Наше село Зелениково

[Frujin Assen]

Искам в тази тема да ви запозная с положението в едно конкретно българско село преди и след колективизацията. Време разделно за българското село, след което то вече не е същото. И понеже знам, че ако просто ви плесна книгата и ви кажа : четете - то никой няма да прочете книгата. Та затова ще ви сложа някой по интересни откъси. И тъй като знам, че малцина ще си направят труда да прочетат и цитатите, то с зелен шрифт ще напиша нещо, та белким го прочетете.

Преди колективизацията в българското село е царяла мизерия, тежък живот, тежък труд. Днешните хора трудно бихме преживяли живота на нашите предци, НО за разлика от нас те са имали повече деца, по голяма увереност в бъдещето, по голям патриотизъм, не са мрънкали постоянно "тая скапана държава", справяли са се сами в живота без да чакат на държавата, ЕС, НАТО, СССР или някой друг. Били са истински корави българи, каквито ние вече не сме. Аз лично не се смятам достоен наследник на моите дядо и баща /светла им памет/.

На селската поляна в миналото бяха харманите на хо-
рата. По вършитба (юли, август) цялото село, барабар с куче-
тата и кокошките се изнасяше в сламени колиби при хармани-
те. Хем пазеха снопите, хем търсеха спасение от пълните с
бълхи къщи. Не бяха изключение случаите, когато някоя прене-
сена на хармана кокошка, да кълве разпиляните зърна, извеж-
даше от камарата снопи или от купите ръженица малки, излю-
пени на хармана пиленца. Ръжта се вършееше с теглени от го-
веда или коне цилиндрични камъни (колендрà), отгоре със се-
далка за човека.

Пшеницата и ечемика се вършееха със специално из-
работена дъска с набити кремъци отдолу (диканя).
Харманът
се изтèсваше от тревата, и Nache selo.pdfсе
„гòнеше” (поливаше се с вода, посипваше се със слама и се
трамбоваше с колендрото). Това се правеше, за да се запечати
повърхността на хармана и да не се отронват земя и камъчета
при смитане на смлените слама и жито. Снопите се сваляха от
камарата и се разстилаха равномерно като спици на колело нахармана. От сутрин до вечер запрегнатият в колендрото или в
диканята добитък, обикаляше из хармана, докато житото не
опада, а снопите не се превърнат в ръжèница или ситно надро-
бена слама. През цялото време с кюрèк (желязна лопата) се
внимаваше да се уловят изпражненията на впрегнатия доби-
тък. За ръжèница обикновено се оставяха стъблата на ръжта.
С ръженица се пълнеха дюшеците и възглавниците, покриваха
се таваните на оборите и се правеха покривите на саùте
(овчарниците). С ръженица се покриваха и колибите по бост-
àните. Снопите на ечемика, на пшеницата и на овеса, а така
също стъблата на фия се вършееха до слама за изхранване на
добитъка зиме. Сламата се забъркваше с гореща вода и трици
и се получаваше т.н. „ярмà” за овцете и кравите. Забъркването
на ярмà, храненето и поенето на добитъка, заедно със сечене-
то на дърва на дръвника, беше едно от основните задължения
на мъжете в зимните дни. Тъкането, преденето, чепкането на
вълна, готвенето и грижите за децата бяха пък задължения на
жените през зимата. Периодично, разстланите по хармана сно-
пи се обръщаха - за ръженицата с дървени вùли и грàби, а за
сламата – с дървени лопати. Това по нашенски се казваше
„претръсяне на хармана”. Децата много обичахме да се возим
на диканята. За възрастните вършеенето беше пек, пот цял
ден под слънцето и прахоляк и осùл вечер. Особено неприятно
беше, когато завали. Тогава харманът се смиташе на купчина,
завиваше се с хасъри и черги, затискаше се с гребла, вили и
лопати, но проливните дъждове отнасяха по поляната полус-
мляните слама и жито. Голямо тичане падаше. Родителите ти-
чаха да сгрùбат хармана на поляната, а децата и старците – да
внасят под сушините в къщи тàргите със съхнещ тютюн. След
дъжда събраните слама и жито се разпръскваха по хармана,
сушаха се и вършеенето продължаваше. Овършаните снопи на
слама се вееха на ръка (само няколко души в селото имаха
механични веялки). Изчакваше се лекия вечерен ветрец на по-
ляната и смляното жито и слама се подхвърляха високо с дър-
вени лопати, докато вятърът не отвее осила и сламата от жито-
то. Отделянето на житото от сламата и от семената на плеве-
лите (къклица, бабин зъб, див фий, едри парчета от стеблата
на плевелите, дребни камъчета и др.) продължаваше чрез пре-
сяване с едри сита (дармòни) и по-малки решета.

