Що е религия?

[mnogoznaiko]

Свещеното: другост и парадоксалност.

Терминът религия произлиза от латинската дума religio – почитам, съблюдавам. Тя пък, от своя страна, идва от глагола religare – свързвам, т.е. етимологията на думата религия ни показва, че тя е връзка с нещо по-висше от човека. Важно е да се обърне внимание и на представката re, която ни показва, че в думата религия е вложена известна повторяемост, т.е. завръщане към нещо изначално, което хората са изгубили в даден момент. Дефинирането на това, какво е религия, зависи в най-голяма степен от избрания подход – дедуктивен във философията на религията и индуктивен в сравнителното религиознание – базиращ се на събран емпиричен материал.

Най-общо казано, религията е отношение с някакви свръхестествени сили, основаващо се на определени вярвания и практики. Това отношение винаги носи със себе си и определен начин на живот, организиран около почитането и подчинението на въпросните свръхестетствени сили, и основаващ се на безпрекословна вяра в правилността му. Според американския антрополог Клифърд Гиърц религията е символична система, която позволява на хората да впишат преживяванията си в определен символичен ред, който изглежда дори по-реален от видимата реалност. Повечето световни религии разполагат със свои свещени текстове, в които се излагат правилата, които вярващите трябва да спазват и убежденията, които трябва да следват. Най-често се вярва, че тези текстове са написани от свръхестествените същества на дадената религия или пък от някакви духовни водачи, които са достигнали по-висша степен на духовно развитие от останалите вярващи. Друга характерна черта на религиите е и наличието на своеобразно духовенство или прослойка от населението, която осъществява мост между свръхсетивното и човешкото.

Често религията е дефинирана чрез най-съществената функция, която дадена научна дисциплина отрежда в обществото или психиката: определението, което описва например религията като социална представа, идва от социолоията, а като несъзнавана реалност – от психоанализата. В това по принцип няма нищо лошо, само трябва ясно да осъзнаваме дисциплинарните граници на подобни дефиниции.

Функционалните дефиниции позволяват да се разглеждат като „религиозни” и феномени, които не спадат към самата религиозна сфера: политика, спорт и пр. Те позволяват да се видят алтернативите на традиционните религии, какво и как е поело техните функции днес, кои други инстанции, символни и въображаеми конструкции заемат мястото на религиозните традиции, за да изпълнят определени социални функции.

Други виждат функцията на религията като отговор на централните въпроси за страданието, за смисъла на живота пред лицето на смъртта. Тя утешава и обяснява, отхвърля смъртта като последна дума на човешкото съществуване и така осмисля живота и валидира социалните практики. За Леви-Строс религията е хуманизиране на естествените закони и антропоморфизиране на природата, върху която човек, след като я възприеме по „свой образ и подобие”, въздейства с магия и ритуали. Френският антрополог не се интересува от конкретното съдържание на религията, а от структурната логика на „дивото мислене”, от символичното организиране на умствените кате-гории, от бинарните опозиции и трансформации в митовете. 

Друга класическа дефиниция на религията е тази на антрополога Мелфърд Спиро: „религия има там, където има свръхестествени същества”. Тази дефиниция вече е от субстанциалистки тип. Субстанциалистките дефиниции са твърдения с определена претенция за истинност и обективна реалност, в които религиозното се отнася до трансцендентен референт. Те описват религиозното, като отхвърлят всичко, което не се отнася към една или друга форма на трансцендентност. Не всички религии обаче са свързани с тран-сцендентното: има религии без богове, а и много култури не правят разлика между природни и свръхестествени сили. Самите понятия трансцендентност, свръхестествено и пр. са проблематични и се нуждаят от изясняване.

Ясно е, че подобни пределно широки дефиниции не вършат особена работа: няма стабилни отправни точки, религиозната терминология е неясна, самата религия губи собствените си очертания, а и автори като Маркс и Фройд могат да се представят като религиозни мислители, макар и те самите да са градили своите теории против религията. Но определенията не бива да са и прекалено ограничаващи: „вярата в Бог” например включва всички монотеистични религии, но изключва политеизма или религиите, където няма богове. Необходимо е, с една дума, дефиницията да съответства на предоставяния от всички съществуващи религии материал.

