Мафията – Пари, Власт, Политика и Държава

[Б. Киров]

Мафията – Пари, Власт, Политика и Държава

 

 

 

Пари или Власт?

 

Въпреки че парите са важни за "мъжете на честта", те никога не са били тяхна единствена и главна цел. Разбира се, факт е че големите босове в мафията винаги легитимират своето достойнство, придобито чрез насилие, като демонстрират висок жизнен стандарт и купуват щедро движими и недвижими собствености. Още от XIX в. има многобройни свидетелства за членове на Коза ностра, присвоявали обширни имения и горски масиви на благороднически фамилии и за изгодни сделки за зърно, земя и други имоти, сключвани от тях. От 60-те години на ХХ в. фамилиите на мафията усилено трупат икономическа мощ, като се адаптират към модернизиращото се италианско общество, възприемащо богатството като синоним на висок социален статус. За един мафиоз, все пак, богатството никога не представлява самоцел: много повече той цени властта. Това като правило важи и за организираните групи на мафията.

Съвместяването на престъпна и законна икономическа активност е характерно за фамилиите на Коза ностра още от края на XIX век. Печалбите се разпределят повече или по-малко справедливо, според участието, между членовете на фамилиите, както и според йерархията. В Ндрангета този процес е регламентиран до такава степен, че някои от "мъжете на честта" получават месечни заплати като служители на ведомост (минималните били не по-ниски от 2400 $ през 90-те години на ХХ век).

Някои от "бизнесите" на мафията включват повече от една фамилия - така например, през 90-те години на ХХ в. се правят "съвместни предприятия" от по няколко коалиции на калабрийските "локали" за внос на големи количества наркотици. През 1989 г. един "картел" от ндрангетистки фамилии в Реджо Калабрия финансира и организира трафика на множество пратки хероин и кокаин, всяка от по около 500 кг. В периода март 1994 - януари 1999 полицейските власти залавят 5490 кг кокаин в този регион, но предполагат, че през него са преминали поне още 11 тона наркотици.

Даже отвличанията с цел откуп стават общ бизнес; според властите в Реджо Калабрия, главните мафиотски фамилии (Сан Лука, Натиле, Карери и Аспромонте) са осъществили координирано поне 19 успешни отвличания през 80-те години на ХХ в., а получените от пари са ре инвестирали в трафика на наркотици.

Понякога се създават координиращи щабове между няколко фамилии, които управляват инвестициите в съвместните им бизнеси. Това се случва много често през 70-те години на ХХ в., когато Коза ностра навлиза в международната търговия с хероин и само за няколко години се превръща в основен снабдител на американския пазар, според някои изследователи, задоволяващ над 30 % от търсенето на тази стока в САЩ. През това десетилетие Комисията на мафията въвежда ограничения (до голяма степен неефективни) за квотите на професионалните контрабандисти на цигари от Палермо и Неапол, работещи заедно с "мъжете на честта".

В редица случаи, обаче, отделни мафиози започват свой собствен незаконен бизнес в съдружие с други партньори от мафията или даже с външни лица. В Ндрангета тази практика е узаконена за високопоставените ндрангетисти, като им се дава статус на libero e vincolato (свободен и свързан), т.е. всеки от тях е свободен да развива сам нелегалния си бизнес, без да е задължен да дели приходите от него с останалите членове. В Коза ностра спазват добрите стари традиции - след успешен грабеж или друг криминален удар, е проява на добър тон да споделиш част от плячката с боса на фамилията, като израз на респект към него. Но даже и там, след 70-те години, стремежът към индивидуална експанзия и самостоятелност в "бизнеса" е забележително голям.

Принадлежността към Коза ностра създава климат на доверие и консолидация при съвместните бизнес предприятия между различните фамилии, но това едва ли може да се сравнява с взаимоотношенията на служителите в различни департаменти в една бизнес компания. По-скоро това са взаимодействия на различни групировки, с толкова противоположни интереси, въпреки връзките на братство помежду им, че коректността се гарантира от цял арсенал на средства за постигане на взаимен "респект", включително взаимни заплахи и употреба на насилие.

През 80-те години на ХХ в. в Сицилия започва мащабен внос на морфин от Нунцио ла Матина, бивш контрабандист от бедните квартали на Палермо, привлечен за член на фамилията Порта Нова от Пипо Кало, заради връзките му с международния нелегален трафик. Скоро към ла Матина се присъединяват Антонио Ротоло, Томазо Спадаро и Джузепе Савока, но всеки от тях работи съвместно с другите, като пази от тях ревностно тайните на своята мрежа от наркодилъри. Следователите в Палермо установяват, че само Нунцио ла Матина и Антонио Ротоло са закупили на едро повече от два тона морфин за около 55 млн. щатски долара в продължение на две години.

Други мафиози, работещи за себе си, имали задачата да пренесат наркотика в тайни лаборатории. Според пентито Салваторе Конторно, в началото на 80-те имало поне седем такива лаборатории в Западна Сицилия, като всяка от тях била организирана от различна мафиотска групировка. Франческо Марино Маноя, който по онова време бил много търсен заради познанията си на химик, по-късно си спомня, че е работил в няколко такива лаборатории за обработка на морфин. И най сетне, други "мъже на честта" се занимавали с трафика на вече преработения в хероин морфин, както с и разпространението му в Съединените щати. Сред тях водеща роля играели босовете на фамилиите Бонтате, Индзерили и Бадаламенти, които имали широко разклонена мрежа от роднини в Северна Америка. Хероинът се опаковал в целофанени пликове, маркирани със специални знаци, така че да се различават различните му собственици. Това се правело с основната цел да се отличават по качество партидите.

Без да са стабилни и централизирани, бизнес-сдруженията на мафиозите приличат по-скоро на коалиции, формирани да постигнат временни цели, след което се саморазпускат. Понякога фамилията управлява бизнеса си директно, но по-често нейните членове основават нелегалното си предприятие (което е временно и финансово отдалечено от фамилията) под прикритие, гарантиращо им независимост и спокойствие в братството от "мъже на честта". Подобни форми на кооперация били широко разпространени още в края на XIX в., когато се използвали за осъществяване на грабежи, отвличания и кражба на добитък. Последното се организирало перфектно и според някои автори представлявало "традиционна криминална индустрия на мафията в големите земеделски имения". Полицейските рапорти от онова време докладват, че крадците на добитък се групирали в банди от 5-10 души, някои от които мафиози, други - обикновени бандити. След кражбата, с малко външна подкрепа, бандите провеждали и следващите фази до реализацията на стоката и превръщането й в пари, а именно: тайно клане на добитъка, изработка на фалшиви документи (наричани bolletta) за произхода на месото, транспортирането му до градски пазарища и продажба. Най-сетне разпределяли печалбата и групата се саморазпускала до следващия удар.

В легалната икономическа сфера, обаче, всеки един "мъж на честта" се радва на пълната свобода да прави бизнес с когото си иска. Той даже не е задължен да съобщава на фамилията колко печели от тази си дейност. Частната собственост е напълно призната и всеки мафиоз може да разполага с нея както намери за добре.

Въпреки че в наши дни нелегалната търговия и трафик са постоянен и непресъхващ извор за печалби на почти всички фамилии от Ндрангета и Коза ностра, няма никакво основания за сравнения между корпоративния бизнес и тази тяхна активност, каквито се опитват да правят някои съвременни анализатори. дори в Коза ностра, където съществуват висши управителни съвети още от 50-те години на ХХ век, те само спорадично се намесват в планирането и координацията на нелегалната дейност на фамилиите. Съществува едно-единствено изключение, когато в средата на 80-те години Коза ностра проявява силен интерес към обществените поръчки в Палермо и региона на цяла Сицилия. Тогава, благодарение на посредничеството на Анжело Сино, едно лице, не членуващо в никакви организации на мафията, Тото Рина съумява да вкара Коза ностра като колективен субект в т.н. comitati d'affari (бизнес-комитети), формирани от политици, общинари и големи национални фирми. Така сицилианската мафия получава неформален и нелегален контрол върху почти целия пазар на обществени поръчки - най-напред в Сицилия, а постепенно и върху останалите части от Италия. Незаконното овладяване на договорите за обществени поръчки в периода от средата на 80-те до 1992 г. все пак си остава единственото изключение, когато Коза ностра се е опитвала да менажира тази дейност по корпоративен път. Въобще не е случайност, че по същото време в сицилианската мафия тече процес на централизация на властта в ръцете на Тото Рина - процес, който завършва с неговия арест през януари 1993 година. Освен този случай, не е известен никакъв друг, когато провинциална или регионална комисия на Коза ностра се е занимавала с някаква икономическа дейност. Само системното изкривяване и манипулиране на фактите може да докаже, че Комисията на Коза ностра е управителния съвет на някаква огромна "фирма", наричана "Корпорация Мафия". Такава изобщо не съществува, макар че някои медии и историци упорито се мъчат да я описват. Истината е, че мафиотските фамилии, а даже и отделните "мъже на честта", се радват на пълна автономия в своите "бизнес-дела" и там Комисията няма никакви права да се намесва.

Само след като започват да се занимават с контрабанда на цигари и хероин, мнозина "мъже на честта" бързо натрупват големи пари и излизат от дългия период на финансова суша, в който са попаднали през 60-те и 70-те години на ХХ век, когато фамилиите от Коза ностра са подложени на силен натиск от страна на властите. Преследванията срещу тях започват след взрива на кола-бомба в предградията на Палермо, който отнема живота на седмина служители на реда. "След като завърши процеса за този атентат, в който бяха повдигнати и обвинения за серия от убийства в началото на 60-те, известни под името "първа война на сицилианската мафия" - спомня си Антонио Калдероне - и след като мафията бе поставена на колене през 1963 г., мафиозите бяха изгладнели до смърт, след като бяха прекарали по пет години в затворите... Буквално гладни до смърт. По-късно Стефано Бонтате често казваше, че за щастие точно тогава Масино Спадаро направил един малък удар с контрабанда на цигари и му дал част от печалбата си, защото го виждал, че изнемогва от немотия. Коза ностра успя да сложи ръка върху международния контрабанден пазар като най-напред предложи на участниците в него да ги охранява, а по-късно се намеси директно, работейки съвместно с контрабандистите от Неапол и Палермо, които бяха в този бизнес още от 50-те години. В началото на 70-те Неапол се превърна в истинско Елдорадо за сицилианците, защото контрабандата на цигари там процъфтяваше."

Макар че още през 40-те отделни фамилии от Коза ностра се занимавали с контрабанда на цигари, едва 30 години по-късно тази дейност се превърнали в основен източник за големи и непрестанни доходи на много от фамилиите и на отделни "мъже на честта". Но онова, което направило сицилианската мафия извънредно богата не били цигарите; вноса и преработката на морфин и износа му във вид на хероин от края на 70-те и до средата на 80-те бил онзи бизнес, за който Калдероне казва: "Парите ни засипваха като златен дъжд, ние всички станахме неприлично богати. С цигарите печелехме прилично, но недостатъчно; онова, което промени из основи начина на живот в Коза ностра бяха наркотиците, които просто ни направиха крезове." Думите на Калдероне се потвърждават и от Томазо Бускета, който свидетелства пред един следовател: "Когато се върнах в Палермо през юни 1980 г., аз си дадох сметка, че повече или по-малко, но сега всеки член на Коза ностра е богаташ. Стефано Бонтате ми обясни, че това се е получило благодарение трафика на наркотици."

Преди да се включат в трафика на цигари и наркотици, малцина членове на сицилианската и калабрийската мафия били заможни. Всъщност такива били само босовете на фамилии, някои от които започвали от съвсем скромно финансово равнище. Илюстрация за това твърдение са едни от най-знаменитите италиански мафиози през 50-те години - Калоджеро Вицини, Геко Русо и Вито Феро, които стартират като бедни фермери, но съумяват да натрупат много пари и имоти по време на кариерата си. разбира се, от правилото има и изключения, когато някой обикновен "войник" е успявал да спечели много от престъпната си дейност. Такъв е Антонио Сорци, на когото, заради бързото му забогатяване в следвоенните години мафиозите започнали да наричат "Нино Ричи" - Нино Богатия. Като правило, обаче, повечето от мафиозите преди началото на 70-те години печелели доходите си от напълно легални професии, които били усвоили още преди да влязат в мафията. От регистрираните в полицията 218 мафиози в началото на ХХ век, преобладаващата група били salariati fissi (служащи), занимаващи се грижи и охрана на селскостопански ферми.

