Новите историко-археологически комплекси

[Last roman]

в името на усвояването на евросредства ще окепазят всичко що е останало поне малко автентично.

[Last roman]

Дисниленд "България"

В България е в ход същинска диснификация*: дотук са построени над 30 крепости, които струват по 4-5 милиона; подготвят се нови 100-200. Но даваме ли си сметка за драматичния ефект от този историко-туристически хибрид?

Внимателният наблюдател със сигурност си е дал сметка как наследството ни неусетно премина от идеологическия фронт на етно-национализма към царството на бизнес-предприемачеството. Строят се нови крепости в стил Балдуиновата кула, къде по легенди, къде по художествени хрумки на историци, къде със съвременни инженерни решения. Имаме археологически парк "Тополница", самодеен Джурасик ("Дино") парк край Пазарджик с бетонни динозаври, които си съперничат по автентичност с крепостната стена в Созопол.

Тихата революция на "българщината"

Всяка новопостроена старина се "социализира" с ритуали и творчески разработени автентични празници, където тракийски девойки се кичат с рози**, християнски празници съжителстват с кукери, местни продукти са турски внос, а заветната цел е да се попадне в книгата на Гинес. Около новите наследства кипят исторически възстановки, къде спонтанни, къде по проект. И тук - тихата революция на "българщината". Доскоро беше немислимо да се възстановяват събития без пряко отношение към етно-националната идеология: моделът задаваше Патриаршеската църква на Царевец, с вечния огън на героите, построена при комунизма. И ето, че днес бизнес-преориентацията все по-често се насочва към римски времена, като дори незначителна стражева крепост като Цари Мали град (чието име дори не е запазено!) се превръща в ценен ресурс на местната общност, която, както всяка друга общност в България, залага в плановете си за устойчиво развитие именно привличането на туристи.

Не знам дали си давате сметка каква революция преживяваме. Доскоро историческите възстановки пресъздаваха само победи над турците, с доказан национално-терапевтичен ефект. И ето, че днес първо на Дунава, после все пó на юг започват да се разиграват битки на римляни срещу хуни, кумани, славяни. Кой знае, може един ден предприемчив деятел да зарадва германските туристи с готи, а ирландските - с келти, все обитавали нашите земи.

"Всеки град - с крепост!"

Представете си мащаба на диснификацията***: дотук са построени трийсет и няколко крепости по 4-5 милиона парчето; чувам, че се готвят нови 100-200 според повелята на един от историците-бизнесмени: "всеки град - с крепост". "Калето" край Мездра, "Кракра" - Перник, "Щипон" - Костенец, "Перистера" - Пещера, "Туида" - Сливен... Навсякъде фестивали, възстановки, дегустации. От една страна има едни европейски пари, които трябва да се вземат (нямало как да се контролира този тип харчове, защото всяка страна си решавала кое е наследство!), от друга страна местният бизнес натиска за обществени поръчки, от трета общината се бори за слава, от четвърта едни съмнителни експерти заработват щедри хонорари, като яростно тъпчат всеки опит за критика в съюз с жадните за национална гордост медии.Икономиката е едната страна на въпроса. Очевидно е, че когато едно и също нещо се предлага в големи количества, цената пада. Нашите селяни така се чудят защо миналата година само Иван посади домати и спечели, пък сега всички посадихме и загубихме. Ще загубят всички, бъдете сигурни! Впрочем, каква точно възвръщаемост може да се очаква от входните билети за една крепост, аз лично не разбирам - по света музеите обикновено са на субсидия. А няколкото люлки (наричани "атракциони") и сергии за сувенири едва ли ще избият вложените милиони. Вярно, че след години ще се отвори работа за фирми по разрушаването на всичко това, вярно, че пак ще се усвояват европари за съживяване, примерно, на съсипания бряг край Яйлата - но това все пак ще е в мандата на други кметове.

Лично аз съвсем не съм противник на тематичните паркове с цел увеселение. Този бизнес е по цял свят в разцвет през последните петнайсетина години. Хората искат да излязат с децата, да изпитат някакви удивления, да се повозят на влакче, да изядат нещо странно и, разбира се, да качат много снимки във Фейсбук. Дисни сътвори света на приказките, Юнивърсъл студиос ви въвежда в декорите на любимите ви филми, край Нагасаки можете да се разходите в пресъздаден едно към едно холандски град; край Пекин пък имате всичко на едно място - от пирамидите до копенхагенската русалка. Някъде има малко национален момент, например в парка на Дикенс в Лондон или в "Астерикс" на запад от Париж, където галите продължават гордата битка с Юлий Цезар (румънците все още се колебаят дали да построят своя парк "Дракула", разкъсани между гордост и бизнес). Другаде търсят педагогика, например в мексиканската верига "Кидзания", където децата играят роли на възрастни в един построен за тях по-добър град на бъдещето.

Нашите "атракциони"

Нали се досещате какво прави такива тематични паркове успешни? Новото, неочакваното, екзотичното. И нали разбирате, че за да има възвръщаемост подобен парк, той не може да разчита на местната и дори национална общност - нужни са огромни потоци от хора, мощна концентрация на пари и идеи. Вероятно успех в България могат да имат 2-3 оригинални увеселителни парка, но за 200 няма пазар. И няма нужда да съм икономист, за да ви го кажа. Според мен единствено "Багатур" вървят в тази откровено художествена версия, превръщайки прабългарското в популярна култура без много претенция за достоверност. Няма нищо лошо в това да се „кефим” на наши си, родни Астерикс и Обеликс. Важно е само да не губим чувството си за хумор.

Нашата Дисни-индустрия не следва традицията на Луна-парка от моето детство, а се е вкопчила в националната идеология: тя мисли, че може да продаде предишните гордости като атракциони. Римляни, ама наши - бъдещи хайдути, така да се каже. Малко бутафорийка, както се изрази министърът на културата, за да върви алъш-веришът. Къде е проблемът? Вероятно промискуитетът между идентичност и забава се дължи преди всичко на това пусто еврофинансиране, което се отпуска именно за култура, без да осъществява контрол над проектите - защото културата си е национална работа, според правилата на ЕС. А кой решава коя култура е важна? Ами който вика най-силно, тоест - предишните идеолози, преобразени в бизнесмени. Така България се подменя пред очите ни и постепено ще започнем да се чувстваме чужденци в нея. Колко по-добре щеше да е да следваме азиатския пример и да си строим холандски градове!

Комерсиализиране на собственото аз

Защото историко-туристическият хибрид има един драматичен резултат: разрушава националната идентичност, защото е трудно жив човек да живее с усещането, че е бутафорен. Не знам дали сте забелязали, че туристическите народи са малко особени, нямат сцепление, слаби са моралните им устои, лесно се разбягват. Комерсиализирането на културата - комерсиализирането на собственото аз - е една от причините. Произвеждайки я за продажба на туристи, ние започваме да я възприемаме по един циничен начин - и в крайна сметка развиваме този цинизъм и към самите себе си. Знам, че нито можем, нито трябва да спираме индустрията на забавлението. Трябва обаче с всички сили да браним онази стена, която го разделя от сериозното възприемане на миналото.

http://offnews.bg/news/Коментари_65/Дисниленд-България_476415.html

[КГ125]

Нещо, което не е направено издържано исторически, ще изчезне до 20-тина години. Дотогава ще стои като паметник на грандиозната кражба на европари, която тече у нас.

