Изход или първите две обиколки на Левски

[Б. Киров]

Изход или първите две обиколки на Левски

 

"Облегнете се само в себе си и във вашата сила."

(Из Привременното Българско Правителство - септември, 1869 г.)

 

Началото на януари 1868 г. заварва тридесетгодишния карловец Васил Иванов Кунчев, наричан Дякон Левски, като легионер във Втората българска легия в Белград. Легията е основана предишната година по споразумение между сръбския княз Михаил Обренович и българите от Добродетелната дружина за общи действия срещу Османската империя.

Сърбите си правят сметка в една предстояща война с Турция да използват българските легионери като ударна сила за вдигане на въоръжено въстание в България, което да отклони част от турската армия от техния фронт. В продължение на няколко месеца около 200 българи, между които е и Левски, се обучават на военно дело от офицери в белградската Артилерийска школа, спонсорирани финансово от Русия, търсеща реванш на Балканите, след неуспешната за нея Кримска война.

Кои са ония българи от Добродетелната дружина, договорили се с княз Михаил Обренович за формирането на Втората легия?

През 1856 г., след като руски войски навлизат в Румъния и обявяват война на Турция, започва Кримската война. По идея на главнокомандващия княз Горчаков и ген. Будберг богатите българи в Румъния съставят комитет, наречен „Благотворително дружество“ (Добродетелната дружина), чиято единствена реална цел е да записва българи доброволци в руската армия. От Русия за това са им са преведени 100 000 златни рубли.

В управата на комитета влизат Константин Чокан — председател, Христо Георгиев — касиер, д-р Васил Берон, деловодител, а Иван Бакалооглу, Димитър Ценов и Христо Мустаков, са записани като „съдействующи членове в материално отношение“. Дружеството записало 2500 доброволци. Константин Чокан дарил 7000 австрийски жълтици, последвали го и други членове на комитета. Формирана била българска чета, която потеглила към Калафат, но на българския бряг четниците ги очаквал турски аскер и те не могли да вдигнат въстание.

След това поражение била направена ревизия и се установило, че от 100 000-те златни рубли не била изхарчена и стотинка, а ги е присвоил Христо Георгиев, който ги вложил в своята фирма.

Очевидно Георгиеви не са могли да вдъхват доверие и симпатия у хъшовете, но антипатията без съмнение е била взаимна. Често в средите на другите емигранти за тях се е говорело като за руски агенти, което е и голата истина. Христо Георгиев през 1860 г. пише на брат си: „Турските работи не отиват на добре. И както французите влязоха в Сирия, то и русите трябва скоро да влязат в България.“

Маскирана като благотворителна организация с идеална цел, Дружината на практика си поставя ясно политически цели, напълно съвпадащи с официалната политика на Русия. За освобождението на България Добродетелната дружина разчита главно и предимно на рускатата военна и дипломатическа помощ. Все пак, в някои случаи, както е с Втората българска легия в Белград, интересите на Добродетелната дружина съвпадат с тези на по-радикалните български революционери. През 1866-1867 г., в съзвучие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос, Добродетелната дружина се насочва към сближаване с правителствота на Сърбия.

Точно тогава руският консул в Букурещ Офенберг дава на братя Георгиеви идеята да действа за създаване на една обща държава между България и Сърбия. За целта се разработва специална „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. В нея се предвижда създаването на голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание.

За княз на бъдещата държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина оказва материална помощ за формиране на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година те финансират с руски рубли и организирането на Втората българска легия в Белград.

