Американските зенитки през ВСВ

[Frujin Assen]

Към началото на ВСВ зенитните средства на САЩ били в лошо състояние, като само бойните кораби повече или по малко адекватно прикритие.

В края на 30 те американската армия се намирала в стадий на техническо превъоражаване и зенитното и въоражение съответствало по скоро на края на 20 те.

Станочната картечница М1917 с пушечен калибър 7,62 Х 63 мм (.30-06 Springfield) била най най разпространената картечница в американската армия в междувоенния период. Тази конструкция на Джон Браунинг, създадена в сътрудничество с компанията Colt през 1917 представлявала аналог на картечницата „Максим“, отличаваща се със сходни характеристики и опростена конструкция. През 1936 картечницата преминала модернизация.

Усъвършествания вариант получил обозначение М 1917А1. Тази модификация имала подобрен механизъм за подаване на патроните, усъвършенстван прицел и нов триножен станок, който позволявал стрелба по въздушни цели. Към картечницата бил добавен и зенитен прицел.

Тази картечница можела да води интензивна стрелба, благодарение на водното охлаждане на ствола, което я правело много подходяща за зенитно оръжие. Освен на пехотен станок, тази картечница била монтирана и на специален зенитен станок всякаква бронетехника. В годините на войната М1917А1 била доставяна на цялата антихитлеристка коалиция, в това число и като зенитно оръжие.

Обаче, станочната картечница М1917А1 не удволетворявала американските военни, на първо място заради прекомерното си тегло (47 кг). В опит да се олекоти конструкцията на въоражение бил въведен варианта Brauning М1919А4 с облекчена тринога М2. Именно този вариант станал най разпространеното картечно оръжие на американската армия през ВСВ.

Конструктивно М1919А4 малко се отличавал от М1917А1. Основното отличие било използването на масивен ствол с въздушно охлаждане поставен в перфориран кожух. Заедно със станока М2 картечницата тежала общо 25 кг, което било почти два пъти по малко.

Освен в американската армия, Браунинг М1919А4 получил широко разпространение и в въоражените сили на съюзните страни, където се доставял по ленд лиза. Същевременно обаче далеч по голяма слава като зенитно оръжие добил по колямокалибрената картечница 12,7 мм Браунинг М2.

Американски танкисти отработват навици по стрелба по ниско летящи самолети по време на учение в пустинята Мохаве Калифорния, преди десанта в Африка

Американската голямокалибрена картечница М2 била разработена през 1932 на основата на картечницата М1921, която от своя страна била проектирана през ПСВ. Главното и отличие станало универсалната конструкция на стволната кутия, което позволявало монтиране както на самолети, така и на бронирани машини, така и като пехотно и зенитно средство. Можело да се ползва както въздушно, така и водно охлаждане, както и смяна направлението на подаване на лентата с патроните.

В голямокалибрената картечница на Браунинг се използвал мощния патрон .50 BMG (12,7×99 мм), обезпечаващ на 40 грамовия куршум начална скорост от 823 м/с. На далечина 450 метра, той можел да пробие 20 мм стоманена плоча.

12,7 мм зенитна картечница с водно охлаждане.

Но признанието на това оръжие не дошло веднага. Необходимостта и важността от 12,7 мм картечница не била очевидна за американските военни през 20 те и 30 те, които я считали за излишно мощна картечница в сравнение с калибъра 7,62 и недостатъчно мощна в сравнение с малокалибрените оръдия. Обаче, бързото развитие на авиацията през 30 те и особено увеличаването височината на полета и скоростта направили калибъра 7,62 все по малко приложим, нарастнало влиянието на голямокалибрените картечници и малокалибрени оръдия като адекватни средства за борба с въздушната опасност. Първоначално 12,7 мм картечница М2 се произвеждала в два варианта. Оръжиенто с въздушно охлаждане се предназначавало за борба с лека бронетехника и като средство за поддръжка на пехотата. Варианта с водно охлаждане се използвал като зенитно оръжие в армията и флота.

Широко разпространение получили зенитните установки на сдвоена картечница М2 с водно охлаждане. Те се монтирали изключително на самолети и транспортни средства, поради извънредно голямото си тегло.

