Програма Аполо става на 50 години - какво знаем за нея?

[JImBeam]

На канала в YouTube на Streetcap1, който търси различни аномалии на снимки, НЛО и други необичайни феномени, на 16 ноември е публикуван нов видеоклип. Изследователят е открил стара снимка на НАСА от Луната, направена през 1972 г. по време на кацането на мисията „Aполо 17″.

В отражението на стъклото на скафандъра на астронавта, заснет на лунната повърхност, ясно се вижда фигура на човек, облечен в някакъв костюм, който определено не прилича на скафандър. Някои дори твърдят, че той е облечен в сако и панталони с маратонки. Критиците казват, че на снимката просто се вижда другият астронавт, но човекът в отражението със сигурност няма на гърба си раницата, която е задължителна част от лунните скафандри на „Аполо“ 15-17, и в която се намира обемиста система за дишане, пише сайтът energetika-bg.com.

Според авторите на видеото, на снимката се вижда един от сътрудниците на снимачната сцена, на която е заснето „кацането на Луната“ – тоест снимката показва, че полетът на „Аполо 17“ (и евентуално другите Аполо) е бил фалшив и е заснет на Земята. Привържениците на така наречената „лунна теория на конспирацията“ смятат, че американският президент Джон Ф. Кенеди отчаяно търсил начин да изпревари Съветския съюз в космическата надпревара, и за това е било необходимо САЩ първи да кацнат на Луната. Тъй като технически това дори и сега е много трудно да се направи, а в онези дни се е считало за почти невъзможно, Кенеди наредил да се произведе серия от филми за „кацане на Луната“ в свръхсекретните филмови студия. И когато Кенеди решава да каже истината (съвестта му се обажда?), той е застрелян. Критиците на тази теория обаче доказват, че има следи от астронавтите, които са кацали на Луната.

 

[Warlord]

Колкото и да се спекулира с неясните отражения по   тези стари снимки, всички останали факти си тежат достатъчно на мястото за да отпаднат каквито и да е подозрения във фалшифицирането на успешните мисии на Аполо. Статия по въпроса:

https://www.chr.bg/istorii/priroda/vechnata-konspiratsiya-stapiha-li-amerikantsite-na-lunata/

[SAlexandrov]

Американски космически кораб от серията Сигнус, който ще лети до МКС през април, бе кръстен на загиналия астронавт Роджър Чафи

На снимката: космическият кораб "Роджър Чафи", който ще се отправи към МКС през следващия месец. Photo credit : Northrop Grumman

26 март 2019 г. 20:50 ч.

Светослав Александров. Следващият космически кораб от серията "Сигнус" на американската компания Нортроп Груман е планиран да лети на 17-ти април и ако всичко мине наред, корабът ще остане прикачен към Международната космическа станция до юли. Това ще рече, че мисията му ще съвпадне с 50-годишнината от полета на "Аполо 11". Но вместо да кръсти кораба на някой от героите от програма "Аполо", стъпили на Луната, Нортроп Груман избра този "Сигнус" да се казва "Роджър Чафи" - на името на загиналия астронавт от "Аполо 1". 

Напомням на читателите, че на 27-ми януари 1967 година, по време на наземна тренировка, астронавтите от "Аполо 1" Върджил "Гъс" Грисъм, Ед Уайт и Роджър Чафи загиват поради пожар в космическия кораб. Причината, поради която Нортроп Груман избра корабът да носи името на Чафи е че той единствен от тримата не е успял да достигне космоса. Както Грисъм, така и Уайт са летяли преди - Уайт по време на мисията "Джемини 4"  през 1965 г., а Грисъм по време на мисията "Мъркюри-Редстоун 4" през 1961 година. 

Така САЩ ще отбележи половин век от реализацията на експедицията "Аполо 11" с кораб, който е кръстен на един от загиналите герои в космонавтиката. Защото без саможертвата на Чафи, Грисъм и Уайт, големият скок на Армстронг и Олдрин през юли 1969 година никога нямаше да стане реалност. 

Корабът "Роджър Чафи" ще достави за астронавтите на МКС провизии и важни научни експерименти, в това число и живи мишки за провеждането на биологични изследвания в орбита. 

За повече информация:Нортроп Груман

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2683-2019-ng-chaffee

[SAlexandrov]

Половин век по-късно: съвременната лунна мисия ЛРО откри горната степен на лунния модул от Аполо 12!

Вляво: мястото на падане на горната степен на лунния модул от мисията "Аполо 12". Вдясно: допълнителна графична обработка на снимка на същия терен, за да се подчертае къде лежи изхвърленият от удара материал. Credit: NASA/GSFC/Arizona State University/Stooke and Marcus

13 май 2019 г. 19:15 ч.

Светослав Александров. На 14-ти ноември 1969 г. е изстреляна мисията "Аполо 12" с астронавтите на НАСА Алън Бийн, Пийт Конрад и Дик Гордън. Няколко дни по-късно лунният модул с Бийн и Конрад извършва меко кацане на Луната. Докато работят на повърхността на естествения ни спътник, двамата астронавти разгръщат чувствителен сеизмометър. За да се провери работоспособността му, специалистите от НАСА решават, след като Бийн и Конрад се връщат в окололунна орбита, да разбият вече неизползваемата горна степен на лунния модул. Така ще може да се създаде изкуствено лунотресение. 

Днес, половин век по-късно, съвременната мисия на НАСА "Лунър Риконисънс Орбитър" е успяла да открие останките на тази горна степен.

Откритията бяха публикувани на 10-ти май тази година в научното списание Икарус. Авторите на проучването са двама души - Филип Стуук и Майкъл Маркъс. Описание на достъпен английски език има на сайта на блогъра Фил Плейт. Тук ще представя кратко резюме от работата на учените. 

Всеки космически кораб "Аполо", предназначен за кацане на Луната, се е състоял от два компонента: команден и сервизен модул (CSM) и лунен модул (LM). Съответно CSM e бил отговорен за превоза на астронавтите от Земята до орбитата на Луната и обратно, а LM - за кацането на лунната повърхност от окололунна орбита и след това за завръщането на астронавтите от повърхността към окололунна орбита. Лунният модул се е състоял от две части - спускаема степен за самото кацане и горна степен за отлитането. Спускаемите степени лесно се откриват на снимките от "Лунър Риконисънс Орбитър" и те са най-яркото доказателство, че пилотираните мисии "Аполо" са автентични - и досега стоят на Луната, защото след кацането вече не са били нужни. Всеки, който има достатъчно мощна камера, за да снима региона на кацане, ще може да ги намери. 

От повърхността на Луната е излитала само горната степен на LM. Но след скачването й с CSM тя вече не е била нужна, което е позволило на специалистите от НАСА да я разбият целево в лунната повърхност, за да проверят работоспособността на сеизмометъра.

При операцията обаче двигателят на степента работил по-дълго от очакваното и тя паднала по-далече от предвиденото. Дълги години никой не знаел къде е мястото на разбиване. 

Изследователите Стуук и Маркъс решили да потърсят останките на снимките от съвременната мисия "Лунър Риконисънс Орбитър", която заснема лунната повърхност с висока резолюция от 2009 г. до ден днешен. Благодарение на предоставената от НАСА информация двамата са знаели, че трябва да ограничат усилията си в регион с радиус до 80 км. от мястото на кацане - не би се очаквало степента да е паднала по-далече. За да могат да са независими и да не си повлияят на резултатите, Стуук и Маркъс работили отделно един от друг и не си комуникирали. Единият от тях намерил останките през 2013-та година, а другият - през 2016-та. Чак когато приключили с анализа на снимките, започнали да работят заедно и да обсъждат какво са видели. 

Стуук и Маркъс открили тъмно петно на лунната повърхност, което съвпада с траекторията на степента от "Аполо 12". Находката е съвместима с това, което НАСА предоставя като информация за мисията: скорост на степента към момента на разбиването от 1.7 km/sec при ъгъл спрямо повърхността 4°. Това би оставило дълъг улей или бразда.

Заключенията на двамата учени са убедителни, макар че винаги има шанс да са допуснали някаква грешка. Все пак няма спор, че положеният от тях труд е колосален и ще помогне при идентификацията и на други останки от космически мисии на Луната. 

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2766-2019-apollo-12-ascend-stage-found

[SAlexandrov]

Днес отбелязваме половин век от изстрелването на Аполо 10 до орбитата на Луната - последната репетиция преди кацането

На снимката: възвръщаемата степен на лунния модул на "Аполо 10" на път към скачването с командния модул след спускане до височина от 15 километра над лунната повърхност. Photo credit : NASA

18 май 2019 г. 11:45 ч.

Светослав Александров. На 18-ти май 1969 година, точно преди половин век, от космическия център "Кенеди" излита свръхтежката ракета "Сатурн 5" с пилотирания космически кораб "Аполо 10". Това е последната голяма тренировка преди наближаващото кацане на повърхността на Луната. "Аполо 8" лети до окололунна орбита през декември 68-ма, но тогава лунният модул все още не е готов. По време на "Аполо 9" през март 1969-та летят всички компоненти на архитектурата - команден и лунен модул, като това е репетиция на мисията в околоземна орбита. По времето на "Аполо 10", чиято годишнина честваме на днешния ден, летят всички компоненти на архитектурата за тяхното окончателно изпитание в окололунна орбита. Целта е да се изпробва поведението на лунния модул в условията на лунна гравитация, без все още да се пристъпва към  същинско кацане. 

На борда на "Аполо 10" летят трима души. Томас Стафорд е командир, ветеран от две предходни мисии "Джемини 6" и "Джемини 9". "Аполо 10" е неговият пръв и единствен полет до Луната, но по-нататък той ще командва мисията "Аполо-Союз", при която за пръв път се скачват американски и съветски космически кораб. 

Юджийн Сърнан е пилот на лунния модул. Той също е ветеран с една мисия зад гърба си - "Джемини 9", при която изпълнява космическа разходка. По-късно Сърнан ще лети на "Аполо 17" и ще влезе в историята като последния човек, стъпил на Луната. 

Джон Йънг е пилот на командния модул. Ветеран от мисиите "Джемини 3" и "Джемини 10", той успява да проведе скачване в космоса, поради което е избран за част от екипажа на "Аполо 10". По-късно той ще полети и на "Аполо 16" и ще се превърне в деветия астронавт, стъпил на Луната.

Докато са в окололунна орбита Стафорд и Сърнан преминават в лунния модул, оставяйки Йънг в командния. Те се спускат едва на 15 километра от лунната повърхност, след което запалват горната степен и се скачват обратно с командния модул. Всичко приключва успешно, макар че двамата се сблъскват с неочакван проблем. Поради неправилни настройки лунният модул започва да се преобръща. Юджийн Сърнан успешно поема контрола обратно, но не и преди да изтърси фразата "кучи син" - точно докато мисията се излъчва в цял САЩ в реално време по телевизията. По-късно религиозни групи ще разкритикуват НАСА за непристоен език.

Кофти е, че Стафорд като пилот на лунния модул успява да стигне само на някакви си 15 километра от повърхността от Луната, без никога да има възможност да стъпи на нея. Но лунният модул от "Аполо 10" е по-тежък и освен това не е зареден изцяло с гориво. Ръководството на НАСА е искало само тренировка, без да се проведе кацане. Сърнан подозира, че от агенцията нарочно постъпили така, за да не би двамата астронавти да се опитат да кацнат противно на заповедите.

Но на фона на проблема, който възникнал с настройките на лунния модул на "Аполо 10", може само да се радваме, че тримата души от екипажа не постъпват безразсъдно и се връщат на Земята благополучно. Кацането на Луната никога не е тривиална процедура - през април тази година Израел ни го доказа, след като частният спускаем апарат "Берешийт" не успя да се спусне меко. Важното е, че по време на "Аполо 10" е натрупан достатъчно опит, а всички грешки впоследствие са коригирани, за да могат през юли 1969-та година Нийл Армстронг и Бъз Олдрин да влязат завинаги в историята на космонавтиката като първите хора, стъпили на Луната. 

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2775-2019-apollo-10-50-year-anniversary

[SAlexandrov]

Половин век след големия скок на Армстронг, някои хора все още не вярват, че човек е бил на Луната

На снимката - астронавтът на НАСА Едгар Мичъл по време на престоя си на Луната на 6 февруари 1971 година. Credit : NASA

Поредица от статии, оборващи лъжетеорията, че човек не е бил на Луната.

Кацането на Луната. Част 1. Голям Холивудски филм?

Кацането на Луната. Част 2. Технологичният напредък

Кацането на Луната. Част 3. Пречила ли е радиацията?

Кацането на Луната. Част 4. Лунните снимки

Какви видеозаписи от лунното кацане са изгубени?

Защо е толкова трудно да се завърнем на Луната?

Лунната конспирация и ефектът на Дънинг-Крюгер

Как да сме сигурни, че лунните кацания са истина?

3 юни 2019 г. 17:20 ч.

Светослав Александров. Това лято човечеството ще отбележи цели 50 години от провеждането на мисията "Аполо 11", когато за пръв път астронавти стъпват на Луната. На историческия 21-ви юли 1969 г. Нийл Армстронг и Едуин (Бъз) Олдрин прекарват близо два часа и половина на лунната повърхност, в рамките на които забиват американското знаме, разгръщат научни инструменти и събират скални и почвени проби. През следващите месеци и години, до декември 1972-ра, още пет пилотирани експедиции извършват кацания от видимата страна на естествения ни спътник. Равносметката е следната: в рамките на девет мисии общо 24 души летят отвъд околоземна орбита и облитат Луната. При шест от тези мисии 12 астронавти се разхождат на нейната повърхност. 

Някои хора обаче не се вълнуват от това какво тези 24 души от проекта "Аполо" са правили и какви експерименти са извършили. За тях основният въпрос е дали изобщо човек е стъпвал на Луната. Проучване на изследователския център "Тренд", направено през 2018 година, показва, че 14% от българите са убедени, че лунните мисии са фалшифицирани. Това е малцинство от хора, но за съжаление е шумно малцинство, което обича да спори и да убеждава другите в "правотата" си. Днес практически не е възможно да изнесеш лекция или да напишеш статия, без това да  доведе до разразяването на спор за истинността на лунното кацане. 

Макар и вярващите в лунната конспирация да са малко, те споделят разнородни вярвания, като единственото, около което се обединяват е, че около цялата работа "има нещо гнило". Те трудно биха се съгласили относно това къде свършва истината и къде започва лъжата. За някои хора цялата НАСА се занимава с лъжи, няма никакви космически полети дори в днешно време и всичко е Холивуд и Фотошоп. Такива са, например, плоскоземците. Има привърженици на конспиративната теория, които смятат, че космическите полети са възможни само в околоземна орбита, тъй като са на мнение, че по-нататък радиацията пречи. Други смятат, че хора могат и да са отишли до орбитата на Луната, но само дотам - обиколили са я без да кацат върху повърхността. И накрая ги има и тези любители на конспирациите, които смятат, че мисиите "Аполо" са автентични, човек е стъпвал на Луната, но понеже там има неща, които не са за човешкото око (извъзнемни? тайни сгради?), НАСА е фалшифицирала филмовите записи. 

