Спирам с българската литература, не се издържа

[dora]

Здравейте, Б. Киров

И с единия гол талант обаче не става. Той трябва да се развие. Нямаме никакъв спор по въпроса, зная. Но все пак е нужно да го напиша

[Б. Киров]

Преди 9 минути, dora said:

Здравейте, Б. Киров

И с единия гол талант обаче не става. Той трябва да се развие. Нямаме никакъв спор по въпроса, зная. Но все пак е нужно да го напиша

 

Спор няма. Веднага се сещам за Хемингуей, чиито девиз и практика е бил нито ден без написана страница, и е пишел винаги прав пред масата, за да не му е удобно и да знае, че работи Обаче се сещам и за някои български писатели, един от които просто имаше толкова много романи, че му беше изгубил нишката кой герой от кой роман преминава и каква му е историята, а най-късите му романи бяха от по 400-500 страници; този човек пишеше неуморно и без отдих и беше синоним на алчност. Примери всякакви - има и такива като Ботев с по една тънка книжка стихове, писани в кръчмата или на коляно.

[Last roman]

ей затова не чета съвременна българска литература и аз.

[dora]

Преди 8 часа, Б. Киров said:

Примери всякакви - има и такива като Ботев с по една тънка книжка стихове, писани в кръчмата или на коляно.

С поезията е лесно - десетина минути работа и стихотворение. Там нещата могат да лежат на единия талант, на чистото вдъхновение.

С прозата обикновено се дънят нещата, защото изисква системен труд. И едното вдъхновение не стига.

В този системен труд някак си не мога да намеря автор, който да е овладял нужните умения. Както и да му стига цялостният личен ресурс, че да направи от писанията си книга. Не нещо, което "става" за четене. Защото това, което само "става", не е литература.

Редактирано Август 25, 2016 от dora

[Б. Киров]

Преди 34 минути, dora said:

С поезията е лесно - десетина минути работа и стихотворение. Там нещата могат да лежат на единия талант, на чистото вдъхновение.

С прозата обикновено се дънят нещата, защото изисква системен труд. И едното вдъхновение не стига.

В този системен труд някак си не мога да намеря автор, който да е овладял нужните умения. Както и да му стига цялостният личен ресурс, че да направи от писанията си книга. Не нещо, което "става" за четене. Защото това, което само "става", не е литература.

 

Много индивидуално е при писателите, пишещи художествена проза. Достоевски и Хемингуей например имат суровата закалка на репортерството (да не се бърка с журналистика, репортерството е трудоемък занаят). И двамата са си изкарвали прехраната с вестникарство и този занаят ги е научил да пишат концентрирано и ефективно. Елин Пелин в първите си разкази е спонтанен и блестящ, той ги пише като на шега, докато е селски даскал. После прозата му става много по-шлифована и философски задълбочена („Под манастирската лоза”), но и по-умозрителна и „направена”; Йовков шлифова думите в разказите и повестите си като диаманти, той е истински ювелир на прозата си. Ето как Хемингуей описва метода си да работи и възгледите си за писателския занаят в едно интервю:

 

Джордж Плимптън: Приятни ли са часовете на реалния писателски процес?

 

Хемингуей: Много.

 

Можете ли да разкажете нещо за този процес? Кога работите? Придържате ли се към стриктен график?

 

Когато работя над книга или разказ, пиша всяка сутрин толкова рано след зазоряване, колкото е възможно. По това време не те безпокои никой, хладно е, или дори студено, и се стопляш докато работиш. Четеш какво си написал и, тъй като винаги спираш когато знаеш какво ще се случи по-късно, продължаваш оттам нататък. Пишеш докато стигнеш до място, където все още имаш сок и знаеш какво ще се случи, спираш и се опитваш да преживееш до следващия ден, когато се захващаш отново. Започнал си в шест сутринта, да речем, и може би ще работиш докъм обяд или да си готов преди това. Когато спреш си толкова празен, и заедно с това никога напълно празен, а по-скоро отново пълнещ се, сякаш си правил любов с някого, когото обичаш. Нищо не може да те нарани, нищо няма значение до следващия ден, когато започваш отново. Именно чакането до следващия ден е истински трудното.

 

Можете ли да освободите мисълта си от проекта, над който работите, когато сте далеч от пишещата машина?

 

Разбира се. Но за това се иска дисциплина, и тази дисциплина е придобита. Така трябва.

 

Преработвате ли нещата когато четете до мястото, до което сте стигнали предния ден? Или това идва по-късно, когато цялото е свършено?

 

Винаги преработвам всеки ден до мястото, на което съм спрял. Когато всичко е свършено, естествено го минавам още веднъж. Имам още един шанс да коригирам и преправям, докато някой го пише на машина и го виждам в чисто копие. Последния шанс е при коректурите. Благодарен съм за тези различни шансове.

 

Колко много преработвате нещата?

 

Зависи. Преработвах Сбогом на оръжията, последната му страница, тридесет и девет пъти, преди да съм доволен.

 

Някакъв технически проблем ли имаше? Какво ви затрудняваше?

 

Да намеря правилните думи.

 

Препрочитането ли „дава сока“?

 

Препрочитането те поставя в точката, при която нещата трябва да продължат, доколкото можеш да го знаеш до тук. А сок винаги се намира някъде.

 

Но има ли и моменти, в които вдъхновението липсва напълно?