нопите докарани от полето се трупаха във вид
на висока пирамида („камàра”). Колкото по-висока беше кам-
àрата снопи на човека на хармана, толкова по-горд се чувства-
ше той от своя труд, толкова по-осигурен беше хлябът на семе-
йството му до следващата жътва. Бедняците едва дочакваха
зрънцата жито да се повтвърдят в класовете, жънеха преждев-
ременно някоя по-узряла нива и преждевременно вършееха
снопите, което по нашенски се наричаше „гладен хармàн”. На
нивите житните посеви се жънеха на ръка със сърп и
„паламàрка” (специално изработено от буково дърво приспосо-
бление с дупки за четирите пръста без палеца, в средата с
един рог за загребване на стъблата и плоска част от горната
страна на дланта, предпазващо ръката от порязване със сър-
па). Ожънатите (отрязаните) стъбла се трупаха на „ръкòйки”, от
по-дългите стъбла (обикновено за това се използваха стъблата
на ръж) се правеха „въжà” и няколко ръкойки с едно въже от
стъбла и специално „жътварско колче” се връзваха на снопи, а
снопите, до прибирането им на хармана и вграждането им в ка-
мàра, се подреждаха в особено построени за предпазване на
класовете от дъжда редици - „кръстцù”. Всеки кръстèц се със-
тоеше от 3 „деветùни”. Деветùната и цялата стена от снопи на
нивата се построяваше в посока от високото към ниското, за да
спира минимално количество вода при дъжд и да се мокри по-
малко. Снопите в деветината се редят накръст (по един от вся-
ка страна, след това по още един и най-отгоре като капак още
един) с класовете един към друг към вътрешността на купчина-
та, като класовете се застъпват, за да ги пазят наклонените ка-
то покрив надолу в деветината стъбла. Деветините се лепяха
една за друга. Един кръстец съдържаше 26 снопа. Добивите
бяха ниски. В село битуваше максимата: „декарът – кръстче;
кръстчето – килце”, което на съвременен език означава: от
1000 кв.м. се получават 26 снопа, от тези 26 снопа се овърша-
ват 5 шиника (крини) зърно, един шиник съдържа обикновено
15 кг. жито или общо от декар засята нива се получаваше по
около 75 кг. зърно. И това се смяташе за нормално.

„В 1926 г. умен кмет, дядо Цаню Радикала, с когото бях-
ме близки приятели, имал идеята да се хване водата от пото-
ците и изворите в Юнчала, да се доведе над селото в цимен-
тов резервоар и от там по други тръби по главната улица на се-
лото, с няколко отклонения за странични махали. За всяка ма-
хала имаше по една чешма – осем до десет в цялото село.
Помня, че по мое време само две къщи в селото имаха частни
чешми в дворовете си, като отклонения от централната систе-
ма. Чешмата беше циментова постройка – върху широк два на
два метра циментов пиедистал в средата четвъртита 60 на 60
см, висока метър и половина, куха в средата чешма, където се
въздигаше тръба, идеща от централната водопроводна систе-
ма. Чешмата завършваше с подвижен циментов похлупак, като
под него тръбата правеше чупка, за да бъде изведена навън и
завършваше с чучур. Под чучура имаше желязна скара над ма-лък басеин. На тази скара
се поставяха съдовете за
вода – менци и стомни.
Прелятата от съдовете во-
да изтичаше надолу през
циментната постройка и
течеше в дълга вадичка.
През лятото тази вадичка
образуваше мръсна кал, в
която ние като деца се цо-
пахме до безобразие, до-
като майките хортуваха с
хурките си под сянката на
двете черници наблизо в
нашата махала. Не ни се
караха да ни лишат от то-
ва удоволствие, което за-
вършваше с оцапани до
ушите
малчуга-
ни.”

