Ретроспективно-клюкарски поглед към двора на комшиите (Румъния)

[КГ125]

Убийството на Владимиреску е много жестоко и садистично, извършено от двама от гръцките водачи, след нещо като съдебен процес в който го обвиняват, че е предал делото на османците - всъщност той прави единственото възможно, защото е антифанариот, а Ипсиланти въпреки всичката си революционност, работи за Фенер и за гръцката кауза. 

Това им деяние обаче завинаги и окончателно отблъсква фанариотите от румънците и проправя пътя на изчезването им от Румъния.. 

[Warlord]

От фанариотски трън на боерски глог

Ексцесиите в княжествата през 1821 г. довеждат до окупация и до установяване на пряка османска власт за ок. година и половина. Хубавото обаче в случая е, че всичките машинации на Ипсилантис и последствията от тях водят до срив на фанариотския авторитет пред Високата порта, което пък води до край на фанариотския режим в княжествата.
Възползвайки се от това обстоятелство, както и от бъркотията около гръцката революция и новата криза в руско-турските отношения, пристигналите през 1822 г. в Цариград румънски делегати успяват да договорят прекратяването на окупацията. След възстановяването на дипломатическите отношения между Русия и Турция в следващите години румънците отново заемат твърдо проруска линия и с помощта на руската делегация измъкват още редица привилегии. Князете да не се назначават повече от Портата, а да се избират от боерски диван, като мандатът им става пожизнен; княжествата да сформират и поддържат собствена армия, както и румънския език да стане официален.
Всяка нова реформа, която те искат да направят, трябва да мине през дълъг и тромав процес на поотделно одобрение от Москва и Цариград, както и съгласуване помежду им след това преди да се даде разрешение за съответните нововъведения. Но все пак макар и бавно модерната и все по-автономна държавна организация е успешно изградена докъм 1832 г. При това по еднакъв модел и в двете княжества, което благоприятства почвата за бъдещо обединение между тях.

Тези промени обаче носят сравнително незначителни подобрения в положението на селяните спрямо периода на фанариотския гнет. Въпреки че на хартия те се водят свободни, все още официално не са отменени 12-те дни ангария. Нещо повече - боерите, възползвайки се от засилените си обществено-политически позиции, дори увеличават обема работа, която селяните трябва да извършат през определените 12 дни ангария, което практически ги прави много повече (52 дни във Влахия и 84 дни в Молдова). Като има възможност, част от тези дни да бъдат изплатени в пари. По същия начин и крепостничеството на хартия е отменено, но за да напуснат дадено населено място селяните се нуждаят от официално разрешение от местния боер, което могат да получат едва когато си изплатят всичките задължения към него.
Така постепенно боерите превръщат княжествата в нещо като свой чифлик, а и натрупват големи състояния от богатата земеделска продукция и износа й.
Положението става такова, че около 200 семейства притежават пряко или косвено почти цялата боерска земя. Като голяма част от тях предпочитат да живеят в Букурещ и да събират аренда от имотите си обикновено чрез евреи-арендатори за посредници.

Редактирано Март 28, 2018 от Warlord

[Warlord]

Румънската революционна импотентност

Освен в отношенията си към селската прослойка, румънските аристократи наследяват най-лошите фанариотски практики и в отношенията помежду си. Което води до върволица от интриги между трите оси на властта - княза и приближените му, боерския съвет и руското консулство.

Така през 1842 г. се стига до свалянето на княза на Влахия Александру Гика и назначаването на първия пожизнен княз на неговото място - Георге Бибеску. С това интригите по линията княз - боери - руско консулство не се прекратяват ни най-малко, но пък модернизацията на страната продължава. През този период започва изграждането на съвременна инфраструктура и образователна система. Направени са още някои стъпки към бъдещото обединение - облекчена е процедурата по получаване на влашко гражданство за молдовците, както и е сключен митнически съюз между двете княжества.

Освен това се появява и първото образовано боерско поколение. Някои от синовете на по-богатите боери учат във Франция, където попадат под влиянието на романтичния национализъм. Но впоследствие този така формирал се политически елит става все по-консервативен и отдалечен от модерните в Европа идеи за равенство между класите, еднакви права и еднакви данъци за всички. Тези постулати не устройват класата, към която те принадлежат, затова и нещата не се променят съществено докато на власт е това поколение. Но все пак антироялисткото въстание във Франция от 1848 г. против крал Луи Филип вдъхновява новоизлюпените румънски националисти. Част от които на място се докосват до духа на революцията, на един от тях - Н. Бълческу, дори му се отдава да скъса част от кадифената драперия на френския трон.