Вече в легията, още в началото на януари 1868 г., Левски крои планове през ранна пролет да посети с група от няколко доверени свои другари България, за да се срещне със свои съмишленици и да ги подготви за въоръжено въстание. През втората половина на януари той прави опити да се срещне лично с руския консул в Пловдив Найден Геров, посетил за кратко време Белград, за да разговаря с него за бъдещите си планове и да го помоли за съдействие пред ръководството на легията, за да го освободят по-рано и да замине за Влашко ,,преди априлия 20“. Не успява да се срещне и ето защо на 1 февруари с.г. пише от Белград писмо до Геров в Пловдив, с което го уведомява:

„При дохожданието ви в Белград додох някой път при вас дано ви намерех сами, да ви кажа, че искам да изляза преди времето. Макар за 25 дена да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо. Затова моля ви сега писмено да преди априлия 20 с някое средство да ме искате за във Влашко и оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят.“

Към писмото си прилага две свои снимки, „ходящ“ т.е. в цял ръст – едната за Геров и другата за д-р Р. Петров, както и няколко „писъмца" до свои съмишленици, които Геров да препрати из България. Подписва се като "Васил И. Лъвский из Белградската академия – новообразувана Бугарска чета". Дни след това получава стомашна остра криза, вероятно от язва, лежи във военната болница, а след операция (не особено успешна и добре извършена) и изписването му - в частна квартира, където го лекуват с рецепти от народната медицина (налагане на одрани жаби върху прясната рана). За него се грижат приятелите му Хр. Иванов-Големия, М. Греков, Ан. Кънчев и най-вече брат му Хр. Кунчев, а П. Хитов помага с пари като му плаща наема и на жената, която го гледа.

В края на март или началото на април Левски пише от Белград писмо до П. Хитов, който е също в Белград:

"Господин Панайоте,

Премного Ви благодаря, дето се потрудихте, че ме извадихте от болницата. Наистина бих умрял, ако бях стоял още няколко дни. Така исто [честно и предано] се трудите и за всичките ни събрани братя. И длъжни сме да Ви почитаме, защото сте и най-главният ни войвода [още от] началото на скупщината.

Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен. Надявам се да ми пратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се варда да не се причислявам [към] ония, [за] да [не] се рече, че се е харчило за мен. По всякакъв начин ще гледам да Ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите.

Повторно Ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заел съм от брат ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гроша, и твойте, [та] се набират 105 гроша, че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената. А тя колко ще вземе? - Не зная.

Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си. [За]то[ва] ще Ви моля, ако идите във Влашко, да дойдете да Ви кажа или да ми позволите да Ви пиша.

Но преди то[ва] Ви моля, както Ви пиша по-горе, да ме не оставяте без трошка. защото кажи, че откак съм отишъл в онази къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене. Все от мен. А онази жена, която ме лекува, тя има вече право да яде от мен. Защото всеки ден стои при мен, готви ми, мие паниците [и] носи вода чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще й се наплатя. Затова, моля Ви, елате да се разговорите, да й се плати честно, ако ме излекува. Моля Ви, това да не Ви дотегне ни най-малко, за което ще се трудя, както Ви пиша по-горе.

 67-ий Ваш хоръгвоносец – В. И. Лъвский"

 

Още преди да бъде разтурена легията в края на април от сръбското правителство, Левски я напуска сам в началото на месеца, а през май напуска Белград и се отправя за Румъния, след като получава писмо от Д. Ценович от Букурещ, за да се срещне и разговаря с Хаджи Димитър във връзка с подготвяната от него чета, но не одобрява „тяхната организация“, защото били „около стотина души“ и се връща обратно в Сърбия – в Зайчар, към началото на юли.

Въпреки че не вижда смисъл в четническата тактика, Левски възнамерява да организира там малка група, с която да премине в България, вероятно за да организира вътрешни комитети, но е задържан от местните власти за известно време в затвора. По-късно отбелязва за този инцидент в свое писмо (11 април 1871 г.) следното:

„И аз на 68-мо лято бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината си, че им е отечество; йоще и че им съм показвал по кой начин да се земат на оръжие и как да преминат границата, щото да не би да се компрометира Сърбия. Това беше показано същото на тамкъшният началник, а той не иска ни да чуе и ме затвори, като ме заплашваше и йоще, че щял да ме даде в робиашите (каторжниците). Секиму са известни от 62-ро – 68 лято техните (на сръбските власти) пречки на вместо за нас .“

От септември до  началото на декември 1868  Левски пребивава в Букурещ, където се запознава с Хр. Ботев; поддържа връзка с членове на читалище „Братска любов“ (основано в 1861), което по това време е център на патриотичната българска емиграция и най-вече на младите.

