Лична митология

[Втори след княза]

ТЪПКАНО СЕ ВРЪЩА

Консуматорското общество обърка представите ми за справедливост. Идеята, че има възмездие и отплата се обезсмислят когато се дават нарочни пари за да ги харчиш и подкрепяш икономиката. Ако не ги профукаш, инфлацията ти ги изяжда. Така че, яж бързо, тъпчи се безкрай. Библейските поуки за чревоугодието и идещото време на грозни и мършави крави са за контейнера (онзи с хранителните отпадъци). Автоматизацията и механизацията правят обществото на изобилието видимо предстоящо.

Нещо обаче не ми е комфортно. Как може така, да има изобилие, а усилието да намалява? Това е противоестествено.

***

В психологическата лаборатория под ръководството на д-р Г. (от Господов), докторантът Д (от докторант, а не от Дяволски) излагаше поредната идея за изследване. Винаги му идеха на ум непоследователни експерименти. Този път излагаше хипотеза, че човек е по- склонен да се самонакаже, ако всичко му е наред за да възстанови равновесието на чувството си за справедливост. Планът за изследването се състоеше в това, на изследваните да се случват постоянно успехи и това, което пожелаят незабавно да се сбъдва. Хипотезата бе, че след кратък период на задоволство, тези същите ще започнат да се чувстват некомфортно и ще намалят желанията си, ще почувстват, че не контролират живота си и като крайна мярка поне един ще направи опит за самоубийство. Докторантът смяташе това за екстремален резултат и след него експериментът трябваше да се прекрати. Д-р Г, който получаваше фонд за лабораторията, основан на по- плътен график за изследвания незабавно се съгласи и работата тръгна по добре смазания път на нов кораб към водата. Създадени бяха групи от изследвани, в които се разговаряше на теми като желано, мечтано, нужно и пр., а екип от опитни сътрудници незабавно изпълняваше това, което искаха или само си помисляха да поискат изследваните. То беше чудо, пораждащо еуфория сред незапознатите с манипулацията. Скоро обаче, разговорите в групите загубиха свежест, станаха мудни, като само неколцина запазваха бодрост да искат още и още. Д записа в протокола от изследването, че това бяха най- грубите душевно измежду пробандите. От сетнешните наблюдения се констатира, че част от изследваните изразяваха, че техния личен късмет е резултат от личната им значимост и всичко, което получават е по заслуга. Д си записа, че това са лица със завишена самооценка и ниска потребност от постижения. Лично на мен това не ми обясни нищо, но така беше написано в протокола. После наистина започнаха прояви на объркване и се стигна до ексремума, който беше очакван и своевременно предотвратен. Едно от лицата бе шокирано от неизбежния си късмет и реши да скочи от висок етаж за да го изпита. Макар това да не беше очакваното самоубийствено желание да се възстанови световната справедливост, застрашеният живот беше важен факт. Сътрудниците, които имаха съответни ангажименти по охраната го спасиха своевременно. При проведения след експеримента разговор с изследваните лица им бяха дадени съответните разяснения и те си тръгнаха малко разстроени и недоволни от това, че вълшебството приключи. За тези, които с въздишка изразиха облекчение Д записа „Интроверти, чувствителни, ниска самооценка”.

Д-р Г се посмя на резултатите, каза че хората са различни и изписа съответните възнаграждения от фонда.

[laplandetza]

......<< 

2. Това е така, защото една уникална разумна форма (РФ) не е абсолютен клонинг на другите РФ. 

3. Светът съществува и извън РФ и той представлява значителен интерес като среда ....>>

 

Кое е така, не е заради това, не е клонинг, няма материален смисъл.

 

Светът си е Тук, с или без РФ, но без ............, кой,кое да му се порадва

 

  Още замисляне, ако една РФ с решени „вътрешни “ проблеми, противоречия, структура и функция, как би се позиционирала в Светът , според теб? Каква би била главната причина да се Променя и тя да променя, или би забавила „ход„ , пазейки своите „ценности„ 

[Втори след княза]

Преди 24 минути, laplandetza said:

......<< 

2. Това е така, защото една уникална разумна форма (РФ) не е абсолютен клонинг на другите РФ. 

3. Светът съществува и извън РФ и той представлява значителен интерес като среда ....>>

 

Кое е така, не е заради това, не е клонинг, няма материален смисъл.

 

Светът си е Тук, с или без РФ, но без ............, кой,кое да му се порадва

 

  Още замисляне, ако една РФ с решени „вътрешни “ проблеми, противоречия, структура и функция, как би се позиционирала в Светът , според теб? Каква би била главната причина да се Променя и тя да променя, или би забавила „ход„ , пазейки своите „ценности„ 

Мисля, че не спомага на темата отвличането в други посоки. Ще се въздържа от отговор, независимо че ще си мисля над въпросите. 

