Спирам с българската литература, не се издържа

[nik1]

Преди 16 минути, Б. Киров said:

Да, Ник, но го представят като немскоезичен писател, Канети не е български писател. За съжаление.

Да, така е..

Цитирай

Досега от България кандидати за Нобелова награда за литература са били Пенчо Славейков, Иван Вазов, Иван Грозев, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Йордан Радичков, Антон Дончев, Валери Петров.  До днес обаче нито един българин не е печелил престижния приз. България е единствената балканска държава без Нобелов лауреат (моя забележка: "изобщо", макар че такива нямат и македонци, хървати, черногорци, словенци, албанци и косовари, но сърбин има -Иво Андрич).

ПС

Нямаше ли още един нобелов лауреат, роден в България - ученият (също евреин по произход мисля?), направил хапчето против забременяване, или греша?

Редактирано Август 26, 2016 от nik1

[nik1]

PS

http://www.blitz.bg/article/18443

Карл Джераси.. Всъщност е роден във Виена, но пък баща му е български евреин.

И е номиниран само  Номиниран е за Нобелова награда, но през 1968 г. под натиска на Ватикана заради откритието си на хапчето против забременяване е отхвърлян от комитета за наградите.

Редактирано Август 26, 2016 от nik1

[самотния вълк]

1 hour ago, Aspandiat said:

Друг скеч описва как към 1890 г. младият Петър трябва да напусне Бургас, защото бил натаковал дъщерята на гръцкия чорбаджия бай Анастас. Тръгва да пътува по море и накрая като контрабандист на оръжие при един шведски капитан се озовава на остров в Тихия океан, където в някъкав бар с бие с един млад ирландски моряк на име Джек. След години, когато вече се е върнал в БГ, установил се е в София и е станал "известен писател", Незнакомов си купува нова книга от някой си нашумял американски автор на име Джек Лондон и като вижда портрета му на вътрешната корица, си спомня, че на младини бил насинил лицето на същия Джек в кръчмата в Тихия океан.

Това е началото на романа на П.Незнакомов "Динамит за робите". Книга, която си струва да се прочете. 

[nik1]

В Стокхолм са силно алергични към хаотичните предложения и интригите по български

 

Патрик Модиано е 11-ият французин, който получи Нобелова награда за литература и 110-ят носител на приза. Историята на най-престижното отличие обаче е пълна с интересни и конфликтни ситуации. Писаното слово е достатъчно субективно, за да може да се излъчи ясен критерий за определянето на победителите. Българският опит пък винаги е на ръба - няколко са кандидат-нобелистите ни, които са били на косъм от спечелването. Ето кои са най-големите скандали - нашенски и чужди - в историята на Нобела.

 

България е единствената балканска държава без Нобелов лауреат. A скептиците твърдят, че това няма да се промени. В миналото най-близо до приза е бил Пенчо Славейков. Той е номиниран директно от Шведската академия. И може би щеше да получи наградата, но смъртта я изпреварва.

 

Вторият сънародник, предложен за високото отличие пак от шведите, е Антон Дончев. Това става през шестдесетте години на миналия век. Тогава, за 12 месеца след излизането си, романът "Време разделно" е преведен на основните европейски езици. В САЩ са написани повече от сто положителни рецензии. Три от големите вестници в Стокхолм също хвалят книгата. Критиците сравняват автора с Иво Андрич, Никос Казанзакис и дори Шекспир. Тези удивителни съпоставки правят чест не само на Антон Дончев, но и на българската литература. Логично авторът на "Време разделно" се очертава като една от най-силните номинации за периода. И тогава в помощ на конкурентите му идва прочутата и непобедима българска завист. От София започват да пречат с други предложения, интриги, клевети. Цялата тази кал достига до кралската академия и тя оттегля номинацията си.

 

Литературният критик и историк Иван Гранитски твърди, че за разлика от България съседните Гърция, Турция, Румъния, Албания и някогашната Югославия са имали предварително разработена стратегия при представянето на своя кандидат. За да бъдат успешни, усилията се съсредоточават върху едно име. Напълно противоположна и, естествено, губеща е родната формула. През годините до Стокхолм са стигали имената на Блага Димитрова, Любомир Левчев, Йордан Радичков, Валери Петров. Те са номинирани от различни институции и писателски организации. За поета Николай Кънчев даже се смята, че се е предложил сам. Шеговитата му фраза: "Момчета, ще ви поведа аз към Стокхолм", силно веселяла компанията в писателското кафене.

 

Нобеловият комитет е силно алергичен към хаотични предложения, каквито са българските, казва Гранитски. Там не понасят лобирането и външните намеси. Това е една от причините, както и политическите фактори, заради които все още да нямаме нобелист. Собственикът на издателство "Захари Стоянов" твърди още, че в последните години Нобеловият приз доста се е отдалечил от литературата, но се е приближил към политиката.

 

"Той поощрява автори, които служат на американските глобалистични интереси, а това не е в ползва на Антон Дончев, който е подчертано патриотичен писател. Напоследък авторът на "Време разделно" е силно атакуван от тукашните приятелчета на Сорос. Точно соросоидчетата вече двадесет години водят люта борба с него, като твърдят, че книгата му раздухва религиозно и етническо противопоставяне. Това, разбира се, е глупост", убеден е Гранитски. Той още веднъж подчертава, че след кончината на Валери Петров, Николай Хайтов и Йордан Радичков, Антон Дончев остава единственият жив наш класик и най-възможната българска номинация за голямата награда.

 

Журналистът Тодор Коруев пък си спомня, че преди петдесетина години в София дошъл видният член на Нобеловия комитет, писателят Артур Лундквист. Като репортер Коруев бил на срещата с българските му колеги. На първия ред била Блага Димитрова, явно тогава тя е била българската фаворитка за Нобел. Някъде назад седял Йордан Радичков, а Николай Хайтов отсъствал. Не се знае какво Лундквист обещал на домакините, но те му се отблагодарили за визитата с наградата на София и петте хиляди долара, които я придружават.

 

Още една твърде любопитна история научаваме и от Иван Гранитски. Говори се, разказва той, че пак в средата на миналия век в София се случва нещо изключително любопитно с друг мастит член на Нобеловия комитет. Задачата му е да се срещне с българските кандидати и най-вече с Антон Дончев. Гостът дни наред се радва на прочутото ни гостоприемство. Водят го на морето, показват му красива България. С него е и младата му и красива съпруга. В един момент обаче тя започва да флиртува с човека от службите, който има задачата да охранява високопоставеното семейство. Авантюрата се оказва фатална за родните нобелистки стремежи. Внезапно върналият се в хотела съпруг хваща в не съвсем делови отношения двамата флиртаджии. Тогава жената реагира по единствения оневиняващ я начин: Започва да крещи, че я изнасилват. Сигурно не е било така, но скандалът вече не може да бъде скрит. И тогава излъганият съпруг и авторитетен член на Нобеловия комитет ядосано отсича, че българите са диваци, които не заслужават нищо. Огорчен, той си тръгва веднага, за да не се върне никога повече.

