Национален пантеон

[Р. Теодосиев]

Изминаха повече от 100 години от т. нар. Междусъюзническа война, а миналата година се навършиха 100 години от включването на България в Първата световна война. Това са преломни моменти в нашата история, които трябва да се помнят и трябва да се знаят не от младите, а от всички.

Преди известно време в интернет се разпространи една стара фотография с въпрос „Кои са генералите на снимката?“. На нея бяха няколко български генерала по време на церемония, на близък фон, но това, което ми направи изключително впечатление бяха строените на втори план български войници. Строени, с каменно изражение гледаха в една посока и нямаше нищо, което да ги накара да мръднат от тази позиция освен заповедта. Изражението на тези войници ме впечатли толкова много, че не можах да престана да се вглеждам все повече в снимката.

Това бе снимка от Първата световна война, излъчваща изключителна храброст и увереност, решителност и отдаденост на идеята. Идеята за освобождение. Идеята! Идеята за справедливата кауза, която е накарала толкова много хора да тръгнат от цял свят и да се върнат в България "за освобождение на нашите братя". Този здрав и решителен дух, който така силно се показва в картината "На нож".

Българите в онези времена са имали такава решителност и са носели такъв дух, че през 1909 г. правителството на Александър Малинов дава ултиматум на Турция в срок от три дни да признае нашата държавна независимост и този срок е спазен. Само така можем да си обясним и неудържимата стихия на българската армия, която стига стените на Цариград и остава в световната история епопеята при Одрин, Булаир и Лозенград. Целта да се постигне обединението на всички българи в нашите етнически граници е пулсирала във всяко българско сърце.

Да се върнем на снимката, колко от младите хора в България (а защо само младите?) знаят, само преди няколко години се навършиха 100 години от Балканската война? Последната война, която България побеждава! Един висок прелом на българската войска, която е оценена от цял свят в своето време.

През 2012 година участвах в заснемането, монтажа, редакторската работа и в цялата дейност по направата на документален филм посветен на 100 години от Балканската война „На Нож!“. Филмът имаше огромен успех и беше единственият, който бе направен по този случай. Обиколихме над 20 града в България, за да го прожектираме и да говорим за тези велики български победи преди повече от 100 години. В едни времена, в които историята не е „модерна“, ние срещнахме изключително много млади хора, които не само знаят за тези събития, но и изпитват носталгия към онези славни времена. Най-голямо впечатление ми направиха младежите на възраст 18-25 години и възрастните хора на възраст над 65 години. Те изпитваха едни и същи емоции и едно и също желание да възродят спомените описвани във филма. В градовете, който са освободени от Балканската война 1912 година се помни и всеки има история, която му е разказана от неговия дядо или баба за това как са дошли българите и са ги освободили. Защото за тях свободата е дошла от братята българи, а не от братята руснаци. Защото това е може би единствената война, в която българи тръгват да освобождават други българи в новата ни история.

През лятото на 1913 година България воюва със своите съюзници и ние отново във военно отношение показваме невъзможното като унищожаваме почти напълно гръцката армия, отблъскваме сърбите и черногорците, но я губи безславно и какво казва историка Светослав Елдъров „Българският войник, който спечели всички славни победи по време на Балканската война трябваше да се прибере в родните си домове като победен, за да могат със славата му да се кичат други“.

Поглеждайки отново тези българи на снимката, виждаме не само, че това е абсолютно непоколебим човек. Той е изключителен човек!  Бидейки войник, той стои изпънат като струна, но с достойнство, защото знае, че тези пред него не са просто високопоставени, а са истински способни лидери, защото това са били легендарните българските генерали от онова време.

Поглеждайки снимката виждаш човекът на заден план, без който не може. Зад лицето на снимката стои видимо българското село, семейство и петте години фронт. В изпълнението на дълга слабият, скромният, неграмотният и всеки друг могат да се отличат. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. Тук се сещам за една изключително показателна история за това какъв дълг за имали, какво чувство за отдаденост на родината са изпитвали българите преди 100 години.

Академик Кирил Попов е един от видните български учени, които влизат в световната история. Син на богат търговец, учи в Германия и защитава докторантурата си в Сорбоната. Кирил Попов посещава лекциите на видният математик Анри Поанкаре, открива неточност във формулите на Поанкаре за движението на астероид 108 Хекуба. В пълна аудитория от студенти Кирил Попов става и казва че  има грешка в изчисленията, всички в залата започват да се смеят, но Поанкаре кани българският студент да му покаже и след извести изчисления той се съгласява. Един изключително виден и признат световен гении като Анри Поанкаре помага на Кирил Попов да си избере тема, но умира преди Попов да я защити. В тези изключително положителни времена за Кирил Попов и толкова далече от България той получава призовка за Балканската война. Кирил Попов заявява, че ако не се свика комисия, която да го оцени и му даде възможност да защити работата си, то той незабавно ще замине за България, защото има дълг към родината. Това е и нечуван прецедент в историята на Сорбоната – за толкова кратък срок да се свикат всички академици и да изслуша младият български учен.

Българската твърдост и изобщо човешката твърдост е това, което може да те изкара от селото ти, където 30 години си орал. Войната отвеждайки те на фронта, където 5 години живееш на открито, убиваш, и полагаш големи усилия и в същото време поне 20 пъти в тези пет години си бил на прага теб да те убият...

В книгата "Един от първа дивизия" Георги Георгиев описва може би най-силно един момент, в който духът е най-силен. При едно съдбоносно сражение, когато всички са напрегнати до краен предел, тръбачът Петър свири за атака. Начело на веригата застава полковник Хараламби Тошков и румънските сили са пометени. След края на победното сражение командирът се чуди с какво да награди тръбача и като няма какво да му даде, изважда последното „шекерче“ от джоба си и го поднася на своя войник. Такава награда едва ли някой друг е получавал: „Това шекерче — пише Георгиев — днес е в една скромна селска къща, до кандилото, пред иконата. Без цвят, без мирис, то е най-голямата награда, която войната даде."

Само в неориентираните антивоенни филми хората губят психическа устойчивост от такива изпитания. Този човек на снимката не само има устойчивост – той има истинска ценностна система, има достойнство, има чувство за ред, затова знае да отдаде с такова достойнство почест на военначалниците.

Младите поколения днес наистина не знаят какъв дух са носели техните предци по време на войните. Помнят ли те, кои сме ние? Помни ли се, как ако не беше Тервел едва ли Европа щеше да е това, което е... Къде в Европа се споменава за тази българска победа. В момента Европейският съюз дава милиони за мултикултурализъм, за единна Европа и преодоляване на границите, на различията. След всички тези огромни и скъпи проекти, включващи милиони младежи от цяла Европа, какво ще запомним ние за самите себе си? Може би ще погледнем тази снимка отново и ще намерим този обикновен селски човек, издигнат до висотата на вечното Човешко качество. Ще видим това, което помогна на народа ни да остане 1 300 години в историята. Ще видим себе си.

Филмът „На Нож!“ 

https://www.youtube.com/watch?v=rTeoNKVO4v8

 

Филмът „Трагедия и слава“

https://www.youtube.com/watch?v=Dd8wKyqmDoE