[Втори след княза]

НЯМА ЕДНОЗНАЧНИ МИТОВЕ

Идат щъркелите, иде пролетта.
Защо не ни стига
първото кокиче?
Пак чакаме Връбница, Великден.
Предвестниците не са абсолютни.
Знаците не са еднозначни.
Моментите им съставляват
неустойчиви процеси.
Цъфнаха сливите.
Завихри невъзможен
зимен сняг
цветовете,
щъркелите,
пролетта.

Редактирано Април 19, 2018 от Втори след княза

[Втори след княза]

РЕВОЛЮЦИИ НА МИТОВЕТЕ

И митовете, като всеки човешки продукт се променят, когато настъпят съществените общи промени в живота. В моята митологична схема незабравим е един комичен разказ на Чапек (Накъде е тръгнал светът) за едни първобитни дядо и баба, които мрънкат помежду си и упрекват младите, че не правят нещата както едно време. Този мит/разказ ме предпазва за да не изпадам в това глупаво положение на дърт мрънкач, не само защото светът все още върви напред, но и защото никой не слуша онези, които нямат вече влияние и не допринасят значимата полза. Няма да преразказвам разказа, който иска да си го прочете. Размишленията ми ще се спрат на отминалото време и опитът на бабите да предадат своя опит на внуците.

Единият случай е от детството на леля, която селската знахарка харесала за приемник на вековните знания в баенето. Врачевателката я викала, когато баела с повода да помага, но пред нея споделяла всички свои знание, дори да не се отнасят до случая. Леля ми се отнася с уважение към труда на всекиго и особено цени, от детство още, онези, които имат специални способности и дарби. Държала се уважително, чинно и оставяла добро впечатление. В махалата обаче, сред връстниците пародирала заклинателните думи и многоученото мрънкане. Тя била вече дъщеря на 20 в. и повече я интересувал градския живот- шев, грамофон, медицина. Тя оставила баенето на баячките и се омъжила в града. От това никаква ценност не се е изгубила, защото в етнографските научни трудове са описани толкова баяния, че на всички е ясна и естетическата им стойност и магическото им съдържание. Тук му е мястото да споделя, че приемам баенето за реално помагащо при някои случаи на психогенни проблеми. Медицината потвърждава драматичното лечение на брадавици с баене, признавайки го като действаща релаксативна техника със съответните възможни приложения. Днес, наред с връщането към „алтернативна медицина”, баенето и развалянето на магии се върнаха сред някои среди, но по- скоро като ретро- мода и евтин ерзац, отколкото като реална алтернатива на медицинските постижения. Както и да е, леля се гордее повече с уменията си от 20 в., отколкото с тези от миналото, които безрезервно загърби.

Вторият пример на революция на митовете е от моето детство, когато моята прабаба ми показваше тайните за предене, пресукване, сноване, тъкане на домашен стан, а също смисъла и символиката на украсата с безквасно тесто на обредните погачи. Тези символи навярно са документирани от учените, ако пък не са, аз не мога да дам своя принос. От една страна, че като момче повече ме е интересувало как действа стана, а от друга, че новото време ме е ангажирало с друга, много по- важна информация, а другата, като всяко нещо което не се повтаря си е заминала. Няма да обяснявам, че майка ми имаше запазени спомени в това отношение, но със сигурност децата ми няма какво да разкажат.

Разбирам, времето е друго и митовете са други. Вакуумът, запълнен с регресията към врачки, баячки и спазване на погански (еретически) обичаи е временен и не удовлетворява. Не забелязвам у следващото поколение обрядност, свързана с някакви празници, освен ядене и пиене на националните празници и някои диетични изисквания покрай християнските. Отсъства магическото действие, т.е. онази мисловна връзка, че ако направят нещо, то ще имат благополучие. Свещите в църквата може би, но както казва дядо поп, те и „Отче наш” не знаят, както и аз, впрочем.

Няма надълго да се спирам, че в обредните хлябове присъстваше рало, стадо, къща с градина, а сега средствата с които се произвежда са други, а митовете още ги няма.

Хрумна ми, че екслибрисът може да е едно магическо действие с което книгата се усвоява не само физически. Дали собственикът на библиотека с екслибрис извършва подпечатването на книгите си с мистичното усещане, че информацията от тях става част от него с подпечатването им? Той ги означава като свои в буквалния смисъл…, не, това е по- скоро като жигосването на стадото. Не е митологично, а формално действие за деклариране на собственост.

