Троя Стената на Троя и стената на Асгард: античен мотив в скандинавската митология?

[glishev]

Среднобългарската "Троянска повест" сбито и адаптирано преразказва троянския цикъл легенди, произлизащ от античната гръцка митология. Самата среднобългарска версия е превод на византийски "роман" по старинния сюжет (който от своя страна е редакция на късноантичен латински преразказ).

Между другото, повестта разказва и за издигането на стените на Троя - два "земни дявола", всъщност елинските богове Посейдон и Аполон строят зида по вълшебен, свръхестествен начин: Феб свири на "гусла" и камъните сами се подреждат един върху друг. Как този античен мотив може да се съпостави с Орфеевата лира или с музиката на старозаветния цар Давид, която също кара скали да се движат (а подвижни камъни ще намерим и в келтския фолклор), е отделна тема.

Ще отбележа само, че в античния мит троянският цар Лаомедонт, за когото работят Феб и Посейдон, е притежател на вълшебни коне и отказва да плати на двамата свръхестествени строители. Тези детайли имат значение в настоящата тема.

Тук ще се опитам да демонстрирам възможността преработеният античен мотив за необикновеното издигане на стените на Троя да е преминал от Византия в средновековна Скандинавия - и по-точно в митологизирания, но може би не оригинално митологичен разказ за издигането на стените на Асгард, крепостта на боговете-аси.

Старата или поетичната Еда почти не разказва за стените на Асгард - само в "Пророчеството на вьолвата" и в "Свадата с Локи" има бегли алюзии към този сюжет и по-точно - към забавната роля на едновременно зловещия и комичен бог Локи в "разплащането" със строителя на стената. Ще посоча, че дори и Старата Еда всъщност е записана от християни, които вече не споделят вярата в асите и вероятно в част от текстовете са иронизирали старата митология - тоест скрипторите не само съхраняват езическите песни от антикварен интерес, но си позволяват и да импровизират върху тях с комичен ефект. Доколко това отговаря и на реална скалдова практика в дворовете, където е изпълняван и консумиран този тип поезия, е отворен въпрос.

В Младата (Новата) или прозаичната си Еда, която определено е пълна с християнски влияния, поетът и историкът Снори Стурлусон (1179-1241) разказва по-подробно за издигането на стените на Асгард. В "Измамването на Гюлви", 49, Хар (Один) разказва на Ганглери (Гюлви) за потеклото на вълшебния си кон. Зъл великан се условил да построи крепостни стени на Асгард в кратък срок с помощта само на коня си, но поискал огромна награда. За да не бъдат асите принудени да платят, Локи се превръща в кобила (което, разбира се, е повод за подигравки, защото за древните германи "кобила" е евфемизъм за лека жена), в този вид прелъстява коня на великана и той не успява да завърши строежа навреме. Сетне Локи временно запазва животински вид, за да износи и роди вълшебно конче, което израства като осмокракия жребец на самия върховен бог Один. Не само гръцката митология има своите весели моменти Сексуалното преобръщане на Локи обаче няма паралел и вероятно се дължи именно на християнски присмех в съвсем битов дух над езическата традиция - освен ако не допуснем, че става дума за много древен сакрален пласт с неясна сюжетна или ритуална функция, оцелял в запазените текстове заради куриозното си звучене.

В случая по-интересно е това, което Снори твърди за Один и асите в началото на своята "Сага за Инглингите", първата от неговия квазиисторически цикъл "Земният кръг". Авторът евхемеризира Один, представяйки го като исторически крал и магьосник от дълбока древност. Один произлиза от Азия - и точно по този начин Снори етимологизира името на асите. Одиновата крепост Асгард (което в случая може да се преведе не само като "крепост на асите", но и като "азиатска крепост") е идентифицирана именно като Троя. "Голямата Свитьод", тоест "Велика Швеция" е едно от азиатските царства на Один - собствено Скития. За някои читатели с интерес към периода на Великото преселение на народите вероятно ще е любопитно, че Снори Стурлусон смята именно Скития за прародина на шведите и в частност на династията на Инглингите, потомците на Один и Инг(в)е - а същият Инг(в)е е сочен у Тацит като епонимен прародител на една трета от германските народи.

