Рим и Партия

[Last roman]

Партите били ирански племена, населяващи областите Партия и Хиркания /южно от Каспийско море/. Сведенията за тях са оскъдни. Те нямали собствена литература и писмените сведения за тях се състоят от външни описания на конфликтите им с римляни, гърци, евреи и, на другия край на пътя на коприната, с Китай. Дори наименованието им за самите тях е спорно, поради липса на местни записи. Най-доброто предположение е, че те са наричали империята си Ераншахр. Според античните автори те били храбър и свободолюбив народ и се занимавали главно с война и лов. Развито при тях било скотовъдството, търговията със стоки от Индия и Китай / кожи, вавилонске тъкани, желязо, стомана, скъпоценни камъни, слонова кост, мазила, благовония и коприна от Китай/. Облеклото им ило сходно с мидийското. Почитали Митра, Анахита, поклоняли се на огъня и избягвали морето. Били веротърпими, като не преследвали елинската култура.

Нямали постоянна войска. Главната им ударна сила били конните стрелци, които могли да стрелят и обръщайки се назад - т. нар. от римляните ‘партски поздрав’:.

В началото на битката партите се опитвали да обхванат врага в полумесец и често се правели, че отстъпват, за да разстроят редовете на преследващия ги противник. Катафрактите им също били добре познати, между тях имало и отряд от така наречените ‘нераняеми’, аналог на персийските ‘безсмъртни’ с штандарти във формата на дракон.

Партите се стремяли да водят битките през деня, предприемали летни походи, защото нямали практиката да се запасяват с провизии. Това, заедно с отсъствието на флота, пехота и дисциплина били техни най-големи недостатъци.

По време на най-голямото им териториално разширение царството им обхващало територии от Армения до Инд.

Партската империя към 1 в.:


Деляла се на 18 сатрапии. Управлявала се от ‘цар на царете’, който подобно на персийските шахиншахове имал блестящ двор и четири пъти в годината сменял резиденцията си – в Хекатомпил през пролетта, в Селевкия или Ктезифон през зимата, в Хиркания – лятото. Монархията била по-скоро избираема, отколкото наследствена. Провинциите се управлявали от васални князе – мегистани, съставящи царския съвет, които се ползвали с големи привилегии и свободи и често вдигали въстания или се обявявали за претенденсти за престола.

Първоначално партите влизали в състава на Персия, а след покорението й от Александър – в пределите на Империята на Селевкидите. През 256 г. пр. н. е. партите използвали войната на Антиох II с Египет и въстанали. За цар бил провъзгласен Аршак, който основал династията на Аршакидите. Столица на държавата станал Хекатомпил. Приемникът му - Тиридат I разбил сирийската войска и завладял Хиркания. Раздорите в Царството на Селевкидите улеснили по-нататъчната партска експанзия. Артабан /възкачил се на власт около 212 г. пр. н. е./ завладял Мидия, но бил спрян от Антиох III. Сключен бил мирен договор, по който сирийците се отказвали от претенциите за Мидия.

Рим, Партия и империята на Селевкидите през 200 г. пр. н. е.:

Към 150 г. пр. н. е. Митридат I предприел ново настъпление срещу Селевкидите, които били отслабени от териториалната загуба на Мала Азия по време на войната с Рим от 190 г. пр. н. е. Смутовете в сирийския двор позволили на партите да завладеят безпрепятствено Атропатена, Елимаида, Месопотамия, Вавилония, Армения на запад и да унищожат Бактрийското царство на изток и да стигнат до Хиндукуш. Митридат се обявил за наследник на персийските царе и приел титлата ‘цар на царете’. Следващият цар Фраат II завладял Селевкия – важен град между реките Тигър и Ефрат. През 129 г. пр. н. е. обаче той загинал в сражение със скитите, като участта му последвал и наследникът му Артабан II. Едва Митридат II Велики успял да усмири скитите.

Партия и Рим през 129 г. пр. н. е:

Към 92 г. пр. н. е. датират и първите контакти на партите с Рим. Тогава, опасявайки се от експанзията на понтийския цар Митридат VI Евпатор и арменският му приятел Тигран II, Митридат II Велики сключил съюз с бъдещия диктатор Сула. Въпреки това римляните се стремили да превърнат Партия във васална държава. След победоносните походи на Лукул 74-69г. пр. н. е./, и Помпей /68-63 г. пр. н. е./, Мала Азия, Понтийското царство и Сирия били завладяни от Рим, а Армения се превърнала в зависима държава. Партите също проявявали апетит към Армения и конфликтът между двете империи бил въпрос на време, още повече, че Помпей присъединил към владенията на Тигран и отнетата от партите Кордуена /малка държавица в Северна Месопотамия/.

Рим и Партия през 59 г. пр. н. е.

През 54 г. пр. н. е. единият от триумвирите – Марк Лициний Крас, решил да се прослави на военното поприще, а и да заграби съкровищата от партите предприел поход в Месопотамия, начело на 11 легиона /около 50 000 човека/. Недостатъкът на римляните бил в липсата на кавалерия, за сметка на прекрасно екипираната пехота. Партският цар Ород I набрал армия съставена изключително от конни сттрелци и катафракти, а част от войската си изпратил срещу Армения, която не могла да прати така нужната конница на римляните. Помощ на партите оказал и князът на Осроена, който ползвайки се с доверието на Крас завлякъл римската войска в неблагоприятните за сражение месопотамски равнини при град Каре, където партиските конници засипали легионерите отдалеч със стрели. Не разполагайки с кавалерия, римляните не могли да ги прогонят. Поражението било пълно. 20 000 римляни, заедно с Крас и сина му Публий /отличил се в галските войни на Цезар/ загинали, 10 000 били пленени и само около 10 000 успели да се измъкнат. Ород подчинил Армения, карайки царя й Артавазд да ожени дъщеря си за престолонаследника Пакор. След това партите нахлули в Сирия, но тъй като обсадното изкуство не им било познато, те не могли да щурмуват крепостите там, кампанията им завършила с неуспех.