 

Eдна по – стриктна дефиниция на религията е следната:Религията е съвкупността от чувства и действия, изрази, символи, знаци, отнасящи се до свръхсетивното, т.е. до различно равнище на реалност, с което се влиза във връзка чрез вярвания и практики, митове и ритуали.

 

Думата „религия” се налага във всички европейски езици. Тя идва от гръцки език. Цицерон извежда значението от „регия” – събирам, препрочитам, съблюдавам. Религията е форма на зачитане, скрупула (от лат. Scrupula – камъче), тя е форма на въздържание. Религията не подлежи на всекидневна употреба. Големите религии трябва да се съблюдават стриктно, да се подемат съществуващите вече практики и традиции.

Религия ≠ отказване. С термина supersticio (суеверие) се обозначава суетната, празна вяра. Суеверни са онези, които се молят без някакъв ред. От значение е дали ритуалът е изпълнен по верния начин. Суеверието излиза извън границите на социално – установеното. Суеверието вижда божеството като нещо враждебно, от което човек трябва да се предпази. За римляните и Цицерон религията е култ, отнася се към ритуала, към публичната страна, а не към съкровеното.

Лактанций дава друга етимология, която е поета и от св. Августин. Според тази етимология ние сме свързани с Бога от връзката с богочестието. Тук е важна личната, вътрешната връзка на човек с неговия Бог. Религията в този смисъл се схваща като съдържаща се, присъстваща в сърцето, от значение е съкровеното.

Можем да говорим и за религия на разделянето, на дистанцията между тукашния и отвъдния свят. Пример за такава религия е ислямът, където върховният бог Аллаь е напълно непознаваем, а „ширк” е най – големият грях за мюсюлманите – свързването между човека и Бога).

Ако изведем от корена на думата религия „ре”, ще видим, че в нея се съдържа идеята за повторяемост, нещо, към което човек трябва да се завръща. Освен това е необходима трансгресия, построяване на мост, но не само физически, а е необходимо и да трансгресираш. Неслучайно папата е наречен понтифекс (т.е. мостостроител).

Оттук се извеждат и трите аспекта на религията – дистанция, връзка, трансгресия. С настъпването на Просвешението и позитивизмът религия става понятие.

 

Основният атрибут на всяка религия са нейните символи. Отношението към тях се изразява в ритуалните действия, които винаги са символно натоварени. По този начин, чрез масовите религиозни ритуали, религията свързва не само човека и божеството, но и създава здрави връзки между отделните индивиди, т.е. създава общност. Религията освобождава човека от мисълта за крайността на съществуването и го насочва към абсолютното, дава му сигурност и ведрост, надежда дори и в най-драматичните ситуации.

Най-вероятно религията възниква почти едновременно с осъзнаването на преходността на битието. Постепенно хората разбират, че са смъртни и незнанието за това, какво се случва след смъртта, създава тревожност. Религията е израз именно на стремежа тази тревожност да бъде прeодоляна. Тя позволява да се даде смисъл на иначе необясними неща, насочва човека към абсолютното и го освобождава от тревожността, породена от преходността на битието. Обекти на религиозно възприятие първоначално стават най-необяснимите и най-близките до всекидневието явления, каквито са например природните стихии. Преди на хората да са известни научните обяснения за наводненията, пожарите, сушите и т.н., с които разполагаме днес, те са се опитвали да си ги обяснят и да им повлияят пряко чрез различни религиозни вярвания и практики. Такива ранни форми на религия са магията, тотемизмът, шаманизмът и пр.

