Католицизъм и православие

[alvassareiro]

Знам, че на тази тема доста е писано, в същото време е учудващо, че в този форум почти няма хора с компетенции по теологични въпроси, което не означава задължително теолози или вярващи, затова ще се опитам без никакви претенции да дам един синтезиран вид на въпроса под малко по-различен ъгъл.

Когато през март 870 г. на събор в Константинопол (вселенски за католиците, поместен за нас) се явява българската делегация и се разиграва почти театро, знаете историята, е решено окончателно България да принадлежи към Константинополската патриаршия. Погрешо се поставя въпросът, че едва ли не сме избирали между католицизъм и православие, направили сме погрешен избор, и това е предрешило по-късно турската инвазия. Ако бяхме станали католици, едва ли не Папата щеше да ни спаси, да сме по-развити днес и тн. Всъщност въпросът изобщо не стои така. 

Към въпросната година християнската църква е единна, няма православие и католицизъм, и въпросът е към диоцезите на коя патриаршия да принадлежим - т.е избираме не между две религии, а към чий диоцез да принадлежим, т.е чисто юридически въпрос. Към момента обаче има сериозни търкания и скандали между Римската и Контантинополската партиаршия. Папата смята, че партиархът е нелигитимно избран, патриархът налага схизма на папата по въпроса за филиоквето. Но това са вътрешно църковни скандали. Има различия между възгледите на Рим и Константинопол не само по филиоквето, а и за целибата на свещениците и някои други, като например какъв точно да е хлябът за причастието, или кой точно да владее Илирик, който е изтръгнат от Рим от иконоборческите императори. Но те са все още различия. Когато Рим обаче догматизира тези различия, а това става в продължение на векове, та чак до средата на 20 век, вече можем да говорим за появата на две различни конфесии. Към 830 обаче такъв въпрос не е стоял. Дори чисто теоретично е предопределено да сме част от източната църква, когато още през 4 - 6 век Сердика продуска шанса си да стане център на Западната църква в ИРИ.

Различията, които по-късно ще изкристализират като догми са няколко, и изглежда всички са преодолими. Например основният спор за филиоквето, който всеки теолог дава на първо място, е почти решен. След Втория ватикански събор Рим разрешава на всеки католик, ако произнася Кредото на гръцки, да не казва думата Филиокве. Друг въпрос е едно от тайнствата - миропомазването. В католицизмът то се осъществява само от прелат, а при нас го правят презвитерите, т.е свещениците. Но Рим признава, че мирото се вари и освещава не само от прелат, а от прелатски събор, т.е от Светия синод, и се раздава от името на епископа. Католическата църква вече отмени концепта за Лимба, т.е чистилището, макар че и ниеси имаме нещо подобно - митарствата на душите. Затварят си и очите за брачния статут на православните свещеници, и признават, че това е просто местна традиция. По подобен начин стои и въпросът за двете мариологически догми - за Непорочното зачатие на Дева Мария, и за Възнесението й, формулирани през 19-20 век. Въпреки, че първият догмат поставя под въпрос човешката й природа въобще, а вторият е дикерктно следствие от първия, и да не съществуват догматически в провославието, то приема, че Девата е възкръснала, и тялом и духом пребивава в Рая, където е коронясана от Светата троица. Логично е, след като е възкръснала, и в момента е на небето, да се е възнесла там, макар че това не съществува като догмат. 

Безспорно обаче има един въпрос, който трудно може да бъде преодолян, и който спира каквито и да е опити за помирение между двете конфесии. Докато православните признават първенството на Папата по чест, той претендира и за първенство по власт. И когато през 1870, по време на италианското обединение, се формулира догмата за Непогрешимостта на папата, оттук насетне никоя православна църква не би се примирила с такова върховенство на Светия престол по власт.