В този списък ще открием 45-ма градинари, полски пазачи, ратаи, администратори, а още и шестима механици по поддръжка на поливни системи; следват 26-ма собственици на овощни градини, сгради и земя; 25-ма могат да бъдат причислени към сферата на търговията - шофьори, брокери и търговци; включени са и някои типични фигури, чиято дейност е свързана с пътуване между селските райони и града - седмина търговци на добитък и 11 пастири; и най-сетне, хора занимаващи със занаяти като пекари, каменари, обущари и т.н. Полицейските данни потвърждават заключението на сицилианските социолози Паскуале Вилари и Гаетано Моска, които през 1875 г. пишат, че "богати селяни и буржоа, както ги наричат тук, от Монриали, Партинико (малки селища до Палермо), наематели на земя под аренда и някои полски пазачи формират ядрото на мафията."

Макар че обикновеният мафиоз не получава основната част от доходите си от своята престъпна дейност, а в действителност печели повече от някаква легална професия, то истината е, че точно от тази професия той извлича много по-големи облаги за себе си, точно защото има репутация на "мъж на честта" - от една страна заради мрежата от контакти с други свои братя-мафиози, от друга, заради потенциалната възможност да упражни силата, с която разполага мафията. Членството в мафията гарантира повече сигурност и защита, отколкото материални облаги.

Освен това, братските връзки между "мъжете на честта" създават благоприятна атмосфера за бизнес и търговия, макар че не винаги лежат върху биологическа родственост. "Това бе прекрасно - отбелязва Бускета - усещането, че си приятел на хора, които никога преди това не си срещал: отиваш в някакъв град или място и само с едно препоръчително писмо вече си приет като роден брат." В това отношение мафията прилича на протестантските секти в зората на капитализма, когато само с няколко реда, гарантиращи благонадеждността на техните членове, вратите се отваряли широко; но за разлика от протестантските секти, мафиозите разчитат на насилие - предимно срещу външни лица, но ако е необходимо, и срещу членове на фамилиите - винаги, когато няма респект към думата.

Въпреки предимствата на членството в мафията, мнозинството мафиози не отдавали голямо значение на богатството до края на 50-те години на ХХ век. Антонио Калдероне си спомня, че до началото на 60-те години "в някои селища все още имаше мъже на честта, които се занимаваха със занаятчийство и това бе позор. След това ги накарахме да работят като охранители или нещо подобно... Брат ми казваше за тях: "Колко е жалко да видиш мъж на честта да се гърчи в калта като червей!" Всъщност за много от приеманите в мафията това автоматично означаване вдигане на техния социален статус, особено, когато са от по-нисшите слоеве на обществото. Такива хора сполучливо са описани от Саверио Страти: "Той е изолиран, той не се вижда с никого, той няма къде да отиде, нито даже в партиен клуб, нито на кино, да не говорим за бар. Като правило той прекарва времето си на улицата, сред тълпа от себеподобни - същите окаяни мизерници като него. И тъй, за да запази поне някакво самоуважение и да не гледа на самия себе си като на долно животно, този беден дявол се присъединява към ′ndrina (фамилията); за да бъде защитен и да се чувства човек, или както му обясняват там: "Ти вече си  "omo"(Някой)".

Натрупването на богатствата не е цел номер едно на мафиотските босове. Още през 50-те години на ХХ век Бускета казва по този повод: "Парите не са всичко. Не е задължително да забогатееш, за да се издигнеш до позицията на уважаван човек. Един мъж може да бъде capomafia, към когото околните да питаят респект, без да притежава земи и имоти." Пример за това е самият Гаетано Филипоне, глава на фамилията, в която членува през 50-те години Бускета, който съвсем не е богат, а се стреми да трупа власт много повече, отколкото пари - власт и респект над хората от неговото близко обкръжение и в околността. Това е и причината той да не желае да живее в голям град, нито пък да се присъедини към кръга на заможната буржоазия. Той си дава ясна сметка, че променяйки по този начин статуса си, веднага ще загуби авторитет и легитимност в очите на своите хора. До 50-те години на ХХ век богатството е само един от параметрите (но със сигурност не най-същественият), който определя степента на респект, постигната от един "мъж на честта" - възможността да се упражнява насилие стои много по-високо в йерархията на неговата ценностна система. И независимо, че ролята на парите е нараснала неимоверно в наши дни, все още печалбата не е единственото кредо на мафиоза. Според прокурора от Палермо Роберто Скарпинато, стратегическата цел на всеки един мафиоз е властта. "Проклятието, което тегне над босовете на мафията не се крие в тяхното преклонение пред парите - то е заровено в тяхната жажда за власт - пише Скарпинато. -  Най-големите престъпници, преследвани от властите, могат да се наслаждават на лукс до края на дните си, ако просто избягат и сменят самоличността си; вместо това, те остават в Палермо, под угрозата да бъдат арестувани или убити от вътрешни конкуренти. Марино Маноя веднъж ми каза: "Мнозина си въобразяват, че хората влизат в Коза ностра за пари, но това е само част от истината. Знаеш ли защо аз влязох в Коза ностра? Защото преди това в Палермо аз бях Мистър Никой. След като се присъединих, всички глави се прекланяха пред мен. И това за мен си струва всяка цена."

Дори стратегията на мафията като организация е насочена повече към властта, отколкото към печалбата - тя е готова да плати много, за да предотврати загубата на власт в територия, която счита за своя, готова е даже да жертва за тази цел бизнес-плановете си, ако се наложи. В тази светлина, въобще не е случайно, че през 80-те години и двете конфедерации (Ндрангета и Коза ностра) започват да инвестират огромни суми, натрупани от незаконен трафик на цигари и наркотици, за да купуват, буквално във всички сфери, различни бизнес-компании, опериращи в техния регион. Според данни на италианските власти от 1992 г., около 4000 магазини за търговия на дребно в Сицилия (или 10 % от всички такива на острова) са собственост или под директния контрол на Коза ностра. Това е висок процент, но още по-невероятна е заключението на Асоциацията на италианските индустриалци (Confindustria), според което 55 % от собствениците на всички фирми в Сицилия, Калабрия и Кампания твърдят, че под натиск са отстъпили част от своя бизнес на хора, свързани с черната икономика (Ministero dell'Interno, 1994).

В някои случаи Коза ностра и Ндрангета дори имат монопол, без да си служат с насилие, а като са създали и развили по легален път местните фирми в определяна сфера. Така например, от десетилетия наред братята Фраскати, представители на ндрангетистката фамилия Либри, контролират пазара на нови и стари автомобили в Реджо Калабрия. Братята са дистрибутори на Пежо, Алфа-Ромео, Волво, Хонда, Сузуки и Нисан. Без да са притиснати от необходимост за бързи печалби и разполагайки с огромни оборотни пари от нелегални източници, фирмите на Фраскати унищожили конкурентите си много бързо по един много прост, но ефективен начин - давали на клиентите непостижимо високи за другите отстъпки. Стратегията им е разкрита по завоалиран начин от Рамиро Рамирес, бивш собственик на авто-къща, принуден да я затвори. Пред анкетна комисия Рамирес казва: "Autoelite (фирма на Фраскети) предлагаше много ниски цени, които ние не можехме да постигнем, защото след като пресметнехме собствените си разходи, виждахме, че се налага да губим, ако ги предложим. Най-сетне, пред лицето на тяхната конкуренция, ние бяхме принудени да слезем под тези цени, но тогава фирмата ни фалира. Фраскети, обаче, избегнаха банкрута, защото, по мое мнение, те разполагат с огромна икономическа мощ."

При други случаи се използват пари и насилие, в различни комбинации, за да се постигне монопол. Такава е била стратегията на братята Ди Стефано, които през 80-те години на ХХ век контролирали целия пазар за месни продукти в Реджо Калабрия. Отправяйки заплахи, те принудили месарите и супермаркетите да купуват месо само от техните компании. Монополът се разпрострял над целия град с изключение на един квартал, в който могъщата фамилия Лапате владеела бизнеса с месо. В края на 80-те, когато Ди Стефано се замесили във войната на мафията и вече не можели да оперират в квартали, доминирани от враждебни кланове, Лепате, които пазели неутралитет, съумели да разпрострат влиянието си и в други райони. След седем години техния стокооборот нараснал три пъти от 1.5 млн. долара през 1987 г. на около 5 млн. през 1992 г. Същата комбинация от пари и насилие използвали Франческо Сирано (наричан Кралят на планините), Роко Мусолино и Франческо Антонио Джиуфи, за да сложат ръка върху дърводобивната индустрия в планината Аспромонте.

Някои лидери на мафията - особено в Калабрия - се сдобиват с големи парцели земя в регионите, където живеят. В началото на 70-те години на ХХ в. една такава банда, начело със Саверио Мамолети от провинция Реджо Калабрия обсебила с различни машинации обширни площи от равнинната част на провинцията: те рекетирали собствениците на ферми и градини да им плащат непосилни такси, увреждали насажденията и овощните им градини и така ги принуждавали да им продават земята си на символични цени. В крайна сметка, дори и някъде да не получавали формалното право на собственост, Мамолети фактически контролирали напълно фермите, продавайки продукцията им и получавайки селскостопанските субсидии. Имотът на барон Кордопарти, например, бил експлоатиран по този начин от 1964 до края на 80-те години, чрез едно подставено лице, което плащало само символична такса за рента. Когато барон Франческо Кордопарти най-сетне получил по съдебен път достъп до собствеността си, той не можел да прави нищо с нея, защото Мамолети систематично заплашвали всеки, желаещ да бъде работник в имението. През юли 1991 г. баронът бил убит по поръчка на Мамолети, но убийството останало неразкрито. Сестра му, обаче, с огромен кураж продължила борбата и през лятото на 1994 г. изложила в писмен вид всички събрани от нея факти пред полицейските власти. Случаят станал достояние на националните медии и получил огромен обществен резонанс. Най-сетне, след като баронесата заплатила всички такси към държавата за собствената си земя (която тя десетилетия не използвала), Мамолети се отказали от опитите си да експлоатират този имот.

Въпреки всички аналогии, правени между мафията и модерните корпорации, обаче, все по-мащабното въвличане на фамилиите в бизнеса не би могло да се впише в рамките на капитализма. Подобно на пиратите от миналото, бизнесмените-мафиоти винаги се изкушават да грабнат колкото се може повече с бруталност и измама, като използват миролюбиви методи единствено там, където се конфронтират с равностойна на тях сила или пък преценят, че правят компромис за сметка на бъдещи възможности. Така например, без да се страхуват от отмъщение, Франко Коко и Джузепе Флачи, двама високопоставени мафиоти от Ндрангета в Ломбарди, убиват неколцина турски трафиканти на наркотици в началото на 80-те години, само за да избегнат плащането на големи количества хероин, които турците носят със себе си. Според думите на Салваторе Анакондия, един гангстер от Апулия, който е  бил дългогодишен приятел с двамата ндрангетисти, Коко и Флачи "накараха турците да доставят много хероин, като им го заплащаха частично и всеки път отлагаха пълното заплащане за следващата доставка. Така дълговете им нараснаха неимоверно. Най-сетне, като си получиха поредната доставка, те убиха турските куриери и ги пресоваха под една преса за стари автомобили, така че от телата остана само пихтия. Коко ми разказа това веднъж, докато ми обясняваше техните методи."

Насилието е основния ресурс на "мъжете на честта" и техните фамилии за постигане на пазарни позиции и увеличаване конкурентно способността на техните бизнес-предприятия. Точно поради тази причина Ндрангета и Коза ностра не могат да бъдат разглеждани и анализирани от гледна точка на традиционната икономика. Те не са бизнесмени.