Как може изобщо такива възсатновки да се правят без СУ, БАН или НИПК???

[Elemag]

Туризъм и култура – развод преди сватбата

Последна промяна в 15:32 на 21 мар 2015

Крепостта "Кракра" в Перник сега

Фотограф: Надежда Чипева

Емил Данаилов е професионален пътешественик, той беше главен редактор на списание "Одисей", което представяше най-интересните места в България и извън нея. Така порталът "Култура" представя автора на статията, който "Дневник" препечатва. Оригиналното заглавие е "Туризъм и култура – развод преди сватбата, или за нуждата от естетическа полиция"

Изисква се не малко въображение, за да можеш да измисляш нови и нови начини за облагодетелстване с пари по европейски проекти. Ето така културно-историческото ни наследство беше набелязано за отстрел и беше отстреляно по един тъжен и непоправим начин. И, както изглежда, докато има далавера в тази работа, няма да остане и един автентичен камък на територията България, който да не е надстроен с итонг. А където камък няма, и само итонгът ще свърши работа.

Всъщност, трагедията не е от вчера. Спомням си какъв фарс се разигра преди четири години на великотърновската борса по културен туризъм. Тогава вестник "Стандарт" беше инициирал всенародно допитване за избирането на 10 чудеса на България, които да получат по един милион лева от хазната. Та на тази борса се бяха събрали щастливите кметове на спечелилите. Там бяха и министър Томислав Дончев, както и заместник-министърът по туризма. В препълнената голяма зала кметовете превъзбудено и угоднически рапортуваха на министър Дончев: "Сега строим зъберите на крепостта, скоро почваме и кулата!" Това специално за шуменската крепост. Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. Важното е парите да бъдат усвоени. Сред новите "чудеса" тогава бяха още някакви руини край Дебелт и горкият стар Созопол. Идеята беше, че тези чудеса ще привлекат нови и нови чужди туристи, превръщайки България в нечии представи в съперник на Светите земи – някакъв световен и ненадминат културно-исторически резерват. Само дето никой не се сети да попита представителите на туристическия бизнес ще снесат ли тези нови кокошки златни яйца, какво иска да види туристът, за кое би си дал парите. А не после да се чудят местните – "абе имаме си тук такова хубаво чудо, пък никой не идва да го види". Никой и не искаше да чуе за критики – каквото било – било, няма да връщаме парите! Министърът каза, че няма смисъл да се обсъжда хубави или лоши са чудесата – да караме нататък. Това прозвуча като сватбена сцена от американски филм – ако някой има нещо против тази сватба, да го каже сега или да замълчи навеки. Но и никой не беше попитан преди сватбата подходящи ли са тези наши ергени да ги сватосаме за капризната булка, наречена туристически интерес.

Няколко години по-късно бутафоризирането на историята ни не само не е престанало, но е на път да удави всичко и всички в кича си. А ето ги простите критерии, на които трябва да отговаря едно нещо, за да предизвика туристически интерес.

Първият е уникалност.

Нима можем да смаем света с римско наследство? Цялото Средиземноморие е осеяно с такива внушителни монументи от римско време, че тук просто нямаме шанс. Не само Италия, но и африканският и близкоизточният бряг изобилстват с храмове и колизеи, запазени в цялото им великолепие. В България има много останки от тази епоха и е хубаво това да бъде подчертавано и използвано за реклама на България като страна с изключително богато и разнообразно културно наследство, но самите обекти бледнеят. Това е положението.Така стоят нещата и с крепостите и замъците от Средновековието. Не ще смаем никой европейски турист с подобни градежи. Дори и с Баба Вида. Тя може да има за нас, българите, някаква стойност, но не издържа на международната конкуренция. Това не означава, че в България няма нищо уникално. Напротив, има! И това на първо място са тракийските гробници. Там трябва да е насочен фокусът на туристическата реклама – към нещо, което го няма другаде по света. Също донякъде уникални, поне за региона, са нашите православни църкви и манастири. Или пък хилядолетният езическо-християнски комплекс в центъра на София – с мащабните останки от антична Сердика, ротондата "Св. Георги", църквата "Света София".

Вторият критерий е не по-малко важен. Автентичност.

Да разчистим и експонираме каквото е останало – добре. Да възстановим в известна степен нещо, за което сме наистина сигурни как е изглеждало – приемливо. Но да строим сега крепости, си е чиста бутафория, а бутафорията отблъсква и предизвиква снизходителна усмивка. За съжаление дори смятаният от повечето българи за автентичен Царевец е построен съвсем наскоро. И там туристът се чувства доста неловко – бутафорията започва от карикатурните персонажи на входа с мукавени щитове и наметала от плюшени завеси (пред Колизея в Рим също стоят гладиатори за снимка, но не изглеждат по тоя гротесков начин), минава през "Балдуиновата" кула, която е на по-малко от сто години, и стига чак до върха, където се мъдри така наречената Патриаршеска църква, която е на съвсем невръстна възраст – трийсетина години, и представлява доста свободна интерпретация на нещо, което трябва да е на 800 години. Изографисана е от художника Теофан Сокеров съвсем неканонично. Разбираемо, в края на краищата не е църква. А какво е? Ето това и на екскурзоводите им е трудно да обяснят. Спомням си с каква упоритост в една подобна надпревара преди няколко години Велико Търново се бореше да наложи силуета на Царевец с това нещо на върха за национален символ. Нямаше да е честно да спечели. Или може би щеше да е твърде симптоматично – бутафорията като национален символ. По подобен начин стоят нещата и с Велики Преслав. Върху останките от Кръглата (Златната) църква е излят бетон, може би за да добие представа посетителят как е изглеждала. Не се е получило. Никак. Да не говорим, че е недопустимо подобно необратимо увреждане на паметника. Ще трябва на този посетител да му бъде дадено да прочете описанието на църквата, направено от Йоан Екзарх, иначе въображението няма да му стигне. Наблизо е издигната и една крепостна порта, край Плиска пък се появи и част от някаква "базилика". Бутафория. Музеят във Велики Преслав съдържа ценни и интересни експонати, но навън, там, където е била столицата, туристът просто няма какво да види.

Така стигаме до третия "важен" критерий. Зрелищност.

Като ще е чудо, трябва да смайва. Трябва да пълни очите и да стряска ума. Спомням си един пътеводител на Стара планина, издаден още по социалистическо време. Там имаше една снимка, на която не се виждаше почти нищо, но пък текстът към нея разбулваше мистерията – това били основите на изгорения яташки дом. Възможно ли е това да бъде забележителност? Не, не е възможно! И не само заради по-късни идеологически съображения. Може едно място да е много ценно за националната ни история или въобще за дългата и превратна история по тези наши и някога не наши земи, но да не става за туристически обект. Съзнавам, че съдбата на България е била такава, че много от античните и средновековни градежи са били разрушени още преди столетия и сега не представляват впечатляваща гледка. Но трябва да го приемем и да не се опитваме да ги построим наново. Съзнавам и че България няма класически европейски Късно средновековие и Ренесанс и поради това няма красиви и внушителни сгради и произведения на изкуството, подобни на онези, създавани в земи, на които не им липсват цели столетия от историята.