По-малко от месец след идването си на власт - на 6
октомври 1944 г. комунистите арестуваха и без съд и присъда
убиха в един дол в Юнчал 6 души нашенци: Гено Димитров
Маневски (военен пристав и брат на баба ми Рада), попа
Стефан Митков Тафров, Койчо Маневски ("професора "Койчо"),
Марин Банов Даржалиев (Банич) , Георги Иванов Даржалиев
(Иван Бановото Гоче), Марин Попов (Папаза). Когато ги карали
по пътя Скелята с тях бил и пъдаринът Станчо Георгиев Лулов.
Освободил го един от ръководителите на комунистите, защото
вината му била, че е пъдарин и че веднъж ударил една тояга
по задника на "пуснал в зян добитъка" си младеж комунист.
Интересни са разказите за самата екзекуция. След като се
гаврили най-жестоко с арестуваните, на попа даже оскубали
брадата и го карали да се моли на Бога да ги спаси, започнали
да стрелят по тях, но така че никой да не се цели в главата и
сърцето, за да могат всички от групата комунисти да се изцапат
с кръв, за да са верни на партията. Няма как да се отдели
слухът от истината. Липсват писмени спомени за случилото се
в онази октомврийска нощ, свидетелите вече измряха, няма
протоколни записи. От къде са усвоили тези необразовани
хора този подход, известен от руската литература като
"круговая порука" не мога да проумея, но по този начин всички
станали замесени, всички станали виновни и след това години
наред мълчаха и лъжеха близките на изчезналите, че са ги
откарали към Пловдив и може би са живи. После вече
започнаха да пишат в справките за техните близки, че имат
родственик "осъден от народната власт" и на тази основа да
им пречат навсякъде.

По време на колективизацията властниците упраж-
няваха истински тормоз върху нежелаещите да влизат в ТКЗС
нашенци. Нашите родители ги привикваха и „съветваха” в об-
щината. Разказваше се следният анекдот: питат нашенец защо
са го викали в общината. „За да ме съветват” – отговорил той.
„А твоят съсед защо е целият в синини?”- продължили да го
разпитват. „Защото него повече го съветваха” – отговорил той.
Нас пък, младежите ни привикваха да ни съветват как да угова-
ряме родителите си. Спомням си едно от тези младежки събра-
ния. Беше дошъл инструктор от Пловдив. След надъханата му
реч Иван Генов Пармака заяви, че не може да въздейства набаща си, защото той ще го набие. Минко Йовата, обаче, заяви:
„Сега ще се върна в къщи, ще взема брадвата и ще съсека ста-
рия!”. Инструкторът и нашенските ръководители, познавайки
характера му, започнаха да го уговарят да не коли баща си, а
само да го помоли да се запише в ТКЗС. Минко настояваше, че
старият от уговорки не разбира. Истинска комедия.

Партийните пристрастия в миналото, обаче,
добиваха гротестни форми и избиваха в куриози. Преди
09.ІХ.1944 г. коледаруваха не само децата, но и ергените. Хо-
деха по кръчмите и пееха коледарски песни, а собствениците и
посетителите ги даряваха с пари. В първите години след
09.ІХ.1944 г. традицията се запази, но вече пееха и коледару-
ваха ремсистите. Макар, че бях дете, ме е поразила и съм за-
помнил една изцепка на тогавашните коледари в нашата кръч-
ма „Безгрижие”. Влязоха момците-коледари и започнаха да пе-
ят позната коледарска песен:
„Ний да излезем,
Ний да излезем,
Ний да излезем,
Господ да влезе!”
Само, че вместо „Господ да влезе!” изпяха песента в нова со-
циалистическа редакция и тя звучеше:

„Ний да излезем,
Ний да излезем,
Ний да излезем,
Сталин да влезе!”
Не, не е грешка на езика. В нашия регион не се е осъществил
не само 10.ХІ.1989 г. Не са намерили отзвук ХХ и ХХІІ конгреси
на КПСС, реформите на Хрушчов, Тодор Живков и Горбачов.
Нашите комунисти са били и са си останали сталинисти. Има-
ше в село една стара жена – баба Тона Томболка (Атълова),
съпруга на комунистическия функционер Цаню Станчев Атълов
и майка на партизанина Станчо Цанев Атълов, за които беше
писано по-горе. Минавайки по селския площад в годините пре-
ди 1950 г., баба Томболка нещо се зазяпала, спънала се и с ця-
ло тяло се проснала върху озъбения трошляк на шосето. Уда-
рила се силно, но вместо „О, Боже, пребих се!” простенала „О,
Сталине, пребих се!”. Това не е шега. Това е истински случай.
По онова време за тази изстрадала жена Сталин наистина е
заменял Бога.