 

Бизнес и Политика

 

Мафиозите не си служат с насилие само за постигане на икономически интереси; нито пък го използват единствено в кръга на своите среди, за да гарантират ефективно спазване на йерархията. Заплахата от насилие, както и ефективното му прилагане, са насочени основно навън, към не членуващите. В този аспект мафията може да бъде изследвана от политическа гледна точка.

Всяка фамилия, независимо дали е от Коза ностра или Ндрангета, претендира за суверенитет върху добре дефинирана от нея територия, обикновено това е град или село. Разбира се, в големи градски центрове като Палермо или няколко градове в Калабрия, фамилните територии се ограничават в квартали. Принципът, утвърдил се още от края на  XIX век, е толкова стриктно прилаган, че дори понякога сицилиански и калабрийски мафиотски групировки се самоопределят по названието на града или квартала, върху който упражняват контрол, а не по фамилното име на боса. Според неписаните правила, всеки член на мафията няма право да извършва криминално престъпление на територия на друга фамилия, без да е получил изричното разрешение от нейния бос. В сицилианската Коза ностра, когато се издава смъртна присъда от висшестоящ орган на провинциална или регионална Комисия, представител на фамилията, върху чиято територия ще се изпълни екзекуцията, винаги присъства на събранието на Комисията, за да бъде информиран. Пренебрегването на правилото означава накърняване на семейната чест и личното достойнство на боса на фамилията, окуражаващо всякакви атаки върху територията и авторитета му.

В регионите доминирани от Ндрангета никой, дори не членуващите в мафията престъпници, не може да практикува криминална дейност, без разрешението на контролиращата фамилия. Всяка калабрийска "локале" (местна фамилия) на практика се стреми да монополизира целия престъпен бизнес, като не дава никаква възможност на криминалния контингент извън нея да съществува; нещо, което е видно и от данните на официалната италианска статистика (ISTAT). Така например, тези данни показват, че в периода 1990-1994 г. за провинция Реджо Калабрия са регистрирани между 6274 и 9052 кражби, докато в провинция Палермо тези числа варират между 34 668 и 46 917. Или за времето на изследване от пет години в Реджо Калабрия се падат 1398 кражби на 100 000 жители (това е почти два по-нисък процент от средния за страната - 2603 на 100 000), докато в Палермо те са 3709 на 100 000. Всички тези цифри водят до логичното заключение, че в Реджо Калабрия Ндрангета контролира неорганизираната престъпност, като не й позволява да действа активно. Сицилианската мафия също контролира процесите на своя територия, но го прави по друг начин. Тя отпуска на крадците и разбойниците известна свобода на действие, но следва стратегия, според която задължава престъпниците да искат предварително одобрение и разрешение, както и да отделят определен процент от плячката. Крайният резултат е, че дори и областите с най-силно присъствие на Коза ностра процъфтява най-голямата в Италия неорганизирана престъпност - кражби, грабежи, отвличания. между 1987 и 1996 г. от всички грабежи в страната само в провинция Палермо са извършени над 11 процента или средно 286 на 100 000 жители - пет пъти по-голяма цифра от средната за Италия, която е 55 на 100 000. Рекордно високият брой на регистрирани джебчийски кражби също демонстрира нежеланието на Коза ностра да регулира уличната престъпност. Статистиката на такива кражби сочи, че в Палермо те са четири пъти (!) повече отколкото в другите италиански градове, дори два пъти повече от прочутия с уличната си престъпност Неапол. Каква е основната причина на коренно различния подходи на фамилиите в Коза ностра и тези от Ндрангета? Обяснението се крие в числата. Според предполагаеми и доста приблизителни изчисления, членовете на калабрийската мафия са около 2.7 на 1000 жители от местното население, докато съответното число в Сицилия е 1.0 на 1000  (включително не само "мъжете на честта", но и гравитиращи към тях престъпници от други криминални групи). В провинция Реджо Калабрия членуващите в Ндрангета представляват около 1 процент (по-точно 9.1 на 1000), според данни на Вътрешно министерство на Италия за 1994 година. Ако към тази цифра се прибави и техният антураж, не е трудно да разберем защо калабрийските мафиози срещат много по-малко проблеми от сицилианските при контрола на дребната престъпност.

Благодарение на големия си брой, ндрангетистите са съумели да изградят една истинска класа от мафиози, радваща се на дълготрайна стабилност и с капацитет да оказва влияние върху всички обществени сфери - социална, икономическа и политическа. В Коза ностра - напротив - ограничени от извънредно суровите условия за прием в тяхната организация, сами са се изолирали в малцинство спрямо заобикалящия ги подземен свят. Този им проблем е признат дори от Джовани Бруска, предполагаемият наследник на Тото Рина, който обаче впоследствие става "пентито": "Мнозина си мислят, че Коза ностра е обсебила цялата престъпност. Че в Палермо или в Сицилия целият криминален свят е под контрола на мафиозите. Хората вярват, че проституцията, взломовете по домовете, банковите обири и кражбите на коли изцяло подхранват бюджета на Корпорация Мафия. Това обаче, което аз знам е, че цялата тази активност е външна за "мъжете на честта", които я познават контролират. Но това са два отделни свята, те много рядко влизат в контакт един с друг. Понякога са възможни съвместни действия, но при извънредно специални случаи.."

След като са предоставили почти пълна свобода на обикновените престъпници, от Коза ностра поне могат да се утешават с идеята, че имат под ръка голяма банка с кадри от криминалния контингент, от която да си избират "таланти" за прием в техните фамилии. Това все пак се прави по необходимост, което се потвърждава и от думите на Франческо Марино Маноя: "В миналото, уличната престъпност не се толерираше от нас и често Коза ностра екзекутираше случайни крадци и рекетьори; днес, напротив, най-ефективните престъпници са поставени под внимателно наблюдение, за да се прецени дали заслужават или не да бъдат приети в Коза ностра."

Заради добронамереността си към градските престъпници, сицилианската мафия очаква и директна парична отплата: всеки път щом се отвори възможност, мафиозите експроприират с насилие (или доброволно) част от незаконната им печалба. Неорганизираната престъпност купува от организираната правото си да съществува с "такси". При това, мафиозите не осигуряват никаква реална протекция или услуги на уличните гангстери - те просто им продават защита от тях самите.

Много рядко в тези "услуги" се включва мъглявото обещание, че Коза ностра ще пази местните престъпници от конкурентни банди или от властите. Последното се прави формално, и то за да не попаднат парите на мафията в ръцете на данъчните служби или случайни съперници. В южната и източна част на Сицилия автономните криминални банди са дотолкова независими, че дори заплашват суверенитета на Коза ностра, която често не е в състояние да им наложи "такси", т.е. да ги задължи да приемат защита срещу заплащане. В Палермо, обаче, поне до началото на 90-те години на ХХ век сицилианските мафиоти смъкват големи суми от местните престъпници и наказват жестоко всеки опит за отклонение от тази практика. Себастиано Бриолота, например, е застрелян през 1986 г., защото организирал обири и грабежи в района на фамилията, която го контролира. Друг гангстер, Салваторе Фая, бил екзекутиран през 1989 г., защото си позволил да убие любовника на жена си на територията на фамилията Бранкачио, без да им поиска разрешение. Франческо Бертолини пък бил убит в края на 80-те, защото ухажвал жената излежаващ присъда мафиоз - в случая мафията действала сурово, защото под въпрос била поставена честта на неин член. Квалифицираните грабители братя Макузи били застреляни, защото "обезпокоили" роднините на някаква важна клечка от Коза ностра.

Антонио Траина бил елиминиран, след като подпалил дома на мафиоз; Джузепе Сичера, защото не си платил дълговете към братя Гравиано, важни членове на фамилията Бранкачио. В поредицата може да се включат и неколцина авто-крадци и касоразбивачи, защото не спазвали новото правило на Коза ностра, а именно - да не продават каквато и да е откраднато от тях поне 24 часа след взлома. Разбира се, от това време се нуждаела не полицията, а Коза ностра, която предлагала на ограбените да си получат вещта, срещу определена сума. Нормата представлявала опит на фамилиите да си възвърнат старата слава на пазители на частната собственост. Според неколцина независими един от друг наблюдатели, в Сицилия е нещо съвсем обичайно да отидеш при "капимафия", за го да питаш за нещо, което ти е изчезнало това било така още от края на XIX век, когато масово се крадели цели стада от кози и овце. И тогава, както и днес, мафиозите действали като посредници между собственика и крадците - обикновено инцидента приключвал с изплащането на приемлива сума и обещание да не се подава оплакване в полицията.

Посредничеството на мафията като правило е много по-ефективно от намесата на полицията; това се признава даже от Чезаре Мори, наричан "Железния Префект", който провел най-свирепата акция срещу сицилианската мафия през първите десет години от управлението на Мусолини. Според него, в 75 процента от случаите на кражба на рогат добитък, полицията се проваля; успява да залови едва 15 процента от престъпниците, но само в 10 процента връща открадната стока на собственика. И напротив - в 95 процента посредничеството на мафията води до връщането на откраднатото на собственика, като той заплаща за нея около 30 процента от цената й. Въпреки че модерните "мъже на честта" претендират да са "бизнесмени", те все още се отнасят с подобаваща сериозност към дейността си на посредници. Джовани Бруска, например, си спомня, че "съм помогнал на много хора да си върнат колите; ако случайно колата на някой от тях вече беше разглобена за продан на части, то моите хора му открадваха друга, пак от същия модел и цвят, за да покажем, че Коза ностра си държи на думата."

Когато намерят за необходимо, босовете на сицилианската мафия могат да накажат гангстерите от улицата за нарушаване на неписаните правила на мафията. В средата на 70-те години на ХХ век чешка балерина била наранена в лицето, докато някакъв крадец издърпвал от ръцете чантата й. Инцидентът вдигнал голям шум в пресата. Няколко дни по-късно в багажника на една кола било намерен трупа на млад крадец, с примка на шията, върху която бил закачен надпис: "Това очаква всеки паразит, позорящ Сицилия." Неколцина полицейски информатори докладвали на полицията, че наказателната акция е дело на Коза ностра. По подобен начин през 1986 г. бил екзекутиран убиецът на Клаудио Домино - едно момче, станало жертва само заради това, че неволно видяло любовна сцена от извънбрачна връзка. Смъртта на Домино оскърбила до такава степен сицилианските мафиози, че те не само наказали неговия убиец, но и упълномощили Джовани Бонтате (високопоставен член на една от фамилиите да оповести принадлежността си към фамилията, като отрече това. По време на изслушването му на големия процес срещу мафията в Палермо, Бонтате с неохота прочел изявление от името на Коза ностра, в което отричал нейно участие в случая Домино - и това се случило по време на процес, в който прокурорите и съдиите всячески се стараели да докажат принадлежността на всеки един привлечен за подсъдим към мафията.

В миналото, когато много от нормите на мафията се коренели в местните обичаи, капимафия на фамилията олицетворявал истинската съдебна власт, функционираща като алтернатива на държавата, тъй като хората се обръщали към тях за решаване на различни техни конфликти. Чак до средата на ХХ век съдиите в Локри, Калабрия, протестирали, че техните задължения са узурпирани от мафиозите: "Навсякъде другаде споровете за земя се решават в съда, освен тук, в Сидерно и Локри, където Антонио Макри играе ролята на свръхестествен медиум." Макри бил лидер на фамилията на Ндрангета, който повече от две десетилетия поддържал старата мафиотска традиция да решава патриархално всички проблеми на хората - нещо, което отдавна не се практикувало отдавна никъде. Подобна роля била изпълнявана чак до средата на 70-те години на ХХ в. от босове на влиятелни градски фамилии, такива като Пипо Калдероне и Паолино Бонтате. Калдероне, представляващ Коза ностра в Катаня (втория по големина град в Сицилия) до 1978 г., посвещавал голяма част от времето си ежедневно, за да изслушва молбите на свои приятели и клиенти, след което полагал усилия да решава проблемите им. По същия маниер, през 50-те и 60-те години могъщият дон Паолино Бонтате се въплъщавал в ролята на "добрия стар капимафия, ангажиран с решаването на всички дела в неговия регион - издаване на присъди по спорове, покровителство над бедните съграждани, проникване в държавни служби и офиси на частни фирми; и всичко това, хитро маскирано с наметалото на формална коректност и достойна за уважение почтеност.

