Двата “лъва”: България и Сингапур

[Capitainofmarine]

Ами, с удоволствие, иначе слабо съм запознат с армията на Сингапур знам че подобно на нас си имат САУ собствено производство ...

Но нашата българска усобеност , която и двамата пропускате е членството ни в ЕС , което автоматично води до някои, да го наречем така, леки ограничения на националния суверинитет  в областа на икономиката и политиката.

Но иначе много има какво да се поучим, засега предлагам да акцентирате върху правовата база на сингапурския икономически модел и възможноста й за адаптиране на българо-европейска основа. Лидери ще се намерят, ако има  рамка, която да определя модела и начина на икономическо развитие и ако има обществен консенсус и обществен натиск за реализацията. То това е основия проблем на Бг - лидери бол , акъл нямат.

Прости за простенческия изказ.

[Б. Киров]

Преди 10 минути, Capitainofmarine said:

То това е основия проблем на Бг - лидери бол , акъл нямат.

Право в десетката!

П.с. Ще преведа на български език главата от книгата на Ли Куан Ю, посветена на армията (с леки съкращения), просто да я имаме като база за дискусия в темата, защото той там говори не само за оръжия и организация, а и за политическата й роля в обединяването на нацията, което е интересно. Но все пак, Сингапур в миналите десетилетия е имал двама враждебни и доста агресивно настроени съседи - Малайзия и Индонезия - с постоянна заплаха да блокират нищожно малката му (около 600 кв.км)територия, без да е можел да разчита на чужда военна помощ, и това е бил големия мотив за създаване на мощна армия, ставало е въпрос за оцеляване. Не мисля, че трябва да го правим център на темата, но има място в нея.

Редактирано Юли 19, 2016 от Б. Киров

[nik1]

Преди 13 часа, Capitainofmarine said:

Аз съм по-склонен да се доверя на системата, нормативна /  консервативно стриктна система от правни норми с гарантирана държавно-принудително изпълнение/ която да гарантира икономическо развитие независимо от стимулиращия или стопиращия субективен фактор.

Хмм....Предполагам накъде биеш, условно казано, като бивш политикономист, но тази система (сталиновата командно-административна) се доказа като нежизнеспособна и неконкурентна. Беше възможно да функционира само при затворен и защитен пазар и най-важното само при тоталитаризъм (всяка демократична / плуралистична система  я изключва)

http://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=646424&title=Крахът на тоталитарната икономика

В една демократичната/плуралистична политическа система и среда, не може системата да предхожда лидерите (все едно да сложиш каруцата пред коня). Те са тези които я създават и рамкират.  Възходът и успехът на Сингапур се дължат на първо място на лидерите и на меритократичната система ^[1][2]. Защо е най-важен лидерът? Лидерът е този който ще обясни на разбираем език насоките в които ще се развива политиката и икономиката (и как да се ситуира правната рамка на първо място), и ще убеди останалите от партията си (партиите) да го следват в това.

/Също няма спор мисля във форума , че на България на този етап и трябва (трябват) на първо място лидер (лидери),който да  обясни с прости думи (1) защо е важно да се постигне върховенство на закона, (2) защо е необходимо да се извърши образователната реформа и (3) да предложи "правилни" начини за извършване всичко това, и да убеди тези от които зависи постигането му (в случая - съпартийците  си и коалиционните си партньори в управлението)  в правотата си./

 

^[1]

Цитирай

 

- Ако се срещнете с Хънтингтън, какво бихте му казали по повод на неговото мнение, че вашата система ще умре заедно с Вас?

- Бих му казал: “Грешите.” Вижте, аз не съм на власт от 1990 г. Това са вече 20 години, през които можеше да тръгнем по грешен път. Но това не се случи – благодарение на щателния подбор на лидери – в Кабинета, в парламента, в антикорупционното ведомство, в президентството. Ще продължаваме в този дух.

 

^[2]

Цитирай

- Така винаги се случва в корпорациите или военните кръгове, но не считате ли, че в политиката трябва да се опирате повече върху електората, за да избирате потенциални лидери?

- Не, някой е длъжен да управлява правителството, а ако имаме късмет, премиерът ще може не само да управлява, но и да убеждава хората. Но вътре в партията са нужни различни хора. Нужни са и такива, които висят по цял ден в кафенето и са добри местни лидери на ниско ниво. На партията са й нужни и такива, но ще може ли такъв да управлява министерство? Един от основателите на ПНД,То Чин Чай, каза по този повод: «Не бойте се, министърът има секретарка, тя е опитна и знае какво да прави». Шегувам се. Така не става..

- Мнозина считат, че за Вас в партията са важни академичните постижения.

- Тази мисъл е просто невярна, съвършено грешна. Да, ние им отдаваме значение, защото те са част от първото впечатление. За многото изминали години се убедихме, че който и да е наш лидер, независимо дали идва от висок пост в «Дженерал електрик», IBM или «Майкрософт», трябва да притежава няколко базови качества: висок коефициент на интелект, това е много важно, но е едната страна на медала, необходим му е също толкова висок коефициент на емоционален интелект, твърдост на лидер, целеустременост, находчивост и много други качества.

-  Не трябва ли лидерите да се издигат отдолу нагоре, а не да излитат към върха по нечия воля?

- Никъде в света не съществуват лидери, които стъпка по стъпка са се качили от най-ниското до най-високото стъпало. Посочете ми поне един такъв. Как се избират кандидати за президент на САЩ? От най-ниското стъпало? Не. От елитите на Демократичната или Републиканската партии. Да вземем републиканците. Можете ли да се появите от никъде? Не. Джон Маккейн бе герой от войната. Баща му – четиризвезден адмирал. Той беше сенатор, състезава се с Джордж Буш-младши, загуби, но в крайна сметка беше номиниран през 2008. Погледнете лидера на британските консерватори. Той е възпитаник на Итън и Оксфорд. Избран е от членовете на Парламента от Консервативната партия, мнозинството от високата част на средната класа. Това движение отдолу нагоре ли е; или отгоре надолу

 

 

 

Цитирай

 

- Мнозина ви упрекват, че налагате елитарен подход в подбора на хора в партията.

Това е просто глупост. Тези хора не разбират. От опит ние постепенно осъзнахме, че лидерството е конгломерат от качества и че да си лидер се изискват едни и същи качества в която и да било сфера – независимо дали си генерал, изпълнителен директор на корпорация или главен редактор. Реалността е такава, че колкото и открита и меритократична да е една система, в течение на развитие на едно общество, то се разслоява. Хората получават образование, способните се издигат, те се женят за също толкова добре образовани. В резултат, техните деца е много по-вероятно да бъдат умни, отколкото децата на градинаря. Не казвам, че всички деца на работници и градинари са бездарни. Понякога от две сиви кончета се ражда бял жребец, но това се случва рядко. Ако съберете два бели расови коня, по-вероятно ще се роди бяло жребче. За това се говори рядко, защото тези, които не са “бели коне” казват: “Вие ни унижавате.” Но това е факт. Вашите интелектуални способности и всичко останало на 70-80 процента са обусловени генетично. Необходимо е само време да се развият, и това е всичко. Между 20-30 процента е обусловеното от възпитание и образование. Това е животът.

- Не се ли опасявате, че в тази щателно изградена от Вас система за търсене на лидери най-накрая ще попаднат само хора с твърде сходен социален и икономически статус?

- Що се касае за сингапурците, а те всички преминават през една образователна система, то единственото диференциране е в това дали получават висшето си образование в Сингапур или в чужбина и каква професия са избрали. Френските елити например завършват едни и същи училища, след това едни и същи grandes ecoles. В Германия генералитетът изучава едни и същи доктрини. Една от причините германците да считат своя генералитет за много успешен е, че който и от техните генерали да поставите за главнокомандващ, той ще намери общ език с другите генерали. В Япония Токийския университет е университетът за елита. В Пекин способните хора яростно се конкурират да учат в Пекинския университет или в Цинхуа, в краен случай университета Фу Дан. Единственото изключение е Америка, доколкото те имат Запад, Среден Запад, Север, Източно крайбрежие. Преди всички те (елита) учеха в Източното крайбрежие. Сега издигнаха престижа на университетите Станфорд, Тексас, Северозападния, Южнокалифорнийския и т.н. Те имат различни школи – Милтън Фридман (Milton Friedman) си има своята икономическа школа в Чикагския университет, а Харвард има своята.

- Какви са опасенията на способните хора, когато искате да ги привлечете за политически лидери?

- Опасенията им са такива: “Сега съм добре на това място. Може би след 4 години, когато децата пораснат и постъпят в университет.” Преди 15-20 години искахме да привлечем Ко Бун Хви (Koh Boon Hwee), докато работеше в холдинга Утхелъм (Wuthelam). Той откровено ни каза: “Искам да стана успял лидер на корпорацията.”, и стана. Негов избор. Можеше да стане добър министър, но вече е късно. Той вече не може да обикаля изборните секции, да се среща с хората, да говори с тях и т.н. Политическият лидер трябва да стартира малко след 30 години, или най-късно след 40. Петдесетгодишните вече трудно се променят.

- А как процедирате с онези, които не са съгласни с Вас?

- Съгласни или не – това не е критерий. Имат ли необходимите качества? Ако да, ще поискаме среща с тях, ще се опитаме да променим убежденията им. Тяхното несъгласие нищо не означава за нас. Ние сме рационалисти. Ако ние не сме прави – ще ни убедят, и ние ще се променим.

 

 

 

 

 

 

Редактирано Юли 20, 2016 от nik1

[nik1]

Преди 11 часа, Capitainofmarine said:

То това е основия проблем на Бг - лидери бол , акъл нямат.

Прости за простенческия изказ.

"Народа е прост и аз съм прост, и затова се разбираме"

Сегашните ни лидерите ни са отражение на средностаистическия български народ/човек (който както се оказва, е на 40 процента  функционално неграмотен,също така е с нисък коефициент на математическа и логическа интелигентност), този народ който го интересува главно ракийката, салатката и спокойствието..Той, народът е този който избира лидерите без акъл..

От което отново следва, че номер 1 в България си остава образованието..

 

[Б. Киров]

Вместо за сингапурската армия, реших, че е по-важно да представя друга глава от книгата на Ли Куан Ю, тази за борбата на държавата с корупцията.

Ли Куан Ю: От Третия свят в Първия; Глава 12. Борба с корупцията

Когато правителството на ПНД дойде на власт през 1959, неговите членове решиха да се борят с корупцията, да са морално чисто правителство. Ние се отвращавахме от моралната поквара на мнозина азиатски лидери. Борците за свобода се превръщаха в грабители на собствените си народи, държавите им тънеха в упадък. Ние се вдигнахме на гребена на вълната на революциите в Азия и искахме напълно да се избавим от колониалното управление: но ни отвращаваха онези азиатски националисти, които предадоха идеалите си. След войната се запознах с мнозина китайски студенти, горящи от желание да избавят Китай от корупцията и некомпетентността на китайските националистически лидери. Хиперинфлацията и тоталния грабеж на страната доведоха такива лидери до бягството им в Тайван. Преди изборите през 1959 ние решихме да изведем като наш приоритет борбата с корупцията. Предишното правителство тънеше в корупция – един от министрите бе присвоил милион долара. Ние се чувствахме неподготвени да се конкурираме с комунистите на изборите. Но да оставим старите негодници на власт за още 5 години, означаваше те да заразят цялото общество с корупция. Решихме да се борим за победа.

Полагайки клетва в парламента през юни 1959, ние всички направихме това облечени с бели ризи и панталони – така искахме да символизираме честност и чистота в личния и обществения си живот. Комунистите демонстрираха близостта си с работническата класа, обличайки се с евтини ризи и панталони, ползваха градския транспорт, живееха в малки квартири, даваха децата си в китайски училища. Те се присмиваха на моя кабинет и дом, обзаведени с климатици, на голямата ми американска кола Studebaker, на навика ми да играя голф и да пия бира, на буржоазния ми произход и образование в Кеймбридж. Но нямаха никакъв повод да ни обвинят, мен и моите колеги, че живеем за сметка на работниците. Всички мои министри бяха с университетско образование. Всички ние бяхме напълно уверени, че можем да си осигурим средства за живот и без да работим в правителството – лично за мен, както и за другите ми колеги професионалисти, това бе напълно постижимо. Просто не ни се налагаше да крадем и да се запасяваме за след изтичане на мандата ни. Освен това, съпругите на повечето от нас имаха добри професии, с доходите от които спокойно можеха да издържат семействата, така че дори ние да не се явявахме финансова опора на семействата си, те щяха да живеят сносно и без нас. Всичко това вдъхваше у хората уважение и респект към нашите личности, а щом хората ни уважаваха, държавните служители се отнасяха с достойнство и приемаха решенията ни с увереност. Това беше критически важно в конкуренцията ни с комунистите.

Още от първия ден на нашето управление, ние въведохме правилото, че всеки долар, постъпващ в бюджета трябва да се отчита и да стигне до своите получатели до цент, без да полепва нещо от него по пътя му към нечий мръсни пръсти.

Главният орган за борба с корупцията беше БРК  (Бюро за Разследване на Корупцията, Corrupt Practices Investigation Bureau), основано от англичаните през 1952. То контролираше корупцията особено в ниските и средните бюрократични етажи – полицията, данъчните инспектори, общинските инспектори, архитектурните отдели, разрешаващи строителство. Всички тези бюрократи можеха или да осъществяват санкции, или след като вземат рушвет, да си затворят очите.

Ние обаче решихме да насочим вниманието на БРК към висшите етажи. С малките риби започнахме да се борим по опростената процедура, като премахнахме всякакви двусмислия и неясноти в закона чрез прости правила, както и отмяна на всякакви излишни лицензи и разрешения в обществения живот. Тъй като се сблъскахме с проблеми при осъждането на корумпираните в съда, постепенно започнахме да ожесточаваме законите. През 1960 променихме остарелия “Антикорупционен Закон”

(Anticorruption Law) от 1937, разширихме понятието “подкуп”, като включихме каквито и да е облаги, имащи стойност. Поправките в закона дадоха големи пълномощия на следователите, включително обиск, арест и разследване на банкови сметки и банкови документи на заподозрените, техни съпруги и съпрузи, деца и служители. Отпадна необходимостта от доказателство, че човекът получил подкуп действително е имал възможността да окаже исканата от него услуга. Данъчните инспектори се задължаваха да предоставят всяка информация, касаеща разследвания. Съществуващият закон, който гласеше, че показания на съучастник са недействителни, ако не се потвърдят от свидетел, така че съдията да може да прибавя и само показания на съучастник към делото. Най-важното изменение в закона от 1960 позволяваше на съда да тълкува обстоятелството, че обвиняемия разполага със средства надхвърлящи доходите му като доказателство, че той е получавал подкупи. Директорът на БРК работеше под личното директно с кабинета на премиера, притежаваше огромна власт да разследва всеки държавен служител, включително и всеки министър. От 1963 ние ликвидирахме аниномнисттана свидетелите на БРК като задължително условие да дават те показания, и да се оповестяват публично. През 1989 увеличихме максималната глоба за корупция от 10 000 на 100 000 долара. Даването на лъжливи показания през БРК стана углавно престъпление с наказание затвор и глоба до 10 000 долара. Съдиите бяха упълномощени да конфискуват доходи и имущество, получени чрез корупция.