---

Съмненията относно автентичността на лунните кацания започват веднага след "големия скок" на Армстронг и Олдрин. Пръв е Бил Кейсинг, който е бивш работник в аерокосмическата компания Рокетдайн. Кейсинг придобива бакалавърска степен в областта на английските изкуства през 1949 г. в Университета на Южна Каролина. Той е назначен в предприятието като библиотекар и остава на тази длъжност до 1963 година, когато напуска - т.е. пет години преди полета на "Аполо 11". Макар и никога да не е придобил инженерна степен и да не е работил пряко в космическия отрасъл, той използва тази част от биографията си на "вътрешен човек". През 1974 година Кейсинг самоиздава книгата "Ние никога не сме били на Луната: американска измама за тридесет милиарда долара". Книгата изобилства от лични мнения, спекулации, няма фактологична база и не се позовава на авторитетни източници. Поради това тя никога не се превръща в бестселър. 

След това през 1978 година се появява филмът "Кеприкорн 1", в който се разказва за фалшифицирана мисия на НАСА до Марс. Макар и художествено произведение, филмът е идеален повод някои хора да се замислят по темата: ами дали мисиите "Аполо" са били автентични? През 80-те и 90-те години привържениците на конспирацията продължават да общуват едни с други, обменят идеи, но като цяло никой не ги взима насериозно. Към края на 20-ти век конспиративната теория е на път да изчезне. 

Но идва съдбовният 15-ти февруари 2001 година, когато Fox TV излъчва филма "Конспиративна теория: кацали ли сме наистина на Луната?". Това е моментът, в който лунната конспирация излиза за пръв път извън сферата на книжното самопубликуване и жълтата преса и влиза официално в редовите медии. Моментът е идеален - все повече хора имат достъп до интернет. Теорията се разпространява мълниеносно и макар и все още да няма социални мрежи и Фейсбук, дори в българските интернет форуми хората започват да задават въпроси: защо знамето се вее? Защо на снимките от Луната няма звезди? Защо под спускаемите апарати няма кратер? И така нататък, и така нататък. 

Скоро след като теорията набира популярност, филмовият режисьор със съмнителна репутация Барт Сайбръл започва да преследва астронавтите от програма "Аполо" с Библия в ръка, за да ги накара да се закълнат под заплахата от вечните пламъци на ада, че наистина са били на Луната. Тактиката на Сайбръл е да вкара астронавтите в положение, от което не могат да се защитят. Ако откажат да се закълнат в Библията, той казва: "Ето, те никога не са били на Луната и ги е страх да положат клетва". Ако положат ръка на Библията и се закълнат, че са били там, Сайбръл отвръща: "Ето, те са такива нагли лъжци, че нямат страх от Бога". В общи линии положението е като в оня виц за крокодила и маймуната. За незапознатите разказвам: един ден крокодилът решил да се заяде с маймуната и да я пита дали най-накрая се е оженила. Ако маймуната кажела "да", крокодилът щял да отвърне: "кой те е взел такава маймуна", а ако кажела "не" - "кой ще те вземе такава маймуна". И така крокодилът пресрещнал маймуната и задал своя въпрос. Маймуната отговорила: "как да се оженя, бе, братко, в тая река само крокодили има". 

Както е във вица, така и Барт Сайбръл си намира майстора. През 2002 година режисьорът пресреща Бъз Олдрин и го кара да се закълне в Библията. Тук Сайбръл прекрачва границата и нарича възрастния астронавт "страхливец, лъжец и крадец". В момента, в който изрича тези думи, чашата прелива. Олдрин в никакъв случай не е страхливец - бил е боен пилот по времето на Корейската война и е свалил два съветски "МиГ 15". Реакцията на астронавта е светкавична - забива юмрук в лицето на Сайбръл. Кой ли не би реагирал така, ако му кажат в лицето, че е страхливец, лъжец и крадец? 

През 2009-та година за пръв път след дългогодишно затишие НАСА успява да изпрати в орбита около Луната мощна роботизирана мисия, която притежава камера с достатъчно голяма разделителна способност, че да може да заснеме останките от лунните модули на "Аполо". Друга мисия, японската "Кагуя", успява да заснеме следите от действието на спирачните ракетни двигатели на модула на "Аполо 15". През 2015-та година китайската обсерватория Юннан успява да излъчи лазерно лъчение към отражателите, доставени от астронавтите на "Аполо 15", и да получи обратно отразена светлина - доказвайки ефективно, че на Луната има човешки прибори. Видно е, че както модерна мисия на НАСА, така и научни екипи в Япония и Китай, откриват следи от дейността на астронавтите от "Аполо". Никой не поставя под съмнение автентичността на лунната програма. 

През януари 2019 година в България се разразява нечуван скандал относно лунната конспирация, след като учителката Лидия Булева от 38-мо ОУ "Васил Априлов" излъчва пред учениците си филмче, в което, по думите на преподавателката, се представя балансиран поглед по темата: т.е. аргументи "за" и "против" дали човек е бил на Луната. Случаят добива сериозна популярност в медиите. Макар че редица експерти се изказват, че кацането на Луната е научен факт и че няма основание да се води дебат "за" и "против", обществото не реагира достатъчно остро и категорично. Даже напротив - училището иска извинение от бащата, че е направил случая публичен (източник: Offnews), а родители правят подписка в подкрепа на учителката. 

---

Конспиративните теории се приемат от много хора за гимнастика на ума, тъй като се считат, че предлагат възможността да се разглеждат различни гледни точки, независимо колко крайни могат да са те. Но те не са безобидни. Някои от авторите на конспиративни теории пишат расистки и антисемитски публикации (например обвиняват НАСА, че е част от световното "юдомасонство"). Лунната конспирация в България най-често се обвива в антиамериканизъм и презрение към всяко постижение, което идва от САЩ. Така тази лъжетеория се използва от определени кръгове хора, които искат да разрушат геополитическата ориентация на България към западния и демократичен свят. Не на последно място - учени и популяризатори на науката, които се занимават с оборването на конспиративни теории, често биват подлагани на тормоз и заплахи. 

Тук изобщо не засягаме въпроса, че всякакви съмнения в автентичността на мисиите "Аполо" са проява на върховна глупост. Доказателствата са много. Към показаните по-горе свидетелства от модерните мисии на НАСА, от учените в Китай и Япония, може да добавим и още факти. Най-яркото доказателство е под формата на донесени на Земята стотици килограми лунни скали. Благодарение на тяхното изучаване учените все още правят големи открития. В известен смисъл може да кажем, че програмата "Аполо" продължава и до ден днешен в изследователско отношение. Днес в България всеки човек може да отиде и да види с очите си камък от Луната, доставен на Земята от астронавтите на мисия "Аполо 17". Камъкът се намира в сградата на Националния природонаучен музей при БАН. Подробна статия за независимите доказателства, че човек наистина е бил на Луната, има на страниците на КОСМОС БГ.

Независимо от всичко това, фактите сами по себе си не са в състояние да унищожат конспиративна теория, дори и да е извънредно глупава. Ако един човек е решил да вярва в каквото си иска, той ще продължи да си вярва въпреки всички доказателства за противното. Или ако вземем предвид лунната конспирация: ако човек е склонен да вярва, че НАСА е в състояние да проведе такава мащабна фалшификация, то значи агенцията е в състояние да фалшифицира и доказателствата. Как тогава можем да се доверим на тях? 

Колкото и парадоксално да звучи за някои хора, доверието е важен елемент от критичното мислене и научния скептицизъм. Както нееднократно съм подчертавал, научният скептицизъм почива на гледището, че на доказателствата може да се вярва, когато едно наблюдение може да бъде повторено при правилно контролирани условия. Авторите на конспиративни теории обаче ни учат, че всяко едно доказателство, независимо от това, че е повторяемо, може да бъде отхвърлено по принцип. Така конспиративните привърженици често пъти ни убеждават, че са скептици, но всъщност не са никакви скептици - скептицизмът не е еквивалент на отрицание.

В крайна сметка, защо не се доверим на здравата логика? Тя води натам, че мисиите "Аполо" са реален исторически факт. Както казва астронавтът Чарлз Дюк от мисията "Аполо 16" : "Ние сме били на Луната девет пъти. Ако сме го фалшифицирали, кому е било нужно да правим девет фалшификации?" 

ПП: Вместо заключение бих искал да обърна внимание на лековерността на някои читатели, които попадат в клопката на фалшивите новини (fake news). В последно време в интернет пространството обикаля информация, че Джулиан Асанж, основателят на Wikileaks, твърди, че програмата "Аполо" е била фалшифицирана. За съжаление тролове налазиха фейсбук страницата на КОСМОС БГ и започнаха да пускат масово линкове към тази "новина" във всяка една публикация, коeто доведе до това да бъдат блокирани за спам. Всъщност първоизточникът на "новината" е World News Daily Report. Това е сатиричен уебсайт по подобие на "Бъзикилийкс" и "НеНовините". Разбира се, понякога не само лековерни читатели, но и сериозни медии попадат в клопката на сатиричните публикации и ги препечатват като реални новини, което спомага за разпространение на дезинформацията. 

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2794-2019-50years-moon-hoax

[SAlexandrov]

Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър

Навигационният компютър на корабите "Аполо". Photo credit : NASA

По случай 50-годишнината от първото стъпване на човек на Луната, която ще отбележим през юли, започвам да публикувам поредица от статии за проекта "Аполо". Целта на поредицата е читателите на КОСМОС БГ да научат вълнуващи подробности относно най-великото постижение в историята на човешката цивилизация - покоряването на естествения ни спътник. 

12 юни 2019 г. 17:00 ч.

Светослав Александров. Много неща са се изписали за компютъра на корабите "Аполо", с помощта на които човек за пръв път достига до Луната, но за съжаление повечето от написаното е в негативен контекст. Редовно четем в медиите, че изчислителната мощ на въпросния компютър е била сравнима с тази на обикновен калкулатор или че съвременните смартфони са хиляди пъти по-мощни от него. Освен че подобни сравнения не винаги са коректни (сравняваме строго специализирана компютърна система с такава за комерсиални цели), те не допринасят с нищо полезно - от една страна хората се подвеждат да си мислят, че само нашите компютри вършат качествена работа, а тези от 60-те години са били твърде слаби, за да са функционални. От друга страна сравненията водят до необосновани съмнения в способността на някогашната технология да закара човек на Луната. 

Реално погледнато, навигационният компютър на "Аполо" е бил забележителна машина. Той е изпреварил времето си с поне десетилетие. Персонални компютри с неговите възможности се появили за пръв път за широко ползване едва в края на 70-те години. Нещо повече - в някои отношения дори съвременните компютри отстъпват на него. 

Преди да навляза в спецификите на материята, нека да направя една важна вметка. Обикновено за компютъра на "Аполо" се говори в единствено число, но за реализацията на едно пилотирано кацане на Луната са били нужни цели четири компютъра. Първият е LVDC (Launch Vehicle Digital Computer) - той е бил компютърът, отговорен за автопилота на мощната ракета "Сатурн 5" и е осигурявал правилното ѝ въвеждане в околоземна орбита. Имало е и компютър AGS (Apollo Guidance System) - той е бил резервен компютър в случай на провал на основната навигационна система на лунния модул. Общо два компютъра AGC (Apollo Guidance Computer) са били разположени на кораба - единият в командния модул, а другият в лунния модул. Като пиша за "компютър" в тази статия, имам предвид именно AGC. 

Няма спор, че възможностите му в сравнение с тези на днешните компютри са били доста скромни: тактова честота от 1 MHz, 4k RAM и 32k ROM. Но за 1969 година това е бил доста напредничав компютър. Както обяснява известният технологичен влогър Curious Droid, първите персонални компютри за широко ползване с възможности като неговите и по-големи се появили едва през втората половина на 70-те години. Commodore PET (пуснат в продажба през януари 1977 година) и Apple II (пуснат в продажба през лятото на 1977 година) притежавали микропроцесори с тактова честота 1.023 MHz и 4k RAM. С това компютърът на "Аполо" AGC се доказва като машина, изпреварила своето време. 

Софтуерът на AGC е бил написан на асемблер и по-голямата част от него е била записана в ROM паметта (т.е. паметта само за четене). При нужда определени софтуерни програми са били записвани и на т.нар. феритна памет (основен вид памет, който се е използвал масово в компютрите от 50-те, 60-те и 70-те години), а астронавтите са били в състояние да променят програмните инструкции чрез интерфейса на компютъра, наречен DSKY (такава процедура била изпълнена по време на мисията "Аполо 14"). Компютърът е работил с операционната система Exec, написана от Халком (Хал) Ленинг. Тя е позволявала многозадачност - AGC е бил в състояние да изпълнява до осем работни процеса едновременно. Това си струва да бъде отбелязано - днес ние възприемаме многозадачността за даденост и рядко на компютъра ни работи само една програма. И все пак технологията е съществувала още в края на 60-те години, в разгара на лунната програма! 

Въпросната многозадачност обаче се различава от тази на съвременните операционни системи. Модерните операционни системи използват т.нар. разпределена многозадачност. При нея операционната система може сама да поеме управлението на процесора, без това да става със съдействието на задачата. Сиреч, операционната система е изцяло в контрол на изпълнението на програмите и може да ги спре по всяко време. Компютърът на "Аполо" обаче е разчитал на т.нар. неразпределена многозадачност - програмите периодично са трябвали сами да се откажат от управлението на процесора и да върнат контрола обратно към операционната система.

Това е давало неочаквано предимство, което прави компютъра на "Аполо" по-добър в едно отношение от днешните компютри с модерни операционни системи. Макар че съвременният айфон бие AGC с хиляди пъти по изчислителна мощ, винаги има шанс операционната му система да забие. Това е валидно не само за iOS, но и за Android и Windows. Няма такъв шанс при компютъра на "Аполо" - тук не операционната система, а самите програми са контролирали компютъра в стройна йерархична структура. Специфичната важност на дадена програма е определяла какво внимание ще получи. При спешни случаи това е позволявало на компютъра да се фокусира върху най-основните системи. 

Така компютърът на "Аполо" е бил специално проектиран да е надежден и да не забива. И ако някой ден се ядосвате, че вашият телефон или лаптоп работи прекалено бавно и периодично "увисва", спомнете си, че това не би могло да стане с щайгата на добрия стар "Аполо". И до ден днешен AGC е рекордьор по надеждност. 

Това предимство на AGC, пише Curious Droid, е спасило мисията "Аполо 11". Оказало се, че при кацането на модула "Ийгъл" с Армстронг и Олдрин, имало бъг в програмата на радара. Радарът бил оставен в режим на стенд-бай по време на спускането в случай че се налагало спешно прекратяване на кацането. Въпросният бъг довел до претоварване на компютъра и до задействане на множество аларми броени мигове преди да бъде достигната лунната повърхност.

В такава ситуация вашият обикновен компютър или смартфон биха забили. Но AGC реагирал по съвсем друг начин - всички ненужни програми преустановили работа. Останали най-основните, след което компютърът се рестартирал. Това не е било неочакваното рестартиране, което понякога ни се случва, ако компютърът не работи правилно. Това е представлявало част от дизайна, наречен RESET Protection. Компютърът се изключил и пак се включил, започвайки работа от предходната си точка. Би било аналогично на ситуацията, в която вашият компютър излиза от спящ режим, само че AGC е правил процедурата много по-бързо. В крайна сметка Армстронг безпроблемно контролирал ориентацията на "Ийгъл", а компютърът - работата на двигателите, докато се е стигнало до първото пилотирано кацане на Луната.

