Обирът на турската хазна в прохода Арабаконак

[К.ГЕРБОВ]

 Част първа

Въведение

Причини за обира

Вземане на решение за нападение на турската хазна

Обирът е самостоятелно дело на комитетите в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец

Отношението на Васил Левски към обира и организаторите му

Организация и подготовка на обира

Нападението на колата с хазната

Използвана литература

 –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

 

Въведение

 

Съвременникът на събитието Стоян Заимов резюмира накратко: „Орханийската хазна се обра от Тетевенския, Орханийския и Етрополския комитети на 1872 година, 20 септемврий [sic!]; обирът случайно се откри, вследствие на което Д. Об­щия падна сам жъртва; така също по-главните дейци на Тетевен­ския, Орханийския, Етрополския, Плевненския, Софийския, Ловчанския комитети паднаха в ръцете на турската полиция; а най-главно­то и убийствено за комитета беше паданието на Левски в ръцете на турското правителство.”

 

Действително, знаковите моменти след осъществяването на нападението на турската хазна в старопланинския проход Арабаконак и разкриването на извършителите, основно са тези, които изрежда Заимов. Със залавянето на дейците на споменатите комитети, тогава едни от най-дейните в Османската империя, на вътрешната революционна организация е нанесен съкрушителен удар. Или както пише мемоаристът: произтекло „кораблекрушение на комитетското дело”.

 

Залавянето на Левски, обаче, не следва да се счита като пряк резултат от издирванията на извършителите на обира. Вярно, в един момент се установява, че те са свързани с организацията, изградена и ръководена от Апостола. Но арести на нейни членове са били проведени само на територията на няколко околии в района между Ловеч и София. През това време Левски се е намирал далеч от тези места в Тракия.

 

Първите заловени са започнали да дават показания на 19 октомври 1872 г. (По-нататък за събития, станали през същата година, тя няма да бъде отбелязвана след датата – бел. К. Г.)  Според направения от Крумка Шарова анализ на наличните документи, свързани с техните разпити, едва между 16 и 30 ноември Високата порта е установила, че Левски е „глава на бунтовниците”. Дотогава споменаването на името му не се свързва с неговата най-висока поставеност в комитетската йерархия в Българско. Едва в посочения период започнало системното му персонално издирване. Завръщането на Апостола, макар и за малко в Ловеч, въпреки че е предупреждаван за големите опасности, които го дебнат там, е лично негово решение. За фаталния завършек на това „последно посещение”, което не е било наложително, е виновен сам предприелия го.

 

Обвързването на залавянето на Васил Левски с последиците от обира в прохода Арабаконак има за резултат беглото представяне на второто събитие предимно в негативна светлина, на личностна основа. Историческата гледна точка обаче, следва да отчита, че нападението над хазната е епизод, свързан с реалната дейност на българското революционно националноосвободително движение вътре в страната. Това е първата въоръжена акция на българските революционни комитети в Османската империя срещу официалната турска власт. Разпитите на участниците в обира най-добре показват какви хора са участвали по желание или по принуда в революционното движение, какви мотиви са ги движели при предприемането на едно или друго действие.

 

Извършването на обира, въпреки неодобрението на Левски, показва, че създадената от него организация не е била единна в своите действия. Когато една организация се провали, вината трябва да се търси не само в редовите участници. Виновен за провала е и ръководителят на организацията, тъй като той е поел ангажимента да я създаде и е трябвало да отчита при какви обстоятелства ще работи тя и с какви хора.

 

Документите и сведенията, на които може да се разчита, за да се проследят подробностите по извършването и разкриването на Арабаконашкия обир, наричан още Софийското приключение, не са малко. На първо място са издирените до сега турски документи – кореспонденция, следствени и съдебно-следствени протоколи, свързани със залавянето и осъждането на участниците в нападението на хазната, техните помагачи и партийни съмишленици. Те са публикувани в най-пълен вид през 1952 г. в книгата „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи от турските архиви”. Сборникът е познат сред историците с абревиатурата ВЛНСТС.

 

Турските документи не са пълни и оригинални. Кореспонденциите представляват извадки от изходящия дневник на телеграмите на Софийското окръжно управление (Софийския санджак). Следствените протоколи от разпитите в Орхание и Тетевен и съдебно-следствените протоколи от разпитите в София са заверени преписи на част от оригиналните протоколи.

 

Въпреки, че пред турските власти заловените разказват с големи подробности за събитията, в които са участвали или са имали някаква информация за тях, при съпоставянето на отделните разкази се установява, че не всичко казано от разпитаните съвпада. Има опити да се скрият някои детайли, с оглед да се намали персоналната вина или пък, пак от същите съображения, разпитваният по време на няколкото разпита, проведени с него, разказва различни версии за дадено събитие. Има и разкази, основаващи се на предаването на неверни слухове. Вследствие на тези обстоятелства, при някои действия на отделните участници не могат да се установят детайлите.

 

Сведения за обира на хазната и действията на турските власти по разкриването и осъждането на нападателите, техните помагачи и организатори, съдържа преписката на европейските дипломати от посолствата и консулствата в Цариград, Белград, Букурещ, София, Пловдив и Русе. Писмата, телеграмите и докладите са публикувани в сборника „Българско националноосвободително движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2: 1872-1874” (Прието е да бъде посочван като БНРДЧД). Написаното в дипломатическата кореспонденция не винаги и не изцяло е вярно. Както турските чиновници, сочени като източници, така и самите дипломати са разпространявали неверни слухове, като например твърдението в началото, че обирът бил инспириран от Сърбия, впоследствие пак неправилно приеман, като „подбуден от Българския комитет в Букурещ”. Основни информатори на дипломатите са били софийският мютесариф Мазхар паша и русенския валия Хамди паша. След като на тях официално им е забранено да дават каквато и да е информация за съдебния процес, кореспонденциите на дипломатите по темата почти секват и стават по-обстоятелствени едва след завършване на работата на нарочната турска правителствена съдебно-следствена комисия. 

 

В обзорна статия, поместена в началото на сборника, отговорният редактор на изданието Крумка Шарова е направила критичен анализ на съдържащите се чуждестранни документи, отнасящи се до обира.

 

Допълващи сведения по темата могат да се намерят в книжката с подзаглавие „Арабаконашкото събитие” от цикъла „Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година” на Стоян Заимов. Нейното първо издание е от 1884 г. Според уверенията на автора, той е черпил данните за своя разказ от самите участници в обира на турската поща по време на първото си заточение в Диарбекир през 1874 г.

 

Заимов е бил член на местния частен революционен комитет в Хасково и като участник в опита за убийство на тамошния гъркоман хаджи Ставри Примо през 1873 г. е бил заточен в Мала Азия. В Диарбекир той се срещнал с „героите на арабаконашкото произшествие” и те лично му разказали подробности по обира и по съдебните разследвания в Тетевен, Орхание, София и Ловеч. След Освобождението той се обърнал с писма към бившите си другари-заточеници, посетил местата и някои от участниците в обира, които му дали допълнителни конкретни сведения за случилото се.

 

Амбициран от отправените критики по повод съдържанието на първото издание, през 1898 г. Заимов отпечатва второ издание на книжката, което сам определя като „преработено, допълнено и наредено според добитите отпосле сведения”. По този повод авторът е обяснил: „След отпечатването първо издание на втора книжка „Миналото” (1884 год.) получихме писма от приятели, бивши наши диарбекирски другари, замесени в арабаконашката случка; в писмата си те ни отбележиха някои грешки, отнасящи се до лица, места и някои факти. Освен казаните приятелски бележки ние сами с въпросник се обърнахме до дейците (днес още живи) на българското съзаклетие в Тетевенско, Орханийско и Софийско през 1869-73 год. и ги помолихме да отговорят на зададените ни въпроси, относящи се до верността на тоя или оня факт, до тая или оная дата, личност, местност, град, село, път, кръстопът и пр.”

 

И в този вид обаче, в разказаната история за обира в прохода Арабаконак има доста съчинени от автора моменти. Тяхната достоверност е спорна и трябва да се приема с уговорка и след съпоставяне с документалните източници.

 

Сведения за Арабаконашкия обир се съдържат в спомените на Гаврил Брънчев и Божил Генчев, написани под формата на автобиографии, и в писмата на Васил Бушаранов до Стоян Заимов и Захари Стоянов. И четирите документа са включени в монографията на Мария Милтенова „Обирът на Орханийската хазна (1872)”. Членовете на Ловчанския комитет Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са анкетирани през 1901 г. от д-р Параскев Стоянов и сведенията им по въпроса са запазени в „Материали за историята на град Ловеч”. Спомените и бележките на Димитър Пъшков и някои други документи, публикувани от Димитър Страшимиров във „Васил Левски. Живот, дела, извори”,  също хвърлят светлина по въпроса. В едно от последните си писма Левски изказва личното си отношение към „приключението” и най-вече към организаторите му.

 

Разбира се, спомените на участниците в събитията също трябва да се разглеждат критично. Разказалите и написалите ги не са били заинтересовани да признават собствените си показания пред следствените комисии. В разказите има предадени недостоверни сведения за събития, на които те не са били непосредствени свидетели, а са научили за тях по слухове или разкази на други лица.

 

(Бел. авт.: В старите документи и литература е ставало дума за „Ловченски” и „Ловчански комитет”, докато днес е прието да се казва „Ловешки комитет”. В статията е използвано историческото наименование „Ловчански комитет”, като в цитатите се предава написаното в оригиналния текст.)

 

Причини за обира

 

Като „завязка” за нападението на колата, пренасяща турската хазна, осъществено в прохода Арабаконак (днес Ботевградски проход) през 1872 г., Стоян Заимов посочва „голямата и неотлагаема нужда на Централния комитет (I отдел) от едно голямо количество турски лири”. Имало „окръжно от Привременното българско правителство”, с което „БЦРК иска да се внесе от частните местни български революционни комитети в общата каса сумата две хиляди турски лири”.

 

Какво точно е имал предвид Заимов под „Централен комитет (I отдел)” и „Привременно българско правителство”, се вижда от пояснението, дадено от него самия в предисловието към първото издание на първа книжка на „Миналото”: „За по-голям ефект и нравствена поддръжка каза се, че има Ц. б. р. комитет и че той се намира „навсякъде и никъде”, но се знаеше, че се намира в Букурещ и се състоеше от Л. Каравелов, Д. Ценовича, Д. Горова и В. Левски, и нищо повече. Всичките комитети, взети в едно, съставляваха българското неофициално привременно правителство, което се разпадаше на два отдела: І отдел съставляваха комитети във Влашко с център Букурещ въглаве Л. Каравелова; ІІ отдел - комитети в Българско, с център Ловеч въглаве Дякона Левски”. 

 

За какво са били необходими парите, обяснение дава Димитър Пъшков в своите спомени, обнародвани от Димитър Страшимиров през 1929 г.: „От Букурещ имаше от Любен Каравелов писмо, че Букурешкият Б.Ц.Р. комитет е условил пушки в Швейцария от една фабрика за готвящата се българска революция и настояваше да се събират пари за изплащане на пушките, но пари мъчно се събираха, особено от тия, които бяха против революцията, па бе и рисковано да се излагаме. По повод на това Левски предложи в Ловешкия централен революционен комитет да се нападат по богатите търговци за пари, като се посочи първи да бъде нападнат Тодор Халача и се взема една по-голяма сума от него. Комисията (комитета – бел. К. Г.) обаче с болшинство отхвърли това искане на Левски, понеже бе рисковано. Левски, без да съобщи на комитета, скришом нарежда да нападнат къщата на Тодор Халача с Вуто от село Видраре – един смел и неустрашим момък, на 14 август 1870 г…”

 

Както е известно, този обир завършва злополучно със смъртта на слугата на Халача. Името на чорбаджията не е Тодор, а Денчо и събитието става действително на 14 август, но през 1872 г. За разлика от Пъшков Марин п. Луканов е съобщил на Параскев Стоянов, че Ловчанският комитет бил разрешил акцията в дома на Денчо Халача. Въпросът е спорен, но той няма пряко отношение по темата. По-съществено е сведението на Пъшков, че обира през лятото на 1872 г. в Ловеч е свързан със закупуването на оръжие от европейска фирма и този въпрос е стоял тогава на дневен ред.

 

Заимов и Пъшков грешат, като пишат, че парите били поискани от БРЦК в Букурещ. Дейността на Васил Левски е била толкова потайна, че малцина са били тези, които са знаели неговите действителни отношения с Любен Каравелов и дейците във Влашко. Има все пак документи, които показват, че парите са поискани от БРЦК в България, т. е. от Апостола.

 

Ситуацията с купуването на оръжие не е била, както я описва Пъшков. Докато Левски е бил през април-юни 1872 г. в Букурещ, действително е станало дума за договор със западна фирма за доставка на пушки. Но практически не е уредено нищо конкретно. Връщайки се от Румъния, на 2 юли Левски пише на Кириак Цанков, че се „изнамерило място” за „пренасяне стока в Българско”. Под „стока” се е имало предвид оръжие. Имало и хора, „които ще го приемат с умайсторосан способ”, е написал след това Левски, заявявайки, че бил решил големия проблем с пренасянето на пушките през турската граница. Затова той иска членовете на ЦК от Влашко да му съдействат, като намерят богати хора да ги закупят.

 

В писмото до Цанков се предлага: „Та, вижте и отпишете ни, ако се намират родолюбиви богати и да направят тая заслуга на Отечеството ни: да поръчат от най добрата система 500, дълги [пушки] като по-напред са изпитат на всеки десет една, за да не излязат фалшиви, и като ги внесем в Българско ще гледаме за малко време да им внесем парите и да се поръчат още.”

 

 

1. Писмо на Левски до Кириак Цанков от 2 юли 1872 г.

 

По това време ръководителят на БРЦК в България е похарчил всичките пари на организацията, събрани дотогава. „Днес останал съм без жълтичка и съм в големи мъки”, оплаква се той на Цанков в същото писмо, ден след завръщането си от Румъния. Това е написано като извинение, че няма възможност да изпрати веднага пари за закупуване на исканото оръжие.

 

Левски се е надявал на финансова помощ от дейците във Влашко и преди да замине за общото събрание в Букурещ. В писмото си до членовете на революционните комитети в Тетевен и Видраре от март 1872 г. той споделя откровено: „Пък оттам чакаме голяма помощ!”

 

След като цял месец не идва отговор, Левски пише на 3 август и на Любен Каравелов. Заръчва на официалния председател на БРЦК да пита „французина” може ли да достави пушки заедно с байонетите (тесаците)  в Букурещ или на друго посочено място във Влашко. Да иска цената на 500 пушки и на 1000, от които една трета да бъдат без байонети и къси, а останалите  – дълги и с тесаци, като фишеците им са едни и същи. След като се поръчат, за колко време могат да бъдат готови.

 

На 6 август обаче, получава разочароващо писмо от Каравелов, писано още на 26 юли. За причината за разочарованието, разбираме от ответното писмо на Левски от 25 август: „Работата ви добра, а пари няма. Това е и от нас, едвам досега се е посрещало разноските и твърде малко за друго”.

 

Въпреки отказаната му финансова подкрепа от дейците във Влашко, Апостолът не губи кураж и предлага нов вариант. „Питай французинът за 8 пушки от най-добрите иглинячки и най-късите, колко жълтици, сега да ми отговорите, та да пратим и парите”, поръчва той примирено на Каравелов.

 

Стоян Заимов, вероятно чрез Каравелов, е научил за тези намерения на Апостола и в кратката биография „Васил Левски Дякона”, започвайки разказа си за „Арабаконашкото събитие”, пише: „Привременното правителства в България” решило и постановило (1872 год.): да се купят хилядо (1000) револвери и петстотин (500) пушки-белгийски…”.

 

 

2. Сметки на Васил Левски за дадените му и изхарчените от него пари на БРЦК в периода от 25 ноември 1871 г. до 1 юли 1872 г.

 

Показателни за причините, породили искането богатите родолюбиви българи от Влашко да закупят оръжие, са сметките, които Левски прави непосредствено преди и след завръщането си от общото събрание в Букурещ. Резултатите, записани лично от самия ръководител на вътрешната революционна организация изглеждат така: „21 633 гроша внесени в ръцете ми”, „сума 10 399:25 гроша, щото похарчовам” (за издръжката на организацията в България), „турски пари похарчовам във Влашко 10 082:10 гроша” (за разходите по време на общото събрание). Рекапитулацията показва, че Левски е похарчил всички пари, които са му били предадени.

 

Сумите, които са събрани и предадени на Апостола, са изразходвани от него еднолично, без да се допитва до останалите членове от ръководството на организацията, както изисква прокламираното лично от него „вишегласие”. Това действие има негативно отражение. Анастас поп Хинов го обвинява в безконтролно харчене и то на пари, събрани от Димитър Общи, когото Левски укорявал в недобросъвестно изпълнение на задълженията му.

 

Пред турския съд в София даскал Иван Фурнаджиев също съобщава, че в Тетевенския комитет пристигали писма от Централния или Ловчанския комитет, в които винаги искали пари. На три пъти тетевенци изпратили пари: първия път - две хиляди и триста гроша, втория път - хиляда сто и петдесет гроша, третия път - още две лири (около 200 гроша). Тъй като не получили оръжие, написали писмо: „Ние пращаме пари, а оръжие не идва. Когато изпратите оръжието, парите ще са готови.”

 

В един момент пристигнали шест револвера, на които била определена цена по три и половина лири (около 350 гроша). На хаджи Станьо Врабевски, председателя на революционния комитет в Тетевен, цената се видяла висока, но приел оръжието. С револвери, разбира се, въстание не е можело да се вдигне, а със събраните от Тетевенския комитет общо около 3 700 гроша е можело да се купят не повече от четири модерни „иглинячки” пушки. Така че, проблемът с оръжието не е бил помръднал към края на втората година, откакто Левски е започнал подготовка за въстание в България.

 

В протокола от разпита на Левски на 6 януари 1873 г. е отбелязано, че за покупка на оръжие и припаси той бил събрал „твърде много пари”. Димитър Общи пред турския съд заявил, че освен парите от другите комитети, само той му предал лично 25 000 гроша за купуване на оръжие. Последният не отрекъл това, а сумата, записана в сметките, като „внесена в ръцете му”, е от този порядък.

 

Това трябва да са били „твърде многото пари”, за които от запазените отчетни квитанции се вижда, че са предадени на Левски от Д. Общи. Стана ясно, че са изхарчени за разноски на комитета, но пред турския съд Апостолът в присъствието на Димитър излъгал, че уж тези пари били изпратени в Букурещ.

 

 

3. Окръжни писма № 1 от 15 юли 1872 г. изпратени до революционния комитет в Сливен (вляво) и до революционен комитет с условно име Куртооглу Саали

 

Завърнал се от Букурещ, на 15 юли Левски пише настоятелно на частните комитети да събират пари. В писмата е добавено, че всеки член трябва да внесе определена сума за лично оръжие. Уточнява се, че става дума за пушки-иглянки.

 

Писмата са индивидуални за всеки комитет, тъй като с тях се изпращат и различни количества устави, печатно окръжно писмо и квитанции за отчитане на събраните пари. Във всички писма обаче, участват текстове, призоваващи за събиране на пари както за комитета, така и за индивидуално оръжие, като цената на „иглинячката пушка без фишеци” е обявена на девет, а на едно място - на десет лири. Ако се поръчало по-голямо количество оръжие, единичната цена можела да бъде свалена на шест-седем лири.

 

Конкретно в едно от писмата, изпратено под № 1 на 15 юли 1872 г. и подписано от Аслан Дервишоглу Кърджялъ, се казва:

 

„Братя! Изпращаме ви разписки (билети) четири[де]сет коли, по осем билета, от които ще давате всекиму кога каквото дава в народната каса… Изпращаме ви и четири[де]сет устава, които ще раздадете на действителните членове да работят по него… Изпращаме ви и едно окружно писмо от ЦК, което трябва да се прочита пред всичките членове.

С всичките си сили да се трудите за събирание пари! Бързайте, защото там ни стои всичката работа…

Нужно е всеки действителен член, от сега да се приготви с най-добро оружие. Писали сме на всичките ч[астни] ко[митети], пишеме и вам: по-скоро да забележите в околността ви колко души има да се подпишат сега по за една иглинячка пушка, от които сме прегледали и одобрили. Цената им е девет л[ири] турски без фишеци, като се купуват една по една. Ако ли се поръчат две хил[яди], ще се дадат може [за] шест-седем л[ири] тур[ски], казва продавачът. А фишеците им можат да се правят тук, само като купим празни чушулките им. Хилядата фишека може да ни станат две-три л[ири] тур[ски]. Пълнят се най-скоро, бият от хиляда метра нагоре, здрави са и с байонети са (войнишки).”

 

Според Димитър Страшимиров това писмо е било изпратено до Сливенския революционен комитет: почеркът на бележката горе вдясно на първата страница бил на Михаил Греков. Както е упоменато в писмото, на всички частни комитети е написано за изпращане на пари, с които да се купи лично оръжие – „иглинячка пушка, от които сме прегледали и одобрили”.

 

Подобни са указанията и за комитета в Куртооглу Саали (не е идентифицирано истинското име на селището). В писмото до там е указано:

 

„Братя в Куртооглу Саали. Изпращаме ви два устава, по когото ще се владате и управлявате. Уставите и разписките, две коли по осем, шестнайсет разписки, които ви пращаме засега и ще стоят в действителните членове на комитета… Изпращаме ви и едно окружно писмо, което трябва да се прочете пред всеки член.

С всичката си сила да се трудите за събирание пари! Там ни стои всичката работа. Побързвайте…

Нужно е, всеки член отсега да се приготви, т. е. да даде  пари по за една иглинячка. С отговорът ви, по приносящият ви, ще забележите колко души ще си вземете иглинячки, защото да се вземат изведнъж, и една форма, с едни фишеци. Това вече събираме от всяко място, за да видим в брой колко ще се съберат, и да се отиде да се поръчат. От десет л[ири] тур[ски] няма да бъдат по-скъпи.”

 

Интересно е казаното пред следствената комисия в Тетевен от секретаря на местния комитет, споменатия вече Иван Фурнаджиев, по повод на писмата, които пристигали при тях. Даскалът обобщава, че те били със сходно съдържание – искали се пари. Той конкретно цитира един призив в тях: „Доставете пари! Поръчаните от Прусия бойни припаси, игленки пушки и револвери идат.” Текстът е предаден по памет, но е възможно в този вид да е пристигнало в Тетевен окръжното писмо № 1 на Левски от 15 юли 1872 г. Или пък, уточнението „от Прусия” да е било устно съобщено от Димитър Общи.

 

Божил Генчев, който с Велчо Шунтов два пъти носили хляб на нападателите на хазната в Балкана, посочва в автобиографичните си бележки, че Велчо му обяснил как ще бъде обрана пощата с хазната и „с парите ще купят пушки-иглянки, а не кремъклии и кабзалии”.

 

„Да се трудите за събиране пари, там ни стои всичката работа” е едно откровение на Левски. В основата на неговата тактика е стояла идеята, живеещите в Османската империя българи да дадат парите, с които да се закупи оръжие за въстанието. Но две години след като започва да изпълнява намерението си, Апостолът признава, че събраните средства едвам стигали за покриване на разноските, направени от самия него и помощниците му.

 

От писмата се вижда, че вероятно на комитетите не е поставена конкретна задача, кой колко лева да внесе в ЦК, както пише Стоян Заимов. Но сумата от 9 лири (около 900 гроша) за купуване на пушка е била непосилна за повечето комитетски членове. Някои от тях нямали пари дори да си платят членския внос от две лири, затова били задължени да извършват разни комитетски поръчения - носели писма или ходели да викат хората на събрание.

 

Пак след завръщането си от Букурещ, осъзнал невъзможността да се съберат доброволно пари, Васил Левски въвежда практиката, това да става принудително. Философията на тази практика, е очертана в бележка № 11, написана лично от него и подписана с комитетския му псевдоним.

 

 

4. Указания до комитетите за провеждане на терористични акции за събиране на пари

 

В бележката се посочва: „Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари! От недобри хора, т. е. от чорбаджии изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават. – трябва да се убиват с време. Юнаците, отдето вземат пари, трябва да се изважда десетакът от парите, да им се разделя, а другите да остават в касата. Ас[лан] Дер[вишоглу] Кърджялъ.”

 

За този повратен момент в дейността на вътрешната революционна организация Крумка Шарова пише: „Така всъщност наложителната необходимост от оръжие и нежеланието на онези, които разполагат с пари, да подкрепят материално революционното движение за доставянето му довеждат Левски и комитетската организация до най-неблагоприятното, по същината си отчаяно решение – да прибягнат до нападения на отделни лица за набавяне на по-големи парични суми. БРЦК трябва да е бил изпаднал в пълна безизходица да финансира въоръжаването на комитетите с достатъчно оръжие за предстоящото въстание, за да се реши на такова рисковано средство за набавяне на пари.”

 

Невъзможността да съберат пари за оръжие, за да изпълнят искането на Левски, възприемана като искане на ЦК от Букурещ, довела ръководствата на Тетевенския и Орханийския комитети до решението да ограбят турската хазна. По същество това решение е в унисон с бележка № 11 и с обяснението на възприетата терористична тактика, което Левски дава на Данаил Попов в писмо от 3 август: „Има вече работа… дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще вземаме.” Решението непосредствените участници в нападението на хазната да получат като парична награда дял от придобитата сума - също съответства на указаното в бележката.

 

Арабаконашкият обир се разглежда от българските историци като хрумване и лично дело на Димитър Общи. Но той е закономерен резултат от неуспешната тактика на Васил Левски да събере пари за едно бъдещо въстание от българите в Османската империя. Предложението за обира идва от тетевенските чорбаджии, които участват в народното дело. Те са направили корекция на инструкциите, като са насочили действията по събирането на пари, вместо към богатите българи - към турската хазна.

 

Италианският консул в Русе, Чезаре Дурандо, след като разбрал за първоначалните резултати от разследванията, в доклад до министъра на външните работи на страната от 6/18 декември, направил следната логична връзка: „Според това, което местната власт съобщава, изглежда, че Българският революционен комитет, като работел за събирането на средства за организирането на въстанически отряди, освен, че обложил богатите с такси, но възприел и решението да бъдат откраднати пари от правителството, оттук и обирът на 125 000 пиастра…”

 

Вземане на решение за нападение на турската хазна

 

Има въпрос, на който не може да се даде еднозначен отговор: как се е приело решението за обира - дали като самò по себе си разумно предложение или в резултат на нежеланието на чорбаджиите да дадат собствени пари за комитета? Става дума не за членския внос от две лири, а за много повече. Тук в статията също няма да бъде посочен документ или сведение, което да дава такъв категоричен отговор, но ще бъдат представени всички известни обстоятелства и сведения по вземането на самото решение.

 

Според записаното в следствените протоколи, идеята за нападение на хазната възникнала, когато на събрание на актива на Тетевенския комитет в присъствието на хаджи Станьо х. Станчев Врабевски и Петко Милев Страшника, Димитър Общи съобщил, че „отсреща искат пари”. Парите, както стана вече дума, всъщност са били поискани от Левски, за да се закупи оръжие. Той е разбрал, че ако иска да му доставят такова, трябва да изпрати за това съответната сума „отсреща”.

 

 

5. Хаджи Станьо Врабевски (седналият вляво) и племенниците му Станьо (правият вляво) и Станчо (правият вдясно) хаджи Иванови

 

Веднага след като съобщил за решението за събиране на пари, Общи поискал от двамата тетевенски големци десет хиляди гроша. Хаджи Станьо, макар да бил председател на революционния комитет в Тетевен, дотогава бил дал за делото само пет лири (около 500 гроша) и изглежда не бил склонен да даде толкова от собствените си пари. Затова отвърнал, че комитетската каса нямало да се напълни, като се събират по две, по пет лири. И предложил да се обере турската хазна. Той подтикнал Общи, като го докачил на чест. „Толкова пари има винаги готови у мене. – казал Станьо – Но, ако ти си мъж, от Орхание постоянно отива хазна, нападни я, вземи парите, свърши си работата!”

 

Димитър изглежда в първия момент е бил изненадан, но логично възразил: „Много добре, да се нападне хазната е много лесна работа, ще я нападна, обаче след нападението ѝ, разбира се, ще се вдигне голям шум и след три-пет месеца работата ще се открие и комитетските работи ще излязат наяве.” На което хаджи Станьо отговорил пак предизвикателно: „Аз ти казвам, че бягаш от работа, върви си, нищо няма да стане.”

 

 

6. Петко Милев Страшника

 

Тук се намесил Петко Милев, който бил касиер на комитета в града. Той се опитал да примири двете страни, като се обърнал към Общи с думите: „Ето, оттук-оттам събираш пари, да не правим това злоупотребление на падишаха, грехота е!” Но Димитър, докачил се от казаното от хаджи Станьо, отсякъл: „Това си е моя работа.”

 

Даскал Иван Фурнаджиев също присъствал на въпросният разговор, от който излязла идеята за обир на хазната. Три месеца преди тя да бъде нападната (което е непосредствено след завръщането на Левски), Общи все говорел: „Пари, пари!” Фурнаджиев потвърждава, че хаджи Станьо в присъствието на Петко Милев и Иван Ибришимов Хекимина, казал  на Димитър: „Ти всякога говориш пари, пари! От Орхание постоянно заминава хазна, нападни я, ако си юнак!”

 

Не е известно точно на кой разпит е било съобщено, но на 13 декември разпитващия припомня на хаджи Станьо: „По въпроса за нападението на хазната за нуждите на комитета сте се събрали: Петко Милев, ти и Димитър. Димитър ти е казал: „Ако направим тая работа, ще бъде лошо.” Ти си отговорил: „Докато съм аз тук, не бой се!”

 

По време на разпитите хаджи Станьо отрича, че той е инициатор за обира на хазната. Затова на 13 декември правителствената комисия в София му направила очна ставка с още осем души от заловените нападатели на хазната и членове на Тетевенския комитет. В протокола от разпита е записано следното:

 

„- Хаджи Станьо, ти всичко отричаш, но ето, че Димитър [Общи] и синовете на брата ти хаджи Иван – Станьо и Станчо, даскал Иван [Фурнаджиев], Петко Милев, Марко Йончев, Стоян пандурът и Лечо ковачът казват: „Ние знаем, че той нагласи нападението на хазната, той даде в събранието мнение за това и каза: „От нас винаги искате пари, когато грабнем оръжието в ръце, тогава ще ви дадем повече, отколкото искате. Сега хазната заминава, ако си юнак, върви, нападни я!” Така си заповядал. Какво ще кажеш на това? Ние чухме също и поръката, отправена към тях, да си кажат правото. Те тъй са се заклели и така казват.

– Те всички лъжат.

– За всичко, което казахте [обръща се следователят към останалите заловени], хаджи Станьо казва, че е лъжа. Какво ще отговорите вие?

– Не е лъжа, всичко е вярно. Ние подписваме, че не клеветиме и не лъжеме. Ако не беше тоя хаджи Станьо, ние нямаше да се намесим в тая работа.

– Кой беше председател на Тетевенския комитет?

– Хаджи Станьо. Ако не беше хаджи Станьо [Димитър] не можеше да влезе в нашето село и не можеше да свика събрание.”

 

На края на запазения препис на протокола следва пояснение, че в оригиналния протокол са положени подписите на участниците в очната ставка, като Димитър Общи сложил отпечатък от пръста си. Въпросният текст еднозначно определя, че хаджи Станьо е дал идеята за обир на хазната и е накарал членовете на Тетевенския комитет да извършат това.

 

 

7. Изобличаване на хаджи Станьо Врабевски като инициатор на обира на турската хазна

 

В окончателния протокол (мазбата) № 1 от 14 декември с резултата от разпитите и предложената присъда на Димитър Общи е обобщено: „По внушение на заместник-председателя (sic!) на Тетевенския комитет хаджи Станьо и на комитетския касиер Петко Милев, той образувал една въоръжена група, състояща се от Стоян пандура от Тетевен и други 13 души, и устроил засада в местността Каменна стръга, по шосето за София, за да нападне изпратената от Орхание за София хазна.”

 

Към посочените категорични свидетелства кои са били причините и кой е предложил конкретната идея да се обере хазната, може да се добави още едно, пак в същата посока. Членовете на Ловчанския комитет Иван Колев и Тома Хитров в писмо до Иван Драсов от 15 февруари 1874 г. му обясняват: „Общият казва на х. Станя, че трябват пари за пушки, а х. Станю им казва: „Не си кьорав, ето таз неделя ще замине пощата със 120 000 гр. Вземи си другарите, че елате да ви предреша в заптийски дрехи, па идете и я вземете.”

 

Съществуват и други сведения, които наглед противоречат на вече споменатите.

 

Даскал Васил Бушаранов, секретар-писар на Димитър Общи, в едно писмо до Захари Стоянов посочва: „Положително не може се каза, но решението за обирът на хазната станало на Тодор Пеевата сватба, на 14-ти септември. Пейов се броеше от най-добрите председатели в околните комитети.” В същия дух е и записаното от Гаврил Брънчев в неговата автобиография: „вземали решение да оберат хазната в Етрополския манастир под председателството на Тодор Пеев”. Вероятно най-точен е Стоян Заимов, според когото „в залисията по сватбата” Тодор Пеев дал съгласието си „да се обере хазната против последната заповед на Ловченския комитет”.

 

Че актът не е бил следствие на някаква „залисия”, свидетелства Любен Каравелов. Тодор Пеев, когато пристигнал в Букурещ с поръчение от турските власти да търси извършителите на обира, съобщил на председателя на БРЦК, че „планът, за да се обере пощата бил скроен у него”. Не става дума за нещо решено в последния момент, а за предварително обмислен план, за осъществяването на който председателят на Етрополският революционен комитет е поел лична отговорност.

 

Тодор Пеев е работел дейно за събиране на пари за комитетската организация. Той е виждал като начин за постигане на това, разширяването на периметъра ѝ на действие и създаването на нови комитети в Македония, които също да събират пари. По повод искането на Левски да се направи общо събрание в България, на 29 юли Пеев пише на поп Георги Тутмаников (Илирически): „А защо ли ни е сега събрание, когато сякой има поверие на работата и не е ли по-добре да се гледа на разпространението на целта и събиранието на пари?”

 

От наличните сведения може да се направи извода, че решението за обира всъщност е формирано на няколко етапа. Има основания да се предположи, че те са три.

 

Първо е протекъл споменатия разговор между хаджи Станьо, Петко Милев и Димитър Общи и се е оформило по принцип решението да се обере хазната, изпращана от Орхание за София. Този разговор, както ни насочва Иван Фурнаджиев, е станал приблизително три месеца преди да бъде осъществен самия обир. Димитър Общи също отнася разговора, към времето, когато Левски току що се е завърнал от Румъния. Свикало се събрание, на което било прочетено писмо от Дякона, в което се казвало: „Да не признавате Димитра със стария печат!” След събранието хаджи Станьо в присъствието на Петко Милев и Димитър Общи дал идеята за нападението на хазната.

 

Тогава не се споменава името на Тодор Пеев. Окончателното решение „против заповедта на Ловчанския комитет” е взето или на 14 или на 17 септември, така противоречиво се съобщава датата, когато се е състояла сватбата на Тодор Пеев. Обирът е осъществен на 22 септември. Поемането на отговорността от страна на Тодор Пеев е третата стъпка при оформянето на решението за извършване на обира. Втората е въпросната „заповед на Ловченския комитет”. За нея ще стане дума по-нататък.

 

Тези, които дават показания пред турските следствени комисии, смесват информацията за разговорите, проведени три месеца преди обира и дни преди осъществяването му. При разпита на Общи, проведен на 11 декември, той също, съзнателно или не, смесва събитията. Непосредствено за дните преди обира се отнася казаното от него: „По онова време на властта беше дошла заповед: „Изпратете в тридневен срок петдесет хиляди гроша!” Хаджи Станьо ми каза: …Дойде заповед за тукашната вноска, и в Орхание ще отидат петдесет хиляди гроша. Оттам естествено ще се изпратят в София значително количество пари. Да нагласим и да нападнем тази хазна…”

 

Разговорът се води в Тетевен и в него става дума за вноската на този град в хазната в Орхание. Денят вероятно е 16 септември. На 19 септември от Тетевен изпращат на Орхание исканите 50 000 гроша. На 22 септември от там тръгва за София пощенска кола, пренасяща 125 000 гроша. В прохода Арабаконак тя е нападната и обрана.    

 

 

8. Тодор Пеев

 

В писмото на Тодор Пеев до Васил Левски от 18 юли, подписано с неговия псевдоним Бочукоглу, има редове, които насочват към предположението, че по това време председателят на Етрополския революционен комитет изглежда вече е бил запознат с идеята за обира. Той е получил окръжното писмо на Апостола с призива „с всичките си сили да са трудите за събиране пари, там ни стои всичката работа” и отговаря: „Колкото за пари, едничките средства, които са душа на народната ни работа, то е наша първа грижа и ние веке ще да турим на ръка едно количество, което ще и да ви внесем, а и за напред има здрави надежди и за още…” Както в „ще да турим на ръка”, така и в „здрави надежди и за още”, като че ли се съзират намеренията за придобиване на пари, не както до тогава - чрез събиране на членски внос.

 

Накрая на писмото, стои едно известие, придружено с покана: „Нашият Бочукоглув [Пеев] подир един месец ще прави сватба, на която ще покани и ближните околни комитети. Но желае, щото и Вие да почетете с присъствието си венчалният му обряд. Това ви се предизвестява, щото по случай на това пътуване да свършите и някое народно дело.” Вероятно с последните думи председателят на Етрополският комитет е споделил своите очаквания Левски да даде благословията си за обира. Сватбата става не след месец, а след два и Левски присъства на нея.

 

Обирът е самостоятелно дело на комитетите в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец

 

В „Материали за историята на град Ловеч”, съхранявани днес в Народната библиотека, д-р Параскев Стоянов е отбелязал казаното му от Марин п. Луканов на 10 май 1901 г.: „Обирът на хазната бе решен от Ловчанския комитет. Левски не бе съгласен на този обир, понеже било опасно, но Димитър Общий го взе върху си. Понеже Димитър Общий с Анастас Попов от Плевен не искаха вече да знаят за комитета, то комитетът реши да ги убие и двамата и натоварили с убийството Христо Иванов (?). Марин Луканов даже ми казва, че сам Левски искал да го убие (Д. Общий), но след обира на хазната те се криели и не могли да се намерят. От обира на хазната в Ловеч пари не са идвали.”

 

Димитър Пъшков от своя страна на 16 май съобщил на Стоянов: „Въобще комитетът в Ловеч беше против обирите и веднъж, когато се знаеше, чe търновската поща ще мине с пари през Луковит и Плевен, можеха да я оберат, но комитетът беше против, при всичко, че Левски беше за обира, за да се купят пушките. Левски беше даже наредил хора да извардят пощата, но нищо не можа да стане. Комитетът реши да не стават вече обири, понеже турците ще почнат силни преследвания. За обира на хазната в Орхание комитетът е бил за обира, но после решението се измени и се реши да не се правят вече обири; но Д. Общи се бе отделил от Ловчанския комитет и реши сам да обере пощата… За обира Д. Общи изповяда, че бил заръчан от Тетевенския комитет, а не от Ловчанския, който бил против обира.”

 

На Данаил Кацев-Бурски, когато той провеждал през 1925 г. анкета за „истината по предателството на Левски”, Пъшков разказал, че за обира били всички, освен поп Кръстю и Левски. Кръстьо Никифоров е бил против терора и обирите с убийства. Едничък той поддържал Левски, когато не давал съгласието си за обира на орханийската поща. Левски казвал, че мъчно може да се намери човек за тая работа. Комитетът имал доверие на Общи, но Левски се сърдел на това. Решението да се обере орханийската поща е било дело на Д. Общия, Анастас Попов, Димитър Пъшков и Ив. Драсов, Левски се противопоставя, пише също Бурски. Ив. Драсов иска обира да стане, за да се сдобие комитета с пари, обаче, той е бил твърде неопитен и не е можел да разбере истинските намерения на Д. Общи, Анастас и Пъшков.

 

За участието на Ловчанския комитет при вземане на решението за обир на хазната, сведения дава и Гаврил Брънчев от Орхание. В своята автобиография той е записал: „След убийството на дякона [Паисий] есента искаха от Централния комитет нареждане да се обере хазната турска за купуване на оръжие, обаче нашият комитет не се съгласи за обира на турската хазна, защото беше още рано, докато се разреши въпроса за въстание може да пострада делото комитетско като се открие. Заради това, когато са вземали решение да оберат хазната в Етрополския манастир под председателството на Тодор Пеев, на нашия комитет не смяха да съобщят…”

               

Твърдението, че Орханийският революционен комитет се дистанцирал от обира, не е вярно. Може да не е имало протоколирано решение по този въпрос, но няма сведения такива да са били съставяни от Ловчанския и Тетевенските комитети, за които се твърди, че подкрепяли обира. Сам Брънчев споменава в автобиографията си, че при организирането на нападението на хазната, помощ оказали членовете на Орханийския комитет Марин Николов, Божил Генчев и Велчо Шунтов. Пропуснал е Васил Петров, който е председател на комитета и е бил координатор между посочените трима.

