17 не толкова известни факта за атомната бомба

[Р. Теодосиев]

1. 10% от електричеството на САЩ идва от разглобени атомни бомби.

2. Само 3 от 12 души на борда на Енола Гей знаели каква е целта на мисията над Хирошима. 

3. По време на пика е имало почти 1000 уранови мини в САЩ.

4. Щатите пуснали 49 бомби от типа “Pumpkin bombs” върху 14 цели в Япония, които погубили 400 души и ранили други 1200, преди да пуснат атомните бомби над Хирошима и Нагасаки.

5. Проектът „Манхатън” струвал приблизително 20 милиарда долара. Т.е. над 255 милиарда днешни долара (поради инфлацията). 

6. Хирошима и Нагасаки вече не са радиоактивни.

7. От Втората световна война насам са произведени около 70 000 ядрени ракети.

8. В Токио разбрали, че над Хирошима е пусната атомна бомба 3 часа след като това се случило. 

9. След 1945 са произведени 4 680 ядрени бомбардировача. 

10. Целта на бомбата, която паднала в Нагасаки, бил друг японски град – Кокура. 

17. В това видео са показани всички ядрени детонации по света, до 1998 година. Броят им е 2053.

Повече на: http://nauka.bg/a/

[Capitainofmarine]

С позволението на автора на темата искам да допълня някои неща, може не съвсем в темата но в духа й.

12.Последиците от проникващата радиация ,разбира се не на 100% и частично на радиоактивното лъчение сред населението в Япония са преодолени благодарение на японския пъдпъдък. Пиенето на 3-4 до 8 свежи, сурови яйца на ден. 

13.Съвременната либерална военна-политическа мисъл на САЩ военнополитическите стратези допуска ядрен конфликт и твърденията са, че ядрения конфликт няма да бъде унищожителен за човечеството.

 

Редактирано Май 25, 2016 от Capitainofmarine

[Du6ko]

Чувал съм от сериозни източници следното. При бомбандировките загиват десетки хиляди, след това десетилетия от лъчева болест умират още десетки или стотици хиляди хора. Това е огромна част от населението на градовете Хирошима и Нагасаки и районите около тях. Но тези, днес много възрастни японци които остават живи и не се разболяват от лъчева болест са рекордьори по дълголетие в Япония. А въобще Япония е страна рекордьор по дълголетие в света.

Или става дума за някакъв отбор - остават най жилавите , или радиацията в някакви дози при някакви хора при някаква вързаст при определени обстоятелства може да се окаже полезна. Както се казва - дозата прави лекарството и отровата. Нещо подобно е с кафето, алкохола и даже тютюнопушенето в минимални дози, без привикване могат да се окахат полезни. В никакъв случай не призовавам към приемане на радиация, пушене или алкохол.

[Б. Киров]

Преди години си играх да превеждам статия от американски сайт за експеримента Тринити, публикувам я тук, може би ще представлява интерес във връзка с темата:

Тринити

16 юли 1945

Робърт Опенхаймер предложил експеримента да се нарече „Тринити” (Троица) по името на една от поемите на поета Джон Дон. Място избрано за взрива било бомбения полигон Алмагордо, едно забутано място на 350 км южно от Лос Аламос, разположено в "Jornada del Muerto” (Долината на Смъртта). Сложната апаратура за наблюдение и отчитане била проверена с мощен конвенционален взрив на 7 май. Подготовката продължила през целия юни и привършила в началото на юли. Три наблюдателни бункера на кота 0, разположени на 9-10 км северно, западно и южно от епицентъра щели да регистрират всички аспекти на реакцията – най-вече степента на симетричност и отделената енергия. Най-голяма тревога предизвиквал контролът върху радиоактивността след взрива. Не разчитайки на метереологичните прогнози за вятър, който ще я разнесе в горните атмосферни слоеве, командването на армията имало готовност да евакуира населението от околността.

На 12 юли плутониевото ядро на бомбата било докарано с армейски камион, а неядрените компоненти пристигнали точно в 12:01 след полунощ на 13, петък. През целия ден на 13 протичали финални приготовления на „Джаджата” („Gadget") в ранчото Макдоналд.

В пет следобед на 15 юли вдигнали бомбата на стофунтовата кула за взривяване.

В района пристигнали Лесли Гроувз, Вейневър Буш, Джеймс Конънт, Ърнест Лорънс, Джеймс Чадуик и други упълномощени лица. Валял проливен дъжд. Гроувз и Опенхаймер, намиращи се в южния наблюдателен бункер, обсъдили какво да правят, ако дъждът не спре до предвиденото време за взрива – 4:00 сутринта на 16 юли.

За да разреди надвисналото напрежение, Ферми проявил черен хумор: той предложил на някой от присъстващите да се обзаложи с него, дали огненото кълбо от взрива „ще запали атмосферата и ще разруши до основи само Ново Мексико, или ще разруши целия свят”.

