Четникът Никола Гушлев

[Р. Теодосиев]

Вълнуваща изповед на четника Никола Гушлев за неговите спомени като участник в борбата за свободата на Македония

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44970

Д-р Иван Гаджев ни запознава със затрогващия разказ за живота на един българин, посветил се на борбата за освобождение на Македония в изданието „Четникът Никола Гушлев“ (ИК „Изток-Запад“). Книгата е безценен извор за историята на македонската революционна организация.

През 1985 г. д-р Иван Гаджев – син на активист на ВМРО – провежда интервю с четника Никола Гушлев в Торонто, Канада, а след края на записания на магнетофон разговор Гушлев предава на д-р Гаджев ръкопис, в който е описал своите спомени от онова бунтовно време през първите десетилетия на XX век. Тези ценни материали и спомени са побрани в изданието „Четникът Никола Гушлев“ (с подзаглавие „Спомени на един участник в борбата за свободата на Македония“). Книгата е ценен исторически извор за македонското освободително движение след Първата световна война.

Вълнуващ и затрогващ е разказът на Гушлев за загубата на майка му, когато остава кръгъл сирак, за перипетиите, през които преминава и решението му да се посвети на революционната борба. Описани са противоречията, които възникват във ВМРО, вследствие от борбата, започната от Иван Михайлов срещу ген. Александър Протогеров, на когото авторът на книгата е бил охрана в течение на няколко години. Генералът съветва Гушлев да напусне България, за да се спаси от започналата братоубийствена война в организацията. Гушлев се вслушва и заминава за Торонто, Канада, където умира на деветдесетгодишна възраст. Спомените на македонския четник са ценен източник на информация не само за историята на ВМРО, но и за живота на българите от онова време. Книгата ни среща отблизо с дейци на македонското революционно движение, проследява противоречията, заговорите и междуособиците в организацията, а също и проявите на предателство и героизъм. Написани с интересен, но достъпен език, спомените на Никола Гушлев неусетно потапят четящия в онова отминало време през погледа на един достоен човек, посветил живота си на България.

Д-р Иван Гаджев, чийто е приносът за съхраняването на спомените на Никола Гушлев, живее в Детройт, САЩ и е син на знаменития Илия Гаджев. Наред с това д-р Гаджев провежда десетки срещи и разговори с емигранти, свързани с борбата за освобождение на Македония. Той събира богат архивен материал: книги, снимки и всякакви документи. Впоследствие ценната колекция е прехвърлена в гр. Гоце Делчев, където в началото на века е основан Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“.

„Четникът Никола Гушлев“ е автентичен и увлекателен разказ за развитието на освободителното движение в Македония през първата половина на миналия век. Книгата би била интересна както на специалистите по история, така и на всеки, който се интересува от съдбата на македонските земи.

Откъс от „Четнинкът Никола Гушлев“, съставител д-р Иван Гаджев

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44970

През периода 1919–1920 година младежите от нашия край започнаха масово да емигрират в Америка през Албания и Гърция. Това те правеха с цената на големи откупи. Главната причина за тези изселвания, наред с липсата на поминък и с големия терор, бе нежеланието на младежите да отиват войници в Мала Азия – по това време Гърция воюваше с войските на Кемал Ататюрк. Ние – трима младежи от Дъмбени: аз, Йото Караманчев и Никола Попвасилев – решихме да си потърсим щастието в Америка, като заминем през Албания. За тази цел влязохме във връзка с войника Глигор Попангелков, който пое грижата да ни улесни в бягството през границата. Той беше син на гръцкия свещеник от нашето село, който като гъркоманин през време на турското робство е бил свещеник в някои албански села. С него се уговорихме да се срещнем край село Къдещица, пред чешмата, която беше на самия път. Доколкото си спомням, срещата беше уговорена за 18 или 19 февруари вечерта. Времето беше студено, но на чистото небе грееше ясна месечина. Глигор не мина границата с нас, а ни предаде направо на албанския пограничен участък. За сторената услуга му платихме 100 драхми – сума, равна на 5 златни наполеона.