Всичко това показва, че компютърът на "Аполо" не е бил просто древна машина, сравнима с модерен тостер или калкулатор. Той е бил върхова технология, каквато за комерсиално ползване не се е появила десетилетие по-късно. Счита се, че са произведени общо 75 бройки от този модел компютър и всеки от тях струвал на НАСА $200 000 долара (които, приравнени към днешни пари, са еквивалентни на $1.5 милиона долара). Вече през 1977 г. един комерсиален компютър Apple II със сходна изчислителна мощ бил достъпен за всеки човек за около $1 298 долара (еквивалентни на $5 367 долара днешни пари). Фактът, че днес всеки човек може да си поръча евтин компютър за десетки или стотици долари, показва колко много път са извървели компютърните науки. 

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2808-2019-how-usa-sent-ppl-moon-computers

[SAlexandrov]

Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 2: Роботизираните предшественици Лунар Орбитър и Сървеър

На снимката: астронавтът на НАСА Пийт Конрад инспектира роботизираната станция "Сървеър 3". На заден план се вижда лунният модул от мисия "Аполо 12". Photo credit : NASA

По случай 50-годишнината от първото стъпване на човек на Луната, която ще отбележим през юли, продължавам с поредицата от статии за проекта "Аполо". Целта на поредицата е читателите на КОСМОС БГ да научат вълнуващи подробности относно най-великото постижение в историята на човешката цивилизация - покоряването на естествения ни спътник. 

Прочетете първата статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър

13 юни 2019 г. 16:55 ч.

Светослав Александров. На 20-ти юли 1969 година лунният модул "Ийгъл" от мисия "Аполо 11" с астронавти на борда Нийл Армстронг и Бъз Олдрин извършва първото в историята на човечеството пилотирано кацане на лунната повърхност. Но това велико постижение не идва изведнъж, от нищото. Успехът на "Аполо 11" е проправен от 99 предишни тестови полета, от които само 19 са в рамките на програмата "Аполо". Проведени са общо 15 полета към програма "Мъркюри", 19 към "Джемини", 7 към "Сървеър", 5 към "Лунар Орбитър", 6 към "Експлорър", 9 към "Рейнджър", 2 към "Проджект Файър", 2 към "Скаут", 7 към "Литъл Джоу" и 8 към "Пайъниър".

Днес ще обърнем по-подробно внимание на предшестващите роботизирани програми - "Лунар Орбитър" (10 август 1966 г. - 31 януари 1968 г.) и "Сървеър" (30 май 1966 г. - 21 февруари 1968 г.). В рамките на "Лунар Орбитър" са изстреляни пет орбитални апарата, които се превръщат в изкуствени спътници на Луната. Всичките тези пет мисии са благополучни. В рамките на "Сървеър" са изпратени седем спускаеми апарата, от които пет постигат успешно меко прилуняване. 

За да може НАСА изобщо да се осмели да изпрати човек на Луната, изискването е преди това да бъдат конструирани орбитални апарати, които да са в състояние да заснемат толкова подробни снимки, че да могат да се различат отделни обекти на лунната повърхност с размер от около един метър. Това е нужно за подбирането на безопасни места за прилуняване. Целта е амбициозна, особено за времена, когато не е имало цифрови фотоапарати, но все пак е постижима. 

През 1963 г. НАСА се обръща към Боинг за създаването на апаратите "Лунар Орбитър". Ходът е смел: до този момент компанията се е занимавала само със строежа на самолети и не е била включвана в голяма космическа програма. Планът, който фирмата предлага, е реалистичен - ще се използват съществуващи технологии, които биха ускорили работата по "Лунар Орбитър" и биха позволили завършването на подбора на места за кацане в реалистичен срок, за да може да се изпълни заръката на Кенеди и човек наистина да стъпи на Луната до края на 60-те години. 

Предложението на Боинг е да се използва фотографска система, разработена от Кодак, която вече се е доказала във военните програми на САЩ. Системата работи на следния принцип: снимките се заснемат на филмова лента, след което филмът се проявява на място в космоса, сканира се и фотографиите се изпращат към Земята по радиото. През 60-те и 70-те години сходни камери се използват и от космическата програма на СССР. В случая тези, внедрени на апаратите "Лунар Орбитър", имат два обектива. С помощта на единия се заснемат изображения със средна, а с другия - с висока разделителна способност. Това дава възможност да се фотографира терен с голяма площ, като отделни части от него се заснемат с подробни детайли. 

Тази снимка на земния изгрев от Луната е заснета от "Лунър Орбитър 1" през 1966 г. Благодарение на инициативата LOIRP снимката е възпроизведена през 2008 година чрез повторно сканиране на оригиналните ленти. Photo credit : NASA/LOIRP

Заснемането на лунната повърхност не е единствената цел на "Лунар Орбитър" - космическите апарати изпълняват и няколко вторични задачи. Едната е свързана с изучаването на лунната топография, която допълнително спомага за подбора на места за кацане. Другата задача представлява проучване на метеороидните сблъсъци и тя предопределя какво ще е нивото на защита, необходимо за скафандрите, инструментите и космическия кораб. Последната задача е измерването на радиационната обстановка, за да се направи оценка какво количество радиация биха получили астронавтите, както докато са в космически кораб, така и докато се разхождат извън него на лунната повърхност.

Снимка, получена от космическия апарат "Сървеър 1" по време на първия му ден от работата на лунната повърхност. Photo credit : NASA

"Лунар Орбитър 1", първият космически апарат от серията, излита на 10 август 1966 година. Два проблема застрашават успеха на мисията - първо аварира системата "Канопус" за ориентиране по местоположението на звездите, след това апаратът прегрява. Ръководството на роботизираната експедиция се справя успешно и с двата проблема - за навигация се използва самата Луна като ориентир, а с промяната на наклона на апарата спрямо слънцето се намалява и бордовата температура. Близо 92 часа след старта "Лунар Орбитър 1" навлиза в екваториална окололунна орбита. В периода между 18 и 29 август са заснети 197 снимки със средна и 42 с висока разделителна способност, като са обхванати над 5 милиона квадратни километра площ.

"Лунар Орбитър 2" и "Лунар Орбитър 3" излитат съответно на 6-ти ноември 1966 г. и 5 февруари 1967 г. Програмата им е същата като тази на "Лунар Орбитър 1". Вече "Лунар Орбитър 4" и "Лунар Орбитър 5", изпратени към Луната съответно на 4-ти май и 1 август 1967 г., имат по-различни цели. Четвъртата мисия наблюдава много по-широка площ, за да могат учените да обогатят познанието си за Луната, докато петата мисия прави снимки на обратната страна на Луната.

В хода на всичките пет мисии е картографирана 99% от повърхността на Луната - цялата видима страна и 95% от обратната страна. Получени са общо 3 062 снимки. 

Снимка на бразда, издълбана в лунния грунт от спускаемия апарат на НАСА "Сървеър 5". Photo credit : NASA

На спускаемата роботизирана програма "Сървеър" е даден ход през януари 1961 година, когато НАСА избира Хюз Еъркрафт за строежа на седем апарата с тегло до 340 килограма. Целите на програмата са формулирани така: "да се извърши меко кацане на Луната, да се анализира химичният състав както на лунната повърхност, така и на подповърхностните слоеве, да се изпратят към Земята снимки на отличителните белези на лунния терен". 

За разлика от ранните съветски мисии от серията "Луна", които извършват контролирани твърди кацания, омекотяващи се от въздушни възглавници, американските апарати "Сървеър" са първите в историята, които постигат същински меки кацания на Луната. Всеки един "Сървеър" е висок 3 метра, базиран е на алуминиева триъгълна рамка с маса 27 килограма, като на всеки ъгъл на триъгълника има по едно краче, а в централната му област е разположен твърдогоривен спирачен ракетен двигател. Масата на двигателя съставлява 60% от масата на целия апарат. Всеки един спускаем апарат е екипиран с доплерова система за измерване на скоростта, която директно подава информация към бордовия компютър. 

Снимка на околния пейзаж, заснета от "Сървеър 5". Photo credit : NASA

НАСА успява да постигне меко кацане на Луната още от първия опит - "Сървеър 1" се прилунява в района на Океана на бурите на 2-ри юни 1966 година. Мисията постига зашеметяващ успех - към Земята са предадени 11 240 снимки на лунната повърхност. 

Втората мисия "Сървеър 2" е за съжаление неуспешна. Тя излита на 21-ви септември 1966 година, но един от трите двигателя за промяна на курса в космоса не успява да се запали по време на планирана 9.8-секундна маневра. Като резултат от това космическият апарат започва да се върти неконтролируемо. Наземното ръководство прави 39 опита да рестартира двигателя, но без успех. При опита за кацане "Сървеър 2" запалва спирачния си твърдогоривен двигател, но 30 секунди след това контактът неочаквано прекъсва и спускаемият апарат се разбива в близост до кратера Коперник. 

"Сървеър 3" се прилунява благополучно като по чудо на 20-ти април 1967 година в Океана на бурите. Скалите на мястото на кацане объркват измерванията на радара и двигателят се изключва по-рано от планираната 4.3-метрова височина над повърхността. Като резултат "Сървеър 3" подскача два пъти - веднъж се издига на 10 метра, после на 3 метра, след което апаратът най-накрая се установява на лунната повърхност. В крайна сметка мисията е успешна - апаратът изпраща 6 326 снимки и за пръв път е проведено копаене на лунния грунт с цел да бъдат изучени механичните му свойства.

Компилация от изображения в рамките на обща панорама. Снимките са заснети от "Сървеър 6". Photo credit : NASA

Интересен факт: на 19-ти ноември 1969 година, на 182 метра от "Сървеър 3", каца пилотираната мисия "Аполо 12". Астронавтите Пийт Конрад и Алан Бийн посещават спускаемия апарат, демонтират камерата и пробивното му устройство и ги връщат обратно на Земята, за да могат учените да разберат как престоят от две и половина години на лунната повърхност се е отразил върху хардуера. 

"Сървеър 4" е последната неуспешна спускаема мисия на НАСА. Две секунди преди запалването на спирачния двигател, контактът с апарата неочаквано прекъсва. Макар да не става ясно със сигурност, вероятната причина за загубата на мисията е експлозия на двигателя. Датата на падане върху лунната повърхност е 17 юли 1967 година, а останките от "Сървеър 4" лежат в района на Централния залив. 

Компилация от изображения в рамките на обща панорама. Снимките са заснети от "Сървеър 7" и те показват външния ръб на кратера Тихо. Photo credit : NASA

"Сървеър 5" каца на Луната в областта на Морето на спокойствието на 11 септември 1967 година, като в последните минути от спускането екипът се бори с неочакван теч на хелий, който за малко не проваля мисията. Благодарение на експертната намеса на наземното ръководство, което овладява контрола върху "Сървеър 5", прилуняването приключва благополучно. Получени са 18 006 снимки на лунната повърхност в рамките на първия лунен ден, след което апаратът преживява тежката лунна нощ (еквивалентна на две земни седмици) и през втория лунен ден са получени още около 1000 снимки. А на 13-ти септември екипът запалва повторно двигателя за 0.55 секунди, за да се проучи влиянието на реактивната струя върху грунта. Резултатът от процедурата е следният: не се е получил нов кратер, нито се е образувал съществен прахов облак.

"Сървеър 6" се прилунява меко на 10-ти ноември 1967 г. в района на Централния залив. Получени са 29 952 снимки на лунната повърхност. На 17-ти ноември екипът запалва трите малки течногоривни двигателчета за контрол на ориентацията в продължение на 2.5 секунди. Така "Сървеър 6" се превръща в първия апарат в историята на космонавтиката, който повторно излита от повърхността на Луната след успешно кацане, след което отново каца на около 2.5 метра от първоначалното си място. 

Пейзаж на Луната, заснет от "Сървеър 7". Photo credit : NASA

Тъй като всички апарати от серията "Сървеър", от 1 до 6, изпълняват поставените задачи по подготовката за изпращането на човек на Луната, НАСА избира да използва последния "Сървеър 7" изцяло за изследователски цели. Това е единствената мисия, която каца в регион, който е различен от потенциалните спускаеми региони за пилотираните кораби "Аполо". На 10-ти януари 1968 г. "Сървеър 8" извършва безпроблемно спускане върху външния ръб на кратера Тихо. В хода на мисията са получени 21 274 изображения. Това е първата експедиция, която наблюдава слабо сияние в близост до лунния хоризонт след залеза на Слънцето. Днес изследователите считат, че това е феномен, породен от електростатично издигащия се лунен прах. 

Петте успешни мисии "Сървеър" изпращат към Земята общо над 87 000 снимки от лунната повърхност. Сумарното работно време, прекарано на Луната, е 17 месеца. Програмата доказва, че мекото кацане на естествения ни спътник е постижимо, както и че човешките уреди могат да работят на лунната повърхност в продължение на дълго време безпрепятствено. Резултатите от благополучната безпилотна програма показват уверено, че на Луната могат да бъдат изпратени и хора. 

За повече информация: НАСА [1], [2]

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2811-2019-how-usa-sent-ppl-moon-precursors

[SAlexandrov]

Програмата Аполо за изпращане на човек на Луната е струвала близо $300 милиарда долара, приравнено към днешни пари

14 юни 2019 г. 22:55 ч. По случай отбелязването на половин век от първото стъпване на човек на Луната, което ще отпразнуваме през месец юли, Планетното общество публикува нов анализ относно това колко е струвала програмата "Аполо".

Трудно е да се направи приравняване на бюджета на НАСА през 60-те години с този в днешно време, защото тогава икономиката е била различна. Стойността на долара - също. И все пак анализът на Кейси Драйър показва следното: американците са похарчили $264 милиарда долара само за програмата "Аполо", приравнено към днешни пари. Ако включим и подготвителната програма "Джемини" плюс роботизираните изследователски мисии, които проправят път към пилотираните, общата цена достига $288 милиарда.

Правителството на САЩ е осигурявало средно на година $24 милиарда долара за "Аполо" в периода 1961-1972. Това са пари, давани за една-единствена програма. За сравнение бюджетът на днешната НАСА е $21.5 милиарда и той трябва да покрие не само разходите за Международната космическа станция, пилотираната космонавтика и подготовката за нови мисии до Луната и Марс, но и всичко останало - спътници за наблюдаване на земята, роботизирани междупланетни мисии, космически телескопи и прочие.

На снимката: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското знаме на Луната. Credit : NASA

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2815-2019-apollo-300-billion-dollars

[SAlexandrov]

Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 3: В търсене на най-добрия вариант.

На илюстрацията: различни варианти за кацане на Луната. Най-вляво: директно отправяне към повърхността на Луната. В средата: Сближение, сглобяване на архитектурата в околоземна орбита и отправяне към Луната. Вдясно: Сближение, сглобяване на архитектурата в окололунна орбита и спускане към повърхността. Image credit : NASA

По случай 50-годишнината от първото стъпване на човек на Луната, която ще отбележим през юли, продължавам с поредицата от статии за проекта "Аполо". Целта на поредицата е читателите на КОСМОС БГ да научат вълнуващи подробности относно най-великото постижение в историята на човешката цивилизация - покоряването на естествения ни спътник. 

