Пленените топове и знамена от Априлското въстание

[К.ГЕРБОВ]

 

 

В кн. VI от м. юни 1896 г. на списание „Светлина” е отпечатана литография, озаглавена „Един панагюрски черешев топ в Одринския затвор”. Към нея е дадено следното пояснение: 

„През 1876 г. след като потушиха въстанието, имперските турски войски заедно с другите си трофеи, закараха в Одрин и от там в Цариград, един от същинските черешови топове, които въстаналите бяха отправили срещу султановата власт. Дали по заповед от високо място или от просто любопитство, тоя топ е фотографиран в двора на Одринския затвор, заобиколен от четворица затворници-въстаници, от които двоица държат знамена. Дали има жив някой от тия лица – нищо положително не можахме да узнаем. От заптиетата, оня, означен с цифрата 1 се наричал Чауш Ханъмооглу и неговите тирански постъпки със затворниците са били връх на безобразието. При сегашните ни добри отношения с императорското правителство твърде уместно би било, ако се поиска тоя исторически топ и заедно с придружаващите го трофеи се запазеше в Софийския музей.”

В българските архиви е запазена и снимката, по която е правена литографията. 

В „България--френска хроника 1876-1878 - кореспонденции и гравюри от „Илюстрасион” (1988) е публикувана кореспонденция на Н. Делонги, изпратена от Русе на 10 ноември 1876 г. и озаглавена „Българската артилерия по време на въстанието”. Текстът в оригиналното издание на френското илюстровано списание със сигурност е бил придружен със съответна илюстрация, която обаче не е отпечатана в българския сборник. От текста се разбира, че тази илюстрация е някаква гравюра, направена изглежда по снимката от Одринския затвор. Подобна гравюра се появява тогава и в други илюстровани периодични издания.

Делонги съобщава: 

„Въпреки че събитията в България се разиграха не през последните дни, мисля, че ще е интересно за читателите да погледнат едно от оръдията на българската артилерия, пленено от турската армия по време на боевете във вилаетите на Одрин и на Дунав. Това оръдие, което изглежда много примитивно, е било пленено от турците край Отлук-кьой, наричан от българите Панагюрище. Действието му, както можете да си представите, е нищожно. Снарядите могат да нанасят смъртоносни удари на стотина метра. Десет оръдия, направени по същия начин, образуват цялата артилерия на българските въстаници. Пленени от турците, тези оръдия сега са изложени в музея в Константинопол, където предизвикват учудването на чужденците.

Моделът, който Ви представям, е направен от въстаниците. Той е от твърдо дърво, обкован е с железа и е свързан с насмолени конци и въжета. Колелата, по-малко здрави, напомнят старите каруци, които още се срещат във Франция - в Брес или Вал ромей. Хората, показани вляво от оръдието, са четирима български въстаници: командир, знаменосец и двама подофицери. Те са пазени от четирима заптии (турски стражари).

Върху българското въстаническо знаме има лъв, който тъпче в краката си турския полумесец. В едната си лапа той държи кръст, а в другата - меч. На шапката на въстаниците има същия символ. Но на нея се четат и следните думи: СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ.

Въстаниците удържаха клетвата си. Те не можаха да победят и... загинаха.” 

За пристигането не на един, а на два пленени черешови топа в Цариград, съобщава в спомените си Стефан Генков Кисьов, публикувани в „Сборник на Калоферска дружба” в 1924 г.”: 

„Помня, беше май. Бях отишъл да купя нещо в един магазин до подземната железница на Каракьой (Галата). Изведнъж чух, че се говори нещо за българите. Напрегнах слух. Гърци оживено разправяха, че въстаници българи били изклали много турци и гърци и след десетдневен бой били разбити и селата им изгорени, а от останалите живи и изловени по-главните виновници били избесени, а другите, затворени. „Ами тези, които отзарана обесиха на моста, какви са?”, попита един. „И те са от тях, отвърна друг, който дотогаз само слухтеше, я прочети снощния брой на в. „Неологос”, та да се чудиш и да не повярваш, какво са извършили над турци и турци тези афоресани българи!”…

