Историята на нациите в епоха на глобализация

[Б. Киров]

Имаме безмитен внос и износ, свободно движение на хора с възможност да работят в ЕС, оттам влизат ежегодно стотици милиони евра, заработени от български граждани, заради тези търговски облекчения, кому пречи това и защо, пазар за продукцията на българските производители при облекчени митнически и данъчни тарифи, щом половината от продукцията се изнася за ЕС, това означава и половината работни места свързани с тази продукция. Следователно, заплатите. Затворете този канал за приходи, или го натоварете с мита, какво бихте получили като компенсация, къде има други пазари, на които можем да се възползваме от такива условия. Отделно България консумира ежегодно между 10-15 процента от бюджета си безвъзмездни помощи от ЕС по кохезионни фондове, другите по-развити икономики са ни донори.

[nik1]

Една закачка-загадка: През .......(коя година) година .......(кой автор) публикува ...........(как се казва есето)

"Първи ноември – ден на народните будители. Знамена и песни. Хубави момичета, дваж по-хубави момчета носят портретите на народните будители, обвити с венци от хризантеми, и когато някои от редиците забавят своя ход, редиците подире им маршируват на място, за да тръгнат след това още по-бодро, още по-леко. Възхитителни деца! Небето над нас е толкоз синьо, колкото не съм го виждал никога в живота си и аз съм очарован: и от светлото есенно утро, и от тия ненагледни млади хора! Искам да извикам от възторг, но не смея, защото наоколо ми са всички страшно сериозни и ще ме помислят за луд. Потокът на бъдещето, ликуващ, носен от тръпката на младостта, тече между равнодушие отляво, равнодушие отдясно – сякаш между брегове от мъртви хора.
И не е тъй само в града на хризантемите, а навсякъде у нас в подобни случаи. Всички сме страшно сериозни, неспособни да освободим поне за миг съзнанието си от неговото делнично съдържание – да се отдадем на въодушевление.

Погледнете на влюбените в България – на ония млади хора, обхванати от най-святото чувство под слънцето, на които е слънце в душите – колко са скучни те! Скучни както никъде другаде! Основна черта на нашите влюбени е да крият влюбеността си, да не я издават пред околните, да се държат тъй, като че ли любовта е престъпление. Разбира се, това държание има своите корени в едно особено провинциално възпитание, завещано от дядо и баба, за което любовта е нещо като неизбежно зло, а нейното старателно криене – признак на голямо целомъдрие, но то се дължи във висока степен и на неспособността на днешния българин за въодушевление. Един чужденец, който живее отдавна в България, ми каза веднъж: „Сякаш сте страна без влюбени.“
В тая „страна без влюбени“ браковете се сключват – повече отколкото другаде – по чисто практически съображения: не като лудост на сърцето, а като акт на хладна пресметливост. Особено пресметлива е жената. Макар охотно да флиртуват, а някои дори да водят лекомислен живот, те мъчно се влюбват – не са способни на безогледна, самоотвержена обич. Всяко от тях мечтае за богат мъж и намери ли го, обръща най-безцеремонно гръб на тогова, комуто се е клело до вчера във „вярност до гроб“. Тази хладна пресметливост при встъпването в брак е черта характерна – макар и далеч не в такава висока степен – и за момичето от селото. И за него нивите, воловете и овцете на избраника са важно съображение при извършването на брачната стъпка.
Да се женят не по влечение, а по чисто практически подбуди, могат само хора, лишени от дълбочина на емоционалния живот. И каквито сме в най-значителния акт, който извършва човек в живота си – встъпването в брак, – такива сме и във всекидневния си живот. Дружбите си сключваме със същата хладна пресметливост, с която се женим. Сърдечност в приятелските отношения, непочиваща върху никаква заинтересованост, може да се наблюдава – и в градове, и в села – току-речи само при младите хора. Възрастните другаруват с тогова или оногова не защото ги движат приятелски чувства, а защото този или онзи им е потребен или може да им потрябва. Поддържат се другарски връзки с престорена любезност, без в сърцата да има помен от обич, а често дори и със сърца, преизпълнени с омраза. Най-често „приятелите“ у нас са „политически“, а този атрибут е сам по себе си достатъчно указание за неискреността на приятелството, като се има предвид колко зловонно е, поне през последните десетилетия, всичко „политическо“ у нас. И наистина „политическите приятели“, след като са се събирали години наред на прасенце печено или пуйка с кисело зеле, след като са си пращали на именни дни дамаджани с вино, луканки и пастърми или след като са били любезни един към друг и без тия веществени прояви на „политическо приятелство“, в един хубав ден, обикновено при установяване на изборни листи, се скарват люто, за да дадат доказателство, че всъщност приятелството им е било не „политическо“, а „политично“, в онова по-друго значение на тази дума като синоним на „тънко“ и „хитро“.