Прочетете първата статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър

Прочетете втората статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 2: Роботизираните предшественици Лунар Орбитър и Сървеър

17 юни 2019 г. 19:10 ч.

Светослав Александров. Много хора имат опростена представа за лунната надпревара. Те смятат, че първо на 25-ти май 1961 година президентът Джон Кенеди отправя предизвикателството американски астронавт да стъпи на Луната до края на десетилетието, след което НАСА се мобилизира и в рамките на едва осем години проектът е изпълнен. 

В действителност в САЩ се работи по различни концепции за пилотирани лунни мисии още от 1958 година. Тези ранни проучвания целят да се определи кой е най-добрият начин да се изпрати човек на Луната. Възможностите са няколко, но накрая НАСА трябва да се спре само на една. 

В тази статия ще ви разкажа как НАСА прави своя избор. Този избор предопределя цялостното развитие на космонавтиката. За да победят в космическата надпревара и да изпратят хора на Луната преди руснаците, американците избират най-бързата стратегия, но за съжаление тя не е устойчива. Поради това след едва шест успешни кацания на Луната, пилотираните мисии до естествения ни спътник приключват до ден днешен. 

Когато в началото на 1961 година Джеймс Уеб поема управлението на НАСА, хората в агенцията масово подкрепят т.нар. директен полет до повърхността на Луната. Причината, поради която този план е предпочитан, е следната - по този начин се избягват сложни процедури като сближаване и скачване в космоса. Космическият кораб просто би излетял от Земята, би кацнал директно на Луната без да влиза в орбита около нея, след което би излетял от лунната повърхност и би се завърнал. Планът е прост и красив. 

Но ако се налага цялата архитектура да кацне на лунната повърхност заедно с възвръщаемата капсула, това неизменно би наложило космическият кораб да се снабди с много голямо количество гориво. Това означава, че ще е нужна и голяма-ракета носител, която в средите на НАСА е известна под названието "Нова". 

Директният полет е предпочитан не само в НАСА. Военновъздушните сили на САЩ работят по план за лунни мисии още през 1958 година. Планът носи названието "Лунекс" и той произлиза от проекта "Човек в космоса най-скоро", който е загубил от алтернативния проект "Мъркюри" за изпращането на първите американски астронавти в орбита. Така когато на 25-ти май 1961 година американският президент Кенеди предлага хора да стъпят на Луната до края на десетилетието, военновъздушните сили на САЩ искат да поемат инициативата. Счита се, че мисията може да бъде изпълнена до 1967 година за $7.5 милиарда долара, като се използва гигантска тристепенна ракета и директен космически кораб.

Идеята за сближаване и скачване на космически кораби изглежда опасна и непрактична за някои инженери в НАСА. Но за други това е единственият начин да се избегне нуждата от строеж на гигантска свръхтежка ракета "Нова". Един от тези хора е Вернер фон Браун. Той е привърженик на концепцията още през 1958 година, когато предлага цялата архитектура за лунни експедиции да бъде сглобена в околоземна орбита. Фон Браун твърди, че разработката на "Нова" ще е огромно предизвикателство и това е аргумент, който звучи много смислено в края на 50-те и началото на 60-те години. По това време космонавтиката на СССР разполага с по-добри ракети. 

Вернер Фон Браун харесва идеята, защото сглобяването на архитектурата в околоземна орбита означава само едно: така ще може да се построи космическа станция. Вече на нея може да бъде сглобен лунен кораб от части, доставени от Земята. Когато корабът е готов, той ще се разкачи от станцията и ще се отправи към повърхността на Луната. 

Ранни концепции на космически ракети. Вляво - ракетата "Сатурн 1", в центъра - ракетата "Сатурн 5" (извела хора към Луната), вдясно - гиганската ракета "Нова", която щеше да е необходима, ако беше избран вариантът за директен полет до Луната. Image credit : NASA

Разбира се, това не са единствените концепции, които се обмислят. Лабораторията за реактивно движение към НАСА разглежда вариант да се свържат множество машини на самата повърхност на Луната. Идеята е първо да кацне възвръщаемият апарат, чрез който астронавтите един ден ще се приберат на Земята. След това в близост до него да бъдат спуснати цистерни с гориво. Посредством автоматични устройства възвръщаемият апарат би бил зареден с горивото, след което предстои проверка на системите му от наземните ръководители. Чак тогава излита пилотираният кораб, който каца на Луната и след като астронавтите приключат работа, те се прехвърлят в заредения с гориво възвръщаем апарат и отлитат отново.

Разглежда се и вариант астронавт да бъде изпратен на Луната без първоначална възможност за завръщане. Човекът би останал да живее там, като периодично към него се изпращат кораби с провизии. Това ще е докато НАСА работи по възвръщаем кораб, а тъй като работата ще отнеме няколко години, междувременно самотният астронавт би вършил полезна работа. Доколкото разполагаме с исторически сведения, ръководството на програмата "Аполо" никога не е приемало тази идея насериозно. 

Но на фона на всички варианти, които разгледахме по-горе, една идея бавно набира популярност. Първоначално тя изглежда абсурдно за много инженери. Това е идеята за сглобяване на архитектурата в окололунна орбита. Един отделен модул под формата на спускаем апарат би се отделил от кораба-майка, след което би извършил кацане на повърхността. След като астронавтите приключат своята работа, те биха се качили на модула, след което той ще отлети и ще се отправи за скачване с кораба-майка. След скачването корабът-майка ще напусне окололунна орбита и ще превози астронавтите обратно към Земята. 

През 1959 година вариантът за скачвания в окололунна орбита изглежда плашещ. Човек все още не е летял в космоса, а какво остава да се създадат кораби, които са в състояние да извършат стиковка около тяло, различно от Земята? И все пак планът има едно огромно предимство - ще се намали теглото на кораба, което би позволило да бъде изстрелян с по-малка ракета. 

Докъм 1960 година в средите на НАСА се разглеждат най-вече идеите за директен полет до Луната и варианти за строежа на станция в околоземна орбита, която евентуално да еволюира до лунни мисии. Появява се обаче един човек, който решава да се бори срещу статуквото и да принуди останалите да обмислят възможността за скачвания в окололунна орбита. Името му е Джон Хуболт от центъра Лангли и в последствие той ще се превърне във водещ привърженик на идеята да се използват множество модули за реализацията на пилотирана лунна експедиция. По време на проучване през същата тази 1960-та година Хуболт успява да представи убедителна аргументация, че скачването в окололунна орбита е най-добрият възможен вариант.

През февруари 1961 година е проведена среща между ръководителите на центровете на НАСА, които сядат заедно, за да обсъдят различните стратегии. Чуват се множество мнения. Робърт Джилрут, тогава шеф на Центъра за пилотирани космически полети към НАСА, е привърженик на директния полет до Луната. Вернер фон Браун, ръководител на центъра Маршал, желае скачване в околоземна орбита, докато Хуболт призовава за скачване в окололунна орбита. По време на тази среща никой не успява да убеди другия в правотата си. Накрая на 19-ти май на Хуболт му писва и пише писмо от девет страници директно до Робърт Сийманс, тогавашен заместник-администратор на НАСА. В писмото си той се оплаква, че към идеята за лунно скачване не се подхожда с достатъчно сериозно внимание. Хуболт яростно критикува ръководството на НАСА, че не се обръща внимание на това колко е важно да се създаде технология за скачване в космоса и предупреждава, че заради забавянията в разработката на ракетите, скачването така или иначе ще е единственият вариант за агенцията в обозримо бъдеще. Най-накрая борбите на Хуболт водят до плод. В края на август през 1961 година по време на специален дискусионен панел се обсъжда за пръв път сериозно идеята за окололунно скачване.

Основната критика, която инженерите отправят към окололунното скачване, е във връзка с безопасността. Ако астронавтите приключат мисията си на Луната и излетят, след което не успеят да се скачат с кораба-майка, те ще останат в окололунна орбита, обречени на гибел. За да може идеята изобщо да проработи, ще е нужен сериозен пробив в областта на навигационните и компютърните технологии (не забравяйте да прочетете статията на КОСМОС БГ по темата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър). 

В края на 1961 година Робърт Джилрут най-после признава достойнствата на окололунното скачване. Остава да бъде убеден Вернер фон Браун. След множество дискусии това най-после се случва през юни 1962 година, като изразената от фон Браун подкрепа е решаваща. Практически Маршал и Центъра за пилотирани космически полети започват да работят съвместно и това се превръща в главен фактор за консолидацията на НАСА. Оттук насетне агенцията започва да функционира като едно цяло в името на общата цел - изпращането на човек на Луната. 

Демонстрация на скачването на лунния модул с командния модул по време на пресконференцията на 11-ти юли 1962 година. Photo credit : NASA

На 11 юли 1962 година Джеймс Уеб, администраторът на НАСА, изнася пред медиите пресконференция, на която официално той и неговите колеги оповестяват решението за профила на пилотираната лунна архитектура:

"Ние проучихме различните формулировки за реализацията на възможно най-бързата и безопасна мисия. Също така обсъдихме способностите и различните варианти, за да осигурим повишаването на общата ни космическа мощ. 

Ние открихме, че ако добавим още един кораб към тези, които понастоящем са в процес на разработка, т.е. лунен екскурзионен кораб, ние ще притежаваме отличната възможност да изпълним тази мисия за най-кратък възможен срок, пестейки пари, като безопасността ще остане същата, каквато е и при останалите варианти". 

В рамките на програмата "Аполо" така нареченият "лунен екскурзионен кораб" ще добие известност под названието "лунен модул".

"Идеята за скачване в окололунна орбита бе избрана, защото тя ни даваше най-голямата увереност за спечелване на надпреварата към Луната", пише д-р Памела Мак от университета Клемсън. "Някои дори смятат, че това бе единственият начин да се достигне Луната за разумна цена в рамките на разумен срок. От друга страна това не бе технологията с най-големия потенциал за бъдещи разработки и това до голяма степен спомогна на "Аполо" да се превърне в технологична задънена улица". 

Източници: Pamela E. Mack, NASA

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2820-2019-how-usa-sent-ppl-moon-best-plan

[SAlexandrov]

На днешния ден преди 10 години НАСА се завърна в орбита около Луната!

На тази снимка, заснета от съвременната мисия "Лунар Риконисънс Орбитър", се виждат останките от спускаемия апарат на пилотираната експедиция "Аполо 11". Photo credit : NASA

18 юни 2019 г. 18:15 ч.

Светослав Александров. На 18 юни 2009 г. от космическия център Кейп Канаверал във Флорида, САЩ, излита космическата ракета "Атлас 5". На борда е мощната роботизирана станция "Лунар Риконисънс Орбитър". На 23-ти юни станцията пристига успешно в орбита около Луната и започва своята мисия, която продължава до ден днешен. Ръководството на проекта изчислява, че на борда на "Лунар Риконисънс Орбитър" има гориво за още минимум шест години, което означава, че тя може да работи поне до 2025-та - когато очакваме на Луната отново да кацнат хора, както и първите комерсиални роботизирани спускаеми апарати. 

Заедно с "Лунар Риконисънс Орбитър", като вторичен полезен товар на ракетата "Атлас 5" излита и мисията "ЛКРОСС", която на 9-ти октомври 2009 г. провежда целенасочено разбиване в района на Южния лунен полюс. Анализът на изхвърления от "ЛКРОСС" материал доказва категорично, че на Луната има залежи от вода. 

На тази снимка, заснета от съвременната мисия "Лунар Риконисънс Орбитър", се виждат останките от спускаемия апарат на пилотираната експедиция "Аполо 12". Photo credit : NASA

Благодарение на позицията си в своята ниска окололунна орбита, "Лунар Риконисънс Орбитър" заснема първите съвременни снимки на останките от всички шест спускаеми лунни модула от пилотираната програма "Аполо". На изображенията ясно се забелязват не само долните степени на лунните модули, но и следите, оставени от ботушите на астронавтите, както и сенките, хвърлени от знамената на пет спускаеми експедиции (знамето на "Аполо 11" не се вижда, защото то е било издухано от двигателя на горната степен на лунния модул). Видими са и луноходите от последните три мисии - "Аполо 15", "Аполо 16" и "Аполо 17".

На тази снимка, заснета от съвременната мисия "Лунар Риконисънс Орбитър", се виждат останките от спускаемия апарат на пилотираната експедиция "Аполо 15". Photo credit : NASA

"Лунар Риконисънс Орбитър" успява да фотографира и следите от кацанията на съветските и китайските мисии, както и мястото на падане на израелския апарат "Берешийт" по-рано през тази година.

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2822-2019-10-years-lro

[SAlexandrov]

Половин век след Аполо 11: има ли бъдеще за пилотираната космонавтика?

На снимката: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското знаме на Луната. Credit : NASA

30 юни 2019 г. 20:30 ч.

Светослав Александров. През месец юли ще отбележим точно половин век, откакто астронавтите на НАСА Нийл Армстронг и Бъз Олдрин от мисия "Аполо 11" извършват първото пилотирано кацане на повърхността на Луната. 

Днес, 50 години по-късно, мнозина се питат: какво стана с космическите мечти на човечеството? Защо програма "Аполо" не бе последвана от нови експедиции отвъд околоземна орбита? Не би ли следвало с напредъка на технологиите да има напредък и в пилотираната космонавтика? 

За съжаление изглежда, че колкото и парадоксално да звучи, пилотираната космонавтика се е превърнала в жертва именно на технологичния прогрес. С развитието на роботизираната космонавтика днес като че ли намираме все по-малко причини да изпращаме хора в космоса. В тази статия ще разгледам постигнатото след епохата на "Аполо" и перспективите пред бъдещото развитие на пилотираните космически полети. 

С успешното си стъпване на Луната Армстронг и Олдрин изпълняват политическата заръка по изпращане на човек до естествения ни спътник до края на 60-те години на 20-ти век. А след това президентът на САЩ Ричард Никсън прекратява лунната програма - ход, който му носи вечна ненавист от страна на космическите ентусиасти. Никсън завинаги ще носи званието "убиец на Аполо". 

Но в интерес на истината инициативата по изпращането на човек на Луната е толкова скъпа, че ако предишният президент и неин баща Джон Кенеди не е бил убит, вероятно той самият е щял да я прекрати. По време на среща през 1962-ра година между Кенеди и тогавашния администратор на НАСА "Джеймс Уеб", президентът категорично заявява: "Искам да съм ясен. В противен случай (т.е. ако САЩ не бе в състояние на надпревара със СССР) никога нямаше да дадем тези пари, аз просто не се интересувам особено от космоса". Но политиците винаги се избират от съответния електорат и не може да стоварим вината само върху техните глави. Социологически проучвания, проведени през 60-те години, ясно показват, че хората масово не са подкрепяли наливането на държавни пари в програмата "Аполо". Никсън просто изпълнява народната воля.

