Устната традиция на древна Армения

[Aspandiat]

УСТНАТА ТРАДИЦИЯ НА ДРЕВНА АРМЕНИЯ

 

МАЛКО ИСТОРИЯ

 

За да бъдат разбрани и осмислени сюжетите и основата на древноарменския епос, трябва да имаме и бегли знания за историята на арменския народ от най-дълбоката му древност до времената досами покръстването му през 301 г.

Арменците се самоназовават „хай“ („хаер“ в мн.ч.), име, което или идва от това на техния легендарен праотец Хайк или неговото име произлиза от името на арменците. Племена, носещи подобно име – хайаса, са засвидетелствани още през XIV век пр.Хр. в надписи на техните съседи хатите или хетите. Земите на племенното обединение Хайаса се намирали западно от горното течение на река Ефрат, в планинските части на Мала Азия, известни хиляда години по-късно под името Малка Армения. Хайасите или праарменците не са били местно население на Мала Азия, а пришълци от Балканите, родствени на траките. След рухването на съседната им Хетска империя около 1200 г. пр.Хр. секват и писмените сведения за хайасите. През следващите 5-6 столетия те се придвижват бавно и неусетно на югоизток, в посока на езерото Ван, а от него – на североизток към Араратската равнина, осъществявайки мирна, а може би не дотам мирна колонизация на земите на царство Урарту.

 

 

Царство Урарту, известно още под имената Биайна и Ванско царство, възниква през първата половина на IX век пр.Хр. Първият документиран в писмените паметници урартийски цар е Араму или Араме (858-844 г.пр.Хр.). При неговите наследници Урарту се превръща в регионална велика сила, отстояваща успешно независимостта и разширяваща границите си в борби с агресивния си южен съсед Асирия. Епохата на най-голямото си величие Урарту достига при царете Менуа (800-785 г. пр.Хр.) и Аргищи I (785-760 г. пр.Хр.). При тяхното управление Урарту се простира между днешна Грузия на север и Ирак на юг и между река Ефрат на запад и Азербайджан на изток. Успоредно с политическото могъщество по времето на Менуа и Аргищи царство Урарту се радва и на забележителен икономически и културен подем. От края на VIII и през целия VII век пр.Хр. Урарту е изправено срещу възродилата мощта си Асирия, която нанася серия от тежки поражения на страната. Тези удари са съчетани с нашествия от север, откъм Кавказ, на войнствените племена на кимерийците и скитите, които подкопават в тила цялостта и силите на Урарту. Около 590 г. пр.Хр. Урарту окончателно рухва по ударите на един нов и могъщ противник – Мидия. Всъщност, към 590 г. пр.Хр., когато мидийците довършват останките от Урарту, реалните господари на земите на загиналото царство са хайасите, или праарменците, които в течение на столетия са се заселвали на територията на Урарту.

 

И така, около 570 г. пр.Хр. на територията на загиналото Урарту възниква древноарменското царство. Негов пръв владетел е Ерванд или Еруанд. Армения обаче не успява да опази независимостта си и около 550 г. пр.Хр. земите й са включени в рамките на великата Персийска империя, простираща се от Тракия до Индия и от Египет до Каспийско море.

Заселването на хайасите или праарменците на територията на Урарту води до постепенното им сливане със заварените урартийци и други местни племена. Процесът на асимилация продължава над четири века, но към средата на II век. пр.Хр., когато над Армения царува Арташес І (189–160 г. пр.Хр.), процесът на образуване на древноарменската народност е в общи линии приключил.

Четиривековният процес на формиране на древноарменската народност чрез сливането на новодошлите хайаси (праарменци) със заварените урартийци и други племена намира изражение в епичната устна арменска традиция и в частност в родословието на арменците и техните владетели, оставено през V век от историка Мовсес Хоренаци. То е съставено по подобие на родословията в Библията, но приликата е повече като стил, а не като съдържание. Според Хоренаци арменците произлизат от Йафет (Яфет), който е праотец на европейските народи.

 

Йафет роди Гамер;

Гамер роди Тирас;

Тирас роди Торгом;

Торгом роди Хайк;

Хайк роди Араманеак;

Араманеак роди Арамаис;

Арамаис роди Амасия;

Амасия роди Гелам;

Гелам роди Харма;

Харма роди Арам;

Арам роди Ара Прекрасния.

 

Гамер е нарицателен образ на кимерийците, родствени с древните траки. Тирас е библейският праотец на траките, чийто син е Торгом, който е баща на Хайк, тоест на арменците. Това изреждане очертава миграцията на хайасите или праарменците от Балканите на изток към Мала Азия и тяхното родство именно с траките. Името на Торгом, известен като Тогарма в Библията, който е бащата на Хайк, съвпада с името на древната страна Tegarama/Tegaramma, намирала се някога в съседство с Малка Армения, от която хайасите или Хайк започват да се разселват към езерото Ван и земите на Урарту. Потомците на Хайк – Араманеак, Арамаис, Харма – съдържат в себе си като корен името на арамеите, семитски народ, обитавал земите на запад и северозапад от езерото Ван чак до пределите на Малка Армения. По пътя си към бъдещата си родина хайасите или праарменците се сблъскват и смесват с арамеи и това обяснява появата на имена с корен „арам“ при потомците на Хайк. Предпоследният потомък на Хайк е Арам, който най-вероятно съответства на историческия цар на Урарту, споменатия вече Араму или Араме (858-844 г.пр.Хр.). Вплитането на неарменски предци като Арам, Араманеак, Арамаис, Харма в арменското родословие добре илюстрира дългият процес, при който праарменците (хайасите) се сливат със завареното население, за да образуват към II век пр.Хр. древноарменската народност. И ако при нейното формиране надделява етническото и политическото име „хай“, тоест „арменци“, то, съдейки по имената на героите и сюжетите от древноарменския епос, при образуване на древноарменската народност културата на завареното население се е оказала доминираща над тази на хайасите.