Влизайки в тон, Опенхаймер веднага заложил десет долара срещу месечната заплата на Джордж Кистияковски, че бомбата няма да сработи въобще. Междувременно Едуард Телер успял да изнерви всички, като им предлагал непрекъснато и настойчиво крем срещу слънчево изгаряне, с който сам се намазал обилно, въпреки че слънцето залязвало.

В 3:30 призори Грейвз и Опенхаймер отложили теста за 5:30.

В 4:00 дъждът спрял. Кистияковски и екипа му привели в готовност за взрив бомбата до 5:00, след което се скрили в южния бункер.

Надвиснала заредена с огромно напрежение тишина.

Изведнъж във всичките три наблюдателни бункера и в базовия лагер прозвучал едновременно металическия глас на диктора от оповестяващата система, отброяващ финалните секунди; повечето участници легнали на пода с ходила към района на Тринити и просто зачакали.

След като отброяването преминало 1 минута, Изидор Раби се обърнал до човека легнал до него: „Нервен ли си?” – попитал го той. „Въобще не” – отвърнал му Кенет Грийсън. Както по-късно си спомня Гроувз: „Единствената мисъл, която ми минаваше тогава през главата бе: „Какво ще правя, ако отброяването стигне до 0, но нищо не се случи?!”

Конънт пък казвал, че това са най-дългите секунди в живота му.

Когато оставали още десет секунди, Грийсън внезапно се обърнал към съседа си Раби и му рекъл:

„Е, сега вече ме е страх!”

Три, две, едно...

... и Сам Алисън изкрещял: „Сега!”

Точно в 5:30 сутринта на 16 юли 1945 година, понеделник, започнала атомната ера в човешката история.

Пред изумените погледи на участниците в проекта „Манхатън”, бомбата експлодирала над пустинята в Ню Мексико, изпарявайки мигновено кулата и превръщайки асфалта около нея в зеленикав прах. Секунди след взрива над пустинята в Ню Мексико преминала огромна ударна и топлинна вълна, помитаща всичко по пътя си. Никой не виждал радиацията, но всички знаели, че тя е там. Стоманеният 200-тонен контейнер "Jumbo", докаран специално с експериментална цел на миля от епицентъра на взрива, разцъфнал като узрял нар. Докато оранжево-жълтото огнено кълбо се раздувало беззвучно като на забавен кадър пред очите им, над него стремително израствала тясна черна колона от прах и дим, която постепенно приела формата на гигантска гъба – визуалният образ, запечатил се в съзнанието на човечеството като символ на зловеща мощ и невероятно разрушение.

Първата им реакция след експлозията била изненада, радост, облекчение...

Лорън описва момента като „един миг, който превърна мрака в ослепителна светлина”; някакъв военен възкликнал:

„Дяволът ни отвори Пъкъла!”;

Ханс Бете, който гледал директно експлозията, ослепял напълно за около минута; Норис Бредбъри по-късно казва: „Атомния взрив не се побира в никакви описания”; Кистияковски потупал лежащия до него Опенхаймер по рамото: „Опи, дължиш ми десет долара!”; Изидор Раби определя чувството си като „ликуващо” и първата му реакция била да отвори бутилка с уиски; в базовия лагер Буш, Конънт и Гроувз стиснали ръцете си, без да говорят.

Когато Опенхаймер и Раби пристигнали в базовия лагер при Гроувз, последният ги посрещнал с думите: „Гордея се с вас!”. Неговият помощник, Томъс Фаръл, казал на шефа си: „Войната приключи, сър”, на което Гроувз отговорил: „Да, но след като хвърлим две бомби в Япония.”

Вероятно най-хладнокръвно в тази еуфория реагирал Енрико Ферми: той старателно изчислявал колко надалече може да е отнесла ударната вълна малките парченца хартия, хвърлени от него 40 секунди преди взрива. Най-сетне калкулирал истинската мощ на взрива: еквивалент на 21 000 тона тротил, четири пъти повече от първоначално очакваните в Лос Аламос!

След като шокът и вълнението затихнали, директорът на теста, Кенет Бейнбридж, се обърнал към Роберт Опенхаймер, обобщавайки общото усещане:

- Сега всички ние сме синове на вещици – казал той.

Усещането за ужас и разкаяние е особено осезателно в последвалите писания на онези, които присъствали на Тринити.

Самият Опенхаймер уподобява себе си на Прометей, наказан от Зевс, за това че е дал на хората огъня и сравнява чувствата си с тези на Алфред Нобел, който се е надявал, че като открива динамита, ще сложи край на всички войни.

Опенхаймер цитира  древноиндийския епос „Бхагавад Гита”:

„Сега моето име е Смърт, Разрушител на света.”

 

Редактирано Май 25, 2016 от Б. Киров

[Joro-01]

Благодаря за превода!

Защо не го пратиш за списанието?

[Б. Киров]

Преди 10 минути, Joro-01 said:

Благодаря за превода!

Защо не го пратиш за списанието?