Доколко сме обеднели в емоционалния си живот, доколко сме неспособни за въодушевление, се вижда и от обстоятелството, че култът на личността ни е напълно чужд. През своето самостоятелно съществуване от Освобождението насам българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародна почит, нещо повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци.
Емоционалното обедняване на българина е по-голямо в градовете, отколкото в селата – по-голямо в София, отколкото в другите ни градове. Тъкмо в столицата ни, която е издигната на най-висок културен уровен, животът на българина е най-беден откъм емоционални прояви. Преди всичко тук отношенията между хората са лишени в много по-висока степен от близост, отколкото гдето и да било другаде в България. Богати хора, които могат да се отсрамят пред госта, пълнят вестниците с обяви, че няма да приемат за именния си ден, и после бягат с автомобилите си в Чамкория, за да не би, въпреки обявите, някой да ги посети. И в провинцията златната мъдрост на дедите ни, че съседът бил по-близък и от роднина, често се забравя, но в София добросъседски отношения почти не съществуват. А обитателите на разните кооперативни и съпритежателски домове се гледат като обидени по стълбите, поздрав не си разменят и достатъчен е един малък повод, за да се скарат. Софиянецът живее и по-невесело, отколкото българинът в провинцията. Момичетата тук не пеят, освен ако някой не им е пуснал бръмбара в главата, че от тях „може да излезе хористка или дори оперна певица“; по улиците рядко ще срещнете усмихнато лице, рядко ще чуете някой да се смее. Не подлежи на никакво съмнение, че в София българинът е много по-беден в емоционалния си живот, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори в големите европейски градове, да речем в немските, емоционалното обедняване не е тъй очебиещо. Там хората имат по-малък кръг от познати, но в тоя по-малък кръг от познати дружбата и гостоприемството са по-сърдечни. На Коледа и последният бедняк ще направи на приятеля си някой малък подарък, а що се отнася до песните и веселието – за тях можете да имате представа, ако сте били например през Oktoberfest в Мюнхен: пеят и се веселят дори и хора бедни, на които не им е до песни и веселие. Софиянецът възприе още през първите години след Освобождението западния обичай да си прави „коледно дърво“, но не и останалото, което съпровожда този обичай – правенето на подаръци. Toвa вече струва повече пари, а да харчи повече пари за чужди хора, той не ще – дори и когато е много богат. В своята отчужденост към хората софиянецът не е готов да похарчи нито лев за другиго, макар за себе си да не скъпи твърде парата: касае ли се за хората, той е по габровец и от най-стиснатия габровец. А съществуват ли в София Stammtische, разпространени на запад и в други страни, не само в Германия? И този обичай, свидетелстващ за стремеж към поддържане на приятелските връзки, не е усвоен в София. Но и в провинцията хората са изгубили също много от предишната сърдечност в дружбата, от предишното гостоприемство, от предишната веселост и живеят емоционален живот, по-беден от тоя на дедите ни.

Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. До каква степен сме дезориентирани, се вижда например от тoвa, че счетохме за нужно да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив – да се славим с една от най-луксозните университетски аули в света, от която и Ерио остана смаян, а физико-математическият ни факултет да се помещава в здание, от което те е срам пред чужденците – да строим затвори, по-хигиенични от санаториуми, а да държим селските и по-голяма част от градските деца в училища, по-вонливи и от обори. Много от грешките ни и в личен, и в обществен живот носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. В отличие от българина, в отличие от други народи като нашия, европеецът не е само обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет за действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед за действителността.

Психологията на днешния българин се определя във висока степен от стила на неговия живот. Какъв е този стил? Това е стилът на живота в страна, която се намира под непрекъснатото влияние на толкоз близките до нея културни страни в Европа, в страна, която е обхваната от стихийната воля да догони тяхното развитие, в страна, която се приобщава бързо с културните нужди на тия страни – но едновременно в страна, която е бедна, с ограничени възможности за стопанско развитие и затова безсилна да задоволи тия нужди. Всичко иска да има българинът, което имат хората в културните страни на Европа: и дреха като за пред хората, и електрическо осветление, и радио, и какво ли не, но парите му са малко и оттам тази свирепа борба на всеки против всички за печелене на пари, оттам и това загрубяване на душите. И понеже европеизирането на нашата бедна страна ще продължава да бъде все тъй трудно, затова борбата на всеки против всички, загрубяването на душите ще продължава още дълго време. Българинът ще бъде такъв и утре, какъвто е и днес – дотогава, докогато е жива волята му за културен възход, но продължава да бъде толкоз беден.

Срещу злото би трябвало да се бори най-вече училището, но тази своя задача то дори не съзнава, пък дори и да я осъзнае един ден, такова, каквото е то днес, не би могло да я изпълни, защото е повече един образователен, отколкото възпитателен институт. Toвa важи особено за гимназиите ни. В тях младежта не получава почти никакво възпитание, защото главната им задача е да натъпчат главите на младите хора, които ги посещават, със знание. Може би те успяват да ги сродят с някоя и друга добродетел от нравствено и гражданско естество, но за емоционалното им възпитание не полагат никакви грижи. С малки изключения младежите, които свършват у нас гимназия, не могат да бъдат упрекнати, че малко знаят, но те не живеят по-дълбок емоционален живот и затова са чужди и на поезия, и на музика, и на живопис. Дори и когато пишат стихове, свирят на някой инструмент или рисуват, тия млади хора са далеч от едно съкровено отношение към изкуството: увличат ги чисто външни ефекти, защото са любители на изкуството, станали такива от модно увлечение – защото са хора с беден емоционален живот.