Партизаните от с. Зелениково бяха недо-
учени и озлобени хора, далеч от най-трудолюбивите в селото.
Вероятно са ги движели вяра и благородни намерения за да
пожертват спокойствието си и да изложат на опасност живота
си в „шумата”. Смътно си спомням една или две отрязани гла-
ви на партизани не нашенци, изложени на площада. Това безу-
словно е варварство. Вече споменах в изложението, че с. Зе-
лениково не е имало преди войната някакво сериозно класово
разслоение. Нямаше капиталисти, нямаше чифликчии.

Селото до колективизацията беше чуждо за техничес-
ките постижения. Леки коли и мотоциклети нямаше, нямаше и
трактори и камиони. Единствената селска машина беше една
роначка на царевица, задвижвана с ремъчна предавка от дви-
гател с вътрешно горене на газ за ламби.

В началото на
ХХ век, когато майка ми е била дете, нашенци са отглеждали
много ограничена номенклатура от селскостопански култури.
Не са сеели домати, пипер, краставици, моркови, кервиз, зеле,
слънчоглед, мента и лавандула. Олио са ходели да избиват от
орехи (който имал такива) на маслобойната в Алмà дере на 15-
20 километра западно от селото. Пестели са олиото от орехи,
както се пести лекарство – по една супена лъжичка на тендже-ра манджа, колкото за вкус. През другото време са употребява-
ли свинска мас, краве и овче масло и лой.

Всяка къща в село е с голям (поне 1 декар двор). На
времето дворът е бил преграден: малка градинка за цветя пред
входа на къщата, а другата част за дръвника, купата сено, лис-
тника и добитъка. Вече споменах, че в повечето дворове е има-
ло и герани. Но не са имали навика да си оградят малка гра-
динка за пипер, домати и лук, около герана. От пипера са сеели
само люти чушки, а вместо домати са сеели червени патладжа-
ни (диви домати) и то на някоя от нивите с картофи или фасул
между редовете. Там са пускали и коренчета чубрица. Пипера,
зелето, доматите и краставиците ги докарваха католиците от
сегашния гр.Раковски и ги обменяха в натура срещу дърва или
жито – паница за две, две три вейки за килограм и т.н. Запом-
нил съм един старец от Раковски – дядо Рòнко, който най-
често караше в село краставици, пипер, зеле и домати. Гласът
му системно огласяше селото: „ Ъ.ъ.ъ, краставици, пипер и до-
мати, ъ-ъ-ъ!”. „Мина ли дядо Рòнко, да си купим краставици за
таратор?” – питаха се една друга нижещите тютюн нашенски
жени.

Парите не стигаха да-
же за зимнина. Вместо захар са употребявали петмез, но и той
(рафиниран от цвекло и захарна тръстика) се появил чак в 30-
те години. Първата петмезница са открили вуйчовците на баща
ми – Тотю и Гено Маневски между двора им и реката. По късно
още 2 петмезници направиха баща ми и Мекицови.