 

В публикуваните от Димитър Страшимиров спомени на Димитър Пъшков, по повод на Арабаконашкия обир също се визират самостоятелните действия на организаторите му. Пъшков е отбелязал: „От тогава (след скарването с Апостола – бел. К. Г.) Ан. поп Хинов прекъсна сношенията си с Левски и Ловчанския комитет и се присъедини към Димитър Общи и Тетевенския комитет и почна да интригува пред Общи срещу Левски. Общи се обяви самостоятелен организатор и бе прекъснал сношенията си с Левски. За тази нетактичност и подготвянето му на хора да обере пощата, Левски ходи два пъти до в Тетевен да убие сам Общи, обаче Тетевенския комитет скри Общи и Левски не можи да изпълни заповедта на Любен Каравелов. Ловченския комитет не беше съгласен да се обере пощата, вследствие на което Левски ходи два пъти да убие Общи.”  

 

Намеса на Любен Каравелов в историята с Арабаконашкия обир преди той да бъде извършен, не е имало. Това се вижда от неговото писмо до Левски от 13 ноември. „Преди един месец приехме едно писмо от Т. Магурели, – пише председателят на БРЦК – в което ни известяваха за обиранието на турската поща под предводителството на Общия и се тогава ни пишеха, че Общия ще доде при нас… Тука Мирчо (става дума за Тодор Пеев – бел. К. Г.) ни разказа…, че планът да се обере пощата бил скроен у него… Мирчо казва, че Общия бил главният деец, за да се обере пощата, каква е работата не знаем”, следва по-нататък в писмото.

 

Едва с писмото на Данаил Попов, в което се съобщава, че Димитър Общи е обрал пощата с хазната, Каравелов е научил за акцията. Вижда се, че той не е бил против, макар и да разбира за нея едва след извършването ѝ. Ако е имало идея да бъде убит Общи, тя е била на Левски, който дори сам е бил решен да стори това. Панагюрецът Найден Дринов е написал за него в спомените си: „При последното си дохождане беше много разгневен, искаше да отиде през Пирдоп за Тетевенско, да убива Димитър Общи за постъпката му по обирането на пощата, но по съветите на приятели, защото вече беше потърсен от властите, той се завърна през Т. Пазарджик и след това е заминал за отвъд Стара планина, гдето се и хвана.”

 

Когато Стоян Заимов подготвя второто издание на „Миналото”, Тодор Пеев му разказва за перипетиите си по време на възложената му мисия да търси обирачите на хазната във Влашко. Те са описани подробно в „Миналото” и в тях има един любопитен момент. Когато Пеев пристигнал в Крайова, той написал до Любен Каравелов писмо, в което му съобщавал накратко историята на обира. Написал и писмо на хаджи Станьо: „да каже на Общи, че той (Пеев) ще го измоли пред членовете на Централния комитет, та да не се бои от смъртни присъди и отлъчване от комитета”.

 

Сведенията на Марин поп Луканов и Димитър Пъшков са противоречиви. Те бяха цитирани, тъй като от тях все пак се вижда, че Ловчанският комитет е подкрепил в началото идеята за извършване на обир на турската хазна, но после се приело решение да не се правят повече каквито и да са обири. Нападението в Арабаконашкия проход е лична проява на Димитър Общи, твърдят двамата членове на комитета. Както се разбира от наличните документи обаче, планирането и реализирането на обира не е индивидуална акция, а е дело на революционните комитети в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец, които след общото събрание на БРЦК в Букурещ започнали да проявяват стремеж към по-самостоятелна дейност.

 

Димитър Общи действително се отдръпнал от Левски и се обявил за самостоятелен организатор, тъй като е бил недоволен от неговите действия поне по три причини: че не го е взел в Букурещ, да участва в работата на общото събрание на БРЦК; че не му е дал пълномощно за работа в Македония (за това ще стане дума малко по-нататък); че го е накарал с писмена заповед да убие заядливия дякон Паисий, нарочен за шпионин.

 

Че Общи не е одобрен от Левски за участие в събранието в Букурещ, се разбира от Васил Бушаранов, който при разпита на 12 декември споменава, че бил писал „отговор на писмо от Ловчанския комитет за заминаването на Димитра [Общи] отсреща". Явно става дума за предложение той да бъде представител на някой от комитетите на общото събрание в Букурещ. Което предложение не е уважено от Левски. „Бях сърдит, че не ме взеха със себе си отсреща”, заявява по този повод Общи на разпита, проведен на 10 декември. 

 

В случая с Паисий, той не е бил убеден, че дяконът е имал намерения да предаде комитета и неговите хора, но е бил заплашен от Левски, че ако не изпълни заповедта, ще бъде убит. Извършителят на убийството си е давал сметка, че то е несправедливо и когато разказвал на Тодор Бръмбара за това, иронично подхвърлил, че „убил попа”, защото „народът му заповядал”. Вероятно така е било написано в писмената заповед за убийството на дякона, която е издадена от Левски, по изричното настояване на Общи. Апостолът е обичал да оправдава действията си, изтъквайки, че те били „по народна воля”.

 

Убийството на дякон Паисий обаче, е „осигурило” смъртната присъда на Димитър Общи, постановена по-късно от турския съд. В мазбата № 1, издадена на 14 декември от правителствената съдебно-следствена комисия, се казва: „Обосновавайки  убийството [на дякон Паисий] със заповедта и принудата на комитета, той [Димитър от Дяковска околия], макар и да е искал да се покаже като действуващ по принуда, не е могъл да представи за това никакви други документи, освен комитетското съобщение, не представляващо положително доказателство, с което би могло да се установи „заповедта и принудата”.

 

След това се уточнява, че дори и да е бил в състояние да представи доказателство, понеже е влязъл в комитета доброволно, познавайки комитетските разпоредби, твърдението му че е действал по принуда било несъстоятелно дори и като смекчаващо вината обстоятелство. Т. е. Общи, влизайки в комитета, доброволно се е задължил да изпълнява всички заповеди, включително и тези за извършване на убийство. Ако Левски обаче, не е бил толкова мнителен да настоява за непременното премахване на Паисий, Димитър е имал шанс да избегне смъртната присъда. Това той го е съзнавал и е започнал да избягва контактите с Левски още преди убийството на ловешкия дякон.

 

Недоверието на някои от комитетите към техния ръководител в Българско се проявява при избирането на представители за събранието в Букурещ. Комитетите в Тетевен и Видраре изпратили писмо, че отказват да излъчат представители, макар преди това да били заявили, че имат подходящи хора. По всичко изглежда, че са мислели да изпратят Димитър Общи, който имал такова желание. Левски, обаче, го елиминира от участие в събранието, като му заповядва да отиде в Пловдив. Затова тетевенци и видрарци отказват да излъчат свой представител.

 

Като изход от ситуацията Левски им предлага да делегират своите пълномощия на него, но те отказват. От протокола на заседанията на БРЦК, проведени от 29 април до 4 май, се вижда, че двата комитета са дали своите пълномощия на Васил Йонков от Гложене. На общото събрание той е бил представител на Тетевен, Видраре и Гложене.

 

На това събрание се потвърждава, че не всички членове на революционните комитети в България са имали доверие на Апостола. Делегатите от България са имали право общо на тридесет и три гласа, докато емигрантите – на седемнадесет гласа. „По такъв начин желанието на Левски да се установи превес на делегатите на вътрешната организация било задоволено”, констатира Мерсия Макдермот. Резултатът от избора обаче, не е такъв, какъвто е очаквал дотогавашният ръководител на революционната организация: за председател на БРЦК е избран не той, а Любен Каравелов. Изненадан, Левски записва тогава на с. 114 в личния си бележник: „Аз как трябва да бъда в работите от днес нататък!”

 

След общото събрание на БРЦК комитетът в Тетевен е започнал да действа самостоятелно и да не се подчинява на Левски. Потвърждение намираме в неговото писмо до Данаил Попов и Любен Каравелов от 16 септември. Бил събрал 15 комитета да се управляват от едно място (визира се създаването на окръжния център в Голям извор), обаче Димитър Общи „в други един частен комитет казал им да не се присъединяват с окръжния център, а не знам где”, оплаква се Апостолът. Писарят на въпросния комитет му казал, че на събрание решили да кореспондират директно с Каравелов във Влашко. 

 

В случая става дума именно за Тетевен. В писмо изпратено на 10 септември от Дервишоглу Мехмед Кърджалъ (Тетевенския комитет) до Левски се казва: „Питате ни за дали ще се присъединим със Сюлейманоглу Дауд (Голям извор). Ние в заседанието си решихме да се присъединим на друго място.”  „Ние” и „в заседание решихме” показват, че проблемите на Апостола не са били свързани само с Общи, а с цялото ръководство на комитета в Тетевен.

 

Председателят на Етрополския комитет Тодор Пеев, както и поп Георги Тутмаников от Видрарския комитет също изявяват несъгласие с някои изводи и решения на ръководителя на вътрешната революционна организация.

 

Иван Унджиев констатира, че когато след завръщането си от Влашко Апостолът поискал да направи общо събрание в България, „неслучайно само от Орханийско и Тетевенско се обявяват против”. Като отчита и усърдието, с което в писмо от 6 август председателят на Етрополския комитет Тодор Пеев защитава действията на Димитър Общи, Унджиев прави заключението: „Очевидно дейността на Д. Общи в този край е дала вече своите плодове и неговото влияние в същия район е затвърдено, щом Т. Пеев, най-образованият деец в двете околии, прави такава защита на Общи и намира неговите действия за целесъобразни.”

 

Подобен извод прави и Любомир Дойчев, обръщайки внимание на писмото на Любен Каравелов до Левски от 13 ноември. В него се отбелязват действията на Тодор Пеев, след като дошъл във Влашко, за да търси „злодейците”, които обрали турската хазна. Пеев първо известил за мисията си Каравелов с писмо, после посетил комитетите в Турну Мъгурели, Крайова, Бекет, Питещи и др. Като пристигнал в Букурещ, разказал на Каравелов, че планът да се обере пощата, бил скроен у него.

 

Дойчев констатира, че в писмото на Каравелов до Левски личали „известни своеволни прояви на Пеев”. Първо – той кореспондирал направо с Каравелов, което било недопустимо; второ – без съгласието на Левски съобщил за мисията си в Букурещ на околните комитети, което би следвало да стори окръжният център; трето – планът за обира е обсъждан с Общи в дома на Пеев, след като било добре известно, че Левски не бил съгласен с обира.

 

„Пеев проявява вироглавство”, коментира Л. Дойчев „своеволното заминаване” на Тодор Пеев за Македонския край. Първи Димитър Общи искал от Левски да му издаде „упълномощие да отиде за в Македония”, но не получил. По-късно Тодор Пеев поискал пълномощно за себе си и за поп Георги Тутмаников да работят „в Радомир, Кюстендил и по-нататък в Македония”, защото тези краища оставали занемарени. Отговор явно не последвал, затова Пеев на своя глава през август посетил Радомир, Кюстендил и Криворечка паланка. В Кюстендил основал местен революционен комитет и заклел членовете му.

 

Поп Георги Тутмаников, който се отделил от комитета във Видраре и създал комитет от двама-трима души под името Илирически, дори явно е изразявал недоволството си от действията на Левски и специално от отказа му да даде на него и на Пеев пълномощно за Македония . На 8 август видрарци пишат на Левски за поп Георги: „Той сам си е съставил частен к[омитет] под название Иллирически, но там има известни и почти за в работа само 2-3 мина… Истина, той се труди за общо добро, но и ние нали за това сме положили всичкото си старание… Завчера без да се обади някому е дохождал при Вазе, и като си доде обажда ни, че сте упълномощили Бочукоглу (т. е. Тодор Пеев – бел. К. Г.) да е на мястото Ви…”

 

Всички тези факти показват, че след общото събрание в Букурещ, комитетите в Тетевен и Етрополе вече не са се съобразявали изцяло с мненията и решенията на Левски. Те не са го признавали за свой пряк ръководител. Въпросните комитети са признавали единствено върховенството на ЦК във Влашко и легитимно избрания председател на БРЦК Любен Каравелов.

 

Ако до общото събрание Апостолът е бил председател на дотогавашния ЦБРК, обединяващ комитетите само в България, след събранието, където имало и представители на комитетите от Влашко и Бесарабия, за общ ръководител бил избран Любен Каравелов. Тодор Пеев е продължавал да поддържа формално контакт с Левски, но Общи се зарекъл: „Като не ми праща упълномощие и аз вече няма да внасям нему пари”. Последното е написал сам Апостола в едно свое писмо до членовете на Централния комитет в Букурещ от 25 август.

 

Отказът на Общи не противоречи на устава на БРЦК. В него в чл. 8 на гл. IV е записано: „Касиеринът на секи частен комитет ще събира пари от комитетските членове и от други родолюбиви лица, на които ще да дава разписки за приетото количество. Тия пари ще да се дават на главния касиерин само по заповедта на централния комитет.” За Димитър Общи Централният комитет и главният касиер са се намирали във Влашко. Последното потвърждава и Левски, който е отбелязал в посоченото писмо, че Димитър Общи и Анастас п. Хинов „не знаят кои са членовете на Централния комитет, а мислят, че е при Каравелова, защото знаят, че събранието е там било”.

 

Тук Апостолът плаща дан на собственото си его: имайки пълномощно, той е считал, че сам представлява Централния комитет. От текста на пълномощното, действително излиза така. Но пълномощното е издадено месец и половина след приключване на работата на общото събрание. Тодор Пеев, който е бил участник в събранието, вероятно не е знаел как е било издадено това пълномощно. Може дори да не го е виждал. Той е присъствал на заседанията, когато за първо лице на комитета е избран Любен Каравелов, а по-късно той е определил за членове на ЦК Кириак Цанков, Олимпи Панов, Димитър Ценович и Васил Левски. Освен Левски, болшинството от членовете на ЦК и официално избраният председател действително са били във Влашко.

 

Пред турския съд Димитър Общи демонстрира, че през последните седмици до залавянето му не е имал нищо общо с Васил Левски. На разпита, проведен на 11 декември той казва: „Свика се събрание. Беше дошло и писмо от Дякона. В него се казваше: „Да не признавате Димитра със стария му печат! Когато видите у него новия печат, признавайте го.” Действията му след това показват, че е приел написаното и е започнал да работи самостоятелно. Видно е обаче, че нито хаджи Станьо, нито Петко Милев са зачитали вече предписанията на Апостола и затова не са ги изпълнили. Общи става ръководител на акцията по нападението на хазната, без да има разрешение от дотогавашното му по-висше началство.

 

Общи се дистанцира втори път от Левски, когато в Тетевен пристига Йордан Стефанов, представящ се с псевдонима Георги Фердинанд. Той е изпратен от ЦК в Букурещ, за да реши въпроса с конфликта между Левски и Общи. Казал на последния, че иска да види Левски, но Общи му отвърнал: „Сега център на комитета е Извор; там има едно лице на име Димитър Стамболията… тоя Димитър Стамболията е именно неговия човек… Той е председател на централния комитет.” Под „централния комитет” в случая Общи е имал предвид, че Голям извор е станал център на комитетите в окръга и според думите на Левски е трябвало да кореспондира директно с Централния комитет, на практика - лично с него.

 

Обявявайки комитета в Голям извор за окръжен център и не давайки на Димитър Общи пълномощно с нов печат, Васил Левски фактически го е отстранил от пълномощническата му дейност. Общи от своя страна е станал самостоятелен организатор, признаващ единствено върховенството на ЦК във Влашко и председателя Любен Каравелов. Съобразявал се е и с ръководството на Тетевенския комитет.

 

Комитетът в Голям извор изглежда през октомври също е преминал на страната на Димитър Общи и Тодор Пеев. Това се вижда от едно писмо-препоръка, адресирано до „братята единородци в окръжията Сливенско и Осман-Пазарско”. В писмото се казва, че „г-н Фердинанд” е „един от работниците за народното ни освобождение”. Подписалите писмото го изпращат в посочените места „с цел да отвори частни революционни комитети”. „Настоящето ще има важност до тогава, – пише в писмото – докогато са снабди г-н Фердинанд с друго пълномощие, потвърдено и с печатът на Ц. Р. Б. Комитет.” Писмото е подписано от „ваши единомисленици: Окръжния център Сюлейманоглу Дауд, Частен Б. Р. К. Бучукоглу, Нагледник на окръжния център в Сюлейманоглу Дауд Д. Общий.”

 

Йордан Стоянов - Фердинанд се е срещнал с Васил Левски и на 15 ноември той му е издал „упълномощие да действува по местата: Джумайско, Османпазарско, Провадийско, Хаджиоглу-Пазарджишко и в околността Котленска, като Медвен, Градец, Жеравна и пр.” Не е упоменат Сливен, защото е станал окръжен център. Фердинанд е трябвало да бъде координатор между центъра и посочените места.

 

Като е споменал в официалното пълномощно на Стоянов, че „същото лице препоръчва се от няколко места ч[астни] к[омите]ти”, Апостолът на практика е признал препоръката, дадена в Голям извор и подписана от председателя на комитета в Голям извор (Сюлейманоглу Дауд) Димитър Стамболията, председателя на комитета в Етрополе (Бочукоглу) Тодор Пеев и нагледникът на общинския център в Голям извор Димитър Общи. Новото пълномощно няма печат, или защото не е бил под ръка, или защото е бил „под подозрение”, но под него стои добре познатият подпис „Аслан Дервишоглу Кърджялъ”.

 

 

9. Димитър Общи

 

Левски също е разбрал, че вече няма власт над комитетите, с които е работел Димитър Общи, затова насочва вниманието си към Тракия и заминава да развива дейност с тамошните комитети. При разпита си на 7 януари 1873 г. признава: „По едно време ние се скарахме с Димитра Дяковчанина [и] аз оставих тетевенската работа разнебитена. Какво стана сетне - не зная… Причината за нашето скарване с Димитра беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени.”

 

Комитетите, за които Общи е отговарял, не са станали „негови собствени”, а самостоятелни. Сами са започнали да си поставят задачи и да ги изпълняват. Левски пред Каравелов се възмущава от Общи, че уж не му давал отчет за похарчените от него пари. С това намеква, че работата на помощника му не е съвсем чиста и той може да е присвоявал от събраните пари. Но в самия Тетевенски комитет паричните въпроси са имали строга отчетност.

 

На 14 декември при разпита на Петко Милев му задават въпрос колко пари е събрал, докато той е бил касиер на Тетевенския комитет? Отговорът е: „Даскал Иван и Станчо ми дадоха от събраните пари триста гроша, Димитър Дяковчанинът ми даде четири наполеона и две златни меджидиета.” Пак питат, къде е изпратил събраните около две хиляди гроша? Касиерът отговаря: „От тия пари шест лири дадох на Васил гложенеца, пътни по отиването му като представител в отсрещния комитет; двеста гроша се дадоха за комитетския кон, който Димитър яздеше. Сто и седемдесет гроша дадох на Станчо ханджията за разноски на Димитра по стоенето му в хана. Остатъка предадох на властта, когато ме заловиха.”

 

Сведение в същата посока дава и Лечо Николов по време на разпита му в Тетевен, проведен на 25 октомври. Той казва, че Димитър предавал на чорбаджията Петко Милев събраните от населението за комитета пари и с тях се купували дрехи и оръжие за комитета.

 

От сведенията на Петко Милев и Лечо Ковача се вижда, че Общи се е отчитал пред Тетевенския комитет. А поводът за разрива му с Левски не са били неотчетените пари, а пълномощното за Македония. Това потвърждава сам Апостола в своето писмо до Централния комитет в Букурещ от 25 август, където обяснява: „Повиках и Д. Общий да донесе в досегашните работи сметките си и за какъвто го препоръча работата му, да вземе упълномощието си и да върви, а той не щя да дойде, ами да му проводя там упълномощие и да отиде за в Македония, което аз не мога да му дам, защото е безкнижен…” Нямал е необходимото образование Димитър, се оправдал ръководителят на вътрешната революционна организация, макар в Устава на БРЦК да не се споменава, че ръководителите трябва да притежават образователен ценз.

 

Мечтата на Димитър Общи е била да работи по революционното дело в Македония. За това свидетелства Васил Бушаранов, който написал в писмото до Стоян Заимов: „В началото на марта, Димитър често говореше: „Василе, зимъс студувахме и всякога кални и мокри спяхме, но дай Боже здраве, от пролет ще заобиколим къде Ниш, Пирот и пр.” 

 

Тодор Пеев, въпреки нежеланието на Левски, през август 1872 г. успява да създаде връзки със съмишлениците от Македония. Тогава у Общи изглежда отново е просветнала надеждата да работи там. Това обяснява защо след обира той не заминава веднага за Влашко да занесе парите. На 13 декември Анастас п. Хинов разказва пред турската комисия, че когато преди пет месеца бил при зетя си в Тетевен, се видял с Димитър. На въпроса как вървят работите, той отговорил: „Аз ходя и обикалям предимно селата, работя донякъде и свърших добра работа. Работил съм до тука. Даскал Тодор замина за Охрид, за да отвори канал. След като той се върне и пътят бъде отворен, аз ще работя по ония места.”

 

Авторката на книгата „Обирът на Орханийската хазна” Мария Милтенова констатира, че през есента на 1872 г. във вътрешната революционната организация настъпило кризисно състояние и в междуличностните отношения се установила тежка и тревожна атмосфера. За пръв път комитетски членове отказали да изпълнят искането на ръководителя на организацията да бъде проведено общо събрание на комитетите в Българско. Застрашен бил принципът на единоначалието, на централизацията. И причината не била в Димитър Общи, а корените ѝ лежали в укрепналите и силни комитети. Които, базирайки се на вишегласието, прокламирано в Устава, искали да имат право на глас и сами да решават част от проблемите си.

 

Подобно е мнението и на Крумка Шарова, което тя изказва в „БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение”: „В живота на вътрешната организация на БРЦК през лятото и есента на 1872 г. се проявява съвсем определена тенденция към съпротива срещу централизма в ръководството на комитетите в България, което Левски олицетворява, а централния комитет на БРЦК го утвърждава и освещава с решението си да му даде неограничени пълномощия в съгласие с „Устава на БРЦК”. През месеците след общото събрание конфликтът между принципите на централизма и децентрализма се изостря до крайност и неизбежно поражда известна дестабилизация в комитетската дейност.”

 

Доколкото се разбира от протоколите на следствените комисии, за което и стана дума, подтика за нападението на турската хазна и неговата организация, всъщност са дело най-вече на тетевенския чорбаджия Станьо Врабевски, който е сложен от Левски за председател на Тетевенския революционен комитет, вероятно защото е имал власт и пари. Хаджи Станьо е бил човекът, който е имал достатъчно голям авторитет да застави всички определени от него лица – доброволно или със заплаха, да участват в осъществяването на обира. В показанията си пред съда членовете на Тетевенския комитет посочват него като идеолог и основен организатор.

 

За хаджи Станьо хаджи Станчев Стоян Заимов пише: „Член е в градския съвет; брои се за най-богат не само в Тетевенско, но и в Троянско, и в Ловчанско, и в Орханийско; има до десет хиляди лири. Турските и църковните власти гледат на него като на писано яйце. Каймакамите в Ловеч и Орхание му стават на крака, кога се яви в конака. В Тетевенско той и Петко Милев (също първенец и богаташ) „колят кучето”, както се изразява народът за хора, в ръцете на които е съдбата на населението. Мюдюрите и полицейските чинове (заптиетата) по негов личен кеф се турят и вадят. Тетевенско (и помаци, и българи, мало и голямо) гледа на него с дълбоко уважение и почитание. Идеята, че скоро ще настане второ пришествие за турското царство, на което ще се отдаде всекиму по заслуги и дела, детински радва хаджи Станя Станчев.”

 

Хаджи Станьо е поддържал идеята за независимост на българите, но не е бил уверен, че те могат да се организират за всенародно въстание и сами да се освободят от чуждата опека. Така са мислели и много други заможни българи. И като предприемчиви хора, те са избягвали да спонсорират четите и комитетите, работещи в тази насока.

 

Иван Драсов в едно свое писмо от 22 август 1875 г. по повод подготовката на въстанието в България от същата година пише за реакцията на българите в Плоещ. Според предварителния план от тях трябвало да бъде събрана като помощ нищожната сума от 20 лири. Отговорникът за това, Райчо Гръблев докладвал, че никой не дал пари. Казали му: „да чуем, че са излезли 5000 в Балкана и ние ще помогнем и други много”.

 

Димитър Пъшков разказал на д-р П. Стоянов, че Левски прочел едно писмо от Николай Миронович, български търговец в Одеса, комуто бил писал за пари за пушки. Търговецът не искал да даде пари, но отговорил, че щом всичко бъде готово за въстание, той ще им изпрати на своя сметка 25 000 пушки.
 

Подобно отношение към идеята за всенародно въстание е проявил и хаджи Станьо. В споменатата негова очна ставка с арестуваните членове на Тетевенския комитет те посочили, че чорбаджията им казал: „От нас винаги искате пари, когато грабнем оръжието в ръце, тогава ще ви дадем повече, отколкото искате.” Което е същото, каквото са казали плоещките българи и одеският търговец.

 

Казвайки това, Станьо се обърнал към Димитър Общи: „Хазната заминава, ако си юнак, нападни я!” Тази язвителна ирония потвърждава, че чорбаджията не се е чувствал уютно в комитета, където е влязъл, както сам обяснява – по принуда. И пред загубата на лични пари, ако ги даде на комитета, без да е ясно за какво точно ще ги изразходват „юнаците”, той е предложил парите да се съберат, като се обере хазната.

 

Хаджи Станьо не е имал желание да участва в революционния комитет. Станал е негов член след заплаха от Васил Левски. Това е документирано в протокола на правителствената комисия от 7 януари 1873 г. Тогава в присъствието на Станьо Врабевски и Петко Милев разпитват Дякона за организирането на комитет в Тетевен. От комисията задават въпрос на чорбаджиите: „В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани да влезем в комитетската работа и ни заплаши, ние се записахме в комитета.” Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди.” Какво ще кажете вие?”

 

Петко Милев отговаря: „Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станя: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият.” След това питат: „Дяконе Левски, ето тия ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега?” „Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият”, но не съм го заплашвал с револвер в ръка”, оправдал се Апостолът.

 

Самият хаджи Станьо при разпита му на 13 декември обяснява: „От Плевен и от Ловеч дойде един човек на име Дякон, той ме покани в комитета. Аз казах: „Не искам”. Той каза: „Ще те убия. Не виждаш ли, че след тебе обикалят тайни хора, ще те убият, ти ще постъпиш в тоя комитет!” И аз, за да не ме убият, му дадох пет лири и рекох: „Ще върша каквото искате и ще мълча.” Приех и постъпих в комитета.”

 

Никакво основание няма да се твърди, че обирът на турската хазна в прохода Арабаконак е бил хрумване на Димитър Общи. Идеята е дал председателят на Тетевенския комитет Станьо Врабевски, а в реализирането ѝ активно се включили други заможни хора - касиерът Петко Милев и братята Станьо и Станчо хаджи Иванови. Подкрепа на тетевенци са оказали председателите на местните революционни комитети в Орхание – Васил Петров, в Етрополе – Тодор Пеев и в Правец – Цвятко Вълчев.

 

Отношението на Васил Левски към обира и организаторите му

 

Основната причина, довела до решението за обир на турската хазна, била „голямата и неотлагаема нужда на Централния комитет от едно голямо количество турски лири”. Като под „Централен комитет” се разбира Васил Левски. Той е искал членовете на местните комитети да съберат и му предадат достатъчно количество пари, за да поръча оръжие. Тази цел Апостолът е преследвал от началото на 1871 г., когато съставя първия прототип на „поканително-заплашителното писмо”. Но до средата на 1872 г. вниманието му е заето главно с организационни въпроси.

 

„Работата на Левски и комитетите в България и Румъния по събиране на парични средства за оръжие поглъща много усилия, - пише Крумка Шарова - но резултатите от нея и през 1871 г. и през 1872 г. не са утешителни. На практика стремежът на БРЦК да активизира богатите българи и да ги убеди, че трябва да подпомогнат материално подготовката на въстанието завършва с крах

 

Завръщайки се от общото събрание в Букурещ, където е получил критика, че подготовката за въстание в България върви бавно, Апостолът извежда идеята за парите, с които да се купи оръжие, като основна. За постигането ѝ призовава да се пристъпи към терористични акции и сам организира такива.

 

Решението за обира на хазната най-нагледно доказва, че богатите българи не са били склонни да спонсорират революционното дело. Основателно е предположението, че членовете на комитета, тетевенските чорбаджии хаджи Станьо и Петко Милев, са предложили да бъде извършен обир на хазната, тъй като не са искали да дават лични парични средства за съмнително мероприятие. Иван Фурнаджиев пък е описал причините за тези съмнения: изпращаме в Ловеч пари, а оръжие не идва.

 

Макар Стоян Заимов да приема идеята за обира като инициатива на Димитър Общи и да вижда лични амбиции в неговите действия, все пак в разказа си той отбелязва и честолюбието на „рицаря на камата”, който бил засегнат от натякванията на Васил Левски, че не полагал достатъчно усилия да осигури пари за дейността на комитета. Според автора на „Миналото”, когато през август 1872 г. с окръжно писмо Българския централен революционен комитет поискал от частните местни български революционни комитети да внесат в общата комитетска каса 2000 турски лири, Общи коментирал: „От народа за народа, грехота е да се вземат от хората ни двойни данъци, един път от турското правителство за сметка на турската царска хазна, втори път от нас за сметка на българското привременно правителство.”

 

Възможно е Общи да не е казвал горните думи. Но пари чрез доброволни дарения от членовете на комитета, повечето бедни селяни, не можело да се съберат. Още повече парите да са в размери, позволяващи да се закупи достатъчно количество оръжие. Затова и предложението „да се задигне орханийската царска хазна” в полза на „българското привременно правителство”, получило подкрепата на съзаклятниците от Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец.

 

 

10. Васил Левски

 

От противоречивите сведения на Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и Георги Брънчев се вижда, че проектираният обир е обсъждан от членовете на комитета в Ловеч. Възможно е дори идеята да е тръгнала от там (така твърди Брънчев), а хаджи Станьо да я е поставил на дневен ред в Тетевен.

 

Съпричастието на Ловчанския комитет и Левски в обсъждането на идеята, се потвърждава от сведението на биографа на Троянския революционен комитет Минко Марковски. В своите „Спомени и очерки из българските революционни движения” той е записал, че на събрание в Троян, проведено на 9 октомври, т. е. скоро след осъществяването на обира, Левски коментирал: „При всичко, че това събитие сполучливо е извършено, но то беше против решението на Централния комитет. Действително то беше проектирано по-рано и беше неминуемо извършването му, но според моето лично мнение трябваше да се чака по-удобен момент.”

 

Левски не е обяснил какво означава „по-удобен момент”, но ясно се вижда, че идеята за обир е била обсъждана предварително. „Беше проектирано” и „беше неминуемо извършването му” означава, че Ловчанският комитет и Апостолът принципно са били „за” обира.

 

Стоян Заимов също е имал информация, че членовете на Ловчанския комитет са били съгласни с обира на хазната. Разказът за това, обаче, е доста украсен, като мемоаристът е дал предпочитание на белетристиката, пишейки, че Димитър Общи сам предложил на заседание на частните местни комитети от района на Ловчанското комитетско окръжие, да обере хазната. Неговите думи „наместо да налагаме на хората си данък върху данък, по-добре ще направим, ако задигнем царската турска хазна: тя е от народа, нека пак за свободата на народа да се употреби”, повдигнали настроението на участниците в съвещанието и те одобрили предложението, твърди авторът на „Миналото”.

 

Заимов отнася въпросното съвещание към месец август 1872 г. Тогава окръжният център в Ловеч още не е бил учреден. Но времето, в което е могло да бъде проведено едно такова заседание е логично, защото след като по повод на окръжното писмо от юли възниква идеята за обира, би следвало по нея да се произнесе и висшестоящото комитетско ръководство. Одобрението на идеята е било все още възможно преди случилото се у Денчо Халача на 14 август. След това самият Ловчански комитет на практика преустановява своята активна дейност. Марин п. Луканов пише на Левски „да не дохожда” в Ловеч, комитетските му тефтери възнамерявал да хвърли в клозета. Данаил Попов пък съобщава на Каравелов, че в Ловеч Димитър Пъшков заради своеволията на Левски се „отказал вече от работата”.

 

Александър Бурмов в статията „Последните дни на Васил Левски в сп. „Отец Паисий” бр. 1-2 от 1936 г. отбелязва: „През лятото на 1872 година Ловешкият комитет реши да се извърши нападение над пощата, която пътуваше между Орхание и София, с цел да се ограбят парите, събрани от данъци, и да се употребят за комитетските нужди. Сам Левски беше за терористичната система при събиране на средства за нуждите на организацията. Но той разсъди, че в случая, при сегашните обстоятелства, обирът на пощата не би донесъл добри сетнини. Той се обяви против.”

Не можем с точност да изясним, дали е имало събиране на комитета в Ловеч, на което да е присъствал и Димитър Общи. В наличните протоколи от разпитите не се споменава за такъв факт. Най-вероятно Левски е обменял мнение с ловчанските активисти, за да споменават те, че е имало решение по казуса с обира. (Според Пъшков решенията били две – първо членовете на комитета били „за”, после се обявили „против”.) Но от разказите на разпитаните от турските следователи се вижда, че участниците в обира са действали самостоятелно, подпомагани от членовете на Тетевенския, Орханийския и Правешкия комитет. И да е имало някакво решение на Ловеч – било на комитета, било на Левски, те не са го взели под внимание.

 

От значение за изясняване на позицията на Ловешкия комитет (споменатата втора стъпка при вземане на решението за обира), който според Стоян Заимов уж бил заповядал „да се отложи обирът на хазната до втора заповед”, е мнението на Васил Левски. А той не е бил въобще против такова действие. Споменато бе, че Димитър Пъшков е отбелязал пред Параскев Стоянов, чe се е проектирало да бъде нападната търновската поща, пренасяща парите през Луковит и Плевен, за да се купят пушките. Левски се бил заел непосредствено с тази задача. Вероятно точно този момент е имал предвид той, когато е казал в Троян, че действително обир е бил проектиран по-рано и е било неминуемо извършването му, макар и на друго място и от други хора.

 

Записаното от Пъшков, че Ловчанският комитет е бил и против нападението в дома на Денчо Халача, подсказва, че след раздвижването на турските власти по повод на убийството на дякон Паисий, което е станало на 21 юли, членовете на комитета са се стреснали и са се обявили срещу политиката на революционен терор, каквато е искал да въведе Васил Левски. Доколкото се подразбира от действията на последния, изглежда и той след провала си в къщата на чорбаджията Денчо, сам е осъзнал опасността от провал при осъществяването на терористичните действия.

 

От противоречивите сведения излиза, че членовете на Ловчанския комитет отначало (през юли) са одобрявали обир на хазната, като вероятно се е предвиждало такъв да се осъществи между Луковит и Плевен. Под влияние на казано при разговорите му с бившите членове на комитета, Стоян Заимов отбелязва във „Васил Левски Дякона”: „За да се извърши покупката на оръжието, трябвало тъкмо три хиляди лири, а в комитетските каси имало всичко на всичко около петстотин лири турски. Решено било да се обере „царската хазна”, когато я пренасят от Търново за Русе, или пък от Ловеч за Търново, или пък от Орхание за София. Д. Общи нагласил планът за отниманието на Орханийската хазна, Левски – планът за Ловчянската и Търновската, а Узунов за Сливненската. Членовете на Ловчанския комитет се обявили против какъвто и да било обир на царската хазна, пред вид на това, че правителството, дирейки оберачите, ще напипа комитетите. Левски се съгласил с членовете на Ловчанския комитет, отменил планът и заповядал на Общи да не извършва обирът на Орханийската хазна”.

 

Сведенията, които Заимов е получил и събрал в един разказ, потвърждават впечатлението, че дейците на Ловчанския комитет не са били много наясно с Арабаконашкия обир. Били се обявили против какъвто и да било обир на царската хазна? Кой тогава е решил да се обере царската хазна на трите посочени места? Същата неяснота е налице и в сведенията по въпроса, съобщени от членовете на комитета в Ловеч на Параскев Стоянов или записани в личните спомени.

 

За статута на Ловчанския комитет през втората половина на 1872 г. Иван Унджиев пише: „В действителност след общото събрание в Букурещ Ловешкият комитет – това трябва да се подчертае – изгубва онова значение, което има по-рано. Централният комитет формално и фактически е в Букурещ, а комитетът в Ловеч остава един вид административно седалище на организацията, докато най-сетне Апостолът го провъзгласява за окръжен център.” Разбира се, това не пречи членовете на другите комитети да са продължили да търсят за съвет дейците от Ловеч, но последната дума е имал Васил Левски.

 

Анализирайки въпроса за вземането на решението за обира на турската хазна, Иван Унджиев погрешно разчита едно положение, заложено в устава на БРЦК. Поводът е казаното от Димитър Общи по време на разпита му на 12 декември. Задават му въпроса: „Комитетът имаше ли сведения за обира на хазната или това е било скроено само от хаджи Станя”. Общи отговаря: „Когато хаджи Станьо ми заповяда, аз не зная дали той е говорил с другите комитети, обаче два дни след обира на хазната всеки комитет знаеше, че хазната е нападната.”

 

Отбелязвайки това, Унджиев коментира: „В момента, когато в Тетевен се взема съдбоносното решение, Общи не знаел дали хаджи Станьо „е говорил или не с другите комитети”, т. е. дали е взел мнението на революционната организация. Сам Д. Общи не се интересува за това мнение, нито смята за нужно да вземе съгласието на водителя на организацията, който представлява централния комитет и комуто според устава принадлежи правото „да употреби със съгласието на частните комитети каквито начини и да намери за най-добри”, за да набави необходимите средства.

 

Подобно изискване е заложено в единствения чл. 1 на глава V „Средства за революцията” на устава на БРЦК. Но там става дума точно за обратното. Записано е: „Централният комитет ще се снабдява с пари: а) като прави заеми, дето и да намери, в името на българския народ; б) като приема събраните помощи от частните комитети; и в) като употреби, със съгласието на частните комитети, каквито начини и да намери за най-добри. Вижда се, че когато ЦК е имал нужда от пари, той е можел да ги получи от частните комитети или да си ги набави по някакъв начин, като в този случай той, Централният комитет, трябвало да иска съгласието на частните комитети.

 

Конкретният случай с обира на хазната се отнася към чл. 9 на глава IV, озаглавена „Длъжностите на правителството и на секи революционарен работник въобще”. Там се казва: „Секи частен комитет ще да се старае да приготовлява хора за бой, според чл. 1, гл. I, като полага особени грижи за събирание пари, които са потребни за поддържанието на комитетските нужди и преди, и подир захващанието на революцията.”

 

Това много добре е съзнавал председателят на Етрополският революционен комитет Тодор Пеев. В писмото си до Левски от 18 юли той повдига въпроса за оръжието. Според него „моралното разпространение на светата ни цел трябва да върви най-бърже, но и материалното, сиреч въоръжаването на народа не трябва да закъснява нито на минута”. Пеев посочва също, че „според съдържанието на устава всеки Ч. Б. Р. К. има задължението да се старае за да пропагандира между народа ни народното дело и да събира материални средства”.

 

При снабдяването с пари частните комитети не са били длъжни да искат съгласието на Централния комитет. Това даже си е било тяхно задължение и не са поставени никакви условия и ограничения при изпълнението на тази „длъжност”. Макар, че го отнася към сходния чл. 1 на гл. V на устава, но в същия дух е коментара по този повод, направен от Стоян Заимов в предисловието на първото издание на „Арабаконашкото събитие”: „Този параграф от устава на казания комитет [ЦБРК] даваше право на всеки частен революционен комитет да предприема обири, убийства, за да достави парични средства на привременното правителство.”

 

В случая спорът е излишен, защото сам Васил Левски е призовавал комитетските дейци да работят в тази насока, като се позовавал на чл. 1 на гл. V. Това е документирано от Минко Марковски в неговите „Спомени и очерки”.

 

Марковски отбелязва, че по време на учредителното събрание на Троянския местен частен революционен комитет, което се състояло на 9 срещу 10 октомври 1872 г., присъстващият Левски казал на желаещите да положат клетва в името на „привременното тайно българско правителство”: „За да можем да се сдобием по-скоро с парични средства за доставяне разни боеви потреби, ще трябва, съгласно чл. 1, глава V от устава, да дирим по разни честни и нечестни начини. На моя лична отговорност заповядвам: крадете и лъжете за народност! А оня, който под предлог за народното дело краде и лъже за свой частен интерес, ще бъде проклет от бога и пронизан от хладната кама.” Присъстващите слушали думите на Апостола с благоговение, коментира Марковски.

 

Затова Димитър Общи е казал, че след извършване на обира били своевременно уведомени останалите комитети. За да не помислят те, че става дума за действие, обслужващо „частен интерес”.

 

При разпитите на заловените никой не споменава да е имало някаква забрана за осъществяване на обира. Общи не е осъзнал, че го питат дали е искал разрешение от някого. Той се засегнал, защото е помислил, че го питат дали целта на обира не е била лично облагодетелстване на участниците в него. Работел е в изпълнение на заповедта на председателя на Тетевенския революционен комитет хаджи Станьо Врабевски, като събраните пари е трябвало да бъдат предадени направо на председателя на БРЦК Любен Каравелов, тъй като парите се искали „отсреща”. На участниците в обира се полага като награда част от придобитата сума.