 

 

ДРЕВНОАРМЕНСКИЯТ ЕПОС

 

Не е възможно да се прецени точното време на появата на устното арменско творчество, но историческите събития, алегорично описани в най-стария арменски епос, този за Хайк и Бел, се отнасят за периода IX–VII век пр.Хр. и са свързани със събития, случили се по времето на цартво Урарту. Съществуват и предположения, че в най-древния епос може би е залегнал и още по-ранен пласт от легенди, датиращ от дните на Хайаса. Арменското литературознание ясно разграничичава два цикъла от епични истории (песни и легенди).

Първият цикъл започва с историята за Хайк и Бел и завършва с тази за Ара Прекрасни и Шамирам. Този цикъл произхожда от периода на царството Урарту и впоследствие след добавянето на няколко епизода от по-късни векове, се превръща в описание на борбата на народа срещу асирийското владичество, идеализиращо смелостта и добродетелите на арменските герои.

Вторият цикъл се състои от два клона – първият е условно озаглавен „За Тигран и Аждарак“, а вторият – „За Арташес, Сатеник и Артавазд“. Сюжетът на първия клон възлиза към времената на най-ранната арменска династия – тази на Ервандидите или Ервандуни, както е арменското й название (570–200 г. пр.Хр.). Сюжетът на втория клон се отнася към времето на династията на Арташесидите или Арташесян, както е арменското й название (189 г. пр.Хр. – 12 г. сл.Хр.), и на династията на Аршакидите или Аршакуни (66 – 428 г.). Важно е да се отбележи, че историите от двата епически цикъла не са били записвани, а са били изпълнявани под музикален акомпаниментт от народни певци, известни с името гусани. Мовсес Хоренаци, благодарение на когото знаем днес нещичко за древноарменския епос, нарича тези песни с имената „песни на разказвачите на истории“ и „мерени песни“, тоест песни в стихотворна форма.

 

ПЪРВИ ЦИКЪЛ НА ДРЕВНОАРМЕНСКИЯ ЕПОС

 

Легендата за Хайк и Бел

 

Съгласно нея в древни времена на земята господствал могъщият титан или великан Бел. Негова столица бил преславният град Вавилон. Надарен с чудовищна сила, този велик войн в безмерната си гордост искал да подчини целия свят. След като покорил всички страни и народи на земята, останала само една страна, която не признала властта му – страната, над която властвал Хайк. Надменният Бел проводил пратеници до Хайк с искане Армения да се покори. Хайк, който също бил титан, надарен с невиждана сила, смелост и красота, рязко отказал да преклони глава пред тиранина. Тогава Бел вдигнал огромна войска против Хайк с намерението да се разправи с него веднъж завинаги. Със себе си Бел водел и синовете и внуците си и с неизброимото си войнство се насочил към голямото езеро Ван. Първоначално Хайк, който имал по-малки сили, отказвал да приеме боя и казал на своите бойци да увлекат неприятеля на такова място, където той да бъде обкръжен от арменските храбреци. Накрая двете войски се сблъскали: едни против други се изправили великани, пламнала невиждана битка. В нейния разгар изкусният стрелец Хайк опънал лъка си и прострелял през ризницата могъщия Бел, който рухнал мъртъв. Войската му, виждайки гибелта на водача си, побягнала в накъдето й видят очите.

Легендата за Хайк и Бел стъпва на известна историческа основа и препраща към периода IX–VII век пр.Хр. и времената на яростните сблъсъци между царство Урарту и Асирийската империя, най-агресивната и могъща военна сила на древния Близък Изток. Едновременно с това обаче зад Хайк и Бел се крият древни богове, почитани под различни имена в триъгълника, заключен между Балканите, Египет и Вавилон.

Зад Бел вероятно се крие вавилонският бог Мардук, който имал второ име Бел. Мардук бил покровител и върховен бог на град Вавилон и съответствал на гръцкия Зевс и римския Юпитер. Но произходът на Мардук се корени във вековете преди възхода на Вавилон, тоест преди XVIII век пр.Хр., в епохата на древния Шумер, първата човешка цивилизация. За това свидетелства обяснението на името Мардук – от шумерската дума amar-Utu „бикът на [бога на слънцето] Уту“. Кой е Хайк?

От една страна Хайк е олицетворение на древните арменци (хайаси), заселили се в новата си родина между езерата Ван и Севан. В митологичен аспект обичайно Хайк е отъждествяван с древногръцкия герой Орион и съзвездието Орион. Подобно на Орион Хайк също е изкусен ловец и стрелец. Изравняването между Хайк и Орион е било направено от арменците още през Античността и това се потвърждава от факта, че през V век арменските преводачи на Библията от гръцки вместо споменатото в нея съзвездие Орион са го заместили с името на Хайк.

В представите на древните гърци Орион също като Хайк е исполин и съвършен ловец. Център на култа му била древногръцката област Беотия. Тази област се намира в близост до разположената в днешна Средна Гърция област Тесалия, от която, съгласно античните представи, възприети и от старите арменски автори, арменците били потеглили на изток към Мала Азия и езерото Ван. Следователно исторически съществуват основания да се допусне, че през II хил. пр.Хр. Орион или Хайк е бил общ герой за гърци и арменци.