Ами той сега като го прочетох, доста си плаче за редакция. Навремето като работех в издателство мислехме да правим сборник със статии за големите военни проекти по време на ВСВ, т.н. "Оръжия-чудо", и съм събирал подобни материали. Бях го забравил, но темата ме подсети и го изрових от архивите си. Цялата статия беше много по-дълга и пълна с факти за "Проект Манхатън", но извадих само тази част, защото останалото са цифри и статистика.

[Joro-01]

Не е проблем, по-малко работа е. Довършителните работи и строителите не ги обичат

В контекста на темата - тук сме дискутирали за ядреното оръжие:

 

[Б. Киров]

Продължавам с текста за "Проект Манхатън", знам че темата не е от най-приятните, но такава е историята на това оръжие, и е добре да се знае. За да не се повтори, дай боже, никога.

Хирошима и Нагасаки

Следвайки мнението на своите съветници, Труман взел решение да използва бомбата срещу Япония веднага след като първите образци от това оръжие са готови. Урановата бомба, наречена Little Boy (Малко Момче) била хвърлена първа над Хирошима, Япония, на 6 август 1945 г., а другата, плутониева, наречена Fat Man (Дебел човек) я последвала три дни по-късно над Нагасаки. Двете бомби помогнали за по-бързия край на войната в Тихоокеанския регион и Япония капитулирала на 14 август – само три дни след взрива в Хирошима. Най-кошмарната война в цялата човешка история приключила. Проектът „Манхатън” изпълнил своята мисия.

В ранните часове на 6 август 1945 г. един бомбардировач В-29, кръстен „Енола Гей” на името на Енола Гей Тибитс, майка на пилота Пол Тибитс, се издигнал от летището на остров Тинян и поел курс северозапад към Япония. Зададената цел на бомбардировача била град Хирошима, разположен в делтата на югозападния остров Хонсю, важен промишлен център с население 300 000 души и 43 000 военен гарнизон.

Командирът на 509-та Авиационна група, полковник Пол Тибитс, прелетял разстоянието на ниска височина и  автоматично управление, преди да вдигне машината на височина 10 000 м, наближавайки целта. Към 8:15 сутринта японско време „Енола Гей” пуснала своята 4,6 тонна уранова бомба над града, след което Тибитс веднага форсирал двигателите, за да се отдалечи по-бързо от очакваната ударна вълна. 43 секунди по-късно ослепителна светлина заляла небето, след като „Малко момче” се взривила на 600 м, точно над казармения плац, където войниците от гарнизона на Втора армия провеждали утринната си физическа подготовка. Макар и вече отдалечил се на 18 км, „Енола Гай” подскочил от ударната вълна и Тибитс помислил, че е улучен от зенитно оръдие. След втората ударна вълна, отразена от земната повърхност, екипажът хвърлил поглед назад към Хирошима.

„Градът бе скрит от оня облак...кипящ, приемащ формата на гъба, ужасяващ и невероятно висок” – спомня си Тибитс.

По-късно изчислили мощта на експлозията на 15 килотона – еквивалент на 15 000 тона тротил.

Преди взрива, долу било слънчево и тихо утро на първия ден от седмицата, понеделник. Ранната въздушна тревога преди това била отменена, защото забелязали само един самолет (помислили го за разузнавателен, вече били свикнали), така че към 8:15 градът кипял от живот – войниците правели сутрешната си гимнастика, цивилни граждани с колела или пеша бързали за работа, групи от жени и деца разчиствали разрушени от предишна американска бомбардировка сгради.

Намиращите се най-близо до взрива умрели мигновено – телата им се превърнали в черни въглени; птиците в полет лумнали във въздуха и се посипали на пепел; всички запалителни материали като дърво или хартия изгорели без следа на 2200 метра от епицентъра.

Оцелели очевидци описват ослепяваща бяла светлина, подобна на усилена милиони пъти фото светкавица, последвана от нетърпимо гореща вълна. (Ефектът от радиацията последвал по-късно.) Третата вълна била ударна, помитайки хората от земята, а някои просто излетели от прозорците на къщите, преди те да се срутят до основи. Само в първата минута 9 от всеки 10 души на разстояние 1 км до епицентъра на взрива били мъртви. Всички сгради в радиус от 1.6 км били разрушени до основи, а онези до 3. 5 км – тежко повредени. Едва 10 % от градските постройки останали невредими. Ударната вълна отнесла всички стъкла от прозорци в радиус 20 км от взрива. Дори хората, които се намирали в домовете си на десетки километри от епицентъра на взрива, описват първото си усещане като за директно попадение на бомба върху техните къщи. Оцелелите много скоро съумели да организират спасителни команди, които бързо установили, че приблизително половината от хората в града са мъртви или тежко ранени. Имало цели квартали без нито един жив. Множеството отделни малки пожари в различни точки на града се слели в една огромна огнена стихия, разпалвана от силния вятър към центъра. Огненият смерч се разпрострял върху повече от 8 кв. км, поглъщайки оживелите след взрива.