 

Съдържанието на писмото до членовете на революционния комитет в Ловеч от 12 декември, показва, че преди да се осъществи обира Левски се е срещал с Димитър Общи  и Стоян Пандура. „Писах му и нарочно пратих Д[идьо] Поща[та] пак да му каже да дойде – четем в писмото – и да донесе сметка от работата си (отде какво е вземал и де е давал), пак не до[йде]. Отидох самичек най-после, защото и писма ми дойдоха от някои частни комитети, в които ми пишат за работи съвсем другояче показвани от Д. Общий. Повиках го с мен заедно да дойде да обиколим места­та, отдето се напада, а той каза, че ще дойде и на утрешният ден вече го не видях досега. Там му останаха и сметки, и разправия за всичко в затвора сега. Все тогава, като го не видях на другият ден, та да му кажех да не бастисват засега и поща­та, защото работата си, докато наредим, па то­гава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стояна Пандур (Войводата) да каже и на Д. Об[щи], но както за всичко и затова не е слушал.”

 

Левски се е видял с Общи, предложил му е да работят заедно, но изглежда той е отказал. Съмнително е написаното, че уж обещал, че ще дойде. По-вероятно е това да е добавено от автора на писмото. Има достатъчно сведения сочещи, че срещата на двамата е станала дни преди да се осъществи обира. „На другия ден” Общи вече е бил на път за Арабаконак.

 

Отиването на Левски в района на Димитър Общи, за да се срещне с него, трябва да е станало по време на сватбата на Тодор Пеев. Тя била в Тетевен на 17 септември, както е написал сам Пеев в спомените си. Той след Освобождението свидетелствал, че Левски присъствал на неговата сватба, преоблечен в селски дрехи. Бил представен като слуга на тетевенския учител Шишков, дори носел на ръце малкото му дете. В своята автобиография Божил Генчев е отбелязал, че когато се женел даскал Тодор Пеев, той, Божко, превел през Балкана до Етрополе Васил Левски и Димитър Общи. Те влезли в града, а Божко се върнал.

 

На 16 септември Левски изпраща писмо, в което обяснява за създаването на окръжен център в Голям извор. И „отидох самичък най-после” се отнася явно за този момент. Апостолът е отишъл в района на Общи не специално, за да се срещне с него, а по своя организационна работа. Която се съчетава и с присъствие на сватбата на Тодор Пеев, в изпълнение съвсем дословно на неговите пожелания „да свърши и някое народно дело”. Но не, както Пеев е предполагал – да одобри подготвения обир на хазната, а да издигне комитета в Голям извор, като център на комитетите в окръга. Въпреки, че Пеев е поискал комитетът в Етрополе да стане такъв център.

 

При обявяването на комитета в Голям извор за окръжен център, което вероятно е станало на 14 септември, Димитър Общи не е присъствал. Затова Левски, заминавайки, както се разбира от други сведения за Враца, му написал: „Бай Димитре! Трябваше да дойдеш, за да слушаш с ушите си за какво питам и хората какво ми отговарят. Но вече си болен и ако не можеш [да] до[йдеш], за нагоре додето ще ида, то да се знае дето си, та като се завърна в Бочукооглу, да бъдеш и ти там, та да се разправят работите ви, та да вършите както трябва занапред. Ас[лан]. Дер[вишооглу]. Кър[джалъ].”

 

Левски е трябвало да се завърне в Бочукооглу, т. е. в Етрополе, за сватбата на Пеев. На 16 септември Апостола е издал пълномощно на Мито Цветков от Враца – значи е бил там. Вечерта вече е бил в Орхание, а на другата сутрин Божил Генчев го е завел в Етрополе.

 

До този извод може да се стигне, като се прочетат показанията, дадени от Димитър Пеев пред правителствената комисия на 27 декември. Той не посочва времето, когато е станало това, но казва, че Левски го намерил в Голям извор (което е станало след като е обявил тамошния комитет за окръжен център) и поискал да го придружи до Враца. Дидьо се опитал да отклони предложението, като се оправдал, че имал работа на хармана, но комитетските хора му казали, че друг ще свърши неговата работа, а той ще замине заедно с Левски.

 

Във Враца се срещнали с трима души, единият бил Мито Цвятков. Стояли два дни, после се върнали в Орхание, като отседнали в хана на Гаврил Брънчев. Левски го нямало целия ден, прибрал се едва вечерта с трима души от Орханийския комитет. На другия ден били в Правец в Цвятковия хан, където „се събрали някакви хора и разговаряли за покупка на оръжие и водене на борба”. След като пребивавали в Осиковица, Тетевен и Ябланица, те отишли в Тутманици (днес квартал Беляновец на Джурово). Там се появил Тодор Пеев, той разказал за ходенето си в Македония. Направило се събрание, на което се говорело „да се събират пари, да се купи оръжие и да се готвим”.

 

Едва ли Димитър Пеев не е разбрал къде е бил Левски цял ден, когато са били отседнали в Орхание и какво точно се е говорело на събранията след това, но това е казал на следствената комисия. „По обира на хазната не зная нищо”, казва той, и по тоя начин си спестява въпроси от вида: след като си знаел за обира, защо не ни каза? Разбира се, и на казаното от Дидьо не може докрай да се вярва. Макар, че е станало три месеца и половина преди разпита му, възможно е той нещо да не е запомнил добре: все пак на доста места са били двамата и с доста хора са се срещнали, няколко събрания са били проведени.

                                                      

Налице са сметка и бележка на Левски, за които във „Васил Левски - документален летопис 1837-1873” е определено, че са съставени непосредствено след 16 септември. В тях се отбелязва: „На Д. Пеев – Пощата за дрехи и обувки – гр. 76,10. Във Враца с двама души и един кон за две денонощия – гр. 35; и ситни разноски – гр. 4… Особени бележки за чисти хора: Близо Охрида отсам – шест сахата Галешник”. След това е записано с шифър вероятно името на човека от Галичник, тъй като става дума за това село, намиращо се в Македония.

 

При наличието на тези данни, има основание да се приеме, че разказът на Дидьо Пеев се отнася за съвместната му обиколка с Левски през втората половина на месец септември 1872 г. Такова е мнението и на Любомир Дойчев. „Особените бележки” се отнасят до сведение, което е било дадено в Тутманици от Тодор Пеев, който разказал на Левски за посещението си в Македония. Вероятно на сватбата не е имало възможност да останат насаме и затова Левски го е потърсил след това. В Тутманици е направено събрание и при всички случаи главната тема е била обира на хазната. За същото се е разговаряло и в Цвятковия хан.

 

Можем само да гадаем, какво се е казало на двете събрания. Вероятно научил, че подготовката за обира е в ход, Левски се е срещнал с Димитър Общи, който е пребивавал през тези дни в Цвятковия хан, а на другия ден е заминал за Балкана. „Повиках го с мен” пише за това Левски в писмото си от 12 декември, считайки изглежда, че ако успее да убеди Общи да тръгне с него, обирът ще се провали. В Тутманици е разговарял и с Тодор Пеев по въпроса, но осъществяването на акцията е било вече в ход.

 

Разбрал е тогава ръководителят на революционните комитети в България, че тези в Тетевен, Етрополе, Правец и Орхание вече не му се подчиняват и затова е заминал да работи в Тракия. А на 7 януари сам признава пред членовете на турската правителствена комисия: „аз оставих тетевенската работа разнебитена”.

 

Димитър Страшимиров е уверен, че Ловчанският комитет е подкрепял обира в началото и пише: „Комитетските членове в Ловеч са били на страната на Общи за обира…” Затова Левски казал в Троян за извършения вече обир: „то (събитието) беше проектирано по-рано и беше неминуемо извършването му”. Възможно е той също да е бил съгласен. Но след няколкото обира и убийства, извършени от членовете на организацията през юли-август 1872 г., които поставят турските власти нащрек, той е счел, че временно трябва да се прекратят терористичните действия. Разбрал на сватбата на Тодор Пеев, че е взето конкретно решение да се извърши обира, той се е обявил против. Тодор Пеев обаче, според сведението на Заимов, имал последната дума.

 

Левски в писмото си от 12 декември 1872 г. до членовете на комитета в Ловеч е написал, че е бил на мнение „да не бастисват засега и пощата, защото работата си, докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастисва”. От тези редове се вижда, че по повод на обира Апостолът не използва обичайните си заплахи, позовавайки се на устава, както например, е постъпил при спора си с Анастас п. Хинов. Не споменава и за някакво решение на Централния комитет.

 

Той не е бил против обира, а е считал, че времето не било подходящо за това. В Троян казал, че трябвало да се чака да дойде по-удобен момент. Да се подготви въстанието и тогава да се види с какви хора ще се осъществи обира – това е успял Левски да представи като възражение. Тук той изпада обаче в явно противоречие, защото основната задача в подготовката на въстанието всъщност е била събирането на пари за оръжие.

 

Това е истинската причина, довела до идеята за обира. Той не е бил инцидентно хрумване на хаджи Станьо или на Димитър Общи, а логичен резултат от тактиката на Васил Левски, в чието изпълнение той се включил лично.

 

Организация и подготовка на обира

 

Най-пълни сведения по този въпрос се съдържат в протоколите от следствените разпити проведени в Орхание, Тетевен и София. Някои от сведенията са противоречиви, тъй като разпитваните са се опитвали да прикрият неудобните за тях подробности. На много места е налице „разнобой” в казаното от различните участници в събитията при описване на обстановката, участващите лица и техните действия. За да се добие все пак някаква представа как е протекло едно събитие, отделните сведения за него могат да се интерполират на база на сходните разкази и да се допълват с нещо конкретно, съобщено от този или онзи, което не влиза в противоречие с основния разказ.

 

В протокол № 1 на правителствената съдебно-следствена комисия, отнасящ се до резултатите от разпитите и присъдата на Димитър Общи, е записано: „той образувал една въоръжена група, състояща се от Стоян пандура от Тетевен и други 13 души”. Конкретни имена тук не са споменати. Стоян Заимов посочва имената (някои неправилно) на 14 души. Толкова се откриват и при проучване на протоколите от следствените разпити.

 

Като коректно относно броя на участниците в обира, може да се посочи казаното от Йото Генков от Черни Вит при разпита му на 16 декември: „… дойде Стоян и ме взе. Събрахме се единадесет души в колибата на Въльо Станчев. Станахме от там и отидохме на Правецкия баир. Там дойде Димитър Общи с още двама души. Всички ние, станали четиринадесет души, се дигнахме оттам и отидохме на мястото, дето нападнахме хазната.”

 

Лечо Ковача, Тодор Бръмбара, Найден Вълков също споменават, че в Черни Вит се събрали единадесет души и тръгнали към мястото на засадата. На баира близо до Правец, дошъл Димитър Общи с двама души и станали четиринадесет души. 14 души общо посочва и Божил Генчев.

 

Участниците в обира били определени от хаджи Станьо и Петко Милев. Повечето били от Тетевен и околните колиби, най-вече от Черни Вит, откъдето бил и Петко. Стоян Пандура при разпита на 14 декември съобщава: „Един ден хаджи Станьо, даскал Иван [Фурнаджиев] (?) и Петко Милев ме повикаха. Черновитският чорбаджия Петко Милев ми каза: „Аз говорих на [хората] от нашето село:  Въльо Станчев, Марин Станчев, Йото Генков, Цако Михайлов и Атанас Толев, иди и ги намери. Аз им дадох оръжие и облекло за предрешване. [Намери също] и Тодор Кръстев от Брязово, Марин Павлов и от селото [Тетевен] – Лечо ковача. Минавайки през Крушов дол, Дяковчанинът [Д. Общи] ще вземе още двама души. Ще се съберете всички и оттам ще отидете да нападнете хазната.”

 

От Крушов дол били Павел Лалов и Найден Вълков, тях ги взел пак Пандура. В последния момент от Правец към четата се присъединили още двама души: Вълко Цолов и Никола Цвятков. Марин Павлов бил от тетевенските колиби Гуруньово. 

 

Уточнени, имената на преките участници в обира са: Димитър Николов Общи от Дяково (Македония), Стоян Костов Пандура от Тетевен, Тодор Кръстев Бръмбара от махалата Брязово (Тетевенско), Лечо Николов Гайдарски (Ковача) от Тетевен, Йото Генков (Мечкаря) от колибите Черни Вит (Тетевенско), Павел Лалов от колибите Крушов дол (Тетевенско), Марин Павлов от колибите Гуруньово (Тетевенско), Марин Станчев от колибите Черни Вит (Тетевенско), Въльо Станчев от колибите Черни Вит (Тетевенско), Вълко Цолов Топалски от Правец (живее в Етрополските колиби), Найден Вълков от колибите Крушов дол (Тетевенско), Цако Генчев Михайлов от колибите Черни Вит (Тетевенско), Никола Цвятков от Правец, Атанас (Тако) Тулов от Гложене (Тетевенско). 

 

При първите разпити, като участник в групата извършила обира, се чува и името Кара Мустафа. То е съобщено на следствената комисия два пъти от Велчо Шунтов и един път от Вълко Цолов, при това все в „пакет” с още три имена. Двамата казват, че знаели само имената на Стоян пандура, Тодор, Кара Мустафа и Георги, имената на останалите не знаели. Тодор е Бръмбара, а Георги е Генков. Но името е погрешно посочено. Знаело се, че в обира е взел участие един от синовете на Генко Мечкаря, но не е бил Георги, а Йото Генков.

 

И трите разпита, на които се е споменало за Кара Мустафа, са от времето преди да бъде заловен Димитър Общи. Вероятно така са викали на него, защото той имал любима песен „Болен лежи Кара Мустафа” и често я тананикал.За да не издадат за кого точно става дума, на първите разпити са споменали този прякор. Александър Бурмов също счита, че „Кара Мустафа е сигурно прякор на някой от участниците в нападението”.

 

Освен дружината на преките участници, в подготовката на обира са участвали и дейци на революционните комитети: Васил Петров Бояджията, Марин Николов, Божил Генчев Божилов и Велчо Йотов Шунтов от Орхание; хаджи Станьо х. Станчев Врабевски, Петко Милев Страшника, братята хаджи Станьо и хаджи Станчо хаджи Иванови от Тетевен; Цвятко Вълчев от Правец.

 

Акцията е подробно обмислена, добре организирана и прецизно изпълнена.

 

Непосредствената подготовка на обира била осъществена от хаджи Станьо Врабевски, Петко Милев, Димитър Общи и Стоян Пандура. Това е констатирано и от Иван Унджиев, който пише: „Нападателите били организирани, както се вижда от техните показания, от П. Милев, който с особена енергия се заема за тая работа, и от хаджи Станьо. Стоян Пандурина е действал от тяхно име и е завел четата при Общи.” Сам Общи пред съда казва, че хаджи Станьо и Петко Милев определили участниците в обира, а Стоян Пандурът ги е събрал. В турския протокол-мазбата № 7 пък е отбелязано, че Димитър и Стоян били „устроителите на засадата”.

 

Според Пандура за всеки участник в нападението на колата, пренасяща парите, били осигурени дрехи за маскировка и оръжие. Петко Милев и синовете на покойния хаджи Иван, брат на хаджи Станьо – Станьо и Станчо, дали парите, поръчали ушиването на дрехите и осигурили оръжието. Участниците в обира ги получили лично от тях. Всъщност повечето четници носели свое оръжие, а които нямали, получили от Петко Милев и Станчо. Лечо Ковача казва, че чорбаджи Петко му дал червен чепкен, черни потури и фес, а от Станчо хаджи Иванов получил пушка. Само дрехите за Тодор Бръмбара му били занесени от самия Стоян. Той пък получил в Тетевен дрехи от Станчо, а в хана в Правец Димитър Общи му дал дълга пушка, пистолет и револвер. 

 

„Облеклото за предрешване”, което трябвало да накара пазачите на хазната да припознаят нападателите като турски войници било червен елек (чепкен), фес и йемени (вид чалми, изработвани в Йемен). Цако Генчев твърдял, че облеклото (обикновени дрехи), феса и йеменията, както и оръжието – пистолет и пушка, били негови. 

 

Най-колоритен от нападателите ще да е бил Димитър Общи. Според Пандура Велчо Шунтов донесъл на Общи от Орхание черкезки капишон (качулка) и фес, с твърде дълъг пискюл. Лечо ковача го споменава като „човека със зеления джамадан”. Вълко Цолов му дал военна нашивка за ръкав – купил я бил от Одрин. Димитър я поставил на ръката си, а от протоколите се разбира, че впоследствие тя била намерена от заптиетата, паднала на земята. Това засилило у тях първоначалното впечатление, че обирът е бил извършен от турски войници.

 

Двадесет дни преди събирането на дружината хаджи Станьо и Петко Милев уведомили поотделно всеки, че е определен да участва в операцията. Димитър Общи, Стоян Пандура и Лечо Ковача били членове на комитетите в Тетевен, а Вълко Цолов – на комитета в Правец. Останалите изглежда са били зависими в някаква степен от двамата чорбаджии, които са ги определили. Някои нямали желание да вземат участие в акцията. Иван Фурнаджиев споменава, че му казвали: „Не карайте нас! Ако сте мъже, идете, вземете парите!” Той не знаел за обира, но препоръчал на оплакалите му се, да се откажат от участие в него. Сам не поел някаква инициатива в тази посока, заявявайки: „Аз не се меся.”

 

Според Стоян Заимов Петко Милев, съобщавайки на определените да участват в обира, внушително добавял: „Ако някой от вас се уплаши и попречи на работата, трябва да знае, че аз сам ще му откъсна главата… За награда всекиму ще дам по хилядо гроша.” Заставянето насила да участват в обира, може да обясни донякъде, защо така охотно заловените са разказали за него и комитетските дела: било е вид отмъщение, задето са ги забъркали насила в голямата неприятност.

 

Тъй като щяла да се обира хазната, тръгваща от Орхание, а и мястото на нападението ѝ било по-познато на живеещите там, организаторите на обира счели за необходимо да си осигурят помощта на някои от членовете на тамошния комитет. Месец и половина преди да бъде разпитан на 28 октомври, както определя приблизително времето председателят на Орханийския революционен комитет Васил Петров, Димитър Общи се срещнал с него, с куриера на комитета Велчо Шунтов и с члена на комитета и ковчежник (касиер) на околийското управление в Орхание (Орханийската хазна) Марин Николов. Приказвали за нападението на хазната.

 

Срещата станала в Челопеченския манастир. Мястото е било избрано изглежда с възможността Димитър Общи да се запознае с обстановката, където ще се извърши обира - пътят от Орхание до манастира минава през Арабаконашкия проход. Стоян Заимов споменава, че Общи действително отделил време, за да разгледа Арабаконашката клисура и сочи, че то станало на 15 септември с Божко Генчев. Срещата обаче, вероятно е станала на 8 септември, когато е празника на манастира Рождество Богородично. Тогава обикалянето по тези места на група от хора не предизвиква съмнение, тъй като на църковния празник по пътя е доста оживено.

 

Общи разговарял с Марин на четири очи. Казал му: „Съобщи ни деня, когато хазната ще потегли! Ако не съобщиш, ще те убием!”. И обещал възнаграждение от 100 лири, ако свърши исканата от него работа. Това го твърди Марин, а според Васил ставало дума за 5000 гроша, т. е. за около 50 лири. Велчо Шунтов пред съда признава, че му обещали, ако обирът на хазната завърши успешно, да дадат и на него дял от парите.

 

 

11. Марин Николов (вляво) и Васил Петров

 

Сигналите за началото на акцията подал Васил Петров. Той е осъществявал връзката между касиера Марин Николов и организаторите на обира. Бил е член на градския съвет в Орхание и това изглежда му е давало възможност да контактува с Марин, без да събужда подозрение. Освен това често ходел в Тетевен, тъй като там била родната му къща. Това той използвал, за да влиза във връзка с тамошния комитет, без това да прави впечатление.

 

Пак по време на разпита, проведен на 28 октомври, Петров съобщава, че дванадесет дни преди обира, отишъл в Тетевен. В къщата на Дочо Мръвков се срещнал с Димитър Общи, който го запитал събират ли държавни пари в Орхание и събраха ли се вече. „Притискат тук и там хората за пари”, отговорил Васил. Това той казал пред Мазхар паша, когато го разпитват. С оглед по-нататъшните му действия, обаче, би следвало да предположим, че Васил вече е научил от Марин, че са поискали от Тетевен да изпратят в Орхание поредната вноска от събраните данъци, съставляваща 50 000 гроша. И срещата му в Тетевен с Общи е била да предаде това важно съобщение.

 

Към такъв извод води и казаното от Димитър на разпита от 11 декември: „Останахме трима: аз, хаджи Станьо и Петко Милев… По онова време на властта беше дошла заповед: „Изпратете в тридневен срок петдесет хиляди гроша!”… После срещнах Стоян Пандура, съобщих му положението около хазната и му казах: „Хайде, приготви хората си!”

 

Според Пандура за положението го осведомил Петко Милев. Казал му, че получил известие от Васил бояджията, че хазната от Орхание ще потегли след една седмица. Да се приготвят и тръгнат през нощта, като другарите му трябвало да останат на баира над Правец, а той да слезе в Цвятковия хан, където ще го чака Димитър. (Тук има различие с казаното от Общи, че се били уговорили той да ги чака на Правешкия баир.) От Орхание щял да дойде човек, който да ги заведе до мястото, където ще нападнат хазната и от Правец към четата щели да се присъединят още хора.

 

Петров останал още няколко дена в Тетевен и разбрал (така казва пред съда), че мухтарят Павел Кабакчиев, придружен от едно заптие, ще пренесат парите в Орхание. Тръгнал с двамата, но пеш. Не е ясно дали Васил се е движил самостоятелно или е придружавал хазната като човек от Орханийския съвет. Това било в петък - 15 септември, седмица преди да бъде извършен обира.

 

Когато стигнали до Правец, Васил се оправдал, че бил изморен от ходенето и не продължил до Орхание, където мухтарят и заптието предали на другия ден, парите. Петров останал да преспи в ханчето на Цвятко Вълчев и му съобщил, че до седмица хазната от Орхание ще тръгне за София. Цвятко от своя страна изпратил Никола Цвятков да извести на Стоян Пандура, че трябва да дойде с дружината си, защото хазната ще потегли. Това е третата разнопосочна информация от кого Пандура е получил известие, че трябва да приготви дружината си.

 

На другия ден сутринта Стоян дошъл в Правец, заварил Васил и му заръчал, като се прибере в Орхание, да каже на Велчо да дойде в хана в неделя. Васил тръгнал с кобилата на ханджията Цвятко. Като пристигнал в Орхание, намерил Велчо, предал му кобилата и му казал да я върне обратно в Цвятковия хан, където в неделя ще го чака Стоян Пандура. Срещнал се и с Марин Николов и му предал много здраве от Димитър, който искал Марин да му съобщи кога ще потегли хазната за София. Казаното означава, че Марин действително в Тетевен се е видял с Общи и лично му е съобщил за искането да бъде изпратена паричната вноска в Орхание.

 

В неделя, 17 септември, Велчо с кобилата пристигнал в Правец. Пандура му съобщил, че парите от Тетевен вече пътували към Орхание (всъщност те вече били там). Затова той с четата щели да излязат на Каменна стръга, а Велчо в сряда трябвало да им донесе там хляб. Пари щял да му даде Васил Петров.

 

Шунтов не познавал добре мястото, където четата щяла да го чака. Затова казал на Пандура, че ако не успее да донесе сам хляба, ще намери един свой другар. Стоян се съгласил и обещал и на него да даде дял от парите. Като се прибрал в Орхание, Велчо убедил приятеля си от детинство Божил Генчев също да участва в акцията за занасяне на хляб на четата. Той имал кошара в местността Каменна стръга, познавал добре местата и можел да заведе четата до предвиденото място на засадата в прохода.

 

Във вторник, 19 септември, Васил дал 6 гроша на Велчо да купи хляб за четата и да го занесе на Балкана. Срещнал се с ковчежника Марин и отново го питал, кога точно ще тръгне хазната, че момчетата чакат в Балкана и са нетърпеливи. Марин му казал: „Най-вероятно в петък, ако не стане нещо непредвидено.”

 

 

12. Съвременна карта на Тетевенската и Етрополската планина

 

Стоян събрал Лечо от Тетевен, Павел Лалов и Найден Вълков от Крушов дол и пристигнали в Черни Вит. Там в дома на Въльо Станчев дошли и останалите колибари - станали единадесет души. Облекли се в атрибутите на турски запасняци и се въоръжили. Потеглили през нощта, минали река Малък Искър и се изнесли в Балкана на баира над Правец.

 

Димитър Общи, който вече пребивавал в Чепилския хан на Цвятко Вълчев, се уговорил със Стоян да ги чака на баира между Етрополе и Правец. Вечерта излязъл и заминал за въпросното място. Стоян и хората му обаче, объркали пътя и понеже не могли да стигнат до сутринта на уреченото място, останали на един от баирите при Лопатинската планина. Като не дошли другите участници, Общи се върнал пак в хана в Правец.

 

Пандура, като не можал да направи срещата с Димитър Общи на уреченото място, слязъл също в Правец. Видял се с Димитър и останали в хана през деня. Вечерта двамата се присъединили към дружината заедно с Вълко Цолов и Никола Цвятков, които дошли от Правец с тях. Събрани всичките, потеглили към Арабаконашката клисура и стигнали до Каменна стръга, като Вълко показвал пътя. Израсъл по тези места, овчар по занятие, той познавал добре местността.

 

Съгласно предварителната договорка Божил и Велчо трябвало да занесат хляб през нощта във вторник срещу сряда (19 срещу 20 септември). Двамата ятаци тръгнали след залез слънце. Носели цедилка (вълнена торба) с 12 хляба, купени от две фурни, и 300 грама ракия. От една бахча Велчо наскубал 10-ина глави лук. Когато излезли над Орхание, в местността Зелин, близо до мястото, където се сливат реките Червена киселица и Ечемишка срещнали двамата братя Стамен и Мино Ташеви. Те ги заразпитвали, къде така по това време, имайки предвид, че вече се стъмвало. Обяснили им, че отиват на кошарата на Божил, която била нагоре по същия път. На учудването на Ташеви, че носят много хляб, Божил отговорил, че бил необходим поне за една седмица. 

 

Вървейки нагоре, Велчо и Божил стигнали до връх Рудината и местността Каменна стръга - уговореното място, където трябвало да ги чакат обирачите на хазната (рудина, означава оголенa планинска поляна, пасбище). Тъй като било тъмно и не се виждал никой, Божил почукал с тъпото на ножа по брадвичката, която носел. Тогава на стотина крачки от тях се обадил човек. Срещнали се с четата и Божил превел членовете ѝ по билото покрай седловините Равно буче и върха Елак до върха Висок. При придвижването на групата се пазели да не говорят и да издават шум. За да не се опият хората му и не свършат добра работа, Общи не им дал ракията, а я излял.

 

Велчо останал на баира да чака Божил, който по една долчинка завел четата долу, където трябвало да се организира засадата – местността Пантата и шосето за София. На връщане поръчали на Божил утре пак да им занесат хляб и Велчо да провери за това, което му било заръчано. Като се срещнали пак с Велчо, той обяснил, че му било заръчано да провери кога ковчежникът на Орханийската хазна Марин Николов ще приготви парите, как и кога ще ги изпрати за София.

 

В сряда Божил и Велчо пак след залез слънце тръгнали да носят хляб и ракия. Велчо бил взел и сирене. Когато стигнали до местността Обинек, станало съвсем тъмно и те останали да спят там. На сутринта продължили, но не стигнали до мястото, където била дружината, тъй като на четвърт час разстояние от там, преди Висок, в местността Радивой Вълко Цолов бил на пост и той взел храната. Попитал кога ще тръгне колата с царската хазна, но още не се знаело. Велчо се върнал в Орхание, а Божил отишъл на кошарата си при Рудината да сече шума за овцете през зимата.

 

 

13. Карта на района от Ботевград до Арабаконашки (Ботевградски) проход. Нападението на пощенската кола с хазната е станало в местността Пантата.

 

В петък (22 септември) сутринта Васил Петров отишъл в хана на Гаврил Брънчев, който бил преди негов. Там с Велчо Шунтов изчакали да дойде Марин Николов. Той, след като запечатал с червен восък торбите с парите и ги изпратил с биволската кола дошъл в кафенето, уж да изпие едно кафе. Влизайки, дал знак с глава по посока на Балкана, че хазната е тръгнала. Васил от своя страна казал на Велчо: „Хайде, върви бърже и съобщи на хайдутите, че хазната ще тръгне.” Велчо тръгнал, но не можал да намери хайдутите, тъй като те не били на мястото, където стояли два дена, а отишли да направят засадата на пътя. Затова се върнал в къщи.  

 

Васил, като се срещнал по-късно в кръчмата на Атанас търговеца пак с Марин, го попитал колко пари е изпратил с хазната. „Малко са, около 125 000 гроша” – бил отговора.

 

Нападението на колата с хазната

 

На 22 септември хазната, натоварена на биволска кола и придружавана от трима души заптиета, от които двама били на коне и един пеши, тръгнала от Орхание за София. От разнопосочните сведения не става ясно дали третото заптие е бил колар, или е имало отделно такъв.

 

Димитър Общи изпратил Вълко пак за хляб и евентуално да получи известие дали е тръгнала вече колата с хазната. Почакали известно време, обаче Вълко не дошъл. Като видял, че не се връща, Общи казал на Тодор и Лечо да се покатерят на една скала, за да видят не идва ли хазната.

 

Към шест часà турско време (12 часà) Тодор дошъл и казал, че идва биволска кола и двама конници, но не бил сигурен дали е хазната. Общи решил, че е тя, дигнали се, слезли на пътя и заели места за засада. Димитър дал указание: „Да не стреляте по стражарите, стреляйте само в случай на съпротива върху добичетата им.” Заптиетата нямало да се противопоставят и ще избягат.

 

Той поставил три засади по пътя. Когато се появила колата, пръв според Общи стрелял Тодор Бръмбара, който бил в първата засада. Други споменават като стреляли първи имената на Стоян, Тодор и Димитър. Лечо Ковача също споменава, че най-накрая и той гръмнал. Конете на заптиетата били убити, единият стражар също гръмнал.

 

Информацията за нападението се представя различно от отделните участници, вероятно защото те не са били на едни и същи позиции. Докато едни споменават за трима-четирима стреляли, Марин Павлов, който е бил по-назад, заявява: „Преди още аз да се приближа до мястото на засадата, оттам гръмнаха 5-10 пушки. Лъжат, че не знаели кой бил гърмял. Всички гърмяха, а някои – по два, по три пъти.”

 

Стражарите избягали, оставяйки колата с хазната. Димитър изскочил веднага от засадата, отишъл и разпрегнал добичетата от хомота. Останалите също излезли и отишли при колата, взели торбите с парите и ги отнесли в храсталака. Разрязали ги с нож и започнали да прехвърлят монетите в чантите и торбите, които носели.  Общи, не е знаел колко пари се превозвали с колата. Казал на участниците в обира всеки да вземе и отнесе пари, колкото можел да носи. После в Тетевен той щял „да ги раздели”, т. е. да събере отново парите и им даде като награда някаква сума. „Но количеството пари се знае – казал ръководителят на нападателите. – Аз ще го науча от касиера. Да не разходите от тях нито една пара, че после ще отговаряте.”

 

 

14. Мястото, където е било извършено нападението на хазната

 

Торбите били много тежки, тъй като парите в тях били дребни на стойност – металици по 10 пари и бели меджидии ирмиличета по 20 пари. Затова били много на брой. Имало само една торбичка с 50 златни лири, която Стоян Пандура успял да скрие от другите. Общата стойност на парите, както е съобщено в телеграмите на Мазхар паша още в деня на обира, били „един товар и 25 000 гроша”, т. е. 125 000 гроша. 

 

Скоро след като тръгнали нагоре, Общи заровил две торби с по 1000 гроша металици, понеже не можел да ги носи. Слезли в един дол да поотпочинат край водата, след които се изкачили на Равненския балкан. Всички се отправили към колибата на Вълко Цолов, която била в махала Горунака, близо до Етрополе. Там се нахранили с качамак. Димитър Общи сложил на кръст два ножа и заклел участниците в делото да не изказват нищо и да не вземат грош от торбите.

 

Общи отделил чантите на Стоян, Лечо, Вълко и Никола. Останалите девет души, всеки с торба пари, получили наставления да се завърнат по домовете си. Те трябвало да заровят парите покрай колибите си и в случай, че властта тръгне да ги търси, да ги предадат на Петко Милев. Той щял да им даде дял. Заедно с колибарите тръгнали Стоян и Лечо. Вълко Цолов ги превел по рекичката Милена и след като преминали Искър, те продължили нататък сами, а Вълко се върнал. Отишли пак в колибата на Въльо Станчев в Черни Вит. Там се преоблекли в своите дрехи и оставили оръжието си, след което се отправили към домовете си. 

 

Парите взети от Стоян, Лечо, Вълко и Никола натоварили на коня на Цоло, бащата на Вълко. Димитър Общи, Вълко и Никола ги откарали в Правец: били в две чанти, една конска торба и една торба от селски плат. Занесли ги в хана на Цвятко Вълчев, където Общи отседнал.

 

Още като взел торбата с парите от Лечо, Общи му дал като възнаграждение малка торбичка с двадесетачета. Известна част от парите, които носел, дал в Правец в заем на някои комитетски хора: 1200 гроша - на Цвятко, от които 200 да плати на Цоло, за коня; по 500 гроша - на Вълко и Никола. И тримата обещали до няколко месеца да ги върнат в комитетската каса.

 

Два дена Общи престоял в Правешкия хан, а на третия той натоварил парите на неговия кон и на коня на Цвятко и заедно с него отишли в Осиковица в къщата на Иван Ветьов, която била комитетска къща. При чорбаджиите Нешо и Иван Цолови обменил 17 000 гроша бели меджидиета и металици за златни лири, които взел у себе си. Продължавайки за Тетевен сам с останалите пари, натоварени на добичето, Общи се установил първо в хана на хаджи Иванови. Понеже му поискали, дал назаем по 1000 гроша на братята Станчо и Станьо да си купят вино – после щели да ги върнат в комитетската каса. След това се преместил в къщата на Дочо Мръвков. И на него също дал 1000 гроша.

 

Когато „шумът поутихнал”, Общи отишъл в къщата на Петко Милев. Повикали Лечо Ковача и му поръчали да съобщи на участвалите в обира от Черни Вит да донесат и предадат парите. На другия ден през нощта Въльо Станчев, Йото Генков, Марин Станчев и Цако Генчев донесли всичките пари. Били 600 бели меджидиета (монети от по 20 гроша) и седем кесии по 1000 гроша. Димитър дал на първите двама като награда по 1500 гроша, а на останалите двама – по 2500 гроша.

 

Лечо казал и на Тодор Бъмбара да занесе своите пари, но той не се явил при Общи, нито пък дал парите на друг да ги занесе.

 

Марин Станчев обяснява, че когато броили парите, неговите излезли повече от парите на всеки друг. Затова му дали две торбички и на другаря му (Цако) също дали две. Общи дал и на Лечо още „двадесетачета” в една кърпа. Останалите пари сложил в една торба. Когато питат Цако за парите, той казва, че донесените от него били 5 торбички от по 1000 гроша и 130 бели меджидиета. Получил 2 торбички от по 1000 гроша и 22 бели меджидиета. Чорбаджията Петко Милев обаче, казал преди това, че му дал 25 меджидиета, а не 22. Не бил погледнал, оправдава се Цако пред следствието. Малко преди това той е разпитван по-подробно и тогава е казал, че получил 2380 гроша. Тъй като го довели заедно с парите, когато ги преброили, се оказали 2300 гроша. С такава „точност” са немалко от сведенията, които разпитваните са давали на следствените комисии.

 

Въльо Станчев занесъл 5500 гроша, получил една кесия от 1000 гроша и 25 бели меджидиета. Йото Генков предал една торба от 3000 гроша и 90 меджидиета, дали му торбичка с 1000 гроша и 25 меджидиета. Марин Станчев не бил броил парите предварително – отнесъл толкова, колкото може да носи. Предал парите на Димитър и Стоян, дали му две торбички от по хиляда гроша и 22 меджидиета. Атанас Тулов не знае колко пари е взел, не ги броил. Дали му 80 бели меджидиета.

 

Два часа преди да се съмне, дошъл даскал Иван Фурнаджиев и казал на Димитър, че трябва да се махне веднага. В селото пристигнал пашата,Тетевен щял да бъде претърсен и можело да го заловят. Това трябва да е станало на 23 октомври вечерта – тогава Мазхар паша е пристигнал в Тетевен. Когато Димитър тръгнал, Петко Милев му казал да не оставя на главата му парите, иначе щял да ги занесе в управлението. Тъй като Общи не ги взел, Петко сложил парите в една кутия и ги занесъл на Лечо. На разпита в Тетевен Лечо преди разпита на Петко Милев казва, че той му донесъл пари в една голяма кутия и му казал да ги скрие. Пред правителствената комисия обаче, споменава, че парите му били донесени в един вързоп от Стоян пандура. Парите, които били намерени в Лечовата градина в кутия, закована на три места с пирони, били 16 000 гроша.

 

Димитър Общи не го споменава, но петнадесет дена след обира, той и Стоян Пандура отишли при Павел Лалов и Найден Вълков от Крушов дол и им взели парите, като им оставили 2000 гроша награда. Взетите пари били бели меджидиета на стойност 25 000 гроша. Занесли ги в хана на ханджията Станчо. Димитър останал там, заедно с парите.

 

Според Найден Вълков Пандура дошъл осем дена след обира, преброили парите – оказали се 7000 гроша. На него дал 1710 гроша (?), а останалите ги взел. Павел Лалов казал, че бил взел торбичка с 350 бели меджидиета и една торбичка с хиляда гроша. Десет дни след обира дошли Димитър и Стоян, взели тристата бели меджидиета, а торбичката с 1000 гроша и останалите петдесет бели меджидиета му ги оставили.

 

Когато хората от Черни Вит донесли парите в къщата на Петко Милев, Димитър повикал и Стоян и му дал като награда една торбичка металици и няколко бели меджидиета. Общи бил разбрал за жълтиците. „Научих от касиера, че в хазната имало и злато”, казал на Стоян, но той не ги дал. Пандура скрил и металиците там, където бил заровил жълтиците. После дошъл мютесарифа. Като се предал, посочил мястото, където скрил парите, а после ги извадил и ги предал.

 

По някое време Общи е дал на Милка хаджи Иванова четири кесии, за да ги скрие. От страх братята ги изпратили на попадията. Когато Общи се криел в къщата на попадията, той извикал Анастас п. Хинов от Плевен и му дал кесиите с парите, общо 4000 гроша, да купи за комитета четири коня с принадлежностите им. Анастас взел парите и ги скрил при зет си Пано Рогозаров: две хиляди – в градината под един камък; другите две хиляди в зида на мазето. 

 

35 лири Общи дал и на Тодор Пеев, когато заминавал за Влашко, да ги даде на Каравелов за издръжка на издавания от него вестник. При залавянето на Димитър у него намерили 50 000 гроша.  

Използвана литература 

Въведение: 1. Стоян Заимов. Миналото (Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година). С., 1983, с. 15, 127, 628, 632, 719; 2. Крумка Шарова. БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873 г. С., 2007, с. 96-97.

Причини за обира: 1. Ст. Заимов. Миналото…, с. 14-15, 138, 172, 629; 2. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. 378, 635; 3. Васил Левски. Народе???? (писма, личен бележник). С., 2002, с. 56, 188, 191, 247, 230, 231, 232-236, 242- 244, 253, 255, 257-259, 262, 349; 4. Стоян Заимов, Васил Левски Дяконът, второ издание, С., 1897, с. 155-156; 5. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви) (ВЛНСТС).  С., 1952, с. 38, 78, 135-136, 192, 200; 6. Кр. Шарова. БРЦК…, с. 48-49, 206; 7. Българско националнореволюционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2 1872-1874 (БНРДЧД). С., 1992, с. 282-283.

Вземане на решение за нападение на турската хазна: 1. ВЛНСТС. С., 1952, с. 111, 119, 120, 132, 136, 235; 2. Иван Драсов в българското национално революционно движение (1871-1877 г.). Документален сборник. (Архивите говорят №  44). В., 2007, с. 148; 3. Мария Милтенова. Обирът на Орханийската хазна (1872). Диарбекирски заточеници от Орхание и Орханийско. С., 2001, с. 15, 55, 70; 4. Ст. Заимов. Миналото…, с. 55, 653; 5. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 361-362, 382, 555.