За настоящата тема фокусът попада именно върху издигането на стените на Асгард по вълшебен начин и от свръхестествен строител, върху присъствието на необикновен кон в разказа и върху неплащането на уговорената награда - все детайли и в сюжета за издигането на троянските стени. Разбира се, идентифицирането на Асгард с Троя само по себе си е от голямо значение.
Впрочем, Снори демонстрира и известна зависимост от класически, вероятно опосредствано Херодотови географски представи за разпределението на трите части на Стария свят. А в сагите си за Олаф Трюгвасон, за свети Олаф и особено за Харалд Хардрада авторът показва и добра информираност за историята на Византия повече от век преди собствената си епоха. Ще припомня, че според Жофроа дьо Вилардуен в Константинопол към 1204 г. все още има "датчани" на византийска служба - всъщност това са последните скандинавски веринги. Скандинавските наемници са били толкова добре познати в Константинопол, че според Снори са имали свой параклис на името на свети Олаф в Града (което сочи, че Източният път далеч не е бил монополизиран от шведите, както впрочем показва и историята на норвежеца Харалд Хардрада).

Снори Стурлусон става законовед на исландския Алтинг (Сбор) в 1215, 36-годишен. Като дете е бил повереник у далечни роднини на норвежкото кралско семейство в Исландия и това му позволява да получи отлично възпитание, а в 1218 - и да приеме висока служба при крал Хаакон IV. По това време контактите между Норвегия, Исландия и Шотландия са особено силни. В норвежкия двор Снори започва литературната си дейност и може би там натрупва информация за руските земи и Константинопол. Не е изключено дори лично да е познавал хора, които са служили при последните гръцки императори преди завършека на Четвъртия кръстоносен поход.

Накратко - възможно е тъкмо Снори да е изменил и вплел мотива за вълшебното изграждане на стените на Троя (Асгард) в своята версия на скандинавския митологичен корпус. И да го е направил под влияние на вероятно устни преразкази на византийската адаптация на троянската история, пренесени от стари наемници по Източния път от Константинопол през Рус към Севера. Част от верингите (включително и водачите им) често са били начетени хора и дори скалдови поети. И определено са носели със себе си не само пари, а и разкази.

Първата половина на XIII в. за Норвегия е време на голяма литературна дейност, свързана не само с адаптация и записване на местните, вече отмиращи езически традиции, но и на преразкази на разнообразни чуждестранни сюжети. Например в 1226 г. (когато Снори отново е в Исландия) крал Хаакон поръчва съставянето на "Сага за Тристрам", преразказваща келтско-френската любовна история на Тристан и Изолда. По това време присъствието на исландски автори в двора и широките контакти на Норвегия не само със скандинавските, а и с останалите северно- и западноевропейски страни правят царуването на Хаакон и изобщо на династията на Сверир един от най-интересните периоди в средновековната норвежка култура и литература.

Редактирано Декември 4, 2014 от glishev

[Aspandiat]

Преди повече от 30 години украинският професор Омелян Прицак (Pritsak, Omeljan. The Origin of Rus’. Vol 1. Old Scandinavian Sources Other Than the Sagas. Harvard University Press, 1981), разглеждайки скандинавските саги не като празни митове и легенди, а като източници на реални исторически сведения, прави едно много интересно и оригинално откритие. Той установява, че класическите средновековни автори освен Боспор Тракийски (Босфора) са знаели и за още един – Кимерийски Боспор (Керченския провлак), свързващ Черно и Азовско море. Средновековният автор Саксон Граматик (Saxo Grammaticus, ок. 1150 – ок. 1220) знаел подробно за тези два Боспора и впоследствие развил теорията за два града Византион и за два Хелеспонта. Саксон споменава на три пъти в съчинението си Gesta Danorum кимерийския Хелеспонт, който винаги е бил свързван със скандинавския бог Один. Същевременно в историческата част на Саксон Византиум се появява с обикновеното му значение на имперската столица Константинопол, центърът на източното християнство. Омелян Прицак продължава своите разсъждения в следната посока: викингската епоха е била един вид повторение на англо-саксонското завоевание на Британия. Логично е новите авантюристи, претендиращи за същия успех, да са взаимствали англо-саксонския култ към Водан/Один, но те скоро били въвлечени в мащабни морски авантюри и търговия, които ги довели до контакт с Хазарската империя. Там иранските аристократични родове (на алани и аси) и хазари поддържали силна търговска империя и древната индоевропейска религия на войнското братство. Като резултат от тези контакти сред норманската аристокрация се появил нов, по-усложнен и по-аристократичен вариант на култа към Один. Популярният бог на англо-саксонците бил заменен от Один Тиркяконунгр/Oðin Tyrkjakonungr (Один, кралят на тюрките), който в Пролога към Еда на Снорри Стурлусон извършил своето пътешествие на север към Швеция.

