Атомен прихващач

[Frujin Assen]

През 1958 веднага след създаването на NORAD, нейното командване се обърнало към няколко авиостроителни фирми с предложение за предварителен проект на перспективен прихващач за използване в системата на въздушната отбрана. Основните изисквания били скорост от 3 мах и възможност за 40 часов полет. Един от участниците били фирмите Hughes Aircraft и Douglas Aircraft разработили съвместен проект за атомен прихващач. Douglas Aircraft отговаряла за двигателната установка и електрониката, а Hughes Aircraft разработвала планера и въоражението.

През 1959 проекта бил готов и представен на командването на NORAD. Това бил средноплан с делтовидно крило и схема "патица". В задната част трябвало да се поставят два ядрени турбореактивни двигателя, обезпечаващи скорост до 3 Мах. В удължения фюзелаж се поставяла радиационната защита и отсек за 4 ракети въздух-въздух с ядрени бойни глави. По това време управляемите ракети въздух-въздух били още ненадежни, поради което от по рано се мислело да се използват неуправляеми ракети в големи пакети. Идеята била, че при изстрелване на много наведнъж все някоя ще уцели, или ще се взриви близо до тежките и неповратливи бомбардировачи, които по тактиките от ВСВ летели в сгъстен строй. Това разбира се не сработило, тъй като точността била твърде ниска. Тогава на инжинерите им дошла друга гениална идея. Да направят тези ракети ядрени. Идеята била, че като се взриви във въздуха ядрена бомба взривната сила ще е толкова голяма, че ще порази цялата вражеска група бомбардировачи, без при това да е нужна точност.

Кабината за двама пилоти била разположена в носа на фюзелажа, а зад нея в удебеление се намирал мощен радар, който трябвало да отрива вражеските самолети на далечина 350 км. Самолета трябвало да се базира на специални защитени стартови позиции в Канада, като за излитане следвало да ползва ракетни ускорители. Тъй като опасността от влитащи съветски бомбардировачи през северния полюс била огромна (нямало радарна мрежа която да покрива огромната северна територия и съветските самолети можели изведнъж да се окажат над САЩ) тези прихващачи трябвало да изпълняват ролята на летящи радари баражиращи по 40 часа във въздуха (двамата пилоти следвало да се сменят през 10 часа за да си почиват). Този проект предизвикал интерес сред военните, но стойността му била твърде голяма и поради това решили да се откажат. Наработките по този самолет обаче били използвани впоследствие по други програми, но за тях по късно.

Това е атомния бомбардировач на който са използвани наработките.

Редактирано Април 25, 2017 от Frujin Assen

[Frujin Assen]