Организираната корупция в някои сфери беше по-мащабна. През 1971 БРК разкри синдикат от 250 полицейски патрула, изнудващи товарни камиони. Митничарите вземаха подкупи за “бързи” проверки на превозни средства, возещи контрабанда и забранени стоки. Персоналът на Централната Служба за доставка на консумативи (Central Supplies Office) срещу определени суми даваше информация на заинтересовани лица за цените от търговете; чиновниците от Импортно-Експортния Департамент (Import and Export Department) взимаха рушвети за бързо издаване на разрешителни; собственици на магазини и обитатели на кооперации плащат незаконно на Управлението за събиране на боклук; директори и учители прибират проценти комисионни за разпространение на канцеларски материали… Човешката изобретателност е безкрайна що се касае за конверсия на власт в корупция. Да се избавим от такъв организиран рекет не беше кой знае колко трудно. Трудно беше да открием изолирани актове на корупция и след това да се борим с тях. Сериозните корупционни афери попадаха във вестниците. Неколцина министри бяха осъдени за корупция – по един на десетилетие, като се почне от 60-те до 80-те години. Тан Кия Ган, министър на националното развитие през до 1966, преди това лидер на профсъюза на инженерите в авиокомпаниите. След като безспорно се доказа, че е искал комисионна от Боинг за закупуване на техни самолети, аз го уволних от всички постове. Той ми заяви, че е изпаднал в депресия, всички го подлагат на остракизъм, че много съжалява, беше ми мъчно за него, но нямах друг изход и бе изправен пред съд. През 1975 Ви Тун Би, министър на околната среда, бе обвинен, че е получил от строителен предприемач апартамент за 500 000 долара и още 300 000 в сметката на баща му, за да прикрие спекулации на фондовата борса на този предприемач. Той беше обвинен, осъден и лежа в затвора 4 години и 6 месеца. През декември 1979 президента на НКПС и депутат Фей Ю Кок беше обвинен по четири случая с превишена власт и престъпна злоупотреба с 83 000 долара. Бившият генерален секретар на НКПС, Деван Наир, негов приятел, вярваше в невинността му и поиска БРК да преразгледа случая, твърдейки че обвиненията са фалшиви. Повиках в кабинета си шефа на БРК и му наредих да даде на Наир доказателствата. След като ги прочете, той престана да ме безпокои. Фей Ю Кок, преди да му бъде издадена присъда, беше освободен под гаранция от 50 000 долара, но избяга и никога не се върна в Сингапур. Чух че водел жалко съществуване в Тайланд, постоянно шантажиран от полицейските и емиграционни власти там. Най-драматичен беше случая с министърът на националното развитие Те Чин Ван. През 1986 един от неговите партньори призна на разпит в БРК, че му е дал на два пъти по 400 000 – веднъж за разрешение с която си е присвоил земя, предназначена за отчуждаване от правителството, и втори път за съдействие да придобие държавна земя за строеж. Те Чи Ван отричаше и се опитваше да се пазари със служителите от БРК да не дават ход на дело. Той поиска среща с мен. Казах му че не мога да се срещна с него, докато тече следствието. След седмица офицер от службата за безопасност ми съобщи, че Те Чи Ван е умрял и ми е оставил писмо, в което пишеше: “В течение на последните дни се намирам в състояние на депресия. Чувствам своята тежка отговорност за този неприятен инцидент, и съм убеден, че трябва да поема цялата отговорност за него. Като благороден източен джентълмен считам, че ще бъде справедливо да платя най-високата цена за грешката си.” Посетих вдовицата, която искрено вярваше, че нейният мъж през целия си живот е служил честно на правителството. Аутопсията обаче показа, че покойният е починал вследствие на отравяне с sodium amytal. Опозицията научи за случая и поиска създаване на следствена комисия. Аз незабавно се съгласих. Оповестените данни бяха толкова непоносимо болезнени за неговата съпруга и за дъщерите му, че те напуснаха завинаги Сингапур. Те загубиха лице. Така и не проумях защо бе взел тези 800 000 долара, та той бе способен архитект и можеше да спечели милиони с частна практика.

Да проповядваш високопарно морални принципи, убеждения и добри намерения срещу корупцията е леко. А да живееш в съответствие с тези намерения – трудно. За това са необходими силни лидери и решимост да се бориш с всеки един престъпник, без никакво изключение. Служителите в БРК разполагаха винаги с пълна политическа подкрепа и действаха без страх и в съответствие със закона.

Института за развитие на Мениджмънта (The Institute of Management Development) в своя ежегоден преглед конкурентноспособността на страните в света от 1997  (World Competitiveness Yearbook 1997) нареди всички страни в класация по корупция по десетобалната система. Страна с пълна липса на корупция трябваше да има 10 точки. Сингапур се оказа най-малко корумпираната страна в Азия с 9.8 точки, изпреварвайки Хонк Конг, Тайван и Япония. През 1998 Transparency International класира сингапур сред седемте най-малко корумпирани държави в света.

Необходимо предварително условие за честно правителство е, кандидатите за постове да не се нуждаят от много пари, за да стигнат до тези постове, иначе се задвижва порочното колело на корупцията. Високите парични обороти в изборите са проклятие за азиатските държави. Похарчили значителни средства в предизборните си кампании, победителите трябва не само да ги върнат, но и да натрупат средства за следващите избори. Тази система се възпроизвежда безконечно. През 90-те за избиране в парламента на Тайван кандидатите от управляващата партия Гоминдан (KMT – Kuomingtang) харчеха по 10-20 милиона долара за място. Щом се докопваха до мястото, те започваха да връщат тези пари и да се готвят за следващите избори, като използваха влиянието си върху министрите и други длъжностни лица, добиваха от тях одобрение за договори или отчуждаване на селскостопански земи за строителство. Бившият премиер на Тайланд нарече тази система “Комерсиална демокрация”  (commercial democracy), а нейните избраници “купени мандати” (purchased mandate). През 1996 например 2000 кандидати изхарчиха в изборите 1.2 млрд долара. Един от премиерите беше наричан “мистър банкомат”, защото беше широко известен раздавач на банкноти за кандидати и избиратели. За да се защити, този господин каза, че не е единственият банкомат в държавата. В Малайзия са кръстили тази система “парична политика” (money politics). От съобщения в малайските медии научаваме, че по време на разгара на изборите през 1993 «Банк Негара» (Bank Negara) изпитвала дефицит от банкноти с номинал 1000 и 5000 малайски ринги. Индонезия стана христоматиен пример за корупция в огромни мащаби, до такава степен, че индонезийските медии изобретиха специален термин “СКШ” – сговор, корупция, шуробаджанащина. Децата на президента Сухарто и неговите сподвижници водеха класацията в СКШ. Американците оцениха състоянието на клана Сухарто на 42 млр.долара. Корупцията се разрасна още повече при следващия президент Хабиби. Министрите и длъжностните лица не знаеха ще си запазят ли постовете при следващия президент и затова се надпреварваха да си оползотворят времето за крадене в настоящия мандат. Според някои съобщения мизата за депутатско място в следващия парламент се установила на 250 000 долара.

През 1959 като лидер на опозицията убедих тогавашния премиер да направи гласуването задължително. След идването ни на власт очистихме политиката от влиянието на “триадите”, китайската мафия. Собствените ни средства за водене на кампании бяха скромни, много по-малки от разрешеното от закона. Затова на партията ни не й се налагаше да си попълва касата след изборите, а по време на изборите не раздавахме подаръци на избирателите. Печелехме гласове като създавахме работни места, строяхме училища, болници, обществени сгради и най-важното – осигурихме възможността на всеки който желае да си купи собствен дом. Това накара хората да ни повярват и ги убеди че бъдещето на тях и на децата им е в ПНД. На Запад е разпространено мнение, че свободните медии са гаранция за чистота в политиката. До сега обаче свободната и независима преса в Индия, Филипините, Тайланд, Тайван, Южна Корея и Япония не са успели да спрат и даже ограничат корупцията в тези държави. Най-яркия пример как свободни медии могат да станат част от корумпирана система, ако собственикът им е такъв е случаят със Силвио Берлускони, той непрекъснато е под следствие, преди и след като стана премиер.

За да имате чисти и честни хора в правителството, трябва да им плащате съпоставими заплати с тези, които човек може да спечели с квалифициран труд в крупна корпорация или голяма и преуспяваща адвокатска кантора. Точно такива хора управляваха Сингапур така, че годишния ръст на БВП в продължение на 30 години беше средно между 8-9 процента и в края на този период се нареди на девето място в света.

При първото поколение лидери в Сингапур честността бе навик. Колегите отхвърляха всякакви опити за подкуп. Но да се възпроизвеждат тези хора постоянно, означаваше да се възпроизведат условията, които ги направиха такива, а това бе невъзможно. Нашите последователи ставаха министри, избирайки тази кариера пред друга, при която да си министър не беше най-привлекателната финансова перспектива. Ако не плащаш достатъчно на способен човек, който е министър, то трудно е да очакваш от него, че ще остане на тази работа за дълго, печелейки само малка част от онова, което може да спечели в частния сектор. В условията на ускрорен икономически ръст и заплати в частния сектор, работната заплата на министрите трябва да е съпоставима с тази на мениджърите в корпорациите на тяхното управленско ниво. Нископлатени министри и държавни служители са разрушавали не едно азиатско общество. Адекватното заплащане е жизнено важно за поддържането на честността и морала у политическите лидери и висши държавни служители. Демонстративният егалитаризъм е красива политика за показ. В Китай например десетилетия наред всички хора се обличаха с еднакви куртки и панталони в стил Мао, на пръв поглед от една и съща материя. Всъщност обаче имаше разлика – един от провинциалните комунистически вождове ми обясни, че тези куртки и панталони само изглеждат еднакво, и за илюстрация разкопча куртката си, която беше подплатена с коприна. Тук не говорим за разни странични привилегии като безплатни квартири, режийни разходи за сметка на държавата, ползване на автомобили и т.н., превишаващи многократно като суми размера на уж малките заплати. Във Великобритания, САЩ и повечето западни страни заплатите на политиците не растат с темповете на икономически растеж, но там има друго нещо: по презумпция хората, които се занимават с политика, разполагат с лични средства. В довоенна Англия хора без собствени източници на доходи в английския Парламент на практика нямаше. Повечето най-способни хора в САЩ и Великобритания печелят толкова добре, че въобще не се стремят да попаднат в правителствата. След като излязат от политиката (обикновено след 4 или най-много 8 години) такива хора пак се връщат в частния сектор, където работят като скъпо платени адвокати или корпоративни директори. Често стават и лобисти, откъдето имат свободен достъп да ключови фигури в администрацията на президента. Такава система на “въртяща се врата”(revolving door) за мен изглеждаше неподходяща. В първите десет години замразих министерските заплати. След 1970, когато решихме проблема с безработицата и нещата тръгнаха нагоре, увеличих месечната заплата на министър от 2500 долара до 4500. Оставих собствената си заплата на премиер непроменена на 3500 долара, за да напомням на държавните служители, че все пак трябва още да се самоограничаваме. После на всеки няколко години бях принуден да увеличавам заплатите на министрите, за да догонвам все по-бързо разтварящата се разлика със заплащането на подобни позиции в частния сектор. През 1994, вече в качеството си на министър, внесох в парламента предложение за въвеждане на система, според която министерските заплати и тези на съдии и висши държавни служители автоматично да се вържат към сумите от данъци плащани в частния сектор. Икономиката в Сингапур в продължение на 20 години растеше 7-10 процента, а заплатите в държавния винаги изоставаха с по 2-3 години. Моята система, предвиждаше заплащането в държавния сектор да бъде две трети от работещите в частния сектор със съпоставими рангове, според техните данъчни декларации. Това предизвика остра полемика, особено недоволни бяха социалистите, работещи в частния сектор, защото считаха, че заплатите на нашите министри ще бъдат абсолютно непропорционални на правителствените чиновници в най-развитите страни. Те настояваха, че службата на обществото винаги трябва да е придружена с жертви в доходите. Макар че се опитаха да правят предизборна агитация с такива лозунги, ние пак спечелихме с голяма преднина и следващото ни правителство се радваше на пълна подкрепа. Хората винаги искат да виждат в лицето на своите управляващи компетентно, чисто правителство, което постига реални резултати – а това им давахме ние. Приетия закон по мое предложение улесни притока на талантливи хора от частния сектор в държавния.  Преди това един добър адвокат в Сингапур печелеше между 1 и 2 млн. долара годишно, докато заплата на съдия беше 300 000. Без това изменение никога не бихме привлекли най-добрите юристи да работят като съдии. Успяхме да привлечем също така доктори и други специалисти в държавните учреждения, защото заплатите им вече бяха съпоставими с тези на техни колеги в частния сектор. Тази формула не означава обаче автоматично повишение на заплатите в държавния сектор, защото тези в частния варират – една година се увеличават, но на другата могат да паднат – ние винаги следваме кривата на заплащането в частния сектор.

За да се застраховам от необмислени назначения в правителството на нечестни и непочтени хора, през 1984 предложих да бъде избран с пряк вот президент. Неговата фигура щеше да е на национален обединител, а също така щеше да има пълномощия да отмени разпореждания на премиера, ако последните възпрепятстват разследвания по дела за корупция, както срещу самия премиер, така и срещу министри и висши държавни служители. Президентът също щеше да има вето при назначаване на длъжност във Върховния съд, началника на Генералния щаб и началника на полицията. Мнозина подозираха, че съм приготвил този пост за себе си, за да го заема, след като се оттегля от премиерския си пост. Всъщност въобще не беше така, защото за активен човек като мен, това представляваше твърде пасивна длъжност. Чак през 1992 (Ли не е премиер от 1990) конституцията бе променена и се въведе пост на избираем пряко президент.

[nik1]

 

Някъде съм го споменавал: смятам че една от разрушителните личности в българската политика за последните 25 години беше... Симеон Сакскобурготски.

Той докара екип от можещи и знаещи хора, с високи доходи и добро материално положение (новелата започва добре),на които не им се налагаше да взимат подкупи или да трансформират властта си в пари (вече звучи почти като LKY сингапурска приказка), но самият той се оказа посредствен политик (аматьор), но най-лошото предстоеше: в крайна сметка се разбра, че е дошъл за да "осребри" временното си завръщане/появяване (приказката завърши трагично по български: шарлатанин цар прецаква БГ народа)

(Мисля че е разрушителна личност , защото  той дискридетира меритократичните принципи, е вярно е че  народът който чака все някои да го оправя, му удари "едно рамо", както се казва)

[Б. Киров]

То тук не е място за политика, но специално за визираната личност има и по-нелицеприятни определения от "посредствен политик", някои подозират може би не без основания, че е "котролиран" такъв, и тук спирам - жалко за проваления Български Великден, тогава можеше да се състои такъв.

[Cabanis]

Попаднах на този форум днес и съм приятно изненадан от качеството на дискусията, рядко се срещат такива местенца в нета напоследък.

Брилянтна тема, брилятнен анализ на автора и включилите се участници - мойте адмирации.

[Б. Киров]

В предишен пост написах мнението си защо НЕ може да се приложи сингапурския модел към българската действителност. Това беше субективно виждане. Има може би още един по-добър подход да се анализира този модел, този път по който тръгна Ник в един от предишните си постове: след като се публикува тук достатъчен обем информация, разглеждащ от различни аспекти този модел, да се направи екстракция от целия материал на есенцията, най-същественото, и още веднъж да се огледа това което остане по-внимателно. Може би при такъв подход ще се видят доста незабелязани при по-бегъл поглед върху общото важни детайли, които могат да бъдат решаващи при синтез и сглобяване на вярна картина. Ще се опитам накрая, след като продължа с натрупването на факти, да направя и този своеобразен "дайджест" от съществени елементи, за да видим каква картина ще се получи, без намеса на субективизъм, поне такъв без наличие на конкретни факти. Иначе субективизъм в самия монтаж и подбор на фактите е неизбежен. Ще се радвам на всяко участие и на други колеги и варианти при този подход, защото може да се окаже, че има няколко доста различни "общи картини", според хората, които ги монтират. Което е добре, според мен, за постигане на по-вярна и точна картина.

В следващия си постинг по темата ще публикувам една от ключовите глави в книгата на Ли Куан Ю "Търсим и привличаме таланти", в която той се занимава с демографски, миграционни и кадрови проблеми, които е решил и разказва как го е направил. Подходът да цитирам неговата книга е по-добър от този да правя това с интервютата му: първо, защото е написал книгата си преди 2000 година, още като действащ министър и напълно функциониращ перфектно интелект (повечето интервюта са правени около 2009-2010, когато той вече се е оттеглил от активна дейност); и второ, защото в тази мемоарна книга хронологично и системно е подредил цялата история. След като свърша с това натрупване на негови текстове, ще се опитам да извлека конспективно най-важните моменти, според мен, и да ги групирам свързано в рамките на няколко страници.

Редактирано Юли 20, 2016 от Б. Киров

[Б. Киров]

В тази глава от мемоарите си Ли Куан Ю разказва как той и правителството му са решавали някои демографски проблеми на Сингапур (има и общи с българските), както и как е подбирал хора, подходящи да работят в администрацията и правителството, по какви критерии и методика са били селектирани тези хора

Ли Куан Ю. От Третия Свят в Първия

Глава 10. Търсим и привличаме таланти

Вечерта на 14 октомври 1983 направих заявление по телевизията, което произведе впечатление на хвърлена бомба: ако нашите мъже, завършващи университетите искат техните деца да преуспяват в живота, то много глупаво от тяхна страна е да продължават да се женят за жени с по-ниско образование от тях и по-малък интелектуален капацитет от техния. Така открих онова, което пресата нарече Великият Дебат за Брака. Речта ми разбуни кошер от оси – полемиката която се разрази след нея струваше на партията ни 12 процента спад в резултатите на следващите избори.