Партски катафракт, и стрелци след битката при Кара:

Рим и Партия през 44 г. пр. н. е.

По време на гражданската война между Цезар и Помпей, партите подкрепили последния, опасявайки се от отмъщението на Цезар за смъртта на Крас. Към партите се присъединили и някои помпеянци, противнижи на установената от Цезар диктатура. С помощта им партите завладяли Мала Азия, Сирия и Палестина. Така владенията им почти обхващали бившата Персийска държава на Ахеменидите – от Инд до Средиземно море. Цезар започнал да готвил голям поход срещу тях, но убийството му през 44 г. пр. н. е. спряло това начинание. След победата на цезарианците Октавиан и Марк Антоний над републиканците – Брут и Касий и разделянето на империята между двамата, Антоний изпратил легата си Вентидий, който през 39-38 г. пр. н. е. разбил партите в Мала Азия и ги изгонил от Сирия. Загинал престолонаследникът Пакор, а Армения отново станала сателит на Рим. Грандиозният източен поход /36-33 г. пр. н. е./ на Марк Антоний срещу Партия, управлявана сега от Фраат IV обаче също се провалил. Войската на Антоний наброявала 80 000 човека с голямо количество обсадна техника. Антоний си поставил за цел да завладее столицата на Атропатена – Фрааспа, където се намирала партската съкровищница. За защита на напредващия по-бавно обоз със обсадна техника били оставени само два легиона. Вероятно уведомени за това от арменците, партите нападнали обоза и го унищожили и така провалили обсадата на Фрааспа. Лишен от подкрепата на арменската конница, Антоний започнал изтегляне обратно, в което под ударите на партите римляните загубили 35 000 човека. Антоний считал за главен виновник за провала си Артавазд и през 34 г. пр. н. е. организирал поход срещу него. Артавазд бил пленен и три години по-късно убит, а Армения – завладяна от Рим.

След като Антоний и Клеопатра били победени от Октавиан Август през 30 г. пр. н. е., и положението в империята се стабилизирало, влиянието на Рим на изток отново се засилило. През това време на арменския престол застанал Арташес II син на Артавазд /30-20 г. пр. н. е/. Той успял да избие римските гарнизони, оставени в Армения.
Политиката на Рим през това време се свеждала до поставянето във васална зависимост на малките княжества в Мала Азия и Сирия. Софена, Ороена, Кордуена, Кападокия, Комагена, Палмира, Бостра и др. станали сателити на римляните. През 20 г. пр. н. е. Август изпратил бъдещия император Тиберий да възкачи на арменския престол Тигран III, брата на Арташес II, възпитан в Рим. Проримски настроените арменски благородници убили Атрашес и така царството станало васал на империята на Август. Тигран обаче след няколко години променил ориентацията си към Партия. Същата политика поддържал и сина му Тигран IV /управлявал от 8 г. пр. н. е./, което довело до конфликт с Рим и няколко преврата. След убийството на царя, страната управлявали поставените от Рим Арташес /от 18 до 34 г./, Митридат /брат на грузинския цар Фарсман/ и синът на Фарсман – Радамист.

Римската империя и Партия в края на принципата на Август:

През това време партската аристокрация въстанала срещу Фраат IV заради жестокостите и произвола му и провъзгласили за претендент Тиридат. Последният пленил сина на царя и избягал в Рим. Фраат склонил императора да му върне сина само срещу връщането на пленените Красови легионни орли и римските войници. През 9 г. пр. н. е. Фраат сключил мирен договор, като в Рим били предадени за заложници четиримата му по-малки сина. Те живяли в Рим обкръжени с царски разкош и били използвани като евентуални претенденти за партските царе. Това задълго определило мирните отношения между Партия и Рим. Нееднократно аристократите, недоволни от царете си, молели Рим да им прати някой от царските синове за управител. Последните обаче, до голяма степен романизирани, не могли задълго да се удържат на партския престол. Но това и не влизало в плановете на императорите, за които междуособиците в Партия били само от полза и улеснявали налагането на римската власт в Близкия Изток.

Едва през 42 г. от н. е. /при Калигула/ партският цар Артабан III се опитал да нахлуе в Сирия, но бил разбит от наместника на провинцията – Вителий и бил принуден да сключи нов мирен договор, който давал на римляните право да окупират част от Северна Месопотамия.
Римската империя при Клавдий:

Партите отново се активизирали при Вологез I /започнал управлението си през 51 г/. Той успял да възкачи на арменския престол брат си Тиридат. През 54-64 избухнала продължителна война с Рим. Изпратеният от Нерон талантлив пълководец Домиций Корбулон дълго обучавал войската си за сражение и чак през 57 г. навлeзнaл в Армения. През 59 г., когато Вологез бил зает да отбива нападенията на скитски племена във Хиркания, а Тиридат е оставен да брани Армения сам, Корбулон превзел и разрушил столицата Арташат. Съдбата й последвала и Тигранокерта. Армения била завладяна окончателно през 60 г. и римляните назначили за цар своя претендент Тигран VI. В това време Вологез напреднал към Армения, но Корбулон предпочел да преговаря с него и било договорено и римляните и партите да изведат войските си от страната.

Скоро Тигран VI бил свален и на престола отново се възкачил Тиридат. Партите отправили посленници при Нерон с молба императорът да връчи диадемата на Тиридат. Нерон се отказал от задочна коронация и поверил воденето на военните действия на любимеца си Пет. През 62 г. обаче той и войската му били обкръжени при Рандея и били принудени да капитулират при унизителни условия, минавайки по ярем /шпалир от копия/.

Нерон настоявал Тиридат да се яви лично в Рим, за да получи короната от ръцете му. За продължение на кампанията през 64 г. отново бил изпратен Корбулон, който посъветвал братята /Вологез и Тиридат/ да не упорстват. През 66 г. Тиридат се явил в столицата на империята – един наистина безпрецедентен акт в римската история и бил коронован от императора.
Нерон обмислял голям източен военен поход срещу партите, като за тази цел създал нов легион и прехвърлил на изток легиони от Дунавския лимес. Но избухналото въстание на юдеите през 66 г. и свалянето на Нерон от власт през 68 г. прекратили подготовката за инвазията в Партия. В избухналата гражданска война, партите подкрепяли самозванци, представящи се за него, но в крайна сметка запазили неутралитет през управлението на новата династия на Флавиите, макар че римляните превърнали цaрство Комагена в провинция през 72 г.