Така че боерският отзвук на тези събития в княжествата не закъснява и проявите му започват още същата година. Активизацията им в Молдова първоначално е сравнително сдържана и на пръв поглед безобидна. Събират се около 1000 либерални земевладелци в Яш с една като цяло скромна петиция. Исканията им са за умерени социални и политически реформи, повече лични свободи, премахване на руската цензура върху патриотичната преса, сформиране на национална милиция.

В петицията не се споменава и дума относно правата на селяните, националната независимост или обединението на княжествата. Въпреки това княз Стурдза, вероятно под страх от руска или турска наказателна акция, арестува инициаторите на петицията и за 3 дни потушава "нежната" им революция.

Няколко седмици по-късно във Влахия обаче избухват доста по-мащабни вълнения. Като и исканията на бунтовниците в публикувания от тях манифест са доста по-радикални: равни права и данъци за всички, освобождаване на селяните и обезщетение за земевладелците, възможност в народното събрание и изпълнителната власт да участват хора от всички класи, премахване на смъртното наказание.

Князът Бибеску подписва манифеста, но след това абдикира и бяга в Брашов (Трансилвания). Същевременно се надигат контрареволюционни сили, водени от полк. Йоан Одобеску и Йоан Соломон, които арестуват бунтовниците. Букурещката тълпа обаче обсажда ареста и ги освобождава. Едва що освободени и наново сграбчили кормилото на властта революционните водачи се скарват помежду си и наново настават хаос и неразбирателство. Раздорът се корени в това, че едната част от тях счита че политическите промени са достатъчни и с това трябва да се приключи, докато другата настоява за дълбоки структури реформи.

Преди да са се разбрали окончателно какъв ще бъде новия ред в страната турски войски влизат в Букурещ и слагат край на целия театър. Малко след тях влизат и руските, които предварително вече са влезли и в Молдова. А ръководителите на бунта се разбягват по Западна Европа, но с намерението един ден да се завърнат и довършат делото.

 

Събитията от 1848 г. така и не успяват да придобият формата и размерите на една национална революция. Причините се коренят най-вече в това, че те намират решителна подкрепа само в един съвсем тънък обществен слой, какъвто представлява градската буржоазия през този период.

Огромната необразована селска маса остава безразлична към случващото се в столицата. Те не разбират идеализма на водената от западни влияния революционна боерска младеж. Нито пък се интересуват от дебатираните от нея личностни свободи, национално обединение и дори структурни реформи. Това което единствено ги вълнува е премахването на ангарията и изясняването на статута и собствеността върху земите, които обработват. Тъй че те все още възприемат повече своите господари боерите за врагове отколкото турците или руснаците. Поради това положение тяхното общество се оказва негодно за революции, както са например полското и унгарското по същото време. Дори разбунтувалите се румънци в Трансилвания през 1848 г. се оказват доста по-добре организирани и мотивирани от тези във Влахия.

Географията на княжествата също допринася за злополучието на революционните наченки - няма го удобния гръцки релеф, нито спасителната сръбска "шума". Румънците не разполагат и с такива военни съсловия с каквито гърците и сърбите. Пандурите не са нито толкова многобройни нито толкова самостоятелни колкото гръцките паликари или сръбските хайдути. Макар да вземат участие във вълненията през 1821 г. на страната на Т. Владимиреску в защита на тесни съсловни интереси, след това те остават изцяло подчинени на князете, респективно - на руския протекторат.

Така в крайна сметка княжествата се оказват окупирани (руснаците се изтеглят от там чак през 1851 г.), губят част от извоюваните си с предишните договори политически свободи. А що се отнася до селяните, на тях дори им увеличават ангарийните дни, макар и вече задълженията им да са по-точно регламентирани. Имайки се в предвид, че те съставляват 90% от населението, то положението в тази злощастна земя общо взето си остава на ниво средновековен феодализъм дори и с навлизането им във втората половина на 19 в. ...

Редактирано Април 11, 2018 от Warlord

[Du6ko]

 

Василий Поленов. «Главная квартира командующего рущукским отрядом в Брестовце». 1883 г.

Какво означава това ? Какъв е този рущукски отряд ? Рущук това Русе ли е ? Брестовица може би е село в русенско ? 1883 година вече съществуава Княжество България. Или това е някъде в Русия , по точно в Южна Русия ако се съди по климата ? 

[Warlord]

Може да е рисувана впоследствие и по спомени или нахвърляни скици. Невероятен художник впрочем, начинът по който пресъздава духа на епохата е сравним само с величия като Репин.

