Интервю с Петър Голийски: Най-големият враг на науката е липсата на идеи в нея

[Р. Теодосиев]

Бихте ли се представили на нашите читатели?

Казвам се Петър Голийски. Роден съм през 1976 г. в град Троян. Завършил съм Ловешката езикова гимназия през 1995 г., а през 2000 г. специалност „Арменска филология“ (от 2009 г. „Арменистика и кавказология“) в СУ „Св. Климент Охридски“. Бях първия випуск на тази специалност и първият, който я завърши.  През 2005 г. пред ВАК защитих докторска дисертация на тема „Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през Средновековието“. През 2013 г. се хабилитирах като доцент с монографията „Армения и иранският свят I–V век (Културни, социално-политически и езикови връзки)“. Имам още 3 монографии зад гърба си, едната от които е в 2 тома.

 

Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?

Преподавател съм от 2004 г. в специалност „Арменистика и кавказология“ СУ „Св. Климент Охридски“, като от 2006 г. към неин ръководител.

 

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

До момента, в който не започнах да пиша дипломната си работа през 2000 г., не осъзнавах, че имам заложби и увлечения да се занимавам с наука. Скоро след завършването ми се отвори място за докторант. След конкурса прекъснах докторантурата, за да изкарам казармата и тя реално започна през 2002 г.

 

Имате ли одобрен проект в последната сесия на Фонд научни изследвания, как се казва той и какви ползи ще има той за науката и живота на обикновения човек?

Не. Работя сам. В моята област, стига човек да е находчив и да има късмет с осигуряването на научна литература, може да се работи и без Фонда.

 

С какво заглавие беше последната Ви публикация? Разкажете ни повече за нея.

Ако говорим за тясно научна публикация, последната ми статия е със заглавие „Мидийски, партски, персийски и източноирански имена в българската късносредновековна антропонимия“, излязла през 2015 г. в сборника „Иран и България в огледалото на историята“. Последната ми монография е „Заселването на българите на Балканския полуостров IV–VII век“ в 2 тома, издадена от Тангра ТанНакРа  ИК през 2015 г.

Иначе в по-лек формат от началото на 2016 г. сътруднича със сайта „Гласове“, където имам 5 статии, последната от която е „Глобалният капитал от Константинопол до Ню Йорк“.

 

Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?

Науката е като държавите. Ако държавата има бъдеще или иска да има бъдеще, ако тя има свой национален проект, тя има и наука. Ако е оставена на доизживяване, същото чака и науката ѝ. Науката винаги и по правило е в тясна връзка с потенциала и тежестта на държавата и с нейните амбиции в международен и вътрешен план. Например, през XIX век във Франция се прави наука с много високо качество. Говоря за хуманитаристиката, за която имам впечатления, но предполагам, че същото е било положението с точните и природните науки. Тогава например са извършени преводи на френски на редица арабоезични средновековни автори, както и на редица арменски средновековни автори. Много от тези преводи и днес са единствените, направени на западен език. Днес обаче, за разлика от времето допреди Първата световна война, тежестта на Франция в света е много по-малка и в научно отношение тя е далече зад англосаксонците. Затова не можем да имаме свръхочаквания от българската наука като цяло, дори и отделни нейни представители да успеят у нас и най-вече в чужбина.

 

Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?

Не. И е разбираемо, след като заплатата на един начинаещ асистент е по-малка от тази на една сервитьорка. Всъщност, заплатата на един асистент е по-малка с няколко десетки лева от стипендията на един докторант.

 

Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

Да си направят добре сметката. Ако не им идва отвътре науката и не съзнават, че от наука нито ще забогатеят, нито ще станат известни, да бягат надалече от нея. В България, която се управлява от 27 години от хора с ветеринарна психика и манталитет, науката е последното нещо, което може да впечатлява и да носи престиж.