Мафиотските фамилии в Южна Калабрия и Западна Сицилия не биха могли да се радват на толкова широка подкрепа и влияние по родните си места, ако техните правила и манталитет не бяха дълбоко вкоренени в психиката и живота на местното население. Ето защо, мафията там е напълно легитимна, поне до края на Втората световна война. Поради това, както и поради слабостта на държавната власт в посочените региони на Италия, администрирането и правосъдието често се поверявали в ръцете на мафиотските босове, изповядващи неписания Кодекс на Честта, съвпадащ с моралните нагласи на местната общност. Според Франческо Марино Маноя, например, в кроя на 70-те години на ХХ в. отец Джиачинто от манастира Санта Мария дел Джези бил екзекутиран от местната фамилия, "защото беше развратник". Даже в наши дни, когато мафията се мъчи да бъде невидима, фамилиите в Коза ностра и Ндрангета продължават да парадират с това, че са алтернатива на държавната власт.

В провинция Трапани дългогодишния стремеж на населението за териториална независимост е използвана от местната мафиотска фамилия, като тя е разделила функциите на своите членове на "вътрешни" и "външни". "Задачата на вътрешните - спомня си  Пиетро Скавуцо от фамилията Вито - е тотален контрол върху територията, чрез постоянно присъствие сред жителите и адекватно реагиране към техните нужди, дори и най-дребните, като уреждане на бюрократични пречки в градския съвет. Същевременно фамилната "финансова компания" отпуска малки заеми и кредитира хората, възползвайки се от бюрократичната тромавост на държавата, на която фамилията демонстративно се противопоставя. "Външните членове", напротив, са натоварени да се занимават единствено с незаконния бизнес на фамилията и следователно рискуват много повече да попаднат под ударите на закона; същевременно, обаче, един "външен член" е много по-доверено лице в мафията и по-високо в йерархията. "Вътрешните членове" също са ритуално приети във фамилията, но тъй като нямат възможност да печелят от незаконен бизнес, се водят на заплата от около 2 500 000 лири месечно (2500 $); външните не получават никаква заплата, но сами си докарват много повече от това, а печелят и за фамилията..."

С модернизацията на следвоенна Италия и отмирането на традиционната селска субкултура, пропастта между ценностите и нормите, проповядвани от мафията и тези на обществото ставала все по-широка, особено в Сицилия, където фамилиите вече не можели да изпълняват ролята на съдебна власт, както преди. Вместо тази форма на териториален контрол, обаче, те въвели друга - така наречената "такса за защита", pizzo. Всеки бизнес - бил той напълно законен или не дотам - е длъжен да заплаща редовно pizzo на фамилията от Коза ностра и Ндрангета, която владее съответния регион. Има разнообразни начини за плащането на рекета, макар че най-често това се прави с (насилствен) трансфер на пари, наричан tangente или "рушвет". Може да бъде и друга форма, например да се изнуди компанията да сключи договор за охрана (guardiania) или пък да назначи някой "мъж на честта" на платена длъжност, както и да се снабдява с консумативи от фирма, контролирана от мафиози.

Рекетът, без съмнение, е лесен начин за правене на пари: не изисква никакви начални инвестиции, нуждае се от нищожни средства за менажиране и в области, където държавната защита не е достатъчно надеждна има благодатна почва, защото хората обикновено предпочитат да си платят малък "рушвет", отколкото да търсят полиция. В действителност нещата са дотолкова уредени, че вече не е нужно да се заплашва с бухалки или оръжие, а е достатъчно само едно телефонно обаждане и парите се привеждат. Някъде даже не си дават труда да обясняват на търговците за какво конкретно ще плащат "рушвет", просто им казват сумата. За мафиозите в Сицилия и Калабрия охранителния рекет е най-удобният и стабилен източник на приходи за все по-нарастващите разходи по менажирането на "фамилиите". Парите от него се използват: 1. За заплати на "войниците", които, за разлика от преди, днес рядко имат редовно платена професия; 2. Да се подпомагат финансово семействата на вкарани в затвора мафиози; 3. Като резервен фонд в случай на война между фамилиите или пък когато те са подложени на извънредно силен натиск от страна на правоохранителните органи.

Само около 10 процента от случаите на рекет н Сицилия и Калабрия се съобщават от рекетираните в полицията, и то по силно завишени данни на официалната статистика от 90-те години на ХХ век. Според главния прокурор на Реджо Калабрия, "всички бизнеси в провинцията, са подложени на изнудване - фермери, търговци, индустриални предприятия, та дори и свободните професии и занаятите." Както Коза ностра, така и Ндрангета претендират за процент от всеки строителен проект на тяхна територия. "Правилото е - свидетелства "пентито" Леонардо Месина, - че всяка една фирма, имаща бизнес върху територията на местна фамилия, е длъжна да установи контакт с "мъж на честта" от тази фамилия, за да уточнят или процента от съответната дейност, или големината на "рушвета", така да се каже "неговата форма". В строителния бранш фамилиите не се задоволяват непременно със сума пари. "Формата на рушвет", за която говори Месина може да е натурална, в недвижима собственост, а може и да е във вид на организационна помощ, укрепваща позициите на фамилията. Така например, до 50-те години на ХХ век братята Калдероне от Катаня "охранявали" компаниите на братя Костанцо, за което получавали в замяна месечна "такса" от 1 млн. лири (ок. 1600 $) и осигурена работа на стотици техни хора по строежите на Костанцо. "Мафиози, или елементи контролирани от мафията - пише в доклад на окръжния съд на Палермо от 1965 г. - са повечето пазачи на строежи, складове, парцели и градски терени." Облагодетелстваните лица от строителния бум в Палермо през 50-те и 60-те години на ХХ век, който променя драматично облика на града, са единствено от кръга на мафиотските фамилии, заедно с някои политици и общински чиновници.

Първоначално фамилиите зависели от решенията на политиците и споделяли печалбите си с тях, но акумулирайки средства от рекета, скоро те основали собствени компании и заявили претенции да участват директно в големите строителни проекти. Съдия Фалконе констатира, че към началото на 70-те цялата строителна индустрия в Палермо напълно е преминала в ръцете на мафията: "Мафията организира целия строителен сектор в Палермо - кариерите, от които се вади материал, даването на разрешения за строеж, циментовите заводи, складовете за метални конструкции, търговията с фаянс за вътрешно обзавеждане и т.н." От средата на 60-те подобно развитие се наблюдава и в Калабрия. По това време в региона започва да действа мащабна правителствена програма за бърза индустриализация на Южна Италия. Това се случва, когато калабрийският политик Джакомо Манчини става министър на обществените поръчки и остава на този пост близо пет години. Тогава той задвижил строителството на магистралата Салерно-Реджо Калабрия и разширяването на железопътната мрежа. Националните строителни компании, които спечелили конкурсите за тези проекти веднага попаднали под прицела на местните фамилии, контролиращи тези територии, изискващи от всеки бизнес да им плаща "такса за защита". Схващайки веднага големия бизнес-потенциал в новото начинание, фамилиите в случая със строителството не се задоволили с обичайната pizzo, но поискали директно включване с тяхно участие в проектите - например, регистрирани от тях малки строителни фирми да бъдат подизпълнители. Процесите се ускорили извънредно с т.н. "Пакет Коломбо" - наречен така на името на своя създател, тогавашния премиер-министър. Става въпрос за план за допълнителни инвестиции в провинция Реджо Калабрия, задействан през 1970 г., с цел да смекчи гнева на хората от провинцията, въстанали срещу преместването на административния център в град Катанцаро.

Най-голямата инвестиция в "Пакета Коломбо" се предвиждала за строежа на Пети металургичен комбинат с прилежаща му наземна и пристанищна инфраструктура. И макар че от всичко предвидено на практика се построило само пристанището, което започнало да се използва едва през 1995 г., финансовите ресурси в грандоманския проект били огромни и фамилиите от Ндрангета бързо се мобилизирали, за да получат договори за изпълнители. "През септември 1974 г. - пише разследващия съдия Агостино Кордова в обвинителния си акт срещу Паоло Ди Стефано и още 59-ма обвиняеми - трите господстващи мафиотски фамилии, оглавявани съответно от  дон Антонио Макри, братята Пиромали и братята Ди Стефано, се срещнали в Джоя Тауро, за да дискутират проекта за индустриално пристанище и този за строеж на Пети металургичен комбинат. Изглежда на тази среща участниците в нея са взели решение да отхвърлят предложението на компаниите, ангажирани в проектите, да им платят 3 процента от усвоените средства в замяна на това да ги оставят на мира. Мафията виждала по-голям интерес за себе си във възможността да ги включат като подизпълнители, така че техните хора да могат да контролират целия проект."

От началото на 70-те таксите (т.н. tangenti), изплащани на мафията от строителните компании, както и директното получаване на обществени поръчки за строителство, представляват един от основните източници за печалби на фамилиите на Коза ностра. В полезрението на мафиозите са и големите търговски бизнеси, като вериги от супермаркети, например. Рекет на малкия бизнес, без оглед на това в коя сфера е той, се практикува в големите градове като Реджо Калабрия, Палермо и Капания. И тъй като след интензивното разрастване на Палермо в големите центрове не се забелязва подобна тенденция, фамилиите от сицилианската мафия се съсредоточават върху директното изнудване за пари и разработват комплексната капилярна система за рекет в обособени урбанистични агломерации. От всички фамилии най-специализирана в  този вид политикоикономическа криминална активност е тази на Мадония, контролираща търговските райони в Палермо. В началото на 90-те години полицията открива нещо като счетоводна книга на фамилията, в която прецизно са описани месечните суми, дължими от луксозните магазини по търговските улици Via Maqueda, Viale della Libertа и Via Notarbartolo.

В селските райони рекета е по-малко разпространен. "В селата - обяснява Джовани Бруска, бивш лидер на фамилията Сан Джузепе Джато в Палермо - собствениците на малки магазинчета не плащат pizzo; плащат само веригите магазини на големи компании." Въздържайки се да изнудват дребния бизнес, капимафия увеличават своята популярност и легитимност, демонстрирайки щедрост и великодушие. Емблематично в това отношение е изказването на Джузепе Фаринела, "консилиере" на фамилия Мадони, контролираща едноименния планински регион над Палермо: "Дон Пепино - казва той за боса на фамилията - не иска pizzo от собствениците на бакалии, защото те не са спекуланти, като големите предприемачи, а освен това... да искаш от един дребен бакалин tangente прилича на просия."

Независимо кои са жертвите, фамилиите от Коза ностра и Ндрангета все още са на мнение, че им се полагат редовни "такси" от всички печеливши бизнеси на тяхна територия. Потвърждение за това може да се открие в строгото разпределение на "рушвети", когато обществените поръчки се намират на повече от една фамилна територия. Така например, когато се изграждала железопътната линия между Реджо Калабрия и Мелито Порто Салво, град само на 30 км от столицата на провинцията, tangente в размер на 8 процента се разделяла пропорционално на всички "локали", през чиято територия преминавала линията. Понякога фамилиите получаващи лъвския пай от печалбата отстъпват част от нея на по-бедна фамилия, но те правят това само от добра воля, а не защото са принудени и по принцип имат права над всичко на тяхна територия. Според Джовани Бруска, такава милостива политика е дългогодишна традиция на фамилия Мадония. "Ала никой - бърза да уточни той - няма никакви претенции над тези пари. Бих искал да обясня това с един пример. Ако в моя район има фабрика на Фиат, аз мога да сложа в собствения си джоб цялата  pizzo, без при това някой да ми иска нищо от сумата; чак тогава другите "мъже на честта" от същия район могат да отидат в съседната малка работилница с пет-шест работника и, ако могат, да си вземат нещо от нейния собственик." Даже договорите за подизпълнители по проекта за Пети металургичен комбинат, чиято обща стойност достигала астрономическата за времето си сума от 3.8 млрд. $, били разпределени по териториален принцип. Повечето от половината попаднали в ръцете само на една фамилия - Пиромали, която доминирала в областта на бъдещия комбинат, който така и не бил построен.