Необходимо ми бе доста време да проумея нещо очевидно: талантливите хора са най-ценното богатство на страната. А за бедната на ресурси 2-милионна Сингапур през 1965 това беше определящ фактор. Китайците в Сингапур преобладаващо бяха потомци на селяни, докарани тук като наемни работници за тежка физическа работа. Индийците бяха разслоени на касти, най-голямата от които, нисшата, също физически работници. Имаше и малка група търговци и чиновници, както и брамини – много способни хора. Малайците преуспяваха в изкуствата и занаятите. Беше ни провървяло, че при британското владичество Сингапур е бил регионален център на образование. В града имаше добри училища, медицински колеж

King Edward VII Medical College) и Рафълз Колидж за точни и хуманитарни науки. Нивото на преподаване в колежите беше високо. Съществуваха и училища към християнските мисии. Родителите китайци от съседни държави изпращаха децата си в сингапурските училища с преподаване на китайски език, а после в Университета на Нанян (Nanyang University), също на китайски. Мнозина талантливи млади китайци, след завършването на университета, оставаха в Сингапур.

Когато открих с речта си Великия дебат за Брака, бях подтикнат от един отчет, анализиращ състава на населението през 1980 г. Според отчета, нашите най-способни жени не се омъжваха, и следователно оставаха без поколение.  Това ставаше, защото мъжете с равностойно на тези жени образование не желаеха да се женят за тях. Жените бяха почти половината от студентите в университетите, и почти две трети от тях оставаха неомъжени. Азиатският мъж (китаец, индус или малаец) предпочита жена с по-ниско образование от неговото. През 1983 само 30 процента от мъжете с висше образование бяха женени за жени с висше образование. Не биваше повече да си затваряме очите за този факт. Приведох като пример на аудиторията си изследванията с близнаци в Минесота, САЩ, направени през 80-те години, които доказваха, че тези близнаци на 80 процента притежават приблизително еднакъв речеви запас, навици, симпатии и антипатии и коефициент на интелигентност (IQ), –  иначе казано, 80 процента от личността на човек е кодирана от природата, а около 20 е резултат от възпитание. Ето защо, мъже висшисти, които се женят за необразовани жени, не увеличават шансовете на децата си да завършат университет. Жените завършили университет бяха недоволни от заключенията ми, защото излагах на показ нерешените им семейни проблеми. Жените без висше образование и родителите им бяга гневни, защото уговарях висшистите да не се женят за тях. Върху мен се изсипа водопад от коментари и писма с обвинения в елитарност. Цял полк диплимирани специалисти ме обвиняваха, че искам да кажа, че семейство с ниски доходи не може да отгледа способни деца (не твърдях това). Някаква жена ми писа: “Аз съм неомъжена преуспяваща жена, 40-годишен професионалист. Останах неомъжена, защото така ми харесва. Аз съм оскърбена от Вашето предположение, че някакви долнопробни финансови стимули, биха ме накарали да легна с първия привлекателен срещнат, за да си направим талантливо бебе в името на Сингапур.” Обосновавах се на статистика, която недвусмислено сочеше, че отличните студенти в първите 10 процента по успех са деца на висшисти. Извадих и данните за 60-те и 70-те, от които се виждаше, че най-добрите сингапурски студенти в чужди университети тогава не са били деца на висшисти, а на улични търговци, шофьори на таксита и т.н., но вече през 80-те години картината се променя рязко и повече от 60 процента стипендианти зад граница са деца на висшисти. Либералните западни журналисти, които следяха с интерес дискусията, моментално се присмяха на моето невежество и предразсъдъци. Р.Х.Хернштейн (R.H. Herrnstein) обаче, професор по психология в Харвард, застана на моя страна. Той написа цяла серия от статии, в които доказваше статистически моята теза и най-накрая публикува книга “Кривата на нормалното разпределение” (The Bell Curve), където правеше категорично заключение, че интелектът се предава по наследство.

За да решаваме проблемът с неомъжените образовани жени, ние създадохме специална Агенция за социално развитие (АСР – Social Development Unit), помагаща на общуването между мъже и жени с висше образование. Създаването на АСР отначало беше посрещната с презрение и от мъжете, и от жените. Отвсякъде в международната преса се сипеха подигравки към агенцията и нейната дейност: от организирането на симпозиуми и семинари, до създаването на компютърни мрежи, организирането на круизи и отпуски по членство в клубове. Най-мъчно беше да заличим предразсъдъка, че мъж, който не храни семейството е жалък и достоен за подигравки: това битуваше както сред китайците, така и сред индуси и малайци. Получаваше се следния парадокс: жените искаха да се омъжат за по-високо образован мъж, но мъжете желаеха да се оженят за по-ниско образована жена – в резултат мъже с по-ниско образование не можеха да се оженят, защото останали неомъжени жени бяха с по-високо образование и не ги искаха. За да разширя работата на АСР, наредих да се формира “Секция за социално развитие” (ССР – Social Development Section) за работа с хора със средно образование. Количеството на членуващите в нея бързо растеше и към 1995 броят им беше 97 000 души. Една трета от тях встъпиха в брак.

Нашите данни от 1980 също така показваха, че проблемът с високо образовани се задълбочава от факта, че те раждат много по малко деца от ниско образованите. На всяка жена с висше образование средно се пада по 1.6 деца; със средно – също по 1.6 деца; с начално – 2.3 деца; без начално – по 4.3 деца. За просто възпроизводство на населението е необходимо във всяко семейство да има средно 2.1 деца. Следователно, ние удвояваме най-необразованото си население, но не възпроизвеждаме най-образованите. За да променим това, през 1984 решихме да предоставим на майките с висше образование, родили 3-то дете, предимство в избор на най-добри училища за всичките 3 деца. Веднага гласовете се разделиха: привържениците на равенството негодуваха, но нашите гласове надделяха. Всички в правителството очаквахме, че подобно решение ще се приеме като дискриминация от жените без образование. Потресени бяхме обаче, когато срещу нас се надигнаха протести от майките с висше образование. Те не искаха да използват привилегията и бяхме принудени да отменим решението си. Вместо това въведохме специални данъчни облекчения за омъжените жени, този път за всички категории по образованост, и това бе възприето, защото данъчните облекчения нямаха ефект на елитарност. Жените получаваха значителни данъчни облекчения след раждането на трето и четвърто дете, в резултат на което семействата с по 3 и 4 деца се увеличиха.

Мнозина критици обвиняваха правителството в безумна политика с инициативата му “Спрете след второ дете”  (Stop at Two) през 60-те. Бяха ли прави? И да, и не. Без тази политика нямаше да успеем да снижим бума в прираста, да решим проблема с безработицата и повишаване качеството на училищното образование. Но трябваше да се досетим, че образованите ще останат с по 2 или едно деца, а необразованите с по 4 и повече. Всичко това беше известно от опита на развитите държави, но да се говори за него беше политически некоректно. Западните учени, които ни планираха програмата, знаеха за това, но не ни казаха, а ние просто не го знаехме и не променихме политиката си до 1983, когато анализът на статистиката от 1980 ни го показа ясно като резултат в съотношението образовани-необразовани. След моето телевизионно обръщение през 1983, започнах редовно да публикувам статистически анализ за образователното ниво на родителите на 10-те процента най-отлични студенти по резултатите от изпитите. Няколко години след речта ми, професионални статистици направиха анализ, който показа, че независимо от подобрението, ще трябват много години преди тенденцията да се обърне. Към 1997 мъжете висшисти оженили се за жени с висше образование са 63 процента, в сравнение с 32 процента през 1982, бройката се бе удвоила, но бяха необходими 15 години. Увеличи се и броят на жените с висше образование, които вместо да остават самотни, се омъжваха за мъже без висше образование.

Трудностите ни се нараснаха, когато западните страни промениха имиграционната си политика към Азия. През 60-те, докато Щатите воюваха във Виетнам, Америка не желаеше антиамерикански настроения в Азия, и поради това разрешаваше имиграция оттам при равни условия с бяло население. Почти веднага САЩ бяха последвани от Канада, Австралия и Нова Зеландия. Щом това се случи, ние загубихме значителен прилив на образовани емигранти от китайци и индийци, хората от средната класа предпочетоха постоянно местожителство в посочените държави. Намаля и броя на чужденци, идващи за висше образование в Сингапур. През 70-те дефицитът на талантливи и образовани хора още повече се засили – около 5 процента образовани започнаха да емигрират годишно. Повечето от тях считаха, че в Сингапур не могат да се издигнат съответно на своето образование. За разлика от японци и корейци, сингапурците получаваха образованието си на английски и не срещаха езикови и културни проблеми в чужбина. Тогава реших да привлека за растящата икономика на Сингапур достатъчно талантливи предприемачи, професионалисти, хора с творчески професии и висококвалифицирани работници. През 1980 правителството формира два комитета – един занимаващ се с намиране на работа за такива хора, и втори – с техните социални проблеми. С помощта на съветниците по студентските въпроси в посолствата на Сингапур във Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия и Канада наши служители организираха срещи с перспективни азиатски студенти учещи в тамошни университети, за да ги заинтересуват за получаване на работа в Сингапур. Концентрирахме усилията си върху азиатски студенти, тъй като обществото в Сингапур е азиатско с най-високо качество на живот, и те леко могат да се асимилират в него. Системното търсене на талантливи студенти из целия свят ни позволяваше да привличаме в Сингапур ежегодно по няколко стотин студенти, и така да компенсираме загубите от емиграция в по-развити страни на 5-10 процента високообразовани наши граждани. За да привлече изключително способни студенти, комитетът използваше тактиката “зелена жътва”, която използват американските компании, предлагайки работа на студенти още преди да са си взели изпитите за дипломиране, по резултатите им от текущи оценки. Към 90-те години, благодарение на активно вербуване, притокът на специалисти три пъти превишаваше “изтичането на мозъци”. Започнахме ежегодно да предлагаме няколко стотин стипендии на способни студенти от Индия, Китай и други страни в региона, с надежда, че някои от тях ще останат в Сингапур, привлечени от добрите перспективи за работа. А онези, които ще заминат в чужбина, пак ще бъдат полезни на нашите компании, работещи там. Формирахме също така две целеви групи, специално занимаващи се с привличане на талантливи хора от страните в региона.

Нов феномен са растящото число бели мъже  (Caucasian), които се женят за наши жени, особено за жени с висше образование. Те за разлика от сингапурските мъже не се опасяват да го правят. На много от тези жени им се наложи да емигрират заради нашите закони, които разрешават на мъже граждани на Сингапур да се женят за чужденки и да ги водят в страната, но не и обратното. Ние издавахме такова разрешение само в случай че мъжът чужденец има постоянна работа в Сингапур. През януари 1990 променихме тази политика, за да усилим космополитния характер на Сингапур. Освен това, значителен брой наши мъже, получаващи образование в чужбина, се женят за японки, бели и азиатски жени, с които се срещат в университетите. Техните деца увеличават числото на талантливи хора в Сингапур. Старите препятствия за междурасови бракове бяха разрушени от естественото смесване на хора при пътуване и работа в чужбина. Ние сме длъжни да променим отношението си към талантливите чужденци, на които някога се гледаше като на хора, неподлежащи за асимилация. Трябва да се възползваме от новосъздалата се ситуация за собствена изгода, защото не можем да си позволим старите предразсъдъци да спират развитието на Сингапур, като център на търговия, промишленост и услуги. Освен вродения консерватизъм у хората, сериозно препятствие за ускоряване на този процес е нежеланието да се увеличи конкуренцията за работни места. И на ниво специалисти с висше образование, и на по-ниско ниво съществува съпротива към притока на голям брой талантливи чужденци. Сингапурците съзнават, че притокът на такива хора ще помогне за разкриването на повече работни места, но искат това да се случи в някоя друга сфера на икономиката, не в тази, в която те работят. Без талантливите чужденци, Сингапур нямаше да стане такава преуспяваща държава. В първото правителство от 10 човека, аз бях единственият роден и получил образование в Сингапур. Хиляди инженери, управители и други специалисти, дошли от чужбина, помагат за ръста на Сингапур и прибавят допълнителни “мегабайтове” в оперативната памет на сингапурския “компютър”. Ако не продължим с усилването на нашия отбор с талантливи чужденци, няма да останем във Висшата лига на световните държави.

--------------------------------------------------------------------------------

През 1998, освободил се от тежестите на ежедневни грижи в правителството, получих възможност да се съсредоточа върху по-дългосрочни проблеми. Анализът на опита в развитието на азиатските страни ме доведе до извод, че да имаш добро правителство, трябва да привлечеш в него качествени хора. Колкото и добра да е системата на управление, некачествените хора ще носят само вреда за народа си. Като доказателство, виждах няколко държави, които се управляват добре, въпреки несъвършените им системи за управление, защото имаха добри и силни лидери. Виждах също, че Великобритания и Франция са оставили конституции на повече от 80 свои бивши колонии, но това не води до нищо добро. Не в коституциите им беше вината – в тези държави липсваха условия за съществуване на демократично управление. Ни една от тях имаше гражданско общество с образован електорат, нито традиция на хората да изпълняват решенията на избрания от тях на лидер. За възпитание на подобни традиции са необходими поколения, а в младите държави, където още бе жива традиционната преданост към племенните вождове, трябваше задължително тези вождове да са честни, иначе страната политаше в пропаст, независимо от конституционните норми и ограничения. И тъй като лидерите унаследили тези конституции не бяха силни, страните им затъваха в бунтове, преврати и революции. Решаващият фактор обезпечил на Сингапур успешно развитие беше правителство от способни министри, на което помагаха държавни служители с високи морални качества. На мен ми стигаше само да поставя задача, да определя срок за решаване и те сами намираха решението. На Сингапур му провървя, че в такава малка развиваща се страна имаше толкова много талантливи хора. Този контингент непрекъснато се попълваше от талантливи мъже и жени, идващи в Сингапур да получат образование и оставащи да работят или развиват свой бизнес. Непрестанният приток на талантливи хора позволи да се компенсира техния дефицит и да се осигури успешното развитие на Сингапур. Нашата най-сложна задача беше да намерим хора, които да сменят стареещите министри и мен самия. Моите колеги и аз започнахме търсенето на млади хора, които да ни сменят още през 60-те години. Не успяхме да ги открием сред политическите активисти на ПНД, защото искахме способни, динамични, надеждни и твърди хора. За изборите през 1968 ПНД издигна кандидатурите на неколцина доктори на науките, способни хора, преподаватели в университети, специалисти, включително юристи, лекари и висши администратори. През междинните избори 1970 и 1972 издигнахме още няколко такива кандидати. Скоро открихме, че освен ум, позволяващ им да осмислят факти и цифри за писане на докторски дисертации по специалностите, тези хора се нуждаят и от други качества. За да станеш лидер е малко да си просто способен човек, трябва да притежаваш комбинация от мъжество, решителност, преданост, характер и способност да водиш хората. Трябваха ни кадри, които умеят да мислят, и да работят с хора. С всеки нов избор намирането на такива хора ставаше все по-наложително, защото виждах, че колегите ми трупат умора. Един от тях, финансовият министър, ми каза, че се е срещал с мнозина управители на американски корпорации, които обикновено излизат в пенсия след 65 години. Няколко години преди оставката, управителят е длъжен да представи на борда на компанията един или няколко кандидати, от които бордът да избере негов наследник. Тогава ми проблесна мисълта, че самият аз не трябва да чакам последния момент на неотложност, а трябва да предам Сингапур в ръцете на компетентен човек далече преди да си подам оставката. За тази цел следваше да привлека в правителството група креативни и енергични хора, способни да бъдат лидери на Сингапур. Ако обаче оставех нещата да си вървят на собствен ход, като разчитам единствено на партийни кадри в собствената ни партия, никога нямаше да постигна успех. Тогава решихме да привлечем в правителството най-добрите от най-добрите, но проблемът беше как да ги привлечем в политиката, как да ги научим да работят с хора. Процесът беше бавен и труден, а пресяването през много ситно сито. Преуспяващите и способни мениджъри не са родени политически лидери, способни да спорят, да вдъхновяват, да разбиват чужди аргументи публично. За да се разбере, в колко дълбоки води трябва да хвърлим мрежите си талантливи хора, трябва да напомня, че най-добрите министри в първите правителства на Сингапур не бяха родени в страната. Три четвърти от тях идваха отвън. Мрежата, която даде богат “улов” от лидери от моето поколение, беше хвърлена в обширно море, простиращо се от Южен Китай до Малайзия, Южна Индия и Цейлон. Сега ни се налагаше да хвърляме мрежи в плитко заливче, където големи риби рядко се появяваха. Нашият първи екип се формира в условия на бурни и драматични събития от Втората световна война, японската окупация и комунистически въстания. Слабите, нерешителни и страхливи хора се отсяваха чрез естествен подбор. Фактът че оцеляха, показваше способността на лидерите да управляват. Техните убеждения ги изправиха отначало срещу англичаните, а после срещу малайските ултра-националисти. След редица трусове и кризи между нас и народа ни се бе изградила здрава връзка на взаимно доверие. Сега нашата последна задача бе да осигурим на този народ свои достойни наследници. Нямаше начин да пресъздадем цялата атмосфера в която се бяхме оформили ние като лидери, трябваше да открием хората с необходимия характер, способности и мотивация, и да се надяваме, че когато те се срещнат с неизбежните кризисни ситуации, ще излязат от тях като лидери. Общите избори през 1968 станаха важен етап по този път: от 58 кандидати 18 бяха нови. Интересите на старата гвардия бяха защитени от “Закон за парламентарните пенсии” (Parliamentary Pensions Act), според който всички депутати или министри заемали тези постове в продължение най-малко на 9 години имаха право на пенсия.

