620г. от посичането на цар Иван Шишман

[Galahad]

Днес се навършват 620г. от посичането на цар Иван Шишман. Смятах да направя нещо като кратко филмче, но датата си дойде, а не съм готов. Но за да спазя датата на годишнината ще пусна текста на проекто-сценария. По-натам като го пооправя още малко ще направя и клипчето, но засега това:

Широко разпространена е тезата, че цар Иван Александър разделяйки царството си между синовете си Иван Шишман и Иван Страцимир е станал причина за завладяването на България от турците. Към нея се добавя и втора причина, според която докато цар Иван Шишман бездействал, турците завладявали една по една българските крепости, докато не завладели цялата държава. Погрешните тези не са опасни за една държава, докато съществуват само в нечии глави, но се превръщат в огромен проблем, ако успеят да се развият до национални идеи. За съжаление в България се случва второто и тя подценявайки реалните си сили и възможности се опитва да надскочи себе си. Последиците са две национални катастрофи, които са резултат не от загуби на бойното поле, а от опита да се постигне победа над противник със значително по-големи ресурси.

Но има и време преди това, когато българите помнят един друг Иван Шишман, като оценят много по-реално възможностите дори на легендарния му образ. И точно тогава успяват да постигнат по-скромни, но по-реални успехи – самостоятелна църква, развита училищна система, освобождение, съединение и независимост.

Докато българските легенди величаят Иван Шишман, то турският хронист Мехмед Нешри не крие омразата си към него, макар да не става ясно с какво точно царят я е спечелил. В неговата история има много случаи, когато васалите на султана не се явяват при него с войските си за да участват в поход и дори напротив, да го нападат в тил, докато се бие с враговете, но в авторовата критика към тях липсва настървението и злостта, с която говори за българския владетел.

Кое обаче е направило цар Иван Шишман толкова обичан герой от българския фолклор и толкова мразен персонаж в турските хроники?

ЦАР ИВАН ШИШМАН – МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ И ИСТОРИЯТА

На 19 август 1071 година близо до град Манцикерт селджукския султан алп Арслан разбил и пленил византийския император Роман ІV Диоген. Загубата на Византия от гледна точка на ресурси не била катастрофална, а и не след дълго султанът освободил пленения император. Но поражението нанесло тежък психологически удар на империята, от който тя не успяла да се съвземе до края на съществуването си. След този успех селджуките успешно продължили настъплението си срещу империята, като с завземането на териториите те попаднали под нейното културно влияние дотолкова, че султанатът им дори си спечелил названието Румски. През 1243г. при планината Кьоке-даг, недалеч от град Сивас войските на монголския военачалник Байджу-нойон разбили иконийския султан Гийас ад-Дина Кей-Хосров II, която събитие сложило началото на упадъка и разпадането на държавата на селджуките. На тяхно място се появили множество ислямски бейлъци, които често воювали помежду си. Татарското нашествие довело до т.нар. „втора номадска вълна”, която довела и до етнически промени в региона, като байлъците освен по наличието на собствени династии, се различавали и по своя народностен състав.

На един от тези бейлъци обаче му било отредено да се превърне във велика империя. Според легендата основателят му Осман сънувал триглав змей, което гадателите изтълкували като поличба за успехи, в резултат от които държавата му ще се разпростре на три континента. Дали султанът е бил поласкан от гадателите или летописците са я съчинили за да спечелят благоволението на потомците му не е толкова съществено. По-важното е, че Османската империя наистина се разпростряла върху значителни части от Европа, Азия и Африка.

Турците стъпват на Балканите като съюзници на византийските императори за битките им срещу външни врагове и за схватките между претендентите за престола. Така се стига и до първите им сблъсъци в България. Първият тежък удар е нанесен около 1345г., след което те заедно с византийския император Йоан Кантакузин нападнали, разбили и убили родопския деспот Момчил. По това време учира най-големия син на българския владетел Иван Александър, като според една безименна хроника е бил убит в сражение с турците. Стреснат от случилото се цар Иван Александър се съгласил да оказва финансова помощ на Византия да брани Проливите от турците. Този съюз за съжаление се оказал нетраен, тъй като императорът използват отпуснатите средства и за други цели, включително и срещу България. Вторият голям сблъсък е свързан гражданската война между Йоан V Палеолог подкрепян от българи и сърби и Йоан VІ Кантакузин, който взел турците за съюзници. Победата била на страната на Йоан Кантакузин. По това време в изворите спира да се споменава името на втория царски син Михаил Асен, а пак според анонимната хроника той също бил убит от турците.

