Дали, кога и защо се славянизира България?

[isav]

On 2/7/2017 at 19:44, T.Jonchev said:

Да разбирам ли, че допускаш, че в договора с Аспаруховите българи е имало клаузи, отнасящи се за солунските славяни?

А каква причина биха имали българите оттатък Балкана, да нахлуват в Южна Тракия и да пресрещат Юстиниан водещ войските си из неговата си територия на поход срещу някаква, вероятно федератска, славянска територия североизточно от Солун??? Все пак 688г. е 17 години по-рано от 705!?!?! 
Ако не са аспаруховите/тервеловите българи, то кои българи са тогава и какъв договор с тях е сключвал Погонат??? А ако са първите, то единствената причина е тия струмски славяни да са точно въпросните "под договор"!

Цитирай

Факт е, че Аспаруховите българи са изцяло посветени на славянската кауза във войните с Византия, докато техните Куберски събратя от Македония не си мръдват пръста за славяните.

А това откъде следва??? Може точно Кубер да е пресрещнал императора...

[T.Jonchev]

У Теофан се казва, че императорът нарушил мира с българите и че искал да оплени българите и склавините, т.е. инициативата за война е негова. Това е достатъчен повод българите оттатък Балкана да се появят и да действат на юг, въпреки че ромеите са на своя територия. През 708г. се случва точно същото: Юстиниановата войска е в Анхиало - на собствена територия - но българите я нападат.

[Евристей]

On ‎7‎.‎2‎.‎2017‎ г. at 20:43, T.Jonchev said:

 

Mожем ли - по отношение на езика - да се обединим около схващането, че Аспаруховите и Куберовите българи са говорели един и същ език (все едно какъв е той)? Според мен едно уточнение по този въпрос би придвижило напред темата.

Точно тук мисля, че съмненията са сериозни. За самите Куберови българи - да, но за контролираните (подвластни) от тях   многобройна паплач за която имаме сведения :  оттогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ  Натам Куберовите...подвластни контактуват както с ромеи така и със славяни   И тогава присторено Кубер отправи пратеници до владетеля на скиптъра с молба да остане там с народа, който беше с него, и да се заповяда на драговитските племена, които се намираха близо до нас да им доставят достатъчно количество храни. Така и стана.   “Деянията на Св. Димитър Солунски”  Съгласяваме ме ли се, че българите на Кубер са малцинство сред "огромният и много голям народ"   и щат не щат за да го контролират ще трябва да проговорят на  езикът му  . А той е гръцки, български (какъвто и да е той) и...славянски.  Защо славянски ? Първо сред самите Куберови подвластни, значителна част са славяни и второ - попадат сред славянска среда : за да контактуват с тях (причини: икономическа зависимост)  и то независимо от Константинопол е желателно да "проговорят" на него. И още нещо - основателна е тезата, че  с Кубер  са потеглили и част/остатък от кутригурите, които са времево доста отдалечени от съплеменниците (сънародниците) си в приазовието, а дългият времеви период (две столетия) прекаран сред аварска среда в която са малцинство е оказал своето влияние. За Язъйк (език)  не знаем, но за мода - да ! Чак през X век, българите ще се  носят по аварската мода / Кремонският епископ Луитпранд до император Отон/  Аварите са жигосали сериозно българите - поне що се отнася за облеклото/модата/   А от това се прави заключение, че западният клон от българите е взел превес. Едва ли Аспаруховите българи идвайки от полите на Кавказ, ще са толкова аваризирани. Нещо става от Кардам/Крум нататък - появата на каменни надписи, титлите, модата.....езикът ?!

 

 

Редактирано 10, 2017 от Евристей

[bulgaroid]

On 8.02.2017 г. at 9:15, Doncho Peev said:

Основната маса прабългари не идва на Балканите от Панония, а от днешна Украйна.

По-горе беше поставен въпросът дали българите на Кубер (т. е. от Панония) и Аспаруховите българи са говорели на един език.

Ами това никак не е сигурно, приятели мои. Ама никак!

Факт е, че Аспаруховите българи са изцяло посветени на славянската кауза във войните с Византия, докато техните Куберски събратя от Македония не си мръдват пръста за славяните.

Дори само това говори много.

Българите се настанявар в Панония и след битката при Недао се изтеглят зад Карпатите.Предполагам че е останал част от народа.После се връщат с аварите и накрая налагат властта с над част от Панония.Колко и откъде са дошли не е ясно. Част от тях са били уседнали в мизия. И чак пък за славянска кауза да се борят. Аспарух просто ги изселва не ми прилича на много загрижен.

[bulgaroid]

On 8.02.2017 г. at 11:09, Пандора said:

Това е интересна информация безспорно. Но изследването разглежда една много ранна епоха от тази на предполагаемото възникване на това което днес наричаме славянски език. Изглежда балтийските ловци са биле дълго време изолирани, може би заради неблагоприятния климат. И въпреки това има някакъв културен обмен, при което е интересно дали са заимствали и някой термин от чужд език.

Само не разбрах какво точно замеделие имаме през 5000г.пр.н.е. в Балтика?

[T.Jonchev]

Преди 5 часа, Евристей said:

Точно тук мисля, че съмненията са сериозни. За самите Куберови българи - да, но за контролираните (подвластни) от тях   многобройна паплач за която имаме сведения :  оттогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ  Натам Куберовите...подвластни контактуват както с ромеи така и със славяни   И тогава присторено Кубер отправи пратеници до владетеля на скиптъра с молба да остане там с народа, който беше с него, и да се заповяда на драговитските племена, които се намираха близо до нас да им доставят достатъчно количество храни. Така и стана.   “Деянията на Св. Димитър Солунски”  Съгласяваме ме ли се, че българите на Кубер са малцинство сред "огромният и много голям народ"   и щат не щат за да го контролират ще трябва да проговорят на  езикът му  . А той е гръцки, български (какъвто и да е той) и...славянски.  Защо славянски ? Първо сред самите Куберови подвластни, значителна част са славяни и второ - попадат сред славянска среда : за да контактуват с тях (причини: икономическа зависимост)  и то независимо от Константинопол е желателно да "проговорят" на него. 

Малцинство са без съмнение. Моята мисъл беше, че ако се съгласим, че Аспаруховите и Куберовите българи са говорели на един и същ език (пренебрегваме диалекти, влияния и пр.) решаваме и проблема, на който беше отделено голямо внимание в темата - дали този език не е славянски. Не е. Защото имаме изричното съобщение на "Чудесата", че Мавър владеел гръцки, латински, български и славянски език. Следователно българският и славянският са различни езици.

[Doris]

Преди 7 часа, T.Jonchev said:

Малцинство са без съмнение. Моята мисъл беше, че ако се съгласим, че Аспаруховите и Куберовите българи са говорели на един и същ език (пренебрегваме диалекти, влияния и пр.) решаваме и проблема, на който беше отделено голямо внимание в темата - дали този език не е славянски. Не е. Защото имаме изричното съобщение на "Чудесата", че Мавър владеел гръцки, латински, български и славянски език. Следователно българският и славянският са различни езици.

Така ще е, ако приемем за предпоставена теорията на Гимбутас за произхода на славяните и на славянския език.

Обаче ако приемем теорията на Курта, Мавър е владеел гръцки, латински, български и склавински (варваризираният латински, на който са говорели склавините на север от долното течение на р.Дунав) . А сирмисианците, както и Кубер би трябвало да са говорели на lingua franca за аварския хаганат. Сирмисианците , така както са описани в "Чудесата", са типичните славяни от теорията на Курта - поробено от аварите местно население, смесено с разнородни пришълци. 

Сирмисианците се заселват в Солун и околностите му. Езикът на техните потомци  след време става образец за създаването на писмения славянски език.

[T.Jonchev]

Ако ставаше въпрос за "linqua franca" на Аварския хаганат, щеше да пише "аварски" - авторите на "Чудесата" добре познават аварите. Същественият извод в случая е, че българският и славянският са различни езици.

[Thorn]

Преди 8 часа, T.Jonchev said:

Мавър владеел гръцки, латински, български и славянски език.

Това е важно.

[Thorn]

Преди 39 минути, Doris said:

Така ще е, ако приемем за предпоставена теорията на Гимбутас за произхода на славяните и на славянския език.

Обаче ако приемем теорията на Курта, Мавър е владеел гръцки, латински, български и склавински (варваризираният латински, на който са говорели склавините на север от долното течение на р.Дунав) . А сирмисианците, както и Кубер би трябвало да са говорели на lingua franca за аварския хаганат. Сирмисианците , така както са описани в "Чудесата", са типичните славяни от теорията на Курта - поробено от аварите местно население, смесено с разнородни пришълци. 

Сирмисианците се заселват в Солун и околностите му. Езикът на техните потомци  след време става образец за създаването на писмения славянски език.

Т. е. склавините са говорели варваризиран латински. Впечатляващо. А Мавър знае латински и варваризиран латински!

 

[makebulgar]

Преди 57 минути, Thorn said:

Цитирай

Мавър владеел гръцки, латински, български и славянски език.  

Това е важно.

 

 

Аз владея български, македонски, сръбски и руски език, но това не означава че тези езици са много различни по своята лексика, въпреки че ги наричаме с различни имена. Тъй че това сведение не доказва това че (пра-)българския език не е бил славянски език близък до склавския език, за който става дума в извора.

Редактирано 11, 2017 от makebulgar

[makebulgar]

Сведенията за Кубер, Мавър и сирмисианците трябва да се разглеждат и на фона на разпространението на власите/арумъните, които вероятно са говорели на онзи варваризиран латински, и които съществуват около Солун в македонско, където се връщат и сирмисианците.  

Редактирано 11, 2017 от makebulgar

[Doris]

Преди 48 минути, Thorn said:

Т. е. склавините са говорели варваризиран латински. Впечатляващо. А Мавър знае латински и варваризиран латински!

 

Според Курта населението на север от Дунав в днешните Румънски земи, което  Ромеите са наричали склавини е било преобладаващо местно романизирано население.

 

 

[scarecrow]

Преди 1 час, makebulgar said:

 

 

Аз владея български, македонски, сръбски и руски език, но това не означава че тези езици са много различни по своята лексика, въпреки че ги наричаме с различни имена. Тъй че това сведение не доказва това че (пра-)българския език не е бил славянски език близък до склавския език, за който става дума в извора.

Предполагам владееш още и хърватски, босненски и черногорски.

[T.Jonchev]

Преди 1 час, Doris said:

Според Курта населението на север от Дунав в днешните Румънски земи, което  Ромеите са наричали склавини е било преобладаващо местно романизирано население.

Според Курта - да. Но това е по-скоро предположение. Доста трудно е местното романизирано население (доколкото е останало след оттеглянето на лимеса обратно на Дунава), говорещо латински, да е било преобладаващо във втората половина на седми век - след готските, хунските, кутригурските, славянските и аварските нашествия в продължение на повече от 4 столетия. Дори и да е така обаче, то трябва да е говорело варваризиран латински, който според "Чудесата" Мавър е знаел. Но освен това е знаел и славянски, т.е. варваризираният латински не е славянски.

[КГ125]

Преди 4 часа, Doris said:

Според Курта населението на север от Дунав в днешните Румънски земи, което  Ромеите са наричали склавини е било преобладаващо местно романизирано население.

 

 

A защо смята тъй?

[bulgaroid]

On 8.02.2017 г. at 10:15, Atom said:

И какво общо имат тези култури със Средна Азия? Да не говорим, че връзката между неолитни култури и който и да е съвременен етнос е чиста спекулация. 

 

Ето графика от официалното българско изследване по Y-dna. Виждаш ли някаква по-специална близост със Средна Азия?

Аз виждам, че дори берберите от северна Африка (на графиката Ber-NA) са по-близо до българите от които и да е  азиатци. Виждам, че с "различните от нас славяни" сме групирани в един клъстер, а средноазиатците са  отдалечени и то доста.

Ако между българите и останалите славяни има разлики, то Средна Азия за нас е направо друга планета.

Говорим за различни неща, май ? 

[bulgaroid]

On 10.02.2017 г. at 18:44, T.Jonchev said:

У Теофан се казва, че императорът нарушил мира с българите и че искал да оплени българите и склавините, т.е. инициативата за война е негова. Това е достатъчен повод българите оттатък Балкана да се появят и да действат на юг, въпреки че ромеите са на своя територия. През 708г. се случва точно същото: Юстиниановата войска е в Анхиало - на собствена територия - но българите я нападат.

То Анхиало си на границата. Има разлика, още повече Юстиниан обикаля около Солун, българите се опитват да го спрат. Какво толкова има там че да навлизат толкова дълбоко в вражеска територия?