Албанците ни разпитваха най-подробно кои сме, откъде сме и какви са намеренията ни. Ние им обяснихме, че бягаме от гърците, да не ни вземат войници, и искаме да заминем за Америка. Щом се разсъмна, един стражар ни откара в Биглища – околийски градец. Там началникът на пограничната жандармерия на име Тосун Селеница, голям албански патриот и враг на гърците, член на Комитета за Освобождение на Албания, доста представителен мъж, с черна брада, сериозен, също ни разпита най-подробно. Накрая ни окуражи, като ни каза да не се боим от никого, защото се намираме в свободна Албания и можем да отидем, където си пожелаем. Като ни освободи, ние се поразходихме из градчето, където срещнахме много наши търговци от селата Смърдеш, Въмбел и Рупища. Те ни настаниха в малка тясна стаичка до един хан. Отоплявахме се с дървени въглища на мангал. Там се запознахме и с други наши хора и посредством тях влязохме във връзка с агенти, които изпращат емигранти в Америка. Скоро се преместихме в Корча – окръжен град, където имаше и други като нас от Въмбел, Връбник и Преспа. Но за наше нещастие точно по това време гръцкото правителство беше подало остра протестна нота до албанското за това, че издава паспорти на гръцки поданици да заминават за Америка, та нашето пътуване се осуети.

През месец март се откри възможност за полска работа в турското село Съмлак срещу квартира, храна и по 30 драхми на месец. Семейството, при което ние се настанихме да работим, беше от четирима братя и минаваше за много заможно. То се възглавяваше от Тосун – много разбран човек, природно интелигентен. До него всички и за всичко се допитваха. От Тосун разбрах, че по време на Илинденското въстание е взел дейно участие в турската войска. Той ми каза и за раняването на Лазар Поптрайков като костурски войвода при опита да превземе с четата си град Биглища, което се потвърждава и от спомените на Иван Попов – костурски войвода.

Малкият брат на Тосун ага – Сабри, беше телохранител на гръцкия владика в Костур, Каравангели. Говореше добре и български. Владиката му беше подарил пушка и револвер „Наган“ със сребърна дръжка. Много пъти, когато излизахме на работа в полето, той ми даваше да стрелям на нишан. Не зная защо, но нашите господари много ни обичаха и изпитваха голямо уважение към всички ни. Не така обаче се държаха другите турски господари с аргатите си българи, те изобщо не бяха на нашето положение.

Аз и Йото Караманчев решихме да напуснем работата си и да заминем за Корча. Когато отидохме да се сбогуваме, Тосун започна да ни се кара и да ни съветва да не напускаме. Личеше, че ни обича повече от своите деца.

Той ни съветваше: „А бе, мои деца, къде ще ходите? Та в града вие ще се загубите. Там няма да се намери работа за вас. Я си останете тука при нас.“

Това бащинско отношение и грижа на Тосун ага ни подействаха и ние решихме да останем до привършване на сезона.

С нас работеха като слуги и няколко албанчета. Ние се научихме да говорим албански, което им направи добро впечатление, и те започнаха да ни се доверяват. От тях научихме, че през зимата идвали някакви хора с пушки, с дълги бради и наметнати с гуни^[1]. Те наричаха „болшевики“. Силно заинтересовани от този факт, ние започнахме да ги подпитваме за въпросните хора, но те ни отговориха, че сега не били тук, но щели да ни кажат, когато дойдат.

През май, а може да беше и юни, дойде един здрав момък от Костурско, казваше се Никола (Коле) Янков. Лицето му бе доста опалено от ветровете. По това време ние копаехме основите на новата къща на нашите господари. При нас бяха и двама агалари – Тосун и Сабри. Скоро те се отделиха настрана и започнаха да си говорят нещо тайно. Никола Янков бил с четата на Илия Дигалов, който решил да замине за България и сега се върнал в Албания, тъй като с брат си имали воденица в село Прогон – албанско християнско село. По-късно научих, че мнозина от прогончани са се занимавали с каменоделство и че някои са участвали в изграждането на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. Оказа се двама-трима от майсторите, които работеха на къщата на нашите господари, са работили с моя брат Стоян – дялане на камъни при градежа на същия храм-паметник.

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44970

^[1] Гуня (гуна) (чуж.) – наметната широка горна дреха от груб вълнен плат.