблуди и прекъсне нишката от, частици, белязани от признака на единството. Ако този, когото преследвах, беше простосмъртен, аз бих го настигнала след изтичането на определеното време — необходимо, за да могат страхът и отчаянието да задълбочат в достатъчна степен очакващото го наказание. Тогава сигурно щях да го догоня благодарение на неуморимата бързина и безпогрешната работа на моите дробове-следотърсачи, за да го унищожа по-бързо, отколкото щях да осъзная, че правя именно това. Не започнах да го преследвам веднага по петите, вървях по добре изстинала следа, за да се насладя на своето майсторство, а заедно с това — според стария обичай — да дам на гонения време да натрупа в себе си отчаяние; понякога му позволявах да се отскубне по-далеч, защото, ако ме чувствува твърде близо, би могъл в безизходицата си да посегне на себе си и така да се измъкне от моето възмездие. Не възнамерявах да го настигна прекалено бързо или внезапно: трябваше да разбере какво го чака. Затова нощем се спирах, скривах се в гъсталаците — не за отдих, той не ми беше необходим, — а за умишлено забавяне и за да обмисля следващите действия. Не мислех за преследвания като за Ародес, някогашния мой възлюбен; споменът за него беше почти зараснал, и трябваше да бъде оставен на мира. Съжалявах само, че сега съм лишена от дарбата да се усмихвам при възпоминанията за миналите дяволии — като Ангелита, Дуеня, сладката Миньон — и няколко пъти в лунни нощи се оглеждах в огледалото на водите, за да се уверя, че по нищо не приличам на тях, макар да си останах красива — но сега това беше красотата на смъртта, предизвикваща ужас, подобен на възхищение. Тези нощи в скритите леговища използувах, за да изчистя коремчето си от засъхнала кал, довеждайки го до сребърен блясък — преди да се впусна в по-нататъшен път, аз леко разклащах със задни крака втулката на жилото, проверявайки неговата готовност, защото не знаех нито деня, нито часа.

Понякога се промъквах до човешките жилища и се вслушвах в гласовете, опряла лъскави пипала на прозоречната рамка, или пропълзявах на, покрива, за да мога да се спусна от ръба му надолу с главата — защото все пак не съм мъртъв механизъм, снабден с два бели дроба-следотърсачи, а същество, което използува разума си както трябва. А преследването и бягството продължаваха вече достатъчно дълго, за да се разчуе, и аз чувах как бабите плащат с мен децата, научавах неизброими легенди за Ародес, на когото всички съчувствуваха толкова, колкото се бояха от мен, кралската пратеница. Какво дрънкаха тези простаци по пейките пред къщите си? Че съм машина, насъскана срещу мъдреца, осмелил се да разгневи негово величество.

Но не съм била прост механичен палач, а особено устройство, способно да приема всякакъв облик: просяк, дете в люлка, прекрасна девойка или металическа змия. Тези форми били само маска, в която изпратената убийца се явявала на преследвания, за да го съблазни. Пред останалите тя се показвала като сребърен скорпион, който бягал толкова бързо, че никой не бил успял да преброи всичките му крака. Тук историята се разделяше на различни версии. Едни казваха, че мъдрецът искал напук на кралската воля да дари народа със свобода и с това предизвикал гнева на монарха; други — че имал жива вода и могъл да възкресява умрелите от мъчения, което му било забранено с височайша заповед, а той, привидно преклонил се пред волята на владетеля, тайно събирал отряд от обесените, откраднати от бесилките на цитаделата след голямата екзекуция на бунтовници. Трети пък не знаеха нищо за Ародес и не му приписваха никакви чудесни способности, а предполагаха, че щом е осъден, значи заслужава съчувствие и помощ. Макар че никой не знаеше причините, разпалили кралската ярост, на повиканите майстори на механизми било наредено да сглобят в ковачниците си машина-следотърсач; всички наричаха този умисъл зъл, а заповедта неправедна, защото, каквото и да бил извършил преследваният, вината му не могла да бъде така страшна като съдбата; приготвена му от краля. Край нямаха тези приказки, в тях на воля се развихряше разюзданото примитивно въображение — и само едно беше непроменливо: приписваха ми всички мерзости, които бяха в състояние да измислят.

Бях чула и безкрайни лъжи за храбреците, които бързали на помощ на Ародес, които ми преграждали пътя, за да паднат в неравен бой, — а в действителност нито една жива душа не се беше осмелила. В тези приказки имаше и сума предатели, които ми посочвали неговите следи, когато не съм можела да ги открия — също отявлена лъжа. А за това, коя съм, каква мога да бъда, какво имам наум, познавам ли смущението и колебанието, никой нищо не продума, а аз не се учудвах.

До насита се наслушах и за простите, известни на всички машини-преследвачи, изпълняващи кралската воля, която била закон. Понякога съвсем не се криех от обитателите на схлупените къщи, а изчаквах пред тях изгрева на слънцето, за да изскоча в неговите лъчи като сребърна мълния над тревата и в проблясващите пръски на росата да завърша края на вчерашния път с началото на днешния. Стремително летейки, аз се опивах от стъклените погледи, от падането по очи, от смъртния страх, който ме обкръжаваше като недосегаем ореол.

Но дойде ден, когато моят долен нюх се оказа безпомощен, напразно обикалях хълмистата околност, търсейки следата, и познах чувството на болка от това, че цялото ми съвършенство е излишно. Като застанах обаче на върха на хълма, молитвено скръстила пипала, разбрах по слабия звук, изпълнил камбаната на моето тяло, че не всичко е загубено, и за да изпълня новия промисъл, се обърнах към отдавна захвърления дар — човешката реч. Нямаше нужда да я уча, защото я притежавах. Трябваше да я съживя в себе си, изговаряйки думите отначало остро и пискливо, но скоро моят глас стана почти човешки й аз хукнах по склона, за да прибягна до думите, след като обонянието ме подведе. Не изпитвах никаква ненавист към беглеца, макар че се оказа толкова хитър и ловък — разбирах, че той изпълнява своята част от задачата, както аз изпълнявах моята. Открих разклонението, на което следата постепенно изчезваше, и се спрях трепереща като в треска на място, защото единият чифт крака сляпо дърпаше към пътя, покрит с варовиков прах, докато другият, конвулсивно дращейки скалите, ме теглеше в противоположна посока — там, където белееха стените на неголям манастир, окръжен с вековна гора. Напрягайки воля, запълзях тежко и сякаш неохотно към манастирската порта, пред която стоеше монах с унесено лице — вероятно загледан в зората на небосклона. Приближих се бавно към него, за да не го изплаша с внезапна поява, и го поздравих, а когато той безмълвно се вгледа в мен, запитах дали ще позволи да му изповядам едно дело, с което не мога сама да се справя. Отначало реших, че е примрял от страх, след като не се помръдна и нищо не отвърна, но се оказа, че е бил замислен, и накрая изрази съгласие. Тогава ние отидохме в манастирската градина — той отпред, аз след него: странна двойка, няма що, но в този ранен час наоколо нямаше жива душа, която да се удиви на сребърната богомолка и белия монах. И когато той седна под лиственицата в привичната поза на изповедник, без да ме гледа, а само свеждайки към мен глава, аз му разказах как, преди да попадна на този път, бях девойка, предназначена за Ародес по волята на краля, как го познах на придворния бал и го обикнах, без да зная нищо за него, и в своето неведение се отдадох на тази любов, която и сама събудих у него, та едва след нощното убождане разбрах каква трябва да стана за него. И като не виждах друго спасение нито за него, нито за себе си, се прободох с нож, но вместо смърт се извърши превъплъщение. Оттогава жребият, за който по-рано само подозирах, ме поведе по следите на възлюбения и аз станах преследваща го фурия. Но много дълго продължава тази гонитба, толкова дълго, че до мен достигна всичко, което хората говорят за Ародес, и макар че не зная колко истина има в това, започнах отново да размишлявам за нашата обща съдба и покълна у мен благосклонност към този човек, защото разбрах, че с всички сили искам да го убия само защото не мога повече да го обичам. Тогава аз познах собственото си нищожество, низостта на отвергнатата и унижена любов, която жадува мъст за този, който не е виновен за нищо друго освен за собственото си нещастие. Затова не искам да продължавам гонитбата и да сея навсякъде смъртен ужас, напротив, искам да се противя на злото, но не зная как.

Доколкото можах да забележа, до края на моя разказ монахът не изостави своята подозрителност, сякаш предварително, от самото начало беше решил, че каквото и да кажа, то няма да попадне под тайнството на изповедта, понеже по негово мнение съм същество, лишено от собствена воля. А и по-късно се питаше дали не съм му изпратена умишлено, че и по-коварно предрешени съгледвачи се срещат, но отговорът му изглеждаше доброжелателен. Той ми каза: А ако намериш този, когото търсиш? Тогава?

А пък аз: Отче, зная само какво не искам да сторя, но не зная каква скрита сила ще се пробуди у мен в този миг, затова не мога да кажа дали няма да бъда принудена да го убия.

Той ми каза: Какъв съвет мога да ти дам? Искаш ли този жребий да бъде снет от тебе?

И тогава, лежейки като куче в нозете му, вдигнах глава и виждайки как той примигва от слънчевия лъч, който го удари в очите, отразен от среброто на моя череп, казах: Нищо не искам толкова много, макар да разбирам, че тогава съдбата ми ще стане окаяна, защото няма да имам пред себе си никаква цел. Не съм измислила това, за което съм създадена, и сигурно ще трябва да заплатя скъпо, ако престъпя кралската воля, защото е немислимо такова престъпление да остане ненаказано; тогава мен на свой ред ще вземат на мушка оръжейниците от дворцовите подземия и ще изпратят желязна глутница да ме погуби. А дори да избягам, възползувайки се от заложеното в мен изкуство, и да се скрия вдън земя, където й да се появя, всички ще ме отбягват и аз няма да открия нищо, заради което да заслужава да живея по-нататък. И даже съдба като твоята ще бъде недостъпна за мен, защото всеки надарен с власт като теб ще ми отговори също като тебе, че не съм свободна духом и затова не мога да получа право на убежище под манастирския покрив!

Той се замисли, после каза удивено: Нищо не разбирам от устройства, подобни на тебе, но аз те виждам и чувам и по своята реч ти ми изглеждаш разумна, макар и подчинена на ограничаващо принуждение. Но щом ти, машино, се бориш с това принуждение, както сама ми каза, и говориш, че би се почувствувала освободена, ако ти отнемат волята за убийство, кажи ми, как се чувствуваш сега с тази воля в теб?

А пък аз: Отче, макар и да не се чувствувам добре, аз превъзходно зная как да преследвам, да настигам, да следя, да оглеждам и да подслушвам, да се притаявам и крия, да преодолявам препятствия по пътя, да се промъквам, да мамя, да обхождам и стягам примката, всичко това зная отлично, а изпълнението на тези дейности, ловко и безпогрешно, ако и да ме превръща в оръдие на неумолимата съдба, ми доставя и удовлетворение, което навярно умишлено е вписано с огън в моята същина.

— Отново те питам — каза той, — кажи, какво ще сториш, ако видиш Ародес?

— Отново ще ти отговоря, отче, че не зная, защото не искам да му причиня зло, но това, което е вложено в мен, може да се окаже по-силно от моето желание.

Когато чу това, той прикри очи с ръка и каза: Ти си моя сестра.

— Как да го разбирам? — запитах аз в пълно недоумение.

— Така както го казах — отговори той. — А това означава, че нито ще се възвися над тебе, нито ще се унизя пред тебе, защото колкото и да сме различни, твоето неведение, което ми признаваш и в което аз вярвам, ни прави равни пред Провидението. А щом е тъй, върви след мен нещо да ти покажа.

Ние минахме един след друг през манастирската градина до стар навес за дърва. Монахът бутна скърцащата врата и когато тя се отвори, разпознах вътре в сумрака лежащ на сламата тъмен предмет, а през ноздрите в дробовете ми нахлу непрестанно преследваната миризма, толкова силна тук, че усетих как жилото само щръкна и се подаде от лонната втулка, но в следващия миг с поглед, превключен на нощно виждане, забелязах грешката си. На сламата лежеше захвърлена дреха. По моето треперене монахът разбра, че съм потресена, и каза: Да, тук беше Ародес. Кри се в нашия манастир цял месец, откакто успя да заличи следата си. Страдаше, че не може да се отдава на предишните занимания, затова тайно повика учениците си и те го посещаваха понякога нощем, но сред тях се оказаха двама изменници, които преди пет дни го отвлякоха.

— Ти искаш да кажеш „кралски пратеници“? — запитах аз, все още треперейки и молитвено притискайки до гърдите скръстените пипала.

— Не, казвам „изменници“, защото го отвлякоха с подлост и сила. Глухонямото момче, което сме приютили, видяло как те го извели на разсъмване, вързан и с нож, опрян на гърлото.

— Отвлекли ли са го? — запитах, без да разбирам нищо. — Кой? Накъде? Защо?

— Навярно за да извлекат корист от неговата мъдрост. Ние не можем да се обърнем за помощ към закона, защото той е кралски закон. Тези двамата ще го принудят да им служи, а ако откаже, ще го убият и ще останат ненаказани.

— Отче — казах аз, — да бъде благословен часът, в който се осмелих да се приближа и обърна към тебе. Ще тръгна сега по следите на похитителите и ще освободя Ародес. Умея да преследвам, да настигам, нищо друго не умея да върша по-добре, покажи ми, само следата, която си узнал от нямото момче!

Той възрази: Но ти не знаеш дали ще можеш да се удържиш — сама ми го призна!

А пък аз: Така е, но вярвам, че ще намеря някакъв изход. Още не зная — може би ще намеря майстор-механик, който ще открие в мен важния контур и ще го промени така, че набелязаният да се превърне в призван.

А монахът каза: Преди да тръгнеш на път, можеш, ако искаш, да се обърнеш за съвет към едного от нашите братя — преди да се присъедини към нас, е бил посветен именно в това изкуство: Сега ни помага като лекар.

Ние стояхме във вече огряната от слънце градина и аз усещах, че монахът още не ми вярва, макар външно да не го показваше. За пет дни следата се беше заличила и той с еднаква лекота можеше да ме прати и по истинската, и по лъжливата диря. Изразих съгласие.

Лекарят ме огледа с безкрайна предпазливост, осветявайки с фенерче утробата ми през пролуките между пластинките на корпуса, и прояви много внимание и старание. После стана, отупа праха от расото и каза:

— Понякога се случва така, че на машината, изпратена с известно поръчение, устройва засада семейството на осъдения, негови приятели или други хора, които по непонятни за властта причини се опитват да възпрепятствуват неговото изпълнение. За да противодействуват на това, предвидливите кралски оръжейници затварят херметически управляващата същност и я свързват с изпълнителската същност по такъв начин, че всеки опит за вмешателство да се окаже фатален. След поставяне на последния печат дори и те вече не могат да махнат жилото. И при тебе е така. А понякога се случва преследваният да се преоблече в чужди дрехи, да измени външността си, поведението и мириса, но не може да измени своя ум и затова машината не се задоволява с търсенето посредством долното и горното обоняние, а подлага набелязания на разпит, обмислен от най-добрите познавачи на отделните страни на духа. И при тебе е така… Но освен това в твоята утроба забелязах устройство, каквото нямаше никоя от твоите предшественички: многопосочна памет за неща, излишни за машина-следотърсач, защото там са записани разни женски истории, пълни с изкушение имена и изрази, именно оттам води проводник до смъртоносната ти същност. Така че ти си машина, усъвършенствувана по непонятен за мене начин, а може би си дори съвършена машина. Да премахне жилото ти, без да предизвика предвидените последствия, не може никой.

— Жилото ми е необходимо — казах аз, лежейки все още по гръб, — защото трябва да побързам на помощ на отвлечения.

— Колкото до това, би ли могла да удържиш спусъка, сложен над известната ти същност, не мога да кажа нито да, нито не — продължаваше лекарят, сякаш не беше чул моите думи. — Аз бих могъл, ако ти пожелаеш, да направя само едно: а именно да потърся със стрито на прах желязо полюсите на известното ти място. Това малко ще увеличи пределите на твоята свобода. Но дори да го направя, до последния миг няма да знаеш дали, бързайки на помощ, няма да се окажеш за него постарому послушно смъртоносно оръдие.

Понеже забелязах как монасите ме гледаха, аз се съгласих на тази операция, която не трая дълго, не ми причини неприятни усещания и не предизвика в душевното ми състояние никакви забележими промени. За да заслужа още повече тяхното доверие, аз запитах дали няма да ми позволят да прекарам нощта в манастира, защото целият ден премина в беседи, съвети и разсъждения. Те охотно се съгласиха, а аз посветих нощта на внимателно проучване на навеса, запомняйки миризмата на похитителите. Бях способна и на това, защото се случва пътят на кралската пратеница да бъде преграден не от самия осъден, а от някой друг смелчага. На разсъмване легнах на сламата, на която много нощи беше спал отвлеченият, и вдишвайки в пълна неподвижност неговия мирис, зачаках монасите. Много добре разбирах, че ако са ме измамили с измислен разказ, ще се плашат да не се върна от лъжливата следа за мъст и този тъмен час преди разсъмване ще бъде за тях най-подходящ, ако са решили да ме унищожат. Лежах, преструвайки се на дълбоко заспала, и се вслушвах в най-лекото шумолене от градината — те можеха да залостят вратата отвън и да подпалят дървения навес, за да може в пламъците плодът на моята утроба да ме разкъса на парчета. Нямаше да се наложи дори да преодоляват присъщото им отвращение от убийство, щом не ме смятаха за личност, а само за машина-палач; щяха да закопаят, моите останки в градината без всякакви угризения. Не знаех добре какво бих направила, ако чуех техните прокрадващи се стъпки, и не го узнах, понеже до нищо подобно не се стигна… Сега лежах сама с мислите си и си повтарях удивителните слова на стария монах, който ми каза, гледайки ме в очите „ти си моя сестра“. Все още не ги разбирах, но когато се замислях над тях, нещо горещо се разливаше по цялото ми същество и ме променяше — сякаш бях загубила тежкия плод, с който бях обременена. Рано сутринта изскочих през полуотворената врата и отминавайки манастирските постройки, с пълен ход се впуснах към синеещите се на хоризонта планини — натам монахът насочи моето дирене.

Бързах много и към обед се бях отдалечила от манастира на повече от сто мили. Летях като снаряд между белостволите брези, а когато бягах през ливадите в подножието на планината, високата трева се разлиташе от двете ми страни като под ударите на косач.

Открих следата на двамата похитители в дълбока долина, на мостчето, прехвърлено през бистър поток, но не открих нищо от Ародес — изглежда, без да жалят усилията си, те са го носили един след друг, доказвайки с това своята хитрост и осведоменост, защото разбираха, че никой няма право да замества кралската машина в нейната мисия и със своята постъпка те бяха нарушили волята на монарха.