Обирът е самостоятелно дело на комитетите в Тетевен, Орхание, Етрополе и Правец: 1. Параскев Стоянов. Материали за историята на град Ловеч (в сайта „Сите българи заедно”), подраздели „Марин Поплуканов” и „Димитър Пъшков”; 2. Данаил Кацев-Бурски. Истината по предаването на Дякон Игнатий Васил Левски. 1926 (в сайта „Сите българи заедно”); 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 15, 50, 55, 82; 4. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 362, 368, 373, 376, 379, 382, 555, 562, 637; 5. Април 1876 – Спомени. С., 1987, с. 96 (спомени на Н. Дринов); 6. В. Левски. Народе…, с. 188, 201, 264, 265, 274, 296-297, 354; 7. Иван Унджиев. Васил Левски (биография). С., 1980, с. 262; 8. Любомир Дойчев. По пътеките на Апостола. С., 1971, с. 202-203; 9. Дочо Леков. Тодор Пеев. С., 1978, с. 65; 10. ВЛНСТС, с. 47, 51, 108, 111, 117, 118, 120, 124, 125, 131, 196, 236; 11. Кр. Шарова. БРЦК…, с. 59; 12. Ст. Заимов. Миналото…, с. 145-146, 181; 13. Иван Драсов в българското…, с. 265; 14. П. Стоянов. Материали за…, (Пъшков); 15. Мерсия Макдермот. Апостолът на свободата. С., 1977, с. 355.

Отношението на Васил Левски към обира и организаторите му: 1. Кр. Шарова. БРЦК…, с. 47, 49; 2. Ст. Заимов. Миналото…, с. 138-139, 629; 3. Минко Ив. Марковски. Спомени и очерки из българските революционни движения 1868-1878. С., 1976, с. 110, 112; 4. В. Левски. Народе…, с. 237-238, 270, 271, 272-279, 280-281, 315-316; 5. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 143-144, 259, 280, 362, 565; 6. Ст. Заимов. Васил Левски…, с. 155-156; 7. Ив. Унджиев, Васил Левски…, с. 276, 277; 8. ВЛНСТС, с. 46, 114, 170-171, 196; 9. Д. Леков. Тодор Пеев…, с. 64; 10. М. Милтенова. Обирът…, с. 35, 71, 72; 11. Любомир Дойчев. Сподвижници на Апостола. С., 1981, с. 81; 12. Кирила Възвъзова - Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева. Васил Левски - документален летопис 1837-1873. С., 1987, с. 154.

Организация и подготовка на обира: 1. ВЛНСТС, с. 19-20, 22, 25-26, 30, 32, 33-34, 37-39, 43-45, 52, 53, 61, 85, 96, 97-98, 111-112, 129, 132, 137, 139, 140, 141, 148, 212-215, 235, 239-240, 251, 417 бел. към с. 27, 418, бел. към с. 38 и 40, 430 бел. към с. 137 и 139; 2. Ст. Заимов. Миналото…, с. 104, 148, 153, 154, 183; 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 37-39, 50; 4. Ив. Унджиев, Васил Левски…, с. 276.

Нападението на колата с хазната: 1. ВЛНСТС, с. 4, 30, 40-55, 43, 46, 48, 51, 57-58, 59-68, 72-73, 85, 86-88, 98, 112-113, 114, 126, 129-130, 134, 137-142, 229, 235, 241-242; 2. М. Милтенова. Обирът…, с. 55, 252.

[К.ГЕРБОВ]

 

Част втора

Издирване на извършителите на обира

Предателство води до залавянето на двамата ятаци

Разкриване и залавяне на участниците в обира, помагачите им и членовете на революционните комитети

Божил Генчев и Велчо Шунтов

Стоян Пандура

Тодор Бръмбара

Лечо Ковача

Станчо и Станьо хаджи Иванови

Петко Милев и хаджи Станьо Врабевски

Иван Фурнаджиев

Милка хаджи Иванова и разкриването на архива на комитета в Тетевен

Залавянето на Димитър Общи

Разкриване на архива на комитета в Орхание

Идеята „да се издава мнозинство”

Разпити в София

Любен Каравелов призовава за вдигане на въстание

Нарочната правителствена съдебно-следствена комисия

Последиците

Използвана литература

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

 

Издирване на извършителите на обира    

 

Софийският мютесариф (окръжният управител) Ахмед Мазхар паша получил съобщението за обира още в деня на нападението. Първите му действия били да уведоми веднага управителите (каймакамите) както на съседните на Орхание околии, така и на ония места, през които нападателите на хазната можели да се измъкнат в чужбина, минавайки през границата. Още на 22 септември били изпратени телеграми с известието, че него ден разбойници са нападнали изпратената от Орхание на път за София хазна и са задигнали 125 000 гроша. Дадени са указания да бъдат сформирани команди с достатъчен брой заптиета, жандармерия, запасни войници и селски пазачи. Те трябвало да огледат и завардят съмнителните места и „непременно” да открият нападателите на хазната и задигнатите пари. „Да превърнете и нощта в ден”, „да се направи всичко възможно”, за да се постигне тази цел, изисквал пашата.

 

Телеграми с подобно съдържание били изпратени до Враца, Берковица, Пирот, Враня, Кюстендил (и чрез него до Крива Паланка), Дупница, Джумая (Благоевград), Самоков, Ихтиман (тази телеграма била до мюдюра), Ловеч, Плевен, Никопол, Оряхово и Пазарджик. Изпратена е телеграма и до окръжното управление в Скопие, а от София в Орхание в помощ на издирването заминали полицаи и агенти.

 

 

15. Ахмед Мазхар паша, софийски окръжен управител (мютесариф)

 

Мазхар паша, който встъпил в длъжност като софийски мютесариф на 5 юли 1872 г. (съобщено във в. Дунав, бр. 693 от 16 юли 1872 г.), бил честолюбиво засегнат, че още в началото на своята дейност в неговия окръг се случили няколко произшествия, които останали неразкрити. По този повод веднага, след като научил за обира, той изпратил специална телеграма до Орханийския околийски управител, в която се казвало: „Станаха четири произшествия по време на вашето управление. Следва да си отваряте очите. Тия обирачи ги искам на всяка цена от вас и от Орханийския [околийски] съвет. Всички произшествия стават в Орхание... Отговорността пада всецяло върху Орханийския съвет. Пред зданието на управлението бива убит човек, а убиецът не може да се открие!”

 

В телеграмата определено се визират току що извършения обир при Арабаконак и убийството на дякон Паисий в Орхание на 21 юли. Вероятно става дума и за първия опит за покушение върху Паисий при Голям извор от началото на юли, а може би и за нападението в дома на чорбаджията Николчо Арнаудов в Етрополе, макар че то било осъществено през месец март.

 

Няма конкретни сведения, но фактът, че нападателите на хазната са били облечени като турски войници, показва, че те са разчитали обирът в Арабаконак да бъде отнесен към честите такива актове, произтичащи в българските земи на Турция по това време. На практика така и станало в началото.

 

Веднага след обира турските власти гадаели кои може да са го извършили. Първите предположения били, че нападателите на хазната може да са албанци ратаи, които предвид наближаването на Димитровден се завръщали от крайбрежието в родните си места. Само няколко часа след това, вероятно на основа на съобщеното от пазачите на хазната, се появила нова версия: разбойниците вероятно са уволнени от службата турски войници. 

 

Коларят на биволската кола, возеща пощата, дал показания, че нападателите били 16 души войници, всички от пехотата. На главата си носели йемени, били обути с колчаклии потури от чер или бозав груб вълнен плат и въоръжени с дълги пушки, всички били с мустаци. На ръкава на един имало подофицерска нашивка, която потвърждавала, че нападателите са войници. По-късно тя била намерена, а по време на следствието се разбира, че била на Димитър Общи. Между обирачите нямало такива с бради - всички били бръснати. Те натоварили задигнатите пари на четири коня и отпътували навътре в Балкана.

 

На база на тези сведения било направено предположението, че става дума за войници, уволнени поради привършване на службата. Такива били заминали за родните си места в Пазарджик, Стара Загора, Казанлък и Димотика. След това уточняване, за което софийският мютесариф бил известен още в деня на обира, той изпратил отново телеграми с новите данни до околийските управители, известил и пловдивският си колега и го помолил за съдействие като изпрати агенти по съмнителните места.

 

Мазхар паша се заел сериозно с разкриване на обирачите на хазната. На 25 септември той пристигнал на място в Орхание. Под негово ръководство били организирани потери, които претърсили околните местности. В потерите били включени и овчари-колибари, някои от които били взели участие в обира. „Ще ги хванем, кога си хване лисицата опашката, или кога видим ланския сняг”, подмятали те подигравателно на турците.

 

Станьо Врабевски също бил включен в потеря. Иван Фурнаджиев разказва, че докато стоял с него на една пейка пред един дюкян, дошъл мюдюрина Махмуд ага и рекъл на Станьо: „Ограбена е хазната, приготви си коня да идем да търсим нападателите!” После минавайки пак оттам, чорбаджията казал на подбив: „Аз ще заловя разбойниците и ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!”

 

Предрешени агенти жени и мъже засновали из Орханийско и Етрополско, слухтели и подслушвали дали няма да подучуят нещо съмнително, което да е направило впечатление на населението. По заповед на мютесарифа, докато той се намирал в Орхание, там били изпратени софийският окръжен следовател Хюсеин ефенди и членът на софийския окръжен съд Хафуз Саадулах Сърръ. Въпреки положените усилия турските власти не попаднали на никакви други следи и на 1 октомври пашата се върнал в София.

 

На 3 октомври мютесарифът телеграфирал ядосано на околийския управител (каймакамина) на Орхание в отговор на някакво негово запитване: „Обирът тежи върху града Етрополе. В случай, че не се намерят и открият нападателите на хазната, това петно ще остане за винаги да тежи върху жителите му като белег за тяхната виновност. Тъй като, според получените положителни данни, задигнатите суми ще трябва да бъдат събрани от населението на гр. Етрополе, кажете им категорично – да правят що правят, но да се открият нападателите.”

 

Телеграмата има връзка със задържаната „дружинка от етрополски чапкъни, беговски и агаларски синове”. Овчари и говедари от клисурата Преведена съобщили на потерята, издирваща разбойниците, че в същия ден, когато станал обира на хазната, на кошарите им пиянствали и блудствали четирима младежи от Етрополе. Когато от Пантата се чули пушечни гърмежи, те също отговорили с гърмежи и след това се упътили към някакъв дол, където пренощували.

 

„Дружинката” била заловена и членовете ѝ подложени на тежки изтезания. Разбира се, че те нищо не признали, защото нямали нищо общо с обира. Оказало се, че беговските синове се скарали за циганките, които взели със себе си и се разделили на две групи: едната група останала на кошарите, а другата отишла в дълбокия дол на Преведена. Гърмежите от Пантата били взети от групата при кошарите за гърмежи на другарите им, които пиянствали в дълбокия дол на клисурата. Затова им отговорили също с гърмежи – това било знак, че скоро ще идат при тях.

 

Макар, че впоследствие всичко това се изяснило, Мазхар паша отказал да освободи невинните младежи. Бащите им се обърнали към главния учител в Етрополе Тодор Пеев, когото те много уважавали, заради начетеността и добрите обноски. Той написал „мъдро прошение” до пашата, в което го ласкаел, че раздавал правда и мир на земята и успял да го омилостиви. В резултат били спрени мъченията на младите турчета и им свалили белезниците. Но от затвора те били освободени едва когато мютесарифът си тръгнал за София. Оставил ги обаче, под полицейски надзор и строго им забранил в бъдеще да вършат „безпътни работи” в Преведенската клисура.

 

Като разказва тези подробности, Стоян Заимов споменава, че при тръгването си Мазхар паша строго заръчал на каймакамина: „До десет дни искам от тебе обирачите на хазната да бъдат в ръцете на властта”.

 

Няколко дена след това каймакаминът на Орхание свикал на съвет първенците на околията, за да се посъветва с тях какви мерки да се предприемат. Между участниците в съвещанието имало много членове на тайните революционни комитети, които били и членове на околийския съвет. Така конспираторите от самото начало били в течение на вземаните от властта мерки. Участниците в съвещанието се обединили около тезата, че обирачите са външни хора и вероятно са избягали във Влашко. Тази теза била разпространена от самите обирачи и от техните помагачи.

 

Благодарение на авторитета, който имал Тодор Пеев, който участвал в съвещанието, по решение на съвета и със съгласието на Мазхар паша той е изпратен на държавни разноски да търси следи от грабителите оттатък Дунав. Придружавали го още един българин - Христо Пиронков, член на Тетевенския революционен комитет, и помака Хасо.

 

Съобщението за обира при Арабаконак, изпратено от София, за първи път е публично оповестено в бр. 717 на вилаетски вестник „Дунав”, издаван в Русе, едва на  8/20 октомври 1872 г. 

 

 

16. Начало на съобщението във в-к „Дунав” от 8 октомври 1872 г.

 

В началото на съобщението се казва:

 

„Пишат ни от София с дата 27 септември. (В отпечатаното съобщение е написана дата 17, което не е вярно, затова някой от читателите е задраскал с молив единицата и е написал отгоре двойка – бел К. Г.). На 22-и 7/ври в петък, Орханийската местна власт беше изпратила за София една хазна от сто хиляди и толкова гроша, придружена от три заптиета пехотни и конници. Когато хазната пристигнала до Орханийският Дербент (Арабаконашкия проход – К. Г.), около 15-20 души разбойници, които се били скрили на разни точки и завардили пътя, ударили хазната и взели парите.

 

Това приключение щом се съобщи с телеграфа, тутакси се извести по телеграфа и с писма в околните санджаци и окръжия, и от София се изпратиха военни заптиета и се отредиха разни отделения по нужните места, същевременно и н. пр. мютесарифинът отиде в Орхание за да направи потребните издирвания. Според земаните мерки, вероятно е да се изловят разбойниците и да се намерят парите.”

 

От редакцията на вестника обясняват забавянето на отпечатването на новината с решението да се изчака, докато се потвърди нейната достоверност. Управителят на Русенския вилает Хамди паша, щом получил съобщението за обира, веднага телеграфирал на софийския мютесариф Мазхар паша и му заповядал да вземе строги мерки за непременното залавяне на разбойниците и издирването на откраднатите пари. Вследствие на тази заповед софийския мютесариф сам отишъл в Орхание, за да ускори преследването на разбойниците. От своя страна той също изпратил депеша-отговор на валията, като гарантирал, че „с плода на земаните строги мерки, разбойниците ще се изловят или живи или мъртви и парите ще се намерят”.

 

Разчитайки, че разбойниците ще бъдат бързо заловени, от вестник „Дунав” решили да изчакат „да видим конецът и подробностите, които щяха да ни се дадат от мястото”. След като получили укор за забавянето, което можело да бъде изтълкувано като прикриване на евентуалните бездействия на турските чиновници, призвани да разкрият извършителите на престъплението, издателите на вестника заявяват: „Като не виждаме за нужно да говорим повече върху този предмет, надяваме се, че днес утре разбойниците ще се уловят и тогава действително ще покажем старанията и грижите на местната власт.”

 

Предателство води до залавянето на двамата ятаци

 

Към средата на октомври местните турски власти успели да се доберат до сведения, които им дали основание да арестуват първите заподозрени. Това били двамата орханийци Божил Генчев и Велчо Шунтов. Те били издадени на властите от братята Стамен и Мино Ташеви, които три дни преди обира на хазната ги срещнали късно привечер в местността Зелин да носят хляб към Балкана.

 

Лелята на братята била потурчена и женена за помак от рода на Чакъровците. В домашен разговор тя  разбрала за срещата на Стамен и Мино в гората. Казала на мъжа си, който като махленски първенец се имал с властите. Той повикал братята, разговарял с тях и после заедно отишли при каймакамина, на когото съобщили за Божил и Велчо. Орханийският околийски управител веднага издал заповед двамата да бъдат затворени.

 

 

17. Божил Генчев (вляво) и Велчо Шунтов

 

В протоколите от разпитите срещата на Божил и Велчо с братята Ташеви не е отбелязана. От турските документи не става ясно и как разследващите произшествието в Арабаконак са достигнали до сведението, че двамата орханийци имат участие в неговото осъществяване. Подробности относно разкриването им е дал в автобиографичните си бележки Божил Генчев. Той бил неграмотен и сведенията, които е споделил, са записани от сина му Кирил Божков. Открити са от ботевградската краеведка Мария Милтенова в дома на внучката на Божил Стефка К. Божкова.

 

Автобиографията е отпечатана през 2001 г. Тъй като нейното съдържание е малко познато, ще бъде дословно цитирана частта, отнасяща се до издаването на двамата ятаци на турските власти. За голямо съжаление краят на повествованието е изгубен. Според Милтенова изгубената част е съставлявала половината от спомените.

 

В автобиографичните бележки на Божил Генчев се казва:

 

„Една вечер, след като бяхме на разговор с Велчо и Гаврил Брънчев, аз си тръгнах за дома и от дюкяна на Мино Стамболията се присъединиха с мен Мино и Стамен Ташеви. И от дума на дума дойдоха на дума за срещата ни с Велчо в местността „Зелин” преди обира на хазната и че ние с Велчо сме я обрали, затова да дадем и на тях от тия пари, иначе ще ни издадат на властта. Аз ги уверявах, че това не е вярно, обаче те настояваха и след като се отделих от тях и стигнах близо до черковата те почнаха да викат „Ако не дадете и на нас дял, да знаете, че още утре ще ви издадем”. Аз се върнах при тях и им рекох, хайде да идем при Велчо, та и той да ви каже, че нито сме обирали хазна нито знаем нещо за това. Отидохме в дома на Велчо. Извиках го на двора и му казах, че тия хора искат пари от нас, че уж ние сме били обрали парите. Велчо ги наруга и им обясни, че това не е наша работа, а пък вие да си събирате устата и прочее закани и им каза „хайде, вървете си, па по този разговор уста да имате език да немате” - защото това не е за шега, това е царска пара.

 

Те си тръгнаха, а аз казах на Велчо, ако ти не щеш, то аз да ги заведа още тая вечер уж парите са закопани там да ги извадим и им дам колкото искат. Ще ги заведа в некой гъст шумак, където не минават хора, ще ги убия и ще ги заровя и още през нощта ще си дода. А той каза, „хайде да идем при Гаврила на хана, па да извикаме и Васил Наков Драганчовски той е близък роднина с тях и какво решат това да направим”. Аз отидох в хана, а Велчо отиде да повика Васил Наков, с който влязоха преди още да сме проговорили ние с Гаврил. Влязохме в една стая обясни им се за решението ни с Велчо. Обаче решението беше да не се заплитаме и в убийства. Васил им е роднина ще ги вика ще ги нахока и тия нема да смеят повече да говорят.

 

В домашен разговор те (Стамен и Мино) казали дома, как са ни срещнали с Велчо, какво сме носили и че наскоро се обрало и хазната и че ние с Велчо сме обирачите. Жените им варили сапун. Дошла леля им, която била потурчена и се оженила за некой си турчин от Чакъровци. Тя казала на мъжа си турчин, а той повикал братята Стамен и Мино, разпитал ги и те му казали същото. Завел ги при каймакамина изповядали и пред него същото и веднага той заповядал да затворят Божко и Велчо. Велчо бил болен, затова брат му Ташо го хванал под ръка и с заптието отишли в затвора, а аз заедно с заптието отидох и ме затвориха отделно от Велчо.

 

На другата вечер ме заведоха при орханийския каймакамин, който ме запита, малко преди обира на хазната къде сме ходили с Велчо. Аз отговорих, че с Велчо не съм ходил никъде. „Казвай, казвай, има хора които са ви видели.” Отговорих пак същото, че с Велчо не съм ходил никъде. „Ще кажеш и майчиното си мляко кога си бозал, затова размисли припомни си всичко и утре да ми кажеш всичко най-подробно, че после Господ да ти е на помощ - ако не кажеш”.

 

На другия ден привечер ме отведоха пак при каймакамина. Запита ме той как с кого и кои са ми другарите, дето сме обрали хазната. Аз отговорих, че по обира на хазната нито съм вземал участие, нито пък знам нещо. Заповяда тогава той да ме вържат и повалят на пода. Седнаха, по право натиснаха ме две заптиета на плешките и две на краката. Заповяда „донесете дряновите тояги” и почнаха да ме бият. Аз в началото виках, охках, а заптието с всичка сила нанасяше ударите. След като ме удариха 10-15 пъти каймакамина заповяда „спрете” и почна пак да ме пита - кажи, че ако не кажеш пак ще почнем да те бием. Отговорих „аз нищо не знам по тая работа”. Той заповяда да почнат пак ударите, които се налагаха по тялото ми безспир. Аз виках, охках, а ударите си продължават, а само от време на време каймакамина вика „Казвай”, аз отговарям едно и също „нищо не знам” и така боя и въпросите продължаваха до като най-после аз съм прималнял и престанал да отговарям, след което ми удариха неколко ритника, а аз лежа без да шавна. Тогава каймакамина заповядал да ме отвържат и заведат в затвора.

 

На другата вечер пак ме изкараха за разпит. На въпроса „Казвай, какво знаеш по обира?” отговора беше пак същия "Нищо не знам”. Заповяда се да ме вържат и под ноктите ми да пригнетат прахан и я запалят. Праханта гореше бавно, а аз ревях с всичка сила „оставете ме, нищо не знам”. Обаче помощ от никъде нямаше. Аз се напънах с всичка сила, скъсах въжето, изправих се, отърсих праханта от пръстите си и на същия въпрос пак отговарях същото.

 

Тогава се заповяда да ме вържат с по-здрави въжета и да нажежат железата. Пак по обикновеному две заптиета ме натискат на плешките и две на краката. След като се нагряха железата до зачервяване на пак същия въпрос „казвай” и аз давам пак същия отговор. Тогава начервеното желязо се положи върху задницата ми, запращя месото, дигна се дим и замириса в салона на изгоряло месо и пак същия въпрос и същия отговор. Това се повтори три пъти. Най-после от мъки съм примрял и нищо не отговарям. По заповед две заптиета ме хващат за ръцете близо до мишниците и ме завлякоха в затвора - защото аз не можех да стъпя на краката си вследствие раните от изгореното желязо.

 

Като се убедиха, че с жестокост не могат да изтръгнат признания почнаха с хитрост. През деня дойде един турчин с вързано в една червена кърпа нещо обемисто, колкото двете ръце свити в един юмрук. Седна на миндера и покани и мен да седна. Аз отказах понеже от болки от раните не можех нито да седна нито да легна. Развърза кърпата, ти си болен знам, ти имаш нужда от почивка и церение. На тия наполеонки за теб само да кажеш истината по обира. Велчо ни каза, ала той се помета и така и така, а ти каквото кажеш ще кажеш самата истина, защото си сериозен и корав човек. Казах и нему че нищо не знам. А той се изправи срещу мен и умилително ми заговори, че истината ще се разкрие, защото Велчо казал, че хората които са обрали хазната са тетевенци и че вие с него сте им носили хляб в балкана. Защо не кажеш ти кое е вярно и вземеш тия жълтици. Аз му казах пак същото, че нищо не знам.

 

През нощта ми вързаха краката. Това бяха 4 заптиета без никакъв друг човек. Провряха въжето през една халка, изтеглиха го и казаха, че ако не призная тук през нощта ще ме обесят надоле с главата. Изтеглиха въжето и седнаха на мохабет и пушеха без да ме бият, само от време на време и то много на рядко ме подканваха да кажа каквото знам и пак си говореха, смееха си. А аз вися надолу с главата, от време на време само изохквам от болка от изгореното и от мъчителното висене, което продължи до към сред нощта. Станаха и четиримата и пак ме запитаха „казвай” и аз пак отговорих „нищо не знам”. Казаха „ние отиваме да спим, а ти така ще висиш, докато ти излязат червата из устата и докато умреш. Аз пак казах, че ако съм знаял - при такива мъчения да съм казал. Пак седнаха и пак изпушиха по една лула тютюн и мина колко един час. Стана един от тях дойде при мен и отвърза въжето, което беше завързано за един дебел цигански пирон, пусна...”

 

От запазената част на автобиографичните бележки на Божил Генчев не става ясно как Ташеви са разбрали или по-точно защо са били сигурни, че Божил и Велчо са имали връзка с нападателите на хазната. Възможно е да са се досетили сами, но може и да са били подсетени от някой слух, за какъвто се споменава в една от версиите за предателството на обира: след извършването му, в Тетевен започнало да се говори, че обирачите на хазната са преоблечени комити. Такава информация при всички случаи би накарала братята да погледнат по друг начин на срещата си при Зелин с двамата мъже, тръгнали да носят почти по тъмно големи количества хляб нагоре към Балкана.

 

За такъв слух, произведен уж от жена на неволен участник в обира, споменава Стоян Заимов. Според разказа му, след като Стоян Костов и Димитър Общи се присъединили към чакащата ги в Балкана чета, до Рудината и върха Бели камък (Каменна стръга) ги превел „случайно падналия под ръка” овчар Ильо Керемидата. Когато турските власти започнали издирването на извършителите в погрешна посока, овчарят не се стърпял и казал на жена си, че хората, които обрали царската хазна, всъщност не били турски низами, а предрешени комити. Той лично ги завел на Бели камък, където ги намерили Божил Генчев и Велчо Шунтов. „Войводата на юнаците ми даде бакшиш – се похвалил Ильо - и ми каза: дръж си езика зад зъбите, никому нищо не говори, че инак жив с кремък ще те одера.” 

 

Буля Ильовица била от онези жени, които имали навика да споделят новините с комшийките и така скоро се разчуло, уж тайно, кои са обрали хазната. За това разбрали Минчо и Станьо Ташеви, които два дни преди обира имали работа в гората и привечер на връщане в местността Зелен срещнали Божил и Велчо, натоварени с дисаги. (Заимов не предава вярно имената на братята, името на местността и времето на срещата.) На въпроса „къде така по това време с дисаги на рамо”, последните отговорили, че носят хляб, тютюн и ракия на овчарите и говедарите.

 

Миньо се досетил на кого всъщност са носели хляб толкова късно през деня, срещнатите в гората. Двамата със Станьо на няколко пъти заплашили Божил и Велчо, че ако не им дадат от парите, ще ги обадят на властите. За да ги откаже да го изнудват, Божил казал, че хазната била обрана от народни хора, парите били внесени в касата на големия комитет, с тях трябвало да се купят пушки, с които ще се придобива свободата. Божко и Велчо не били получавали никакви пари, защото обирачите не били хайдути, а народни хора.

 

Двамата изнудвачи не се трогнали от патриотичната цел, заради която била обрана хазната. Те отишли при Велчо и му поискали двадесет хиляди гроша да им се броят от касата на големия комитет, иначе те ще обадят на каймакамина. Но Шунтов ги нахокал и заплашил със смърт, ако издадат нещо.

 

Братята Ташеви имали роднински връзки с двама помаци – Абдул Рахман Имамов и Ибу Чакъров, местни първенци, на които разказали всичко, което знаели. Четиримата заедно отишли при каймакамина. Властите заловили Божил Генчев и Вълчо Шунтов и след големи мъчения те направили първите признания.

 

В този разказ на Заимов, публикуван в „Миналото”, в който се дават и подробности за мъченията, се преплитат истина с измислица. Не може Божил да е разправял на братя Ташеви, че комити са обрали хазната и парите били внесени в комитета, защото тогава разпитите на първите заловени щяха да започнат с въпроса „кои са комитите, обрали хазната”, а не с „на кого сте носили хляб”, както е записано в първите протоколи. За първи път за комити и комитет се споменава едва в протокола от разпит на Тодор Бръмбара, проведен на 25 октомври.

 

В основни линии написаното от Заимов във второто издание на „Миналото” съответства на показанията на заловените, отразени в протоколите. Това се дължи на факта, че е ползвал сведенията на последните, които е събрал когато през 1885 г. е посетил Орхание. Бил е получил и писмото на Васил Бушаранов. Последният прави уточнението: „Цено Керемидата не е издавал нищо по работите на комитета, но само е бил предводач на „хайдутите”. Керемидата е бил калаузин до „Каменна стръга”, а от там са биле Божко и Велчо” (калаузин е който придружава някого на път да го пази или да му помага).

 

Не е ясно защо Бушаранов нарича Керемидата Цено. Може би така е било в първото издание на „Арабаконашкото събитие”? Но и Бушаранов не е прав. Овчар с име Ильо Керемидата действително е живял по време на обира, но няма сведения той да е имал вземане-даване с лицата, които са го осъществили. До Каменна стръга нападателите на хазната ги завел Вълко Цолов, който дошъл заедно с Димитър Общи от Правец. На връщане от Арабаконак пак Вълко превел натоварените с пари обирачи до Етрополските колиби.

 

При внимателен прочит на протокола от разпита на Вълко Цолов, проведен на 22 октомври 1872 г., се открива пълно сходство на неговите действия с тези на Ильо Керемидата. При този си първи разпит Вълко съчинява историята, че попаднал не по своя воля в групата на обирачите на хазната. Берял царевица, дошли 12 души и поискали да ги заведе в Балкана. „Насилиха ме – казва - и аз тръгнах пред тях”

 

Вълко също бил овчар и живеел в Етрополските колиби. Неговата колиба се намирала на мястото, наречено Горняк. Така казал по време на първия си разпит и така е записано в протокола. Казаното е истина, а точното име на махалата е Горунака. „Дадоха ми и две меджидиета ирмилици”, добавя Вълко на първия си разпит, което е същото, като „войводата ми даде бакшиш” в разказа на Заимов.

 

С измисленото си алиби Вълко се е опитал да заблуди турските власти, че е попаднал случайно сред обирачите, иначе всички те са го познавали добре. Освен това той е бил член на Правешкия революционен комитет. Удивително е съвпадението между казаното от Вълко Цолов пред следствената комисия и написаното от Заимов за Ильо Керемидата, но не може да се установи как се е получило това. Вълко Цолов е починал през 1874 г. в тъмницата на Аргана Мадени.

 

Любопитно е едно сведение, което дава Мария Милтенова. Тя е обиколила местата, където са живели обирачите на хазната. Когато посетила махалата Горунака, един стар местен жител – дядо Димитър, ѝ показал мястото, където е била колибата на Вълко Цолов. Под него се червенеели керемидите на покрив. Оказало се, че това било къщата на въпросния Ильо Керемидата. Тогавашният ѝ собственик бил потомък на Ильо и не бил чувал той да е бил замесен в обира.

 

Неизяснен остава и въпроса братята предатели сами ли са се досетили, че срещнатите при Зелин орханийци са носили хляб на обирачите на хазната. Възможно е все пак жена на някой от участниците в обира, а защо не и жената на въпросния Вълко, действително да е споменала нещо на своя комшийка и такъв слух да се е появил в Орхание. Но той пак не е можел да се свързва с „предрешени комити”, а трябва да е ставало дума най-много за местни хора.

 

Разказът на Заимов за предателството на братя Ташеви в „Миналото” почти напълно се покрива с автобиографичните бележки на Божил Генчев. Има и някои различия. За съжаление не може да се определи кое от различното почива на автентично сведение, чуто от Заимов в Орхание, което Божил не е знаел и затова не го е споменал, когато е диктувал автобиографията си. И кое различие е плод на въображението на Заимов, което той често използва там, където сведенията, които е имал, са му се стрували недостатъчни.

 

От първия - Божил или Велчо, който е издал, че двамата са били ятаци на обирачите на хазната, започва разплитането на цялата афера. Затова двамата са имали причина да не споделят пълната истина за случилото се, когато са ги питали за това след приключване на процеса. Протоколите пък не са достатъчно ясни и изчерпателни относно казаното от двамата пред турските власти. В тях се вижда, че последните са се добрали до истината след доста разпити, първите от които не са протоколирани. В резултат има разминаване между ВЛНСТС и „Миналото”, което не позволява категорично да се определи кой от Божил и Велчо първи издава, че са били помагачи на нападателите на хазната.

 

Гаврил Брънчев, който е споменат от Божил като съпричастен с проблемите около братя Ташеви, в автобиографията си също сочи, че месец след обира „аферата се открила”, за което вина имал Стамен Ташев от Орхание. Брънчев обаче, разказва като предистория, нещо по-различно от отбелязаното в „Миналото”:

 

Вуйчо на Стамен бил члена на комитета Васил Наков, който „по доверие изказал му комитетските дела”. Когато един ден Стамен отишъл да сече дърва, срещнал доставчици на вино и ракия. Те го почерпили, той се напил и заспал. Когато се събудил по мръкнало и се прибрал без дърва, се оплакал на жена си, че не могъл да свърши работа, защото „го ловили разбойниците, които обрали хазната, да им показва пътя да избягат”. На сутринта дошло заптие да изкара Стамен на ангария, но жена му взела да се моли, да остави мъжа ѝ, понеже били без дърва, защото разбойниците го уловили да им показва пътя и не могъл да насече дърва. Заптието откарало Стамен в управлението и след като му обещали възнаграждение от 70 лири, които сложили на масата, той „като не знае какво да каже друго”, казал, че Велчо Шунтов знаел всичко.

 

Велчо действително е знаел доста неща, но от историята на Брънчев излиза, че турските власти още от начало трябва да са разбрали, че Шунтов е комитетски член, което не се потвърждава от протоколите. Пък и ако напиването на Стамен е било свързано с обира на хазната, то би трябвало залавянето на Велчо и Божил да се осъществи два-три дена след обира. Само тогава оправданието с разбойниците е можело да хване вяра. Месец след обира никакви разбойници не са се мотаели в клисурата, където Стамен е отишъл да сече дърва. Целият Балкан над Орхание е бил отдавна претърсен.

 

И Васил Бушаранов в писмото си до Стоян Заимов от 13 май 1885 г. е написал, че „издателите на хазната са Мино и Стамен Ташеви”. Той разказва подобна история, като тази на Брънчев. В нея обаче, две заптиета били дошли да отведат Стамен на ангария и имената им били като на роднините му Абдураман и Ибу (?). И тъй като не споменава за Васил Наков, накрая не става ясно как турските власти са разбрали, че Велчо и Божил са имали връзка с нападателите на хазната, тъй като техните имена изобщо не са споменати в разказаната история (!).

 

Най-големия недостатък на разказите на Заимов и Бушаранов, за да се приемат те за автентични, е, че в тях изобщо не се споменава за фаталната среща на двамата ятаци и двамата предатели в местността Зелин.

 

Гаврил Брънчев разказвал своята версия още докато бил в затвора в София. Повечето не са я запомнили в подробности. Накратко тя била предавана като „обирът на хазната бил издаден от една жена, на която обадил мъжа ѝ пиян”.

 

Разкриване и залавяне на участниците в обира, помагачите им и членовете на революционните комитети

 

В периода 19-28 октомври разпитите на заловените нападатели на хазната и техните помагачи са провеждани в съответните управления (конаци): от 19 до 22 октомври в Орхание, от 24 до 27 октомври в Тетевен и на 28 октомври, пак в Орхание. Следствените комисии са били съставени от местни административни лица, полицейски командири, мюсюлмани и християни, членове на съответните управителни съвети и съдилища. Имало и командировани от София лица.

 

На 20 октомври в Орхание пристигнал мютесарифът на Софийския санджак (софийския окръжен управител) Мазхар паша и поел ръководството на полицейско-следствените действия. Това се установява от протокола за разпита на Велчо Шунтов, проведен същия ден. В него са записани думите на разпитващия: „Ето на, преди малко паша ефенди обеща да те освободи”. 

 

Името на мютесарифа не фигурира сред подписите, поставени под първите два протокола на комисията в Орхание – единият е за разпитите, водени на 19, 20 и 21 октомври, вторият – за разпитите на 22 октомври. Вероятно, когато Мазхар паша е пристигнал в Орхание, комисията е била вече назначена, като неин председател е станал околийския съдия ес сеид Али Неджиб. Следовател при първите разпити е бил Хасан Хюсеин, а след това – Хюсмен Хамди. Членове са били петима турци и един българин, на когото подписът не е разчетен.

 

Под останалите два протокола – за разпитите от 24 или 25, до 27 октомври в Тетевен и на 28 октомври в Орхание, начело на подписалите се стои името на софийския окръжен управител Ахмед Мазхар паша. Участници в двете следствени комисии са били още: орханийския околийски управител (каймакамин) Ахмед, членът на софийския окръжен съд – Саадулах Сърръ, финансовия началник в Орхание – Мехмед Саадедин, софийския окръжен следовател Хасан Хюсеин.

 

Допълнително в работата на комисията в Тетевен е взел участие полицейския началник Ахмед Хайрулах. В тази комисия няма посочени членове – нито турци, нито българи. Във втората комисия в Орхание са били включени още: околийският съдия ес сеид Али Неджиб и членовете Юнус, Мехмед Салим, Мехмед Али, Хасан Хамди, Стоян Брънчев и Нако Драганчовски (членове на околийския управителен съвет), Мино Рабошчийски (член на околийския съд), Дочо. Според Бурмов последното име било погрешна написано.

 

 

18. Конакът в Орхание, където са провеждани разпитите на членовете на местния революционен комитет, заловени във връзка с Арабаконашкия обир

 

Някои от признанията на заловените са били постигнати след физически изтезания. Този факт е старателно прикриван от турските власти, тъй като мъченията при разпитите официално са били забранени. Божил Генчев е измъчван по най-различни способи няколко нощи, но в протокол № 5, изпратен от правителствената комисия в София на великия везир в Цариград, където се визира неговата присъда, е отбелязано: „Божил земеделеца… доброволно направи самопризнания.” Може в случая да се е имало предвид, че Божил не е измъчван в София, но записаното скрива действителната обстановка, когато той е направил първите самопризнания.

 

Съпоставянето на автобиографичните бележки на Гаврил Брънчев с протокола от неговия разпит, проведен на 28 октомври, разкрива как турската власт е скривала мъченията. В автобиографията си Брънчев разказва какво е станало, когато на 26 октомври бил отведен при каймакамина на Орхание:

 

„Понеже беше рамазан на турците (пости), то вечерно време работеха в управлението, заради това вечерта дойде при мен в затвора следователя в отделна стаичка, и закачи да ме испитва, като в същото време отвън стоеха двама за свидетели какво ще казвам. Аз всичко отказвах, каквито и въпроси да ми задаваше следователя. На другия ден Мазхар паша се завърна от Тетевен в Орхание и към обед ме изкараха пред пашата на изпит. Като ме въведоха в една стая на горния етаж, дойде пашата и каймакамина, които ми предложиха да им дам комитетските книжа, които имам като деловодител на комитета. Аз заявих, че никакъв комитет не познавам, никакви книжа няма у мене. Тогава пашата заповяда – свалете го долу на пода. И като ме настаниха лежишком по корем, една заптие седна на краката ми, а друго на врата ми. Тогава почнаха пашата и каймакамина сами да ме бият със сурови тояги: един вдигне, друг ги сложи. Като видях, че ще ми разсипят здравето от бой, аз дадох знак да спрат и те спряха боя. Попитаха ме къде са комитетските книжа. Аз казах, че са у Велчо Шунтов, който по-рано беше фанат и всичко изказал.”

 

Историята с архива на Орханийския комитет ще бъде разказана по-нататък. По-важното е тук да се обърне внимание, че с посоченото признание на Гаврил Брънчев в автобиографията му, че дал комитетския архив на Велчо, започва протокола от първия му разпит на 28 октомври. Случилото се на разпитите му преди това не е отразено.

 

В същия ден, е проведен втори разпит, на който съобщават на Гаврил, че намерили тенекията с „вредителските книжа на комитета” в една нива в Лъжене, заровена в царевичака. В протокола накрая на разпита е записано да му казват: „Както другите признаха доброволно, така и ти, без да си подлаган на никакви мъчения, признаваш пред тази комисия вината си.” Брънчев потвърждава: „Да, признавам вината си. Не съм подлаган на никакви мъчения, нито дори побой.” В преписа на протокола се посочва, че накрая Гаврил се подписал.

 

Брънчев не отбелязва в бележките си да са го карали да декларира, че не е подлаган на мъчения, нито пък, че са искали да се подписва. Разбира се, може и да е пропуснал, но възниква съмнение, че не всичко записано в протоколите, е казано от разпитваните. Може би и не всички подписи, които са посочени, че стоят под всеки протокол, са били автентични?

 

Васил Петров също е бит много жестоко – от това се разболява и година след това, по време на заточението му умира. Подобен изглежда е случаят и с Иван Фурнаджиев.

 

Заловените са били изтезавани, докато започнат да признават. След което е имало официален разпит пред следствената комисия, който е протоколиран. В протоколите старателно са избягвани сведения, от които пряко да се вижда, че разпитваните са били изтезавани, но има места, където това личи косвено: разпитваният категорично отрича и изведнъж започва да признава.

 

От протокола за разпита на Шунтов, проведен на 19 октомври се вижда, че той в началото не признава да е носил хляб на хайдутите в балкана. Правят му очна ставка с Божил, който вече бил признал. Велчо пак отрича: „Нито съм ходил, нито хляб съм носил, нито пък зная нещо, тая работа не ми е известна”. Веднага след това в протокола е записано подканването: „Велчо, ела, кажи истината, не ни затруднявай!”. Следва неочакван отклик: „Чакай, сега ще кажа как стана.” 

 

Изненадващото наглед, бързо съгласяване да даде показания, означава, че Велчо след отказа си да признае, че е носил хляб, вероятно е измъчван, съгласил се е да направи признания и може би е казал нещо. След това е приканен да каже истината, но това е вече пред комисията. Тогава започва да дава показания, които се записват. Възможно е в конкретния случай да не е измъчван, а да са му припомнили, че в несвяст вече е казал някои работи. Но за да се избегне обяснението, защо Велчо е изпаднал в това състояние, тази част от разпита не е протоколирана.