Проблемът обаче не е само в самата бутафория. Просто нашите културни обекти често вместо култура излъчват некултура. И това зависи не толкова от самите обекти, а от средата, в която са поставени. А тя въздейства изключително силно на туриста. Защото култура означава не само съхранен интересен паметник, но и цялостна атмосфера, излъчване, отношение. Ако пространството около голямата забележителност е осеяно с боклуци и найлонови торбички, общото впечатление у туриста няма да е, като че ли е посетил културно чудо. Ако вместо с красиви рилски върхове Рилският манастир беше обграден от бетонни хотели, въздействието му щеше да е коренно различно. Когато туристът пътува с корабче из хърватските острови и погледне към брега, вижда спретнати, чисти, красиви градчета и селца с красива и чиста природа за фон. Ако обаче се приближи по море към българското културно чудо Созопол, ще види едно бетонно гето. Така е и във възрожденското Арбанаси – на посетителя му е трудно да открие автентичните ценности сред морето от огромни богаташки къщи в псевдовъзрожденски стил. А какво да кажем за Несебър? За грозните реклами по старите му улички, за битпазара, на който е обърнат? И за желанието на жителите му да отпишат града от списъка на ЮНЕСКО? Тогава кой ще им пълни новопостроените имоти? Та нали туристите идват не заради хотелите им, а именно заради това, че Несебър е част от световното културно наследство!

Средата! Докато България е мръсна, грозна и разхвърляна, няма как да стане известна културна дестинация, независимо от ценностите, които притежава!

Понякога става въпрос за съвсем дребнички неща. Преди известно време от северната страна на храма "Св. Александър Невски" в София построиха рампа, по която инвалидите да могат да влизат. Похвално дело. Само дето рампата, макар и солидно, от камък изпълнена, контрастира на архитектурния стил на катедралата. Просто е грозна и нехармонична. А по нея са работили архитекти, дизайнери, някой е възложил поръчката, друг е одобрил проекта, трети е приел свършеното. Но и за окото на неспециалиста несъответствието е видимо. Ето защо призовавам за създаването на естетическа полиция, която да следи за хармонизиране на културния обект със средата, в която той съществува. Тогава, надявам се, ще изчезнат и димните кълба от кебапчийниците пред Бачковския манастир. Защото те не са местен колорит, а местна простотия. Тогава сигурно някой ще се сети да махне кабела, провиснал между сградата на Светия синод и "Света София" и пречещ на туристите да се насладят на хубавата гледка към "Александър Невски", а и да направят хубава снимка.

Това, че си харесваме и обичаме България, е много хубаво. Но то съвсем не е достатъчно, за да стане тя разпознаваема и предпочитана културна дестинация. И на ентусиазираните възгласи как сега ще привлечем много чуждестранни туристи, искам да напомня, че все пак туристите са краен брой, т.е. за да дойдат в България, те трябва да не отидат някъде другаде. Това означава да ни предпочетат пред някоя друга, вече разработена туристическа държава. Но конкуренцията е жестока.

[Perkūnas]

Слава богу, реакция от ЕК все пак има.

Грозни и глобени Заради нарушения ЕК санкционира България с 14% от сумата, отпусната за възстановяване на исторически паметници и туристически атракции

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2015/03/20/2495873_grozni_i_globeni/

[kall]

Нищо работа е това, но е пак по-добре от нищо...

[Last roman]

Харчим милиони за бутафорни паметници, а истинските се рушат

Строителството на бутафорни останки от археологическото ни минало е в тотално противоречие на принципите в цял свят.

Досега са похарчени около 80 млн. лв., като в същото време, автентични културни ценности реално деградират, защото бюджетът за тях е едва 500 хил. лв.

Има тенденция към подмяна – оригиналът бива изтикан за сметка на бутафорията. Виждаме една фалшификация, една корекция на историята. Това заяви категорично проф. Тодор Кръстев.

Той даде пример за такива проекти със Созополската крепост, Пернишката крепост, Трапезица, Цари Мали град.

Редно е държавата да инициира обществен дебат по тази тема. Да се извикат международни експерти по културно наследство, да се направи цялостна стратегия, категоричен е проф. Кръстев.

http://tv7.bg/%D0%9E%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%82/%D0%A5%D0%B0%D1%80%D1%87%D0%B8%D0%BC-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D1%80%D1%83%D1%88%D0%B0%D1%82_l.33_i.10187715_b.10026369.html#.VQ6vBPysV6H

[Elemag]

Възстановена римска крепост е новата туристическа атракция на Монтана

Антична крепост - Монтана

Антична крепост - Монтана (Дианата)

[Last roman]

Ходил съм. Горе долу бива.

[Last roman]

Доц. Георги Вълчев: Решенията за културното наследство не могат да се взимат в тесен приятелски кръг

Георги Вълчев

Доц. Георги Вълчев е културолог, преподавател във Философския факултет на Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Специалист е по история на българската култура ХV – ХІХ в. и по проблемите на културното наследство. Ръководи магистърската програма "Мениджмънт и социализация на културното наследство" към специалност "Културология". Той беше един от основните участници в дискусията "Дисниленд България", състояла се преди дни в Червената къща в София по идея на проф. Ивайло Дичев.

Какви опасности крие за културното наследство започналото масово строителство на антични и средновековни крепости с пари по европейската програма "Регионално развитие" и целящо новите обекти да привличат повече туристи?

- Опасностите са много, но съзнателно ще се огранича до три, които по моему са изключително важни.

На първо място са застрашени самите обекти. Под предлог да станат понятни, разбираеми за масовия тип турист, който не притежава специална подготовка в областта на историята и археологията, се лансира идеята те да бъдат възстановявани почти до първоначалните си обеми. Добилата наскоро известност у нас крилата формулировка "до зъбер, до керемида" на днешните идеолози на масовото "крепостно" строителство е всъщност отдавна отречен подход в световната практика за интегриране на културното наследството в живота на съвременните общества и използването му за целите на туризма, тъй като най-общо казано по този начин се подменя самото миналото, а оригиналът се уврежда необратимо.

Точно в тази посока са възраженията на колегите, които се занимават професионално с консервация и реставрация, и те биха могли да развият тази тема в нейната пълнота. Аз само бих отбелязал, че съвременните технологии дават такива необятни нови възможности за визуализиране на обектите, които не са запазени в своята цялост, че е цяло престъпление да не се възползваме от тях, а да залагаме на анахронизми, облечени в кубици бетон, арматура, тежки метални конструкции, полимерни плочи, теракот или съвременна каменна зидария. Който например е посещавал през последните години Червенската крепост знае, че там отдавна съществуват информационни цветни пана с 3D възстановки както на цялото отбранително съоръжение, така и на всички по-важни самостоятелни сгради, разположени в неговата вътрешност, придружени със съответните обяснителни текстове.