[bulgaroid]

Преди 21 часа, Евристей said:

Точно тук мисля, че съмненията са сериозни. За самите Куберови българи - да, но за контролираните (подвластни) от тях   многобройна паплач за която имаме сведения :  оттогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ  Натам Куберовите...подвластни контактуват както с ромеи така и със славяни   И тогава присторено Кубер отправи пратеници до владетеля на скиптъра с молба да остане там с народа, който беше с него, и да се заповяда на драговитските племена, които се намираха близо до нас да им доставят достатъчно количество храни. Така и стана.   “Деянията на Св. Димитър Солунски”  Съгласяваме ме ли се, че българите на Кубер са малцинство сред "огромният и много голям народ"   и щат не щат за да го контролират ще трябва да проговорят на  езикът му  . А той е гръцки, български (какъвто и да е той) и...славянски.  Защо славянски ? Първо сред самите Куберови подвластни, значителна част са славяни и второ - попадат сред славянска среда : за да контактуват с тях (причини: икономическа зависимост)  и то независимо от Константинопол е желателно да "проговорят" на него. И още нещо - основателна е тезата, че  с Кубер  са потеглили и част/остатък от кутригурите, които са времево доста отдалечени от съплеменниците (сънародниците) си в приазовието, а дългият времеви период (две столетия) прекаран сред аварска среда в която са малцинство е оказал своето влияние. За Язъйк (език)  не знаем, но за мода - да ! Чак през X век, българите ще се  носят по аварската мода / Кремонският епископ Луитпранд до император Отон/  Аварите са жигосали сериозно българите - поне що се отнася за облеклото/модата/   А от това се прави заключение, че западният клон от българите е взел превес. Едва ли Аспаруховите българи идвайки от полите на Кавказ, ще са толкова аваризирани. Нещо става от Кардам/Крум нататък - появата на каменни надписи, титлите, модата.....езикът ?!

 

 

Кубер ако е бил без кутригурите, си е говорел точно като уногондурите на Аспарух.Все пак са били заедно доскоро. И как толкова бързо ще сменят езика? А и както знаем само в българската история по-силния приема езика на по-слабия Другаде е обратното. Като гледам колко силен е българския дух в Македония по-късно си мисля че ще да е станало обратното. А и какви са тия околни славяни? Има ги около Солун на север славяни няма кой знае защо ( според любимия на Тор, Микулчич)

[bulgaroid]

Преди 8 часа, Doris said:

Така ще е, ако приемем за предпоставена теорията на Гимбутас за произхода на славяните и на славянския език.

Обаче ако приемем теорията на Курта, Мавър е владеел гръцки, латински, български и склавински (варваризираният латински, на който са говорели склавините на север от долното течение на р.Дунав) . А сирмисианците, както и Кубер би трябвало да са говорели на lingua franca за аварския хаганат. Сирмисианците , така както са описани в "Чудесата", са типичните славяни от теорията на Курта - поробено от аварите местно население, смесено с разнородни пришълци. 

Сирмисианците се заселват в Солун и околностите му. Езикът на техните потомци  след време става образец за създаването на писмения славянски език.

Ех, въртя, сука, и го докара магарето на хармана.

[bulgaroid]

Преди 6 часа, Doris said:

Според Курта населението на север от Дунав в днешните Румънски земи, което  Ромеите са наричали склавини е било преобладаващо местно романизирано население.

 

 

Значи кво излиза? В Мизия нямаме местно население, а северно от Дунав имаме, така ли? 

[monte christo]

 

Цитирай

 

Блогът на Неделчо Неделчев

Блог за история, образование, политика

Критика на теориите по „патриотични“ убеждения. ІІІ.

http://nedelchev.org/?tag=флорин-курта

март 6th, 2012

/Браилски концепции от Флорида/

В България отново е достъпна книгата на румънски автор, преподавател в университет във Флорида, САЩ и издадена в Браила-Букурещ на английски език с модернистично заглавие. Първата му книга „Създаването на славяните”, преведена на български език от Цв. Степанов със спонсорството на Националния исторически музей, ръководен от Б. Димитров, е получила идейно разширение в културологичното: Curta F. „Text, Context, History, Archaeology. Bucuresti-Braila, 2009”. На около 450 страници авторът освен наблюденията си върху европейския контекст, затвърждава разбиранията си за българското присъствие на Балканите и неговата предистория. Твърде смело е очертал славянския език като lingua franca заетa от аварите някъде в Централна Европа, в Унгария, но това било вероятно. Език, наложен от аварите като средство за комуникация във владенията им, което оформило за известен период от време и славянския характер на населението на Беларус, Украйна и Русия. И ако за Ф. Курта аварите са от неиранска езикова група очевидно е пропусната тюркютската практика, комуникативен език да е собствения им тюркски, заедно с характерни признаци на облеклото. Но съществува и възможност аварите да са използвали славянски език поради разпространението му на тези територии. Възможност, която румънският автор не допуска по никъкъв начин!

Идеите на Ф. Курта за верността на езиковите остатъци със славянски характер са представени със съмнение и без научен апарат, каквато е практиката му при оценка на археологически и исторически текстове особено в заключенията.

Българските историци и археолози още не са реагирали критично. От времето на издаването на книгата на Ф. Курта за Създаването на славяните изминаха 11 години. При това в нея е отречено не само славянското етническо, но и принадлежността на утигури и кутригури към българите. Ако подобно предизвикателство не е сериозно, какво ли би могло да бъде? При това съчинението е издавано и преиздавано във водещ културен и университетски център и е представено от най-високо стоящи институции у нас: Курта Ф. Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион ок. 500-700 г. Превод от английски език Цветелин Степанов. София, 2009.

Не така обаче ще бъде в другите славянски и не само славянски страни с развита археология и медиевистика. Вече има и хърватски и британски отзиви за първата книга на флоридския автор. И тъй като очаквам, че отново, например в български издания като списание Старобългаристика, ще преценят след три-четири месечно бавене на отговори, че „рецензията не е за тях”, реших отново да предупредя колегите и основно студентите, че не всичко, което им се препоръчва като последна дума на науката, не търпи научна критика.

Отново за Ф. Курта, българската история е на високо внимание и поради славянския си характер и поради владетелската институция на българите между кана Кубрат и княз Борис. Авторът очевидно няма с кого да спори от българските историци и археолози медиевисти и насочва дискусията към англоезични изследователи, писали, че българите създават могъща и цивилизована империя, съизмерима с византийската, и че институциите на Балканите през VІІ-ІХ в. са византийско-славянски.

Ф. Курта се съмнява в имперския характер на ранната българска средновековна държава показан от Дж. Шепард със следната критика и заключения на поставеното в кавички мнение: „In the ninth century Bulgaria was a major European power…” the other Balcan “empire” /2/ и прави веднага уговорката, че това не е точно така: „that is nоt truly an empire” [Curta 2009: 393]. Разделът, в който е направено това заключение, е „Qagan, Khan, or King? Power in Early Medieval Bulgaria…”: „We think of the rulers of Bulgaria as either poor imitations of the Byzantine basileus or as within the same category as rulers of the steppe empires of early medieval Eurasia” [Сurta 2009: 393]. Очевидно е старанието на автора да не види в българите владетели и на местна традиция. И на отстъпени от империята земи. Затова те са наречени не само степни управители от ранна средновековна Евразия, но и „бедни/жалки имитации на Византийския базилевс” [Сurta 2009: 429]. Не е обърнато внимание дори на титлата „кесар”, която носи Тервел и възможна връзка с част от ромейската земя, отстъпена на българите и владетеля им. За Ф. Курта българските владетели от 7-9 век си остават степни евразийци с институциите си. А представата за степна Евразия в ранното средновековие е за хунско-тюркско-монголски завоеватели и безмилостни поробители.

Отхвърлена е и хипотезата за canasubigi на преводача на първата книга на Ф. Курта Цв. Степанов, поради „бедните подобия”.

В „Text, Context, History, Arcaeology. идеята на Ф. Курта за славянския като аварска „лингва франка” е пояснено – това бил предаварски език на местното население в днешна Унгария, който аварите разпространили като международен: „…by 700 Avars living in regions far away from the center of power within the qaganate had no problems communicating imports ideas about their religion in a language that was also used by members of Slavic community in Sicily. If the evidence of place-names in Hungary is to be trusted at all, it strongly suggests that before the collapse of qaganate the Avars became speakers of Slavic … The Slavic lingua franca of the avar qaganate could hardly explain the spread of Slavic into Poland, Ukraine, Belarus, and Russia, all Regions that produced so far almost no archaeological evidence for Avar influence. Nor could a historical argument seriously be maintained that Common Slavic was a language spoken in the early Middle Ages in any one of these regions. But for a relatively long period of the time the language that linguists reconstruct and call Common Slavic may have preserved an exceptional unity due to its use as a lingua franca during the Avar age” [Curta 2009: 390]. Остава отговорът на българските медиевисти. В тази монография вече по-определено са включени земите на древната Рус и руските, украински и белоруски области. Сериозно е предизвикана и полската, чешка и словашка наука и техният отговор ще бъде вероятно по-бърз.

Тук няма да се спирам на поредицата от неточности и неверни интерпретации, на които обърнах вече внимание в бележки върху „Създаването на славяните”.

При избрания метод на работа се търсят отсъствия на сведение за нещо или за някого, за да бъде обявено то за несъмнено несъществуващо. За съжаление вече посочих подобен пример и при български автор, в тази поредица.

Предшествениците на съвременните румънци по влашка линия не са говорили латински език преди да бъдат колонизирани от римляните! След това твърде бързо забравят родния си език и поради това, че римската колонизация на север от Дунав е осъществена с население от различни народности, включително и малоазийски, за които латинският език е комуникативният. Местното тракийско население унищожено или славянизирано. Славянизирани са и част от влашките общности. Към ХІV в. на север укрепващите влашки традиции са съчетание от българска държавност и мечти за римско наследство и намират израз в многозначителното понятие „Цара румъняска”, но практически съществуват две княжества – Влашко и Молдова, които едва през ХІХ в. с помощта на „възприелата” от някога от аварите славянски език Русия се превръщат в Румъния. Вероятно с „Цара румъняска” за първи път официално на българските владетели е оспорено правото да са царе на българи и власи [вж. Неделчев Римското политическо наследство и владетелската институция в държавата на Асеневци. В: Сб. 800 години от битката при Одрин. Шумен, 2007, с. 182]. Не случайно и ранните „влашки” владетели носят славянски имена –Раду, Мирча, Влад, Влад Дракула, Влад Калугер, Владислав (ІІ), син на Влад Дракула, Михни, Нягое, т.е. Нягол, Богдан (ІІІ) и т.н.т. Самите румънски князе се титулуват „господар”, титла, която никак не звучи латински или „древнорумънски“. И защо в България е изоставено това политическо и културно-историческо наследство?

В румънската е ясно, но защо в българската медиевистика няма изследвания за участието на наследниците на някогашните български или на по-новите български феодали, и подвластното им население в съпротивата срещу турското нашествие на Балканите и отвъд р. Дунав?

През ХІХ в. в Румъния започва усилен процес на отказ от славянското езиково наследство и от славянското участие в създаването на румъноезичните народности, и израз на тази линия са книгите на Ф. Курта – струва ми се, идея, която като че ли поостаряла, но активна поради отсъствието на научна критика от българска страна. Българските траколози също биха могли да хвърлят поглед на този проблем. За защита на българското културно-историческо наследство преди време бе създаден с участието на проф. Фол „Институт по тракология”.

В България борбата с „модернистичните” предубеждения изисква конкретност. Много лесни са у нас упреците в немодерност, остарялост на идеите и т.н. Поради това посочих и конкретни цитати, непреведени. Не е лошо българските читатели да се запознаят и с автентични текстове на прокламирания „модернизъм”.

 

 

Цитирай

 

https://draganbachev.wordpress.com/2013/08/23/антиславянството-съвременни-румънс/

Posted on 23.08.2013 by Dragan Bachev

АНТИСЛАВЯНСТВОТО – СЪВРЕМЕННИ РУМЪНСКИ ФАЛШИФИКАЦИИ МЕЖДУ СОФИЯ, КЕЙМБРИДЖ И ФЛОРИДА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА НАЙ-РАННИТЕ СЛАВЯНИ И БЪЛГАРИ*