Следователно, не е изненадващо, че приходите от рекет, без изключения, са единствената икономическа дейност на цялата фамилия, които се придобиват от всички в нея колективно и се използват за колективни цели или пък се разпределят (повече или по-малко справедливо) между всички "мъже на честта" в съответната фамилия. Това е така, защото на рекетът не се гледа като на "бизнес", а като на активност, чрез която мафията акумулира средства като политическа организация, алтернативна на държавата. Политическият характер на мафиотския рекет е очевиден от суровостта на наказанията, които мафията налага на онези, които откажат да го плащат; тази жестокост понякога далече не съответства на големината на исканите суми, но както Коза ностра, така и Ндрангета я практикуват, за да демонстрират своя суверенитет. Така че онези, които не отдават необходимия респект, често се наказват със смърт. В периода 1978-1987 г. поне двадесет и четирима собственици на фирми са били убити в провинция Палермо, а през следващите десет години броя на жертвите нараства тройно. Сред тях е Либеро Граси, един смел предприемач от Палермо, убит през лятото на 1991 г., защото отказва да плаща pizzo на фамилия Мадония. Коментирайки горещите дебати около неговото убийство в италианското общество, един от преките заподозрени казва приблизително следното: "С търпение ние бяхме в състояние да преодолеем дори тази негова наглост; ала ако не бяхме застреляли този рогоносец (cornuto), всички останали щяха да последват примера му; ето защо ни се налага да е появяваме от време на време."

 

 

Мафия и Държава

 

"Общоизвестна истина е, че във всяко общество трябва да има определени хора, които да решават проблемите, и те обикновено са представителите на държавата. Да, но когато официалните лица не са на мястото си или пък не са достатъчно овластени, намират се други личности, които изпълняват техните функции."

Тези думи за изречени през 50-те години от Калоджеро Вицини, един от най-известните следвоенни мафиози. Изявлението му подчертава една от фундаменталните истини за съществуването на мафията - тя черпи своите жизнените сокове от слабостта на държавните структури. От тази гледна точка съществуването и развитието на сицилианската Коза ностра и калабрийската Ндрангета през последните 150 години не могат да бъдат обяснени без да се говори за непрекъснато демонстрираната некомпетентност и слабост на държавата през този период и - следователно - неспособността й да придобие легитимност в очите на населението в съответните региони. Запълвайки вакуума, оставен от държавата, години наред мафията играе ролята на "местно самоуправление". Това признава даже и съдия Джовани Фалконе, само година преди да бъде убит от Коза ностра: "От десетилетия те (мафиозите) бяха единствената спирачка пред сицилианското общество, задържаща го от пълен разпад и дезинтеграция."

Ненормалната ситуация на отчужденост и недоверие между население и държава в Южна Италия се влошава още повече от факта, че мнозина държавни служители влизат в нерегламентиран съюз с мафиозите, заради задоволяване на личните им интереси. Всичко това усилва неимоверно авторитета на "капимафия" (босове на мафиотски фамилии) и увековечава регионалната им власт. Джакомо Лауро, "пентито" от калабрийската мафия, пределно недвусмислено обяснява силата на Ндрангета: "Мафията не може да съществува без съучастници или помощници - казва той. - В Калабрия те са предприемачи, влизащи в ролята на посредници, корумпирани политици, стоящи в сянка фримасони и агенти на тайните служби. Няма мафия без подкрепа отвън, както няма полиция без информатори и секретни сътрудници."

Мафията започва да расте и процъфтява в междуцарствието между Бурбоните, които са отстранени от власт в Южна Италия през 1860 г. и установяването на новата италианска държава, създадена през 1861 г. и доминирана от пиемонтската династия на Савоите. Бурбоните били неспособни да задържат процеса на политически и икономически разпад на старата феодална система в Кралството на Двете Сицилии. Феодализмът бил формално отменен още през 1806 г. от окупаторите французи, а след това и от самите Бурбони, под британски натиск, през 1812 г. На хартия Бурбоните, които били напълно реставрирани на власт след Виенския конгрес през 1815 г., официално декларирали преход от феодализма към конституционна монархия още в края на 20-те години на XIX век; на практика, обаче, преходът бил твърде мъчителен - новите държавни структури имали малко реална власт; както в Сицилия, така и в Калабрия феодалните земеделски владения latifundia продължавали да доминират в аграрния сектор, задържайки въвеждането на модерни методи; в Сицилия разпадът на тази система започнал едва след 1860 г. В годините след обединението, новото италианско правителство влошило нещата още повече. То сторило всичко по силите му, за да отчужди хората и да ги накара да загубят и малкото им останало доверие по принцип към всяка власт. Местното население в Сицилия възприемало включването на острова в кралството като поредната окупация отвън. Както патетично се изразява сицилианският социалист Наполеони Коладжани: "Онзи от когото се очакваше да възстанови върховенството на Закона, да възвести Свободата и да бъде Учител във възвишения смисъл на това слово, започна да губи всяка Симпатия и Доверие на масите, които се чувстваха така, сякаш ги третират като завоювана и унижена раса от нисши създания."

Опитите на държавните институции да упражняват контрол предизвиквали нарастващо недоволство и враждебност. Така например, първата мобилизация на наборници за армията срещнала масов отпор от мъжете на Двете Сицилии. Хиляди млади мъже предпочели вместо да влязат в редовете на войската, да излязат като разбойници в планините. Въвеждането на нова данъчна система също предизвикала негодувание и отказ да се плащат налози за имоти и доходи.

В Палермо обединението довело до големи съкращения в бюрократичния апарат и загуба на работни места за служители, възприемащи това като посегателство над правата им. Държавната намеса в делата на Църквата през 1866 г., която закривала нейни приюти, имали още по-драматичен ефект: не само че оставила мнозина хора без работа, но и лишила още повече бездомници от социална помощ и прехрана. Държавата отнела и църковни имоти от манастирите, но не оземлила с тях бедните селяни, а ги раздала на състоятелни земевладелци. Всичко това възпламенило гнева на най-бедните класи от населението. Въпреки че съдебната и полицейската власт действала ефективно в Северна Италия, в южната част на новородената държава тя не можела да гарантира сигурност и справедлив съдебен процес. Карабинерите не се ползвали с никакъв авторитет сред местните хора, които много рядко им сътрудничели. Липсата на инфраструктура и високият процент на неграмотност също пречели на държавната машина да функционира добре в Сицилия и Калабрия. Както сполучливо отбелязва Леополдо Франчети в края на XIX век: "Сицилианското общество е основано върху презумпцията, че не съществува никаква държавна власт, способна да му налага върховенството на закона." Същият възглед бил разпространен и в Калабрия, за която Паскуале Турило казва, че там цари "варварска нетолерантност към претенциите на държавата да доминира посредством закона". Потайност, страх и омраза характеризирали отношението на повечето местни жители към всеки представител на държавната власт, която на практика не допринасяла с нищо за да подобри техния социален и икономически статус, а напротив - непрекъснато им налагала все нови и нови данъци и бюрократични препятствия. Полицейските власти имали толкова ограничена власт, че според един съвременник "повечето хора вярват, че личната вендета е най-добрия начин да защитават правата си, и че съдебната система е само един фарс; че държавата и богатите хора са от едната страна на барикадата, за да тероризират бедните, за които единствения шанс да оцелеят е да станат  facinorosi (насилници), да крадат и да са жестоки, за да не умрат от глад." Този начин на мислене напълно потвърждава ключовото право в "кодекса на честта" на мафията - а именно: всеки има право и задължение сам да раздава правосъдие. Нещо повече - насилието е единственият начин да получиш респект в обществото. И наистина, в Сицилия и Калабрия насилието е нещо ежедневно и повсевместно, тъй като там феодализма никога не е бил изместван от ефективна и централизирана политическа власт, способна да монополизира използването на сила. Вместо подмяна на феодалните отношения, става една уродлива негова "демократизация", при която правото за използване на физическо насилие се разширява и обхваща дори бедните слоеве.  От началото на XIX век редица личности от Сицилия и Калабрия се възползват от вакуума във властта и неспособността на държавата да я монополизира: земевладелци и аристократи си служат с насилие, за да запазят и разширят старите си феодални привилегии, заставайки на пътя на модернизацията на страната; буржоазията и гражданите, напротив - практикуват насилие, ускорявайки социалното си издигане и забогатяване. През последните петдесет години на ХХ век всички насилнически актове на изброените три социални групи са класифицирани като "мафиозни", но в съзнанието на мнозина сицилианци и калабрийци, те си остават "героична изява на индивидуализъм и анархистичен бунт срещу държавата" (Франчети).

Представяйки се като политическа организация и замествайки авторитета на западналите феодални барони, мафията се явява алтернатива на държавата, предлагайки услуги като защита, посредничество и социална интеграция, каквито нито Бурбоните, нито дошлата след тях власт са били в състояние да осигурят. На онеправданите - селяни и миньори - мафията дава гаранции, че ще ограничава подтисничеството върху тях; на феодалните лендлордове предлага охрана на земите и собствеността; на средната класа - обещава възможност да заграбят от собствеността на същите тези аристократи и феодални барони; а за всички заедно се представя като щит срещу чуждестранните експлоататори, било те Бурбони или Пиемонтска държава...

За да се легитимират сред населението, в годините след Втората световна война мафиозите от Сицилия и Калабрия започват да си служат с популизъм, представяйки се за радетели на правосъдието и закрилници на слабите и угнетените. Ето как, например, Калоджеро Вицини, легендарния мафиотски бос от 50-те, се самообрисува в една своя автобиография, публикувана от историка Джузепе Марино: "Някакви журналисти от "Гласове" ми казаха, че съм мафиозо. Аз самият съм си задавал този въпрос многократно и трябва да призная, че отговорът ми е положителен: аз съм мафиозо и аз ви казвам на вас, италианските комунисти, че съм такъв. Аз подчертавам, че вие също сте сицилианци, а не пришълци, и поради това вие единствено можете да ме разберете, когато ви говоря за мафията. Аз съм човек, който винаги е изпитвал състрадание към неволите на другите, към техните материални затруднения, и аз винаги съм правел всичко по силите си, за да им помагам. Длъжен съм да призная, че често съм се прибирал у дома без пукнат грош в джоба, защото съм давал всичко на хора, които са ме помолили за пари на улицата.

Аз винаги съм се съпротивлявал на онези, когато някой се опитва да ми налага волята си, винаги без да правя компромиси в това отношение: аз уважавам моите приятели, но също изисквам респект. Аз никога не мога да се примиря с факта, че някой може да потиска и малтретира беззащитни хора, дори и да не познавам тези клетници лично... Както виждате, аз съм мафиозо по един наш си начин, сицилиански начин, давайки онова, което мога на нуждаещите се, отнасящ се с респект и изискващ респект, безмилостен към насилниците, уважаващ достойнството и честта на другите и воюващ за собствената си чест."

Позоваването на "сицилианизма" е много удобно за сицилианските мафиози, в стремежа им да си осигурят благоразположението и почитта на местното население.Томазо Бускета казва: " Единствената идеология, изповядвана от "мъжете на честта" е сицилианизмът. Ние го възприемаме като нещо свое съкровено. Някои стари членове на Коза ностра ми споделиха, че братството от "мъже на честта" е възникнало като щит над Сицилия, защото ние, сицилианците, винаги сме се чувствали пренебрегнати и изоставени даже и от собственото си правителство. Ето защо, не държавата, а Коза ностра е законът на острова."