По подобен начин е подходено и при античния Никополис ад Иструм, недалеч от Велико Търново, където при реализацията на европейски проект средствата не бяха насочени към съвременна интервенция върху запазените оригинали, а преимуществено към създаването на информационни табла с компютърни възстановки, благоустрояване и охрана на целия район. Сравнително щадящо към самия обект, но отчитайки и интереса на туристите, е подходено и при античната вила "Армира" край Ивайловград, където наскоро също приключи реализацията на цялостен проект за консервация и реставрация, финансиран по оперативна програма "Регионално развитие". В годините на прехода жилищният комплекс претърпя множество вандалски и чисто криминални посегателства, но в момента би предизвикал интерес и у най-неизкушения от античната история на тези земи посетител.

Само тези примери в собствената ни страна са достатъчни, за да стане ясно, че примамливата за широката публика идея "до зъбер, до керемида" има много по-добри алтернативи, а парите по европейските програми могат да постигат очакваните от тях резултати по начин, съобразен със съвременните професионални стандарти в тази деликатна област.

Втората опасност е натрапчивото втренчване в еднотипни обекти, които, веднъж превърнати в туристически "атракциони", създават едностранчива представа за културното наследство, съхранено през вековете в днешните български земи. От времето на Паисий насетне посредством миналото ние се опитваме да разказваме за себе си, да създаваме представа у другите кои сме, кое за нас е ценно, какво премълчаваме, какво искаме да забравим и вместо вече да се оттласкваме от този романтичен подход, който през ХVІІІ и ХІХ в. е съвсем естествен, чрез ширналото се днешно "крепостно" строителство ние излъчваме обратното послание – не ни гледайте какви сме, а вижте какви сме били! В едно свое изследване, анализирайки различните публични употреби на миналото, Дейвид Лоуентал напомня, че все пак "миналото е чужда страна" и каквито и да са нашите фантазии, както и да се опитваме да го вплетем в собственото си съвремие, то ще си остане такова. Щом осъзнаем това, вероятно няма толкова маниакално да натрапваме бляскавото си средновековие. Миналото е част от нашата идентичност, но фактът, че сме имали периоди на възход, че сме преживели "Златния век" и разцвета при Асеневци, не ни прави по-различни от това, което сме в момента, не ни дава национална индулгенция и не ни освобождава от отговорността като общество да обясним например защо в днешна България всеки нормален дъжд се превръща в потоп, а всеки по-обилен снеговалеж – в истинско природно бедствие. И ако днес настоящето ни угнетява, значи ли това, че нямаме право на по-добро бъдеще?!

Вижте само в радиус под 100 км около София колко еднотипни "туристически атракциони" от периода на Късната античност и Средновековието се появиха в момента – "Цари Мали град", Пернишката крепост, тази в Кюстендил, "Калето" в Мездра, "Щипон" на Траянови врата... Вероятно към тях в следващите години ще се прибавят "Шишманово кале" и "Урвич". Сами по себе си всички те са интересни за историческата наука обекти, но дали на туристите няма да им дойде в повече да ги обикалят групово или в индивидуален режим?! Ще се забавляват ли в достатъчна степен и, забавлявайки се, ще научат ли нещо ново? Ще се обогатят ли представите им за миналото на тези земи? И няма ли специално чужденците да останат с усещането, че българите са толкова влюбени в средновековието си, че с радост приемат лишенията на трудното си ежедневие, за да има средства за възстановяването на старите им крепости?!

И тук стигаме до третата голяма опасност – внушението, че от културното наследство трябва на всяка цена да се печели. Идеолозите на "крепостното строителство" легитимират инвестирането на толкова значим финансов ресурс с обяснението, че културното наследство трябва бързо да започне да носи големи преки печалби. По принцип няма нищо лошо, ако наследството се превърне в катализатор за развитието на културния туризъм, но вменяването на подобно задължение може да създаде в обществото ни едно фалшиво, лицемерно, меркантилно отношение към него. То може да бъде илюстрирано с простичкия въпрос, който се внушава на обикновения човек - ако не печелим от него, тогава за какво ни е подобно наследство? Ами ако по една или друга причина въпреки вложените милиони тези "реновирани" обекти не покрият очакванията за печалби, за значими приходи в държавния бюджет, то тогава ще ги изоставим ли, ще престанем ли да ги поддържаме? Грижата за наследството – независимо дали го харесваме или не, дали е източник на приходи или не, дали ни дава поводи за гордост или не – е задължение на всяко самоуважаващо се общество. Мнозина вероятно ще възразят срещу подобна теза, но точно това е истинско мерило за цивилизационен избор и степен на развитие.

Всеки от нас например според възможностите си се грижи за гробовете на своите близки, макар добре да знае, че те вече са в един друг свят, който, докато ние все още дишаме, не е наш. Те са част от личното ни наследство. За мнозина дори единственото, което им остава. Дали ще поставим паметен знак, дали просто ще почистим тревата и ще положим цвете, ще запалим свещичка или ще подменим счупена снимка – не е важно, но с действията си ние се смиряваме и се опитваме да отдадем едновременно почит на миналото, дарило ни със спомени, и на бъдещето, криещо крехката надежда, че животът има някакъв смисъл. Тези грижи не ни носят финансови облаги. Точно обратното – те изискват от нас време, усилия, парични разходи. Но ако съдбата не ни е сломила, ние продължаваме да ги полагаме, защото по този начин поддържаме усещането, че сме част от някаква общност, благодарение на която сме дошли на този свят и сме започнали да го проумяваме. Редно ли е да спрем да изпълняваме този си дълг, след като той не е "пазарно ориентиран" и не ни носи финансови дивиденти? Редно ли е да превърнем гробищните паркове във "вампирски атракциони" например, в които покойниците ни, искат или не, са нещо като акционери и в качеството си на техни наследници да имаме претенции върху част от реализираната от тях годишна печалба?

В Националния исторически музей беше изложен скелетът на "вампира", открит в Созопол. Зад него е директорът на музея Божидар Димитров

Фотограф: Красимир Юскеселиев

Аналогията, разбира се, е малко груба, но тя по най-красноречив начин показва, че има сфери в живота на съвременните модерни общества, в които пазарът не е всичко. Приемам ли веднъж, че "всичко е за продан" идва ред на разпада на общността. Културата, културното наследство са една от тези сфери.

На дискусията "Дисниленд България" Вие изразихте скептицизъм в икономическите ползи от тези проекти за съответните градове и райони. Бихте ли дали аргументи?

- Да, наистина изразих подобно мнение. Не искам обаче да бъда разбран погрешно. Бих се радвал, ако културното наследство действително се превърне в значим фактор за устойчивото развитие на местните общности и регионите. Ако освен другите си не толкова очевидни ползи за живота на хората то се превърне и в източник на преки финансови приходи, и то без да търпи необратими физически поражения. Част от професионалните ми занимания и усилия са насочени в тази посока. И точно поради това, следейки внимателно какво се случва в страната, скептицизмът в мен надделява.