 

„Ела, кажи истината” и „Чакай, сега ще кажа” са вмъкнати, за да се внуши, че уж разпитвания е размислил и се е съгласил да даде показания. Но „ела”, означава, че Велчо е отведен навън и после са го върнали, за да продължи разпита, вече с обещанието, че той ще каже истината.

 

Манипулациите на протоколите се откриват. За мъченията, на които са били подлагани заподозрените, говорят потърпевшите в своите спомени. Изтезанията са описани и от Стоян Заимов, след като са му били разказани лично от измъчваните. При наличие на  толкова свидетелства за неспазване на турските закони, малко странно идва неговото сведение, че за извършване на мъченията полицейските органи са искали разрешение от членовете на следственият съвет. Интересен факт в това отношение е, че протоколите с разпитите на Божил и Велчо, проведени на 21-23 октомври не са подписани от трима от членовете на следствената комисия.

 

„От тона на отговорите и упорството на духа се разбра, – пише в „Миналото” – че Божко без мъки не ще да изкаже обирачите на хазната. Заповяда се да го оковат в тежки вериги и да го хвърлят в най-тъмното кътче на зандана. Каймакаминът предложи, съветът одобри Божко да се подхвърли на тежки мъки. Съвещанието се дигна, съветниците се разотидоха; приставът приготви нужните уреди за нощното изтезание…” 

 

Заимов не е подбрал точните определения – вместо „съвет” по-точната дума щеше да бъде „следствена комисия”, вместо „съвещание” - „заседание”, вместо „съветници” - „членове на следствената комисия”. Така е според наличните преписи на следствените протоколи.

 

След първите признания, които направил на 20 октомври, били зададени нови въпроси на Велчо. Това се разбира от заглавието на съответния протокол. Който не започва с въпрос, а с приканване: „Велчо, ела, не ни затруднявай, кажи истината по тая работа!” След което разпитваният веднага започва да дава показания. Не става ясно обаче, за коя „работа” е бил зададения въпрос. Явно след като са го запитали, Велчо пак е отказал да отговаря, мъчили са го и е бил принуден да продължи признанията. Но протоколчикът е пропуснал да запише въпроса.

 

Освен с прибягването до физически насилия, изтезания и психически натиск (продължителни и нощни разпити), следователите са правили опити при разпитите да предразположат заподозрените лица, като са им давали обещания за награди, ако направят самопризнания или изкажат имена на свои съучастници. Подхвърляна е примамката „придобиване на качеството на доносник”. Както е обяснено в телеграма № 1117, изпратена от София до Търново на 24 ноември, качеството на доносчик представлява „похвална заслуга спрямо вяра и държава”. 

 

От разпитите на Велчо Шунтов и Васил Петров на 22 октомври се вижда, че на доносника е обещавано да бъде освободен, да му бъде намалено наказанието или пък да му бъде дадена парична награда, ако каже имена на участниците в обира. „Обадете ни, име по име, кои бяха те, та да придобиете качеството на доносчици, пък да ви дадем и 5000 гроша пари”, е едно от предложенията на пашата. Въпреки, че разпитваните са почнали да признават, нито едно от обещанията не е спазено.

 

В турските протоколи от първите разпити се забелязват пасажи, от които личи, че разпитваните са правили признания, които не са протоколирани. Разпитът на Лечо Ковача от 25 октомври не е пръв за него. На този разпит Мазхар паша му припомня: „По-преди ти съобщи, че твоите другари Минчо и Генчо Михайлов били заедно с Димитра от Сърбия при убийството на попа.” Както се установява по-нататък в разпита, не става дума за самото убийство, извършено самостоятелно от Димитър Общи в Тетевен, а за опита за убийство на дякон Паисий в Голям извор. От цитираните думи на пашата се установява, че той вече е разговарял с Лечо, който е дал показания и то не само за обира на хазната. Не се знае дали са доброволно дадени или са изтръгнати след мъчения.

 

И при разпита на Тодор Бръмбара, пак на 25 октомври, Мазхар паша споменава, че той знаел „някои работи”, които ги казал вече на юзбашията. Излиза, че със или без мъчения е имало предварително полицейско дознание, т. е. „разпити на полицейските органи”, както ги нарича Александър Бурмов. На такива са били подлагани заподозрените, преди да застанат пред следствената комисия.

 

Освен в посочените случаи с Лечо и Тодор, подразбиране за предварителен полицейски разпит се забелязва и при първия разпит пред следствената комисия на Анастас поп Хинов, проведен на 26 октомври. Когато пашата го пита за Общи, подхвърля: „Ти и по-рано си се срещал някъде с Димитра, къде се срещна?” Информацията за среща между Анастас и Димитър, освен тази в Тетевен, пашата може да е придобил само от предварителен разпит на плевенчанина.

 

За тези разпити няма достигнали до нас протоколи, не се знае и дали са съставяни. Наличните протоколи от Орхание и Тетевен са от разпитите, на които са присъствали членовете на следствените комисии и те са се подписали на края.

 

Трябва да се отчита, че въпросите при протоколираните разпити са били задавани избирателно. Например, от протокола с разпита на Лечо Николов се вижда, че той разказва подробно как е осъществен обира. Докато Тодор на първия му протоколиран разпит направо го питат как се казват другарите му. В този протокол не е отбелязано той да е споменавал подробности как е бил осъществен самия обир, но от следващия протокол, който е с „нови признания” на Стоян, се разбира, че Бръмбарът вече е казал на пашата, че Стоян е занесъл дрехите за маскировка в Черни Вит. (Всъщност Пандура е занесъл дрехи само за него, другите ги получили направо от Петко Милев.) Щом е станало дума за тази подробност, значи по време на полицейския разпит той е разказал и за самия обир.

 

От примерите става ясно, че пред следствената комисия към разпитваните са отправяни конкретни въпроси, защото се е знаело вече кой какво е казал и главното е трябвало да бъде протоколирано, а детайлите изчистени.

 

От втората тетрадка, номерирана във ВЛНСТС като документ 62, която съдържа запазените преписи на протоколите от разпитите проведени в Тетевен и последния в Орхание, липсват първите 13 листа (26 страници). Тетрадката започва от страница 27 с края на разпит на Стоян Пандура. Липсващите страници не позволяват да се разбере на коя дата са започнати разпитите в Тетевен, колко души и кои са разпитаните преди Пандура.

 

Не е запазен и краят на тази втора тетрадка. Наличното ѝ съдържание завършва на страница 74 по средата на първия разпит на Димитър Общи. Протокола с разпита на Общи продължава в тетрадка, обозначена като документ 73, но първата страница там е 79. Което означава, че липсват общо 2 листа (4 страници) от този протокол.

 

Има пропуснати текстове, вероятно при преписването на протоколите. Например, при разпита на Анастас п. Хинов на 26 октомври го питат за комитетските книжа, открити също в къщата на Пано Рогозаров, където той скрил парите, дадени му от Димитър Общи: „Кажи истината: чии са тия книжа и комитетски документи, които сега намерихме?” На следващият ред като отговор четем как Георги Фердинанд дошъл от Влашко да образува комитети (?) Не е известно какво точно от разказаното от Анастас е пропуснато при преписването.

 

В протоколите има и несъответствия. Например, в края на разпита на Васил Бушаранов, проведен на 12 декември, вместо „подписал Васил”, в турския текст преписвачът погрешно написал „Димитър”. Това е установено от редактора на ВЛНСТС и той е поправил името, като изказва предположението, че преписвачът се е подвел от заверката на предшестващия разпит на Димитър Общи. 

 

Текстовете на протоколите трябва да се анализират внимателно, защото разпитите са водени едновременно на български и турски език. Едва ли всички разпитвани българи са знаели достатъчно добре турски език и е трябвало да им се превеждат въпросите на пашата, както и отговорите им на тези въпроси. Имало е преводач, който е превеждал от единия на другия език и протоколчикът е трябвало да следи, какво казва преводачът, без да е сигурен дали преводът е верен. А при такъв непосредствен превод винаги се получават грешки. Особено при думи и изрази, които имат няколко значения.

 

Някои от този вид несъответствия са забелязани от редактора на ВЛНСТС и той е посочил това в бележките си. Например в края на разпита на Иван Фурнаджиев, проведен на 15 декември (в заглавието му неправилно е указана датата 28 декември), става дума за тетевенския мюдюрин, който съобщил на хаджи Станьо, че е обрана хазната и го призовал: „приготви си коня да идем да търсим оръжие!”. „Изразът „да търсим оръжие” – обяснява А. Бурмов – би трябвало да се разбира в смисъл да извършат обиск, но по-вероятно е да се допусне, че преписвачът погрешно е разчел и написал думите „силяхларъ арама” („да търсим оръжията”), вместо „гасъпларъ арама” – да търсим нападателите.” В случая грешката може да е и на протоколчика или на превеждащия по време на разпита.

 

Това несъответствие, а и някои други в превода на конкретни изрази са забелязани, но това не означава, че няма други, не така фрапиращи, които са останали нередактирани.

 

В заглавията на протоколите като правило са дадени сведения за разпитваното лице, както и датата, когато е проведен разпита. Трябва да се има предвид, че времето, посочено в протоколите е турско, което е с разлика от шест часа спрямо приетото днес. На няколко места в редакторските бележки е посочено, например: „11 часа турско време, отговаря на около 5 часа сутринта наше време”; или „2 часа през нощта срещу сряда” = 20 часа във вторник вечерта”.

 

Като се има предвид, че разпитите в Орхание и Тетевен са провеждани през нощта, трябва да се отчита, че някои от посочените дати могат да доведат до заблуждение. Например последният протокол с дата 26 октомври е с разпит на даскал Пано Кунчев. Следващият протокол на хаджи Станьо е с дата 27 октомври. Би могло да се помисли, че двата разпита са проведени в разстояние на един ден. Но във втория разпит прави впечатление бележката, която Мазхар паша прави на чорбаджията: „Моля, не протакай работата! Да не осъмнем и тая вечер!” Двата разпита са проведени всъщност един след друг: единият преди 12 часа вечерта турско време, а другият след това. На практика и двата разпита са проведени на 26 октомври.

 

Липсата на протоколи от полицейските разпити, съкращаването и пропуските при съставяне на оригиналните протоколи и преписването им, липсата на страници от преписаните протоколи -  не дават възможност за пълно и точно изясняване на обстоятелствата, кой кого е споменал (издал) най-напред, тъй като не може да се установи със сигурност дали това име не е било изказано по-рано и вече е познато на разпитващите.

 

За разкриването на нападателите на хазната и техните помагачи, както и на членовете на революционните комитети в Тетевен, Орхание и Правец, най-много са „допринесли” сведенията, които изнасят пред турските власти Божил Генчев, Велчо Шунтов, Стоян Пандура, Тодор Бръмбара, Лечо Ковача, Станьо и Станчо х. Иванови, Петко Милев, Иван Фурнаджиев, Милка хаджи Иванова. По-нататък ще стане дума конкретно за обира на турската хазна. Казаното от разпитваните по повод убийството на дякон Паисий е разгледано в статията „Дякон Левски срещу дякон Паисий”.

 

Димитър Общи също е изказал в Тетевен доста факти и обстоятелства за своята дейност, но те не се отнасят до обира, а до комитетската организация в България. Този въпрос е подробно разгледан в монографията на Крумка Шарова „БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873 г.”, затова тук ще бъде пропуснат.

 

Божил Генчев и Велчо Шунтов

 

Първите протоколирани разпити по делото за обира на хазната са проведени на 19 октомври в Орхание с Божил Генчев и Велчо Шунтов. Задържането на двамата трябва да е станало два-три дена преди това, защото в автобиографията си Божил посочва, че няколко нощи е бил подлаган на различни видове изтезания. Първи е арестуван той, след няколко часа в конака бил заведен и Велчо, който бил болен – берели му ушите, не можел да спи по цели нощи и имал силна треска.

 

Стоян Заимов е написал, че на първия разпит на Божил, каймакаминът казал: „Два дни преди обира на хазната ти и Велчо Шунтов сте били в гората;  носили сте някому си хляб и тютюн. Братя Ташеви – Миньо и Станьо, ви срещнали при мястото Зелен. Истина ли е това”. Понеже отрекъл, направили очна ставка с братята, но и пред тях Божил също отрекъл да ги е срещал. 

 

В съществуващите турски протоколи братя Ташеви не се споменават. Няма никаква информация по въпроса как властите са разбрали, че Божил и Велчо са имали връзка с обирачите на хазната. Божил пък, не е отбелязал в мемоарните си бележки да е имал очна ставка с братя Ташеви. Според записаното в протоколите той първи е признал, че двамата с Велчо са носили хляб на въоръжените хора в гората, но не става ясно какво конкретно го е накарало да стори това. Първият протокол започва направо с негово признание.

 

Според Стоян Заимов, когато и след приложените му изтезания Божил не споменал нищо за обира, каймакаминът се видял в безизходица. Съгласно турските закони болни не можели да се разпитват, но той по съвета и със съгласието на околийския съвет, се разпоредил да донесат Велчо на носилка. Бил разпитан, но и той нищо не казал на членовете на съвета и също бил подложен на физически мъчения.

 

„Шунтова отнесоха в стаята на стражарите, – пише в „Миналото.”- През нощта го подхвърлиха на страшни мъки. Болникът падна в някакво си особено настроение да бърбори, несвързано да разказва за отдавна минали работи. Безсъзнателно Шунтов разказа, макар и на скокове, как стана обирът на царската хазна.”

 

Възможно е да е било така: в бележките на Божил се споменава, че след като го измъчвали две нощи, на другия ден дошъл някакъв турчин и му предложил златни пари наполеони, за да каже истината за обира. Съобщил му, че Велчо „се помятал така и така” (отмятал се), но истината щяла да се разкрие, защото той бил казал, че хората които са обрали хазната са тетевенци и че двамата с Божил са носили хляб в балкана. Всъщност по-вероятно е Велчо да е казал само, че са носили хляб, а не как е обрана хазната, както е написал Заимов. Защото ятакът не е присъствал на този акт.

 

Поради липсата на страниците от завършващата част на автобиографията на Божил, не се знае как се е стигнало до първия му разпит пред следствената комисия, проведен на 19 октомври. Протоколът от него започва с въпроса на разследващия: „Защо дойде тука?” Божил отговаря: „Дойдох, господине, да ви кажа.” След което разказва накратко как два пъти заедно с Велчо са занесли хляб на „въоръжени мъже в гората”.

 

Стоян Заимов осветлява ситуацията с промяната в поведението на Божил с информацията, че след първите признания, направени безсъзнателно от Велчо, каймакаминът свикал околийския съвет. „Начаса Божка изправиха пред съвета, – пише Заимов в „Миналото”, - прочетоха му показанията на Велча; мило и любезно го разпитаха за много неща, отнасящи се до обира на царската хазна. От морални мъки Божко се разплака – „чорапът се разплете” – от игла до конец той разказа историята на обира…”

 

Ако е имало такъв момент преди началото на протоколирания разпит от 19 октомври, той обяснява защо Божил започва направо, без подканяния и заплахи да разказва. Записаните признания той ги е казал и преди. Това се вижда от потвърждението на разпитващия: „Много добре, браво! Тук право каза, само че кажи и сега истината.” След което задава още няколко въпроса, които придружава с: „кажи и сега истината”. Разпитът е проведен, за да чуят членовете на следствената комисия и да бъде протоколиран.

 

Началният въпрос „Защо дойде тук?” е записан тенденциозно, за да се създаде впечатлението, че Божил уж „доброволно направил самопризнания”.

 

Разбира се, Б. Генчев е разказал за обира само това, в което и той е участвал и видял. Въоръжените хора били повече от 10, към 12 души. Така е записано в протокола от този ден. Казал също: „Като си говореха там помежду си, чух, че един от тях наричаха Стоян войвода, а друг – Тодор. Запитахме ги и те казаха, че били от Тетевен”.

 

След очна ставка на Божил с Велчо и вероятно след подлагане отново на мъчения, последният също признава пред комисията, че е носил хляб на обирачите на хазната (въпросното неочаквано признание). Споменал, че видял 11 души. Познавал само Стоян пандура, кои са другите – не знаел, но и те трябва да са били от Тетевен.

 

По-късно Велчо съобщава още имена. Изглежда той е сломен психически. Едва ли се е поддал на предлаганите му от Мазхар паша награди. За тях става дума по време на разпита на 20 октомври, за чийто протокол бе отбелязано, че е пропуснат да бъде записан зададения въпрос. След приканването „ела, не ни затруднявай, кажи истината по тая работа”, Велчо разказва за Васил тетевенеца, който го намерил в Орхание и му казал да отиде в Чипилското ханче в Правец, където го чакал Стоян пандура. Така той издава Васил Петров. Освен него турците залавят и разпитват собственика на ханчето Цвятко Вълчев.

 

По-нататък Велчо разкрива, че предварително знаел за намеренията на Стоян и останалите „хайдути” да нападнат в прохода хазната, която ще замине за София и да я оберат. Пандура обещал на тях двамата с Божил да им дадат дял от парите. Когато занесли първия път хляб на хайдутите, понеже бил запознат с местността, Божил отишъл с обирачите да им посочи пътя за прохода.

 

За тези разкрития и настоявайки за още такива, пашата обещал да освободи разпитвания, а после и да го награди. Първото не е протоколирано, но за него става ясно от въпроса, отправен към Велчо: „Кои бяха, кажи имената им, за да ги запишем и издирим. Ето нà, преди малко паша ефенди обеща да те освободи, а тоя път ти дава и 50 лири, ето ги пред тебе! Вместо да лежиш в затвора, посочи ги да ги заловим, а теб да пуснем да си отидеш в къщи.” Велчо казва: „Стоян пандурът, Тодор, Кара Мустафа и Георги. На другите седем души имената не знам.”

 

На 22 октомври упоритият Мазхар паша отново разпитва Велчо. Сякаш забравил какво е обещал, мютесарифът се обръща към разпитвания: „Хей, Велчо, ти си се срещнал с хората, които нападнаха и обраха хазната. Ако ни ги кажеш всичките, кои бяха, и те бъдат заловени, като доносник ще се отървеш с леко наказание. Но, ако откажеш  да ни ги съобщиш, всичката вина остава върху теб и властта строго ще те накаже.” Велчо отново споменава, че познавал само Стоян пандура, Тодор, Кара Мустафа и Георги. Но добавя: „и Вълко Цолов от Правчанските колиби, за когото ви съобщихме днес с Божила. Другарят ми Божил го познава по-добре от мен. Ето тия да се заловят. Ако тогава работата не се разкрие, готов съм и аз да понеса всяко наказание.”

 

Вижда се, че Велчо Шунтов, след като вероятно отново е изтезаван, се е предал духом. В подобно състояние трябва да е бил и Божил, тъй като той също е казал за Вълко. Тук за първи път се споменава това име. Коментарът на редакторът на ВЛНСТС Александър Бурмов по този повод е: „За Вълко Цолов от Правец, участник в обира на хазната, не става никъде дума дотук в следствения протокол. От думите на Велча „за който ви съобщихме днес с Божила” се вижда, че извън воденото съдебно следствие, чиито протоколи публикуваме тук, са се извършвали разпити от полицейските органи, чрез които под въздействието на физически мъчения арестуваните са били довеждани до самопризнания.”

 

Васил Петров също е смазан от бой и е принуден на 22 октомври да каже: „Зная за Стоян пандура и сина на Генка мечкаря. Те щяха да вземат хора и от Крушов дол. Нека да се заловят тия, те ще изкажат всичките.” На разпит, проведен на 24 или 25 октомври, когато му е направена очна ставка със Стоян и Велчо, Васил издава „касиерът в Орхание”, като го определя като организатор - в смисъл, че той трябвало да каже кога ще тръгне хазната. Което и сторил, като дошъл в кафенето и с глава дал знак към Балкана.

 

Велчо и Васил се оказват прави. Действията на турските власти по-нататък, показват, че признанията им и тези на Божил, че в обира е участвал Стоян Пандура от Тетевен, се оказали достатъчни за разкриването на нападателите на хазната и техните помагачи, а впоследствие и на комитетската организация в България. Единици са успелите да се укрият от турските власти, като са избягали във Влашко.

 

Стоян Заимов също е знаел за някои от първите издадени, но поднася информацията по друг начин. Написал е: „Каймакам ефенди телеграфически съобщи в София на Мазхар паша приятната новина. Начаса се разпореди да отпътуват няколко конни стражари в Тетевене – да хванат Тодора Бръмбара и Стояна Пандура, също и няколко стражари, придружени от башибозуци помаци – да отидат и претършуват ханчето на бая Цвятка, когото намерят в него, да го запрат и докарат в Орхание.”

 

Както пише по-нататък авторът на „Миналото”, арестуването на Стоян и Тодор се затруднило, защото не се знаело от кои колиби са. Заимов не дава подробности как турците са решили този проблем, а направо съобщава, че били заловени колибарите, извършили нападението на хазната, те пък издали членовете на комитетите.

 

Стоян Пандура

 

Някои публикувани сведения и анализът на наличните протоколи водят до извода, че преди да бъде заловен Димитър Общи, важна роля в разкриването не само на участниците в обира, но и на организаторите и ръководителите му, е имал Стоян Костов Пандура. Първият протоколиран негов разпит се съдържа в началото на втората намерена тетрадка с преписи на оригиналните протоколи, обозначена като документ 62. В началото на тази тетрадка обаче, липсват общо 13 листа, т. е. 26 страници. От протокола с разпита на Пандура е запазен само края. Поради това не може да се определи съвсем точно на коя дата е проведен този разпит – на 24 или 25 октомври, и дали преди това не е имало и друг протокол с разпит на Стоян Костов.

 

В следващите четири протокола в тетрадката, които са с разпити на Велчо Шунтов, Васил Петров и Тодор Кръстев в присъствието на Пандура, няма посочена дата. Първият датиран протокол във втората тетрадка е от 25 октомври и той е с „нови признания на Стоян Пандура”. В този протокол е отбелязано, че „преди малко” Стоян гледал настойчиво с очи Мазхар паша и дал да се разбере, че има да му признае нещо насаме. „Преди малко” е по време на разпита на Тодор Кръстев. Следователно този разпит също е бил проведен на 25 октомври.

 

Потвърждение за това намираме в протокола от разпита на братя хаджи Иванови в присъствието на Бръмбара, записан като проведен на 26 октомври. Разпитващият казва: „Ето тоя Тодор, дето седи до вас, снощи ни бе разправил за комитетската работа…”

 

Разпитът на Пандура би могъл да бъде също на 25 октомври, но може да е бил и на 24 октомври. Тогава той съобщава имената на Тодор Бръмбара и Лечо Ковача, след което те са заловени и разпитани. Протоколите от разпитите им пред следствената комисия са съставени на 25 октомври, но не е сигурно дали те в същия ден са заловени и разпитани и то два пъти. Както се разбира от протоколите и двамата са били подлагани на полицейски разпити.

 

Много съществено е сведението, което Стоян дава на разпита, проведен в София на 14 декември. Тогава той казва: „Първо дойде юзбашията. Чорбаджиите ме предупредиха. Аз се крих два дни, когато дойде пашата-мютесариф, на другата сутрин от идването му, без да съобщя на чорбаджиите, сам отидох право при него, разправих му всичко подробно, като му дадох и парите. Съобщих му също и мястото на комитетските книжа.”

 

Сведения за доброволното предаване на Стоян Пандура са публикувани от Георги Димитров в „Княжество България”, част II и от Д. Д. Стойчев в „Тетевен в миналото и днес”. Според тях турската власт в Тетевен получила нареждане да арестува Стоян Пандура и Тодор Бръмбара, изказани от първите заловени Божил Генчев и Велчо Шунтов. Тодор бил заловен, но Стоян успял да се скрие в улея на воденицата на Лечо Ковача и после избягал в гората. Когато Мазхар паша дошъл в Тетевен, Пандура се предал, защото мютесарифът заявил на тетевенци, че ако не му предадат Стоян Костов, ще изпрати всички на заточение. Пашата пристигнал в Тетевен вечерта на 23 октомври, което означава, че Пандурът трябва да се е предал на 24 октомври.

 

 

19. Стоян Костов Пандура

 

Поради липсата на пълен запис от първия разпит (или разпитите) на Стоян Пандура в Тетевен, не можем да кажем какво точно е предал. Със сигурност не е разкрил всичко още тогава. От края на разпита му се вижда, че на въпроса „кой организира твоите другари”, Стоян дава измислен отговор: „Аз, Тодор и Лечо, ние тримата се сговорихме.” Също измислено е и обяснението, че Цвятко Вълчев, Велчо Шунтов и Никола Цвятков (също вече заловени) били подготвили обира. Когато го запитват участвал ли е орханиецът Васил Петров при подготовката на нападението, отговорът е: „На Васила аз ни дума не казах, пък и не го видях… Тая работа извърших аз и затова ще понеса наказанието си. Защо да намесвам Васила?”

 

Изглежда намерението на Пандура в началото е било да поеме той отговорността за обира. Тази тактика на Стоян обаче се проваля, защото Васил след мъченията още в Орхание потвърждава участието си, а Тодор и Лечо разказват всичко, каквото знаят. И двамата са разпитани преди да се явят на 25 октомври пред следствената комисия, когато са съставени първите протоколи с тяхно участие. Какво са казали при полицейското следствие не е известно.

 

Изглежда по-нататък следователите се объркват от показанията на разпитваните, които не са знаели всички подробности и за да не бъдат наложени несправедливи присъди, Стоян започва да обяснява, кой какво точно е направил. На 25 октомври са записани „нови признания на Стоян Пандура”. Те идват след разпита на Тодор Бръмбара, който съобщил тогава имената на 10 от участниците в нападението на хазната и на неговите организатори. На разпита присъствал и Стоян. После, когато останали  насаме, Мазхар паша му казал: „Ти преди малко, гледайки ме в очите казваше: „Паша имам да ти кажа нещо, разпитай ме насаме, ще говоря истината”, какво беше то?”

 

Пандура тогава признава, че не е бил докрай искрен в предишните си показания. Споглеждането ще да е станало, когато Бръмбарът е съобщил, че организатори на обира били „касиерът в Орхание” и Димитър, т. е Марин Николов и Димитър Общи. Техните имена са споменати от Тодор за пръв път пред турското следствие. В новите си признания Пандура уточнява, че „главни организатори са Димитър и чорбаджията Петко Милев”. 

 

На 26 октомври Стоян присъства на почти всички разпити и често го питат за коментар. Разпитите по същество представляват очна ставка с него.

 

На разпита на 14 декември в София Стоян Пандура още в началото споменава за Левски. Извикал го Иван Фурнаджиев и му дал писмо, което занесъл в Орхание на Васил Бояджията, в Голям извор - на Васил Бушаранов, в Гложене – на Васил Йонков и в Ловеч – на Марин п. Луканов. После хаджи Станьо му дал поръчението „където и да отиде Дякон Левски, ти ще вървиш с него”.

 

На 30 декември Стоян е призован на очна ставка с Марин поп Луканов, който отричал да има участие в комитета. Изобличава го, като дава сведението, че той, Стоян, донасял от Тетевен в Ловеч пет-шест пъти писма и ги предавал на Марин. Пристигналите при Марин, ги разнасял по съответните места. Винаги разговаряли по комитетски работи. Казал дори, че напразно отричал.

 

Тези факти, както и заявлението „разправил всичко подробно”, създават впечатлението, че освен Димитър Общи и Стоян Пандура, като запознат в подробности с обира и участвалите в него лица, също е дал доста информация на турските власти, което не е отразено в наличните преписи на протоколите. 

 

Изглежда Стоян и останалите, които са разказали подробности за обира и дейността на комитета, са останали разочаровани от поведението на председателя на комитета хаджи Станьо: той дал идеята за обира на хазната, а пред следствената комисия заявил, че няма нищо общо с него. На разпит, проведен на 27 октомври Мазхар паша казва на хаджи Станьо: „Снощи ти присъства и чу разпитите и показанията на Петко Милев и на Станя и Станча, синовете на твоя брат. А тая вечер слушаш изложението на даскал Ивана, доверения ваш комитетски секретар. Ние ли ги научихме [така да говорят], или те питаят някаква мъст към тебе, защо ще говорят така?”… Толкова хора ти казват в очите. Дори и главатарят на обирачите, Стоян, разправя: „Чорбаджиите Петко Милев и хаджи Станьо ни изпратиха да нападнем хазната. Те доведоха и Димитра.”

 

Изреченото от софийския мютесариф, като че ли обяснява поведението на Пандура. Той в началото изглежда се е опитал да отклони вниманието от истинските организатори на обира, които са и комитетски ръководители. Но когато тях ги арестуват и те при разпитите започват да отричат своето участие в обира, организиран от тях, с което прехвърлят цялата вина върху преките извършители, Стоян приема решението да каже всичко, което знае. Не е спестил нищо за хаджи Станьо, Петко Милев и Димитър Общи, а по-късно и за Васил Левски.

 

Стоян Костов изглежда се е засегнал и от постъпката на Петко Милев, за която трябва да е научил от Лечо Ковача. Когато след пристигането на Мазхар в Тетевен Страшника давал парите на Лечо да ги скрие, му казал: „Не ме издавай. Издай само Стоян Пандура. Дай показания, че парите са у него”. Същото бил казал и на участниците в нападението от Черни Вит. Разбира се, тогава Стоян се е криел, но изглежда не е приел чорбаджиите да си измиват ръцете с него и след като се е предал и е видял поведението им, е казал всичко, което е знаел.

 

Доброволните самопризнания на Стоян Пандура са направили впечатление на турците, разследващи обира. Те явно не са се стърпели и са се похвалили, защото името Стоян като издайник се разчува, като се смесва с това на Шунтов. Например, Каравелов пише на Левски: „приехме писма и депеша в които ни писаха, че Общият е уловен и че него го е предал някой си Стоян Шунтов, който бил затворен в тъмницата по съмнение и който бил принуден да каже от тежка мъка”.

 

Името на Стоян Пандура е първото, което научват чуждите дипломати, следящи събитията по разследването на обира на хазната. На 18/30 ноември 1872 г. руският консул в Русе А. Н. Мошнин пише на руския извънреден посланик в Цариград граф Н. Игнатиев, че Мазхар паша „успял да залови няколко разбойника, в това число някой си Стоян Батуро”. Интересно е, че Мошнин го споменава и в следващите свои писма, а на 12/24 януари 1873 г. отбелязва: „Д. Общи е дал показания, че е таен агент на Каравелов, за да се избави от наказание за грабежа… сега сякаш е забравен предводителят на бандата Стоян Батур, който се ползува със специалната защита на Мазхар паша.”

 

Признанията на Пандура пред турската следствена комисия са взети под внимание от турското правителство и неговото наказание е смекчено. Л. Дойчев съобщава, че в „Документи по българската история”, том IV имало два документа, изпратени от великото везирство в Цариград до валията в Русе, в които се казвало: „Пандур Стоян, който по-напред е събирал и въоръжавал тетевенци в помощ на комитета, при все че е улеснил изследванията и диренията на правителството и доброволно се е предал, поради негови минали разбойнически престъпления се осъжда на 7 години.”

 

Тодор Бръмбара

 

Първият разпит на Тодор Кръстев пред следствената комисия в Тетевен е проведен на 25 октомври. Въпросите към него в началото са няколко едновременно: „Заедно с хайдутите ли беше? Вие ли обрахте хазната? Колко души бяхте и как се казват другарите ти? Колко гроша ти дадоха като твой дял? Къде са парите? Кажи истината!”

 

Тодор отговаря, че бил заедно с хайдутите при обира на хазната и е един от тях. „Паднали” му се като дял от парите 10240 гроша в сребърни меджидиета и 1000 гроша в ирмиличета. Заровил ги под едно дърво, извадил ги юзбашията Ахмед ага, той донесъл парите и докарал Тодор. „Другарите ми бяха 15 души”, казва, което не е точно. Изброява имената на 10 души:  Стоян Пандура, Лечо Ковача, Генчо Михалев, Атанас, Въльо и Марин Станчеви, Йото Генков, Павел Лалов, Марин Павлов, Димитър от Сърбия - който престоял една година тайно в къщата на хаджи Ивановия брат, имало един-двама души от Крушовдол и двама от Правец. 

 

От следващия въпрос на Мазхар паша става ясно, че Бръмбарът вече е разпитван и е разкрил доста неща. „Юзбашията Ахмед ага казва, - са думите на пашата, - че ти си знаял някои работи по тоя въпрос, че чорбаджиите събирали пари, за да ги пращат във Влашко, че от година насам тук имало един от Сърбия, чрез когото се изпращали парите; че дори и от тебе поискали парите, които си взел, за да ги изпратят на комитета. Кой ги поиска, кой дойде да ти каже, как стана, разправи истината!” – отново настоява мютесарифът.

 

Ахмед ага е бил този, който е намерил Тодор Кръстев в колибата му в Брязово и го докарал в конака в Тетевен. В протокола от първия му документиран разпит е записано Мазхар паша да пита също: „Откъде знаеш, че чорбаджията Петко Милев и хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо са събирали пари и са купували дрехи и оръжие за комитета?” Значи, че и по този въпрос разпитваният вече е дал показания на юзбашията.

 

Въпросите на софийския мютесариф показват, че веднага след залавянето си Бръмбарът е разказал в основни линии какво знае за обира, като е споменал за „Димитър от Сърбия” и „комитета”, на когото той изпращал пари. Какво точно е разкрил пред юзбашията, не е протоколирано. Припомняйки какво е казал вече Тодор, Мазхар паша задава допълнителни въпроси, за да научи още подробности:  у кого са парите от обира, кои са сътрудниците на комитета. Софийският мютесариф е попаднал на много важна следа: разбрал е, че обирът е бил извършен по политически причини. Хазната е била нападната и парите са били взети, за да бъдат изпратени на комитета във Влашко.

 

Някои от сведенията в протоколите водят до предположението, че Тодор Кръстев може да е заловен още на 20 октомври. На 19 октомври Божил Генчев споменава, че чул да наричат двама от участниците в нападението на хазната Стоян войвода и Тодор - и двамата били от Тетевен. Същия ден след изтезания и Велчо споменава, че Стоян пандура от Тетевен, когото познавал, бил ръководител на хайдутите на които носили хляб. А на следващия ден признава, че Стоян му казал, че ще оберат хазната и обещал на Велчо, че ще даде на него и на Божил дял от парите. Тогава Мазхар паша пита Велчо: „По-нагоре от мястото, дето стана обира на хазната се намериха две торби от по 1000 гроша. Тия пари като ваш дял ли ги бяха оставили?” Отговорът е: „Торбите не са оставили за нас… Васил знаеше работата, той щеше да ни донесе парите после.”

 

По въпроса за заровените торби Божил и Велчо действително не са знаели нищо. По-интересно е откъде Мазхар е разбрал за тях? Този момент от разпита е забелязан от А. Бурмов и той коментира: „Явява се въпросът: кой е посочил на властта мястото, дето са били заровени двете торби, съдържащи общо 2000 гроша? Изглежда, че до 20 октомври Стоян Пандура и Тодор Бръмбара са били вече арестувани и че един от двамата е издал местонахождението на тези пари.”

 

Има логика в това разсъждение и тъй като Стоян успява да се скрие и се предава едва на 24 октомври, то, ако на 20 октомври някой е казал на турските власти за заровените в гората пари, би следвало това да е Бръмбара. Юзбашията пристигнал със стражарите при колибата на Тодор. Попитал го за взетите пари от хазната и той посочил къде е заровил тези, които той е пренесъл от Арабаконак до колибата му в махалата Брязово. Извадили ги и ги докарали в Тетевен, заедно с него. По пътя или в конака юзбашията го е разпитал какво знае по нападението на хазната. Съществувала е възможност тогава да е казал и за заровените от Димитър пари. Това се разбира от разпита на 16 декември, но тогава Бръмбарът не е упоменал кога е извършено залавянето му.

 

Ако е бил заловен на 20 октомври и веднага е започнал да съобщава на юзбашията сведения за обира, това означава, че още тогава турските власти трябва да са знаели имената на обирджиите. Странно е тогава, че Мазхар паша не е тръгнал веднага за Тетевен да арестува нападателите, а е продължил на 21 и 22 октомври да разпитва и измъчва заловените в Орхание с настоятелното искане да кажат имената им. На разпита, проведен на 25 октомври, Стоян Пандура споменава за Въльо, Марин, Цако и Йото, „които тази вечер докарахте от Черни Вит”. Те са арестувани едва тогава, което означава, че са издадени същия или предния ден, а не още на 20 октомври.

 

По-приемлива е хипотезата, че турците, като са претърсвали и оглеждали района на обира, сами са открили двете кесии, вероятно заровени небрежно. А Бръмбара не са успели да го идентифицират по оскъдната информация „Тодор от Тетевен”. Той е бил заловен, след като Пандура се е предал и е казал кой точно Тодор е участвал в обира на хазната.

 

За Тодор Кръстев се смята, че първи е разкрил доброволно почти всички участници в обира, издал е дейността и ролята на Димитър Общи, споменал е за „комитета” и е съобщил имената на по-видните комитетски дейци в Тетевен, разкрил е тайната по убийството на дякон Паисий в Орхание и имената на участниците в опита за убийството му в Голям извор. Затова д-р  П. Стоянов отбелязва: „обирът се издаде от жената и от Тодор Бръмбара и скоро всички арестуваха от комитета в Орхание и Тетевен”.

 

Стоян Пандура на 24 или 25 октомври е заявил, че обирът бил организиран от него, Тодор и Лечо. От протокола липсват страници, но в оцелелия откъс се чете сведението „ние [тримата] организирахме другарите”. Едва ли Стоян е казал, че не знае имената на нападателите на хазната, след като са му били „другари”. От разпита на Лечо пък се вижда, че той разказва с по-големи подробности не само за обира, но и за убийството и опита за убийство на дякон Паисий. Споменава за Въльо Станчев и Вълко Цолов, но не е казал други имена, защото пред следствената комисия не са го питали. Но той също е разпитван, преди да се яви пред комисията. При тези обстоятелства не може да се твърди със сигурност, че Бръмбърът първи издава имената на участниците в обира.

 

Той е протоколиран като първи от заловените, споменал за съществуването на „комитет”. Но сам изглежда не е бил наясно с организацията му. Обяснява: „Димитър от Сърбия е комѝта. От една година насам ходи по тая работа.” Лягал и ставал в хана на хаджи Иван в Тетевен и в къщата на Дочо Мръвков. Обикалял Тетевен, Орхание, Правец, Етрополе и околните села. Поддържал връзки с хаджи Станьо, Марко Йончев, Марин Братанов, Пею Мръвков, брат му Дочо, Петко Милев. „Знаят го всички първенци”, обобщава Бръмбара и така несъзнателно е обезличил донякъде информацията за конкретните лица, които действително са контактували с Общи.

 

Мазхар паша обаче се е досетил за какво става дума и макар Тодор да споменава имената на хората, които „поддържали връзки” с Димитър, мютесарифът го пита дали знае друго нещо по въпроса за комитета и „влизат ли в него други чорбаджии”. Т. е. за него тези, които поддържат връзки с комѝтата, също са влизали в комитета.

 

В отговора си за това как са събирали парите за купуване на дрехи и оръжие за комитета, Бръмбарът се опитва да налучка, като казва: „Хаджи Станьо, Марко Йончев и Дочо Мръвков, тия са с Димитра. Падне ли от някъде плячка, те ограбват парите и ги прибират за комитета.” Когато го питат откъде са „вдигали плячка”, той не знае нищо по този въпрос и отговаря безпомощно: „Това сега не знам. Аз се много изморих. Моля, освободете ме!”

 

Търсейки по-убедителен начин да обясни кой е комѝтата, който от една година обикалял района, Бръмбарът насочва вниманието към едно от негативните за комитета действия: „Тоя Димитър от Сърбия е, който уби в Орхание попа.” След това пашата успява да накара разпитвания да съобщи имената на участниците в опита за убийство на дякон Паисий: Лечо, Генчо, Тако, Въльо Станчев, Петър Вълев и Стоян Пандура.

 

Тези имена обаче, ги споменава и Лечо, като той отрича да е участвал. По-късно в София обаче признава, че и той бил в групата. Лечо на полицейския разпит също е споменал за убийството на дякон Паисий от Димитър Общи и за това не е може да се установи кой първи съобщава на разследващите този факт – Тодор или Лечо. 

 

Какво е разбрал Мазхар паша за „комитета” от приказките на Тодор, можем да съдим по думите, които е казал като обобщение пред следствената комисия: чорбаджиите събирали пари, за да ги пращат във Влашко; от година насам имало един от Сърбия, чрез когото се изпращали парите; дори и от Тодор поискали парите, които взел след обира, за да ги изпратят на комитета. Сиреч, не става дума за съществуване на местен комитет в Тетевен, а за хора, които сътрудничат на комитета във Влашко.

 

Прочели вероятно какво е казал по време на разпитите, от правителствената комисия в София решават, че от Тодор Кръстев нямат какво повече да научат, и го питат само дали е бил член на комитета, като не му задават въпроси какво знае за него. Но Бръмбарът вече е разбрал, че на първия си разпит е казал нещо много важно и за това на 16 декември заявява: „Аз съобщих на мютесариф паша комитетската работа.”