 

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Този въпрос стои точно като въпроса кое е по-първо – кокошката или яйцето. От една страна държавата казва: „Създайте краен продукт, а след това ще ви осигурим финансиране“. Другата страна учените възразяват: „Как да създадем продукт, след като няма финансиране?“ Всяка от страните е права за себе си и аз се опитвам да се поставя на мястото и на двете. Факт е, че в университетите в България има много некадърни, случайно попаднали там хора, които не само че ги мързи да изпълняват преките си преподавателски задължения, но още по-лошото е, че са стерилни откъм нови идеи. Най-големият враг на науката е липсата на идеи в нея. А не липсата на пари.

Факт е обаче и това, че у нас тези, които отпускат държавни пари, гледат на науката като на аграрна дейност, тоест очакват след като са направили някакви капиталовложения, в края на годината да оберат доматите и да ги изложат на сергията на пазара. Те не съзнават, или може би им е по-удобно да си затварят очите, че всеки лев, вложен в наука, ще се възвърне след 10 или 20, а може би и след 50 години. А в някои случаи може да не се възвърне, защото и тук има риск, подобен на инвестиционния риск. Може ли, например, Институтът за български език в БАН, ако получи 100 лева през януари, през декември да е припечелил от тях 20 лева и в бюджета му да има 120 лева? Няма как да стане. Как си представяме да се изкарат пари от сборник със заглавие „Диалектът на село Х“, излязъл в тираж 500 бройки, но едновременно с това авторът му е работил по него 5 години? Затова смятам, че преди българската наука да бъде заклеймена като импотента и стерилна, гълтаща напразно пари, пълна с хора в третата възраст с претенции да са по-малкият брат на Нютон или Аристотел и след това тя да бъде оставена на доизживяване, трябва да се направят поне 3 неща.

1. Държавата да възприеме един подход спрямо хуманитарните и губещи във финансов аспект направления и друг спрямо природните и техническите направления, като не ги поставя на една нога и с еднакви изисквания към тях. Защото, хайде да дам отново примера с Института за български език в БАН, хуманитарните научни направления са част от културата на една нация и част от нейните характеристика на цивилизована страна. Смята ли някой, че Британия ще закрие Шекспировия институт към Университета на Бирмингам, само защото той не носи печалба? Изключено,защото британската държава още преди векове е осъзнала, че науката не е само наука, тя е част от културната идентичност на един народ и част от нейната културна история.

2. Държавата да осигури, ако трябва и със вземане на целеви заем, финансиране, което да даде начален тласък и импулс на науката у нас, особено на онези направления, които могат да генерират печалба.

3. Преди да се осигури такова финансиране, трябва обаче да се направи истинска атестация и преакредитиране на висшите учебни заведения в България. Сега атестирането е до голяма степен формално – катедрите предават към факултетите напудрени и захаросани доклади за състоянието и научната си дейност, след това факултетите изпращат също така напудрени общи доклади, които отиват в МОН, където биват оценявани от хора, които са или бивши състуденти на ректори и декани, или се познават по една или друга линия, или са приятели, роднини и т.н. За да има у нас истинско, безпристрастно и обективно атестиране, най-добре е то да се проведе от екипи от чужди университети, при които роднино-приятелският фактор няма да работи. Една такава реална атестация ще отсее истинските висши учебни заведения от ПУЦ-овете, поставили на входната си врата гордото име „университет“. След атестацията онези университети, които не са покрили стандартите, трябва да бъдат понижени до полувисши заведения или колежи. Така ще се намали броят на университетите у нас, които се съревновават за държавно финансиране и едновременно с това ще се повиши престижът и качеството на висшето образование у нас.

След като се извърши това отсяване, вече държавата трябва да се намеси и да осигури за онези ВУЗ-ове, които са наистина на ниво университети, значително финансиране, за което стана дума по-горе. Но аз съм скептичен, че това ще се осъществи някога.

Из "100 лица зад българската наука" на БГ Наука: http://nauka.bg/интервю-с-петър-голийски-най-големият/