Винаги съм се вглеждал в хора от висшите етажи на всички сфери в страната, търсейки мъже и жени между 30-40 години, специалисти, търговци, предприемачи и профсъюзни дейци, които да издигнат кандидатурите си за избори. Способният човек можеш да оцениш достатъчно просто – достатъчно е да анализираш резултатите му по време на неговото учение и работа. Да измериш характерът на човек е по-сложно. Добил доста познания по метода “опит-грешка” стигнах до заключение, че по-важния компонент е оценка на характера. Реших че ми е нужна помощта на психиатри и психолози за провеждане на тестове върху нашите кандидати. Тези психологически тестове за съобразителност, характер, лични качества и ценности се прилагаха върху кандидатите за министри. Резултатите не бяха присъда, но помагаха да се отсеят явно непригодните и бяха крачка напред в сравнение с интуитивните съждения, правени при едно 2-часово интервю с кандидата. От време на време не се съгласявах с психолога, особено, когато виждах, че подлаганият на тест е по-умен от самия психолог и го манипулира с цел да фалшифицира резултатите. Професорът от Лондонския университет Х. Д. Ейсенк (H.J. Eysenck), посетил Сингапур през 1987, укрепи убеждението ми в полезността на тестовете за проверка на интелектуалния капацитет (IQ), личните качества и черти на характера. Той ми посочи за пример американска нефтена корпорация, в която работят 40 психолога, участващи в приема за работа и кариерно издигане на 40 000 служители. Не разполагахме с достатъчно квалифицирани психолози за провеждане на тестове на кандидати за висши постове. Поисках от Националния Университет на Сингапур да подготвя повече поведенчески психолози.

Интересуваше ме как мултинационалните корпорации правят своята системна селекция за високопоставени мениджъри. Стигнах до заключение, че една от най-добрите системи е разработена и внедрена от англо-холандската «Шел» (Shell). Основно те обръщаха внимание на това което наричаха “текуща оценка на потенциала” (currently estimated potential) на човека. Тази оценка почиваше върху три фактора: способност за анализ, развито въображение, наличие на рационалност. Заедно трите формираха интегрален показател, който в “Шел” наричаха “хеликоптерно виждане”

(helicopter vision), способността на човек да вижда факти и проблеми в мащабен контекст, при това да различава критично важните детайли. В групата на провеждащите теста влизаха и хора, лично познаващи кандидата. Такава група имаше способността достатъчно фино да отсее измежду кандидати с иначе еднакви способности, онези които притежават “хеликоптерно виждане”. През 1983, след като изпитахме тази система, аз се убедих, че тя е надеждна и практична, беше приета и внедрена в цялата държавна администрация, заменяйки старата британска система.

След 1980 назначих шестима млади министри в правителството. Това засили интереса на други млади и способни кандидати. Освен “хеликоптерно виждане”, те трябваше да притежават политически нюх и характер, за да установяват контакти с лидерите на неправителствените организации. Приемах в правителството хора само с такива качества. Провеждахме интервюта с десетки (след психологическите тестове), за да изберем един. Когато през 1998 спечелихме изборите, казах младите министри да решат между себе си кой да изберат за премиер. Бях свидетел как Дън Сяопин се провали с назначените от него лидери. Помнех провалите и на Антъни Идън, издигнат от Уинстън Чърчил. Младите министри избраха Го Чок Тонг. Той беше политик по рождение. Способен, целеустремен, енергичен, интересуващ се от нуждите на другите. След като пое премиерския пост, посъветвах го да взема уроци по ораторско майсторство. Наехме английска преподавателка, която го обучаваше да произнася речите си в по-релаксиран и естествен маниер. Разказах на Го Чок Тонг за собствения си опит, как години наред с часове ежедневно съм работил по доброто усвояване на езиците (Ли говори малайски, китайски в двете му версии, литературен и местен, и английски); той упорито се занимаваше и уменията му растяха. Работейки рамо до рамо със старата гвардия в правителството, младите министри получаваха от тях пълна подкрепа и приемственост на опит. Аз бях премиер 31 години. Предавайки кормилото в ръцете на моя млад приемник, не изпитвах чувство на тъга и празнота. Стилът на Тонг и маниерът му на работа с екипа напълно се различават от моите. Той щателно планира всяка крачка, предпазливо и плавно провежда промените. Той и екипът му успешно преминаха през изпитанието на кризата от средата на 1998, когато след колапс на съседни държави, курсът на сингапурския долар падна с 40 процента. Много мултинационални компании започнаха да уволняват работници и да преместват бизнеса си в съседни държави с по-ниско заплащане. Отборът на Тонг изработи пакет от мерки, което позволи да се намали ръста на заплатите, като намалиха данъците и вноските за социално осигуряване наполовина. Хладнокръвно и компетентно те излязоха от кризата, което укрепи доверието на инвеститорите още повече.

[nik1]

Някои от моделите не са универсално и еднакво приложими, защото са културно контекстни - ако в САЩ образованието на родителите е решаващо за това как ще са образовани децата, то при източноазиатите връзката/корелацията не е толкова силна.Тези култури са  условно казано "ученолюбиви" (културната особеност която определя дали и доколко хората от една общност са учнолюбива или не, е т.н. гъвкавост vers монументализъм или себезаличаване vers себеизтъкване

ПС Нашата култура е също "ученолюбива" ("гъвкава" или със "себезаличаване") Баба ми по майчина линия беше с основно образование и беше домакиня, за дядо ми не знам - той беше мебелист.. Всичките деца на баба ми и дядо ми ( т.е майка ми и двете и сестри,лека им пръст на трите) са учили в универиситети. Такова развитие мисля не е било изклчение, а по скоро тенденция : всичките първи братовчедки/братовчеди на майка ми са учили в университети , като техните родители са по-скоро с ниско образование  (баба ми са били 11 деца, без баща, т.е трябвало е да работят за да оцелеят). Така стоят нещата и горе долу при баща ми (лека му пръст и на него) -той самият не е учил в университет, но двете му сестри и брат му са учили.

(Българите като цяло до урбанизацията от 1974-75 година също сме преобладаващо селяни; над 55 процента от българите по онова време живеят на село)

В тази връзка, по скоро смятам

1) трябва да мислим как да образоваме и интегрираме циганите (циганите не са индийци по култура, макар и езикът и произходът да им са индийски, за тях ученето и образованието не е ценност, както е за на нас българите)

2) трябва да вдигнем нивото на образователната си система

Като процент на хора с висше образование ние в България се предствяме добре; Ако за коректност махнем циганите от сметките, и турците (при които процентът на хора с висше образование е в пъти по-нисък от средния за България), то етническите българи попадаме в топа на "най-образованите" етноси в света  (куриозно, но сме най-функционално неграмотните и най-простите от образованите етноси, именно заради скапаната си образователна ситема)

[nik1]

Емиграцията, как да се справим с нея?

Дори и да затворим границите, младите и образованите пак ще емигрират, ако не се създадат условия да работят и да се реализират тук, греша ли?  

Влезнали се в някаква опасна спирала, но изглежда на мнозинството не му пука , защото няма физически жертви да кажем, или защото на никой не се му бърка директно в джоба при това (българите сме доказали, че можем правим успешни народни революции, ако ни бръкнат директно в джоба, или когато стане така, че няма какво да ядем - както стана през февруари 2013 година, когато се надуха битовите сметки на топлофиацията и тока, или както стана по време  на "виденовата зима"  през 1996-19997 година, когато хиперинфлацията "изяде" заплатите до 5-10 долара месечно , Разбира се не подценявам и другите причини за революцията през 1997 година, но същите други причини  съществуваха през 1994 , 1995 и 1996 година, греша ли?) 

[Б. Киров]

Съгласен съм, че в демографско и културно отношение различията между нашето общество и това на Сингапур са много големи и преки паралели трудно биха могли да се правят.

Мен в тази глава най-много ме впечатли подхода на Ли да работи с екипи и да избира точните хора по качества. Особено избора му на личности в държавна администрация и правителството. Той копира и прилага кадровата система на корпорацията Шел, въвежда я в държавата, и така създава ефективна администрация.

И друго, разсъжденията му, че с хубави закони се прави лошо управление (бившите британски и френски колонии), тоест самата система не прави автоматично добро управление; подходът му е точно обратен на това вярване - най-напред е извънредно взискателен към собствената си личност, след това към най-близкото си обкръжение от екипа, след това продължава да разширява този екипно-индивидуален подход към държавната администрация, за да го разпростре в крайна сметка като стандарт на нацията, и явно това работи при тях. В крайна сметка, сингапурците стават като Ли Куан Ю след 31 години, а не той като тях; той ги повежда от много ниска точка и ги вдига много високо, на неговото ниво.

Между другото, по същия организационно-психологически модел работи и Левски, докато изгражда структурата на Вътрешната си организация в България (която според мен е първообраз на държава) - слага в темела й своята личност, вгражда се там, и после строи и разширява, но както се изгражда кристал около ядро, отвътре навън. Системният подход и при двамата е идентичен и е насочен отвътре навън, от центъра към периферията на кръга. Левски го формулира по нашенски така "От едно място ще се свири хорото и един игроводец ще го води".

П.с. Но такъв подход предполага човекът в центъра на кръга да е с изключителни качества като личност и другите да го припознаят като безспорен лидер по достойнства; нещо което в днешна България ми изглежда утопично; Стоичков в старото ЦСКА и Стоичков в Барселона си беше Стоичков, но ако не беше станал "камата" в Барселона никой нямаше да го помни днес; от друга страна, Барселона на Кройф го поиска и купи от ЦСКА, след като в два последователни мача той им вкара сам 2 гола, въпреки посредствената игра на ЦСКА в тези два мача.

 

 

Редактирано Юли 21, 2016 от Б. Киров

[nik1]

В Сингапур за времената за които говори LKY има търсене на хора с висше образование, пазарът на труд се развива и експандира (според нашата терминология тези специалисти се наричат аналитични специалисти), но какво да кажем за България като цяло? По-осезаемо търсене на такива има в София, в Пловдив.. и не се досещам за друг регион/град..Трайна е тенденцията в България към нарастване на процента на заетите /работещите в услугите, търговията и охраната.

Цитирай

Най-високо увеличение се наблюдава при дела на персонала, зает с услуги за населението, който през 2013 г. е с 5,3 пр.п. по-висок в сравнение с 2008 г. Заетите в тази кралификационна група са 21,2% от всички заети в икономиката през 2013 г. Присъщите дейности включват: „организация и извършване на услуги по време на пътуване; организиране на домакинство; приготвяне и сервиране на храна и напитки; грижи по отглеждане на деца; извършване на елементарно здравно и подобно обслужване в домовете; лични грижи като фризьорство или козметика; компаньонство; предсказване на бъдещето и астрология” и др., сочи Национална класификация на професиите и длъжностите в Република България. За практикуване на повечето професии се изисква завършен поне X клас1 .

 

 

Нещата са комплексни, но ако имахме по-добри международни отзиви и класации за висшето ни образованието и университетите ни - то мисля притокът на високотехнологични компании/инвестиции ( генериращи висока добавена  стойност), съответно търсенето на аналитични специалисти щяха да се увеличат осезаемо.

 

В класацията за топ 1000-та най-добри университети в света през 2015 година, попада единствено  СУ, и той е на 854 място (позицията му е по-назад от някои "световнонеизвестните" регионални университети от Средна Европа например)

 

 

 

Редактирано Юли 22, 2016 от nik1

[nik1]

http://cwur.org/2016.php

63 място National University of Singapore Сингапур http://cwur.org/2016/National-University-of-Singapore.php

134 място  Nanyang Technological University  Сингапур http://cwur.org/2016/Nanyang-Technological-University.php

854 място  Sofia University България http://cwur.org/2016/Sofia-University.php

 

[nik1]

ЛКЮ пишеше, че първата крачка е да се съберат трима човека съмишленици (доколкото знам той не бил никога сам, за разлика от Левски, и в книигата си използва мн.число, пише ние), които да вярват в едно и също

Това на мен ми се струва бая утопично за България..

По вероятно е в един момент тримата да се скарат -според изследванията при нас нито директорските бордове могат да сработят добре (без да съм член на такъв борд, имам ясна представа за това), нито пък можем да работим в екипи добре.. Ние сме като индийците за които ЛКЮ пише - индивидуалисти сме (тук визирам по- скоро особеността "институционален индивидулизъм" Vs "институционален колективизъм" а не за in-group (Хофстеде) колективизъм 

[Б. Киров]

Преди 2 часа, nik1 said:

В Сингапур за времената за които говори LKY има търсене на хора с висше образование, пазарът на труд се развива и експандира (според нашата терминология тези специалисти се наричат аналитични специалисти), но какво да кажем за България като цяло?

 

Преди 2 часа, nik1 said:

Нещата са комплексни, но ако имахме по-добри международни отзиви и класации за висшето ни образованието и университетите ни - то мисля притокът на високотехнологични компании/инвестиции ( генериращи висока добавена  стойност), съответно търсенето на аналитични специалисти щяха да се увеличат осезаемо.

 

Преди 22 минути, nik1 said:

ЛКЮ пишеше, че първата крачка е да се съберат трима човека съмишленици (доколкото знам той не бил никога сам, за разлика от Левски, и в книигата си използва мн.число, пише ние), които да вярват в едно и също

Това на мен ми се струва бая утопично за България..

Ник, вземам за повод тези твои принципно абсолютно верни констатации. Да така е, времената тогава са били такива, но те са такива и за съседна Малайзия, а тя не успява да се възползва от тях в степен, в която го прави Сингапур. И тук пак стигаме за ролята на LKY – този човек е притежавал изумителната способност да хваща вятъра на промените в платната си, да се възползва от конюнктурата и да води динамично страната си към успех, според всяка конкретна ситуация, външна и вътрешна. Това е негов индивидуален стил и почерк. Правел го е по-скоро като директор на корпорация (в случая тази корпорация е била Сингапур), не толкова като политик.

Авторитарен ли е бил начинът му на управление? И да, и не – прилича на Ляпчевото “Со кротце, со благо”, но е “без кютек”, управлението му мога да оприлича като: с желязна ръка (неговата) в кадифена ръкавица (винаги е убеждавал хората в правотата си, вместо да ги принуждава) и много ум – управление повече на просветен и способен мениджър на корпорация с твърди методи, отколкото на диктаторски настроен политик. С този стил, и с огромната си енергия и ум, LKY извежда Сингапур от 800 долара през 1965 до 83 000 долара през 2015 на човек от населението годишно – 100 пъти повече, гениален корпоративен директор с разностранна и комплексна визия за цялата държава. Това е този негов път – това обяснява защо други страни от Третия свят в неговия регион си се влачат и досега в този коловоз, а Сингапур на върха на Първия свят.

По принцип, теоретично, според мен това е възможно да се случи навсякъде и по всяко време, но на практика е изключително малко вероятно. Затова се въздържам да правя преки аналогии с България – да, всичко е много различно като време, място, култура, история, а най-различното и непостижимото е лидер от този мащаб и второ, събиране на екип с това качество (това за нас май е по-непостижимо от намирането на лидер, прав си за Левски, при първия трус съмишлениците му започват да го предават).

Иначе, ако търсим модели за пряко подражание и следване механично на практики, все едно е кралят на футбола Пеле, примерно, да дойде и да обясни на един наш селски футболист как се изпълнява някакъв удар във футбола, може и да му обясни всичко много точно, може и да му напише учебник за това, но все едно юнакът от село никога няма да повтори това изпълнение като Пеле. Просто защото не е Пеле, а Гацо Бацов от Долно Нанагорно.

пс Всичко написано по-горе обаче не означава, че трябва да махнем с ръка и да кажем "не става, няма начин" и да загубим интерес към това какво и как са направили в Сингапур. Напротив, много интересно и полезно е да прочетем този урок. Дори в ограничени обеми, на отделни елементи, този опит е уникално полезен за всяка държава и демонстрира какво може да се постигне със силно и компетентно лидерство. Затова ще продължа да пиша за това, като накрая ще се опитам да направя с целия текст на Ли Куан Ю, изложен тук в превод,  нещо подобно на това, което той нарича "хеликоптерно виждане" - поглед от достатъчно голяма дистанция, за да се види цялото, но и без да се загубят детайлите в него. Просто за спорта, за да си свърша докрай работата.