 

Бръмбарът е от тези, които са отказвали да участват в обира. Преди това са го карали да иде в Голям извор, за да убият дякон Паисий, но той и тогава отказал. Пред правителствената комисия в София на 16 декември заявява: „Петко Милев и хаджи Станьо ме повикаха и ми предложиха на три пъти: „Дяконът, владишкият наместник, щял да предаде комитета на властта, ще отидат и други, иди и ти с тях, убийте го.” Аз обаче не приех.” А на разпита в Тетевен обяснил: „Такава работа не мога да сторя!”

 

В София за обира казва: „Петко Милев и хаджи Станьо ни повикаха в къщата на Петко Милев и в хана на хаджи Ивановия син и ни казаха: „Ще отидете да нападнете хазната, ако не отидеш, ще унищожим и тебе, и децата ти!” Аз казах: „Много добре!” – защото в Тетевен хаджи Станьо е по-голям от пашата.”

 

Тодор Кръстев не е бил член на комитета. „Аз съм овчар, такъв комитет не зная”, заявява на 16 декември. На разпита, проведен на 26 октомври, се вижда, че е бил озлобен на всички, които са го накарали да вземе участие в обира. Когато му правят очна ставка с братята хаджи Иванови и го карат да каже от кого е взел патроните, за да нападнат хазната, изговаря всичко, стаено в него: „Ето тоя до мен, Станчо хаджи Иванов, ми ги даде. Да му го кажа сега в очите. И куршумите той даде. А Димитър не е от Влашко, но – от Сърбия. И той е негов другар. Организатори на работата са Димитър и тоя Станчо. Той дори даде своята пушка на Леча. Куршумите и барута за обири и специално за нападението на хазната ги даде тоя Станчо. Запитайте го! Това дето той отрича, е лъжа. Той ни накладе на огъня. И мен с беднотията ми!”

 

Последните думи за беднотията подсказват, че Тодор е решил да се включи в акцията с нападението на хазната, не само защото са му заповядали, но и защото са обещали да му дадат дял от обраните пари. На първия си разпит в Тетевен той обяснява, че „оня от Сърбия” по Лечо му съобщил да прати парите, които взел след обира, че ще ги изпраща на комитета. „Аз не дадох парите”, заявява тогава Бръмбарът. 

 

Отбелязано бе, че на този първи разпит на въпроса „колко гроша ти дадоха като твой дял”, Бръмбарът отговорил: „Мен ми се паднаха като дял от парите 10240 гроша в сребърни меджидиета и 1000 гроша в ирмиличета”. Такава сума като награда никой не е получил. Това са били всичките пари, който Тодор е взел от мястото на обира и пренесъл в колибата си.

 

На разпита му в София той казва: „Ние отидохме по домовете си с парите и ги скрихме. След като мина известно време, чорбаджиите ни съобщиха чрез Лечо ковача да донесем парите. Аз не можех да оставя овцете и не можах да занеса парите, те останаха [у мене]. Краят на разказа в София е изменен от разпитвания, защото в Тетевен той е заявил, че не е искал да даде парите.

 

Лечо Ковача

 

Разпитът на Лечо Николов от Тетевен, проведен също на 25 октомври, започва по любопитен начин. Първият въпрос отправен към него е: „Как обрахте хазната?” Лечо отговаря: „Отидохме 14 души. Появи се хазната. Обрахме я.”

 

С това любопитството на разпитващия – вероятно Мазхар паша, към самия обир сякаш е задоволено. Затова той минава към факт, с който вероятно е искал да впечатли членовете на следствената комисия в Тетевен. Оповестява: „Чорбаджията Петко Милев ти дал една кутия с пари, която днес се намери в твойта къща.” След въпрос и отговор се разбира, че Петко дал парите и казал на Лечо да ги скрие и да не казва на никого. Той ги заровил под едно дърво.

 

Следващата тема, която се появява в разпита е за убийството на дякон Паисий. От въвеждащите думи към тази тема – „по-преди ти съобщи”, става ясно, че и Лечо е бил разпитван преди да бъде изправен пред следствената комисия. И той като Тодор се оплаква, че бил призован, но отказал да участва в първия опит за премахване на дякон Паисий в Извор. Независимо от това съобщава имената на участниците в групата и разяснява, че при този опит те „не свършват никаква работа”. След това Димитър от Сърбия получил известие от Орхание, отишъл там и „убива самичък попа”. Вече на разпита в София Лечо признава, че и той бил включен от Петко Милев в дружината, която трябвало да убие владишкия наместник.

 

По-нататък на първия разпит му задават въпроса: „Твоите другари твърдят, че сте се събрали в къщата на Въльо Станчев в Черни Вит, какво ще кажеш за това?” После го питат: дойде ли някой от Правец? Двата въпроса показват, че Мазхар паша вече е знаел подробностите по обира, които трябва да са били разказани от Стоян Пандура и Тодор Бръмбара. В протокола на Тодор се споменава за хора от Правец, но не и за къщата на Въльо Станчев.

 

По голямата част от разпита на Лечо Ковача е посветена на обира на хазната. Охотата, с която той е разказал за нападението ѝ пред турското следствие в Тетевен, е станала известна и извън стените на конака. В едно писмо до Найден Геров, изпратено от софиянката Йорданка Филаретова, се разказва един от слуховете за издаването на участниците в обира. Властите пуснали в Орхание двама турци, облечени по народному. Когото срещнели го спирали и му казвали, че са го разпознали като участник в обира и ако не им даде 10 хиляди гроша, ще го издадат. Тези, които не са били съпричастни с делото, категорично отричали. Но един касапин се уплашил и им казал, да мълчат, защото него го излъгали – казали, че ще им дадат пари, но не им дали нищо. „А всичкото знае еди кой си ковач”, разкрил касапинът. Тогава хванали ковача и го обесили на синджир и след много „принуждения” той посочил Димитър Общи. Касапин е бил Велчо Шунтов, а ковач – Лечо.

 

Според Лечо обирът бил организиран от Димитър и Стоян, а чорбаджиите хаджи Станьо и Петко Милев ги пратили да нападнат хазната и им дали дрехите. „Ние откраднахме парите, но не ги поделихме помежду си  – казва. –  Парите отнесохме на чорбаджията Петко Милев. На нас той даде по една торбичка от 1000 гроша, а другите останаха у него. После той се уплаши. Щом като тая работа се разкри, той ми донесе пари в една голяма кутия и ми каза: „Вземи, скрий ги, после ще приказваме. Аз ги взех и зарових под дървото.”

 

По време на разпита става дума и за „комитета”. Димитър предавал на чорбаджията Петко Милев събраните от населението за комитета пари, а той вземал със себе си хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо и заедно купували дрехи и оръжие за комитета.

 

Интересно е, че в София от правителствената комисия на Лечо също задават въпроси за обира на хазната: „Колко души нападнахте хазната, как ви се съобщи и кой ви даде заповед да я нападнете?”

 

 В София той също посочил пред следствието как Петко Милев три-четири пъти му казал, че трябва да нападнат хазната. Обещавал: „на тебе ще дадем пари”. И добавял, че ако откаже, „накрая има и смърт”. Лечо обаче, имал десет деца и се страхувал, че ако загине, няма да има кой да ги гледа. „Не бой се – успокоил го чорбаджията – там няма да мрете, пазете да не убиете човек, там парите са готови!” 

 

Преди това насила бил накаран да се включи в опита за убийство на дякон Паисий – това признава в София. Пак с нежелание влязъл и в комитета. Петко Милев му казал: „Ще ходиш ли, където ще те пращам, и ще вършиш ли каквото ще ти кажа?” Лечо му отговорил - „добре”, защото бил чорбаджия. „Извърших тая работа поради неговата лошотия”, обяснил Лечо участието си в Арабаконашкия обир, по време на очната му ставка с Петко Милев в София.

 

От протоколите от разпитите на Лечо може да се убедим, че някои от заловените са сменяли показанията си по време на различните разпити. В Тетевен той казал, че Петко Милев, след като получил парите, се уплашил и когато обирът се разкрил, му занесъл в една голяма кутия парите, за да ги скрие. В София е изложил друга верския: че събраните у Петко Милев пари, му ги донесъл Стоян Пандура в един вързоп. 

 

Станчо и Станьо хаджи Иванови

 

Ако Тодор Кръстев е споменал за комѝтата Димитър, който събирал пари и ги изпращал на комитета във Влашко, братята хаджи Иванови започнали да говорят за „комитетска работа” в Тетевен. Това става на разпитите, проведени на 26 октомври при очна ставка с Тодор Бръмбара и Лечо Ковача, които обвинили Станьо и Станчо, че им дали куршуми, барут и една пушка, когато отивали да нападнат хазната. 

 

Разпитът започнал първо със Станчо х. Иванов, който формално бил доведен, защото били дадени показания, че Димитър пребивавал в неговия хан. В началото разпитвания се опитал да прикрие дейността на Общи, когото обявил за гост в хана му. Станчо казал, че главатар на хайдутите бил Стоян, а Димитър, който бил дошъл уж преди 15 дни от Влашко, се срещал с него, защото пазарял хора за работа във Влашко.

 

„Тия приказки са чиста лъжа – отсякъл разпитващия. – Димитър е събирал в твоя хан хора за комитета. А и ти си работил за организацията. И дори ти си дал патрони на хайдутите. Кажи истината!”

 

От следващите думи на пашата се разбира, че Тодор току що разказал, че бил получил патроните за обира от ханджията Станчо (отново има непротоколирани признания, направени непосредствено преди разпита на братята). Станчо отрекъл. Повикват Тодор и той произнесъл думите, които бяха вече цитирани: „Организатори на работата са Димитър и тоя Станчо… Куршумите и барута за обири и специално за нападението на хазната ги даде тоя Станчо.” После добавил, че брат му Станьо също бил там.

 

След като Станчо, а после и Станьо, който също бил доведен на разпит, продължили да твърдят, че нищо не са давали, Тодор излязъл с нови обвинения. „Паша ефенди, тия хора са комити, – заявил направо той. – Ако ще търсите, хубаво търсете. В техните ханове има барут, куршуми и дори оръжия, за да ги дават на комитите. На нас, като ни пращаха да нападнем хазната, те ни казаха: „Тия пари няма да се пръскат. Ще купим от Влашко оръжие за нашия комитет.”

 

Отново в протокола следва неясно преминаване от отричане към признаване. Мазхар призовал: „Хей, Станчо и Станьо, ето тоя разправя в очите ви, че сте от комитета… Станьо, кажи самата истина, обади и другите си другари!” Веднага след това Станчо признава (!), че в Тетевен имало събрание, свикано от чорбаджиите, за да образуват комитет. Чорбаджиите предупредили: „Ние сме се уговорили, всеки който издаде каквото говорим, ще го убием с куршум.”

 

Като признал за барута, но отрекъл да е давал пушка на Лечо, с когото му направили очна ставка, Станчо продължил признанията си. Даскалът бил запознат най-добре с комитетската работа, насочил той вниманието към Иван Фурнаджиев и предложил да го повикат. На събранието за образуване на комитета присъствали Димитър и хаджи Станьо, който дал 5 лири. Тихол дал две лири и половина, дали пари също Марко Йончев и Братанов, който преди седмица заминал за Влашко (за това не е заловен). Васил Шишков също влизал в комитета, но и той заминал за Влашко преди 15 дена (също не е заловен). Всички имена ги имало записани в списък, направен от даскал Иван. Той събрал и парите. Подробно работата знаел чичо му Станьо.

 

Станчо се оплакал от чорбаджиите, защото когато го карали заедно с тях към конака, те му казали: „Ако изкажеш комитетската работа, ще те убием с куршум, ще загинеш.” Той не знаел къде стои списъкът, но надписът му не бил „комитетски”, а „читалищен” списък. Така било написано отгоре. Читалищни списъци имало във всяко село

 

Станьо х. Иванов потвърдил, казаното от брат му. Участниците в комитетската работа правили събрания в училището. И хаджи  Станьо, най-почетния човек в селото бил там. Когато те се събирали и говорели за комитета, тях двамата със Станчо, не ги пускали.

 

„Тодор, дето седи до вас, снощи ни бе разправил за комитетската работа и за това, че чичо ви хаджи Станьо я организирал, пък и сега го казва пред самите вас”, е записано в протокола да казва пашата. От тези думи може да се добие представа, доколко протоколите са изчерпателни по отношение на казаното по време на разпитите. В нито един предишен, а и в същия протокол не е записано, Тодор да е казал подробности за комитета в Тетевен.

 

„Главният организатор чичо ви хаджи Станьо ли е, кажете и вие истината по въпроса!”, пита Мазхар. От въпроса става ясно, че на него вече все пак е било известно кой стои начело на комитета в Тетевен. 

 

Станчо разширява малко информацията, като казва, че на първото събрание чичо му хаджи Станьо бил с двама души от Влашко. Те идвали няколко пъти и се представяли с различни имена. Но заключава: „Ние и тримата нямаме вина (вероятно има предвид и даскал Иван – бел. К. Г.). Истинското положение е, че всичко е дело на чорбаджиите. Работа на моя чичо. Ние сме бедни хора. Дори ако ни пуснете на свобода, ние ще изтребим тия чорбаджии с отрова или куршуми.”

 

Петко Милев и хаджи Станьо Врабевски

 

На 26 октомври са проведени няколко разпита на чорбаджията Петко Милев. На първия основно го разпитват за парите от обира, които нападателите на хазната са му предали.

 

В началото към него отправят обвинения, че е устроил бягството на Димитър и организирал обирачите на хазната. Той отрича да е уредил бягството, даже не знаел за него. А обирачите на хазната ги организирал Димитър. Но пашата го контрира, че лъже и го пита риторично: „Ако не си ти организирал и изпратил нападателите, защо са донесли парите на теб? Ти признаваш, че са донесли парите, защо не съобщи на властта?”

 

Последните думи показват, че Петко Милев изглежда вече е бил разпитван и е признал за парите. Такъв разпит на чорбаджията, не е протоколиран. След думите на мютесарифа, че лъже, Милев, макар и с уговорката, че всичко правел по заповед на Димитър, признава, че по негово указание е наредил да донесат парите от обира в къщата му. Не бил съобщил за това на властта, защото Димитър го заплашил, че ако каже за парите, ще го застреля.

 

Понеже Петко твърдял, че парите ги получил Димитър и не са били предадени лично на него, му правят очна ставка първо с Лечо Ковача, после и с Въльо Станчев, Йото Генков, Марин Станчев и Цако Генчев. След като разпитва последните, мютесарифът отново се обръща към чорбаджията с думите: „Ти чу какво казаха тия четирима души пред теб. Те разправят, че парите са дошли във вашата къща и са били предадени на тебе, а ти твърдиш, че не си бил организатор на обирачите, че Димитър ги бил организирал. Ти ли си ги организирал, или Димитър ги е организирал, това е все едно. Парите, които дойдоха в твоята къща ги искам от теб!”

 

Притиснат, Петко Милев признава, че се били уплашили от идването на пашата. Сложили парите в една кутия и ги заровили в Лечовата къща. Мютесарифът обяснява, че парите вече били намерени и изровени. Възлизали на 16 000 гроша, а според сведенията, които дали разпитваните, те трябвало да бъдат близо 40 000. „Къде са другите 24 000 гроша?”, пита Мазхар.

 

Петко не знаел колко са били парите. Димитър ги събрал, сложил ги в един шиник без да ги брои, поставил капак и го заковал с четири гвоздея. После дал шиника с парите на Лечо, който го скрил. (Това е трети вариант за скриването на парите.)

 

След този разпит, от който има протокол, е последвал втори протоколиран разпит, на който Мазхар е искал да изясни „комитетската работа”. Тогава Петко дава доста сведения за Тетевенския комитет. Говорейки като участник в събитията, той твърди обаче, че не бил член на комитета.

 

В началото на втория протокол, озаглавен „Нов разпит на Петко Милев извършен на 26 октомври 1872” стои въпроса: „Хей, Петко Милев, тук имало някаква си комитетска работа, тя каква е?” Петко отрича: „Не знам каква е тая комитетска работа.” Следва обяснение на разпитващия: „Ти познаваш много добре комитетската работа. В по-горе записаните твои разпити казваш, че Димитър от Сърбия [който] дошъл тук, за да образува комитети, бил в твоята къща, и че там нападателите са донесли парите. Тоя, който не знае що е комитет, не ще приеме в къщата си човек от Сърбия и не ще стане съучастник в парите, които са обрали изпратените от самия теб разбойници.”

 

Петко Милев отначало се опитва да заблуди Мазхар паша, че чорбаджиите събрали пари в училището за Димитър. Били събрани 1800 гроша. С 1100 гроша му купили кон, за да обикаля от село на село и да събира пари. Останалите пари изразходвали в училището за книги и вестници.

 

Очевидно е, че чорбаджи Петко, който е чул от предишните разпити, че вече се е разбрало за „комитетския списък”, се е опитал да представи фигуриращите в него като помагащи на дейността на Димитър да събира пари, които да изпраща на комитета във Влашко, а не че са образували комитет в Тетевен. Мазхар обаче възразява с думите: „Покупката на коня, за да обикаля от село на село, служи единствено на целта му да бунтува населението.” Не останал доволен, отсича: „Това не бе отговор на нашия въпрос”. Според него в Тетевен имало комитет.

 

Това се разбира от неговото обяснение: „Научих се, че за образуването на тоя комитет бил съставен един списък, който се намирал у даскала на вашето училище. Заповядах да докарат даскала. Когато го запитах за списъка, той отрече. Изпратих човек да претърси училището, но в училището няма списък. Ти каза: „Списъкът беше у мен. През нощта, когато дойдохте тук, хаджи Станьо го взе и го изгори.” Ако това не беше някой опасен списък, защо го изгори? И то, защо ти го накара да го изгори? Списък за събрани пари за училищни разходи гори ли се? Когато говорех с учителя, защо се намеси?”

 

От думите на пашата се вижда колко много неща са станали, без това да е отразено в наличните протоколи. След като Станчо х. Иванов посочил Иван Фурнаджиев като най-запознат с комитетските дела, пашата накарал да го докарат, но той отрекъл, че знае за списъка. Петко Милев вече е разпитван за този списък и е казал, че той бил за училищни нужди. Признал обаче, че хаджи Станьо го изгорил. Правена е очна ставка между Фурнаджиев и Милев.

 

След това обяснение на мютесарифа, Петко Милев признава: „Списъка ми дадоха събралите се в училището около 20 чорбаджии, като казаха: „Да стои у теб!” Написа го даскалът. Той има пълни сведения за комитета. Първи [в списъка] са: хаджи Станьо, Марко Йончев, Въльо Пеев, Станчо [хаджи] Иванов, Тихол и Марин Братанов. Имаше и други записани в списъка. Той [хаджи Станьо] се уплаши от вашето идване и, като каза, че тоя списък може да е опасен, за да не попадне в ръцете ви, взе го и го хвърли в огъня.”

 

Накрая на този разпит питат Петко за Димитър. Въпросите и отговорите ще бъдат цитирани, защото са свързани с отправяните от Левски упреци към помощника му, че не гледал сериозно на своите задължения и не спазвал изискванията за строга конспирация. Диалогът между пашата и Петко е следният:

 

 „ - Димитър от Сърбия присъстваше ли на всяко едно събрание?

 - Той обикаляше. На всяко събрание не присъстваше, но понякога – да.”

- Одеве казваше, че Димитър обикалял тайно. А сега разправяш, че ходел навсякъде. Как ще обясниш това?

- Когато дойде, най-напред той обикаляше тайно. После, след като бяха в списъка около 20 души, започна да ходи явно. Но, все пак, не ходеше явно с всекиго.”

 

Общи е обикалял селата, за да събира пари. И се е срещал с много хора, защото е успял да ги запише в комитета. Трябва да се обърне внимание, че в Тетевенския комитет, намиращ се под контрол на Димитър Общи е имало записани няколко чорбаджии. Явно е съумявал да ги държи изкъсо.

 

Следващият разпит е на хаджи Станьо, който отрича да е участвал в събрание за образуване на комитет. Не познавал и Димитър, който дошъл от Сърбия. Дал 5 лири, но те били за даскала и училището. Повикали Петко Милев на очна ставка и той заявил, че на въпросното събрание бил и „тоя хаджи Станьо, дето е до вас” . Той се записал в комитетския списък, който бил надписан „Читалищен” и пръв от всички дал 500 гроша. Хаджи Станьо отново отрича участие в комитета, не е давал и пари за него. Мазхар го изпраща да размисли и сутринта да даде отговор. 

 

Вторият разпит на хаджията е проведен вечерта на 27 октомври. От протокола се разбира, че той е присъствал на разпитите на Петко Милев, Станьо и Станчо хаджи Иванови. Освен тях, даскал Иван и Стоян Пандура също казали, че хаджи Станьо бил свързан с комитета, той организирал нападението на хазната, и в откритите комитетски книжа имало документи на негово име. Станьо отрича, а когато му правят очна ставка с даскал Иван, той определя казаното от него като клевета.

 

Петко Милев е разпитан и на 28 октомври. Това е след залавянето и разпита на Общи. Въпросът към чорбаджията, записан в началото на протокола, гласи: „Димитър твърди, че хазната е обрана, за в полза на комитета по инициатива твоя и на хаджи Станя.”

 

Петко започва да гради версията, че още когато Димитър дошъл преди два месеца в Тетевен, заявил, че ще нападне хазната. Сам си намерил хора, с които да свърши тази работа, нападнал хазната и след това пак се върнал в селото. Но Мазхар директно го пита: „Ако не си съучастник, защо хайдутите донесоха парите в твоята къща?” Петко продължава да го увърта и да изменя предишните си показания, уж че ги дал от страх. Но в един момент изпада в противоречие. „Забърках, се”, оправдава се той.

 

Тогава пашата му казва откровено: „Какво има за забъркване? Ние тук сме султанска комисия. На никакво изтезание не си подлаган. Тебе те разследваме. Кажи истината и признай напълно, че си се повел подир дявола, и никой няма повече да те вика на разпит.”

 

Тези думи слагат край на съпротивата на Петко Милев и той обяснява: „Не, не съм подлаган на изтезаване. Работата е там, че ако не беше дошъл Димитър да ни подмами, нямаше да влезем в тая работа.” След което признава, че той, хаджи Станьо, даскал Иван, Марко Йончев, Дочо Маринов, братята Станьо и Станчо знаели, че Димитър ще нападне хазната. В Тетевен имало комитет, хората от него се събирали и разговаряли за доставянето на пари, оръжие и други, имащи противодържавна цел. Хаджи Станьо също присъствал на събранията, той взел списъка от него и го изгорил.

 

Иван Фурнаджиев

 

Димитър Панчовски в „Последните дни на Васил Левски” приема и уверява, че „няма да прозвучи никак пресилено, ако се каже, че основните, решаващите за по-нататъшния ход на следствието разкрития” (след 26 октомври), са направени от секретаря на Тетевенския комитет даскал Иван Фурнаджиев. Той пръв съобщил името на Димитър Общи, познат дотогава само като Димитър от Сърбия; пръв споменал името на Васил Левски и го описал как изглежда; изброил имената на всички членове на Тетевенския комитет; издал къде са скрити откраднатите пари; посочил пръв от всички разпитвани Ловеч като център, в който се изпращат пари и се получава оръжие. Въпреки, че не знаел до каква степен сведението на Фурнаджиев, че Общи ще се прехвърли отсреща, като мине през Оряхово или Никопол, е способствало за залавянето на ръководителя на обира, Панчовски счита, че то също било „издайничество”.

 

Според Крумка Шарова Иван Фурнаджиев е издал къде се намират „книжата” на Тетевенския комитет и е съобщил кой е уредил бягството на Димитър Общи. Това станало преди неговия разпит, състоял се късно вечерта на 26 октомври 1872 г. През деня той се предал сам на Мазхар паша и направил пълни самопризнания. Съобщил, че комитетския архив е скрит от Милка, майката на братя Хаджииванови в дома на учителя Пано Рогозаров, и че същата жена уредила бягството и укриването на Д. Общи в Гложене. Осведомил Мазхар паша също, че Ненка Павлова превела Общи от Тетевен за Гложене. „Доколкото никой от разпитаните дотогава не бил споменал за това, всъщност отново Фурнаджиев извършил предателство и за Д. Общи, в резултат на което той бил заловен още същата нощ”, твърди авторката на книгата „БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873”.

 

Последните погрешни твърдения са резултат от убеждението на Шарова, че Иван Фурнаджиев се е предал сам. Тя даже е отбелязала това, като случило се събитие. „През деня на 26 октомври секретарят на тетевенския комитет Иван Лилов Фурнаджиев се предал доброволно на Мазхар паша и направил пълни самопризнания”, четем на една от страниците на книгата. На следващата страница е повторено почти дословно: „На 26 октомври секретарят на Тетевенския комитет Ив. Фурнаджиев отива сам и се предава на Мазхар паша, пристигнал неотдавна в Тетевен, за да поеме по-нататъшното следствие, което вече е прераснало от криминално в политическо.”

 

Базирайки се на протокола от разпита му в София, проведен на 15 декември 1872 г., Шарова приема, че Иван Фурнаджиев „посочил скривалището” на комитетските книжа. Но приведеният от нея цитат гласи: „Дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.” Казал е каквото знае за книжата, но не и къде точно са скрити (!).

 

Цитатът е изваден от пасаж, в който има две противоречия. Питат Фурнаджиев не знае ли нещо по „организуването” на обира? И той отговаря: „Не, не зная за организуването, но един ден седяхме с хаджи Станя на пейката пред един дюкян [и] той ми каза: „Дошло е известие от Орхание, че хазната е ограбена.” Дойде мюдюрът Махмуд ага и рече на хаджи Станя: „Ограбена е хазната, приготви си коня, че да идем да търсим обирачите!” После, минавайки, хаджи Станьо каза на подбив: „Аз ще заловя разбойниците и ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!” [И] замина. Между това минаха няколко дена, дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.”

 

Според написаното излиза, че Иван Фурнаджиев първо отрича, че знае за организирането на обира, а малко след това се хвали, че разправил подробно каквото е знаел за нападението на хазната. Не може да е вярно заявлението, че като минали няколко дена след обира и дошъл пашата, Иван отишъл при него и му разправил каквото знаел. Пашата действително е пристигнал няколко дена след обира, но в Орхание, а не в Тетевен. Ако Фурнаджиев е отишъл да му разкаже всичко още тогава, нямаше търсенето на нападателите да трае цял месец след това.

 

Второто несъответствие е забелязано от А. Бурмов и той е написал следната бележка към текста: „Всъщност от обира на хазната (22 септември) до разкриването му и пристигането на Мазхар паша в Тетевен (23 октомври) изминал цял месец, а не „няколко дни”. 

 

В протокола от първия разпит на даскал Иван от 26 октомври е записано, че той е заявил: „В услуга на държавата каквото знаех, казах го… Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик”. Фурнаджиев не споменава, че сам е дошъл при пашата. Възможно е изреченото от него в София на 15 декември да не е записано правилно. По-логично е думите му да са били: „Аз отидох при него и самичък му разправих”.

 

Трябва да имаме предвид също, че е възможно да е била направена „вметка” в протокола, каквато има в протоколите на пребитите при мъченията Божил Генчев и Гаврил Брънчев. Димитър Пъшков е написал в бележките си: „Турската власт откри кои са обрали пощата, разкри се и комитета тетевенски – секретаря на комитета Иван Фурнаджиев, учител в Тетевен, под тежките изтезания не може да издържи, вследствие на което разкри всичко…” Има сведения, че Фурнаджиев умира в Диарбекир, и това може да е следствие на мъченията. „Отидох самичък и разправих” в протокола от разпита му би могло да е същото, каквото е „доброволно направи самопризнания” в протоколите на Генчев и Брънчев. Изглежда турските следователи са се престаравали в желанието си да не би да се разбере за мъченията, които са прилагали спрямо разпитваните.

 

Иван Фурнаджиев в Тетевен не е казал подробности по обира на хазната, а е заявил, че не знае нищо конкретно, защото по това време бил напуснал комитета. Говори и за комитетските книжа и дава обяснения за тях, защото го питат, но те вече са били открити и донесени в конака. Именно намирането на книжата е накарало даскал Иван да започне „самичък да издаде комитетската работа”.

 

Макар да подхвърля това накрая на първия си разпит, за да си спечели заслугата на доносник, Фурнаджиев всъщност възприема тази идея, тъй като тя му е предложена в началото на неговия разпит. Той вероятно не е знаел, че почти всичко за Тетевенския комитет, включително и имената на неговите членове, е било вече известно на следствената комисия. Но и тук не можем да сме сигурни дали точно такива са били думите на бившия секретар на комитета.

 

Тетевенският даскал не се явява за първи път пред турските следствени власти по времето, когато е съставен първия запазен протокол на разпит с негово участие. Не отива и сам при пашата. Заведен е в конака, след като Станчо хаджи Иванов споменал при разпита му, че у даскал Иван имало списък на членовете на Тетевенския комитет. На последвалия въпрос как се казва даскалът и откъде е, Станчо обяснил: „Името на даскала е Иван. Той е задомен тук отпреди три години.” 

 

След това при разпита на Петко Милев, също извършен преди този на Фурнаджиев, Мазхар паша казал: „Научих се, че за образуването на този комитет [в Тетевен] бил съставен един списък, който се намирал у даскала на вашето училище. Заповядах да докарат даскала. Когато го запитах за списъка, той отрече.” Тези думи потвърждават, че Иван Фурнаджиев не се е явил сам пред турското следствие, а е „докаран” по заповед на мютесарифа. Което е станало след като се е разбрало за намиращия се у него списък на членовете на комитета в Тетевен.

 

Разпитът на Фурнаджиев на 26 октомври започва с въпроса: „Чу ли какво каза преди тебе Милка, майката на хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо, относно намерените комитетски книжа?” Книжата вече са били извадени и донесени в конака, Милка е разказала къде ги е била скрила, и че са ѝ били дадени от даскал Иван. Братята също споменали, че книжата за комитета получавал даскал Иван и вероятно той ѝ ги е дал.

 

Следващият въпрос е зададен „ребром”: „Какво знаеш за комитета? Кажи истината! Ако допринесеш услуга на държавата ще бъдеш възнаграден!” След което Иван Фурнаджиев е започнал да разказва каквото знае за комитета, защото участието му в него било вече установено.

 

Той действително е казал къде Димитър Общи е занесъл парите. Видял го като се връща от обира и го проследил – влязъл в хана на хаджи Иванови. Но, че Димитър е носил пари от обира в хана, е съобщил Пандура предния ден. „С Димитра заедно ги занесохме в хана на ханджията Станчо”, отговаря Стоян, на въпроса, къде е предал парите, които е взел от двамата от Крушов дол. След като даскал Иван уж издава, че парите са в хана, пашата обяснява, че те вече не са у хаджи Иванови. Ходили и питали майката на Станьо и Станчо за парите, тя отговорила, че ги предала на попадията.

 

На практика се оказва, че по отношение на парите Иван Фурнаджиев не е съобщил никаква новина. За намерените комитетски книжа пък е излъгал, че ги дали с Петко Милев на Милка, за да ги скрие. Тя самата малко преди това е разпитана и действително е споменала, че книжата ѝ дал даскал Иван. Казал ѝ: „Скрий ги!” Но не е ясно защо секретарят и касиерът ще дават точно на нея да крие книжата на Тетевенския комитет?

 

Истината я разкрива Петко Милев. На 28 октомври Мазхар паша му задава подобен въпрос: „Намиращите се в тоя котел вредителски книжа са стояли първоначално в седалището на комитета, защо ги дадохте на хаджи Ивановата жена и наредихте да ги закопае под земята?” Петко отговаря:  „Събранията ни ставаха най-вече в хана на хаджи Ивана. Когато идваха от Влашко писма, повиквахме даскал Ивана и го карахме да ги чете. Писмата оставаха в хана и се връчваха на Станя. Станьо пък ги даваше на майка си. Тя ги криеше.”  Значи книжата са си били у Милка.

 

Сведенията на Иван Фурнаджиев пред турския съд са били полезни за изясняване на някои обстоятелства около дейността на комитета в Тетевен, но основната информация за него, включително и имената на членовете му, е изнесена от Петко Милев. Сведения за парите пък, е дал Стоян Пандура и самите нападатели на хазната. Информацията за комитетските книжа също е била пост фактум.

 

Както повечето от заловените, и даскал Иван се оплакал, че от самото начало приел да участва в комитета не по желание, а по принуда от страна на хаджи Станьо и Петко Милев. Имал и конфликт с Димитър Общи по въпроса за събирането на пари за оръжие. Тъй като три пъти изпращали пари, а оръжие не идвало, Иван казал: „Това с пушките е лъжа. Пари искат, но още нищо не е дошло.” И разказал историята за някой си, който събирал пари, за да открие фабрика за американска прежда. Като събрал две хиляди лири обаче, избягал с тях в Букурещ. Даскалът подметнал, че и този, който искал парите за оръжие, може да е „от същия род”. Димитър чул това и му се разсърдил. Наредил да го уволнят от секретарското място.

 

Обвинил го и другарят му Васил. Става дума за Васил Левски. Чувайки за първи път за този човек, Мазхар веднага попитал: „Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?” Фурнаджиев казал, че е от Карлово и променял всяка седмица името си, след което описал външният вид на Апостола.

 

Даскал Иван е споменал за трите водещи лица в комитета Васил Левски, Димитър Общи и Георги Фердинанд. Но вероятно е мислел, че турската полиция няма да успее да ги залови. Те и тримата са били нелегални и не са имали постоянни адреси, като вече заловените от Тетевен и Орхание. Когато става дума за членовете на комитета в Тетевен, Фурнаджиев споменава само заловените, изказани от Тодор Кръстев и потвърдени от Петко Милев. Останалите не си спомнял, на него не му показвали списъка, оправдава се даскал Иван, продължавайки да отрича, че той го е попълвал.  Заблуждава съда като казва, че ако го натоварели да издири свързаните с комитетската организация, щял да отиде в Плевен (оттам бил заловения Анастас п. Хинов) и на други места, които знаел.

 

На първия разпит Фурнаджиев не споменава за Ловеч: казва, че писмата идвали от Влашко (което не е вярно, разбира се) и от Димитър Общи. След това обаче, разследващите научават и задават въпрос на даскал Иван: „От комитета дошло тук някакво оръжие. Дойде ли наистина и откъде?” Тук вече даскалът, може би неволно, отговаря: „Оръжие дойде от Ловеч”. Но възможно е именно той да е казал за оръжието по време на полицейския разпит „под тежките изпитания”. След което да е извикан да съобщи това пред следствената комисия.

 

Интересно е, че на този разпит, питат Фурнаджиев, колко са били парите, които са изпратили във Влашко за оръжие? Значи той въобще не е споменал, че тези пари са предавани в Ловеч, независимо че от там е дошло оръжието.

 

Осъден е на десет години заточение, както Божил Генчев и Вълчо Шунтов, които са били освен членове на комитета и участници в обира на хазната. Това означава, че присъдата му не е смекчена, както на Стоян Пандура, който е осъден на седем години. Което е най-силният аргумент, че Иван Фурнаджиев не е издал нищо съществено, което да е оценено от следствените комисии, като достойно за поощрение. Не му е било признато „качеството на доносник”.

 

Милка хаджи Иванова и разкриването на архива на комитета в Тетевен

 

Името на Милка хаджи Иванова, майката на Станчо и Станьо, се споменава в протоколите по три повода: парите, които Димитър Общи занесъл в хана им, заровения архив на Тетевенския комитет и бягството на Общи от Тетевен. Разпитвана е от Мазхар паша два пъти и е казала всичко и по трите въпроса.

 

Станьо и Станчо са стопанисвали хан в Тетевен, който се е помещавал в къщата, в която живеели. Къщата-хан трябва да е била построена от баща им хаджи Иван, брат на хаджи Станьо Врабевски, затова и е наричана „хана на хаджи Иван”. Последният през 1872 г. не е бил жив, защото през 1860 г. бил убит от турците. Майката на братята живеела при тях.

 

 

20. Къщата на братя Хаджииванови, която била и хан, в която се криел Димитър Общи, когато пребивавал в Тетевен

 

Домът-хан на хаджи Иванови бил едно от местата в Тетевен, където Димитър Общи пребивавал. При разпита на Бръмбара на 25 октомври го питат къде живее „Димитър от Сърбия”. „Ляга и става в хана на хаджи Ивана в Тетевен и в къщата на Дочо Мръвков”, отговаря Тодор. 

 

Същата вечер в дома на Дочо пристигнал юзбашията и го разпитал за Димитър. На другия ден Мръвков е изправен пред следствената комисия. Отрича Димитър да е идвал в неговия хан, даже не го познавал. Мазхар го провокира, че щял да извика самия Димитър, който да потвърди, че е живял в хана и къщата на Дочо и е говорил по комитетския въпрос, но разпитвания не се хваща на въдицата.

 

Мазхар паша на 26 октомври е питал майката на Станьо и Станчо за парите, оставени от Общи в хана на хаджи Иванови, каквото сведение дал Стоян Пандура. Милка отговорила, че предала парите на попадията, съпруга на свещеника учител. Когато отишли при попадията, тя отначало отрекла, но после признала, че дала парите на Анастас от Плевен, шурей на даскал Пано. Отишли в къщата на даскала, където бил отседнал Анастас. Той извадил две торби ирмилици под едно дърво и две торби изпод стаята на даскала. Признал, че е постъпил в комитета и казал, че тези пари ги получил като дял.

 

По разказа на Общи той действително дал четири кесии на Милка да ги скрие. От страх, тя и синовете ѝ ги изпратили в къщата на попадията. Когато се прехвърлил там и разбрал какво е станало с парите, Димитър извикал Анастас поп Хинов и му дал кесиите да купи от Плевен за комитета четири коня с принадлежностите им.

 

За съжаление от протоколите не може да се разбере как турските власти са се добрали до книжата на комитета в Тетевен. За първи път за тях става дума по време на разпита на Анастас п. Хинов на 26 октомври. „Чии са тия книжа и комитетски документи, които сега намерихме?”, го питат. От въпроса личи, че самите книжа са били там, пред разпитващия. Анастас отговорил, че „Иван познава работата от всяка страна”. Малко след това отново го питат: „Кой извади тия комитетски книжа и кой ги донесе?” „Извадили ги от къщата на Пано”, е отговорът. Донесла ги Милка, казала че ѝ ги дал даскал Иван. Както стана ясно обаче, тези книжа са оставали у Милка след тяхното получаване и прочитане в хана.

 

От разпита на хаджи Станьо на 27 октомври се разбира, че когато разпитали Милка в къщата ѝ, защото била болна, тя казала: „Книжата са у мен”. Занесла ги в къщата на Мария, жената на даскал Пано, и там ги заровила. Върху тях построили зид. Отишли заедно и ги намерили – били в една бакърена тенджера. Ако записът и преводът са правилни, то внимание трябва да се обърне на думите на мютесарифа относно откриването на комитетските книжа: „Върху тях построили зид.” Едва ли зида е построен от Милка. Възможно е на нея да е помагал Стоян Пандура. Той казал пред правителствената комисия, че е „съобщил мястото на комитетските книжа”.

 

Стоян е бил също от хората, които са знаели кой съхранява писмата в Тетевенския комитет. На разпита на 14 декември казва: „След събранията ме повикваха хаджи Станьо и Петко Милев, даваха ми книжа и ми казваха: „Не ги показвай никому!” Аз действувах тъй, както ми заръчваха: носех и донасях писма на комитетите и по тоя начин, до залавянето ми бях посредник на кореспонденцията.”  

 

Залавянето на Димитър Общи

 

Приемливи сведения за залавянето на ръководителя на Арабаконашкия обир се съдържат в едно писмо на Данаил Попов до Централния революционен комитет в Букурещ от 2 декември 1872 г. и в спомените на Димитър Пъшков, публикувани през 1929 г.

 

В Турну Мъгурели дошъл човек от Тетевен, чийто брат също бил заловен, пише Попов. Очевидецът на събитията, който разбира се е бил повлиян и от появилите се слухове, разказал, че турците, като хванали Хаджиивановите синове и хаджи Иван в къщата им, почнали да ги разпитват за Димитър, главатаря на обирачите на хазната, но те казвали, че не познават такъв човек. Тогава започнали да ги бият, но те пак не казвали. На жената на по-малкия син, като видяла това, ѝ прилошало и се развикала, защо не кажат, че го познават. Мъжът ѝ тръгнал към нея да я съсече с нож, но успели да го хванат. Вързали мъжете и ги затворили. Мъчили и старата майка, но и тя нищо не казала, макар че знаела. Тогава дàли на младата жена 20-30 лири, успокоили я да не се страхува и да каже всичко. Така узнали, че конят на Димитър бил у хана, а „еди коя си жена” завела Димитър в Гложене.

 

Хванали въпросната жена и я завели в Гложене, където тя разказала, че действително ходила там по своя работа и с нея имало човек, когото не познавала. В Гложене той се отделил, но жената не знаела къде е отишъл. Тогава измъчвали жената и тя уж нищо не казала. Попов веднага след това пише, че турците отишли при Васил Йонков, за да го разпитат и него, но той извадил револвера си и опитал да се застреля. Оръжието обаче, засякло на два пъти. Хващат Васил, връзват го и го бият страшно. След това „тръгнали за Димитър”, когото настигнали в Черъково.