Доводите ми са следните. На първо място е сбърканият подход. Както вече отбелязах, културното наследство е деликатна материя, която не търпи универсални типови решения, вдъхновени от крилатата директива "до зъбер, до керемида". Всеки обект е уникален и се нуждае от индивидуален подход и решения, а това обикновено изисква време, което пък на свой ред е най-големият дефицит при проектното финансиране по различните европейски програми. Поради тази причина подборът на по-голямата част от обектите, определени да бъдат превърнати в "туристически атракциони", се извършва преимуществено по формални критерии. По места липсват предварителни маркетингови проучвания, липсват задълбочени анализи на съществуващата ситуация в различните региони, липсва достатъчна обезпеченост с необходимия за нормална експлоатация човешки ресурс, липсват разработени политики, които да превърнат тези обекти в истински средища на културен живот. Резултатът от тези натрупани дефицити с малки изключения е пред очите ни – както се казва в една песен: "кон до коня, мила моя майно льо, крепост до крепост, катапулт до катапулта".

Вторият голям довод, подхранващ скептицизма ми, е въпросът за по-нататъшната съдба на подобни вече реализирани проекти. Първоначалното ентусиазирано ангажиране на местните общински власти с такъв тип сложни предизвикателства обикновено бързо отстъпва на последващо отрезвяващо униние. След медийните фанфари, официалните ръкостискания, гарнирани с тържествено ритуално рязане на ленти, млади момичета в национални носии и задължителното в такива случаи менче с вода, на дневен ред идва въпросът за поддръжката. Огромните открити площи, изложените на преки атмосферни влияния културни паметници, бързо амортизиращите се информационни и указателни табла, постоянните криминални посегателства върху създадената съпътстваща инфраструктура и необходимостта от допълнителен щат изправя ръководствата на отделните общини пред почти неразрешими предизвикателства. Едва тогава те осъзнават, че ако подобен тип обекти не се превърнат наистина бързо в печеливши икономически начинания, то вместо да извлекат дивиденти, те неминуемо ще претърпят политически загуби. Създаденото бързо ще започне да се руши и само ще подхранва дежурните слухове за извършени финансови далавери в особено големи размери, които неизбежно съпътстват реализирането на такъв тип скъпоструващи мащабни проекти. Изчерпването на първоначалния силен посетителски интерес, нормално съпътстващ появата на всеки нов подобен обект, поставя на дневен ред трудната отговорност по превръщането му в истинско средище на обществен и културен живот. Макар и разположени в близост до различните селища или в тяхната периферия, ако те органично не се "впишат" в съвременната градска среда, ако не бъдат бързо наситени със значими културни събития и непретенциозни атракции, с различен тип важни публични инициативи и ежедневни дребни поводи за срещи, "новите атракциони" трудно биха се превърнали в част от социалната тъкан на днешните местни общности и във важни фактори за тяхното устойчиво развитие. За съжаление ситуацията е друга и с малко думи може да бъде резюмирана по следния начин – проектът приключи, ето ви крепостта, съкратете с 10% щата на музеите си, а след това печелете и се оправяйте!

Третата причина, подхранваща скептицизма ми, се дължи на липсата на ясни публични анализи при вече реализираните проекти. Идеолозите на "крепостното строителство" обикновено изтъкват големия посетителски интерес към "Цари Мали град" - 600 000 от откриването му до края на 2014, "Перистера" – 75 000 за краткия период след скорошното й официално откриване, и Созопол – приблизително 1 000 000 над обичайния брой туристи за последния сезон, без обаче да се оповестяват данните за останалите обекти и без да се публикува официална статистика. Колко са продадените билети, колко от посетителите са чужденци и колко са българи, какъв е техният социален профил, каква е възрастовата им характеристика, как са били разпределени в отделните месеци през годината, какви приходи са влезли в общинските бюджети, колко нови работни места са разкрити, по какъв начин появата на тези атракциони е променила профила на местната икономика – никой не казва. Както и никой не казва дали се сбъдна прогнозата на бившия министър на финансите Симеон Дянков, който при откриването на Музея на социалистическото изкуство през есента на 2011 г. напълно убедено твърдеше, че вложените в него 3 500 000 лв. ще се изплатят за две години. Двете години вече изтекоха, а дали тези пари са влезли в държавния бюджет не е ясно.

Билетите и финансовите приходи, разбира се, могат и да не бъдат най-важното нещо в тези анализи. Смислените политики в сферата на културата невинаги трябва да предполагат преки финансови постъпления. За опитите културното наследство да бъде превърнато в туристическа атракция обаче предварително се оповестява, че целта на вложените значими финансови средства е точно такава – да бъде ангажирано вниманието на туристите и отделните региони да се превърнат в привлекателни туристически дестинации. В такъв случай, ако не друго, институциите са длъжни поне да ни предложат някакви конкретни числа, пък били те и като тези на каравеловия герой - "дал Кольо, зел Кольо".

Четвъртия ми довод е свързан с факта, че подобен тип обекти, и то много представителни, в България съществуват отдавна, но с изключение на Царевец, който е изцяло властови идеологически проект започнат още от княз Фердинанд, не може да се каже, че привличат интереса на масовия турист. Достатъчно е да изброим такива знакови крепости като Шуменската, Провадийската, Червенската, Ловешката или пък тази на нос Калиакра. Да не говорим за крепостта Баба Вида и тази в Белоградчик. С какво те отстъпват на "Цари Мали град" или "Перистера"? И защо въпреки съществуването им Северозападният регион запада неудържимо, а красивият Видин е намалил няколко пъти населението си по време на прехода и е на път да се превърне в призрачен град?

Крепостта Баба Вида във Видин

Фотограф: Велко Ангелов

Специалистите, които недоволстват от т.нар. социализация на археологически обекти по принципа "малко бутафория не вреди" - културолози, архитекти, археолози, реставратори, искат пренасочване на европейски фондове към истинска реставрация. Насреща им обаче са други специалисти като директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, министър Вежди Рашидов, който е скулптор. Къде според Вас минава разделителната линия? За политика и пари ли става дума?

- И за двете. И за пари, и за политика, а това за съжаление означава, че няма напълно невинни, тъй като се пресичат много различни интереси.

Икономиката ни е силно зависима от "европейските" пари и всички политически партии много добре съзнават това. За да увеличават влиянието си и за да разчитат на подкрепа от страна на бизнеса, те трябва да осигуряват не само постоянен достъп до еврофондовете, но и да създават условия за максимално усвояване на предвидените по различните програми финансови средства. Закачките от рода "на нас ни ги пускат, на тях им ги спират" не са обикновено заяждане или лъскане на имидж, а откровен политически флирт както с хората на парите, така и с местните власти.

Печално известно е, че вратите на българските министерства и институции обикновено не се отварят толкова лесно пред всеки кмет или редови бизнесмен, притежаващ идеи. Без необходимите лични познанства и политически протекции гласът на местната общност обикновено не може да бъде чут. Политическото и институционално структуриране на публичния живот у нас продължава да следва един наследен от миналото централизиран модел, въпреки официално прокламираната линия на децентрализация и разширяване пълномощията на местната власт. На практика последната се намира в една перманентна, почти уродлива финансова зависимост от централната власт, което я лишава от възможността да формулира и провежда свои собствени политики в различните сектори, включително и в сферата на културното наследство и културния туризъм.