Редактирано Юли 22, 2016 от Б. Киров

[Б. Киров]

1 hour ago, nik1 said:

http://cwur.org/2016.php

63 място National University of Singapore Сингапур http://cwur.org/2016/National-University-of-Singapore.php

134 място  Nanyang Technological University  Сингапур http://cwur.org/2016/Nanyang-Technological-University.php

854 място  Sofia University България http://cwur.org/2016/Sofia-University.php

 

Забележи обаче движението в класацията през годините 2012-2016, то не е възходящо, а низходящо, за съжаление:

- Софийският университет „Св. Кл. Охридски" заема 788-то място в Рейтинга за академичните постижения на университетите (URAP) за 2012/2013 г.

- В класацията от януари 2013 г. при тогавашните критерии Софийският университет "Св. Климент Охридски" заемаше 593-о място в света.

- За трета поредна година най-старото и авторитетно висше училище в - --България запазва позицията си сред 863-те най-престижни университети в света. В оповестената тази седмица класация QS World University Rankings за 2014 г. Софийският университет „Св. Климент Охридски“ е поставен в групата от 651-700 място.

- Софийският университет, който е единственото българско висше училище в класацията на 863-те най-престижни университети в света, е изпаднал надолу спрямо миналата година и се класира в групата 700+ място, където университетите вече са подредени по азбучен ред.

- 2016 – 854 място; в момента е на 9 позиции от изпадане от тази класация

 

https://www.24chasa.bg/Article/2241596

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/arhiv/arhiv_na_goreschi_novini/su_sv_kliment_ohridski_e_sred_naj_dobrite_v_sveta

Редактирано Юли 22, 2016 от Б. Киров

[Б. Киров]

В тази глава от мемоарната си книга Ли Куан Ю разказва как е била формирана армията на Сингапур, и каква е нейната роля.

По този начин вече публикувах последователно в няколко отделни постинги пет от най-важните и според мен ключови глави в книгата на Ли Куан Ю, озаглавена “Сингапур 1965-2000: От Третия свят в Първия”, а именно:

1. Оцеляване в изолация (за икономиката); 2. Социалната политика на Сингапур – всекиму неговото и богатство за всички; 3. Борба с корупцията; 4. Търсим и привличаме таланти (демографски и кадрови решения); 5. Как се изгради армията

Преди да завърша основната си работа по този тема с публикуването на други различни аспекти от нея, развити в книгата на Ли Куан Ю, ще направя портрет на личността на Ли Куан Ю (различен от анонимния такъв на хипотетичен лидер в по-горен мой постинг); този негов портрет на човек и лидер ще очертае неговите основни черти (според мен), помогнали му да изведе Сингапур по невероятния му път нагоре.

 

Глава 2. Как се изгради армията

През декември 1965, 4 месеца след отделянето ни от Малайзия, 1-ви и 2-ри сингапурски полкове (това е “армията на Сингапур тогава – бел.пр.), приблизително по 1000 всеки, се намираха под командването на Малайзия. Правителството на Малайзия откомандирова 300 сингапурски войници от тези полкове и ги замени със 700 малайци. Англичаните не ни предложиха никаква помощ за създаване на собствена армия, защото се опасяваха че могат да развалят отношенията си с Малайзия, която беше член на Британската Общност и ООН. Необходимо ни беше да си върнем командването над двата сингапурски полка и да ги направим действително сингапурски, а не малайски, за да си гарантираме тяхната лоялност. Министър на отбраната стана Го Кен Сви, дотогава министър на финансите. Той започна да изгражда армията ни буквално на “гола поляна”, а цялата му военна подготовка се изчерпваше до чин капрал (сержант) от британската армия, където бе служил на младини през 1942.

Ние се обърнахме за помощ към Мордахей Кидрон, посланик на Израел в Бангкок. Кидрон няколко пъти беше отправял молби към мен да открие израелско консулство в Сингапур, но ако се откриехме такова, можехме да предизвикаме недоволство в мюсюлманите малайци. Сега той ми предложи израелски инструктори за създаване на сингапурски въоръжени сили, но аз му казах, че преди това ще се консултираме и с премиера на Индия и президента на Египет. Писах на Шастри, премиер на Индия, че искаме да формираме 5 батальона и очакваме помощ, но след два дни той ми изпрати “искрени благопожелания за процъфтяването на народа на Сингапур” и нищо повече. От своя страна Насър, мой добър приятел и президент на Египет, също учтиво ми отказа военноморски съветник за формиране на наша брегова охрана, предполагам от мюсюлманска солидарност с лидерите на Малайзия. Казах на Кен Сви да приеме израелското предложение, но без много гласност, за да не дразним мюсюлманите малайци в Сингапур. През ноември 1965 в Сингапур пристигна малка група израелски военни начело с полковник Жак Елизари, последвана от втора през декември. За да маскираме присъствието им, наричахме ги “мексиканци”, защото те външно и приличаха на такива.

Без собствена армия, малайците със своята разквартирована в Сингапур бригада,  можеха да ме арестуват, когато си пожелаят, а аз трябваше да живея в постоянен страх от това и да се надявам на доброжелателността на техните лидери. Затова ние се държахме тихо, а през това време Кен Сви трескаво работеше по формиране на наши въоръжени сили, способни да ни защитят. Англичаните бяха вербували в армията и полицията предимно малайци от територията на Малайзия. Малайците харесваха военната служба, а китайците я избягваха по исторически сложили се причини от междуособиците в Китай. Трябваше да открием начин да привлечем в армията и полицията повече китайци и индуси, така че съставът й да отразява точно процентното съотношение на населението в Сингапур. Малайците отказаха да напуснат казармите и първите ни наборници трябваше да живеят на палатки във Фарър Парк. Винаги си оставаше вариант малайците да ни направят военен преврат, затова поисках временно охрана от английски гурки, които денонощно дежуреха около дома ми и сградата на правителството. Твърдоглавието на малайския генерал, който отказа да изведе частите си от нашите казарми, още повече ни амбицира да изградим собствена армия, така че повече да не могат да ни изнудват по този начин.

Кен Сви, сърцат човек, написа в своя доклад до мен: “Глупаво би било да се хипнотизираме от численото превъзходство на съседите ни пред Сингапур. Във война значение има боеспособността на армията, а не големината на населението… Пет години след като въведем наборна служба, ще можем да мобилизираме 150 000 армия. Използвайки гражданското опълчение, можем да противопоставим армия от 250 000 души на на възраст 18-35 години. Не бива да подценяваме нашия потенциал от цивилно население.” Това беше честолюбив план, основан върху израелския опит да се мобилизират максимален брой хора в кратки срокове. Знаехме че сме способни на такава мобилизация, но задачата бе тежка, защото се налагаше да променим настроенията на хората и да преодолеем традиционната им неприязън към военната служба. Всички китайски родители знаят поговорката: “От добра стомана не се правят пирони; добър мъж не отива в казарма.” Ние формирахме национални  кадетски корпуси полицейски кадетски корпуси във всички гимназии, за да могат родителите да могат да разпознаят у своите деца склонности за служба в армията и полицията. Ние желаехме хората да виждат в лицето на нашите войници свои защитници, а не да гледат както в миналото на униформата с ненавист като символ на колониален гнет. Искахме да повишим физическата подготовка на нашата младеж, да развием у нея вкус към приключения и напрежение, предизвикателство към опасностите. Само с убеждения обаче не ставаше. Налагаше се да изградим обществени организации – добре организирани и добре управлявани, - за да превърнем убежденията си в реалност. Главната отговорност за това легна върху министерството на просветата. Само като промениш начина на мислене и отношението на хората, можеш да мобилизираш голяма народна армия, съставена от граждани, по модела на швейцарската и израелската. Поставихме си за цел да постигнем това за 10 години.

По време на националния ни празник организирахме за парад онова малко като въоръжени сили, с което тогава разполагахме. Изкарахме Народното опълчение  (People's Defence Force), водени от държавни служители, депутати и министри, минали начален курс по военна подготовка. Войниците бяха граждани, предимно китайци, рекрутирани от общински центрове. Няколко взвода преминаха с маршова стъпка на парада от 9 август 1966; те имаха наперен вид и бяха приветствани с ентусиазъм от народа, който видя сред тях и свои министри и депутати. В парада участваха и представители на профсъюзите, полицаи и пожарникари, за да увеличат масата от хора с униформи. Демонстрацията ни на военна мощ не успя да изплаши малайците, но решимостта ни им направи впечатление.

Първоначалния план на Кен Сви предвиждаше да създаде редовна армия от 12 батальона в период 1966-1969. Одобрих този план за професионална армия с потенциална възможност за мобилизация на цялото население, преминало военна подготовка и оставено като резерв. Не исках да харчим големи средства за голяма армия – по-добре бе да ги вложим за инфраструктура, необходима ни за формиране и обучение на национална гвардия. Националната гвардия имаше своите политически и социални преимущества. Считах, че малайците едва ли биха ни нападнали, докато британските сили бяха в Сингапур (британците напускат Сингапур през 1971 – бел.пр.). Исках нашите планове да се основават на мобилизация на колкото се може повече граждани. Желаех също така участието на нашите жени в националната гвардия, както това става в Израел, за да се укрепи решимостта на хората за отбрана. Но тъй като срещнах отпор сред другите министри, оттеглих това свое предложение. Най-голямата спирачка пред агресията на Малайзия бе те да знаят, че даже в случай че успеят да преодолеят нашата редовна армия, ще им се наложи да се борят срещу целия въоръжен народ на Сингапур, преминал през добра военна подготовка. Освен обединението на новобранците в сплотена общност, независимо от техния етнически произход и религиозна принадлежност, ние се нуждаехме от някои от най-способните хора в страната, които да застанат на командните постове в армията. Най-важното беше да се гарантира, че армията е под контрол на политическото ръководство, като за целта финансовите и кадрови въпроси трябваше да се решават от цивилни държавни служители в министерството на отбраната.

През февруари 1967 подготвих законопроект за изменения в “Закона за военна служба”  (National Service Ordinance), наследен от англичаните от 1952. На редовно служещите в армията се гарантираше със закон работни места в правителството, държавните учреждения или частния сектор, след тяхното излизане от редовете на въоръжените сили. Законът беше приет с пълна обществена подкрепа. Първият набор от 9000 новобранци постъпи след този закон. Оказах се прав – отношението на обществото към армията се промени. Същевременно Кен Сви и неговият екип, с помощта на израелците, започна работа по изграждането на армията като структура. Той се възползва от полицейския персонал, комуникациите му и друго полицейско имущество в началото на този процес. Помощник-началикът на полицията Тан Ким стана началник на Генералния щаб на армията. Започнахме обучението с елитна група от новобранци, 10 процента от най-добрите от първия набор. За да се борим с традиционните предубеждения към военната служба, организирахме церемониални изпращания на новобранци в общинските центрове на всеки окръг. Депутати и министри посещаваха тези мероприятия и държаха там речи, след което новобранците заминаваха за казармите. С течение на годините успяхме да разрушим негативизма към военната служба.

Програмата на обучението в лагерите беше интензивна – всичко започваше от нула. Имаше първоначално хаос, но проблемите се преодоляваха в движение, необходимо бе да решим задачата в кратки срокове. Опит нямахме, но бойният дух на хората бе висок, и постигнахме успех.

Тогава бяхме малки и слаби. Ако бяхме отстъпили от принципите на върховенството на закона, не само вътре в Сингапур, но и във външните ни отношения със съседите, щяхме да се провалим, тъй като върху Сингапур винаги е съществувал външен натиск. Ако се бяхме огънали от страх да не приемем закона за военна служба още докато британците бяха в своите военни бази в Сингапур, то нашите съседи Малайзия и Индонезия щяха без проблеми да ни прегазят след 1971 година, когато англичаните си заминаха.

Беше ми необходимо да знам, че междуетническа касапница е невъзможна в редовете на армията и полицията. Китайското мнозинство от населението винаги се чувстваше по-спокойно при смесен етнически състав на армията. На 9 август 1969 по случай 150-годишнината от основаването на Сингапур, поканих военните министри от 4 държави членове на Британската Общоност (Малайзия, Великобритания, Австралия и Нова Зеландия) на военен парад по случай годишнината. Ким Сан включи в парада танкове

AMX 13 и бронетранспортьори V200. това произведе огромно впечатление на всички. Малайзия по онова време още нямаше танкове. Техният министър на съвместна вечеря казал на нашия, че мнозина политици в Малайзия се тревожели от нашата военна мощ, но той лично не. След този парад във висшите политически кръгове на Малайзия се разпространи мнението, че Сингапурския институт за подготовка военни кадри  (Singapore Armed Forces Training Institute) е добра школа за професионални войници и офицери. Сътрудници на британското посолство в Малайзия потвърдили това. Към 1971 армията на Сингапур наброяваше 17 кадрови батальона (16 000 души) и 14 батальона резервисти (11 000 души). Разполагахме с пехотни части и подраздаления от командоси, артилерия и миномети; имахме танкове във всеки батальон, също така бронетранспортьори, сапьори, свързочници и полеви болници, тилови поделения и транспорт. Учредихме школи за подготовка на младши офицери, артилеристи, инженери, сапьори и военни моряци. Нашите ВВС разполагаха с ескадрили

Hawker Hunter, тренировъчни самолети Strikemaster, хеликоптери Aluette и транспортни самолети.

Великобритания обяви извеждането на войските си през януари 1968. това ни принуди да формираме ескадрили изтребители и неголям флот, който бе в състояние да осигури брегова охрана до 1971. Изпратихме първата група от 6 пилоти на обучение в Англия през август 1968. През септември 1970 първата ескадрила от 16 изтребители бе напълно боеспособна.

Израелците ни помогнаха за създаването на военен флот, а новозеландците обучиха екипажите на патрулните ни катери. За по-малко от 2 години бяха създадени две ескадри по 3 кораба всяка. След това формирахме група торпедни катери.

Израелците бяха компетентни военни инструктори, те ни преподаваха тяхната военна доктрина. Методите им бяха напълно противоположни на британските. Англичаните изграждаха първите ни два полка постепенно, започвайки обучението на офицерския корпус от командир на взвод, командир на рота и накрая, след 15-20 години служба, командир на батальон и подполковник. Израелците от самото начало ни казаха, че нямат време за това, нашите офицери да се учат от тях и да приемат знанията колкото се може по-ускорено. За разлика от американците, които по времето на Кенеди бяха изпратили 6000 “съветници” да помагат на Южен Виетнам, израелците изпратиха у нас само 18 офицери. Всичко което те демонстрираха, се усвояваше в движение от техните сингапурски колеги от командир на взвод до началник на генералния щаб. Призовахме в армията бивши полицаи с военен опит. Някои от тях бяха държавни служители, други в частния сектор. Предложихме им служба в армията като основна работа. Британците държаха на външната форма и използваха телесни наказания за поддържане на дисциплината. Израелците слагаха ударението върху военните навици и създаване на висока мотивация.

Нашите резервисти трябваше да са в постоянна бойна готовност. Променихме термина “оперативен състав” с “резервисти” едва през 1994, за да подчертаваме тяхната постоянна бойна готовност. Ежегодно, в продължение на по няколко седмици, те провеждат обучение в лагери с редовните подразделения, към които са зачислени, и така поддържат дух на другарство с редовно служещите. През няколко години наши части от запасняци посещават полигони в Тайван, Тайланд, Бруней или Австралия, където провеждат полеви учения, маневри и бойни стрелби в състав на бригада или батальон. Всички в Сингапур се отнасят сериозно към тези учения, дори и работодателите, които в продължение на няколко седмици остават без своите работници. За да имаме боеспособна армия, ние мобилизираме цялото общество – директори на училища, преподаватели, родители, предприемачи, общински управители – всички са включени в програмите “тотална отбрана”.