От октомври с.г. октомври живее заедно с Хр. Ботев в една запустяла воденица край Букурещ. Ботев в писмото си до К. Тулешков от декември 1868 г. прави следната характеристика за Левски:

„Живея на самия край на Букурещ, в една вятърничева воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дякона. За препитанието ни не питай. Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем – той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Приятно е човеку да живее с подобни личности!“

Преди 6 декември с.г. Левски получава от Българското общество в Букурещ, лично от Димитър Ценович, 30 турски лири за предстоящото си пътуване из България. На 6 декември той пристига в Турну Мъгуреле, откъдето възнамерява да тръгне за България (минавайки през Цариград с параход по Черно море); в града се свързва с Димитър Попов и Тодор Ковачов, бивши членове на ТЦБК, от които търси съдействие за пътуването си. В писмото на Т. Ковачов, датирано от 7 декември 1868 г. от Турну Мъгуреле, до П. Хитов в Белград, е отбелязано за неговото пътуване следното:

„Васил Дякона дойде вчера и иска да го улесним, за да иде в Цариград и оттам в дома си. И като науча търговията му (интереса), ще ви ява с 2-ро писмо повторно.“

В периода 7 – 9 декември пътува с параход по Дунава, по суша и по Черно море до Цариград. Там остава само един (!) ден и на 11 декември тръгва от Цариград за България, което е отбелязано в писмо на Т. Ковачов от Турну Мъгуреле до П. Хитов в Белград:

„ Васил Дякона стигна благополучно в Цариград и на 11 декември замина за отечеството си.“

Доста е странно на пръв поглед това отиване за един ден в Цариград, преди Левски да направи първите си две обиколки в България. Доктор Хр. Т. Стамболски единствен дава сведения от първа ръка за срещата на Апостола с цариградските българи. Като минава през Цариград, Левски може би се е надявал, че няма да бъде подозрителен за турската власт и ще влезе свободно в България. От друга страна, той сигурно е искал и да установи контакти с някои важни хора от голямата българска колония в столицата на Турската империя.

От 11 декември 1868 до 24 февруари 1869 г. Левски осъщесвява първата си обиколка в българските земи, след което се връща в Букурещ.

След завръщането си във Влашко с помощта на „Млада България” подготвя нова обиколка от 1 май до 26 август 1869 г., по време на която изгражда първите революционни комитети в българските земи (в градовете Ловеч, Плевен, Карлово, Сопот и др.).

По онова време богатите българи от т.н. Добродетелна Дружина и онези в Одеса разчитат изцяло на Русия; предишният кумир на Левски, Г.С. Раковски е залагал и на Русия, и на Румъния, и на Сърбия, което в крайна сметка се оказва едно и също - провал.

Хората от ТЦБК (Таен Централен Български Комитет) са прозападно настроени и опоненти на Раковски, те са масони; тези хора смятат, че в България може да има дуализъм - формално управление на Султана и прозападна българска автономия.

Левски разчита само на себе си и на българите в България; той има самочувствието на свободен човек, и успява да накара и своите сънародници в Българско да усетят същото, в това е голямата му тайна - още от първата му обиколка хората се чувстват свободни, какъвто е и той. И ако все пак поддържа известни отношения с руските агенти, то е до момента, в който открива, че те служат на чуждо дело, или както сам се изразява "имал съм работа с тях, без да знам".

Найден Геров, руски консул в Пловдив по онова време, в писмото си от 30 май 1869 г. съобщава, че Дякона заминал от Пловдив преди 6-7 дни и показвал прокламация на български и турски, която Геров преценява като "празна работа" и се опасява "да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и те да теглят, и на други беля да докарат." (Из архива на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 296).

Три години по-късно Геров уведомява с официално писмо от 29 ноември 1872 г. граф Н.П.Игнатиев за ВЗЕТИТЕ МЕРКИ от турските власти да заловят Левски на всяка цена и наред с най-общите сведения, които дава за него, бележи, че той "от четири години обикаля наред България и от името на таен комитет КОЙТО СЪЩЕСТВУВА САМО НА ИМЕ, подбужда българите да се готвят за въстание. (Документи за българската история, том 2, 1932 г., стр. 61).