Даже след като пламъците утихнали, външната помощ се бавела: четири часа след нападението, японското правителство не знаело даже какво се случва. Всички комуникации на града прекъснали внезапно и напълно точно в 8:16, след което от там дошли само някакви неясни слухове за мощна експлозия, но японското върховно командване нямало сведения за никакви масирани въздушни атаки, нито пък в града да има арсенали на взривни материали. В крайна сметка японски щабен офицер бил изпратен със самолет, за да разузнае от въздуха обстановката. След като наближил на разстояние от около 160 км, той докладвал за огромен черен облак от дим над целия град. Първото потвърждение на това какво точно се е случило дошло 16 часа по-късно с официалното американско съобщение за атомна бомбардировка.

В Хирошима започнали да пристигат спасителни екипи и ситуацията се стабилизирала, доколкото би могло да се каже въобще такова нещо. В относително незасегнатите квартали токът бил възстановен още на 7 август, заработил частично релсовия транспорт. Няколко дни след взрива медицинските екипи започнали да установяват първите симптоми на лъчева болест сред оцелелите. Скоро процентът на смъртността сред засегнатите от тази нова и непозната болест рязко се увеличил, след като първоначално изглеждало, че те привидно са се възстановили; най-много умрели били регистрирани в периода между четвъртата и осмата седмица след атаката. Над прескочилите този праг от време останала да виси заплахата от ракови заболявания и ужасния психологически шок, преследващи ги през целия им живот.

Никой никога няма да узнае колко точно хора са загинали в резултат на атомната бомбардировка над Хирошима: около 70 000 души може се разделили с живота в момента на самия взрив и последвалите топлинна и ударна вълна; към края на 1945 г. с онези засегнати от лъчева болест цифрата надхвърлила 100 000; след още пет години те били над 200 000, като вторичните ефекти продължават.

На 6 август в 11:00 преди обед (по часовника в столицата Вашингтон) радиостанциите в САЩ започнали да излъчват предварително записаното съобщение на президента Труман, който информирал американския народ, че Съединените щати са хвърлили съвършено нов тип бомба над японския град Хирошима – „атомна бомба”, казал президента. Труман предупредил, че ако Япония продължи да отказва безусловната си капитулация, изисквана от Потсдамската декларация, САЩ ще атакуват и други цели с „еквивалентно ужасяващи резултати”.

Два дни по-късно, на 8 август, Съветския съюз декларирал война на Япония и нападнал японската армия в Манджурия, убивайки и последните надежди на американските политици и военни, че войната ще приключи, преди Сталин да се появи на Тихоокеанската сцена. На 9 август американската авиация разпръснала над цяла Япония листовки, уведомяващи населението на страната, че: „Ние притежаваме най-разрушителното оръжие, създавано някога от хора. Само една-единствена от нашите нови атомни бомби е равностойна на 2000 заредени с обикновени бомби наши гигантски бомбардировачи В-29 наведнъж. Съобщаваме ви този ужасен факт, за го обмислите и ви уверяваме напълно сериозно, че той е самата истина. Ние едва сме започнали да използваме това наше оръжие срещу вашата страна. Ако все още изпитвате някакви съмнения, направете си труда да узнаете какво се случи в Хирошима, където хвърлихме само една от нашите атомни бомби.”

Междувременно авиационната група бомбардировачи на полковник Тибитс просто очаквала времето да се проясни, за да изпълни заповедта за хвърлянето на следващата бомба – плутониевата, наречена „Дебел човек”, предназначена за град Нагасаки.

Следващият промеждутък от благоприятни метереологични условия за хвърляне на бомба се очертавал в трите дни, след като била хвърлена бомбата над Хирошима; после идвали пет денонощия лошо време; именно през този първи тридневен „прозорец” между 6 и 9 август трябвало да мине плутониевата атомна бомба, кръстена „Дебел човек”.

Нямало нужда от допълнителни заповеди за атака. Заповедта на Труман от 25 юли разрешавала хвърлянето на готовите атомни бомби тогава, когато това е възможно.

В 3:47 след полунощ на 9 август 1945 г. един бомбардировач В-29 кръстен „Фургонът на Бок” излетял от Тинян и взел курс към набелязаната цел: Арсенал Кокура, масивно струпване на военни заводи в района на град Кокура.

После нещата излезли от контрол. Майор Чарлс Суини, командващ полета, наредил бомбата да се приведе в готовност за пускане само десет минути след началото на полета, поради което самолета изпитвал свръхнатоварване и едва пъплел над бушуващата под него гръмотевична буря по цялото му трасе над Япония. Журналистът Уилям Лоурънс от „Ню Йорк Таймс”, който бил в самолета, се изплашил, когато видял по крилата да пробягва синкаво статично електричество: „Помислих си, че ще се взривим заедно с бомбата” – ще напише по-късно той.

