Илинденско-Преображенското въстание 1903

[Р. Теодосиев]

Интересно, че си нямаме тема за Илинденско-Преображенското въстание 1903

Тук ще събера малко материали по темата, защото много форуми и стайтове си отидоха и с тях и цялата им информация.

Цитирай

ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА СТРАТЕГИЯ
НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1903


Като система от научни знания и област на практическата дейност военната стратегия решава проблемите на стратегическото планиране и управлението на въоръжените сили, определя противника, уточнява военностратегическата цел и разработва всички други проблеми, които в своята съвкупност гарантират успешния изход на войната или въоръжената борба. По презумпция военната стратегия е подчинена на политическата, от която получава задачи и с чиито цели и програми е длъжна да се съобразява. Това означава, че между политическото и военното ръководство трябва да има най-тясно съгласуване и взаимодействие.
Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.
Докато споровете и дискусиите в София продължават, на 2 януари 1903 г. във физико-математическия кабинет на Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ се открива конгрес, който трябва да реши въпроса за въстанието. Отговорът е даден още на другия ден. След не много дълги и не толкова остри спорове за „частично“ или „повсеместно-стратегическо“ въстание надделява второто становище.
В съответствие с политическата и стратегическата цел на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е разработен план за предстоящото въстание. В основата си той е плод на професионалните знания и умения на български офицери, членове на тайните офицерски братства и активисти на ВМОК. Основната концепция е нахвърляна от генерал Цончев още през март. Тя е доразвита в „Общи ръководящи начала за едно успешно въстание в Македония“, редактирани от капитан Димитър Венедиков. През май на тази основа Христо Матов създава „Общ план и цел на въстанието“. Така основният елемент от стратегията на Илинденско-Преображенското въстание е решен със съвместните усилия на офицерите от ВМОК и дейците на ВМОРО1.
Един от основните елементи на военната стратегия е формулирането на стратегическата цел. В „Общия план и цел на въстанието“ тя е определена по следния начин: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски2.“
В изпълнение на общия стратегически замисъл в някои въстанически окръзи са изработени конкретни планове, в които е уточнен моментът за започване на бойните действия и в съответствие с идеята за удължаване на въстанието е възприето стъпаловидното му обявяване – 20 юли в Битолски окръг, 27 юли в Скопски, 6 август в Одрински, 14 септември в Серски.
От главната идея на плана – дълготрайно въстание – произтича и основният начин на борба: партизанските действия. Въстанието, разглеждано от ръководителите на ВМОРО и техните военни съветници от ВМОК като активни партизански действия на чети и отряди, опериращи далеч от населените места, има за цел да осигури достатъчно време за осъществяване на политическата стратегия – такова драстично изостряне на Македонския въпрос, което да гарантира намесата на великите сили и да принуди Османската империя да предостави жадуваната автономия.
Ръководителите на въстанието правят всичко възможно да предпазят невъоръженото население от отмъщението и репресиите на турската войска. Този въпрос, определен като „един от най-трудните“, е разгледан в шест отделни точки в заключителната част на „Общия план и цел на въстанието“. Самите му автори оценяват препоръчваните мерки „не като нещо добро, а като по-малко зло“. Те са наясно, че жертвите от страна на невъоръженото население, колкото и свидни да са за техните семейства, са неизбежната цена, която трябва да се плати в името на свободата.
Турският план за смазване на въстанието се основава на разоряване на българските села с цел да се деморализират въстаниците, да се унищожат техните ресурси и да се сломи волята им за съпротива. В някои райони и селища репресиите се стоварват главно върху невъоръженото население, което става изкупителна жертва на безсилието на османската войска да се справи с четниците. Трябва обаче да се подчертае, че това най-често се случва там, където местните ръководители се отклоняват от предписанията на въстаническото планиране и се ангажират с отбрана на населени места. Типичният случай е задържането, отбраната и гибелта на Крушево (т. нар. „Крушевска република“).
По време на въстанието загиват 4694 души от страна на невъоръженото население. Цифрите от статистиките не са в състояние да пресъздадат цялата драма, изживяна от македонските и тракийските българи. Те обаче придобиват различен смисъл, ако се сравнят с жертвите, които дава един друг поробен християнски народ в Османската империя, който също се бори за свобода – арменците. Само през 1894–1896 г., когато арменците правят първите си опити за въоръжена съпротива, турската армия и кюрдските военизирани отряди избиват над 300 000 души.
Трагедията на арменците не се заключава само в обстоятелството, че обитават малоазийските виалети на империята. Както на Балканите, така и в Мала Азия великите сили, особено Русия и Англия, имат важни стратегически интереси. Както за българите, така и за арменците Берлинският договор от 1878 г. предвижда административни реформи под европейски контрол. Трагедията на арменците се крие в избраната форма на съпротива – изолираните терористични акции. За разлика от тях българите залагат на масовата организирана борба. Илинденско-Преображенското въстание е нейната най-ярка проява. То показва на Османската империя цялата мощ на революционните организации и респектира турската войска. Най-вече поради тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили Високата порта не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи арменския модел на организиран и целенасочен геноцид.
Това се потвърждава и от съпоставянето на жертвите, дадени от страна на въстаниците и войската. Според статистиката на Задграничното представителство на ВМОРО в боевете падат 994 въстаници, а противникът дава 5328 жертви3. Според секретни турски сведения, станали достояние на българското военно разузнаване, броят на турските загуби само в убити достига до 6000 души4. Следователно в Илинденско-Преображенското въстание османската армия претърпява загуби в жива сила, близо три пъти по-големи от тези в Гръцко-турската (Тесалийската война) от 1897 г.
Това дава основание на задграничния представител Христо Матов да заяви по повод на реформите в Македония, наложени от великите сили през 1904 г.: „Въстанието не можеше да не стане и трябваше да стане, като нещо предвиждано и съзнателно подготовлявано. От гледна точка на целта, която преследваме, то не е безрезултатно: то засили международната намеса и разшири реформите, а с това се направи сериозна крачка напред към автономията. От нас зависи да ускорим новите крачки, които неминуемо ще последват5.“
В нито един етап от въстаническото планиране не се говори за евентуална въоръжена намеса на България. Ръководителите на ВМОРО и ВМОК са наясно, че българската армия още не е готова за война с Османската империя. Въпреки това за поробеното население и за редовите въстаници България си остава най-съкровеното упование. То им вдъхва сили да продължат борбата в следилинденския период и да влеят своята енергия в българската армия чрез различни форми на подкрепа по време на Балканската война.