Постепенно се обособява и вярата в някакви свръхестествени, невидими за човека същества с неимоверна сила и власт – духове. Такъв тип религия е т. нар. анимизъм. Ритуалните действия се пренасочват, като целта вече не е пряко влияние на природните явления, а общуване с тези духове – те трябвало да бъдат привлечени на страната на хората, за да им помагат, или пък да бъдат омилостивени, в случай че вече са ядосани. Създават се цели митологии, свързани с тези духове, често наричани богове (пример – гръцката и римската митологии). Обособява се отделна прослойка от населението, занимаваща се с общуване с божествата, създава се система за жертвоприношения, а след това и специални сгради, в които те да бъдат извършвани (храмове). Постепенно религията се превръща в стожер на съществуващия социален ред, поддръжник на управляващата класа. Освен олицетворение на природните сили, боговете се превръщат и в пазители на морала и съдници на пристъпилите го. Постепенно силите на всички божества се пренасят в лицето на един, върховен бог – появява се най-разпространеният и до днес тип религия – монотеизмите, които постепенно се превръщат в наднационални религии, за разлика от съществуващите преди тях, отделни за почти всяка общност, религии. Наднационалните религии обединяват различни хора въз основа на вярата във върховния бог, независимо от тяхните етнически, езикови или политически принадлежности.

И така, макар и да съществуват множество различни религии, функциите им са едни и същи. На първо място, да намаляват тревожността на хората от предстоящата смърт и от това, че глобалните неща в света не зависят от тях. Трагедията на смъртта се превръща в нещо не толкова ужасяващо. На второ място, да дават смисъл на живота им – въпрос, който тревожи всеки човек. Друга важна функция на религията е комуникативната и функция – да създава общност от хората, вярващи в една и съща религия. Някои религии имат и политическа функция – легитимират обществения ред – и не на последно място – религията има и разедниняваща функция – може да бъде използвана за създаване на конфликти и войни между хората, принадлежащи на различни религии.

Основният метод, по който религиите постигат всички тези функции е чрез разделяне на света на „свещено” и „профанно”. Профанни са нещата, до които човек може да се докосне по всяко време, докато сакрални са забранените неща, нещата натоварени с някакви символни значения. Докосването до тях обикновено се случва само по време на специални ритуали. Свещеното винаги е отделеност от профанното – то изисква определено отношение, до него не може да се докосваш, когато си пожелаеш. Дрехите на свещеника символизират неговата отделеност от останалия, всекидневния свят. Свещеното винаги е в контакт с божественото. Важно е да споменем и разликата между свещено и свято – свещени са средствата, а святи са целите (например срещената война служи на свята цел; свещената книга служи за общуване със светия бог и т.н.).

[Black Wolf]

Вземете един (който и да е, но сериозен) учебник по религиознание (и-я на религията, религиоведение, Religious studies, Comparative religion) и ще можете да проследите колко определения (десетки) има за религия - все от акълни ора.  

Впрочем, понятията "свещено" и "профанно" нямат непременно отношение към религията, а в някои култури не съществуват. по-точно няма такова нещо като профанно...  

 

[mnogoznaiko]

Религиозни вярвания и практики: вяра, мит и ритуал.

 

Религията е съвкупност от чувства и действия, знаци, езици, които се отнасят до свръхестественото, до това, което трансцендира, надхвърля силата на реалното (например ясно отчетливо е при нирваната в будизма). Религията е различно равнище на реалност, в което се влиза чрез митове, ритуали, традиции и вярвания. Отношението към трансцендентното се изразява в ритуала, а се подхранва от митовете и разказите (например Библията). Във всичко религиозно се проявява релационната същност на човека.

Да вярваш в нещо, означава да го смяташ за истинно, без някаква особена предварителна фактическа или логическа проверка, а по силата на някакво вътрешно, необяснимо и субективно усещане (когато са налице доказателства, вече не говорим за вяра, а за знание – никой не „вярва”, че 2+2=4 – това се знае). Всяка една религия се основава преди всичко на вярата, разбрана по този начин. Има мнения, според които вярата е универсална особеност на човешката природа и човек без вяра в нещо просто не съществува. Вярата прониква във всички аспекти на човешкия живот и произлиза от необходимостта на всеки индивид да обменя опит и преживявания с останалите индивиди, т.е. тя е условие за социалната природа на човека – вярата е своеобразна колективна представа за света. Вярата дори се смята за една от трите най-важни добродетели в християнството – вяра, надежда и любов. Тя се приема като общуване, съединение с бога. Всички вярвания разделят света на две основни неща – свещено и профанно.