Добре осведомен върху намеренията на Апостола от това време е и водачът на "старите" Хр. Георгиев, който в писмото си от 11 март 1869, тоест между първата и втората обиколка на Левски, предупреждава Найден Геров:

"На приказките на Дякона, кажете да не дават уверение." (Из архива на Найден Геров, кн. 1, 1911, стр. 293)

Втората обиколка на Левски е основополагаща за неговото дело. "Старите" разгадават намеренията му и затова Хр. Георгиев предупреждава агента на Руската Корона Найден Геров. В продължение на повече от четири месеца Апостола обикаля страната и образува първите комитети, като първият комитет е в Плевен. По препоръка на Данаил Хр. Попов, търговец в Турну Мъгуреле, който му служи за връзка между Румъния и България, Левски се свързва с неговия брат Анастас поп Хинов и с негово съдействие в началото на май 1869 основава комитета в Плевен, вероятно около 6 май, Гергьовден. Първите доверени хора, събрани от Анастас поп Хинов не са известни, но е известно, че въпреки голямата си численост местната организация развива съвсем слаба и незначителна дейност.

От Плевен Левски продължава пътя си през Ловеч и Троян за Южна България. Според Иван Драсов той основал Ловечкия комитет на 3 август 1869 г., тоест не в началото, а към края на втората си обиколка, но според Марин поп Луканов и Христо Иванов Големия това се случило в началото на май. Събранието в Ловеч става в дома на Иван Драсов. Присъстват Иван Драсов, Марин поп Луканов, А. Хитров, Цв. Х. Павлов, Христо Йовков, Иван Колев, Христо Цонев Латинеца, поп Кръстьо, Димитър Пъшков, Гечо Сирков, Никола Сирков; тук са още и Анастас поп Хинов от Плевен и Васил Йонков от Гложене. Последният особено усърдно ще предава Апостола три години по късно на процеса срещу него.

Ако приемем, че със събранието в Ловеч е почти в края на втората обиколка на Левски, ще видим, че верен на себе си, той прави един голям КРЪГ, и като опорна точка за себе си и организацията, набелязва Ловеч за ЦЕНТЪР на този кръг. Оттук натам "хорото ще се свири" от Ловеч.

От Ловеч през Троян Апостола се отправя за Тракия. През първата половина на май е в Карлово и в съедните села и градове. През май 1869 г. е основан и комитетът в Калофер. Около 23-24 май Левски, както съобщава Найден Геров, е в Пловдив.

В писмото си от 30 май, което цитирахме, Геров не само докладва точната дата на пребиваването на Апостола, но не крие и отношението си към него:

"Дяконът - пише той, - дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да им зима пари!" (стр. 296 от Архива на Н. Геров). По това време Геров е руски консул в Пловдив от близо двадесет години и неговото негативно отношение към Левски напълно хармонира с това на Христо Георгиев, който в писмо до Геров от 30 май с.г. пише: "Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова (Сава, от Сливен), за да се рекомендува, че е добър шпионин. Какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата ЗА ПАРИ И БАЩА СИ ПРОДАВАТ." (архив на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 297).

В Пловдив Левски намира "една шепа младежи", с които основава комитет. В началото на юни той е в Перущица, където също основава комитет. По същото време, според спомени на съвременници, Левски посещава и Пазарджик, където прави две събрания, второто от които е учредително.

Пак през юни Левски е в Сопот, и тук се случва инциденът с турската полиция, опит за задържането му, като в ръцете им остава връхната му дреха с тескерето на един българин, който много приличал външно на него. Случаят показва, че полицията вече е осведомена за него и го издирва. Пръв Найден Геров описва този случай в писмо до Христо Георгиев от 18 юли 1869 (архиви на Н.Г., стр 299). За да залови Левски в Карлово, полицията прибягва до помощта на Иван Цочев от Сопот, който лежал за дългове в карловския затвор - пуснали го на свобода, с уверението, че ако заловят Апостола, ще му опростят дълговете….