Това обяснява защо местната власт, в качеството й на основен бенефициент по тези проекти, с такава охота се нагърбва с масовото "социализиране" на еднотипни обекти. Лишена от необходимите финансови инструменти, а много често и от необходимия административен капацитет, тя също е мотивирана да отчете пред своите избиратели усвояването на допълнителни финансови средства по съществуващите европейски програми. Хроничното недофинансиране на основните общински дейности от страна на държавата генерира едно постоянно публично недоволство от тяхната ежедневната работа и осъществяването на подобен тип проекти им носи преки политически дивиденти. Ето защо по места те обикновено с непринудено завидна лекота приемат всяко едно предложение за партньорство започващо с думите "тука има едни пари ...", независимо откъде идва то. Достатъчно е да им бъде убедително "подсказано", че одобряването на такъв проект в голяма степен е предварително гарантирано.

На свой ред бизнесът също е заинтересован да партнира в подобен тип проекти, тъй като след огромния бум на жилищното строителство в началото на новото хилядолетие последва огромен спад на частен инвеститорски интерес, който принуди повечето фирми в строителния бранш да се ориентират основно към сектора на публичното строителство. Голяма част от тях дори не разполагат с необходимия опит и технически капацитет за качественото изпълнение на такъв тип специфични проекти, свързани с обекти от културното наследство, но това не ги обезкуражава. Този факт обяснява и очевидните неудачи при изпълненението на строителните и консервационни дейности на някои от вече осъществените проекти.

Не по-малко заинтересовани от строителите са и експертите, които легитимират подобен тип проекти – учени, археолози, архитекти и проектанти. Години наред оскъдният бюджет на Министерството на културата, формиран по време на целия преход, а и до ден днешен, винаги на остатъчен принцип, ги обричаше на мизерно или напълно отсъстващо финансиране за проучване на недвижимото културно наследство в границите на страната. Приемането на България в Европейския съюз и стартирането на множество значими инфраструктурни проекти промени тази ситуация. Спасителните археологически разкопки и предпроектни проучвания станаха почти работно ежедневие. Бяха изследвани или все още са в процес на проучване редица интересни за историята обекти, откриха се изключително ценни артефакти, които обогатиха представите за миналото на днешните български земи и колекциите на сравнително голяма част от българските музеи. Едновременно с това обаче мнозина от тези експерти се поддадоха на съществуващата по отношение на този сектор икономическа и политическа конюнктура, развиха завидни "проектни" умения и започнаха услужливо да си партнират с властта, независимо от нейния цвят, в резултат на което одобрението на един проект се превърна в самоцел, в тънки сметки за хонорари и съобразяване с кратките срокове за изпълнение по различните програми, вместо да бъде подчинено на някакви целеположени политики и общоприети професионални стандарти.

Това, разбира се, не дава основание на хора, заемащи високи управленски позиции, да заклеймяват цели експертни организации като българския клон на ИКОМОС например, да охулват отделни учени, проучватели или общественици, които не споделят идеите и мащабните реализации на властта в областта на културната наследство. Не дава право и на министъра на културата по бащински снизходително да твърди, че "малко бутафория не вреди", тъй като подобни думи са преди всичко обида за съвременна България.

Новата крепостна стена на Созопол

Фотограф: Цветелина Белутова

На дискусията стана дума, че има идея за "възстановяване" на крепостната стена в Несебър, така както стана в Созопол. Несебър обаче е в списъка на световното културно наследство и там не са позволени волни интерпретации. От друга страна преди време гражданите там показаха, че смятат това за пречка пред стопанската инициатива. Какво може да се направи в подобни случаи, когато местните хора предпочитат изсичане на гора или нарушаване на автентичността на исторически резерват, за да върви бизнесът им?

- В практиката на ЮНЕСКО има подобни прецеденти. Такъв например беше случаят с Дрезден, който през 2009 г. беше изваден от листата на световното културно наследство и то само пет години след официалното му вписване в нея през 2004 г. Конкретният повод беше строителството на един съвременен четирилентов мост над река Елба в централната част на града, който нарушаваше характерния за речната долина културен пейзаж, създаден през ХVІІІ-ХІХ в. Хората там и местната власт прецениха, че мостът им е необходим повече от привилегията градът им да присъства в този изключително престижен списък. Но туризмът не е основен отрасъл в икономиката на Дрезден, жителите на който се радват на един завиден жизнен стандарт и добри доходи.

В Несебър случаят е обратен. Хората в него разчитат основно на туризма и изваждането на града от листата на световното културно наследство би се отразило пагубно върху техния поминък. Протестите им бяха предизвикани не толкова от истинско намерение за реални стъпки и действия в тази посока, колкото от допуснатите двойни стандарти при прилагане на различните строителни ограничения и регулации в границите на резервата. Виждайки, че на едни влиятелни собственици на имоти в Стария град се позволява да ги нарушават безнаказано, те бяха последвали техния пример и впоследствие бяха принудени да премахват осъщественото от тях незаконно строителство. Това беше причината за проявеното тогава масово недоволство и за онези грозни сцени със запалени автомобилни гуми в подножието на античната крепостна стена. Не вярвам този път да се поддадат повторно на подобни радикални настроения и съм почти уверен, че стената ще запази сегашния си вид. Ако го направят, само ще загубят.

Много по-притеснителни са според мен в момента опитите същата операция да се осъществи в Стария Пловдив и то под натиска на хора, които постоянно се бият в гърдите и повтарят като заклинание, че след Гърция и Италия, страната ни е трета в Европа по богатство на културно наследство. В годините на прехода Пловдив загуби много от своето дискретно очарование и въпреки отделни добри решения, свързани с адаптацията на отделни паметници в съвременната градска среда, реализирането на сериозните намерения за мащабно "крепостно строителство" на Небет тепе би унищожило окончателно потенциала му да се присъедини към престижната листа на ЮНЕСКО.

Експерти поискаха да се изработи стратегия за културното наследство, промени в закона за културното наследство. Докато това стане, докато такива актове бъдат приети, а и не е ясно в кавъв вид биха били, Божидар Димитров поде кампания за "социализация" и на Голямата базилика в Плиска, и на Златната църква в Преслав. Няма ли да се обезсмислят стратегиите след подобни социализации?

- Не, не мисля. Както промените в Закона за културното наследство, така и създаването на една работеща стратегия са изключително важни стъпки за нормализация на случващото се в областта на културното наследство. Натрупаните там през последните години многобройни проблеми нито започват с Голямата базилика, нито ще свършат със Златната църква. В този смисъл инициативата е съвсем навременна и никак не е лишена от смисъл.

Надявам се също така, властта в България най-накрая да проумее, че подобни важни въпроси не могат да бъдат решавани в тесен приятелски кръг, а само след широко обществено обсъждане. Кратките срокове, с които институциите вечно оправдават липсата на достатъчна прозрачност в действията си, не изискват непременно припрени и глупави решения, а добро планиране и добронамереност вместо обичайното замеряне с обидни квалификации.

Крайно време е да преоткрием силата на старата мъдрост, че диалогът е много по-продуктивен от конфронтацията. Четвърт век след края на тоталитарния период ние свикваме да бъдем различни и вече е необходимо да се научим да живеем заедно, въпреки различията си.