о-късно, около и след Втората световна война, когато баща
ми направи нашата петмезница, децата от целия долен край на
селото гледаха да са приятели с мене, та като свалят и изпраз-
нят готовия петмез в делвите и бакърите на варящите го клиен-
ти, да имат свободен достъп покрай мене до петмезницата ни и
да се наредят да огребат и хапнат остатъците от петмез по го-
лемите тави, в които се изварява. Чудя се каква мизерия е би-
ло в село, колко ограничено е било менюто на хората – фасул,
леща, картофи, качамак, каша, трайнà (тарханà), масло, сире-
не, сланина и осолено месо от прасето, яйца и пилешка супа,
когато някой се разболее, макар че дворовете били пълни с ко-
кошки. За Заговезни докарвали в село халва и боза. От тогава
е останала крилатата фраза към децата: „Слушай, че като си
купя халва, ще ти дам да оближеш книгата!” (в която е завита).
Сватбите се правеха след като се прибере всичко от реколтата
и нивите се засеят отново. Прасетата, обикновено по едно на
къща, се колеха като падне първият сняг и настъпят първите
студове, защото хладилници не е имало. Обикновено прасета-
та до 60-те години на ХХ век се деряха и от кожата им се пра-
веха цървули. Само стопани, на които се е забрала много свин-
ска кожа от минали години ги пърлеха на пламъка на голям
огън в двора. Докато деряха прасето, касапите хвърляха на
жарта ушите, опашката, мумичките, далака, сърцето и други
дреболии, с които замезваха, отпивайки от време на време от
неизменното шише с ракия, докато деряха прасето. Ние, дечур-
лигата се въртяхме около огъня и също похапвахме от тези
дреболии. Първата работа на касапите по разснопяването на
131прасето беше да изрежат цялата коремна част от прасето меж-
ду краката, ребрата и главата. Това по нашенски се казва
„осмянката”. Осмянката и черният дроб на прасето се предава-
ха на жените, които в една или две тави приготвяха специфич-
ната за нашия край гостба „осмянка” – крехки мръвки от горепо-
сочената коремна част на прасето, парченца черен дроб, всич-
ко това омесено с кисело зеле и зелев сок (армùя), запечено на
фурна с набодени от горе люти чушки. Осмянката беше тлъста
и виното сякаш се наливаше в стомаха с нея самò. Кòленето на
прасе и правенето на осмянка в село беше малък семеен праз-
ник, а всеки гост се поканваше на масата. През този сезон на
относителна почивка от земеделския труд, на прасета, вино и
сватби се правеха и повечето от децата на селото. Няма ток,
няма радио, няма телевизор, няма хладилници и електрически
печки, единственото развлечение на мъжете е било сексът с
невестата и то след като чуят равномерното дишане на свекъ-
ра и свекървата, защото спалната одая в много от случаите е
била обща за всички. Това е битът на нашенци, до Втората
световна война. Учудвам се как се намират хора, които твър-
дят, че България е била най-добре в своята история преди та-
зи война. Селото нямаше общинска баня, нямаше и домашни
такива. Хората се къпеха изцяло от сезон на сезон в реката и
долищата, а в студеното време се позамиваха в дървено кори-
то в къщи. Кал, мръсотия, бълхи и дървеници, мишки и плъхо-
ве, мизерия в буквалния смисъл на думата – това е бил битът
на нашите деди и бащи, включително и нашето детство.Ние, дечур-
лигата се въртяхме около огъня и също похапвахме от тези
дреболии. Първата работа на касапите по разснопяването на
131прасето беше да изрежат цялата коремна част от прасето меж-
ду краката, ребрата и главата. Това по нашенски се казва
„осмянката”. Осмянката и черният дроб на прасето се предава-
ха на жените, които в една или две тави приготвяха специфич-
ната за нашия край гостба „осмянка” – крехки мръвки от горепо-
сочената коремна част на прасето, парченца черен дроб, всич-
ко това омесено с кисело зеле и зелев сок (армùя), запечено на
фурна с набодени от горе люти чушки. Осмянката беше тлъста
и виното сякаш се наливаше в стомаха с нея самò. Кòленето на
прасе и правенето на осмянка в село беше малък семеен праз-
ник, а всеки гост се поканваше на масата. През този сезон на
относителна почивка от земеделския труд, на прасета, вино и
сватби се правеха и повечето от децата на селото. Няма ток,
няма радио, няма телевизор, няма хладилници и електрически
печки, единственото развлечение на мъжете е било сексът с
невестата и то след като чуят равномерното дишане на свекъ-
ра и свекървата, защото спалната одая в много от случаите е
била обща за всички. Това е битът на нашенци, до Втората
световна война. Учудвам се как се намират хора, които твър-
дят, че България е била най-добре в своята история преди та-
зи война. Селото нямаше общинска баня, нямаше и домашни
такива. Хората се къпеха изцяло от сезон на сезон в реката и
долищата, а в студеното време се позамиваха в дървено кори-
то в къщи. Кал, мръсотия, бълхи и дървеници, мишки и плъхо-
ве, мизерия в буквалния смисъл на думата – това е бил битът
на нашите деди и бащи, включително и нашето детство.

Nache selo.pdf

Редактирано Март 14, 2016 от Frujin Assen

[Capitainofmarine]

Е Фружине , това си ТИ ! Голям си! Свалям ти шапка!!!

Това е България която загубихме за огромно съжаление, това са българите , бедни, мръсни, неграмотни но силни духом и с вяра в Бог и Бъдещето каквито никога вече няма да бъдем за съжаление!