Етимологията на думата „вяра” идва от староиранския глагол var – избирам, т.е. вярата е не само доверие, но и избор и решение на всеки отделен индивид. Тя няма как да бъде наложена насила, защото тогава няма как да е истинска. Вярата е усещането за съществуването на свръхсетивното, на божественото. Тя влага в опита някакъв по-висш от самия него смисъл, дава силата злото да бъде понесено, а доброто – постигнато. Ницше казва, че вярата се поражда от склонността на хората да объркват желанията си с истината. Вярата и разумът не си противоречат, а взаимно се допълват.

В религията вярата не е знание, защото Бог не е нещо осезаемо, обективно, тя е риск, скок в тъмното, порив към абсолютното, онова без което не мога да живея. Вярата е изложена на постоянна опасност и за това трябва да се подкрепя всеки един миг. Двете страни на вярата са доверие и решение – те не са противоположни – когато решим ние се основаваме на изначалното доверие (майката). То е основата на фундаменталната доброта за света, въпреки всички проявления като смъртта и болестта. Според Киркегор „скокът на вярата е скок в неизвестното”. Това ни плаши, ето защо често превръщаме вярата в нещо сигурно, но така рискуваме да станем суеверни (тези, които се боят) – идва от superstition – «стоя от горе”, „вися над”. Суеверният е обсебен от мрачни предчувствия, връща се към магическото мислене – това ражда религиозният фанатизъм.

Винаги има риск вярата да се превърне в суеверие. Вярата е изпълнена с доверие, бъдеще, надежда. „Аз ти вярвам” означава, че „ти се откривам” – основава се на взаимно отдаване. Вярата е надежда, любов и знание (но не рационално знание, а чрез желанието, ние нямаме обяснение за него).

Освен от вярата, религията се крепи и от мита (това, което се разказва) и ритуала (това, което се прави). Вярата се закрепя от различни митове (от гръцката дума mythos – разказ), стоящи в основата на религиозните вярвания. Митът е разказ за делата на богове и герои, за създаването на света, за произхода на природните стихии и др. Той носи в себе си сакралност и е обект на почит. Митът не е плод на индивидуалното въображение, той няма автор и се предава устно. Важното е не това, което един мит разказва, а това, което обяснява. Митът винаги се приема за реален в културата, която го е създала. Той едновременно е и рационален, и ирационален: митът дава обяснение на обстановката в света, но неговата истина няма как да бъде проверена и доказана (никой не е виждал как Зевс хвърля гръмотевици например). Митът изпълнява важната роля на регулатор на социалните отношения. Той създава връзка между миналото и настоящето – той е поглед в миналото, който обяснява настоящето. Митът разделя реалността на опозиции: добро-зло, черно-бяло, светло-тъмно, сакрално-профанно, живот-смърт, свои-чужди и т.н.

Митовете не говорят за това, което се е случило като историята,а за това, което винаги се случва. Те казват дълбоката истина. Митът, за разлика от вярата, не познава съмнението – той винаги е сигурен. Прави разказите безвъпросни, за това премахва условностите.

Митът не е илюзия или фантастичен продукт, той е автономен, самодостатъчен разказ, осъществява единството между езика и реалността. Той проектира друг свят – свят, в който хората виждат себе си на разстояние.

Митовете функционират точно тогава, когато са безвъпросни, самоочевидни истини. Ето защо разпознаването на собствения мит като мит, а не като реалност е трудно. Ето защо разпознаваме митовете на другите.

Митът е свещен, отнася се до свръхестествените същества, той е разказ за делата на свръхестественото, той е без автор с архетипно значение, свързан е с ритуала и легитимира съществените дейности от живота на хората. Самата митология е съвкупност от разкази и образува символична система.

Митология = мит + логос.

Основната функция на мита е даването на сигурност чрез овладяването на неизвестното. Митичният разказ е логичен, той подрежда света и живота. Структурата и езикът на тази логика са различни от нашата логика.

Различни теории за мита:

Рационалистична (19в. Тайлър, Фрейзър) – митовете са неверен опит за обяснение и овладяване на природата при липса на научни знания за нея. Според Фрейзър митът оцелява и до днес, защото мисленето на първобитните е същото като нашето, само че по – несъвършено.