За последните 30 години службата в армията оказа дълбоко въздействие върху сингапурското общество. Тя стана част от живота, своеобразен ритуал за нашата младеж, помогна да се обединят хората ни. Те се учат да живеят и работят един с друг, независимо от етнос, език или религия. В армията са зачитани всички религиозни обреди: будисти, индуисти, мюсюлмани, сикхи, християни, зороастрийци – уважават се и се спазват всички специфични табута при мюсюлманите и индуистите. Дали в армията си министър, банкер, чиновник, общ работник или търговец – твоето положение там зависи единствено от показаните от теб лични резултати като офицер или войник. За да привлечем в армията не само физически здрави, но интелектуално развити хора, от 1971 започнахме да изпращаме някои от нашите най-способни студенти. Ние ежегодно избираме няколко от най-добрите ни млади офицери за обучение в чужбина – Оксфорд, Кеймбридж и др. Английски университети – където те преминават пълен академичен курс на обучение в хуманитарни, инженерни, точни науки или специфична професионална подготовка. В течение на цялото им следване, те получават пълна заплата на лейтенант и допълнителна стипендия, която покрива таксата им за следването, квартирата, храната и други разходи. Те са задължени да подпишат декларация, че се задължават да служат най-малко 8 години след получаването на задграничната си диплома. През този период ги изпращаме 2-3 пъти в Америка или Англия. Отначало за да получат специализирана подготовка като артилеристи, танкисти или свързочници; по средата на кариерата им – на щабно и командно обучение в Америка или Англия; и накрая – за преминаване на курс по гражданска или делова администрация в такива водещи американски университети като Станфорд или Харвард. В края на 8-годишната си служба тези офицери могат да останат в армията, да преминат на гражданска служба в качеството им на държавни служители от висш ранг, да преминат в органите на държавно управление или да си намерят работа в частния сектор. Ежегодно те преминават военно обучение за по 2-3 седмици. По този модел привлякохме някои от най-способните студенти. Без това нашата армия щеше да има само техника, но не и интелектуален елит, способен да я използва най-ефективно. Към 1995 година четирима бивши стипендианти на армията достигнали до висши военни звания, влязоха в политиката и по-късно станаха членове на правителството: моят син, бригаден генерал Ли Сиен Лунг (Lee Hsien Loong), бригаден генерал Джордж Ео (George Yeo), подполковник Лим Ен Киан (Lim Hng Kiang) и контра-адмирал Тео Чи Хин (Teo Chee Hean).

Малките размери на Сингапур са сериозно препятствие за развитие на въоръжените ни сили – ние се нуждаем от полигони в чужбина, позволяващи ни да разгърнем бригада и дивизия. Реших този проблем през 1975, когато президентът на Тайван Цзян Цзинг (Chiang Ching kuo) отвори полигоните на страната си за нашата пехота, бронетанкови части и артилерия за обучение там. Към края на 70-те президента на Филипините и Пентагона разрешиха на ВВС на Сингапур да използват военновъздушната американска база Кларк за тренировки. През 90-те, когато американците изоставиха базата, ние започнахме да провеждаме ученията си в Австралия и Америка. Непрекъснато модернизираме техниката си, следим и внедряваме всички нови технологии, особено информационните. За това ни е необходима здрава икономика, позволяваща да си купуваме ново въоръжение, както и високообразовани и тренирани хора, способни ефективно си служат с нея. Боеспособната ни армия понижава риска от непремерени действия на съседите ни.

Когато през април 1966 година се качих на самолета в Лондон, за да отида да се моля на британския премиер Херолд Уинсън да ни гарантира, че британските войски ще останат на нашия остров поне още няколко години, въобще не си представях, че ще постигнем подобни резултати.

[Capitainofmarine]

Голямо дело са сторили от 0 до комплексно изградена боеспособна армия, способна да гарантира независимоста и териториалната цялост. И реч не може да става за аналогии с нашата татковина в настоящо време!

[Б. Киров]

10 характерни черти на Ли Куан Ю

1. Визионер

Ли Куан Ю, още в началото на своята политическа кариера, когато поема кормилото на управлението на Сингапур, много ясно си представя бъдещето на страната си в света и региона не като една от многото, а като първа сред многото, уникална. Каквото и да прави през следващите 31 години, Ли Куан Ю винаги води народа си към тази своя визия – те, сингапурците, не просто трябва да произвеждат добре и да са едни от най-добрите, те трябва да са уникално по-добри, по-дисциплинирани, по-интелигентни от всичките си съседи, и да правят онова, което другите не са способни да правят и което още никой не е правил по този начин. Ли никога не изпуска тази своя визия от поглед, и в крайна сметка я превъплъщава в реалност: това което той визира в началото на пътя му, става реалност в неговия край.

Когато се налага да вземе и проведе някакво решение по пътя му към голямата цел – да превърне Сингапур от бедна изостанала страна в преуспяваща нация – Ли Куан Ю никога не се колебае да отстоява мнението си и да го превръща в действие, дори това да е оспорвано и осмивано от мнозина авторитети. “Нямаше да имаме икономически прогрес, ако не бяхме се конфронтирали с такива неща като начин на живот, отношение към съседите, шумът, който си свикнал да вдигаш, навика ти да плюеш на улицата.” Само човек с много силен характер може да се изправи срещу вкоренени вредни обществени навици и да ги променя: “Понякога изострям до крайност един спор, залагам всичко, ако знам че съм прав и залога си струва.”

2. Перфекционист

Описан от сп. “Тайм” като “Изключително интелигентен човек с нулева толерантност към посредствеността”, Ли Куан Ю е брилянтен във всичките си действия и думи. Това е така още от ученическите му години и по късно в университета Raffles Institution, в който по негово време учат 150 най- елитни студенти в Сингапур. Той взема диплома с най-висока оценка от целия випуск Raffles, както и такава от колежа John Anderson след това. Получавайки второ висше образование в John Anderson (Англия), Ли Куан Ю записва трето – юридическо – в Fitzwilliam College в Кеймбридж, получавайки и там възможно най-високото отличие Double Starred (double First Class Honours). След като се връща в Сингапур, ли става съдружник в асвокатска кантора Laycock & Ong и още при първата си професионална изява като младши асистент в кантората отново е блестящ – фирмата му защитава иска на стачкуващите пощенски служители в Сингапур; благодарение на Ли профсъюза печели делото в съда и колониалното английско правителство е принудено да изпълни всички искания на пощенския профсъюз за по-високи заплати, по-добри условия на труд и т.н. Дирекцията на пощите обжалва и делото отива в арбитраж – и отново профсъюза, представляван от току-що дипломиралия се Ли печели делото: първо дело, първа блестяща победа. Това е началото и на политическата кариера на Ли Куан Ю, без неговата кариера на юрист, нямаше да го  и министър-председателят на Сингапур Ли Куан Ю, направил от страната си за 31 гидини една от първите 10 най-проспериращи страни в света.

3. Печели войни без да воюва

Ли Куан Ю притежава удивителната дарба за предприемач и бизнесмен да открива “зелени зони” за конкуренция и пазарен успех. Той не върви по утъпканите пътища на конкуренцията в бизнеса, не “воюва” с другите за пазари – той създава от нищото нов пазар, тъм където не го е имало преди, и се явява първи на този пазар без конкуренция. Това се нарича “зелена” конкуренция – да печелиш война без да воюваш, да видиш пазар там, където другите не са го видели. Така печели и с превръщането на Сингапур в най-крупния регионален производител на електроника за западните пазари, преди на някой въобще да му хрумне идеята, че това е възможно.

Когато решава, че трябва на всяка цена да привлече крупни инвеститори от високотехнологични мултинационални компании в Сингапур, Ли Куан Ю се заема да озелени целия град и да го превърне в красива градина. Задачата не е била толкова лесна и елементарна, колкото изглежда на пръв поглед. Той назначава специален човек за това, начело на специален отдел с ранг на държавна агенция. В продължение на няколко години, стъпка по стъпка, Ли постига целта си – от внесените 8000 вида растения, “едва” 2000 успяват да се адаптират към климата в Сингапур, но крайният резултат е визията на Ли: Сингапур се превръща в добре подредена озеленена градина. На финала на отделната глава в книгата му посветена на тази сага, Ли Куан Ю заключава, че е накарал и другите регионални лидери в Азия да правят същото с техните столици, стартирал е между тях своеобразна конкуренция по озеленяване. “И добре, че се състезавахме в това – пише Ли, - защото конкуренцията в други области по тези места понякога води до лоши последствия.”

4. Притежава Дар слово

Ако чуете и видите на живо речите на Ли Куан Ю, ще разберете защо той е бил възприеман с толкова голям респект както от обикновени хора, така и от световни лидери. Речите му винаги са сплав  непоклатима логика и кипяща страст, невъзможно е да не го слушаш.

Тук можете да видите и чуете на живо части от негови речи:

https://www.youtube.com/watch?v=e8rPofi-AUw

5. Не е политически коректен

Самият Ли Куан Ю с ирония казва, че не е политически коректен, при това си личи, че не му пука кой знае колко от това. Сила или слабост на лидер е това? Зависи от гледната точка. При всички случаи при него е израз на здрав разум и прагматизъм – той избира да поставя остро съществуващите проблеми и да ги решава, пред това да ги завоалира. “Мога да бъда упрекван в много неща, но и най-заклетите ми врагове никога не са ме обвинявали, че се страхувам да изрека мнението си.”

6. Понякога е следвал Макиавели

Ли Куан Ю винаги е имал репутацията на лидер с “желязна ръка”. “Срази ги още преди да са казали “А”, защото ако чакаш да кажат цялата азбука от “А до Я”, ще ти бъде много по-трудно да го направиш”.

Тук е мястото да си спомним за добрия стар Макиавели, който в “Принцът” пише следното: “Кое е по-добре: да бъдеш обичан или да се боят от теб? Отговорът на този въпрос е, че най-добре би било да се радваш и на двете, но ако все пак трябва да се избира, по-добре за един владетел е да се боят от него, отколкото да го обичат.”

Ли го казва по друг начин:

Никога не съм бил загрижен или обсебен от резултатите на социологическите проучвания за популярност. Пред алтернативата да бъда обичан и тази да се страхуват от мен, винаги съм вярвал, че Макиавели е бил прав. Ако никой не изпитва респект от мен, аз ще бъда безпомощен.”

7. Преди всичко Реалист

Ли Куан Ю винаги открито е наричал азиатските заклинания, хороскопи и Фън Шуй учения "пълен боклук", каза, че любовта от пръв поглед е "голяма грешка", и е дори силен застъпник на тезата за наследствена интелигентност. “Живял съм достатъчно дълго, за да се убедя сам в тези неща.” – пише на 85-годишна възраст той в “Трудни истини, за да продължи напред Сингапур” и продължава пак там по повод на градоустройствените планове за неговия дом -     "Заради моята къща, съседните къщи не можеха да бъдат построени високи. Казах на правителството  - разрушете къщата ми, за да променим правилата за планиране, и тогава стойността на земята ще тръгне нагоре. Не мисля, че дъщеря ми или жена ми или аз, които сме живели в него, или синовете ми, които са израснали в него, ще оплакват загубата му. "

8. Предан съпруг

Любовната история между Ли Куан Ю и неговата жена Куа Гео Чо е красива и вълнуваща. Бракът им остава стабилен и здрав 63 години, и по-късно, когато Куа Гео Чо към края на живота си боледува тежко, се разкрива една черта от характера на Ли Куан Ю, останала незабелязана в предишни години – колко топъл и любящ човек е той. Той поема лично цялата грижа за нея, измерва кръвното й налягане ежедневно, чете й като на малко дете, докато тя заспи нощем. След втория инсулт на майка й, дъщеря им описва следния случайно дочут разговор между родителите й:

LKY към майка й: ‘Ние бяхме заедно през целия си живот. Ти не можеш да ме оставиш сам сега. Аз ще направя твоя живот пълноценен, въпреки проблемите ти със здравето.”

 Тя: ‘Това е голямо обещание.’

 Той: ‘Някога лъгал ли съм те?’

Колко съпруги могат да се похвалят с такива съпрузи?

9. Никога не е казвал “никога”

Ето най-популярният цитат от Ли Куан Ю:

 “Дори от смъртния си одър, дори да ме положите в гроба, щом усетя че нещо върви в грешна посока, аз ще се надигна от там.”

- Реч по случай Националния празник на Сингапур, 1988

Тази негова черта е паметна, той никога не казва “никога, това не може да стане, няма начин”. Каквито и проблеми да се изправят пред Сингапур, и пред него лично, той се бори като лъв и намира начин да ги реши. Той предава този свой дух и на сингапурския народ.

На младини той е страстен пушач и обича приятелските срещи с много алкохол. Когато става на 30 години, пред едни решаващи за него и за партията му избори, той с ужас открива, че гласът му е паднал и не може да произнесе речта си. И тогава се отказва от цигарите (пушел е по 2 кутии дневно) и от алкохола (после си позволява единствено бира) изведнъж, за един ден.

Започва да учи литературния китайски (мандарин) на 32-годишна възраст. За него е установено, че е от хората с малки способности да усвояват чужди езици, така е устроен мозъкът му. В продължение на 15 години, по два пъти седмично, Ли взема уроци по мандарин, докато го овладява перфектно. Освен това, Ли усвоява японски и латински още в гимназията, по-късно научава малайски, за да може да говори директно с избирателите си малайци, владее два китайски диалекта, освен родния му, и разбира се – перфектен английски. Ли дарява от личните си средства 10 млн. долара за фондация, помагаща на децата да усвояват втори език.

 

10. Меритократ

Оттук и разбирането на Ли Куан Ю,че системата на управление трябва да се базира върху меритокрация – качествата на човека; такова е било разбирането за управление на държавата на Юлий Цезар, Наполеон Бонапарт и Джордж Вашингтон; меритокрацията започва от достойнствата на лидера. В основата на такава система - било тя държава, корпорация, военен екип или отбор от спортисти – винаги лежи идеята, че неспособните трябва да бъдат държани извън нея. Как да се постигне това? Просто поемаш някаква инициатива като неин лидер (с награда пари, статус или власт) и тя автоматично ще привлече най-способните индивиди. Неспособните сами остават извън борда, те не успяват да изпълнят критериите. Заплатата на сегашния премиер на Сингапур Ли Лунг (син на Ли Куан Ю) е 3.9 млн. долара годишно или над 360 000 месечно – тя е 6-7 пъти по-голяма от заплатата на повечето президенти на големи държави от Първия свят. Много ли са тези пари? Не, защото държавата продължава да се управлява блестящо и да се развива много добре. Самият Ли Куан Ю пише по този повод: “Ако във Великобритания погледнете списъците с отличниците на Кембридж (First Class Honours list) и проследите кариерата на тези хора, ще установите, че те не са в политиката, а в банките, финансите и професиите.”

Такава е човешката природа.

11. Някои факти за Ли Куан Ю

 

- Ли в младостта си е възпитан като таоист. Той сам по-късно решава, че е агностик – човек, който не знае дали Бог съществува или не.

 

- През 1939 Ли издържа приемния изпит за Кеймбридж с най-високата за Малайзия оценка.

 

- Когато японците окупират Сингапур през февруари 1942, Ли е 19-годишен. Японската окупация оказва много силен ефект върху него. Той прекъсва следването си в Raffles College и става преводач в официалната новинарска агенция, Domei. Точно в този период в него се оформя силно чувство на национална гордост. По-късно той споделя, че тогава ясно е осъзнал, че нито японци, нито британци, нито каквито и да било чужденци имат право да властват над неговия народ. И че тогава в него се е формирало решението да направи от Сингапур независима държава. Той описва въздействието на японската окупация по следния начин:

“Никога нямаше да се занимавам с политика. Японците ме вкараха насила в политиката…Японските окупатори бяха брутални и направиха от мен и цялото ми поколение, в Сингапур и Малайзия, борци за свобода – свобода от сервилност към чуждо доминиране. Тогава ние се зарекохме, че нашият живот принадлежи само на нас, и че ние никога няма да бъдем дресирани кученца, зъвързани за каишки на чужди господари. (Quoted in Alex Josey, Lee Kuan Yew, Singapore, 1968.)

 

- Въпреки че политическите идеи на Ли имат корените си в годините на войната, те се развиват, както и тези на неговите колеги, още в първите им колежански дни в Англия. Там той е повлиян от идеите на Фабианското социалистическо общество. Веднага след войната, Ли заминава за Англия, където първо завършва London School of Economics, след което продължава образованието си по право в университета Кеймбридж. В Кеймбридж той се изявява блестящо и печели отличието "double first" —

Което означава, че по два от основните предмети е завоювал първо място сред всички студенти от випуска си.

 

- Ли се връща в Сингапур на 1 август 1950, и на 30 септември 1950 сключва брак със колежката си от Кейбридж и негова съпруга до края на живота му, красивата и интелигентна Куа Гео Чо (двамата вече са се венчали в Англия, за това ще стане дума после). Той става съдружник в адвокатска кантора Laycock and Ong и само след няколко години основава своя адвокатска компания, Lee and Lee, в която негови партньори са жена му и брат му, също завършил във Великобритания юрист. Ли обаче не губи интерес към политиката и към антиколониалното движение в страната. Той става юридически съветник на няколко профсъюзи, след като има срещи с техните лидери. За пръв път Ли става център на публично внимание, когато през февруари 1952 печели дело срещу колониалното английско правителство в полза на исканията на служителите в пощата.