През август Левски е в Сливенско - вероятно на път за Сливен минава през Чирпан и Стара Загора, където също основава комитети. Сливен е крайната точка, до която той стига през втората си обиколка - тук той се доверява на Сава Райнов. Сведенията обаче какво е правил в Сливенско и за обратния му път са оскъдни е несигурни. През Ловеч и Плевен той отива в Никопол, мястото откъдето напуска България. На 26 август Левски минава Дунава при Турну Мъгуреле и без да се задържа, през Александрия, отива в Букурещ.

Сега в писмата си той не говори вече от свое име, а от името на народа в България: "Нали дойдох нарочно из Българско да ви представя народното мнение на простия и на учения ни народ в Българско." (Д.Т.Страшимиров, Васил Левски: Извори, 1том 1, 1929, стр. 58) - пише той до група емигранти във Влашко.

Отначало Левски подкрепя "младите" в борбата им срещу "старите", които искали да обсебят Българското Книжовно Дружество. През целия си почти едногодишен престой в Румъния от 26 август 1869 до 26 май 1870 г. Левски води неспирни спорове с "младите" и се опитва да наложи своето мнение, което представя като мнение на хората в България.

"Брате - пише той до Иван Кършовски - тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше кво, защото и аз там между всички ви бях най-простият, и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ний ще го приемем."

Това е много важен и преломен момент в цялата ситуация: Левски просто променя ЦЕНТЪРА на тежестта, той го прехвърля от колективната безотговорност и празнодумие във Влашко върху собствените си плещи, нагърбва се да носи тежкото бреме на ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ за създаване на комитети, като избира за опорната си точка територията на България.

Според някои историци, акад. Димитър Косев например, в първите си две обиколки Левски не е създавал никакви комитети в България, а просто агитирал в полза на "младите" емигранти от Румъния, разговарял, слушал. После, след като се върнал обратно в Румъния, обмислил внимателно всичко чуто и видяно, анализирал го и чак тогава се родила идеята му за вътрешнокомитетска организация, след което започнал да се мъчи да убеждава емигрантите във верността на своите заключения. Тази теза е твърде съмнителна, за да приемем, че близо половин годишната му обиколка из България е била само опознавателна анкета за събиране на мнения.

Безконечните му спорове с различни групи от "младите" го приближават с хората около Любен Каравелов и Димитър Ценович. Именно те първи оценяват идеята на Левски за вътрешнокомитетска организация в България и се присъединяват към тази идея. Левски им пише:

"Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя французи, тоест Млада Франция, Млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби…? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба? Брат брата, син баща, баща сина си да убие…?  Сега е лесно и можем…" (В.Левски. Документално наследство, с. 120).

За републиката Левски пише, че тя трябва да бъде "демократска, много трайна, изградена по новото зидание."

Идеята за комитетска мрежа в България сближава Левски и Каравелов и поражда създаването на БРЦК. Въпросът за неговото основаване обаче е един от най-трудните. Тук конфронтацията е очевидна. В текста на печата, който Левски поръчва в Румъния с писмо от 5 февруари 1871 г., Каравелов ще направи към "Привременно правителство в България" следната забележка "Първи отдел от БРЦК".