Българското училище, каквото е то днес, каквото е било в миналото, не само че не създава хора с изтънчени, отзивчиви души, но спомага за тяхното по-голямо загрубяване чрез едностранчивото развитие на младежа в чисто интелектуална посока. За себе си поне мога да кажа, че като емоционално същество не дължа нищо на своите учители. Спомням си, че те ме учеха с променливо усърдие на алгебра, геометрия, физика, химия, естествознание и други науки, но не си спомням някой от тях да е употребил и най-малкото усилие, за да събуди някаква струна в душата ми. Те идваха строги и важни в клас, кой с очила, кой без очила, преподаваха, изпитваха и бяха доволни, когато успяваха да прескладират знанията си от своите глави в нашите, но сигурно не им е минавало дори през ум, че тия вгаменарени гражданчета, израснали по сокаците на Пловдив, между хамалите и симидчиите, се нуждаят от нещо друго. Тяхната възпитателска роля се изчерпваше току-речи само с това, че ни биеха, когато се псувахме помежду си, или ни мъмреха, когато бършехме носовете си о ръкава, но те не се стараеха да измъкнат душите ни от полуживотинското състояние, в което се намираха – да ни направят способни за най-обикновени душевни трепети. Дори учителите ни по литература, тъкмо по оня учебен предмет, който крие в себе си най-широки възможности за импулсиране на емоционалното развитие, преподаваха без никакво намерение да ни възпитават в душевна изтънченост и отзивчивост. Наистина, в клас се четяха откъслеци из христоматията: разкази, стихотворения и отделни сцени от драми, но не за да се отекнат в душите ни със своето съдържание, не за да ни събудят от нашия емоционален сън, не за да ни приучат на въодушевление от красивото и благородното, а само за да ни служат като основа за сухи формални разбори, в които участва единствен интелектът. Кълвяхме дати, дефиниции на литературни родове, зубрехме биографии на писатели и съдържания на литературни произведения, все неща, изветрели отдавна от главите ни, и това кълване, това зубрене се наричаше изучаване на литературата.
Българинът иска да живее необвързан от никого и от нищо и проявява една склонност към неподчинение, каквато рядко другаде ще намерите. Дори самото обстоятелство, че някой има власт, която при настъпването на известни обстоятелства би могъл да наложи и нему, го настройва опозиционно. По тази причина у нас не обичат нито полицаите, нито военните и намират толкоз лесно почва антимилитаристичните идеи и настроения. Българинът не обича да служи във войската, защото не обича да се подчинява, и ако все пак е добър войник, то е защото е по природа храбър. Три са основните издънки на себелюбието, поради които българинът е доста асоциален: безмълвното отнасяне към посегателствата върху личността – несговорчивостта – завистта.

Макар днешният българин да е доста чувствителен към правата на личността и да се възмущава от посегателствата върху тях, предпочита, поради своето първично себелюбие, да запазва възмущението си непроявено. Пред тия посегателства през разните политически режими от Освобождението насам той е оставал обикновено безмълвен зрител, за да не си навлича „беля на главата“. Да бъде такъв зрител, той е бил принуден, както толкоз много други народи, открай време, но докато другите народи преминават през едно политическо развитие, което създава у тях добродетелта на откритото възмущение, българинът робува и робството го приучва да бъде по-безмълвен зрител и отпреди. По тази причина това, което на запад наричат „обществено мнение“, у нас още дълги години няма да се създаде. Друг не по-малко характерен недостатък на българина е неговата несговорчивост. Този недостатък е също много стар, но той се засиля през време на робството, защото и тогава, както преди, българинът е бил държан далеч от обществените работи и у него не се създава, както у други народи, гъвкавостта да вмества своята воля сред волите на другите – да я уеднаквява с тях. Затова за обща работа не ни бива. Затова и в политиката намираме толкоз мъчно възможността за споразумение: цепенето на нашите политически партии се дължи във висока степен и на тази причина. В своето първично себелюбие политическите ни водачи са крайно неотстъпчиви. Как стои въпросът със завистта?

Чуваме постоянно да се твърди, че сме били най-завистливото племе на света: че в своето първично себелюбие сме завиждали на най-близкия си приятел, на брата си – стига той да забогатее или да се издигне до по-високо обществено положение. Изтъква се при това, че завистливо било не само простолюдието ни, но и интелигенцията ни, нещо повече: че образованият бил по-завистлив и от неукия.
Нищо чудно прочее, че българинът предпочита да си има собствено дюкянче, вместо да влезе в съдружие – нищо чудно, че съдружниците се дебнат един друг на всяка стъпка.

Тъкмо поради първичната сила на себелюбието ни духът на западния практицизъм се укоренява тъй добре в психиката ни и се развива толкоз буйно, дори по-буйно, отколкото в някои страни на запад.
Колко странно е при това, че същият този себелюбив българин, обсебен от духа на западния практицизъм, е едновременно свободолюбив, и то борчески свободолюбив, готов да пролива кръвта си за освобождението на поробените краища, без да мисли ни най-малко за икономическите последици от освобождението им, за които мислеха и мислят политиците му. Но българинът на това борческо и романтично свободолюбие е... българинът като мистерия, българинът от Възраждането, който е жив в душите ни и до днес като залог за едно по-добро бъдеще на племето ни. Него българинът на първичното себелюбие и западния практицизъм не е погубил и няма да погуби, защото той не е, като този българин, само рожба на условията, но и на нещо по-могъщо в развитието на народите – на ирационалното в техния ход през вековете.

Някога Алеко Константинов се опита да портретира българина, дирейки неговия образ в отрицателното от гледището на личен и обществен дълг, на човешка и гражданска добродетел, но не по-малко и от гледището на хигиена и етикеция, на чистоплътност и прилично държане. Портретът е карикатурен. Колко вярна е обаче старата истина, че всеки портрет е едновременно и автопортрет – това ни показва по-добре от всички портрети в нашата литература тъкмо Бай Ганю. Преди всичко тази карикатура е изникнала из склонността на нашия интелигент да открива в народа ни само недостатъци. Изникнала е освен това из съзнанието му, че е призван да превъзпита своя народ. Изникнала е най-сетне из неговата сляпа вяра в европеизирането като единствен път на превъзпитаването му. Всичко това се чувства много добре в „Бай Ганю“, поради което портретът е едновременно и автопортрет.

