Британското ПВО през ВСВ

[Frujin Assen]

Като правило войната започва внезапно. Въоражените сили, които се отбраняват по правило не са готови да отблъснат удара. Казва се, че генералите се готвят за предишната война. Всичко това с пълна сила се отнася за ПВО на Великобритания в началото на ВСВ.

През август 1938 на въоражение в британската пехота била приета ръчната (лека) картечница Брен Мк 1калибър 7,7 мм (.303 «бритиш»), представляваща британска модификация на чешката картечница ZB-30 «Зброевка Брно». Картечницата получила името си от първите две букви на градовете където се произвежда БРно и ЕНфилд. Към юни 1940 в британската армия вече имало над 30 000 картечници Брен.

Демонстрация на картечница Брен

За картечницата били разработени няколко варианта на зенитни станоци, в това число и за сдвоени установки. Ефективната далекобойност не превишавала 550 метра, тоест, можела да се използва само срещу нисколетящи цели. Картечницата Брен се поставяла като зенитно въоражение на  танкове, САУ, бронемашини, кораби, катери и автомобили.

Като зенитно оръжие картечницата Брен имала ред недостатъци. Малък магазин-едва 30 патрона, нисък темп на стрелба, едва 480-540 истрела в минута (немската МГ-42 имала два пъти по голяма скорострелност). Разположението на магазина частично прикривало предния обзор по време на стрелба и затруднявало следенето на въздушни цели. Въпреки тези недостатъци картечната Брен се използвала като зенитна през цялата война.

След неудачните за британците боеве във Франция, където било изоставено почти цялото съвременно въоражение се наложило да връщат на въоражение остарели оръжия и да импровизират. Освен другото върнали от складовете и 50 000 картечници Люис, които се използвали и като зенитни. Тя била поставяна на бронирани влакове на местната отбрана, на автомобили и даже на мотоциклети.

В спешен порядък за усилване на ПВО на пехотните подразделения били създадени няколко стотин сдвоени и счетворени зенитни установки.

Брен се използвал в британската армия като ръчна картечница на ниво отделние. Ролята на ротна картечница се отделяла на Викерс Мк 1 (.303 british) с водно охлаждане, представляваща английски вариант на станочната картечница Максим.

В сравнение с Брен тя можела да води по интензивна и продължителна стрелба, но пък била много по тежка, както заради водното охлаждане, така и заради по тежкия станок.

От складовете на ПВО били предадени значително количество остарели авиационни картечници Викерс-К, създадени на базата на картечницата Викерс-Бертие.

Сдвоени установки с дискови магазини по 100 патрона се поставяли на Ландроувърите на подразделенията SAS и „пустинни групи за далечно разузнаване“.

Поради отсъствието на картечници родна конструкция пригодни за поставяне на бойни бронирани машини през 1937 бил подписан договор с чешката фирма «Зброевка-Брно» за производство на станковата картечница ZB-53 калибър 7,92-мм. Конструкцията била изменена съгласно британските изисквания и била приета на въоражение под името BESA първите букви от името Brno, Enfield, Small Arms Corporation.

Танк Матилда мк 2 със зенитна картечница BESA

Картечниците Беса се използвали широко на всякакви видове бронетехника, в число и като зенитни. Захранването на картечниците Беса се осъществявало от металически ленти с емкост 225 патрона.

Британски лек зенитен танк Vickers AA Mark I, въоражен с 4 картечници BESA

В началото на 20 те в Англия започнала работа по създаване на голямокалибрени картечници за борба с бронетехника и самолети. Първоначално било създадено оръжие под патрон .5 Vickers (12,7х81-мм в метрическата система), малко отличаващ се, освен габаритите от Викерс Мк 1.

Морска зенитна счетворена установка Vickers .5 Mk.3

През 1928 голямокалибрената картечница на фирмата Vickers под името .5 Mk.3 била приета на въоражение във флота, но в армията не получила особено разпространение, основно се монтирала на бронетехника.