В някакъв смисъл митологично е персонифицирането на личния автомобил с гальовни имена. Това обаче е само одушевяване, при което няма мит. Даването на име на Буцефал доста предхожда неговата особена природа и подвизи. В този смисъл, може би големите, немислими възможности на компютрите са новият мит. Когато върху желатина на празничната служебна торта е изобразен компютър, това вече наподобява символиката на празничната пита, а така също тайнствената сила, която ще се пренесе в нас с изяждането му.

***

В задушната стая на баба гореше кухненската печка на дърва. За готвене тя ползваше електрическа, но тази бе останала още от прабаба, без никакво намерение да я сменя. По някакъв вълшебен начин, старите стават консервативни, колкото и радикални да са били като млади. Баба имаше снимки като лекоатлетка, има и медали, ходила е на състезания в Европа и не е била никак слаба. Променила е съвсем живота, който е живяла майка й, но сега, като че ли и тя е станала като някакво изкопаемо. Гледа да пести, прави ни забележки да спираме водата и тока, разказва ни народни приказки и ни хвали народните песни. Държеше да я сурвакаме като малки, а сега редовно ни чака на Прошка. Държи разни музейни неща и ни обяснява какви са били телевизорите, пералните и радиото преди. Не проумявам защо смята това за важно. Изглежда това са й мемоарите. Не говори за това, което е била, а за нещата които са били. Ето я, влиза и носи някакъв сандък. Пак ще досажда, а ние ще скучаем

-         Днес, мили мои е празник. На днешния ден дядо ви започна работа с този компютър, който сега стои на рафта като паметник. Виждате колко малко прилича на сегашните, но с него той изкара заплатата да отгледаме татко ви и чичо ви. С компютър после и татко ви ви гледа, а вие не пускате от ръце таблетите си. Нека това ви бъде и на вас продължението на ръцете и ума, с които ще успеете в живота.

-         Бабо, ама това само място заема. Как изобщо са пресмятали нещо с него?

-         Ами чудеса. Революции. Той беше все зает, все нещо мислеше, телефонът звънеше постоянно да обсъждат нещо. Герой и за другите, и за мене.

-         Телефона? Оня, черния? Ега ти кютука.

-         `Ма бабо, колко да е било новаторско? С хардуера пускат и софтуера.

-         Не, сега е друго, милички. Сега с това се занимава и куцо и сакато. Тогава само най- смелите се захващаха. Имаха ги за изключителни.

-         Твоите снимки от състезания са по- готини.

-         Спортът го е имало и ще го има. А онова беше веднъж за цивилизацията. Те бяха пионери.

-         Никой не му знае името, ега ти пионерът.

-         Може други да не му го знаят, но вие трябва да го знаете и да го помните. Той беше невероятен човек. Герой, колкото и да не ви се вярва. Един ден, когато почина и аз, вие ще изхвърлите всичко от къщи, защото ви се струва ненужно. Зная, ще изхвърлите и този компютър, както аз съм изхвърлила паламарката, която ни е прехранвала в ръцете на моята майка. Такъв е животът, но все пак, моля ви, не пренебрегвайте това, което сме вършили. Споменът за този компютър е по- важен от него. Споменът за малкия подвиг на дядо ви е по-ценен и от наследството и от вещите, които отминават като всички нас.

Мълчахме, но от приказките на баба се чувствахме неудобно. Придаваше някаква особена стойност на неща, които не са чак толкова ценни.

[Втори след княза]

Читатели, приятели,
хубаво ми е, че броят на прочитите е голям, но загубих обратната връзка. Харесва ли ви това, което пиша? Да се надявам ли, че ме четете като мъртъв класик- попивате думите ми и няма нищо, което да възразите?

Поздравявайки ви с празника на буквите, отбелязвам, че дискусията би подобрила доброто, което има в писаното и би поочистила лошото.

Благодаря за прочитите.

[Втори след княза]

РАБОТА НЕ Е САМО ДА СЕ ПРЕНЕСЕ ЕДНО ТЯЛО НА НЯКАКВО РАЗСТОЯНИЕ

Двама млади братя решили да си търсят късметя извън село. Стигнали до пътен камък на който пишело „Който върви по тоя път, цар ще стане, скитник ще стане”. Подвоумили се братята, единият наблегнал на думата „скитник”, другият на „цар” и това определило пътищата им. Единият тръгнал напред, другият се върнал в село. Както се полага по литературна традиция, авантюристът стигнал до извор с ламя, убил я, дали му царската дъщеря и корона, после не харесали обичаите, които носи и го прокудили, после скитал несретник, накрая се прибрал в село. Домоседът го попитал „Защо ти беше всичко, като накрая двамата сме пак тук? Аз поне построих къща, отимах деца, ти- нищо”. „Да, но аз имам какво да разказвам”- отговорил онзи.