 

Естествено. Но ако спреш в момент, в който знаеш какво ще се случи по-късно, можеш да продължиш. А докато можеш да започваш отново, дотогава си наред. Сокът ще си дойде.

 

Торнтън Уайлдър разказва за умствените трикове, които помагат на писателя да върши ежедневната си работа. Той казва, че веднъж вие сте му разказвали, че острите по двадесет молива всеки ден.

 

Не знам дали изобщо някога съм имал двадесет молива по едно и също време. Изхабяването на два твърди молива дневно е добра порция работа.

 

Кои са някои от местата, където работата ви върви най-добре? Хотелът „Амбос Мундос“ трябва да е бил едно от тях, ако може да се съди по броя книги, които сте написали там. Или може би обкръжението няма особено влияние върху работата ви?

Амбос Мундос в Хавана беше много добро място за работа. Това е чудесно място, или поне беше. Но съм работил добре навсякъде. Искам да кажа, успявал съм да работя толкова добре, колкото мога, при най-различни условия. Телефонът и посетителите са разрушители на работата.

 

Необходима ли е емоционална стабилност, за да се пише добре? Веднъж ми казахте, че можете да пишете добре само когато сте влюбен. Можете ли да разкажете малко повече за това?

 

Що за въпрос? Но все пак ви поздравявам за опита. Човек може да пише пo всяко време, по което хората ще го оставят на мира и няма да го прекъсват. Или по-скоро, ако е достатъчно безскрупулен в тази връзка. Но най-доброто писане със сигурност се получава когато си влюбен. Ако не ви дразни, бих предпочел да не се впускам в тази тема.

 

А какво ще кажете за финансовата сигурност? Може ли тя да бъде вредна за доброто писане?

 

Ако е дошла много рано и обичате живота също толкова, колкото и работата си, ще е нужен много характер, за да се преодолее изкушението. Но щом само веднъж писането се е превърнало в основния ви порок и най-голямо удоволствие, само смъртта може да го спре. Тогава вече финансовата сигурност е от голяма помощ, защото ви предпазва от тревоги. Тревогата разрушава способността за писане. Лошото здраве също е нещо лошо, доколкото то създава тревога, която атакува подсъзнанието и разрушава резервите.

 

Можете ли да си припомните някакъв точен момент, в който решихте да станете писател?

 

Не, винаги съм искал да бъда писател.

 

Филип Янг, в книгата си за вас, предполага, че травматичният шок от тежкото ви раняване от снаряд през 1918 е имал голямо влияние върху вас като писател. Спомням си, че в Мадрид накратко говорихте върху тезата му, като я намирахте неубедителна и продължихте, казвайки, че според вас способностите на писателя са не придобита, а наследена характеристика, в смисъла на Мендел.

 

Очевидно през онази година в Мадрид мисълта ми не е била особено дълбока. Единственото, което би могло да ми послужи като оправдание е, че говорих само накратко за книгата на господин Янг и неговата теория за травмата в литературата. Може би двете мозъчни сътресения и черепната фрактура от онази година са ме направили безотговорен в твърденията ми. Спомням си, че ви казах, че съзнанието може би е резултат от наследен расов опит. Звучи приемливо в някакъв добър весел разговор след мозъчно сътресение, но пък си мисля, че долу горе това е и мястото, където един такъв разговор трябва да се подреди. Така че, до следващата травма на освобождението, нека да го оставим дотук. Съгласен ли сте? Но все пак ви благодаря за това, че не споменавате имената на евентуалните роднини, за които може би съм говорил. Удоволствието на разговора е в изследването, но голяма част от това и всичко, което е безотговорно, не би трябвало да се записва. Щом само бъде записано, вече трябва да застанете зад него. Може би човек го е казал само за да провери дали наистина го вярва или не. А по въпроса, който ми зададохте – последиците от раните варират в голяма степен. Дребните рани, които не чупят кости, са от малко значение,. Понякога те придават самочувствие. Раните, които причиняват значителни костни и нервни увреждания не са добри за писателите, нито пък за когото и да било другиго.

 

Коя според вас е най-добрата тренировка за човека, който мечтае да стане писател?

 

Нека да кажем, че трябва да отиде и да се обеси, защото смята, че доброто писане е невъзможно трудно. А след това трябва да бъде насечен без милост и принуден от собственото си Аз да пише толкова добре, колкото може, през остатъка от живота си. Поне ще има историята за обесването, като за начало.

 

А какво да кажем за хората, които са започнали академични кариери? Смятате ли, че големият брой хора, които имат преподавателски позиции, са направили компромис с литературните си кариери?

 

Зависи от това какво наричате компромис. Дали използвате думата в смисъл като за жена, която е била компрометирана? Или става дума за компромиса на някой държавник. Или компромиса, който правите при бакалина или шивача, че ще им платите малко повече, но пък по-късно? Писателят, който умее и да пише, и да преподава, трябва да върши и двете неща. Множество компетентни писатели са доказвали, че това може да се направи. Аз не бих могъл да го върша, знам го, и се възхищавам на онези, които са могли. Склонен съм да мисля обаче, че академичният живот би могъл да сложи точка на един външен опит, което пък да ограничи възможността за натрупване на знание за света. Познанието обаче изисква повече отговорност от писателя и прави писането по-трудно. Опитът да се пише нещо с непроменлива стойност е пълновременна работа, ако и в реално писане да се прекарват само по няколко часа на ден. Писателят може да се сравни с кладенец. Има също толкова видове кладенци, колкото и писатели. Важното нещо е в кладенеца да има добра вода, и е по-добре да се вади редовно количество, отколкото да се пресуши кладенеца, а след това да се чака докато се напълни отново. Виждам, че се отдалечавам от въпроса, но пък той не беше много интересен.