Зад борбата между Хайк (Орион) и Бел (Мардук) обаче прозират и древни астрологични предания и представи. Съгласно една от античните версии Орион, придружен от двете си кучета, съзвездията Голямото и Малкото куче, ходел на лов из горите и планините за диви зверове. По неясни причини въоръжен с огромен боздуган и остър меч Орион преследвал съзвездието Плеяди, когато срещу него се нахвърлил разярен бик. Орион вдигнал високо с дясната си ръка тежкия боздуган и без да се страхува, поразил в главата разярения бик. Дали тази очевидно астрологична и астрономическа легенда е била занесена от арменците на изток, или от Близкия Изток е достигнала до гърците и арменците на Балканите преди те да потеглят към Мала Азия, не е ясно, но неин вариант може да се открие именно с легендата за сблъсъка между Хайк (Орион) и Бел (Мардук). Смъртоносно поразения от стрелата на Хайк Бел-Мардук векове преди да стане върховен бог на Вавилон е бил известен, както стана дума по-горе, с шумерското име amar-Utu „бикът на [бога на слънцето] Уту“.

С други думи, зад легендата за Хайк и Бел, достигнала до нас благодарение на историята на Мовсес Хоренаци, се крият различни историко-културни пластове: отгласи от войните между Урарту и Асирия от една страна, мито-религиозни образи от древните Балкани и Близкия Изток от друга, а от трета – прастара и вече забравена астролого-астрономическа традиция.

 

Преданието за Арам

 

След великата си победа над Бел исполинът Хайк дава началото на поредица от владетели/вождове на арменците: Араманеак, Арамаис, Амасия, Гелам, Харма, които строят селища и благоустройват страната. Шестият потомък на Хайк, както разказва Хоренаци, бил Арам, на когото било писано да се покрие със слава.

Били минали много години от смъртта на Бел и Армения отново била изправена пред нашествие. Този път враговете били могъщите мидийци, застрашаващи страната от изток. Начело им бил Нюкар Мидиеца. Въпреки че Арам имал 50-хилядна войска, Нюкар успял да надделее и в продължение на две години потискал Армения. Накрая обаче Арам успял да вдъхнови войската си за решителен бой и нанесъл пълно поражение на вражеските пълчища. Нюкар бил пленен в битката, откаран в Армавир, столицата на Арам, където Арам го приковал жив за крепостната стена, като забил в главата му голям гвоздей. Онази част от Мидия, над която властвал Нюкар, известна под името Зараспа, Арам подчинил и накарал да плаща данък чак до времето, когато над Асирия се възцарил прочутият цар Нин.

След като разгромил мидийците, Арам обърнал погледа си на запад. С голяма войска той завоювал страната на Баршам, която се намирала по горното течение на река Ефрат. Баршам бил великан и стар враг на Арам, но не успял да устои на натиска му и побегнал панически. Накрая бил настигнат от войските на Арам и убит, но сирийците, бившите поданици на Баршам, го обожествили и дълго време го почитали в храмовете си.

След тази своя втора величава победа Арам започвал война против гигантите или титаните, които живеели още по-западно, в Кападокия в Централна Мала Азия. След като отблъснал нападението на царя на титаните Пайапис Каалеа, той напълно го разбил и завоювал страната му Кападокия или Мажак, както арменците я наричали. Така той превърнал в свои и западните предели чак до град Кесария (днес Кайсери в Турция). След тези подвизи Арам извършил още много други, но, както пише Мовсес Хоренаци, „ще се ограничим само с изброяването на тези, за които вече споменахме.“

Легендата за Арам почива на исторически събития, свързани с епохата на експанзия и могъщество на царство Урарту. Арам в действителност е събирателен образ на урартийските царе Араму (858-844 г.пр.Хр.), Менуа (800-785 г. пр.Хр.) и Сардури II (764-735 г.пр.Хр.). Араму като първи цар на Урарту дава и името на героя Арам. Войната на Арам с мидиеца Нюкар и завоюването на страната Зараспа съответства на експанзията на Урарту по времето на Менуа, който завоюва територии в югоизточна посока, в западна Мидия, известни именно като Зараспа. Втората и третата война на Арам на запад, против титаните Баршам и Пайапис Каалеа, съответства на войните, водени от цар Сардури II на запад и разширението на Урарту в Северна Сирия.

 

Легендата за Ара Прекрасни и Шамирам

 

Последната история от първия цикъл на арменските епични истории е този за Ара Прекрасни и Шамирам, в който Ара е представен като син на Арам, а Шамирам е прочутата в Древността царица на Асирия Семирамида. Това е най-популярната легенда в арменската устна литература, разказ за любовта, страстта, добродетелта, за женското коварство и омразата, породена от отблъсната любов и страст. Както и в предишните легенди, и нея дължим на перото на Мовсес Хоренаци.

