Космическите войни сложиха край на българския спътник

[Р. Теодосиев]

Людмил Банков: Космическите войни сложиха край на българския спътник

"Изхранването е просто нещо, ако хората са образовани, но ако не са – изхранването е най-тежкото нещо"

 

Спътникът "България 1300". Снимка: Институт за космически изследвания и технологии.

 

Миналата седмица OFFNews писа от малко по-различна гледна точка за историята на първия български спътник „Интеркосмос-България-1300“, забравеният паметник, който лети в космоса.

За да научим максимално много за него обаче, се свързахме и с Людмил Банков, един от хората, работили върху част от устройствата по сателита.

Ето какво разказа той за работата си по спътника, срещите със строго секретни руски кадри, родните космически постижения, липсата на смисъл да се гордеем, че имаме наши космонавти, настоящето и бъдещето на българската наука.

Каква точно е била работата ви по спътника?

Ръководил съм работата по измерване на йонния дрейф с прибор, който разработихме през 1978-1980 г., и плоска сонда със задържащ потенциал – това са два датчика, но електрониката е обща. Тогава измервахме йонната температура, вариациите в йонната концентрация и пълния вектор на йонния дрейф. Общо взето, от обекта имаме около 400 сеанса на връзка, това са по-малко от 400 орбити; една орбита на „България 1300“ трае 109 минути. Сеансите са по 22 минути и има няколко сеанса по малко повече от 110 минути, и 7-8 сеанса по 24 часа, което е много малко за 2 години.

Съвременните спътници натрупват информация, която е десетки хиляди пъти повече, но тогава технологиите бяха на това ниво. Освен това спътникът се обслужваше от руски военни организации, които отделяха сили и средства за сваляне на тия данни, за управлението и наблюдението му. След 2 години го изключиха, точно две години, от август 1981 до август 1983 г., поради финансови причини. Втората година толкова беше намален потокът на данни, че реално имахме по 1-2 измервания седмично, което е много малко. Въпреки това, благодарение на това, че заедно с този спътник – практически едновременно, с разлика от 4 дена – беше изстрелян комплект от два американски спътника „Дайнамикс Експлорър“, все пак ни се отдаде да направим доста интересни изследвания. Сътрудничеството между тези три спътника бе по-ефективно от работата на един-единствен обект.

Нашите данни се припокриваха и допълваха с тях, имаме съвместни публикации с американците и руснаците, научната активност на базата на тези данни бе доста голяма.

Разбирам, че проектът е бил гордост за България?

Аз съм участвал в още много други проекти, но това е едно от най-мащабните участия на България по програмата „Интеркосмос“. Всичко по научната част бе направено в България, ползвахме модерен за времето си руски спътник „Метеор 2“. Ако го сравняваме с междупланетните проекти, в които сме участвали българите, това участие е сравнимо с участието ни във „Вега“ и „Фобос“ по мащаб. Но това е най-мащабното ни усилие, защото изстреляхме 12 прибора, всичките изработени в България, бяха на много добро техническо ниво и си работеха 2 години. По-голямата част от приборите работеха до последния момент, но ги изключиха по финансови съображения, както споменах.

Времето съвпадна и с ерата на космическите войни, на руснаците явно военната им инфраструктура беше заета с военни проекти и го изключиха, въпреки че си работеше нормално, може би само на 1-2 прибора ресурсът им бе изтекъл.

Наскоро се чухме с директора на ИКИТ професор Петър Гецов и той каза, че преди известно време руснаците са се опитали да активират спътника, възможно ли е това?

Възможно е, ако той има такава информация, но на нас експериментаторите никой не ни е казвал подобно нещо. Ако са направили опит, това е просто стрелба в тъмното, защото спътникът е на висока орбита и ще просъществува там между 1000 и 1500 години, ако не го свалят нарочно в бъдеще. В момента се разработват интензивно спътници, които да събират боклук от космическото пространство и вероятно ще го свалят, но той е доста голям, не е толкова лесен. Но въпросът е, че когато пребивава така на орбита, се охлажда, а това са вече 30 години. 