 

- В периода 1952-1954 Ли се среща с Goh Keng Swee, Toh Chin Chye, S. Rajaratnam, K. M. Byrne, and Samad Ismail почти ежедневно в своя дом (това са неговите първи вминистри, и съмишленици, с които той върви по пътя си 30 години неотменно). Покрой много други теми, те дискутират и формирането на радикална политическа партия и така се ражда Партията на Народното Действие  (PAP) на 21 ноември, 1954, като Ли става неин Генерален секретар. През април 1955 PAP номинира свои кандидати за изборите и трима от тях, между които и Ли, са избрани.

 

- Ли е може би единственият не-комунистически лидер, който в началото на политическата си кариера е в сътрудничество с комунистите в Сингапур, после оцелява в конфронтацията си срещу тях, и съумява да намили влиянието им практически до нула в политическия живот на страната с течение на времето, при това без да употребява насилие и репресии срещу тях, запазвайки силни връзки с комунистически Китай през цялото време, и лично с неговите лидери, отнасящи се с голям респект към личността му. Всичко това той, по собствените му думи, постига само благодарение на успешното управление на PAP и на икономическия възход на Сингапур.

 

- Нещо повече, самият Дън Сяопин, наблюдавайки успешното развитие на доминирана от една партия държавна система, комбинирано с отворена пазарна икономика, след визитата си през 1978 г. В Сингапур, взема съдбоносното за Китай решение да отвори и поведе страната си по този път. През 1992 Дън Сяопин публично заявява, че постигнатото от Китай до голяма степен се дължи на сингапурския модел, който той е приложил в Китай.

 

- Дъщерята на  Ли Куан Ю, д-р Лий Вей Ling, директор на Националния Неврологичен институт на Сингапур, разказва в едно есе за Straits Times през 2012 г., че Лий е бил много скромен човек. Още от малки учел децата си да изключват винаги всички светлини и климатици, когато излизат от стаята, а също така да проверяват крановете за вода, преди да напуснат къщата. Винаги когато отивал на посещение в чужбина, сам перял бельото си, вместо да плаща за скъпата услуга в петзвездните хотели.

 

- Ли Куан Ю среща за пръв път съпругата си Куа Гео Чо в престижния Raffles Institution в Сингапур, където тя е единственото момиче, допуснато по изключение като златен медалист на Queen's Scholarship; Куа показва по-добри резултати от Ли на изпитие по икономика и математика, и според спомените на техни състуденти, точно тогава двамата се влюбват; през 1946 Ли напуска Сингапур и заминава за Кембридж, а година по-късно Куа го последва и също записва в университета на Кембридж. Двамата се венчават тайно още като студенти в Стратфорд на Ейвън, родното място на Шекспир, през 1947, а сключват брак публично в Сингапур през септември 1950.

 

- По време на Втората световна война Ли Куан Ю работи като чиновник в текстилна фабрика. Тогава той започва свой бизнес с производство на канцеларско лепило от брашно направено от корени на тапиока, на което дори измисля търговска марка Stikfas; решението му е оригинално и говори за огромна находчивост – именно онази черта да прави “зелена” конкуренция – защото по онова време няма внос на такава стока, няма и производство, и младият Ли запълва пазарна ниша. Рецептата за обработка на това брашно Ли научава от свой приятел химик, докато неговата специалност в колежа е математика. Ли организира цял цех, в което работят в свободното си време негови приятели-студенти, а стоката си продават на черния пазар. Авантюрата им приключила, когато свършил химикала нужен им за производството.

 

- Бащата на Ли Куан Ю, Lee Chin Koon (1903-1997) работи като продавач в магазин за часовници и бижутерия, след като се пенсионира от позицията му на скъпо платен менажер в компанията Шел. Доживява до 90-годишна възраст и хората го помнят винаги засмян и дружелюбен, до последните дни от живота си да ходи на работа с велосипед в магазина, където е бил продавач. По същото време синът му Ли е министър-председател на Сингапур, а внукът му е корпоративен директор на държавната телекомуникационна компания.

 

- В края на 50-те години от ЦРУ започват да се тревожат за тесните връзки между партията на Ли, PAP, и комунистите, които съществували според тях. Английското МИ-6, които по-добре познават Ли и партията му, ги успокояват, че такива тесни връзки не съществуват и са невъзможни, но от ЦРУ не им се доверяват и решават да поемат нещата в свои ръце. Резидентът на ЦРУ в Сингапур на няколко пъти се опитва да подкупи Ли, за да му осигури мълчанието по тайна операция на управлението, като последното предложение е за сумата от 3.3 млн. долара (по онова време това са сериозни пари); Ли му прави контрапредложение – резидентът да работи за сингапурските тайни служби срещу сумата от 33 млн. долара. В началото на 60-те около този случай избухва медиен скандал, появяват се публикации в пресата със свидетелства и документи, и през 1961 г. Дийн Ръск, държавният секретар на САЩ по времето на Кенеди, се намесва в скандала, като иска писмено от Ли Куан Ю да отрече публикуваните факти и да поднесе формално писмено извинение, за да приключи тази афера. Ли е вбесен – не стига че са искали да го подкупят като долнопробен диктатор от Третия свят, но го изкарват и лъжец. Той отговаря писмено и заплашва, че ще пусне в ефир запис от разговора на резидента с него, в който му се предлага подкуп. Американците оттеглят всичките си претенции. Ли заключава по този повод:  "Американците трябва да разберат с какви хора ще си имат работа в Сингапур: това не им е Нго Дин Дием или Сънг-ман Ри. Вие не можете да купувате и продавате това правителство.”

 

- Ли Куан Ю е правнук на богат индонезийски магнат Уей Тонг Хам.

 

- Ли Куан Ю всъщност е записан в кръщелното си свидетелство като Хари Лий (имал е и второ, китайско име, по настояване на баща му), така са го наричали и като дете; по-късно при следването си в Кеймбридж, той също се води в списъците под това име.

 

- Макар и агностик, Ли Куан Ю е практикувал ежедневно по 20 минути будистки вариант на медитация с помтаряне на мантрата "Ma Ra Na Tha", която в превод приблизително означава “Бог идва.” Ли никога не е вярвал в съществуването на задгробен живот.

 

- Редовно е спортувал колоездене, плуване и голф.

 

- Любимата му книга е била “Дон Кихот” от Сервантес, любимият му герой Дон Кихот.

 

- Ли Куан Ю има най-високият статус в сингапурския Фейсбук, макар че никога през живота си не е ползвал Фейсбук, нито която и да е социална медия.

 

 

[Capitainofmarine]

И като стана дума: ето я  сингапурската военна мощ.

 

 

[Б. Киров]

Преди 14 часа, Capitainofmarine said:

И като стана дума: ето я  сингапурската военна мощ.

Капитане, техниката е впечатляваща, но мен много повече ме впечатли ето това:

Ние ежегодно избираме няколко от най-добрите ни млади офицери за обучение в чужбина – Оксфорд, Кеймбридж и др. Английски университети – където те преминават пълен академичен курс на обучение в хуманитарни, инженерни, точни науки или специфична професионална подготовка. В течение на цялото им следване, те получават пълна заплата на лейтенант и допълнителна стипендия, която покрива таксата им за следването, квартирата, храната и други разходи. Те са задължени да подпишат декларация, че се задължават да служат най-малко 8 години след получаването на задграничната си диплома. През този период ги изпращаме 2-3 пъти в Америка или Англия. Отначало за да получат специализирана подготовка като артилеристи, танкисти или свързочници; по средата на кариерата им – на щабно и командно обучение в Америка или Англия; и накрая – за преминаване на курс по гражданска или делова администрация в такива водещи американски университети като Станфорд или Харвард. В края на 8-годишната си служба тези офицери могат да останат в армията, да преминат на гражданска служба в качеството им на държавни служители от висш ранг, да преминат в органите на държавно управление или да си намерят работа в частния сектор. Ежегодно те преминават военно обучение за по 2-3 седмици. По този модел привлякохме някои от най-способните студенти. Без това нашата армия щеше да има само техника, но не и интелектуален елит, способен да я използва най-ефективно.

Без хората и най-модерната техника е само куп желязо; погледни как инвестира Сингапур: в хора, дългосрочно. После тези млади офицери преминават или нагоре в йерархията на армията, или в държавната администрация, или в бизнеса, но те са от най-високо интелектуално качество и с първокласно образование и подготовка. И сигурно да инвестираш в 200 такива млади офицери е по-евтино от това да купиш 10 танка, но рентабилността е несравнимо по висока от инвестицията в хора.

Много конфуцианско мислене, държавническо, перспективно и умно.

[Б. Киров]

Ли Куан Ю започва кариерата си на премиер на независим Сингапур през 1965, когато страната му се отделя от Малайзия. Ако трябва да се правят паралели със Сингапур тогава и България днес, те са до голяма степен невъзможни, но все пак има 4 допирни точки, ще се фиксирам върху тях в част II-ра от това изложение, защото те са интересни за България като опит.

 

I. Къде не могат да се правят паралели:

-          Сингапур е град-държава; България е държава с градове и села

-          Сингапур тогава се ражда от нищото, няма история на държава, международно признание и обвързаности; България има история, международни ангажименти и обвързаности (ЕС и НАТО)

-          Сингапур е заплашен от непосредствена въоръжена инвазия от агресивен съсед, без никакви военни гаранции от съюзници; България НЕ е заплашена непосредствено от военна инвазия на агресивен съсед и има съюзници в НАТО.

Това са трите основни паралела, които не могат да се правят, не съвпадат частично и напълно.

 

II. Къде могат да се правят паралели, от които България би могла да извлече практически ползи от опита на Сингапур (защото С. е много по-напреднала в икономическо и отношение страна):

-          в областта на борбата с корупцията (която е основна пречка пред развитието на икономиката и идването на инвестиции)

-          в областта на социалното осигуряване (здравно и пенсионно)

-          в областта на административното управление и избор на кадри по принципа на „най-достойния като качества и способности” (меритокрация)

-          в областта на развитие на икономиката (след като са решени и успоредно с решаването на първите две точки по-горе, развитие на икономиката без решаването на предишните две точки е утопия)

 

Ще се конценрирам върху 4-те основни области, в които могат, и от които би могло, ако има желание и воля, да се извлекат ползи за България:

1. Борба с корупцията – какво и как са направили в Сингапур?

 

А. Създават специален “Антикорупционен Закон” (Anticorruption Law). С този закон формират специален орган БРК (Бюро за разследване на корупция), подчинено лично на министър-председателя и докладващо лично на него. Директорът на БРК притежава огромна власт да разследва всеки държавен служител, включително и всеки министър. Служителите в БРК разполагат винаги с пълна политическа подкрепа и действат без страх и в съответствие със закона.

Б. За да се застраховат от необмислени назначения в правителството, избраният с пряк вот президент има пълномощия да отмени разпореждания на премиера, ако последните възпрепятстват разследвания по дела за корупция, както срещу самия премиер, така и срещу министри и висши държавни служители. Президентът също има вето при назначаване на длъжност във Върховния съд, началника на Генералния щаб и началника на полицията.

 

В. Включват в Антикорупционния закон понятието “подкуп” за каквито и да е облаги, имащи стойност. Законът дава големи пълномощия на следователите, включително обиск, арест и разследване на банкови сметки и банкови документи на заподозрените, техни съпруги и съпрузи, деца и служители. Отпада необходимостта от доказателство, че лицето получило подкуп действително е имало възможността да окаже исканата от него услуга. Данъчните инспектори се задължават да предоставят всяка информация, касаеща разследвания. Съдията може да прибавя като доказателство и само показания на съучастник към делото, без да е необходим друг свидетел. Съдът тълкува обстоятелството, че обвиняемия разполага със средства, надхвърлящи доходите му като доказателство, че той е получавал подкупи. Премахват анономнистта на свидетелите на Бюрото за разследване на корупцията (БРК) като задължително условие да дават те показания, и да бъдат оповестявни публично. Увеличават максималната глоба за корупция на 100 000 долара. Даването на лъжливи показания през БРК става углавно престъпление с наказание затвор. Съдиите са упълномощени да конфискуват доходи и имущество, получени чрез корупция. Неколцина министри са осъдени за корупция – по един на десетилетие, независимо че са лични приятели и близки на премиера.

Г. Още в началото на първия си мандат очистват политиката от влиянието на “триадите”, китайската мафия. С малките риби в битовата престъпност се борят по опростената процедура, като премахват всякакви двусмислия и неясноти в закона чрез прости правила, както и отмяна на всякакви излишни лицензи и разрешения в обществения живот. Тъй като се сблъскват с проблеми при осъждането на корумпираните в съда, постепенно започват да ожесточават законите.

Д. Необходимо предварително условие за честно правителство е, кандидатите за постове да не се нуждаят от много пари, за да стигнат до тези постове, иначе се задвижва порочното колело на корупцията. Всички министри могат да си осигурят средства за живот и без да работят в правителството - просто не ни се налага да крадат и да се запасяват за след изтичане на мандата им. Всичко това вдъхва у хората уважение и респект към личностите на управляващите, а щом хората ги уважават, държавните служители се отнасят към тях с респект и приемат решенията им с готовност. Правилото което следват политици на власт и държавни служители е едно: всеки долар, постъпващ в бюджета трябва да се отчита и да стигне до своите получатели до цент, без да полепва нещо от него по пътя му към нечий мръсни пръсти.

 

Е. Ли Куан Ю осъзнава, че за да има чисти и честни хора в правителството, трябва да им се плащат съпоставими заплати с тези, които се печелят с квалифициран труд в крупна корпорация или голяма и преуспяваща адвокатска кантора. Точно такива хора управляват Сингапур.

Ако не плащаш достатъчно на способен човек, който е министър, то трудно е да очакваш от него, че ще остане на тази работа за дълго, печелейки само малка част от онова, което може да спечели в частния сектор. Адекватното заплащане е жизнено важно за поддържането на честността и морала у политическите лидери и висши държавни служители. В първите десет години на криза той замразява министерските заплати. След като решават проблема с безработицата и нещата тръгват нагоре, увеличичава месечната заплата на министър от 2500 долара до 4500. Оставя собствената си заплата на премиер непроменена на 3500 долара, за да напомня на държавните служители, че все пак трябва още да се самоограничават. После на всеки няколко години увеличава заплатите на министрите, за да догонва все по-бързо разтварящата се разлика със заплащането на подобни позиции в частния сектор. През 1994, въвеждат система, според която министерските заплати и тези на съдии и висши държавни служители автоматично се връзват към сумите от данъци плащани в частния сектор. Система предвижда заплащането в държавния сектор да бъде две трети от заплатите на работещите в частния сектор със съпоставими рангове, според техните данъчни декларации. Законът улеснява притока на талантливи хора от частния сектор в държавния.  Тази формула не означава обаче автоматично повишение на заплатите в държавния сектор, защото тези в частния варират – една година се увеличават, но на другата могат да паднат – държавните заплати винаги следват кривата на заплащането в частния сектор.

2. Социално осигуряване (пенсионно и медицинско)

А. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности. Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на разбирането, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Ето защо, още през 60-те години формират държавен ЦПФ (Централен Пенсионен Фонд), в който задължителните вноски за пенсия в лични партиди отначало са малки, като в продължение на 20 години постепенно ги вдигат до праг от 25 процента през 1984 от заплатите. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наслество принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон.

Б. Успоредно с формирането на ЦПФ с индивидуални партиди, основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за приватизация на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години. Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за опезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване. За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да бъде конфискувано от кредитори, то е неприкосновено. Може да го отнеме само ЦПФ, ако човекът, който го изплаща по една или друга причина спре да прави това. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”. С този свой ход – да използва спестените пари от работещите, за да строи с тях мащабно жилища за същите работещи, правителството си осигурява широк фонд за държавни инвестиции и същевременно политическа подкрепа.

В. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисав и пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на  «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. Печелят хората, печели и държавата.

Г. От 1977 всички членове на ЦПФ в Сингапур са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца.Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотватява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд – Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд  (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция.