Нов етап в противоборството между Рим и Ктезифон започнал при император Траян, който си поставил за цел да елиминира царствата на даките и партите. По време на дакийските му войни, партите не се намесили, заради вътрешни размирици. След като Дакия била завладяна, Траян насочил римската военна мощ отвъд Ефрат. Войната избухнала през 113 г. заради арменския трон. Римляните нахлули в Армения и я обявили за провинция. Партите били разгромени, Месопотамия и Вавилония превърнати в римски провинции, Ктезифон – разграбен, откъдето бил похитен и златният трон на партските царе, а армията на Траян стигнала Персийския залив.

Римската империя при Траян /113-116г/:

През 116 г. в Юдея и новозавоюваните области избухнали въстания, което накарало Траян да се изтегли от окупираната част на Партия. На път за Италия императорът умрял. Наследникът му Адриан се отказал от завоевателната политика и сключил мир с партите с граница по поречието на р. Ефрат. В Армения бил оставен да управлява Варган I, а след това и наследникът му Варган II.


По времето на Марк Аврелий между римляните и партите избухнала тежка война /162 – 166 г./ отново заради Армения. Две римски армии били разбити, но съправителят на Марк Аврелий - Луций Вер макар и с тежки загуби отвоювал Армения, завладял северна Месопотамия, разгромил партите и отново разграбил и опожарил Ктезифон.
Римската империя към 166 г.


Опит да си върне Месопотамия предприел Вологез IV през 196 г., който възползвайки се от гражданската война в Рим след убийството на Комод, действал в съюз с един от претендентите – Песцений Нигер. Новият император Септимий Север набрал три нови легиона, разбил съперника си и партите, и отново разграбил Ктезифон.

Римската империя при Септимий Север:



Синът му – Каракала, през 215 г. с хитрост решил да присъедини към Рим земите на царствата Осроена и Армения, хвърляйки правителите им /Авгар и Хосрой I / в затвора. Войската пратена в Армения обаче била разбита, а за цар бил провъзгласен Тиридат II. Императорът мислел да подмами и партския цар Артабан V и уж започнал преговори с него искайки ръката на дъщеря му. Когато партът отказал, Каракала нахлул през 216 г. в Адиабена и разграбил Арбела, осквернявайки гробниците на партските царе. Артабан се съгласил на мир, но на празненството Каракалла наредил на войниците си да избият присъстващите парти. Артабан успял да избяга, а Каракала и войниците му разграбили Месопотамия. Партите се готвели за война и Каракала планирал нов поход срещу тях, но през 217 г. преторианският префект Макрин организирал убийството на императора при Каре.

Римската Империя при Каракала:



Партите нахлули в Месопотамия и макар че изходът от тридневната им битката при Низибис с Макрин останал нерешен, последният сключил мирен договор, върнал част от Месопотамия и изплатил контрибуция за зверствата на Каракала.

През 226 г. обаче Артабан V бил убит от разбунтувалия се сатрап Ардашир, което последният сложил край на близо четиривековното партско владичество. Основаната от него династия на Сасанидите се обявила за наследник на Ахеменидите и предявила претенции към някогашните Малоазиатски и Средиземноморски владения на Персия, влизащи в състава на Римската империя. Така войните на сасанидите-перси с Римската империя продължили през следващите четири столетия.

Редактирано Юни 29, 2015 от Last roman

[КГ125]

+1!

Чета това и на бай Спандьо и се замислям, че тази част на историята остава така или иначе встрани от вниманието ни, заради египто-гъро-римския центризъм. А всъщсност до и след Александровите походи на Изток текат свръхинтересни исторически процеси. А пък там се развива древна история на цивилизации и народи, които сме свикнали да смятаме по начало за "варвари" и за "втора ръка" исторически субекти. Може да нямат постиженията на Гърция и Рим, но определено е добре идеята и за тях да не отсъства от историческото съзнание.

Излиза, че партската държава е източния стълб, в който си чупи шлема Рим! Т.е. римските завоевания на Изток се разбиват в нея и са спрени.

Редактирано Март 13, 2011 от КГ125

[Last roman]

Просто центърът на Рим е изместен на запад и няма как да повтори завоеванията на Македония.

А намесата му в Мала Азия отслабва Селевкидското царство, което дава сигнал за отцепването на повечето полунезависими държавици и възход на партите, които успяват да ги консолидират. Историята на Бактрия също е много интересна.

[КГ125]

...да, а и не много известна

Така е, вероятно ако нямаше усилие на запад, Рим щеше да ги прегази и да стигне до Индия, но въпреки всичко - впечатляващ генезис имат и упоритата им съпротива към Рим е негов пряк продължител. Голяма историческа жизнена сила са имали, и жилавост, пасионарност, ако трябва да приемем Гумильов (а май трябва).

[Aspandiat]

Убава темичка, Романе.

Ако ми остане време и се наканя, ще пусна нещо като продължение в нея за Траяновата кампания с повече подробности. Обаче от пействане от word тук се скапват всички интервали и е чудо, докато ги оправиш после.

[КГ125]

Тъй, тъй, направете го направете го!

[glishev]

Колега, ти какво пак насърчаваш чуждия труд

[Aspandiat]

Айде и аз да допълня хубавата тема на Аеций с едно по-подробно описание на Траяновия поход срещу партите.

Войната от 114-117 г.