 Аз веднага припнах към моста, за да видя обесените българи. Там се беше събрал много народ, но най-много бяха туркини и турчета, които замеряха с камъни обесените и ги плюеха отдалеч. Туркините още разправяха, че тези кератии гяури искали бейове да стават и избили много туркини и турчета и че на срещната страна на моста имало обесени и други двама българи. Обесените бяха селяни 40 - 45-годишни, с увиснала настрана глава, посиняло лице и прехапан език. Докле още уплашен ги гледах, от срещната страна на моста се зачуха зурли и тъпани. Веднага всички впериха очи към тази страна - за миг оставиха обесените на покой. След малко, зададе се шествие. Начело му вървяха двама турци зурладжии и един тъпанар, след тях — друг турчин, носещ прикачено на прът турско червено знаме (в средата му полумесец и звезда — от бяло платно), след него четворица заптии с извадени с жълти медни дръжки касатури в ръце и облечени в потури и аба от тъмнозелен плат и украсени с червен ширит по ръкавите, пешовете и гърба, а на главите им стояха големи и накривени назад фесове с дълги пискюли, които падаха до рамената им. Сега вече след тях идеха два взети от българските въстаници дървени топа, качени всеки един на предница от волска кола и които теглеха по две магарета. След всичко изброено вървеше голяма шумяща навалица. При това и на моста се бе струпал толкоз много народ, че заптиите с мъка отваряха път на шествието. Когато стигна до обесените българи, един от навалицата турчин извика: „От небето падна дъска, царството на българите не трая нито седмица! ...”

 При вида на кротките и с наведена глава магарета, които бяха издигнати на такава голяма чест - избухна голям смях и весел шумен разговор. После пак по адрес на обесените, и изобщо на българите, турци и гърци сипеха безспирно най-мръсни ругатни. И аз тръгнах, смесен с навалицата. От всички дюкяни и магазин в Каракьой наизскачаха стопаните да видят каква е тая шумна навалица, какво е това чудо. Из пътя се приближи и друга навалица, като че ли из земята извираше и се притискаше да види дървените топове, изобретение на дебелоглавите българи. Едни турци пък се смееха, а други ругаеха властта, задето излагала сама себе си на подигравка пред чуждия свят. Един грък говореше на съседа си турчин юрганджия: „Мехмед ага, виж, за бога, този афоресан български миллет, иска с дървени топове да съсипе великата османска държава!” До баничарницата на Каракьой шествието се спря да стори път на конния трамвай. Изведнъж се изпречиха двама чужденци — приличаха на англичани. Те пуснаха по нещо (сигурно пари) в ръце на заптиите и изрисуваха набързо топовете, па след като ги разгледаха внимателно, единият от тях потупа по рамо едното заптие и на развален турски език каза: „Буну япан, чок зор вар!”, сиреч искаше да каже, че който бил направил тези топове, се бил намирал в голяма неволя — па бързо и двамата си отминаха. За да стане шествието по-интересно, към него се присъедини и известният тогаз на цариградчани турчин Чиплак Мустафа (Гол Мустафа), който и лете, и зиме все гол ходеше. Турците го считаха за светия и ханъмките се считаха щастливи, когато той се приближаваше до тях и слагаше ръката си върху рамото им. Затова към тях негово високо благоволение те пък му поднасяха със своите меки, бели и с къносани нокти ръце хубавите си кесийки и той взимаше колко пари си искаше. Дървените топове откараха в двора на Топхането, до самия часовник, а голямата навалица остана вън покрай оградата да гледа още и продължаваше да бъбре всичко. Една стара туркиня, случайно минавайки оттам, се спря въздивена и попита защо се е бил събрал толкоз много народ. Няколко турци подигравателно й посочиха двата топа с четирите магарета. Туркинята отначало се позасмя, но после тя навъсено избъбра: „Знаете ли вие, че ние сами сме вкарали вълка в кошарата при овците и че тези дървени топове скоро ще станат стоманени и ще съсипят нашето царство?” На турците не стана яко добре, но аз си отминах доволен от думите на туркинята. Наистина нейните думи били пророчески!”