Бронеавтомобил Кройслер D2E1 със сдвоена 12,7 мм картечница Викерс

Осъзнавайки недостатъчната мощност на патрона 12,7х81 мм (особено в сравнение с американския 12,7х99 мм и френския 13,2х99 мм), компанията Викерс в края на 20 те разработила по мощен боеприпас от същия калибър известен като .5 Vickers HV (12,7х120 мм). Този патрон успявал да даде 927 м/с начална скорост на 45 грамов куршум. Под този патрон бил разработен вариант на картечницата Викерс с водно охлаждане известна като .5 Vickers Class D. Външно тези картечници се различавали от по слабия флотски вариант с по голямата си дължина. Картечницата имала темп на стрелба 500-600 изстрела в минута и далекобойност по въздушни цели до 1500 метра.

Сдвоена установка Vickers .5 Class D

Голямокалибрените 12,7 мм картечници Викерс се използвали предимно във флота, като поради голямото тегло и водно охлаждане на сушата те се използвали основно за обектова ПВО и въоражение на бронетехниката.

Най голямо разпространение в британската армия обаче получила американската 12,7 мм картечница Browning M2 доставяна по ленд лиза.

Сдвоена ЗКУ с картечници Browning M2

В Англия се произвеждало серийно ЗСУ T17E2 на база на американския бронеавтомобил «Стагхаунд». От базовата машина се отличавал по едноместната цилиндрическа купола със сдвоена картечница Browning M2HB.

ЗСУ T17E2

През 1937 в Чехословакия била създадена голямокалибрената картечница ZB-60 използваща новия патрон 15x104 Brno, изначално проектирана като зенитна. Още същата година лиценз за тази картечница закупила британската фирма Birmingham Small Arms (BSA), където била произведена ограничена серия, а патрона получил обозначение 15-mm Besa.

15 мм картечница БЕСА

15 мм картечница BESA имала тегло 56,90 кг и темп на стрелба 400 изстрела в минута, при начална скорост 820 м/с. Далекобойността по въздушни цели била 2000 метра. Голямо разпространение тази картечница не получила по ред причини, основно порази уникалния боеприпас, който не се използвал от нито едно друго оръжие.

Британски лек зенитен танк Vickers Mark V със сдвоена 15 мм картечница БЕСА

В британския флот широко се използвали 20 мм зенитни автоматични оръдия Oerlikon. Техните модификации имали обозначение Mk 2, Mk 3 и Mk 4, и на тяхна база се създавали едностволни и счетворени установки. Освен това те в значително количество се използвали и на сушата.

През 1942 била създадена ЗСУ Crusader AA Mk II. В качеството на база бил използван крайсерският танк Крусейдър. На базовото шаси се монтирала открита отгоре кръгла купола с кръгово въртене с монтиран вътре двустволен 20 мм зенитен автомат Ерликон.

ЗСУ Crusader AA Mk II

В началото на 1944 в производство била пусната серия 20 мм зенитни установки Polsten. Прототипа бил създаден преди войната в Полша. Поляците се опитали да създадат по скорострелен вариант на Ерликона с опростена конструкция. Разработчиците избягали във Великобритания заедно с чертежите. Зенитния 20 мм автомат Полстен имал темп на стрелба 450 и/мин, далекобойност по въздушни цели 2000 м, при начална скорост 890 м/сек.

Полстен се получил съществено опростен и лек в сравнение с прототипа, като не му отстъпвал по бойни характеристики. Зенитката имала рекордно малка маса в бойно положение, едва 231 кг, като захранването се извършвало чрез 30 зарядни магазини. Освен едностволни се произвеждали също тристволни и четиристволни варианти.

Строен канадски Полстен

На въоражение в британския флот имало значително количество 40 мм зенитни автомати Викерс в едно, дву, чети и осем стволни варианти. Счетворените установки се използвали на есминци и крайцери, а осемстволните на крайцери, линкори и самолетоносачи. Заради характерния звук при стрелба били известни като Пом-пом.

40 мм автомати Викерс представлявали облекчена и опростена версия на 37 мм автомати Максим с водно охлаждане. Използването на Пом-пом на сушата възпрепятствало голямото тегло, сложността на конструкцията и невисоката надежност. За охлаждане били нужни значителни количества чиста вода, което невинаги било възможно в полеви условия.