 

Елиас Канети - евреинът от Русе

 

През 1994 година от Стокхолм гръмва новината, че Нобеловата награда за литература се дава на австрийския писател Елиас Kанети, роден в България. Родната литгилдия е объркана. Никой, с едно изключение - писателят Христо Калчев, не е чувал за него. Авторът на "Убий генерала" казва каквото знае за русенския евреин. Скоро излизат на български и книгите му "Спасеният език" и "Факел в ухото". Първото изречение от автобиографичния му роман дълго се повторя: "Всичко, което преживях, вече ми се бе случвало в Русе". Казват, че Елиас винаги поднасял на майка си червени роза, за да си спомня за родния край. Преди няколко години Барбара Шрабер, която е била секретарка на Канети, каза пред "Стандарт": "Големият писател и философ винаги подчертаваше уважението си към родината и детските спомени". Можем ли да кажем тогава, че Канети е българският нобелист? Разбира се - не. Той напуска Русе, когато е на шест години. Заминава с родителите си за Англия. Веднага след пристигането им на острова баща му умира. С майка му се установяват във Виена. Пише на немски. Не говори български и повече не е идвал у нас. Завършва живота си в Швейцария. Както твърди г-жа Шрабер, малко преди смъртта си се е срещнал с кмета на Цюрих, от когото чул, че общината му е отредила вечен дом в съседство с гроба на Джеймс Джойс. "Шефът се върна много щастлив", спомня си Барбара. "Ще бъда до Джойс", каза ми той. "Това е чудесно, отвърнахме му - но, моля ви, не бързайте".

 

Сартр отказва заради соцсимпатии

 

Двама са писателите, отказали отличието: Борис Пастернак и един от най-големите френски умове - Жан Пол Сартр. Авторът на "Погнусата" е в далеч по-улеснена позиция от тази на Пастернак, но в същото време решава, че принципите му са несъвместими с приза. На първо място самата идея да се кичи с медали и ордени е чужда на Сартр. "Когато след Втората световна война, през 1945 година, ме предложиха за орден на Почетния легион, се отказах от него, макар и да имах приятели в правителството. Писателят, заемащ определена позиция в политическата, социалната или културна област, е длъжен да действа единствено с помощта на тези средства, които принадлежат само на него - тоест печатното слово", аргументира се авторът екзистенциалист. И добавя: "Писателят не трябва да позволява да се идентифицира с институт - даже ако това, както е в случая, има най-почетна форма". Отказът му обаче е подплатен с още една причина, сочена все пак за основна. И тя е политическа. "В днешно време единствената възможна форма за борба на културния фронт е борбата за мирно съвместно съществуване между две култури: източната и западната. С това не искам да кажа, че е необходимо побратимяване между тях. Прекрасно разбирам, че съпоставянето им неизбежно води до конфликт. Моите симпатии неизбежно клонят към социализма и към така наречения източен блок, но аз съм роден и възпитан в буржоазно семейство. Това ми позволява да си сътруднича с всички, които искат да сближават двете култури. Но се надявам, че "ще победи по-добрият", тоест социализмът. Затова не искам да приемам никакви награди - нито от източните, нито от западните висши културни инстанции, тъй като прекрасно разбирам за какво съществуват те. Независимо че всички мои симпатии са на страната на социализма, не бих могъл също да приема например Ленинска награда, ако, разбира се, някой ми я предложи. Добре разбирам също, че сама по себе си Нобеловата не е литературна награда на западния блок, но са я направили такава и затова станаха възможни събитията, които излязоха извън контрола на шведската академия", казва в историческото си обръщение Жан Пол Сартр през 1964 г. Неговите симпатии към социализма стават предмет на критика във Франция, а според изследователите малко неясното му обяснение всъщност е потвърждение най-вече и предимно на политическите му пристрастия.

 

Големите липсващи

 

1. Лев Толстой

 

Когато Толстой не получава Нобелова награда през 1901 г., 42-ма шведски автори и личности в сферата на изкуствата му изпращат писма, в които му съобщават колко съжаляват. "Радвам се, че не получих, защото голямата парична премия може да ми донесе само зло", казва най-великият писател за всички времена. Отличието тогава е присъдено на французина Рене Сюли Прюдом.

 

2. Марсел Пруст

 

Заради мистериозния процес при обсъждането на наградите все още не е съвсем ясно защо авторът на "По следите на изгубеното време" така и не инкасира най-голямото литературно отличие. Вероятно Пруст е бил прекалено екстравагантен за вкусовете в академията.

 

3. Джеймс Джойс

 

Джеймс Джойс, авторът на прословутия "Одисей", така и остава незабелязан от Нобеловата комисия. Въпреки че неговият opus magnum е считан за революция в литературата.

 

4. Вирджиния Улф

 

Само 13 жени са получили Нобелова награда за литература в 112-годишната история на отличието. Интересно е защо едно от най-силните имена на модернизма - Вирджиния Улф - не е сред тях.

 

5. Хорхе Луис Борхес

 

Според изследователите причината Борхес да не получи признанието е близостта му с различни диктатори, сред които Пиночет в Чили, Франко в Испания и Видела в родината му Аржентина. Писателят често се шегувал: "Онези хора в Стокхолм май си мислят, че вече са ми дали една награда".

 

6. Владимир Набоков

 

Набоков е номиниран през 1974 г., но губи от двама шведи - Ейвинд Юнсон и Хари Мартинсон. Седем пъти швед е печелил отличието - повече от представители на всяка друга страна, което се счита за един от основните дефекти на комисията, обвинявана често в национални пристрастия.

 

7. Джон Ъпдайк

 

Академията в Стокхолм често пренебрегва американците - сред тях са Ъпдайк, Хенри Джеймс и Марк Твен. През 2008 г. говорителят Хорас Енгдал казва: "САЩ са прекалено изолирани. Не участват достатъчно често в големия диалог на литературата. Това невежество ни притеснява".

Копирано от standartnews.com

http://www.standartnews.com/kultura-literatura/skandalite_za_nobel-257521.html

[Aspandiat]

1 hour ago, Б. Киров said:

А това последното, което го пишеш, наистина си е за нова и много голяма тема, но лично аз не се считам за достатъчно компетентен и подготвен да пиша смислени неща по нея, засега. Тази тема е може би най-важната за българската художествена литература и обяснява факта, че нямаме Нобелов лауреат. Занимава ме още от студентските ми години и е очевидно, че е така, и че е ахилесовата пета на българските писатели. Можем да се опитаме да я отворим, но като си помислиш, че такива умове като д-р Кръстев и Пенчо Славейков не са дали задоволителен отговор на този въпрос, не знам докъде ще стигнем.

Ще опитам аз, въпреки че далеч от самочувствието да познавам добре литературата от 1878-1989 г. Ще стъпя на горния твой списък от Читанката.

Признавам, че не съм чел нищо от Дончо Цончев, Виктор Пасков, Ивайло Петров, Стратиев и Райнов, а от Георги Марков само Задочните репортажи От Минков съм чел само една книга с детски приказки, затова и него ще оставя настрани. Ще коментирам само автори, които съм чел, и то прозата им, защото поезията е друга работа, и там, ако не броим партийните творби, нещата не са никак зле. Няма да се заяждам и с автори писали преди и след Освобождението. Ще се съсредоточа върху XX век.