Съгласно легендата наследилият баща си Арам Ара бил толкова красив, че бил получил прозвището Прекрасния. Наскоро след смъртта на съпруга си Нин овдовялата царица на Асирия Шамирам дочула за красотата на младежа и пожелала да го вкара в постелята си. Проводила пратеници с богати дарове, които да поканят Ара да й гостува във великия град Ниневия, столицата на Асирия. Шамирам предложали на младежа да се ожени за нея и да наследи царството на покойния й съпруг Нин и заедно да властват над великата империя. Младият Ара обаче отблъсвал непрестанните й ухажвания. Накрая, обхваната от ярост и с наранено женско самолюбие, Шамирам събрала огромна войска и нахлула в Армения. В пламналата битка Ара Прекрасни загинал. Шамирам наредила на войниците си да издирят тялото на загиналия й любим. Когато видяла, че победените арменци събират нова войска, за да отмъстят за убития си цар, Шамирам се опитала да успокои гневните арменци с думите, че боговете на Асирия ще оближат раните на мъртвия Ара и по този начин ще го възкресят. Но тайната й надежда била, че възкръсналият Ара най-накрая ще се поддаде на страстта й и тя ще се отдаде с него на плътски удоволствия. Но, уви, нито асирийските богове, нито изкуството на асирийските и вавилонските жреци имали силата да възкресят мъртвия. Когато тялото на Ара започнало да се разлага, Шамирам наредила да го погребат в дълбока яма на тайно място. След което заповядала да представят един от другите й любовници за възкресения от света на мъртвите Ара. Шамирам извършила големи жертвоприношения в чест на асирийските богове и обявила пред арменците, че техният цар Ара е възкръснал и че те нямат повече основания да търсят отмъщение.

След като измамила по този начин арменците, Шамирам се застояла с войската си в Армения. Страната й харесала, допаднали й свежият й въздух и бистрите й потоци и затова тя решила да прекарва на север една четвърт от годината на прохладно място, а не в знойната Ниневия на юг. Заповядала да доведат от Асирия работници, разделила ги на групи според уменията им и им заповядала да й издигнат великолепен град на брега на езерото Ван. Всяка година тя прекарвала в новопостроения град горещите месеци, оставяйки в столицата й Ниневия да управлява вместо нея някой си Зрадашт, който бил маг и родоначалник на мидийците. Минали години и Шамирам усетила каква грешка е допуснала, оставяйки Зрадашт да управлява Асирия. Събрала войска и се опитала да свали от поста набралия прекомерна сила маг, но в битката била победена и намерила спасение в Армения. Там обаче била убита от сина й Нин, който бил единственият оцелял от многото й синове, които Шамирам била погубила някога от страх да не я свалят от власт.

Както и в легендата за Арам, и в легендата за Ара Прекрасни и Шамирам историческата достоверност се слива със символиката и с вълшебното. Шамирам или Семирамида, както е известна в гръцката й форма, исторически вероятно съответства на Шамурамат, съпруга на царя на Асирия Салманасар III (859-824 г.пр.Хр.). Салмасар е един от най-агресивните владетели на Асирия и жертва на военните му похода са всички негови съседи. През 832 г. пр.Хр. той нанася тежко поражение и на северния си съсед Урарту. Обаче Салмасар и съпругата му Шамурамат няма как да са известни на Хоренаци, който в първата книга от историята си обяснява, че е предпочел да ползва гръцки източници при работата си. Затова, съдейки по споменаването от Хоренаци на Нин, съпруг на Шамирам, явно неговата Шамирам е била онази Семирамида, известна от писанията на гръцките автори през Античността и няма допирни точки с асирийската царица, живяла през IX век пр.Хр. Семирамида, както я описва около 400 г. пр.Хр. гръкът Ктесий, била съпруга на могъщия асирийски цар Нинос, който бил син на Бел и живял през XXII век пр.Хр. Този Нинос водил велики войни и стигнал чак до Индия, за която война впрочем пише също и Хоренаци, но я приписва на своята Шамирам. Обаче, съдейки по споменаването на мага Зрадашт, мидиеца, който бил враг на Шамирам, историческата рамка на легендата за Ара Прекрасни би следвало да се отнесе към последните дни на Урарту. Към 590 г. пр.Хр. мидийците унижожават остатъците от Урарту, след като 2 десетилетия по-рано са били разгромили напълно великата някога Асирия. Въпросният маг Зрадашт вероятно е Заратустра или Зороастър, основателя и пророка на една от великите религии на древния свят – зороастризма, чиято люлка била именно Мидия. Друго косвено потвърждение на поставянето на легендата за Ара Прекрасни в историческата рамка на последните дни на Урарту и е любопитният факт, че с Ара е поставен краят на древната хайасо-урартийска родова линия на арменските царе. Следващите арменски владетели, както са изброени от Хоренаци, носят ирански имена, което издава силно мидийско и персийско влияние. Такова може да има не по-рано от 590 г. пр.Хр. и особено след 550 г. пр.Хр., когато Армения става подвластна на Персия за период от над 200 години.  

Митологията зад легендата за Ара Прекрасни и Шамирам е като че ли по-ясна от историята. Мотивът за загиналото и възкръснало божество може да се открие още в древноегипетския мит за Изида и съпруга й Озирис. По-близки до Армения като територия аналози и първообрази е не по-малко древният от египетския шумерски (а оттам и вавилонски) мит за Думузи Пастира. Той, подобно на Озирис, бил божество на растителността и вечно възкръсващата след зимата природа. Възлюбен на богинята на любовта Инана, той изчезнал в подземния свят и тогава Инана отишла да го търси в света на мъртвите, за да го изведе на белия свят. Демоните обещават да върнат Думузи, ако вместо него Инана им остави друго същество, мотив, който виждаме в обърната форма в историята на Ара и Шамирам, която вместо да успее да възкреси Ара, го подменя с друг младеж.

Подобен на шумеро-вавилонската е и древносирийската и финикийска легенда за умрелия и възкръснал Адонис, бог на растителността и вечно възраждащата се природа. В Мала Азия, в древна Фригия, подобна легенда и култ бил този към Атис, също божество на растителността, възкръснало от света на мъртвите. Най-късната „кавър-версия“ на този древен предноазиатски земеделски мит е евангелският разказ за Възкресение Христово. Арменската легенда за Ара Прекрасни следва да се разглежда като вариант на този древен и общ за Близкия Изток мит, доукрасен на местна почва.