Аварията с "Аполо 13", при която на косъм е спасен тричленният екипаж, дори кара Никсън да желае да прекрати подготовката за полетите на "Аполо 16" и "Аполо 17", тъй като той се страхува, че евентуална нова авария около датата на тогавашните президентски избори ще допринесе до това да не бъде избран за втори мандат. Ходът е неуспешен - директорът на финансовия отдел на САЩ Каспар Уайнбърг се противопоставя на своя президент. Така "Аполо 16" и "Аполо 17" все пак са проведени. Но "Аполо 18", "Аполо 19" и "Аполо 20" никога не политат, независимо че част от хардуера за тяхната реализация е вече произведен. Вместо тях последната ракета "Сатурн 5" се използва за извеждането на орбиталната станция "Скайлаб". 

И така, през 70-те години космонавтиката на САЩ се фокусира върху околоземната орбита и станцията "Скайлаб". Съветските инженери, които никога не успяват да пратят човек на Луната поради авариите на ракетата "Н1", също развиват програмата си само в най-ниската орбита около Земята със своите станции от серията "Салют". После през 80-те години американците въвеждат в експлоатация космическата совалка, докато СССР започва строежа на орбиталната станция "Мир". Тези два проекта определят и фокуса на пилотираната космонавтика през 90-те години. Совалките извеждат в орбита повече хора от всеки друг кораб и това е рекорд, който надали ще бъде счупен в обозримо бъдеще. Благодарение на обновяванията на телескопа "Хъбъл" американските астронавти добиват незаменими познания по строителни и ремонтни дейности в открития космос. Руснаците провеждат няколко дългосрочни експедиции, от които абсолютен рекорд е тази на космонавта Валери Поляков - той прекарва цели 437 дни и 18 часа в орбита. 

С разпадането на СССР и краха на руската икономика се случва немислимото от епохата на космическата надпревара - за пръв път САЩ и Русия си стискат ръцете (ама истински, не като по време на символичния полет на "Аполо-Союз" през 70-те години). Американците преобразуват проекта за създаването на орбитална станция "Фрийдъм" в Международна космическа станция, на която руснаците са поканени да участват - макар и съвсем не по благородни подбуди. Американските политици се страхуват, че с разпадането на СССР ще настъпи изтичане на технологии и кадри към тоталитарни държави в Азия. 

Безспорно Международната космическа станция е най-амбициозният и най-скъп проект, реализиран в историята на космонавтиката след приключването на програмата "Аполо". Благодарение на нея от 2000-та година насам до ден днешен в космоса има постоянно човешко присъствие - и това присъствие не бе преустановено нито след катастрофата на совалката "Колумбия", нито след множеството аварии на руски ракети, включително тази на пилотирания кораб "Союз МС-10". Но на фона на огромните усилия и средства, които се влагат в МКС, какви са реалните ползи от станцията? 

Ако напишете в търсачката (Google, Duckduckgo) "top scientific discoveries on the ISS", резултатите, които биха излезли, не са особено вълнуващи. През 2007-ма година теоретичният физик и Нобелов лауреат по физика Стивън Уайнбърг описа Международната космическа станция с думите "пуйка в орбита". "Никаква важна наука не е произлязла от нея", каза Уайнбърг. "Бих могъл даже да кажа, че изобщо никаква наука не е произлязла от нея. Даже бих продължил и ще заявя, че цялата пилотирана космическа програма, която е толкова невъобразимо скъпа, не е довела до нищо съществено с научна стойност".

Уайнбърг е физик. Аз обаче съм биолог и моята гледна точка е малко по-различна. Международната космическа станция е лаборатория, в която се провеждат множество експерименти. Някои от тях са интересни - включително тези, демонстриращи как някои организми оцеляват в открития космос в продължение на месеци, даже години. Или пък експеримента с еднояйчните близнаци Скот и Марк Кели, при който Скот престоя година в космоса, а Марк остана на Земята като контрола. Бяха направени някои любопитни открития - например теломерите на хромозомите в белите кръвни клетки на Скот Кели са станали по-дълги в сравнение с тези на брат му. Тези резултати са безспорно интересни за един биолог като мен, но са, тъй да се каже, nerdy, или, речено на български - вълнуват по-скоро тесните специалисти. Разбира се, ако трябва да сме коректни, голяма част от резултатите, получени в различните лаборатории на Земята, дори и да са важни, са скучни за широката общественост. А МКС е една лаборатория. Дори и за специалистите известна част от лабораторните дейности са досадни - като поддръжката и миенето на стъклария. Все пак съм склонен да си мисля, че голяма част от биологичните експерименти на МКС биха могли да се проведат и по по-лесен начин - чрез прости орбитални станции и дори посредством биоспътници от типа на "Фотон" и "Бион". 

Постиженията на МКС обаче сериозно контрастират с тези, които са придобити посредством роботизираната програма на човечеството. Безпилотни междупланетни станции са посетили всяка една планета в Слънчевата система, кръстосали са пространството между Меркурий и Плутон. При това те правят открития, които сериозно вълнуват голяма част от обществото. На Марс вали сняг. На Титан има езера от въглеводороди. На Енцелад има гейзери и са намерени органични вещества. Ами снимките от космическите телескопи? Новооткритите екзопланети? 

Съвременните роботизирани кацания на Луната, Марс и астероидите редовно биват отразявани в централните новини. Подобно нещо рядко се случва с пилотираната космонавтика. Сериозно медийно внимание получават само авариите на ракети и космически кораби, скандалите (като например прекратената женска космическа разходка, която бе планирана по-рано през годината), както и ако тоалетната на станцията се повреди. Откакто се помня, МКС страда от лош пиар. Като администратор на КОСМОС БГ, който е най-големият сайт за космонавтика в България, аз ясно виждам разликата - новините за пилотирани полети рядко надхвърлят няколкостотин прочита, докато публикациите за откритията от междупланетните роботизирани мисии редовно натрупват хиляди импресии. 

Като изключим МКС, корабите "Союз" и прекратената програма на космическата совалка, в началото на новото хилядолетие имаше признаци, че суборбиталният туризъм ще зададе тъй нужния тласък на пилотираната космонавтика. На 21-ви юни 2004 г. за пръв път частен пилотиран космически кораб "СпейсШипУан" с пилот Майк Мелвил надхвърли условната 100-километрова височинна граница за начало на космическото пространство. Надеждите бяха, че през следващите няколко години космическият туризъм ще стане ежедневие. Нищо подобно не се случи. Отне десетилетие и половина, преди новият кораб "СпейсШипТу" да премине условната 80-километрова граница за началото на космическото пространство, използвана в САЩ - това се случи през декември 2018-та година и за пръв път след пенсионирането на совалките американска компания проведе пилотиран космически полет. Блу Ориджин, компанията на Джеф Безос, също планира да изпрати човек в космоса до края на тази година. 

Но това са единствените действащи фирми. Десетки други компании, които бяха основани в края на 90-те или скоро след 2000-та година, и които работиха по суборбитални космически кораби, фалираха. Малко от тях оцеляха - и то след като се преориентираха към други дейности, най-вече ориентирани около работа с малки спътници. Последната жертва през последните една-две години бе XCOR, компания, в сградите на която се конструираше космоплан на име "Линкс". Крахът на XCOR и сродните компании показа, че създаването на суборбитален космически кораб (който е много по-прост от един орбитален кораб) въобще не е толкова тривиална задача, колкото мнозина са склонни да си мислят. 

Даже частната компания Уърлд Вю даде на заден ход. Това е фирма, която работи с големи стратосферни балони и която обещаваше да създаде пилотираната капсула "Вояджър" за полети на височина от около 30 километра - близо една трета от пътя до космоса и много повече от височината, постигана от пътническите самолети. Близо 99% от масата на земната атмосфера се намира на височина до 30 километра, така че ако човек надхвърли тази граница, това е почти космически полет. Макар че концепцията на "Вояджър" е все още описана на уебсайта на компанията, днес представителите на Уърлд Вю мълчат по въпроса за пилотирани космически полети. Вместо това фирмата се е фокусирала върху безпилотни апарати, наречени "Стратолит". 

Космическият експерт Джеф Фауст пише, че пилотираните космически полети "вече не представляват критичен етап от развитието на комерсиалната космическа индустрия. В известен смисъл общата визия отпреди 15 години, за обширно бъдеще на частната космическа индустрия, която не зависи от правителството, вече се е сбъднала. Просто тя, поне засега, не включва полети на хора". 

Днес действително има такова бурно развитие на космонавтиката, каквото бе немислимо само допреди няколко години. Но основната област, върху която е фокусирана индустрията, е свързана със създаването на микроспътници и ракети за тяхното извеждане. Малките сателити стават все по-евтини и достъпни. Благодарение на инициативата AmbaSat, публикувана на сайта за групово финансиране Kickstarter, вероятно ще съм един от първите българи, които ще притежават личен спътник. Много ентусиасти се вълнуват от перспективата да изпратят нещо свое в космоса. И това е възможност, налична сега. Не я чакаме да дойде някога, в далечното бъдеще, без да се знае точно кога. 

Относно развитието на науката, често изтъкван аргумент в полза на пилотираните мисии е, че цялата работа, която съвременният марсоход "Кюриосити" е вършил в продължение на дълги години, може да бъде изпълнена от човек само за няколко дни. И докато това е вярно, също така е истина, че човеците не се променят. Роботите обаче ще продължат да се развиват. Това, което днес "Кюриосити" не е в състояние да върши, следващата роботизирана мисия до сатурновата луна Титан ще може. Дронът "Драгънфлай" няма да пъпли по повърхността със скорост от няколко сантиметра в минута, а ще лети в продължение на стотици километри и ще изследва множество обекти. 

Изобщо има ли перспективи да продължаваме да изпращаме хора в космоса и какви са те? 

Трудно е да предвидим бъдещето. В интернет ще прочетете множество прогнози - ще видите оптимистични сценарии, при които свръхтежката ракета "Старшип" на Илон Мъск ще влезе в експлоатация и човечеството ще колонизира цялата Слънчева система. Ще прочетете и по-песимистични виждания, според които пилотираните кораби "Крю Драгън" и "Старлайнър" може и да успеят, но те ще се използват основно от правителствените агенции или от милиардери, които могат да си позволят почивка в орбита. Ще попаднете и на най-песимистични пророчества, според които пилотираната космонавтика бавно и постепенно ще отмре в своето безсмислие. 

Най-оптимистичните прогнози, за съжаление, рядко се случват. Но ако нещо може да ни успокои, то е, че най-песимистичните също се сбъдват много рядко. 

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2843-2019-does-human-spaceflight-have-a-future

[SAlexandrov]

Психология и особености на лунната конспирация

На снимката: астронавтът на НАСА Нийл Армстронг работи в близост до лунния модул "Ийгъл" по време на мисията "Аполо 11" през юли 1969 г. Photo credit : NASA

3 юли 2019 г. 22:45 ч.

Светослав Александров. Трябва да си призная, че космическите конспирации ме вълнуват изключително много - макар и не по начина, по който мнозина си мислят. Просто авторите на конспиративни теории обръщат внимание на множество детайли, които иначе биха ми убягнали. Разбира се, това не променя факта, че лично аз бих предпочел да живея в свят, в който лъжезнанието не се радваше на такава почит. 

Днес ще разгледаме една много интересна тема - за психологията на лунната конспирация, за нейните отличителни черти и как тя се вписва в съвременния свят, като ще си послужа с материал от Роджър Лейниъс. Лейниъс е работил в НАСА в периода между 1990 и 2002 г. като главен историк на агенцията. 

Вече съм писал за психологическите нагласи на плоскоземците, но поради широкото разпространение на конспиративните теории около програмата "Аполо" си мисля, че това си заслужава отделна статия. Какво кара някои хора да мислят, че човек никога не е стъпвал на Луната?

Макар че призовах конспиративно мислещите читатели на КОСМОС БГ да престанат да спамят страниците на социалните мрежи (вижте "Време е да спрем да говорим за лунната конспирация"), нищо подобно не се случи. Макар че неверниците са малцинство (по данни от Тренд - 14% от българите), ако ги сметнем като бройка, ще разберем, че никак не са малко. Непрекъснато спамят в социалните мрежи и евангелизират останалите и колкото и да подчертавам, че не желая да им давам трибуна, ефектът е практически нулев. С невежеството човек трудно се бори, но не смятам да се отказвам. 

Но да се върнем на темата за психологията на лунната конспирация. Обществото, което се любува на конспиративни теории, като правило е разнородно. 

Част от хората, които не вярват в автентичността на "Аполо", са такива поради неграмотност или наивност. Срещал съм подобни лица и в България. Много често това са възрастни, които по стечение на обстоятелствата не са могли да получат качествено образование. Не е задължително да са с промити мозъци от тоталитарната пропаганда или да таят омраза към американското правителство. Лично аз познавам точно такъв човек - дясномислещ, с роднина, лежал в Белене, но когато се срещнем, редовно ми споменава, че не смята някой да е стъпвал на Луната. Роджър Лейниъс, бившият главен историк на НАСА, споделя, че собственият му дядо по бащина линия е бил подобен типаж. Когато Армстронг и Олдрин стъпили на Луната, 75-годишният фермер от Илиной на име Джефри Лейниъс не можел да повярва. Той е бил заклет демократ, защото по времето на Голямата депресия през 30-те години бил обеднял до степен да не е в състояние да изхранва семейството си. По думите на Джеф Лейниъс самият президент Рузвелт му е осигурил работа през този период. Въпреки че е подкрепял Демократичната партия в продължение на повече от 35 години и не е имал причина да се усъмни в положената от Кенеди програма, той така и не повярвал на това, което Демократите са му казвали за кацането на Луната. За Лейниъс-старши кацането на Луната е било преломно събитие до степен да не може да го осмисли. Фермерът не е бил привърженик на технологичния напредък и цял живот е орал нивата си с коне - по негово мнение тракторите били "временен каприз". Джеф Лейниъс починал през 1984-та година и до последния си дъх не повярвал, че Армстронг и Олдрин са били на Луната. 

Не всеки, който вярва в лунната конспирация, има опростено мислене и е наивен. Както Хауълд МакКърди казва: "За някои тръпката на космоса никак не може да се сравни с тръпката от конспирациите". Такива хора, които са маниаци на тема конспирации, развиват изключително сложни теории. Водещ сюжет от самото начало е, че в периода на Студената война американците не са могли да допуснат да загубят лунната надпревара и когато се оказало, че НАСА няма как да изпрати човек до Луната, агенцията се принудила да фалшифицира кацанията, за да може САЩ да съхранят престижа си. Огромният бюджет е бил използван, за да се затворят устите на тези, които могат да издадат тайната. Конспираторите вярват, че "Аполо" е бил идеален начин да се отклони общественото внимание от правителствените провали като въвличанието на САЩ във войната с Виетнам. 

Нека не забравяме, че конкретно в България основната част от конспиративните привърженици са такива, които мразят САЩ и западната култура. Те смятат, че понеже американците са гадна и експлоататорска нация, от тях не може да произлезе нищо добро. Отричайки "Аполо", тези американофоби атакуват западната цивилизация. 

На снимката: астронавтът на НАСА Бъз Олдрин стои до експеримента за слънчев вятър по време на мисията "Аполо 11" през юли 1969 г. Photo credit : NASA

Всяка конспиративна теория е базирана на някаква степен рационализация. Нека да видим в систематизиран порядък какви са "аргументите", които се привеждат в подкрепа на гледището, че човек не е стъпвал на Луната.