В началото на 114 г. римската граница по река Ефрат представлява същинско вавилонско стълпотворение от хора и военна техника. Подобно на Наполеоновото нашествие в Русия 1700 години по-късно сега в очакване да преминат реката по бреговете й са струпани 13 легиона, 10 000 – 12 000 съюзнически части и императорската преторианска гвардия от 9000 души – колосална военна групировка от 140 000 – 150 000 души. Предшестващите събития подсказват, че агресията е замислена отдавна и че в Рим е ревизирана умерената политика на изток от предходното столетие и е взето решение за пълно унищожение на Партия и Армения. През 106 г. римляните завладяват държавата на даките на територията на днешна Румъния и ликвидирате динствената сериозна заплаха за господството им в европейския им тил. Година по-късно Траян анексира Набатейското царство с градовете Петра и Бостра, образувайки провинцията Камениста Арабия (Arabia Petrea). През нея е прокаран военен път с акведукт за снабдяване на легионите с вода. Така империята подсигурява югоизточния си фланг. През 109 г. римляните установяват протектората си върху Боспорското царство и се придвижват далече на изток по южните склонове на Кавказкия хребет, принуждавайки Иберия и вождовете на колхите и сарматите да признаят върховенството им, осигурявайки по този начин и североизточния си фланг срещу партите, но и създавайки пряка заплаха в северния тил на Армения.

В началото на 114 г. Траян обявява война на Армения, използвайки като предлог смяната на арменския цар партянина Ахшадар с брат му Партамасир. Предишната година римляните отхвърлят молбите на партския цар Хосров да бъде запазен мирът между двете империи, но Партамасир да остане на престола. Същият неуспех имат и опитите на Партамасир да се свърже с Траян чрез посредничеството на наместника на Кападокия Марк Юний. Една римска армия от Мелитене навлиза в Армения през Сатала в посока на Арташат, без да среща сериозна съпротива. Дион Касий съобщава, че Траян "след като покорил цялата страна на арменците и победил много от царете, към онези от тях, които се предали доброволно, той се отнасял приятелски, докато другите, които не желаели да се покорят, той подчинил [макар и] без война."

В местността Елегия в лагера на Траян се появява и арменският цар Партамасир. Траян официално обявява, че ликвидира арменската държава и назначава римлянин да я управлява. Дион Касий не съобщава повече нищо за съдбата на Партамасир, но Евтропий и Ариан пишат, че той прави опит да избяга и да се освободи, но римляните го залавят и по заповед на Траян убиват Партамасир. След това римляните превземат столицата Арташат. Там императорът приема подчинението и на Кавказка Албания. Една римска колона начело с романизования мавританец Лузий Квиет се насочва на изток от езерото Ван, за да покори обитаващото днешния район Ревандуз иранско племе на мардите (Mardomedi, изопачено записано като Marcomedi). След фронтална атака те са разгромени, а императорската преторианска гвардия достига до Прикаспието. В южната арменска провинция Кордук (Кордуена) Квиет приема капитулацията и на княза Манисар, вероятно вицекрал на южния арменски военен окръг. От Кордук римските войски се придвижват към Месопотамия в подготовка за продължаване на военните действия. През 116 г. Армения е обявена за римска провинция, като за неин Legatus Augusti pro praetore е назначен Атилий Руфин, а за легат на Кападокийския военен окръг, в който била включена новата провинция, е определен консулът за 110 г. Катилий Север. На Армения е наложен официално и култът към императорската личност и в нейните храмове са поставени статуи на Траян. Съдбата на Армения щяла да бъде решена не около Арарат и езерото Ван, а от изхода на сраженията между римляните и партите в Двуречието.

През 115 г. римляните навлизат в Северна Месопотамия и покоряват управляваната от цар Абгар Осроена и столицата й Едеса. Не всички области на Северна Месопотамия обаче падат толкова лесно под римска власт. Най-енергична съпротива оказват жителите на град Низибис, голяма част от които евреи, помнещи добре кървавото потушаване на въстанието в Юдея през 71 г. След Низибис в римски ръце падат и градовете Сингара, Либана, Тебета, Батна. През есента на 115 г. Траян дава разпореждания за подготовка на кампанията за следващата година.

Зимата на 115/116 г. обаче разкрива цялата мощ на природните стихии. Гърция, Мала Азия и особено Западна Сирия са поразени от жестоко земетресение. Катастрофата е толкова силна, че планинските реки и извори пресъхват и после започват да текат в нови русла. Трусовете предизкват и мощни урагани и бури. Под руините на разрушените градове загиват хиляди хора, в т.ч. и немалко легионери. Въпреки огромните материални загуби и удара по духа на войската и населението, през 116 г.римската армия възобновява настъпателните операции срещу партите. Първо е сломена съпротивата на партския съюзник и васал Мобарсап, царя на Адиабена, след което римляните превземат градовете Арбела и Гавгамела на източния бряг нарека Тигър. Прехвърляйки се на западния бряг на реката, римляните овладяват важния в политико-религиозно отношение град Хатра, където се намирала една от резиденциите на партските царе и имало гробници на Аршакидите. Партският цар Хосров се оказва неспособен да окаже сериозна съпротива на римското нашествие, защото по същото време му се налага да се справя с поредните династически междуособици и да потушава въстания в Елимаида и Персида. Опасявайки се да не бъде пленен, Хосров бяга панически на североизток, изоставяйки дори семейството си. Римляните превземат без особени усилия Селевкия на Тигър и партската столица Ктесифон, където в ръцете на Траян попада престолът на партските царе. След това римляните се спускат на юг и без бой завземат древния Вавилон и васалната на партите южномесопотамска държавица Месена, чийто владетел Атамбел V се задължава да плаща данък. След като построява флот на Персийския залив, Траян обявява създаването на три нови римски провинции – Армения, Месопотамия и Асирия, в които е въведена римската административна и данъчна система. Изглеждало че Римската империя се намира в апогея на мощта си и опасният източен враг е сразен и само още малко усилия са нужни, за да бъде окончателно довършен. Триумфът на Траян се оказва преждевременен.