От тия три черти втората е характерна за интелигенцията ни през Възраждането, но също така и за интелигенцията ни през първите десетилетия след Освобождението, когато просветителният идеализъм от поколението на П.Р.Славейков продължаваше да бъде още жив; първата и третата черта са характерни за интелигенцията ни от по-късно време, когато тя започна да губи вътрешната си връзка с народа – когато се европеизира във висока степен и поради това отчужди от него. Отначало, какъвто е случаят с автора на „Бай Ганю“ – тя, макар да се чувстваше вече като нещо отделно от народа, а не както по-рано като негова неразривна част, продължаваше да го обича и да работи за неговото превъзпитаване, но след тoвa обичта й се изпари и започна да се oтдавa все повече в служба на демагогията за правене на политическа кариера.

Алеко Константинов, тъй както този интелигент се е авто-портретирал в отношението си към своя народ, намерило израз в „Бай Ганю“, е репрезентативен случай: той е първият етап към по-късния пълен разрив между интелигенция и народ. Друг репрезентативен случай, като втори по-висок етап към този разрив, е Пенчо Славейков, защото той е в още по-висока степен европеизиран интелигент и затова в още по-висока степен отчужден от народа си. Наистина, като верен син на най-големия ни просветител от Възраждането, и той обича народа си, но това е вече обич към „народа като идея“, обич на интелигент, който се чувства напълно като нещо отделно от него, призван да му служи по върховен начин, като го съзерцава от високата кула на своето индивидуалистично усамотение и му възвестява от време на време своите откровения. Третият репрезентативен случай – като последен етап, на който разривът е вече пълен – тoвa е символистът и индивидуалистът Теодор Траянов. Приобщен в европеизирането си дори и с някои упадъчни явления в западната култура, той живее и с по-голямо чувство за превъзходство над народа, но се явява напълно отчужден от него и далеч от всякакво народолюбие, макар в „Български балади“ да му възвестява също откровенията си, съзерцавайки неговото бурно минало и настояще. Измежду символистите ни в това отношение стои встрани само П.К.Яворов, който и през втория период на своето творчество, макар да не пее за болките и радостите на народа, не е отчужден от него и в обичта си му служи с оръжие в ръка из македонските дебри и усои.

През времето на символизма разривът между интелигенция и народ е вече пълен не само що се отнася до писателя, но и до интелигента изобщо. Тогава е вече в пълен ход и политическата демагогия за постигане на кариеристични цели.
И странното е пак, че тази кариеристична интелигенция посрещна с въодушевление войните за освобождение и се би с рядко себеотрицание. Но това беше интелигенцията, която, макар и да не живееше повече с просветителния идеализъм на Възраждането, макар да беше отчуждена от народа, беше запазила в себе си българина на борческото и романтичното свободолюбие от предосвободителната епоха – българина като рожба не само на условията, но и на непонятно преображение.

След войните много неща в отношението на интелигенцията към народа се измениха в положителен смисъл, но все още отчуждението от народа далеч не е преодоляно. Да се стреми към онази съкровена близост до народа, която са имали народните ни дейци от поколението на П.Р.Славейков, да му служи с техния просветителен идеализъм, за да го превъзпита, а преди всичко – да го обича: тoвa е, което трябва да се пожелае на интелигенцията ни от днес за утре, а най-вече на учителя! Освен на разгледаните възпитателни задачи учителят ни трябва да се посвети с особена енергия и на борбата срещу произтичащата от свободолюбието ни силна склонност към неподчинение, срещу себелюбието и неговите издънки, срещу недоверието и подозрителността – срещу всяка проява на асоциалност!"

 

Редактирано Септември 19, 2017 от nik1

[Б. Киров]

1 hour ago, nik1 said:

Една закачка-загадка: През .......(коя година) година .......(кой автор) публикува ...........(как се казва есето)

"Психология на българина" от Константин Гълъбов, писано някъде през 30-те години на 20-ти век. Не че се правя на начетен, гугъл открива всичко, честно казано не бях чел нищо от него /срам без вина/, но сега ще наваксам.

Иначе по текста - поне 80 процента от нещата в психологията и манталитета са останали консервирани, както е било по негово време.

1 hour ago, nik1 said:

Нищо чудно прочее, че българинът предпочита да си има собствено дюкянче, вместо да влезе в съдружие – нищо чудно, че съдружниците се дебнат един друг на всяка стъпка.

 

1 hour ago, nik1 said:

Този недостатък е също много стар, но той се засиля през време на робството, защото и тогава, както преди, българинът е бил държан далеч от обществените работи и у него не се създава, както у други народи, гъвкавостта да вмества своята воля сред волите на другите – да я уеднаквява с тях. Затова за обща работа не ни бива. Затова и в политиката намираме толкоз мъчно възможността за споразумение: цепенето на нашите политически партии се дължи във висока степен и на тази причина. В своето първично себелюбие политическите ни водачи са крайно неотстъпчиви. Как стои въпросът със завистта?

 

1 hour ago, nik1 said:

Българинът иска да живее необвързан от никого и от нищо и проявява една склонност към неподчинение, каквато рядко другаде ще намерите. Дори самото обстоятелство, че някой има власт, която при настъпването на известни обстоятелства би могъл да наложи и нему, го настройва опозиционно.