Навярно искате да знаете какви бяха истинските ми намерения в това последно преследване. Затова ще ви кажа, че аз измамих монасите — и все пак не ги мамех, защото в действителност желаех само да възвърна свободата си или по-точно да я придобия, понеже никога досега не я бях имала. Ако ме питате какво смятам да правя с тази свобода, не бих могла да ви отговоря. Незнанието не беше нищо ново за мен — забивайки ножа в голото си тяло, също не знаех какво искам — да се убия или опозная, дори ако едното беше равностойно на другото. Изглежда, и тази моя постъпка беше предвидена — за това свидетелствуват всички следващи събития, значи надеждата за свобода можеше да се окаже само илюзия, даже не моя собствена, а нарочно вложена в мен, за да действувам по-енергично, подбуждана от така коварно подхвърлената примамка. Дали свободата ми не се състоеше просто в отказването от Ародес — не зная. Можех да го убия и ако бях съвсем свободна, защото не бях чак толкова безумна, че да повярвам в невъзможното чудо за събуждане на взаимност сега, когато бях престанала да бъда жена, макар и не напълно. Но можеше ли Ародес, който видя разпрания корем на голата си любовница, да повярва в това? И така, мъдростта на моите създатели прекрачваше последния рубеж на механическото изкуство — те несъмнено бяха взели пред вид в своите пресмятания и това състояние, в което бих се устремила на помощ на загубения завинаги любим. Ако можех да свърна от пътя и да се оттегля, където ми видят очите, също не бих му помогнала кой знае колко — бременна със смъртта, която не би имало за кого да родя. Затова смятам, че бях благородно низка, поробена от желанието за свобода, за да не върша направо това, което ми беше заповядано, а онова, което ми се струваше, че искам самата аз в поредното си въплъщение. Моите объркани и дразнещи с безцелността си разсъждения, изглежда, щяха да се прекратят едва при целта. Като убия похитителите и спася възлюбения, ще направя така, че отвращението и страхът, които изпитва към мен, да се сменят с безсилно удивление — така бих могла да постигна ако не него, то поне себе си.

Промъквайки се през гъстите лешникови храсти, под първия склон неочаквано изгубих следата. Напразно я търсех — донякъде я имаше, а по-нататък изчезваше, като че ли преследваните бяха пропаднали вдън земя. Досетих се да се върна при гъсталака и не без усилия открих храста, от който бяха отсечени няколко дебели клона. Подуших чуканите, от които течеше сок, върнах се там, където следата изчезваше, и намерих продължението й по мириса на лешниковия сок — бегълците знаеха, че ивицата на горната миризма няма да се задържи дълго във въздуха, подхваната от планинския вятър, и затова бяха използвали кокили. Това ме амбицира; миризмата на лешника отново отслабна, но аз прозрях новата им хитрост — бяха обвили края на кокилите с парчета зебло.

До стръмния склон намерих захвърлените кокили. Склонът беше осеян с огромни морени. Покрити с мъх от северната си страна, те бяха струпани така, че този гигантски сипей не можеше да се преодолее иначе, освен чрез големи скокове от камък на камък. Това бяха направили бегълците, но не бяха избрали прекия път, а криволичеха, поради което се налагаше непрекъснато да се смъквам от морените, да ги заобикалям и отново да откривам трепкащите във въздуха частици на следата. Така стигнах до отвесната урва, по която те се бяха покатерили. Тук бяха освободили ръцете на пленника; не се учудих, че по своя воля е продължил с тях — път назад за него нямаше. Запълзях по ясната следа, усещайки утроената миризма по горещите плоскости на скалите, защото те е трябвало да се катерят по тази отвесна стена, хващайки се за всяка вдлъбнатина, издатък, ръб — и нямаше снопче сив мъх, притулен в цепнатините на надвисналите скали, нито дребна пукнатина, даваща минутна опора за краката, която бегълците да не бяха използвали като стъпало, спирайки се понякога на най-трудните места, за да изберат следващия преход — усещах го по засилената миризма. А аз буквално хвърчах нагоре, едва докосвайки се до скалите, усещах как всичко в мен трепти все по-силно, как всичко в мен звънти и пее от великолепната гонитба — тези хора бяха достойни за мен и аз изпитвах пред тях едновременно удивление и радост, защото това, което бяха направили в своето главоломно изкачване нагоре, — осигурени и тримата само с едно въже, чийто конопен дъх беше останал по острите ръбове — аз извършвах сама и без никакви усилия и нищо не можеше да ме отклони от този път под небето. На върха ме посрещна страхотен вятър. Той свистеше по острия като нож гребен, но аз дори не се огледах, за да се полюбувам на зелената местност, която се простираше далече надолу до гаснещия в синкава мъгла хоризонт, а запълзях напред-назад по гребена, търсейки нови следи, и ги открих в едва забележима драскотина. Белезникаво отчупване и натрошен камък отбелязваха мястото, откъдето един от бегълците беше паднал. Аз се наведох над каменния ръб, погледнах надолу и го; видях — дребен, проснат по средата на склона, с острия си поглед различих даже тъмни пръски по варовика, сякаш около него беше валял кървав дъжд. Останалите двама бяха продължили по гребена. При мисълта, че сега ми остава само един враг — пазач на Ародес, аз съжалих, защото никога до този момент не бях усещала така силно благородството на своите действия и не бях изпълнена с такава жажда за борба, едновременно отрезвяваща и опияняваща. Затичах по наклона — бегълците бяха избрали тази посока, оставяйки загиналия в пропастта, явно много бяха бързали, а неговата мигновена смърт при падането е била несъмнена. Приближавах към скална врата, подобна на руини на гигантска катедрала, от която са останали само огромните стълбове на разбития портал, страничните подпори на контрафорсите и един висок прозорец, през който светеше небето, а на неговия фон се очертаваше тънко дръвце, с неосъзната смелост израсло там от семе, засадено от вятъра в шепа прах. Зад скалната врата започваше висока скалиста котловина, отчасти покрита с мъгла, притисната от разтегнат облак, от който се сипеше дребен искрящ сняг. Навлизайки в сянката, хвърлена от скалната кула, чух шум на падащи камъни, след тях грохот и по склона се срина каменна лавина. Камъните ме чукаха така, че секваха дим и искри от бронята ми, но аз, подвивайки всичките си пипала, се притиснах в плитка вдлъбнатина под морената и в безопасност изчаках да паднат и последните камъни. Хрумна ми, че вторият беглец, който води Ародес, е избрал нарочно това познато му лавиноопасно място разчитайки, че аз, като не познавам планината, ще бъда смачкана под падналата лавина. И макар че тази вероятност беше нищожна, аз се зарадвах, защото, когато противникът не само бяга и покрива следите си, но и атакува, борбата става по-достойна.

На дъното на котловината, побеляла от сняг, имаше постройка — нито дом, нито замък, — издигната от много тежки блокове, каквито сам не би могъл да помръдне и великан: аз разбрах, че това е убежището на врага — къде другаде ще се дене в този пущинак? И вече без да гоня следата, започнах да се спускам, заравяйки задните крака в подвижния сипей, с предните сякаш плувах сред дребните отломъци, а със средния чифт забавях спускането, за да не се превърне в падане, докато стигнах до снега и по него вече безшумно продължих нататък, внимавайки при всяка крачка да не се проваля в някоя бездънна пукнатина. Налагаше се да бъда предпазлива — врагът очакваше да се появя именно от превала, затова не се приближих много близо, за да не ме видят от укрепеното здание, а се вмъкнах под гъбовидна морена и зачаках търпеливо настъпването на нощта.

Бързо се стъмни, но снегът още падаше и мракът просветляваше, затова не се решавах да се приближа към дома, а само повдигнах глава на скръстените си предни крака така, че да го виждам целия. След полунощ снегът спря, но не се отърсих от него, защото ме сливаше с околните предмети и пазеше от лунната светлина, която проблясваше между облаците и сияеше като сватбена рокля, каквато никога не бях носила. Започнах бавно да пълзя към мержелеещия се силует на къщата, без да спускам очи от прозорчето на втория етаж, където тлееше жълтеникава светлина; прикрих с тежки клепачи очите си, за да не ме заслепява луната — бях се приспособила към тъмнината. Стори ми се, че в полутъмното прозорче нещо се мярна, сякаш голяма сянка премина покрай стената, и аз запълзях бързо, докато не стигнах до основите. Започнах метър след метър да се катеря по зидовете; това не беше трудно, между блоковете нямаше спойка, държеше ги само собствената им огромна тежест. Така се добрах до долните прозорци, които чернееха като крепостни бойници, предназначени за оръдейни дула. Всичките зееха мрачно и пусто. Вътре цареше такава тишина, сякаш от векове единствена обитателка тук е била смъртта. За да виждам по-добре, включих нощното си зрение, вмъкнах глава в каменния отвор, отворих светещите очи на пипалата и от тях навътре се проточи фосфоресцентна светлина. Видях отсреща опушена камина от грапави плочи, в която отдавна беше изстинала купчина насечени дърва и овъглени сухи клонки, до стената забелязах пейка и ръждиви инструменти, смачкано леговище и някакви каменни ядра в ъгъла. Стори ми се странно, че входът е незащитен, но не се доверих на подканващата пустота, макар че вратата в дъното беше отворена. Именно в това аз заподозрях засада и се оттеглих беззвучно, както се бях вмъкнала, за да се покатеря на горния етаж. Към прозореца, от който се лееше мътна светлина, не се и опитах да се приближа. Накрая изпълзях на покрива и на неговата заснежена площадка легнах като караулещо куче, за да дочакам разсъмването. Чувах два гласа, но не разбирах за какво говорят. Лежах неподвижно, като едновременно жадувах и се страхувах от мига, в който ще скоча върху противника, за да освободя Ародес: в напрегнато вцепенение, без думи си представях схватката, която ще завърши, с ужилване, и в същото време се вглеждах в бездната на душата си. Търсейки в нея вече не източника на всесилната воля, аз се опитвах да намеря макар и най-малък намек, който да ми открие дали само един човек ще погубя. Не разбрах кога изчезна нерешителността ми. Аз стоях все още несигурна, защото не се познавах, но именно неведението — като каква съм дошла — избавителка или убийца, събуди в мен нещо непознато, неизвестно до този момент, придаде на всяко мое потръпване загадъчна девственост и ме изпълни с възторг. Този възторг, ме удиви доста и аз се замислих дали не се проявява именно в него мъдростта на моите създатели — да мога да откривам своята безгранична мощ в носенето едновременно на помощ и гибел; но даже и в това не бях сигурна. Изведнъж отдолу се донесе рязък звук и сподавен стон, после още един глух звук, сякаш нещо тежко падна — и отново тишина. Аз веднага започнах да се смъквам от покрива, огънала се така, че задният чифт крака и втулката на жилото се намираха още на ръба на покрива, гръдната част се притискаше към стената, а с главата, треперейки, от усилие, се приближих до отвора на прозореца.

Свещта, съборена на пода, угасваше, само фитилът още тлееше с червено огънче; усилвайки още нощното си зрение, видях лежащо под масата тяло, обляно в кръв, която на тази светлина изглеждаше черна, и макар че цялото ми същество вопиеше за скок, най-напред поех въздух с миризма на кръв и стеарин: това беше чуждият човек — беше дошло до схватка и Ародес ме беше изпреварил, как, защо, кога — това не ме занимаваше. Като гръм ме порази друго — че с него, живия, сме сами в пустия дом, че сега сме само двамата. Цялата треперех, избраница и убийца, и същевременно отбелязвах с немигващо око гърчовете на това голямо тяло, изпускащо последния си дъх. Ето, ако можех да си отида тихо в света на заснежените планини, само да не остана с него на четири очи, не, на шест очи, поправих се аз, безвъзвратно съм осъдена да бъда страшна и смешна и това предчувствие за насмешка и издевателство сподави всичко в мен, тласна ме напред и аз се хвърлих, увиснала като дебнещ паяк, без да обръщам внимание на скърцането на коремните пластинки по перваза, в стремителна дъга прескочих трупа, премервайки се във вратата.

Не помня нито как, нито кога я отворих. От прага започваше извита стълба, а на нея лежеше по гръб Ародес, подпрял клюмнала глава на изтритото каменно стъпало — сигурно се бяха били на тази стълба, затова почти никакъв шум не стигна до мен. И ето, той лежеше в краката ми, ребрата му се повдигаха и аз виждах неговата голота, същата, която не познавах, за която само си мислех през първата нощ на бала.

Той хриптеше, виждах как се мъчи да разтвори клепачи, а аз, извита назад, с прибрано коремче, се вглеждах отгоре в неговото отметнато лице, без да смея нито да го докосна, нито да се отдръпна, защото докато беше жив, не можех да бъда сигурна в себе си, кръвта изтичаше от него с всяко вдишване, но аз помнех, че моето задължение стига до последния му дъх, понеже кралската присъда трябва да бъде изпълнена дори ако осъденият е в агония, а аз не исках да рискувам, след като той беше още жив, и не знаех дали наистина искам той да се свести… Ако той отвореше очи със смислен поглед и ме видеше такава, каквато стоях над него, в молитвена поза, вече безсилно смъртоносна, бременна не от него — венчавка ли щеше да бъде това или нейна немилосърдно предвидена пародия?

Но той не отвори очи и когато разсъмването влезе между нас с кълба дребен искрящ сняг, който планинската фъртуна вееше през прозорците на цялата къща, простенвайки още веднъж, той престана да диша. Тогава, вече успокоена, аз легнах до него, плътно се притиснах и го взех в обятията си и лежах така в светлина и мрак през двата дни виелица, която ни покриваше с ледена завивка. На третия ден изгря слънцето.

Бележки

[1] Въртене (лат.) Б.пр. ↑

[2] Дамски угодник, спътник за разходки (итал.). Б.пр. ↑

[3] Средновековна игра с особени карти. Б.пр. ↑

[4] Прозрачен облак (лат.). Б.пр. ↑

[5] Но като цяло всичко може да се окаже различно… Благодат? Мой бог? (лат.). Б.пр. ↑

[6] Розовопръста Еос — зората (гр: Б.пр. ↑

[7] Убежище на разума (лат.). Б.пр. ↑

Край

http://chitanka.info/text/31324-maska

[Р. Теодосиев]

Много добра тема с изключителни разкази, ето един много интересен разказ, който ме впечатли и смятам, че заслужава да бъде в тази тема.

 

Айзък Азимов - Последният въпрос

 

Последният въпрос бе зададен за пръв път, почти на шега, на 21-ви май 2061 година, във времето, когато човечеството правеше първите си стъпки в усвояването на светлината. Въпросът изникна в резултат на петдоларов бас, който бе скрепен от доста чаши уиски със сода. Сега ще разберете как стана всичко.

Александър Адел и Бертрам Лупов бяха двама предани служители на Мултивак. Те знаеха по-добре от всяко човешко същество какво се крие зад студеното, цъкащо и проблясващо лице на този гигантски компютър, който се простираше на площ от много квадратни мили. Поне имаха известна представа от общия план на електрическите релета и вериги, а системата отдавна бе усъвършенствана до такава степен, че нито един човек не би могъл да я управлява изцяло.

Мултивак бе самонастройващ се и самокоригиращ се компютър. Налагаше се да действа на този принцип, защото никой човек не би могъл да го настрои и коригира с необходимата бързина, та дори и с необходимата вещина. Затова Адел и Лупов се грижеха за гиганта-страшилище отгоре-отгоре, но все пак по-добре, отколкото всеки друг човек би могъл. Подаваха му данни, обработваха въпросите така, че да му бъдат ясни и превеждаха отговорите от компютърен език на говоримия език на Земята. Накрая несъмнено двамата, както и техните колеги, имаха пълно право да споделят славата на Мултивак.

Десетилетия наред гигантският компютър бе помагал в проектирането на космически кораби, в начертаването на траекториите, благодарение на които човекът бе стъпил на Луната, на Марс и на Венера. Но после се разбра, че бедните земни ресурси не могат да захранват корабите. За дългите пътувания бе необходима твърде много енергия. Земята използваше въглищата и урана от недрата си все по-ефективно, но все пак количеството им бе ограничено.

Малко по малко в Мултивак се събра достатъчно информация, за да може да отговаря по-изчерпателно и на сложните въпроси. И така на 14 май 2061 година онова, което бе само теория, се превърна в реалност.

Стана възможно усвояването на слънчевата енергия. След преобразуването й тя можеше да бъде използвана директно в планетарен мащаб. Цялата Земя прекрати употребата на въглища и уран, за да щракне копчето, което свързваше всички нейни райони с една малка станция. Тази станция имаше диаметър два километра и обикаляше около Земята, а орбитата й се намираше на половината разстояние между планетата и Луната. Така цялата Земя започна да се захранва с невидимите лъчи на слънчевата енергия.

Дори и седмица след грандиозното събитие, славата му не помръкна. Адел и Лупов най-накрая успяха да избягат от всенародното тържество и да се срещнат на едно тихо място, където на никого не би му хрумнало да ги потърси: в безлюдните подземни помещения, там се виждаха само някои части от могъщото тяло на Мултивак. Тъй като от известно време компютърът не бе получавал никакви команди, сега той бездействаше, подреждайки наличните си данни с доволно, мързеливо прищракване. Той също си бе заслужил ваканцията и момчетата напълно я одобряваха. Първоначално нямаха никакво намерение да го закачат.

Бяха си донесли бутилка уиски и единствената им грижа в момента бе да си отпочинат в компанията един на друг и на бутилката.

— Изумява ме дори мисълта за това нещо — каза Адел. Широкото му лице носеше белезите на умората. Той разбъркваше бавно питието си със стъклена пръчица и наблюдаваше неравномерните движения на ледените кубчета. — Цялата енергия, която можем да използваме когато си искаме, е безплатна. Толкова енергия, че да разтопим Земята до гигантска капка непречистено желязо и пак да не почувстваме липсата на енергия. Всичката енергия, която сме в състояние някога на използваме. Завинаги, завинаги, завинаги…

Лупов взе да клати глава ту наляво, ту надясно. Имаше навик да го прави, когато не беше съгласен с нещо, а сега му се искаше да е в контра, отчасти защото на него му се падна да донесе леда и чашите.

— Не завинаги.

— О, да го вземат дяволите, почти завинаги. Докато слънцето не угасне, Бърт.

— Това не е вечно.

— Добре де. Милиарди, милиарди години. Двайсет милиарда, може би. Доволен ли си?

Лупов прокара пръсти през оредялата си коса, сякаш искаше да се увери отново, че му е останал някой-друг косъм.

— Двайсет милиарда години не е вечността — отпи той от уискито си.

— Толкова е нашето време, нали?

— Така щеше да стане с въглищата и с урана.

— Добре, но сега ние можем да включим всеки кораб към Слънчевата Станция, а той може да отиде до Плутон и обратно милион пъти, без да берем грижа за горивото. С въглища и уран това не се постига. Питай Мултивак, ако не ми вярваш.

— Няма нужда да питам Мултивак. Знам го.

— Тогава престани да омаловажаваш онова, което Мултивак направи за нас — разпали се Адел. — Той направи всичко както трябваше.

— Кой казва, че не е? Аз твърдя, че Слънцето не е вечно. Това е. Осигурени сме за двайсет милиарда години, а после какво? — Лупов насочи разтреперан пръст към колегата си. — И не ми казвай, че ще се включим към друго слънце.

За момент настъпи тишина. Адел поднесе чашата към устните си несъзнателно, а Лупов затвори бавно очи. Двамата мълчаха. После изведнъж очите на Лупов светнаха.

— Мислиш си, че ще се включим към… към някое друго слънце, когато нашето угасне, нали?

— Не мисля.

— Сто на сто си мислиш. Слаба ти е логиката, ето какво ти куца. Ти си като оня, който попаднал под проливен дъжд и хукнал към близката горичка да се подслони под някое дърво. Изобщо не се тревожел, нали разбираш, защото си въобразявал, че след като това дърво прогизне, той ще се скрие под друго.

— Ясно ми е — отвърна Адел. — Не викай! Щом Слънцето угасне, другите звезди също ще угаснат.

— На кукуво лято… — промърмори Лупов. — Всичко това е започнало по време на големия космически взрив, каквото и да е представлявал. И ще свърши, когато всички звезди се изтощят. Някои угасват по-бързо, други — по-бавно. По дяволите, тия гиганти няма да живеят стотици милиони години! Слънцето ще изкара двайсет милиарда години, а джуджетата, може и да стигнат до сто милиарда години в най-добрия случай. Да знаеш само какво ще е след трилион години? Всичко ще потъне в мрак. Ентропията няма как да не достигне максимума си, в това е цялата работа.

Тук вече достойнството на Адел е засегнато:

— Знам аз всичко за ентропията.