Неделчо Неделчев

Ваше Преосвещенство, уважаеми колеги, честита 20-годишнина на Катедра Теология! Честита 60-годишнина и на Ръководителя на катедрата Ангел Кръстев! Добро време за съчетание на опит и възможности. Темата, която Ви представям, свързва проблемите на историята, теологията и езикознанието и е особено съвременна на фона на „модерни теории”, които отричат или принизяват българската християнска култура и българския славянски език.
Възторжени привърженици  на теорията за иранския произход на прабългарите, които не ползват персийски, друг ирански език, или дори славянски езици, представят антибългарски изследвания като пример за модерност в средновековната история и археология пред студентски аудитории. Очевидно, понеже не познават, или не разбират написаното. Аз имам достатъчно основания да заявя това, тъй като имам поредица от публикации за ираноезичността на прабългарите. Пореден пример за модерност е считаната за последна дума на науката книга на възпитаника на университета в Букурещ и преподавател във Флорида Флорин Курта. „Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион около 500-700 година[1]”.
Предизвиквана е и българската теология. Сред провокативните въпроси е и този за същността на българската народност и връзката между славянския език и християнството. Те се оказват аварски „проект” от VІ–VІІІ век и византийски от ІХ век. Отрича се славянският характер на българската народност, като непрекъснато се използват последните исторически промени в геополитически план от времето на Българското възраждане досега.
Учудващо е, че български археолози и историци медиевисти  не реагират на подобно съчинение, доколкото ми е известно, слависти също. Отсъства коментар и на преводача. Културолозите също са предизвикани: „… културата не се споделя; тя е участие в нещо[2]”. В български университети и историческо-археологически общности, включително и в София, и Шумен, антиславянският и антибългарският труд на Флорин Курта се представя като постижение на науката. Списанието ни за старобългаристика не пожела да публикува моя  рецензия за „Създаването на славяните” през 2011 година, тъй като темата не била подходяща за него! Интересно!
Аз поставям този въпрос в научна конференция на Катедрата по теология, в университета „Епископ Константин Преславски”, тъй като българската история и славянският ѝ характер са достатъчно сложна материя, за да бъдат тълкувани еднопосочно и да са подвластни на модернистични стилове[3].
Затова съм благодарен на катедра „Теология” в Шуменския университет, че заедно със засвидетелстваното си уважение към празника и труда на колегите богослови и техните приятели и гости, ми дава възможност да предупредя шуменските студенти и научна общественост, че съчинението на Флорин Курта е просто една прорумънска позиция, и съвсем не е последна дума на науката. Интересно е, кой е заинтересуван от това, да не бъде критикувана! Радвам се, че мястото на моето съобщение е университета, носещ името на Епископ Константин Преславски – тъй като в анализа на научния проблем е включено и негово творчество.
В основата на разсъжденията на Флорин Курта стои критиката на „буквално забранените” от  „марксизма в неговата сталинска версия” „концепции като „миграционната” и тази за „археологическа култура[4]”. Основателни са упреците на автора, но такива не съществуват в книгата му и към обяснението на развитието на света само чрез теориите за носители на цивилизация. Настоявайки на тезата си за измислените от византийските автори славяни, които всъщност били местно население, авторът също сериозно се противопоставя на „миграционната теория[5]”.
В прехода между водещи историографии, които българските автори понякога следват доста непосредствено, е естествена появата у нас на съчинения с различен понятиен апарат. Основното понятие, което авторът използва като модел за разчитане на древната история е „етничност” или „ethnie[6]”. Понятието било необходимо като противопоставяне на понятието раса, което имало склонност да създава единство между хората и не отчитало тяхните „социални, културни, езикови и биологически класификации[7]. При това, в английския език съответното понятие ethnic нямало „еквивалент на споменатата гръцка дума (ethnos – б. м. Н. Н.), на латинската gens или на френската ethnie. Доскоро такава дума не беше необходима, понеже в интелектуалния дискурс тя бе заменена с „раса[8]”.
Датировката на „интелектуалния дискурс” очевидно е след промените в света не много преди 2001-2009 година. Английските понятия ethnic, ethnical и произхода им от гръцкото понятие ethnos са отпреди използването само на понятието „раса” и произхода на думата „ethnic” се извежда от гръцката дума „ethnos”. Съвременните културни езици в Европа са заели достатъчно понятия от старогръцки и латински, за да не се употребяват само като чуждици. Флорин Курта се заблуждава и за това, че „gens” не била позната в английския език като съществително. Позната е, но под формата genius – тя както и понятието gens, а и geno, произхожда от формата  gigno.  А. Смит въвел понятието „ethnie”, за да „предложи еквивалент на „нация” за периода, в който нации не са съществували” и да открие произхода на модерните нации[9]. Но това модерно, и до голяма степен повлияно и от виждане на Йосиф Висарионович Сталин понятие в латинското си значение на natio, означава племе или народ още от древността.
Флорин Курта използва понятието „ethnie” след А. Смит, но в различна форма: „Употребата на френския термин в смисъла на Смит тук е просто начин да се избегне объркването между етническата група и феномена, който тя по общо мнение представя чрез конкретен пример (етничност)[10]”. Очевидно става дума за вероятно объркване на френското понятие „ethnie” – „етнична група” с „етничност” – ethnique”. Двете думи-понятия обаче са достатъчно добре различими и не са необходими в английски текст, а и в българския, при съществуването на техни английски и български съответствия.
Флорин Курта според превода на Цв. Степанов определя етничността така: „Етничността се концептуализира като нещо вродено за всяка една група, самоопределяща се като „етническа”; няма обаче специфична дума за крайния продукт от процеса на идентификация. Когато иде реч да се обозначи човешка група, създадена на базата на етничността,  „етническа група” е единствената налична фраза[11]”. От този текст се вижда, че е възможно и изразяване без френско-езичните термини-чуждици. Позицията на автора обаче, че етничността е нещо вродено, на базата на което се създава  „човешка група” е смущаваща, защото изключва развитието и промените и обявява изначалност по рождение. Тази позиция намира място в следващите му разсъждения и изводи.
Флорин Курта съвсем сериозно твърди, с позоваване на И. Дуриданов, че в румънския език имало едва 15 славянски думи, които нямали книжен произход! Вторият такъв език бил гръцкият[12]. Авторът очевидно заявява, че славяните не са участвали в етногенезиса на румънската народност. Позиция, която е учудваща поради  идеята му, че славяните били създадени от местно население в рамките на аварския хаганат, а той обхваща северните земи по долното течение на река Дунав, тъкмо за времето в което славяните били изкуствено създадени, а също и езикът им според Флорин Курта.
Ето няколко от основните положения в тази теория, която впрочем наследява продължителна традиция от времето на Николае Йорга.
Основният извод на Флорин Курта е, че: „славянският език може да е бил използван за маркиране на етнически граници… Емблематичната употреба на славянския обаче е била много по-късен феномен и не може да се обвърже със славянското „ethnie” от VІ-VІІ столетие. Славяните не са станали славяни, защото са говорели славянски, а понеже са били наричани по този начин от другите[13]”.
Очевидно авторът изключва възможността славяните да се самоосъзнават и самоопределят.
Втори извод е: че славянският език очевидно не съществува, освeн като маркировка, но като такава „може да е бил използван като lingua franca в рамките и извън Аварския хаганат. Това в очите на някои лингвисти може да обясни разпространението на този език почти навсякъде из Източна Европа, предавайки на забвение стари езици и диалекти[14]”.
Трети извод на автора е, че: „Славянският е бил използван като lingua franca и в България, особено след покръстването през 865 година[15]”.
Четвърти извод на Флорин Курта е, че: „влиянието на праславянския върху неславянските езици в това пространство  – румънски, албански, както и гръцки – е минимално и далеч по-незначително, отколкото това върху българския, сръбския, хърватския и македонския[16]”. Флорин Курта тук се придържа към коминтерновската просъветска позиция за нациите и езиците, като разделя българския от македонския, но е пропуснал да отбележи, че по същата просъветска концепция молдавския език е част от романските езици, и е различен от румънския. Обективността е необходима не само изборно!
Очевидно е и отношението към някакъв румънски език, който не приел влияние от праславянския език, което предполага, въпреки известните литературни източници наличие на румънски език към времето на праславянския? До твърде късно време във влашкото и молдовско общество се използва старобългарския език, включително и за надписи в църквите, за да се настоява за румънски в твърде ранни времена.
Интересно е, че авторът в случая не споменава поради балканските си стремежи влиянието на аварската „лингва франка” върху руските народности. Тук ще отбележа, че праславянския период твърде неопределено се датира до края на І хилядолетие от нашата ера[17].
Флорин Курта заключава, че: „славяните са били изобретение на… VІ столетие[18]”. Очевидно авторът не вижда в славянския език нищо повече от инструмент на аварския хаганат над население, което независимо от проявленията си, има вродена наследственост: „Етничността се концептуализира като нещо вродено за всяка една група, самоопределяща се като „етническа[19]”. Очевидно само славяните са били наричани така от византийци и авари според Флорин Курта и не са имали вродена наследственост. По този начин е отречено и правото на народите на собствена съзнателна история. Вроденото е противопоставено на съзнателното[20].
Флорин Курта пише съвсем самоуверено: „Създаването на славяните е било в по-малка степен въпрос на етногенезис, отколкото на изобретяване, въобразяване и етикиране от страна на византийските автори[21]”. Авторът очевидно не познава славянската история, тъй като пише без притеснение, че: „Първото ясно заявяване на това, че „ние сме славяни”, идва от руската „Повест временных лет” от ХІІ век[22]”. Тук ще обърна внимание на Флорин Курта и преводача му Цв. Степанов, че в „Проглас към евангелието” на Константин Преславски още към ІХ-Х век, българският народ е определен като славянски и част от славянството: „Слушайте, цял славянски народе, слушайте словото, защото от Бога дойде…”, и: „Лети и сега славянското племе. Към кръщение се обърнаха всички[23]”.
Флорин Курта се спира и на проблема за демокрацията при славяните по сведенията на Прокопий и отношението на чешките и словашки учени към славянскостта, противопоставена на германската бруталност[24]. Въпросът се усложнява от общотеоретичното му проблематизиране в параграф: „Военната демокрация” полезна концепция или прокрустово ложе[25]”. В предложената хипотеза е деклариран тезисът, че тъй като Фридрих Енгелс слагал ударението върху войната, и съветските историци пишели за последствията ѝ като за особена форма на робство при славяните, които освобождавали след временно робство пленниците си[26]. Флорин Курта е допуснал неточност – не Фридрих Енгелс, а Л. Х. Морган пише за военния дух като определящ при военната демокрация, всъщност и въведеното от него понятие „военна демокрация” показва съдържанието на обществото през този период. Твърде погрешно е представена замяната на „военната демокрация” с „германския начин на производство[27]”. Като понятие военната демокрация е преходен период между обществени строеве, а „начинът на производство” е понятие за обществен строй поне по цитирания и под линия Карл Маркс, който противопоставял „азиатския начин на производство на германския” според Флорин Курта[28].
В „Създаването на славяните” се сочи, че в изворите имало сведения за вожд и военна дружина, но нямало сведения за съвет на старейшините, „една институция, която и Морган, и Енгелс разглеждат като условие за съществуването на военна демокрация[29]”.  Авторът произволно използва познанията си за военна демокрация. Например Фридрих Енгелс пише, че родът избира свой старейшина за мирно време и вожд военачалник за военно време в главата „Ирокезският род” на книгата си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“[30]. Това и други места от тази теория трябва да означават, че по време на война, каквато представляват нападенията на славяните над ромейските територии, не старейшини, а вождове ще ръководят дружините. Иначе казано, методът на научна критика на теории, изисква и научен апарат, какъвто за съжаление авторът не използва, позовавайки се на общи представи за военната демокрация в определени научни среди.  Флорин Курта не си задава и въпроса, съществува ли славянска дума за старейшина, и какво означава тя? Сведения за вожд Бож и старейшини – военни противници на готите,  съобщава Иордан в „История на готите”.
Очевидно е, че става дума за военно-племенно обединение с един вожд, който няма решителна власт над останалите, но това не означава отсъствие на военни предводители. Затова  изводът в „Създаването на славяните”, че ”няма индикации за военни вождове преди приблизително 560 година”, е повече от спорен, тъй като няма и сведения, че славянските военни набези са били от безредни тълпи.
Озадачава и езикът на изложение на историята  с понятия като „ромейски генерали”, „бригадни генерали”, „първи политически лидери[31]” и други, които неоправдано осъвременяват историческото изследване. Неточен е и преводът на понятия, свързани с военната организация и общественото устройство на славяните. Понятието „бигмен” не може да се превежда като „големец[32]”. Понятието Big-man е общоприето в световната етнология, антропология и история, и означава не само „Голям човек”, но и предводител на общност в мирно време и посредници при възникнали военни конфликти.
С метода на работа, според който „етничност се употребява”, за да се отбележи „решение, което хората вземат”, възприет в „Създаването на славяните”, тъй като: „главните сили на етническата кохезия не са били етничностите, а регионът и заниманието[33]”, Флорин Курта оспорва и съществуването на народностите на готите и римляните. Надявам се, че и понятието румънец е продукт на кохезия[34]?
Отбягват се сведенията за славянски военни съюзи, вождове и старейшини за ІV век,  и за битките им с готите – например сведението на Йорданес за вожда на венетите Бож и за старейшините им, за да се направи извод за неорганизирано общество, далеч от подстъпите на държавността. Като се позовава на Теофан и Никифор, Флорин Курта интерпретира тяхното понятие sclavinia „по скоро като chiefdom[35]”. Авторът обаче се съмнява, че това е „индикация за фрагментирането на един поначало обединен съюз от племена в посока на по-малки формации”, тъй като Теофан не е бил „историк в модерния смисъл на тази дума[36]”. Подобна оценка на модерен автор, с изисквания към автор на сведения отпреди 12 века е претенциозна. По същата логика едва ли може да се намери модерен римски или средновековен автор и съответно негови достоверни сведения! Този подход на Флорин Курта замества критичния анализ, и това не прави наблюденията му убедителни. Същевременно авторът вярва на сведения, които не са анализирани, за да стигне до извода, че преди 560 година (от нашата ера – б. м. Н. Н.) славяните нямали военни вождове и нито един от описаните от Прокопий случаи на нашествие на славяни не е бил организиран от военни лидери[37]. Това, че авторите на извори от онова време не съобщават имената на вождове е естествено отражение на степента на развитие на обществото, в което върховните предводители нямат постоянна власт и се сменят. Самият Флорин Курта пише, че по сведение на Менандър вождовете около главния вожд Даврита (Даврентий или Добрита – б. м. Н. Н.) „се радвали на сходен статут и са се присъединили към нещо, което би могло най-добре да се опише като племенна конфедерация[38]”.
Авторът на тази теория не забелязва, че като обявява славяните за местно население от районите на съвременна Румъния, което е неразвито и организирано от аварския хаганат, включително и езиково, обезличава историческото развитие на северните траки, които очевидно за него са населението носител на румънски език. Римляните обаче идват отвъд Дунав в самия край на ІІ век преди нашата ера и героичната съпротива на траките дълго време им пречи да наложат езика си като „лингва франка”.