Статията е на Светлозар Елдъров и Димитър Минчев и е публикувана в сп. Военноисторически сборник. 2003, бр.1

Източник: http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=5171

Цитирай

Вечна слава на Илиндень! Вечна памѣть на Илинденци! 
През 1923 г. Илинденецът Никола Киров Майски издава своята драма "Илиндень - Драма въ петь дѣйствия; Картини изъ великото македонско възстание прѣзъ 1903 год.", в която за първи път публикува Крушевският манифест. Драмата е написана на крушевски говор. 
"Щабъ на Крушоскитѣ востаници. №1219. Илигдень, 1903 година 
Връфъ "Независима Македония". До Рѫководителитѣ на Крушоскиотъ Околийски Революционенъ Комитетъ и до Началницитѣ на грацкитѣ влашка, гърчка, албанска и бугарска групи. Бракя! Бързаме да ве поздравиме со востанието! Денеска цѣлата крушоска околия заедно со цѣла Македония дигна востание и викна: Долу тиранията! Да живѣйтъ слободата и братството мегю македонскитѣ народности! Камбанитѣ на сѣкадѣ биятъ, народотъ со чудна радось се прибиратъ потъ байракотъ на слободата! Момитѣ и невѣститѣ кичатъ со цвѣкиня главитѣ и пушкитѣ на востаницитѣ! До шчо турчинъ се найде по селата и по патишчата, се се фати и йетъ прибранъ како плѣнникъ и залогъ. На сѣкадѣ пѣсни, радось и веселие! Гориме отъ нетърпѣние и чекаме нокь, за да дойдиме и да прѣземиме Крушово, та заедно со васъ и со цѣлиотъ наротъ гърмогласно да извикаме побѣденосното македонско ура! Богъ и правото сетъ со насъ! Да живѣйтъ Македония! Щабъ: Никола Карефъ, Томе Николофъ, Тодоръ Христофъ, Припотписале: Атиногенъ Аджофъ, Войводи Питу Гули, Иванъ Алябака, Андрея, Гюрчинъ, Ташку Карефъ". 
Останалитѣ. (Съ въсторгъ) Ура! Да живѣйтъ Македония! Зито Македония! С'бѫнядзѫ Македония! Рофте Македония!. . . 
Илигдень, Илигдень, , 
ти си нашъ Велигдень, 
за тебе пѣиме 
и се гордѣиме, 
хей, Илигдень! 
Земя се растрѣсе, 
гърмешъ се разнѣсе 
отъ Свети Илия 
по Македония - 
хей, Илигдень! 
Смаза се душманотъ 
спаси се народотъ; 
нѣматъ тирания - 
грѣитъ слободия. . . 
хей, Илигдень! 
Поклонъ, востаници, 
страшни илигденци, 
чесь вамъ и пофала 
до вѣкъ, до амина! 
хей, Илигдень! 