В края на 30 от Швеция бил купен лиценз за производството на 40 мм зенитни автомати Bofors L60. В сравнение с флотските пом пом това оръдие имало по голяма далекобойност, било значително по леко, просто и надежно. Осколъчния 900 грамов снаряд (40х311R) напускал ствола на бофорса със скорост 850 м/с. Темпа на стрелбата бил около 120 и/мин, далекобойността до 4000 метра.

Bofors L60

Зенитното оръдие се разпологало на 4 колесен лафет, като при нужда моожело да стреля направо от походно положение от колелата, но с по малка точност. В бойно положение колелата се вдигали, а на тяхно място се спускали станини. Привеждането от походно в бойно положение заемал всичко минута.

Англичаните провели огромна работа по опростяването на оръдието. За по бързо насочване по ниско летящи цели с висока скорост се използвал механическия аналогов изчислител на майор Керисън, който станал първата автоматична система за управление на зенитния огън. Приборът на Керисън позволявал да се изчисли ъгала на насочване на оръдието на основата на данни за положението и движението на целта, балистиката на оръдието, метеорологичните условия. Получените ъгли за насочване се предавали на оръдието посредством сервомотор.

Изчислителя управлявал стрелбата, а на разчета оставало само да подава снаряди и да натиска спусъка. Първоначалните рефлекторни прицели били заменени с по простите и евтини пръстеновидни прицели, които се използвали като дублиращи и запасни при проблеми.  Тази модификация имала обозначение QF 40 mm Mark III станала армейски стандарт за лек зенитен автомат и станала най съвършенната от всички оръдия от семейството на Бофорс.

Устройството на Керисон обаче не било надежно и се използвало най вече на стационарни позиции. Като отчели това англичаните разработили през 1943 просто трапецовидно устройство Stiffkey което премествало пръстенчатия прицел и помагал за се въвежда поправката при стрелба.

ЗСУ Crusader AA Mark III

Британците използвали Bofors L60 за създаването на ред ЗСУ. Най известното било на база на танк Крусейдър и получило обозначението rusader III AA Mark. Обаче най голямо разпространение получило ЗСУ Carrier SP 4x4 40-мм AA 30cwt, което представлявало бофор монтиран на шаси на камион Morris.

ЗСУ Carrier SP 4x4 40-мм AA 30cwt

По време на войната в северна Африка британските ЗСУ освен по прякото си предназначение се използвали и за стрелба по немската бронетехника.

След падането на Холандия част от флота попаднал във Великобритания и англичаните могли да се запознаят с холандските морски 40 мм установки «Хаземейер», които използвали същото оръдие Bofors L60 . През 1942 британците пуснали своя версия на тези установки, които се различавали от сухопътните основно по водното си охлаждане.

Хаземайер

След като луфтвафе започнало масирани налети над Британия се изяснило, че в ПВО има сериозна дупка. Бофорсите били ефективни до 4000 метра, а 94 мм зенитки били ефективни от 5500-6000 метра, в зависимост от курсовия ъгъл. Немците разбрали бързо това и започнали да летят на височини 4500-5000 метра.

Пред британските инжинери била поставена задача да създадат 57 мм зенитна установка със темп на стрелба 100 и/мин. Понеже досега такъв калибър нямало на въоражение и всичко било ново работата се забавила. Във флота били особено капризни искайки електроприводи, скоростно подаване на снаряди от отворен магазин и възможност за стрелба по морски цели (основно торпедни катери). Всичко това довело до пълно преработване на лафета. Установката била готова едва в началото на 1944, когато и нуждата от нея общо взето отпаднала. Затова и не била пусната в серийно производство.