 

Като всяко произведение на изкуството и тази народна приказка, за мен разпуква разни цветни листенца. Едното е, че търсещите нова работа, нова страна, нови светове имат шанс за голям възход, но той е нетраен там, където околните не са свои по нрав, не те разбират. Наистина, накрая всички отиваме на едно място, но пътят на изследователите на нови светове, техния труд е една памет, те ще разширят познанията и от тях ще се родят нови мечти. Този аспект на материалното и познанието/ изкуство като ценност е интересен и правдоподобен. Едни избират да имат, други да познават, трети да изобразяват. Хубаво е да има в началото на пътя на всеки такъв камък, пък той самият да избере кой път да хване. После още… от физиката винаги ме е учудвало, че ако едно тяло се премества и накрая се върне на същото място, работата А=F.s (силата по пътя) е 0 при S=0. То е логично, но тъжно- Сизиф не върши работа, щом камъкът отново е на дъното. Споделената памет на човека изменя това, поне относно интелектуалната работа.

[Малоум 2]

Преди 4 часа, Втори след княза said:

После още… от физиката винаги ме е учудвало, че ако едно тяло се премества и накрая се върне на същото място, работата А=F.s (силата по пътя) е 0 при S=0. То е логично, но тъжно- Сизиф не върши работа, щом камъкът отново е на дъното. Споделената памет на човека изменя това, поне относно интелектуалната работа

Тук "разбирането" е малко по-друго. Голям труд е хвърлен за доказване, че работата по затворен контур в консервативно поле е нула! Гравитационното поле се счита за консервативно - с централна сила... И така: много е трудно да се обясни на ... бегача по пистата на стадион, че след четири обиколки, примерно, работата му е нула (?!). Ако успее да си поеме въздух, може и да започне да попържа... Е, не може да е вир вода, да е уморен, а пък - да е вършил "нула" работа.

Вършена е работа, но срещу силите на триене. При оттласкване от земята, сили на триене в кости и мускули за отскок и "меко" приземяване, и триене във въздуха. Само работата срещу силите на гравитацията е равна на нула.

Та, тъжното при Сизиф е и канската умора - баш наказание си е! тъгата от безсмислието на труда му, ама и физическото усилие е наказание... Трудът му е почетен в историята: "Сизифов труд"

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сизиф

...

[Втори след княза]

Една приказка, авторска май, хубава като народна. Един дошъл при свещеника с верски въпроси. Всичко би било наред, но дошъл по необичаен начин- спуснал се по реката, като бил стъпил на кожуха си и  се отбутвал с гегата. Онзи го разпитал как се моли, как се кръсти и много го упрекнал за неправилното кръстене. Научил го как да държи пръсти, научил го на „Отче наш”, дошлият с всичко се съгласявал и го попивал като манна небесна, радвал се на поученията, светел. Когато си тръгнал, свещеникът го изпратил до реката. Нашият метнал кожуха си на водата, прекръстил се според указанията, но кожухът потънал. Уплашено погледнал към попа, а онзи, смутен подвикнал „Карай както знаеш”. Селянинът се прекръстил по своя начин, кожухът изплувал, той стъпил върху му. Усмихнал се ведро и потеглил. Чиста душа.

Ако нещо ми помага в живота, хич не искам някой да ми натрапва неговото. То на него със сигурност помага. На мен пък- моето.

[vvarbanov]

Преди 3 часа, Втори след княза said:

Ако нещо ми помага в живота, хич не искам някой да ми натрапва неговото. То на него със сигурност помага. На мен пък- моето.

Всеки има убеждения, ценности, когниции.И не му харесват тия които се различават от неговите.

On 26.08.2018 г. at 12:06, Втори след княза said:

РАБОТА НЕ Е САМО ДА СЕ ПРЕНЕСЕ ЕДНО ТЯЛО НА НЯКАКВО РАЗСТОЯНИЕ

То си е работа, но търсения ефект от нея е неудотворителен.

On 26.08.2018 г. at 12:06, Втори след княза said:

„Защо ти беше всичко, като накрая двамата сме пак тук? Аз поне построих къща, отимах деца, ти- нищо”. „Да, но аз имам какво да разказвам”- отговорил онзи.

Да ,така е, единият брат е изпитал силни емоции като е станал цар.Но другия също е имал емоции при построяването на къщата и раждането на децата.Може дори неговите да са били по силни.И той има хубави спомени които да расказва.Има и хора които да го обичат и даже сега е по щастлив.Силата на емоциите зависи от емоционалноста на индивида.То от много неща зависи.Песимиста и цар да стане няма да е щастлив.Адреналина който изпитваме при емоциите трябва да се увеличава.Ако и двамата спечелят по една шестица от тото-2,  царя няма да се радва толкова,   колкото брат му дето е останал на село.