Вероятно ще бъда посрещнат на контра, но за мен Талев с неговата тетралогия е скучен автор. Тематиката му е точно провинциална и тясно национална. Няма как да бъде разбрана и харесана от читатели извън България. Действието се развива отчайващо мудно и когато четох романите като ученик, щях да се побъркам от досада. 

Ако се погледнат разказите на Йовков и Елин Пелин и човек сложи ръка на сърцето и реши да не робува на клишета от рода на "майстор на разказа", ще трябва да признае, че като тематика техните разкази са дълбоко провинциални - персонажите и сюжетите са основно от живота на селото. Дори и толкова харесвания "Шибил" на Йовков. Няма да коря толкова строго двамата - все пак когато те пишат, 80% или повече от населението на България живее на село и Йовков и Е.Пелин отразяват реалностите на живота у нас. Ако Дикенс например беше роден в България, нямаше да създаде образа на скъперника Скрудж, а сигурно щеше да стигне също до Андрешко. Сиреч, разказите на Йовков и Е.Пелен са до голяма степен провинциални, защото народът и страната ни са такива и литературата отразява житейските реалности.

Да вземем историческите романи и произведения. "Записките" на Захари са се получили добре. Вярно, и те ще са скучни за чужденеца, но те не са художествена измислица, а един вид летопис. Без разкрасявания, без опити за оригиналничене и прочее. Много добри са и Репортажите на Г.Марков, но те са всъщност социално-културологична документалистика, а не белетристика в тесния смисъл. Хайтов също се е справил добре с Петко войвода, но и в този случай имаме работа с историческа документалистика. Тоест, където авторите пишат по лични спомени, лични наблюдения и впечатления, и по запазени исторически данни и свидетелства, нещата се получават. В историческите романи ситуацията обаче е зле. Ще взема за пример отдавна и заслужено забравения Димитър Мантов с двата му исторически романа за Калоян и Иван Асен II. И двата демонстрират идентични дефекти - слабо познаване на историческата обстановка, неумение да се постави сюжета в по-глобален исторически и географски мащаб, образи на царе и аристократи на ниво средношколец. Без многопластовост. Отделно силно народняшки забежки чрез изграждане на успоредни персонажи от народа. Битките - в тях участва народът, въоръжен криво-ляво, но побеждаващ. Е, няма как, нали марксизмът учеше, че масите са движещата сила на историята.

Подобна е ситуацията с романа за Самуил на Антон Дончев, като там народняшко-провинциалните елементи са още по-силни. Самуил има гадже някаква мадама от Лариса, а пък при обсадата на Средец ромеите са победени от въоръжени с брадви и облечени с ризи шопи. Единствените моменти, в които Дончев малко се е измъкнал от селско-провинциалното звучене и клише са сцените в Константинопол, тези с варяжките наемници на Василий. Останалото е народняшко-провинциален спам.

"Време разделно" е друга бира, толкова различна от романа за Самуил, че преди няколко години тук дори заподозрях Дончев, че е откраднал ръкописа на романа. Романът започва в глобални рамки - войната между Венеция и Турция за Крит. Въведен е образа на французина ("Венецианеца" във филма), който като страничен герой наблюдава и вдига нивото на романа, който иначе щеше да се сведе до трагедията на българите в Илинденя. Появата на Караибрахим, идващ като представител на могъщата империя, също вдига рязко нивото над традиционната селско-провинциална рамка на романите ни.

Емилиян Станев и неговия "Антихрист". Получил се е много добре, защото... в него няма представители на "третото съсловие", тоест няма нито един селски персонаж. Акцентът е върху религиозната и обществена ситуация в България, върху вътрешните духовни борби и противоречия на героя. Историята е само рамка, а не водеща. Много добър роман.

Димитър Димов. За мен той е най-добрият български романист. Но, това е много важно да се отбележи, във всеки един от трите му романа "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн" е избягано от селските сюжети, образи и народняшки клишета. И още по-важно - вмъкнати се персонажи от глобалния и европейския свят. В Бенц освен българката другия главен герой е немския офицер Бенц, а второстепенните герои са немци и французи освен българи. В "Осъдни души" сюжетът изобщо не се развива в България, а в Испания. Главните герои са испанският монах Ередия, англичанката Фани Хорн, а второстепенните са братът на Ередия, френски лекар и двама глуповати американци. Има и 1-2 персонажа от испанското простолюдие, но те като цяло са слабички и неправещи впечатление.

В "Тютюн" нещата са още по-добре изпипани. Като изключим няколко народно-селски персонажа (говоря за първата версия на романа) като Динко, Шишко и прочее ремсисти и комунисти, без които романът спокойно може да мине, героите са от съвсем различно от народно-селското тесто естество. Ирина и Борис са родени в малък провинциален град, но искат да се измъкнат от него. Ирина - да води живот подобен на героите от романите, които чете, в други екзотични страни, а Борис иска да стане могъщ и богат. Сюжетът на "Тютюн" въпреки че се развива в България, е тотално изграден на международен мащаб - гигантски немски тютюнев концерн, немците фон Гаер и фон Лихтенфелд, плебеят Прайбиш, работещата като търговски шпионин Зара, татко Пиер, извел пръв заедно с Барутчиев нашите тютюни в чужбина, гръкът Кондоянис, гръцки острови и т.н. Дори братът на Борис, който е комунист, не е обичайното просто парче, а човек, обиколил света и Америка, тоест далече извън народняшко-провициалните клишета, по които са скалъпени Динковци, Шишковци и т.н. Накратко -  "Тютюн" е градски роман и като сюжет, и като персонажи. Отделно не знам дали някой критик е правил анализ на "Тютюн" от бизнес гледна точка. Димов се е справил и тук много добре, пишейки за бизнес практиките на немците, за доставки, контингенти, бизнес срещи, стачки и т.н. Реално "Тютюн" може да бъде разглеждан и като корпоративен роман.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Смятам, че основната причина за провинциализма на българската проза през XX век е това, че тя не може да излезе извън следните клишета:

1. Селото като терен на развитие на сюжета.

2. Марксистко-народняшките (но и отпреди това) клишета за водещата сила на народните маси и обусловеното от тази доктрина необходимост от изграждане на селско-народни персонажи.

3. Липса на стремеж и идея сюжетът да се постави на международна и глобална рамка или да се изградят персонажи, идващи отвън, от чужбина. Там, където това е направено (при Димов и във "Време разделно"), нещата са се получили. Там, където това липсва, сюжетът и образите остават на нивото на салатката, ракийката и асмата или на строго националната тематика, както и при Талев.

4. Покрай горното изглежда, че след 1945 г. куп случайни хора са почнали да се занимават с литература, поставяйки постния си талант в услуга на партийни и идеологически нужди. От списъка на Киров почти всички автори са родени и оформили мисленето си преди 1945 г. А не след нея.

5. Географията на страната ни. Ние сме задънени чисто географски. Гърците например имат световно признати автори, но немалка причина за това е, че те, бидейки морска страна, реално граничат с целия свят и могат да контактуват с него, да се учат и да мислят мащабно. За нас нещата обикновено свършват до Охрид и до Черно море.