57 мм зенитка

Първата британска зенитка от среден калибър била 76,2 мм Q. F. 3-in 20cwt образец 1914 година. Първоначално тя била предназначена за флота и пусната в производство в началото на 1914. За стрелба по зенитни цели се използвал шрапнелен снаряд, а след модернизация се използвал осколъчен снаряд с дистанционен взривател с тегло 5,7 кг, който имал начална скорост 610м/с. Скорострелността била 12-14 и/м, а далекобойността до 5000 метра. Всичко били произведени около 1000 зенитни оръдия от модификации Mk II, Mk IIA, Mk III и Mk IV. Тези оръдия били доставяни още и в Австралия, Канада и Финландия.

Зенитка 76,2 мм Q. F. 3-in 20cwt

Когато станало ясно, че на армията са нужни мобилни оръдия за оръдието бил конструиран четириопорна платформа, която можела да се превозва от тежък камион. Впоследствие бил изработен и четириколесен лафет.

Макар към началото на ВСВ оръдието да било явно остаряло то било популярно в армията. Зенитката била основата на ПВО батареите на британския експидиционен корпус в Франция. Към 1940 някой батареи били снабдени с по нови 3,7 дюймови зенитки, но зенитчиците предпочитали по леките и универсални 3 дюймови (76мм) оръдия с които били добре запознати. При евакуацията всички зенитни оръдия били унищожени или пленени от немците. Значително количество от тези оръдия се поставяли на стационарини укрепени с бетон позиции за защита на пристанищата.

Също така се монтирали на жп платформи за бързо прехвърляне за защита на застрашени транспортни възли.

Скоро след ПСВ станало ясно, че възможностите на авиацията нарастват рязко и постоянно, което изисквало замяната на 76,2 мм зенитни оръдия с по мощни. През 1936 Викерс предложил ново 3,7 дюймово (94 мм) зенитно оръдие. През 1938 то постъпило на войскови изпитания, и едва през 1939 под обозначението 3.7-Inch QF AA, започнало да постъпва на въоражеиние.

Зенитно 94 мм оръдие 3.7-Inch QF AA

Зенитката се произвеждала в два варианта, стандартен возим и позиционен за монтиране на бетонни позиции. Поради доволно голямото тегло от 9317 кг то било посрещнато от зенитчиците доволно хладно. Впоследствие били пуснати още 3 варианта (всеки с подварианти) в които били направени опити за олекотяване и опростяване на лафета. Производството продължило до 1945 и били произведени около 10 000 оръдия.

Британски зенитчици стрелят с 94 мм оръдие

Не бива да не се признае, че характеристиките на 94 мм зенитка независимо от някой недостатъци значително превъзхождали старите 76 мм оръдия. Към 1941 това станало основното зенитно оръдие на Великобритания. 94 мм зенитни оръдия имали отлична далекобойност и добро поразяващо действие на снаряда. Осколъчния снаряд с тегло 12,96 кг имал начална скорост 810 м/с и можел да поразява въздушни цели до 9000 м. Постепенно за това оръдие били разработение усъвършенствана СУО (Система за Управление на Огъня), механичен дотиквач и автоматизирано постаоване на взривателя (в резултат на което скорострелността нарастнала до 25 и/м). В края на войната оръдията получили и ефективно дистанционно управление, след което за зенитчиците останало само да чистят оръдието и да подават снаряди в автомата за зареждане.

Понякога транспортирането е трудно...

По време на северноафриканската кампания 94 мм зенитки били използвани и за стрелба по танкове, обаче порати голямото тегло и слабата маневреност се оказали не особено удачни, макар да можели да унищожат с 1 изстрел всеки немски танк.

Освен това 94 мм зенитни оръдия били използвани в качеството на далекобойна полева артилерия и оръдия за брегова отбрана.

През 1936 на изпитание постъпило 113 мм морско оръдие QF 4.5-inch Mk I. Скоро станало ясно, че то може успешно да се използва и като зенитно. През 1940 започнало въоражаването на ПВО с 113 мм зенитни оръдия Ordnance, QF, 4.5 in AA Mk II.

113-мм зенитно оръдие Ordnance, QF, 4.5 in AA Mk II

При начална скорост на 24,7 кг снаряд 732 м/с далечината на стрелба по въздушни цели превишавала 12 000 метра, а скорострелността била 15 и/м. Основно се използвали осколъчни снаряди, но били разработени и специални шрапнелни снаряди за унищожаване на ниско летящи самолети.

