„Стратегическа дълбочина“ от Ахмет Давутоглу излиза в България

[Р. Теодосиев]

„Стратегическа дълбочина“ (ИК „Изток-Запад“) от турският министър-председател Ахмет Давутоглу е задълбочен политологичен труд, разглеждащ насоките във външната политика на Турция в широк географски, исторически и културен аспект. 

Ахмет Давутоглу е турски учен и политик, роден през 1959 г. Завършва Истанбулския мъжки лицей (със статут на германско задгранично училище), а висшето си образование получава в Босфорския университет с магистърска степен по политология и международни отношения. Впоследствие бъдещият турски премиер е преподавател в същия университет. През 1993 г Давутоглу получава научната степен доцент, а през 1999 г. вече е професор. Давутоглу е завеждал Катедрата по международни отношения в елитния истанбулския университет „Бейкент“. Завършил е англоезични програми по икономика и политически науки. Част от езиците, които владее са немски, английски, арабски. Ахмет Давутоглу е председател на управляващата ислямска Партия на справедливостта и развитието. През периода 2009-2014 г. е министър на външните работи на Република Турция. От август 2014 г. е премиер на страната. Давутоглу е автор и идеолог на основните положения във външната политика на Турция, които Партията на справедливостта и развитието приема след идването си на власт през 2002 г.

Книгата на Ахмет Давутоглу излиза за първи път през 2001 г., още преди Партията на справедливостта и развитието да дойде на власт. В „Стратегическа дълбочина“ с подзаглавие „Мястото на Турция в международните отношения“ Давутоглу задълбочено излага вижданията си за външната политика на страната. Той прави аналитичен обзор на стратегическото положение на Турция след края на Студената война. Според автора Турция е държава с ключово стратегическо значение в международните отношения. Страната трябва да стане балансьор между Запада и ислямския свят, един своеобразен мост между Изтока и Запада, и трябва да следи за установяването и запазването на реда в региона. Турция ще стане лидер на ислямския свят, опирайки се на богатата си история и географския си потенциал; по този начин страната ще стане глобална световна сила. Давутоглу предлага на читателите едно задълбочено, аналитично изследване на международните отношения и мястото на Турция в тях. Ето какво казва авторът в увода към своето изследване: „Всеобхватното изследване на вътрешните процеси в Турция и на външните фактори на промените в световен, континентален и регионален мащаб чрез комплексен подход към нивата на описание, вникване, разбиране, възприемане и направляване ще спомогне за преодоляване на дефицита на стратегическо мислене в Турция и ще формира алтернативни възгледи за развитието на страната.“

Обширното и задълбочено изследване на проф. Давутоглу ще е интересно както за историци, политолози, социолози, така и за широк кръг читатели, интересуващи се от тенденциите в международната политика и разпределението на сферите на влияние след края на Студената война. Преводът на книгата е дело на Васил Станков.

Откъс от четвърта част

Близка континентална зона

Европа, северна Африка, Южна Азия

Централна и Източна Азия

 

І. Континентални политики след Студената

война – дефиниции

През 80-те години първите сътресения в двуполюсната система, изострянето на противоречията между европейските интереси и световния ред, изграден от Америка с помощта на международните организации, и появата на ново икономическо и политическо пространство в тихоокеанския регион изправиха изградената след Втората световна война икономическа и политическата система пред период на сериозни промени. Несигурността през този период на промени, чиито отражения се усещат и днес, ориентира важните фактори в системата към формулиране на нови континентални и зонални политики.

Разработването на новите политики създаде условия за бързо активизиране на инициативите за интеграция и групиране. Можем да кажем, че в рамките на регионалната интеграция, която понякога обединяваше интересни противоположности, водени от различни мотиви, действаха три групи държави:

а)            великите сили, които се стремяха да получат допълнителни предимства в новата международна икономическа и политическа конюнктура;

б)           регионалните сили, които след разпадането на статичната двуполюсна структура трябваше да преоценят мястото си в международните отношения;

в)            държави, чиято вътрешна политическа култура преживява криза на идентичността, или държави, които полагат усилия да преодолеят международната изолация чрез интегриране в световната система.