Левски ще приеме тази добавка, като възразява само срещу липсата на корона у лъва. С този печат на Вътрешната организация Левски си служи чак до залавянето му от турците. Същата промяна Каравелов извършва и в "поканителното писмо" на Левски до заможни българи за доброволни парични вноски - той подчертава зависимостта на Вътрешната организация от Букурещ, като пише, че "Привременното правителство (организацията Левски в България - б.а.) отговаря пред Българския народен революционен комитет (оглавяван от Каравелов - бел.а.)." Така още отначало е ясно, че комитетската организация на Левски в България не е равно на Централния комитет в Букурещ и има спор къде да бъде ЦЕНТЪРЪТ. На Каравелов му е необходим човек като Левски, който като си рискува главата, да работи под носа на турската полиция в България. Това е ясно. Остава открит въпросът, защо на Левски му е нужен Централен комитет в Букурещ, оглавяван от книжовник като Каравелов, който седи в Букурещ и се поставя организационно винаги над него и комитетите му в България? Защото Левски очевидно непрекъснато прави компромиси с кръга около Каравелов и им отстъпва, поне формално, пред най-различни техни искания. Спорът е постоянен, той започва още от края на 1869 г. и не стихва до залавянето и гибелта на Левски, а до известна степен е и причината за този провал. Отговорът е може би в самия въпрос "Защо на Левски са му необходими Букурещките емигранти?" - на него те просто са му не обходими, тоест той не може да ги заобиколи. В случай, че още отначало се бе опитал да работи в България без тях, те вероятно щяха да направят всичко възможно, за да спъват тази му работа (нещо, което те все пак успяват да сторят в края на краищата). Сега от дистанцията на времето се вижда, че Левски отива "в устата на Ада", за да вади горещите кестени оттам с голи ръце, а някои от дейците в Букурещ  са правели тънки сметки за "после", за властта в една евентуално свободна България… Но да се върнем към 1871 г. - освен наличието на Централен Комитет в Букурещ, въпросните писма установяват и един друг факт: изпълнението на всяко решение в Букурещ се поставя в зависимост от съгласието на Вътрешната организация, която трябва да даде ПЪЛНОМОЩИЯ на пратениците до сръбското правителство, в един конкретен случай. С една дума, Левски е сложил блокираща квота, и това е цената, която той взима от теоретиците, за това, че върши цялата черна работа. Очевидно е също обаче, че Левски е поставен в известна организационна зависимост от Каравелов, след като последния е председател на Централния Комитет в Букурещ. Пръв Захари Стоянов открито изразява резерви към целесъобразността да има дублиращ Централен Комитет в Букурещ, който да налага решенията си на дейците в Българско. Факт е обаче, че Левски полага основите на комитетската си организация още преди да си наложи "шапката" на Централния Комитет от Букурещ. И от тази своя организация, в продължение на не повече от две години той изгражда ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ на бъдещата българска държава - изгражда я сам, клетка по клетка, структурира я организационно, обособява нейните органи - полиция, разузнаване, финансови отдели, администрация. Погледнато в още по-широк исторически аспект, онова, което прави в политически план Левски със строежа на вътрешно комитетска структура, а по същество нова българска държава в пределите на Отоманската империя, е същото, което е правел Борис I Покръстител, изправен пред въпроса да бъде зависим от Източноправославната църква във Византия или Католическата църква във Ватикана: Борис избира третият път - независима българска Патриаршия, ловко лавирайки между Изтока и Запада. Същото ще направят и близо хиляда години по-късно цариградскикте българи с повторното извоюване на независима българска Патриаршия. Малко преди гръцките фанариоти и турската администрация да капитулират, те предприемат един безумно дързък и донякъде водевилен ход, като докарват в Цариград един никому неизвестен свещеник и го повъзгласяват за папски наместник на Българската Църква, тоест кардинал. Въпросната личност е набързо потулена и забравена на момента, щом българите получават така желаната от тях църковна независимост. Цялата тази история е добре описана не без чувство за хумор от Тончо Жечев в незаслужено забравената му днес великолепна книга "Българският Великден". Левски инстинктивно и ловко лавира между русофилите в лицето на "старите" и прозападно настроените "млади", които се надяват на помощ от Гарибалди (Млада Италия), Млада Сърбия, Млада Франция и т.н. Заблудата на тези "млади" републиканци стига дотам, че дори бълнуват за една обща българо-турска република (дуализъм), изградена с младотурското антимонархическо движение. Представяте ли си такава държава, след като знаем какво се случва с арменци и гърци, когато на власт идват републиканците на Кемал Ататюрк след Първата световна война? Левски обаче не отхвърля открито идеите им, той просто се възползва от възможностите на "младите", от изградените им структури, от връзките и от парите им. Ето защо тръгва като техен емисар през 1868 г.и непрекъснато преговаря с всичките им идейни представители. Нещо повече, докато води тези преговори и сложни политически маневри, той през следващите три години систематично и умело ще излива темелите на бъдещата независима българска държава, притежавайки пълен контрол над процеса.