Модерността произвежда своите митове. Според символичната теория на Касирер митовете не са погрешни обяснения на действителността, а те обясняват трансцендентни състояния. Те са усещане на връзка със света. Митът притежава своя логика на символа, която е несъвместима с научната логика. Чрез символа човек успява да свърже своя ограничен опит с трансцендентното.

Психоаналитична теория на Юнг и Фройд – Митът при Касирер е действително спящ, обвързан със сетивните данни  - казва Хегел в „Спящо понятие”. В мита образът не е знак, а символ. Чрез мита се изразяват етапите на развитие на човека. Юнг придава още по – голямо отношение на мита катого нарича „резервоар на колективните емоции.

Структуралистична теория – митовете са когнитивни структури, чрез тях хората мислят. Значението не се намира в повърхността на разказа, а е в ядрото на структурата. Според Леви –строс митът се отнася до структурата на човешкото мислене. Митовете не са продукт на човешкото въображение. Първобитните хора наистина са създали митове. Митът е интелектуален феномен, той е пъзел за отгатване.Митът не е по – малко научен от сегашната наука. Митът също така дава логически модел, който неутрализира (Смъртта не може да бъде преодоляна, но мислите за нея – страхът и истерията – могат да бъдат овладяни). В „Митологии” Леви – строс разлага всеки мит до митеми. Според него в мита всички тези противоположности се свеждат до една – „природа/култура”. За Леви – срос митът е затворена система, елементите в нея могат да се разместват, но не може да се излезе от системата.

 

Още Аристотел в „Поетика” определя разказа като строга поредица от действия. Трябва да обръщаме внимание на религиозния мит.Митът е разказ за нещо съществено за общността. 

Легендата е по- ясно локализиран разказ.

Епосът е устен разказ – делата на човеците са в основата на съдържанието му.

Руталът е съвкупност от повторяеми символни действия, лишени от непосредствен практически смисъл, но имащи за цел да закрепят определени социални отношения и/или религиозни представи, т.е. ритуалът има преди всичко две функции – социална и психологическа. Много важни за всеки ритуал са всеобщото участие и социалната ангажираност. Всеки ритуал създава чувство на принадлежност към групата и укрепва определени вярвания – именно в ритуалите се закрепя вярата, че религиозните концепции са истинни. Религиозните ритуали имат три основни функции: да обединят емоционално общността, да изобразят някакъв важен момент от митологията или да въздействат върху природата в полза на хората (пример: ритуалите за дъжд, които се изпълняват по време на суша. Този тип ритуали са наследство от езическите времена, когато самите природни сили са били обожествявани).

Ритуалите са струткуроопределящи и за психиката на човека. Това важи с пълна сила най-вече за ритуалите на прехода, които често съвпадат с определени моменти от физиологическото развитие на човек. Те служат за легитимиране пред групата и пред самия себе си на преминаването от един статус в друг. В живота на хората от всички култури обикновено има 4 такива ритуала: за даване на име на новороденото, с което се легитимира неговото встъпване в света на хората; ритуали, легитимиращи прехода от юношество в зряла възраст; встъпване в брачен съюз и погребение. Голям недостатък на модерните западни общества е липсата на ритуал на преход от юношество в зряла възраст, което довежда до т. нар. „криза на идентичността” у голяма част от младите хора (объркване на ролите, които трябва да изпълняват в обществото). Освен ритуали на прехода съществуват и ритуали за свързване със свръхестествените сили; за прогонване на сръхестествени, най-често зли, сили; за въздействие върху свръхестествените сили (например ритуали за дъжд); ритуали, извършвани по някакъв конкретен повод (например война, болест, бедствие) и т.н. Общото между всички тях е, че дават трансцендентален смисъл на живота и легитимират съществуващия ред.