[Warlord]

Нови решителни стъпки в мъглата на илюзорните свободи и богатства

 

След изтеглянето на руските войски от княжествата през 1851 г. последва нова окупация през 1853 г. свързана с хода на Кримската война. За пореден път княжествата понасят тежестта на изхранването и транспортирането на руската армия, за пореден път боерския им съвет е блокиран и е наложена цензура на печата. Това сериозно засилва антируските настроения сред румънците. За тяхно щастие след загубата на Кримската война руските войски се изтеглят, но на тяхно място веднага идват турски и австрийски войски.

Парадоксално, но това, в което румънските юнионисти и прогресивни либерали толкова време безуспешно се опитват да убедят селяните, за много кратко време е неволно постигнато от заобикалящите ги три враждебни империи.
През последните 5 години на населението му се налага почти постоянно да посреща и издържа на свой гръб въоръжени "гости". Турци (1848-1849) и руснаци (1848-1851), отново руснаци (1853-1854) и накрая турци и австрийци (1854).
Ако досега селяните някакси успяват да се справят с ангарийните тежести, то откакто отгоре на това ги натоварват и перманентно да издържат гигантските армии на окупаторите, положението вече става повече от нетърпимо. Така че в крайна сметка те сами достигат до заключението, че обединението на княжествата и тяхната независимост са наложителни за да се сложи край на "гостуванията".

И въпреки че народната воля за обединението вече я има, то както и много други национални успехи, по традиция идва отвън в резултат на благоприятно завъртане на историческата рулетка.
За щастие на румънците Русия губи Кримската война и на Парижкия конгрес руския протекторат над княжествата е вдигнат. Отново за тяхно щастие Русия губи войната не от Австрия или Турция, а от Англия и Франция, поради което нито една от другите две граничещи с княжествата империи не е в позиция да претендира за тях. Така че единствената оставаща опция за французите е да изберат обединението на княжествата в ролята им на буфер стоящ на руския път към Босфора. Нещо повече - дори към Молдова е присъединена анексираната от Русия през 1812 г. Източна Бесарабия.

През лятото на 1858 г. международна комисия подписва конвенцията за обединението и устройството на княжествата. Те все още остават сравнително самостоятелни и все още васални на султана - с два княза (Щирбей във Влахия и Гика в Молдова), с отделни правителства и отделни армии. Но пък еднакво структурирани управленски системи и с общ апелативен съд и обща Централна комисия.
През януари 1859 г., като последна решителна стъпка към реалното обединение, събранията и в Яш и в Букурещ избират един и същи човек за княз на двете княжества - молдовецът Александру Йон Куза. Накрая през 1862 г. е съставено и първото общо правителство, а Букурещ е обявен за столица.

Съзнавайки че не може да има нация от две хиляди боери в опитите си да прокара реформи и да оземли селяните, Куза влиза в остри конфронтации с преобладаващите в парламента консерватори. За 4 г. той уволнява 21 правителства, едно от тях дори завършва с убийството на премиера Б. Катарджиу на излизане от парламента, от радикален активист чиято самоличност така и си остава неустановена. Докато накрая през октомври 1863 г. идват либералите на власт с министър-председател Михай Когълничану.
Този човек, макар и едър земевладелец, който няма изгода от промяна на положението, провежда най-сериозните реформи в отчайващо изостаналото румънско общество и държава.

Първата радикална промяна, към която той пристъпва, е национализирането на манастирските земи, които заемат почти 25% от обработваемите площи в страната. В това начинание премиера разполага с пълната подкрепа на цялото общество. Включително и на румънското духовенство, тъй като въпросните имоти са не на тяхно подчинение, а на това на Цариградската патриаршия и представляват последния остатък от фанариотския режим. Които на всичкото отгоре са освободени от данъци и твърдо подкрепяни от Русия, която не желае по никакъв начин да ощетява патриаршията.
Сега обаче когато хватката на руската дипломация най-накрая е разхлабена се отваря възможност за одържавяването им. 
Това значително обогатява поземления фонд и съответно улеснява провеждането и на аграрната реформа.

Въпреки това тя предизвиква политическа криза след като консерваторите гласуват вот на недоверие на правителството. Този път Куза обаче не сменя кабинета, а разпуска законодателното събрание и провежда национален плебисцит, целящ увеличаване на собствената му власт и разширяване на избирателните права. Въпреки че няма такива правомощия според международните договорености за устройството на княжествата и въпреки протестите на Високата порта, Западните сили подкрепят реформата.