 

Там турците го обиколили с пушки опрени у него. Димитър разбрал, че бил предаден, но макар, че имал у себе си револвер, не можал да стреля с него, защото бил в селски дрехи и оръжието не му било под ръка. „Кого търсите” попитал той, те му споменали – Димитър, и той им отговорил, че е същият. Тогава го свалили на земята, за да го бият, но Общи им казал, че ако искат да узнаят нещо, да спрат да го бият, иначе нищо нямал да им каже. „Връзват го добре с железа” и откарват в Тетевен.

 

Димитър Пъшков е написал, че след като се разбрало за съществуването на революционен комитет в Тетевен, Мазхар паша се стреснал. Той изискал едно отделение редовна войска от София, събрал голямо множество башибозуци от селата Помашка Лешница, Турски извор, Галата и Градешница и заедно с редовните войски блокирал целия Тетевен, така че оттам навън не било възможно да излезе човек. След това пашата наредил да обискират подозрителните къщи и да се намери Общи. С извеждането му от Тетевен се заела Ненка Павлова. Облякла го в кадънски дрехи, които взела от една циганка, тетевенска жителка. Забрадила го „по кадънски” добре, така че само очите му да се виждат. Ненка и Димитър напуснали селото, натоварени с по една цедилка жито на гърба си, каквато било практиката там.

 

Като стигнали до турския пост, били попитани къде отиват. Ненка отговорила: „На воденица”. Постовият ги пуснал и те като се скрили от погледа му се отправили към с. Гложене при Васил Йонков. Общи му обяснил, че е решил да замине през Турну Мъгурели за Румъния. Йонков веднага го изпратил с Дако Диков за Никопол, като осигурил и два коня. След като се разбрало, че Ненка Павлова е извела Общи от Тетевен, Мазхар паша изпратил потеря, която застигнала Общи в с. Чериково, заловила го и го върнала в Тетевен.

 

Двете истории взаимно се допълват. Те имат паралели с отбелязаното в протоколите на турското следствие. Има, разбира се, и измислици. Необходим е анализ, кое е автентично и кое е  плод на слух. За изтезаването на братя хаджи Иванови е писал и Любомир Бобевски във вестник „Юнак”. Сведението е цитирано от Л. Дойчев. „При улавянето им - пишел Бобевски – къщата им била блокирана от турска войска и башибозуци. Обковани в желязо на краката и белезници на ръцете, хвърлени в занданите на Тетевен и Орхание, изтезавани и бити до смърт, били откарани в София… В това време почти всичкият им имот е бил ограбен от башибозуците и други…”

 

Пред турския съд в София Общи разказал, че когато в Тетевен започнали да събират обратно парите, които взели участниците в обира, за да ги пазят по домовете си, той се установил в къщата на Петко Милев. Пребивавал няколко дена там, когато дошли и му съобщили, че юзбашията на Орхание дошъл в Тетевен при мюдюра. Щял да пристигне и Мазхар паша, за да претърсят селото, затова не трябвало да стои повече там. После и Петко Милев му казал: „Не стой тука, бягай!”

 

Димитър не е уточнил, но това е станало през нощта, когато колибарите донесли парите. Тогава Иван Фурнаджиев е съобщил за идването на пашата.

 

Пояснение на ситуацията намираме в „Миналото”. Според Стоян Заимов „орханийският кърсердарин”, който бил специално назначен за преследването и залавянето на „разбойниците”, пристигнал в Тетевен. Възможно е и да е ставало дума за командира на войската, която била изпратена, за да залови нападателите на хазната. Коста пандурът, който следял за реда в селото, бил член на комитета. Той успял да подслуша разговор между мюдюра и пристава, в който станало дума за „издирването и залавянето на главатаря на съзаклятието”. Веднага съобщил на Дочо Мръвков, че Общи бил предаден и го търсят „под трън и габер”.

 

 

21. Ненка Павлова

 

Научил за намеренията на Мазхар паша, Общи започнал да подготвя бягството си. Взел парите, които били у него и като заръчал да не харчат останалите пари, отишъл в хана на братята хаджи Иванови. Комитетските хора обаче, решили че там е опасно, защото братята били членове на комитета. Казали му да отиде в къщата на попадията. Тя била вдовица, нейният мъж поп Лазар Кефалов бил починал.

 

През това време Милка х. Иванова, майката на братята Станьо и Станчо, се заела да уреди извеждането на Общи от Тетевен. Тя отишла в къщата на Ненка Павлова и ѝ предложила срещу заплащане да заведе един човек, който се казвал Димитър, до Гложене. Ненка, понеже била бедна жена (мъжът и починал преди пет години), се съгласила. Милка и попадията, завели Димитър в училището. Оттам вечерта на 25 октомври го взела Ненка и го отвела в Гложене, в къщата на Йонковица. Майката на Васил Йонков била близка с нея. През нощта жената спала там и на сутринта се върнала в Тетевен. За услугата Общи ѝ платил 10 бели меджидиета.

 

Последните сведения дава самата Ненка на разпита ѝ на 26 октомври в Тетевен. Димитър по-късно в София добавя, че той в Гложене дал на Васил Йонков 1000 гроша, да му намери човек, който да го заведе в Плевен. Предрешил се, качил се на кон с два чувала с орехи и едно буре за оцет и заминал. Близо до Плевен в село Чериково (днес Садовец) турските стражари го застигнали и заловили. Те взели парите, които били у него и пищова, който носел, закарали го в Тетевен и го предали на мютесариф-пашата. 

 

Залавянето на Димитър Общи е станало на същия 26 октомври вечерта. Съобщението за събитието е предадено на Мазхар паша в първите часове на следващия ден, когато той разпитвал хаджи Станьо. Той упорито не искал да признае, че е събирал пари за оръжие, които е предавал на Димитър. „Тая нощ с божия милост и султанско благоволение, Димитър е заловен – му казва пашата. - Утре ще пристигне. Ако и той каже в очите ти същото, какво ще отговориш?”

 

Както се вижда от разказа на Ненка Павлова, бягството на Димитър Общи действително е свързано с хаджи Иванови. Но главна роля е играла не жената на Станьо, а майка му. Тя е знаела накъде е тръгнал Общи, тъй като е организирала бягството. „Снощи майка ти устрои бягството на Димитра – истинският председател на комитета, това се установи”, казва пашата на ханджията Станьо хаджи Иванов при разпита му на 26 октомври. А по-рано пита Ненка, също доведена на разпит: „Вчера си отвела надолу някой си Димитър от Влашко?”

 

За извеждането на Общи от Тетевен пашата е разбрал от Милка на разпитите, които е провел с нея. Мазхар обяснява при разпита на Станчо, че майка му извадила комитетските книжа и ги донесла. Но от страх я хванала болестта и не можела да дойде в конака. Тогава „съдът” отишли при нея в хана и заседавали там. Протокол от този разпит няма.

 

Разкриване на архива на комитета в Орхание

 

В своята автобиография Гаврил Брънчев описва разкриването на книжата на Орханийския комитет, но допуска някои грешки. Как точно турските власти разкриват документацията, се разбира като се проследят протоколите от следствието, проведено на 28 октомври в Орхание.

 

Гаврил дал една тенекия с комитетската документация на Велчо Шунтов и му казал да я скрие. След ден-два Гаврил поискал книжата, но Велчо бил болен и не можел да стане и ги намери. Като го хванали и затворили, брат му дошъл да го види в конака и тогава Велчо му казал да вземе „тенекията с книжата” и да я върне на Гаврил. Него обаче го нямало и той предал книжата на Христо Колов, слуга на Гаврил. Последният не искал да ги задържи и ги дал на Петър Цаков, бащата на Васил Петров. И той не смеел да ги държи в дюкяна си, занесъл ги на кожухаря Стоян Стаменов Цагарски, който пък ги дал на чирака си Коцо и му казал да ги скрие у дома си в с. Лъжене. Слугата отишъл и заровил тенекията в градината, под дънера на една слива.

 

Всичко това се изяснява след няколко разпита на посочените лица. Повод за разпитите дал Васил Петров, който на въпроса кои са членове на комитета в Орхание, съобщил някои имена, а когато го питат кой е секретар на комитета, казал: „Секретар е Гаврил, у него е списъкът.” Гаврил признал, че той водел списъка и бил секретар на комитета, но книжата не били у него, а у затворения вече Велчо Шунтов. Така след посочените разпити се стига до разкриването на книжата.

 

Тенекията с книжата е намерена и изровена същия ден. Извикали Гаврил и го попитали това ли са книжата, които той е водил. Брънчев признал, след което го заставили да подпише всеки документ: бил той устав, брошура или писмо. Писмата били общо 46. Попаднало му едно малко листче, на които бил записал новите членове на комитета. Престорил се, че се закашля, успял да сложи листчето в устата си, сдъвкал го и го глътнал. След подписването на книжата пак го откарали в затвора.

 

Идеята „да се издава мнозинство”

 

В писмото на Васил Бушаранов до Стоян Заимов е посочен един любопитен момент:  при първия си разпит в Тетевен Димитър Общи бил признал, че той е убил дякон Паисий и е обрал хазната. „Но не показал, че съществува комитет”, твърди неговият бивш секретар.

 

Това донякъде е вярно, но не съвсем. Не е издал, че комитетите в България се управляват от централен комитет в Ловеч. За Дякон Левски Общи е казал, че той е дошъл преди три години, изпратен от „българския комитет” във Влашко, който изпратил и него. И характеризира дейността на Дякона като на координатор, а не като ръководител на всички комитети в България.

 

При първия разпит, проведен на 27 октомври, Общи не прави мащабните разкрития, които са причина много от историците да твърдят, че без да го питат, той сам започнал да разказва всичко, каквото знаел за революционните комитети. Не говори и за обира, защото още в началото пашата му казва: „Това, което тук си извършил, е известно.” Едва на края на разпита го питат за убийството на дякон Паисий. 

 

От преписа на протокола от този разпит липсват няколко листа, но в наличното се вижда, че разпитваният издава имена на хора, които се намират в затвора. Те вече са дàли показания и всички са признали своето участие било в обира, било в работата на местните комитети в Орхание и Тетевен.

 

Димитър Панчовски констатира: „В полза на истината трябва да се каже, че до арестуването на Общи са били арестувани и разпитвани вече около 25 души подсъдими и 5 свидетели, нито един от които не е правил сериозен опит да отрича своето участие и да потвърждава участието на други в обира и в комитетската работа. На следователите са били вече известни почти всички дейци от Орхание, Тетевен, Правец, Етрополе, Гложене и Голям извор, известни им е било и името на Васил Левски.”

 

Разказвайки подробно за съвместната си обиколка с Левски и Ангел Кънчев в Тракия, Общи всъщност не посочва нито едно конкретно име на човек от тамошните комитети. Може би това е било, защото Апостолът наистина не го е вземал на провежданите от него събрания, както обяснява разпитвания? Но за посещението в Лясковец Общи споменава: „Там стана голямо събиране. Имаше 18 души. Дадохме им книжата. Но не зная имената на тия 18 души. Знае ги, обаче, ханджията.” Когато го запитват за името на ханджията, отговорът е, че и на него не му знае името.

 

На този първи разпит, когато го питат вярно ли е, че е убил дякон Паисий, както го набеждавали някои от разпитваните, Общи отговаря: „От отсреща, от комитета, писаха: „Застреляйте го, убийте го!” И аз гръмнах и го убих.” Когато го питат също, дали някой от чорбаджиите в Тетевен не му е казал да убие дякон Паисий, Общи отговаря: „Казаха ми хаджи Станьо, Петко Милев, Петър кожухарят и един двама души, чиито имена не си спомням”. След което добавя: „Нещо повече, колкото комити има тук, всички казаха, а и от Влашко писаха”.

 

„Петър кожухарят” е измислено лице, а с „колкото комити има тук, всички казаха” Общи си прави гаргара с турските власти, отклонявайки по този начин отговора кой е конкретният подбудител на убийството. Вече в София, на 8 януари, при очната ставка със заловения Левски, заявява, че от него е получил писмено нареждане да убие Паисий. Но това става, след като подписалият нареждането отказва да признае съпричастието си към убийството.

 

Питат Димитър и за първия опит за убийство на Паисий в Голям извор:  говорело се, че пет-шест човека отишли да го убиват, знае ли той кои са и бил ли е с тях? Общи признава, че е участвал, но казва, че били само четирима души: освен него, били още Стоян Пандура, Лечо Ковача и на третият не знаел името. Известно е, че тетевенската група, пристигнала в Голям извор, била съставена от шест човека. Също са му помагали и няколко души от Голям извор. Общи не споменава въобще за тях!

 

При разпита на 27 октомври, на въпроса дали има комити в Орхание и кои са те, отговорът му е: „Един от тях е Васил [Бояджията], който е сега тук заедно с нас, друг Велчо касапинът, после – Стоян Брънчев, братът на Стоян Брънчев, Гавраил, който е секретар на комитета, Васил Наков, има и други, когато си ги спомня, ще ги кажа.”  Наков по това време вече е избягал, Велчо и Гаврил са в затвора. В своята автобиография последният е написал, че е заловен на 26 октомври.

 

За Стоян Брънчев е допусната грешка при двойното му записване, защото той не е бил член на комитета. Името му фигурира, като подписал се под протоколите от разпитите, проведени на 28 октомври.  Редакторът на сборника ВЛНСТС в забележка пояснява, че в състава на следствената комисия, като член на околийския управителен съвет е взел участие и чорбаджията Стоян Генчев Брънчев. Същият е разпитван на 28 октомври и записан като „чорбаджи Стоян, член на околийския съвет и брат на Гаврила”. В своята автобиография Гаврил Брънчев също е отбелязал: „брат ми беше окръжен (sic!) съветник в турското управление”. 

 

При първия разпит Общи споменава също, че като дошъл от Влашко, носел книжа, които предал на Марин п. Луканов, Иван Драсов и Димитър Пъшков в Ловеч. В наличните днес протоколи действително това е първото отбелязване на имената на двамата членове на Ловчанския комитет. Но по въпроса, кога са заловени Димитър Пъшков и Марин п. Луканов и кой ги е издал, става дума в две писма от архива на Иван Драсов. Първото е изпратено на 8 март 1873 г. от Илия п. Луканов, който по това време учел в Одеса. Илия пише, че получил от брат си Марин, който вече бил в цариградския затвор, писмо, в което „причината на свойто затваряне, както и Пъшковото… той изкарва Анастаса [п. Хинов] и Димитра [Общи]”. Второто писмо е от 4 август 1873 г. В него Данаил Попов съобщава, че получил от Аргана Мадени писмо, в което брат му Анастас посочвал, че Марин и Пъшков били „подсказани от даскал Ивана Орханийски [Фурнаджиев]” и уловени. Тогава той, Анастас, още не бил заловен.

 

Разбира се, възможно е Анастас да се е оправдал по този начин. Но факт е, че съществуват посочени различни дати за арестуването на двамата ловчанци. Д-р Параскев Стоянов в своите „Материали” е записал, че според получените от самия Марин п. Луканов сведения той бил арестуван на 23 октомври, а Пъшков „в същия ден по-после”. Димитър Пъшков обаче казал, че той и Луканов били арестувани на 27 октомври след заповед от София. По-късно в своите спомени, дадени на Д. Страшимиров, Пъшков е отбелязал, че е задържан на 30 октомври. Георги Димитров в „Княжество България” сочи, че Пъшков и п. Луканов били запрени на 25 октомври.

 

За да се разбере поведението на Димитър Общи по време на първия му разпит, трябва да се отбележи и твърдението на Стоян Заимов, че Мазхар паша след вестта за залавянето му, изпратил при него човек, който да му съобщи, че Анастас п. Хинов, хаджи Станьо, Петко Милев и Васил Бушаранов вече разказали всичко по обира на хазната и убийството на Паисий. Всичко било разкрито и нямало смисъл да се крие за дейността на комитета, тъй като всички членове до един били известни на полицейските власти.

 

Изпратеният човек трябва да е бил юзбашията, който е имал задачата да залавя заподозрените. Като присъстващ на полицейските разпити, той е бил добре запознат с това кой какво е казал. По това време са били заловени 25 човека и са иззети всички пари от обира, които се намирали у тях. Имената на тези, които са дали по-изчерпателни отговори на зададените им от турските власти въпроси, не са посочените от Заимов, но истината е, че преди разпита на Димитър Общи на Мазхар паша вече е било известно всичко по обира на хазната. Наясно е бил и за дейността на Тетевенския комитет.

 

Пак според Заимов, непосредствено преди разпита на Димитър Общи му прочели дословно по-важните показания на вече разпитаните. Това го убедило още веднъж, че мълчанието от негова страна било безсмислено. Заимов отнася тези подробности към времето, когато заловените били откарани в София. Но те, ако са верни, трябва да са произтекли в Тетевен.

 

Анастас поп Хинов на първия си разпит, който е проведен преди да бъде заловен Д. Общи, също не е бил словоохотлив. За Димитър споменал, че не го познавал добре. Срещнал се с него вече в Тетевен и той му казал, че съставил комитети в Правец, в Извор, в Етрополе и Тетевен. Хинов на този разпит не споменава комитетите в Ловеч и Орхание.

 

Това пак е забелязано от Д. Панчовски и той е написал: „На разпита на 26 октомври в Тетевен Анастас п. Хинов не разкрива нито името на Левски, нито споменава за Ловчанския комитет… Не е такова поведението му пред Извънредната комисия в София на 13 декември. Сега вече може би и той е решил – сам, или повлиян от Димитър Общи – да издава всичко, което знае.” Тук Панчовски малко се е объркал, тъй като преди да дойде следствената комисия на Димитър и останалите заловени е направен „пълен разпит”.

 

Изводът е, че Димитър Общи и Анастас п. Хинов не са започнали масово да съобщават имена на комитети и хора още на първия си разпит.

 

В едно писмо до Любен Каравелов от 26 януари 1873 г. Данаил Попов твърди, че хаджи Иванчо Пенчович, като член на извънредната следствена комисия в София изпратил тайно на уловените „хабер”, ако искат да ги освободят, да не изказват нищо от това, което знаят. Данаил даже коментира, че те „със своите големи простотии, не приели да държат и да не изказват нищо, но изказали всичко от игла до конец… не приели предложението и укоражаванието Хаджи Иванчово, за да мълчат…”

 

Това „сведение” обаче, коренно се разминава с казаното от Димитър Пъшков пред д-р Стоянов за разпитите в София: „Най-много разпитвал Пенчевич, който му омръзнал с въпросите си и твърденията си, че султанът ще ги прости, ако изкажат какво искали и султанът щял да им го даде.” 

 

По време на разпита на Тоне Крайчов от турския съд, му правят очна ставка с Димитър Общи. Тоне отначало изпълнява инструкциите на Общи да не признава, че се познават, ако ги заловят турците. Самият Общи, обаче, му казва: „Е, е, байо Тоне, какво искаш да лъжеш, че ме не познаваш, тъй беше наистина, ако се случи да се съберем в такова място, но сега излезе всичко наяве. Затова трябва да казваш какво сме мислили да вършим и не се бой!”

 

Малко по-нататък в „Диарбекирски спомени и записки” Тоне Крайчов обяснява, че в затвора в София чул такъв разговор. Анастас п. Христов (т. е. Хинов) от Плевен говорел: „Момчета, сега ще въпрос да се реши, казвайте всичко да казваме, защото сега му е времето.” А други коментирали, че нямало какво да се изказва, тъй като всичко било излязло вече наяве. Когато ги карали от Орхание за София, те чули Д. Общи да пита х. Станю Тетевенеца (Станьо Врабевски) и Анастас Плевнялията (същият Хинов): „Е-е, бай Хаджи, бай Анастасе, какво ще правим ний сега, като влязохме в клопката”. А те му отговорили: „Брате Общий, множество хора ще казваш където си минал и на кои си проповядвал комитета, тогава като се съберат всичките, ще се отвори въпрос, че само ние не сме, а е цяла България, та дано и за нас има спасение. Ако ли не е тъй, бесилката за нас е неизбежна”. Изглежда Д. Общи се е съгласил на това тяхно мнение, коментира в спомените си Тоне.

 

По-нататък той добавя още: „Вътре в кауша и в дворът като се събирахме, наговорихме се всички, че ако ни повикат на изпит пред комисията, която щяла да дойде от Цариград, да казваме, че сме вземали участие и ний в комитета и сме искали да ни се дадат правдините и пр., които ни е подарил нашия цар султан Абдул Азис; наговорихме се тъй и уверихме се, че всеки един от назе ще казва това, понеже мислехме, че няма да ни оставят вече живи, та да им кажем на турците да знаят барем, що сме искали. Така и стана, без изключение на няколко души от назе.”

 

По същия въпрос Стоян Заимов пише, че когато заловили Димитър Общи и го закарали в затвора, хаджи Станьо, Петко Милев и Анастас п. Хинов го попитали какво мисли да прави. Намеренията на Общи тогава били да не казва нищо и да иска да бъде разпитан в Цариград от везира. На него щял да каже как стоят нещата. „В Цариград велик въпрос ще отворя на великите и всесилни държави”, била тактиката на Димитър Общи. (Това обяснява защо в Тетевен на въпроса кой го е накарал да убие дякон Пайсий, Общи отговаря: „колкото комити има тук, всички казаха”.)  Заловените и разпитаните споделили, че те вече били казали всичко, което знаели. Затова и на него препоръчали да каже всичко. „Казвай множество хора. В множеството е спасението”, били единодушни тримата. „Казвай множество и ето ти, че въпросът ще стане от велик по-велик” – твърдял хаджи Станьо.

 

Съществен недостатък на сведението на Заимов е приемането му, че Димитър Общи не е казал нищо при разпита си в Тетевен. В София, след като се убедил, че всичко е открито и че мълчанието от негова страна е безсмислено, се „впуснал в подробности да разказва житие-битието си”. Авторът на „Миналото” не е разбрал, че Общи е разпитван и в Тетевен. Тогава той е установил, че всички участници в обира са заловени, а по пътя към София бил убеден от Анастас п. Хинов и Станьо Врабевски да разшири кръга и да издаде още участници в комитета.

 

 

22. Анастас поп Хинов

 

Предложението да се предават повече хора, та да се стресне турската власт и да не ги съдят толкова тежко, е било вероятно идея на Анастас поп Хинов. Това посочват Димитър Пъшков и Марин п. Луканов в писмото си от Диарбекир от 28 февруари 1874 г. до Иван Драсов. Двамата ловчанци твърдят, че Анастас подмятал на Димитър Общи, че за тях двамата (Димитър и Анастас) нямало друго спасение, „освен да съберат [т. е. да предадат] много хора”. Параскев Стоянов пък е записал за казаното му от Марин: „Анастас Попов даваше зор всичко да казват момчетата (този беше в един кауш (стая) с Марин Луканов).”

 

В своята автобиография Гаврил Брънчев посочва, че когато пренощували в Ташкесен (Саранци), „хаджи Станьо от Тетевен и други” съветвали арестуваните да изкажат „повече души от членовете на комитета и по някакъв начин да може да се отвори дипломатически въпрос”. Иначе всички щели да бъдат обесени. Изглежда Станьо Врабевски е подкрепил идеята на Анастас.

 

Това потвърждава Васил Бушаранов, отбелязвайки в писмото си до Заимов: „На Враждебна (село близо до София), когато почиваха комитите в ханът Вълков (член на комитета), хаджи Станьо и Анастас п. Христов (Хинов) казаха на Общият и на затворените: „Казвайте що знаете, за да се събере множество, инак ще ни избесят като псета”. Това даде повод да се изкажат всичките секрети на комитетът.”

 

При толкова сведения, че хаджи Станьо е бил един от тези, които подкрепяли и препоръчвали тактиката да се издават повече хора, изглежда странно поведението на самият него пред специалната комисия в София. При разпита му на 13 декември той твърдял, че преди да го затворят, никога не бил се срещал и приказвал с Димитър Общи. Едновременно с това Васил Бушаранов, Гаврил Брънчев и Тоне Крайчев категорично твърдят, че по пътя до София лично хаджи Станьо е уговарял арестуваните, да изказват всичко.

 

Като се прочете внимателно протокола от разпита, проведен на 13 декември, ще се види, че Станьо Врабевски отрича, че познава Димитър Общи и че той, Станьо, е дал предложението за обира на хазната. Но не отрича участието си в комитета и познанството си с Дякон Левски. Значи е преценявал, че обира на хазната е било по-тежко наказуемо от участието в комитет, който на практика извън този обир не е направил нищо съществено против официалната власт.

 

Би следвало да се признае, че ако целта е била затворниците да избегнат бесилката, то тя е била постигната. Обесени били само тези, които са извършили убийства – Васил Левски и Димитър Общи.

 

Според Димитър Страшимиров заловените  комитетски членове от Тетевен, Етрополе и Орхание прегърнали мисълта да изкажат пред турската власт цялата съзаклятническа организация, за да отбият от себе си обвинението, че са обикновени крадци и разбойници, и да смекчат собствената си съдба. Димитър Общи приел същото решение.

 

„Тактиката на „множеството” бива възприета с надеждата, че по тоя път ще могат повече хора да „отърват въжето”, а от друга страна се придава на обира политически характер и дейците се разкриват в по-друга светлина пред общественото мнение в Европа”, е мнението на Иван Унджиев. Според него „политическият характер на обира се подчертава и чрез чисто идейните подбуди, с които някои от подсъдимите обясняват своите действия и намерения като членове на една национално-революционна организация”. Например Петко Милев заявил на своите съдии: „Събирахме пари и щяхме да купим оръжие, щяхме да пресечем проходите, да излезем по планините, да се бием и да си възвърнем земята на бащите си.”

 

Димитър Панчовски допълва мненията, като пише: „За това – да се издава всичко – се смята, че е било политика на организаторите и извършителите на обира с цел тяхното деяние да не се тълкува като чисто разбойническо дело, а дело на една силна революционна организация, чиято цел е освобождението на България от петвековното робство. Те са предполагали, че процесът ще добие голяма гласност, която ще доведе до намеса на европейските държави в полза на революционното дело на българите и едва ли не до преки резултати за освобождението ни.”

 

В това мнение трябва да се направят някои корекции. Няма сведение разпитваните да са класифицирали положението на българите като „петвековно робство”, както и да са се опитвали да предадат участието им в комитетите като „революционно дело”. Всички те, изглежда са били предварително инструктирани, защото когато са ги питали защо са извършили обира, те признават, че ще купят оръжие с взетите пари. Но за неговото използване повечето правят уговорката, че първо ще искат права от султана и едва тогава ще се хванат за оръжието.

 

В 1901 г. пред д-р Параскев Стоянов Димитър Пъшков на практика потвърждава, че целите на заловените, когато са започнали да издават всички членове на комитети, които познават, са били политически. Пъшков в затвора в София бил в една килия с Д. Общи, Никола Цвятков, Анастас поп Хинов, дядо Лальо от Тетевен, Васил Бояджията, Марко Йончев и Васил Бушаранов. От тях той узнал „тактиката на Д. Общи, на хаджи Станчо (?) и другите, те всичко изказали, за да обърнат вниманието на Европа, след като станали толкова арести.” Смятали, че това ще бъде от полза за България. 

 

За съжаление, когато по-късно пише своите спомени, Д. Пъшков представя случилото се превратно. В неговите бележки, отпечатани от Д. Страшимиров, е записано, че Димитър Общи „без стеснение е почнал да разкрива всичко подробно и обстоятелствено”, защото „Мазхар паша е уверил Общи, че ще го назначи кър-агасъ (полски началник), за да залови всички комити. Общи бил поласкан от обещанието на пашата и разкрил всички организации в Ловеч, Орханийско и Тетевенско, като след това увещавал заловените „да изказват всички замесени в комитетските работи”.

 

Както при вземането на решение за обира, така и сега, думите на останалите участници в „приключението” потвърждават думите на Пъшков, казани пред Стоянов, а не написаното в спомените му.

 

„Присъствието на четирмата софийски първенци българи в изпитателната комисия дало кураж на арестованите съзаклятници – пише Ст. Заимов във „Васил Левски Дяконът”. – Общий отворил уста и от конец до игла разкрил пред комисарите делата и намеренията на тайните б. р. комитети. Общий разкрил картите на комитета не с цел да умъртви делото на освобождението, а да го разгласи чрез органите на турското правителство, да възбуди духовете в страната и да даде материал на европейската дипломация. – Общий искал да тури на дипломатическата маса политическото освобождение на България!...”

 

Разпити в София

 

На 30 октомври 1872 г. садразама (великият везир) на Османската империя Мехмед Рушди паша изпратил телеграма до Мазхар паша, с която похвалил усилията му да залови „разбойниците”, нападнали и обрали турската хазна. На 1 ноември софийският окръжен управител благодарил за похвалата и докладвал, че са заловени всички нападатели на хазната. Открити били „един товар и 15 000 гроша” (т. е. 115 000 гроша) от задигнатите над „един товар и 20 000 гроша” (т. е. 120 000 гроша). По време на претърсванията са „отделно задържани” членовете на два „бунтовнически” комитета и Димитър от Сърбия, който дошъл от Влашко „за да образува комитети”. Всичките били подложени на разпит от комисия, съставена от местни служебни лица, военни командири, мюсюлмани и християни. Били намерени у заловените или заровени в земята „вредни книжа”:  писма, квитанции за платен членски внос, отпечатано възвание.

 

В традициите на турската административна практика софийският мютесариф заявява: „Под скиптъра на султана не остана никой от разбойниците тук да не е заловен… Залавянето на комитетския главатар, разкриването на разбойниците преди да извършат намерението си [да вдигнат бунт], залавянето на книжата, от които се осведомихме, залавянето на истинските организатори и турянето край на цялата работа без никакви жертви е действително успех на негово величество нашия падишах. За това, когато бунтовниците и други арестувани са били карани за София, от страна на целокупното население е бил отправен високо възгласът: „Да живее нашият падишах!”

 

По повод приключилото следствие, с известно закъснение във вилаетския вестник „Дунав“ от 19 ноември 1872 г. е публикувано следното съобщение:

 

„Макар че в един от нашите предишни броеве съобщихме, че главната заслуга за залавянето на участниците в обира на касата при Орхание разбойници е на изпратения за тяхното преследване полицейски началник, както и на коменданта на Орхание, сега трябва да уточним, че тези двама служители нищо не са открили, а постигането на целта се дължи на хората на мютесарифа в София Мазхар паша, а именно: каймакамина на Орхание Ахмед ефенди, данъчния чиновник от София Шакир ага, полицейския началник от София Сюлейман ага и накрая лейтенант Мечу Мемед ага. След залавянето на тези разбойници отново е възстановена сигурността на пътищата, голямата заслуга за което е на споменатия паша. Във връзка с това ние го поздравяваме, а също и неговите висши служители. Над 8000 пиастра от откраднатите пари досега не са били открити. Поради това намерените у грабителите коне и оръжие са били продадени, чрез което е покрита липсата, така че държавното съкровище не е понесло загуба нито пара.”

 

Това съобщение изненадва с изнесените имена на отличилите се в следствените работи чиновници от София. Те не са отбелязани в нито един от протоколите.Очевидно става дума за ръководителите на специалните части – полиция и войска, които са били изпратени да издирват и арестуват заподозрените.

 

На 28 октомври (според Г. Брънчев) участниците в обира на хазната, а също така и арестуваните членове на комитетите, главно в Орхание и Тетевен, били натоварени на волски коли и потеглили за София. „Край София комитите ги посрещнаха един билюк аскер, с музика на чело ги въведоха в градът – пише Бушаранов на Заимов. - … конвоираха се от 500-600 души жандари и войскари. При посрещането се хвърлиха (гръмнаха) 300-400 пушки. Двата коня с хазната и с оръжието на комитите, заедно с пашата отиваха напред, а комитите после. Комитите до влизането в сараят си събраха коджамити харкове (храчки) по лицето от софийските жители и особено от българи, които им казваха „падишах-душмани”. Консулите додоха в сараят та видяха комитите и запознаха се кой какъв е. Мазхар паша показваше с гордост: „този е баш комита”, онзи „комита реизи”, онзи „баш комитаджий кятини” и пр.” 

 

Доведените първоначално били разследвани от нова комисия под председателството на Мазхар паша. Тя била съставена от членове на Софийския окръжен съвет и на Софийския окръжен съд и в някои документи е наречена „специална”.  Според сведенията на Стоян Заимов председател на „испитателната комисия” бил сам Мазхар паша, а членове били Пешо Желявски, х. Митьо Каймакчи, х. Мано Стоянов, Димитър Трайкович, четирима турци членове на идарие меджлиси, кадията и съдебният следовател (истинтакчи ефенди).

 

В протокола с присъдата на Димитър Общи се отбелязва, че в Тетевен на него му бил произведен кратък разпит, а в окръжния съд в София – пълен разпит. Същото изглежда е важало и за останалите заловени.

 

На работата на специалната комисия не се давало гласност. Мазхар паша в началото осведомявал валията в Русе, Хамди паша, за хода на делото в Орхание и Тетевен. Понеже валията в рамките на добрите дипломатични отношения разказал някои неща пред консулите в града, се разчуло, че обирът имал политически характер и обирачите на хазната били свързани с Българския революционен комитет в Букурещ. В резултат Хамди паша вместо награда за разкриването на нападателите, получил укор от Цариград.

 

Като разказва това на граф Дюла Андраши с писмо от 19 ноември, австро-унгарският генерален консул в Русе Оскар Монтлонг добавя: „Портата не одобри гласността, която бе дадена на работата, като особено неприятно е засегната от това, че Русия е научила за разкритието. Генерал-губернаторът се оправдава от няколко дни с болест, поради което не напуска стаята си и така не може да уведоми изпращания всеки ден при него от моя руски колега драгоман за разследванията в София.”

 

Консулът ехидничи по отношение на игнорирането на руските дипломати от възможността да получат сведения за разследванията, провеждани в София, но както той, така и другите дипломати на Великите сили също не успяват да се доберат до такива сведения, дори и след пристигането на правителствената турска комисия.

 

През това време при „пълните” разпити в София станали нови разкрития на участници в революционните комитети. За това разбираме от телеграмите със заповедите за арестуването им, изпратени от софийския мютесариф по местоживеенето им. Тоне Крайчов дава следното сведение: „Общи всяка вечер викаха пред меджлисът (понеже през този месец беше рамазан на турците, та изпитите ставаха през нощта) и то не един път, а по 3—4 пъти през 1 нощ. Види се, че който е отказвал участието си в комитета. Общи да го докаже и да го засвидетелствува. Това става до 20—25 дена подир нашето затваряние, да докарват всеки ден по няколко души…”

 

Първата телеграма до околийския управител на Орхание за изпращане „бързо под охрана” на нови обвинени лица, е от 31 октомври. Тогава са започнали следствените разпити в София. Това се потвърждава от следващата телеграма, която е от 1 ноември, и в нея е отбелязано, че 4 души от заловените разбойници и 4 от хванатите 28 души комитетски членове и ятаци, както и Димитър Общи, „след снощния разпит, заслужават по комитетския въпрос смъртно наказание”.

 

Новите заловени до 23 ноември и изпратени в София са: Тодор Шишков, Марко Йончев, Лальо Попов и Тихол Маринов от Тетевен; Герго Стойков, Доко Съйков, Вутьо Нинов, Дико Беров и Дико Тодоров от Голям извор; Илия Костов Гюндюзов, братята Иван Ветьов и Вутьо Ветьов, Васил Цвятков Пупешков, Христо Цвятков Гашевски, Йосиф поп Петров и брат му Филип поп Петров, Димитър Пеев, поп Георги Тутмаников, Тома Нинов от Видраре; Димитър (Мито) Петков Бояджията от Орхание; Иван Стоянов, Недко Даков, Иван Цолов и Пешо (?) Цолов от Осиковица; Лальо Пеев от колибите Крушов дол; Кольо Войнов от с. Брусен; Станчо поп Николов от с. Лопян; Тоне Иванов, Стоян Младенов и поп Стоян поп Пенков от Желява; Христо Ковачев от София.

 

В писмо от 24 ноември 1872 г. Йорданка Филаретова от София по молба на руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров му изпраща събраните от нея сведения за разкритията и арестите на участниците в обира и на членовете на частните революционни комитети. Част от началото на това писмо, бе цитирана. По-нататък за събитията в София се споменава:

 

„Като се завърна тукашният управител [Мазхар паша] в градът ни, доведе 38 души у синджир. Между които една жена [Ненка Павлова] с белезници на ръцете. Влезе в града с голем триумф на 29 октомври с тупани, зурни, таламбази, пукания пушки и проч. От тогава всяки вечер са събира комисия от по-личните граждани – турци, евреи, християне, и изпитва работата чрез истиндак (разпит). От градът ни са уловиха двама по указанията на помянатий [по-горе] Димитрий [Общи]. От тях единът са пусна, като не са призна, че е бил в разговор за такива неща, а вторийт, учителът на турский язик Хр. Ковачев, се държи и до днес под арест в каушът при заптиетата. Освен тия двамата уловиха още трима от селата. Сички тия около 60 души и после докараните от Тетевен са запрени до днес. Мъки (мъчения) тука не са задавали на запрените явно, но каквото уверяват тайно, треба да има както тука, така и по Орхание и Тетевен имало е такива примери. Между запрените има и богати хора от Тетевен и Орхание, но повишето са селяни колибари, кои почти всички си изповядаха, че са участвували до 14 души в разбиването на хазната, другите не са признават…”

 

За работата на специалната комисия няма открити документи. За нея са писали в спомените си някои от заловените. Косвено за това, какво се е открило по време на нейната дейност, можем да съдим по наличните протоколи от разпитите на следващата, правителствената комисия. Мазхар паша е насочил вниманието си към по-детайлното разследване на убийството на дякон Паисий, нападението на къщата на Николчо Арнаудов от Етрополе и най-вече на комитетската организация.

 

Успешното приключване на работата на специалната комисия в София било отбелязано с повишение на нейния ръководител. На 26 ноември вилаетския вестник „Дунав” (бр. 730) обявил, че на Мазхар паша бил даден високият ранг „румелийски бейлербей”. Дунавският валия Хамди паша на 1 декември също получил похвала „за хващането по един, по двама, без шум и глас, на повече от 50 членове на комитета, разпитът им пред една смесена комисия, подписването на признанията от самите обвиняеми и потвърждаването им от смесената комисия”.

 

Тактиката „да се издава мнозинство” действително е постигнала някакъв ефект. Казано бе, че в споменатия доклад от 1 ноември Мазхар паша изказал мнение, че 8 души от заловените и Димитър „по комитетския въпрос” заслужавали смъртно наказание. В крайна сметка такова получава само Общи. Значи нещо се е променило.

 

Тоне Крайчов отбелязва: „Научихме, че Общи колкото и да показва человеци, които са работили по комитета, Мазхар паша престанал да ги повиква, защото щяла да дойде комисия из Цариград и тя да прегледа тая работа. Мазхар паша наистина като разбрал от Общовите показания, че ще се съберат множество человеци от комитета, а пък няма за всичките помещение да ги затвори, той питал в Цариград какво да прави, тия му отговорили да не повиква вече нито един человек, догдето пристигне комисията от Цариград. Тъй и стана.”

 

Дипломатите действително започнали да се интересуват защо са заловени толкова много хора и турските власти излезли с обещание. След първата вълна на арести в Тетевен, Орхание и Правец те заявили, че повечето от заловените ще бъдат освободени. Това обещание постигнало целта си: то успокоило дипломатическите представители и те не направили по-решителни постъпки да влязат в контакт със затворените или да поискат по-обширно обяснение кой за какво е затворен.

 

В консулските доклади се споменава за такова намерение на властите, печатът също споменал, че правителството имало намерение да освободи арестуваните. Този слух достигнал и до неразкритите комитетски дейци и ги успокоил. Сам Левски в писмото си от 12 декември до Ловешкия комитет пише за това, макар и използвайки привичката си да се самоизтъква: „Аз можех да ги отърва току-щом се научих, но ще се развали голямата работа… Освен това известих се и че ще ги пуснат всичките освен обирачите на пощата, затова и възпрях работата назад.”

 

Възможно е, действително в началото на следствения процес да е ставало дума за по-леки наказания на заловените, като се е предполагало, че става дума за обикновен обир и че комитетите са се занимавали само с агитационна дейност и събиране на пари, като този във Видраре, както е записано в заключителния протокол № 6 от 4 януари 1873 г. Но когато се разбрало, че парите трябвало да послужат за купуване на оръжие, което да бъде използвано срещу официалната власт, а също и че комитетската организация осъществява терористични действия, се е взел курс към издаване на по-тежки присъди.

 

Вероятно това е имал предвид Мазхар паша, като едва след първия разпит в София е определил, че 9 човека от вече заловените заслужавали смъртно наказание. Същевременно обаче, за да се тушира намесата на дипломатите, поради нарастване на броя на задържаните, е дадено разпореждане да не се арестуват повече хора.

 

Каквито и да са били вижданията на турските управници относно съдбата на заловените членове на комитета, съществуват факти, че те все пак са прибягвали и до заблуждаване на дипломатите. Например, О. Монтлонг пише на 10 декември, че според турският генерал-губернатор в целия вилает били останали задържани само двадесет лица. Действително задържаните по подозрение българи в Русе били освободени, видял консулът, но за положението в София е повярвал на думите на валията.