След толкова време, пребивавайки ту охладен, ту на слънчевата светлина - някои елементи се затоплят, но на нощната страна се охлажда до доста ниски минусови температури, абсолютно не съм убеден, че някой може да го съживи след 30 години. Ако на борда имаше системи за поддържане, режим „stand by“ да го наречем най-условно, поне на основните системи за радиовръзка, с които да се направи опит... Но химическите елементи и бордовите системи не могат да понесат такъв температурен диапазон, докато са пасивни, вероятно много от нещата са излезли от строя и не ми се вярва да са могли да го включат.

Г-н Гецов каза, че са имали минимален успех, но нищо сериозно, и са се отказали.

Точно минимален може и да имат, да установят контакт, но съм сигурен, че проводимост на командите не е имало, тоест да се съживи цялата система е било невъзможно. Абсолютно сигурен съм. Още повече, че този тип обекти поради по-ниското качество на електрониката на колегите от Русия бяха с по-тесни температурни диапазони на елементите, отколкото се изисква за работа в открит космос. Поради това обектът е газонапълнен, вътре има сух азот. Сателитът е 5,60 метра висок и 1,5 метра в диаметър, в горния си край имаше вентилатори, с които принудително азотът се вентилира около приборите, за да могат те да отдават топлина и да са с разумна температура около 30-40 градуса. Това нещо се контролираше, единият вентилатор излезе от строя 3 месеца след старта и 1 месец след това спътникът беше прегрял.

Прегряването също е много лош знак, това означава, че голяма част от системите са преминали през екстремни условия. Самото прегряване може да доведе до излизане на строя на уредите, отделно самият азот за тия 30 години, колкото и добре уплътнен да е корпусът, полека-лека е изтекъл в околното пространство. Ако включат електрониката от онова време, тя няма да може да бъде принудително затоплена и охлаждана. Това е допълнителен проблем за цялата бордова електроника, при условие, че е на компоненти, които издържат от минус 5 до плюс 35 градуса, а изискванията бяха да работят при минус 10 – плюс 50 по Целзий.

Те вероятно са установили радиоконтакт, или по командна линия, или по линия за данни са получили отговор от бордови приемник, но това не е достатъчно. И се очаква, все пак технологията е отишла много напред. В момента газонапълнени спътници се използват само в Русия май, всичко останали обекти на други държави работят в открит космос с друг тип системи.

Колко струваше изработката на инструментите, на сателита, изстрелването му?

Като пари средствата бяха за сегашните понятия огромни. Руската част – изстрелване и всичко останало, се измерваше в порядъка на 200-300 милиона рубли. Нашата част бе около 40 милиона рубли. Тогава 86 български стотинки се равняваха на 1 рубла, парите дойдоха от бюджета на института. Разходите по изработка на механични детайли, внос на оборудване по второ направление, тогава всичко, което се внасяше с долари, бе по второ направление. Там има от порядъка на 800 хил. до 1 милион долара. Но големите разходи бяха руските и нашите разходи за руско оборудване, там сумарно имаше милиони рубли. 

Около 450 милиона руски и 30-40 милиона български рубли отиват, едно към десет. Мащабите на тези дейности в Русия тогава бяха много големи, годишно те изстрелваха по 30-40-50 обекта.

Самият спътник „Метеор“ имаше съвсем различни изисквания за надеждност, той не беше сателит на „Интеркосмос“, благодарение на нас после на него монтираха „Метеор-Природа“. Ние изискахме от руснаците спътник с добра стабилизация, защото обектите на „Интеркосмос“ нямаха добра стабилизация и нашите прибори, ако обектът не е добре стабилизиран в рамките на 1 градус, практически не можеха да работят. Затова руснаците се спряха на „Метеор“, спътник, който летеше щатно и обслужваше метеорологичните служби по цял свят по онова време, съгласно договореност в ООН. Руснаците като част от космическите държави тогава имаха ангажимент да изстрелват по 2 такива спътника годишно.

Организациите, с които ние тогава работехме, бяха напълно секретни и поради този проект „България 1300“ имахме достъп да работим с тези хора, които преди това дори не бяхме виждали. Имахме си една част от колегите, с които контактувахме от ИКИ-Москва, и толкова. Докато с този проект се появиха много други професионалисти, които бяха на много високо ниво като специалисти, особено механичните специалисти по конструктивната част.