Най-съществените "доказателства", които конспиративните привърженици ни предлагат, за да аргументират тезата си, са свързани с аномалии в снимките или (по-рядко) във филмовия материал. Това не бива да ни изненадва - съмнения относно документирането на историческите събития се изказват още от момента на изобретяването на фотоапарата в началото на 19-ти век, т.е. преди близо 200 години. Астронавтите са заснели хиляди снимки на Луната, но привържениците на конспиративната теория използват само около 25 за своите аргументи. Това са фотографии, на които не се забелязват звезди (феновете на конспирацията твърдят, че звездите трябва да са видими), снимки с неравни сенки, снимки на знамето, което изглежда да се вее (на Луната нали няма атмосфера?) и т.н. На всяко едно от тези обвинения могат да се предложат логични, разбираеми и убедителни обяснения. Неведнъж е споменавано, че знамето не се вее, а се поклаща - нещо повече, в отсъствието на атмосфера отсъстват и силите на триене и съпротивление с въздуха, така че знамето може да се клати известно време и след като е било оставено на пръта. Неведнъж е обяснявано, че заради времето на експозиция няма как да се видят звездите на снимките, защото камерата е настроена да снима ярките обекти на лунната повърхност, докато звездите са бледи обекти. Неведнъж съм коментирал, че сенките могат да са с различна дължина заради неравностите на лунния терен. За съжаление малцина са отрицателите на "Аполо", които биха приели тези обяснения. Те са решили предварително в какво да вярват. Навремето приятелката на един от съквартирантите ми в Студентски град сподели, че независимо от това, че съм обяснил аргументирано как стоят нещата, тя пак отказва да повярва, тъй като за нея американците са гадняри и толкоз. 

Следващото "доказателство", което ни се предлага, е във връзка с космическата радиация. Най-често се коментират поясите на Ван Алън и дали е възможно човек да премине през тях (онази учителка от вече-не-помня-кое-училище в София спореше пред камерите с тоя "аргумент"). Но докато в поясите на Ван Алън наистина има радиация и рискът за хората е бил реален, да се твърди, че е нямало начин човек да преживее тяхното прекосяване, е абсурдно и умишлено подвеждащо. Всички, които работят в сферата на пилотираната космонавтика от 60-те години до ден днешен, знаят много добре, че рисковете се оценяват на базата на два фактора: количеството радиация, което човек получава, и времето, за което се излага. Днес се знае, че всеки астронавт, летял до Луната, е получил обща радиационна доза от около 1 rem в хода на цялата си мисия. Човек не развива лъчева болест до момента в който не бъде облъчен с доза от 100-200 rem, а фаталните дози са от порядъка на 300 rem и нагоре.

Трето, отрицателите на проекта "Аполо" ни убеждават, че технологията за кацането на Луната не е съществувала през 60-те години и не е имало начин да бъде създадена до края на това десетилетие. Нещо повече, днес, половин век по-късно, не разполагаме с технология да пратим отново човек до естествения ни спътник. Но подобни твърдения са изключително наивни и изказването им е проява на тотална тъпота. Например, според думите на филмовия режисьор и конспиративен привърженик Барт Сайбръл, двата компютъра на лунния и командния модул са притежавали сумарно 10.3% от цялата памет на една 1.4-мегабайтова дискета, съответно няма начин ако тогава е можело, сега да не може. Сайбръл и останалите като него обаче не отчитат факта, че хиляди хора са работили по програмата "Аполо", използвайки множество наземни компютри. Също така били впрегнати колективните умения на множество инженери, които ловко си служели с механични калкулатори и логаритмични линийки. Да се твърди, че човеците от миналото с по-слаби технологични възможности не са били способни да правят постижения, представлява гротескно подценяване на тяхната изобретателност. То е подобно на глупостите на Ерик фон Денкиен, който през 60-те години е твърдял, че пирамидите в Египет са били построени с извънземна технология, понеже нямало начин да бъдат създадени от древните египтяни само посредством мускулна сила и изобретателност. 

Със сигурност технологиите, необходими за лунното кацане, не са били налични в началото на космическата програма, но създаването им е било постижима цел. Далеч по-трудно е било да се подсигури, че технологичните умения ще бъдат правилно координирани и използвани целево. Благодарение на концепциите за програмен мениджмънт, конфигурационен контрол и системна интеграция, станало възможно човек да достигне Луната преди края на 60-те години. Междувременно НАСА преминала през множество трудности и някои сериозни провали, включително смъртта на тримата души от "Аполо 1" и катастрофата на "Аполо 13", при която екипажът бил спасен на косъм. Твърдението, че американците не са в състояние да се върнат на Луната днес, е вярно, но е безпочвено да се изказва - за да може човек да стъпи на Луната отново, е нужно да се използват модерни технологии, като внедряването им следва да се базира на познанията, които сме натрупали по време на първата пилотирана лунна програма.

Отрицателите на лунното кацане също така се позовават на недостатъците на историческите сведения на НАСА. Например често  пъти можете да прочетете в интернет становища, че техническите чертежи на корабите "Аполо" и ракетата "Сатурн 5" са били загубени, както и оригиналните видеозаписи от кацането на Луната. Предполага се, че загубата им се тълкува в подкрепа на твърдението, че понеже дадено нещо го няма, то никога не е съществувало. Това просто не е вярно. Чертежите на ракетата "Сатурн 5" съществуват и лесно могат да бъдат открити, но проблемът на повторното ѝ създаване не е в тях - той е в това да бъдат намерени фирми, които биха могли да произведат хардуер от 60-те години. Да добавим и факта, че стартовите площадки на космодрума отдавна са преобразувани за изстрелването на космическите совалки, а по-късно и за полетите на частните ракети на СпейсЕкс. Може да направим цялостен редизайн на ракетата според съвременния хардуер, както и да модифицираме отново стартовите площадки, но така ще се окаже, че е по-лесно да започнем от нулата и да създадем нова ракета.

Същото се отнася и относно изгубените видеозаписи. Повечето хора остават с впечатлението, че НАСА е загубила магнетофонни ленти или видеокасети. Не става въпрос за това - снимките и видеозаписите съществуват, при това те са отдавна намножени. Липсва специфичен видеозапис във формата SSTV. Това е високоспециализирана лента, която може да бъде възпроизведена само със специален апарат с размер на два фризера. Това е апаратура на 40 години, която не е мобилна, не е имало серийно производство, а са били създадени само няколко бройки. Поради този факт лентите са били изтривани и презаписвани отново и отново при по-късни мисии. Дори и някой ден автентичното SSTV копие да бъде открито в някой склад, няма гаранция, че ще може да бъде повторно възпроизведено. 

Най-накрая, за да докажат, че човек никога не е бил на Луната, привържениците на конспиративните теории анализират щателно всяка дума, изречена от астронавтите. Това го правят отново и отново, само и само да ги уличат в лъжа. И когато не им се получава, започват да вадят селективно изречения от контекста и да ги съшиват по начин, по който им отърва. Армстронг категорично е отказвал да дава интервюта по темата за лунната конспирация. Неговият остроумен коментар "Не ме питайте никакви въпроси и аз няма да ви казвам никакви лъжи" се разнася наляво и надясно. Режисьорът Барт Сайбръл отишъл една стъпка по-далеч, като започнал да преследва астронавтите с Библия в ръка и да ги кара да се закълнат в нея. Някои астронавти са му се вързали, а други отказали да бъдат включени в играта. Сайбръл си намерил майстора в лицето на Бъз Олдрин, втория човек, стъпил на Луната. След като режисьорът го нарекъл "страхливец, лъжец и крадец", Олдрин забил юмрук в лицето му. 

След всичко, което описах по-горе, става ясно, че аргументите на конспиративните привърженици са слаби. Как е възможно тогава човек да вярва в абсурдна теория като тази, че човек не е бил на Луната? Време е да се върнем обратно към историята и психологията според това, което историкът Роджър Лейниъс ни споделя.

Историкът напомня, че хората, макар че често пъти да не го осъзнават, разделят времето на три области или сфери. Първата е сферата на личния опит. Тя е най-важната за нас поради разбираеми причини. Хората помнят не само тези събития, които самите те са преживели, но също така и случки, които са от огромно обществено значение. Практически всеки един американец може да си спомни къде е бил и какво е правил, когато е научил за атентатите на 11-ти септември 2001-ва. Същото е валидно и когато човек е преживявал друго драматично събитие подобно на кацането на Луната.

Следва сферата от събития, които не са преживени лично от отделния човек, но които неговите близки все още помнят. Днес повечето от нас нямаме спомени от Втората световна война (с отделни изключения, тъй като някои ветерани са все още живи и са сред нас), но това е събитие, което ни е предадено посредством разказите на членовете на нашите семейства, приятели и ментори. Благодарение на това, че сме слушали истории как Втората световна война се е отразила на нашите предци, събитието има смисъл за нас до ден днешен.

Следва третата сфера, която касае събития, които нито сме преживели, нито имаме пряка връзка с тях посредством нашите роднини и приятели. Това са епохи, които обсъждаме през призмата на историята - Френската революция, Кръстоносните походи и т.н. В тази област има множество тъмни петна и затова ролята на историците е да предадат достоверно изгубеното и забравено минало, както и да предадат неговите уроци към идните поколения. Методите, чрез които това се постига, са различни - ритуали, презентации, възстановки, музейни изложби и т.н.

През този месец ще отбележим цял половин век от първото пилотирано кацане на Луната. Минало е много време, което означава, че "Аполо" започва да излиза от личната сфера на преживявания. Все по-малко хора си спомнят лично какво се е случило. Мнозина са се родили след 1972-ра година (когато каца последната мисия "Аполо 17"), за да имат спомени как човек е стъпил на естествения ни спътник. Човек трябва да е бил роден в началото на 60-те, за да има поне детски спомен от някоя пилотирана лунна експедиция. Честванията и ритуалите запазват събитието за поколенията, но ако дадени събития вече не се случват (т.е. няма нови пилотирани мисии до Луната), значимостта избледнява с течение на годините. 

Лейниъс смята, че проблемът се утежнява още повече от постмодернистичното течение, според което реалността не се приема за абсолютна. Философският тласък на модерното общество е обусловен от избледняването на границата между измислиците и фактологията, реализма и поезията, невъзстановимото минало и нашия спомен за него. Различни обществени групи имат различни представи за това що е истина. Какъв ще бъде смисълът от кацането на Луната с течение на времето? Възможно е дадена общност да постигне съгласие, че дадено нещо е истина, но може и да се обедини около схващането, че е лъжа. Ако се натрупа голямо съмнение за автентичността на даден исторически наратив, може ли той да бъде заличен от хода на историята? За съжаление това е нещо, което през вековете се е случвало непрекъснато - по-стари версии са били заменяни от по-късни такива. 

Конспиративните теории, че човек не е бил на Луната, заслужават само и единствено презрение, категоричен е Лейниъс. Но това е вярно и за множеството други теории, които са навлезли дълбоко в паметта на американската нация. Много хора вярват, че президентът Кенеди е бил убит вследствие на грандиозна конспирация. Данните от официалната комисия "Уорън" са били предъвквани, преглеждани и изопачавани. Може ли същото да се случи и с кацането на Луната? Явно е, че сме поели по този път. Това е процес на сливането между фантазията и реалността, а разделянето на двете ще е винаги истинско предизвикателство. 

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2850-2019-psychology-moon-hoax

[SAlexandrov]

Днес отбелязваме 50 години от деня, когато СССР изгуби надпреварата до Луната

3 юли 2019 г. 23:30 ч. На днешния ден отбелязваме половин век, откакто СССР завинаги губи лунната надпревара.

На 3-ти юли 1969 г. от космодрума Байконур излита свръхтежката ракета "Н1", чрез която съветските специалисти се надяват да изпратят човек до Луната. Само няколко секунди след началото на полета ракетата рухва обратно на стартовата площадка в страховита експлозия. Наземната инфраструктура е унищожена. СССР нямат шанс да изпратят човек до Луната преди САЩ и само няколко седмици по-късно Армстронг и Олдрин ще стъпят на лунната повърхност.

Стартът е проведен в строга секретност. Ракетата "Н1" се издига над стартовата площадка в 23:18 ч. българско време и достига височина от 10.5 метра. В този миг някои наземни наблюдатели докладват, че от опашния отсек на първата степен се отделят отломки. Ракетата спира да се движи нагоре, след което системата за аварийно спасяване на капсулата се задейства. Всички двигатели се самоизключват освен този, обозначен като №18. "Н1" се връща на стартовата площадка и експлодира, като ударната вълна е усетена на 10 километра от мястото на взрива.

Впоследствие шпионските спътници на САЩ заснемат катастрофата и разкриват, че комунистическият режим на СССР наистина се е подготвял за мисия до Луната. Отнема близо 18 месеца преди специалистите да възстановят стартовата площадка - това е толкова дълъг период, че няма начин руснаците да победят американците в космическата надпревара.

Площадката все пак е възстановена и на 26-ти юни 1971-ва година "Н1" отново полита. Ракетата се разбива на 4 километра от стартовия комплекс. На 23-ти ноември 1972-ра година е проведен последният полет. Този път експлозията настъпва малко преди разделянето на степените. Неудачите на "Н1" слагат точка на опитите на СССР да покори Луната и през 1974-та година програмата за пилотиран лунен полет е официално прекратена.

В продължение на дълги години се счита, че основната слабост на "Н1" се корени в множеството ѝ двигатели - общо 30 на първата степен. Това не е вярно. Както видяхме през последната година и половина, свръхтежката ракета на САЩ "Фолкън Хеви" летя три пъти с 27 двигателя и всичките полети бяха успешни. Недостатъкът на "Н1" е в твърде комплексните тръбопроводи, които са доставяли гориво към клъстера от двигатели. Освен това за да пестят време специалистите никога не провеждат статично огнево изпитание на цялостната първа степен на ракетата, като двигателите са тествани само индивидуално. В крайна сметка лошото ръководство и кофти дизайнът спъват амбициите на СССР, но не може да отречем, че безпилотната лунна програма на страната е успешна, като два лунохода са доставени благополучно на повърхността на естествения ни спътник. 

Кадър от изстрелването на свръхтежката ракета "Н1" на 3-ти юли 1969 г., завършило с провал. Снимка: РКК Енергия

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2851-2019-50-years-ussr-lost-moon-race

[SAlexandrov]

Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 4: Лунният модул

На снимката: горната степен на лунния модул "Ийгъл" след отлитането от повърхността на Луната и малко преди скачването с командния модул. Photo credit : NASA

По случай 50-годишнината от първото стъпване на човек на Луната, която ще отбележим през юли, продължавам с поредицата от статии за проекта "Аполо". Целта на поредицата е читателите на КОСМОС БГ да научат вълнуващи подробности относно най-великото постижение в историята на човешката цивилизация - покоряването на естествения ни спътник. 

Прочетете първата статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 1: Навигационният компютър

Прочетете втората статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 2: Роботизираните предшественици Лунар Орбитър и Сървеър

Прочетете третата статия от поредицата: Как НАСА успява да изпрати хора на Луната. Част 3: В търсене на най-добрия вариант.