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр 

Автор: Никола Киров Трайков-Майски (1880-1962;София) е български революционер и общественик, деец на ВМОРО. През Илинденско-Преображенското въстание Никола Киров е в Крушево и участва в обявяването и защитата на Крушевската република, а след въстанието е ръководител на Крушевския революционен комитет. Главен екзархийски учител в Емборе и Дебър. През 1911 г. в Дебър възобновява българското околийско учителско дружество "Свети Иван Бигорски", а през 1911-1912 г. е директор на училището в Ресен. След Междусъюзническата война емигрира с цялото си семейство в България и завършва право в Софийския университет. Участва в дейността на Македонската федеративна организация и на Илинденската организация.
За повече информация за Никола Киров-Майски тук 

За да прочетете книгата натиснете тук 

Източник: http://strumski.com/biblioteka/?id=1471

 

Прокламация за началото на въстанието във Втори Битолски революционен окръг

 

в-к „Автономия“, който обявява за началото на въстанието.

 

Четата на Михаил Герджиков

 

Писмо на главния щаб в Битолски революционен окръг до българското правителство от 9 септември 1903 година.

 

Бежанци от Македония преминават в Княжество България.

 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1c/Makedonija-i-Odrinsko-1893-1903.pdf

Мемоар на Вътрешната организация, 1904 година

 

Паметник на преображенските войводи Димитър Ташев и Димо Русев в Созопол.

 

Демонстрация в София след края на въстанието.

[Р. Теодосиев]

Другата история на Илинденско-Преображенското въстание, която обикновено остава в сянката на героизма и саможертвата, разказва за безотговорното поведение на организаторите на въстанието и за бездействието на българския елит в София, които водят до разорението на македонските и тракийските българи. Нужно е да си ги казваме и тези неща.

Ще цитирам откъс от спомените на Христо Силянов от въстанието:

"Догдето ние празнувахме освобождението си, на десетина-двадесет километра далече от нас турската тирания тържествуваше. Там се отмъстяваше стократно за позора, нанесен на султанските войски, за опожарените турски села, за жертвите и страданията на правоверните? Малко Търново, ненападнато от нас, остана в ръцете на турците и там намериха прибежище всички разбити или изплашени гарнизони. Бегълците, заедно с местния аскер и с подкрепленията, които почнаха да се изпращат, образуваха една няколкохилядна армия. Турската власт, пропъдена и капитулирала в две кази, се запази и закрепи в това островче, незаляно от вълната на революцията. Шесттях хиляди българи на хубавото градче станаха жертва на турското отмъщение още в първите дни, когато техните братя разбиваха царския аскер, унищожаваха турските села и празнуваха освобождението си. Каква жестока подигравка на съдбата! Да живееш със същите мечти, да очакваш със същата надежда един спасителен час и когато тоя час удари, да изпиташ върху си всичкото кръвнишко жестокосърдечие на тиранина, всичката скотщина, на която човекът-звяр е способен. И да не видиш нито един миг осъществени твоите илюзии тогала, когато недалеч от тебе братята ти жънат плодовете на общите усилия.