— Знаеш друг път…

— Знам толкова, колкото и ти.

— Тогава знаеш, че един прекрасен ден всичко свършва.

— Добре де, кой казва, че не е така?

— Ти, глупако! Нали каза, че имаме цялата енергия, от която се нуждаем, завинаги. Ти каза „завинаги“.

— Може би някога ще успеем да променим нещата — възпротиви се на свой ред Адел.

— Никога.

— А защо не? Някой ден може и да стане.

— Никога.

— Попитай Мултивак.

— Ти попитай Мултивак. Хайде де! Пет долара, че няма как да стане.

Адел бе достатъчно опиянен, за да опита и достатъчно трезвен, за да зададе въпроса си чрез съответните символи и операции. На човешки език той би звучал така: „Ще може ли човечеството някой ден да възстанови, без никакви енергийни разходи, най-голямата мощност на Слънцето, дори и след като то умре от старост?“

А вероятно можеше да бъде зададен и по-просто: „Как наличната ентропия във Вселената може да бъде намалена до минимум?“

Мултивак замлъкна. Доскоро бавно примигващите светлини секнаха, а далечното цъкане на релетата изчезна. Двамата мъже притаиха дъх.

После, когато ужасените техници усещаха, че вече не могат да издържат без да дишат, телетайпът изведнъж оживя. На лентата бяха изписани пет думи: „НЕДОСТАТЪЧНИ ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.“

— Край на баса — прошепна Лупов.

Двамата мъже си тръгнаха набързо.

На следващата сутрин с уста, сякаш натъпкани с памук и с глави, в които като че ли играеха ковашки чукове, те забравиха за инцидента.

 

 

Джерод, Джеродин и Джеродет I и II наблюдаваха по визио промяната в звездната картина, преминавайки през хиперпространството, без да просрочат необходимото за тази операция време. Изведнъж еднообразието от равномерно поръсени като прашинки звезди отстъпи пред един ярък мраморен диск, който се настани в центъра на картината.

— Това е X–23 — каза уверено Джерод. Фините му ръце се сключиха зад гърба му така здраво, че кокалчетата им побеляха.

Малките Джеродети, две момиченца, преминаваха за пръв път в живота си през хиперпространството и бяха объркани от моменталната смяна на гледката отвън. Те престанаха да хихикат, да се гонят лудешки около майка си и завикаха:

— Стигнахме X–23… стигнахме X–23… стигнахме…

— Тихо, деца — усмири ги рязко Джеродин. — Сигурен ли си, Джерод?

— Как да не съм сигурен? — Джерод погледна бегло към издутото метално приспособление току под тавана. В него нямаше нищо особено, за да предизвика интерес, преминаваше през цялата стая и продължаваше през стените в другите помещения. Беше дълго колкото кораба.

Джерод едва ли знаеше нещо повече за дебелата метална ивица, освен това, че се нарича Микровак и това, че човек би могъл да й задава въпроси, ако желае. Микровак имаше задължението да направлява кораба към набелязаната цел, при условие, че човекът е неопитен; да захранва кораба с енергия от различните Субгалактически Енергийни Станции; да изчислява уравненията за скоковете в хиперпространството.

Джерод и семейството му трябваше само да чакат, настанени удобно в жилищната част на кораба.

Някой веднъж каза на Джерод, че „ак“ в края на „Микровак“ на древен английски означава аналогов компютър, но той почти го бе забравил. Очите на Джеродин се навлажниха, докато гледаше визио:

— Странно чувство ме обзе, откакто напуснахме Земята. Не мога да го преодолея.

— Защо, за бога? — удиви се Джерод. — Там нямахме нищо. На X–23 ще си имаме всичко. Ти няма да си сама. Няма да си първата. На планетата вече има повече от един милион души. Боже господи, нашите правнуци ще търсят нови светове, защото X–23 ще бъде пренаселена по тяхно време — той помисли малко и продължи: — Казвам ти, голям късмет е, че компютрите разработиха междузвездните пътувания щом населението взе да се увеличава.

— Знам, знам — отговори Джеродин тъжно.

— Нашият Микровак е най-добрият Микровак в света — обади се точно тогава Джеродет I.

— И аз мисля така — погали я по косата Джеродин. Да притежаваш собствен Микровак беше наистина чудесно. Джерод изпитваше удоволствие от това, че е част от сегашното поколение, а не от друго. През младежките години на баща му единствените компютри имали страховити размери, заемали по сто квадратни мили.

Имало само по един на планета. Наричали ги Планетарни АК. Хиляди години размерите им непрекъснато се увеличавали, докато изведнъж настъпило времето на усъвършенстването им. На мястото на транзисторите дошли молекулярните клапи, така че дори и най-големият Планетарен АК сега заема едва половината пространство от космическия кораб.

Джерод изпитваше гордост всеки път, когато си помислеше, че неговият собствен персонален компютър е много по-сложен от древния и примитивен Мултивак, който за пръв път опитомил Слънцето. Микровак бе почти толкова сложен, колкото и земния Планетарен АК (най-големия), решил проблема за пътуванията през хиперпространството — така станали възможни пътуванията до звездите.

— Толкова много звезди, толкова много планети — въздъхна Джеродин, заета със своите си мисли. — Според мен семействата винаги ще пътуват към нови планети, както и ние сега.

— Не винаги — усмихна се Джерод. — Някой ден всичко ще свърши, но след милиарди години. Милиарди, милиарди… Дори звездите се изчерпват. Ентропията трябва да се увеличи.

— Какво е „ентропия“, тате? — обади се пискливото гласче на Джеродет II.

— Ентропия, малката ми сладурана, е дума, която означава степента на изтощаване на Вселената. Всичко се изтощава, както знаеш. Като твоя малък уоки-токи робот, спомняш ли си?

— Не може ли просто да се сложи нова батерия като на моя робот?

— Самите звезди са батерии, скъпа. Изтощят ли се веднъж, за тях няма източници на енергия.

— Не им позволявай, татко — избухна неочаквано в плач Джеродет I. — Не позволявай на звездите да угаснат.

— Виждаш ли какво направи? — упрекна го тихо Джеродин.

— Как можех да зная, че това ще ги уплаши — отвърна шепнешком Джерод.

— Попитай Микровак — изхлипа Джеродет I, — питай го как да заредим отново батериите.

— Хайде — подкани го майката. — Това ще ги успокои.

(Междувременно Джеродет II също се бе разплакала.)

— Сега, сега, мили мои — присви рамене бащата, поставен в безизходно положение. — Ще попитаме Микровак. Не се тревожете, той ще ни каже.

Джерод зададе въпроса на компютъра и побърза да добави: „Напечатай отговора.“

— Чуйте, Микровак казва, че ще има грижа за всичко, когато му дойде времето — каза бодро Джерод, след като пое тънката лента от целуфилм. — Така че не се безпокойте.

— А сега, деца, време е за лягане — обади се Джеродин. — Скоро ще бъдем в нашия нов дом.

Джерод прочете отново отговора преди да го унищожи: „НЕДОСТАТЪЧНИ ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.“ После присви рамене от недоумение и погледна визиото. Точно пред тях стоеше X–23.

 

 

VJ–23X от Ламет се вторачи в черните дълбини на триизмерната, дребномащабна карта на Галактиката и каза:

— Не мога да реша дали не е нелепо, че сме така загрижени за материята.

MQ–17J от Никрон тръсна глава в знак на отрицание:

— Мисля, че не. Знаеш, че след пет години Галактиката ще бъде препълнена при този ръст на населението.

И двамата изглеждаха около двайсетгодишни. И двамата бяха високи, с безупречни фигури.

— И все пак се колебая да предам песимистичен рапорт на Галактическия Съвет — каза представителят на Ламет.

— Аз и не помислям за друг вид рапорт. Стресни ги малко. Ще трябва да ги постреснем.

— Космосът е безкраен — въздъхна VJ–23X. — Стотици милиарди галактики очакват хората. Даже повече.

— Сто милиарда не е безкрайно число. А и те намаляват непрекъснато. Помисли! Преди двайсет хиляди години човечеството решава проблема за използването на звездната енергия, а няколко столетия по-късно стават възможни междузвездните пътувания. За да населят един малък свят, на хората са били нужни един милион години, а за да пренаселят останалата част от Галактиката са потрябвали само петнайсет хиляди години. Сега населението се удвоява на всеки десет години…

— За това трябва да благодарим на безсмъртието — прекъсна го VJ–23X.

— Така е. Безсмъртието съществува и ние трябва да се съобразяваме с него. Признавам, че и то си има своите лоши страни. Галактическият АК реши много наши проблеми, но спасявайки ни от старостта и смъртта, той изостави другата си работа.

— Надявам се, че не се отказваш от живота.

— В никакъв случай — бе категоричен MQ–17J, но веднага омекна — Все още не. Аз съвсем не съм толкова стар. На колко си години?

— На двеста двайсет и три. А ти?

— Нямам още двеста… Но да се върнем на мисълта ми. Населението ни се удвоява на всеки десет години. Когато нашата Галактика се препълни, ще има преселение към друга, но и тя ще отеснее за десет години. След още десет ще заселим докрай други две Галактики. А след още десет години — четири Галактики. След сто години ще ни трябват хиляда Галактики. За хиляда години — един милион Галактики. След десет хиляди години — цялата известна нам Вселена. А после?

— В допълнение към казаното ще има и проблем с транспортирането — каза VJ–23X. — Колко ли слънчеви единици енергия ще са необходими за придвижването на населението от Галактика на Галактика?

— Много правилно го отбеляза. Сега човечеството изразходва по две слънчеви единици на година.

— Повечето се пропилява. Само нашата Галактика черпи по хиляда слънчеви енергийни единици в годината, а използваме едва две от тях.

— Така е, но дори и при сто процентова ефективност ние само ще забавим края. Нашите енергийни потребности нарастват с геометрична прогресия, дори по-бързо от растежа на населението. Ще изпитаме недостиг на енергия още по-скоро, отколкото на Галактики. Много добре го каза.

— Ще ни се наложи да създаваме нови звезди от междузведен газ.

— Или може би от прахосаната топлина? — във въпроса на MQ–17J прозвуча нескрит сарказъм.

— Вероятно има някакъв начин за реверсирането на ентропията. Ще трябва да попитаме Галактическия АК.

VJ–23X не говореше сериозно, но MQ–17J извади от джоба си персоналния си АК-контакт и го сложи на масата пред тях.

— Двоумях се дали да го направя. Човечеството един ден непременно ще се сблъска с този проблем.

Той се зае съвсем сериозно с малкия си АК-контакт. Приспособлението представляваше кубче с височина два инча, без никакви особености, но бе свързано чрез хиперпространството с главния Галактически АК, който служеше на цялото човечество. А хиперпространство бе неразделна част от Галактическия АК.

MQ–17J за миг застина неподвижен: помисли си дали някой ден ще му се удаде възможност да види Галактическия АК. Той се намираше в един малък, само негов свят и енергийните му лъчи като в паяжина държаха материята, в която вълните от субмезони заеха мястото на старите тромави молекулярни клапи. Но независимо от почти ефирната му структура, за Галактическия АК бе известно, че има хиляда стъпки в диаметър.

— Възможно ли е ентропията някога да бъде реверсирана? — запита неочаквано своя АК-контакт MQ–17J.

— Слушай, аз нямах предвид такъв въпрос — изненада се VJ–23X.

— А защо не?

— И двамата знаем, че ентропията не може да бъде реверсирана. Не можеш да превърнеш дима и пепелта отново в дърво.

— Имате ли дървета на вашата планета? — запита представителят от Никрон.

Гласът на Галактическия АК ги сепна и те замълчаха. От малкия АК-контакт на масата се разнесе нежен и приятен глас: „НЯМА ДОСТАТЪЧНА ИНФОРМАЦИЯ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.“

— Разбра ли? — запита VJ–23X.

После двамата мъже се върнаха на въпроса за рапорта, който трябваше да направят за Галактическия Съвет.

 

 

Мозъкът на Зи Прайм обозря за миг с леко любопитство новата Галактика, осеяна от безброй разнородни звезди. Досега не бе я забелязвал. Дали някога щеше да види отново всичките нейни звезди? Многобройни и всяка една — пренаселена с хора… Но този човешки товар бе кажи-речи ненужно бреме. Все повече и повече истинската същност на хората бе тук, в открития Космос.

Мозъци, а не тела! Безсмъртните тела оставаха на планетите, за тях съществуваше само вечността. Понякога те се раздвижваха, за да има и движение на материята, но това се случваше все по-рядко. Малко индивиди се пръкваха, за да се присъединят към невъобразимото по брой множество. Но какво от това? Във Вселената почти нямаше място за нови индивиди.

Зи Прайм се сепна от допира със засуканите ластари на един друг мозък.

— Аз съм Зи Прайм. А ти кой си?

— Аз съм Ди Суб Ун. Коя е твоята Галактика?

— Ние я наричахме просто Галактиката. А твоята?

— И ние наричахме нашата така. Всички хора наричат своята Галактика „Галактиката“ и нищо повече. А защо не?

— Вярно. Щом като всички Галактики са еднакви?

— Не всички. Човешкият род ще да се е появил на една определена Галактика. По това тя се различава от другите.

— И коя е тази Галактика? — запита Зи Прайм.

— Не зная.

— Вселенският АК сигурно знае.

— Да го питаме ли? Изведнъж ме обзе любопитство.

Способността за възприятие на Зи Прайм започна да расте, докато самите Галактики се свиха и заприличаха на пръснати из безкрая точици. Стотици милиарди звезди, населени с безсмъртни същества. Всяка Галактика съхраняваше своя интелектуален потенциал в мозъци, които се носеха свободно в пространството. И все пак една от тези Галактики бе уникална, защото в развитието си е имала период, в който единствено тя е била заселена от хора.

Зи Прайм изгаряше от нетърпение да види точно тази Галактика и извика:

— Вселенски АК! От коя Галактика е произлязло човечеството?

Вселенският АК чу въпроса му, защото на всяка планета и из целия Космос той си имаше будни рецептори. Всеки един от тях водеше през хиперпространството до някаква неизвестна точка, където се намираше усамотен самият Вселенски АК.

Зи Прайм познаваше само един човек, чиито мисли бяха проникнали в сетивното поле на Вселенския АК. И после заяви за съществуванието на блестяща сфера с диаметър две стъпки, почти незабележима.

— Но как може целият Вселенският АК да е само толкова? — бе запитал тогава Зи Прайм.

— По-голямата част от него е в хиперпространството — обясни очевидецът. — Под каква форма съществува там не мога да си представя.

Не би и могъл, защото отдавна нито един човек не взимаше каквото и да е участие в изграждането на Вселенския АК. Всеки пореден Вселенски АК конструираше своя заместник. Всеки, по време на своето съществувание от един милион години или повече, събираше необходимите данни за построяването на по-добър, по-сложен и по-способен заместник, в който да внедри събраната информация и своята индивидуалност.

Вселенският АК прекъсна мислите на Зи Прайм, но не с думи, а с напътствия. Поведе интелекта му през мъглявото море от Галактики, за да му я покаже в уголемен мащаб, до планетите в нея.

До Зи Прайм достигна една безкрайно далечна, но безкрайно ясна мисъл: „ТАЗИ Е ПРАРОДИНАТА НА ЧОВЕКА.“

Но тя не изглеждаше по-различна от останалите. Зи Прайм потисна разочарованието си. Ди Суб Ун, чийто разум го съпровождаше, изведнъж запита:

— И една от тези звезди е родната звезда на човека?

— РОДНАТА ЗВЕЗДА НА ЧОВЕКА СЕ ПРЕВЪРНА В НОВА. ТЯ Е БЯЛО ДЖУДЖЕ — каза Вселенският АК.

— Загинали ли са хората на нея? — запита Зи Прайм стреснат.

— КАКТО И В ДРУГИ ПОДОБНИ СЛУЧАИ, ЗА ТЕЛАТА ИМ НАВРЕМЕ БЕ ПОСТРОЕНА НОВА ПЛАНЕТА.

— Да, разбира се — промълви Зи Прайм, но все пак изпита болка от загубата. Разумът му се откъсна от родната Галактика на човечеството, отправи се стремително в обратна посока и се изгуби сред неясните точици. Не искаше да вижда тази Галактика никога повече.

— Какво има? — запита го Ди Суб Ун.

— Звездите умират. Звездата-прародина е мъртва.

— Те всички трябва да умрат. А как иначе?

— Но когато цялата енергия се изчерпи, най-накрая и телата ни ще умрат, а заедно с тях и аз, и ти…

— Дотогава ще минат милиарди години.

— Не искам това да става и след трилион години. Вселенски АК! Как звездите могат да избегнат смъртта?

— Ти питаш как може да бъде спрян процесът на ентропията? — Ди Суб Ун бе изумен.

— ВСЕ ОЩЕ НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

Мислите на Зи Прайм полетяха отново към неговата Галактика. Той не изпрати мисли към Ди Суб Ун, чието тяло може би се намираше в някоя Галактика на разстояние един трилион светлинни години или в съседство до звездата на Зи Прайм. Нямаше значение.

В нещастието си Зи Прайм започна да събира междузвезден водород за да си построи от него своя собствена малка звезда. Щом звездите трябва да умрат някой ден, поне нещичко все още може да бъде построено.

 

 

Човечеството най-накрая се сдоби с единен разум. И Човекът започна да обмисля всичко сам със самия себе си. Той се състоеше от трилиони, трилиони, трилиони безсмъртни тела. Всяко от тях бе на мястото си, почиваше мирно, тихо и ненакърнимо. За всяко се грижеха съвършени автомати — също така ненакърними, а умовете на всички тези тела се сляха в едно компактно цяло.

— Вселената умира — каза Човекът.

Той огледа мъглявите Галактики. Гигантските звезди отдавна бяха изчезнали вдън космическата тъма на далечното минало. Почти всички звезди бяха бели джуджета пред угасване.

От междузвездния прах бяха създадени нови звезди — някои се появиха от самосебе си, а други построи Човекът, но всички те до една гаснеха. Рядко се образуваха условия, при които белите джуджета се сблъскваха, а от гигантската енергия, която се освобождаваше по този начин, се образуваха нови звезди. Но на хиляда унищожени бели джуджета се появяваше само една. Новите звезди също умираха.

— Ако изразходваме разумно дори малкото енергия, която ни е останала, според инструкциите на Космическия АК, Вселената ще живее още милиарди години — каза Човекът.

— Но дори и така все някога тя неминуемо ще се свърши — отвърна Човекът. — Както и да се стопанисва, както и да се пести, щом се харчи, енергията намалява и не може да бъде възстановена. Ентропията трябва да достигне максимума си.

— Възможно ли е ентропията да бъде предотвратена? Хайде да попитаме Космическия АК.

Мощният, невидим АК бе навсякъде около тях, а не в точно определено място. Нито една негова частичка не се виждаше. Той се ширеше из хиперпространството — направен от нещо, което не бе нито материя, нито енергия. Човекът не би могъл да зададе нито един смислен въпрос за неговите размери и природа, тъй като не бе в състояние да проумее физическите понятия, залегнали в основата на неговото създаване.

— Космически АК, как може да се промени хода на ентропията в обратна посока? — запита Човекът.

— ВСЕ ОЩЕ НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

— Събери допълнителна информация.

— ЩЕ ГО НАПРАВЯ. ОТ СТО МИЛИАРДА ГОДИНИ СЪБИРАМ ДАННИ. ТОЗИ ВЪПРОС Е БИЛ ЗАДАВАН НА МОИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ МНОГО ПЪТИ, ТОЙ СТОИ И ПРЕД МЕН. ВСИЧКИ ДАННИ, С КОИТО РАЗПОЛАГАМ, СА ВСЕ ОЩЕ НЕДОСТАТЪЧНИ.