Редактирано Август 26, 2016 от Aspandiat

[Frujin Assen]

Тоест, да се пише за български селяни, за хора от народа е лошо. Неуките мръсни селяндури не заслужават внимание. Трябва да се пише за хора богати, възвишени, които са движени от велики общочовешки идеи.

За мен разказът за Андрешко е може би най великото българско произведение. То показва реалността такава каквато е. Бедния човечец който едвам оцелява, богатия бирник който изобщо не се трогва от чуждото нещастие и благородния Андрешко който постъпва човешки в опита си да помогне на закъсалия си съселянин.

Има една прикъзка Сит на гладен не вярва. Написаното от Спандьо (този текст или подобен съм го чел и преди, май от Глишев) ясно показва верноста на тази прикъзка.

[Б. Киров]

Преди 1 час, Aspandiat said:

Ще опитам аз, въпреки че далеч от самочувствието да познавам добре литературата от 1878-1989 г. Ще стъпя на горния твой списък от Читанката.

Признавам, че не съм чел нищо от Дончо Цончев, Виктор Пасков, Ивайло Петров, Стратиев и Райнов, а от Георги Марков само Задочните репортажи От Минков съм чел само една книга с детски приказки, затова и него ще оставя настрани. Ще коментирам само автори, които съм чел, и то прозата им, защото поезията е друга работа, и там, ако не броим партийните творби, нещата не са никак зле. Няма да се заяждам и с автори писали преди и след Освобождението. Ще се съсредоточа върху XX век.

Вероятно ще бъда посрещнат на контра, но за мен Талев с неговата тетралогия е скучен автор. Тематиката му е точно провинциална и тясно национална. Няма как да бъде разбрана и харесана от читатели извън България. Действието се развива отчайващо мудно и когато четох романите като ученик, щях да се побъркам от досада. 

Ако се погледнат разказите на Йовков и Елин Пелин и човек сложи ръка на сърцето и реши да не робува на клишета от рода на "майстор на разказа", ще трябва да признае, че като тематика техните разкази са дълбоко провинциални - персонажите и сюжетите са основно от живота на селото. Дори и толкова харесвания "Шибил" на Йовков. Няма да коря толкова строго двамата - все пак когато те пишат, 80% или повече от населението на България живее на село и Йовков и Е.Пелин отразяват реалностите на живота у нас. Ако Дикенс например беше роден в България, нямаше да създаде образа на скъперника Скрудж, а сигурно щеше да стигне също до Андрешко. Сиреч, разказите на Йовков и Е.Пелен са до голяма степен провинциални, защото народът и страната ни са такива и литературата отразява житейските реалности.

Да вземем историческите романи и произведения. "Записките" на Захари са се получили добре. Вярно, и те ще са скучни за чужденеца, но те не са художествена измислица, а един вид летопис. Без разкрасявания, без опити за оригиналничене и прочее. Много добри са и Репортажите на Г.Марков, но те са всъщност социално-културологична документалистика, а не белетристика в тесния смисъл. Хайтов също се е справил добре с Петко войвода, но и в този случай имаме работа с историческа документалистика. Тоест, където авторите пишат по лични спомени, лични наблюдения и впечатления, и по запазени исторически данни и свидетелства, нещата се получават. В историческите романи ситуацията обаче е зле. Ще взема за пример отдавна и заслужено забравения Димитър Мантов с двата му исторически романа за Калоян и Иван Асен II. И двата демонстрират идентични дефекти - слабо познаване на историческата обстановка, неумение да се постави сюжета в по-глобален исторически и географски мащаб, образи на царе и аристократи на ниво средношколец. Без многопластовост. Отделно силно народняшки забежки чрез изграждане на успоредни персонажи от народа. Битките - в тях участва народът, въоръжен криво-ляво, но побеждаващ. Е, няма как, нали марксизмът учеше, че масите са движещата сила на историята.

Подобна е ситуацията с романа за Самуил на Антон Дончев, като там народняшко-провинциалните елементи са още по-силни. Самуил има гадже някаква мадама от Лариса, а пък при обсадата на Средец ромеите са победени от въоръжени с брадви и облечени с ризи шопи. Единствените моменти, в които Дончев малко се е измъкнал от селско-провинциалното звучене и клише са сцените в Константинопол, тези с варяжките наемници на Василий. Останалото е народняшко-провинциален спам.

"Време разделно" е друга бира, толкова различна от романа за Самуил, че преди няколко години тук дори заподозрях Дончев, че е откраднал ръкописа на романа. Романът започва в глобални рамки - войната между Венеция и Турция за Крит. Въведен е образа на французина ("Венецианеца" във филма), който като страничен герой наблюдава и вдига нивото на романа, който иначе щеше да се сведе до трагедията на българите в Илинденя. Появата на Караибрахим, идващ като представител на могъщата империя, също вдига рязко нивото над традиционната селско-провинциална рамка на романите ни.

Емилиян Станев и неговия "Антихрист". Получил се е много добре, защото... в него няма представители на "третото съсловие", тоест няма нито един селски персонаж. Акцентът е върху религиозната и обществена ситуация в България, върху вътрешните духовни борби и противоречия на героя. Историята е само рамка, а не водеща. Много добър роман.

Димитър Димов. За мен той е най-добрият български романист. Но, това е много важно да се отбележи, във всеки един от трите му романа "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн" е избягано от селските сюжети, образи и народняшки клишета. И още по-важно - вмъкнати се персонажи от глобалния и европейския свят. В Бенц освен българката другия главен герой е немския офицер Бенц, а второстепенните герои са немци и французи освен българи. В "Осъдни души" сюжетът изобщо не се развива в България, а в Испания. Главните герои са испанският монах Ередия, англичанката Фани Хорн, а второстепенните са братът на Ередия, френски лекар и двама глуповати американци. Има и 1-2 персонажа от испанското простолюдие, но те като цяло са слабички и неправещи впечатление.

В "Тютюн" нещата са още по-добре изпипани. Като изключим няколко народно-селски персонажа (говоря за първата версия на романа) като Динко, Шишко и прочее ремсисти и комунисти, без които романът спокойно може да мине, героите са от съвсем различно от народно-селското тесто естество. Ирина и Борис са родени в малък провинциален град, но искат да се измъкнат от него. Ирина - да води живот подобен на героите от романите, които чете, в други екзотични страни, а Борис иска да стане могъщ и богат. Сюжетът на "Тютюн" въпреки че се развива в България, е тотално изграден на международен мащаб - гигантски немски тютюнев концерн, немците фон Гаер и фон Лихтенфелд, плебеят Прайбиш, работещата като търговски шпионин Зара, татко Пиер, извел пръв заедно с Барутчиев нашите тютюни в чужбина, гръкът Кондоянис, гръцки острови и т.н. Дори братът на Борис, който е комунист, не е обичайното просто парче, а човек, обиколил света и Америка, тоест далече извън народняшко-провициалните клишета, по които са скалъпени Динковци, Шишковци и т.н. Накратко -  "Тютюн" е градски роман и като сюжет, и като персонажи. Отделно не знам дали някой критик е правил анализ на "Тютюн" от бизнес гледна точка. Димов се е справил и тук много добре, пишейки за бизнес практиките на немците, за доставки, контингенти, бизнес срещи, стачки и т.н. Реално "Тютюн" може да бъде разглеждан и като корпоративен роман.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Смятам, че основната причина за провинциализма на българската проза през XX век е това, че тя не може да излезе извън следните клишета:

1. Селото като терен на развитие на сюжета.