Суини скоро установил, че поради някаква повреда в управлението, не може да включи резервното гориво. Наложило им се да кръжат близо час около град Йокохама в очакване към тях да се присъединят още два В-29, единият от които въобще не пристигнал. Когато излетели имали сведения за хубаво време над Кокура, но докато стигнат целта им се покрила с гъста пелена от смог и облаци. Направили два кръга над целта, но безрезултатно – отникъде не се откривала никаква видимост. Както се изразява един от членовете на екипажа, Джейкъб Бейсър: „Нещата почнаха да брадясват...”

Кокура вече не можела да бъде цел, а горивото им стигало едва, за да се завърнат. По обратния им маршрут обаче оставала тяхната резервна цел – град Нагасаки. И Бейсър обобщава ситуацията с думите: „Нямаше смисъл да си носим бомбата у дома или да я метнем в океана.”

Докато летели обратно, облаци закрили и Нагасаки. Суини неохотно използвал по-малко акуратния начин за намиране на целта с радар. В последния момент преди да бомбардират, капитан Кърмит Бийхън, зърнал за кратко през облаците градския стадион и пуснал бомбата. В 11:02 преди обед, на височина около 500 м, „Дебел човек” експлодирала над Нагасаки. По-късно изчислили, че мощността на взрива е била 21 килотона, или с 40 % по-мощна от бомбата над Хирошима.

Нагасаки бил индустриален център и главно пристанище на западното крайбрежие на Кюсю. Както и в случая с Хирошима, точно преди да се устреми към целта си фаталният за града В-29, противовъздушната отбрана сигнализирала „отбой”, погрешно оценявайки го за единичен разузнавателен самолет. След една сравнително малка бомбардировка на града от 1 август, част от населението било евакуирано, най-вече учениците. Все пак, в момента когато бомбата се взривила, под нея се намирали повече от 200 000 души. Небрежно насоченото оръжие избухнало с удивителна точност между двата основни военни цели  –  Оръжейните заводи на Митцубиши в южната част, и фабриките на Митцубиши за торпеда в северната. В случай, че е имало отклонение малко по на юг, жилищният и търговски център е щял да пострада много по-тежко.

Въпреки че „Дебел човек” избухнал със значително по-голяма мощ от „Малко момче”, разрушенията и жертвите в Хирошима са много повече от тези в Нагасаки. Хълмовете в този град, поглъщането на основната енергия от индустриалните райони, самото му географско разположение изиграли ролята на щит срещу ядрената експлозия, ударната вълна и радиацията. Взривът засегнал област от приблизително 70 кв. км: около 20 % от тази площ са вода, а 75 % - слабо населени. В някои квартали дори не прекъснал токът, а промишлените райони изиграли ролята на естествена преграда пред масови пожари.

Макар че щетите в Нагасаки като цяло се смятат за по-малки, те въобще не са незначителни и получили не по-малко печална световна известност от тези в Хирошима. Абсолютно всичко в радиус 1 км от епицентъра на взрива било напълно разрушено, дори железобетонните противоземетръсни основи на постройки, оцелели при подобна ситуация в Хирошима. Според префектурата в Нагасаки, „хора и животни, намиращи се на по-малко от километър от точката на взрива са загинали моментално; всички домове в радиус от 2 км са сринати до основи; запалителни материали като хартия и дърво са изпепелени за миг на 3 км от епицентъра на експлозията.” От всичките 52 000 къщи в Нагасаки, разрушени са 14 000, а още 5 400 са полуразрушени. Едва 12 % от постройките останали невредими. Официалният доклад на представители на разузнавателната служба към проекта „Манхатън” нарича разрушенията във военните фабрики на Митцубиши „впечатляващи”. Американски флотски офицер, посетил града след два месеца пише, че в града „се усеща мирис на смърт и корупция”. Както и в случая с Хирошима, психологическият ефект несъмнено бил огромен. И пак, подобно на Хирошима, никой още не е успял да пресметне колко точно са жертвите на атомната бомба. Някои сочат цифрата 40 000 загинали в момента на взрива и 60 000 тежко ранени; до края на годината броя на жертвите нараснал до 70 000; след още пет години тази цифра достигнала 150 000...

Един ден след атаката срещу Нагасаки японският император уволнил всички членове от върховното военно командване на армията, като преди това ги принудил да подпишат безусловна капитулация.

 

 

Редактирано Май 26, 2016 от Б. Киров

[Б. Киров]

Този текст е превеждан от различни сайтове, които посочвам накрая; предварително се извинявам за някои неточности в превода, особено що се касае до чисто научната част, свързана с физика - не съм физик, и се надявам по-компетентните колеги тук да коригират грешките ми в терминологията, и да ме извинят.