Всеки ритуал раздробява и преподрежда всекидневните практики – общоприетият ред не важи по време на самия ритуал, но това е само за да бъде приложен с още по-голяма сила след неговия край. Всеки ритуал се характеризира с предлиминален период, който представлява отделяне от общоприетите правила и норми, лиминален период, който е и същинската част – маргиналното, алтернативно на всекидневното състояние – и постлиминален период, когато редът е преподреден и се връща към своето нормално състояние. Ритуалите се извършват на определено място, в определено време и чрез строго определен ред. Нарушаването на тези условия се наказва със санкции.

Ритуалът според Леви – Строс е раздробяване и пренареждане на всекидневните практики. Така той им дава нова стойност, освен това е характерно и повторение.

Ритуалът със своите модели формира колективния и индивидуалния опит. Ритуалът се свързва със свещеното, защото е безвъпросен, както свещеното е абсолютно сигурно.

Според Мирча Елиаде ритуалът е средство за поддържане на социалната връзка. Според Мери Дъглас той е средство за запазване на традицията, според Малиновски – средство за овладяване на ужаса, на страха от смъртта, а според Касирер той е средство за производство на матрица от символни форми.

За всички тези изследователи безспорно важно е, че ритуалът е матрица за изработване на парадигми за смисли и действия. По този начин се дава висш, трансцендентен ход на нещата.

Според социолозите всяко действие може да се ритуализира. От религиозна гледна точка съществено за ритуала е оношението към изцяло другото, това отношение е асиметрично и парадоксално. Ритуалът е сложно символично действие, той е автономен сам по себе си, „знаещ”. Той е действие, отклоняващо се от посредственото човешко действие. Има жестове на властване и подчиняване, съединява се противоположното (напр. тъмнината и светлината).

Ритуалът не е теория, а практика и прагматика. Интонацията и жестът подтикват към висшето и отвъдното. Ритуалът изисква влизане във връзка с Бога. Чрез разказа и мита тези ритуални действия се обясняват. Танцът например в някои култури събира, за да индивидуализира. Групата се отчленява от околния свят и се установява идентичността на членовете.

 

[mnogoznaiko]

Класификация на религиите: политеизъм, монотеизъм, дуализъм.

 

Политеизъм (от гръцките думи polys – много и theos – бог) – „многобожие”, религиозен възглед, според който съществува повече от един бог, който управлява света. В своята основа политеизмът е поклонение на природните сили, които биват олицетворявани в живи същества, имащи определена персоналност. Тези същества обикновено имат определена йерархия и по-голяма или по-малка мощ. Според много изследователи политеизмът е най-древната форма на религиозния живот и предшества монотеизма. Сръхестествените същества в политеистичните религии често имат антропоморфни или животински образи. На върха на йерархията често стои едно, най-силното божество, но въпреки това полтеистичните вярвания са далеч от монотеизмите (В древногръцката митология например начело на божествената йерархия стои Зевс – бог на небето, в древноримската – Юпитер – прототипът на Зевс; в египетската – Ра – бог на слънцето и т.н.).

Ритуалите на политеизмите най-често целят установяване на контакт с дадено божество и получаване на определена помощ от него в замяна на жертвоприношение. Политеистичните религии се основават на определени митологии, представляващи набор от разкази за живота и делата на божествата. Затова изучаването на политеизмите е тясно свързано с изучаването на тези митологии.

Терминът монотеизъм идва от гръцките думи monos – един, и theos – бог, т.е. буквално се превежда „единобожие”. Това определение е изключително точно – монотеизмът е вяра в един единствен бог. Монотеизмът е най-характерен за авраамическите религии (юдаизъм, хриястиянство и ислям), но се среща и в други религии под една или друга форма, например някои форми на индуизма. Най-общо казано, монотеизмите се характеризират с вяра в някаква висша трансцендентална сила, първопричина за всичко, случващо се в света. Нещо повече, тази сила се явява създател на света и негов управник. Монотеистичните религии обикновено се основават на божествено откровение, дадено на някой, избран от самия бог, човек.

