Изток-Запад Емблематичната българска епопея през „Векът на цар Самуил“

[Р. Теодосиев]

Емблематичната българска епопея през „Векът на цар Самуил“

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44249

В книгата „Векът на цар Самуил“ (ИК „Изток Запад“) проф. д-р Пламен Павлов проследява продължилата близо век борба на българите за отстояване на държавната им независимост. Борба, водена от цар Самуил, емблематичен владетел и воин на българската кауза.

Тази година се навършват хиляда години от смъртта на цар Самуил – безспорно забележителна личност в българската история. Споменът за този владетел е жив в историческата памет на българите, а личността му е вълнувала писатели, художници, кинематографисти. Времето, чието олицетворение е Самуил, обхваща повече от едно столетие – от излизането му на историческата сцена през 969-976 г., през изпълнения с бурни събития негов живот, чак до големите въстания на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072). С изследването си „Векът на цар Самуил“ проф. д-р Пламен Павлов си поставя за цел да припомни „най-важните акценти на епохата, нейните признати, но и забравени герои и събития“, т.е. да проследи детайлно и задълбочено събитията от последните десетилетия на Първото българско царство. Изследването включва обширна библиография и богат илюстративен материал – книгата започва с управлението на царете Петър и Борис II. Акценти са отслабването на държавата, отношенията с унгарците и византийците, както и нападенията на киевския княз Светослав. Обърнато е специално внимание на управлението на комитопулите и заставането им начело на българската държава. В детайли е разгледано управлението на Самуил и сблъсъкът с Византия по времето на Василий II. Авторът обръща внимание и на наследниците на Самуил и настъпването на края на Първото българско царство.

Във „Векът на цар Самуил“ Павлов се позовава на всички достъпни исторически извори – български, византийски и западноевропейски, което е един своеобразен преглед на българската и чуждата историография, посветена на управлението на славния български владетел. За значението, което имала фигурата на Самуил в паметта на народа ни, можем да съдим от съчинението на византийски автор от XIII век: „оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...“ Константин Иречек, автор на първата научна история на българския народ, пък го описва като „енергичен, мъжествен и хуманен господар, който успял с победи да издигне Българското царство отново на онази висота, която то достигнало при Симеон“. Гръцкият византолог Йоанис Караянопулос пък допълва: „По своята същност държавата на Самуил е била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които били подчертано български.“

Образът на Самуил остава трайно и в историческата памет на българите – успял да победи характерните за нашия народ безразличие и забрава.

Освен че проследява героичното време на цар Самуил и епичния му сблъсък с Византия, трудът „Векът на цар Самуил“ съдържа богат снимков архив.

Проф. д-р Пламен Павлов е български историк, поет, публицист и телевизионен водещ, роден през 1958 г. Автор е на редица статии, студии, книги, учебници, енциклопедии, публицистика, поезия.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44249

Откъс от „Векът на цар Самуил“, Пламен Павлов

Развитието на конфликта през деветдесетте години на Х век

Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България. Той укрепва пограничните крепости в Тракия и Беломорието, а за солунски управител назначава магистър Григорий Таронит, бивш престолонаследник на арменското княжество Тарон (северозападно от езерото Ван), присъединено към Византия от Никифор II Фока. През 976 г. Григорий подкрепя Варда Склир, но през 987–989 г. е сред най-верните хора на Василий II, активен негов поддръжник срещу узурпатора Варда Фока. Самото назначаване на Григорий начело на администрацията и военните сили в Солун е свидетелство за стремежа на императора да премине в контранастъпление. Започналите военни действия продължават четири години, но за тях споменава единствено Яхйя Антиохийски. Те по всяка вероятност са на широк фронт, който предполага активност и откъм Одрин. За съжаление, Йоан Скилица или е нямал достатъчно информация, или просто е съкратил своите първоизвори, приемайки тази фаза на войната за маловажна в сравнение с известното му като цяло. Показателно за случващото се през този период е обстоятелството, че през 991 г. неизвестно къде и как във византийски плен пада цар Роман, докато „Комитопулът“ успява да се спаси. Царят е хвърлен в затвора, властта изцяло остава в ръцете на Самуил. Научаваме всичко това от краткия разказ на Яхйя Антиохийски.