Можете ли да кажете някои любопитни моменти от работата си по спътника?

Спомням си първото ни съвещание, бяхме 5 души в делегацията, тогава за пръв път се срещнахме с представителите на „Госкомгидромет“ (бел.авт. - руския държавен комитет по хидрометеорология), тези хора, за които Ви говорех току-що. Беше ноември-декември 1977 г., ние горе-долу излагаме какви са ни намеренията, а те слушат, слушат, слушат – докладвахме си намеренията по различните направления: плазмени измервания, оптични измервания, електромагнитни, всичко по части го докладвахме и какви амбиции имаме, и една възрастна жена, която вероятно е била пионер на космическите изследвания в Русия, гледа ни, гледа ни, вече тръгваме да обядваме и казва: „Абе момчета, като гледам за 3 години какво нещо искате да направите, имам чувството, че след това няма да ви стигат парите за лекарства“. И горе-долу позна, с давност 30 години позна. И действително беше много работа, но тогава млади хора...

Но моят прибор, който навремето летя, сега го правя по поръчка на Украинската академия на науките и Украинската космическа агенция, така че явно на някои неща сме ги научили и все още ни търсят.

А досега имаме ли друго бележито постижение в областта на космическите изследвания и т.н.?

За мен лично и двамата ни космонавти бяха чисто политически проекти, поради това там парите никой не ги броеше, но космонавтите, особено за няколко дена в орбита, от научна гледна точка са напълно безсмислени за България. Те бяха тотално политически, и досега се експлоатират точно така от колегите, участвали в тях. При условие, че една държава няма пряк достъп до космоса и не може да извежда собствени носители, няма собствена орбитална станция и условия да изстрелва собствени космонавти – това някой да ти вземе един човек и да го обучи за 6 месеца, да го качи на орбита за 6 дена и да го върне обратно, е почти същото технологично постижение, като да си вземете билет през океана за „А380“, да се качите за 500 или 800 долара, да отидете до Ню Йорк и да се върнете. „А380“ го прави европейската общност, но България в момента нямаме участие, но летим с него. Това за нас не може да бъде гордост, можем да се гордеем, ако правим детайли и разработваме елементи, и ги вграждаме в „А380“, но иначе може да се радваме като европейци, че в момента най-големият самолет е европейски.

С космонавтите е същото, взимаш си билет за орбита, който го плаща държавата, и излиташ. Първият космонавт струваше малко, но вторият бе 2,5-3 милиона долара, той поседя 10 дена на орбита и се прибра. Сега ще чуете страшно много приказки какви експерименти и работи са свършили – хубавото на тези проекти беше, че имаше пари колегите да сложат началото на някаква приборостроителна дейност и мои колеги в момента благодарение на втория космонавт досега разработват прибори за Марс, Цветан Дачев имам предвид, преди това за космонавтите и за орбиталната станция. Той създаде прибор за измерване на дозата на радиационното натоварване, оттам тръгна едно измерване, което стана класическо и той го ръководи вече 30 години.

В този смисъл тези проекти са хубави, защото се финансира фундаменталната наука. Като самочувствие за българите, както се експлоатира, не може да бъде нещо важно, в крайна сметка не ги изстрелваме ние. Това е свидетелство, че имаме добре развити и здрави физически млади момчета, които могат да летят на самолети и космически кораби, което пак е нещо, не е лошо.

Имало ли е оттогава-досега голям български космически успех?

Естествено, след това, благодарение на опита ни от „България 1300“, различните ни колективи бяха канени многократно за участие в други руски спътникови проекти и общо взето всички тези десетина български колективи имаха сериозно участие навсякъде. Прибори, научни експерименти – „Венера-Халей“ беше един много успешен проект, „Фобос“ за съжаление не.

Въпреки че участието ни във „Фобос“ също бе мащабно, но и двата проекта млъкнаха – единият в орбитата, а другият на 150 километра от Фобос. Самите участия с наши знания бе признание, че се справяме много добре. Бяхме канени на всякакви международни проекти след 90-та година.

Сега наши прибори има и на „ЕкзоМарс“.

Да, тръгнаха по път онзи ден (бел.авт. - интервюто е направено на 17 март). Това е огромно признание, просто традициите сме ги изградили, за съжаление няма млади хора и това е най-тъжното.