2. Марксистко-народняшките (но и отпреди това) клишета за водещата сила на народните маси и обусловеното от тази доктрина необходимост от изграждане на селско-народни персонажи.

3. Липса на стремеж и идея сюжетът да се постави на международна и глобална рамка или да се изградят персонажи, идващи отвън, от чужбина. Там, където това е направено (при Димов и във "Време разделно"), нещата са се получили. Там, където това липсва, сюжетът и образите остават на нивото на салатката, ракийката и асмата или на строго националната тематика, както и при Талев.

4. Покрай горното изглежда, че след 1945 г. куп случайни хора са почнали да се занимават с литература, поставяйки постния си талант в услуга на партийни и идеологически нужди. От списъка на Киров почти всички автори са родени и оформили мисленето си преди 1945 г. А не след нея.

5. Географията на страната ни. Ние сме задънени чисто географски. Гърците например имат световно признати автори, но немалка причина за това е, че те, бидейки морска страна, реално граничат с целия свят и могат да контактуват с него, да се учат и да мислят мащабно. За нас нещата обикновено свършват до Охрид и до Черно море.

 

 

 

Aspandiat +++, но нямам за днес реален. Освен всичко, което извеждаш в заключение, бих добавил липсата на интерес към вътрешния психологически живот на литературните герои. При изграждането на характери нещата са винаги отвън, описателни - у нас по принцип като мислене е невъзможен автор като Достоевски, който да се рови в душите на героите си и да го прави успешно. Не че няма опити, те са многобройни, но подражателни и неуспешни. Иван Хаджийски пише някъде в есетата си, мисля, че естетиката на българина е "гастромизирана" и опредметена - очите на любимата са "църни череши", веждите й "тънки гайтани" и т.н. Пенчо Славейков нарича този начин на първично възприятие по друг начин, но по същество то е същото - "фасулковщина", първична простотия. Кръстев и кръгът "Мисъл" ратуват за тръгване в друга посока (то и името на кръга показва в каква) и оттам преминават такива поети като Яворов, Теодор Траянов, Лилиев, самият Пенчо Славейков. Някои от тях са невероятно талантливи и тук не бива да се пропуска факта, че в поезията българската литература от онова време е по-малко провинциална и повече космополитна и общочовешка, най-вече това се получава при поетите символисти - Лилиев, Кирил Христов, ранния Яворов, Теодор Траянов... Гео Милев също е европейски мислещ автор, той е експресионист и дори чисто локалната му като тематика поема "Септември" е вдъхновена от изразните средства на немския експресионизъм и като стилистика е добър образец за експресионизъм в литературата (не говорим за тематика).

Темата е много интересна, сега пиша импровизирайки, наистина ми даде "домашно" за поне месец напред.

Редактирано Август 26, 2016 от Б. Киров

[nik1]

Преди 1 час, Aspandiat said:

Димитър Димов. За мен той е най-добрият български романист. Но, това е много важно да се отбележи, във всеки един от трите му романа "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн" е избягано от селските сюжети, образи и народняшки клишета. И още по-важно - вмъкнати се персонажи от глобалния и европейския свят. В Бенц освен българката другия главен герой е немския офицер Бенц, а второстепенните герои са немци и французи освен българи. В "Осъдни души" сюжетът изобщо не се развива в България, а в Испания. Главните герои са испанският монах Ередия, англичанката Фани Хорн, а второстепенните са братът на Ередия, френски лекар и двама глуповати американци. Има и 1-2 персонажа от испанското простолюдие, но те като цяло са слабички и неправещи впечатление.

И за мен

[Малоум 2]

А, бе, нещо "избягвате" сатирата?! Не са малко авторите й...

Във всяка книга има поне едно-две изречения заради които си заслужава да се прочете цялата.

Ето една "космическа книга", в която има обяснения защо се пише...:

http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=261&WorkID=9367&Level=2

Средговор

 

Скъпи мой братко читателю,

Не ми се сърди, че се обръщам така интимно към тебе, но ти си много симпатичен. Дано чувствата ни са взаимни!

Писах, писах донякъде, пък реших да си поприказваме с тебе. Ако бях поставил предговор или заключение (по-правилно е да се нарече „задговор“), ти сигурно не би го прочел. Между нас казано, и аз не чета такива работи. „Къде съм се родил, защо съм се родил, кога ме е осенила идеята да се занимавам с литература“ — много важно!

Именно затова реших да направя средговор.

Е, като си стигнал вече дотука, карай нататък! Може пък и нещо интересно да кажа.

Аз те познавам, братко читателю. Виждал съм те и във влака, и в бюрото, и ,в ресторанта. А и ти сигурно ме познаваш, но не можеш да си спомниш за мен.

Малко ли пъти съм ти искал огън за цигарата си? Малко ли пъти с едно „Свободно ли е?“ съм сядал на твоята маса в кафенето? Малко ли пъти в трамвая съм те питал: „Ще слизате ли на другата спирка“, и съм минавал пред тебе, за да заема по-изгодна позиция срещу девойката с хубавите крака?

Ами в киното?

Ами в банята?

Ами на опашката за варена царевица?

Спомни ли си? Е, щом отдавна се познаваме, ние спокойно можем да си приказваме и за литература, конкретно за тази моя книга.

Какво съм искал да кажа с нея ли? Ох, как ме постави в затруднение още с първия си въпрос!

Знаеш ли, случвало ми се е да пиша пиеси. Понякога са ги играли и в театри. И най-страшният момент за мене е бил, когато режисьорът започне да тича по сцената, да скубе оскъдната растителност по главата си и да крещи на актьорите:

— Но, другари, моля ви се! Нима не схващате какво е искал да каже авторът с този пасаж?

А аз се свивам в тъмното и си казвам:

— Брей, какво ли пък наистина съм искал да кажа?

И когато режисьорът завърши обясненията си и артистите изведнъж придадат друг облик на сцената, аз разбирам:

а) че всъщност съм много умен,

б) че режисьорът е също умен, щом като е схванал тънката ми мисъл, и

в) че актьорите са ужасно умни, щом като са разбрали режисьора.

Хубаво е човек да се движи сред умни хора, защото...

Но ние се отвлякохме от темата на разговора. Защо, питаш ти, съм написал тези разкази. Ами как да ти кажа, братко читателю. Ела у нас да видиш каква грамадна библиотека от научнофантастични романи, повести и брошури съм събрал. Едно време и аз исках да се покрия с неувяхваща слава, като напиша такова произведение. Написах го. Майка ми много го хареса. Хареса го дори и един приятел, който веднага след това ми поиска десет лева назаем. А в издателството казаха, че темата е остаряла, че езикът... че стилът... че жанрът... че героите...

Така се отказах от собствени велики произведения и реших да използувам чужди фантасмагории, като ги предавам така, както ги виждам. Какво съм виновен тогава, че очите ми възприемат само смешната страна на нещата? Грях ли е това?

