Коледна песен

[Р. Теодосиев]

„Изток-Запад“ ни потапя в коледното настроение с новото издание на „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44607

Една от най-магичните и завладяващи коледни истории – тази на открилия силата на добротата лондонски скъперник Ебенизър Скрудж – оживява в новото издание на „Коледна песен“ на големия Чарлз Дикенс.

Макар да има цял месец до Коледа, магията на празника вече чука на вратата, а любимите хора очакват да ги зарадваме със специално отношение и… нещо под елхата. И въпреки противоречивите мнения по адрес на излишната – за някои – истерия около Коледа, със сигурност няма човек, който да не остане преизпълнен с щастие при вида на широката усмивка на лицето на свой близък.

Издателство „Изток-Запад“ реши да зарадва почитателите на празника и на стойностните четива с ново издание на „Коледна песен“ на великия Чарлз Дикенс – една от най-завладяващите и вълшебни коледни истории. Добре познатият ни Ебенизър Скрудж – зъл стар скъперник, който нехае за каквото и да било друго, освен за парите си – ще се срещне отново с духа на покойния си съдружник Марли, който го предупреждава, че душата му е обречена, ако не се промени; ще изпита вцепеняващия ужас от срещата с духовете на миналите, настоящите и бъдещите Коледи, за да осъзнае, че ако не промени поведението си, ще умре в самота, изоставен от всички. След като се променя издъно, Скрудж се прочува като най-щедрия човек в града и радва малки и големи със своята щедрост не само по Коледа, а и през цялата година.

Чарлз Джон Хъфам Дикенс (1812–1870) е един от най-ярките представители на литературата от Викторианската епоха и е сред най-видните автори и критици на XIX век, който се радва на нечувана за времето си популярност още приживе. Дикенс не е първият автор, който засяга темата Коледа в произведенията си, но е първият, който успява да популяризира празника, излагайки светската си гледна точка спрямо него пред обществеността. Той започва работа по „Коледна песен“ през месец септември 1843 г. и я завършва само за 6 седмици – първото издание на книгата е на 19 декември същата година. Подобно на другите му произведения, и тук лошото детство на Дикенс хвърля отражението си върху романа – предполага се, че противоречивите чувства на автора към баща му са вдъхновили изграждането на образа на Ебенизър Скрудж като отрицателен – и все пак впоследствие положителен – герой. Коледната вечер пък присъства и в други негови добре познати произведения като романа „Големите надежди“, който още в началните си страници ни представя приготовленията и коледната вечеря в бедното семейство на младия Пип.

„Коледна песен“ е в превод от английски език от Нели Доспевска. Книгата е част от колекция „Върхове“, илюстрирана от художника Петър Станимиров. В поредицата попадат също новите издания на „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт, „Червено и черно“ на Стендал, „Дребосъчето. Писма от моята мелница“ на Алфонс Доде, „Принцът и просякът. Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, „Моби Дик“ на Хърман Мелвил, „Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет. Гротески и арабески“ на Едгар Алан По и др.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44607

Откъс от „Коледна песен“, Чарлз Дикенс

Като споменавам за погребението на Марли, аз се връщам на точката, от която започнах. Няма съмнение, че Марли беше мъртъв. Това трябва ясно да се разбере, иначе нищо удивляващо няма да излезе от историята, която ще разкажа. Ако не бяхме напълно убедени, че Хамлетовият баща е бил умрял преди започването на пиесата, не би имало нищо по-забележително в това, че при източен вятър е тръгнал да се разхожда нощем по собствения си крепостен вал, отколкото ако някой друг джентълмен на средна възраст безразсъдно би се запътил след смрачаване към ветровито място – да речем, гробището „Св. Павел“, – за да смути в най-буквален смисъл колебливия дух на сина си.

Скрудж изобщо не заличи името на стария Марли. Стоеше си то там, години подир това, над вратата на магазията: „Скрудж и Марли“. Фирмата беше позната като „Скрудж и Марли“. Понякога хора, които отскоро бяха стъпили в търговията, наричаха Скрудж „Скрудж“, а понякога „Марли“, но той отговаряше и на двете имена. Беше му все едно.

Ох, пък какъв стиснат душевадец беше този Скрудж! Изедник, мъчител, алчен, на стотинката трепереше, от ръка нищо не изпускаше, ненаситният му стар грешник! Твърд и остър като кремък, от който никаква стомана не бе изтръгнала благодатен огън; потаен и необщителен, и самотен като бухал. Скритата в него студенина смразяваше старческите му черти, щипеше заострения му нос, сбръчкваше бузите му, схващаше краката му, зачервяваше очите му, правеше тънките му устни сини и се изливаше в дращещ глас и злобни думи. Леден скреж покриваше главата му и веждите му, и твърдата му остра брадичка. Ниската си температура той носеше навред със себе си; през горещниците вледеняваше кантората си; а по Коледа не я стопляше нито с един градус.

Външната горещина и студ малко влияеха на Скрудж. Никаква топлина не можеше да го стопли, никаква зима не можеше да го изстуди. Нямаше вятър, по-остър от него, нямаше сняг, който да следва по-упорито целта си, нямаше пороен дъжд, който да е по-безмилостен. Отвратителното време не беше нищо за него. Най-силният дъжд и сняг, и градушка, и поледица можеха да се похвалят само с едно предимство над него. Те често стихваха благодушно, а Скрудж – никога.