— Ще дойде ли време, когато данните ще са достатъчни или проблемът е нерешим при всички обстоятелства?

— НЯМА НЕРАЗРЕШИМ ПРОБЛЕМ.

— Кога ще имаш необходимите данни, за да отговориш на този въпрос?

— ВСЕ ОЩЕ НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

— Ще продължиш ли да работиш по него?

— ЩЕ ПРОДЪЛЖА.

— Ние ще чакаме.

 

 

Звездите и Галактиките умираха и се разсейваха. След десет трилиона години на изтощаване, тъмнината в Космоса ставаше все по-непрогледна.

Един по един хората се сливаха с АК. Всяко физическо тяло се лишаваше от своята интелектуална идентичност, но това в крайна сметка не бе загуба, а печалба.

Последният човешки разум се спря преди сливането и огледа пространството, в което нямаше нищо друго, освен остатъци от последната угаснала звезда. Около нея се стелеше изключително фина материя, от време на време тя се раздвижваше от почти неуловим приток на топлина, чиято температура скоро щеше да достигне абсолютната нула.

— АК, това краят ли е? — запита Човекът. — Не е ли възможно този хаос отново да бъде превърнат във Вселена? Не може ли да стане това?

— ВСЕ ОЩЕ НЯМА ДОСТАТЪЧНО ДАННИ ЗА СМИСЛЕН ОТГОВОР.

И последният човешки интелект се разсея. Остана единствено АК… в хиперпространството.

Материята и енергията бяха вече изчерпани, а заедно с тях се стопиха пространството и времето. Дори АК съществуваше единствено заради последния въпрос. И никога досега не даде отговор. Преди десет милиарда години един полупиян служител го бе задал на компютъра, който имаше по-малко сходство с АК, отколкото тогавашните хора със сегашния Човек.

Всички други въпроси получиха отговор и докато АК не отговореше на този последен въпрос, нямаше да остави в покой своето съзнание.

Събирането на данни вече бе приключило. Не остана нищо, което би му послужило за информация.

Но събраните данни трябваше да бъдат съпоставени и обработени по всички възможни взаимозависимости.

Операцията отне известно време.

И стана така, че накрая АК се научи по какъв начин да обърне хода на ентропията.

Но не бе останал и един човек, та да му отговори на последния въпрос. Все едно — с демонстрацията на отговора си АК щеше да има предвид и този факт.

Измина още известно време, докато АК реши как да го направи най-добре. Той грижливо построи програмата си за действие.

Съзнанието на АК побра всичко онова, което някога се наричаше Вселена, и съсредоточи мисълта си върху царящия сега Хаос. Трябваше да го постигне — стъпка по стъпка.

И АК каза:

— ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!

И се роди светлина…

Край

[Amazonski]

Фредрик Браун
Арена  

Карсън отвори очи и видя бледо блещукаща светлина над себе си.

Беше горещо. Той лежеше на пясъка. На гърба му убиваше остър, стърчащ камък. Карсън се обърна настрани, след това седна, като се опираше с, ръце в пясъка.

„Сигурно съм полудял — си помисли той. — Или съм мъртъв. Или нещо друго?“

Пясъкът беше небесносин. Ярко небесносин. А небесносин пясък няма нито на Земята, нито на която и да е друга планета. Небесносин пясък.

Небесносин пясък под небесносин купол — нито небе, нито потон, а някаква затворена повърхнина. Карсън някак си знаеше, че тя е затворена и има край, въпреки че не можеше да види това.

Той взе шепа пясък, който се изниза между пръстите му. Тънките струйки се посипаха върху голия му крак.

Голият? Той беше съвършено гол и тялото му беше обилно изпотено от изтощителната горещина и беше станало небесносиньо на местата, на които беше полепнал пясък.

Но останалите места бяха бели. „Значи пясъкът е наистина небесносин — помисли си той. — Ако само изглеждаше така от светлосинята светлина и аз трябваше да бъда целият светлосин. Но аз съм бял — значи пясъкът е с такъв цвят. Небесносин пясък. Небесносин пясък няма. И такова място като това не съществува.“

Пот се стичаше в очите му. Беше горещо като в ада. Само че адът е нажежен до червено, не в небесносин.

Но ако не е адът, тогава какво е? От всички планети толкова горещ е само Меркурий, но това не е Меркурий. И после, Меркурий остана на около четири милиарда мили назад… И изведнъж той си спомни къде се беше намирал доскоро. В малък едноместен космолет, патрулиращ отвъд орбитата на Плутон, на милиони мили от фланга на строената в боен ред земна армада, готова да срещне Пришълците.

Той си спомни внезапния, рязък, тревожен звън, когато следящите системи регистрираха приближаването на врага…

Никой не знаеше кои са Пришълците, как изглеждат, от коя далечна галактика са дошли — знаеше се само, че тя се намира някъде по направлението на Плеядите.

Първи разпокъсани набези върху далечните колонии и опорни точки на Земята. Отделни сблъсквания между земните патрули и малки групи космически кораби на Пришълците. Сблъсквания, в които земните понякога побеждаваха, понякога търпяха поражение, но нито веднъж досега не бяха пленили космолет на противника. И нито един очевидец на нападенията на колониите не остана жив — поне да разкаже нещо за нападенията на Пришълците.

Отначало заплахата не изглеждаше много сериозна — нападенията бяха редки и не причиняваха особено големи загуби. Космолетите на противника като че ли малко отстъпваха по въоръжение на земните, но затова пък леко ги превъзхождаха по скорост и маневреност. Толкова леко, че Пришълците. ако не бяха обкръжени, можеха да избират — да приемат ли битката или да я избегнат.

И все пак Земята се готвеше за решително сражение. Беше построен нечувано могъщ космически флот. Но мина доста време. Сега решителното сражение беше близо.

На дванайсет милиарда мили от Земята разузнавачи откриха огромна космическа флота на Пришълците. Тези разузнавачи така и не се върнаха, но съобщенията им бяха получени. И ето, земната армада, наброяваща десет хиляди космически кораба и половин милион космонавти, се разположи в очакване отвъд орбитата на Плутон, готова да се сражава до смърт,

В предстоящата битка силите бяха изравнени — затова можеше да се съди по рапортите на предните патрули, които пожертвуваха живота си, но преди това успяха да предадат данни за числеността и силата на противниковия флот.

При такова равенство на силите съдбата на Слънчевата система можеше да се реши и от най-маловажната случайност. А решението щеше да бъде окончателно — ако Земята загубеше всичките си колонии, те щяха да станат притежание на Пришълците.

О, да, сега Боб Карсън си спомни всичко!

Вярно, това нямаше връзка със светлосиния пясък и блещукащата светлина над главата му. Но той ясно си спомняше как иззвъня резкият сигнал за тревога, как той се хвърли към таблото за управление, как с трескава бързина се пристегна към креслото, как светлата точка на екрана пред него растеше и растеше.

А как му беше пресъхнало гърлото! И как с ужас осъзна — започна се! Поне за него — главните сили бяха все още на безопасно разстояние.

След по-малко от три секунди той или ще бъде победител, или ще се превърне в купчина пепел. Три секунди — толкова продължава боят в космоса. За това време можеш, без да бързаш, да преброиш до три, а после или си победител, или си мъртъв. Едно единствено попадение е съвсем достатъчно за малкия, едноместен, леко въоръжен и леко брониран патрулен космолет.

Докато шепнеше машинално с пресъхнали устни „Едно“, той трескаво въртеше ръчката на пулта, като се стараеше да задържи растящата точка в разграфената част на екрана. Десният му крак беше готов на педала на спусъка. Един-единствен смъртоносен залп — и или ще уцели, или не. За втори изстрел време няма.

„Две“ той не усети как се изтръгна от него. Точката на екрана вече не беше точка. Разположен на няколко хиляди мили, вражеският космически кораб се виждаше така ясно, като че ли беше на неколкостотин метра. Беше лек, бърз, патрулен космолет с почти същите размери като космолета на Боб.

Вражески патрулен космолет…

„Тр…“ кракът му вече докосна педала…

И изведнъж Пришълецът се плъзна встрани на екрана и излезе извън кръстосаните линии. Карсън сграбчи ръчката, за да го догони. За част от секундата противникът изчезна от екрана, а след това корабът на Карсън зави и Пришълецът отново се появи — Карсън го видя как се спускаше стръмно надолу към Земята. към Земята?!

Някаква оптична измама! Планетата, която заемаше целия екран, не можеше да се намира тук. Просто не беше възможно. Наоколо нямаше нито една планета по-близо от Нептун, а той беше на три милиарда мили. Плутон се намираше от другата страна на Слънцето, Което се виждаше като мъничка точица.

А как работеха системите за преследване? Те не можеха да открият никакъв предмет, пък макар и с размерите на астероид. Сигналите продължаваха да мълчат.

Това беше невъзможно — планетата беше вече на няколкостотин мили от него.

Внезапната опасност от катастрофа, го накара да забрави дори за противника. Той включи предните спирачни ракети и, като увисна на ремъците, с всички сили налегна щурвала за аварийно развръщане, като знаеше, че само пълната мощ на двигателите ще го спаси от катастрофа и че при такова натоварване той веднага ще загуби съзнание.

И сега той седеше на горещия син пясък, съвършено гол, но цял и повредим. Наоколо нямаше никакви следи нито от космическия му кораб, нито от самия Космос. Защото тази повърхнина над главата му никак не приличаше на небе.

Той стана, като залитна. Силата на тежестта беше малко по-голяма от земната. Не много.

Наоколо се простираше само равен пясък. Туктаме на групички растяха някакви хилави храсталаци. Те също бяха небесносини, но с различни оттенъци — някои бяха по-светли от пясъка, а други — по-тъмни.

Изпод най-близкия храст изкочи малко животинче, прилично на гущерче, само че имаше не четири крака, а доста повече. То също беше небесносиньо — съвсем светло небесносиньо. Като го видя, то отново се скри под храста.

Боб погледна нагоре. Като се опитваше да разбере какво всъщност е това. Не приличаше на покрив, по-скоро имаше формата на купол. Блестеше и беше трудно да го гледаш. Но едно беше сигурно — от всички страни то достигаше самия пясък.

Боб се намираше близо до центъра на купола. До най-близката стена — ако то беше стена — имаше около сто метра. Като че ли над плоската повърхност на пясъка се беше разпростряла някаква светлосиня полусфера с диаметър около двеста и петдесет метра.

И всичко беше светлосиньо с изключение на един предмет. Близо до далечния край на кръглата стена лежеше нещо червено. Беше като почти правилна кръгла топка с диаметър около метър. То беше твърде далече, за да можеш да го разгледаш подробно в синия сумрак. И все пак Карсън някак си потрепери.

Той изтри потта от челото си с опакото на дланта си.

Какво е това, кошмар ли? Такава жега, този пясък, това смътно усещане на ужас само като погледнеше червеното кълбо?

Сън ли е? Не може да бъде — не можеш да заспиш по време на космически бой.

Смъртта ли е? Не е възможно — и да съществуваше безсмъртие, в него не би могло да има светлосин пясък, светлосиня жега и аленочервен ужас.

И тогава той чу глас.

Чу го не с ушите си — гласът прозвуча в главата му. Той идваше отникъде и отвсякъде.

„Като пътувах в пространството и времето — звънеше в мозъка му, — открих две цивилизации, готови да започнат война. И която от тях да унищожи другата, няма да спечели. Тя неизбежно ще се разпадне, ще се превърне в праха, от който се е възродила, без да изпълни своето предназначение. Но това не бива да се допусне.“

„Кой… си ти?“ — Карсън не произнесе тези думи, но въпросът възникна в мозъка му.

„Няма да можеш правилно да ме разбереш. Аз съм… — гласът замлъкна, като че ли търсеше някаква дума в Карсъновия мозък, дума, която я нямаше там, която той не знаеше. — Аз съм резултат от еволюцията на толкова древна цивилизация, че нейната възраст не може да се определи с разбираемите за тебе думи. Цивилизация, която се е сляла в единно цяло, такава, каквато може да стане и твоята примитивна цивилизация… — отново пауза в търсене на думата — след много време. Същото е възможно да се постигне и от тези, които ти наричаш Пришълци. Затова аз се намесих преди началото на битката — битка толкова равностойна, че резултатът от нея ще бъде изтребването и на двете цивилизации. Една от тях трябва да оцелее. Да оцелее, за да се развива по-нататък.“

„Една от тях? — помисли си Карсън. — Моята или…“

„Аз съм в състояние да спра войната и да върна Пришълците обратно в тяхната галактика. Но те въпреки това рано или късно ще се върнат, или вие ще ги намерите. Не мога непрекъснато да съм при вас, а само постоянната ми намеса би предотвратила взаимното ви изтребване. Ето защо реших да се намеся сега. Ще унищожа една от флотите без каквито и да било загуби за другата. Така едната от цивилизациите ще оцелее.“

„Кошмар! Разбира се, че е кошмар!“ — помисли си Карсън. Но той знаеше, че не е кошмар. Всичко това беше действителност, колкото и да беше налудничаво, беше прекалено невероятно.

Той не се осмеляваше да зададе въпроса: „Кой от двамата?“ Обаче мислите му зададоха сами този въпрос.

„Ще оживее по-силният — каза гласът. — Не мога да го променя и не бих искал. Просто ще се намеся, за да бъде една истинска, а не… — отново пауза — а не Пирова победа, за да не бъде цивилизацията, която победи, сломена от успеха си.

Избрах два екземпляра — тебе и този, когото наричаш Пришълеца. Виждам, че във вашата древна история, историята на вашите междунационални войни, са известни двубои можду отделни представители на племената, които са решавали изхода на битката.

На теб и на твоя противник предстои двубой. И двамата сте голи и без оръдие, обстановката е еднакво непозната и за двамата, еднакво неприятна и за двамата. Времето е без ограничение — тук няма време. Един от вас ще победи, неговата цивилизация ще оцелее.“

— Но… — Карсън сам не знаеше какво иска да каже, когато гласът го прекъсна:

„Това е справедливо. Условията са такива, че решаващо ще бъде не случайното физическо превъзходство. Между вас има бариера, ще разбереш. Умът и мъжеството ще бъдат по-важни от силата. Особено мъжеството и жаждата за живот.“

— Но докато това стане тук. нашите космически кораби…

„Не, вие сте в друго време и в друго пространство. Докато сте тук, в познатия ви свят времето ще стои неподвижно. Виждам, че ти си мислиш истина ли е всичко това? И да, и не. Но за тебе в момента е истина. И ако умреш, ще умреш в действителност. А твоята смърт ще бъде краят на цялата ви цивилизация. Сега знаеш достатъчно.“

Гласът млъкна.

Карсън отново остана сам. Не, не съвсем — вдигна глава и видя, че червеният предмет, това страшно кълбо, което той вече знаеше, че е Пришълецът, се търкаля към него.

Търкаля се.

Като че нямаше нито ръце, нито крака, никакви външни издатини. То се търкаляше по светлосиния пясък, подобно на живачна капка, а пред него се разливаше вълна на умопомрачителна, страшна ненавист.

Карсън се огледа. На няколко фута от него на пясъка имаше някакъв камък — единственото, което можеше да мине за оръжие. Камъкът не беше голям, но имаше остри ръбове, като на парче кремък. И той наистина приличаше на светлосин кремък.

Карсън сграбчи камъка и приклекна, готов да отблъсне нападението. Противникът се приближаваше — движеше се по-бързо, отколкото Карсън можеше да бяга.

Нямаше време да мисли как да се бие с него, пък и как би могъл да си представи сражението със същество с неизвестна сила, непонятно устройство, непознат начин на борба?

Десет метра. Пет и тук то се спря.

Или по-скоро нещо го спря. Предната му част изведнъж се сплеска, като че ли се натъкна на невидима стена. То даже отскочи назад:

После отново се търкулна напред, но вече по-бавно и по-внимателно: И пак се спря на същото място. Опита се и на друго място — със същия резултат.

Между тях имаше някаква бариера. Карсън си спомни: „Решаващо ще бъде не случайното физическо превъзходство. Между вас има бариера.“

Разбира се, това беше някакво силово поле. Не като полето на Нетци, което познаваха на Земята — то присветваше и припукваше. А това беше невидимо и не издаваше никакви звуци.

Бариерата минавше от единия до другия край на обърнатата полусфера. Нямаше нужда Карсън да се убеждава сам в това — направи го Пришълецът. Той се изтърколи по цялата дължина на бариерата, без да намери пролука.

Карсън направи няколко крячки напред. Като протягаше пред себе си лявата си ръка и наи-после докосна преградата. Тя беше гладка, еластична и приличаше повече на гума, отколкото на стъкло. Беше и топла, но не колкото пясъка под краката му. И беше съвършено невидима.

Той хвърли камъка и се опря на преградата с двете си ръце. Тя като че ли малко поддаде. Но нищо повече, даже и когато Карсън натисна с цялото си тегло. Приличаше на стомана, покрита с гума. Донякъде еластична, а всъщност невероятно твърда.

Той се повдигна на пръсти, но бариерата беше навсякъде докъдето стигаше.

Пришълецът вече се връщаше, след като беше стигнал до края на арената. На Карсън отново му се зави свят и му прилоша. Той отстъпи една крачка от бариерата. Пришълецът не се спря.

Докъде ли се простира преградата надолу? Карсън коленичи и започна да разрива пясъка. Той беше лек, пухкав, копаеше се лесно. Карсън изкопа яма, дълбока два фута, а бариерата си беше там.

Пришълецът отново се търкаляше към него. Явно никъде не беше намерил проход.

„И все пак трябва да има начин да се премине през бариерата — помисли си Карсън. — Ние някакси трябва да се доберем един до друг. Иначе целият дуел е безсмислен.

Но не бива да се бърза. Най-напред трябва да се опита още нещо.“

Пришълецът беше се върнал и беше спрял на два метра от Карсън. Струваше му се, че го разглежда, въпреки че Карсън не можа да открие у него никакви органи на осезание. Нищо, което да напомня за очи, уши или дори уста. Впрочем на повърхността на кълбото той забеляза няколко вдлъбнатини и точно в този момент от тях внезапно се подадоха две пипала, които потънаха в пясъка, като че ли изпробваха плътността му. Пипалата бяха с диаметър около един дюйм и дълги фут и половина. Когато не бяха нужни, те се прибираха във вдлъбнатините — например, когато Пришълецът се търкаляше. Очевидно те не участвуваха в неговия начин на придвижване. Доколкото Карсън можеше да прецени, Пришълецът се търкаляше, като изменяше центъра на тежестта си, макар че не беше ясно как го прави.

Той потрепери при вида му. Това беше същество, което беше ужасяващо чуждо на всички форми на живот, открити досега на планетите на Слънчевата система. И инстинктивно почувствува, че разумът на това същество е също така чужд на всичко земно, както и организмът му.

И все пак трябваше да опита. Ако съществото не притежаваше телепатични способности, опитът беше обречен на неуспех. На Карсън му се струваше, че ги има. Във всеки случай излъчваше силно доловима вълна — вълна на ненавист около себе си. а щом е така, може би четеше и мисли.

Карсън вдигна камъка — своето единствено оръжие. След това демонстративно го хвърли на земята и протегна напред празни ръце с дланите нагоре. Той заговори, макар че знаеше, че думите му ще останат неразбираеми за това същество, но си помисли, че така ще му бъде по-лесно да се съсредоточи върху мислите, които искаше да предаде.

— Хайде да сключим мир — каза той и гласът му прозвуча странно в тишината. — И двамата разбрахме какво ще стане, ако нашите цивилизации продължат да воюват помежду си: резултатът ще бъде изтребване на едната и деградация на другата. От това, как ще завършим ние тук, зависи изходът на сражението. Не е ли по-добре да сключим мир — вие да останете в своята галактика и ние в нашата?