Та кой от двамата е свършил по голяма работа?Целта на живота е да бъдеш щастлив.Единият брат за кратко е спечелил(примерно) 100 милиона и ги е загубил.Другият е бил по дълго време щастлив.Но по важно е, че той е щастлив сега.(Каква файда ,че оня ден си изял 10 кюфтета, като сега си гладен.)В живота е от значение времето.За индивида е необходимо потребностите му да са удовлетворени и той да е щастлив сега,а не в миналото.Ако не е, търси успехи в миналото за да се гордее с тях.Така намаля дисонанса.

 

[Втори след княза]

ПРОТОКОЛ

За направена ревизия на тема "Лична митология"

От направената ревизия установих, че митовете са преобладаващо от селския бит. 

Активи: митовете са разбираеми за мнозина. Митовете разглеждат конкретни събития от живота на хората, свързани със земята и животните. Митовете разглеждат развитието, като животинското развитие е било познавателен пример за човешкото развитие.

Пасиви: градските митове, разбираеми  и подпомагащи живеенето и разбирането на градския бит не са застъпени.

Има кратко послание, че интелектуалното в градски условия зависи в голяма степен от покровителите, но това е недостатъчно.

Дата:                              Протоколчик: Втори след княза.

[Втори след княза]

On 19 Октомври 2018 г. at 22:04, Втори след княза said:

От направената ревизия установих, че митовете са преобладаващо от селския бит. 

Фолклорен разказ, който не е селски, а занаятчийски, т.е. по- градски, но бих го споделил като митологичен. Той е следният:

Един дал сина си да се учи при грънчар. Момчето било работливо, всичко правело и дори по- бързо, така че скоро поискало от баща си да си го вземе и да отвори само грънчарска работилница. Бащата отишъл при майстора, молил, пазарил се, накрая измолил, пък и платил да развалят договора за чиракуване на момчето.

- После ще ми дадеш още пари, пък и повече за да ти доуча момчето- казвал майстора.- Не е изучило всичко.

Бащата обаче имал доверие в сина си, прибрал си го, дал му начален капитал за грънчарска работилница. Завъртяло се колелото, напълнило момчето една пещ, обаче като извадил грънците, всички се напукали. После пак и пак. Със срам отишъл човекът при майстора, молил, пазарил се, платил и надплащал, накрая се споразумели да се върне момчето. Пак започнало обучението. Бащата питал сина си какво ново, но все получавал един и същ отговор, че момчето това го знае и го може. Изпълнили се годините, дошъл края на обучението. Майсторът довел момчето до пещта и му казал :"Когато вадиш грънците от пещта, те са горещи. Трябва да духнеш в тях за да се завърти въздуха и да не се охладят изведнъж". Може и да не му е казал така, може да му е казал "Трябва да духнеш в гърнето за да му дадеш живот" или нещо по- магическо, но не в това е поуката, а в това, че занаятът има невидими страни, които правят майстора.

[Малоум 2]

А, бе, ква митология - истинска "притча" как знанието на занаят може да прави пари:  "Цък-цък!.. Сто хиляди!" си я чувал, евентуално (преди време я писах... историята):

След девети септември 44г по време на национализацията, вземат и шоколадовата фабрика... "От Балкана слезли с пушка на рамо" вървят подир майстора и записват технологията за приготвяне и печене на шоколад. Изритват майстора и ... започват да произвеждат... Тц- не става. Пак викат майстора и след като го посъветвали ... внимателно записват всичко... Гонят го и пак пробват производство - Не става! Викат го трети път, ама той им казва: - Давате ми сто хиляди лева и ще ви покажа... Кандисали и ... гледат:  Прави всичко, което е по записките, накрая вкарва шоколада в пещта, взема един вестник, сяда до пещта и си чете вестника... По едно време им казва: Чуйте сега, как шоколада прави "Цък-цък!" Значи е готов. (иначе - по време за печене - по записките - е излизал или течен или изгорял)

Та от там и лафа: "Цък-цък!.. Сто хиляди!"

...

[Втори след княза]

Преди 5 часа, Малоум 2 said:

 "Цък-цък!.. Сто хиляди!"...

За отливане на вал, в соц. завод нямало струг за подходящите големи размери да изготвят леярски модел от дърво. Разпитвали, проучвали, отишли при един майстор- частник. Той прегледал чертежите, съгласил се с високата цена, която му предложили и те доставили материала. Той го качил на дърводелския струг и изтеглил стойката с оста на необходимото разстояние за да хване гредата. Завъртял се шпиндела, той си работи с ножа и за часове обработил модела. Когато поискал уговорената цена, започнали да се пазарят. Тогава майсторът хванал брадвата и насякъл модела. Да се оправят.