Eлитът на калабрийските мафиози не е изработил никаква подобна на сицилианизма идеология, за да оправдава своята власт или дела. Доколкото връзките на Ндрангета с привилегированите класи винаги са били по-слаби от тези на коза ностра в Сицилия, стратегията на калабрийската мафия да се легитимира е да гради образ на яростен борец за правата на бедните класи и противник на привилегиите на аристокрацията и буржоазията. Този зародиш на "класово съзнание" много ясно е формулиран от "пентито" Франческо Фонти:

"Ндрангета - казва той - е феномен, породил се от опозицията срещу огромната власт на богатите земевладелци, експлоатиращи бедните селяни и използващи закона в своя полза. Mano Nera (Черната Ръка - предшественик на Ндрангета, създадена да защитава селяните) взимала с насилие парите на лендлордовете и ги раздавала на бедняците. Нейните членове организирали кражби на добитък и зърно (от богатите), след което разделяли плячката между приятели и роднини. По този начин главатарите на Mano Nera изковали своята репутация на доблестни мъже и приятели на угнетените."  Според неколцина съвременници, през XIX век авторитетът на мафията в Сицилия и Калабрия бил толкова голям, че в повечето случаи на мафиозите не се налагало да прибягват до насилие, за да постигат целите си. Фамилиите умело манипулирали различните социални групи, така че им създавали усещане за незащитеност от страна на властите, след което "братството от мъже на честта" се явявало като единствената алтернатива, способна да им гарантира сигурност, дори с цената на насилие. "В Опидо и околностите му - свидетелства един магистрат в Апелационния съд на Катанцаро през 1902 г., - съществуват два типа picciotti "пикоти"; първите са секта от посветени, които се занимават с грабежи и криминални деяния, след които си делят плячката; втората група е съставена от почтени и високопоставени граждани, които даже си плащат месечен данък, за да не бъдат нападани от първата група и да бъдат охранявани от нея." Подобно на неговото е и твърдението на един представител на бурбонската администрация: В Сицилия - казва той, - мнозина едри земевладелци предпочитат да се присъединят към партията на насилниците (мафията), отколкото да са откъм губещата страна на нейните жертви."

За да се утвърдят в местната общност, босовете на мафиотски фамилии си служат с насилието много дозирано. "Мафиозът от Палермо - отбелязва Антонио Гутрера в края на XIX век, - не убива никой, той налага своето влияние посредством морална сила и само в изключителни случай прибягва към насилие." Даже когато рекетират, мафиозите се отнасят с изнудваните от тях лица вежливо, избягвайки грубите закани. Играейки върху струната на личното човешко достойнство, те съумяват да убедят жертвите си в предимството на това да спазват закона за омертата (мълчанието), пред алтернативата да търсят помощ от държавата, тъй като последната ще ги унижи в очите на другите хора. "За мнозина тук е въпрос на чест някой виден мафиоз да се държи благосклонно с теб, независимо че може да бъдеш негова жертва. Общественото мнение признава и оправдава съществуването на паралелна власт, каквато е мафията - нещо, което на други места в Италия и по света би било оценено като нелегитимно. Така че в крайна сметка онези, които са на страната на закона не само че трябва да се боят от вендета, но стават и обект на публично опозоряване." (Гутрера).

В годините след обединението на страната, италианската държава непрекъснато се опитвала да монополизира използването на сила и да унищожи алтернативните центрове на власт, търсейки сътрудничеството на онези кръгове от аристокрацията и буржоазията в южните райони, които били склонни да я подкрепят. Категоричната победа на "левите" в изборите от 1874 г., които довели до т.н. "парламентарна революция" от 1876 г., сложили край на тези опити. Изправяйки се пред обвиненията на политиците от Северна Италия за сговор с мафиозите, сицилианската политическа класа в желанието си да ги отрече и да се интегрира във високите сфери на националната политика, предприела тактика да отрича тотално съществуването на мафия в Сицилия. За да постигнат така исканото от тях издигане, сицилианският и калабрийският елити били готови да приемат условията, поставени им от босовете на мафиотски фамилии. Позовавайки се на популистката идеология сицилианизъм, те започнали да си сътрудничат с босовете на фамилията - не само за да запазят собствеността си, но и защото се нуждаели от помощта им за спечелване на гласове за влизане в националния парламент. Повратната точка настъпила с разширяването на избирателните права през 1882 г., които давали възможност на всички грамотни мъже да гласуват. "Мафиотските босове - отбелязва сицилианският политолог Гаетано Моска в началото на ХХ век - веднага осъзнали огромните перспективи, откриващи се пред тях с участие в изборите за общинска и централна власт; те ставали все по-активни с разширяването на гласоподавателните права, защото се радвали на неоспорим авторитет и престиж сред членовете на своите фамилии и зависимите от тях бедни слоеве на местното население. Клиентелата, организирана от "капимафия" представлявала ядро от членовете на неговата фамилия, разширено от периферия, изплетена от сложна мрежа на роднински връзки и взаимозависимости, гарантираща му интеграция в елита на сицилианското общество и участие в политическото управление на Италия. Този процес се наблюдава от 1876 г., когато с гласовете, осигурени от мафията става министър-председател Агостино Депрети, той продължава и при неговите наследници чак до началото на Първата световна война. За клиентелата на мафията е характерен фактът, че тя използва екстремистки методи на въоръжена заплаха и терор над опонентите."

В началото на ХХ век, когато възходът на популистките партии и социалистите вече заплашва да преобърне традиционното господство на либералната буржоазия, гласуването под натиск от мафията вече е масова практика. Някои италиански историци дори наричат периода преди Първата световна война "Ерата Джиолити" по името на министър-председателя в периода 1903-1914 г., под чиито благосклонен поглед мафията организира истинска политическа машина за печелене на избори, издигайки във властта свои клиенти. Действията на тази мафиотска клиентела даже открито били подпомагани от префектите, явяващи се преки представители на централното правителство в местните области. През 1909 г. Гаетано Салвемини описва действията на Джиолити по следния начин: "Той експлоатира мизерните условия за живот в Южна Италия, за да спечели влиянието на депутатите от този регион в своя полза; дава им "карт бланш" в местната администрация; по време на избори ги обслужва с услугите на подземния свят и мафията; осигурява на тях и на техните клиенти абсолютна безнаказаност; оставя в избирателните секции да се вихрят процедурни безобразия и накрая амнистира виновните лица; не предприема нищо срещу корумпирани местни кметове и срещу такива, които фалшифицират резултатите от изборите; нещо повече - награждава виновните; той никога не е наказал някой провинил се делегат от тези провинции; той прави корупцията още по-дълбока и всеобхватна и толерира насилието, когато то работи в негова полза... Джилиоти несъмнено не е първият италиански политик, който се отнася към Южна Италия, като към своя политическа колония, но никой преди него не е бил толкова брутален, циничен и безскрупулен, когато е експлоатирал мизерията и престъпните особености на този регион, никой не си е служил като него толкова систематично и нагло с насилието и престъпността."

Включването на мафията в изборния политически процес било облекчено от начина на действие на повечето босове на фамилии, особено тези в Сицилия. Независимо от антагонизма между мафията и държавата, много рядко босовете открито се противопоставяли на държавните институции или пък демонстрирали публично неспазване на законите. Без значение как са започнали кариерата си, босовете без изключение не считали себе си за бандити или престъпници - напротив, те сами се описвали като уважаващи законността граждани,  почитатели на реда и справедливостта. От своя страна, държавните агенции формално осъждали насилието на мафията и от време на време жестоко санкционирали най-фрапиращите актове на своеволие, особено ако те били насочени срещу личността на богати земевладелци. Като правило, обаче, властите постигнали договорка с главите на мафиотските фамилии и на практика им делегирали управлението на големи области от Западна Сицилия и Южна Калабрия, където и без това влиянието им клоняло към нула и ръцете им били вързани от почти пълна невъзможност да действат. Или както точно констатира един доклад на комисията Антимафия от 1993 г.: "Връзките между институциите и мафията са изграждани години наред по един модел като между двама суверена, спазващи дистанция помежду си; нито един не атакува другия, докато той не прекрачи неговите граници... Държавата атакува Коза ностра, само след като Коза ностра е атакувала държавата и след като нещата се нормализират, двете страни продължават да съжителстват."

Изпълнителната и съдебната власти от своя страна легитимирали мафията по различни начини, веднага след като тя излязла от нелегалност и декларирала формално, че не е опозиция на държавата. така например, през 1944 г.Джузепе Генко Русо, получил в периода 1920-1942 г. единадесет обвинения за убийство, няколко опита за убийство и огромен брой обвинения за грабежи, взломове и отвличания, бил напълно оправдан от Апелативния съд в Калтанисета, само въз основа на пълните му самопризнания и разкаяние. През 1958 г., два месеца преди да бъде застрелян при една засада, организирана от мафията, Микеле Навара, безспорния бос на мафиотската фамилия Корлеоне, бил награден с титлата Кавалер на Почетния Орден на Република Италия.

Това не било прецедент - и преди, и след времето на фашистката диктатура босове на мафиотски фамилии като Калоджеро Вицини, Джузепе Генко Русо и Санто Флорес били удостоявани с това най-високо държавно отличие. "Легализацията" на мафията в някои случаи достига до такава степен, че мафиозите биват канени да представляват държавния интерес на местна почва. Както казва главния герой в един от романите на калабрийския писател Саверио Страти: "Всички знаят кои са мафиозите, тези доблестни и смели мъже. Те са публични личности: те са общински съветници в местния парламент, даже понякога кметове. Защитавани от политиците - хората шушукат, че даже министърът на вътрешните работи присъствал редовно на събранията на местната мафия." Но реалността е още по-шокираща от романите - така например, факт е, че известният злодей Филипо Калдероне, който се занимавал с изнудване на политически опоненти и рекет, заемал неизменно поста кмет на община Маринео в Калабрия от 1879 до 1892 г., тоест три последователни мандата. В Рафадали функциите на мирови съдия (giudice conciliatore) били поверени десетилетия наред на Винченцо ди Карло, бос на местната мафиотска фамилия. Даже военното командване на Съюзниците, които окупирали Южна Италия през 1943 г., номинирало за кметове на много градове и селища в Западна Сицилия и Реджо Калабрия капимафия на местни фамилии. Това се дължало на простия факт, че тези "мъже на честта" представлявали единствения авторитет, след рухването на фашисткия режим и последвалия вакуум във властта, който съюзническото командване не можело да запълни по друг начин.

През 1955 г. взаимното проникване между мафия и държавна власт било признато дори от влиятелни магистрати. След смъртта на Калоджеро Вицини, главният прокурор на Касационния съд, Джузепе Гуидо Чиаво, писал: "Твърдеше се, че мафията не зачита правосъдието и полицията, но това не е вярно. Мафията винаги е изпитвала респект към правосъдието и закона, тя е приемала техните решения, без да затруднява магистратите в работата им. При преследването на бандити и криминално проявени лица, тази структура дори е заставала на страната на закона... Днес ние чухме името на авторитетния наследник на позицията на дон Калоджеро Вицини в тайния консорциум. Може би и неговите действия ще се съобразяват със закона на държавата и ще допринасят за общественото благо."

Връзката между мафия и държавна власт била малко по-слаба в Калабрия, особено по крайбрежието на провинция Реджо Калабрия. Там повечето ндрангетисти имали спорадични контакти с парламентарно управляващите партии - всъщност по време на Втората световна война мнозина мафиози станали членове на Комунистическата партия и в следвоенните десетилетия изпълнявали успешно кметски мандати от името на тази партия. Даже в рамките на една  locale (фамилия) съжителствали ндрангетисти с различни политически симпатии. Един "пентито" си спомня: "В Африко имаше две противостоящи си политически фракции: Брузантини (една от фамилиите) подкрепяха левите (Комунистическата партия), а свещеникът, дон Стило, беше представител на християндемократите; същевременно мирно си съжителстваха в Onorata Societа."

