Наследникът от Калкута

[Р. Теодосиев]

Живот в руските лагери или как се ражда „Наследникът от Калкута“?

Роберт Щилмарк и неговият магнум опус „Наследникът от Калкута“ излизат в ново издание, илюстрирано от художника Петър Станимиров. Книгата е част от луксозната колекция „Върхове“ на ИК „Изток-Запад“.

Роденият в царска Москва Роберт Щилмарк (1909–1985) е познат на мнозина български читатели като един от авторите на приключенския роман „Наследникът от Калкута“. Днес съветският журналист и писател е официално признат за единствен автор на произведението, след като печели делото за авторство на романа (през 1959 г.) срещу другия „автор“ – Василий Павлович Василевски. До това дело се стига след няколко години, в които Василевски изнудва и заплашва със смърт Щилмарк, а историята на съавторството се заражда още през 1950–1951 г. в сталинските лагери – на строеж № 503 „Мъртвия път“, където Щилмарк е заточен и участва в строителството на заполярна железопътна линия.
Там бившият преподавател по военна топография, завеждал някога отдела за скандинавските страни и редактор на отдела по печат във Всесъюзното дружество за културни връзки с чужбина, се среща с Василий Павлович Василевски – един от бригадирите на криминалните затворници. Тъй като Щилмарк имал навика вечер, след тежкия труд в лагера, да разказва на другарите си по съдба пленяващи истории от Александър Дюма, Робърт Луис Стивънсън, Джек Лондон и др., той бързо станал всеобщ любимец. След като приключил с всички познати му чужди разкази, начетеният журналист (Роберт владеел отлично немски, холандски, датски, шведски и норвежки език) започнал да съчинява собствени истории. Така се родил и романът „Наследникът от Калкута“. Василевски сключил споразумение с Щилмарк, освобождавайки го от тежка работа. В замяна Роберт бил задължен да впише като съавтор Василевски, чиято била и първоначалната идея за творбата. Бригадирът се надявал, ако един ден произведението бъде публикувано, да се хареса на любителят на исторически романи Сталин, който да намали присъдата му. След написването си „Наследникът от Калкута“ е предаден на началството от Василевски, чийто отношения с Щилмарк междувременно се влошават (дотам, че Василевски го заплашва с убийство).

През 1955 г. наследникът на дворянски род Роберт Щилмарк е реабилитиран. След завръщането си в родна Москва писателят продължава да получава заплахи от Василевски (все още в лагера), който настоява Щилмарк да издири и публикува романа възможно най-скоро. Ако Василевски не фигурирал като съавтор, за Роберт имало мокра поръчка. Бившият преподавател по военна топография намира ръкописа и го публикува в издателство „Детгиз“ през 1958 г., а на корицата фигурират имената и на двамата. Книгата се радва на голям успех, а Щилмарк превежда на бригадира една четвърт от хонорара за първото издание. Недоволен от сумата, Василевски отново заплашва Щилмарк, който най-накрая решава да потърси помощ от издателите си. Те предявяват иск в съда, за да защитят правата на истинския автор и след подробна експертиза и свидетелства на бивши лагерници, Роберт Щилмарк е признат за единствен автор на „Наследникът от Калкута“.

В България приключенският роман излиза за първи път през 1960 г. с двете имена на корицата. Впоследствие търпи още няколко преиздания, в които за автор е посочен единствено Щилмарк. Сега българският читател има възможността да се пренесе в увлекателния пътешественически свят на „Наследникът от Калкута“ в новото, илюстрирано от Петър Станимиров издание на книгата с твърди корици.

Откъс от „Наследникът от Калкута“, Роберт Щилмарк

Kaто изскочи на палубата, Ричард Томпсън се спусна стремително към каютата си. Той бе настанен заедно с мистър Патерсън и сега бързаше да го намери, ала в каютата нямаше никой.

На палубата на пътя на адвоката се изпречи мистър Мортън. Отдръпвайки се сякаш пред дявола, Ричард изтича с необичайна пъргавина по стъпалата на спардека^[1].