За обезпечаване на необходимия темп на стрелба в зенитен вариант била изработен и наземен вариант с въздушно охлаждане, отличаващ се от другия с по доброто си охлаждане, но и по голямо тегло. Този вариант получил обозначението Браунинг M2HB. Теглото било 38 кг, а темпа на стрелба 450-600 изстрела в минута.

В годините на ВСВ били произведени повече от 2 милиона картечници М2 калибър 12,7 м. За обезпечаване на ПВО на сухопътните войски били създадени няколко варианта на буксируеми и самоходни сдвоени и счетворени зенитно-картечни установки. Тези картечници се поставяли на всички типове плавателни средства, от торпеден катер до линкор. В морския вариант имало и огледален прицел, но много стрелци изобщо не ползвали прицели предпочитайки да насочват огъня с трасиращи куршуми.

Американски моряк на сдвоена 12,7 мм картечна установка с въздушно охлаждане на катер тип РТ някъде на новогвинейското крайбрежие.

Основен разработчик и производител на ЗКУ (Зенитно-картечни установки) за сухопътните войски станала корпорацията Maxson L. W. След удачния вариант на сдвоени 12,7 мм установки М13, които се монтирали на шаси на полугъсеничните бронетранспортьори М3, военните изразили желание да получат и по мощна счетворена установка.

ЗСУ М13

През 1943 започнало производството на счетворените установки M45 Maxson Mount. Теглото на уставката в бойно положение било 1087 кг. Далекобойността по въздушни цели около километър, скорострелността 2300 изстрела в минута.

ЗКУ М51

Буксирния вариант получил обозначение М51, а облекчения на двуосен прицеп за парашутно-десантните подразделения бил известен като М55.

На огнева позиция за по голяма устойчивост се ползвали 4 опори на всеки ъгъл. В прицепа имало и акумулатори за захранване с електричество на зенитките и зарядното устройство към тях. Насочването се извършвало с помощтта на електроприводи. Електродвигателите били мощни и благодарение на тях скоростта на въртене достигала до 60 градуса в секунда, което обезпечавало надежно следене на зенитните цели.

ЗКУ М55

Най разпространения в армията на САЩ тип ЗСУ със счетворена картечна установка станал М16 на Maxson Mount на базата на бронетранспортьора М3. Всичко били произведени 2877 такива машини.

ЗСУ М16

Установките Maxson Mount обикновено се използвали за охрана от налети на вражеската авиация на транспортни колони и подразделения по време на марш. Освен това се използвали и за поддръжка на пехотата против жива сила и лека бронетехника. Поради голямата си мощност те молучили в армията прозвището „касапина“.

На база на бронетранспортьора М5, който се отличавал от М3 само по някой възли и агрегати, а също технологията за производство на корпуса се произвеждал и ЗСУ М17. Въоражението било същата счетворена Maxson Mount.

ЗСУ М17

Голямокалибрата картечница М2 се оказала силно ефективно оръжие за отразяване на нисковисочинни налети на вражеската авиация. Те имали високи бойни и служебно-експлоатационни характеристики, което обезпечило широкото им разпространение във въоражените сили на САЩ и съюзниците. Макар в куршума с който стреляли браунингите да нямало разривен заряд, то всички типове самолети били уязвими за неговия огън.

В края на 30 те, когато започнали да се появяват първите бронирани самолети ВМФ на САЩ започнали да търсят по мощно оръжие за допълване на голямокалибрените браунинги М2. Американските флотоводци се заинтересували от 20 мм швейцарски автоматични оръдия Oerlikon. След провеждане на сравнителни изпитания на 9 ноември 1940 било препоръчано приемането на въоражение на швейцарските „Ерликони“.

Зенитните оръдия произвеждани в САЩ били обозначени като 20 mm/70 (0.79") FFS. Те имали скорострелност до 650 изстрела в минута, тегло 62 кг, като захранването се осъществявало от 30 зарядни барабанни магазини.

До 7 декември 1941 били произведени 379 автоматични оръдия. Всичко до края на войната през 1945 били произведени 124 735 такива оръдия. Тези зенитки в САЩ били чисто морски и на сушата практически не се използвали.