 

Бихте ли препоръчали журналистическата работа за младия автор? Колко важна беше за вас подготовката, която получихте в „Kansas City Star“?

 

В Star човек се виждаше принуден да пише в прости, декларативни изречения. Това е полезно за всекиго. Вестникарската работа не може да навреди на никой млад автор – и дори може да му помогне, ако успее я напусне навреме. Това е едно от най-прашните клишета и моля за извинение заради това. Но когато задавате стари, износени въпроси, то трябва да очаквате и стари, износени отговори.

 

Веднъж бяхте писали в „Transatlantic Review“, че единствената причина да се пише журналистика е човек да бъде платен добре. Казахте: „А когато разрушавате ценните неща, които имате, пишейки за тях, вие искате поне да получавате големи пари за това“. Възприемате ли писането като един вид саморазрушение?

 

Не си спомням да съм писал такова нещо. Но то звучи глупаво и достатъчно насилствено, за да съм го казал с единствената цел да избегна необходимостта да стисна зъби и направя някакво смислено изказване. Със сигурност не мисля за писането като за някакво саморазрушение, макар че журналистиката, след като е достигната една определена точка, действително може да се превърне в саморазрушение за сериозния творчески писател.

 

А мислите ли, че интелектуалния стимул от компанията на други автори е от някакво значение за писателя?

 

Разбира се.

В Париж, през двадесетте години, имахте ли усещането за „групова принадлежност“ с други писатели и артисти?

Не. Нямаше групово чувство. Изпитвахме респект едни към други. Уважавах мнозина художници, някои на моя възраст – Грис, Пикасо, Брак, Моне (който по онова време все още беше жив) – и неколцина писатели: Джойс, Езра, добрата стара Стайн…

Когато пишете, откривате ли влияние върху себе си от това, което четете в момента?

Не, откак Джойс пишеше Улис. Той не беше директно влияние. Но в онези дни, когато думите, които знаехме, ни убягваха и трябваше да се борим за всяка отделна дума, влиянието на неговата работа беше нещото, което промени всички и направи възможно за всички ни да се изтръгнем от ограниченията.

Успявали ли сте да научите нещо за писането от други писатели?Онзи ден ми разказвахте, че Джойс, например, не можел да търпи да говори за писането.

В компанията на хора от собствения занаят човек обикновено разговаря за книгите на други писатели. Колкото по-добри са писателите, толкова по-малко те говорят за онова, което са написали сами. Джойс беше много голям писател и обясняваше какво прави само на идиоти. Другите писатели, които той уважаваше – от тях се очакваше, че те ще разбират какво прави, като просто четат книгите му.

През последните години изглежда избягвате компанията на други писатели Защо?

 

Това е по-сложно. Колкото по-далеч отивате в писането, толкова по-самотен ставате. Повечето от най-добрите и най-старите ви приятели са мъртви. Други се преместват да живеят другаде. Виждате ги само рядко, но си пишете и имате с тях същия контакт като в кафенето през старото време. Обменяте комични, понякога ободрително-цинични и безотговорни писма и това е почти толкова хубаво, колкото и разговорите. Но сте по-самотен, защото това е начина, по който трябва да работите, а времето за работа се съкращава постоянно и ако го пилеете, имате усещането, че сте извършили грях, за който няма прошка.

 

А какво ще кажете за влиянието на някои от тези хора – вашите съвременници – върху творчеството ви?Какъв беше приносът на Гъртруд Стайн, ако го е имало? Или на Езра Паунд? Или на Макс Пъркинс?

Съжалявам, но не съм добър в тези аутопсии. Има съдебни медици, литературни и не-литературни, способни да се занимават с подобни неща. Мис Стайн е писала надълго и нашироко, при това със значителна неточност, за влиянието си върху моето творчество. За нея изглежда беше необходимо да го направи, след като беше научила как се пише диалог от една книжка на име Слънце изгрява. Бях много привързан към нея и намирах великолепно, че се е научила да пише диалози. За мен не беше нещо ново да уча от всекиго, жив или мъртъв, и нямах представа, че това ще засегне Гъртруд така силно. Тя вече пишеше много добре в други отношения. Езра беше изключително интелигентен по темите, които познаваше истински. Не ви ли отегчава този вид разговор? Това клюкарстване от задния двор на литературата, съпровождано от пране не мръсно бельо отпреди тридесет и пет години ми е отвратително. Би било по-различно, ако някой беше се опитал да каже цялата истина. Това би имало някаква стойност. На това място е много по-просто и по-подходящо просто да благодаря на Гъртруд за всичко, което съм научил от нея за абстрактните връзки между думите, да кажа колко привързан бях към нея, да потвърдя лоялността си към Езра като велик поет и верен приятел, и да кажа, че толкова много обичах Макс Пъркинс, че никога не успях да приема факта, че той е мъртъв. Никога не ме е карал да променям и дума от онова, което съм писал, с изключение на някои думи, които по онова време не бяха възможни за публикуване. Оставяхме празни места и всеки, който знаеше тези думи, щеше да разбере кои са те. За мен той не беше редактор. Беше мъдър приятел и великолепен компаньон. Обичах начина, по който той носеше шапката си и странния начин, по който се движеха устните му.