През 1366г. флота на савойския граф Амадей Савойски нападнал българското Черноморие. Предлогът бил, че българите задържали преминаващия император Йоан V Палеолог, който се завръщал от Унгария, където договарял съвместни действия както срещу турците, така и срещу българите. В резултат от военните действия градовете по южното Черноморие били предадени на Византия. Османците се възползвали от случилото се и възползвайки се от ангажираността на цар Иван Александър в конфликта със савойците успели да завземат Стара Загора. Унгарците също решили, че е настъпил момента за действие срещу България и окупирали Видин, като пленили третия царски син Иван Страцимир. Но на Византия и Унгария предстояло да изпитат на свой гръб цената на своите успехи. Византия пострадала по-тежко, защото турците завладели и Одрин. Унгарците също имали възможност да видят на кого са дали възможност да се настани в Европа – наемни турски части се включили в отвоюването на Видин, като извършили грабителски набези в Унгария. За зла участ на унгарците както първата тяхна окупация на Видин отворила пътя на татарите за да разорят страната им, така и повторната, макар и с около век и половина закъснение дала възможност на турците да завладеят територията им.

На 17 февруари 1371г. цар Иван Александър починал. Цар Иван Шишман заел престола в изключително сложна ситуация. Отвоюваното от унгарците Видинско било предоставено за управление на Иван Страцимир, който бил настроен враждебно към своя полубрат, разбира се не без основание, тъй като престола според първородството се падал на него. По драматично било положението на юг, където турците се насочили към Пловдив.

За тяхното спиране била сформирана широка коалиция, начело на която застанали крал Вълкашин и брат му деспот Углеша. Тяхната изключително голяма, но и също тъй твърде разнородна армия била разбита край Черномен, недалеч от Одрин. Въпреки това Иван Шишман успял да постигне мир и временно да спре турското нашествие, макар че му се наложило да изпрати в султанския харем собствената си сестра Кера Тамара.

Турците обаче използвали затишието да разширят европейските си владения за сметка на Византия и през 1386г. подновили военните действия срещу България, като превзели Пловдив и София. Иван Шишман обаче също не бездействал и успял да се сдобие с нов съюзник – сръбския княз Лазар. Опита на турците да нанесат на сърбите превантивен удар обаче се провалил и на следващата година те били разбити при Плочник.

След този неуспех султан Мурад се опитал първо да се разправи с България и великия везир Али паша начело на 30 000армия преминал Балкана и започнал да завладява крепостите на север от планината. Скоро обаче трябвало да се изтегли за да се включи в похода на султан Мурад срещу сърбите, които успели заедно със съюзниците си да сформират значителна армия. През 1389г. в битката на Косово поле турците разбили, пленили и екзекутирали княз Лазар, но в битката загинал и султан Мурад. Новият сръбски владетел бил принуден да сключи мир и да изпрати сестра си деспина Оливера в султанския харем.

През 1393г. турците успели да превземат Търновград, а Иван Шишман преместил резиденцията си в Никопол. Той успял да намери нови съюзници – влашкия княз Мирчо и унгарския крал Сигизмунд. През 1394г. крал Сигизмунд започнал да организира голям кръстоносен поход срещу турците. Султан Баязид предприел контрамерки – търновските първенци били екзекутирани, а патриарх Евтимий бил изпратен на заточение. През 1395г. турците нападнали Влашко, но битката при Ровине приключила със съмнителен успех за тях. Баязид І решил веднъж завинаги да се разправи с цар Иван Шишман и на връщане наредил българският владетел да приеме исляма, а ако откаже да бъде екзекутиран. Царят избрал второто и на 3 юни 1395г. бил посечен. Въпреки това кръстоносците навлезли в България и обсадили Никопол. Тяхната армия била толкова голяма за времето си, че самите участници надменно заявявали, че били толкова много, че и небето да паднело щели да го задържат с копията си. Въпреки това турците им нанесли катастрофално поражение.