За транспортирането на оръдието с тегло 16 тона били нужни специални трейлъри и поради това всички се монтирали само на  укрепени стационарни позиции. Всичко до 1944 били развърнати повече от 370 оръдия. Като правило в батареята влизали 4 оръдия. За защита от осколки оръдието се прикривало от щит.

113 мм зенитка имала много признаци на морско оръдие останали му по наследство: станок от куполен тип, тежка стоманена противотежест, механически дотиквач, механизъм поставящ взривателя. Устройството за подаване на боеприпаси изобщо не било излишно, и особено се ценило от зенитчиците при водене на продължителен огън доколкото теглото на снаряда достигало 38,98 кг.

На първия етап от разгръщането на зенитните батареи те били разполагани в непосредствена близост до военно морски бази и големи градове доколкото защитата на такива обекти изисквала най мощни и далекобойни оръдия. През 1941 тези оръдия започнали да се разполагат и по брега, където да изпълняват двойна роля, на брегови и зенитни оръдия. Обаче, количеството на тези оръдия било малко, доколкото прехвърлянето на тези тежки оръдия било свързано с много трудности.

През 1942 в околностите на Лондон на бетонни основи били поставени три куполи със сдвоени 133 мм универсални оръдия  5,25" QF Mark I. Монтажа на куполите изисквал създаване на инфраструктура подобна на тази на боен кораб. Впоследствие поради сложности с поставянето двуоръдейни куполи се отказали.

Двуоръдейна купола

Куполите с едно 133 мм оръдие се монтирали на крайбрежието и в райони на военно морски бази. За борба с високолетящи самолети. Тези оръдия имали далекобойност по въздушни цели до 15 000 метра и ъгъл на възвишение до 70 градуса, при скорострелност 10 и/мин на 36,3 кг снаряд.

Обаче, във връзка със стрелбата на големи разстояния се използвал механичен дистанционен взривател, като вероятността от поражение била неголяма. Зенитни снаряди с радиовзриватели започнали масово да постъпват на въоражение в британската зенитна артилерия едва през 1944.

Разказа за британските средства за ПВО би бил непълен ако не споменем за неуправляемите зенитни ракети. Малко преди войната британските генерали решили да компенсират недостатъчната зенитна артилерия чрез използването на евтини неуправляеми ракети.

Била разработена 3 дюймова 76,2 мм зенитна ракета, бойната част на която имала същото тегло както и 94 мм снаряд. Ракетата била проста тръба със стабилизатори за управление, а качеството на двигател се използвал бездимен барут –кордит марка SCRK. Ракетата UP-3 с дължина 1,22 метра била с дистанционен взривател.

За изстрелването и се използвали единични или сдвоени установки, обслужвани от двама войници. Боекомплекта включвал 100 ракети. Запуска невинаги бил надежден, а точноста била ниска, така че с тях можел да се води само заградителен огън.

Зенитните ракетни установки се използвали за защита на важни обекти, където се очаквало масирани налети на вражески бомбардировачи. Впоследствие на лафета на 76,2 мм зенитни оръдия били създадени мобилни установки, с 36 направляващи, които можели да изстрелват залпово до 9 ракети. Към декември 1942 били произведени вече 100 такива установки.

По нататък усъвършенстването тръгнало по пътя на увеличаване броя на  направляващите и усъвършенстване на неконтактния взривател. Най мощната стационална брегова установка стреляла 4 залпа по 20 ракети и постъпила на въоражение през 1944.

Усъвършенствали се и самите ракети, новата ракета имала дължина 1,83 метра, стартово тегло 70 кг и бойна част с тегло 4 кг и далекобойност до 9 000 метра. При стрелба до 7 500 метра се използвал дистанционен взривател, а над тази височина фотоелектрически взривател, който обаче не можел да работи нощем, при дъжд или мъгла. През втората половина на войната бил разработен неконтактен радиовзривател.