Кои според вас са литературните ви предшественици – онези, от които сте научили най-много.

Марк Твен, Флобер, Стендал, Бах, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов, Ендрю Марвъл, Джон Дан, Мопасан, добрия Киплинг, Торò, капитан Мариà, Шекспир, Моцарт, Кеведо, Данте, Виргилий, Тинторето, Йеронимус Бош, Брюгел, Патинир, Гоя, Джото, Сезан, Ван Гог, Гоген, Сан Хуан де ла Круз, Гонгора – ще ми отнеме цял ден да си припомня всекиго. А освен това ще прозвучи така, сякаш претендирам за ерудиция, която не притежавам, вместо да се опитвам да си припомня всички хора, които са оказвали влияние върху живота и работата ми. Това е стар, отегчителен въпрос. Слагам сред тях и писатели, или поне започнах, защото за писането уча от художниците също толкова много, колкото и от писателите. Питате ме как става това? Ще ми отнеме още един ден да обяснявам. Що се отнася до композиторите и изучаването на хармонията и контрапункта, това би трябвало да бъде очевидно.

 

http://www.librev.com/index.php/arts-books-publisher/2013-2013-04-10-16-11-03

 

 

[sirius]

Последно време, май са поне пет години, чета само български автори. Сега.. дали е точно художествена литература ... по-скоро не.
И бих желал да препрочета доста от класическите български автори защото когато съм ги чел... не му е било времето.

Пък за издателския процес, който пък е функция на държавния, който пък е функция на "америка за българия", "отворено общество" и пр.  ... всичко си е нормално.

Имаме чудесни исторически романи (ако това е худ.лит-ра) и чудесни "други книги". Няма да споменавам имена, но има, не са малко, а някои са МНОГО добри.

[ISTORIK]

В днешно време появата на една книга в книжарницата е колективен труд. Трудът на автора, на преводача (ако има такъв!), на коректора, на редактора, на художника, на печатарите...

Така нареченият "Самиздат", какъвто го познаваме от средновековните манастирски скрипториуми отдавна не е "това, което беше". Сега пишат кьораво и сакато. Много от авторите не са изучавали българска филология, учили са нещо съвсем друго, но и не позволяват "коректорска и редакторска намеса" в безценните си творения. Щото от това текстът им щял да пострада. Ама, че след такава намеса този техен безценен текст ще стане значително по-четивен, това за тях няма значение. Разбира се, ако текстът е "дървен", преводачът, редакторът и коректорът не биха могли да го подобрят особено много. 

Като студент имах изпити по доцимология (науката за оценяването) и методика на литературата. С преподавателя ми по литературна методика водихме ожесточен спор, в който аз успях да го убедя, че дори и текстът, който учителят проверява и оценява, да е писан от ерудит от ранга на Леонардо да Винчи, Шекспир, Айнщайн или Чърчил, ако е изпълнен с правописни, граматически, пунктуационни и стилистични грешки, авторът му трябва да бъде оценен с двойка, за да бъде спрян по пътя на своето лингвистично развитие, докато достигне до необходимата висота в изразяването си. 

---

Вторият разказ си има продължение. Чета аз книгата, кефя се на романа... Обаче всичките тия грешки в текста зверски ме дразнят. Взех един молив и нанесох корекции и редакции на всяка страница - по много. И след това, вече - коригиран - го изчетох с още по-голям кеф. Понеже с автора се познаваме по една случайност, му звъннах и му споделих наблюденията си. Разбира се - със съвсем приятелски чувства, с идеята да му помогна да си подобри изказа, да стане по-четивен текстът... Понеже знам, че не е лингвист... Не съм целял да го обиждам, разбира се!...

Той пък, като видя нанесените от мен корекции (макар книгата да си имаше коректор! - колко кадърен - друга тема!), скочи като попарен с вряла вода и каза: "Ааа, това е ГРУБА РЕДАКТОРСКА НАМЕСА В МОЯ ТЕКСТ!!!" С други думи - "АЗ СИ ПИША НЕГРАМОТНО И ТОВА Е МОЯТ НЕПОВТОРИМ СТИЛ."

Редактирано Август 25, 2016 от ISTORIK

[makebulgar]

Български бестселъри? Плеви, плеви! http://www.librev.com/index.php/arts-books-publisher/2911-2016-02-02-11-34-19

[самотния вълк]

Проблемът с българската литература е в нейната дребнавост. С риск да засегна някои, но това се наблюдава още при класиците ни. Няма мащабност, няма размах.

Вземете за пример "Гераците" и "Гроздовете на гнева" на Стайнбек. Двете творби разглеждат сходни проблеми. Издадени са с четвърт век разлика и също толкова е разминаването във времето на действието. Елин Пелин е описал пет герои на кръст, докато при Стайнбек взаимоотношенията са сложни, с много герои с различно положение в обществото.

Вярно, при класиците ни текстовете са оформени на изключително високо ниво.

За съжаление при днешните автори дребнавостта е запазена, но е изгубен стилът, оформлението на текста, фабулата. Пишат се глупости. И като кажеш на някой, че шИдьовъра му стева, скача като попарен. "Ма как, аз съм си излял душата". Само дето не стига да си излееш душата или други телесно отпадъци, за да твориш литература.Трябва да има смисъл, съдържание. Примерно има една групичка съвременни български фантасти. С малки изключения, фантастиката им е под всякаква критика. но те си правят конкурси, хвалят се един друг.