В  „Градили майстори болгаре” (1980) Георги Тахов публикува тази снимка и дава следното обяснение за нея: 

„Оказа се, че в „Аскери музей“ в Цариград могат да се открият някои от въстаническите знамена, считани отдавна за погинали. Пряпорци, върху които единствената художествена творба е златовезаното лъвче, достатъчно за идеята на една свобода. Ето какво ми разказаха: „Беше неделя. Музеят бе сравнително празен. Експонатите се охраняват от войници. Попитах: „Булгар байрак?“ И се досетиха. Един служител извади от един ъгъл малко зелено знаме. Развихме го с треперещи пръсти. Имаше дървена дръжка, завършваща с голям бял чирен (раздвоена овнешка кост), каквито имат дръжките на сабите. Дървото не бе голямо и явно знамето бе предназначено за носене от човек на кон... Може би от въстаниците на Бенковски? От едната страна имаше извезан лъв с надпис „Свобода или смърт“. Лъвът е изработен със златен конец, примитивен, но вълнуващ. Не бях изпитвал такива чувства.“ Доколкото зная, досега никой не е успял да снима някое от знамената в „Аскери музей“. 

Тахов не е обяснил кой и кога е направил фотографията. Като подминем ироничния въпрос „кое поред знаме на Бенковски може да е това?”, се вижда приликата на знамето от Истанбулския музей с по-малкото знаме на снимката от Одринския затвор. Делонги описва само голямото знаме. Може би защото на гравюрата от второто знаме действително се вижда само дръжката. Но не сме сигурни каква точно гравюра е публикувал и коментирал дописника на „Илюстрасион”. 

Нямаше да се налага да се правят тези предположения, ако днес бяха налице качествени снимки на знамето и на топовете, защото последните вероятно също се съхраняват във военния музей в Турция. Като изключим снимката на знамето, има ли публикувани у нас други снимки на български реликви в турските музеи?

Въстаниците от Крушовската република през 1903 г. също са имали черешови топчета. Едно от тях е пленено и през 1997 г. е открито в депото на „Аскери музей”. През 2003 г., по повод 100-годишнината на Илинденското въстание то е изложено в Скопие, а през 2013 г. в Музея на македонската революционна борба е поставено негово копие. 

Може би за нашите научни и музейни работници ще бъде интересно да разберат как е „открито” Илинденското черешово топче (на македонски „Црешово топче”)? Написано е в интернет: „Първият македонец, видял Црешовото топче, който в същност е успял да открие къде се пази то, е полковник Ванче Стойчев, професор от Военната академия в Скопие. Заедно с военна делегация, той на 2 юни 1997 г. е бил в Истанбул. Отишъл във Военния музей и потърсил да му покажат Црешовото топче.  Понеже не било изложбен експонат на музея, кураторите намерили топчето и позволили на полковника да го фотографира.” 

Откривателят Ванче Стойчев съобщава следната подробност, която е интересна, ако има желаещи да потърсят българските топчета: „В Музеят първо ми казаха че нямат такова нещо, защото сред изложените експонати няма топче. След това ми казаха „елате утре”. Отидохме на  следващият ден, директорът на музея ни каза да почакаме. Изпрати екипа в депото и след 15-тина минути видяхме как четирима войника носят с особена почит топчето, а зад тях идва кураторът. Аз се развълнувах, застанах мирно и по военному поздравих, докато те носеха и положиха топчето пред нас.”

По-нататък В. Стойчев обяснява, че два часа разглеждали и измервали топчето, накрая им разрешили да се снимат с него и затова го изнесли навън.