Малкотърновци през нощта срещу Преображение виждаха пожарните отблясъци, чуваха далечните гърмежи и се надяваха, че утрешният празник им носи щастие и свобода. Но вместо въстаниците те посрещаха турски бегълци с изкривени от злоба лица, омаломощени, жалки, но озверени в своето безсилие. И започна се отмъщението за позора в Паспалово, Цикнихор, Маджура, Корфо-колиби, Василико... Турските военоначалници, които трепереха при мисълта за внезапно нападение на града и за измяна и бунт на гражданите, обстрелваха по цели нощи прозорците на българските къщи, убиваха всеки срещнат неверник. И всеки ден улиците и крайнините на града се пълнеха с нови и нови трупове. Едновременно действуваха ножът, куршумът, огънят и бесилката. Обесваха се публично бащи на семейства, изгаряха се живи синове и бащи пред очите на техните близки. На три пъти дюкяните и къщите се подлагаха на грабеж и всеки ден редица коли откарваха в Лозенград задигнатата плячка.

Но в М. търновската трагедия безумието на ужаса не беше в разрушението и смъртта. Когато един народ в името на своите човешки права се реши на саморазправа, той не може да разчита на безкръвна сполука. Съзнателните борци могат да свикнат и да се помирят с мисълта за кланета и опустошения. Но в М. Търново турците съединиха кръвожадността с ония свои скотски инстинкти, които никакво време и никаква култура не могат да премахнат. Юзбашиите и милязимите, които, нападнати от шепа въстаници, нямаха доблестта да защитят честта на оръжието и на държавата си, в Малко Търново отмъщаваха на жените. Всяка вечер в турските казарми ставаха дивашки оргии, където офицери и войните се гавреха с български майки, дъщери и сестри. Похотта и кръвожадността вървят у турчина всякога заедно: момата Стана Казанджиева както и други някои, изнасилена по-напред и докарана в безсъзнание, била после убита. М. търновецът Димитър Яндов, вързан в казармата, видял, преди да бъде убит, обезчестено и след това изклано цялото му семейство.

За да спасят честта и живота си, гражданите се решаваха на бягство. Едни се прехвърляха в България, други се прибираха в селата, трети се присъединяваха към четите. Ония пък, които в бягството си се натъкваха на аскера, се подлагаха на масови безчестия и кланета. Така на „Бигорът” били изклани 30 жени, моми и деца, водени от Недялко Киров, а в Карагуловгки дол същата участ постигнала други 40 бежанци.

Това ставаше в М. Търново тогава, когато цяло М. Търновско се радваше на свобода. Ние вече имахме ясна представа за това, което очакваше целия край."

Автор: Ангел К. Златков

Източник: https://www.facebook.com/angelkalinovzlatkov/posts/114726583220132?__tn__=K-R

 

[bulgaroid]

On 2.08.2017 г. at 14:32, Р. Теодосиев said:

Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.

Това изобщо не е вярно, не знам откъде е ама не е истина. Ръководството на ВМРО изобщо е против въстанието, а причините за него трябва да се търсят в политиката на Русия в Македония и на Балканите. Както винаги са ни написали една история дето само е минала покрай истината и причините. Авторите на този памфлет поне да бяха отворили викито ако не друго преди да пишат глупости.

Редактирано Август 19, 2019 от bulgaroid

[Р. Теодосиев]

Нямам спомен от къде съм го взел, но намерих текста от Гооглето тук:

http://forum.boinaslava.net/archive/index.php/t-5171.html

[bulgaroid]

Преди 10 минути, Р. Теодосиев said:

Нямам спомен от къде съм го взел, но намерих текста от Гооглето тук:

http://forum.boinaslava.net/archive/index.php/t-5171.html

Да видях вече кои са авторите, това стига. Елементарно изопачаване на историята. Погледни как са взели решението, кой е присъствал, кой е против и дали изобщо ръководството на ВМОРО изобщо са били там. Интересно е кой, има изгода от въстанието и защо и кой е крайния получател на изгодите и какви цели са били постигнати с това.