Като стана дума за фантастика, друг проблем на българската литература е, че нашите автори бягат като дявол от тамян от продаваеми книги. Криминални романи, трилъри, приключения - такива се броят на пръсти у нас. Но това е, което се продава. Ама нашите пишман творци искат да пишат по социални, общочовешки теми, да "докосват" читателя.

Разбира се има и изключение, за радост. Имаме няколко изключителни съвременни автори. И точно тук е работата на издателите. Да ги открият, да ги лансират. Да ги направят продаваеми.

[Frujin Assen]

Вълчо, мисля си, че е така, защото трябва да се сравняват със световните достижения. Калчев успя, но колко други не са успявали? Тежко е човек да си признае, че не става. Когато автор напише "висока литература" и тя не се продава винаги има кого да обвини-държавата, че не помага, издателството че не му е рекламирало книгата, читателите които са простаци и не могат да го разберат.

Тук ще напиша нещо за Ники. Ние винаги всичко правим както трябва и при провал някой друг ни е виновен. Например футбола, ако любимия отбор падне виновна е мафията, която е продала мача, виновен е съдията който е свирил тенденциозно, виновен е централния защитник който очеизвадно се е продал иначе нямаше да играе по този начин, виновен е треньора... но иначе нашите винаги са по добри!

[nik1]

Преди 3 часа, Б. Киров said:

Успявали ли сте да научите нещо за писането от други писатели?Онзи ден ми разказвахте, че Джойс, например, не можел да търпи да говори за писането.

 

В компанията на хора от собствения занаят човек обикновено разговаря за книгите на други писатели. Колкото по-добри са писателите, толкова по-малко те говорят за онова, което са написали сами. Джойс беше много голям писател и обясняваше какво прави само на идиоти. Другите писатели, които той уважаваше – от тях се очакваше, че те ще разбират какво прави, като просто четат книгите му.

+

[Евристей]

Преди 15 часа, Frujin Assen said:

Евристей, ти както винаги прекаляваш. Какъв е проблема млад и талантлив автор да пише отвреме на време за Партията? Таланта му ли ще изчезне? Имало било нагаждачи-такива има винаги. Днес също. Пишеш ода против Путин и комунистите и Сорос ти дава пари. Според мен е по добре да има държавни издателства, които да подпомагат младите и качествени автори да си стъпят на краката. Аз също съм се отказал да чета български автори (предимно в интернет де).

 

Фружине, да се дискутира с теб е задача трудоемка, неприятна и за съжаление неефикасна. Как четеш, какво четеш не знам. Разбира се, че няма проблем млад и талантлив автор да пише от време на време за Партията. Има проблем когато млад и НЕталантлив автор пише за Партията и като такъв си е извоювал правото на автор. Значи с връзкарството си съгласен, ама с парите сега не си съгласен ? Ами нали беше загрижен за таланта на "бедното умно" момче ,че може да остане незабелязан? Не е ли се тая. Тогава (говоря за "средновековието" на соца  50-60г, не за 80-те) ако не си от "добро" семейство, а си син на "неблагонадеждни елементи" щеше да издадеш книга на куково лято. Та така няма ли да се изгуби таланта на дете от "буржоазно-капиталистически" произход ?  И стига си си изваждал най-добрите неща от Соца и да ги пльосваш когато ти е удобно. И да припомня на всички дискутиращи : най-добрите ни творци са родени и творили не в Народна Република България, а в.....Devlet-i Âliye-yi Osmâniyye, Княжество и Царство България.

[Frujin Assen]

А дали е по добре когато млад и неталантлив автор пише за кръволока Путин и всемирното зло идващо от Кремъл? Евристей, гледай предаването на Георги Жеков, той постоянно разказва за "синове на истински българи" които са станали комунистически подлоги и така са пробили в живота. Сещам се за Елцин, който е кулашки син, но става ръководител на СССР. Всъщност не можеха да пробият само тези които са "упорити врагове на Партията", но това вече е техен политически избор.

[Евристей]

Не. Не е по добре ! Вярвам, че не тръгваш по пътя на потребител Душко ?  Посочвам слабостите и тогава/връзкарство/ и сега/пари/.  И двете са лоши, сега кое е по-по-лошо , аз както видя не се ангажирам с мнение. Но посочих (ако трябва да вадя статистика), кога е началото и възходът на българската литература. И тя НЕ Е по времето на Народна Република България. Да, сегашните творци отстъпват много на соц. авторите, които от своя страна са по-слаби от тези през Царска България, но причините са други. А какво да кажем за възрожденците ни ? Да не би Османската империя да е поощрявала младите български творци ? Инвестирала ли е в обучението им, подпомагала ли ги е парично, издавала ли е творбите им безплатно ?  Има ли талант нацията Фружине, той под шапка не стои ! Пробива!  Няма ли, всичко му е виновно.

[Frujin Assen]

Преди 16 минути, Евристей said:

Не. Не е по добре ! Вярвам, че не тръгваш по пътя на потребител Душко ?  Посочвам слабостите и тогава/връзкарство/ и сега/пари/.  И двете са лоши, сега кое е по-по-лошо , аз както видя не се ангажирам с мнение. Но посочих (ако трябва да вадя статистика), кога е началото и възходът на българската литература. И тя НЕ Е по времето на Народна Република България. Да, сегашните творци отстъпват много на соц. авторите, които от своя страна са по-слаби от тези през Царска България, но причините са други. А какво да кажем за възрожденците ни ? Да не би Османската империя да е поощрявала младите български творци ? Инвестирала ли е в обучението им, подпомагала ли ги е парично, издавала ли е творбите им безплатно ?  Има ли талант нацията Фружине, той под шапка не стои ! Пробива!  Няма ли, всичко му е виновно.