 

 

Проектът ”Манхатън”

 

Още философите от Древна Гърция разсъждавали, че цялата материя във Вселената би трябвало да е построена от фундаментални и невидими частици, които те нарекли "атоми" ("ατoµα"). Точната природа на тези атоми останала неуловима. Едва през 90-те години на XIX век и в началото на XX век схващането на древните гърци за атома като за монолитни частици, подскачащи из цялата вселена като билярдни топки, било заменено от представа за един атом, приличащ повече на слънчева система, в която електроните се въртят в орбити около малко ядро. Изследванията върху природата на атома, проведени между 1919 и 1932 г. потвърдили този модел, особено след като Ръдърфорд през 1919 г., успял да превърне атома на една субстанция в друга и с откритата от Джеймс Чадуик през 1932 г. неуловима дотогава основна съставна на атома – неутрона. От 1932 до 1938 г. учените в целия свят научили много за атомите, най-вече като бомбардирали ядрата им и като използвали ускорители на частици. През 1938 г. от Берлин се разнесла новината за най-поразяващия резултат от всички подобни експерименти: ядрото на атома можело да се разцепи на две, или иначе казано – „да се разпадне”. Този пробив в науката бързо бил потвърден от Съединените щати и други места по света. Съгласно теорията на Алберт Айнщайн, разпадът на атома би трябвало да доведе до освобождаване на енергия. Сега вече атомната бомба преминала от сферата на научната фантастика в тази на реалната действителност – тя вече представлявала една отлична възможност за реализация.

 

 

Алберт Айнщайн и Лео Сцилард

; През 1939 г. физикът Лео Сцилард, роден в Унгария етнически евреин, спасил се от нацистите с бягство в Лондон, убедил Алберт Айнщайн да се подпише под писмо до президента Франклин Делано Рузвелт, настояващо да се ускори атомната програма на Съединените щати

 

Още с разпространението на новината от Берлин в началото на 1939 г., мнозина физици в Съединените щати (и навсякъде из Западния свят) веднага осъзнали потенциалната опасност от атомната енергия. Особено загрижени били физиците-емигранти, над чиито страни надвисвала заплахата от нацистка инвазия – именно те най-силно настоявали пред американското правителство да подкрепи секретните изследвания в областта на атомната физика. Първоначално правителствените бюрократи не обърнали сериозно внимание на това все още езотерично за тях ново развитие в науката. Месец преди избухването на Втората световна война, Лео Сцилард потърсил помощта на Алберт Айнщайн, за да се ангажира персонално вниманието на президента Франклин Делано Рузвелт с проблема. Рузвелт реагирал като създал държавен комитет за координация и финансиране на първите уранови проучвания. Работата през този период се концентрирала върху построяването на атомен реактор, в който да се изследва атомната енергия и евентуално да се търси и друг път към атомната бомба, освен урана.

Виждайки бързия успех на германските армии в Европа през 1940 г., много учени чувствали, че е въпрос на време Съединените щати да бъдат въвлечени във войната. Те твърдели, че атомните проучвания се нуждаят от ускорена и дълбока реформа, за да може бомбата да се произведе в такъв срок, че да има някакъв ефект върху хода на войната. Това мнение се подкрепяло и от доклада на комисията MAUD, който утвърждавал недвусмислено, че атомната бомба е напълно реално постижима. Изненадващата японска атака над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. катапултирала САЩ във войната, и на следния месец Рузвелт подписал тайно нареждане да се започне производството на атомна бомба.

 

Главните  администратори на проекта „Манхатън” се срещнали за пръв път в Калифорнийския университет „Бъркли” на 29 март 1940 година.

 

В началото на 1942 г., след като Съединените щати претърпели серия от военни поражения в Тихия океан, правителството на САЩ решило да ускори атомната програма. Очертавали се два възможни пътя. Уранова бомба можела да бъде произведена при наличие на достатъчно количество уран 235, добит по един от трите изотопни методи: газообразна дифузия, центрофугиране или електромагнетизъм. До плутониевата бомба можело да се стигне по-бързо, но това изисквало плутония да се добие в реактор за уран, след което да се отдели в необходимите количества. Избирайки този метод, Артър Комптън съсредоточил научните изследвания върху него и те които започнали да се провеждат в новосъздадената Металургична лаборатория (Met Lab) на Чикагския университет.

След направения преглед на цялата атомна програма през май 1942 г. се стигнало до извода, че в надпреварата за атомната бомба все още никоя от воюващите страни не е изпреварила Съединените щати, и че успоредно трябва да се ускорят трите изотопни сепаратора, както и работата по реактора, така че нещата да преминат от научната сфера в тази на промишленото производство. От съображения за секретност и сигурност, цялата програма се прехвърлила под наблюдението на Армейския инженерен корпус. През август 1942 г. Корпусът основал Манхатънския инженерен район (Manhattan Engineer District - MED), в границите на който да менажира проекта. Месец по-късно полковник Лесли Р. Гроувз бил повишен в чин бригаден генерал и назначен за началник на проекта. Гроувз веднага енергично се заел да движи нещата напред, избирайки район в източната част на Тенеси (Оук Ридж) за строеж на фабрични мощности и назначил Робърт Опенхаймер за шеф на изследователската лаборатория, която трябвало да бъде построена в Лос Аламос, Ню Мексико. През декември с.г. президентът Рузвелт дал своето окончателно одобрение за производство на атомна бомба.