През август 1864 г. е приет поземленият закон, с което за първи път селяните получават някаква реална свобода и собственост. Но както обикновено и този път впоследствие добрите намерения завършват с доста половинчат краен резултат. Едно поне е окончателно постигнато - най-накрая отпадат ангарията и всички други задължения на селяните към боерите.

Наред с манастирската земя държавата иззема и 2/3 от боерската земя (като земевладелците получават доволни парични компенсации за нея). А селяните имат срок от 15 г. да изплатят получените парцели на държавата с фиксирани доста солени годишни вноски. Проблемът е, че боерите запазват за себе си най-плодородните обработваеми земи, а също и в тяхно владение остават горите и пасищата. Докато селяните получават най-бедната земя, която и често се намира далеч от селата им, а те нямат право да я продават за срок от 30 г. Положението се оказва такова, че задължителното изплащане на въпросната земя им идва доста на нагорно. Така те се виждат принудени или да наемат допълнителни земи или да работят като наемници в боерските имоти, което реално отново ги поставя в положение близко до крепостничеството.
Редом с това през втората половина на 19 в. населението на Румъния бележи рязък демографски бум нараствайки с 54%. С това проблема със селската малоимотност и безимотност се задълбочава още повече.

Редактирано Април 20, 2018 от Warlord

[Warlord]

Театрален преврат и възкачване на един Хохенцолерн на трона като васал на падишаха

 

Очаквано реформите на Куза не се харесват особено на боерството, тъй като отнемат част от привилегиите му. Консерваторите силно ненавиждат княза, а и либералите не са твърдо зад него поради разногласия относно аграрната реформа. Не се гледа с добро око на него и от аристократично естетическа гледна точка. Според тогавашните снобски вкусове на боерството Александру Куза няма необходимата осанка на европейски владетел.
Личният му живот също дискредитира трона тъй като той открито живее отделно от жена си при своята любовница Мария Обренович и дори има двама сина от нея. Единият от които - Милан Обренович, междуворочем впоследствие става първият крал на Сърбия. Логично, при тази ситуация в обществото назряват опасения, че Куза възнамерява да създаде своя династия от незаконородени наследници. 

След поредния скандал между княза и правителството, довел до уволняването на премиера Когълничану през февруари 1865 г., Куза вече губи и без това колебливата подкрепа и на либералите. 
В парламента започват да се отправят съвсем недвусмислени намеци, направо граничещи със заплахи, че той трябва да бъде свален и заменен с княз от западноевропейска династия.

Някогашният скромен полковник Куза, който всъщност остава доста изненадан, че изборът на събранията и в Яш и в Букурещ тогава пада на него, по-скоро неохотно поема властта по задължение. По подобен начин и сега той реагира с невъзмутима сдържаност на заплахите и предупрежденията за замислян преврат срещу него. Заявявайки че това не е необходимо, защото е готов сам да освободи трона щом ситуацията го изисква и ще го направи най-много до два месеца.
Въпреки това насъбралата се заговорническа клика (Л. Катарджиу, Й. Гика, Й. Брътиану, братята Голеску и К. Росети) предпочитат устройването на зрелищен преврат пред спокойни преговори. Тези хора всъщност са всичките пишман революционери от 1848, които в първия момент в който се спича положението офейкват в Западна Европа. И след време когато нещата в княжествата се оправят и без тях се завръщат обратно.
Ако с вдигането на революция се провалят напълно то поне се справят успешно с организирането на безмислен преврат, за който княза знае и не се съпротивлява. Тъй като и началника на охраната на княза се оказва заговорник, превратаджиите успяват да влезнат безпрепятствено чак в спалнята на двореца му. Там под прицела на дузина дула Александру Куза подписва абдикацията си на гърба на един от заговорниците.

Крайният избор за нов владетел от европейска династия пада върху немския княз Карл Хохенцолерн, встъпил във власт през 1866 г.
Тези събития предизвикват негативни вълнения в Молдова. Местните политически елити считат свалянето на Куза за удар срещу тях и опит за налагане на Влахия над Молдова в управлението на новата държава. Недоволни са и от обявяването на Букурещ за столица, което за отдалечения от търговските пътища Яш означава бавно, но сигурно западане. Не на последно място и по-силните проруски настроения в Молдова водят до недоволство от избора на католик за владетел. Това довежда до бунт против обединението в Яш, потушен само след няколко часа със 17 убити и ок. 40 ранени.
Интересно е че и румънците в Трансилвания и Банат са против обединение на княжествата под чужд княз. Като някои от тях дори предпочитат Австрия да присъедини Влахия, с което броя на румънците в империята да надвиши този на унгарците и те да ги изместят от водещото им положение там.