Напълно съм съгласен с теб за това, че и двата варианта са гадни.

Естествено е началото на българската култура да съвпада с началото на българската държава. Дали през ТБЦ културата е била на по високо ниво от тази през социализма? Много сложен въпрос, аз на него не мога да отговоря, доверявам се на твоята преценка. Това което мога да кажа със сигурност е, че авторите от това време намиращи се под топлите грижи на Партията биха те набили за това твърдение . През възраждането духът е бил коренно различен от днешния или този през социализма. Можем само да се срамуваме, че сме имали толкова достойни предци, а днес до къде сме се докарали.

[vorfax]

Преди 2 часа, Frujin Assen said:

През възраждането духът е бил коренно различен от днешния или този през социализма. Можем само да се срамуваме, че сме имали толкова достойни предци, а днес до къде сме се докарали.

Съденето за епохата по нейни представители доста изопачава реалността.

Имаше един филм, в който главната героиня се връща във времето и има възможността да срещне най-великите имена в литературата, философията, физиката и т.н. И всеки от тези светила си мечтае да бил живял в предната епоха. Изглежда като не носиш "същите обувки" може да си позволиш да мечтаеш през призмата на личните представи.

[Б. Киров]

Преди 9 часа, sirius said:

В последно време, май са поне пет години, чета само български автори. Сега.. дали е точно художествена литература ... по-скоро не.
И бих желал да препрочета доста от класическите български автори защото когато съм ги чел... не му е било времето.

 

Сириус, това е мое предложение за теб, направил съм го и като за себе си, бих прочел отново всички тези книги, даже започнах със „Земляци” на Йовков и „Христо Ботйов” на Захари Стоянов и бях много приятно изненадан колко нови неща открих в тях. Сигурен съм, че романите на Георги Марков и разказите на Дончо Цончев ще ти харесат, ако не си ги чел, а се надявам и другите неща. Ако нямаш е-четец, купи си, вместо да се мъчиш на таблет или телефон, разликата е огромна в полза на четеца, препоръчвам ти Киндъл. Приятно четене!

Антон Дончев

https://chitanka.info/book/1430-vreme-razdelno

Виктор Пасков

https://chitanka.info/person/viktor-paskov

Георги Марков

https://chitanka.info/book/6017-myzhe

https://chitanka.info/book/1614-zadochni-reportazhi-za-bylgarija

https://chitanka.info/book/49-portretyt-na-moja-dvojnik

https://chitanka.info/book/4344-kogato-chasovnitsite-sa-spreli

Димитър Димов

https://chitanka.info/book/1960-tjutjun

https://chitanka.info/book/1478-osydeni-dushi

https://chitanka.info/book/1479-poruchik-bents

Димитър Талев

https://chitanka.info/book/1091-ilinden

https://chitanka.info/book/1094-prespanskite-kambani

https://chitanka.info/book/1090-zheleznijat-svetilnik

https://chitanka.info/book/1669-glasovete-vi-chuvam

Дончо Цончев

https://chitanka.info/book/1462-dnevnikyt-na-edin-geolog

https://chitanka.info/book/6579-zvezden-prah

https://chitanka.info/book/349-praznik-bez-podaryk

https://chitanka.info/book/7767-pravilata

Елин Пелин
https://chitanka.info/book/488-cherni-rozi

https://chitanka.info/book/487-pod-manastirskata-loza

Емилиян Станев
https://chitanka.info/book/1867-antihrist

Захари Стоянов
https://chitanka.info/book/1770-hristo-botjov

Ивайло Петров
https://chitanka.info/book/3241-predi-da-se-rodja-i-sled-smyrtta-mi

https://chitanka.info/book/7519-hajka-za-vyltsi

Йордан Йовков
https://chitanka.info/book/518-zhensko-syrtse

https://chitanka.info/book/521-pesenta-na-koleletata

https://chitanka.info/book/517-vecheri-v-antimovskija-han

https://chitanka.info/book/522-staroplaninski-legendi

https://chitanka.info/book/519-zemljatsi

Николай Райнов
https://chitanka.info/book/551-bogomilski-legendi

Николай Хайтов
https://chitanka.info/book/558-divi-razkazi

Петър Незнакомов
https://chitanka.info/person/petyr-neznakomov

Петя Дубарова
https://chitanka.info/book/524-az-i-moreto

https://chitanka.info/book/525-ljastovitsa

Светослав Минков
https://chitanka.info/book/301-damata-s-rentgenovite-ochi

https://chitanka.info/book/596-sychinenija-v-dva-toma

Станислав Стратиев
https://chitanka.info/book/552-bylgarskijat-model

https://chitanka.info/book/554-vavilonska-hronika

 

 

[*abi*]

Току що приключих с "Островът" от Александър Секулов и книгата много ми хареса.

Точно като в повечето критики за нея "ме върна в детството". Книгата спокойно може да се чете и от възрастни.

http://knigolandia.info/book-review/ostrovut/

[templar1307]

Преди 8 часа, Frujin Assen said:

Можем само да се срамуваме, че сме имали толкова достойни предци, а днес до къде сме се докарали.