Оттук част от пасажерите наблюдаваха тясната ивичка на африканския материк към изток. Като не намери и между тях мистър Патерсън, адвокатът се спря объркан до перилата. Вятърът разроши косите му и освежи пламналото му лице. Малко поуспокоен от величествената картина на океана, той слезе долу.

Надявайки се да намери Патерсън при лейди Станфорд и още нерешил дали трябва да открие удивителната тайна в присъствието на годеницата си, чиито бързо нарастващи симпатии към лъжевиконта вече започваха да го тревожат, той потропа на вратата на нейната каюта. Зад вратата се чу шумолене. Ричард реши, че Бетси, камериерката на лейди Станфорд, разтребва каютата и смятайки, че ще узнае от нея къде се намира господарката ѝ, натисна по-силно вратата. Резето на ключалката отскочи, вратата се отвори и мистър Томпсън, препъвайки се о прага, едва не падна в каютата.

Тук цареше полумрак, но онова, което успя да види, беше невероятно!

Елън, която се намираше в каютата, бързо се освободи от обятията на собственика на „Орион“... В следния миг кавалерът на прекрасната лейди пристъпи напред и бедният мистър Ричард усети докосването на две железни ръце, които го издигнаха във въздуха; след това със сила го изхвърлиха от каютата. Той си удари главата в насрещната стена на тесния проход и падна пред прага.

Вратата на каютата с трясък се хлопна, но преди още адвокатът да беше успял дори да се изправи на крака, тя отново се отвори и пропусна господаря на кораба. Мнимият мистър Райланд се наведе над поваления адвокат, сграбчи го и тичешком се спусна с него към своята каюта, която беше близко до мястото на фаталното произшествие.

В просторния салон, подреден с източен разкош, собственикът, без да позволи на жертвата си да си отдъхне, извади иззад облегалото на широкия диван две шпаги и мълчаливо пъхна една от тях на Ричард. Той самият се отдалечи в един ъгъл, съблече персийския си халат и остана по дантелена риза и панталони, пъхнати в чорапите. Кръстът му беше пристегнат с широк копринен пояс, каквито в Испания носят тореадорите. В това бретьорско^[2] облекло той изпита шпагата си. Гъвкавото стоманено острие със свистене разсече въздуха по всички посоки.

Седнал на дивана, мистър Томпсън дишаше тежко и наблюдаваше приготовленията на съперника си. Шпагата, която му беше пъхнал господарят на кораба, остана да стърчи между коленете му. Като се размърда, той я събори на пода и дори не посегна да я вдигне.

– Ще се биете ли, или имате намерение да губите време, за да търсите секунданти? – изсъска му противникът. – Може би вие изобщо не сте склонен да искате удовлетворение? Тогава ще ми дадете честна дума, че...

Мистър Томпсън беше лош боец. Той никога не бе държал в ръката си пищов и навремето със своите неумели нападки с рапира в гимнастическата зала на колежа предизвикваше смях у другарите си. Но въпреки че беше лош фехтовач, Ричард Томпсън не беше страхливец. Той просто не бе успял още да се съвземе от объркването и безкрайното учудване от всичките си днешни открития.

Думите на противника му достигнаха най-сетне до неговото съзнание и му възвърнаха самообладанието. Той се изправи рязко, като настъпи изпуснатата шпага.

– Да искам удовлетворение – каза той твърдо – или да давам честна дума, бих могъл само когато имам работа с джентълмен, а не с дързък самозванец, който си е присвоил чуждо име.

Поразеният съперник на Ричард се смути, но мигновено се овладя. Той захвърли шпагата и се спусна върху адвоката. Ричард го посрещна със силен ритник. След един миг двете сграбчили се в жестока схватка тела се търколиха на килима.

В това време вратата на каютата се отвори и на прага се появи пастор Редлинг заедно с корабостроителя мистър Патерсън.

^[1] Горна палуба на кораб.

^[2] Побойник-дуелист – Б.а.