Въпреки че изгонването на пожизнения княз Куза и назначаването на нов е в нарушение на международните договорености, румънците уцелват още един исторически шанс. Точно тогава избухва Австро-пруската война и отвлича фокуса от тях върху себе си. Добре дошло е и последвалото поражение на Австрия, която е най-върлия противник на промените в Румъния.
Покрай суматохата румънците прокарват и нова конституция, което също не им е позволено по договорите, но и то минава. Новоприетата конституция е реално копи-пейст на белгийската, но доста некадърно приложена на практика. Според нея, наред с градската буржоазия и обикновените селяни получават право да участват във властта, но чак до Първата световна война, няма случай хора от ниската прослойка да влезнат в парламента.
Въпреки всичките промени боерите отново съумяват да запазят водещата си роля в държавата. Конституцията дава широки правомощия и на княза. Той може да назначава и уволнява министри, да разпуска събранието и да налага абсолютно вето на вече гласувани закони. Новия княз под името Карол I, първоначално дава амнистия на всички разбунтували се против избора му молдовци, като новото правителство е коалиционно от либерали и консерватори идващи и от Влахия и от Молдова.
Недоволните обаче никога не се свършват. 

Като пруски офицер княза е прогермански и антифренски настроен, подкрепян от Бисмарк. Докато румънските управленски елити симпатизират на Франция и Наполеон Ill - като основен архитект на румънското обединение и държава. Затова и първите години на управлението му се характеризират с честа смяна на правителства, с локални бунтове, конфликти между тълпата и германската колония в Букурещ, както и срещу някои немски и еврейски инвеститори доведени от княза. 

През 70-те години вече се постига относителна вътрешна стабилност при управлението на Ласкар Катарджиу начело на няколко поредни консервативни правителства. Същевременно със загубата на Франция във Френско-пруската война и издигането на Германската империя под знамето на пруския милитаризъм активите на Карол се вдигат. А също и международния авторитет на Румъния покрай роднинската връзка на двора й с германския.
С това и с наближаващата криза по Източния въпрос се създават добри предпоставки да се отхвърли годишния данък плащан на Високата порта и васалната зависимост от нея.

Редактирано Май 3, 2018 от Warlord

[Warlord]

Най-накрая независими

Назряването на Източната криза е поредния добре дошъл благоприятен външнополитически фактор за Румъния. Въобще въпросните щастливи стечения на обстоятелствата за румънците на Европейската политическа сцена са толкова много през 19 в., че те стават майстори в ловкото си възползване от тях. Без да водят войни те си извоюват редица права и провеждат редица реформи, всичките от които в нарушение на международните договорености. Но винаги извършвани в момент когато Великите сили са твърде заети с войни и спорове помежду си за да обърне някой сериозно внимание на течащите междувременно румънски своеволия.

Дори трансилванските румънци издебват подходящ момент покрай приемането на австрийската конституция през 1860 г. да получат автономия, права като унгарците и езикът им да бъде признат за официален в областта. Макар че след поражението на Австрия в Австро-пруската война и преобразуването й в дуалистична монархия местните румънци са оставени под прекия контрол, експлоатация и асимилация на унгарските господари в Трансилвания. Това води до създаване на Румънска национална партия през 1881, впоследствие до забраняването й през 1894 и накрая до преминаването й в нелегалност. Но предстои нейните активисти да изиграят важна роля в политическия живот на Румъния както преди така и след обединението.

Когато замирисва на война между Русия и Турция румънската политика започва да става все по-дръзка и предизвикателна към своя сюзерен. Така например румънските пристанищни власти деликатно пропускат да извършат задължителната паспортна проверка на ботевите четници и ги оставят да се натоварят от няколко поредни пристанища на Радецки без лични документи и въоръжени до зъби.

С наближаването на войната нараства ентусиазма за независимост, но нараства и безпокойството от предстоящото преминаване на руските войски през тяхната територия, както и опасенията, че впоследствие могат да решат, че не желаят да си тръгват от Бесарабия. А руснаците дори не питат искат или не искат румънците да им съдействат, просто ги уведомяват, че ще се наложи да го направят. Все пак обаче е сключен съюзен договор, в който Румъния се третира като равноправна и независима държава и то от една от великите сили, което само по себе си е вече значителен напредък.