Оръжието се оказало силно популярно в флота заради простото обслужване и добрата скорострелност. Към края на войната всяко свободно място на корабите било заемано от едно и двустволни установки Ерликон. В боекомплекта на 20 мм оръдия Ерликон влизали следните типове снаряди

-осколъчни (9 грама тротил)

-трасиращи (4 грама тротил и фосфор за осветяване на 1500 метра трасе)

-запалителни (4 грама тротил и 3 грама бял фосфор)

-бронебойни (4 грама детонит)

-бронебойно-запалителни (2 граба детонит и бял фосфор)

Масата на снаряда в зависимост от типа била от 124 до 130 грама. Началната скорост от 835 до 870 м/с. Далечина на стрелба до 2500 метра.

Зенитните 20 мм оръдия се явявали последен рубеж на отбраната против японските камикадзета промъкнали се през изстребителното прикритие и голямокалибрените зенитни оръдия. На линкорите и тежките самолетоносачи в края на войната тяхното число често надвишавало 100 броя. Трябва да се каже, че в края на войната Ерликоните отчасти престанали да отговарят на изискванията, понеже мощността на 20 мм снаряди често се оказвала недостатъчна да възпрат японските камикадзета.

В ограничено количество (всичко 110 машини) в САЩ за ПВО на сухопътните войски била произведена ЗСУ Т10, въоражена със сдвоено 20 мм оръдие Hispano-Suiza HS.404, което на свой ред било британския вариант на Ерликона.

ЗСУ Т10

Широкото разпространение на ЗСУ Т10 в армейските подразделения било възпрепятствано от нестандартния за армията 20 мм боеприпас и отсъствието на явни преимущества пред счетворените 12,7 мм установки. Освен това, производството на оръдия Hispano в САЩ било ограничено и практически цялото производство отивало за нуждите на авиацията.

В началото на 20 те Джон Браунинг разработил 37 мм автоматично оръдие, но след смъртта му през 1926 приемането му на въоражение се забавило. Формално то било прието на въоражение през 1927, но фактически едва през 1938 след разработката на модернизиран лафет.

37 мм зенитно оръдие М1А2

Модернизираното оръдие получило обозначението М1А2. Теглото на модернизираното оръдие в бойно положение било 2778 кг. Техническата скорострелност 120 изстрела в минута. Теглото на осколъчния снаряд 595 грама. Началната скорост на снаряда 850 м/с. Далечина на стрелба по въздушни цели 3200 метра.

Сама по себе си 37 мм зенитка била не лоша. Обаче ефективността и намаляли недостатъчно мощните боеприпаси, поради което било затруднено поразяването на самолети летящи на висока скорост. Точно по това време англичаните се обърнали към американците с молба да произвеждат за тях 40 мм зенитки Бофорс (шведски лиценз). Американските военни ги изпитали и се убедили в тяхното превъзходство пред родната 37 мм зенитка. Обаче някое време вървяло паралелно производство на Бофорс и М1А2.

ЗСУ Т28Е1

В хода на бойните действия се изяснило, се зенитчиците на леки установки практически не ползват прицели, предпочитайки да насочват зенитната установка в момента на стрелба по трасиращи изстрели. В съответствие с това били направени изводи и била създадена комбинираната установка Combination Mount M54. Отляво и отдясно на ствола на 37 мм зенитка поставили 12,7 картечници Браунинг М2. Доколкото балистичните характеристики на двете оръжия били подобни, предполагало се, че стрелците ще използват за прицелване картечниците с трасиращи куршуми, а едва след това ще стрелят с оръдието.

Тази комбинирана зенитна установка на шаси на бронетранспортьор М3 била въоражена с 37 мм зенитно автоматично оръдие М1А2 и две 12,7 мм картечници с водно охлаждане М2 получила обозначение Т28Е1. Били произведени всичко 80 машини. След нея последвала ЗСУ М15, отличаваща се с кръгово бронепокритие на въоражението. Били произведени 680 машини.

ЗСУ М15А1

ЗСУ, получила обозначение М15А1, била на шаси на бронетранспортьора М3А1 и била практически аналогична на М15, но бил поставен друг прицел, внесени промени в конструкцията на комбинираното въоражение. Имала по нисък силует и по малка маса от М15. Произведени били 1652 машини.