Както бе посочено от Ив. Божилов, България си връща окупираните източни земи със столицата Велики Преслав след победата в прохода Траянови врата. Българската „реконкиста“ е проведена около 989–991 г. Едно сведение в Българския апокрифен летопис неочаквано свързва съдбата на цар Роман с Велики Преслав: „И след това се въздигна друг цар на име Роман, пак от това коляно, и прие българското царство... И възвърна се от изток в град Преслав, и прекара в царството си Роман девет години и почина...“

Дали в това известие няма смътен спомен за участието на Роман в отвоюването на бащината му столица, което е повече от логично? С други думи, попадането му във византийски плен да не е свързано със земите на днешна Македония, а с военните действия в Мизия или Тракия? За съжаление, по този въпрос не може да се каже нищо определено. Както вече стана дума, и Анна Комнина в своето сведение за „българския василевс Мокрос“ (Крум) и Самуил като далечен негов наследник свързват българската династия с Велики Преслав.

Яхйя Антиохийски съобщава, че през 997 г. Роман умира в затвора. Остава загадката кой е онзи „Роман-Симеон“, предал Скопие на ромеите през 1003 г.? И който според Скилица е назначен за стратег на Абидос, а Василий ІІ го удостоява с титлите патриций и препозит, втората от които е давана на евнуси. Независимо от колебанията на учените по този въпрос, според нас скопският управител не е идентичен с цар Роман. Според Ст. Антоляк въпросният Роман Симеон е третият син на цар Петър, съответно по-малкият брат на Борис и Роман – теза, която не заслужава доверие. „Симеон“ е второ име, което определено принадлежи на Роман като внук на цар Симеон Велики и неслучайно е възприето от него. Разбира се, не е невъзможно загадъчният управител на Скопие да е носел такова „двойно име“ или поне едно от тези две имена, с което обаче съвпаденията стават прекалено много... Нека се запитаме защо падането или предаването на Скопие през 1003 г. е свързвано от Йоан Скилица именно със „сина на Петър, брата на Борис...“?

Връзката на цар Роман с този български град, както изглежда, е била дълбоко вкоренена в съзнанието на тогавашните хора. От друга страна, през ХІ–ХІІ в. Скопие, като център на темата „България“, е имало статут на главен град, на столица на обширната провинция, обемаща ядрото на българските земи от времето на царете Роман и Самуил. В Скопие са живеели най-знатните българи, включително представителите на „рода на кавханите“ – знаем го от случая с Георги Войтех през 1072 г. Сред българското население на Скопие се е пазел спомен за цар Роман, „подхранван“ и от традицията във Виргинския манастир „Св. Георги Бързи“. Обстоятелството, че цар Роман е пребивавал в този град не до 1003, а до 991 г., с течение на времето е избледняло, което е позволило с неговата личност да бъдат свързвани „по инерция“ и по-късни събития. Тази устойчива представа е оставила своето отражение и върху онова, което се е помнело десетилетия по-късно за станалото в Скопие в началото на ХІ в.

Следи от църковно-народна представа за цар Роман вероятно се съдържат и в малко известните и недостатъчно проучени рисунки и надписи от средновековния скален скит в местността Писано присое при с. Трекляно, Кюстендилско. Те обаче се нуждаят от повече проучвания, за да може категорично да се определи връзката им с конкретни събития.

Цар Роман, независимо коя от застъпваните в историческата наука версии за неговия живот ще приемем, е достатъчно значима личност от българската история. Няма спор, че съдбата на царския син е белязана от особен трагизъм. Този бележит за своето време българин е последният известен ни пряк потомък на цар Симеон Велики и на основния „клон“ на Крумовата династия, дала на българската и общоевропейската история знаменити държавници като самия Крум, Омуртаг, Пресиан І, Борис-Михаил, Симеон и Петър. По един или друг начин, именно Роман е легитимирал връзката между царския род и „клонката“ на Комитопулите – родът, който за средновековните българи е от „същото царско коляно“. Тази династична традиция е отеквала достатъчно силно в големите въстания по време на византийското владичество и е давала упование на българите за бъдещето.

Да се върнем отново на военните действия през 991 г. и последвалите четири години. Какви са резултатите от ескалацията на конфликта като реални мащаби е трудно да се каже, но със сигурност България губи някои погранични крепости. Една от тях е Верия (Бер), превзета от императора именно през 991/992 г., въпреки че по-късно е отвоювана от българите. В хода на тази война Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и на брат си Давид. Знаем го от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993), за който вече стана дума. В неговия текст Комитопулът е само „раб Божи“, което освен като знак на смирение е и потвърждение на сведението на Яхйя за приемането на царската титла от Самуил едва след смъртта на цар Роман (997).

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44249