Никакъв човек не го спираше на улицата да му каже приветливо: „Скъпи Скрудж, как сте? Кога ще дойдете да се видим?“ Никой просяк не го молеше и за най-дребната монета. Никакви деца не го питаха колко е часът; ни мъж, ни жена бяха поискали някога от Скрудж да ги упъти за това или онова място. Дори кучетата на слепците, изглежда, го познаваха и когато го виждаха да се приближава, повличаха господарите си към входове и тесни улички; а сетне помахваха с опашка, сякаш искаха да кажат: „По-добре да нямаш никакви очи, отколкото зли, слепи ми господарю!“

Но Скрудж пет пари не даваше! Та тъкмо това му се нравеше. Да се промъква по изпълнените с хора пътища на живота и да отблъсква всякаква човешка симпатия, поради което схватливите и наблюдателните го наричаха „побъркан“.

Веднъж, отдавна – и то на Бъдни вечер, измежду всички други благочестиви дни на годината, – старият Скрудж седеше в кантората си, зает с работа. Беше студено, мрачно, люто време, на всичко отгоре мъгливо, и той чуваше как хората навън жужеха като пчели нагоре-надолу по тясната уличка, тупаха с длани гърдите си и потропваха с крака по камъните на паважа да ги стоплят. Градските часовници току-що бяха оповестили само три часа, но вече беше съвсем тъмно – изобщо през целия ден не беше светло – и в прозорците на съседните кантори припламваха свещи, подобно на червеникави петна по осезаемия кафяв въздух. Мъглата проникваше през всяка пролука и ключалка и навън беше тъй гъста, че макар уличката да беше от най-тесните, къщите отсреща изглеждаха просто като призраци. Като виждаше как мръсният облак се смъква надолу, закривайки всичко, човек би могъл да си помисли, че Природата живее съвсем наблизо и вари нещо в голям казан.

Вратата на Скруджовата кантора беше отворена, за да може той да държи под око чиновника си, който в една бедна малка клетка отвъд, нещо като цистерна, преписваше писма. Огънят на Скрудж беше много малък, но огънят на чиновника беше толкова по-малък, че изглеждаше като един-единствен въглен. Но той не можеше да го засили, тъй като Скрудж държеше сандъка с въглищата в собствената си стая; и стига само чиновникът да влезеше с лопатата, господарят веднага предричаше, че ще се наложи двамата да се разделят. Поради което чиновникът се увиваше в белия си вълнен шал и се опитваше да се топли на свещта, но тъй като не беше човек с голямо въображение, това му усилие оставаше безрезултатно.

– Весела Коледа, вуйчо! Бог да ти помага! – извика един весел глас. Беше гласът на племенника на Скрудж, който се втурна тъй бързо, че за стария човек благопожеланието беше първото указание за приближаването му.

– Ами! – каза Скрудж. – Глупости!

Беше се така стоплил от бързото вървене в мъглата и мраза, този племенник на Скрудж, че цял пламтеше; лицето му беше зачервено и хубаво; очите му блестяха, а дъхът му отново заизлиза от устата му като пушек.

– Та Коледа глупости ли е, вуйчо! – каза племенникът на Скрудж. – Не мислиш, че е така, сигурен съм.

– Мисля – рече Скрудж. – Весела Коледа! Какво право имаш да си весел? Каква причина имаш да си весел? Какъвто си беден!

– Хайде де – отвърна весело племенникът. – Какво пък право имаш ти да си мрачен? Каква причина имаш да си сърдит? Какъвто си богат!

Тъй като в момента нямаше готов по-добър отговор, Скрудж възкликна отново:

– Ами! – и го последва с: – Глупости.

– Не се сърди, вуйчо! – каза племенникът.

– Та как да не се сърдя – отвърна вуйчото, – когато живея в такъв глупашки свят като този? Весела Коледа! Стига с тая весела Коледа! Какво е за човека Коледата, освен ден за плащане на сметки без пари; ден, в който ставаш с една година по-стар и нито с една стотинка по-богат; ден, когато трябва да си направиш баланса в търговските книги и всяка точка в тях за цели дванадесет месеца да се окаже в твой ущърб. Ако останеше на мен – каза възмутено Скрудж, – всеки идиот, който поздравява с „весела Коледа“, трябва да бъде сварен в собствения си пудинг и заровен с клон от бодлива зеленика^[1], промушен през сърцето му. Точно така!

– Вуйчо! – възкликна умолително племенникът.

– Племеннико! – отвърна строго вуйчото. – Чествай Коледата по твоя си начин и ме остави аз да я чествам по моя.

– Чествай я! – повтори племенникът на Скрудж. – Но ти не я честваш.

– Дай тогава да я оставя на мира – рече Скрудж. – Много добро да ти донесе! Като че ли някога ти е донесла нещо добро!

– От много неща съм можел да извлека добро, но не съм се възползвал, така си е – отвърна племенникът. – Между тях е и Коледата. Но положително винаги съм мислил за коледните празници, когато са настъпвали – вън от почитта, която се полага на светото им име и първопричина, ако изобщо нещо, свързано с тях, може да се отдели от това, – като за благодатно време; време за добрини, за опрощаване, за милосърдие, приятно време; едничкото ми познато време в дългия годишен календар, когато мъже и жени, сякаш по общо съгласие, отварят свободно заключените си сърца и поглеждат на по-нищите от тях така, като че ли наистина са им спътници за към гроба, а не като на друга раса същества, тръгнали на други пътешествия. И следователно, вуйчо, макар Коледата никога да не е пуснала зрънце злато или сребро в джоба ми, смятам, че тя наистина ми е донесла добро, и ще ми донесе добро; и си казвам: Бог да я благослови!

Чиновникът в цистерната изпляска неволно с ръце. Но след като веднага разбра колко неуместно бе постъпил, той се залови да разбърква огъня и изгаси завинаги последната слаба искрица.

^[1] Бодлива зеленика – храст с червени зрънца, който служи за коледна украса (всички бележки под линия са на преводача.)

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44607