 

1 hour ago, nik1 said:

Психологията на днешния българин се определя във висока степен от стила на неговия живот. Какъв е този стил? Това е стилът на живота в страна, която се намира под непрекъснатото влияние на толкоз близките до нея културни страни в Европа, в страна, която е обхваната от стихийната воля да догони тяхното развитие, в страна, която се приобщава бързо с културните нужди на тия страни – но едновременно в страна, която е бедна, с ограничени възможности за стопанско развитие и затова безсилна да задоволи тия нужди. Всичко иска да има българинът, което имат хората в културните страни на Европа: и дреха като за пред хората, и електрическо осветление, и радио, и какво ли не, но парите му са малко и оттам тази свирепа борба на всеки против всички за печелене на пари, оттам и това загрубяване на душите. И понеже европеизирането на нашата бедна страна ще продължава да бъде все тъй трудно, затова борбата на всеки против всички, загрубяването на душите ще продължава още дълго време. Българинът ще бъде такъв и утре, какъвто е и днес – дотогава, докогато е жива волята му за културен възход, но продължава да бъде толкоз беден.

За мен лично повратна гледна точка е отношението му към Алеко /огледално тълкуване на образа на Бай Ганьо като автопортрет/ и на Пенчо Славейков - не бях се замислял досега от тази огледална гледна точка, много правдоподобност има в нея, ще се опитам да я доразвия за себе си.

[Frujin Assen]

Преди 2 часа, Б. Киров said:

Имаме безмитен внос и износ, свободно движение на хора с възможност да работят в ЕС, оттам влизат ежегодно стотици милиони евра, заработени от български граждани, заради тези търговски облекчения, кому пречи това и защо, пазар за продукцията на българските производители при облекчени митнически и данъчни тарифи, щом половината от продукцията се изнася за ЕС, това означава и половината работни места свързани с тази продукция. Следователно, заплатите. Затворете този канал за приходи, или го натоварете с мита, какво бихте получили като компенсация, къде има други пазари, на които можем да се възползваме от такива условия. Отделно България консумира ежегодно между 10-15 процента от бюджета си безвъзмездни помощи от ЕС по кохезионни фондове, другите по-развити икономики са ни донори.

Едно време слушах такива неща за връзките на България със СССР. В смисъл, че ако скъсаме с тях ще настъпи края на света. Както виждаме не настъпи.

Прочее да те питам нещо. Чувам настойчиво да се говори, че от Европа пари ще идват до 2020-21- после ще секнат. Какво точно ще става?

[nik1]

Преди 3 минути, Б. Киров said:

"Психология на българина" от Константин Гълъбов, писано някъде през 30-те години на 20-ти век. Не че се правя на начетен, гугъл открива всичко, честно казано не бях чел нищо от него /срам без вина/, но сега ще наваксам.

Иначе по текста - поне 80 процента от нещата в психологията и манталитета са останали консервирани, както е било по негово време.

 

 

 

За мен лично повратна гледна точка е отношението му към Алеко /огледално тълкуване на образа на Бай Ганьо като автопортрет/ и на Пенчо Славейков - не бях се замислял досега от тази огледална гледна точка, много правдоподобност има в нея, ще се опитам да я доразвия за себе си.

+++

https://bg.wikipedia.org/wiki/Константин_Гълъбов

И нещо важно според мен: Училилището (начина на преподаване, манталитета, духа и културата му) , без боя , не се променил много за цял век, забележете това е било преди 100 години, когато авторът е би ученик:

 

Преди 1 час, nik1 said:

Спомням си, че те ме учеха с променливо усърдие на алгебра, геометрия, физика, химия, естествознание и други науки, но не си спомням някой от тях да е употребил и най-малкото усилие, за да събуди някаква струна в душата ми. Те идваха строги и важни в клас, кой с очила, кой без очила, преподаваха, изпитваха и бяха доволни, когато успяваха да прескладират знанията си от своите глави в нашите, но сигурно не им е минавало дори през ум, че тия вгаменарени гражданчета, израснали по сокаците на Пловдив, между хамалите и симидчиите, се нуждаят от нещо друго. Тяхната възпитателска роля се изчерпваше току-речи само с това, че ни биеха, когато се псувахме помежду си, или ни мъмреха, когато бършехме носовете си о ръкава, но те не се стараеха да измъкнат душите ни от полуживотинското състояние, в което се намираха – да ни направят способни за най-обикновени душевни трепети. Дори учителите ни по литература, тъкмо по оня учебен предмет, който крие в себе си най-широки възможности за импулсиране на емоционалното развитие, преподаваха без никакво намерение да ни възпитават в душевна изтънченост и отзивчивост. Наистина, в клас се четяха откъслеци из христоматията: разкази, стихотворения и отделни сцени от драми, но не за да се отекнат в душите ни със своето съдържание, не за да ни събудят от нашия емоционален сън, не за да ни приучат на въодушевление от красивото и благородното, а само за да ни служат като основа за сухи формални разбори, в които участва единствен интелектът. Кълвяхме дати, дефиниции на литературни родове, зубрехме биографии на писатели и съдържания на литературни произведения, все неща, изветрели отдавна от главите ни, и това кълване, това зубрене се наричаше изучаване на литературата.

 

[Б. Киров]

Преди 2 минути, Frujin Assen said:

 

Just now, Frujin Assen said:

Едно време слушах такива неща за връзките на България със СССР. В смисъл, че ако скъсаме с тях ще настъпи края на света. Както виждаме не настъпи.