Първото запознаване на американските военни с шведския 40 мм зенитен автомат Bofors L60 се състояло на 28 август 1940 по време на изпитанията на два купени от Швеция екземпляра и демонстрация на морския вариант на оръдието на холандския шлеп HNLMS Kinsbergen.

Обаче шведския вариант на Бофорс не удволетворявал американските моряци като надежност и той бил признат за непригоден за масово производство в САЩ. Американските инжинери внесли множество изменения в конструкцията на оръдието и боеприпасите, за да го пригодят за масово производство, а също сменили въздушното охлаждане с водно и добавили електрически приводи за бързо въртене на установката. Официалното обозначение на американската версия на Бофорс била- 40 mm Automatic Gun.

За американския флот били разработени голямо количество едно-дву, четири и шест стволни зенитни установки, в това число и радиолокационно насочване. Производството на 40 мм зенитни установки за ВМС на САЩ било в корпорацията Крайслер. Там били произведени 60 000 оръдия и 120 000 ствола.

Американските военни моряци го считали за най добрия зенитен автомат в света. 40 мм зенитки се оказали най ефективното оръжие против японските камикадзета, като правило 1 попадение стигало за да бъде унищожен самолета тръгнал да прави таран.

Масовото използване на Bofors L60 в армията на САЩ започнало през 1942, след като през 1941 американските предприятия започнали производството на тези оръдия по поръчка на Великобритания. За ускоряването на производството помогнали англичаните, които предали пълната техническа документация на САЩ. Фактически лиценза за производство на това оръдие бил получен от Швеция едва след началото на масовото им производство.

Освен буксирните варианти били създадени и няколко ЗСУ. Бофорсите били монтирани на модифицирани 2,5 тонни шасита от камиони GMC CCKW-353. Освен преките си задължения установката можела да оказва огнева поддръжка и да се бори с лека бронетехника. Бронебойните 40 мм снаряди могли да пробият 50 мм броня на 500 метра.

Опитът от бойните действия показал необходимостта от ЗСУ на танково шаси за съпровождане на механизирпаните колони и обектова ПВО. Изпитанията на такава машина се провели през пролетта на 1944 на абърдийнския танков полигон. В новата ЗСУ получила обозначение М19 се използвала ходовата част от лекия танк М24 Чафи.

ЗСУ М19

Основното въоражение на М19 бил двустволен 40 мм зенитен автомат поставен в барбет с кръгово въртене. Стрелбата се осъществявала с електроспусък. Управлението на куполата и барбета се осъществявало с помощтта на електрохидравлични приводи с ръчно управление. Началната скорост на зенитния снаряд била 874 м/с, максималната далечина на стрелба по зенитни цели 6900 метра.

Обаче, доработката на машината се затегнали. Първите образци на ЗСУ М19 постъпили на въоражение едва през 1945 и в бойни действия практически не участвали.

В началото на ВСВ в САЩ на въоражение в сухопътните подразделения на ПВО нямало съвременни зенитни оръдия от среден калибър. Стоящите на въоражение 807 единици 76,2 мм зенитни оръдия М3 не съответствали на съвременните изисквания. Техните характеристики били невисоки, оръдието било сложно и металоемко в производство.

76 мм зенитно оръдие М3

Тази зенитка била създадена през 1930 на базата на 3 дюймовото зенитно оръдие М1918, която на свой ред води родословието си от оръдие на бреговата отбрана. От М1918 зенитното оръдие М3 се отличавало с полуавтоматичен затвор, увеличена дължина и стъпка на нарезите. Станините на оръдието представлявали цокълна основа с ред дълги опори на които била разположена решетка за оръдейния разчет. Металната площадка за разчета била била много удобна за хората, но при нейното разглобяване и сглобяване изисквала много време, което силно ограничавало мобилността на системата като цяло.

Оръдието за своя калибър се получило доволно тежко -7620 кг. За сравнение съветското зенитно оръдие образец 1931 година (3-К) било два пъти по леко-3750 кг, превъзхождайки американското оръдие по ефективност и бивайки значително по евтино.

Началната скорост на 5,8 кг снаряд била 853 м/с. Далечината на зенитна стрелба около 9000 метра.