Ами като споменаваш Калчев в по - стар пост, човекът му удряше поне по две бутилки водка на денонощие докато пишеше вулгарните си романи. Та си прав, докъде сме го докарали?

[sirius]

Благодаря за списъка Киров! Просто не виждам кога ще мога да прочета дори и третинка. На Дончо Цончев мисля съм чел една притча за една обрулена круша. Много добра притча бе. Или разказ. Да ме извинява Джаки Лондон, изчел съм му много книги, ама не може да докара такава дълбочина. Имаме предостатъчно ИЗКЛЮЧИТЕЛНО добри автори. Нищо че има и доста посредствени, живи и здрави да са. Като споменах дълбочина, сещам се само за Шекспир. Той може да се сравнява с автора на тази притча. 
Чел съм с огромен интерес А.Хейли, прави чудесни заплетени истории, но няма дълбочината.
Прочетох и две-три от творенията на Розлинг (Хари Грънчаров) - има фантазия, но не и дълбочина, смисъл. Като една проста приказка за неволята напр.

[Б. Киров]

Преди 38 минути, sirius said:

Благодаря за списъка Киров! Просто не виждам кога ще мога да прочета дори и третинка. На Дончо Цончев мисля съм чел една притча за една обрулена круша. Много добра притча бе. Или разказ. Да ме извинява Джаки Лондон, изчел съм му много книги, ама не може да докара такава дълбочина. Имаме предостатъчно ИЗКЛЮЧИТЕЛНО добри автори. Нищо че има и доста посредствени, живи и здрави да са. Като споменах дълбочина, сещам се само за Шекспир. Той може да се сравнява с автора на тази притча. 
Чел съм с огромен интерес А.Хейли, прави чудесни заплетени истории, но няма дълбочината.
Прочетох и две-три от творенията на Розлинг (Хари Грънчаров) - има фантазия, но не и дълбочина, смисъл. Като една проста приказка за неволята напр.

 

 

 

 

Здравей! Имай предвид, че пратих този списък само от архивите на въпросния сайт, а там липсват много други стойностни неща, не са качени. За Дончо Цончев, от него липсват най-добрите му, според мен, работи - сборника "Опасни типове" (първите му разкази и според мен най-силни, защото тогава още не се беше самовъзприел като "велик" и пишеше "както диша") и "Принцовете", една забележителна повест, но не включена там. За Джеки Марков, могат да те дразнят репортажите му, но "Мъже" и особено "Портрет на моя двойник" ще си останат в класиката, а има и невключени разкази, от които "Жените на Варшава" си е шедьовър. Има и още много други хубави неща, които просто не са "набрани" от доброволците на сайта, затова не съм ги писал. Не съм писал и такива автори като Вежинов и някои други общоутвърдени като добри (Радичков и Валери Петров) заради личните ми вкусове и предразсъдъци, което си е чисто субективно. Иначе класическите "класици" като Вазов и Яворов преднамерено не съм ги писал, те са нещо като Библията за всеки български читател, разбира се по презумпция, че са там. За по-съвременните автори, грях ми на душата, малко съм чел и чета, ще трябва да попълня белите полета, но донякъде споделям мнението на Романа тук, пробвах с няколко книги и крайния резултат беше като усещането на авторката на първия постинг (не издържам вече, хвърлям пешкира!), но тя поне е броила от алтруизъм до 100, аз не успях и до 10 . Ще се пробвам пак, без алтруизъм, от научен интерес.

П.с. Ако трябва обаче да съкратя списъка, бих оставил: Емилиян Станев (талантлив и дълбок автор с много сериозно отношение към езика и занаята си на писател); Димитър Димов (посочената версия на "Тютюн" е нецензурираната), също много сериозен и европейски (освен български) писател, а и "Тютюн" (като махнем идеологически залепените тези) е история на българския капитализъм преди 9.1944; Николай Райнов, незаслужено забравен и засенчен от сина му, но много интересен мистичен автор (бяла лястовица) в българската литература; Светослав Минков, нещо подобно на Димитър Димов, европейски автор в буквалния смисъл на думата, интелектуален; Йовков - най-добрият (според мен) български стилист

Редактирано Август 26, 2016 от Б. Киров

[Aspandiat]

Преди 17 часа, Б. Киров said:

Петър Незнакомов
https://chitanka.info/person/petyr-neznakomov

 

Киров, + от мен за списъка.