Карсън изключи всичките си мисли, за да приеме отговора. И той ме се забави. Той се стовари върху него с твкава сила, че Карсън се залюля. Дори отстъпи няколко крачки в ужас от силата и дълбочината на тази ненавист, на този стремеж към унищожение, който се разкри пред него чрез предадените от Пришълеца образи. Мислите му се предаваха не с членоразделни думи, а с вълни на дива ярост. За миг, който му се стори цяла вечност. Карсън се бореше със силата на тази омраза, като се опитваше да я прочисти от разума си и да прогони чуждите мисли, които бяха нахлули в главата му. Повдигна му се.

Разумът му малко по малко се освободи, като на човек, събуждащ се от кошмар, постепенно разкъсващ въображаемите нишки, с които е бил омотан. Карсън все още се задъхваше и усещаше слабост, но вече можеше да мисли.

Той стоеше загледан в Пришълеца, който през цялото време не помръдна, докато този дуел, почти спечелен от него, се разиграваше. След това се търкулна встрани до най-близкия син храст. От вдлъбнатините излязоха три пипала. Които започнаха да изследват храста клонче по клонче.

— Добре — каза Карсън, — щом искаш война, нека бъде воина. Той даже успя да се усмихне криво.

— Ако те разбрах правилно, мирът не те задоволява.

Като не успяваше да се въздържи от красивата фраза, добави:

— Война — не на живот, а на смърт!

Но в абсолютната тишина думите му прозвучаха глупаво — самият той даже го почувствува. И разбра, че войната ще бъде действително не на живот, а на смърт. И неговата смърт — или смъртта на това кръгло същество — ще означава смъртта на цяла цивилизация. Ако той претърпи поражение, резултатът ще бъде гибелта на човечеството.

При тази мисъл го обхвана страх. Знаеше със сигурност, че който е организирал двубоя, му каза истината за намеренията и възможностите си.

Бъдещето на човечеството зависи от него. Ужасно беше само да се помисли, той прогони тази мисъл. Трябваше да мисли за предстоящите неща.

Не може да няма някакъв начин да се проникне през бариерата — или да убиеш през нея.

С телепатия? Надяваше се, че не, защото телепатичните способности на Пришълеца превъзхождаха човешките. А може пък да не ги превъзхождаха? Нали той успя все пак да изгони от главата си мисълта за Пришълеца. А самият Пришълец? Ако той има по-силна способност да предава своите мисли, не го ли прави това по-уязвим за чуждите?

— Умри — помисли си той, — сега ще умреш. Ти умираш. Ти…

Той опита няколко пъти различни варианти, опита да предава дори и образи. Пот се стичаше по челото му, цял трепереше от напрежение. Но Пришълецът продължаваше да опипва храста — всичко това не му направи по-силно впечатление. отколкото ако Карсън би му издекламирал таблицата за умножение.

Нищо не излезе.

От горещината и от голямото психическо напрежение той отново почувствува слабост и виене на свят. Седна на пясъка да си почине и се зае да изучи Пришълеца. Може пък така да успее да открие неговите силни и слаби страни, да узнае за него нещо такова, което би му помогнало, когато се стигне до ръкопашен бой.

Пришълецът чупеше клончета. Карсън внимателно го следеше. Като се мъчеше да определи какви усилия са му нужни за това. „Трябва да си намеря такъв храст и на моята страна — помисли си той — да си начупя и аз такива клончета и да сравня силата на ръцете си с пипалата.“

Клончетата се чупеха трудно. Пришълецът доста се потруди над тях. Всяко пипало накрая се раздвояваше, Като образуваше два пръста с нокти. Ноктите изглеждаха не много опасни. Не по-опасни от човешките, ако им позволиш да израстат достатъчно.

Не, общо взето, няма да е така трудно да се справи с него. Разбира се, ако тези храсти не бяха много жилави. Карсън се огледа и видя близо до себе си точно същия храст. Протегна ръка и отчупи едно клонче. То се оказа крехко и се чупеше лесно. Разбира се. Пришълецът би могъл нарочно да скрива силата си, но едва ли.

От друга страна, къде са уязвимите му места? И как, ако имаше възможност, човек би могъл да го убие? Той отново започна да изучава противника си. Обвивката му изглеждаше доста здрава. Ще му трябва някакво остро оръжие. Карсън отново вдигна камъка. Той беше около дванайсет дюйма дълъг, тесен и с един остър край. Ако успееше да го заостри като кремък, щеше да стане съвсем приличен нож.

Пришълецът продължаваше да изследва храстите. Той се търкулна до най-близкия храст от друг вид. Изпод него изскочи светлосин многокрак гущер — точно такъв, какъвто Карсън беше видял от своята страна.

Пипалото ма Пришълеца се метна във въздуха, улови гущера и го вдигна. Друго пипало започна да къса краката му — спокойно и равнодушно, като че ли бяха клонки. Гущерът панически се блъскаше, като издаваше резки писъци — първият звук, който Карсън чу тук, с изключение на собствения си глас.

Той потрепери, искаше му се да извърне поглед. Но си наложи да гледа — всичко, което узнае за Пришълеца, може после да се окаже полезно. Полезно можеше да бъде дори да наблюдава тази ненужна жестокост. Просто щеше да е приятно да унищожи противника си, ажо успее.

Затова той сдържа отвращението си и продължи да еледа как Пришълецът разкъсва гущера на парчета. Но се зарадва, когато гущерът, на който бяха откъснати половината крака, замлъкна, престана да се блъска и увисна мъртъв в пипалата на Пришълеца.

Той не се опита да откъсне останалите му крака и пренебрежително хвърли тялото му към Карсън. Мъртвото животно падна в краката на човека.

Той премина бариерата! Значи бариера вече няма!

Карсън светкавично скочи. Като стискаше здраво в ръката си камъка, и се хвърли напред. Сега ще го нареди! Щом няма бариера…

Но тя беше на мястото си. Той се убеди в това от собствения си горчив опит, като удари главата си в нея и едва не загуби съзнание. Карсън падна назад.

Когато отново седна, като разтърсваше замаяната си глава, той забеляза, че нещо лети към него и за да го избегне, легна на пясъка. Така спаси тялото си, но усети остра болка в левия глезен.

Той се дръпна назад, Като не обръщаше внимание на болката, и се изправи на крака. Сега видя, че беше ударен от камък, а Пришълецът вече вдигаше друг, който държеше с две от пипалата си.

Камъкът полетя към Карсън, но той го избегна с лекота. Очевидно Пришълецът не можеше да хвърля силно и надалече. Първият път беше уцелил само защото Карсън седеше неподвижно и не го виждаше.

Като се отърва от слабо запратения втори камък, Карсън хвърли по Пришълеца своя камък, които все още беше в ръката му. Той изведнъж се зарадва, като си помисли: „Струва си усилието, ако камъните могат да преминават бариерата. Човек със здрава ръка и точно око…“

Нямаше начин да пропусне трифутова мишена от четири метра и той не я пропусна. Камъкът прелетя точно и силно — няколко пъти по-бързо от тези. хвърлени от Пришълеца. Той уцели центъра, но за нещастие не с острия край.

И все пак уцели — чу се тежък удар и Пришълецът го почувствува. В този момент той търсеше друг камък, но сега се отказа и се затъркаля назад. През това време, докато Карсън се готвеше за ново нападение. Пришълецът вече се намираше на четиридесет метра от бариерата и продължаваше да отстъпва.

Вторият път Карсън не уцели, а третият камък изобщо не достигна мишената. Пришълецът беше извън обсега му — във всеки случай за достатъчно тежък камък, който би могъл да му навреди.

Карсън се усмихна. Беше спечелил този рунд. Ако не се смята…

Той се наведе да види какво става с крака му и усмивката изчезна от устата му. Острият ръб на камъка му беше направил дълбока рана с дължина няколко дюйма. Тя кървеше силно, макар че по всяка вероятност артерията не беше засегната. Ако кръвта спре сама, всичко е наред. Ако не — работата е лоша.

Но сега беше нужно да се занимае с нещо по-важно от раната. С устройството на бариерата.

Той отново се приближи до нея, протегнал ръце напред. Напипа я и като се опираше в нея с една ръка, хвърли шепа пясък. Пясъкът премина, а ръката му — не.

Органична и неорганична материя? Не, защото мъртвият гущер премина бариерата, а гущерът, макар и мъртъв, е органична материя. А растение? Отчупи едно клонче и го хвърли оттатък. То премина, но когато до преградата стигна ръката, която го държеше, тя се спря.

Значи Карсън не може да мине. Пришълецът — също. А камъните, пясъкът и мъртвият гущер…

А жив гущер? Той се зае да залови някакъв под храстите и скоро успя. Внимателно го хвърли към бариерата, но той се удари в нея и побягна по синия пясък.

Това явно даде окончателния отговор. Преградата беше за живите същества. Мъртвите и неорганичните същества можеха да преминат.

Като го установи, Карсън отново се зае с ранения си крак. Кръвта беше намаляла — значи не му беше нужен турникет. Но трябваше да намери вода, да измие раната При мисълта за вода, той усети, че е страшно жаден. Ако битката продължи, рано или късно ще трябва да намери вода.

Като накуцваше леко, започна да обикаля своята половина от арената. Подпираше се в бариерата с една ръка и достигна полукръглата стена. Отблизо тя изглеждаше сивосинкава — а на пипане беше точно същата като преградата.

За всеки случай Карсън хвърли през нея шепа пясък — той премина и се разпръсна. Значи полукръглата стена е също силово поле. Но плътно, а не прозрачно като бариерата.

Той тръгна покрай стената, докато не стигна до другия й край, а след това край бариерата се озова на мястото, където беше в началото.

Нямаше и следа от вода.

Разтревожен, той започна да кръстосва на зигзаг своята част от арената, като я разглеждаше внимателно.

Вода нямаше. Светлосин пясък, светлосини храсти, непоносима горещина. И нищо повече.

„Сигурно ми се струва, че толкова страдам от жажда — Каза си той. — Колко време е минало?“ Разбира се, по неговите мерки за пространство и време — никакво. Нали му беше казано, че докато е тук, времето няма да тече. Но жизнените процеси в организма му протичат и тук. Колко ли време е минало все пак?

Може би три-четири часа. Във всеки случай не толкова много, че да трябва така силно да го мъчи жаждата.

А изпитваше страшна жажда. Гърлото му беше пресъхнало. Дали горещината не е виновна? А беше наистина горещо — сигурно имаше 56 градуса. Суха жега, без никакво движение на въздуха.

Като завърши безплодната обиколка на своите владения, той беше съвсем измъчен и куцаше силно.

Погледна към неподвижно стоящия Пришълец и си помисли: „Надявам се, че и на него му е така тежко. И сигурно е така. Нали ни казаха, че тукашната обстановка е еднакво непозната и неприятна и за двама ни. Може пък на планетата на Пришълците нормалната температура да е 90 градуса. Възможно е тук, където Карсън бавно се пържи, Пришълецът да замръзва.“

А може пък въздухът да е прекалено плътен за Пришълеца, тъй както беше прекалено разреден за Карсън. След разходката той направо се задъхваше. А сега се сети, че въздухът тук не е по-плътен, отколкото на Марс.

И никаква вода.

Това означаваше, че времето за борба беше ограничено — във всеки случай — за него. Ако не намереше начин да проникне през бариерата и да убие врага си, оставайки от своята страна — рано или късно щеше да умре от жажда.

Карсън разбра, че трябва да бърза. Но преди това си наложи да седне, за да почине малко и да помисли.

Какво да направи? Нищо. А работа имаше много. Ето например — различни видове храсти. Не изглеждат кой знае как, но трябваше да ги проучи. После — кракът — и с него трябва да се направи нещо, макар и без вода. Да си подготви боеприпаси от камъни. Да си намери камък, от който би могъл да си направи хубав нож. В това време кракът го заболя силно и той реши да започне с него. Един от храстите имаше листа или нещо подобно на листа. Откъсна една шепа и реши да рискува — с тях избърса пясъка, мръсотията и съсирената кръв, а след това направи компрес от свежи, пресни листа и ги привърза към крака с мустачки от същия храст.

Тези мустачки се оказаха неочаквано здрави. Бяха тънки, но еластични и жилави и той не можеше да ги скъса, както и да се опитваше. Наложи се да ги среже с острия край на синия камък. По-дебелите стигаха цял фут дължина и той запомни за всеки случай, че те биха му послужили за въженце, ако ги навърже по няколко едно до друго. Може пък да му потрябва въже.

После продължи да изследва храстите. Оставаха му още три вида. Едните храсти бяха без листа, сухи, крехки, приличаха на спаружени степни треви. Другите бяха меки и се късаха като изгнили. Биха послужили за чудесен прахан за огън. Третите бяха най-големи и приличаха на дървета. Имаха нежни листа, които се свиваха при докосване, стъблата им, макар и къси, бяха здрави.

Беше много горещо. Непоносимо горещо.

Карсън се приближи до оградата, като куцаше силно, за да провери дали тя още съществува. Бариерата беше на мястото си.

Известно време той стоя и гледа Пришълеца. Кълбото се намираше на безопасно разстояние от преградата и правеше нещо, като се търкаляше назад-напред. Карсън не можа да види какво правеше. По едно време то се спря, приближи се малко и като че ли се втренчи в Карсън. Той отново трябваше да се пребори с пристъпа на отвращение. Хвърли камък по Пришълеца, който отстъпи, и продължи да се занимава със своята неразбираема работа.

Поне можеше да го държи на растояние.

„Като че ли има голямо значение“ — помисли си той с горчивина. Все пак той използува следващите два часа, за да събира камъни с подходящ размер, като ги подреждаше в акуратни купчини близо до бариерата.

Гърлото му гореше. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за вода.

Но му се налагаше. Трябваше да измисли как да проникне през бариерата, как да се добере до това същество и да го убие, преди горещината и жаждата да са убили него самия.

И в двата си края преградата завършваше в стена. А нагоре и надолу?

Известно време съзнанието на Карсън беше замъглено и той въобще не знаеше как да разбере това. Седеше неподвижен на светлосиния пясък (а как седеше — не си спомняше), гледаше разсеяно как някакъв светлосин гущер прибягваше между храстите.

Карсън му се усмихна. Изглежда, че в главата му не всичко беше в ред, защото изведнъж си спомни разказите на старите марсианци преселници: „… и скоро ще ти стане толкова самотно, че ще започнеш да говориш с гущерите, а ще дойде време и те да ти отговарят…“

Разбира се, той трябваше да мисли как да убие Пришълеца, но вместо това се усмихна на гущера и каза:

— Здравей!

Гущерът се доближи до него.

— Здравей! — му отговори.

Карсън се вцепени от изненада, но бързо дойде на себе си и започна гръмко да се смее. И смехът не му причиняваше болка — гърлото му не беше пресъхнало дотолкова.

А защо пък не? Защо съществото, което е създало толкова кошмарно място, де няма чувство за хумор? Говорещи гущери, които владеят родния ти език — не е ли трогателно?

Той се усмихна на гущера и каза:

— Ела тук!

Но гущерът се обърна и избяга между храстите.

Той отново усети жажда.

А трябва да направи нещо. Не можеше да победи просто като седи и се предава на отчаянието. Трябва! Но какво?

Трябваше да проникне през бариерата. Не можеше да мине през нея, не можеше и да я прескочи. А ако се опита да мине под нея? Нали и без това, за да намери вода, трябва да копае. С един куршум — два заека.

Като пренебрегваше болката, Карсън се приближи до преградата и започна да копае пясъка с голи ръце. Беше бавна, трудна работа: пясъкът се сриваше и колкото по-надълбоко копаеше, толкова по-широка трябваше да бъде ямата. Не знаеше колко часове са минали, но на дълбочина четири фута опря в скала. А тя беше съвършено суха. И нямаше никакви признаци за наличие на вода.

А силовото поле стигаше до скалата. Всичко беше напразно. И вода нямаше. Нищо нямаше.

Той изпълзя от ямата и легна на пясъка, като се задъхваше. После повдигна глава да види какво прави Пришълецът. Сигурно правеше нещо.

Така си и беше. Той майстореше нещо от клончетата на храсталака, като ги връзваше с тънки мустачки. Почти квадратно, странно съоръжение с височина около четири фута. Карсън се изкачи на купчината пясък, която беше изкопал, за да го разгледа по-добре. В задния край стърчаха два дълги лоста, единият от които завършваше с вдлъбнатина, която приличаше на чашка. „Прилича на някакъв катапулт“ — помисли си Карсън.

И наистина Пришълецът сложи в чашката един тежък камък, повдигна с едното си пипало другия лост, след това леко завъртя приспособлението, като че ли се целеше, а после лостът с камъка отскочи нагоре и напред.

Камъкът прелетя няколко метра над главата на Карсън, толкова високо, че той даже не се наведе, но като видя докъде е стигнал, подсвирна. Той не би могъл да хвърли камък дори и наполовината на такова разстояние. И дори да отстъпеше до най-задния край на своите владения, ако Пришълецът преместеше приспособлението до самата ограда, камъкът щеше да го настигне.

Над Карсън — вече по-близо — прелетя още един камък.

„Това е опасно“ — реши той.

Трябваше да се направи нещо.

Като се движеше на зиг-заг покрай бариерата, за да не може катапултът да го вземе на прицел, той хвърли по него няколко камъка. Но разбра, че няма смисъл. Можеше да хвърли само малки камъчета толкова далече. И ако уцелеше машината, те отскачаха от нея, без да й навредят. А Пришълецът на такова разстояние без усилие избягваше камъните, Които падаха около него.

Ръката го заболя от умора. Цялото му тяло беше изтощено. Ако можеше само малко да си почине и да не трябваше на всеки трийсет секунди да избягва снарядите. Като залиташе, той отстъпи към задната стена. Но и това не го спасяваше. Камъните долитаха и тук, само че по-рядко, защото механизмът на катапулта трябваше да се наглася по-прецизно.

Отново се промъкна към бариерата. Падна няколко пъти и с мъка се изправяше. Знаеше, че силите му са към края си. И все пак не можеше да спре, докато не извади от строя проклетата машина. Само малко да задреме и повече никоге нямаше да се събуди.

У него проблесна идея след поредния изстрел на катапулта. Снарядът попадна в една от купчините от камъни, които той беше натрупал покрай бариерата, и от удара изскочи искра.

Искра. Огън. Първобитните хора са палили огън от искрите. Ако може да използува сухите храсти за подпалки…

За щастие имаше такъв храст съвсем близо. Той го начупи, доближи го до купчината камъни и търпеливо започна да удря камък по камък, докато една искра попадна върху подобната на прахан дървесина. Дървото се разгоря толкова бързо, че пламъкът опърли веждите му и превърна клонките в пепел за няколко секунди.

Но сега вече той знаеше какво да прави. И малко по-късно, пог прикритието на купчината пясък, изваден от ямата, гореше мъничък огън. По пътя той събра няколко меки клончета, а огънят можеше да се поддържа и с другите храсти, които също горяха, само че по-бавно.

Жилавите мустачки, които приличаха на въжета, почти не горяха. С тях можеше да направи запалителни снаряди. Трябваше само да оплете една топка от клончета с малък камък вътре за тежест и всичко да свърже с мустачките, а после да замахне по-силно.

Приготви си около половин дузина такива снаряди, запали и хвърли първия. Не уцели и Пришълецът бързо започна да отстъпва, като влачеше след себе си машината. Но Карсън беше нащрек и хвърли още няколко снаряда един след друг. Четвъртият изстрел беше точен. Противникът напразно се опитваше да угаси разрастващия се пламък, като го засипваше с пясък. Ноктестите пипала не му помагаха особено. Катапултът изгоря.

Пришълецът застана на безопасно разстояние от огъня и отново съсредоточи вниманието си върху Карсън. И пак човекът беше залян от вълна на ненавист и отвращение, но по-слаба — или Пришълецът беше отслабнал, или Карсън вече знаеше как да се защищава.