Споменаването в легендата за Ара и Шамирам на богове, които възкресяват от смъртта, като изближат раните на мъртвеца, се среща и у други двама ранни арменски автори – Паустос Бюзанд и Йовханнес Мандакуни. По техните думи, когато паднел храбрец в бой, причудливи духове с вид на кучета и с името „арлез“ се спускали от небето, изблизвали раните и мъртвият герой възкръсвал. Това поверие било толкова силно сред арменците, че оцеляло почти до наши дни. В края на XIX век епископ Гарекин Срвандзтянц, който обикалял из арменските земи, за да събира предания и легенди, съобщава за село на име Лезк около езерото Ван, чиито жители твърдели, че там било мястото, на което бил възкресен Ара Прекрасния. Някога, според Срвандзтян, на хълма над селото имало езически храм, на чието място било издигнат параклис. Името Лезк най-вероятно е съкратена форма от староарменското мн. ч. „арлезк“, тоест „арлези“.

 

ВТОРИ ЦИКЪЛ НА ДРЕВНОАРМЕНСКИЯ ЕПОС

 

Преданието за Тигран и Аждахак

 

Вторият цикъл от арменския епос започва с историята за Тигран и Аждахак. Съгласно достигналото до нас благодарение отново на Хоренаци предание арменският цар Тигран от рода Ервандуни, тоест от династията на Ервандидите, бил съюзник на персийския цар Кир в борбата им против мидиеца Аждахак. Първоначално обаче Тигран бил приятел на Аждахак и му бил дал сестра си Тигранухи за съпруга. Причината за този брак било едно съновидение, което накарало Аждахак да изтръпне от страх за бъдещето си. Присънила му се непозната страна, която била земята на потомците на Хайк. Посред нея имало планина покрита с ледове. На самия й връх стояла жена, която родила трима богоравни герои. Единият яхнал лъв и се отправил на запад, втория яхнал тигър и тръгнал на север, а третия, като възседнал страшен дракон, устремно нападнал Мидия, царството на Аждахак. В съня си Аждахак се видял как повежда мощна войска срещу нападащия велик герой, но в кървавата и страшна битка бил победен от него. Разтревоженият от този сън мидийски цар свикал своите съветници и мъдреци с искане да му разтълкуват видението и да му дадат съвет що да стори. Аждахак накрая скроил коварен план. Решил да поиска сестрата на Тигран Тигранухи за жена и чрез този брак да сключи уж приятелски съюз. Но едновременно с това смятал да опита чрез подкупи и обещания да склони придворните на Тигран подло да го убият или, ако това не подействало, с подкупи и обещания да настрои приближените на Тигран против арменския цар и те да преминат на страната на Аждахак и мидийците да пленят Тигран.

Речено-сторено. Тигранухи пристигнала в столицата на Мидия и станала съпруга на Аждахак. Той привидно се съобразявал с всичките й желания и прищевки, но хитро и внимателно опитвал да настрои Тигранухи против брат й Тигран. Говорел й, че Зарухи, жената на Тигран, й завиждала заради това, че тя е царица на великото царство Мидия. Внушавал й, че Зарухи ще организира заговор против него, ще го убие и ще стане на нейно място царица на Мидия. Тигранухи обаче прозряла коварството на Аждахак и предупредила брат си за намерението на мидиеца да го убие вероломно по време на приятелска среща между двамата. Това довело до избухването на открита война между двамата. Тигран влязъл в съюз с персиеца Кир и с голяма войска нахлул в Мидия. Срещу нещо се изправил Аждахак с огромна сила. Битката била яростна и упорита, но когато в боя паднал Аждахак, арменците надделели. Тигран триумфално се завърнал в Армения заедно със сестра си и построил в чест на победата града Тигранакерт.

В литературен план образите и внушенията на историята на Тигран и Аждахак са ясни и несложни. Тигран е смел, доблестен, честен, мидиецът Аждахак е коварен, зъл, подъл, но и страхлив. Картината, което е типично за народното творчество, е черно-бяла. От едната страна са нашите, добрите, от другата страна са чуждите, лошите. Използвания като рамка на разказа пророчески сън на Аждахак е всъщност вариант на добре известната легендарна история за мидиеца Астиаг и персиеца Кир, описана от древногръцкия историк Херодот. Астиаг у Херодот е Аждахак при Хоренаци и зад него се крие реален владетел, управлявал Мидия между 585 и 550 г. пр.Хр. Според легендата, разказана от Херодот, персиецът Кир бил внук на Астиаг. Астиаг получил пророческо видение, че внукът му ще го свали от власт и наредил пеленачето Кир да бъде убито. Но служителят, който бил натоварен да извърши това злодеяние, го съжалил и го дал да отглеждане у един беден овчар. Успокоеният Астиаг решил, че заплахата за властта му е премахната, но въпреки всичко писаното да се случи се случило. Възмъжалият Кир се разбунтувал против дядо си и начело на персийски войски победил Астиаг и завоювал цяла Мидия.

Дали историята за Тигран и Аждахак е арменска адаптация на тази, както личи, популярна история през Античността, или е местна версия, не е ясно. Защото в Древността в Близкия Изток мотивът за пророческия сън, който разкрива блестящото бъдеще на някой владетел или пък задаващи се преломни промени в света, е бил особено популярен. Във всеки случай фактът, че е съществувал арменски вариант на историята за Астиаг и Кир може да се приеме за знак, че в силно повлияната от иранските културни и религиозни традиции древна Армения тази легенда е била предназначена за узаконяване и аргументиране на богоизбраността на арменската царска династия и власт.