Това е науката за славяните, която се преподава в румънски, американски, английски, и в български университети[39].
Естествено е, че авторът на теорията за „създаването на славяните” не е подминал и прабългарите. За него утигурите и кутригурите не са българи. „Германски историк от епохата на романтизма… извежда твърдението, че кутригурите и утигурите са били българи. За мнозина неговото твърдение е неоспорима истина, въпреки факта, че в нито един извор, в който се говори за „българи” нямаме сведения за кутригури и обратно[40]”. Тук ще посоча само, че става дума за племенни, а не за народностни имена. Например не могат всички турски, или сръбски племена да има име „турци” или „сърби”.
Херодот описва езикова среда в Северното Причерноморие, която познава скитски, гръцки, смесен скитско-гръцки и друг език – нито гръцки, нито скитски – в град Гелон[41]. Език, който не се е смесил със скитския и гръцкия. Кой може да бъде той? Този език не е скитски, гръцки или тракийски  – езици добре познати на Херодот и на неговите източници. Кой е третият език в сведенията на Херодот? Показва го значението на имената на племенните общности от този район. Хипотеза за праславянско единство още от ІІ хилядолетие преди нашата ера съществува[42], но остава без подкрепа с примери за славянския характер на езика на хората от Южно-руските степи и Централна Европа. Аз ще предложа моето виждане.
От Херодот, който описва будините, до Плиний, Тацит, Йордан, Прокопий и Фредегар, които съобщават за венедите, или венетите, очевидно става дума за население с характерни белези. Херодот пише, че будините са със сини очи. Латино-езичните автори от по-късно време използват понятията venetī или venedī, понятия разбираеми през латинската дума за „синьо”, „лазурно”, „с цвят на морска вода” venetus. Понятията се използват за названия на галски, илирийски и на славянски племенни съюзи.
Съобщените от Херодот имена на будините, сколотите и неврите[43] са разбираеми през старобългарски и други славянски езици:
Името Будини може да бъде разбрано като „будните” – тези от посоката на изгрева, на събуждането, на просветването. Тук ще припомня, че древноиндийското понятие „Буда” означава „просветлен”. Съществува и ираноезично племе „будии”, които са определяни и като миди[44]. Името очевидно е в многоезични тълкувания – на персийски то може да се преведе и като „бидини” или невярващи.
Херодот съобщава за скитите „неври”, чието име също е разбираемо през славянски като невярващи, и определя скитите от Северното Причерноморие като ревностно неприемащи чужди богове. По времено на похода на Дараявуш – Дарий І срещу скитите,  неврите напускат страната си Неврида, и според Херодот се оттеглят на север в пустинята, което означава, че действията им са съгласуввани с тези на скитите[45]. Това означава също, че неврите са били близо до брега на Черно море, покрай който се движат персите на Дараявуш І, и че са сред неговите противници, които не приели ултиматума за капитулация, и че са в съюз със скитите.
Херодот противопоставя гелоните на будините така: „будините – коренните жители на страната са номади… гелоните напротив, се занимават със земедилие, с градинарство и се хранят с хляб[46]”. Земеделската характеристика на името им е ираноезична – персийското „гели” означава „глинен”, „глинобитен”, „кален”, „окалян”. Гелони вероятно означава „земеделци” и е скитско название.
Другото племенно име – „сколоти” или „сковаващи”, съобщено от Херодот досега не е разчитано през славянско значение като „сковаващи”, „правещи чрез сковаване от дърво”. Показателно е, че по направени от дърво погребални съоръжения една от археологическите култури в същия район на южноруските степи носи името „срубна”, тоест от отсечени и насичани дървета за времето от ХVІ-ХІІ век преди нашата ера. Името може да има и технологичен и социално-политически смисъл на могъщо обединение. Затова Херодот ги нарича „сколоти, което значи царски” – skolotous + tou Basileoseponymini[47]. Старославянското „сколоть” тук е със смисъл на управляващи скитите и по неочакван начин показва мястото на славяните в историята на класическата древност и в историята на скитите и ролята им в очевидно голям военно-племенен съюз на скити и славяни.
Общността между ираноезичните народи и славяните очевидно се усилва при промяна на политическите ситуации. По време на готския военно-племенен съюз на Херманарих през ІV век в южноруските степи, славяните запазват независимост, а росомоните приемат върховенството на готите. В края на 60-те години на ІV век между славяните венеди и готите на Херманарих започва война, която не е спечелена от готите и съюзът им отслабва. Според Елена Чеславовна Скрижинска: „Розомоны, росомоны(«Rosomonorum gens infida», в разночтении: Rosomanorum, Rosimanorum, Rosomorum). Это название записано только у Иордана и только один раз, в § 129. Тутжеприведены три имени представителей племени росомонов: Sunilda, Sarus, Ammius — основные персонажи легенды о смерти Германариха. Интерес вызывает начало слова: „рос”, подобное началу названия „роксоланы”. Предполагается, что это осетинское (аланское) «рохс» – «светлый». Но было сделано много попыток связать «рос» с «роксоланах» и «росомонах» с ‘Ρως, с „Русью[48]”.
Решаването на проблема с „Рос” очевидно е свързано със значението на името и не само в съставката му „рос”, но и във втората „мони” или „мани”, както се вижда от различното предаване на имената им.
Йорданес обяснява сблъсъка между вожда на готите Херманарих и двама братя – росомани Сар и Амий като личен, но очевидно поводът е измяна на мъжа на сестра им Сунилда като представител на  „вероломния народ на росомоните” – Rosomonorum gensinfida по време на враждебните отношения между готи и хуни.  Аз се придържам към идеята, че росомоните са били славянизиращи се сармати, включващи се в общността на венедите, тъй като противоречията между готи и венеди съществуват преди убийството на Сунилда и продължават след сблъсъка между Сар и Амии с Херманарих[49].
Очевидно бягството на мъжа на Сунилда подсказва заложничество от страна на росомоните при готите. Бягството е най-вероятно при славяните анти или славянизирани по-рано скито-сарматски племена. Бягството е  непосредствено преди настъплението на хуните срещу готския съюз и означава, че сведенията за политиката на готите са били от най-значима важност за росомоните.
Проблемът за росомоните като народност съществува в руската и съветска наука отдавна. Свързан е с идеите за нормански и автохтонен славянски произход[50]. Сериозен аргумент в полза на автохтонната теория е сведението за Рос/Рус преди появата на норманите в руските земи.  Варяжките вождове се появяват в Новгород, а не в Киев, където е Рус. Князете са Рюрик, Синеус и Трувор. В края на ІХ век Рюриковичите основават династии в Новгород, Киев и Москва, но очевидно не са първите държавни владетели на русите. Според приведено сведение от Пьотр Николаевич Третьяков, руската държавност се създава преди появата на варягите: „Противники норманистов настаивали на славянском происхождении рос – русь. Они ссылались на то место из летописи, где сказано «наченшю Михаилу царствовати (842 года), начася прозывати Руска земля. О сембоуведахом, яко при семь цари приходиша Русь на Царьгород, яко же пишется в летописаньи гречьстем” и на византийские известия, подтверждающие это мнение русского летописца и свидетельствующие о существовании Руси до ”призвания варягов”. Они обращались к данным топонимики, анализировали ”русские” имена днепровских порогов и т. д”. Авторът посочва като южно, не варяжко и името на росомоните от времето на Херманарих и сведението на Захарий Ритор или Псевдо-Захарий от VІ в., за народа «hros[51]».
Според Борис Дмитриевич Греков през VІ век: „восточные славяне в письменных источниках именуются антами; а один из сирийских писателей, Захарий, называетих „рос”. Весьма вероятно, чтоодин из правых притоков Днепра, носящийимя Рось, связан с названием народа – рос. На эти предположения наводят и археологические факты: именно в Поросье найдено наи-большее количество антских вещей[52]”.
Пьотр Николаевич Третьяков посочва различията във византийската историография при съобщаването на етнически определения: „Балканские походы антов и первые выступления росов отделялись друг от друга менеечем 250 годами. Однако в империи их никогда не связывали между собой. Росы были встречены в Византии, как новый, до этого времени совершенно незнакомый враг — „северная и страшная гроза”. Сообщение Захария Ритора о великанах-росах, относящееся к середине VI в., ковремени, когда имя антов было столь популярным в империи, точно также скорее разделяет антов и росов, нежели связывает их друг с другом. Конечно, в Византии не всегда хорошо знали о том, что делается к северу от Черного моря. Но отмеченное обстоятельство вряд ли следует объяснять лишь неосведомленностью греков или какой-либо случайностью[53]”.
Културата на росомоните, ако се съди по имената на братята Сарус и Аммиус е повлияна от ираноезичната, или е ираноезична. Ако те са по-късните роксомони, чиято култура според Михаил Иларионович Артамонов е сходна със салтово-маяцката култура от Донец и Дон и частично с културата на българите от Дунавска България в Добруджа[54], несъмнено това отразява процеса на народообразуване. Ираноезичното население в Причерноморието постепенно се славянизира.   Името на сестрата на двамата братя – Сунилда е сходно с немските имена – например Брунхилда, но е по-близо до древноиндийските Сунда и Упасунда[55], до осетинското име Агунда, до адигското Акуанда и до абхазкото Гунда[56].
Славянизацията обхваща не само ираноезичното и тракийско население на Балканите и на север от река Дунав, но и народи като прабългарите, които запазват иранската си традиция в редица лични и родови имена и титли, но възприемат и славянски[57], и се славянизират езиково[58].
Името Боян, сравнявано с Баян – „Вещий Боян” от „Слово о полку Игореве[59]” има пряко тълкувание от персийското Бäян – като певец и поет, съчинител и разпространител на песни и предания. Името се среща и при българите под формите Баян и Боян.
Славянският български език показва степен на развитие, отговаряща на съвременните му персийски и гръцки, вероятно още към VІІ век. Пример за това са имената  от Именника на българските владетели Гостун, Кубрат-Курт, Безмер. В това ранно историческо съчинение – славянските, гръцките и иранските имена са в общ списък и вероятно са разбираеми и на трите езика. Гостун е познат и с името Органас, което българските историци твърде свободно свързват с тюркско-турските имена Оркан и Орхан. Гръцко виждане на името като Organon не е търсено, а то означава „действие”, „изграждане”, „средство”, „оръдие”. Сведението за Органас е сведение за създаването на държавата на първобългарите.
Имената Кубрат и Курт имат ираноезичен смисъл, като Кубера – арийски и древноиндийски бог на богатството от двете страни на Хималаите, и като Курт – „номад”, или като Курд – „ковач”, име родствено на „Курдалагон” – „Ковач на аланите” в осетинската митология. Името Кубрат е със същото значение. Персийските „куб” и „кубе” – чук, чукче за врата, уред за звукови сигнали – клепало, „удряне”, показва и неговото име „Биещият[60]”. Подобен пример има и в историята на франките – Карл Мартел – Карл Чукът. Имената Курт и Кубрат са родствени езиково и показват две ирански значения. Със същия български произход са немското име Курт и  румънското име Курта. Турския произход на немското име Курт остава недоказуем поради много ранната му поява и късната поява на турците в Европа. А и няма причини, името да бъде утвърдено в немска среда преди ХІХ век и след това.
Името на сина на Курт/Кубрат е запазено от късноантичните и ранносредновековни автори в две форми: Батбаян и Батбайган.  Батбайган може да се преведе „Господарят пазител” по персийското значение на думата „бадеган”   като  „пазещ”, „пазител”, „наблюдаващ,  и „бай” – „господар”. Име, което отговаря на спомена за него като пазител на завета на Кубрат. В Именника на българските владетели то е Безмер, разбираемо през гръцкото „ameras” – „безразделен”.
Повятието „сар” от иранското „сäр”, произнасяно с кратко „а” и значещо „глава”, „вожд” неслучайно се среща при племенните общности на сарматите, сарагурите и други, в имената на владетели на аланите, или в названието на саракта на кана Крум. От „сäр” и  „саракт” според мен произхожда и славянската дума „цар”, а не от някаква кратка форма на титлата „цесар[61]”. Ираноезично наследство се проследява по полито- и социофорните имена на вождовете на славяните още през І век. При вождовете на венедите[62], се срещат имената Сар и Амий (Sarus, Amius) по сведение на Иордан[63].  Гумильов не съвсем определено внушава, че двамата братя са венеди. По-точно е, че те са от ираноезично племе – познати са като „Rosomonarumgensinfida”, тъй като се преминали на страната на хуните, в състава на чийто племенен сюз са и венедите – славяни. По-късно името на росомоните определя названието на руската народност – „Рус”. Според мен името „росомони” означава през ирански „високи мъже”. Това значение е в рамките на античната традиция и отговаря на описанието на Захарий Ритор за русите като високи мъже[64].
Амий е име съзвучно на древно-семитските понятия „амер”, „хамми”.  Съзвучието им с българските имена Омуртаг и Умор вероятно не е случайно и е приемливо и като често срещащо се двуезичие на народи в състояние на променящ се етногенезис.
Тюркската интерпретация на името Омуртаг не изглежда тюркска въобще, когато името се сравни с персийските думи  „äмр”, в множествено число „омур”, „дело”, „занятие”, „добро дело”,   или „амр” „заповед”, „амер” – „заповядващ”, или с – „омр” „живот”, или с „амэр”, „амер” и „омрани” – „благоустроеност[65]”.Индийското значение на „амар” в хинди  „безсмъртен[66]”, в древноиндийския език  amrta – „безсмъртен[67]”, показва и друга възможност за търсене на значение, което изглежда приемливо. Тази форма несъмнено е близка до староперсийските имена Homargis, Amorges[68].
От времето на готския съюз от ІV век в южноруските степи е сведението на Йорданес за княз Бож, познато и по христоматийни примери[69] и поради това приписването на славяните на неразвитост, и военна иерархия преди средата и края на VІ век е в противоречие дори с христоматийни примери.
Флорин Курта попада в сериозно противоречие като използва понятието „праславянски” за езика на ранно население. Това означава, че въпреки изградената представа за „маркиращ език”, съществува праславянска езикова общност.
Как славянският език е влияел на българския, сръбския и хърватския, че и на македонския, авторът не пояснява. Не става ясно и кой е носителят на тази „lingua franca”, ако това не са българите, сърбите и хърватите, особено след изчезването на аварската държава.
Защо аварите не са използвали свой език, също неразбираем за ромеите, е въпрос на който авторът на концепцията за аварската „лингва франка” не търси отговор.
Основна идея на Флорин Курта е, че гигантската Юстинианова укрепителна система не допуска нашествие на славяни, и че едва по времето на Ираклий, около 620 година с изместването на войсковите подразделения на изток срещу персите и арабите, станали възможни миграции на славяните. Същевременно в „Създаването на славяните”, се настоява и че: „Южно от река Дунав нито една археологическа сбирка, сравнима с онези открити северно от същата река, не предоставя каквито и да било ранни доказателства за датировка по-ранна от около 700 година[70]”.  Анализ или аргумeнти в подкрепа на тезата на автора липсват. Като разглежда находките от село Гарван, Флорин Курта приема, че „глинени тавички и парчета от глинени съдове, украсени или с насечки по края, или чрез натиск с пръсти върху устието, може да предполага, че поне някои сбирки от Гарван съвпадат по време с археологически сбирки от края на VІ и началото на VІІ век от Румъния, Молдова и Украйна[71]”. Веднага след това предположение следва ясно изразена друга датировка, без никакви аргумeнти: „В действителност най-ранния етап на Гарван може да е от края на VІІ или началото на VІІІ столетие[72]”.
В този стил са издържани и други интерпретации на Флорин Курта, който внимателно отбягва темата за  приобщаването на славяните към античната култура и по археологически данни, е за сложността на етногенетичните процеси.
Създаването на едно от най-големите езикови семейства в света е сложен процес и изисква повече научност и търпимост към различните мнения, дори при поставянето на фундаментални теми.