Той се оплези на Пришълеца и го прогони с камъни на безопасно разстояние. Противникът се търкулна към задната част на своята половина и отново започна да събира клончета. Изглеждаше, че мисли да прави нов катапулт.

Карсън за стотен път провери дали преградата е на мястото си и изведнъж установи, че е седнал на пясъка до самата бариера, толкова отслабнал, че не може да стане. Усещаше пулсираща болка в ранения си крак, а жаждата во мъчеше все по-силно и по-силно. Но това беше нищо в сравнение с налегналото го пълно изтощение.

И жега.

Ето така сигурно изглежда адът — помисли си той. Адът, в който са вярвали в древността. Макар че не виждаше особен смисъл, той се стараеше да не заспива — все едно нищо не можешв да направи, докато съществуваше непроходимата преграда и Пришълецът стоеше далеч при задната стена.

Но не можеше да няма начин! Карсън се опита да си спомни какво беше чел в книгите по археология за това, как са воювали някога преди появата на металите и пластмасите. Първото оръжие е бил камъкът за мятане. Е, вече го имаше. Единственото усъвършенствуване на такъв вид оръжие беше катапултът, от рода на този, който беше построил Пришълецът. Но Карсън никога нямаше да може да го направи — храстите имаха само малки клончета, дълги не повече от фут. Разбира се, може да се измисли нещо от тях, но затова биха му трябвали няколко дни, а вече беше останал съвсем без сили.

Няколко дни? Но противникът го беше построил.

Нима са минали няколко дни? Карсън се сети, че Пришълецът има много пипала и благодарение на тях може да работи по-бързо.

Освен това катапултът няма да реши изхода на борбата. Трябва да измисли нещо по-добро.

Лък и стрели? Но! Беше пробвал да стреля с лък и знаеше, че няма да му помогне. Дори да имаше съвременен спортен лък за точна стрелба. А с примитивния лък, който можеше да изработи тук, едва ли щеше да стреля по-далеч, отколкото хвърляше камъни, и нямаше да бъде толкова точно.

Копие? Ставаше. Безсмислено беше да го хвърля, но то щеше да му послужи при ръкопашен бой — ако се стиснеше дотам.

И освен това щеше да има някакво занимание. Да го откъсне от кошмарните мисли, които витаят из главата му. Време е да направи усилие, да си спомни защо е тук, защо трябва да убие Пришълеца.

За щастие беше легнал близо до една купчина камъни. Прехвърли ги, докато намери парче от камък, което приличаше на острие на копие. С друг, по-малък камък започна да го оформя, като се стараеше да го заостри там, че като се забие, да не може да излезе обратно.

Нещо подобно на харпун? Заслужава си — помисли си той. За такова налудничаво сражение харпунът е за предпочитане пред копието. Ако уцели Пришълеца и към харпуна е завързано въженце, ще може да го изтегли до бариерата — и тогава дори и ръцете му да не могат да я прехвърлят, каменното острие на ножа ще го направи.

Дръжката го затрудни повече от острието. Като усука четири от най-дебелите стебла на храстите и ги върза с тънки, но здрави мустачки, той направи здрава дръжка, дълга около четири фута, и завърза за края й каменното острие. Изглеждаше грубо, но надеждно.

А сега — въженцето. Оплете го от тънки, здрави мустачки. Въженцето беше леко, дълво около двайсет фута и изглеждаше слабо. Но той знаеше, че ще издържи тежестта му. Единия край завърза за дръжката на харпуна, а другия — усука около дясната си китка. Сега като хвърли харпуна през бариерата, ако не уцели, поне можеше винаги да го изтегли обратно.

Като завърза и последния възел и вече нямаше какво да прави, усети, че горещината, умората, болката в краката и страшната жажда го събориха със стократна сила.

Опита се да стане да види какво прави Пришълеца и разбра, че не може да се изправи на крака. При третия опит се изхитри да коленичи и отново се стовари на пясъка.

„Трябва да поспя — помисли си той — ако в момента се стигне до борба, няма да мога да направя нищо. Ако знаеше. Пришълецът щеше да дойде сега и да ме убие. Трябва малко да си почина.“

Като се преборваше с болката, той с мъка изпълзя по-далече от преградата.

Нещо тупна на пясъка наблизо и го събуди от ужасния, объркан сън, като го върна към още по-ужасната реалност. Отвори очи и отново видя синьото сияние над синия пясък.

Колко ли време беше спал? Минута, две?

До него, вече по-близо, падна още един камък и го засипа с пясък. Той се подпря на ръце, седна, обърна се и видя Пришълеца до самата бариера, на двайсет ярда от себе си.

Щом като Карсън седна, противникът побърза да се изтърколи по-далече и се спря чак при задната стена. Карсън разбра, че е заспал много рано, докато е бил още в обсега на камъните, хвърляни от врага. А кълбото, като го видя да лежи неподвижно, се осмели да се приближи до границата и да хвърля камъни по него. За щастие то не знаеше за безсилието на Карсън — иначе щеше да остане на мястото си и да продължи да го обстрелва.

Дълго ли беше спал? Сигурно не, защото се чувствуваше точно така, както и преди. Силите му не се възвръщаха и жаждата не се усилваше — нямаше никаква разлика. Вероятно бяха минали само няколко минути.

Той отново запълзя, като си налагаше този път да се придвижи все напред и напред, докато безцветната непрозрачна външна стена на арената не застана на метър от него, И тогава отново заспа…

Когато се събуди, нищо не беше се изменило наоколо, но този път знаеше, че е спал дълго.

Първото чувство, което изпита, беше, че гърлото му е пресъхнало, а езикът — подпухнал.

Докато идваше бавно в съзнание, той усети, че нещо не беше в ред. Умората вече не го мъчеше така. Но болката беше непоносима. И когато се размърда, разбра, че тя идваше от крака му.

Надигна глава и погледна. Кракът му под коляното беше отекъл ужасно и възпалението пълзеше към средата на бедрото. Мустачките на растенията, с които беше завързал компреса от листа върху раната, сега се бяха впили дълбоко в подутия крак. Невъзможно беше да пъхне ножа под тях. За щастие последният възел се намираше върху коляното отпред, където влакната не се бяха впили така дълбоко. Развърза ги, като събра всичките си сили.

Като хвърли поглед под превръзката, видя най-лошото, което моЖеше да бъде. Гангрена, ужасяваща и пълзяща нагоре.

Без лекарства, без бинтове, даже без вода, нищо не можеше да направи.

Освен да умре, когато възпалението обхване цялото му тяло.

Сега разбра, че няма надежда. Беше победен.

И заедно с него — цялото човечество. Докато той умира тук, в неговия свят ще умрат всичките му приятели, всички хора. Земята и нейните колонии на планетите ще бъдат притежание на чуждите на всичко земно Пришълци. На кошмарните, нечовешки създания, които си доставят удоволствие, като разкъсват живи същества.

Тази мисъл му вдъхна смелост и той запълзя напред към бариерата, като почти не виждаше от болка. Сега вече не на колене, а като се влачеше, избутвайки се с крака и ръце.

Оставаше му шанс едно на милион, когато стигне до бариерата, да намери сили да хвърли харпуна си един единствен път и да уцели, ако — още един път едно на милион — Пришълецът беше близо до преградата. Или ако я няма.

Стори му се, че докато стигна до нея, са минали години. Бариерата си беше там. Толкова непроходима, колкото си беше и преди.

И Пришълецът не беше близо. Като се повдигна на лакти, Карсън го видя в задната част на арената — беше зает с построяването на дървената рамка, която беше готовото до половина копие на унищожения от Карсън катапулт.

Пришълецът се движеше бавно — явно той също беше отслабнал. Карсън си помисли, че на врага едва ли ще му дотрябва вторият катапулт. Мислеше си, че сигурно ще умре преди той де го завърши.

Ако успееше да го примами близо до преградата, докато е още жив… Карсън замахна и се опита да извика, но от изсъхналите му устни не излезе нито звук. Само да можеше да проникне през бариерата…

Изглежда, че за известно време беше престанал да се владее, защото се видя, че в напразната си ярост барабани с юмруци по бариерата. Наложи си да спре и да звтвори очи, като се опитваше да се успокои.

— Здрасти — произнесе някакво тънко гласче. То приличаше на гласа на…

Карсън отвори очи и се обърна. Наистина беше гущерче.

„Върви си — искаше да каже той. — Върви си. Всъщност ти не съществуваш, а ако съществуваш. не можеш да говориш. Пак ми се привижда.“

Но не можа да каже нищо — устата и гърлото му бяха съвършено сухи. Той отново затвори очи.

— Боли — Каза гласчето. — Убий! Боли. Убий! Хайде!

Отново отвори очи. Десетокракото синьо гущерче още беше тук. То изтича покрай бариерата, после се върна, пак притича и пак се върна.

— Боли — Каза то. — Убий! Хайде!

И отново притича, после пак се върна. Явно искаше Карсън де го последва покрай преградата.

Той отново затвори очи. Гласът не млъкваше. Повтаряше все тези три безсмислени думи. И всеки път, като отваряше очи, виждаше гущера да притичва и да се връща.

— Боли, убий! Хайде!

Карсън простена. Проклетото животно няма да го остави на мира, докато не го последва. Той пропълзя след него. Чу нещо друго — тънък писък, Който се усилваше.

Нещо лежеше на пясъка, като се гърчеше и извиваше. Нещо малко и светлосиньо, прилично на гущер…

Изведнъж разбра, че това е гущерът, на който Пришълецът късаше краката. Беше толкова отдавна. Но животното беше живо, беше дошло на себе си и сега, като пищеше, се гърчеше в агония.

— Боли — каза другият гущер. — Боли. Убий! Убий!

Карсън разбра. Извади каменния нож и уби осакатеното животно. Живият гущер бързо изчезна.

Той се обърна към преградата. Като се подпираше на нея с ръце и лице, той наблюдаваше как в далечината Пришълецът майстореше своя катапулт.

„Ех, ако можех да се добера до него — мислеше си той. — Ако можех да се прехвърля от другата страна. Все още бих могъл да победя. Изглежда, че той също е отслабнал. Бих могъл…“

И отново у него се надигна черна безнадеждност. Волята му отстъпи пред болката и той реши, че е по-добре да умре. Завидя на гущера, когото току-що беше убил. И който нямаше де страда повече. А неговите мъки щяха да продължат още — може би часове, може би дни — докато не умре от отравяне на кръвта.

Ако можеше с този нож да се..,

Но знаеше, че няма да го направи. Докато е жив, има поне шанс — едно на милион.

Натискаше бариерата с всичките си сили, като че ли искаше да я отблъсне от себе си. Забеляза колко тънки и костеливи са станали ръцете му. Навярно той се намираше тук вече много дни.

Колко ли му остава да живее? Колко ли време може да издържи при тази горещина, жажда и болка?

По едно време беше близо до истерия, след това дойде дълбокото спокойствие, а с него — потресаваща мисъл.

Гущерът, когото току-що беше убил. Той е пресякъл бариерата, докато е бил жив! Нали се намираше откъм страната на Пришълеца — той му откъсна краката и презрително го беше захвърлил насам през бариерата. Карсън беше помислил, че е преминал, защото е мъртъв.

Но гущерът е бил жив! Бил е само в безсъзнание.

Живият гущер не може да премине бариерата, но ако е в безсъзнание — може. Значи преградата е непроходима не за живата материя, а за мислещата материя.

С тази мисъл Карсън припълзя покрай бариерата, за да направи последен отчаян опит. Надеждата беше толкова нищожна, че само умиращ би могъл да се хване за нея.

Няма смисъл да преценява шансовете за успех, защото ако се откаже от този опит, те са равни на нула.

Довлече се до високата около четири фута и половина купчина от пясък, която беше изкопал, като се питаше колко ли отдавна е било, когато се беше опитвал да премине под преградата или да намери вода.

Купчината беше до самата бариера — единият й склон наполовина се прехвърляше от другата страна.

Като взе един камък от съседната купчина, той се покатери на хълмчето. Прехвърли се през върха му и се излегна, като се опираше на бариерата по такъв начин, че ако тя изведнъж изчезнеше, той да се търкулне по склона във вражеската територия.

Провери дали ножът е на мястото си, удобно ли е хванал с лявата си ръка харпуна и дали въженцето е завързано здраво към него и към китката му.

След това вдигна с дясната си ръка камъка, с който искаше да се удари по главата. Налагаше се да разчита на късмета си — ударът трябваше да бъде достатъчно силен, че да загуби съзнание, но не задълго.

Чувствуваше как Пришълецът го следи, ще види как той ще се търкулне през бариерата и непременно ще се приближи да види каква е работата. Карсън се надяваше, че той ще го помисли за мъртъв. Може би врагът е стигнал до същия извод за преградата, до който навремето беше стигнал той самият. Но Пришълецът ще бъде внимателен и няма да се приближи веднага. Карсън ще има известно време.

Той нанесе удара…

Събуди се от болка. От внезапна, рязка болка в бедрото, която не приличаше на пулсиращата болка в главата и в крака. Беше обмислил всичко предварително, предвидил беше и тази болка, даже се надяваше на нея, за да се събуди, без да се издаде с движение.

Като лежеше неподвижно, той лекичко отвори очи и видя, че предположенията му са правилни. Пришълецът се приближаваше. Беше на около двайсет фута и болката, от която Карсън се събуди, беше от хвърления за всеки случай от противника камък.

Карсън продължи да лежи неподвижно. Пришълецът се приближаваше. На около петнайсет фута той се спря. Карсън затаи дъх.

Стараеше се с всички сили в главата му да няма нито една мисъл — в противен случай телепатичните способности на врага ще му подскажат, че противникът му е в съзнание. Но изведнъж в мозъка му с потресаваща сила нахлуха мислите на При шълеца.

Почувствува смразяващ ужас от тези съвършено чужди, различни мисли, които усещаше, но не можеше нито да разбере, нито да изрази, защото в нито един земен език не биха се намерили думи за тях и нито едно земно същество нямаше представа за тях. Той си помисли, че може би така би разсъждавал паякът, или богомолката, или марсианската пясъчна змия, ако имаха разум, и техните мисли в сравнение с тези, които усещаше, биха били нежни и мили.

Сега разбра, че тайнственото същество е имало право. Човекът или Пришълецът — във Вселената имаше място само за един от тях. Те бяха по-различни отколкото богът и дяволът — между тях не можеше да има даже равновесие.

По-близо. Карсън чакаше Пришълецът да се приближи на няколко фута, да протегне към него своите пипала…

И като забравяше страданията си, събрал всичките си останали сили, той седна, вдигна харпуна и го хвърли.

Пришълецът, с дълбоко забито в него оръжие, се изтъркули обратно. Карсън се опита да стане, за да го догони, но не успя. Падна и се повлече след противника си.

Въженцето се размота и го задърпа за ръката. Изтегли го още няколко фута, след това опъването отслабна. Карсън продължи да се движи напред, като се хващаше с ръце за въжето.

Пришълецът се спря, като размахваше пипала, и безуспешно се опитваше да извади харпуна. Изглеждаше като че ли трепери, а после очевидно разбирайки, че няма да се отърве, се търкулна обратно към карсън, протягайки към него ноктестите си пипала.

Карсън го срещна с ножа в ръка. Нанасяше удар след удар, а ужасните нокти разкъсваха кожата и плътта му.

Изведнъж Пришълецът застина неподвижен.

Звънна звънец. Карсън отвори очи, но не можа веднага да разбере къде се намира и какво става. Беше пристегнат към седалката на своя космолет и на екрана пред него нямаше нищо освен космическа пустота. Никакъв противник, никаква планета.

Звънецът продължаваше да го вика — някой явно държеше да му се отговори. С чисто рефлекторно движение Карсън протегна ръка и превключи тумблера,

На екрана се появи лицето на Брандер — капитана на базовия кораб „Магелан“. Беше бледен, а очите му възбудено блестяха.

— Карсън! Тук „Магелан“ — излая той. — Отбой! Всичко свърши! Победихме!

Екранът угасна. Брандер призоваваше останалите патрули.

Карсън бавно поведе кораба си в обратен курс. Като не вярваше на очите и ушите си, той с мъка се откопча от креслото и застана пред крана за вода. Чувствуваше страшна жажда. Изпи шест чаши.

После се облегна на стената, като се опитваше да събере мислите си.

Истина ли беше всичко това? Той беше здрав, цял и невредим. Жаждата му беше по-скоро въображаема. Гърлото му въобще не беше пресъхнало. Кракът му…

Запретна панталона си и погледна глезена си. Там имаше дълъг бял белег, зараснал отдавна. По-рано го нямаше. Разкопча бързо куртката си и видя, че гърдите и коремът му са целите в малки, почти незабележими и също отдавна зараснали белези.

Значи е било истина.

Автопилотът вече вкарваше космолета в базата. Машината застина на място и след миг зумерът съобщи, че шлюзът е пълен с въздух. Карсън отвори люка и излезе навън през двойната врата на шлюза.

Отиде направо в кабинета на Брандер, влезе и отдаде чест. Брандер изглеждаше леко замаян.

— Здравей, Карсън — каза той. — Толкова изпусна! Страшна. Картина беше!

— Какво се е случило, сър?

— Не знам точно. Дадохме залп и целият им флот се разпадна на прах! Нещо мигновено се прехвърли от кораб на кораб — даже и на тези, в които не се целехме и които бяха извън обсега на нашия огън. Целият флот беше унищожен пред очите ни, а ние нямахме и драскотина! Дори не можем да си припишем честта за победата. Вероятно в метала им е имало някаква нестабилна съставна част и нашият изстрел предизвика реакция. Ей, великолепно беше! Жалко, че всичко мина без теб.

Карсън се постара да се усмихне. Това беше жалко подобие на усмивка — още толкова дълго той щеше да преживява миналото — но капитанът не го погледна и не забеляза нищо.

— Да, сър — каза той. Здравият смисъл, а не скромността му подсказа, че ще се прослави като най-големия лъжец в космоса, ако отрони и една дума за това, което е преживял. — Да, сър, много съжалявам, че всичко мина без мен.

[Du6ko]

Преди 2 часа, Amazonski said:

Фредрик Браун
Арена   — Да, сър — каза той. Здравият смисъл, а не скромността му подсказа, че ще се прослави като най-големия лъжец в космоса, ако отрони и една дума за това, което е преживял. — Да, сър, много съжалявам, че всичко мина без мен.

Торзи разказ като ученик го четох в седмичният вестник Орбита. Там на половин или 1/3 страница публикуваха интересни научно фантастични разкази. За един разказ бяха необходими няколко броя на вестника. Вестник Орбита и списание Космос ми бяха любими и чаках да излезе всеки нов брой. Осветн тях имаше и Наука и Техника,  БТА  НТ, БТА Паралали, седмичник Антени и няколко руски списания от тип на Наука и Религия или Ю Техник.

Като ученик и после обичах НФ разкази и романи. Например един разказ от книжката "Японска Фантастика" ми хареса. Сюжета беше че японски професор прави експерименти с телевизора си. Случайно след някакви експерименти на екрана на телевизора се появяват 2 момичета които започват да общуват с професора )  Нещо като СКАЙП , но разказа в книжката съм го чел 70 или 80 години а сигурно е бил написан през 60 те или 50 те  години на миналия век ) И така чрез телевизора и мкрофони професора общува с тия две момичеста от бъдещето. Тогава ме впечатли и хареса много този разказ. 

[Amazonski]

Аз го прочетох в списание Космос. Оттогава съм изчел тонове фантастика, но този разказ си остана запечатан в главата ми.