Исторически историята за Тигран и Аждахак се основава на събития, случили се през VI век пр.Хр. Макар че Хоренаци, или по-скоро записаната от него легенда, смесва живелия през VI век пр.Хр. Тигран с царувалия между 95 и 55 г. пр.Хр. Тигран II Велики, общият му разказ като цяло се потвърждава от известните факти. Първоначално арменците са подвластни на мидийците, но през 550 г. пр.Хр. Армения, след падането на Мидия под напора на персите, става васал на персийския цар Кир Велики. През 539 г. пр.Хр. арменският цар Тигран като съюзник и васал на персите дори участва в превземането на Вавилон.

 

Преданието за Арташес, Сатеник и Артавазд

 

В сравнение с историите на предишните арменски владетели и герои подвизите на древния арменски цар Арташес са най-подробно преразказаните от Хоренаци, но същевременно са и най-неясните като хронология. Епическият „Арташес“ е едновременно и цар Арташес І (189–160 г. пр.Хр.), основателят на същинската древноарменска държава, и цар Валарш І (117–140 г.), водил тежки битки срещу нахлуващите откъм Кавказ племена. Всъщност хронология липсва, което издава изцяло народния произход на записания от Хоренаци епос. Това се потвърждава и от факта, че той цитира откъси от песните, изпълнявани от народните певци от областта Голтн.

Арташес на Хоренаци е прочут строител, победител на аланите, но и подчинен на римляните, след като водил войни с тях. Той гради нова столица, издига храмове на боговете, благоустроява страната. Но нещеш ли, докато царят е улисан в такива полезни и добри дела, от север, откъм Кавказ, нахлува войнственото племе на номадите алани. Те стигат до река Кура, на южния бряг на която ги чакали арменците готови за решителен сблъсък. За беда на аланите обаче преди битката арменците пленили сина на аланския цар, който бил отведен при Арташес. Тогава аланският предводител предложил на Арташес вместо откуп за сина си да сключи мир с арменците и да положи клетва, че никога повече няма да напада страната. Арташес обаче твърдо отказал. Тогава, вместо нови алански пратеници, в арменския стан се появила сестрата на пленения алански принц – дивната красавица Сатеник. В стила на Омировата „Илияда“ тя се обърнала към непреклонния Арташес с признание за мощта му, сразила храбрия алански народ. Но след това Сатеник му казала, че не подхожда на един богоравен герой да отнема младия живот на също един герой и така да насади вечна омраза между два народа. Арташес бил удивен от мъдрите думи на девойката, а когато я разгледал хубаво, останал поразен не само от ума й, но и от красотата й. И, както разказва Хоренаци, тозчаз се влюбил в нея и я пожелал. Проводил хора в стана на аланския цар да поискат дъщеря му за жена и да сключат мир и съюз. Царят на аланите се съгласил, но поискал от Арташес да плати голям откуп за дъщеря му. При тези думи Арташес яхнал черния си кон, прекосил реката Кура, извадил ласо и като пристегнал с него тънкия кръст на Сатеник, я дръпнал, метнал на коня си и се върнал в арменския стан. Арменският цар и аланската девойка отпразнували великопепна сватба. По време на венчавката изсипвали като дъжд златни монети върху царя и като дъжд сипели бисери върху Сатеник. Обявена за първа или старша съпруга, тя родила много синове на Арташес, един от които бил Артавазд.

След време над Армения надвиснали тъмни облаци. Арташес, който дотогава плащал данък на римския император Домициан, надигнал глава и отказал да бъде римски васал. В отговор римляните нахлули в Армения с голяма войска, като поставили Арташес в много тежко положение. В решителната битка обаче арменците отблъснали нашественика. Мирът бил въстановен с идването на власт на император Траян, който простил на Арташес непокорството, но Арташес се задължил да изплати неизплатения данък за предишните години и да участва в похода на Траян против персите.

Минали години. Арташес остарял и накрая дошло време да се пресели в отвъдния свят. Хоренаци, позовавайки се на недостигналото до нас съчинение на Аристон от Пела, разказва че при погребението на царя при гробницата му били убити любимите му жени и наложниците от харема му, като и верните му слуги. Царят бил положен в златен гроб, в разкошни дрехи, с корона на главата и с оръжието му. На погребението на царя, който властвал 42 години, свирели тръби, а жени-оплаквачки леели сълзи.

След смъртта на Арташес цар на Армения станал синът му Артавазд. Той незабавно лишил братята си от именията, които били получили от баща им. Оставил при себе си само брат си Тиран с намерението той да го наследи, защото Артавазд нямал деца. Народните певци от Голтн, както пише Хоренаци, разказвали, че в последните мигове на Арташес неговият син се възмутил, че толкова хора и богатства ще трябва да го придружат в отвъдното, а за него ще остане едно обедняло царство. Тогава баща му, пламнал от ярост, събрал сетните си сили и проклел Артавазд с думите: „Нека, ако някога отидеш на лов по склоновете на планината Масис (Арарат), да те грабнат злите демони и да те заключат в гърдите на планината и там да останеш и никога повече белия свят да не видиш!“ Хоренаци съобщава, че бил чул тази история и от стари жени. Те разказвали, че демоните приковали с железни вериги Артавазд в една пещера. Две кучета непрестанно се опитвали да прегризат със зъби веригите, а Артавазд се мъчел да ги разкъса, да излезе от пещерата и да унищожи света. Но, разказвали старите жени, от ударите на чуковете на ковачите тези вериги ставали все по-здрави. Затова в дните на Хоренаци много ковачи, които знаели за тази легенда, в неделя удряли 3-4 пъти по наковалнята, за да заякчат веригите на Артавазд.