В т.см.е и митът за Сибилските книги. Отишла сибилата от Куме при Тарквиний Горди с оферта за девет книги с предсказания на висока цена. Царят отказал. Тогава тя хвърлила три от книгите в огъня и му предложила на същата цена останалите шест. Тарквиний отново взел да се пазари. Тогава тя хвърлила в огъня още три книги и му предложила на същата висока цена останалите три. Тарквиний платил онази първоначална цена и Рим придобил само три от сибилските книги. Те били предадени на храма на Юпитер.

[Втори след княза]

Романтиката на юначеството ме привлича с някои от народните песни за Крали Марко. По- съвременен разказ за хайдутството, който зная е:

На опашката пред газ- станцията отпред е един москвич. Мерцедес изпреварва колоната и го засича. Шофьорът на москвича се подава от прозореца, вика по шофьорски за правата си, но другия му тегли една псувня. Оня с руската машина връща малко и се засилва да изкриви повече ламарини и фрас-с. После излиза и си тръгва. Горкият собственик на скъпата марка се обажда на МВР. След проверката му казват, че москвичът е заявен за откраднат, най- вероятно за скрап.

Чувството ми е на някакво злорадство, че богаташката наглост е уязвена, па макар и от един хайдук.

[Втори след княза]

Моля за извинение уважаемите читатели на темата, че ще започна коментара си с една фолклорна приказка с тривиална поука, като я използвам за повод за съвсем друга насока на осмисляне.
***
Живели мъж и жена с момче. Момчето поотраснало, заергенило се и започнало такъв разговор с баща си:
- Тате, аз вече станах за женене. Обаче нямаме пари да си доведа булка. Какво ще кажеш, да убием мама, ти да се прежениш и съвместно двамата да имаме невестата за жена?
Бащата, чул- недочул, но съдбата чула. Споминал се скоротечно бащата, а майката повторила. Омъжила се за един манафин, който не прощавал и на жени, и на мъже. Стъжнило се на момчето.
Поука: хак да му е, като мисли зло на майка.
***
От друга страна, този крив път е прекъснал естественото възмъжаване на момчето. Пред него е предстояло да се отърси от майката и да стане самостоятелен. Идел  е актът на инициацията, в който момчешките черти се отхвърлят като минало, а се приемат нови черти, ангажименти и права- на мъж. Придобиването на изразените социални и полови характеристики на мъж са изключително значими за съхранението на рода. Просто ние сме същества с полов диморфизъм. Охлювите са мекотели, те могат да бъдат и едното, и другото, но мъжът трябва да е изразено мъж със здрав гръбнак, а не мекотело. В селскостопанския си живот българинът е сложил име на петлетата, които придобивали кокоши манталитет, сгазени под сексуално по- силния петел, народът ги е нарекъл куряци. У П.Р. Славейков идиомът "куряк мъж" е за мъж, "който не може да се схожда". Те са безплодни, независимо от наличните полови белези. Сексуалното им поведение е в някакъв смисъл увредено, без да са хомосексуалисти. Все пак, това не са унищожени хора,  това са бета мъжки самци. Доказано е, че жените отличават мъжете, които могат да правят деца- агресивни, властни, алфа, от тези, които могат да гледат деца- сговорчиви, отстъпчиви, бета. При това ползват двата клона според способностите. Агресивните мъжкари пък използват това си предимство и сеят семето си, пък друг да го гледа.
В този смисъл е и насоката ми на мислене. Юношата трябва да се очисти от майчината опека, от усвоените чрез копиране майчини поведенчески стереотипи. Той трябва да приеме характеристиките на пола си. Както кърмачетата се отбиват, както агнетата се отлъчват, така и момчето трябва да остави детските рокли и да запее "От днес имам вече нови панталонки". Отказът от подобно ново поведение го превръща в същество с неясни характеристики, не само мамино синче, но и нещо по- обидно.
При Фройд юношата се противопоставя на бащата, а при този поглед, той се освобождава от майката. Противоречието не е реално, защото се проявява в различни периоди от време. Първоначално е "лъченето", инициацията, формирането на мъжка самостоятелност, а едва след това е евентуалното търсенето на конфликт и надмощие с бащата. По- често такъв конфликт изобщо не се случва, избегнат чрез период на пътешествия на младежа, при който той е далеч от дома, създава навици за самостоятелност и за контакти с другите, предпоставяйки успешни брачни контакти.
Приемането на женски черти от мъж в зряла възраст са белег за поведенчески разпад. В старческа възраст, когато хормоните отслабват и при двата пола, половото поведение на старецът го прави да изглежда в собствените си очи по- млад, но в очите на младите по- смешен.