4 юли 2019 г. 23:25 ч.

Светослав Александров. В предишната статия от поредицата разказах как специалистите от различните центрове на НАСА избират най-оптималния вариант за пилотирано кацане на Луната. Нека да си припомним накратко каква е историята: след продължителни обсъждания и спорове, през месец юни 1962-ра година американската космическа агенция най-после взeма своето решение. Лунната архитектура няма да е монолитна, няма да бъде изстрелвана от твърде голямата ракета "Нова", нито ще каца на Луната директно. Тя също така няма да бъде сглобявана на части в околоземна орбита. Избрана е концепцията за създаването на лунен модул, който ще трябва да се разкачва от кораба-майка и впоследствие след приключването на мисията да се скачва повторно с него, като всичко това ще се случва в окололунна орбита. 

Сега, след като решението е взето, остава да се започне работа по строежа на самия лунен модул. В техническо отношение това се очертава да е най-трудната задача. През 1962-ра година, когато човечеството тепърва e започнало да изпраща хора в космоса, основните неща са ясни. Знае се как да се изстреля пилотиран кораб, знае се и как да бъде върнат обратно на Земята. Не представлява особено голяма трудност да бъде направен корабът-майка на "Аполо". Той просто ще е по-голям вариант на вече съществуващите космически кораби.

Но създаването на лунен модул е задача от съвсем различен порядък. Накратко казано, това е космически кораб, който ще работи само в условията на космически вакуум, слаба гравитация и трябва да е в състояние да каца на повърхността на Луната. 

Ранен дизайн на лунния модул от 1963-та година, известен под названието "Буболечката". Image credit : NASA

През втората половина на 1962-ра година НАСА прави своя избор коя ще е компанията, отговорна за строежа на лунния модул: Груман Еъркрафт. Дизайнът е под ръководството на Томас Кели. Отнема на Груман едва две години, за да го завърши, след което през 1965-та година започва същинското производство. Реалните проблеми се появяват скоро след това, като фирмата преминава през множество спънки и отлагания. Но мъките си струват. Лунният модул се оказва най-стабилният компонент от архитектурата на "Аполо". Той никога не се проваля на мисия и дори по времето на катастрофата на "Аполо 13" успява да служи като спасителна лодка, за да може тричленният екипаж да се завърне на Земята. 

По информация от НАСА базисната структура на модула си остава една и съща по време на целия процес на дизайн: той е двустепенна машина, като първата степен има двигател с променлива управляема тяга, а втората - двигател с фиксирана тяга. Като изключим тази основа, всичко останало се променя през двугодишния процес на проектиране. Още от самото начало в Груман са сформирани два екипа, които трябва да проучат каква трябва да бъде възвръщаемата горна степен. Единият екип се фокусира върху проектиране на малка кабина с монтирана външно апаратура, докато другият работи върху голяма кабина, при която по-голямата част от апаратурата е разположена вътре. Понеже лунният модул ще работи само в космически условия, а не в атмосферни, екипът се чувства свободен да не му придава естетичен външен вид. Крайният резултат е машина, която не изглежда никак изящна - даже грозна.

Един от основните проблеми, по които се работи в началото, е този за завръщането на астронавтите от повърхността на Луната към окололунната орбита. Двигателят на горната степен трябва да се запали докато тя все още е прикачена към долната, а долната степен трябва да играе ролята на стартова площадка. Някои инженери се притесняват, че сътресението от запалването ще разтърси модула и той може да се преобърне. Още по-сериозно би било ако се наложи екипажът да прекрати кацането в случай на проблем и спешно да запали двигателите на горната степен, за да се завърне. Това увеличава необходимостта от гориво. Изпитания на макети на лунния модул през 1964-та година успокояват тези притеснения, но истинското доказателство за надеждността на модула ще дойде по-късно: по време на тестов космически полет.

Друг проблем, който трябва да се разреши, е свързан с прозорците. Накратко казано, астронавтите имат нужда от видимост, за да могат да контролират процедурата по кацане. Предпочитаният от Груман дизайн е кабината да е със сферична форма, подобно на тази на хеликоптер, с общо четири големи прозореца, за да може екипажът да наблюдава във всяка посока. Този вариант обаче е зарязан, тъй като големите прозорци създават необходимост да се използва дебело стъкло, като рамката около него трябва да е подсилена (съответно лунният модул би имал недопустимо голяма маса). Така компанията решава да се използват само два по-малки триъгълни прозореца, но как в такъв случай може да се подсигури добра видимост? Ето тъй: кабината няма да е сферична, а цилиндрична, а прозорчетата са насочени така, че да могат да позволят адекватна периферна видимост, както и видимост в посока надолу. Естествено, това създава нова трудност - сферичната форма е лесна за производство, защото може да се завари относително безпроблемно. При новата форма има ръбове, поради които цялостно заваряване би било трудно. Затова през май 1964-та година компанията-производител Груман предлага хибриден подход - критичните области ще бъдат заварени, но там, където заваряването е невъзможно, ще бъде приложено занитване.

По-късно, за да се пести маса, се взема решение да се премахнат седалките. Точно така - по време на кацането на Луната астронавтите стоят прави. Тази идея се оказва реалистична - натоварването при спускането към повърхността е само 1g, а към момента на самото кацане достига до 5g, което не е проблем - човешките крака са добри шокови абсорбери.

Окончателен дизайн на кабината на лунния модул. Обърнете внимание на цилиндричната структура, двата триъгълни прозореца и изправените астронавти. Image credit : NASA

В края на 1964-та година процесът на дизайн приключва и през 1965-та година се пристъпва към производството на хардуера и изпитанията. Оттук насетне изглежда, че остават само няколко стъпки, преди модулът да полети в космоса. Нищо не е по-далече от истината. В хода на производството са открити множество проблеми, които трябва да бъдат коригирани. Дебютният безпилотен полет на лунния модул е планиран за април 1967-ма година, като трябва да се използва ракетата "Сатурн 1", която да въведе модула в околоземна орбита за първоначални космически изпитания. Модулът e доставен във Флорида чак на 27-ми юни 1967-ма година, като отнема четири месеца да бъде тестван и чак на 19-ти ноември 1967-ма е прикачен към ракетата-носител. Уж изглежда, че вече всичко е наред, когато по време на термомовакуумни изпитания на друг модул в съоръженията на Груман, стъклата му се пръскат. Инженерите спешно подменят прозорците с алуминиеви плочи, за да не бавят повече подготовката за старт. В края на краищата полетът на мисията, която става известна под названието "Аполо 5", става факт на 22-ри януари 1968 година. 

Слава Богу, всичките изпитания в хода на "Аполо 5" приключват с успех, така че НАСА се отказва да проведе втора аналогична безпилотна мисия. Това дава сериозни надежди, че агенцията наистина ще изпрати човек на Луната преди свършека на десетилетието.

Все пак остават някои притеснения преди НАСА да одобри модула за пилотирана експедиция. Едно от тях е във връзка със стабилността на двигателя на горната степен. В основата на проблема лежи дефектен горивен инжектор, разработен от фирмата Бел. Макар че компанията уверява, че ще може да разреши проблема в срок и двигателят ще бъде стабилизиран, НАСА предприема радикална мярка - агенцията наема друга фирма, за да разработи алтернативен инжектор. Това е Рокетдайн. Бел получава малък шамар - макар че двигателят е конструиран от тази компания, окончателното решение е да се използва новият инжектор на Рокетдайн, като цялостното сглобяване на двигателя заедно с инжектора също трябва да се осъществи от Рокетдайн! До месец юни 1968-ма изпитанията вървят много добре, като са проведени 53 качествени запалвания. Междувременно подсилването на прозорците протича по план, като Корнинг Глас Уъркс създава най-здравите стъкла в историята на космонавтиката. Тестовете на устойчивостта на новите прозорци отнема време, но в края на краищата са успешни.

До завършека на 1968-ма година работата по модула най-накрая привършва, за да може той да бъде изстрелян на дебютния си пилотиран полет в околоземна орбита. Това се случва по време на мисията "Аполо 9" през март 1969-та година. Оттук насетне започва друга история... 

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2852-2019-how-usa-sent-ppl-moon-lunar-module

[SAlexandrov]

Събитие: Честване на 50-годишния юбилей от стъпването на Луната

На снимката: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското знаме на Луната. Credit : NASA

10 юли 2019 г. 17:00 ч.

Светослав Александров. На 25-ти юли 2019-та година (в четвъртък) от 18:00 ч. на ул. Раковски №108, 2-ри етаж, 3-та зала, ще бъде проведено събитие по случай отбелязването на половин век от първото стъпване на човешки крак на Луната. 

По време на събитието ще бъдат изнесени презентации от следните говорители: 

Чл.- кор. на БАН проф. дтн Петър Гецов - един от най-известните български изследователи с широка международна известност в областта на космическите изследвания и голям принос в развитието на българската космическа наука, бил е дългогодишен директор на Института за космически изследвания и технологии – БАН.

проф. доктор на науките Румен Кънчев – утвърден специалист в областта на геополитиката и геостратегията, бил е н-к Управление “Стратегически анализи и планиране“ на МО, външнополитически съветник на Председателя на НС, първи зам. министър в МО.

доц. д-р инж. Емил Алтимирски – ТУ София, утвърден специалист в областта на космическата радиоелектроника

инж. Александър Тацов – предприемач

Събитието е със свободен ход, единствено е необходимо да се запишете предварително на office@sibulgaria.org

За повече информация:

Съюз на изобретателите в България София 1000, ул. "Раковски" № 108, тел. 02 987 85 98

Facebook събитие "Честване на 50-годишния юбилей от стъпването на Луната". 

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2862-2019-sabitie-50-g-lunata

[SAlexandrov]

Отбелязваме половин век от изстрелването на неуспешната мисия Луна 15

14 юли 2019 г. 12:30 ч. На 13-ти юли 1969 г. СССР изстрелва мисията "Луна 15", с която се опитва да обере поне малка част от лаврите в лунната надпревара. Остават броени дни до изстрелването на пилотирания кораб "Аполо 11", с което американците ще отбележат победа в състезанието. СССР вече са се простили с надеждата да пратят човек до Луната, както вече писах наскоро. На 3-ти юли 1969 г. са се опитали да изстрелят свръхтежката ракета "Н1" с пилотирана лунна архитектура. Ако изстрелването е било успешно, може би през следващите дни съветските специалисти са щели да изстрелят пилотиран кораб "Союз", който да наближи архитектурата и екипажът му да се прехвърли на него посредством процедура, наречена "подсадка". Но това не се случило - "Н1" експлодирала няколко секунди след изстрелването и напълно унищожила стартовата площадка. Ракета може да бъде заменена, но стартовата площадка е една. Нямало шанс СССР да пратят човек до Луната преди "Аполо 11".

Но ако асото е изиграно, в тестето все още има една десятка. "Луна 15" е възвръщаема лунна мисия. Макар и без хора на борда, ако тя успее, ще кацне на Луната, ще вземе проби, след което ще отлети и ще достави пробите на Луната напълно в автоматичен режим. Чудесна възможност за социалистически режим да заяви - може и без хора, но ние правим същото, което правят и вашите астронавти. 

Изстрелването на "Луна 15" е благополучно и тя започва своето междупланетно пътешествие. Автоматичната станция се опитва да кацне на Луната на 21-ви юли, докато Армстронг и Олдрин са още на повърхността. Но вместо да се спусне меко, мисията се разбива сред лунните планини.

През следващите години много хора, които симпатизират на тоталитарния режим, ще се опитат да направят алтернативен прочит на историята. Те ще кажат, че целта на СССР никога не е била да прати човек на Луната, защото ... (изберете си любимото обяснение). Или ще кажат, че не може да се говори за "край" или "спечелване" на лунната надпревара, понеже продължавала и днес. Това са жалки оправдания. През 60-те години САЩ и СССР наистина са участвали в състезание кой ще стигне пръв до Луната. И всички научават, че съветските ракети са експлодирали. Всички са наясно, че спускаемите апарати са се разбили. В едно състезание има един победител, а второто място си остава второ. Съветските специалисти са участвали в състезанието - и са загубили епично. Дори и това, че по-късно са успели да пратят луноходи и възвръщаеми роботизирани експедиции, не променя факта, че вторите са си втори. 

Останалото е кисело грозде. 

"Луна 15" - илюстрация

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2874-2019-luna-15-anniversary

[SAlexandrov]

Галерия: космическата мисия Аполо 11 в снимки!

Снимка от архива на мисия "Аполо 11". Photo credit : NASA

15 юли 2019 г. 17:15 ч.

Светослав Александров. На 16-ти юли ще отбележим точно половин век, откакто ракетата "Сатурн 5" извежда пилотирания космически кораб "Аполо 11" с астронавтите Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс на път към Луната. Няма спор, че медиите по света и у нас ще отразят годишнината. Но в репортажите си те ще акцентират най-вече на около 10-тина известни фотографии, заснети от Армстронг и Олдрин на лунната повърхност.

Като автор на блог-сайта КОСМОС БГ винаги съм държал на точността и качеството на предоставяния материал. Няма нищо лошо в това да има няколко иконични снимки, но мисията "Аполо 11" е много повече от това. Някои от изображенията, които ще ви покажа в тази галерия, са по-слабо известни. Разбира се, това са публично достъпни снимки, те не са засекретени - просто стоят в архивите и хората не им обръщат голямо внимание. Реших, че е време да им дам повече публичност. Елате да се потопите в истинската красота и величие на полета на "Аполо 11".

Тези и много други фотографии са качени на сайта apollo.sese.asu.edu. Те са получени посредством повторно сканиране на оригиналните ленти от "Аполо 11", проведено съвместно от специалистите в космическия център "Джонсън" и Аризонския университет.

Приятно гледане!

Credits : NASA

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2875-2019-apollo-11-image-gallery

[SAlexandrov]

Днес отбелязваме половин век от изстрелването на историческата мисия Аполо 11

 

Снимки от излитането на ракетата "Сатурн 5" с пилотирания космически кораб "Аполо 11". Credits : NASA

16 юли 2019 г. 08:05 ч.

Светослав Александров. Преди половин век на днешния ден, на 16-ти юли 1969 г., свръхтежката ракета "Сатурн 5" извежда на път към Луната кораба "Аполо 11". Тричленният екипаж, състоящ се от командир Нийл Армстронг, пилот на командния модул Майкъл Колинс и пилот на лунния модул Едуин "Бъз" Олдрин, успешно достига до околоземна орбита, а два часа и 44 минути след началото на полета горната степен на ракетата-носител се запалва отново, за да въведе "Аполо 11" в транслунна орбита. 

Няколко дни по-късно, на 20-ти юли, Армстронг и Олдрин ще се превърнат в първите жители на Земята, които достигат до повърхността на Луната, докато командният модул с Колинс остава да обикаля около Луната.

Днес повечето от нас си спомнят за астронавтите, които до ден днешен остават най-известните личности от това историческо постижение в човешката цивилизация. Но програма "Аполо" е плод на мащабна екипна работа. Близо 400 000 души работят по различни аспекти на мисията и в това число са включени инженери, учени, механици, техници, пилоти, гмуркачи, шивачи, секретари, чистачи. Всички те се трудят неуморно, за да постигнат това, което никой друг преди тях не е успявал. За най-голямо съжаление - след тях също. 