Според второ предание, чуто от Хоренаци, при раждането си Артавазд бил омагьосан от жени от рода на древния мидийски цар Аждахак, който в стари времена бил победен от Тигран. Докато Артавазд бил пеленаче в люлката, тези същества, известни с прозвището „Родените от змей“, го откраднали и го подменили с демон. Според трето предание, което Хоренаци отхвърля като лъжливо обвинение, Артавазд се бил родил в резултат от незаконна връзка на майка му Сатеник с един от змейовете (вишапи), които живеели в подножието на Арарат и които били потомци на Аждахак. Последната история вероятно се намира в пряка връзка със значението на името Аждахак на персийски, в който Ажи-Дахака значи „змеят Дахака“. Но Артавазд не винаги е бил характеризиран като зъл: в друг вариант на легендата той е държан като затворник от демони, от които ще се освободи сам един ден, за да спаси и възстанови света.

Кой е Артавазд? Ако баща му Арташес може да бъде идентифициран като събирателен образ на различни реални арменски царе, то при Артавазд надделява митологичното и приказното над историческото. Исторически наследникът на Арташес І (189–160 г. пр.Хр.) наистина се нарича Артавазд (Артавазд І, 160–115 г. пр.Хр.). Дългото му управление не остава ознаменувано от паметни събития. Арменската история познава обаче и един друг Артавазд – Артавазд ІІ (55 –34 г. пр.Хр.). Пленен от римския пълководец Марк Антоний, той е отведен в град Александрия заедно със семейството си. Там арменският цар е изправен целият окован във вериги (точно като митологичния Артавазд) и от него е поискано да се поклони на любовницата на Антоний, египетската царица Клеопатра. След като Артавазд дръзко отказва, е хвърлен в затвора, където умира. Дори и отглас от смелото държане на окования във вериги Артавазд да е било останало в народната памет в Армения, то вероятно само е послужило за вплитането на образа на историческия Артавазд II в образа на митологичния и приказен персонаж Артавазд. Самото име „Артавазд“ е от староперсийски произход и означава „Безсмъртен“, което случайно или не, отлично подхожда на онзи, другия, приказния Артавазд, който во веки веков е прикован в тайна пещера в сърцето на Арарат.

Редактирано Септември 11, 2016 от Aspandiat

[*abi*]

+100

Благодарности за интересната тема!

[*abi*]

Преди 49 минути, Aspandiat said:

Тогава баща му, пламнал от ярост, събрал сетните си сили и проклел Артавазд с думите: „Нека, ако някога отидеш на лов по склоновете на планината Масис (Арарат), да те грабнат злите демони и да те заключат в гърдите на планината и там да останеш и никога повече белия свят да не видиш!“ Хоренаци съобщава, че бил чул тази история и от стари жени. Те разказвали, че демоните приковали с железни вериги Артавазд в една пещера. Две кучета непрестанно се опитвали да прегризат със зъби веригите, а Артавазд се мъчел да ги разкъса, да излезе от пещерата и да унищожи света. Но, разказвали старите жени, от ударите на чуковете на ковачите тези вериги ставали все по-здрави. Затова в дните на Хоренаци много ковачи, които знаели за тази легенда, в неделя удряли 3-4 пъти по наковалнята, за да заякчат веригите на Артавазд.

Това много ми напомня на скандинавските легенди (Фенрир и децата му Скол и Хати), както и на някои обичаи по нашите земи свързани с вълците (в легендата на арменците помагачите са кучета). Например:

Вълчите празници - През този период също така заключват веригата на огнището; не изхвърлят пепелта от огнището (вярва се, че вълците ядат или облизват въглените и така се плодят); избягват да излизат навън след залез слънце.
Подобен род празници са известни и сред сърбите.

А по случайност името на съседите на древните арменци, поне на български също звучи "Хати" :)))

Интересно как митологията за минути може да пренесе от една точка в съвсем друга...

 

[Aspandiat]

Преди 17 часа, *abi* said:

Това много ми напомня на скандинавските легенди (Фенрир и децата му Скол и Хати), както и на някои обичаи по нашите земи свързани с вълците (в легендата на арменците помагачите са кучета).

Аз се сещам за доста голяма прилика с черногорската народна приказка за Баш Челик, който е могъщ демон, окован във вериги, след като е бил победен и пленен след големи битки. Но главният герой, който е зет на царя, пленил Баш Челик, прави глупостта да му даде да пие вода 3 пъти и Баш Челик къса веригите, грабва жената на юнака и я отвлича. От друга страна Баш Челик прилича и на Кошчей Безсмъртния, защото като него душата му е скрита в тялото на животно. Този мотив обаче не е руски (славянски), а осетински (алански) и така се затваря кръгът, но не по южната дъга от Балканите през Анатолия до Кавказ, а по северната от Балканите през Украйна до Кавказ.

[makebulgar]

Където има верига, някой ще я ползва да окове някой друг, а другия ще се се пробва да я разкъса и да спаси принцесата...

Сравнителното митологиознание е интересна наука, но митовете по-скоро възникват самостоятелно на различни места и нямат единен корен. Хората сме еднакви и сме подвластни на едни и същи природни закони, тъй че е нормално при различни хора да възникват еднакви истории и по-късно митове. 