[lila_va]

На кого дължим грозните туристически атракции: http://economix.bg/butaforen-turizum-evrofondove

[Last roman]

Пловдивчани показаха, че имат топки и че няма да дадат Небет тепе на бутафорно поругаване, само за да могат Божо и компания да гушнат още няколко милиона евросубсидии:

Небет тепе с тракийски облик, ама не съвсем

НЕБЕТ ТЕПЕ

Националният институт за недвижимо културно наследство изпрати становище в МК, според което проектът за Небет тепе е неправдоподобен и реализирането му ще доведе до недопустимо обезличаване на отделни исторически периоди.
В становището е посочено, че липсват научни аргументи и доказателства за такава реставрационна намеса, която е в противоречие с международните разпоредби.

ПОЛУДРЕВЕН И ВЕЧЕН

"Първообразът"

Това е Небет тепе - върхът при река Марица с останки от крепост, където свършва стръмният калдъръм на Стария град. Тази кратка отсечка е открит ускорител на история - от неолита, Бронзовата епоха и Древен Рим до българското Възраждане. Наричат това място „акт за раждане" на Пловдив, но се оказва, че древността и вечността са разтегливо понятие.

Бъдещето на Небет тепе в Пловдив придобива по-бледи оттенъци на първоначално замислената твърдина с 14-метрова кула и високи крепостни стени - поне такива индикации даде екипът на кмета Иван Тотев, който събра обществеността на „революционно обществено обсъждане" и обеща нови археологически разкопки тази година.

Въпреки че такива публични дебати са стандартна практика, особено за обект с национално, дори световно значение, какъвто е Небет тепе - от праисторията до Възрожденската епоха, Тотев на няколко пъти натърти на публиката, че е събрана там заради неговата добра воля.

Още по-смущаващо бе собственото му признание, че не познава добре проекта и използва случая, за да влезе в час.

А темата на упражнението „Диалог с гражданите" беше „Цитаделата на Одриса" - или преработеният идеен проект на арх. Юлий Фърков, сега застъпващ тракийско минало на митичния хълм на Стария Пловдив. Но със същата грешка - пренебрегване на едни културни пластове за сметка на други и нарушаване на международните стандарти за реставрация.

Козметичните промени, с неубедителна PowerPoint-презентация, не бяха задоволителни на фона на камарата неизвестни, сред които защо не е проведен открит конкурс за Небет тепе, колко струва, откъде ще бъдат набавени „оригинални" материали, защо сега се развява нуждата от реставрация и дали няма преплетени частни интереси.

Леки корекции и траки вместо рицари

Основните моменти са частично възстановяване на квадратната кула - с 8 метра височина, на бастиона при северната порта и на част от крепостни стени - с 4 метра, така че да бъдат подчинени на „силуета" на града на тепетата - екзотична дедукция в реставрацията, която напълно очаквано пак не се хареса на пловдивчани.

За сметка на това арх. Фърков монотонно цитира древни легенди за траките, с което отегчи и изнерви аудиторията, а след това негов колега пое юздите, за да изтъкне инвалидните рампи като достойнство, както и бъдещ туристически паркинг, предвиден да обслужва част от 6000-7000 туристи дневно. Освен това, проектът предвижда и експониране на тайния тунел, прокопан във вътрешността на хълма.

В скиците остава т.нар. „съвременен механичен подход", вероятно ескалатор или въжена линия, който ще свързва подножието при подлеза на тунела с югозападната кула на хълма.

Там ще има две тераси за изглед към р. Марица и към останалите тепета на Пловдив, пешеходни алеи, музей, над 50 информационни табели и театрон с 200 седящи места, необяснима мини-конкуренция на античния Амфитеатър.

Зам.-кметът Стефан Стоянов увери, че никой не бърза, че още не се знае откъде ще дойде финансирането, както и че общината е на съвсем ранен етап от това, което в местната архитектурна гилдия наричат профанизация на Небет тепе. Сравнително удачно обещание, особено предвид разкопките, които тепърва предстоят, и местните избори.

Акт за раждане без печат

Проектът пропуска цялата източната крепостна стена, тъй като не е проучена. Същото потвърди и директорът на Регионалния исторически музей Костадин Кисьов, но според Тотев няколкото десетилетия проучвания на хълма стигат като основа за идейния проект, който да се „обогатява" с течение на разкопките.

Така и не стана ясно с какви материали ще се надграждат крепостните стени, аосновният професионален спор се въртеше около липсата на категорични данни, включително за датировката на различните останки на тепето.

Арх. Юлия Стефанова от Министерството на културата му напомни, че Небет тепе е изключително държавна собственост, така че за всяка намеса се изисква пълна археологическа документация, каквато липсва. Не стана ясно защо, въпреки тези аргументи, същото Министерство на културата одобрява първоначалния "средновековен" проект на Фърков за Небет тепе през м.г.

Костадин Кисьов призна, че пълни геодезически замервания няма.Според него има нужда от разкопки на къстоантичните жилища на Небет тепе, както и на Рахат тепе в непосредствена близост, където са открити оставки от културен пласт на дълбочина от 3 метра от ранножелязната епоха.

Твърдо НЕ

Оценките в залата бяха изцяло негативни - измислен образ, пренебрежително повърхностен подход, агресия към миналото, обидна имитация, която обезличава историческата стойност и многопластовото богатство на Небет тепе.

Основният привърженик Божидар Димитров се качи на трибуната, но бе освиркан от участниците, след което реши да назидава археолози, но в крайна сметна напусна, заглушен от тропане по банките, защото не искал да се занимава с хора, които не искат да го чуят.

Към третия час нивото на дебата рязко се сниши и мина в отровени нападки и лични пререкания, така че се наложи администрацията да обещае ново обсъждане след един месец, при това, забележете, след създаване на широка работна група от експерти извън екипа на Юлий Фърков.

Кметът Тотев изслуша критичните коментари, а в отговор гарантира изоставянето на философията „до зъбер и керемида", която опасно опря в един от най-старите населявани обекти в Европа.

Това се случи през миналата година, когато Пловдивската община бързаше за финансиране по Норвежката програма, но Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) изпрати отрицателно становище в МК заради липса на научни доказателства.

Дафина Барфончовска, бивш служител на НИНКН, попита защо най-укрепената част на древния Пловдив ще се „отваря" с ескалатор, тераси за „съзерцаване и отдих" и терасиране на хълма с пътеки. Според нея това противоречи на идеята за недостъпност на Небет тепе с надграждане на крепостните стени.

Според нея няма и следа от обозначаване на различните периоди, давайки за пример възстановяването на кулата и бастиона по един и същ начин, независимо от различната им датировка.

Накрая кметът Иван Тотев обеща да търси максимално широко съгласие как да изглежда емблемата на Пловдив. Това само по себе си се явява пробив, особено за град, който не е свикнал с обществени обсъждания, макар че би трябвало да е преживял пряката демокрация в едни отдавна забравени времена. Малка победа в дълга битка.

http://www.webcafe.bg/id_465729213_Nebet_tepe_s_trakiyski_oblik_ama_ne_savsem

Редактирано Март 29, 2015 от Last roman

[К.ГЕРБОВ]

Директорът на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров беше освиркан и изгонен по време на днешното обществено обсъждане за бъдещето на Небет тепе. Скандалът се разрази, когато Димитров се опита да вземе думата в защита на проекта на архитект Юлий Фърков, който беше повод за дебата.