Въвеждането на пряка римска власт в покорените територии, свикнали от столетия с местно самоуправление под ненатрапчивия партски контрол, предизвиква силни антиримски настроения. Начало на въстанието в Северна Месопотамия дава град Низибис, столицата на гъсто населената с евреи Адиабена, управлявана от цар Мабарсап, чиито предци били приели юдаизма. Въстания в тила на римляните избухват не само в Месопотамия, но и в Египет, Кирена и Кипър, населявани също от голям брой евреи, които говори за съгласуваност междуразличните бунтовнически центрове. Ситуацията за разпръснатите на огромна територия римски войски се усложнява допълнително от това, че Аршакидите прекратяват междуособните си ежби. Враждуващият дотогава с брат си Хосров партски принц Митридат с войска набрана от източните, иранските области на Партската империя, навлиза в Северна Месопотамия, застрашавайки римляните в тил. Нелепата смърт на Митридат, паднал от кон, не подобрява нещата, защото командването на партските войски е поето от сина му Санатрук.

Въстанието и настъплението на партите принуждава Траян да раздели римските сили на три войскови групировки. Една колона начело с Лузий Квиет се насочва към най-невралгичната точка на римските позиции – Северна Месопотамия – превзема отново и опожарява Низибис и Едеса, ликвидирайки по този начин опасността римляните да бъдат обкръжени от север и да бъдат откъснати от базите си. Втората колона под началството на Еруций Клар и Юлий Александър превзема отново разбунтувалата се Селевкия на Тигър и я опожарява. Третата римска армия водена от пълководеца Максим обаче е напълно разгромена от партите в открито сражение и командирът й пада на бойното поле.

Отвоюването на Селевкия позволява на Траян да концентрира силите си в Северна Месопотамия срещу Санатрук. При това с цел отново да разпалят династични борби сред партите римляните склоняват появилия се в Двуречието начело на втора партска армия Партамаспат, син на цар Хосров, да премине на тяхна страна и като васал да заеме трона на Партия в Ктесифон. След измяната му Траян успява да нанесе тежко поражение на армията на Санатрук, който загива по време на бягството си от бойното поле.

Въпреки военните успехи на римляните и разоряването на редица градски центрове на Месопотамия въстанието продължава да се разраства.За потушаването на бунта на евреите в Кирена, Кипър и Египет Траян е принуден да отдели част от месопотамската си армия. Това, както и загубите в предишните сражения окончателно сковават възможността на римляните не само да водят нови настъпателни операции, но дори и да задържат завоеванията си. Въстанието на арабските племена, заели северномесопотамската крепост Хатра съвсем парализира римските сили. Всички отчаяни опити на водените лично от Траян римляни да превземат крепостта се оказват безплодни. През лятото на 117 г. обезкръвените и деморализирани легиони са принудени поетапно да опразнят първо Южна, а след това и Северна Месопотамия и да се изтеглят на римска територия. Скоро 61-годишният Траян заболява и умира.

Адриан (117–138), наследникът на Траян, е изправен пред сериозни проблеми за разрешаване. Когато през август 117 г. поема властта, войната на изток не е приключена, а въстанията в Кирена, Кипър и Египет не са потушени. Партският цар Хосров се възползва от изтеглянето на римляните от Месопотамия и разгромява подкрепяния от тях Партамаспат, като възстановява властта между Тигър и Ефрат. Синът на Хосров бяга при римляните, които през 118 г. му дават управлението на Осроена съвместно с цар Ялур. Пренапрежението на римските финанси и военна машина по време на грандиозната офанзива на Траян обаче показват, че и те имат предел и че войната не може да бъде продължена, особено преди да бъдат потушени вътрешните бунтове.

Партите обаче също са в тежко състояние. Войната се води на тяхна територия и най-богатите и важни в икономическо отношение провинции наимперията са опустошени. Докато Партамаспат е в Месопотамия, страната продължава да е в състояние на гражданска война. Невъзможността и на двете страни повече да воюват ги подтиква по пътя на мира.

Редактирано Март 14, 2011 от КГ125

[Last roman]

много добро изложение. Остава да включим и третият фактор, чиято намеса спряла римското настъпление и сложило край на войната - въстанието на юдеите.

Редактирано Март 14, 2011 от Last roman

[КГ125]

Разкошен текст!!!

[monte christo]

Тези юдеи Е, как да не са виновни за всеки римски провал?!? Явно голям гарез са им държали за големите кланета през 70 г. Фундаментален и религиозен антагонизъм ...

[КГ125]

Не са виновни за всеки римски провал. Темата е за друго.

[Last roman]

вече пуснах тема за римо-юдейските отношения. Така че дискусиите кой прав и кой крив - там.

[КГ125]

Да, Please

[monte christo]

Да, ама като се направи анализ, излиза, че ако го няма препъникамъчето, римската военна машина е щяла да размаже партите. Последните доста късно се обединяват и синхронизират действията си, за разлика от вездесъщите юдеи

[КГ125]

Това въобще не е толкова сигурно. Препъни камъните в тази забележителна кампания, по-мащабна или толкова мащабна колкото Наполеоновата 1700 г. по-късно се раздвижва целият Близък Изток. Партите далеч не са толкова лесни и съпротивата на някои от царствата и областите помагат, но не са решаващи за римското спиране и подписаният мир.

Редактирано Март 15, 2011 от КГ125

[Aspandiat]

Да, ама като се направи анализ, излиза, че ако го няма препъникамъчето, римската военна машина е щяла да размаже партите. Последните доста късно се обединяват и синхронизират действията си, за разлика от вездесъщите юдеи

Графе, нямало е да ги размаже. Както Рим не успява да ги размаже през 163-166 г. и през 198 г., и през 217 г. Проблемът не е откритите сражения, тях римляните в повечето случаи печелят, а логистиката. Рим и Партия през ІІ век са в ситуацията на Германия и СССР през ВСВ. Колкото и римляните да напредват в територията на партите, последните винаги има къде да се изтеглят. Огромните разстояния за подвоз на подкрепления и доставки просто скапват римската офанзива. Защото след като са завзели Месопотамия и Армения, на изток ги чакат Мидия-Атропатена, същинска Мидия, Хиркания, Партиена, Маргиана, Персида, Елам, Кармания, Сакастан....