Лесли Гроувз бил повишен от чин полковник в бригаден генерал и назначен за шеф на проекта „Манхатън” през 1942 година.

 

В Оук Ридж, Тенеси, стартирали по метода за урановия вариант на бомбата, който само в случай че фабриките там доставели достатъчно количество обогатен уран 235, гарантирал нейното производство. Генерал Гроувз използвал и двата начина за обогатяване: 1) електромагнитния, основаващ се на факта, че заредените частици на по-лекия изотоп се отклоняват по-бързо, преминавайки през електромагнитно поле и 2) газообразна дифузия, базирана на това, че молекулата на лекия изотоп, уран 235 прониква по-лесно през бариера от пара. В Оук Ридж Изградили напълно оборудвани електромагнитни и газодифузни инсталации за обогатяване на уран, като съответно ги обозначили с кодовите названия  „Y-12" и"K-25". И в двете се изпробвали нови и непознати лабораторни технологии непосредствено в процеса на крупномащабното производство. В Y-12 проектите непрекъснато се променяли дори в процеса на строеж. В К-251, откъдето очаквали да получат повечето обогатен уран 235 по пътя на газообразна дифузия, също изпитвали големи технологични трудности чак до лятото на 1943 година. В крайна сметка, успешната работа на Y-12 и K-25 била поставена под въпрос дори и през 1944 година. Поради тази причина, инженерите от Армията и Флота, също построили отделен терминал за обогатяване на уран. Само комбинираните усилия на трите отделно работещи един от друг центрове за обогатяване довели до натрупването на количество обогатен уран, достатъчно за производството на първата и единствена уранова атомна бомба по време на войната.

Електромагнитната фабрика край Оук Ридж, щата Тенеси, за обогатяване на уран 235, кодово наречена Y-12.

 

Въздушна снимка на предприятието K-25 в Оук Ридж, където добивали обогатен уран по пътя на газообразна дифузия.

 

Плутоният, добиван в задвижван с ураново гориво реактор, представлявал вторият път към атомната бомба. Работата върху специален реактор за производство на плутоний започнала в Металургичната лаборатория (Чикаго) през юни 1942 година. Учените в лабораторията притежавали техническа експертиза и проект за такъв реактор, но конструкцията и менажирането му в индустриален режим изисквали външен контрактор. Генерал Гроувз убедил корпорацията Дюпон да стане първият инвеститор и изпълнител на реактора за производство на плутоний. Съгласувано с Металургичната лаборатория и Дюпон, Гроувз избрал Ханфорд, Вашингтон, до р. Колумбия, за място, където за бъде изграден реактора. На 2 декември 1942 г. на ракетния полигон край Университета на Чикаго, учените от екипа на Енрико Ферми осъществили  първата контролирана с графит верижна реакция в урановия реактор, наречена от тях CP-1. Използвайки теоретичната информация, получена при операцията CP-1, Дюпон конструирали експериментален промишлен реактор с въздушно охлаждане X-10 и пилотна химическа инсталация за сепариране в Оук Ридж. Тази сепарационна фабрика използвала методологията на Глен Т. Сийбърг и екипа на учените от Металургичната лаборатория, като отделяла плутоний от урана, добит в реактора  X-10. Информацията от експеримента CP-1 също помогнала на учените от металургичната лаборатория да конструират реактори с водно охлаждане за производство на плутоний в Ханфорд. Изграждането на целия комплекс започнало в средата на 1943 година. Първата завършена промишлена фаза, така нареченият В-реактор, в който влизали три по-малки реактора и сепарираща инсталация, заработил в края на септември 1944 година. В Лос Аламос получили първия плутоний от Ханфорд в началото на февруари 1945 година.

Колкото и обогатен уран и плутоний можели да произведат Оук Ридж и Ханфорд обаче, това нямало да има никакво значение и стойност, ако същевременно не се разработела използваема конструкция на самото оръжие.

 

Илюстрация, показваща драматичен момент от експеримента наречен CP1, при който за пръв път учените използвали графит, за да постигнат контролирана верижна реакция в уранов реактор.

 

Ето защо, в края на 1942 г. Лесли Гроувз основал научно-изследователска и проектираща лаборатория в Лос Аламос, в труднодостъпните планини на северната част на Ню Мексико. В първоначалния стадий, в Лос Аламос се концентрирали просто върху дефиниране на проблемите, изправящи се пред тях. Фундаменталните теоретични изследвания продължили и през 1943 година. Към 1944 г. станало съвършено ясно, че докато за урановата бомба може да се използва елементарна и надеждна конструкция „тип оръдие”, то за плутониевата ще е необходима доста по сложна конструкция на принципа на имплозията.