Трябва да се признае, че за разлика от сръбското участие в Руско-турската война (1877-1878) румънското е далеч по-солидно и решително. Допринасят с огромна жива сила за ключовата победа при обсадата на Плевен, румънски войски освобождават и Видин. Дават близо 8000 жертви в тази война, извоюват своята окончателна независимост, но накрая за наше общо съжаление опасенията, че руснаците ще сложат ръка на Бесарабия се сбъдват.
Въпреки бурните протести на румънските политици, пресата и цялото им общество, които не желаят етнически чуждата им Северна Добруджа като компенсация, тази размяна на територии накрая просто им е натрапена.
Нейната придобивка все пак дава възможност част от безимотните селяни да получат земи без с това да се ощетяват боерите, което води до спад в общественото недоволство. Тези земи разбира се са иззети за сметка на местните им български и турски собственици, те са задължени да отстъпят 1/3 от имотите си на държавата или да й заплатят 1/3 от стойността им ако искат да ги задържат. Освен това попадат и под ударите на насилствена румънизация и изселвания. Но трябва да се отбележи, че и никое българско правителство не проявява никакъв интерес и загриженост към съдбата на тези хора и тази земя чак до Първата световна война. Всички те приемат виждането, че тя е цената на свободата, която е трябвало да платим на Румъния за участието и жертвите й в нашето освобождение, за да може съответно и Русия да получи нещо (Бесарабия).

Поставени пред свършен факт румънците пробват да претендират за още части от Добруджа - Силистра и областта й, но претенциите им остават неудовлетворени.
Забавя се и признаването на независимостта на новопровъзгласеното кралство от Великите сили (чак през 1880 г.) поради проточилите се международни дебати около положението на евреите в страната. Отношението на властта, а и на цялото общество към тях открай време е открито антисемитско. Към края на века броя им нараства до 4.5% от цялото население, най-вече поради имиграцията им откъм още по-крайно антисемитската Русия. Румъния отказва да им дава гражданство както и най-елементарни права. Въпреки това много от тях успяват да натрупат състояние като кръчмари, управители на боерски имоти и като икономически посредници и съветници на румънските едри земевладелци (мошиери). Които от своя страна, все още подвластни на остарели аристократични предразсъдъци, считат че занимаването с дейности като търговия и индустрия е под тяхното ниво. Съответно този сектор е оставен да се движи от ограничен кръг от хора предимно евреи и чуждестранни инвеститори. Поради което въпреки всичко Румъния си остава изостанала аграрна страна чак до началото на 20 в.

Редактирано Май 23, 2018 от Warlord

[Warlord]

С единия крак в ХХ век, а с другия - все още във феодализма

Може да се каже, че към края на ХIХ в. вече независимата Румъния е най-богатата и най-европейската страна на Балканите в сравнение с останалите.
По това време Гърция страда от остри вътрешни неуредици и кризи, а Сърбия и България са малки селски държави едва що започващи своята модернизация. В сравнение с тях боерските дворци, университетите, институциите и блясъка на столицата Букурещ са далеч по-впечатляващи.
Но това е само красива външна фасада илюстрираща живота на тънката буржоазна прослойка, зад която се крие огромната маса на бедното и необразовано селячество. В сравнение с румънските материалното положение на вече свободните български селяни си е направо цветущо, че дори и грамотността сред тях е далеч по-висока и не им е проблем дори да изпращат децата си да учат в чужбина. Докато румънските селяни изцяло са концентрирани върху проблемите на трудната си прехрана.
И през този период мамалигата (качамак) е основаната им храна, а месото е рядък лукс дори за градската буржоазия.

Действително е жалко, че положението на румънските селяни продължава да е все толкова плачевно, дори и при потенциала, който притежава и развива страната през този период. Тя разполага с необятни обработваеми земи, горски масиви и нефтени залежи. С развитието на автомобилите нефтодобива ръководен от множество чужди компании достига връхни нива. До ПСВ Румъния е трета по добив на нефт (ок. 1 млн.т. годишно) в света след САЩ и Русия.

Положението със селското стопанство и собствеността над земята обаче никак не е в полза на народа. 8000 едри земевладелци притежават 4 млн. хектара от земята, а ок. 1 млн. селски семейства притежават 3 млн. хектара. Като земята на богатите тенденциозно нараства, а тази на селските семейства все повече се раздробява поради огромния ръст на населението в този период. Едва ок. 300 000 са селяните владеещи повече земя (между 10 и 20 ха), които могат да се оприличат на някакво подобие на средна класа.
На всичкото отгоре селяните обработват боерските земи със собствен добитък и сечива.
Това изобилие от евтина работна ръка не стимулира по никакъв начин боерите да инвестират в развиване на нови технологии, затова и страната си остава аграрна и изостанала чак до ПСВ.