Нещо повече, римляните при Траян превземат Месопотамия, но с това те не унищожили партския военен потенциал, който се набира в иранските провинци. С Месопотамия Траян само бръква мнооого надълбоко в кесията на партския цар, като го лишава от най-богатите му провинции. Траян си е правел сметката да завземе цялата Партия, защото се оплаквал, че бил много стар да повтори похода на Александър, но дори и без еврейските въстания в тила му не го виждам как ще го направи. Само си представи колко войска ще трябва да остави като гарнизони, за да усмиряват завоюваните областти. А навлезе ли в Мидия и още по на изток, 100% го е чакала жестока съпротива, защото населението като манталитет няма нищо общо с гърците и семитите от Месопотамия. Особено големи диваци са били в Хиркания и който Аршакид е бил изпращан да ги управлявал, откачал покрай тях. Например Фраат ІV (38-2 пр.Хр.) преди да стане цар на царете, е управлявал Хиркания и като се възцарява, избива 30-те си братя, за да предотврати претенции за престола. Същият е бил много свиреп дори и по партските стандарти и с жестокостите си предизвиква надигане срещу себе си.

За мен много по-опасна е римската офанзива срещу партите през 164-166 г. Траян чак до 116 г. реално не воюва с партски войски, а с васалите им в Месопотамия, а чак след това му се налага да воюва истински с партите. През 165 г. обаче римляните се сблъскват с партите още в Северозападна Месопотамия при Дура-Европос и Сура и ги разгромяват, като по този начин в самото начало на месопотамската кампания унижощават значителна част от партския военен потенциал и по тази причина после безпрепятствено стигат и превземат Селевкия на Тигър и Ктесифон. Партите ги спасява чумата, която през 166 г. избухва сред римляните. Интересно е обаче къде епидемията заварва чумата - тя избухва сред авангардните части на римския главнокомандващ Авидий Касий в Западна Мидия. Фактът, че през 166 г. римляните са навлезли в Мидия е многоозначителен. В Древността, че и след това, единственият читав път от Месопотамия към Каспийско море, Партиена и Средна Азия минава през Мидия. Александър Македонски стига до Бактра през Мидия. Графе, погледни темата ми "Възходът на партите", за да видиш, че при всичките кампании, водени от Селевкидите през ІІІ-ІІ век пр.Хр. срещу партите, Селевкидите настъпват именно през Мидия. През 228 г. арменският цар Трдат ІІ (Тиридат ІІ) в опититите си да спаси партските Аршакиди от окончателен разгром и унищожение от страна на Сасанидите, настъпва през Атропатена (дн. Ирански Азербайджан) и завзема град Екбатана в Мидия, за да запуши достъпа на Сасанидите от Месопотамия към същинска Партия и да даде възможност на партите да си отдъхнат и да съберат нови сили. През VІІ век след битката при Кадисия арабите навлизат в Средна Азия отново по мидийския път - през Екбататан, Рага (Рей), Испахан. Така че Авидий Касий и Луций Вер очевидно са планирали съвсем сериозно настъпление в Средна Азия и наистина само чумата спасява Партия.

И като съм почнал със словоизлиянията, да взема да довърша. Очевидно е, че след неуспехите в кампаниите през 114-117 и 163-166 г. в Рим е направена много сериозна преоценка на военно-стратегическите приоритети на изток и римляните проумяват, че не са в състояние да постигнат коренен прелом срещу партите. Войната от 198 г., в която римляните правят хеттрик в нашествията си в Месопотамия, няма нищо общо с предните 2 войни. Римляните отново превземат партската столица Ктесифон, но този път дори не си правят труда да оставят там гарнизон, а просто разрушават и разграбват града. По целия им поход на отиване и на връщане през партска територия римляните разрушават градовете, избиват или заробват населението. Очевидно е, че те не си правят сметки да задържат тези земи, а единствената им цел е да нанесат колкото може повече поражения на врага си и да го съсипят икономически. И успяват. Месопотамия, която е най-богатата партска провинция, е в пепелища. Тя е и житницата на империята. По същото време в далечен Китай започват междуособици и скоро след това династията Хан пада, а заедно с това Китай се разпада на голям брой държавици. В резултат на това секва търговският трафик по Пътя на коприната, а заедно с него секват и големите доходи на партите от мита и такси по него. При разкопки в средноазиатския партски град Ниса са намерени от началото на ІІІ век т.нар. nummi pelliculati, тоест монети от неблагороден метал, които само отгоре са посребрени, иначе казано - фалшиви монети. Това се смята за признак, че към началото на ІІІ век Партската империя де факто е банкрутирала. Секването на приходите на Аршакидите от Месопотамия и от Пътя на коприната и рухването на авторитета им в резултата на неуспехите им против римляните през ІІ век и в началато на ІІІ век ги принуждава да вдигнат данъците на васалните си провинции и в резултат на това се стига да надигането на персите, мидийците и Адиабена (ако не ме лъже паметта за последната васална на партите държаница) и скоро след това Партската империя е унищожена.

[monte christo]

Аспандиат Чудесен анализ и поглед на нещата. Явно си разбираш от работата

При всички положения, обаче разрухата на Месопотамия, както и евентуалното й окупиране от страна на римляните, рефлектира в Иранския Изток. Ето на: най-накрая и партите клякат. римляните разклащат из основи политическото единство на тези земи, донякъде съсипват врагът си, само за да дойде на негово място друг - Сасанидите.

На практика нищо не се променя в този гигантски сблъсък между Империум Романорум и Ераншахр. Ако Римската империя е била в състояние да задържи земите до Загрос, така, както правят арабите пет века по-късно, историята на съвременния свят би-била коренно различна. Но, затова се иска неизчерпаеми човешки ресурси, колонисти, гарнизони и пр. наслагване на масова романска култура при покорените племена и народи, и както ти отбеляза ненарушена по никакъв начин логистика. А това е повече от съмнително - противодействието е само въпрос на време.