Липсата на симбиоза между Ндрангета и управляващите партии в първите десетилетия след войната се обяснява с факта, че ндрангетистите не виждали интерес за себе си в такава колаборация. Тази гледна точка е изразена от "пентито" Джовани Гула, който обяснява защо "мнозина от нас пренебрегваха Християндемократическата партия и се ориентираха към комунистическата партия след Втората световна война": "Даже и да ви се види странно - казва Гула - в повечето селски райони на Калабрия мнозина членове на Onorata Societа се вляха в комунистическата партия, макар и да не е провеждана някаква политическа линия от Ндрангета в това отношение. Всеки от нас правеше това по собствено убеждение и симпатия, не толкова от икономически интерес, защото такъв не съществуваше по онова време - нивото на престъпност беше примитивно. Нямахме тесни връзки с публичната администрация. В икономиката доминираше селското стопанство, отглеждането на разни култури, например цитрусови. Ето защо нямахме големи интереси - занимавахме се със sensalia (посредничество, уреждане на спорове) и guardiania (насилствено наложена охрана срещу заплащане). Всичко се свеждаше до систематично ограбване на продукцията, но до бума в строителството имаше още много време..."

В големите градски центрове, обаче, дори в Калабрия мафията търсела взаимодействие с управляващите партии. Ето какво пише например по този повод префектът на Реджо Калабрия през 1955 г.: "Подземният свят контролира местните процеси и почти изцяло политическата активност - в градовете е невъзможно да си намериш работа публичната администрация, без да си получил благословията на районния капимафия. Благодарение на този тотален контрол, мафиозите упражняват систематична интервенция в секторите на рентиерството, обществените поръчки, услугите, концесиите, гражданските права и навсякъде другаде, където могат да печелят незаконни доходи." В замяна на електорална подкрепа, управляващите партии често позволяват на мафиозите да заемат позиции не само в местната администрация, но и в новосъздадените управителни тела на т.н. parastato - държавно субсидирани компании и кооперации, работещи в различни сектори на икономиката от края на 40-те години на ХХ век. Това е бил начинът да бъде платено на сицилианските "мъже на честта", за това, че са потушили селските бунтове по онова време, инспирирани от комунистическата партия. Като естествено продължение на тази политика, през 50-те години мафиозите оглавяват аграрната реформа в Сицилия, осъществявана от едно управително тяло Ente Riforma Agraria Siciliana, под чиято юрисдикция попадат около 100 000 хектара земя и с над 40 млрд. лири (64 млн. $) бюджет. Диего Джоя, известен капимафия от Каницати, става президент на местната застрахователна компания, покриваща здравните застраховки на селяните. Друг бос, Винченцо Гучо, не само че е помощник-кмет на родния си град Ликата в провинция Агридженто, но е и председател на областния аграрен съвет на кооперациите. Небезизвестният Джузепе Генко Русо пък е дългогодишен изпълнителен директор на Ente Riforma Agraria Siciliana.

От своя страна, в долината Джоя Тауро, фамилиите на Ндрангета поставят под контрол кооперациите, произвеждащи цитрусови плодове и стават разпределители на субсидиите, отпускани от държавата на фермерите. Освен в аграрната сфера, мафиозите от Сицилия и Калабрия съумяват да си извоюват всякакви други услуги от своите богати и именити клиенти, желаещи да влязат във висшата политика с тяхна помощ: концесии за търговия с оръжие и разрешителни за строителство; информация за плановете и действията на полицията; назначаване на техни хора на възлови постове в държавната администрация; защита от съдебно преследване. Най-важната им полза, обаче, имала чисто символичен характер, а именно - благодарение на сътрудничеството с държавния апарат, властта на мафията, която се постига и крепи върху насилие, получавала официална легитимация.

Установяването на републиканско управление и възходът на демократичните политически партии след Втората Световна война не съумели да разрушат практиката на клиентелизма, дълбоко вкоренена в манталитета и начина на живот на населението от Южна Италия. От 50-те години се забелязва трансформация от преди съществуващия "вертикален" клиентелизъм, базиран на известни личности, в "хоризонтален" от бюрократичен тип. Това се дължи на факта, че в отношенията с електората вече не участват само мастити политици, но се намесват и редица организации от рода на Католическата лига (CISL), Християнската организация на италианските работници (ACLI), Coldiretti (Фермерски католически съюз) и др. В тази нова политическа ситуация, мафията получава още по-висока стойност за амбициозните политици в ролята си на ловец на гласове, защото успешно се конкурира с набиращите мощ леви партии. Същевременно, заемането на важни държавни постове от представители на управляващата Християндемократическа партия, както и нарастващите държавни субсидии за индустриализирането на Южна Италия, осигуряват благодатна почва и бурен разцвет на клиентелизма. През 50-те и 60-те години посредничеството на капимафия между местното население и политиците се улеснявало от радушния прием на мафията от общественото мнение. "Наричайте ги както си щете - мъже на честта, Ндрангета, фибия или Единствените - но те са криминална организация само в очите на Закона, но не и в мисленето на обикновените хора от Аспромонте". (Аделфи, 1955).

В тези десетилетия традиционните митове за героизма и романтиката в средите на мафията набирали мнозина желаещи да се влеят в нейните редици млади хора. Даже съдията Паоло Борселино си спомня, че като малко момче е завиждал на своите съученици, които били синове или роднини на "мъже на честта". Адмирирането на мафиотите не било вече явление, характерно само за бедните класи: в онези години станало обичайно членовете на Коза ностра да се виждат из най-реномираните клубове на буржоазията в Палермо, такива например като Circolo della Stampa и Circolo di Tiro a Volo.

Католическата църква също легитимирала властта на мафията и според различни източници някои свещеници били ритуално приемани в Коза ностра и Ндрангета. Тази очевидна подкрепа датирала от годините на Втората световна война и продължила чак до края на 80-те години. Независимо от отделните протестни гласове на някои леви политици, като цяло обществото през 50-те и 60-те имало твърде смътна представа за същността на мафията. Даже думата "мафия" не се появявала в италианската преса, а към тази тема се дискутирала пренебрежително сред офицерите в правоохранителните органи, журналистите и политиците. Преобладаващите настроения са описани великолепно от Виторио Нистико от Палермо, директор на в. L'Ora, който пръв дръзнал да публикува информация за насилията на мафията през 50-те (печатницата на вестника била взривена за отмъщение). "Думите "мафия" и "мафиозо" почти липсват в докладите на полицията и в речника на повечето съдилища - пише Нистико. - Дълго време само споменаването на тези думи действаше на този, който ги е казал така, както действа удар на ток, когато си сложиш пръста в оголен електрически контакт - винаги изскачаше някакъв облечен във власт човек, който гневно ви размахваше пръст... Да се докопаме до каквато и да е достоверна информация по темата си оставаше почти непосилна задача за нашия вестник, въпреки че почти нямаше случай на каквото и да е по-голямо престъпление, в което да не се чете ясно почерка на тази или онази от мафиотските фамилии, въпреки че разследващите априори изключваха тяхното участие още в мотивите."

Малцината мафиози, които инцидентно се сблъсквали с правораздавателните органи, винаги получавали възможност да се укрият комфортно у дома си, без да бъдат обезпокоявани повече. Така например, в началото на 70-те години, въпреки че имало прокурорска заповед за неговия арест,  Гаспаре Мутоло си сменил квартирата с друга, само на десетина метра от старата, като не спрял да води децата си всеки ден до кварталното училище, където те били записани с фамилните си имена, а учителите им имали новия му адрес и телефонен номер. Подобен е случая на издирвания от полицията Бускета, който живеел в къщата на сина си, и въпреки че този адрес отдавна бил под наблюдение, никой не потърсил на него Бускета.

Още по-фрапиращи са примерите от малките градчета и села, където всички се познават и на практика е невъзможно да се укрие човек. През 1955 г. преследваният за убийство Винченцо Ромео от планинското градче Бова даже вдигнал сватба в местната църква, изпращайки покана до "всички братя от Обществото на Честта". Според думите на Леонардо Месина: "Във всеки град командват трима души - началникът на карабинерите, кмета и градският капимафия; всеки един от тях знае за присъствието на издирван от властите човек, но кметът и началникът на карабинерите ще се направят, че нищо не знаят, ако капимафия реши така."

Овластени от одобрението на местното обществено мнение и неглежирани от силовите органи на централното правителство, членовете на коза ностра и Ндрангета срещали твърде малко пречки да изпълняват ролята си на брокери и да постигат собствените си цели за придобиване на власт и богатство. В Сицилия мнозина "мъже на честта" подкрепяли сепаратисткото движение след Втората световна война, но само за няколко години се влели в редовете на Християндемократическата партия, която на практика консервирала за близо 40 години властта на мафията. Както свидетелства Салваторе Канцеми, бивш бос на фамилията порта Нуова: "В Коза ностра винаги гласувахме за християндемократите, никога за комунистите или фашистите. Ако някой от нас предпочетеше някоя друга по-малка партия, това бе позволено." Според фактите, събрани в следствието срещу бившия министър-председател Джулио Андреоти, около 75 % от депутатите на Християндемократическата партия, избирани от района Сицилия в периода 1950-1992 г., са били открито подкрепени от Коза ностра. Мнозина "мъже на честта" директно влизали в политиката. По този повод Томазо Бускета си спомня: "Монархистът Джузепе Гутадауро (представител на фамилията Корсо де Миле), Джузепе Трапани (консилиере на моята собствена фамилия), Антонио Сорци (от фамилията Вилаграция ди Палермо), Джузепе Керами (сенатор и член на фамилията Санта Мария де Джези) бяха християндемократи. По онова време още мнозина "мъже на честта" участваха едновременно в градския и в провинциалния парламент, и аз лесно мога да посоча имената им, ако ми дадете списъка на хората, които са били на изборни длъжности през този период. Даже се сещам, че някаква декларация или нещо като петиция срещу мафията беше гласувана веднъж в парламента на Палермо, и тя беше приета единодушно много бързо. Веднага след това обаче, половината от гласувалите я съветници се изредиха при нас, мъжете на честта, за да ни обясняват, че не можели да постъпят по друг начин, защото щели да си навлекат подозрения."

Друга група политици, неформално приети в Коза ностра, но под нейно влияние, била много по-голяма. Сред тях се открояват Салво Лима, кмет на Палермо през 50-те и 60-те години на ХХ век, и Вито Джанкимино, първият комисионер за обществени поръчки в администрацията на Лима, а по-късно кмет на Палермо, когато Лима става депутат в националния парламент през 1968 г. Заедно с Джовани Джоя, тези двама мъже са лидери на следвоенната генерация от сицилиански християндемократи, които - под егидата на Аминторе Фанфани - реставрират вертикалния клиентелизъм и систематично използват позициите си в публичната администрация и parastato (държавни компании и агенции), за да злоупотребяват с власт и да се обогатяват лично. С подобни политици мафията постига почти пълен контрол върху страната. Това става възможно, защото в управляващата Християндемократическа партия постовете се заемат с избори, а да гласуват имат право само хората с tesserati (партиен билет). Онзи, който контролира процеса на местен прием и издаване на партийни билети, всъщност може да предопредели избора на ръководното тяло на партията както на регионално, така и на национално ниво. Тук се крие ключът за продължилото десетилетия влияние на мафиотските фамилии върху всички политически фигури в Християндемократическата партия. В отплата капимафия искали изключителни права и привилегии за своите фамилии. Така например, в края на 50-те години Игнацио и Нино Салво, "мъже на честта" от фамилията Салеми на Коза ностра в Трапани, получили частна концесия да събират всички данъци в Сицилия при изключително благоприятни условия за тях - при средните 3.3 % в национален мащаб, двамата братовчеди получавали 10 % от всички събрани от тях данъци. Освен това, сицилианският парламент им гласувал извънредно големи компенсации за лични разходи, както и удължени срокове за просрочени вноски (наричани tolleranze), така че Салво спокойно можели да влагат събраните държавни пари в свои лични предприятия и да оперират с тях, преди да ги внесат в хазната, без да дължат никакви глоби и лихви за забавяне. Тази практика продължила чак до средата на 80-те години, когато членове на фамилията станали обвиняеми по първите анти-мафия процеси.