_____________________________
*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 124-138. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Флорин Курта, Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион около 500-700 година. Превод от английски език Цветелин Степанов, София, 2009, спонсориран превод на НИМ. В Кеймбридж книгата е издавана очевидно с успех през 2001, 2002 и 2007 година със заглавия: The making of the slavs. History and Archaeology of the Lower Danube Region c. 500-700. Florin Kurta, Cambridge. През 2011 година се появи и книгата на С. Динков: „Османо-римска империя, българи и тюрки”, в която развива” идея, че българите са избивани, преследвани от славяните-анти и че през Второто българско царство българите са крепостни на славяните и куманските династии на царете ни. Срв. Д. Николов, Интервю със Стоян Динков, Османската империя спаси българския народ, вестник Новинар, 27 Юли, 2011, с. 6-7.
[2].  Флорин Курта, Създаването на славяните, с. 37; Тук няма да разглеждам въпроса дали споделянето не е участие и каква е разликата между култура и цивилизация поне в представите на Адам Фергюсън и Л. Х. Морган. Българската наука от 1972 година досега е под влиянието на теории, които отричат демократичните принципи на американския етнограф – принципи които се обявяват у нас за „остарял марксизъм”, а също и в Румъния, ОК  и САЩ.
[3]. Проблемът е извънредно сложен обществено и поради това, че в българската наука много лесно се хвърлят обвинения против различните мнения, все с оправдания, че нямало пари, или че еди-кой си историк бил „с остарели виждания”. Подобно отсъствие на диалогичност има и обществени и административни измерения и никак не е полезно. Всъщност е учудващо отсъствието на историците и археолозите медиависти на университета в Шумен от едно толкова значимо събитие в катедра с която би трябвало да имат и общи теми за изследване!
[4]. Пак там с. 35. Книгата е спонсорирана от НИМ и е преведена от специалист по българска история и археология през 2009 година.
[5]. Пак там, с. 383.
[6]. Пак там, с. 30.
[7]. Пак там, с. 31.
[8]. Пак там, с. 30.
[9]. Пак там, с. 31.
[10]. Пак там.
[11]. Пак там.
[12]. Пак там, с. 385.
[13]. Курта, Ф., цит. съч. с. 385.
[14]. Пак там, с.384.
[15]. Пак там, с. 384.
[16]. Пак там, с. 384-385. Сега, според положителни коментари в интернет, професор Флорин Курта работел върху огромен труд за гръцката цивилизация и произхода на македонците!
[17]. Иванов В. В., Топоров Н. В., Славянская мифология. В. Мифы народов мира. Москва, 1980-1982, т. 1. с. 450-456, с. 450: „до кон. 1-го тыс. н. э.”
[18]. Курта Ф., цит. съч. с. 372.
[19]. Пак там, с. 31.
[20]. С подобни психологични проблеми, вместо с исторически, се занимават и някои български траколози и медиевисти-българисти, които предпочитат да изследват психическо-моралните преживявания на царете Котис, Борис, Симеон. Направлението „царска актантност”, по мои наблюдения, изолира народа от историческия процес. То по-скоро представлява самонаблюдение и не е историческо, тъй като не се съобразява с различни тези. Подобен антпорологичен подход, при това анонимно ползван, надхвърля принципите на Б. Малиновски за мястото на психологичните фактори в антропологията.
[21]. Пак там, с. 389.
[22]. Пак там с. 390. Очевидно е, че заглавието е на руски, но „повесть” е представена като „повест”.
[23]. „Христоматия по история на България” със съставители П. Петров и В. Гюзелев. Т. І, С., 1978 година, с. 325-326.
[24]. Пак там, с. 348.
[25]. Пак там.
[26]. Пак там.
[27]. Пак там, с. 350.
[28]. Пак там, с. 350, бел. 4.
[29]. Пак там, с. 350.
[30]. Енгелс Ф., „Произход на семейството, частната собственост и държавата. Във връзка с изследванията на Л. Х. Морган” (Срв. Маркс-Енгелс, Избрани произведения, С., 1984, т. 5, с. 92).
[31]. Пак там, с. 361, 368, 370-371.
[32]. Пак там, с. 348.
[33]. Курта Ф., цит. съч., с. 21-22.
[34]. Понятиего „кохезия” означава „намирам се във връзка” – така понятия като племе, език, народност, и дори нация са обезличени от Ф. Курта и етничните имена се определят от региона и заниманието.
[35]. Курта Ф., цит. съч., с. 76.
[36]. Пак там.
[37]. Пак там, с. 370.
[38]. Пак там, с. 364.
[39]. Вероятно поради това не е учудващо, че и на днешната ни среща не присъстват местни представители на преподаването на славянската и българска култура, история, археология и теология дори в университет като „Епископ Константин Преславски”. Изискваше го поне отношението към годишнината на Катедрата.
[40]. Курта Ф., с. 231.
[41]. Herodoti, Historiae, Oxonii, 1957, ІV, 108. Херодот съобщава за храмове в Гелон с дървени колони и статуи. Това се потвърждава и от археологически проучвания. Шрамко, Б. А. Бельскоегородищескифской эпохи. (Город Гелон). Киев, 1987, с. 127. Археологическите проучвания на Бельскоегородище разкриват храмове с дървени колони, сред които едно от светилищата е с размери 260 метра дължина и 40 метра широчина.
[42]. Георгиев, Вл., Исследования по сравнительно-историческому языкознанию, Москва, 1958; Горнунг, Б. В., Из предыстории образования общеславянского языкового единства, Москва, 1963; Горнунг Б. В, Рецензия. Ф. П. Филин. Образование языка восточных славян. Москва-Ленинград, 1962. В: Вопросы языкознания, 1963, 3, с. 135;  Според Смирнов, А. П.: „все славянские языки, северные, южные и западные произходят от одного праславянского языка. Такой язык существовал еще в первойполовине І тысячелетия до н. э. Языковеды относят формирование отдельных славянских языков к довольно позднему времени, когда сложилось плужное земледелие и выделились ремесла, то есть к периоду расцвета черняховской культуры” В: Славянские, угро-финские и балтийские племена в последные века до н.э. – перные века н.э. В: История СССР с древнейших времен до Великой октябрской социалистической революции. Т. 1. Москва, 1966, с. 300-320, с. 311.
[43]. Herodoti, Historiae, ІV, 21, 22, 102, 105, 108, 109, 119, 120, 122, 123, 136 – boudinoi; ІV, 6 – skolotous + tou Basileoseponymini; ІV, 17, , 51, 100, 102, 105, 119, 125 – neuroi, Neurida.
[44]. Herodoti, Historiae, І, 101. – boudioi.
[45]. Herodoti, Historiae, ІV, 125.
[46]. Herodoti, Historiae, ІV, 109.
[47]. Herodoti, Historiae, ІV, 6.
[48]. Йордан. О произхождение и деяния готов.  Getica. Вступительная статья и комментарии Скрижинской Е. Ч., Москва, 1960/2007, с. 171.
[49]. Йордан. О произхождение и деяния готов.  Getica. Вступительная статья и комментарии Скрижинской Е. Ч., с.  45 сл.; Jordanes. The Origin and deeds of the Geths.(Translated by Charles C. Mierow). Текст, коригиран от Vanderpoel J. от университета в Калгари, с. 129, 247; Вж.  Латински извори за българската история, под ред. на Дуйчев, Ив., Войнов М., Примов Б., Велков, В.,  С., 1958. Т. І, с. 14, 129, 346-347, 21, 247.
[50]. Третьков П. Н. Восточнославянские племена. Издание второе, переработанное и расширенное. Москва, 1953/2007, с. 207 (115).
[51]. Третьков П. Н., Восточнославянские племена, с. 207.
[52]. Греков Б. Д., Киевская Русь. Москва – Ленинград, 1944, с. 311-312.
[53]. Третьков П. Н., Восточнославянские племена…, с. 211.
[54]. Артамонов М. И., История хазар, Ленинград, 1962, с. 293.
[55]. Вж. Калоев Б. К., Агунда. В: Мифы народов мира, Москва, 1980, т. 1, с. 36; Топоров В. Н. Вишвакарман, с. 238
[56 ]. Топоров В. Н. Вишвакарман. В: Мифы народов мира. …, с. 237-238.
[57]. Срв. Неделчев Н.,  Арийското наследство в българската история. Ч. І. с. 140-147, Ч. ІІ. с. 148-155.
[58]. Ирански следи в славянските езици подсказват и историческата съдба на част от ираноезичното население на Руските степи и на сарматите. Тези следи се тълкуват различно от езиковедите. Проследяването на думата „бог” само като пример за влияние върху източните славяни е спорен аргумент, тъй като например поляците също използват това понятие „bog”. По-вероятно е понятието да е възникнало от дума за богатство, която и на полски е „bogat”. По подобен начин е образувано например акадското понятие за „цар” – „sharrum”, сходно с родственото му  асирийско „sharium” – „богатство” и съответстващо на шумерското lugal – “човек голям” или на Big-man. Вж. Неделчев Н. П., Произходът на светската царска институция в Древния Преден изток през ІІІ-ІІ хилядолетие преди нашата ера, Шумен, 2004, с. 12 сл.  Във всеки случай западните славяни, поляците и чехите, а и родствените им народи не са възприели и латинското „deus”, родствено на индоевропейското „deivas”, въпреки принадлежността си към католицизма и могъщото влияние на религията през средните векове.
[59]. Срв. Панчовски И. Г.,  Пантеонът на древните славяни и митологията им. С., 1993, с. 208.
[60]. Обяснението на понятието „кубе”  като турско влияние и заемка от арабски  със значение „свод”, „купол” в българската църковна архитектура е твърде пресилено. Църквата е традиционна и консервативна институция. Заемка съществува, но тя е с обратна посока – от персийския към турския.
[61]. Срв. Неделчев Н., Арийското наследство в българската история. Ч. І. с. 140-147, Ч. ІІ. с. 148-155.
[62]. Jordanes, The Origin and deeds of the Geths.(Translated by Charles C. Mierow).Текст, коригиран от VanderpoelJ. от университета в Калгари. $ 129; Иордан 1960/2007: Иордан. О произхождение и деяния готов.  Getica. Вступительная статья и комментарии Скрижинской Е. Ч., Москва, 1960/2007.
[63]. Вж. Гумильов Л.,  Хуните. Хегемонът на Азия, 2008, с. 61.
[64]. Пигулевская Н. В., Имя Рус в сирийско мисточнике VI в. В:  Академику Борису Дмитриевичу Грекову ко дню семидесятилетия. Сборник статей, Москва, 1952, цит. По Третьяков, П. Н. Восточнославянские племена. Издание второе, переработанное и расширенное, Москва, 1953/2007 – народ hros.
[65]. Рубинчик Ю. А.,Османов М. Н., Дорри, Д. Х., Киселева Л. Н., Сарычев  С.С., Еремина К. Н., Галимова Г. А., Алиев Г. Ю., Муравьева Л. Н., Козлов Г. И., Персидско-руский словарь, Москва,1983, т. 1-2. т. 1, с. 124,  т. 2,  с. 192,  с. 173
[66]. Дымшиц, М. З. Карманный руско-хинди словарь. Москва, 1987, с. 36.
[67]. Гринцер, П. А., Амрита. В: Мифы народов мира. Москва, 1980, т. І, с. 71
[68]. Justi, F., Iranisches Namenbuch, Marburg, 1898, S.14-15.
[69]. Срв. Йорданес, Римска история. В: Христоматия по история на България. Ранно средновековие VІІ-ХІІ в.  Съставители П. Петров, В. Гюзелев. С., 1978 г., т. І, с. 11.
[70]. Пак там, с. 344.
[71]. Пак там, с.. 258.
[72]. Пак там, с. 258.