Иранският Изток има своята си специфика - за да бъде покорен той, всеки се нуждае от систематика и етапност, както и от излишни 10-15 години Преди известно време ми се наложи да се позанимавам малко от малко с края на Сасанидите (помниш темата в БС). Всъщност под размазване, аз имах предвид военното превъзходство на римляните през II век. или по-точно, може би по-добрата им организация. Та, когато писах темата за арабите и Кадисия, а след това и за проникването на мюсюлманите из Средна Азия, разбрах, че каквото и да се прави, започнеш ли конфронтация срещу Иранския Изток, само с Месопотамия не може да ти се размине. В един момент онези идват и си я вземат обратно Така, че разходката трябва да бъде или до Хиндукуш, или до Ефрат. Пустата Армения, тя пък зад Ефрат ...

[Aspandiat]

Та, когато писах темата за арабите и Кадисия, а след това и за проникването на мюсюлманите из Средна Азия, разбрах, че каквото и да се прави, започнеш ли конфронтация срещу Иранския Изток, само с Месопотамия не може да ти се размине. В един момент онези идват и си я вземат обратно Така, че разходката трябва да бъде или до Хиндукуш, или до Ефрат. Пустата Армения, тя пък зад Ефрат ...

Абсолютно съм съгласен, Графе.

Графе, като намеси и Сасанидите по-горе, се замислих за нещо, а именно как се повтаря историята. В последната римо-партска война от 217 г. двете страни воюват като че ли ги чака бъдеще от още 1000 години. Никоя от двете империи не надушва разложението и разпада, който ги заплашва. Не знам дали в Рим са си направили някакви изводи от битката при Низибис през 217 г., но легионите хич не се представят по блестящия начин от времето на Траян, Луций Вер и дори отпреди 20 години при Септимий Север. Битката реално приключва с реми, което в Рим би трябвало да бъде изтълкувано като много тревожен симптом, че нещо с империята и въоръжените й сили не е наред. Явно ще си останем с пожеланието за подобна равносметка. Партите също никак не се стряскат да водят тази война, случила се само 7 години преди да бъдат пометени от Сасадидите.

Тук вече ми се натрапва аналогията с последната война между Византия и Сасанидите от 602-628 г. И двете империи се бият така, сякаш имат пред себе си 1000 години, а по ирония на съдбата 7 години (отново 7!!!) след сключването на мира геополитическият наследник на партите Сасанидска Персия е пометена от арабите. Разсъждавайки върху тези съвпадения не мога да не си припомня диалогът в "Гладиатор" между Максимус и Квинт: "Хората би следвало да разбират, когато ги покоряват/ А ти, Квинте, ти би ли разбрал?"

Римляните според мен си взимат голяма беля с това, че обезсилват Партия и я правят така уязвима срещу Сасанидите. Като външнополитически манталитет Аршакидите са много различни от Сасанидите. Голяма част от енергията на първите е хвърлена в усилия да поддържат империята им цяла (спецификите на държавната концепция правят Партия паянтава като конструкция) и срещу римляните партите почти изцяло са отбранителна позиция с изключение на арменския въпрос. Сасанидите са коренно различни. Още незакрепили се както трябва между Северна Месопотамия и Средна Азия, те отправят предизвикателство и ултиматум към римляните да им върнат всички владения от времето на Ахеменидите. След естествения отказ почват ожесточена офанзива. В "Деянията на Шапур" е описана цялата бруталност на сасанидските операции: "Тогава ние атакувахме Римската империя и унищожихме при Барбалисос римска сила от 60 000 души и Сирия и околностите на Сирия изгорихме, разрушихме и ограбихме всичко... общо 37 града с околностите им". Този агресивен сасанидски манталитет, толкова различен от аршакидския, се поуталожва чак към края на ІV век, като се стига до някаква канализация на иранския ревашизъм през V - втората половина на VІ век. При Юстин ІІ, Тиберий І персийският реваншизъм пак избива, а при Фока и Ираклий добре знаем какво става.

Графе, при сравняването на Аршакиди и Сасаниди (а дори и Ахемениди) има още един интересен психологически момент. Партите след като век юнашки се бият с римляните на своя територия, изведнъж просто рухват пред Сасанидите. Явно ги е налегнала някаква умора и изчерпване на "волята им за власт". Този толкова неочакван партски психологически срив е описан много интересно от арменеца Агатангелос през V век, който описва опитите на арменския аршакидски цар Трдат ІІ (в откъса погрешно Хосров) да помогне на партските си роднини:

"И макар да бил изпаднал в голямо безпокойство заради природните си съплеменни братя, които се подчинили и станали слуги на въздигналото се Стахрско царство, като се примирили с него, Хосров [все пак] проводил пратеник до роднините си да му се притекат на помощ, да застанат редом с царството му, да го подкрепят и да му дойдат на помощ храбрите народи и войнствени мъже както от страната на кушаните, така и от собствената им страна. Обаче роднините, племенните вождове, нахарарите и родоначалниците на партите не го послушали, защото се били примирили, преклонили и подчинили на властта на Арташир, вместо [да изберат] своите съплеменници и братя."

Същата работа виждаме при Ахеменидите. След Гавгамела те просто рухват психологически. Обаче същото нещо (ти по добре го знаеш от мен) става след Кадисия 634 г. Сасанидите, които допреди 10 години са били в Александрия, Антиохия, Ерусалим и при Халкедон на Мраморно море, изведнъж вдигат ръце и все едно си казват "край, стига толкова борби за величие, грохнахме". Дали се натъкваме на някаква особеност на мисленето на иранците не мога да бъда сигурен. Обаче съдбата на Рим през ІІІ век и на Византия през VІІ век показва голямата разлика между Римо-вете и Иран-ите. Онова, което помита иранците, не успява да помете римляните. Тук вече определено заслугата е на различния тип държавност при иранците (Ахемениди, Аршакиди и Сасаниди).

[КГ125]

Историята наистина се повтаря, като само мястото, времето и многото специфики са различни. И как няма да се повтаря, като все е дело на хора. И все си мисля, че в този сблъсък човешкият фактор на двете империи изиграва и той своята роля. Ераншахр може да е относително по-слаба и по-неорганизирана от Рим, може логистиката да му попречи, разтягането и враждебната сред в подстъпите към целта му също, но в края на краищата римляните превземат столицата, но сключват мир. Влизат и излизат. Обезсилват, но не покоряват. И това накрая на едно доста дълго противостояние.