 

[Skubi]

Канибал и канибалче отиват на лов. Виждат едно готино младо гадже:

-Татеееее, тази ще я убием и ще я занесем в къщи да я изядем!!!!!!!

-НЕ!!!! Тази ще я занесем в къщи и майка ти ще изядем!

[Втори след княза]

On 29.11.2018 г. at 22:45, Втори след княза said:

...този крив път е прекъснал естественото възмъжаване на момчето. Пред него е предстояло да се отърси от майката и да стане самостоятелен.

В следващите няколко редове ще допълня написаното. В предходния си коментар повече наблегнах на еманципацията от майката, но в значително по- голяма степен става дума за еманципацията от такъв баща, който с авторитарни модели пречи за развитието на сина.
По принцип битките на човек с опекунстващите го са все за еманципация. Проходилият иска да се отърве от ръката на възрастния, детето от това, което го напътстват баба, дядо, майка, учител. Фройд смята, че битката на младежа с бащата цели връзка с майката. Всъщност конфликтите син срещу баща са безброй, а инцестите- единици. Това означава, че БИТКАТА СИН СРЕЩУ БАЩА Е БИТКА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ. Това е само една от поредните битки пред всеки, който трупа опит в живота си. Когато натрупа достатъчно и започне да се дразни от поведението на баща си, когато го смята неуспешен, овехтял, дразни го как си бърка в носа (Селинджър) или има засъхнала пяна зад ухото след бръснене (Радичков), тогава младежът е пред поредната си битка за независимост. Той трябва да тръгне по свой път и най- добре е да бъде оставен да се справи с проблемите, които са пред него без опити за натрапване на нежеланата опека.

А по отношение на цитираната приказка, момчето трябва час по- скоро да си свие сармите (завивките и дрешките) и да тръгва колкото се може по- далече.

[Skubi]

При някои отканибалите е било привичка, че когато бащата така усеща, че му иди краят, тогава синът му го прибива и му изяжда мозъкът, защото така се е смятало, че с това приема Мааато на бащата, тоест контуниетът на семейството продължава в него.....

 

[Втори след княза]

1 hour ago, Skubi said:

При някои отканибалите е било привичка, че когато бащата така усеща, че му иди краят, тогава синът му го прибива и му изяжда мозъкът, защото така се е смятало, че с това приема Мааато на бащата, тоест контуниетът на семейството продължава в него.....

 

Именно. Добавка: На Изток пиететът и преклонението към бащата са израз на добродетел. Следователно Фройд не само не е абсолютен с "Едиповия комплекс", но направо греши, смятайки че подтикът за независимост е насочен към унищожаване на бащата.

[Втори след княза]

ДВА ТРУПА
Това са две приказки за приятелството и братството.

Разговаряли си баща и син за приятелството и синът се похвалил, че има много приятели. Бащата казал, че има само един и предложил да ги изпитат кой е най- верният приятел. Старият заклал и одрал овен, турнал го в чувал и поръчал на сина си да го представи пред приятели като труп след убийство, което е извършил и да ги моли за помощ. От врата на врата чукал синът на своите приятели, но никой не се наел да помогне. Един бил седнал на масата, друг имал прегрешения и се страхувал от властта, трети тъкмо си лягал и жена му го чакала, оправдали се. Тогава той отишъл при приятеля на баща си. Онзи го посрещнал извън къщата, изслушал и взел чувала с думите, че ще оправи работата, пък младежът да си върви. Подучен от бащата, младият се скрил зад плета и изчакал да види какво ще се случи. Онзи разкопал един трап в долния край на градината, заровил чувала с трупа, а отгоре направил лехи и набучил пресен лук, като да е израсъл вече. Прибрал се синът и разказал на баща си което било. Бащата рекъл: „Това не е всичко. Утре ще събереш твоите приятели, ще отидете при моя и ще му удариш плесница пред всички”. На сутринта, събрала се тайфата- за джумбуш всички са сговорни, отишли у оня човек и пред всички младежът му ударил шамар. Голям смях паднало, подстрекавали го да мъсти и го унижавали, пък той вдигнал ръце и казал: „Е, един шамар, какво толкова? Нито къщата да си запаля, нито градината да си разровя”.
 

Другата.
Двама братя се скарали. Не си говорят, а като се срещнат из село, минават от другата страна на улицата, за да не се поздравят. С малкия живеела само майката. Пролет било, Гергьовден. Вечерта. Заръчала майката да заколи агне, обаче с кръвта омазала добре сина си, рекла му да грабне кървавия нож и да хукне при приятели, пък и при брат си, като се престори, че на скромната празнична трапеза станало сбиване и не на себе си, заклал госта. Сега моли да му помогнат да пренесе и скрие трупа. Заоправдавали се приятелите, захлопвали врати пред носа му. Стигнал при брат си. Онзи много се изненадал, но с такъв вид, братът явно е в беда. Изслушал го, взел кое- що- въже, чувал, лопата, оставил си дома и гостите и тръгнал по него. Стигнал до къщи, мълчи, влиза. Излязла майката с тава с опеченото агне и рекла „Това е трупът, синове мои. Ха скрийте го, мръвчица да не остане!”