В Калабрия електоралните и бизнес съглашенията между капимафия и държавните служители често се осъществяват в сянката на масонството, в чиито ложи - тайни и официални - босовете на Ндрангета навлизат масово след 1970 г. С учредяването на Санта, на практика висшестоящите мафиози били упълномощени да влизат в масонските ложи; и наистина, повечето от тях сторили това до такава степен, че един от тях, член на фамилията Ди Стефано ще признае: "В Калабрия Ндрангета и фримасонството са едно и също нещо." Приемът в масонството осигурил на мафиозите постигането на три цели - икономически изгоди, политически позиции и легализация. В масонските ложи те установили връзки с представители на свободните професии (лекари, адвокати и нотариуси), предприемачи, политици, държавни чиновници, включително съдии, прокурори и полицаи. Благодарение на това пред Ндрангета не само че се откривали нови икономически перспективи, но и преди немислими политически контакти, но най-важното - плътна прикриваща "завеса" на различни нива (забавено разследване, подкрепа от страна на съдии, прокурори и полицаи, водеща до скалъпени в полза на мафиотите процеси). Крайният резултат бил недосегаемост и почти пълна "невидимост" пред държавните институции за тази криминална организация. Благодарение посредничеството на "свободното зидарство" (фримасонството), през 70-те години на ХХ век в Калабрия сътрудничеството между политици и мафия станало - както в Сицилия през 50-те - напълно взаимноизгодно и на равноправни начала. Разбира се, властта на политиците била много по-голяма от тази на местните "капимафия", но за да се докопат до нея, те се нуждаели от електоралната подкрепа на мафиотските фамилии по време на избори. По отношение на шантажа на зависимите от тях овластени политици в Ндрангета дори надминали конкурентите си от Коза ностра. Счита се, че в южната селска част на Калабрия мафията може да осигури до 40 % от гласовете при избори и не по-малко от 20 % в градовете; това се потвърждава и от бившия кмет на Реджо Калабрия, Агатино Лисандро, който заявява - "според мен, поне 15 % от градските съветници бяха избрани директно от Ндрангета."

Срастването между държавни институции и мафия е още по-точно формулирано от прокурора Джузепе Чиаво: "Често, когато говорим за връзката между мафия и държавни чиновници, политици и хора със свободни професии, ние си представяме, че от едната страна стои мафията, а от другата всички останали и тези взаимоотношения са като течение на две срещуположни реки... Ала няма никакви срещуположни реки, защото двата потока са в едно общо течение, те са едно и също нещо; мафията си има свои собствени адвокати, свои собствени политици и, може би, свои собствени територии в държавните учреждения... Това вече не са връзки, защото мафията е във властта; тя диктува правилата; на нея не й е необходимо да се приближава или да подкупва някой външен, за да постигне целите си - просто нейните хора го правят, защото са част от нея."

Босът на фамилия Ди Стефано след средата на 80-те е истински феномен, илюстриращ проникването на мафията във властта. След смъртта на Паоло ди Стефано през 1985 г., тази най-могъща фамилия в Реджо Калабрия била оглавена от неговия братовчед, адвокатът Джорджио Ди Стефано, дългогодишен съветник от квотата на Християндемократическата партия в градския парламент. Негов консилиере станал Паоло Ромео, депутат с три мандата от Социалдемократическата партия в националния парламент.

Влошаването на отношенията между мафията и политиците в Италия е бавен процес на делегитимизация, който започва още от 70-те години на ХХ век, но набира сила и се ускорява през 80-те. Причините за него се крият в дълбоките социални и културни промени на модернизация, случващи се в италианското общество след Втората световна война.

След 80-те години все повече жители на Южна Италия започват открито да се противопоставят срещу арогантността и насилието, упражнявани от мафиите в Сицилия и Калабрия. Решаваща роля в движението Антимафия започва да играе новото поколение държавни служители, получили образованието и подготовката си след преломната 1968 година. Тези нови съдии, прокурори и офицери от полицията късат с традицията на своите предшественици да бъдат търпими към проникването на мафията в държавните институции и намесата й в икономиката. Характерни техни представители са Джовани Фалконе, Паоло Борселино и други членове на формираната от магистрата Антонио Капонето в Палермо група Антимафия, които подготвят обвинителните материали за първия в историята на страната голям процес срещу Коза ностра, наречен  maxiprocesso.

Отговорът на мафията не закъснява - под ударите на нейното отмъщение падат мнозина от антимафиоти от тази генерация. В периода 1979-1983 г. последователно са убити: началникът на мобилния полицейски отряд в Палермо, Борис Джилиано; съдията Чезаре Теранова, оглавяващ Ufficio Istruzione (следователския отдел в градския съд); главният прокурор Гаетано Коста; Пио Ла Торе, лидер на комунистическата партия в Сицилия, прокарал първият антимафиот ски закон в Парламента; префектът на Палермо,  Карло Алберто Делачиези; следователят Джанджакомо Монталто; наследникът на Чезаре Теранова, Роко Чиничи... След един период на затишие през втората половина на 80-те, следва нова шокираща вълна от убийства през 1992 г., предизвикана от това, че Касационния съд потвърждава повечето от обвиненията на прокурорите по първия maxiprocesso срещу Коза ностра; Корлеонези екзекутират двамата магистрати, пряко отговорни за тези присъди. Джовани Фалконе и Паоло Борселино загиват в промеждутък от два месеца, като заедно с Фалконе са убити жена му и още осмина полицаи от неговия ескорт, взривени от мощна бомба през лятото на 1992 година. Репресиите на мафията активизират насоченото срещу нея обществено движение Антимафия, като процесът е катализира най-мощно в Палермо и други градове на Южна Италия и е подкрепян от новото поколение магистрати. През първата фаза на това движение повратна точка става убийството на генерал Карло Алберто Делачеза на 2 септември 1982 г.

Герой от борбата срещу левия тероризъм, генералът е убит, заедно с младата си жена и шофьора му, само три месеца, след като е назначен за префект на Палермо и главен комисар на провинцията, отговарящ за действията срещу мафията. Шокирани от наглостта на килърите, гражданите на Палермо излизат по улиците на града в безпрецедентни по своята масовост дотогава демонстрации и шествия със запалени свещи в негова памет. Две седмици след смъртта на Делачеза в националния парламент е приет важен закон срещу мафията. Основан върху проектозакон на депутата от комунистическата партия Пио Ла Торе, който той е представил за обсъждане няколко месеца, преди да бъде убит от мафията, новият закон криминализира членството в "престъпни организации от мафиотски тип" (associazione a delinquere di stampo mafioso) и разрешава конфискация на незаконно придобита собственост, дори само при подозрения за членство в мафиозни групировки. Именно върху този закон магистратите от Антимафия базират цялата си юридическа атака срещу Коза ностра след втората половина на 80-те години. Техните усилия са подкрепени от множество граждански движения и асоциации в Палермо, поставили си като основна цел борбата с мафията. Даже градската администрация се включва във вятъра на промените: през 1985 г. Леолука Орландо, член на реформисткото ляво крило на християндемократите и ярко изразен противник на Коза ностра, е избран за кмет на града. По време на първия му мандат до 1990 г. градския съвет се превръща в основна трибуна за заклеймяване на мафията и свързаните с нея политици и предприемачи. Медиите наричат този период "Пролетта на Палермо", заради огромната гражданска активност и непримиримост. Следват няколко години на отрезвяване и отдръпване, след което движението Антимафия набира нова мощ в началото на 90-те, особено след убийствата през лятото на 92-ра, когато в него се включват хора от цяла Италия. В похода, организиран в памет на Джовани Фалконе на тридесетия ден от смъртта му участват над 500 000 души. През следващите години за кметове на много градове и села в Сицилия са избрани политици, провъзгласили като главна точка в предизборната си програма борбата срещу Коза ностра - това се случва дори в Корлеоне, крепостта на мафията. Подобни процеси, макар и по-слабо изявени, протичат паралелно и в Калабрия.

Дори и да искат, след убийствата през 80-те години, държавните институции вече не могат да си затварят очите за престъпленията на мафията и са принудени да предприемат серия от контрамерки срещу нея, които водят бързо до очевидни резултати. През август 1992 г. е приет нов закон Антимафия с още по ефективни средства, предвиждащ бързи арести на заподозрени членове на мафиотски организации и защита на свидетели. Друга решителна крачка е решението на Парламента да се изпрати 7000 армейски корпус в Сицилия, който да блокира пътищата, да охранява съдии и политици, и да позволи на полицията да се концентрира върху разследващата работа. Този акт, наречен "Операция Сицилианска Вечер" дава на гражданите усещането за сигурност и твърда държавна намеса. Само за няколко месеца са арестувани много босове на мафията, някои от които издирвани неуспешно десетилетия наред преди това. На 8 януари 1993 г. карабинерите арестуват Тото Рина, съумявал да се укрива 22 години. Групата от магистрати Direzioni Distrettuali Antimafia, формирана в началото на 1992 г. от Джовани Фалконе, повдига обвинения срещу много мафиотски фамилии и благодарение показанията на свидетели, само за няколко месеца издирва и уличава виновните за убийствата на Джовани Фалконе и Паоло Борселино. Паралелно в Милано протичат разследвания по Операция Чисти Ръце , по които са повдигнати обвинения за корупция със замесени държавни служители и мафиози в Сицилия и Калабрия. В периода 1991-1995 г. повече от половината депутати в регионалния парламент на Сицилия и 17 депутати от същия регион в националния Парламент са разследвани за връзки с мафията и корупция. По тези дела обвиняеми стават практически всички сицилиански поддръжници на Андреоти, които са оцелели от атентатите на мафията срещу тях или не са умрели от естествена смърт. Самият Андреоти, една от най-значителните италиански политически фигури след Втората световна война (седем пъти министър-председател и постоянен член на Парламента от 1948 г.) е привлечен като обвиняем за връзки с мафията на процес в Палермо, като същевременно прокуратурата в Перуджа го обвинява, че е поръчител на убийството на журналиста Мино Пекорели през 1979 година. Все пак, през есента на 1999 г. Андреоти е оправдан и по двете обвинения от Върховния съд, който приема доказателствата за недостатъчни. През ноември 2002 г. обаче присъдата на съда в Перуджа е потвърдена от Апелативния съд, а тази на съда в Палермо - през май 2003 г. и бившият министър-председател получава 24-годишна присъда.

В кръга на разследваните влизат мнозина държавни служители, някои от които от най-високите етажи. През 1993 г. е осъден бившият председател на касационния съд, Корадо Карнавале, обвинен, че е облекчавал присъдите на мафиотски босове (прякорът му бил Убиец на присъди). Въпреки че е оправдан на първа инстанция, Корадо получава ефективна присъда от 6 години затвор от Апелативния съд на Палермо през юни 2001 г., която обаче е отменена през октомври 2002 г. от Касационния съд.

Мерките срещу мафията не са фокусирани единствено върху политиците от национален мащаб или високопоставени чиновници, но и на регионално ниво. В това отношение особено ефективен се оказва т.н. Акт 221/91, позволяващ незабавно отстраняване от провинциалните и градски съвети на длъжностни лица, заподозрени в контакти с мафията. Така в периода май 1991 (когато влиза в сила този закон) до декември 2000 г. в съответствие с него буквално са разтурени и преизбрани наново съставите на 110 градски съвета, като 30 от тях са в Сицилия, а 22 в Калабрия.

Съдебното преследване на връзките между политици и мафиози за пръв път е институционално признато през април 1993 г., когато парламентарната комисия Антимафия, оглавявана от Лукиано Виоланте публикува своя отчет, озаглавен "Мафия и политика". Това е първият официален документ, признаващ връзките между Коза ностра и широк кръг политици и държавници. След дълги години на изолирани оплаквания на малцина политици от управляващата партия и още приблизително толкова от опозицията, най-сетне престъпната симбиоза между мафиотските фамилии и държавата била поставена под прицела на съдебната система и на вниманието на общественото мнение.