Част от хората в залата, които бяха над 200 души, започнаха да го освиркват, други да викат „Вън”, а трети да ръкопляскат силно, за да не може той да се изкаже. Видимо изненадан и изнервен от случващото се Димитров дори влезе в словесни сблъсъци с част от присъстващите, след което напусна залата. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1412738

http://video.bgnes.com/view/55044

[ABBEY18]

Уж дебат, а се слуша само едната страна...........що ли ми напомня 1933. От коя неправителствена организация бяха освиркващите? Или се криеха зад анонимното "будни граждани"?

[alvassareiro]

Интересна работа са тия критици. Ако слушаме тях само ред камъни щяха да останат. Има една две интересни крепости, като Меджиди Табия в Силистра, които са основно реконструирани с най-съвременни средства и технологии в средата на 19 век, и днес ги приемаме за автентични. Ами и с тези, дето сега се обновяват, ще стане същото. Крепостта не е светая светих, а просто едни каменни зидове. Да се вдигат, да знаят бъдещите поколения, че там е имало нещо. По-добре да се строят крепости, отколкото мутренски хотели.

[vvarbanov]

Паметниците на културата са интересни и ценни само в своята оригиналност.Музейните експозиции съставени от копия на монети и реплики на антики не интересуват никого.Не можем да закачим едно копие на "Джокондата" и да очакваме милиони туристи да се стичат за да я гледат.Новите крепости стават за винарни от чиито кули може да леят песните на Азис и Милко Калайджиев.Паметниците на културата не трябва да се надстрояват защото така се унищожават завинаги.Щом има такава нужда от крепости, нека те да се строят на места където няма антични останки, по близо до хотелите за да не се разкарват излишно туристите.Ако искат да ги вдигнат още няколко етажа на височина и ширина, като най отгоре сложат един оригинален крепостен камък за да се пропие строежа с антична атмосферата.

[alvassareiro]

Всички монети в една експозиция са копия. Прави се една монета, после тя се копира, и така до безкрай.

Паметниците на културата като повечето крепости са достатъчно унищожени, два камъка и змии, че няма накъде повече.

[vvarbanov]

Всички монети в една експозиция са копия. Прави се една монета, после тя се копира, и така до безкрай.

Паметниците на културата като повечето крепости са достатъчно унищожени, два камъка и змии, че няма накъде повече.

Защо мислиш, че всички монети в експозициите са копия?Има и много крепости където освен основите са запазени и части от зидовете на сградите.

[alvassareiro]

Ами всяка монета е копие на един първообраз.

И защо си мислиш, че за някого представлява интерес някакъв зид?

[Last roman]

Подмяната на автентична зидария с некачествена и неадекватна такава не представлява интерес за никого. Подобни модерни дисниленди, възникнали като резултат от усвояването /или по-точно краденето/ на европари предизвикват само присмех и отвращение. Особено у чуждестранния турист, който има богат материал за сравнение.

[alvassareiro]

Айде бре, имал богат материал за сравнение. Ами в ИСпания или Франция бая замъци са строени наново точно по тоя начин. Зидарията е нещо изключително прозаично, че да се хващаме за него. Камъни и хоросан. Както е било построено на времето, така се строи и сега онази част, която липсва. Иначе по-интересно ли е за чуждия турист храсталаци и змии?

Ами ето Царевец построен по същия даое доста по-неадекватен начин от сегашните, днес е най-посещаваният обект в България - с 1 милион туристи годишно. Ако не беше построен щеше да има само змии там.

Да не говорим за църквите. Те са били периодично модернизирани и подновявани на всеки 100 години през цялата ни история. Както и крепостите между другото. Както казах Меджиди Табия, която днес минава за автентична, е модернизирана от турците в средата на 19 век. Но не виждам да имаш нещо портив ремонтираните и вдигнатите на ново църкви през 19 век, които днес също минават за автентични. И за петте им слоя стенописи.

Затова ние, за да съхраним наследството си, трябва да правим същото, което са правили и преди нас - реставрация до покрив.

Редактирано Април 5, 2015 от alvassareiro

[vvarbanov]

Бъркаш нещата.Първо, Испания и Франция си имат здрави замъци, ако се наложи някой ремонт той ще е частичен.Второ ,те не са от 2 000 години, а само от няколкостотин.Трето, на църквите също може да е правен текущ ремонт през стотина години, това са функциониращи сгради. Ти наистина ли не можеш да разбереш защо панагюрското златно съкровище струва десетки милиони, а неговото копие се цени почти като материала от който е направено.В държавите които споменаваш има фамилии на колекционери от няколкостотин години.Сега не ми се рови, но фамилията Гонзага се споменава че колекционира още през 15 век.Значи хората имат традиции и няма да искат да гледат отливки на съкровища и модерни зидове.Ако трябва да избираме дали крепостите да останат в тръните или да ги унищожим с псевдореставрации, по добре да останат с гущерите и змиите.

[alvassareiro]

Доста замъци, които познавам в ИСпания и Португалия, като Кащелу де Сао Жорж в Лисабон, Крепостта на Бургс и тн. са възстановени на сто процента. И не са на няколко стотин години, а датират от римско време. Същото е и във Франция.

Църквите са функциониращи сгради, но редица от тях не са - като Боянската църква. Крепостите също са функциониращи сгради, които са били разрушени до основи, което налага тяхното възстановяване.

А е много некоректно да се прави аналогия между крепост и съкровище. Това са две напълно различни неща. Крепостите са разрушени, съкровищата не са. Дори тези от тях, които наричаш оригинални, са претърпели нужната интервенция обаче.

Редактирано Април 6, 2015 от alvassareiro

[Elemag]

Не е проблем възстановяването нито усвояването, а начина по който се прави.

С тези бутафории няма кого да впечатлим, тук-там има по-добре направени неща, но останалото се превръща от паметници културата в паметници на грозотията и глупостта.

[kall]

Значи тук се допуска сериозна грешка... Възстановените замъци и крепости до покрив в Испания съм убеден, че са така реставрирани, защото е било добре известно как са изглеждали. Не този е случаят в БГ. Да не говорим, че има нормативни уредби, правилници и спогодби за това как да протича реставрацията на нещо, те са със силно препоръчителен характер( да не кажа направо задължителен). Тези документи са международен стандарт. Заради неспазването им сега Царевец е извън списъка за културното наследство на ЮНЕСКО. И точно тук идва проблемът- става въпрос за съхраняване на културно и историческо наследство, а не за направа на евтини туристически атракции. Да, последните могат много да съживят туристическия бизнес и да привличат много туристи, но не мисля, че трябва да се печели от съсипването на исторически паметници. И без това съм на мнение, че в БГ туризъм не може да се развива, не сме нито Турция, нито Гърция, нито Египет, т.е. нямаме такива плажове, нямаме екзотични растения и животни, абе нищо като света, а туризъм ще правим:-) А за модернизирането на крепости като Меджиди табия- ами тя е била действаща, когато е била модернизирана, тънка и съществена подробност...