 

Чуждестранните дипломати отрано са разбрали, че обирът е политически. На 11 ноември още в първото си съобщение за обира Монтлонг отбелязва: „Едно разбойническо нападение в Софийски окръг върху транспорт с голяма сума държавни пари доведе до разкриване на широко разгърната революция.”

 

Любен Каравелов призовава за вдигане на въстание

 

Подценява се значението на идеята да се издават повече комитетски членове и така да се покаже масовостта на комитетската организация и се придаде политически характер на Софийското приключение. По този начин да се привлече вниманието на Европа към заловените и техните искания, които са искания на революционната организация, към която са принадлежали. В този дух Любен Каравелов е предложил на Левски нещо по-мащабно: да вдигне въстание.

 

Председателят на БРЦК в края на октомври-началото на ноември изпраща две писма на Апостола. В първото му съобщава какъв е проблема и го подсеща как да действа. Във второто си писмо поставя ребром въпроса. Разбира се той знае, че не може да заповядва на Левски. Заминавайки от Букурещ с пълномощното, според което е имал пълната власт над комитетите в Българско, с писмо от 27 юни Апостолът е заявил на подпредседателят на БРЦК Кириак Цанков: „главният център е в Българско”. Т. е. окончателните решения се вземат там.

 

Любен Каравелов е предполагал какво ще се случи. Затова след като научил за затварянето на „Димитър [Общи] заедно с момците си”, на 30 октомври той пише на Левски: „Турското правителство е затворило и постоянно затваря светът, употребете всичките си сили за да земете от турските ръце затворниците, защото инак ще бъде сичко предадено”. Няколко дни по-късно Каравелов отново изпраща писмо до Левски, в което съвсем определено му заявява: „По преди ви писахме и подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна и подигание на революцията. Причините, които ти можиш да познаваш, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На сичките тадявашни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надяваме се за помощ от С[ърбия] и Ч[ерна гора].”

 

Едновременно в писмо до Георги Икономов, Каравелов го призовава да премине незабавно Дунава с по-голяма дружина, за да вдигне народът на въстание. Целта на това въстание председателят на БРЦК вижда не като освобождение на българския народ. Сам той е знаел, че за това не е била налице необходимата подготовка. Неговата идея е била да се привлече вниманието на великите сили и се спасят задържаните. Вероятно е имал надежда, че и Сърбия може да се намеси.

 

В своите „Спомени за българските въстания” Никола Обретенов дава допълнителни обяснения: „Заловените българи били жестоко изтезавани. Любен Каравелов, като се научил колко свят е арестуван и какви насилия се вършат над българите и като знаял как ще се отрази това на българския народ, писал до Георги Икономов в Гюргево, храбростта и решителността на когото познавал от убийството на шпионина Стоян Пенев в Русе (а не до Горова и Георги Живкова, както вярва Д. Страшимиров, тъй като от тях нито един не представлява такова лице, което да вдъхне доверие на Каравелова, че ще свърши тая работа.”

 

По-нататък Обретенов привежда текста на писмото до Георги Икономов, което е публикувано и от Д. Страшимиров с пояснението, че обръщението „Брате Георги” в началото, се отнасяло за Георги Живков. В това писмо Каравелов е написал:

 

„Всичко, което осигуряваше една пълна бъдеща революция, се е уловило: писма, устави, окръжните и пр. – всичко е в турски ръце. Едно нещо ни сал остава: то са няколко хиляди юнаци, които имаме в България. Но като са хванати неколцина от тях, то са взели да откриват и предават на турците своите другари. С тоя начин неприятелят ще извърже всичките и ще ги кара, където иска, като овце. Ако наши оттук не минат и не дигнат народа, кой­то е отчасти готов, но без заповед не смее нищо да на­прави, то нашите неприятели ще мъчат, ще съдят и на­казват света не като политически престъпници, а като прости хайдуци.

Това е едно нещастие, но има и други още две: вто­рото е, че ние навсегда загубваме доверието на наро­да, когото не можем вече по никакъв начин да вкараме в революция; третото е, че Европа не ще да вземе ни­какво участие в разглеждането на съда на толкова си нещастни работници и ще мисли, че ние сме далеч от да бъдем способни за граждански права, и тогава ето ти българската работа изкарана пак проста, а бълга­рите мъчени до неизвестна степен.

За да не бъде всичко това така, то трябва да се подигне народът и да покаже що-годе негодувание към презрителния си тиранин.”

 

„Тия съображения, резултат на смущението, настъпило от един временен неуспех, и на загрижеността за жертвите, отразяват в същото време известно неверие в силите на народа – коментира Иван Унджиев виждането на Каравелов за ситуацията след залавянето на извършителите на Арабаконашкия обир. – Надеждите в Европа, както и вярата, че съседите ще се притекат на помощ, подхранват на свой ред съзнанието за необходимостта от незабавна революция.”

 

Левски не възприема позицията на Каравелов, призоваващ за вдигане на бунт в защита на затворените. В писмото си до комитета в Голям извор обяснява: „Аз имах писмо от председателят на Централния комитет, в което ми се казва да дам глас за революция, но аз това писмо взех за неразбрано и не дадох глас, защото гледам на някои страни още нямат известие, пък откъм чисто оръжие нямаме никъде нищо.”

 

Реакцията на Апостола не съответства на изискванията на чл. 14 от гл. IV на устава, който е повелявал всеки член на комитета да помогне на изпадналия в беда друг член. Това се вижда от неговото писмо до членовете на комитета в Ловеч от 12 декември, в което ги укорява, че не са изпълнили устава на БРЦК и не са предприели мерки да освободят заловените. Тъй като и той е попадал под ударите на устава, се е оправдал: „... аз можех да ги отърва, току щом се научих, но ще да са развали голямата работа, която е вече дошла да се види навидело. Затова и възпрях работата назад, че ще бъде по-добре.” По-късно пред турския съд, пък, избира позицията да окачестви обира на турската поща като криминален акт. „Обирът на тая хазна е разбойничество”, заявява авторът на тактиката „дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще земаме”.

 

Оценката на Левски върху събитията, ако е искрено изразена, е погрешна: или е трябвало да вдигне въстание или да замине за Румъния. „Голямата работа” е била напълно провалена. Най-дейните комитети в Ловеч, Тетевенско и Орханийско са били обезкръвени, а от останалите комитети се оплакват, че нямат оръжие и войводи.

 

По повод на писмото на Каравелов членовете на Сливенския комитет заемат малко по-друга позиция. Те също признават, че не са подготвени. „Ние нямаме, може да се каже нито една нова пушка…, второ пари нямаме и трето свестни началници ни липсват”, оправдават се те на 24 ноември в писмото си до Любен Каравелов. Левски им е изпратил само съдържанието на неговото второ писмо и не им е обяснил целта на въстанието, както я е виждал и изложил председателят на БРЦК в първото си писмо. Но сливенци се отнасят сериозно към идеята и пишат: „Братя ние не знаем, кое ви е накарало толкоз бързо да ни известявате и да станем на крака, но ако има някоя положителна причина… то ние сме готови да подадем ръка и да се бием до гдето имаме в тялото си и една капка кръв и най-малко сила.”

 

Според тях била необходима поне още една година подготовка: да събират пушки, началници. „Без пари, пушки и началници нищо няма да стане”, считат те. Но накрая на писмото заявяват: „Това е нашето положение и мнение, другите места не знаеме, ако те са готови да тръгнат, то на драго сърце ще ги сподирим и ще им дадем братска ръка в тая свята работа.”

 

Може да се предполага, че ако през декември 1872 г. в България е било вдигнато въстание, то чуждите дипломати щяха по друг начин да погледнат на Арабаконашкия обир и разследванията в София. При всички случаи международният отзвук щеше да бъде по-голям, дори от този при Априлското въстание през 1876 г., което на практика е останало почти неотразено в тогавашната европейска преса. Тогава международен отзвук са предизвикали насилията, но това става едва след потушаване на въстанието.

 

При залавянето на членовете на комитетите след разкриване на извършителите на обира, също е имало мъчения, ограбвания, изнасилвания. Дипломатите са разбрали за това, но тъй като населението не се е вдигнало на бунт и те не са реагирали.

 

Стоян Заимов описва  с подробности  обстановката след като турската власт разбрала за съществуването на „тайни български революционни комитети”.

 

Било обявено военно положение в околийските и общински центрове, огнища на тези комитети. Няколко батальона низами и дунавска конна жандармерия завзели Орхание, Тетевен, Етрополе, Троян, Плевен, Враца. По личната заповед на валията на Дунавската област били организирани башибозушки тълпи, които ръководени от конни стражари, тръгнали по села и градове да дирят, откриват и затварят дейците на комитетите. В завзетите градове и села, по царските друмища и селските пътища, по крайпътни ханове кръстосвали низами, башибозуци, конни и пеши стражари. Когото срещнели, задържали го, биели го, обирали го (а по-някога и обезчестявали) и го откарвали в конака в качеството му на „таин комита”. Ханищата, оборите, по-големите здания в Тетевен и Орхание се обърнали на временни затвори и скоро били препълнени от хора, набедени, че са членове на комитетите.

 

„Много моми и невести по селата бяха обезчестени от низами, башибозуци - помаци и черкези - и от турски стражари - пише съвременникът Заимов. - По-богатичките селяни бяха изтезавани и обирани под предлог, че са скриватели на „тайни комитети”, или пък, че сами са такива. Колко баници, кокошки, яйца и масло се изядоха за сметка на „тайните комитети” от турската паплач по селата... В Орханийско, Тетевенско, Етрополско, Троянско дете писна в утробата на майка си, дето се е рекло, от золумлуците на побеснелите низами, стражари и башибозушки тълпи...Българското население в завзетите села и градове бе подложено на плен, изтезания и на голямо безчестие...”

 

Този момент е дал отражение в съдържанието на една телеграма на софийският мютесариф до окръжния управител  в Търново от 2 декември 1872 г.  В нея се споменава, че „някои помаци от селата на Ловешка околия  [къ]дето вѝдели българин от Тетевен или селата на Орханийска околия, му нанасяли оскърбления и други обиди, което е твърде некрасиво и впоследствие може да стане причина за появата на някои злини”. Затова било необходимо околийският управител в Ловеч да разследва извършилите подобни действия или канещите се да направят такива. И да бъдат наказани.

 

В доклада си от 6 декември Чезаре Дурандо съобщава, че след като се разбрало за връзката на обирджиите на хазната с революционните комитети, полицията на софийския мютесариф нахлула в градовете и селата в Орханийско и Тетевенско. Влизала в къщите на богатите под предлог, че имат пари на комитета, биела и изнасилвала жени и девойки, поставяла като цена за освобождението на хората само откупа. Членът на извънредната комисия Шакир бей признал пред Дурандо, че под предлог, че разкриват комитетската конспирация, турските служители са преминали границите при извършване на арестите и са нанесли щети на семействата.

 

Найден Геров съобщил на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, че по местата, където са били извършвани арести под предлог за разкриване на заговор, турските войници и жандари под формата на обискиране на къщите за откриване на оръжие, ги ограбвали. Говорело се, че в Тетевен не бил останал нито един дом, който да не е бил разграбен.

 

Обстановката е била като след обявяване на въстание, каквото обаче нямало. Насилията са накарали Стоян Пандура да се предаде сам. Вероятно съобщенията за случващото се по селата са предизвикали заловените членове на комитетите да започнат да си признават участието в конспирацията. По този начин да си понесат „вината” и не страдат невинни хора.

 

Нарочната правителствена съдебно-следствена комисия

 

Следствените действия на софийския мютесариф по издирване на нападателите на турската хазна, довели до залавянето на кметове, чорбаджии и даскали от Орханийска околия, които били привърженици на въстаналия против отоманската държава Букурещки бунтовнически комитет и водели революционна агитация. Техните съучастници възлизали на 400-500 души. За заслугите му по откриването на българската конспирация Мазхар паша бил издигнат в ранг румелийски бейлербей.

 

По повод на постигнатите разкрития русенският валия изпратил рапорт до султана и поискал от турското правителство упътване и наставления за бъдещите си действия. На 24 ноември Министерският съвет се събрал на заседание във Високата порта, за да обсъди и размени мисли по въпроса. В доклада на министъра на вътрешните дела в Цариград до великия везир се отбелязва, че било взето решение да бъде назначена извънредна правителствена съдебно-следствена комисия („извънреден съд”, както я определят юристите), която да вземе отношение по съдебния процес в София, придобил важно значение заради политическия си характер. Комисията била наричана в протоколите „нарочна комисия”.

 

При обосноваване на необходимостта от съставянето на новата комисия се посочва: „Образуваната за тази цел в София специална комисия не може да внуши доверие на местното население, защото тя става и обвинител и съдия.” Вижда се, че турските власти са искали населението и дипломатите да не останат с впечатление, че съдебният процес се води формално. Което да породи недоверие и съмнение, че присъдите са справедливи.

 

Според разясненията, дадени в доклада, чрез новата комисия, вече назначена от най-високо място, турската държава трябвало да покаже „своята мощ и своето решение да не търпи подобни неща” – „едни неблагонадеждни хора, избрали България за арена на революционни опити и чрез пари и други средства, да залъгват и разтревожват населението”. Трябвало да се тури край на „превратната агитация” и се елиминират „непосредствените органи на революционния комитет от Дунавска област… като се арестуват и унищожат главните агитатори”, които били не повече от 20 души. Защото „от опит е известно, че колкото по-ненаказани остават подобни хора, толкова по-дръзки те стават в своите предателски деяния”.

 

Руският консул в Русе Мошнин, в своя справка от 30 ноември посочва, че генерал-губернаторът (валията) откровено му признал: „според наличните вече сведения в работата са замесени лица, които принадлежат към Букурещкия революционен комитет и по тази причина Портата е назначила специална комисия, която ще се отправи за София и ще се постарае да разкрие връзките, които съществуват между комитета и много местни българи.”

 

От това сведение става ясно, че основната задача на правителствената комисия била да докаже, че българските комитети са работели под ръководството на външни сили. Самият валия дал за публикуване във в-к „Дунав” от 8 декември дописка, в която съобщавайки, че за София ще потеглят Али Саиб паша и Шакир бей, обяснява, избягвайки думата „комитет”: „Преди известно време в една планинска теснина до Орхание е бил ограбен транспорт с държавни пари и грабителите са били заловени. При следствието те признали, че тази кражба, както и извършеното по-рано убийство на дякона на ловчанския владика не са извършени по тяхна собствена инициатива, а напротив, че тежат на съвестта на някои други злонамерени личности и че те са извършили тези престъпления само под подбудителството на външни сили. Двамата споменати господа са изпратени в София за разследването на тези важни дела.”

 

Заловените българи на практика не са имали никакви връзки с представителите на комитета във Влашко, но са считали, че писмата, които получават в местните комитети съдържат указания, дадени от Централния комитет. Тези указания всъщност, са били еднолични решения и нареждания на Васил Левски. Турските власти, обаче, са се заблудили, че комитетите в България са били командвани от комитета в Румъния. За това са допринесли и показанията на заловените.

 

След като комитетите в Тетевен и Етрополе губят доверието си в Левски и се заемат да осигурят пари за оръжие, които да изпратят направо на председателя на БРЦК в Букурещ, нещата, поне формално, са се изменили. Но на практика единственото писмо, което е дошло от Влашко, го е донесъл Георги Фердинанд. То е трябвало да бъде предадено на Васил Левски, но понеже него го нямало, прочетено е и изглежда е останало в архива на комитета в Голям извор. Единствените пари пък, които са били изпратени във Влашко са били 35-те лири, които Димитър Общи е дал на Тодор Пеев, да ги предаде на Любен Каравелов за издръжка на вестник „Свобода”.

 

Новата специална комисия трябвало да бъде съставена от военни и граждански лица, които да получат пълномощие от Високата порта да проведат всестранна анкета и да подведат под отговорност провинилите се. Това подсказва, че комисията ще изпълнява ролята на следствие и прокуратура. На 26 ноември за неин председател бил назначен дивизионния генерал Али Саиб паша, който бил известно време министър на полицията, а за членове – хаджи Иванчо х. Пенчович, член на Върховния съдебен съвет, и Шакир бей, бивш помощник валия в Багдат. Тримата сановници били известни със своята безукорно поведение и правдив характер.

 

На тримата се предоставяло правото да избират сред местното мохамеданско и християнско население, ако се окаже нужда, допълнителни членове за комисията. Изглежда те е трябвало да изпълняват ролята на съдебни заседатели. Според протоколите от съдебния процес в София, членове на извънредната комисия са били още: Дервиш Мустафа, Сааддулах Сърръ, Мехмед Салим, Пешо Тодоров, х. Мано Стоянов, Мито Каймакчиев.

 

Мазхар паша не е участвал в работата на правителствената комисия. Това е отбелязано в едно писмо на Монтлонг от 29 декември. Редакторите на БНРДЧД обясняват, че поради съперничество между висшите турски служители успехите на Мазхар паша с разкриването на българските революционни комитети предизвикали завист и фактическото му отстраняване от следствието.

 

Предвиждало се населението да бъде респектирано с обявяване и на военна готовност за предотвратяване на евентуални вълнения. „Военната сила при подобни обстоятелства оказва голям ефект”, е записано в доклада на външния министър. За това на началника на Втори корпус, Абди паша, били дадени нужните инструкции да бъде готов при всяко поискване на помощ.

 

 

23. Членовете на нарочната правителствена съдебно-следствена комисия

 

Задачата, поставена на комисията, според доклада на везира до султана от 27 ноември била: „от една страна да се покаже силата на правителството, като се накажат истинските бунтовници и подстрекатели, и на подстрекаваните да се отворят очите, а от друга страна категорично да не се допусне, щото въпросът ненужно да се раздуха и разшири вън от рамките и с това да се развълнуват духовете на населението.”  Когато на връщане за Цариград пристигнал в Русе, Шакир бей съобщил на Монтлонг, че комисията, изпратена от Портата в София, имала ограничени пълномощия. На нея ѝ било възложено само дознанието и осъждането на вече задържаните до момента на нейното пристигане на място лица, но не ѝ било разрешено да се разпростира върху целия вилает и върху лица, които бъдат уличени като компрометирани в хода на разпитите.

 

В доклада си от 6 декември за пребиваването в града на тримата члена на турската правителствена съдебно-следствена комисия италианският консул в Русе Ч. Дурандо споменава, че разговарял с Шакир бей, който смятал, че процесът щял да продължи два до три месеца. Едва ли щяло да се стигне до смъртни присъди, тъй като комисията имала инструкции да бъде умерена. Вероятно щяло да има много присъди за заточение в Азия. Портата получила сведения, че имало утежняващи вината обстоятелства, казал Шакир бей, но той ги смятал за преувеличени. Притеснявал се повече, че изтъквайки като предлог конспиративните действия на обвиняемите, при извършване на арестите са били нанесени щети на семействата. При това положение, ако не се докажело някаква по съществена вина на обвиняемите, Русия щяла да обвини Портата, че е нанесла „толкова много вреда за нищо работа”.

 

За такива обвинения споменава английският консул в Русе Р. Далиел. Те били отправени от руският консул в града Мошнин и българските вестници в Букурещ. Според тях турските власти са се възползвали от „историята за конспирацията”, за да влизат в къщите, да затварят невинни хора и да крадат пари наляво и надясно. Сам Шакир бей признал това. „Нашите служители под предлог за конспирация са преминали границите”, казал той на Дурандо, по повод на начина на извършване на залавянето на участниците в обира. Затова имал притеснения, че трябвало да наказва българите, когато и турците са извършили нарушения.

 

Като вземем под внимание думите „да не се разширяват рамките” и факта, че последната телеграма за залавяне на нови лица, уличени като участници в революционните комитети е от 30 ноември, може да се приеме за възможно твърдението на Стоян Заимов, че от Цариград „телеграфически” заповядали на София: „Спрете затварянето на показаните от Общи лица; слабо заподозрените начаса освободете; за в бъдеще без разрешението на министра нищо не правете по делото на Арабаконашката случка, иначе ще считаме лично вас за отговорен…”

 

„Утежняващите” обстоятелства, споменати от Шакир бей, няма какви да са други, освен терористичните акции, които са променили отношението на съда и са го довели да определи действията на комитетските членове като „отпочване на въстанието”. Сред заловените, се оказали и хора, които са замесени в убийства. 

 

Чезаре Дурандо разговарял и с хаджи Иванчо х. Пенчович, който му разказал, че когато великият везир Мехмед Рушди паша го назначил за член на комисията, изразил недоволството си от поведението на българите, които вместо да бъдели благодарни на турското правителство, че ги е подкрепило по въпроса за Патриаршията, подготвяли въстание. Според Пенчович обирът е бил инспириран от Сърбия. Самият той бил открил „сръбска конспирация” за революционизиране на българите в империята и докладвал за това на Портата.

 

Следователите комисари са били посрещнати в София на 7 декември. Това е отбелязано във в-к Дунав, бр. 737 от 20 декември 1872 г. Тогава задържаните обвиняеми били събрани в един затвор и охраната им е била подсилена с още 20 души кавалерия. Правителствената комисия открила заседанията си на 9 декември 1872 г. с разпита на Божил Генчев от Орхание и ги завършила на 12 януари 1873 г. с разпита на няколко тетевенци. 

 

Основният въпрос, който е поставян на обвиняемите, след като те са се представили, е бил: „Кога постъпи в комитета, образуван за бунтуване на българското население и каква служба си изпълнявал, ходил ли си в чужбина?” Последното е било, за да се разбере дали комитетския член е поддържал връзка с комитетите във Влашко и Сърбия. Самите разпити са протичали целенасочено в тази посока. Затова и те са определени като „съкратени следствия на лицата от бунтовническия комитет и обирачите на хазната”.

 

Тъй като тази комисия освен следствена, била и съдебна, от страна на обвинените имало възражения за начина на провеждане на заседанията. Когато третият „транспорт” на осъдените на заточение минал през Пловдив, Найден Геров успял да говори с учителя от София Христо Ковачев. Той му съобщил, че направеното от комисията следствие сякаш нарочно било проведено така, че да не се даде възможност на обвиняемите възможност да се оправдаят. Ако разпитите били проведени както трябва, ако не всички обвиняеми, то някои от тях е щяло да се окажат невинни. Затова той помолил руският посланик да съдейства на заточените да бъдат съдени повторно в Цариград.

 

Високопоставените членове на правителствената комисия били предварително подготвени още в Цариград с материалите от следствията в Орхание, Тетевен и София. Мазхар паша имал грижата веднага след приключване на първото следствие по место да направи преписи от следствените протоколи и да ги изпрати на валията в Русе. Изпратил и сведения за намерените архиви на комитетите в Орхание и Тетевен, както и документи, намерени у заловените лица. От своя страна валията изпратил в Цариград „книжа и рапорт”, които били „едно по едно прочетени в Министерския съвет”.

 

Предварителната подготовка на турските комисари била последвана от бърза и експедитивна работа в София. Само пет дни след 9 декември, когато правителствената комисия започнала своята работа, на 14 декември тя издала смъртна присъда на „Димитър от Дяково”. Изглежда тогава са издадени и присъдите на участниците в обира.

 

 

24. Конакът в София (днес Национална художествена галерия), където правителствената комисия провежда следствени действия и оформя присъдите

 

Правителствената комисия работела при пълна изолираност. Й. Филаретова се оплаква на Н. Геров: „За онези работи, дето върши намирающата се комисия в градът ни, не мога нищо положително да ви кажа. Такава тайност се пази в истиндаците, дето не може да се научи нищо от вънка.”  Ако софийският мютесариф и русенския валия в началото са давали обективна информация за разкритията, които са били направени по време на разпитите, след получената забележка от най-високо равнище, те престанали да информират дипломатите, които вече не успявали да се сдобият със сведения за новите следствия. Членовете на правителствената комисия пък съзнателно са ги заблуждавали за разкритото от тях. Първите автентични, т. е. съответстващи и на документите известия за случилото се по време на разпитите, произведени от правителствената комисия, се откриват в писмо на Монтлонг от 12 януари 1873 г., който е ползвал сведения, придобити от австро-унгарския вицеконсул в София Джузепе Лутероти.

 

Най-стегнато какво са казали от правителствената комисия е предадено от белгийския дипломат в Цариград Верхег. В писмо от 6 февруари 1873 г. до министъра на външните работи на Белгия той пише следното:

 

„Делото, свързано с българския заговор… завърши с осъждането на голям брой от задържаните. Двама от тях са наказани със смърт, шестдесет с по-дълго или кратко заточение. Следствието на специалната комисия изглежда е доказало съществуването на заговор, целящ да предизвика наскоро въстание в България. На комитети в Одеса, Галац и най-вече в Сърбия се приписва голям дял в тези действия. Тяхната дейност е да разпространяват директно сред населението идеята за политическо освобождение на България. Това лесно може да бъде разбрано, като се има пред вид колко енергично беше движението за църковна независимост сред българите. Този устрем няма да бъде лесно възпрян, той е твърде опасен за империята като се има предвид, че на Изток църковните дела са тясно свързани с политиката.”

 

 

25. Извадки от вестник „Дунав”: първа колона – бр.742 от 10 януари 1873 г.; втора и трета колона -  бр. 749 от 11 февруари 1873 г.

 

Резултатите от дейността си специалната правителствена комисия изложила в заключителни протоколи мазбати. За съжаление не всичките от тях са открити. Съобщение за наложените присъди е публикувано във вилаетския вестник „Дунав” бр. 749 от 11 февруари 1873 г.

 

От него разбираме, че общо са били осъдени 62 души. Двама са получили смъртно наказание. Както знаем това са Димитър Общи и Васил Левски. Девет души са осъдени на вечно заточение и един на 10-годишно; трима са осъдени с наказание в окови за 10 години, двама за 7, един за 5, трима за 4, и девет други за три години; петима са осъдени на затвор в крепост за 10 години, двама за 8, петима за 6, един за 5, четирима за 4, и шестима за 3 три години, а останалите девет души са осъдени на затвор за различни времена.

 

Последиците

 

Парите, заради които е бил проектиран и осъществен обира на хазната, са били неотложна необходимост, за да се снабдят бъдещите въстаници с оръжие - такава е била тактиката, възприета от Левски. Към това е подтиквал комитетските членове сам той. Без пари и реална подготовка на въстанието революционните комитети се превръщали в нещо като културно-просветни кръжоци, на чиито събрания се е четял вестник „Свобода”, бистрела се е политиката и са се отправяли закани към управниците. Това е бил реалният резултат от дейността на Апостола, след две години работа в Българско.

 

Точно с впечатление за бездействие на комитетите, които не са взели участие в обира, са останали членовете на правителствената комисия. За заловените от Видраре в заключителния протокол № 6 е записано: „Хората от тоя революционен комитет макар и да се одързостили да се събират много пъти на събрания и да провеждат пакостни съвещания, не само че не са успели да разширят кръга на своята бунтовническа дейност, а и се доказа, че не са предприели никакви действия, освен че са събирали парични помощи за подготовка на въстанието.” Разбира се, паричните помощи не са били достатъчни, да подсигурят оръжието на един минимален контингент въстаници. 

 

Поредицата от терористични акции са привлекли вниманието на турските власти. Затова софийският окръжен управител настойчиво е изисквал от своите подчинени непременно да разкрият организаторите на обира на хазната. В телеграмата на Мазхар паша от 22 септември до орханийския околийски управител укорът е много остър: „Станаха четири произшествия по време на вашето управление. Следва да си отваряте очите. Тия обирачи ги искам на всяка цена от вас и от Орханийския [околийски] съвет. Всички произшествия стават в Орхание... Пред зданието на управлението бива убит човек, а убиецът не може да се открие!”

 

На турската власт е направило впечатление, че в Орхание често стават терористични актове. Убийството на дякон Паисий в центъра на града е било за пашата не по-малко значимо произшествие, от обира на хазната. Ако не е бил обира при Арабаконак, при някое следващо действие в това направление е можело да последва провал. Както и става, макар и след залавянето на Левски.

 

Тактиката на революционен терор, изразяваща се в насилствено снабдяване с парични средства и убийства по политически причини, са дали възможност на турския съд да даде сравнително тежки присъди на ръководителите и членовете на комитетите. Такива присъди били предвидени, когато замисленото въстание е напълно осъществено или пък са предприети действия и мерки за подготовка на изпълнението му.

 

В заключителните протоколи на специалната комисия се отбелязва, че „макар бунтът да не е осъществен напълно, предприети са някои подготвителни мерки”. Като „отпочване на бунта”, освен обира на хазната били окачествени: нападението в къщата на Николчо Арнаудов с въоръжена група; убийството на дякон Паисий; обира в дома на Денчо Халача, когато е убит неговият слуга.

 

Стана дума за италианският консул в Русе Чезаре Дурандо, който направил логичната връзка, че Българският революционен комитет, след като обложил богатите с такси, възприел и решението да бъдат откраднати пари от правителството. Консулът на Австро-Унгария в Русе Оскар Монтлонг също е забелязал, че „дълго преди атентата върху транспорта с парите край Орхание се е чувало и знаело за насилия, извършвани от агентите на комитета срещу селското население специално в Софийски санджак във връзка с принудителното налагане на контрибуции.”

 

Пагубните резултати от силовите методи за разправа, въведени от Левски, се виждат и от едно събитие станало през май 1873 г. Стоян Заимов пише: „След Арабаконашкото събитие не се мина половин година, ето че израсна и Хасковското приключение. Героят на това приключение беше Атанас Узунов. Софишкото приключение хариза на Диарбекир 80 души, а Хасковското 25 души.”

 

Цифрите на изпратените на заточение не са точни. Но по-същественото от тази информация е, че в разстояние на по-малко от година в революционната организация, основана и ръководена от Левски, стават два големи провала.

 

Хасковското приключение, не завършва с убийство, но по характер то е сходно с обира у Денчо Халача и убийството на дякон Паисий. Извършено е наказателно покушение над чорбаджията хаджи Ставри Примо в неговия дом. Той е изявен гъркоман от Хасково. Имащ влияние пред одринския валия, заплашвал да затвори българските училища в града и околните села и да прати размирните хасковски учители в затвора. Затова революционният комитет в града взел решение Примо да бъде убит.

 

В края на април 1873 г. с тази задача се наема Атанас Узунов, за когото се твърди, че след смъртта на Васил Левски е определен за негов заместник. Вечерта на 4 май 1873 г. Узунов посещава чорбаджията. Стреля от упор в него, но успява само да го рани, след което е заловен от домашните слуги и предаден на полицията.

 

Любопитна подробност е, че Узунов е стрелял с револвер, който преди това е принадлежал на Левски и е бил купен от Узунджовския панаир. От същия панаир през 1871 г. Апостолът е имал намерение да закупи някакво количество оръжие, но не успял да събере пари. Случката с хаджи Ставри показва, че с оръжие, купено от панаира, не е можело да се решават проблеми. С него даже се създавали такива.

 

Процесът по опита за убийство на Ставри Примо в началото се води от местните следствени органи. Те подвеждат Узунов да придаде политически характер на акцията и той предава членовете на няколко комитета, с които е контактувал. Разпитите по-нататък са проведени в Одринския съд. Сведенията са, че на заточение са осъдени 22 души.

 

След Софийското приключение са разгромени революционните комитети в Северна България: в Ловеч, Тетевен, Етрополе, Орхание и София. След Хасковското приключение същата съдба настига и комитетите в Южна България: в Хасково, Стара Загора, Чирпан и Хасково. Настъпва периодът, наричан „криза в БРЦК”.

 

В брой 22 на вестник „Знаме” от 13 юли 1875 г. Христо Ботев дава оценка на дейността на комитета на Васил Левски и Любен Каравелов, наричайки го „Втория български революционен комитет”. Отчитайки, че „тутакси после 1868 г. апостолите, като Левски и като Ангел Кънчев, в късо едно време покриха България с цяла мрежа революционни комитети”, публицистът-революционер отбелязва: „На основание на това, че народът се не обади на отчаяния позив на въстаниците в 1868 г., те [политическите деятели от комитета] заключиха, че всеки един опит за въстание извън е не само безполезен, но и вредителен за народа, и за това деятелността на втория български революционен комитет се беше ограничила само в една пропаганда между народа, която ако и да имаше от начало добри и здрави основания, но диктаторските стремления на някои си и тяхното безмерно славолюбие и намерение я опошлиха и в късо време я доведоха до печалната софийска и хасковска катастрофи. И действително, тая епоха е печална, защото освен загинването на най-добрите народни деятели и освен многочислените скъпи и достойни за оплакване жертви, тука загина плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и самоотверженост са апостоли редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите много по-напреднали народи.”

 

Ботев е пропуснал да спомене за терористичните акции. Или не е знаел за тях или ги е считал за нещо нормално. Но освен в посочените по-горе места, такива са били проведени в Русе и Лясковец, където са арестувани и някои от членовете на тамошния комитет.

 

Не е съвсем ясно, чии „диктаторски стремления” се визират в статията в „Знаме”. Някои приемат, че става дума за Любен Каравелов. Но той не е имал преки контакти с дейците от вътрешните комитети. Разцеплението в революционната организация в Българско е породено от авторитарните действия на прекия ръководител Васил Левски.

 

Противоречията, между комитетите и ръководителя, появили се през есента на 1872 г., за които бе споменато по-подробно, са забелязани и от Данаил Попов. Той пише за тях в писмо до Любен Каравелов от 3 октомври 1872.

 

Данаил е човекът, който е изпълнявал ролята на задгранично бюро на Васил Левски. Пребивавайки в Турну Мъгурели, той е получавал от него писма, които е следвало да препрати по-нататък до Любен Каравелов, Панайот Хитов, Филип Тотю и някои от другите дейци на националноосвободителното движение, живеещи в Румъния, Сърбия и Русия. От там Попов е получавал писмата, предназначени за Левски.

 

Имал е право да чете всичката получена при него кореспонденция и от по-важните писма е трябвало да прави преписи. Проследил е всички писма на Левски до Каравелов и останалите членове на ЦК във Влашко. Затова неговата оценка за дейността на Левски е съвсем точна. Във въпросното писмо, което се избягва да бъде цитирано в книгите за Апостола, Д. Попов е отбелязал:

 

„От всичко що ми пише и мене В[асил] Л[евски] виждам едни неразборий, на които трябва да се даде един край. Аз, както се научавам от повече лица, които казват, че В[асил] Л[евски] съвсем своеволствува, без да се допитва до никого за нищо. Ний знаеме, че каквото и да би трябвало да се извърши, трябва да се свика събрание и според вишегласието да става всичко. А това той никак не считал за нищо. А пък от друга страна гледам, че се оплаква, че не били го слушали. Че как ще да слушат само него, когато това нито уставът не го гласи. Защо ли не приема той да се споразумява с другите около него членове, ами върши всичко по свое си мнение?

За Д[имитър] Общий всички ми казват, че е заслужил, и че заслужава гдето и да отиде, а той пак стои, че го укорява. Тъй също и с А[настас] Хр. Попов, т. е. с брата ми, защото той искал да му докаже някои си неправилности, които последвали от страна на В[асил] Л[евски], а той обърнал другояче работата. Всичко е, че той [Левски] иска само неговият глас да се чува и неговите мнения криви прави да се одобряват.

Това мисля, че не е тъй, както той го иска - затова не трябва никак да му давате повод за такива своеволия. Защото тези негови своеволия ще принесат  големи разстройства на много места, които после не ще бъде никой в състояние да ги поправи. Зато[ва] както аз тука, тъй и вий, пишете му и направете му забележвание, да се остави от тия безредици догдето е още рано. Брат ми А. Хр. Попов за напред няма да приема ни най-малко участие в нар[одните] работи. Само и само да се угасят тези неспоразумения…

И в Ловеч един от най-добрите работници Д. Пъшков все за[ради] тия негови своеволия, отказал се е вече от работата, а пък то тъй не се вършат такива работи. Ний вместо да гледаме да привличаме повече дейци, а то напротив – според своеволията си отпъждаме и най-добрите.”

 

Много вярно е видял състоянието на революционното дело задграничният представител на Левски, но писмото му като констатация и предупреждение е закъсняло. Докато го е пишел, вече никой не е бил в състояние да спре провалът на революционната организация в България.

 

 

Използвана литература 

 

Издирване на извършителите на обира: 1. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви) (ВЛНСТС).  С., 1952, с. 3-9, 61, 136, 412 бел. към док. 15 и 17, 415 бел. док. 61, 430 бел. към с. 136; 2. Стоян Заимов. Миналото (Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година). С., 1983, с. 162-168, 653 бел. 225.

Предателство води до залавянето на двамата ятаци: 1. ВЛНСТС, с. 40, 50, 137, 413 бел. док. 29; 2. Мария Милтенова. Обирът на Орханийската хазна (1872). Диарбекирски заточеници от Орхание и Орханийско. С., 2001, с. 6, 16, 33-42, 53-54, 106-107; 3. Ст. Заимов. Миналото…, с. 156-157, 183-184, 629.

Разкриване и залавяне на участниците, помагачите им и членовете на революционните комитети: 1. ВЛНСТС, с. 12, 17, 19-92, 98, 113, 128, 130, 134, 135, 136, 137, 139, 185, 211-231, 237, 412 бел. към с. 8, 417 бел. към с. 26, 27 и 30, 418 бел към с. 38, 419 бел към с. 46, 420 бел. към с. 51, 421 бел. към с. 63, 422 бел. към с. 75, 427 бел. към с. 113, 428 бел. към с. 118, 430 бел към с. 136, 439 бел. към с. 231; 2. Ст. Заимов. Миналото…, с. 184-200, 243, 654-655 бел. 242, 661 бел. 314; 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 17-18, 187; 4. Любомир Дойчев. Сподвижници на Апостола. С., 1981, с. 195, 222-223, 227-228; 5. Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. Извори. С., 1929, с. 382, 578-579, 638-639; 6. Българско националнореволюционно движение 1868-1874. Чуждестранни документи. Том 2: 1872-1874 (БНРДЧД). С., 1992, с. 25, 238, 249, 329; 7. Димитър Панчовски. Последните дни на Васил Левски. С., 1990, с. 99-102; 8. Крумка Шарова. БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение 1872-1873 г. С., 2007, с. 67,68, 71, 74; 9. Георги Димитров. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Част 2. Пловдив, 1896, с. 357, 361.

Идеята „да се издава мнозинство”: 1. ВЛНСТС, с. 73-74, 88-92, 119, 200, 211-212, 228, 231, 439 бел. към с. 231; 2. М. Милтенова. Обирът…, с. 17, 19, 55; 3. Д. Панчовски. Последните…, с. 90, 91, 93, 98; 4. Иван Драсов в българското национално революционно движение (1871-1877 г.). Документален сборник. (Архивите говорят №  44). В., 2007, с. 68, 110, 151; 5. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 593-594, 639; 6. Г. Димитров. Княжество България…, с. 357; 7. Параскев Стоянов. Материали за историята на град Ловеч (в сайта „Сите българи заедно”), подраздели „Марин Поплуканов” и „Димитър Пъшков”; 8. Ст. Заимов. Миналото…, с. 212, 224, 227; 9. Тоне Крайчов. Диарбекирски дневник и спомени. С., 1989, с. 38-39, 51, 57-58, 59; 10. Иван Унджиев. Васил Левски (биография). С., 1980, с. 281; 11. Стоян Заимов, Васил Левски Дяконът, второ издание, С., 1897, с. 158.

Разпити в София: 1. ВЛНСТС, с. 11-17, 93, 102, 124, 232-233, 237, 244, 246, 413-414, 424 бел. към с. 94; 2. БНРДЧД, с. 232, 240, 241, 249, 252, 294; 3. М. Милтенова. Обирът…, с. 18-19, 55-56; 4. Ст. Заимов, Васил Левски…., с. 158; 5. Т. Крайчов. Диарбекирски…, с. 58-59, 79; 6. Васил Левски. Народе???? (писма, личен бележник). С., 2002, с. 225, 316.

Любен Каравелов призовава за вдигане на въстание: 1. В. Левски. Народе, с. 255, 308, 316; 2. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 383-384, 571-572, 572-573; 3. Никола Обретенов. Спомени за българските въстания. С., 1983, с. 155-156; 4. Ив. Унджиев. Васил Левски, с. 293-294; 5. Ст. Заимов. Миналото…, с. 203-204; 6. ВЛНСТС, с. 18; 7. БНРДЧД, с. 283, 285, 347.

Нарочната правителствена съдебно-следствена комисия: 1. ВЛНСТС, с. 92-93, 118, 428 бел. към с. 121; 2. БНРДЧД, с. 252-253, 267-268, 285, 292, 300, 304, 311, 326, 358, 365, 377; 3. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 565-567; 4. Ст. Заимов. Миналото…, с. 231, 659 бел. 290;

Последиците: 1. ВЛНСТС, с. 5, 236, 242, 246; 2. БНРДЧД, с. 248, 282; 3. Ст. Заимов. Миналото…, с. 412-413, 420, 425-430, 631; 4. Д. Т. Страшимиров. Васил Левски…, с. 564-565.

[resavsky]

Причините за провала трябва да се търсят другаде.Прекалено много неопитни хора са били завербувани за комитетска дейност за прекалено кратко време.И то докато опитни хайдути бездействат във Влашко.Обирът на хазната сам по себе си е не е лоша идея но изпълнението е просто лаишко.Прекалено много хора знаят за организацията липсва дисциплина и т.н.