След успешния съюзнически десант във Франция на 6 юни 1944 г. (Денят D), станало очевидно, че войната в Европа навлиза в своята финална фаза. Германия престанала да бъде основна цел за Съединените щати. Генерал Гроувз и неговите съветници насочили вниманието си към Япония, като всички техни усилия се концентрирали да произведат атомната бомба навреме, за да приключат по-бързо войната на Америка в Тихоокеанския регион.

Всички отделни компоненти на проекта „Манхатън” се обединили неочаквано бързо в завършен вид през първите месеци на 1945 година. Оук Ридж и Ханфорд произвели достатъчно обогатен уран и плутоний за поне една бомба от всеки вид. Конструирането на самите бомби в Лос Аламос било финализирано, след което през пролетта започнали подготовка за опитните взривове на първите в света атомни оръжия. Междувременно до ръководителите на проекта „Манхатън” достигнали данни от шпионската мисия ALSOS в Германия, че нацистите са твърде далече от реално производство на атомна бомба. Но дошла и тревожната информация за усилената работа по атомен проект в Съветския съюз.

Фотография на реакторния комплекс край Ханфорд, Вашингтон, за производство на плутоний. Това предприятие било изградено с инвестицията на корпорация „Дюпон”.

 

С наближаването на края на Втората световна война, проектът „Манхатън” ставал все по-важен и противоречив елемент от цялата американска стратегия. Сериозните дебати по това как да се използва атомната бомба започнали през първите дни на лятото на 1945 година. Опитният тест „Тринити”, проведен на 16 юли 1945 г. ясно показал, че залозите за това решение са невероятно високи.

След Хирошима и Нагасаки, американците можели да реализират дивидентите от големите инвестиции, направени в проекта „Манхатън” – идвало времето на т.н. Студена война и свръхпроизводството на хиляди много по-мощни ядрени бойни глави, атомни самолетоносачи и подводници, стратегическа авиация и т.н.

Едновременно с това краят на Втората световна война изправил света пред нови огромни проблеми, не на последно място от които дилемата какво да се прави с духа на атома, след като веднъж вече е изпуснат от бутилката. Както в Съединените щати, така и навсякъде по света, вестта за взривяването на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки предизвикали сред хората вълни от шок и ужас. Стреснатите от това учени и инженери, включени в проекта „Манхатън” се опитали да забавят ускорените темпове на военната програма, но на практика машината вече се движела независимо от тях и производството на атомни оръжия набирало скорост.

 

Фотография на ужасяващите останки от японския град Хирошима, направена няколко дни, след като американците хвърлили урановата атомна бомба, кръстена от пилота на бомбардировача „Малко Момче”.

 

Непосредствено след войната висшите американски правителствени чиновници се фокусирали върху възможните последствия от употребата на атомно оръжие върху международните отношения. Първите колебливи стъпки към установяване на международен контрол върху атомната енергия били направени малко преди края на войната. Веднага след Хирошима и Нагасаки, Западът нямал реална представа за реалните възможности на Съветския съюз да произведе атомно оръжие, а още по-малко можел да прогнозира как и дали ще го използват руснаците като средство за постигане на техните политически цели. През ноември 1945 г. Съединените щати, Великобритания и Канада взели решение да поканят Съветския съюз на преговори за уточняване по какъв начин новосформираните ООН ще осъществяват международен контрол. Преговорите се провалили, когато започнали да се разискват темите за национална сигурност и национален суверенитет.

Американската ядрена програма официално преминала в ръцете на цивилни през 1946 г., когато за целта се формирала Комисия за атомната енергия. През лятото на същата година Съединените щати провели широко разгърната серия от атомни тестове, станала известна под името „Операция Кръстопът”. Също така, в началото на 1946 г. в Съединените щати започнали да си дават сметка колко дълбоко са проникнали в техните атомни тайни съветските шпиони на Сталин – това станало ясно, след като по програмата VENONA американските тайни служби успели да разшифроват част от кореспонденцията на руското разузнаване. Атомният шпионаж, провалът на дипломацията и взаимната враждебност са най-важните фактори за избухването на така наречената Студена война между Съветския съюз и Съединените щати. През времето на тази Студена война и съпътстващата я надпревара във въоръжаването, някои други нации също успели да разработят свои атомни оръжия.

В края на XX век вниманието на световната общност се концентрирало в усилията да се предотврати възможността на още държави да притежават атомна бомба.

 

Фотография от взрива на първата съветска атомна бомба, извършен на 29 август 1949 година.

 

Правителствена пропагандна листовка от 50-те години на ХХ век, показваща на американското население как трябва да се спасява във временни укрития от съветска атомна бомба.

 

 

 Текстът е превеждан и компилиран от следните сайтове

 

http://www.manhattanprojectvoices.org/

http://www.osti.gov/accomplishments/manhattan_story.html

https://en.wikipedia.org/wiki/Manhattan_Project

http://www.ushistory.org/us/51f.asp

http://www.britannica.com/event/Manhattan-Project