Това значи, че срещу не кой да е, а легионите, застават достатъчно решителни хора, с други думи - достатъчно или хайде, нека е относително, но силна държава.

ПП

Малко геополитика - никога след тези времена европейското политическо пространство (тогава Рим, де ) няма да е толкова силно, че да се опита да завладее толкова далечни райони на Азия.

Редактирано Март 15, 2011 от КГ125

[monte christo]

Аспандиат, римската армия няма как винаги да бъде на ниво. Предполагам, за да се стигне до там, има не малко субективни фактори от най-различно естество. Военното щастие не винаги може да те спохожда. В края на краищата, партите са си мегасила, а не някакви си галски или мавритански племена. Пък и самите те няма как да подозират, че ще бъдат пометени от своего рода персийска революция. И воюват ли, воюват... воюват не за да завладеят или разрушат Рим, а за да го обезсилят, и по този начин да пребъдат. Самите римляни попадат от трън, та на глог

Сасанидите си воюват срещу римляните, също неподозирайки, че и те на свой ред ще бъдат пометени от революция. Само, че са пометени от революция на маргиналите, а не както Аршакидите, от революция в центъра. Плюс това за последната си война срещу римляните, за четвърт век двете страни дават всяка по ... 200 000 жертви войници (убити, ранени, осакатени, болни и негодни повече за военна служба; въобще, смазани от войните асоциални), т.е. и двете мегасили са разнебитени в навечерието на арабските нашествия. Интересното при Сасанидите е това, че въпреки огромните загуби в жива сила срещу римляните през периода 603 - 627, те успяват още цели 14 г. след битката при Ниневия да изкарват големи страховити армии от порядъка на по 50-60 000 души. Вярно, тези армии не са кой знае колко качествени, но все пак ги има.

Разбира се, може да се поразсъждава и върху това, дали партите могат да се разглеждат и като чужди в своята си Ераншахр. Техният просперитет и издигане в Иранския Изток несъмнено е повлиян от това, че те са периферна сатрапия в Империята на Селевкидите. Географският фактор никога не е бил маловажен, макар по-важен да е акцента на международната политика на дадена държава; в случая визирам Селевкидите. Това е и основната причина Аршакидите да консолидират редица племена в битката си срещу Запада, т.е. елинизирания Изток. Всъщност техния, бих казал направо невероятен късмет е съществуването на самата Римската република, Египет на Птолемеите и на един по-късен етап, донякъде Юдея на Макавеите. Първите два фактора постоянно влияят на политиката на Селевкидска Сирия, която е принудена да изразходва абсолютно цялата си жизнена енергия точно срещу тях, като цяло чудо е, че Селевкидите успяват да задържат толкова време дори Месопотамия. Ако тези фактори ги нямаше, надали разстоянието щеше да помогне с нещо на Партия или пък Бактрия Антиох III го доказва.

Сега да понахвърлим нещо и за рухването и примиряването. Всъщност подобни явления не се наблюдават при властващите династии, а при техните привърженици и поддръжници по подразбиране, т.е. аристокрацията, армията и народа (народите). Разбира се, ние не можем да обвиним обикновените войници в липса на пасионарност; по принцип тя е запазена марка и амплоа на техните владетели и пълководци, но съдбата на Ахемениди, Аршакиди и Сасаниди е идентична. Поне с рухването на последните съм запознат що-годе повърхностно. Те не рухват нито след Ниневия 627 г. - обикновените иранци разбират, че римляните не искат да ги покоряват, а да живеят в мир с тях. Не рухват и след Кадисия 636 г. - обикновените иранци разбират, че все още държавата им е твърде жизнена. Но след Нехавенд 641 г. вече рухва обществото. Някак си се изчерпва вярата и идеята в служението към Сасанидите. Дълги години войни, разруха, масова истерия. Казано на днешен език - невървеж. Каквото и да се прави, нищо не може да се промени. Поражения, поражения, поражения ... Това рефлектира особено в психологията на аристокрацията. А щом тя се чувства уморена, изчерпана и непотребна, какво остава за войниците?!

[Last roman]

Сасанидите си воюват срещу римляните, също неподозирайки, че и те на свой ред ще бъдат пометени от революция. Само, че са пометени от революция на маргиналите, а не както Аршакидите, от революция в центъра. Плюс това за последната си война срещу римляните, за четвърт век двете страни дават всяка по ... 200 000 жертви войници (убити, ранени, осакатени, болни и негодни повече за военна служба; въобще, смазани от войните асоциални), т.е. и двете мегасили са разнебитени в навечерието на арабските нашествия.

То не че арабите пристигат със значими сили в Месопотамия и Сирия. Но темата доста взе да се отклонява от римо-партския конфликт.

[resavsky]

Партите така и не успяват да изградят истинска централизирана империя.Държавата им е изградена най грубо казано на принципа на номадска конфедарция с неособено солидна централна власт.Ераншахр /дори самото име е спорно/ стои безкрайно далеч от седентарните империи на Ахемениди и Сасаниди.Партите са си волните ездачи от север стоящи далеч по близо до сарматите да речем отколкото до персите.Военната им сила не е за подценяване но липсват държавните традиции и стройната органзиация.

[КГ125]

Нещо като аварите 500 г. по-късно? Обединение на основата на военната необходимост... Но как тогава постигат тази жилавост, която показват в противостоянието с римляните? Или може би точно затова я имат - столицата пада, но държавата не се смята за победена именно заради по-ниската си степен на организираност?

[resavsky]

Малката разлика е че на партските царе са подчинени персийските аристократи /главно от южните провинции/които носят спомени за Ахеменидите и тяхното величие.Аз не бих приравнил партското царство на аварския хаганат именно поради уседналото персийско население.Доста странна симбиоза от полуномадски елит /но твърде пазещ номадските си традиции/ и подчинено градско население.