По такъв начин с разпадането на глобалната статична архитектура след Студената война двуполюсното геополитическо разделение беше заменено от вътрешноконтинентални и междуконтинентални коалиции. Геополитическите, геокултурните и геоикономическите зони бяха предефинирани в рамките на стратегиите на великите сили.

Позагубилата от значимостта си Европа, която през Студената война на собствен гръб преживя двуполюсното разделение и изпита тежестта на желязната завеса, с активизирането на процеса по разширяване на ЕС в края на 80-те години придоби нова идентичност и започна да се превръща в притегателен център. С подписания през 1992 г. договор от Маастрихт Европа постигна значителен напредък в процеса на обединяването си, а с програмата за разширяване на изток този процес заприлича на обграждане на континента. След като престана да бъде бойно поле на великите сили, Европа придобива характер на класически център със собствено гравитационно поле.

Приетата през 1993 г. Обща външна политика и политика за сигурност (ОВППС) се превърна във важен инструмент на Съюза, предназначен за унифициране на политиките по отношение на стратегическите изменения в глобалния баланс на силите, но липсата на ефективна обща политика на ЕС във връзка с кризата в Босна се отрази негативно на усилията, полагани в това направление. Към края на 90-те години стремежът към обща стратегия доведе до създаването на паралелни на НАТО нови структури за сигурност. Проблемите на Европейската политика за сигурност и отбрана, създадена за целите на координацията между НАТО и западноевропейския съюз (ЗЕС), бяха обсъдени на срещата на върха във Вашингтон през 1999 г., а с урегулирането на конкретни въпроси като механизмите за вземане на решение и оперативната подчиненост, европейският континент в значителна степен укрепи позициите си на международната арена.

Голяма част от силите, които навлязоха в региона след въздушната операция в Косово, бяха от страни членки на ЕС, което е показател за разширяването на европейската сфера на влияние. Различията между държави членки на НАТО и на ЕС и занапред ще продължат да бъдат един изключително деликатен проблем. Турция е сред държавите, които в най-голяма степен ще бъдат повлияни както от новите позиции на Европа, така и от развитието на отношенията между ЕС и НАТО.

През Студената война Съединените щати разглеждаха далечния афроевразийски материк като част от стратегическите позиции на защита срещу съветската заплаха, а при новите условия се стремят както да запазят атлантическата ос чрез укрепване на ООН и разширяване на НАТО, така и да отчитат засилващата се тенденция към регионална поляризация. Реакцията на САЩ към европейската интеграция, която беше първият удар срещу Бретън-Удската система и срещу Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), се изразяваше в създаването на срещуположен регионален блок. Първо, заедно с Канада и Мексико беше подписано Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), после нарасна ролята на организациите, посветени на развитието на сътрудничеството между Северна и Южна Америка, и накрая бяха положени усилия за придаване на официален характер на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АПЕК) с цел контролиране на тихоокеанската ос и създаване на алтернативен център на тежестта.

САЩ полагат усилия за прилагане на двупосочна политика на синтез и баланс, която е обусловена и от особеностите на географското им положение. САЩ от една страна се стараят да запазят връзките си с Европа, като изтъкват атлантическата си идентичност чрез една трансатлантическа организация като НАТО, а от друга страна се стремят към укрепване на тихоокеанската си идентичност и на връзките си с Азия чрез АПЕК, която следваше да бъде институционализирана през 90-те години. Като консолидират Северна Америка посредством НАФТА и като държат Южна Америка в сферата си на влияние, Съединените щати се стремят да провеждат двупосочна политика от континентален мащаб. Тези континентални стратегии придобиха глобален характер в политически аспект чрез СС на ООН, а в икономическо-политически – чрез Г-8.

С цел неутрализиране на бъдеща евразийска стратегия на европейските държави и в частност на Германия, САЩ се опитват да предефинират визията си за Азия и да създадат тезата за Азиамерика. Тази дългосрочна стратегия се разработва с цел предотвратяване на вероятността за изолиране на Америка от главната суша на Афроевразия, призната за централен световен материк. Основната причина за усилията на Америка за създаване на дългосрочни съюзи в Азия е появата на все по-големи области на германско икономическо влияние на азиатския континент.