Но днес не е ден да тъгуваме за това, което е могло да стане, но не се е случило. Днес е повод за радост! Честит празник! Днес е време космическите ентусиасти в цял свят да отбележат заедно този триумф на човечеството.

Изгледайте на този линк историческия запис от изстрелването, отразено в предаването на CBS News с журналиста Уолтър Кронкайт (ще бъдете препратени към Youtube) 

Разгледайте галерията със снимки от "Аполо 11" на страниците на КОСМОС БГ

Прочетете поредицата от статии "Как НАСА успява да изпрати хора на Луната" на страниците на КОСМОС БГ

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2878-2019-apollo-11-launch-anniversary

[SAlexandrov]

Американските астронавти и руският космонавт на МКС почетоха 50-годишнината от полета на Аполо 11

16 юли 2019 г. 16:55 ч. Екипажът на Международната космическа станция, състоящ се от руския космонавт Алексей Овчинин и американските астронавти Ник Хейг и Кристина Кук, почете 50-годишнината от полета на "Аполо 11". Това бе съобщено на официалната страница на МКС в Туитър. 

"Ние, екипажът на Международната космическа станция, бихме желали да почетем 50-годишнината от първото човешко кацане на Луната. Поздравяваме екипажа на "Аполо 11", както и всички жени и мъже, които са подкрепили усилието на САЩ да се разходим на повърхността на чужд свят. Това наистина бе гигантски скок за народите от Земята", се твърди в печатно съобщение, което всеки един член на екипажа държеше пред камера. 

Съобщението е подписано от Овчинин, Хейг и Кук. Към 16-ти юли тримата прекарват своя 123-ти ден в космическото пространство. 

Напомням на читателите, че Международната космическа станция е едно от най-значимите постижения на пилотираната космонавтика от епохата на "Аполо" насам. Благодарение на нея днес има постоянно човешко присъствие в космоса. 

Екипажът на МКС изпраща поздрав във връзка с 50-годишнината от "Аполо 11". Photo credit : NASA

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/2879-2019-iss-crew-apollo

[SAlexandrov]

Китайската лунна мисия Чанг-e 2 е успяла да заснеме следите от кацане на мисиите Аполо!

Снимка на мястото на кацане на "Аполо 15", заснета от китайската лунна мисия "Чанг'e 2". Тъмният регион вляво кореспондира с местоположението на лунния модул, а регионът вдясно - с местоположението на лунохода. Photo credit : CNSA/Onebigmonkey.com

16 юли 2019 г. 23:30 ч.

Светослав Александров. На 1-ви октомври 2010-та година Китай изстрелва към Луната орбиталната мисия "Чанг'e 2". Роботизираният апарат влиза в окололунна орбита на 6-ти октомври същата година и я напуска на 8-ми юни 2011-та година, за да се отправи към близкоземен астероид. В рамките на основната научна мисия "Чанг'e 2" заснема повърхността на Луната, като снимките служат за създаването на детайлна лунна карта. 

Снимка на мястото на кацане на спускаемия модул на "Аполо 14", заснета от китайската лунна мисия "Чанг'e 2". Photo credit : CNSA/Onebigmonkey.com

През 2012-та година Китай официално обнародва картата от "Чанг'e 2". Новинарската агенция Синхуа оповестява (справка: тук), че са открити следи от астронавтите на американската лунна програма "Аполо". Информацията е съобщена от изследователя Ян Чжун, който е водещ учен към китайската лунна програма. 

Въпреки смелото твърдение, към 2012-та година китайците все още не са публикували всички сурови изображения, получени от "Чанг'e 2". Наскоро обаче това се е случило, съобщават потребители на форума Apollohoax.net. Електронен архив на снимките е публикуван на уебсайта moon.bao.ac.cn, но за достъп е нужна регистрация и освен това скоростта на сваляне е доста бавна. Има и още един бонус - голяма част от менютата са на китайски език. Това не е отказало ентусиастите, които са искали да разгледат подробно снимките от орбиталната лунна мисия на Китай.

Камерата на "Чанг'e 2" е доста по-слаба от тази на съвременната мисия "Лунър Риконисънс Орбитър" на САЩ - ако американската мисия може да открива обекти на Луната с размер от няколко десетки сантиметра, резолюцията на камерата на "Чанг'e 2" е около метър на пиксел. Въпреки това на горепосочените снимки, които са извлечени и допълнително обработени от ентусиасти, ясно се виждат следи, кореспондиращи на местоположенията на спускаемите апарати, оповестени официално от НАСА.

Разбира се, китайците не се съмняват в автентичността на програмата "Аполо". В началото на 2018-та година написах (линк), че местните учени и специалисти са използвали успешно лунните отражатели, оставени от астронавтите на мисия "Аполо 15". 

https://cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2880-2019-16-july-apollo-photographed-chang-e-4

[SAlexandrov]

Ето как СССР успява да потвърди автентичността на пилотираните кацания на Аполо

Снимка от архива на мисия "Аполо 11". Photo credit : NASA

18 юли 2019 г. 08:00 ч.

Светослав Александров. Ако някога сте се чудили какво е отношението на съветските специалисти относно автентичността на американската пилотирана лунна програма "Аполо", предлагам ви поглед към статията на Е. Молотов, специалист към НИИ Космически приборостроения, гр. Москва. Статията е публикувана в списание "Новости-космонавтики", бр. 8 през 2005 г. и носи заглавие "Мы «видели», как американцы садились на Луну..."

В нея е разказано подробно как СССР проследява сигнала на пилотираните кораби "Аполо" по време на техните мисии, което включва и работата на астронавтите на повърхността на Луната. 

През 60-те години се води съревнование относно това кой първи ще изпрати човек на Луната, в рамките на програмите "УР-500-Л1" и "Н1-Л3" (на СССР) и "Аполо" (на САЩ). Програмите се развиват паралелно, а победителят би се сдобил с политически престиж. Поради това ръководството на СССР следи с изострено внимание как се развива космонавтиката в САЩ. Секретарят на ЦК на КПСС Д.Ф. Устинов, който наблюдава развитието на промишлеността в Съветския съюз по въпросите на отбраната, дава поръчка на главния конструктор на РНИИ КП (тогава НИИ-885) М.С. Рязанский да разработи специален контролен радиотехнически комплекс, с помощта на който да бъдат прихванати радиосигналите от пилотираните космически кораби "Аполо".

По това време Рязанский е отговарял за създаването на радиотехнически средства, които са нужни на управлението на съветските лунни кораби. Под негово ръководство е основан Наземен комплекс за управление, който включва към себе си два центъра за контрол на полетите, шест наземни и три корабни станции. Но тези съоръжения не биха могли да се използват за приемането на информация от "Аполо", защото американските кораби работят в друг честотен диапазон и сигналите имат съвсем различна структура. Ето защо се налага да се създаде специален контролен център, способен да обезпечи приемането на данни от "Аполо". Предложено е центърът да може да приема не само гласова и телеметрическа информация, но и телевизионен сигнал. 

Взето е решение да се използва антената ТНА-400 с диаметър 32 m (на горната снимка), намираща се в Крим до гр. Симферопол. Тя по-късно се използва и като приемна антена в рамките на радиотехническия комплекс "Сатурн-МС, който е обезпечил управлението на съветските роботизирани апарати за изследванията на Луната. Това е включвало орбиталните мисии, съветските луноходи и станциите за вземане на лунни проби в автоматичен режим. Антената е екипирана с приемник, работещ в 13-сантиметровия диапазон (диапазона S, използван от лунните модули на "Аполо"), плюс още следните компоненти:

Контролният комплекс е създаден за кратко време от РНИИ КП в сътрудничество с няколко производствени предприятия и той е приведен в готовност да получава сигнали от американските кораби "Аполо" през ноември 1968-ма година. 

За да могат да бъдат проследявани корабите, когато са летяли около Луната и са кацали на нейната повърхност, са били нужни балистичните данни на орбитите им, за да могат да се изчислят настройките на приемната антена. Но американците не публикували тези сведения. Ето защо данните за полетните орбити били изчислени на базата на времето на изстрелване и пристигане, което било съобщено по американските радиостанции. Именно тази информация била използвана за насочването на антената, а фината настройка е била довършвана чрез получените радиосигнали от лунните кораби. 

Успешно са проследени следните космически мисии: "Аполо 8", "Аполо 10", "Аполо 11" и "Аполо 12" в периода между декември 1968-ма и ноември 1969-та година. От всички тези експедиции са получени данни с добро качество, които включват разговорите на астронавтите със Земята, както и телеметрична информация за състоянието на бордовите системи. За съжаление телевизионният сигнал има ниско качество поради недостатъчното ниво на енергетическия потенциал на радиолинията, базирана на 32-метровата антена.

Тук също така трябва да се подчертае, че американците са притежавали сложна система за управление, която е позволявала непрекъсната връзка с космическите кораби "Аполо". По това време съветският контролен комплекс е могъл да получи сигнал само в тази част на видимостта, която е съвпадала с видимостта на проследяващата станция в Мадрид.

Лунната експедиция под ръководството на Ф. Борман на космическия кораб "Аполо 8" през декември 1968 година извършва първото пилотирано облитане на Луната. Корабът извършва осем обиколки около естествения ни спътник, след което се завръща на Земята посредством приводняване в океана. Този полет дава основание на СССР да спре работата по първия етап на съветската лунна програма "Л1", макар че цялата техника и екипажите били в готовност.

Полетът на екипажа на "Аполо 11" с Армстронг и Олдрин окончателно слага точка на съревнованието между САЩ и СССР за изпращането на човек на Луната. На горната графика са показани фотографии на спектрите на радиосигналите от съветската контролна станция, като фотоапаратът е снимал директно монитора. 

А на долната графика е показано изображение на Земята от повърхността на Луната след прихващане на сигнала от телевизионния канал на един от корабите "Аполо":

Прочетете и статията: Китайската лунна мисия Чанг-e 2 е успяла да заснеме следите от кацане на мисиите Аполо!

За подробна информация: Новости-космонавтики

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2883-2019-how-ussr-confirms-apollo-landings

[SAlexandrov]

Шефът на Роскосмос Дмитрий Рогозин поздрави администратора на НАСА по случай половин век от кацането на Луната

На снимката: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското знаме на Луната. Credit : NASA

20 юли 2019 г. 08:00 ч.

Светослав Александров. Днес, на 20-ти юли 2019 г., отбелязваме точно половин век от първото кацане на пилотиран кораб на Луната. По случая Дмитрий Рогозин, ръководител на Роскосмос, изпрати своя поздрав към администратора на НАСА Джим Брайденстайн. 

Ето текста на съобщението:

"Скъпи Джим, 

Преди 50 години Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс вписаха своите имена в историята на световната космонавтика. Те се присъединиха към кохортата на великите първопроходци, които са дръзнали да се отправят на пътешествие към неизвестното и да разширят границите на света, достъпен за човечеството.

Ние също така отдаваме почит и към представителите на целия технически и инженерен персонал на НАСА, които, след като се сблъскаха с редица неудачи и трагедии, сполучиха да създадат първата в света свръхтежка ракета "Сатурн 5" и кораба "Аполо". Техните обединени усилия, навици и знания доведоха до създаването на надеждна ракетно-космическа система, която по-нататък доведе до реализацията на програмата "Аполо-Союз".

Считам, че нашата обща задача и да бъдем достойни за нашите велики предшественици, да преумножим наследството и преодолявайки всички земни обстоятелства, да продължим експанзията на човека в космоса.

Както е писал Константин Циолковски: "Земята е люлка на човечеството, но не може вечно да се живее в люлка!"

С искрени поздравления,

Д. О. Рогозин"

Източник: Роскосмос

Не пропускайте да прочетете статията: Ето как СССР успява да потвърди автентичността на пилотираните кацания на "Аполо"

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2888-2019-rogozin-congratulates-bridenstine

[SAlexandrov]

Първият прибор, поставен на Луната от астронавтите на Аполо 11, е европейски, а не американски

На снимката: астронавтът на НАСА Бъз Олдрин разгръща европейския инструмент за изучаване на слънчевия вятър. Photo credit : NASA

20 юли 2019 г. 08:30 ч.

Светослав Александров. Днес Европейската космическа агенция (ЕКА) има голям повод да празнува 50-годишнината от първото кацане на човек на Луната. Знаете ли, че Експериментът за изучаване на състава на слънчевия вятър е първият прибор, поставен на Луната от астронавта Бъз Олдрин? Той има формата на знаме и може да се приеме условно за първото "знаме", забито на Луната. Ръководител на опита е проф. Йоханес Гайс, именит швейцарски учен.

Произведен от Университета в Берн и координиран от Швейцарската национална научна фондация, този прибор е елегантен в своята простота и има огромна научна стойност. Това е един от малкото инструменти, доставени на Луната по време на всяка една от шестте спускаеми мисии на "Аполо" и е единственият научен експеримент, който не е американски. Приборът представлява лист от алуминиево фолио с размер 1.4 на 0.3 метра, прикачен към прът.

С помощта на сериозна научна аргументация и дипломатически умения, проф. Гайс дори убеждава НАСА да разгърне прибора преди да бъде забито американското знаме на Луната. Целта е да се увеличи времето, за което приборът ще бъде изложен на лунната повърхност и ще събира слънчев вятър. Преди изстрелването някой шеговито подхвърля идеята във фолиото да бъде поставено швейцарско знаме, за да може то да бъде първото, доставено на Луната. 

Гайс планира чрез този инструмент да се изучи постоянният поток от заредени частички, който наричаме с израза "слънчев вятър". Благодарение на прибора учените правят първите измервания на състава на благородните газове в слънчевия вятър. Тези данни помагат да се разрешат конфликтите между конкурентните теории за произхода на Слънчевата система, атмосферите на планетите и динамиката на слънчевия вятър. По време на мисията "Аполо 11" фолиото е изложено за 77 минути, достатъчно дълго, за да могат частичките да се вградят в него. След завръщането на астронавтите на Земята, приборът е даден на учените за анализ.

"Аз се почуствах облекчен, че кацането мина добре за астронавтите и бях развълнуван да видя как Бъз Олдрин разгръща фолиото. Разбира се, бях доста изнервен дали те ще се завърнат благополучно и дали ще успеят да ни донесат обратно експеримента", споделя проф. Гайс.

Проф. Гайс отбелязва, че на 21-ви юли, когато ще честваме половин век от разгръщането на неговия експеримент, ще отпразнува момента с неговата съпруга Кармен, като се чукнат с чаша шампанско.

Източник : ЕКА

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2889-2019-esa-instrument-flag-moon

[Skubi]

Harrison Schmitt (1972)

Fotó: AFP

Apollo–17

Първият и последният /за сега/р човек който получава алергичен шок на Луната. След разходката на повърхноста, му се зачервеняват очите, тече носът, и му се затруднява дишането. В последица издирват, че това е от лунната прах. Там понеже няма ерозия на вятър, море, микроскопичните прашинки не са заоблени ами осри и затова в много по-малко количество са вредни.

https://index.hu/tudomany/til/2019/07/20/az_urhajos_aki_allergias_volt_a_holdra/