Ще ти дам един пример. Не смяташ ли, че след като те настъпят по мазола, ако извадиш няколко зъба на виновника, за което те дадат под съд за дребно хулиганство, освен това получиш инфекция на юмрука, поради което ходиш цял месец наред в поликлиниката, губиш трудов стаж, флиртуваш с картотекарката и накрая се ожениш за манипулационната сестра, която ти прави болезнени инжекции в бутовете...

Чакай, какво исках да кажа? А, да! Не смяташ ли, питам, че ако те настъпят по мазола и ти вземеш работата на шега, ще си спестиш и време, и труд, и нерви, и ще останеш ерген?

Е, вярно е, хуморът също трябва да има своя цел. Ама има пък! Затова в някои от героите ти ще познаеш я себе си, я леля си, я началника си. Ще ги познаеш и ще се смееш. Пък прощавай, ако има нещо...

Като става дума за героите, искам да ти се извиня за имената им. Знаеш ли колко време съм се мъчил, докато ги измисля? Нека и ти да се помъчиш малко, докато ги асимилираш правилно.

Друго какво да ти кажа? Бъди мил и снизходителен към мене, защото иначе веднага ще напиша още една такава книга. Така да знаеш!

Виждам, че вече бързаш да минеш на следващия разказ. (Той е по-интересен от досегашните.) Затова и аз ще приключа. Чети нататък, да ти е сладко! Поздрави от мене ма-нипулационната сестра. Лека нощ!

 

[Б. Киров]

В "Тютюн" има също един много интересен герой, фон Гайер (който е немец), любовникът на Ирина, след разпада на брака й с Борис Морев. Самият Борис Морев може да бъде всякакъв - немец, американец, французин - той е обобщен герой на "самонаправил се човек" от низините, парвеню - такъв е героя на Мопасан от "Бел ами", такива са кариеристите на Балзак, такава е Беки Шарп от "Панаир на суетата" - хора вървящи през трупове към целта си и в крайна сметка саморазрушаващи се. Борис Морев може да е главен или второстепенен герой във всяка една световна литература от времето на капитализма, при превода на чужд език неговия образ няма да се изгуби ядрото на характера му; бай Ганьо, който също е герой на тази епоха, не би могъл, той е с местен колорит и си лъха на мускали и чесън; не казвам, че Алеко Константинов, който до сега не споменахме, е по-малко талантлив, той е изключително талантлив, но героят му е специфично български, той е непреводим в целия му колорит, дори титлата му "бай" е непреводима; същото е и с поезията на Ботев - преведете ми адекватно на чужд език "майце си", например. Ботев е гениален, но в света на българския език, извън него той трудно би могъл да бъде предаден със същата сила; същото е с Елин Пелин, той е невероятно талантлив разказвач, но стилистиката му е локална, не би могъл да има същото световно значение като Чехов, защото хоризонтите са различни.

[Doris]

Ако искате глобален исторически мащаб сигурно ще ви хареса "Медальонът" на Галина Златарева. Аз доста време гледах  тази книга от далече, защото е дебеличка, макар че имам добро мнение за стила на автора. Но ми се искаше  да науча нещо повече за живота на Бенковски и това лято  не само я прочетох, а и за десерт прочетох и другия  исторически роман на Галина Златарева - "Капка кръв за вампира". Вторият роман е по-лековат, според мен като за тинейджъри, но пак е приятно четиво, дава възможност чрез главния герой да се срещнеш с основните исторически личности от времето на османското завоюване на Балканския полуостров .   А "Медальонът" обхваща цялата епоха, свързана с Бенковски, огромен брой реални персонажи и исторически съдби -на хора, народи и държави.

Според мен, четенето на съвременна литература, на  нови, сега излизащи  книги е свързано с известен риск от разочарование,няма я проверката на времето, която е отсяла добрата литература.  Обаче с малко усилие, опирайки се на личен и чужд опит,човек може да намери, това, което му импонира на характера и светогледа.

Но ако  четеш подред, или гониш рекорди - 100 нови български  книги за три години , то е ясно, че ще ти писне.

Редактирано Август 26, 2016 от Doris

[Б. Киров]

On 8/23/2016 at 13:39, Р. Теодосиев said:

Това лято изринах ударно повече боклук, отколкото съкровища. (Карамфилов, Ляхова, Пенков, Бърдаров, Радко Пенев, но и Александър Томов, Светозар Стоянов, Янислав Янков, Атанас Раденски. И прочие.)

 

 

Нека малко да се върнем към конкретната тема, зададена такава каквато е в първия постинг. Авторката твърди, че според статистиката средния тираж на книга от български автор е 300-500. Сега да си представим, че един български писател иска да е професионалист, тоест да пише и от това да се издържа, да се занимава професионално с писане. Да допуснем, че работейки сериозно и притежавайки талант, този автор ще постигне „астрономическите”, както се изразява авторката 3000 продадени книги. По закона за Авторско право, този автор може да се надява издателят да му плати хонорар до 15 процента от продадения тираж. Авторът е написал роман от 300 страници (хипотетично), романът му се е продал в 3000 бройки, цената на бройка е била 15 лв. Този автор може да получи най- много 6700 лв. за труда си. И това е теоретично, защото не всички издатели плащат тавана на хонорара, предвиден в закона, а не ги плащат и при предаване на ръкописа, а чак след като реализират тиража. Но такъв тираж в България се реализира за около година в най-добрия случай. Значи авторът трябва да разчита за положения най-малко за година труд (ако пише със скоростта на Хемингуей) на месечни суми от този труд около 600 лева. Че защо да бъде професионален писател тогава? Може ли да живее нормално от този занаят? И така направените изчисления са теоретични, действителността е много по-сурова към авторите. Изводът за мен е, че самата рамка на издателския и писателския труд в България предопределя ниското качество и дилетантщината на литературната продукция.

Редактирано Август 27, 2016 от Б. Киров

[Doris]

Да се надяваме,че литературата като всяко изкуство ще надскача от време на време предоставената му издателска рамка.

Един пример - вторият роман на Георги Господинов, доказано добър и продаваем автор бил пуснат в тираж 2000 броя:

"Целият тираж на новия роман на Георги Господинов „Физика на тъгата" е изчерпан преди още да излезе от печат, научи news.bg.

Издателят на Господинов „Жанет-45" е получил заявки от книжарниците за всичките 2000 бройки от романа.
В момента се обмисля отпечатването на допълнителен тираж."  https://news.bg/culture/noviyat-roman-na-gospodinov-izcherpan-oshte-predi-da-izleze-ot-pechat.html

 

 

[Б. Киров]

Преди 24 минути, Doris said:

Да се надяваме,че литературата като всяко изкуство ще надскача от време на време предоставената му издателска рамка.

Един пример - вторият роман на Георги Господинов, доказано добър и продаваем автор бил пуснат в тираж 2000 броя:

"Целият тираж на новия роман на Георги Господинов „Физика на тъгата" е изчерпан преди още да излезе от печат, научи news.bg.