Жалко, че в Читанката не са качили "Четиримата Дюма" на Петър Незнакомов. Изключително забавна книга, нещо като български вариант на историите на барон Мюнхаузен, но много по-свежа. Книгата представлява поредица от измислени литературни спомени, но всъщност е поредица от литературни скечове, простиращи се от 1829 г. до 20-те години на XX век. Авторът е един вид безсмъртен, като за период от век се среща при различни обстоятелства с различни големи западни писатели. Първата глава е основната и най-голяма. Започва от 1829 г., когато дядото и родителите на Петър Незнакомов бягат с руската армия и се заселват чак около Астрахан в имението на граф Безбородко. Управител на имението е един французин, бивш кирасир от Наполеоновата армия, пленен в Русия, който харесва малкия Петър и го прави свой помощник и го учи на френски. Един ден към края на 1840-те години в имението пристига на гости на графа големият писател Александър Дюма ("онкъл Саша"), който гостува там и му предлагат различни развлечения. Към него е прикрепен младият Петър понеже знае френски и толкова допада на Дюма, че той го осиновява на документи и го взима във Франция. Там се оказва, че "онкъл Саша" има цяла "работилница" за литература. Тоест няколко начинаещи или по-неспособни автори изработват елементи от романите и пиесите на Дюма. Един описва боевете и оръжията, друг - отровителствата и убийствата и изобщо образите на гадовете (така например изпод перото на мосю Ескиро се ражда образът на Миледи от "Тримата мускетари"), трети, като Жерар дьо Нервал, пишат стиховете. На младия Пиер Енконю (превод на фр. на Петър Незакомов) като произлизащ от простолюдието възлагат изграждането на персонажите от народа. Заедно с "онкъл Саша" ходят и в Италия да помагат на Гарибалди. Но междувременно Дюма-син, който се страхува, че ще трябва да дели наследството с осиновения Петър (третия Дюма) почва да прави проблеми. Накрая старият Дюма от зор обявява българчето за свой внук, а не за син и така стават общо четирима Дюма. След разгрома на Франция от прусаците през 1871 г. Незнакомов емигрира в Истанбул, където сътрудничи на Славейков, но после се пропива и накрая след Освобождението, към 1885 г., написва своите литературни "спомени" в Пловдивската лудница.

Друг скеч описва как към 1890 г. младият Петър трябва да напусне Бургас, защото бил натаковал дъщерята на гръцкия чорбаджия бай Анастас. Тръгва да пътува по море и накрая като контрабандист на оръжие при един шведски капитан се озовава на остров в Тихия океан, където в някъкав бар с бие с един млад ирландски моряк на име Джек. След години, когато вече се е върнал в БГ, установил се е в София и е станал "известен писател", Незнакомов си купува нова книга от някой си нашумял американски автор на име Джек Лондон и като вижда портрета му на вътрешната корица, си спомня, че на младини бил насинил лицето на същия Джек в кръчмата в Тихия океан.

Друг скеч пък се развива в Прага, в "комерческото училище", където авторът учи заедно с един арменец. Там техен пръв приятел е някой си Ярослав, дебело, супер задръстено и свито момче, които винаги си знае уроците, но като застава пред дъската, си гълта езика и има само двойки. Веднъж нашият и арменецът били получили колет с анасонлийка и канят Ярослав да я опита с тях. От това натряскване езикът на Ярослав се отвързва, а след няколко години, когато нашите се прибират в БГ, Ярослав започва да сътрудничи на разни вестници и списания и да пътува из Австро-Унгария. Така се раждат "Приключенията на добрия войник Швейк" на Ярослав Хашек - благодарение на освобождаващия ефект на сливенската анасонлийка.

В друг скеч (тук спирам вече), авторът Незнакомов е лейтенант през 1917 г. на фронта при Дойран. При една разузнавателна акция (и с цел да се открадне уискито и лапачката на англичаните отсреща) Незнакомов пада в плен. В британската военна болница в Солун за него се грижи сестра Агата, с който нашия завързва и любовен роман. След войната, когато Незнакомов става писател, негов колега му показва книга от най-нашумялата по онова време английска авторка на криминални романи - "сестра Агата" от Солунската болница. Взимайки командировка от Съюза на писателите, Незнакомов отива на гости на "сестра Агата" в Лондон, където любовно-сексуалната връзка е подновена и в резултат на нея в следващите романи на Агата Кристи започват да се наблюдават персонажи, наситени с тъмна балканска страховитост и жизненост. 

"Четиримата Дюма" е написана много свежо, с много приятен хумор и самоирония. Чете се на един дъх и е наистина постижение на литературата от соц. периода, но за съжаление книгата не е много известна. Но и няма нищо общо например с "Чичовци" или "Българи от старо време", защото за разлика от тях "сюжетът" се развива в глобални мащаби и не е затворен в тесния български провинциализъм. Впрочем въпросът за провинциализма на българската литература след 1878 и след 1944 г. е отделна и голяма тема.

[Б. Киров]

Преди 3 минути, Aspandiat said:

 Впрочем въпросът за провинциализма на българската литература след 1878 и след 1944 г. е отделна и голяма тема.

 

Благодаря, то "списъка" е далече непълен, просто се разходих вчера из "Читанка" и отбелязах там какво ми се ще да прочета отново, та го предложих и на Сириус, защото той беше писал, че иска отново да прочете нещо от бълг. худ. литература.

А това последното, което го пишеш, наистина си е за нова и много голяма тема, но лично аз не се считам за достатъчно компетентен и подготвен да пиша смислени неща по нея, засега. Тази тема е може би най-важната за българската художествена литература и обяснява факта, че нямаме Нобелов лауреат. Занимава ме още от студентските ми години и е очевидно, че е така, и че е ахилесовата пета на българските писатели. Можем да се опитаме да я отворим, но като си помислиш, че такива умове като д-р Кръстев и Пенчо Славейков не са дали задоволителен отговор на този въпрос, не знам докъде ще стигнем.

[nik1]

Роден в България, но с европейско възпитание и култура:

https://bg.wikipedia.org/wiki/Елиас_Канети

[Б. Киров]

Преди 1 минута, nik1 said:

Роден в България, но с европейско възпитание и култура:

https://bg.wikipedia.org/wiki/Елиас_Канети

 

Да, Ник, но го представят като немскоезичен писател, Канети не е български писател. За съжаление.