Българската византинистика - минало, настояще, бъдеще

[monte christo]

Здравейте, дами и господа На какво ниво е (била) византинистиката в България? Въобще, има ли такава дисциплина в българската медиевистика към настоящият момент? Можем ли да говорим за византинисти в България (в тесния смисъл на думата)? Представители (имена и студии)? Има ли бъдеще византинистиката в България?

Задавам всичките тези въпроси, защото няма начин форумът да не се посещава от бивши и настоящи студенти, на които са им преподавали или им преподават някогашни и днешни светила

[glishev]

Може би Ги дьо Монферан има някакъв поглед отвътре.

Според мен на практика нямаме жизнена византинистика. Българската медиевистика изобщо е доста затворена в себе си, поне що се отнася до историците. Философите ни дават по-добър продукт - особено Георги Каприев с "Византийската философия", ако ще говорим конкретно за византийска проблематика. Струват си и книги като "Традиция и контекст в богомислието на гръцките отци" от Светослав Риболов, но макар тук да става дума за дял от византийското културно наследство, това не е точно византинистика.

Може би Иван Билярски с "Институциите на средновековна България. Второ българско царство", Лиляна Симеонова с "Пътуване към Константинопол", Иван Божилов с просопографските си усилия и евентуално Ивайла Попова с двете си книжки за късновизантийските дипломати или Тома Томов с "Константинопол и руската колония до 1204" дават едно все пак по-добро лице на българската византинистика.

Липсват обаче български трудове за големия византийски ареал - а това далеч не са само Балканите. Тук влиза цялото източно Средиземноморие, Италия, Киевска Рус, Кавказ, част от Централна Европа. Има я езиковата бариера, има го дребнавият климат на историческите ни факултети.

Разбира се, у нас има чудесни преводи на чуждестранни ценни книги, но тиражите са малки, а и това още не е собствена школа. Друг е въпросът дали византинистиката в момента не е в известна инерция, в известна липса на нови големи изследвания и пробиви не само у нас, а и в цяла Европа. У нас обаче самото средно ниво е много ниско и това си личи.

В България медиевистите в момента обръщат основно внимание на Кръстоносните походи и на Балканите в късновизантийския период. С едно-две интересни изключения (Лиляна Симеонова и Ивелин Иванов).

Много бих се радвал, ако например д-р Владислав Иванов от БАН напише книга за източното Средиземноморие във втората половина на XIV в., особено за отношенията между морските сили - хоспиталиерите, Кипър, Венеция, Генуа, Египет, Византия и пиратските емирства.

[ISTORIK]

Малко уточнение...

Българският термин е "византология". Идва от френски - byzantologie или английски - byzantology.

Oттук, ученият, занимаващ се с византология, се нарича "византолог".

А термините "византинистика" и "византиноведение" са руски.

Оттук, ученият, занимаващ се с Византия, се нарича византинист или византиновед.

---

Византологията (византинистиката, византиноведението) е интердисциплинарен клон на хуманитарните науки, чийто предмет на изследване са историята, културата, религията, изкуството, науката, икономиката, политиката и военното дело на Византийската империя. За основател на дисциплината се счита немският филолог Йеронимус Волф - ренесансов хуманист, комуто дължим и днешното популярно име на Източната Римска империя - Византия или Византийска империя. Византологията намира последователи още през XVI век и извън границите на Свещената Римска империя - сред ренесансовите творци и изследователи в Холандия и Италия.

Редактирано Декември 17, 2014 от ISTORIK

[monte christo]

Добре, драги ми ИСТОРИК - съгласен съм с българският термин "византология" Просто моят (да го наречем) интелектуален (византийски) продукт е резултат на руската, съветската и пак на руската школа. В общи линии, българската византология ми е непозната, и заради това ми е интересно какво ниво е достигнала през годините.

Моят допир навремето е бил с Василка Тъпкова-Заимова (още тогава галено й викахме баба - да я поживи Господ още дълги лета), но от позицията на учител-ученик.

Някой има ли наблюдения върху методът на преподаване и трудовете на другите наши византолози - например покойните Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Георги Бакалов?

[glishev]

Мога да говоря за покойния проф. Г. Бакалов и, уви, няма да е добро. Лекциите му бяха пълни с груби фактологически и терминологични грешки (от рода на това, че Римската империя била опирала на Балтийско море, че пентархията се била състояла от пет патриархата или че Мусолини бил унищожил папската държава). Трафарети, скука и посткомунистическо кандидат-православие. Лекционният му курс на книга е поразчистен от такива неща, за щастие. Но употребата му намалява. По-старата му книга за титулатурата на българските царе е много по-хубава.

За книгите на Димитър Ангелов всеки може сам да съди.

Дуйчев е класи нагоре, макар и да е романтично поостарял

Силно препоръчвам френски византинисти/византолози. И Рънсиман, разбира се.

[ISTORIK]

Ето списък на български византолози:

- Димитър Ангелов

- Георги Бакалов

- Иван Дуйчев

- Василка Тъпкова-Заимова

- Христо Матанов

- Петър Ников

- Васил Гюзелев

Списъкът не е изчерпателен.

[glishev]

Петър Ангелов има доста по-симпатични книги от баща си.