Издателят на Господинов „Жанет-45" е получил заявки от книжарниците за всичките 2000 бройки от романа.
В момента се обмисля отпечатването на допълнителен тираж."  https://news.bg/culture/noviyat-roman-na-gospodinov-izcherpan-oshte-predi-da-izleze-ot-pechat.html

 

Така е, и слава богу, иначе в тези рамки само от писателски труд наистина е трудно да се живее. Пък и не е задължително човек да е професионален писател, за да пише добре, в повечето случаи добрите писатели имат други професии. Но 2000 бр. е много нисък тираж за популярен и добър автор. Тук не сме говорили за преводните книги, там са още по-зле нещата, защото обикновено авторските права хич не са ниски, а има и сериозни разходи за преводачи. При тиражи средно около 1000 бр. няма начин цената на книгата за читателите да не отиде прекалено високо, ако издателя не иска да губи или не е спонсориран. И оттам и логично идва, че по-малко хора могат да си позволят да купят такава скъпа книга и се завърта една спирала надолу. Защото при тираж 1000 и тираж 5000-10 000 разликата за издателите е огромна, и цената на книгата за читателите би станала почти наполовина без издателя да губи - напротив.

[nik1]

Разказът за Андершко е "разказ" на българската народопсихология на социално инфантилният "индивидуалист" и етатист едовременно (човекът, които не признава обществените и цивилизационни норми, не поема отговорност за действията си, обръща се за сигурност към удобните роднински и приятелски връзки, и в същото време смята, че държавата е задължена да му осигури комфорт)

Разказът е почти напълно "неунивесалистки" , би могъл да бъде "разбран" само на места на Балканите..

(Харесва ми виждането на един руски руски автор че комунизмът не е отрицание ние на капитализма, а на цивилизацията)

[nik1]

Българската " народопсихологичност" е разказана на някакво ниво , някак си универсалистки -  от Бай Алеко (без умилението, и състраданието и въздигането на героя, както прави  Елин Пелин в "Анрешко") ..Та, ако някои заслужава българската "нобелова" награда за литература, това според мен е Алеко Константинов

(Четох наскоро книгата на Иво Сиромахов, но не ми хареса, честно казано.. Стори ми се порнографска,пошла и отблъскаваща, а не интригуваща,освен може би "главата" Ако бяха българи ..Ако Робеспиер беше българин....),

 

Редактирано Август 27, 2016 от nik1

[Frujin Assen]

Сит на гладен не вярна! Българска народна поговорка

Битието определя съзнанието! Карл Маркс

Ники, имам към теб едно предложение. Пробвай се поне 1 месец да поживееш с 500 лв. Така да помизерстваш, да не можеш да си купиш храна, да се чудиш от къде да намериш 5 лв за хляб и да те е страх, че ще ти изключат тока защото не стигат пари да го платиш.

Гарантирам ти- ще погледнеш със съвсем други очи на Андрешко!

[Aspandiat]

Преди 23 часа, Б. Киров said:

Иван Хаджийски пише някъде в есетата си, мисля, че естетиката на българина е "гастромизирана" и опредметена - очите на любимата са "църни череши", веждите й "тънки гайтани" и т.н. Пенчо Славейков нарича този начин на първично възприятие по друг начин, но по същество то е същото - "фасулковщина", първична простотия.

Същото нещо установих преди време, когато се бях запалил по поредицата "Приказки на балканските народи" и по български народни приказки изобщо. При сравнението с приказки на съседите ни, които са публикувани у нас, с нашите приказки, се натъкнах на една доста нелицеприятна разлика. С изключения на няколко наистина фантастични и дори митологични наши приказки, останалите са точно на нивото на гастрономията и битовото опредметяване. За разлика от нас гръцките, албанските и черногорските приказки са много по-епични и изчистени от битовизъм.За сръбските не знам как са нещата, защото не съм чел сръбски приказки. Интересно е обаче, че при румънските приказки също се наблюдава засилен битовизъм както при нашите. Вероятно същото положение е и при сръбските. Това деление на два "лагера" в приказните мотиви, сюжети и образи - българи, румънци, сърби от една страна и гърци, албанци и черногорци от друга, интересно копира.... старите граници между България и Византия от IX-X век. Зоната на гастрономичното опредметяване отговаря на континенталните територии на Балканите, населени със славяни, българи и порумънчени славяни или пославянчено старо романизовано население. Зоната на по-епичното звучене и дух на приказките съвпада с териториите на византийското крайбрежие и Гърция със запазен културен и демографски континюитет от късноантичните времена. Все повече си мисля, че някой научен Матросовец ако седне за изследва тези съвпадения, би могъл да разработи интересна тема.

П.П. На подобно гастрономично-битово от една страна и по-епично разделение в приказките се натъкнах и оттатък Черно море. Арменските приказки са в огромната си част битови, докато духът на грузинските и осетинските е много по-различен и отива на fantasy.

Извинявам се за отклонението от първоначално зададената тема, но мисля, че това, което написах също влиза в рамките на въпроса защо художествената ни литература е слаба.

[Б. Киров]

Преди 36 минути, Aspandiat said:

Извинявам се за отклонението от първоначално зададената тема, но мисля, че това, което написах също влиза в рамките на въпроса защо художествената ни литература е слаба.

 

 

 

 

 

 

Хващам се за последното ти изречение, иначе плюс за постинга, според мен тя не е точно "слаба", тя е ТАКАВА. На времето си играх да броя отворените гласни в късите разкази на Елин Пелин и в ранните стихове на Яворов ("Калиопа") - ами, те са музикално оркестрирани, като музика са, ако не е така текстът в тях ще е сив, скучен и мъртъв. Специално в "Калиопа" звуците са част от магията на стиха, там си има мелодия на фонетично ниво. Едва ли Яворов го е правил по учебник за стихоплетство или по някаква теория, нещата са станали естествено. Мисълта ми е, че този тип литература е първично сетивна в самото си ядро, оттам и е изворът. Това я прави изключително трудно преводима и понятна за чужденец - губи се самата й същност, защото не е интелектуална. Което обаче, според мен, не е слабост, а особеност. В Америка са луди по българските хора точно заради неравноделните тактове и първичността на българския фолклор. Никога не могат да го докарат обаче като български изпълнители - не им е в кръвта, каквото и да правят с техническото майсторство. Друг вид изкуство е. В Сърбия Горан Брегович е успял да го синтезира този балкански вид изкуство и го поднася като екзотична музика на целия свят. Казандзакис с "Алексис Зорбас" и "Капитан Михалис" също някак си е успял да го "преведе" на световен език, та даже го филмираха и в Холивуд.  Дори и "Тютюн", за който тук пишем толкова хубави неща като за европейски роман, в ядрото на героите си (Ирина и Борис Морев) носи много самобитност. Ако се филмира с американска актриса например, не съм сигурен, че ще и се получи ролята като на Невена Коканова във филма, който, според мен, като цяло бе сполучлив.

П.с. Не пиша това като категорично и последно мнение, просто се опитвам да сложа контрапункт на твоето, което е интересно, за да се получи дебат. Пенчо Славейков се опитва да пише "като по учебник" европейска поезия ("Островът на Блажените"), но някак си не му се получават нещата; всичко е перфектно като поетична форма, като идея, има дълбочина, но...трудно се чете.