Икономическо-политическата важност на региона на Източна Азия, чиято значимост в международните икономически отношения бързо нарасна през първата половина на 90-те години и се запази въпреки кризата през 1997 г., все още е съществен фактор за формирането на новите стратегически концепции. Дори названията, използвани за обозначаване на региона, са отражение на дългосрочните национални стратегии. САЩ и Австралия упорито наричат региона тихоокеански (Pacific), за да го отъждествят с океана, а не с континента (Евразия). Главната причина за това е, че този термин по естествен начин включва Америка и Австралия, а изключва Германия и другите европейски страни, които нямат излаз на Тихия океан. Германия пък все повече използва понятието Евразия, което терминологично свързва класическия център на тежестта (Европа) с новия център на тежестта (Източна Азия) и изключва САЩ.

Държавите, които се стремят да балансират между двата силови полюса и искат да създадат свое гравитационно поле, държат на термините, които подчертават азиатската и в частност източноазиатската си идентичност. Източноазиатските държави, които под натиска на понятия като Евразия и Азиамерика са в процес на търсене на собствена идентичност, защитена от външни посегателства, в началото на 90-те години се стремяха както да поддържат балансирани отношения с Америка и Европа, така и да поставят икономическия растеж под влиянието не толкова на чуждестранните инвестиции, колкото на вътрешната динамика в региона. В този смисъл дори ако инициативи като идеята за създаване на Източноазиатски икономически форум (EAEC) не доведат до желания резултат като израз на регионална солидарност, те все пак имат първостепенно значение като начин за утвърждаване на идентичността на намиращия се във възход азиатски континент.

В Източна Азия, където има доста вътрешни противоречия и исторически вражди, този стремеж стимулира обединяването на усилията и сътрудничеството най-вече в областта на икономиката. Резултатът от усилията на Азия и в частност Източна Азия да утвърди идентичността си и да очертае собствена геоикономическа и геокултурна линия е сред важните фактори, които ще определят позициите на континента през следващото столетие.

Азиатският континент, който е сложна мозайка от култури, в дългосрочен план ще бъде свидетел на интерактивността между трите центъра на тежестта и на опитите им за формиране на съюзи. На този континент се намират два демографски колоса – Китай и Индия, един икономически колос – Япония, един степен колос – Русия, както и най-силните държави на ислямския свят, разположени по протежение на дъгата с най-голямо стратегическо значение (римланд), поради което континентът ще продължи да бъде арена на стратегическо противоборство.

Континенталният процес на предефиниране на геополитическите, геоикономическите и геокултурните зони тласна останалите велики и регионални сили към нови континентални и зонални инициативи. Русия като наследник на втората суперсила от времето на Студената война, от една страна чрез Общността на независимите държави (ОНД) положи усилия за запазване на сферата на влияние на бившия Съветски съюз, а от друга страна взе решение да участва в създадената по инициатива на Турция Организация за черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС). Успоредно с двете инициативи за регионално сътрудничество, през 1993 г. Русия по проблематичен начин предприе действия за учредяване на общ пазар на славянските страни, а поради вътрешните политически и икономически кризи не продължи да разглежда тези два алтернативни проекта за сътрудничество като допълващи се елементи на обща стратегия, а като средство за реализация на противоречивите си тактически решения, продиктувани от конюнктурни съображения.

 

Макар и не толкова значителни, сред различните континентални проекти можем да посочим проекта за Евразийски съюз, предложен от Казахстан, представения от Южноафриканската република, която се отваряше към света след края на апартейда, проект на Организация за сътрудничество в Индийския океан или Африканско-азиатски морски съюз на държавите, разположени между Югоизточна Африка и Югоизточна Азия, както и идеята за Широк Близък изток, родена в рамките на регионалното икономическо сътрудничество по линия на близкоизточния мирен процес и включваща държави от Северна Африка и Западна Азия.

Редактирано Ноември 3, 2015 от Р. Теодосиев