 

Е щях да го пиша сам, но ти го направи - ами стана това, което наричаме Виденова зима, рухна производството, защото секнаха пазарите. Колапс - виж падането на доходите и икономическия ръст между 1989-2000. Нямаш пазар - умираш.

Преди 2 минути, Frujin Assen said:

Прочее да те питам нещо. Чувам настойчиво да се говори, че от Европа пари ще идват до 2020-21- после ще секнат. Какво точно ще става?

Ще трябва да се бачка здраво и да не се краде толкова. Да се спазват законите и да се ореже корупцията. Да се управлява, а не да се властва. Да живеем като другите в Европа, следвайки пътя на Румъния. На първо време, според мен разбира се

[Б. Киров]

Преди 18 минути, nik1 said:

И нещо важно според мен: Училилището (начина на преподаване, манталитета, духа и културата му) , без боя , не се променил много за цял век, забележете това е било преди 100 години, когато авторът е би ученик:

Щях и този текст да добавя, но се замислих и се отказах, защото точно учителката ми по литература, Мара Георгиева, беше пълен антипод на това описание - тя беше факторът, който ме накара да запиша литература в университета, макар че никога пряко не ми го е казвала. Успяваше да ни накара да мислим и чувстваме сами текстовете, обичаше си работата, разбираше я и преподаваше на по високо ниво от повечето ми преподаватели в СУ.

п.с. Но тя бе изключение, почти по всички други предмети нещата, докато бях ученик изглеждаха почти така, както в цитирания текст. Не знам как е сега, защото нямам преки впечатления от гимназиалното образование, при най-малките, където имам, по мое мнение учебния процес е с по-ниско качество от това, което беше, когато аз съм бил на тази възраст.

[nik1]

1 hour ago, Frujin Assen said:

Едно време слушах такива неща за връзките на България със СССР. В смисъл, че ако скъсаме с тях ще настъпи края на света. Както виждаме не настъпи.

Прочее да те питам нещо. Чувам настойчиво да се говори, че от Европа пари ще идват до 2020-21- после ще секнат. Какво точно ще става?

Не че ние скъсахме връзките със СИВ , системата се разпадна отвътре, загубихме гарантираните и защитени пазари на СИВ, и със своите неконкурентноспособни за свободния пазар компании се оказахме в цайтнот и във  фалит (и последващо разграбване на фондовете от червената номеклатура, и тези с куфарчетата)..
Края на света не настъпи, но обедняхме, оголяхме и поизмряхме . Всеки такъв иконоимически преход има и физически жертви - много хора измряха и от бедност, лошо здравеопазване и тревоги, за това че са безработни.

Сега не е така, най-много да ни спрат кохезионните фондове. Е няма да ги спрат фондовете, защото "гладните гърла" в ЕС, тези които чакаме като "гладни пилета",  сме много - Гърция, Хърватска, България,Румъния, Словения, Словакия, Чехия, Унгария, Полша, Литва, Латвия, Естония и дори Кипър .т.е "спирането" няма да мине през Парламента, (но пасаран, както се казва на испански)

Какво да очакваме- ще се стигне само до определени редукции на фондовете..И това е..

Дотогава трябва да успеем да станем по-малко зависими от фондовете..

Редактирано Септември 19, 2017 от nik1

[Б. Киров]

Преди 14 часа, Atom said:

За да се възприеме едно идейно послание то трябва да е сравнително просто и лесно смилаемо. Идеята ЕС е точно такава. Има няколко стълба около които се гради всичко - демокрация, права на човека, пазарна икономика, споделено виждане за европейското минало и общите процеси които са протичали в него. За да се превърне ЕС в "нация", а идеологията и в "национална" е необходимо още две неща - общ  служебен език, еднакво приет от всички (не изключва ползването и на други служебни езици по места) и европейско гражданство. Доколкото все още няма европейско гражданство това създава впечатление, че в Европа липсва идейния смисъл. Всъщност не е така, дефицитите са други.

"демокрация, права на човек, пазарна икономика" по същество е базата на либерализма, тази дума е натоварена с негативизъм от пропагандата с "либерастия", но на практика това са либералните ценности, които се изповядват от християн-демократи до социалдемократи в Европа. Това е идеология, но неагресивна и нерепресивна идеология. Както се вижда от развитието на ядрото на ЕС, Германия, тази идеология е превърнала най-милитаристичната и тоталитарна държава в най-отворената и динамична европейска икономика, икономически и политически локомотив на другите страни. Така че "идеология" има, но тя е една много толерантна към другостта идеология, максимално съобразена с индивидуалните права идеология.

Език и гражданство не са непреодолими препятствия - и сега почти всички от младото поколение говорят английски, Шенген е почти пълна крачка към общо гражданство, еврото е световна валута с потенциал и тежест. Липсва споделена отбрана и сигурност, общо банково управление и наднационална изпълнителна власт.

По отношение на общото историческо минало, то не отрича това на отделните нации, въпросът е да бъде извадено жилото на нетърпимостта и агресията в прочита на националните истории. Европа най-добре разбира и помни какво е война и омраза, защото последните две световни войни нямат аналог на другите континенти.

[Б. Киров]

Либерализмът е в основата на западната демокрация, независимо дали е „ляв” /Демократическа партия в САЩ и социалдемократически в Европа/ или „десен” /Християндемократи в Европа и Рупубликанска партия в САЩ/. Но има една много съществена и голяма разлика между САЩ и ЕС и тя не е толкова на политическо и идеологическо ниво, а на икономическо. Става въпрос за т.н. „крони капитализъм” – един нов термин, придобил популярност по време на последната изборна президентска кампания в САЩ. В САЩ големите корпорации с пасивното съдействие на държавата изнасят производствата си извън страната и тотално заобикалят по този начин данъчното облагане, ерго държавата трупа дълг, защото когато китайския клон на Епъл например произвежда в Китай и търгува в Европа, Епъл заобикаля почти напълно американското данъчно облагане. Търговският дефицит на САЩ през последното десетилетие е чудовищен – годишно той надхвърля 500 млрд. долара.