Тези приказки винаги са ме вълнували и изкарват сълзи на очите ми. Ако и с вас се случи нещо подобно, значи в мен и вас има нещо общо, нещо от длъбините на българското.

 

[Б. Киров]

On 2.12.2018 г. at 19:39, Втори след княза said:

Именно. Добавка: На Изток пиететът и преклонението към бащата са израз на добродетел. Следователно Фройд не само не е абсолютен с "Едиповия комплекс", но направо греши, смятайки че подтикът за независимост е насочен към унищожаване на бащата. 

Едип убива баща си Лай, но не знае кой е той. Преди това е бил изхвърлен да умре от същия цар Лай, на когото предсказали, че ще бъде убит от сина си. Когато го изхвърлили в река, царят /биологичния баща на Едип/ заповядал и да го вържат за краката /оттам и името му Едип - "човек с деформирани крака"/, но той бил спасен от Полиб, цар на Коринт. Едип убива не баща си, а спречкал се с него странник, когато го убива той знае, че негов баща е цар Полиб, който го е отгледал, а не странника, който е убил. После се жени за Йокаста, биологичната му майка, но отново не знае това.

Трагедията настъпва с узнаването.

Фройд експлоатира сюжета както му е изгодно и го обръща, за да го постави в основата на теорията си; той самият е имал много комплексирани отношения със своята майка.

[Втори след княза]

Преди 5 часа, Б. Киров said:

Едип...

Страхотно кратко описание на историята. Не съм и мислил, че може толкова сбито!  Само вметка- той изобщо не е бил влюбен в майка си, нито се е бил за нея, получава я като награда- в комплект с царуването, че отървал града от сфинкса.

Но, каквото и да е, за мен митът за Едип е по- задълбочен от "верността" на Гуенивир, Джиневра или както там й е името, но и двата НЕ са ми свойски. Хубави, но чужди.Нашите са простички, но родни.

Митовете се зараждат от свободно време и посетени места с интересни случки. Елините са си разказвали истории на корабите в безветрието или докато са си пиели виното след търговията. Арабите са си разправяли приказки, когато керванът със стока почива нейде сред пустинята. Българите са разказвали приказки в зимните вечери, без кърска работа, но не за чудни места и велики герои, а за неща от селото, града, от гората, пътя и планината, за случки от техния обикновен живот.

Елин Пелин в "Косачи"- е колко далеч да стигне шопът- на ден път от село; за какво да разкаже- за жената, любовта, работата.

[Skubi]

Когато баба ми заболя от катаракта отиде при лекарите и им каза на първо само едното око. Пита ли я защо? Не им се рисковаше жена на 80 години със слабо сърце на два пъти да я приспиват. Тя каза ами ако сбъркате трябва сляпа да се лутъм и да се нуждая от чужда помощ. На толкова години човек вече немож се научи сляп да живее.

И така стана. Първо едното око, и когато то оздравя и виждаше отлично отиде и направи и второто. На ново почна да шие, да бродира....без очила.

Питах я това защо от къде и дойде на ум.

"Ами заради легендата на ковача на сивата мъгла- каза.

-???

- Имало един ковач /който заради професията си/ доста пъти е трябвало да вади железни стърготини от очите на хората. От къде как не се знае но почнал да сваля сивата завеса на старците в селото. Успешно или не, не се знае но навярно е бил повечето успешен защото пациентите му растяли. Той винаги само едното око правил. и след време другото....Чул за него един специалист лекар и отишал да му види практиката. Ужасил се от хигиенните и други обстоятелства, че оня не с нож ами с парче камък (обсидиян)

реже в очите. Решил да му обясни какво чувствително нежно нещо е окото.....

Ковачът се уплашил като осъзнал колко е рискована една такава операция и никога повече не приел пациенти.

И старците окьоравели...."

Обсидияна сега се използва от хирурзите при операции на сърце и други чувствителни органи защото е поне 10 пъти по остър от най-острите стоманени инсрументи, режи по-глатко и раните зарастват много по-бърже.....

 

[Втори след княза]

Тъй като съм застрашен от бан, искам да изразя уважението и симпатията си към читателите и участниците в темата. За финал едно мое четиристишие, което напоследък често си спомням.

Гадна съдба.
Като фас на леда,
с последният си плам стопявам,
това, което ще ме загаси.