Матанов е готин, но някак вече поизчерпан. Кой знае какви нови книги от него не очаквам. Жалко е, че нашите професори, веднъж добрали се до титлата и чукнали петдесетака, спират да пишат. Мързеливи учени. Лягат на лекциите си, най-много някой учебник да пуснат, но не и изследване.
Гюзелев се ядва, но при него има много трафарети, които понякога водят директно до грешки.

Пък и е известен проблем, че по-старите живи историци изобщо са си ченгета. Това донякъде компрометира работата им - не за друго, а защото историческият интерес у тях отстъпва пред "патриотичния" рефлекс, а това особено в медиевистиката и в частност във византийските изследвания у нас води до едни доста скучни клишета. Както например в Русия е типично Византия да се идеализира (преди и след сталинизма, по време на сталинизма е тривиализирана като "феодална" държава, без да се държи сметка за влиятелната византийска цивилизация - което е типично сталинистко малоумие), така у нас са налице две противоположни, но еднакво глупави тенденции. Едната е романтично-патриотарска, започнала още през Възраждането - тя е да се представя Византия еднообразно като мрачна, враждебна и вредна сила. И пак не се държи сметка за разнообразието на византийската цивилизация, която далеч надминава границите на самата империя. Другата е под руско влияние и е православно-умилителна: тя пък представя византийската империя като някакъв остров на религиозна святост. Това, естествено, е друга форма на скудоумие, защото директно пречи на нормалния културноисторически поглед. У нас тези две противоположни, но еднакво безумни отношения към византийската проблематика някак шизофренно се сливат в главите на византинистите-ченгета, които са атеисти и интернационалисти по социалистическа линия, но същевременно са "патриоти" и "православни", защото такава е линията на късния соц. В резултат покойният Бакалов, Гюзелев и семейство Ангелови едновременно се "гордеят" със зловещата чаша на хан Крум (което е див патриотарски примитивизъм от страна на университетски преподаватели), но и възхваляват задълбочения мистицизъм на св. Григорий Палама (когото не са чели, защото не им остава време от пиене). От всичко това в съзнанията на студентите се появява една комиксова представа за Византия - скапана държава на лукави императори и загледани в небето светци. Ако студентът Х е повече "патриот", той намразва ромеите (безумно е да мразиш изчезнала цивилизация, но ето на), обръсва си главата, татуира си ипсилонче с две хастички отстрани, без дори да знае, че това е степна тамга, слага медальонче с розетата от Плиска, която би могла да бъде и капачка на канал, но нейсе и реве "Само Уефски" или "Само ФеФеКа" по стадионите. Ако пък студентът Y е повече "православен", той тръгва по черкви и манастири, досажда на духовниците, влюбва се във византийските светци (което само по себе си не е лошо, но тъй като нашите историци по правило не ползват класически езици, чете само преводи на жития през руски), заобичва Матушката и мечтае да иде на поклонение в Кирило-Белозерската пресвета обител, но стига само до Гложенския манастир или, ако е академично успешен - до Атон. Класическите филолози, които обикновено са свестни хора и големи майтапчии, пък и четат гръцки, заслужено се подиграват и с двата типа студенти по история, но все пак е справедливо да отбележа, че "православният" тип, макар и зилот-неофит и болен съветофил, е малко по-приемлив от "патриота"-простак. За съжаление, дори "православният" реално не може да бъде истински византинист, защото покрай многото жития на светиите още не е прочел и един стратегикон, а да не говорим да някое западно изследване. Сакън, та нали френските византолози всъщност са мръсни и злоради еретици, които още жалят за латинската Константинополска империя! Ей с такива емоционални нагласи се прави византинистиката у нас. Това - по преки наблюдения в ИФ на СУ, едно крайно посредствено сборище, парад на уроди, цирк на кретени (с няколко малки, щастливи изключения).

На вас оставям задачата да помислите каква ли ще да е сложната характеристика, която "православният" тип млад византинист от СУ може да направи примерно на цар Калоян

П. П. Извинявам се за заядливия тон.

[Galahad]

България е малка държава с още по-ограничени ресурси. Тъй че трудно може да говорим за византолози в същинския смисъл на думата. По-скоро това са хора занимаващи се с българска история, за които Византия е просто съсед. В смисъл, че в работите им се засягат повече допирните точки, отколкото Византия в цялост. Общо-взето Византия на юг от Босфора е тъмна Индия от гледна точка на издадените книги на български език.

Но пък благодарение на допирните точки на българското и византийското минало има това-онова. Примерно каталозите на Иван Йорданов за византийските печати си се цитират на всяко по-прилично място дето е написано нещо за византийска сфрагистика. Но това е пак по-скоро от връзката, защото у нас са намерени доста виз. печати, имаме сравнително големи сбирки с такива и се увеличават. Докато в чуждите музеи изключая гръцките и турските влиза само онова, което успеят да купят, макар напоследък да има доста голямо предлагане на черния пазар.

[glishev]

Да, за съжаление си прав. За жалост, не чета турски, инак е интересен въпросът за турската византологическа школа. Рънсиман се позовава много на Иналджък, но Иналджък е по-скоро османски историк.