Една от най-древните монотеистични религии, както и най-старата монотеистична религия, съществуваща и до днес, е юдейството – религия на избраността. Бог е избрал юдейския народ като специален, единствено достоен народ за истинната вяра, чиято цел е да я разпространи сред цялото човечество. Самите юдеи често чувстват тази избраност като бреме. Много важна особеност в юдейството е забраната за изобразяване на бога, защото това би означавало той да бъде приравнен с човека, а той е непознаваем и недостижим. В основата на юдейството стои тяхната свещена книга Тората (Моисеевото Петокнижие; ТаНаХ), която бог Яхве (Йехова) разкрива на пророка Моисей. В днешно време именно Тората е единственият източник за миналото на юдейския народ и затова е трудно да се определи, кое в нея е легендарно и кое – истинно.

Сравнено с юдейството, християнството би могло да се нарече религия на любовта. Християнството се основава на учението на Исус Христос, описано в Новия Завет. Християнството не отрича старозаветното учение на юдеите, а го допълва и доразвива. Християните вярват, че Исус от Назарет е Син Божи и спасител на човечеството. Той е в еднаква степен и човек, и бог. Християнството възниква през I в. в Палестина, намираща се тогава в пределите на Римската империя. Първоначално се разпространява сред евреи, но още през първите десетилетия от съществуването си привлича на своя страна и хора от други народности. В наши дни християнството е най-разпространената религия. Самият Христос е бил юдеин – той обаче не смята, че само евреите са достойни да изповядват правата вяра – неговото учение е универсално и той го разпространява сред всички хора. То се основава на приемственост и толерантност. Християнството привнася към монотеизма идеята за триединството на Бог – Отец, Син и Светия Дух. Друга особеност само на християнството е това, че неговият пророк не е просто богоизбран човек – той е син на самия Бог. За християните човекът е създаден по образ и подобие на Бога и най-голямото доказателство за това е, че, подобно на него, и човекът е създаден, за да обича и да бъде обичан.

Ислямът възниква през VII век и се основава, както на юдаизма, така и на християнството. Мюсюлманите смятат, че именно те изповядват правилната религия на Авраам, разяснена им от пророка Мохамед (неговите предшественици не са разбирали правилно авраамовите предписания и са ги изповядвали грешно). Ислямът е религия на пълното покорство. Той вярва, че е последната и най-чиста религия. Ислямът е най-радикалната монотеистична религия – Бог е само един, а човекът е негов вечен роб. Човекът няма как да придобие ни най-малка част от божествеността. Бог не трябва да бъде обичан, защото това би означавало към него да се изпитват човешки, т.е. недостойни, чувства – човек трябва единствено и само да се подчинява на Бог и да го слуша безрезервно. Израз на божиите закони е шериатът. Той не трябва да бъде осмислян и тълкуван, а само следван. Свещената книга на исляма е Коранът, за който се вярва, че е продиктуван на Мохамед от самия Аллах. Коранът се състои от 114 сури (глави), представляващи предписания към вярващите. Всеки мюсюлманин трябва сам да се запознае с Корана – четенето му няма нужда от посредници и от тълкуване.

Дуалистична е религия, в която съществуват две изначални, напълно независими и антагонистични  (намиращи се в постоянна борба помежду си) начала: добро и зло, светлина и тъмнина, материално и духовно. Дуализмите решават един от най-необяснимите за монотеизмите въпроси, каращи много вярващи да се отвърнат от тях, а именно: Как всемогъщият, добър бог допуска злото? Първата дуалистична религия е зороастризмът, датирана още към X в. пр. Хр. Основната идея на зороастризма е, че в света съществуват две вечно враждуващи сили - доброто начало, олицетворено от Ахурамазда, и лошото начало, олицетворено от Ариман. Друга дуалистична религия, която се появява по българските земи през X в. е богомилството, според което плътта е дело на Дявола, а духът – на Бог.

[Шпага]

По въпроса "Що е религия?"

Лично за мен религията е това, което ни отдалечава/отблъсква от вярата.

[deaf]

Религията винаги означава вяра в нещо метафизично.

Преди 6 минути, Шпага said:

По въпроса "Що е религия?"

Лично за мен религията е това, което ни отдалечава/отблъсква от вярата.

Може би имате предвид Църквата,не вярата...

[Шпага]

Преди 5 минути, deaf said:

Религията винаги означава вяра в нещо метафизично.