 

 

[monte christo]

Цитирай

 

Известия на Регионален исторически музей – Велико Търново, XXVIІI–XXIX, 2013–2014, 417-428
Proceedings of the Regional Museum of History – Veliko Tarnovo, XXVIІI–XXIX, 2013–2014, 417-428

 

ДА СЕ СМЕЕШ С ЦЯЛО ГЪРЛО: НЕДЕЛЧЕВ, РАННИТЕ СЛАВЯНИ И РУМЪНСКИЯТ ЗАГОВОР

Флорин Курта

 

Когато се атакуват фалшиви идеи, онези, които ги правят достояние на по-широката публика, често пъти разпространяват лъжи за критикуваните. Рецензията на Неделчо Неделчев на моята книга за ранните славяни (Curta 2001, с превод на български, публикуван  през 2009 г. – вж. Курта 2009), напоследък получи по-широко разпространение под формата на статия в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев (Неделчев 2013). Макар и претенциите на Неделчев в тази статия да са свързани с поставянето на редица въпроси относно ранните славяни в България,  тя всъщност  изобщо не се занимава с такива проблеми. По-скоро е странна комбинация от примитивен национализъм, теория на конспирацията и чисто невежество, базирани на едно карикатурно представяне на идеите и заключенията  в моята книга. По собственото признание на Неделчев, той се е опитал да публикува тази своя статия в Старобългаристика през 2011 г., но му е било отказано с довода, че е неподходяща за профила на списанието. Две години по-късно и четири – след излизането на превода на книгата ми на български език, което ще рече дванадесет години след като бе публикувано  нейното оригинално издание на английски, Неделчев най-накрая намира някой да му предостави възможност  да изобличи тази „опасна антибългарска конспирация“.
Статията му се появява в том, посветен още и на 20-годишнината от създаването на специалността „Богословие“ в Шуменския Университет. Това, че моята книга няма нищо общо с проблемите на теологията, очевидно се е сторило съвсем несъществен факт както на Неделчев, тъй и на съставителя / съставителите на този Сборник. Авторът на статията твърди, че моята книга не само отрича славянския  характер на българския народ, но също така представлява предизвикателство за „българското  богословие“. Това, да си го кажем без заобикалки, си е жива лъжа; при това – доста грозна лъжа. Както ясно е указано в подзаглавието на моята книга, тя е за историята и археологията на долнодунавския регион в годините между 500-а и 700-а. Тя следователно не съдържа нищо, което дори да намеква за богословие, било то българско или някакво друго. Нито пък засяга отношението славянски език – християнство.
Книгата поставя акцент върху липсата на свидетелства за миграция на славяните от предполагаемата им прародина в блатистите местности около Припят,
 

край днешната граница между Украйна и Беларус, и настоява, че славянската етничност е резултат от взаимоотношения, които са се случили по Дунавската граница на Византийската империя през VI в. Никак не е лесно да се разбере как така една подобна аргументация може да се използва като отричаща славянския характер на българския народ. Всъщност, тъкмо обратното е валидното твърдение.
Неделчев отива обаче и много по-далеч: според него, моята книга определено не е никаква „наука“, а късче от про-румънската и съответно – анти- българската пропаганда. Той си представя може би нещата по следния начин: съвременните теории са замислени като средство единствено за отричането на българската християнска култура и на българския славянски език. Изглежда обаче, че авторът на статията твърде малко е разбрал от аргументацията, представена в моето изследване; някои от неговите твърдения граничат с клевета, особено там, където той изглежда готов да разпали пламъците на национализма посредством абсурдни предположения относно моите политически възгледи.
Като се спирам на някои от изкривяванията и на ненадминатите в погрешността си интерпретации на Неделчев, аз съвсем нямам намерение да полемизирам с неговите идеи относно праисторическия произход на славяните, които се основават, впрочем, на собствените му лингвистични конструкции. Не за пръв път моята теза за ранните славяни провокира раздразнение сред лингвистите (вж. например Darden 2004). Аз самият не съм езиковед; и като следствие от това никога не отговарям на такъв тип критика. Като отказвам да имам каквато и да било експертиза в това поле, аз просто отбелязвам, че лингвистите са слабо подготвени така щото да предложат някаква историческа реконструкция на историята на езика, тъй като не са в състояние да датират лингвистичните промени с онази степен на прецизност, която се изисква при една приемлива алтернатива – и точно това отбелязах преди дванадесет години в моята книга за ранните славяни. В добавка към това, повечето от моите критици, имащи подготовка в езиковедски анализи, все още не могат да разберат, че не съществува пряка (другояче казано, по необходимост) връзка между език и етничност, една идея, която е достатъчно добре и ясно демонстрирана в значителен брой изследвания, особено такива в областта на антропологията (вж. неотдавна публикуваните Fought 2006 и Ahearn 2012). Следователно е безсмислено да се спираме отново на този въпрос. Това, че някой не чете или игнорира фундаментални изследвания особено в областта, в която има претенции за експертиза, навярно е един тъжен аспект от онова, което в днешно време минава за научност.
Но нито е мое задължение, нито пък е в мой интерес да коригирам това. Ето защо, най-общо казано, ще се въздържа от това да се занимавам с претенциозната конструкция на Неделчев относно предполагаемите езици и (предположително) славянския характер на племената и народите, споменавани в
 

 

древните извори: in aere aedificare[1]. Ще оставя настрана и опитите на Неделчев да установи етимологията  на моята фамилия на базата на протобългарски думи, както и това, че правейки разграничение между българския и македонския език, съм се подписал под политиката на Коминтерна, отнасяща се до езиците и нациите на Балканския  полуостров. Вместо  да отговарям на такива евтини и вулгарни нападки, целта ми тук ще се ограничи до това да се насоча директно към атаките на Неделчев.
Първата от тях може да се резюмира по следния начин: Курта е на мнение, че славяните, вместо да са мигранти от север, се превръщат в разграничима етническа група в земите, разположени северно от долното течение на река Дунав. Това означава следното: Курта твърди, че Румъния е прародина на славяните. А като пише това, Курта всъщност става последовател на националистическата линия на Николае Йорга[2].
Дали като споменава името на Йорга той е мислел за него като референция към стогодишнината от Букурещкия  мирен договор от края на Междусъюзническата война (1913 г.), не мога да знам, но със сигурност Неделчев отправя критиките си на погрешен адрес. Това, че аз всъщност  не одобрявам идеите на Йорга за ролята на Румъния  на Балканите, било то преди или след Балканските  войни, е видно от моята критика на неговите теории, отнасящи се до ранните славяни, които бяха публикувани  преди двадесет (да, 20!) години (вж. Curta 1994a, 132 – 137; Curta 1994b, 229 – 233, препечатано в Curta 2009, 136 – 142)[3]. По онова време отделих много повече внимание, и то с детайли, на променящото се отношение спрямо славяните в следвоенните изследвания на румънски  историци и археолози, работещи в годините на комунистическо управление в Румъния. В тези си проучвания  показах, че преди 1958 г. славяните са основен обект на изучаване от страна на румънските историци
и археолози, занимаващи се с епохата на Ранното средновековие (и румънския етногенезис). След тази дата и особено при режима на Чаушеску,  както археолозите, така и историците сториха всичко  по силите си да отстранят

1    Във фантасмагоричните етимологии на Неделчев виждаме една безгрижна хумореска, ако и тя да е неволна. Според него, венетите, споменати  в античните извори (вкл. у Йордан) и будините, упоменати от Херодот, са един и същ народ. Причината е твърде проста: името на първите предположително означавало „сините“,  същевременно будините са описани като русоляви и със сини очи. Изначално е ясно тогава, че хората с руси коси и със сини очи трябва да са славяни.
2    Неделчев ме е представил като дипломирал се студент в Букурещкия  университет; веднага след това съм станал „инструктор“ в Университета във Флорида. Това, което не му е известно, е, че критикуваната  от него книга всъщност  се базира на моята докторска дисертация, защитена в Western Michigan University (1998 г.). С други думи, моята интерпретация на историята на ранните славяни е повлияна от обучението ми в САЩ, а не от годините на обучение, прекарани в Румъния.
3    Навсякъде съм обръщал внимание на политическите  причини, поради които Йорга създава Института  за изследване на Югоизточна  Европа в Букурещ, и то точно една година след Букурещкия  мирен договор (вж. Curta 2006, 3).
 

славяните от румънската  история. След 1994 г., годината, в която се появиха тези мои изследвания, проблемът за политическата  манипулация  на археологическите  свидетелства, засягащи ранните славяни, неколкократно е бил повдиган в румънската археологическа общност (вж. например Stanciu 2001 и 2005). Някои  извадиха наяве по-късната в хронологичен план „ябълка  на раздора“ между българските и румънските археолози, най-вече т. нар. култура Дриду (Madgearu 2007); други пък поставиха по-общо въпроса за отношението между румънския  национализъм и археологията (Niculescu 2004 – 2005; Dragoman, Oanţă-Marghitu 2006). С други думи, днес в Румъния се наблюдава сериозен интерес към историята на политическото манипулиране на археологията и историографията. Доколкото ми е известно, такъв целенасочен интерес и особено себекритичност  все още не е наличен в България, когато иде реч за Ранното средновековие. Единствено  чудесната книга на Стефан Дечев, появила се напоследък, постави началото на нещо като пробив в този омагьосан кръг от мълчание, или поне във връзка с проблемното дефиниране на националната идентичност през XIX в. през призмата на релацията „славяни – протобългари“  (Dechev  2010; 2013a; 2013b). Липсва  обаче цялостен и прецизен анализ на този проблем и неговото третиране в археологическата и историческата книжнина, появила се в периода между 1948 и 1989 г., и особено около 1300-годишния юбилей на българската държава на Аспарух, наченат и доразвит с благословията на тогавашния председател на Комитета за култура, Людмила Живкова, дъщерята на комунистическия  водач на България – Тодор Живков.  Един подобен анализ, мисля си, би обяснил обсесията, фикс идеята, характерна за някои изследователи при търсенето на средноазиатски (вкл. ирански) и централноазиатски корени на българската народност, толкова добре видима през последните две десетилетия. Тогава би станало ясно, че възгледите на Неделчев  не само за „българската  народност“, но и относно произхода на протобългарите и техните езикови и исторически отношения със славяните, изобщо не са уникални. Така погледнато, без един такъв анализ, ще бъде трудно да се отчлени каква част от това, което Неделчев представя в писанията си е неговият собствен национализъм и каква част е рециклиране на вече известни в българската историография от 80-те години на миналия век постановки.
Едно нещо обаче е сигурно: Неделчев изцяло игнорира промените, които се осъществиха в това именно научно поле през последните десетилетия. Освен това е видно, че не е чел нито една от имащите ключова роля по този проблем книги, и – вече като следствие – притежава много изкривена представа за историографската  ситуация към момента. По-важното е обаче, че той изобщо не е разбрал, че в румънската историография още от началото на XIX в. съществува „недолюбване“ на славяните като елемент на националната румънска история. Повечето историци, според възможностите си, пишейки за славяните, се стремяха да ограничат културното им влияние върху румънската цивилизация и език, като постоянно затъмняваха онези аспекти от сла-
 