Не че американските компании не произвеждат и не правят печалби – те само заобикалят тяхното корпоративно облагане в САЩ и акумулират по този начин дефицит и държавен дълг. Лично аз така си обяснявам огромното затъване във външния държавен дълг на САЩ и дефицита в бюджета им. Само от Китай този дефицит е годишно около 400 млрд долара, но е голям и в търговията с Мексико – сумарно дефицитът от търговския баланс на САЩ за последните 10 години надхвърля 5 трлн. долара, което е всъщност сумата на техния външен държавен дълг.

В Европа това е ограничено от много по-силната и социална държава и оставането на европейското производство на европейска почва. Най-ясно тенденцията личи в Германия, която за последните години стабилно генерира положителен търговски баланс – нейното търговско салдо е определено на плюс ежегодно с по над 200 млрд. или за десетина години това означава плюс 2 трлн. евро, сума съизмерима с тази на БВП на Германия.

Това означава висококвалифицирани и добре платени работни места в страната, също и не толкова високо квалифицирани но сравнително добре платени, разпределянето на приходите от данъци за социални подобрения, които от своя страна привличат нова работна ръка.

Накратко, либералният капитализъм се разбира и практикува различно от двете страни на Атлантика – в Европа държавите съумяват да задържат националния си капитал на европейска почва и той да работи за социални нужди чрез данъци, в САЩ това не е така, американският капитал „изтича” зад граница. Ето защо го наричат „крони капитализъм” – система, при която най-богатите използвайки лостовете на държавата прехвърлят данъчното бреме върху другите класи от обществото, избягвайки данъчното облагане. Както пише един американски публицист, „в САЩ 5 гениални момчета изобретяват нов продукт или технология, след което 50 000 работници в Китай или Виетнам го произвеждат”. Но при това данъците от това производство по неведоми пътища почти се изпаряват и не стигат до американската държава, а се вливат в корпоративните каси.

Разбиране и прилагане на либералната идеология по различен начин и с различни резултати. Идеята за национално величие не играе никаква роля тук, защото колкото и могъща да е такава идея, щом държавния бюджет е твърдо на дефицит всяка година и данъците от свободната пазарна икономика /или каквато и да е икономика/ не влизат в държавата, никаква воля за величие не може да осигури такова. За Русия и Турция проблемите са от съвсем различно естество, като при това са специфични за всяка от двете държави.

В САЩ има и друго – там поне засега наистина имаме хомогенна нация, но и етнически разлом в нея, защото латиносите и афроамериканците в перспектива от няколко десетилетия или най-много век ще бъдат мнозинство, а американската национална традиция поощрява компактните етнокултури, това ще им изиграе лоша шега в перспектива, според мен.

В Европа такова нещо не може да се случи, пак според мен, защото имаме ясно разграничени национални зони в лицето на националните държави. Колкото и турци и африканци да се интегрират в Германия например /а германските власти много точно калкулират техния допустим за националната им държава брой, според мен/, те ще бъдат претопени като национално самосъзнание в германци, няма да могат да формират ясно обособена етно-култура, защото това е национална политика и стратегия, въпреки че либерално им се оставят относително широки граници на свобода да изповядват религия и обичаи.

 

[Пандора]

On 9/19/2017 at 9:51, Б. Киров said:

Може ли по-конкретно, кои са тези в България, на които им пречат пазарите в Европейския съюз? И защо да им пречат, след като изнасяме и внясаме за там и от там на стойност почти половината произведен БВП. Губи ми се връзката.

Имам предвид не нас конкретно българите, а въобще. Навсякъде има производители, които разчитат само на националния си пазар.

On 9/19/2017 at 10:02, nik1 said:

Пазарът ни е много малък Пандора, няма какво да се превзема на него, можем само да превземаме ние големите пазари и там където ни се отвори парашута (Сърбия, Македония, Турция) . Всъщност това и правим, откакто сме в ЕС!

Може да вземем много, но се съмнявам, че го правим. Това разбира се е моето мнение. Според мен липсва всякаква стратегия.

[Пандора]

On 9/19/2017 at 10:13, Б. Киров said:

Имаме безмитен внос и износ, свободно движение на хора с възможност да работят в ЕС, оттам влизат ежегодно стотици милиони евра, заработени от български граждани, заради тези търговски облекчения, кому пречи това и защо, пазар за продукцията на българските производители при облекчени митнически и данъчни тарифи, щом половината от продукцията се изнася за ЕС, това означава и половината работни места свързани с тази продукция. Следователно, заплатите. Затворете този канал за приходи, или го натоварете с мита, какво бихте получили като компенсация, къде има други пазари, на които можем да се възползваме от такива условия. Отделно България консумира ежегодно между 10-15 процента от бюджета си безвъзмездни помощи от ЕС по кохезионни фондове, другите по-развити икономики са ни донори.

Заработени са, но страната се обезлюдява и там не се произвежда нищо. Ние не създаваме нов модерен продукт, който да носи българска марка ,ние работим за други. Има голяма разлика.

Редактирано Септември 20, 2017 от Пандора

[Пандора]

Преди 22 часа, nik1 said:

Дотогава трябва да успеем да станем по-малко зависими от фондовете..