По това време в Западна Европа започва да си пробива път един генеалогичен мит, свързан с произхода на франките от древната Троя. В хрониката на Псевдо Фредегарий “Liber Historiae Francorum”, съставена в 727 г., се описва как троянските бежанци, като пресекли Танаис (Дон), победили аланите, съюзници на Рим и им било дадено името Франки от император Валентиан в 364–367 г. Но тъй като не искали да плащат данък, франките се преселили на Горен Рейн. Омелян Прицак обяснява тези представи с факта, че след като в 629 г. император Ираклий, приятел и пастрок на мощния тюркски хакан Тонг Ябгу, признал франкския крал Дагоберт І като свой съюзник, новородената национална гордост на франките счела това за доказателство за техния благороден произход. Откакто Византия била станала Източен Рим и откакто Рим при Август обявил произхода на народа си от Троя, естествено било за франките да следват същия пример. За по-убедително по същото време от Троя са били изведени и предците на тюрките. След тях вече не било проблем всеки нов европейски народ да изведе произхода си също от Троя – възможностите избягали троянски герои да станат родоначалници станали неограничени.

Според Прицак Один Тиркяконунгр няма нищо общо с Троя от франкската книжнина, а по-скоро отразява реалното минало на тесните връзки между норманите и тюркските хазари от VІІІ–ІХ век, когато тюркският крал/император все още съществувал. Омелян Прицак смята, че локализирането на Троя не в Мала Азия, а около река Дон е чисто норманска представа. Той посочва като аргумент Картата на света на арабския географ ал-Идриси, живял при двора на норманския крал на Сицилия Роджер ІІ (1105–1154), в която Троя е локализирана източно от Дон, където скандинавските саги поместват Тana-kvisl (Тана-квисл – “сливането на Тана/Танаис”). Според Прицак Идриси е въвел данни от собствено норманския морски опит в Източна Европа. Той заключава, че името Тана-квисл имало стара традиция. Какво обаче може да се каже за Вана квисл?

Съгласно “Инглинга-сага” земята около Вана-квисл била наречена Ваналанд/Ванахайм “Страната на ваните”, а Вана-квисл била друго име за Тана-квисл (Дон) и обхващала двете страни на реката по нейното долно течение. След това Прицак директно свързва Ваналанд и ваните с българите. Що се отнася до асите, Прицак извежда названието на скандинавските богове (ас, аз, азир в мн.ч.) от етнонима на племето на асите, родствени на аланите. Той смята, че земята на асите е земята на аланите, завзета от хазарите, а Один е бил отъждествен от норманите с хазарския хакан и по тази причина големите владения на Один били в страната на тюрките, която била норвежкото название за Троя. Затова в “Инглинга сага” Один започва пътешествието си от Асгард (Страната на асите), а според Снорри Стурлусон от Тиркланд (Страната на тюрките). Според Прицак за Снорри Тиркланд е било второ име на Асгард и двете отговаряли на класическата Троя.

[glishev]

Това е наистина очарователно! Разбира се, малко съм скептичен за идентификацията на скандинавските митологични вани с Ванандовите българи, както и за предполагаемия втори Византион. И за мой собствен голям срам - за първи път чувам за култ към "Oðin Tyrkjakonungr". Прицак не е много популярен сред предпочитаните от мен британски германисти и скандинависти, и те не ползват този Прицаков термин.

Това за Танаквисл и Ванаквисл е напълно вярно (питам се дали -kvisl има етимологически нещо общо и с името на Висла или Вистула). Тиркланд/Тюркланд и Голямата Свитьод или Асгард не са еднозначно уеднаквени у Снори. Но във всеки случай си спомням, че ти ме беше навел към безкрайно интересната тема за контактите между германи и тюрки. И е интересен факт, че британските слависти понякога наричат норманския период на Киевска Рус именно "Kievan Khaganate", за да отбележат смесения характер на институциите на тази едновременно скандинавска, славянска и степна (включително тюркска) държава.