вянската история, които не пасваха на тяхната предварително построена теза за румънската  народност / нация като имаща изцяло или предимно романски характер и, съответно, латински произход. „Нашите национални историци“, пише Йоан Богдан преди 1900 г., „систематично  игнорират или съзнателно избягват проучването  на ранните славяни“  (Bogdan  1894, 14).
Преди двадесет години показах, че въпреки натиска на комунистическия режим през 50-те години на миналия век, това отношение не се е променило в някаква значима степен и през втората половина на XX в., а дори при режима на Чаушеску  е получило нов импулс. За това, че показах съобразяването с политиката „отгоре“ на водещите румънски археолози в моята статия от 1994 г. (публикувана в Германия), аз платих съответната цена: преди да си тръгна от моята родина в посока САЩ, се принудих да напусна Археологическия  институт в Букурещ, протестирайки по този начин срещу мерките, предприети, така щото да се спре публикуването на тази моя статия (цялата история, макар и в сбит вариант, може да се прочете в Curta 2008, 467). За мнозина в Румъния аз все още съм „предател“, понеже съм критикувал видни румънски археолози и историци, както и защото съм застанал „на страната“ на славяните[4]. Двадесет години по-късно, когато някой като Неделчев мисли, че би могъл да събере около себе си националистите, като ме атакува и обвинява в заемането на про-румънска позиция, мога само шумно, с пълно гърло и от все сърце да се изсмея. Иронията в тази ситуация би трябвало да е очевидна всекиму.
Неделчев обаче не е безпомощен само в проблемите от историографско естество. Той има също така сериозни затруднения в областта на политическата история на долнодунавския регион през античността до степен, че чак да му се присмее човек. Според него Дакия е била завладяна от римляните не след края на две трудни военни кампании, предприети от император Траян (101 – 102 и 105 – 106 г.), а в самия край на II в. пр. Хр. След това, според Неделчев, римляните преминали Дунав в посока от север на юг и нахлули в земите на северните тракийци, които оказали „героична съпротива“. Четейки това, човек би срещнал затруднения да реши дали Неделчевото объркване се дължи или на тотално незнание, или пък на обсесия от историческия  прецедент от 1913 г. Ако  е второто, той си е намерил добра компания. Защото неговото очевидно недолюбване на Николае Йорга, всъщност показва, че Неделчев не е по-различен от румънския историк, за когото преминаващите през Дунав славяни в посока Тракия, през VI в., били като онези войници на Михай Храбри (1593 – 1601), които храбро плячкосвали  османските провинции на Балканите,  стигайки  чак до стените на Одрин (Iorga 1937, 314 – 316).  Когато чете статията на Неделчев, човек няма как да не се сети за една бележка на
4    Това би могло да обясни липсата на каквато и да било рецензия на румънската версия на моята книга за славяните (Curta 2006a), в ярък контраст със ситуацията в България, където до момента се появиха две рецензии върху нейната българска версия от 2009 г. (вж. Tăpkova-Zaimova 2010, както и Йончева  2010).
 

Йорга: „l’histoire  est pleine des scènes semblables, qui reviennent“ (Iorga 1937, 313). Впрочем, както отдавна отбеляза Бенедикт Андерсън, националистическото въобразяване се базира на идеята за едно „хомогенно, празно време“, в което социологически[ят]  организъм, движещ се по разписание [през него] е точен аналог на идеята за нацията, която също се мисли като стабилна общност, движеща се неотклонно назад (или напред) в историята (Anderson 1983, 26; български  превод – Андерсън 1998, 40). Две исторически събития, случили се на огромно разстояние във времето едно от друго, са възприети като сходни и едновременни, понеже националистите вярват в споделено времево измерение, в което те и техните „предци“ съ-съществуват. Също както и днес, за различия в миналото няма място в националистическото въобразяване.
Според Неделчев моето заключение, т. е. че славяните през VI в. са местно население в земите, които днес са територия на Румъния,  поставя под въпрос идеята, че „северните траки“ са „носители на румънския език“. („Авторът на тази теория не забелязва, че като обявява славяните за местно население от районите на съвременна Румъния…, обезличава, включително и езиково, историческото развитие на северните траки, които очевидно за него са населението, носител на румънски език“). Объркването в този пункт е тотално, но това, което Неделчев се опитва да каже, е, че като твърди, че (южна) Румъния  е славянска родина, Курта отрича латинския характер на румънския език (и нация). Ако моето четене на неговата изкривена логика е коректно, то тогава Неделчев приема, че в миналото, както и днес, само един език би могъл да бъде в употреба в рамките на една и съща територия. Ако е имало говорещи славянски език хора в днешните румънски земи северно от Дунав, то там е нямало място за хора, говорещи романски език (който ще се превърне в румънски). Едно такова твърдение обаче би влязло в противоречие с историческите свидетелства. Ето и примери. По някое време преди 545 г., един млад мъж от антски произход, когото Прокопий Кесарийски нарича Хилвудий (както римския magister militum per Thraciam, убит в акция в началото на 30-те години на VI в.), е взет като пленник по време на войните между склавините и антите. По-късно той е изпратен в Константинопол, за да води преговори за мир между Юстиниан Велики и антите, понеже можел да говори свободно латински и то въпреки факта, че бил от варварски произход (Прокопий Кесарийски, История на войните VII 14.32 – 35; вж. и VII 13.24 – 26). Мавър пък, сподвижник и доверено лице на Кубер, известен покрай обстоятелствата около неуспешния заговор в Солун през 80-те години на VII в., знаел, казва се в „Чудесата на св. Димитър“,  „нашия език, този на ромеите, на славяните и на протобългарите“ (Чудесата на св. Димитьр II 5.291; вж. и Grigoriou-Ioannidou 2000). Очевидно през Ранното средновековие е имало място за повече от един език върху една и съща територия, като латинският (или романски език, произлязъл от него) е сред наличните опции в конкретната ситуация.
Това, че Неделчев демонстрира само фрагментарно, дори слабо познание върху основните извори за историята на ранните славяни, идва като резултат
 

от неговото използване на свидетелството на Йордан. Според него, Бож (sic!) е бил вожд на венетите, а не на антите. В опита си да представи съществуването в ранното славянско общество на „съвет  на старейшините“ (ключов институт във „военната демокрация“), Неделчев вкарва насила своите идеи в свидетелството на Йордановия текст. „След това [Ерманарих] обаче действал храбро [срещу антите] и за да всее ужас, приковал на кръст техния владетел Бож, заедно със синовете му и 70 първенци…“ (Getica 248; курс. мой – Ф. К.; в български превод – Латински  извори за българската история 1958, 354). Думите в курсив на български са превод на латинската фраза „cum filiis eius et LXX primatibus“. Primates в съчинението на Йордан, както изобщо в латински, никога не означава „старейшини“,  „по-стар(ш)и“. Тази дума например се използва по отношение на военните вождове на скирите, които съпровождали Едика и Хунвулф срещу готите (Getica 277). Primates са също така и онези, свикани от Теодерих Велики  до смъртния му одър, заедно с „графовете на готите“ (Getica 304). И в двата случая, преводът на думата като „старейшини“ изобщо е лишен от смисъл[5]. Нещо повече, както наскоро Павел Лукин убедително показа, идеята, че вождовете в раннославянското общество били старейшини, не е нищо друго освен историографски мит (Лукин 2010).
Незнанието на Неделчев  е съизмеримо единствено с неговата арогантност. Той обръща внимание както на Курта, тъй и на преводача на книгата на български език – Цветелин Степанов, върху следния факт: когато пише на старобългарски през X в., Константин Преславски  споменава за покръстването и идването на учениците на светите братя Кирил и Методий в България чрез израза „И лети сега славянското племе“ (Куев 1974, 170 – 174). Това, предполага се, е аргумент срещу твърдението на Курта, че „the first clear statement that „we are Slavs’  comes from the twelfth-century Russian Primary  Chronicle“ (Curta 2001, 350; за българския  превод вж. Курта 2009, 390: „Първото  ясно заявяване на това, че „ние сме славяни“, идва от руската „Повест временных лет“ от XII в.“). Неделчев обаче явно не схваща, че в „Проглас към Евангелието“ Константин Преславски използва множествено число („славянски народи“), когато окуражава своята публика да слуша Словото, „което ни подготвя да познаем Бога“. Общото тук, или онова, което обединява, е свещеният език (старобългарски[6]), а не етничността!  Неделчев също така игнорира
5    Според Неделчев, латинският термин gens съществувал в английски език като „genius.“ Наистина е вярно, че коренът и на двете думи е глаголът gignere („to beget, to produce“), но „genius“ никога не е използвано в английски в смисъла на „клан“, „племе“, какъвто смисъл има глаголът в латински език. Смисълът пък на „characteristic disposition“е зас- видетелстван на английски от 80-те години на XVI в., докато този на „person of natural intelligence or talent“ се появява през 40-те години на XVII в. В английския  език не е засвидетелствана употреба на „genius“  в смисъла на „племе“, „клан“,  или пък „чужд народ“.
6    Неделчев слага знак за равенство между ‘Common Slavic’ и църковнославянски (който за него е старобългарски). Нещо повече, той цитира превода на Степанов на „Common
 

съвсем убедителния аргумент, издигнат от добре познатия в България руски учен Дмитрий Поливянни, според когото самото използване на думата „славяни“ в този контекст се асоциира исторически с класификационните методи и клишета на ромейските автори. Следователно нямаме твърдение на местните, звучащо „ние сме славяни“ (Полывянный 2008, 62).
Неделчев критикува и Цветелин Степанов, че е превел „bigman“ (антропологичен термин, елемент от цяла концепция всъщност) като „големец“, макар че българската дума „големец“ е съвсем точен еквивалент на английската фраза. Със сигурност би могло да се приеме, че българският превод не изчерпва всички нюанси, налични в английския израз, но Степанов просто се е опитал да избегне доста странно звучащото на български език „бигмен“, което нито един български читател – без познания в областта на английски и особено на антропологическата литература – не би разбрал. Независимо от това дали преводачът е избрал точната дума („големец“) при превода, той определено е внимавал, така щото да сигнализира още от самото начало, че това е конвенционална употреба, така щото да се улесни възприемането на следващите страници от книгата (Курта 2009, 348)[7]. Това, обаче, което ме изненадва, е че след като е сгълчал Степанов за това, че некоректно е превел горепосочения израз, Неделчев обяснява антропологичната концепция, използвайки точно този текст, който Степанов е превел по съответния начин (Курта 2009, 366). Със сигурност Неделчев би трябвало да знае, че Степанов преподава от две десетилетия в специалността „Културология“ на Софийския университет, където основна дисциплина е антропологията и че след като е писал доста неща в областта на теорията на историята с оглед епохата на Ранното средновековие, със сигурност е добре запознат с термините на ранната държавност и социално устройство.
По подобен начин, отново според Неделчев, авторът на книгата греши, приписвайки на Фридрих Енгелс концепцията за „военна демокрация“, тъй като тази концепция принадлежала изначално на Луис Морган[8]. Питам се, къде обаче Неделчев откри в моята книга такава информация? Там, всъщност,

Slavic“ като праславянски (език) като подриващ основите на моята теза, че не е имало славяни преди 500 г. Степанов обаче е предпочел „праславянски“ вместо „общославянски“ в контекста на една дискусия относно влиянието на „Common Slavic’ върху румънския, гръцкия и албанския. За два от тези езици, и с това изглежда и Неделчев е съгласен, нямаме свидетелства за времето преди 500 г.
7    Същата стратегия следваше и румънският преводач на книгата, който все пак предпочете да остави оригиналната английска фраза, тъй като в румънския език липсва дума, която да е дори частично подобие на българското „големец“(вж. Curta 2006a, 272, с бележката на преводача).
8    Рвението, с което Неделчев защитава научната валидност на концепцията за „военната демокрация“, ми напомня за един друг критик на моята книга (Жих 2010). И в двата случая, налице е странна носталгия по „азбучните истини“ на историческия материализъм. По подобие на Неделчев, Максим Жих вярва, че като съм отричал всяка една, по необходимост, връзка между етничност и език, аз съм лишил ранните славяни от тех-
 

изрично е посочено, че концепцията в началото е въведена в академичния дискурс от Луис Морган (Curta 2001, 312; Курта 2009, 349).
Неделчев обича да е в ролята на римския  папа и да наставлява: Курта греши, казва той, когато приема, че Маркс противопоставя германския на азиатския способ на производство. Ето какво обаче пише Карл Маркс: „Die germanische Gemeinde konzentriert sich nicht in der Stadt… die asiatische Geschichte ist eine Art indifferenter Einheit von Stadt und Land“ (Karl Marx, Formen, die der kapitalistischen Produktion vorhergehen, in Marx, Engels 1983, 390 – 391). Така че Неделчев първо нека прочете Маркс, пък след това да го защитава.
Важно е да отбележа също и факта, че Неделчев в своята статия цитира само някои части от началото (първите 30-на страници),  както и от края на българската версия на книгата (между 343-а и 390-а страница). И, забележете: единствено една страница от средата на книгата е обект на рефериране – страница 258-а! Това предполага,  и то с много голямо основание, че Неделчев е чел книгата твърде повърхностно, което пък от своя страна обяснява и някои аспекти от неговата нечувана и невиждана обърканост, на чиято основа – като следствие – той гради и своята критика. Неделчев  вижда например противоречие между възможността да се датира селището край Гарван (до Силистра) към края на VI или началото на VII в., и моето убеждение, че най-ранната фаза на Гарван не може да се фиксира преди късния VII или даже ранния VIII в. Но първото е всъщност  интерпретация на Живка Въжарова, а не моя такава, един (пореден) знак, че Неделчев не е чел изречението, което предшества онова, което той е избрал да критикува[9].
Все в същото русло и по идентичен начин, когато ме обвинява в объркване при употребата на ethnie и ethnique (дума / термин, която / който всъщност я няма в моята книга)[10],  Неделчев вярва, че за мен етничността е нещо вродено и естествено.  Такова мнение обаче е всъщност обратно на моята теза, а именно, че славянската етничност е била изобретена, изнамерена, открита от византийските автори. Със сигурност, точно както онези руски автори, които са чели моята книга в английския ѝ оригинал (вж. Иванов 2008 и Шувалов 2008), и Неделчев е схванал неправилно значението на думата invention, „изобретяване“,  „изнамиране“, като „изфабрикуване“,  „фикция“, „измислица“, т. е. измислените [славяни]. По подобие на С. Иванов и П. Шувалов, Неделчев
ните средства за самоидентификация и самоопределение.  Комбинацията от остатъчен марксизъм и краен национализъм е стряскащо еднаква и в двата случая.
9    Неделчев се оплаква, че не съм предложил никакви аргументи за тази късна датировка на Гарван. Той очевидно не познава работата на Р. Колева (Колева 1992).
10  Неделчев не разбира, че ethnie и етничност  не са едно и също нещо, което може да е индикация, че е пропуснал да прочете частта от първа глава, където съм обяснил, че използвам термина на Антъни Д. Смит ethnie, за да избегна объркването между етническата група и феномена, който тя по общо мнение представя чрез конкретен  пример – Curta 2001, 23; Курта 2009, 32. Съвсем леко разграничение между етническа идентичност и етничност напоследък направи и В. Пол - вж. Pohl 2013,2.
 