Към момента на встъпването на САЩ във войната старите М3 участвали в отбраната на Филипините. Някой от тези оръдия се задържали в други райони на тихия океан оставайки в строя до 1943.

След като 76,2 мм зенитни оръдия М3 били заменени във войските от по съвременни образци, част от тях били използвани в пропагандни кампании за повишаване духа на населението. Оръдията се превозвали по големите градове на САЩ и демонстративно се развръщали по паркове и площади.

76 мм оръдие М3 изложено в парк в Чикаго

Още от началото на бойните действия, когато се изяснило, че 76,2 мм зенитка е неефективна, на нейна смяна през 1942 дошло 90 мм зенитно оръдие М1. Калибъра на новото зенитно оръдие бил определен изхождайки от предпоставката, че трябва да се създаде снаряд с пределното тегло с което може спокойно да борави обикновения войник.

Оръдието имало достатъчно високи характеристики, осколъчен снаряд с тегло 10,6 кг който имал начална скорост 823 м/с. Това обеспечавало досегаемост до 10 000 м височина. Теглото на оръдието в бойно положение било 8618 кг.

90 мм зенитка М1

Зенитката М1 произвела отлично впечатление, но била сложна в производство, при това не само оръдието, но и станините били същата конструкция като оръдието М3. Буксирало се на едноосна ходова част със сдвоени пневматични гуми. На бойна позиция стояла на кръстовидна опора, а разчета се разполагал около оръдието на сгъваема метална площадка. Твърде сложен бил самият процес на сгъване и разгъване на елементите от платформата на еднносното шаси.

В средата на 1941 започнала разработката на 90 мм зенитка, която освен стрелба по въздушни цели трябва да може да служи и за брегова отбрана. Това означавало пълно прекунструиране на станината, тъй като старата не позволявала стрелба по ниско от 0 градуса. Това било използвано като повод радикално да се преразгледа цялата конструкция. Новия модел 90 мм зенитно оръдие под обозначение М2, пуснато през 1942 било съвършенно друго, с ниско разположен цокъл опиращ се при стрелба на 4 опори. Цялото тегло на оръдието било 6000 кг.

90 мм зенитно оръдие М2

С новата станина разчета много по лесно се оправял, ускорена била подготовката за бой, а на някой модели се появил не голям броневи щит. Обаче основните изменения били внесени в конструкцията на оръдието, модела М2 имал вече автоматическо подаване на снарядите с поставен взривател и дотиквач. За сметка на това стрелбата станала по точна и бърза, а темпа на стрелба нараснал до 28 изстрела в минута. Още по ефективно станало оръдието през 1944 с приемането на въоражение на снаряди с радиовзривател. 90 мм зенитки обикновено били свеждани в 6 оръдейни батареи, а от втората половина на войната им придавали и радиолокатори.

За коректиране огъня на зенитната батарея се използвал радиолокатор SCR-268. Станцията можела да види самолети на далечина до 36 км, с точност по далечина 180 м и по азимут 1,1.

Радиолокатор SCR-268

Радиолокаторите откривали разривите във въздуха на снарядите от среднокалибрената артилерия и коректирали огъня относно целите. Това било особено важно нощно време. 90 мм зенитки с насочнане от РЛС със снаряди с радиовзривател регулярно сваляли немските ФАУ-1 над южна Англия.

Устройството на оръдието позволявало да се използва за стрелба по наземни подвижни и неподвижни цели. Максималната далечина на стрелба била 19 000 м, което го правело ефикасно средство за контрабатарейна борба.

Към август 1945 американската численост произвела 7831 броя зенитни 90 мм оръдия от разни модификации. Част от тях били поставени в стационарни позиции в специални бронирани куполи за защитта на военноморските бази. Това оръдие също така било използвано при създаването на ПТ САУ М36 на шаси на среден танк Шерман. Тази самоходна установка се използвала активно в боевете в Европа от август 1944 до края на войната. Благодарение на мощното оръдие тя се оказала единственото сухопътно средство на американците способно да се бори с немските тежки танкове, доколкото танка M26 Pershing, въоражен със същото оръдие постъпил на въоражение в самия край на войната.