[Р. Теодосиев]

Клифърд Саймък

Пещерата на танцуващите елени

 

Докато се изкачваше по стръмната пътека към пещерата, Бойд чуваше как Луи свири на пищялката си. Искрено казано, нямаше никаква причина да се връща тук — работата бе завършена, всичко бе измерено, нанесено на картите, фотографирано и цялата достъпна информация от мястото на разкопките вече бе събрана. Това се отнасяше не само за рисунките. Археолозите бяха открили в пещерата обгорени кости на животни, въглени от отдавна изгаснал огън, малко разноцветна глина, от която художниците са изготвяли боите си, занаятчийски дреболии, отсечена човешка китка (защо са я отрязали и са я оставили в пещерата, за да бъде намерена след толкова хилядолетия от учените?), лампа от парче пясъчник, издълбано в средата, където поставяли снопче мъх и наливали мазнина — мъхът служел за фитил и давал на художника малко светлина… Така се бе случило, че местността Хаварни — може би благодарение на прилагането на най-новите изследователски методи — бе станала една от най-важните находки в историята на скалните рисунки. Видяното тук не впечатляваше толкова, колкото, да кажем, намереното в Ласко, но то даваше нещо много повече — изключително ценни сведения.

Да, нямаше никаква причина да се връща отново тук и все пак Бойд не можеше да се отърве от странното, тревожно чувство, от натрапчивото усещане, че в бързината и възбудата нещо е пропуснал, нещо е забравил. Впрочем, казваше си Бойд, може би всичко това е игра на въображението и разглеждайки пещерата още веднаж (ако там наистина се намери нещо такова, което да предизвиква такова усещане, с други думи, ако зад безпокойството наистина се крие някакъв пропуск), той веднага ще разбере, че тревогата е предизвикана от някаква дреболия, че е измамна и безпричинна, възникнала само да го поизмъчи малко напоследък…

И ето че се изкачваше по стръмната пътека с геоложко чукче на колана и с фенерче в ръка и слушаше пищялката на Луи, който се беше настанил на малка каменна тераса пред самия вход на пещерата — същата тази тераса, на която живееше по време на разкопките. Луи оставаше там, независимо от времето, в палатката си готвеше на газов котлон и изпълняваше измислената от самия него роля на страж, пазещ пещерата от неканени гости, въпреки че те бяха съвсем малко — няколко любопитни туристи, случайно чули за разкопките и отклонили се нарочно встрани от основния си маршрут. Жителите от долината въобще не ги безпокояха — археологическите находки по склоновете на планината въобще не вълнуваха тези хора.

Бойд познаваше Луи отдавна. Преди десет години Луи се бе появил на пещерните разкопки, които ученият водеше на осемдесет километра от тези места, и остана с групата два сезона.

Взеха Луи за работник, но той се оказа способен ученик и с течение на времето започнаха да му поверяват все по-отговорни задачи. Седмица след започването на разкопките в Хаварни той се появи в лагера и заяви:

— Разбрах, че сте тук. Ще се намери ли някаква работа за мен?

Като зави по пътеката зад скалата, Бойд видя, че Луи седи, кръстосал крака пред опърпаната си палатка, и подсвирква с пищялката си.

Именно подсвирква, защото мелодията звучеше примитивно, елементарно. Това едва ли бе музика въпреки самопризнанието на Бойд, че не разбира много от тези работи. Четири ноти… Наистина ли са четири?… Куха кост със скосен процеп, в който се духа, и два отвора вместо клапи.

Бойд реши да разпита Луи що за инструмент е това.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Такова по тези места няма да видиш — отговори Луи. — Освен в далечните планински села.

Бойд се отклони от пътеката, пресече обраслата с трева тераса и седна до Луи. Онзи престана да свири и постави пищялката на коленете си.

— Мислех, че си заминал — каза Луи. — Другите си тръгнаха преди два дни.

— Реших да хвърля един последен поглед — отвърна Бойд.

— Не ти ли се тръгва?

— Май че не.

Под тях се стелеше долината в кафяви есенни краски. Малка рекичка блестеше на слънцето като сребърна лента. Червените покриви на къщите покрай реката бяха като ярки петна.

— Хубаво е тук — рече Бойд. — Всеки път се опитвам да си представя как е изглеждало всичко това по времето, когато са правени рисунките. Вероятно по същия начин. Планините едва ли са се променили. В долината не е имало ниви — само естествени пасбища. Тук-там е имало села, но не много. Богат лов… Прекрасни условия за добитъка… Дори се опитах да си представя къде хората са лагерували. Мисля, че там, където сега е селото.

Той погледна Луи. Онзи все още седеше с пищялката на коленете си. Ъглите на устните му леко се бяха извили нагоре, като че ли се усмихваше на някакви свои мисли. На главата си Луи бе нахлупил барета. Кръглото му гладко лице бе равномерно почерняло. Все още беше млад и силен мъж, без нито една бръчка по лицето. Черните коси бяха късо подстригани, яката на синята риза — разкопчана.

— Обичаш ли си работата? — попита Луи.

— Предан съм й. Така, както и ти — каза Бойд.

— Но това не е моята работа.

— Твоя или не, добре я вършиш — каза Бойд. — Искаш ли да дойдеш с мен да хвърлим един последен поглед?

— Имам малко работа в селото.

— Добре. А аз, трябва да си призная, също мислех, че вече си тръгнал — смени темата Бойд, — и много се изненадах, като чух пищялката ти.

— Скоро ще си тръгна — отговори Луи. — След някой и друг ден. Общо взето, нямам причини да оставам, но и на мен тук ми харесва. А няма закъде да бързам — никой не ме чака. Няколко дни нищо не решават.

— Можеш да останеш колкото си искаш — каза Бойд. — Сега ти тук си единственият собственик. След известно време наистина правителството ще наеме пазач, но то, както се полага на едно правителство, няма да бърза.

— Сигурно няма да се видим вече…

— За два дни прескочих до Ронсесвалиес — продължи Бойд, — онова същото място, където гасконците са помели в 778 година ариергарда на Карл Велики.

— Знам.

— Винаги ми се е искало да отида там, но все не ми оставаше време. Параклисът на Карл Велики е в развалини, но ми казаха, че в селската църква все още се отслужват литургии в памет на убитите паладини[1]. А щом се върнах от пътуването, не се стърпях и реших отново да разгледам пещерата.

— Радвам се — каза Луи. — Исках да ти предложа нещо, ако все още не съм ти омръзнал…

— Не говори така, Луи…

— Тогава, може ли да хапнем за последен път заедно? Например тази вечер. Ще приготвя омлет.

Бойд искаше да покани Луи да обядва с него в селото, но премисли:

— С удоволствие, Луи. Ще донеса бутилка хубаво вино.

Бойд насочи фенерчето към стената на пещерата и се наведе, за да разгледа по-добре камъните. Не, не му се беше сторило. Оказа се прав. Тук, именно на това място, стената наистина не бе плътна. Камъкът се бе разпукал на няколко части, но така, че почти не се забелязваше. Пукнатините можеха да бъдат открити само случайно, ако не гледаш срещу тях, ако не ги търсиш, прекарвайки лъча по стената. Бойд също нямаше да намери нищо. Странно, помисли си той, че досега никой не е забелязал пукнатините, докато групата работеше в пещерата.

От вълнение дъхът му секна. Чувстваше се при това малко глупаво, защото откритото в края на краищата нямаше никаква стойност и въобще беше ненужно. Може би камъкът просто се бе разпукал от студа и влагата. Но не, разбира се, тук не може да има такива пукнатини…

Той откачи от колана си чукчето, прехвърли фенерчето в другата ръка, насочи лъча и заби острия край на чукчето в една от пукнатините. Стоманата леко потъна в камъка. Бойд внимателно наклони дръжката и пукнатината се разшири. Натисна по-силно и камъкът излезе от стената. Бойд сложи чукчето и фенерчето на земята, хвана камъка с две ръце и го извади. Под него лежаха други два, но те излязоха със същата лекота, както и първият. Бойд махна още няколко къса, след това застана на колене и освети открилата се пролука.

В нея спокойно можеше да пропълзи възрастен човек, но известно време Бойд въобще не можеше да се реши. Да направи това сам не беше съвсем безопасно. Ако нещо му се случи, ако заседне, ако камъните се изместят и го затиснат или затрупат, няма кой да му помогне или поне да дойде навреме. Луи ще се върне в палатката си и ще чака и ако Бойд не се появи, най-вероятно ще реши, че това е или наказание за прекалено фамилиарната покана, или просто некоректност и дори презрение — какво друго може да се очаква от един американец? Никога нямаше да се сети, че Бойд е затрупан в пещерата.

Обаче това бе последният му шанс. Утре вече ще трябва да пътува за Париж, за да успее за самолета. А това тук е загадка, на която просто не можеше да не обърне внимание. Този тунел можеше да го отведе до нещо важно, иначе защо така старателно ще замаскират входа? Кой и кога е направил това? Сигурно много отдавна. В наше време всеки, който намери входа към пещерата, веднага би забелязал скалните рисунки и откритието тутакси ще стане известно. Тунелът е замаскиран по всяка вероятност от човек, който не е разбирал важността на рисунките или ги е смятал за нещо напълно обикновено.

— Такава възможност не трябва да се пропуска — реши Бойд. Трябва да влезе. Той закрепи чукчето на колана си, взе фенерчето и пропълзя в тунела.

Трийсетина метра или малко повече тунелът водеше направо. Там едва стигаше място за пълзящ човек, но освен това нямаше други затруднения. После съвсем неочаквано тунелът свърши. Бойд лежеше по корем, насочил лъча напред, и напрегнато оглеждаше гладката стена, която му преграждаше пътя.

Много странно. От къде на къде някой ще затрупва с камъни входа на празен тунел. Разбира се, Бойд е могъл да пропусне нещо важно, но той пълзеше бавно и през цялото време държеше фенерчето пред себе си и ако по пътя му имаше нещо необикновено, сигурно щеше да го забележи.

След това в главата му се появи нова мисъл и за да провери дали е вярна, той започна бавно да се обръща на гръб. Насочи лъча нагоре и получи отговор на въпроса си — в тавана на тунела зееше отвор.

Бойд внимателно седна, вдигна ръце, хвана се за изпъкналостите по камъните и се вдигна нагоре. Насочи фенерчето наляво, после надясно и откри, че отворът води не към нов тунел, а в малка, около два метра в радиус куполообразна камера. Стените и таванът й бяха гладки, сякаш някога, в отдавнашна геологическа епоха, когато са се издигали и потъвали тези планини, във втвърдяващия се разтопен камък е застинало въздушно мехурче.

Прекарвайки лъча по стените на камерата, Бойд конвулсивно пое въздух — те бяха украсени с цветни изображения на животни: подскачащи бизони, коне, носещи се в лек галоп, премятащи се мамути. А най-долу по кръга танцуваха елени. Те стояха на задните си крака, държаха се един за друг с предните и грациозно полюшваха рогата си.

— Милостиви боже! — промърмори Бойд.

Като мултипликационни филми на Дисни от каменния век…

Ако това наистина беше каменният век? Може би съвсем наскоро в пещерата се е заврял някой шегаджия и е изрисувал стените й? Бойд обмисли предположението си и го отхвърли. Доколкото знаеше, никой от долината, а и в целия окръг — не подозираше за съществуването на външната пещера само до преди няколко години, когато я откри овчар, търсещ заблудила се овца. Малкият й вход по всяка вероятност вече от няколко века е бил скрит зад гъсти храсти.

Освен това рисунките бяха изпълнени така, че в тях се чувстваше нещо праисторическо. Поради липсата на перспектива всичките изглеждаха плоски, както и трябва да изглеждат праисторически рисунки. Фона също го нямаше — нито линията на хоризонта, нито дървета, нито трева и цветя, нито облаци, нито даже намек за небе. Въпреки че, напомни си Бойд, всеки човек, дори и малко запознат с пещерната живопис, би могъл да познава тези особености и старателно да ги възпроизведе.

Разбира се, такива шеговити рисунки съвсем не са характерни за онези времена, но изображенията на животните въпреки всичко създаваха впечатление за истинска праисторическа живопис. Само че кой, какъв пещерен човек би могъл да нарисува лудуващи бизони и премятащи се мамути? Тук във външната пещера, която те изследваха, скалните рисунки бяха абсолютно сериозни (въпреки че не навсякъде е така). Това беше консервативен по форма, но честен опит да се предадат животните такива, каквито ги вижда художникът. Никакво лекомислие, нито дори един отпечатък от изцапана с бои ръка, каквито често се срещат в други пещери. Хората, работили тук, все още не са били докоснати от разлагащото влияние на символизма, проникнало в праисторическата живопис очевидно много по-късно.

Кой е бил този шегаджия, който се е вмъквал сам в малката тайна пещера и е нарисувал забавните си зверове? Няма съмнение, че е бил надарен художник с безупречна техника на изпълнение.

Бойд пропълзя през отвора и седна, свит на две на каменната площадка, широка шейсетина сантиметра, която обхващаше отвора. Не можеше да се изправи. По всяка вероятност повечето от рисунките художникът е направил, като е лежал по гръб и протягал ръка към сводестия таван.

Бойд плъзна лъча на фенерчето по площадката и забеляза нещо от другата страна, върна лъча и разклати фенерчето, за да разгледа по-добре предмета — нещо вероятно оставено от художника, след като е свършил работата си и е напуснал пещерата.

Бойд се наведе и внимателно се вгледа, като се опитваше да разбере какво е това. Предметът му напомняше кост от плешка на елен. До нея лежеше каменен отломък.

Бойд внимателно се придвижи по площадката. Да, той беше прав. Върху плоската повърхност бяха останали късчета от някакво вещество. Може да е боя, смес от животински мазнини с глина, която праисторическите художници са използвали вместо бои. Той доближи фенерчето. Точно така — по повърхността на костта, служеща за палитра, беше размазана боя, до нея лежаха неразтрити късчета, приготвени от художника, но неизползвани. Боята бе изсъхнала, вкаменена и на повърхността й бяха останали някакви следи. Бойд се наклони по-близо, почти до самата палитра, и видя, че това са отпечатъци от пръсти, някои съвсем дълбоки. Като че ли това бе подписът на древния, отдавна починал художник, който е работил тук свит на две, подпиращ с раменете си скалните сводове като Бойд. Той понечи да протегне ръка, за да докосне палитрата, но веднага я отдръпна. Разбира се, това бе символично желание да пипне предмета, до който се е докосвала ръката на художника, но твърде много векове ги разделяха.

Той насочи светлината към малък камък до палитрата. Лампа. Изсечена от къс пясъчник с вдлъбнатина за мазнината и мъха, който трябваше да служи за фитил. И мъхът, и мазнината отдавна бяха изтлели, но по края все още се бе запазил тънък слой сажди.

Художникът е свършил работата си и е оставил инструментите си, оставил дори и лампата — може би още димяща, с последните остатъци от мазнина. Оставил е всичко и в тъмнината е изпълзял през тунела. Сигурно не му е трябвала светлина. Прекалено добре е познавал пътя пипнешком, сигурно много пъти е влизал и е излизал така от пещерата, защото рисунките по стените са му отнели доста време, може би няколко дни.

И така, той оставил всичко, изпълзял от тунела, маскирал входа с камъни, слязъл в долината, където го забелязали само пасящите по склона животни. Те престанали да ядат, вдигнали глави, за да изпратят човека с поглед, и отново продължили да пасат.

Но кога е станало всичко това? — мислеше си Бойд. — Може би, след като е била украсена с рисунки външната пещера. А може би много по-късно, когато тези рисунки вече загубили значението си за онези, които са живеели тук. Самотен художник, върнал се, за да въплъти тайните си замисли в скритата от човешките очи вътрешна пещера. Това пародия на помпозните, изпълнени с магическо значение рисунки в главната пещера ли е, или е протест срещу техния строг консерватизъм? А може би това е усмивката на художника, жизнен порив, радостен бунт срещу мрачността и ограничеността на ловното магьосничество. Бунтар, праисторически бунтар! И то интелектуален бунт! Или просто неговата представа за света все пак се е различавала от приетото по онова време?

Но всичко това — за праисторическия художник… А как да постъпи той самият, след като е открил пещерата? Какво трябва да направи по-нататък? Разбира се, не може просто да обърне гръб и да си отиде, както е направил художникът, захвърлил тук палитрата и лампата си. Няма съмнение, че това е важно откритие. Нов, неочакван подход към разбирането на разума на праисторическия човек, нова страна от мисловните процеси на нашите прадеди, за която никой дори не се е досещал…

Да остави всичко така, както си е, да затрупа засега входа в тунела, да позвъни във Вашингтон, след това в Париж, да разопакова багажа си и да остане още няколко седмици, за да поработи върху откритието. Да върне фотографите и всички останали членове на групата. Щом ще работи, да работи. Да, помисли си Бойд, така по всяка вероятност и трябва да постъпи…

В лъча се мерна и още един малък предмет, лежащ зад каменната лампа. Нещо бяло…

Бойд наведе глава, придвижи се напред, влачейки крака по каменната площадка. Зад лампата лежеше парче кост, може би от крака на сравнително малко тревопасно животно. Бойд протегна ръка, взе го и като разбра най-после какво е, замря в пълно недоумение.

В ръцете си държеше пищялка, родна сестра на онази същата, която Луи постоянно носеше в джоба си още от времето, когато се срещнаха за първи път преди много години. Същият процеп вместо мундщук и двата кръгли отвора. Сигурно в онзи далечен ден, когато художникът е завършил рисунките си, е седял тук, приведен, в светлината на мигащата лампа и тихо си свирил същите елементарни мелодии, каквито Луи подсвиркваше всяка вечер след работа.

— Милостиви боже! — произнесе Бойд, като че ли наистина се обръщаше към всевишния. — Това просто не може да бъде!

Седеше така, замрял в неудобната поза, и се опитваше да прогони настойчивите, тежки като удари на чук мисли. Но мислите не си отиваха. Достатъчно бе Бойд да ги отблъсне малко настрани, за да се върнат отново стремително, заливайки го като вълни…

Накрая се откъсна от вцепенението си, в което го държаха собствените му догадки, и заработи, налагайки си да изпълни необходимите действия.

Съблече шлифера, внимателно загърна в него костената палитра и пищялката. Лампата остави на мястото й. След това се спусна в тесния тунел и запълзя, като внимаваше да не удари пакета. Озова се във външната пещера и затрупа входа на тунела, като внимателно наместваше камъните. След това събра от пода няколко шепи пръст и я размаза в тънък слой по камъните, за да замаскира входа.

На каменното стъпало до пещерата нямаше никой — Луи бе заминал по работа в селото и по всяка вероятност все още не беше се върнал.

Като се върна в хотела, първата работа на Бойд бе да се обади във Вашингтон. Реши да не звъни в Париж.

 

 

Есенният вятър гонеше по улиците последните октомврийски листа. Над Вашингтон светеше бледо слънце, което постоянно се скриваше зад облаците.

Джон Робъртс го чакаше на пейката в парка. Двамата мълчаливо си кимнаха и Бойд седна на пейката.

— Сериозно си рискувал — каза Робъртс. — Ако митничарите…

— Не се безпокоях много по този повод — прекъсна го Бойд. — Имам един познат в Париж и той дълги години се занимава с контрабанда, прехвърляйки в Америка разни неща. И ми е задължен за някои работи. Какво разбра?

— Може би повече, отколкото искаш да чуеш.

— Опитай.

— Отпечатъците от пръсти съвпадат — каза Робъртс.

— Успял си да снемеш отпечатъци от боята, останала по палитрата?

— Идеални образци.

— Чрез ФБР?

— Да. Не беше лесно, но все още имам приятели там.

— А възрастта?

— Също не беше проблем. Най-сложно се оказа да убедя онзи човек, че всичко това е съвършено секретно. Той все още се съмнява.

— Няма ли да се раздрънка?

— Мисля, че не. Без доказателства никой няма да му повярва. Това прилича на приказка.

— Е?

— Двайсет и две хиляди. Плюс-минус триста години.