Може би имате предвид Църквата,не вярата...

Не. Именно вярата имам предвид.

[scaner]

Преди 13 минути, Шпага said:

По въпроса "Що е религия?"

Лично за мен религията е това, което ни отдалечава/отблъсква от вярата.

Тук е важно какво се разбира под "вяра" и "религия".

Вяра:

- Вярата е лично убеждение в нещо, което не е задължително доказано или подкрепено от факти.
- Може да се отнася до всякакви идеи, принципи или ценности, в които човек вярва, независимо от религията.
- Вярата е индивидуално решение, основано на личен опит, интуиция или възпитание.

Религия:

- Религията е организирана система от вярвания, практики и ритуали, които се споделят от група хора.
- Обикновено се основава на набор от догми или писания, които се считат за божествени или вдъхновени от божество.
- Религията често включва общност от вярващи, които се събират, за да практикуват ритуали и да изразяват общата си вяра.

В този ред на мисли религията е идеология, която се опитва да сплотява, унифицира и управлява големи групи от хора да мислят еднотипно, за разлика широкият спектър и свобода, присъщ на вярата. Нещо като отношенията между диктатура и демокрация в наши дни

[deaf]

Преди 7 минути, scaner said:

религията е идеология, която се опитва да сплотява, унифицира и управлява големи групи от хора да мислят еднотипно,

Тогава групата на Исус Христос какво е?! Секта,Църква,религия...

[scaner]

Преди 12 минути, deaf said:

Тогава групата на Исус Христос какво е?! Секта,Църква,религия...

Религия, разбира се. Сектите са неотменна съставка на религията, вътрешни опозиционни течения с леко различни възгледи. В този смисъл една от групите на Исус е била най-голямата секта, чрез мнозинството си опитваща (и постигнала) да налага еднолична власт над братските групи. За другите религии - ислям, будизъм, индуизъм, шинтоизъм, ситуацията е сходна.

Аз и друг път съм го казвал - мнозинството определя критериите за нормално и ненормално, морал, че и за истина и лъжа и добро и зло даже. Друг е въпросът доколко е дълговечно такова мнозинство на база своето поведение Разбира се, това не изключва малцинство чрез терор да се превърне в мнозинство, както примерът с болшевиките след 1917-та година. И като е станало мнозинство, виж по-горе...

[Шпага]

Преди 15 минути, scaner said:

Религия, разбира се. Сектите са неотменна съставка на религията, вътрешни опозиционни течения с леко различни възгледи. В този смисъл една от групите на Исус е била най-голямата секта, чрез мнозинството си опитваща (и постигнала) да налага еднолична власт над братските групи. За другите религии - ислям, будизъм, индуизъм, шинтоизъм, ситуацията е сходна.

Аз и друг път съм го казвал - мнозинството определя критериите за нормално и ненормално, морал, че и за истина и лъжа и добро и зло даже. Друг е въпросът доколко е дълговечно такова мнозинство на база своето поведение Разбира се, това не изключва малцинство чрез терор да се превърне в мнозинство, както примерът с болшевиките след 1917-та година. И като е станало мнозинство, виж по-горе...

А по-накратко казано може и така:

"Групата на Исус Христос" е всичко, което Той не е

[scaner]

Преди 24 минути, Шпага said:

"Групата на Исус Христос" е всичко, което Той не е

Това вече е въпрос на изследване, сходен с темата как деградира една диктатура, след като е взела властта и се е лишила от корективи в лицето на опозиция...

Може би съм споменавал есето на германският философ и социален психолог Ерих Фром "Догмата за Христос" (има я издадена на български, има я в мрежата на руски и други езици). Много любопитно четиво, в което авторът внимателно проследява как идеята за Христос като човек, възвисил се с делата и жертвата си до бога в началните години се преобръща при изграждане на инстутиционалната религия до Бог, превъплътил се в човек, и цялото преобръщане на всички вярвания в Исус, за да се натамъни приетото на Никейския събор... И в крайна сметка, какво е Исус казва официалната религия, тези които не я следват са еретици Проблем сходен с този, как завива правата линия на Партията...

Редактирано Май 23 от scaner