Какво е състоянието на тази сфера у нас, тъй като знаем, че навсякъде нещата са много зле и едва ли не нямаме какво да ядем, какво да говорим за космически науки.

Това с нямане на какво да ядем – ако главната ни цел е само да се нахраним, никога няма да имаме нищо друго. По принцип тези науки, тези международни общочовешки проекти, в които участват и наши специалист - както колайдера и т.н. – са стимул за младите хора да се занимават с интересни неща. Когато младите се занимават с интересни неща, те ходят и учат точни науки. В момента няма стругари, няма физици, няма инженери, електроника, механика – има само програмисти, защото инвестициите там са най-малки, а продуктът е високотехнологичен и много скъп. Всички останали специалности изискват проекти, по които хората да могат да реализират себе си, тогава тези хора дърпат цялата нация. Консумирайки високотехнологични продукти, те раздвижват всички пластове в обществото, до най-долните, до там, където и изхранването е необходимо. Това раздвижване води до повишаване на знанията на хората и разширяване на техните възможности и оттам изхранването става най-лесното нещо. В един момент изхранването е просто нещо, ако хората са образовани, но ако не са – изхранването е най-тежкото нещо, защото те не знаят как да работят и да докарват средства и да инвестират, реинвестират, инвестират печалба и с нея да изхранват всички.

Това е най-лошото, че хората не искат да учат, а за да учат трябва да има интерес, интересни неща, които да ги предизвикват. Когато на един млад човек му кажеш, че не може нещо, той веднага се амбицира да докаже, че може. Но проблемът е, че когато докаже, че може, трябва да получи заплащането за това, което е научил и направил. При нас, за съжаление, пазарът на можещите хора, освен в IT технологиите, където има хубави заплати и свръхтърсене, в останалите области икономиката ни още ползва масово не особено високи технологии. Има отделни колективи от млади хора, които правят чудеса, но не е масово, а трябва да стане явление във всички области на науката – химия, физика, математика и т.н. Стане ли масово, пазарът на труда, за които могат и знаят, ще бъде съвсем друг. За съжаление, в момента един млад човек, завършил току-що физика, започва с минимална заплата – разчита се, че той е мотивиран да усъвършенства себе си, но без пари не може да се живее.

В момента има европейски програми, целящи да задвижат тези неща, но те стават много бавно. От 3 до 5 години отнема образованието на високо квалифициран млад човек. Ако парите се инвестират сега, на пазара ще излязат нови кадри след най-малко 5 години. Нещата се развиват много по-тромаво в среда, която не се финансира добре.

Изглежда и че отношението на държавата не е много благоприятно за това.

Отношението на държавата е много важно, но то се съдържа в това, че традиционно научният работник е с ниски доходи още от времето, когато аз бях студент. Това тогава беше държавна политика и е останало настроение, че видите ли, хората, които седят на един стол и нещо пишат и нещо правят, вършат много лесна работа, която не е като да копаеш на нивата или да правиш други дейности, да вършиш механичен труд.

И властимащите си казват, „Откъде-накъде ще му давам аз на този научен работник някакви пари да стои по цял ден на стола си“? Ако на подобен човек му дадеш само една книга или публикация да прочете, той може да чете до края на живота си и пак може нищо да не разбере, но той това не го смята за труд, но ако го накараш да мине курс по физика... Но това младите хора не искат да правят в момента, не искат да учат, защото е трудно, защото нямат никаква гаранция, че за този труд, който ще хвърлят в началото на кариерата си, ще имат достойно заплащане после. Гаранцията е само в IT технологиите, другаде пазарът на науката е много нисък и слаб.

Конкуренцията на образователната система също не се отчита. Ако един човек завърши физика в наш университет, за да си продаде труда навън, защото тук ще го продаде много евтино, ще трябва да се докаже там. А ако е завършил на място, дипломата му минава много по-бързо и лесно през оценката на хората, които ще го назначат. Затова младите просто отидоха в реномирани университети и не се задържат тук. Процесът е многостранен и не е лесен за оправяне.

http://nauka.offnews.bg/news/a_0/a_41718.html?preview=ok

 

 

 

[Joro-01]

Много хубав материал!

 

Поздравления!