— И отпечатъците от пръстите съвпадат? Върху бутилката и върху…

— Вече ти казах, че съвпадат. Но сега бъди така добър да ми кажеш по какъв начин човек, живял преди двайсет и две хиляди години, е могъл да остави отпечатъци от пръсти върху бутилка, произведена миналата година?

— Това е дълга история — отговори Бойд. — И не съм сигурен, че трябва да я разказвам. Между другото, къде държиш палитрата?

— На сигурно място — каза Робъртс. — Но мога да ти върна и палитрата, и бутилката, когато си ги поискаш.

Бойд се сгуши от студ.

— Не засега. Не знам кога ще ми потрябват. Може би никога.

— Никога?

— Знаеш ли, Джон, трябва да обмисля всичко това.

— По дяволите, каква глупост! — избухна Робъртс. — Излиза, че това не е необходимо на никой. Никой няма да се осмели да крие и да показва тези вещи. Хората от Смитсъновия институт няма въобще да се приближат до тях. Не съм питал, а и те нищо не знаят, но просто съм сигурен. Ако не се лъжа, има някакви закони за тайното изнасяне на предмети от страната…

— Да, има — отговори Бойд.

— А сега и ти самият се отказваш от тях.

— Не съм казал това. Нека просто постоят при теб. Мястото сигурно ли е?

— Напълно. А сега…

— Казах, че това е дълга история. Но ще се постарая да не се отвличам много. Накратко, има един човек… Баск. Появи се в лагера ни преди десет години, когато се занимавах с разкопките в пещери…

Робъртс кимна.

— Помня тази експедиция.

— И така, той потърси работа, а аз го взех. Твърде бързо вникна в същността на нещата и почти веднага усвои всички тънкости. Стана ценен помощник. С местните работници това се случва често. Те като че ли усещат къде се крие древната им история. И когато започнахме работа в Хаварни, се появи отново и аз, да си призная, се зарадвах, като го видях. Между нас се установиха, може да се каже, приятелски отношения. За последната вечер преди отпътуването ми той приготви чудесен омлет — яйца, домати, чушки, лук, кренвирши и домашно пушена шунка. Аз донесох бутилка вино.

— Онази същата?

— Да, онази същата.

— И какво стана после?

— Той свири на пищялка. На костена пищялка. Малка такава една пищялка. И не беше бог знае каква музика…

— Там е имало пищялка…

— Тази е друга. От същия тип, но друга. Те са почти еднакви. Едната се намираше в джоба на живия човек, а другата — до палитрата в пещерата… И в него самия също имаше нещо необикновено. Нищо, което да бие на очи, но въпреки това непрекъснато забелязвах различни странни дреболии — ту една, ту друга. Понякога през големи паузи… Често даже забравяш какво ти е привлякло вниманието първия път и трудно свързваш наблюденията си. Най-често оставах с впечатление, че той знае твърде много. Някакви дребни подробности, които едва ли би трябвало да са известни на човек като него. Или нещо, което изобщо никой не би могъл да знае. В разговора се промъкваха различни дреболии, а той по всяка вероятност дори и не го забелязваше… И очите му. Преди не го осъзнавах. Едва по-късно, когато намерих втората пищялка, започнах да се замислям за всичко останало… Но говорех за очите. Та така, изглеждаше младолик, един такъв никога не остаряващ човек, но очите му бяха много стари…

— Том, ти спомена, че е баск.

— Да, наистина.

— Някога съм чувал, че баските са потомци на кроманьонците…

— Има такава теория. И аз мислех за това.

— Може би този твой приятел е истински кроманьонец?

— Аз също започвам да се съгласявам с тази мисъл.

— Но помисли си — двайсет и две хиляди години!

— Да, разбирам — каза Бойд.

 

 

Бойд чу пищялката още в подножието на пътеката, която водеше към пещерата. Долу лежаха червените покриви на селските къщи, обкръжени от увяхващите кафяви краски на есента, покорила долината. От горе все още се разнасяше музика, звуците ту се издигаха, ту спадаха, подчинявайки се на поривите на игривия вятър.

Луи седеше, кръстосал крака, до своята опърпана палатка. Като видя Бойд, той постави пищялката на коленете си, но продължи да седи. Бойд се отпусна на тревата до него и му подаде бутилката. Луи се захвана да вади тапата.

— Разбрах, че си се върнал — каза той. — Как мина пътуването?

— Успешно.

— Значи, сега знаеш — произнесе Луи.

Бойд кимна.

— Мисля, че ти самият искаше да узная. Защо?

— Годините стават все по-дълги — отвърна Луи — а товарът е тежък. Самотно ми е, нали съм сам.

— Не си сам.

— Самотно ми е, защото никой не знае кой съм. Ти си първият, който е наясно по въпроса.

— Но нали това не е за дълго. Ще минат няколко години и отново никой няма да те познава истински.

— Въпреки това за известно време ще ми стане по-леко — каза Луи. — Когато си отидеш, ще мога отново да понеса товара си. И още нещо…

— Да. Какво е то, Луи?

— Ти каза, че когато няма да те има, отново никой няма да ме познава истински. Означава ли това…

— Сигурно искаш да разбереш дали ще разкажа на някой друг за теб? Не, няма да разкажа. Освен ако ти самият не поискаш това. Вече мислех какво може да ти се случи, ако светът разбере за теб.

— Все пак имам някакви начини за защита. Без тях едва ли бих живял толкова дълго.

— Какви начини?

— Всякакви. Хайде да не говорим за това.

— Моля, това наистина не ме засяга. Извинявай. Но има още един момент… Ако си искал да разбера, защо бяха всичките тези усложнения? Ако нещо не бе станало както трябва, ако не бях открил малката пещера…

— Първоначално се надявах, че пещерата няма да потрябва. Мислех, че и така ще се досетиш.

— Усещах, че тук нещо не е наред. Обаче всичко бе толкова невероятно и абсурдно, че не се доверявах на собствените си догадки. Сам знаеш колко е невероятно това, Луи. И ако не бях намерил малката пещера… Та това бе чиста случайност.

— Ако не я беше намерил, щях да почакам още. Другия път, другата година или някой друг. Някакъв друг начин да се разкрия.

— Можеше просто да ми кажеш.

— Имаш предвид — направо така?

— Именно. Нямаше да ти повярвам, разбира се. Поне не веднага.

— Не разбираш ли, че не можех да ти кажа така направо. Потайността отдавна вече ми е станала втора природа. Това е един от начините на защита, за които ти споменах. Не бих могъл да се накарам да призная нито пред теб нито пред някой друг.

— Но защо избра мен? Защо си чакал всичките тези години, докато се появих?

— Не съм чакал, Бойд. Имаше и други. По различно време… Нищо не стана. Разбираш ли, трябваше да намеря достатъчно силен човек, за да може да погледне истината в очите, а не да побегне от мен с дивашки викове. Знаех, че ти ще издържиш.

— И въпреки това ми бе необходимо известно време, за да осмисля това, което узнах — каза Бойд. — По всяка вероятност вече съм свикнал с новите факти, приел съм ги, но съвсем малко. Можеш ли да ми обясниш по някакъв начин положението си, Луи? Защо толкова се различаваш от всички нас?

— Нямам представа. Дори не се досещам. На времето си мислех, че има други като мен, търсех ги. Но не намерих никого. И сега вече не търся.

Луи извади тапата и подаде бутилката на Бойд.

— Ти си пръв — твърдо каза той.

Бойд надигна бутилката, отпи няколко глътки, след това я подаде на Луи. Гледайки го как пие, Бойд неволно се замисли — нима наистина седи тук и спокойно разговаря с човек, който е проживял и е останал млад двайсет хиляди години? При мисълта за неоспоримостта на този факт се почувства твърде странно, но фактът си оставаше факт. Анализът на лопатната кост и на малка част от органичното вещество, запазено в боята, бе показал, че възрастта им е двайсет и две хиляди години. Нямаше никакви съмнения и в идентичността на отпечатъците от пръсти върху бутилката и в боята. Още във Вашингтон бе попитал специалистите, които се надяваха да открият доказателство за фалшификация, може ли да се възпроизведе боята, използвана от праисторическите художници, за да се оставят в нея после отпечатъци от пръсти и да я подхвърлят в пещерата. Отговориха му, че това е невъзможно, защото всяка измама с оцветителя веднага ще се открие при анализа. Но те не са намерили нищо такова. Багрилото е на двайсет и две хиляди години и никой не се съмняваше в това.

— Добре, кроманьонецо — каза Бойд, — как си го направил? Как може човек да остане толкова време жив? Ти, разбира се, не старееш и не можеш да се заразиш от никаква болест. Но доколкото разбирам, не си защитен от насилие или нещастни случаи, а в историята на нашия свят има маса всякакви бурни събития. Как може двеста века да се изплъзваш от гибелните случайности и човешката злонамереност?

— В зората на моя живот — каза Луи — се случваше да съм близо до смъртта. Твърде дълго просто не можех да разбера по какво се различавам от другите. Разбира се, продължавах да живея и все си оставах млад. Но започнах да разбирам това чак когато забелязах, че всички, които познавах по-рано, вече бяха умрели, и при това отдавна. Именно тогава разбрах, че съм по-различен от останалите. И горе-долу по същото време това направи впечатление и на другите хора. Започнаха да се отнасят към мен с подозрение. Някои с ненавист. Решиха, че съм някакъв зъл дух и в края на краищата ми се наложи да избягам от племето си. Превърнах се във вечно скитащ се изгнаник. И тогава започнах да изучавам принципите за оцеляване.

— Какви са тези принципи?

— Да не се показвам. Да не се откроявам. Да не привличам вниманието върху себе си. Да бъда предпазлив. Да не се правя на герой. Да не рискувам. Да оставям мръсната работа за другите. Никога да не ставам доброволец. Да се притаявам, да бягам, да се крия в случай на опасност. Да се сдобия с дебела, непробиваема кожа — да не ми пука какво мислят другите. Да отхвърлям всички благородни помисли и всяка отговорност пред обществото. Никаква преданост към племе, народ или страна — да живея сам за себе си, винаги наблюдател и в никакъв случай участник. Винаги в периферията, никога в центъра. И човек толкова се вглъбява в себе си, че с времето започва да вярва, че няма за какво да го обвиняват, сякаш неговият начин на живот е най-разумният, че живее така, както би трябвало да се живее… Нали неотдавна беше в Ронсесвалиес?

— Да. Когато споменах за пътуването си до там, ти каза, че си чувал за тези места.

— Чувал съм! Дявол да го вземе, бях там в същия ден — 15 август 778 година. Разбира се, бях наблюдател, а не участник. Страхлив, ненужен човек, който се влачи зад отряда от благородни гасконци, победили Карл Велики. Гасконци! Как не? Това е твърде красиво име за тях. Най-обикновени баски — ето какви са те! Събрани от кол и от въже негодници, каквито светът не е виждал. Баските понякога са благородни хора, но не и тази банда. Вместо да се бият с франките лице в лице, те се скриха в гората и затрупаха могъщите рицари с камъни в дефилето. Но тях, разбира се, ги интересуваха не рицарите, а обозът. Не мислеха да воюват или да отмъщават за причиненото зло. Просто искаха да ограбят богатия обоз. Въпреки че това не им беше от полза.

— Защо?

— Така стана — каза Луи. — Те разбираха, че основната част от армията на франките ще се върне, ако ариергардът не я настигне навреме, а това съвсем не им се харесваше. Накратко казано, свалиха доспехите и скъпите дрехи на рицарите, златните им шпори, кесиите с парите, натовариха всичко това на каруци и избягаха. После, като се отдалечиха на няколко километра, се изкатериха високо в планините и се скриха в дълбок каньон, където им се струваше, че са в безопасност. Шест-седемстотин метра под мястото, където бяха построили лагера си, каньонът се стесняваше и рязко завиваше встрани. Дори ако ги бяха открили, те разполагаха с нещо като крепост. Там бе станало огромно свличане и се беше образувала истинска барикада, от която шепа хора можеха да издържат срещу цяла армия. По това време вече бях далеч. Усещах, че всеки миг ще стане нещо лошо. Това е още един детайл от изкуството да оцелееш. Развиваш в себе си някакво особено чувство и си способен предварително да предсказваш бедите. За онова, което се бе случило в каньона, узнах много по-късно.

Луи надигна бутилката и отпи още една глътка, след това я подаде на Бойд.

— Не се прави на загадъчен — каза Бойд. — Какво стана после?

— През нощта — продължи Луи — се разразила буря. Една от тези внезапни свирепи бури, които се разразяват по тези места през лятото. А тогава отгоре на всичко започнал и кошмарен проливен дъжд. Моите смели гасконци загинали до един. Това е и отплатата за храбростта.

Бойд отпи още една глътка и след това притисна бутилката до гърдите си.

— Ти знаеш неща, които никой не знае. Може би никой никога не се е и замислял какво се е случило с гасконците, които натрили носа на Карл Велики. По всяка вероятност на теб са ти известни отговорите и на много други загадки. Господи, това е като жива история. Ти сигурно не винаги си живял само тук?

— От време на време се отправях на пътешествия. Не ми се седеше на едно място, исках да видя много неща. И освен това просто трябваше да пътувам — ако останех някъде по-дълго, хората щяха да забележат, че не старея.

— Преживял си Черната чума — каза Бойд. — Видял си римските легиони. Чувал си разкази за завоеванията на Атила. Наблюдавал си кръстоносните походи. Вървял си по улиците на древната Атина…

— Не знам защо, но Атина никога не ми е харесвала — каза Луи. — Затова пък живях известно време в Спарта. И трябва да ти кажа, че наистина си заслужаваше.

— Доколкото разбирам, си образован човек… Къде си учил?

— Веднаж в Париж, в XIV век. После в Оксфорд. След това — на други места. Под различни имена. Така че ако някой се опита да проследи живота ми по различните университети, които съм посещавал, нищо няма да излезе.

— Би могъл да напишеш книга — каза Бойд — и тя ще бие всички рекорди по броя на продадените екземпляри. Ще станеш милионер. Една книга и си милионер.

— Не мога да си позволя да стана милионер, защото не мога да остана незабелязан, а милионерите лесно се забелязват. Освен това не ми липсват средства. И никога не са ми липсвали. За човек с моята биография винаги се намират известни само на него съкровища и имам няколко собствени тайници. Така че съм напълно осигурен.

„Разбира се, Луи е прав — помисли си Бойд. — Той не може да стане милионер. Не може да напише книга. В никакъв случай не може да си позволи да стане известен или по някакъв начин да бъде забелязан. При всяко положение трябва да остане абсолютно незабелязан и безличен. Принципите на оцеляването, казва той. И това е органическата им същност, въпреки че не беше всичко. Луи бе споменал за изкуството да се предвиждат неприятностите, за способността да предчувства. Освен това необходими са и мъдрост, и хитрост, и определена доза цинизъм, с която човек се сдобива с годините, и опит, и умение да се ориентираш в характерите, и знания за вътрешните подбуди на човека, и разбиране на властта — каквато и да е власт: икономическа, политическа, религиозна… Я престани, та той човек ли е? Или двайсетте хилядолетия са го превърнали в някакво висше същество? Може би той вече е направил онази крачка, която го пренася извън границите на човечеството, в редиците на съществата, които ще дойдат да сменят днешния човек?“

— Още един въпрос — каза Бойд. — Как са се появили тези „диснеевски рисунки“?

— Изпълнени бяха по-късно от другите — отвърна Луи. — Но някои от по-ранните рисунки в пещерата също съм ги рисувал аз. Например мечката, която лови риба, е моя. Отдавна знаех за пещерата. Намерих я навремето случайно, но не казах на никого. Така, без каквато и да е причина. Просто понякога хората оставят само за себе си подобни глупости, за да изглеждат по-значителни в собствените си очи. Аз нали знам нещо, което ти не знаеш… Глупава забава… Но по-късно се върнах, за да изрисувам пещерата. Рисунките във външната пещера бяха толкова сериозни и строги… В тях бе вложено прекалено много от това глупаво магьосничество. А на мен ми се струваше, че живописта трябва да излъчва радост. Когато племето напусна тези места, върнах се и изрисувах вътрешната пещера просто за собствено удоволствие. Между другото, какво мислиш за рисунките, Бойд?

— Отлични рисунки. Истинско изкуство — отвърна Бойд.

— Страхувах се, че няма да намериш вътрешната пещера, а не можех да ти помогна. Обаче знаех, че ще забележиш пукнатините върху стената, затова те наблюдавах, когато гледаше в тази посока. Надявах се, че ще споменеш за това. И разчитах, че ще намериш отпечатъците и пищялката. Всичко това, разбира се, е просто изключително съвпадение. Нищо не съм планирал, когато оставих във вътрешната пещера вещите си. Пищялката, разбира се, веднага ме издаваше и се надявах, че в крайна сметка ще се заинтересуваш. Въпреки че тук, край огъня, не спомена нищо за откритието и реших, че шансът е изпуснат. Но когато скри и отнесе със себе си бутилката, разбрах, че планът ми е свършил работата. А сега най-важният въпрос. Смяташ ли да информираш света за рисунките във вътрешната пещера?

— Не знам. Трябва да помисля. А ти какво би искал?

— Разбира се, бих предпочел да не го правиш.

— Добре, няма — каза Бойд. — В крайна сметка поне за известно време. Какво мога да направя за теб? Нужно ли ти е нещо?

— Ти направи за мен най-важното — каза Луи. — Разбра кой съм. Или какво съм. Не разбирам защо, но това за мен е много важно. По всяка вероятност ме тревожи пълното инкогнито. Когато умреш, а това, надявам се, няма да се случи скоро, на света отново няма да има никой, който знае. Но споменът, че един човек е знаел, и нещо повече — разбрал е, ще ми помогне да издържа поне век… Почакай малко, имам нещо за теб…

Той се изправи, влезе в палатката, след това се върна и връчи на Бойд лист хартия. Нещо като топографска карта.

— Поставил съм тук кръстче — каза Луи, — за да отбележа мястото.

— Какво място?

— Мястото недалеч от Ронсесвалиес, където ще намериш съкровището на Карл Велики. Каруците с награбената плячка бяха понесени от водата в каньона. Но бяха блокирани на завоя от онази каменна барикада, за която ти говорех. Там и ще ги намериш, разбира се, под дебел слой чакъл и нанесен боклук.

Бойд откъсна очи от картата и въпросително погледна Луи.

— Струва си труда — каза Луи. — Освен това става дума за още едно доказателство в полза на моя разказ.

— Повярвах ти и не са ми необходими повече доказателства.

— Все едно. Това не пречи. А сега е време да тръгвам.

— Как така „е време да тръгвам“? Трябва да си поговорим за още много неща.

— Може би по-късно — каза Луи. — От време на време ще се срещаме. Ще се погрижа за това. Но сега трябва да тръгвам.

Той заслиза по пътеката, а Бойд остана седнал, изпращайки го с поглед. Луи направи няколко крачки и се обърна.

— Все ми се струва, че е време да си отида — каза той, като че ли поясняваше нещо.

Бойд се изправи, но без да мърда от мястото си, продължи да гледа отдалечаващата се фигура. Само видът на този човек предизвикваше в него усещането за най-дълбока самота. И наистина той бе най-самотният човек в целия свят.

Бележки

[1] Паладини — така са се наричали рицарите на Карл Велики. ↑

https://chitanka.info/text/17267-peshterata-na-tantsuvashtite-eleni

[scaner]

Един разказ от любимия ми писател Джон Уиндъм:

Катастрофа в метрото

[tekotaka]

Едно от най-добрите които някога съм чел

 

  Фабрика за Абсолют

 

https://chitanka.info/text/499-fabrika-za-absoljut

[deaf]

И до днес не знам защо,но първият фантастичен разказ,който ми направи впечатление беше "В един есенен ден по шосето" на Павел Вежинов.