Бракът между Елисавета Ярославна и Харалд Хардрада е един вид материализация на тази връзка. Впрочем, на Хардрада, който е бил покрай всичко друго и добър скалд, се приписва нещо като любовна песен, посветена на Елисавета. Стиховете са ужасно агресивни, това е нетипична любовна поезия, но типична викингска. Припевът е: "Но все не ставах мил на руската девица". Ако не ме домързи, бих предложил нещо като превод

Редактирано Декември 4, 2014 от glishev

[Aspandiat]

Това е наистина очарователно! Разбира се, малко съм скептичен за идентификацията на скандинавските митологични вани с Ванандовите българи, както и за предполагаемия втори Византион. И за мой собствен голям срам - за първи път чувам за култ към "Oðin Tyrkjakonungr". Прицак не е много популярен сред предпочитаните от мен британски германисти и скандинависти, и те не ползват този Прицаков термин.

Интересното е, че един наш "прост" поп, Йовчо Попниколов от Трявна, към 1854 г. в своята книжка "Летопис и родословие", като изброява българските царе преди Балканите, преди "Кий, който създаде Киев града" (около 430 г. според Йовчо), помества един загадъчен владетел на име "Одонацар", който властвал в 100 г. сл.Хр. Откъде е черпил тези имена Йовчо идея си нямам, но този Одонацар лесно може да се разчлени на Одона цар, а този Одона да се съпостави с Один/Водан. Че на всичко отгоре датата 100 г. сл. Хр. съвпада с една от предложените дати, в които бил живял историческият Один/Водан. Одона цар може да се сравни обаче и с Аудан - един велик посветен и магьосник от набедения за фалшификат епос от Татарстан "Шан къзъ дастанъ".

Иначе търсенето на първата Скандинавия (оригиналната Скандинавия) в района между Таманския полуостров, Дон и Кавказ би изяснило някои "глупости", които късносредновековната историография приписва на българите като произход. Според Мавро Орбини (а оттам и при Паисий Хилендарски):

“Българите – славянски народ, са дошли от Скандинавия (според онова, което съобщават Методий Мъченик, аланът Йорданес и Франц Иреник в кн. 6, гл. 32), спрели се за известно време в оня отдалечен край на Германия, който се мие от водите на Померанско море, наричано още Балтийско, после се вдигнали оттук, плячкосвайки и опожарявайки всичко по пътя си, за да се заселят върху просторните земи около голямата река Волга, чието име взели, като се нарекли вулгари, а по-късно – българи”.

Само че според наизвестния автор “Зографска българска история”, съвременник на Паисий, Скандинавия се е намирала не където се намира днес, а точно в района където старите нормански представи помествали владенията на Один:

“Болгарският народ излезе в древни времена от Черно море, от река Волга от великата Скандинавия и се наричаха там [българите] гимери и кимери и като се умножиха, излязоха първо срещу тази страна (Балканите) още преди Александър Македонски”.

Два века и половина преди Зографската история, през 1517 г., подобно нещо пише един полски историк, Мачей Меховски, в "Трактат за двете Сарматии". Той направо помества Асгард до Сарматия:

“Тези [народи], които се намират на границата на земите между Сарматия и Аскарда, приличат на Водолей и Сатурн. Те се отличават с голяма жестокост и по душевност са съвсем диви – така разправят”.

[Last roman]

може и Одоакър да е

[glishev]

"Одонацар" може да е всичко, включително и изкривена форма на Навуходоносор Така че - по внимателно с Один. Руснаците казват, че Один бил "один", тоест един, сам, единствен и неповторим. Дайте да не забиваме в глупости. И, естествено, има връзка между Скития, готите и Скандинавия, но все пак не сме ехемеристи като Снори, а и не живеем в XIII в., така че аз съм за предпазливост в тия мисловни скокове. Самото понятие "първа Скандинавия" ме накара да се опуля. Темата си беше добре като литературна и мисълта ми е просто, че Норвегия в XIII в. е имала интересна литературна история (за разлика, да кажем, от България).