3. Избор на кадри и административното управление

 

А. Решаващият фактор обезпечил на Сингапур успешно развитие е бил правителство от способни министри, на което помагат държавни служители с високи морални качества. На премиера му стига да постави задача, да определи срок за решаване и те сами намират решението. Ли Куан Ю и колегите му откриват, че за да станеш лидер е малко да си просто способен човек, трябва да притежаваш комбинация от мъжество, решителност, преданост, характер и способност да водиш хората. Трябват им кадри, които умеят да мислят, и да работят с хора. Решават да привлекат в правителството най-добрите от най-добрите. Процесът е бавен и труден, а пресяването през много ситно сито. Преуспяващите и способни мениджъри не са родени политически лидери, способни да спорят, да вдъхновяват, да разбиват чужди аргументи публично. Започват да се вглеждат в хора от висшите етажи на всички сфери в страната, търсейки мъже и жени между 30-40 години, специалисти, търговци, предприемачи и профсъюзни дейци, които да издигнат кандидатурите си за избори. Стигат до заключение, че по-важнният компонет от способности е оценка на характера. Решават, че им е нужна помощта на психиатри и психолози за провеждане на тестове върху кандидати за висши политически и държавни постове. Тези психологически тестове за съобразителност, характер, лични качества и ценности се прилагат и върху кандидатите за министри. Резултатите не са присъда, но помагат да се отсеят явно непригодните и са крачка напред в сравнение с интуитивните съждения, правени при едно 2-часово интервю с кандидата. Не разполагат с достатъчно квалифицирани психолози за тестиране на кандидати за висши постове и затова искат от Националния Университет на Сингапур да подготвя повече поведенчески психолози.Интересува ги как мултинационалните корпорации правят своята системна селекция за високопоставени мениджъри. Стигат до заключение, че една от най-добрите системи е разработена и внедрена от англо-холандската «Шел» (Shell), които обръщат внимание на това което наричат “текуща оценка на потенциала” (currently estimated potential) на човека. Тази оценка почива върху три фактора: способност за анализ, развито въображение, наличие на рационалност. Заедно трите формират интегрален показател, който в “Шел” наричаха “хеликоптерно виждане” (helicopter vision), способност на човек да вижда факти и проблеми в мащабен контекст, при това да различава критично важните детайли. В групата на провеждащите теста влизат и хора, лично познаващи кандидата. Такава група има способност достатъчно фино да отсее измежду кандидати с иначе еднакви способности, онези които притежават “хеликоптерно виждане”. През 1983, след като изпитват тази система, се убеждават, че тя е надеждна и практична, системата е приета и внедрена в цялата държавна администрация. Освен “хеликоптерно виждане”, кандидатите за висши политически постове (министри) трябваше да притежават политически нюх и характер, за да установяват контакти с лидерите на неправителствените организации. Приемат в правителството хора само с такива качества. Провеждат интервюта с десетки (след психологическите тестове), за да изберат само един.

 

Б. През 70-те дефицитът на талантливи и образовани хора се увеличава – около 5 процента образовани емигрират годишно. Тогава решават да привлекат за растящата икономика на Сингапур достатъчно талантливи предприемачи, професионалисти, хора с творчески професии и висококвалифицирани работници. През 1980 правителството формира два комитета – един занимаващ се с намиране на работа за такива хора, и втори – с техните социални проблеми. С помощта на съветниците по студентските въпроси в посолствата на Сингапур във Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия и Канада служители на тези комитети организират срещи с перспективни азиатски студенти учещи в тамошни университети, за да ги заинтересоват за получаване на работа в Сингапур. Концентрират усилията си върху азиатски студенти, тъй като обществото в Сингапур е азиатско с най-високо качество на живот, и те леко могат да се асимилират в него. Системното търсене на талантливи студенти из целия свят им позволяваше да привличат в Сингапур ежегодно по няколкостотин студенти, и така да компенсират загубите от емиграция в по-развити страни на 5-10 процента високообразовани сингапурски граждани. За да привлече изключително способни студенти, комитетът използва тактиката “зелена жътва”, която използват американските компании, предлагайки работа на студенти още преди да са си взели изпитите за дипломиране, по резултатите им от текущи оценки. Към 90-те години, благодарение на активно вербуване, притокът на специалисти три пъти превишава “изтичането на мозъци”. Започват ежегодно да предлагат няколкостотин стипендии на способни студенти от Индия, Китай и други страни в региона, с надежда че някои от тях ще останат в Сингапур, привлечени от добрите перспективи за работа. А онези, които ще заминат в чужбина, пак ще бъдат полезни на сингапурските компании, работещи там. Формират също така две целеви групи, специално занимаващи се с привличане на талантливи хора от страните в региона. Хиляди инженери, управители и други специалисти, дошли от чужбина, помагат за икономическия ръст на Сингапур и прибавят допълнителни “мегабитове” в оперативната памет на сингапурския “компютър”.

 

4. Развитие на икономиката

 

А. Крачка първа – оцеляване на стабилно, но посредствено ниво: Още в началото на управлението си Ли стига до заключение, че държава-град в Югоизточна Азия няма шанс, ако се опитва да върви по утъпкани пътища. Трябва да положат свръхусилия, да са сплотени, твърди и адаптивни, способни да произвеждат по-качествено и евтино от съседите. Трябва да са различни от другите. Най-ценният им актив е доверието на хората в него лично и в правителството. Стъпват внимателно, за да не счупят това крехко доверие с лошо управление и корупция. Другият им ценен актив са хората: трудолюбиви, спестовни, жадни за учение. Макар и от различни етноси, знаят, че една справедлива и безпристрастна политика, която да разпредели тежестите на безработицата равномерно, а не само върху малцинствата, ще ги сплоти. Критично важно е да удържат в единство това разноезично, многокултурно и многорелигиозно общество, да го направят достатъчно устойчиво, но и достатъчно динамично, за да стане Сингапур конкурентен играч на световните пазари. Но как да излязат на тези пазари. Не знаят. Ако не успеят да открием нова парадигма на развитие, бъдещето пред нас се очертаваше мрачно. Разбират, че единственият начин да оцелеят е индустриализацията. Развитието на посредническата търговия е достигнала предел, угрозата от срив е реална. За решението на проблема концентрират усилията си върху създаване на промишленост. Независимо че вътрешния им пазар е малък (тогава 2 млн.човека население, сега около 6), въвеждат протекционистки мерки за произведени в Сингапур автомобили, хладилници, климатици, радиоприемници, телевизори и магнетофони, с надежда че в бъдеще ще могат да ги произвеждаме в страната. Така също поощряват сингапурски бизнесмени, основаващи фабрики за производство на растителни масла, козметика, противокомарни мрежи и шампоани и т.н. Успяват да привлекат инвеститори от Хонк Конг и Тайван, които построяват фабрики за играчки, текстил и готово облекло.Началото е малко обещаващо. Индустриалният район Джуронг (Jurong) на запад от Сингапур пустее, независимо че влгат големи средства за развитие на инфраструктура. По онова време приветстват инвестиции в каквото и да е предприятие, само и само да се създават много работни места. През 1971, когато англичаните напускат (техни бази осигуряват 20 процента от БВП на Сингапур дотогава и работа за 70 000 души) никой не е безработен, нито един участък земя от бившите английски бази не остава неусвоен. Но Сингапур още не е постигнал визията на Ли Куан Ю, той е посредствена икономика, предимно със заетост в лека промишленост, без влагане на висококвалифициран и скъпо платен труд. Колапсът на икономиката му е предотвратен, но блестящи перспективи пред тази икономика липсват, тя е посредствена.

Б. Скок към високите технологии и печалби: Какво прави Ли, за да реализира идеята си за изключителност в икономиката на Сингапур? Отива в САЩ, в Харвард, и след като е изучил добре манталитета на американския корпоративен бизнес, търси лични контакти с негови представители. Той иска нещо много дръзко – да ги убеди да инвестират в Сингапур, да дойдат с парите и ноу-хауто си там. Дава си сметка, че евтиният и надежден въздушен и морски транспорт са направили възможно изнасянето на производства в нови страни, при условие че тяхното население е достатъчно дисциплинирано и способно да се обучава да работи с новото оборудване, а също се изискваше ефективно и стабилно правителство, осигуряващо сигурност за чуждите предприемачи.

Той убеждава американските си бизнес-събеседници, че Сингапур е вече постигнал това, защото кредото му е: или ще произвеждаме по-евтино и качествено от другите, или ще загинем. Отговаря на трудните им въпроси искрено. Изправя се пред тях и застава с цялата си внушаваща респект и доверие личност, и постига успех – пробивът не закъснява. Холандският му икономически съветник му е казал какво търси мултинационалния корпоративен бизнес в държави като Сингапур (все още в Третия свят тогава): политическа, икономическа и финансова стабилност, добро трудово законодателство. Наличието на всички тези фактори в съвкупност, ги убеждава, че за техните предприятия няма да има проблеми. Защо Ли иска да привлече водещите големи мултинационални компании? Ето неговата логика: технологиите в леката промишленост са трудоемки, но не крупни и рентабилни. Големите корпорации биха донесли високи технологии в мащабно произвоство и биха създали много работни места. Ли съзнава какво може да предложи: само трудолюбиви хора, добра основна инфраструктура и правителство, решило да бъде честно и компетентно. Такива обаче имат и някои от съседните му азиатски държави. Той обаче решава да направи нещо по-различно, нещо повече: да създаде оазис на Първия свят в регион на Третия свят. Ако Сингапур съумее да се издигне на стандартите на Първия свят в обществената и лична сигурност, здравеопазване, образование, телекомуникации, траспорт и услуги, то той би се превърнал в база за предприемачи и инженери, мениджъри и други професионалисти, желаещи да развиват бизнес в страната и региона. Това означава, че правителството трябва да обучи сингапурските граждани и да им осигури всичко необходимо да стигнат стандартите в развитите страни. Ще стане като тренират и пренасочват хората с помощта на школи, профсъюзи, обществени центрове и организации. Формират Управление за икономическо развитие (УИР), за си имат инвеститорите работа с една агенция, а не с множество отдели, департаменти и министерства. Управлението трябва да решава всички проблеми на инвеститорите. Главните усилия на УИР се насочват в привличане на инвестиции в 4 основни отрасъла: оборудване и ремонт на кораби; машиностроене, химическа промишленост, електроуреди и прибори.

Председателят на УИР има право да си избира измежду най-добре дипломиралите се студенти и учени, завръщащи се от Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. УИР става мощно и ефективно учреждение. Ключова роля в привличането на инвестиции играе правителството, което в макроикономически план създава фундамент за добре работещо частно предприемачество. Освобождават чуждите инвеститори в промишлени зони за от занъци за 5 години, после срокът е удължен на 10. Преломът се случва през октомври 1968, след посещение на делегация на Texas Instruments, след деветгодишна усилена работа. Американците искат да основат в Сингапур предприятие за производство на полупроводници. Последват ги “Нешънъл симикондъктър” (National Semiconductor), Хюлет Пакард и др. Американските мултинационални корпорации заложагат фундамента на мащабната високотехнологична електронна промишленост на Сингапур. Точно електронната промишленост позволява на Сингапур да преодолее безработицата, а през 80-те години го превръща в крупен износител на електроника. После корпорациите продължават да разширяват експанзията си към Малайзия и Тайланд. Това е и сбъдната визия на Ли Куан Ю – той е направил от изостаналия Сингапур оазис на Първия свят, в който идват капиталите и хората на развитите страни и корпорациите от Първия свят, за да продължат експанзията си към Азия. След електрониката, в страната влизат големите нефтопреработвателни компании, а след тях идват и големите банки и финансови институции. Сингапур е направил своето икономическо чудо, но то се дължи предимно на визията, волята и ума на един човек и лидер – Ли Куан Ю.

Пътят на Сингапур, който за 30 години се превръща от бедна азиатска държава в една от най-развитите и проспериращи икономики в света е поучителен и не е утопия. Най-важното, според мен, в него е ролята на една изключителна личност-лидер, събрал около себе си ядро от също почти толкова способни личности в екип, и опериращ с принципа на меритокрацията (йерархия според качества). Това е един възможен път за развитие на България, още повече, че тя след Освобождението е вървяла няколко десетилетия по него до началото на Първата световна война.

Другият алтернативен път е нека условно го нарека „Финландия” – една съпоставима по население европейска държава (и на България, и на Сингапур), член на ЕС, в която действат съвсем противоположни принципи на обществено-икономическо развитие и манатлитет. Интересно би било да се направи подобен сравнителен анализ и с тази страна и пътят й към нейния просперитет.

Като обобщение: този мой последен конспектиран анализ на целия изложен на части текст от книгата на Ли Куан Ю, е възможно най-синтезираната му версия. На практика е възможно да се направи още по-голямо компресиране и превръщането му в схематични точки, но това едва ли ще представлява ценност, нито от познавателна, нито от практическа гледна точка. С това моето участие в тази тема, в която много се забавлявах лично, приключи.

 

 

 

 

 

[nik1]

Цитирай

Другият алтернативен път е нека условно го нарека „Финландия” – една съпоставима по население европейска държава (и на България, и на Сингапур), член на ЕС, в която действат съвсем противоположни принципи на обществено-икономическо развитие и манатлитет.

Във всички развити икономики и общества действат едновременно няколко принципа:

1. Върховенство на закона

Има се предвид не само в най-тясното разбиране на върховенството  - като прилагането на законите, а в по-широкото му разбиране включващо и  "създаване на добри и ефективни закони" от законотворците (било то тези в парламентите, било на управляващите от изпълнителната власт, която също се явява нормотворец), Последното е неизменна част от принципа или концепцията, наречена legal certainly. Защо? Ако законите са лошо написани, неефективни, или дори просто отбиващи номера, то каквато и да е съдебната система, и каквито и да са хората работещи в нея - постигането на legal certainly е невъзможно!

Илюстрирам: недобре написаният ЗДП позволи на съдии от един съдебен състав във висше съдилище  да взимат коренно различни становища по един и същи казус, при напълно установено факти по случая, факти, които никоя от страните не оспорва - визирам случая с убитото на пешеходната пътека момиче във Варна преди години. Лошите закони освен това корумпират и много други компоненти на върховенството на закона - в случая поради това че законът не беше добър, делата по този случай да се мъкнаха по разни съдилища пет или повече години, за което в този случай работещите в системата и самата система нямаха вина

2. Ефективност на институциите.

3. Ефективни практики за намаляване или ограничаване на нивата на корупция. 

4. Ефективна защитена на: правата на собственост, на изпълнението на договорите; и на осъществяването на стопанските дейности. 

^{вижте и точка 1} В София или Пловдив, в които градове има само по един районен съд, имотните дела се точат обикновено 2, 3 и дори 4 години,слушал съм и за седем годишно точене. Освен това, ако съдът не е независим, тогава пък защитата на горните става ефимерна и пожелателна. 

5. Слаби бариери върху свободната търговия.

6. Ниски нива на пазарните регулации. 

7. Добро образование/ наличие на система която осигурява добро образование за хората от дадената страна.

------

Финландия и Сингапур се приличат твърде много в това отношение. Ако видим класациите по тези показатели (аз лично съм ги разглеждал) то ще забележим  тези две страни са близко една до друга във всичките точки.

При нордическите (скандинавските) страни, тази система от условно 7 принципа е изграждана за стотици години; От друга страна, така изградената система позволява функционирането на такъв икономически и социален модел, които (вече) е създал и своя култура, свои културни измерения; Визирам създаването на универсалистичната и безродова култура и обществени ценности  (каквато в Сингапур все още няма), която култура от своя страна се явява както филтър за корупцията и за лошото управление , така и мотор и двигател за развитието.

Образно казано: На Финландия не и е нужен LKY, за да се справя с корупцията, защото обикновеният финландец смята,  че корупцията е нещо лошо за държавата, като  в същото време в "софтуера на ума" (култура, представите, ценностите и нагласите) на обикновения финландец е "закодирано" че държавата и институциите (а не родата, или хората от приятелския кръг), са тези които гарантират неговия просперитет.
 

Забележка: При слаби институции е нормално хората да разчитат за оцеляването си или за просперитета си на родата или на хора от своя приятелски кръг и да не им пука много за общественото благо и за държавата, и дори да я считат за чужда, и като такава да са толерантни към това да бъде прецаквана системата и. 

Андрешко е един продукт на такава култура и общество, но слава богу че днес нашата култура се универсализира, и все по-малко сме толерантни и склонни към прецакване на държавата и системата .Мисля че просто все още нямаме достатъчно  добри практики, не смятам че  културата ни като цяло е кофти - повечето хора си плащаме данъците и не смятаме че трябва  да мамим системата и държавата, както Елин Пелин е смятал или както се е смятало по времето на Елин Пелин.
Много от културните ни особености не са се променили за последните 200 години,(това е така,защото няма промяна в условията които ги причиняват), но това не се отнася за универсализма и безродовостта. Всъщност процесите на индиструализация урбанизация и миграция, които са причина за разпадането и разкъсването на родовите връзки и родовата структура/култура в България,действат от две поколения насам, достатъчно като брой поколения  за създаването на универсалистична "съставка" (за "универсализиране")

За по-голяма (пълна) универсализация  може да са необходими и пет поколения, но важното е културата ни вече е преобладаващо  индивидуалистична (по Хофстеде) като цяло, с преобладаване на in-group колективистичния ( родов, патерналистичен,  или приятелски-кръгов) характер  само на работното място

 

Това е засега.

 

 

 

Редактирано Август 12, 2016 от nik1