[*abi*]

И имат 1, и нямат 2 единен корен.

Пример 1 - Вавилонските и египетските митове са доказано повлияли на митологиите на съседните народи, вкл. са взаимствани.

Пример 2 - Митологични истории за Потопи възникват независимо на различни места. В Австралия племена живеещи в близост до Големия риф пазят под митологична, устна традиция история за Голям Потоп (вече и научно потвърдено събитие). Тя се предава от поколение в поколение в продължение на хиляди години под формата на танц, придружен от разкази. Споменът е толкова преиначен и украсен, че определено е бил считан за мит. Оказва се, че като повечето митове има своят повод за създаване.

Интересното е в тематиката, която се повтаря. Например за едни неща възниква митологичен преразказ, а за други не. Това е чарът на сравнителното митологиознание - как едни неща и събития правят впечатление на Сапиенсите докато други не дават почва за трайни предания.

[*abi*]

Преди 2 часа, Aspandiat said:

Аз се сещам за доста голяма прилика с черногорската народна приказка за Баш Челик, който е могъщ демон, окован във вериги, след като е бил победен и пленен след големи битки. Но главният герой, който е зет на царя, пленил Баш Челик, прави глупостта да му даде да пие вода 3 пъти и Баш Челик къса веригите, грабва жената на юнака и я отвлича. От друга страна Баш Челик прилича и на Кошчей Безсмъртния, защото като него душата му е скрита в тялото на животно. Този мотив обаче не е руски (славянски), а осетински (алански) и така се затваря кръгът, но не по южната дъга от Балканите през Анатолия до Кавказ, а по северната от Балканите през Украйна до Кавказ.

Много интересно!

Не бях запозната.

[Б. Киров]

Преди 22 часа, Aspandiat said:

Хайасите или праарменците не са били местно население на Мала Азия, а пришълци от Балканите, родствени на траките.

Има ли някакви исторически извори за родствената връзка на праарменците с траките, както и за това, кога е станало тяхното преселване от Балканите, от кои региони?

Преди 22 часа, Aspandiat said:

Зад Бел вероятно се крие вавилонският бог Мардук, който имал второ име Бел. Мардук бил покровител и върховен бог на град Вавилон и съответствал на гръцкия Зевс и римския Юпитер. Но произходът на Мардук се корени във вековете преди възхода на Вавилон, тоест преди XVIII век пр.Хр., в епохата на древния Шумер, първата човешка цивилизация. За това свидетелства обяснението на името Мардук – от шумерската дума amar-Utu „бикът на [бога на слънцето] Уту“.

Мардук, Бел и Баал едно и също божество ли са?

[Aspandiat]

Преди 2 часа, *abi* said:

Интересното е в тематиката, която се повтаря. Например за едни неща възниква митологичен преразказ, а за други не. Това е чарът на сравнителното митологиознание - как едни неща и събития правят впечатление на Сапиенсите докато други не дават почва за трайни предания

И рисковете.

[Aspandiat]

1 hour ago, Б. Киров said:

Мардук, Бел и Баал едно и също божество ли са?

Бел и Мардук със сигурност. При Баал може да става дума за съвпадение на имената, защото на хананейски името значи просто "Господар", тоест "Господ". 

[Aspandiat]

1 hour ago, Б. Киров said:

Има ли някакви исторически извори за родствената връзка на праарменците с траките, както и за това, кога е станало тяхното преселване от Балканите, от кои региони?

Има, но арменската наука много не обича да ги цитира и коментира.

Ето:

1. Страбон на границата между старата и новата ера:

Цитирай

“Според преданието Язон по време на пътешествието си до колхите заедно с тесалиеца Армен проникнал чак до Каспийско море и посетил Иберия, Албания и голяма част от Армения и Мидия, както това доказват намиращите се там светилища на Язон и някои други паметници. Освен това, според разказите, Армен произхождал от Армения – един от градовете близо до езерото Бебеида, между Фери и Лариса. Спътниците на Армен заели областта на Акилисена и Саспиритида чак до Калахана и Адиабена и дори от него останала едноименната му Армения... Както казах вече, Армен от тесалийския град Армения, разположен между Фери и Лариса на езерото Беба, се отправил на поход в Армения заедно с Язон. Кирсил от Фарсала и Мидий от Лариса, участници в похода на Александър, твърдят, че Армения е получила от него името си. Част от спътниците на Армен се поселили в Акилисена (която в предишни времена била подвластна на софените), докато другите – в Сиспиритида чак до Калахена и Адиабена отвъд Арменските планини. Разказват освен това, че одеждата на арменците е тесалийска; такива са например дългите хитони, наричани в трагедиите тесалийски, опасаните около гърдите пояси и връхна дреха със закопчалки, така че даже трагическите актьори подражават на тесалийците...”

 

2. Стефан Византийски, V век, цитиращ живелия през IV век пр.Хр. древногръцки поет Евдокс:

Цитирай

“Арменците са народ от Фригия и по речта си приличат на фригийци.”

Херодот пък споменава изрично, че арменците били изселници от Фригия, а самите фригийци били мигрирали от Балканите, където се наричали "бриги".

 

3. Арменският географ, астроном и математик от края на VII век Ананиа Ширакаци:

Цитирай

“Областта Македония се намира на изток от Йонийско море, редом с Далматия и с Трак. Има 6 планини, от които едната е Китарион, а другата Олимбос, 6 велики реки и 30 гавара; [там е] и великата Тесалия, откъдето [са] арменците.”