Синовете на Иван Шишман и Иван Страцимир – Фружин и Константин продължили да се борят срещу турците. Заради заслугите му в борбата срещу нашествениците император Сигизмунд надарил Фружин с имението Липа, а в едно свое писмо нарича Константин император и го хвали за постигнатите военни успехи срещу турците. Това е изключително голямо признание за Константин, защото за разлика от българския и византийския император Сигизмунд е единствения в Европа, който освен титлата притежава и значителен военен ресурс, а заради Великия разкол в католическата църква, неговия авторитет е значително по-голям от папския. Когато Константин умра в Белград, сръбския деспот Стефан Лазаревич го оплакал като роден брат. Стефан Лазаревич успял да разшири значително владенията си, да осигури на страната си стопански и културен просперитет и което е най-трудното, да спечели уважението както на унгарците, така и на турците.

И естествено възниква въпросът защо в народните песни и легендите остава името на Иван Шишман, който е последния търновски, но не и български цар? Защо дори така хваления от съвременниците си Константин, който е участвал и във военни действия срещу турците не е успял така успешно да се впише във фолклора? И защо турците така ненавиждат цар Иван Шишман.

Решението всъщност е просто. Иван Шишман не е имал никога шанса да спре турското настъпление, дори да се беше съюзил с Иван Страцимир. Европа по това време е разпокъсана между сепаратистки настроени феодални владения. Османците пък залагат на голяма, макар и зле въоръжена опълченска армия мотивирана от грабежите и на еничарите, които в ранния период на съществуването си са наистина елитна военна част. По този начин те разполагат с изключително голяма за времето си войска, на която не е в състояние да се която и да е европейска феодална армия. С идването на власт на цар Иван Шишман се вижда един нов подход – всяко турско нападение срещу България приключва с битка срещу голяма коалиционна армия – първо при Черномен, после при Косово, а накрая и при Никопол. Макар в началото модела да не заработва добре и турците да жънат успехи, в крайна сметка той се оказва единственото успешно решение за спиране на османското настъпление.

На 7 октомври 1571г. съюзният християнски флот разгромил турците при Лепанто, с което настъпил края на турското военноморско надмощие. През 1683г. турците достиган до средата на Европа и обсаждат Виена. Императора се опасява, че този път може и да не успее да удържи градът и напуска столицата. Внезапната поява на съюзната полска армия начело с крал Ян ІІІ Собйески обаче принуждава турците да снемат обсадата, което е и краят на тяхното успешно настъпление срещу Европа.

През 1876г. избухнало Априлското въстание, с което българите се опитали сами да се освободят от турското иго. Въстанието обаче било потушено. През 1877г. обаче Русия, Влашко и Сърбия започнали военни действия срещу Османската империя, което довело до освобождението на България.

[glishev]

Паметна дата. Всъщност по кои източници я знаем?

[boilad]

Анонимната българска хроника, някои влашки хроники. Други текстове дават датата 29 октомври.

http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/bbh.htm

[Galahad]

Да, датата 3 октомври е дадена в ББХ. Една турска летописна бележка без да сочи точна дата описва същото събитие. 29 октомври е по една от византийските хроники. Там пише само: "Шишман, 6904 (1395) [година], 29 октомври", но повечето летописни бележки са написани така и дават датите на смъртта на разни владетели. Тя кореспондира с легендите - това, което всъщност трябва да допълня в текста. Според една от тях царят загинал в битка край Самоков около Димитровден и затова бил наричан от турците Касъм ефенди.

Проблемът е, че има хронологично разминаване и в датирането на битката при Ровине, като двете дати за смъртта на Шишман са отдалечени на около 18-19дни от двете дати-претенденти за битката при Ровине. Предпочетох датата на ББХ, защото там събитието е описано доста по пълно, а и кореспондира с турската бележка като описание на събитието, а тя е вторият подробен извор за събитието.

През тази година ще добавя в библиотеката на сайта няколко легенди и народни песни за Иван Шишман и брат му Иван Асен. Имаме доста богат фолклорен цикъл свързан с края на ВБЦ, но за съжаление не много познат. Май общо-взето се знае песента "Откак се е мила моя ...". Донякъде е жалко, че нещо, което 500години се е помнело, развивало и предавало, днес е тръгнало към забрава.