изглежда не е запознат с другото, етимологично по-старо значение на думата invention, а именно „разкриване“,  „изнамиране“  (както е в израза „изнамирането на Кръста“  от св. Елена, майката на равноапостолния Константин Велики). Английското invention произлиза от латинския глагол inuenio, – ire, със значение „да открия“, „да разкрия“, точно както в прочутата фраза на Цицерон inuenio coniurationem (която очевидно не може да означава нещо изфабрикувано, измислено). Изнамирането-като-разкриване е широко използвано в английския в такива фрази като „научна  инвенция“. Това всъщност е значението, което съм имал предвид, когато съм писал, че „Създаването  на славяните е било в по-малка степен въпрос на етногенезис, отколкото на изобретяване / въобразяване и етикетиране от страна на византийски автори“ (Curta 2001, 349; Курта 2009, 389; вж. и Curta 2008, 170 и бел. 69).
Лицето на един подобен национализъм е винаги деформирано и грозно; човек инстинктивно сякаш страни от него, и то с отвращение. Когато обаче Неделчев твърди, че се наблюдава влияние на славянските диалекти върху езика на протобългарите далеч преди тяхното преселение към днешна България, и че утигурите и кутригурите съвсем не са протобългари, а българи, човек няма как да не се разсмее с цяло гърло, най-малкото за да остане със здрав разсъдък. Идва ми на ум за една забележка на бай Ганьо по време на Световното изложение  през 1891 г. в Прага. Видимо  раздразнен, че Ян Хус, както и Кирил и Методий са споменавани твърде много пъти, бай Ганьо помолва водача на българската делегация да произнесе реч за Аспарух, така щото да има все пак някакъв баланс (Константинов 1999, 118).
Смехът с цяло гърло при някакъв  гаф прави безвредна отвратителната грозота.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Андерсън 1998: Б. Андерсън. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. Превод Я. Генова. С., 1998.
Жих 2010: М. Жих. К проблеме етнического самосознания ранних славян по поводу работы Флорина Курты. – Русин,  2010, 1,59 – 77.
Иванов 2008: С. А. Иванов. „В тени юстиниановых крепостей“? Ф. Курта и парадоксы раннеславянской етничности. – Studia Slavica  et Balcanica  Petropolitana, 6, 2008,
5 – 12.
Йончева 2010: K. Йончева. Освобождение от Тъмните векове. – Култура, 19, 2010 (http://www.kultura.bg / bg / article / view / 17006).
Колева 1992: Р. Колева. За датирането на славянската група „Попина-Гарван“  в Североизточна България и северна Добруджа. – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Исторически факултет, 84 – 85, 1992, 163 – 182.
Константинов 1999: А. Константинов. Бай Ганьо. C., 1999.
Куев 1974: К. М. Куев. Азбучната молитва в славянските литератури. C., 1974.
 

 

Курта 2009: Ф. Курта. Създаването на славяните: История и археология на долнодунавския регион ок. 500 – 700 г. Превод Ц. Степанов. С. 2009.
Латински извори за българската история 1958: Латински  извори за българската история. Т. 1. С., 1958.
Лукин 2010: П. В. Лукин. „Старцы“ или „старшие“? О терминологии славянской пле- менной знати. – Cлавяноведение  2010, 2, 12 – 30.
Неделчев 2013: Н. Неделчев. Антиславянство – съвременни румънски  фалшификации между София, Кеймбридж и Флорида и проблемът за най-ранните славяни и българи. – B: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет, Шумен, 2013, 124 – 138.
Полывяный 2008: Д. И. Полывянный.  Славяне и болгары в восточноримском имперском пространстве: проблемы различения. – Studia Slavica et Balcanica Petropolitana, 6, 2008, 2, 59 – 63.
Шувалов 2008: П. В. Шувалов.  Изобретение проблемы (по поводу книгу Флорина
Курты). – Studia Slavica  et Balcanica  Petropolitana, 6, 2008, 13 – 20.
Ahearn 2012: L. M. Ahearn. Living  Language. An Introduction to Linguistic Anthropology. Chichester, Malden, 2012.
Anderson 1983: B. Anderson,  Imagined  Communities.  Reflections  on the Origin  and
Spread of Nationalism. New York, 1983.
Bogdan 1894: I. Bogdan. Însemnătatea studiilor slave pentru români, Bucharest, 1894.
Curta 1994a: F. Curta. The changing image of the early Slavs in the Romanian historiography. – Revue  des études sud-est européennes,  32, 1994, 1 – 2,  129 – 142.
Curta 1994b: F. Curta. The changing image of the Early  Slavs in the Rumanian historiography and archaeological  literature. A critical survey. – Südost-Forschungen,  53, 1994, 225 – 310.
Curta 2001: F. Curta. The Making of the Slavs. History and Archaeology of the Lower
Danube Region, c. 500 – 700. Cambridge / New York, 2001.
Curta 2006a: F. Curta, Apariţia slavilor. Istorie şi arheologie la Dunărea de Jos în secolele VI – VII. Translated E. S. Teodor. Târgovişte.
Curta  2006b: F. Curta.  Southeastern Europe  in  the Middle  Ages,  500 – 1250. Cambridge / New York, 2006.
Curta 2008: F. Curta. Once again on bow fibulae of the „Pietroasele  type“ (Werner’s class I F). – Acta Archaeologica  Academiae Scientiarum  Hungaricae, 59, 2008, 465 – 492.
Curta 2008: F. Curta. The making of the Slavs between ethnogenesis, invention, and migration. – Studia Slavica  et Balcanica  Petropolitana, 6, 2008, 2, 155 – 172.
Curta 2009: F. Curta, Text, Context, History, and Archaeology. Studies in Late Antiquity and the Middle Ages. Bucharest / Brăila,  2009.
Darden 2004: B. J. Darden, Who were the Sclaveni  and where did they come from? – Byzantinische Forschungen 28, 2004, 133 – 157.
Dechev 2010: S. Dechev, Who Are Our Ancestors? „Race“,  Science and Politics in Bulgaria, 1879 – 1912. Saarbrücken, 2010.
 

 

Dechev 2013a: S. Dechev. Between Slavs and Old Bulgars: ‘ancestors’, ‘race’ and identity in late nineteenth-century Bulgaria.  – In: Manufacturing Middle Ages. Entangled History of Medievalism  in Nineteenth-Century Europe (P. J. Geary, G. Klaniczay Eds.). Leiden / Bos- ton, 2013, 347 – 376.
Dechev 2013b: S. Dechev. Who are the Bulgarians? ‘Race’,  science and politics in fin-de- siècle Bulgaria. – In: We, the People. Politics of National Peculiarities in South-East Europe (D. Mishkova  Ed.). Budapest, 2013, 3 – 29.
Dragoman,  Oanţă-Marghitu  2006: A. Dragoman, S. Oanţă-Marghitu. Archaeology  in
Communist and post-Communist Romania. – Dacia, 50, 2006, 57 – 76.
Fought  2006: C. Fought. Language and Ethnicity. Cambridge, 2006.
Grigoriou-Ioannidou 2000: M. Grigoriou-Ioannidou. The kath’emasglossa in the Mauros and Kouber episode (Miracula S. Demetrii 291). – In: Byzantine Macedonia: Identity, Im- age, and History. Papers from the Melbourne Conference, July 1995 (J. Burke, R. Scott Eds.). Melbourne,  2000, 89 – 101.
Iorga  1937: N. Iorga. Histoire des Roumains et de la romanité orientale, 2, Bucharest, 1937. Madgearu 2007: A. Madgearu, The Dridu culture and the changing position of Romania among the Communist  states. – Archaeologia  Bulgarica,  11, 2007, 2, 51 – 59.
Marx, Engels 1983: K. Marx, F. Engels. Werke, vol. 42, Berlin,  1983.
Niculescu 2004 – 2005: G. A. Niculescu. Archaeology, nationalism and the „History  of the Romanians“ (2001). – Dacia, 48 – 49, 99 – 124.
Pohl  2013: W. Pohl. Introduction – Strategies of identification: a methodological profile. – In: Strategies of Identification. Ethnicity and Religion in Early Medieval  Europe (W. Pohl, G. Heydemann Eds.).  Turnhout, 2013, 1 – 64.
Stanciu 2001: I. Stanciu. Slavii  timpurii în cercetarea arheologică românească. – Ephemeris Napocensis, 11, 2001, 105 – 143.
Stanciu  2005: I. Stanciu. Die frühen Slawen  in der rumänischen archäologischen Forschung. Kurze kritische Untersuchung. – In: Archeologia o początkach Słowian.  Materiały z konferencji, Kraków,  19 – 21 listopada 2001 (P. Kaczanowski,  M. Parczewski Eds.). Cra- cow, 2005, 567 – 582.
Tăpkova-Zaimova 2010: V. Tăpkova-Zaimova. Review of Ф. Курта, Създаването на славяните: История и археология на долнодунавския регион ок. 500 – 700 г. (C., 2009). – Etudes balkaniques, 45, 2010, 3, 217 – 222.

 

 

 

[bulgaroid]

Браво е това е отговор Естественно румънците да теглят чергата към себе си и да доказват наляво и надясно колко са значими.

 Имаше унгарски превод дето румънците са представени за българоезично население на Трансилвания. Цялата работа с латинския според унгарците идва от различната религиозна прнадлежност на населението. Маджарите приемат католицизма а завареното население е православно. Унгарските владетели правят опити за приобщаване на народа към католицизма но не им се получава. И тогава те измислят хитрия план за налагане на латинския в богуслужението навсякъде, а оттам постепенно и на католицизма. И започва масово налагане на латинския , крайния резултат е постепенно проникване на латински в разговорната реч на православните но неуспех в религиозен план. Те твърдят че до 12-13 в. няма романизирано население. Което между другото се доказва и от археологията. Изобщо липсват останки. Няма как да имаме ззапазено романизирано население и да няма археологически материал. То затова сега румънците каквото намерят всичко е влашко а нашите мълчат като пукали и трябва западните учени да се застъпват за нас.

Всички забравят ,че чак в 19в. румънския е наложен окончателно и то с терор. 

[isav]

On 10.02.2017 г. at 18:44, T.Jonchev said:

У Теофан се казва, че императорът нарушил мира с българите и че искал да оплени българите и склавините, т.е. инициативата за война е негова. Това е достатъчен повод българите оттатък Балкана да се появят и да действат на юг, въпреки че ромеите са на своя територия. През 708г. се случва точно същото: Юстиниановата войска е в Анхиало - на собствена територия - но българите я нападат

Анхиало е плацдарм за инвазии в дунавската равнина, една дебаркация на ромеи там е явен сигнал за намеренията им! А дали Юстиниан е тръгнал на север? Не знаем! Все щеше да пише я за Анхиало,  за  Маркели, я за Девелтум.... Самата неяснота у разказвачите говори, че императорът не е тръгнал  точно към България! Или че България пез 688-а е по-различна териториално от наложения стереотип...

През тази година Юстиниан се отправил на поход срещу Склавиния и България. Той отблъснал българите, които тогава го пресрещнали и, като напреднал чак до Солун, заловил голямо множество склави ... На връщане бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да премине...

Доста неясно! Тръгнал "срещу България", отблъснал пресрещащите го българи и "напреднал чак до Солун"?!?! Обяснение?