През 1928 на въоражение било прието 105 мм зенитно оръдие М3, създадено на базата на морско универсално оръдие. То можело да обстрелва с 15 килограмови снаряди въздушни цели летящи на височина до 13 000 метра. Скорострелността на оръдието била 10 истрела в минута.

105 мм зенитка М3

Към момента на приемането му на въоражение самолети летящи на такава височина все още нямало. Тези оръдия не загубили актуалност и към момента на ВСВ. Но във връзка с отсъствието при американските военни на интерес към него пили произведени само 15 броя които били използвани за отбрана на панамския канал.

Малко преди началото на войната в САЩ започнали работа по създаването на 120 мм зенитно оръдие. Това оръдие станало най тежкото в линията на американските зенитни оръдия от времето на ВСВ и трябвало да допълни по леките 90 мм зенитки М2.

120 мм зенитно оръдие М1

120 мм зенитно оръдие М1 било готово още през 1940, но започнало да постъпва на въоражение едва през 1943. Всичко били произведени 550 оръдия. М1 имало отлични балистични характеристики и можело да поразява въздушни цели с 21 кг снаряд на височина до 18 000 метра, произвеждайки до 12 изстрела в минута. За тези високи характеристики го нарекли „стратосферното оръдие“.

Теглото на оръдието също било впечатляващо-22 000 кг- То се превозвало на самоходен четириколесен лафет. Обслужвал го разчет от 13 души. При стрелба оръдието се опирало на 3 мощни опори, които се вдигали и спускали с хидравлични приводи. След пускане на опорите въздуха в гумите се изпускал за по голяма устойчивост. Като правило 4 оръдейни батареи се разполагали около жизненоважни обекти.

РЛС SCR-584

За насочване към целта и управление на зенитния огън се използвал РЛС SCR-584. Тази станция работеща в 10 сантиметровия диапазон можела да открива цел на 40 км и да води коректировка на зенитния огън на дистанция до 15 км. Използването на РЛС в съчетание с изчислително устройство и снаряди с радиовзривател позволявало да се води достатъчно точен огън даже и през нощта.

Но при всички свои достойнства тези зенитни оръдия били слабо мобилни. За тяхното транспортиране по пътища с твърдо покритие се изисквали специални влекачи, като скоростта не превишавала 25 км/ч. При липса на път транспортирането даже с най мощни верижни влекачи била крайно затруднена. Във връзка с това използването на 120 мм зенитки на Тихоокеанския ТВД било крайно ограничено.

В резултат болшинството от тези оръдия останали в пределите на САЩ разположени по западното крайбрежие очакващи японската инвазия, която така и не се състояла. Около 15 оръдия М1 били разположени за отбрана на панамския канал, а още други батареи в Лондон за защита от Фау-1.

Оценявайки американската зенитна артилерия като цяло, трябва да се отбележи, че те имали достатъчно високи характеристики. Американските инжинери успели практически от нулата за кратко време да създадат цяла линия зенитки, от малокалибрени скорострелки, до стратосферни тежки оръдия. Промишлеността на САЩ напълно удволетворявала потребността на въоражените сили в зенитни оръдия. Освен това, зенитки, особено малокалибрени в значителни количества се доставяли на съюзниците от антихитлеристката коалиция. Така в СССР били доставени 7944 зенитни оръдия, от тях- 90 мм оръдия М1-251 броя, 90 мм оръдия М2-4 броя, 120 мм оръдия М1-4 броя. Всичко останало било 20 мм Ерликони и 40 мм Бофорси. Доставките за Великобритания били още по мащабни.

В същото време във въоражените сили на САЩ зенитните оръдия играли значителна роля само на Тихоокеанския ТВД. Но и там огън по японските самолети водели предимно флотските зенитчици.

Ако в началото на войната заплаха за американския флот представлявали пикиращите бомбардировачи и торпедоносците, то в края това били камикадзетата.

В Европа след десанта в Нормандия немската бойна авиация имала за основна цел американските и британските бомбардировачи. В условията на пълно господство във въздуха изтребителите на съюзниците не допускали налети по своите войски. Много по често армейските зенитчици поддържали своите пехота и танкове, отколкото да отбиват атаките на немските щурмовици.

[КГ125]

Чудесен материал!