В края на 30 те британската зенитна артилерия не съответствала на съвременните изисквания нито като количество, нито като техническо състояние. На 1 септември 1938 в британското ПВО имало едва 341 оръдия от среден калибър. През септември 1939 вече били 540, а към началото на „битката за Британия“ 1140. Това с отчитането, че няколко стотин оръдия били загубени във Франция. Обаче британското ръководство си давало сметка за важността на зенитното прикритие на градове, промишлени предприятия и военноморски бази и не жалело средства за производство на зенитки и обурудване на позиции.

Справедливостта обаче изисква да се каже, че по време на битката за Британия основното натоварване легнало на изтребителите, а зенитната артилерия свалила сравнително малко немски бомбардировачи. Големите загуби на Луфтвафе принудели немците да преминат от дневни на нощни бомбардировки, където вече изстребителите не били толкова ефективни. Защитата на Лондон и други градове легнала основно на зенитната артилерия.

Зенитната артилерия влизала в състава на сухопътните войски, макар в оперативно отношение да била подчинена на изстребителното командване на ВВС.

Скоро след началото на въздушните сражения над Англия се изяснило, че корабите и пристанищата са твърде уязвими при удари на бомбардировачи и торпедоносци от малка височина. Първоначално това се решавало чрез патрулиране, но това било много скъпо, а и моряците понякога обърквали британските самолети с немски и стреляли по тях. Впоследствие се решило да се построят специални ПВО фортове в морето близо до брега.

През август 1942 компанията „Братя Халуей“ пристъпила към работа по строителството на няколко армейски зенитни форта конструирани от Гай Мансуел. Зенитните фортове били строени отстрани на Темза и Мърси, за да защитават корабите подхождащи към Лондон и Ливърпул. Били построени 21 кули в състава на 3 форта, като 7 кули които съставлявали 1 форт били свързани поможду си с мостове. Укрепленията били снабдени с зенитни оръдия, радари и прожектори.

На фортовете оръдията били разсредоточени подобно на сухопътна батарея на 40 метра един от друг. Зенитното въоражение се състояло от 40 мм бофорси и 94 мм зенитки.

Друго важно нещо което следва да се спомене са радиолокаторите, в които англичаните били пионери. В края на 1935 вече работели първите 5 радиолокационни станции РЛС или наричани просто радари. През лятото на 1938 вече имало 20 радара, а през 1940 вече били 80 радара разположени основно по крайбрежието.

Първоначално това били огромните Chain Home (AMES Type 1) антените на които се поставяли на 115 метра високи метални мачти. Антената била неподвижна и можела да открива самолети в сектор от 120 градуса. През 1942 започнали да се развръщат станции с въртящи се антени, което осигурявало кръгов обзор.

Британските радари откривали вражески бомбардировачи до 200 км, а на разстояние под 100 км можели да определят местоположението им с точност до 500 метра. Често радарите откривали немските бомбардировачи веднага след излитането им. Ролята на радарите била огромна.

На 13 юни 1944 по Лондон бил нанесен първия удър с Фау-1. Зенитната артилерия изиграла голяма роля в отразяването на тези нападения. Първоначално били сваляни около 24% от Фау-1, но пробива във военната електроника (радиовзриватели в съчетание с ПУАЗО, които използвали информация от радарите) позволила да бъдат сваляни вече 79% от Фау-1.

В течение на войната ПВО се усъвършенствало, достигайки пика си в края на 1944. Тогава даже немските разузнавателни полети били прекратени. В края на войната немците използвали Фау-1, борбата с когото била трудна, но постепенно все по малко ракети падали на британска територия. В края на войната немците използвали Фау-2, които за британското ПВО били недосегаеми. Но войната скоро свършила и големи вреди те не успели да нанесат.

 

[kramer]

Ти да видиш! Никога до сега не се бях замислял, че основната пехотна картечница на бритите през ВСВ е чешката "Збройовка Брно" ZB-30 и ZB-53!

Редактирано Октомври 19, 2015 от kramer

[КГ125]

Странно сътрудничество! Тия чехи добри майстори на пушакала, пък хич ги няма при ползването им!