Редактирано Август 27, 2016 от Б. Киров

[Aspandiat]

Преди 23 часа, Frujin Assen said:

Тоест, да се пише за български селяни, за хора от народа е лошо. Неуките мръсни селяндури не заслужават внимание. Трябва да се пише за хора богати, възвишени, които са движени от велики общочовешки идеи.

За мен разказът за Андрешко е може би най великото българско произведение. То показва реалността такава каквато е. Бедния човечец който едвам оцелява, богатия бирник който изобщо не се трогва от чуждото нещастие и благородния Андрешко който постъпва човешки в опита си да помогне на закъсалия си съселянин.

Има една прикъзка Сит на гладен не вярва. Написаното от Спандьо (този текст или подобен съм го чел и преди, май от Глишев) ясно показва верноста на тази прикъзка.

Фружине, мисля, че изобщо не схващаш идеята на дискусията. Никой не твърди, че да се пише за "неуките мръсни селяндури" е лошо. Както казах по-горе, когато Е.Пелин и Йовков пишат разказите си, 80-90% от хората в България живеят на село. Долу си цитирал Маркс, че битието определя съзнанието. Аз пък ще ти отвърна, че литературата е отражение на битието, начина на живот, икономическите условия и развитието на обществото. Няма как да очакваш през 2016 г. с 80% живеещо в градове население у нас читателят да изпада във възторг и съпреживяване от героите и разказите на Е.Пелин и Йовков.

И още нещо. Понеже горе се възмущаваш от това, че не трябвало да се пише за "неуките мръсни селяндури", ще те запитам дали можеш да посочиш поне 3 световно признати западни автори или произведения със селска тематика. Аз поне, от тези, които съм чел, не мога да се сетя за нито един. Шекспир пише например "Венецианският търговец", а не "Селянинът от Корнуел". Молиеровият Тартюф не превива гръб под слънцето, докато оре нивата. В романите на Балзак, Зола, Дикенс няма селски персонажи. Да не говорим за приключенската литература на Жул Верн. При Томас Ман, Брехт, Цвайг също няма селски персонажи и теми, поне въз основа на това, което съм чел.

Ами Дон Кихот на Сервантес. Сюжетът започва на село, имаме и образа на Санчо Панса, който си е пар екселанс еквивалент на родния Андрешко. Но акцентът пада върху обеднелия и изкукуригал дребен аристократ Дон Кихот. Двамата обикалят из селските райони, но търсят чудното, вълшебното, героичното, приказното, а не оран жътва, ръченици, седенки. Накрая сюжетната градация на романа приключва в замъка на аристократите, които си правят гаври с нашите герои, а не в някой хан. Сюжетът тръгва от хана, където двамата са гаврени. Но свършва в замък. Тази градация е тотален контрапункт на литературната андрешковщина и показва защо световната литература е световна - защото като тематика, сюжет и т.н. се върви от хана към замъка, а не от замъка към хана или да се върви в кръг около хана. Дано разбираш метафората.

Защо в западноевропейската литература няма селски теми персонажи? Защото:

1. Поне докъм края на XIX век литературната дейност е затворена област за хора, произлезли от градските среди. По тази причина селската тематика тях не ги вълнува, тя им е и непозната.

2. През XIX век западноевропейските държави се урбанизират бързо и това, което вълнува авторите и читателите, е градският живот и теми. От друга страна селяните на са по четенето. Четящ е градът, градският човек.

3. Тоест, световно признатите произведения са писани от автори-граждани и за предназначени за читатели-граждани в страни, далече надскочили ограничения мироглед на едно аграрно-селско общество, като нашето по същото време. Накратко - литературата е градско явление. Затова например роденият в град Портсмут писател Дикенс пише романи, четивни и разбираеми от целия свят, а роденият в село Байлово писател Елин Пелин пише селски разкази, разбираеми само за българския читател. 

 

[Frujin Assen]

Спандьо, позволи ми да не се съглася с теб. Дай ми малко време и ще ти го напиша разгърнато, макар и да се отнася към друг жанр на "изкуството".

[Aspandiat]

Преди 16 минути, Б. Киров said:

късите разкази на Елин Пелин и в ранните стихове на Яворов ("Калиопа") - ами, те са музикално оркестрирани, като музика са, ако не е така текстът в тях ще е сив, скучен и мъртъв. Специално в "Калиопа" звуците са част от магията на стиха, там си има мелодия на фонетично ниво. Едва ли Яворов го е правил по учебник за стихоплетство или по някаква теория, нещата са станали естествено. Мисълта ми е, че този тип литература е първично сетивна в самото си ядро, оттам и е изворът. Това я прави изключително трудно преводима и понятна за чужденец - губи се самата й същност, защото не е интелектуална. Което обаче, според мен, не е слабост, а особеност. В Америка са луди по българските хора точно заради неравноделните тактове и първичността на българския фолклор. Никога не могат да го докарат обаче като български изпълнители - не им е в кръвта, каквото и да правят с техническото майсторство. Друг вид изкуство е. В Сърбия Горан Брегович е успял да го синтезира този балкански вид изкуство и го поднася като екзотична музика на целия свят.

Мисля, че (аз това по-горе изрично съм го посочил) трябва да се прави разграничение между прозата от една страна и поезията, музиката от друга. Поезията е музиката, както ти казваш, извира от душата, от генетиката, ако щеш. Един вид изпадане в пророчески екстаз или теургия. Поезията може да не бъде разбрана от чужденеца, но може да бъде усетена. Докато прозата е до голяма степен плод на разума и мисълта. Неслучайно в българския език думата "проза" има смисъл и на "прозаичност", а думата "поезия" има смисъл и на нещо възвишено, чисто, надматериално.

[Aspandiat]

Преди 5 минути, Frujin Assen said:

Спандьо, позволи ми да не се съглася с теб. Дай ми малко време и ще ти го напиша разгърнато, макар и да се отнася към друг жанр на "изкуството".

И повече време ще ти отпусна. Тук няма срокове и задължения.

[vorfax]

Защо обсъждате български класици и литература от миналата ера? Статията е за съвременни творци и текущата българска култура.

[Б. Киров]

 

Преди 27 минути, Aspandiat said:

Мисля, че (аз това по-горе изрично съм го посочил) трябва да се прави разграничение между прозата от една страна и поезията, музиката от друга. Поезията е музиката, както ти казваш, извира от душата, от генетиката, ако щеш. Един вид изпадане в пророчески екстаз или теургия. Поезията може да не бъде разбрана от чужденеца, но може да бъде усетена. Докато прозата е до голяма степен плод на разума и мисълта. Неслучайно в българския език думата "проза" има смисъл и на "прозаичност", а думата "поезия" има смисъл и на нещо възвишено, чисто, надматериално.

 

 

Съгласен съм, тогава да се съсредоточим върху прозата, и то по-специално върху по-дългите форми, не само върху късия разказ, където нещата понякога са на границата с лириката. В романа, съгласен съм, нещата са трагично провинциални, въпреки интелектуалните напъни на някои автори. И като погледнеш обективно - един-единствен Димитър Димов ни измива очите пред света. Тук обаче не се наемам да правя категорични изводи, признавам, малко съвременни романи съм чел, ако някой може да ме опровергае, бих се радвал.

Редактирано Август 27, 2016 от Б. Киров