Уязвимостта й си проличава ясно в трудни години като 1887 когато продължителна суша обхваща цялата страна и води до вълнения и бунтове сред закъсалото селско население. Властта овладява безредиците със соломоновското решение да прати войници от Влашко да стрелят по молдовските селяни и молдовски войници да стрелят по влашките селяни.
Подобни масови селски бунтове обаче избухват и през следващи години.
Особено мащабно е въстанието през 1907, което първоначално започва от Молдова където експлоадира недоволството на селяните от евреите арендатори.
Налага се да се вдигне 140 000 армия под командването на ген. Александру Авереску, която да смаже бунтовете. При което загиват 11 хиляди селяни, повече от жертвите дадени във Войната за независимост (1877-78).

С оглед на хроничните безредици и сложната ситуация се правят известни опити за урегулиране на отношенията между селяни и земевладелци с въвеждане на някои нови закони. Но практически вътрешните проблеми и положение не търпят никаква съществена промяна до 1915 г.
Сменят се доста правителства, появяват се и доста нови партии и фракции, но между тях няма някаква принципна разлика. А и никоя от тях не идва на власт без изричното одобрение и подкрепа от страна на Карол, чиито лични 'аристократични' предпочитания в повечето случаи падат върху консерваторите.

Редактирано Декември 26, 2020 от Warlord

[Warlord]

Финални стълкновения и сравнения

Външната политика на Румъния, както и тази на другите балкански държави през този период, заема основно място в грижите на политиците й, главно в насока национално обединение. Докато останалите вкупом се устремяват към осъществяване на тази цел за сметка на изостаналата и вече издъхваща Османска империя, то за Румъния нещата стоят по-различно. Трансилвания и Бесарабия, за които тя претендира са във владение на две велики сили, срещу които Румъния няма капацитета да воюва. Следователно тя се насочва към южното направление, като единствен перспективен шанс и тя да се разшири териториално и да не изостане спрямо другите балкански държави в това отношение.
Като предтекст и основание да иска териториални компенсации са изведени запазването на баланса на силите и наличието на влашко (аромънско) малцинство в Македония. Румънската пропаганда в тази насока доста се усилва в края на 19 и началото на 20 в. Похарчват се стотици хиляди франкове за пропагандни материали, вестници и училища за иначе доста разпръснатото и не особено многочислено аромънско малцинство в Македония.
Моментът когато след Първата Балканска война изтощената България веднага влиза в нова война срещу всички останали балкански държави е идеален за Румъния да се намеси и също да спечели нещо от войната. Понеже българските войски са прехвърлени да се сражават далеч на юг и на запад срещу сърбите и гърците, то румънската армия не среща никакви военни части пред себе си и необезпокоявано окупира почти цяла Северна България. Авангардът й дори влиза в Софийското поле и заплашва незащитената столица, което принуждава българите да се съгласят на примирие.
На преговорите за мирния договор подписан в Букурещ, Румъния получава Южна Добруджа от България. С това тя вече се счита за достатъчно компенсирана за загубата на Бесарабия, така че Русия има добри позиции като техен потенциален съюзник в задаващата се Първа световна война в помощ срещу Австро-Унгария, която държи по-голямата част от румънските етнически територии. Още повече, че когато войната избухва и двата блока започват да се борят за нови съюзници, Англия се съгласява Румъния да вземе всичко до р. Тиса заедно с целия Банат, далеч отвъд румънските етнически предели. Докато германските предложения са значително по-скромни - обещават им Бесарабия, но пък настояват Добруджа (при това цялата) да бъде върната на България, която вече воюва на тяхна страна. Кралския двор разбира се е изцяло прогермански и Карол е за незабавно присъединяване към Централните сили. Влиянието на краля над политиката на страната до тогава винаги е било огромно. През дългото му управление практически няма правителство, което да е дошло на власт или да си е отишло без неговото решение. Но сега в тази ситуация не се намира никой, който да го подкрепи за влизането във войната. Премиера Йон Брътиану (син) отказва да вземе толкова важно решение еднолично и предлага съставяне на Коронен съвет с участието и на опозицията, който да гласува решението. На този съвет само един единствен депутат (П. Карп) подкрепя краля за незабавно влизане във войната на страната на Германия. Всички останали са за изчакване докато се види накъде ще тръгнат нещата.
В крайна сметка съглашенския натиск придружен с обещание всичките, макар и прекалени претенции на Румъния, да бъдат изпълнени, склонява правителството да влезе във войната на тяхна страна.

Първоначално Румъния обявява война само на Австро-Унгария надявайки се така да избегне сблъсък с германската и с българската армия. Тези надежди обаче не се оправдават. След първоначални успешни действия на ген. Авереску срещу тройно по-малобройните австроунгарски войски в Трансилвания, пристига 9-а германска армия на ген. Фалкенхайн и 3-а българска армия на ген. Тошев. Които в кратко време разгромяват румънските войски и влизат в Букурещ, без руските подкрепления да успеят да им помогнат.
Кралския двор и правителството бягат в Яш.
Под контрола им остават единствено територията между реките Прут и Серет, както и Дунавската делта.
След капитулацията на Русия, Румъния се вижда принудена да прекрати съпротивата и да подпише мирен договор с Централните сили. Но само няколко месеца след това същите тези Централни сили губят войната и създалата се геополитическа обстановка е исторически суперджакпот за Румъния. Въпреки катастрофалните поражения претърпяни през войната те се възползват от февруарската революция в Русия и безнаказано окупират Бесарабия през март 1918. Като и двата враждуващи блока не са против и дори ги насърчават за тези действия. След капитулацията на Австро-Унгария румънците от Трансилвания и Буковина сами издават прокламации за присъединяване към Румъния. А по Ньойския договор отново им е дадена и Южна Добруджа. Така през 1919 г. на картата се появява Велика Румъния изпълваща националните мечти на румънците. Но в този си вид тя просъществува само 20 години.

Ако трябва да пуснем паралел между тях и нас и за ХХ в. то отново по-благоденстващите определено не са те. Като изключим това че за около две десетилетия румънските колонисти репресират населението на Южна Добруджа, която в крайна сметка си връщаме.
За всичко останало:
През ПСВ ние даваме ок. 180 000 жертви, а румънците над 600 000. Отделно страната им е опустошена от боевете на нейна територия, а зърнените реколти, петрола и останалите й ресурси са изтискани до краен предел от германците. Нещо което на нас не се случва и което отново води до големи тегоби за макар и вече обединените румънци.
Около ВСВ положението е дори доста по-неприятно за тях. Отново ние даваме далеч по-скромни жертви - ок. 30 000 общо, докато те покрай изпращането на армията си на Източния фронт - близо 400 000 жертви. Отделно и бомбардировките над Плоещ са доста по-масивни и разрушителни от колкото тези над София.
И накрая ние излязохме от войната отново с възвръщане на Южна Добруджа за тяхна сметка, а те освен нея загубиха и чисто румънските Бесарабия и Буковина.
За периода на социализма пък, както и този на демократичния преход, дори не е нужно да уточняваме колко по-зле беше при тях положението, защото сред нас има достатъчно много хора, които с очите си са го виждали това на място.

В последното десетилетие обаче нещата коренно се промениха. Хубаво е, че вече с тях сме съюзници в ЕС и НАТО, в добри отношения, взимащи пример едни от други и загърбили дрязгите от миналото. 
Но ако ние все още изпълзяваме със скоростта на охлюв от лепкавото блато на прехода, то румънците вече направо летят с най-шеметния икономически ръст в ЕС и с впечатляваща за Източна Европа борба с корупцията. Все още разбира се проблемите и протестите в страната са доста мащабни. Но определено там са на лице доста по-голям оптимизъм и активност за реформи отколкото у нас.
Едно обаче е сигурно - никога досега румънците не са разполагали с толкова свобода и толкова добро материално състояние и перспективи пред себе си колкото сега, спрямо който и да е от разгледаните дотук периоди. Изглежда всякаш е дошъл момента, в който историята най-накрая ще им се реваншира за тежкия живот, който им е отреждала през всяка от изминалите епохи. Но разбира се единствено от тях самите зависи дали действително този реванш ще бъде спечелен.

[Skubi]

Romania

Év-          Románia                Városi népesség             Falusi népesség
 szám        összlakossága             fő             %              fő           %
 1948         15 872 624           3 713 139        23,4        12 159 485      76,6
 1956         17 489 450           5 474 264        31,3        12 015 186      68,7
 1966         19 103 163           7 305 714         38,2       11 797 449      61,8
 1977         21 559 910           9 395 729        43,6        12 164 181      56,4
 1983         22 553 074          11 054 179        49,0        11 498 895      51,0
 1990         23 206 720          12 608 844        54,3        10 597 876      45,7
 1992         22 810 035          12 391 819        54,3        10 418 216      45,7
 2002         21 698 181          11 436 736        52,7        10 261 445      47,3

Не само територията им расте ами и населението с почти една България.....

file:///C:/Users/HP/Downloads/1177-Tanulm%C3%A1nysz%C3%B6veg-2350-1-10-20110807.html

Редактирано Юни 27, 2018 от Skubi