Никога не съм смятала фондовете за панацея, за мен те въобще не са решение, поне в нашия случай така се получи.

[Пандора]

Преди 11 часа, Б. Киров said:

Накратко, либералният капитализъм се разбира и практикува различно от двете страни на Атлантика – в Европа държавите съумяват да задържат националния си капитал на европейска почва и той да работи за социални нужди чрез данъци, в САЩ това не е така, американският капитал „изтича” зад граница. Ето защо го наричат „крони капитализъм” – система, при която най-богатите използвайки лостовете на държавата прехвърлят данъчното бреме върху другите класи от обществото, избягвайки данъчното облагане. Както пише един американски публицист, „в САЩ 5 гениални момчета изобретяват нов продукт или технология, след което 50 000 работници в Китай или Виетнам го произвеждат”. Но при това данъците от това производство по неведоми пътища почти се изпаряват и не стигат до американската държава, а се вливат в корпоративните каси.

Общо взето, да, това са основните решения, които трябва да се вземат. И точно тук виждам сблъсъка между  голям производител и малък /регионален, национален/. Защото големият международен капитал има нужда да превзема нави и нови пазари, има възможност да си спести плащания към държавата. От друга страна социалната политика на държавата е по-добре да се промени от плащане на готови пари на ръка в стимулиране на дребен бизнес. Поне според мен е така.

Редактирано Септември 20, 2017 от Пандора

[nik1]

Преди 15 минути, Пандора said:

Може да вземем много, но се съмнявам, че го правим. Това разбира се е моето мнение.

В смисъл?

Цитирай

Според мен липсва всякаква стратегия.

Т.е?

[Пандора]

On 9/19/2017 at 11:09, nik1 said:

След войните много неща в отношението на интелигенцията към народа се измениха в положителен смисъл, но все още отчуждението от народа далеч не е преодоляно. Да се стреми към онази съкровена близост до народа, която са имали народните ни дейци от поколението на П.Р.Славейков, да му служи с техния просветителен идеализъм, за да го превъзпита, а преди всичко – да го обича: тoвa е, което трябва да се пожелае на интелигенцията ни от днес за утре, а най-вече на учителя! Освен на разгледаните възпитателни задачи учителят ни трябва да се посвети с особена енергия и на борбата срещу произтичащата от свободолюбието ни силна склонност към неподчинение, срещу себелюбието и неговите издънки, срещу недоверието и подозрителността – срещу всяка проява на асоциалност!"

Не знам защо в моето съзнание подобно отчуждение на интелигенцията от народа е закодирано на по-дълбоко ниво от по-далечно минало. Като че  ли това се проявява периодично.

[Пандора]

Преди 10 часа, nik1 said:

В смисъл?

Т.е?

Има ли? В кои отрасли да се развиваме и да следваме точно тях. И в които да създадем уникална марка и качество. И парите да се дадат или на най-добрите и спазващи законите, или всички да бъдат поставени да спазват законите.

Редактирано Септември 20, 2017 от Пандора

[nik1]

Преди 1 минута, Пандора said:

Не знам защо в моето съзнание подобно отчуждение на интелигенцията от народа е закодирано на по-дълбоко ниво от по-далечно минало. Като че  ли това се проявява периодично.

Закодирано е, първо в селския ни манталитет (ако човекът не си изкарва гляба с ръце, значи му има нещо, или е мързелив), второ в завистта (по-скоро става дума за неприязън, и скептичност) към по-успелите..Апропо тази завист  и неприязън я има и при някои европейски народи, дори при най развитите и безродови култури (не е свързана с измерението родовост/безродост, корените и са други- както виждаме, тя е доста стабилна народопсихологична характеристика при нас)

И все пак дотук говорим за някаква лична неприязъм, и неприемане, на народопсихологично ниво;

-------------------------------------

Ако разгледанме нещата на "по високо " обществено-политическо ниво , отношението към интелигенцията е променливо

Например: какво уважение да има народа към колабориращата с тоталитрания режим (всъшност поставена в неговат услуга), и конформистка и морално недостойна интелигенция? Не зман дали се интересуваш от близка история- нашата интелигенция осъди тази чешка и друга интелигенция която се обяви против навлизането на войски в Чехословакия

В същото време можем да прочетем и следното от Симеон Радев:

http://macedonia.kroraina.com/sr2/sr2_7.html

Цитирай

След сражението при Люле-Бургас се чу, че там паднали някои ценни млади дейци на българската култура: един голям турковед, един даровит актьор и пр. Имаше негодувание (моя забележка: сред офицерите и войниците) против командуването на армията, че без никаква нужда и оправдание е изложила на смърт хора незаменими. Атанасов се боеше да не бъда убит и аз и върху него да падне отговорността за това.

 

[Евристей]

On ‎18‎.‎9‎.‎2017‎ г. at 23:35, nik1 said:

 

ПС

Да попитам нещо, Има ли съществуващи документи на български (например грамоти) от 14 век, преди завладявването на града от Османците, в които градът се се нарича "София"?

Ако няма..., то името София  е вероятно ..турско; Свързано е със църквата Света София , но е турско -  Sofya..

Заповядай :  Първият въпрос от чисто езиков характер е свързан с хронологията на
появата на днешното име София. Забележително при това е, че той възниква още
при избирането на града за столица на освободена България през 1879 г. и че
подобаващо внимание му отделят К. Иречек, М. Дринов и други представители на
Българското книжовно дружество (София 2009: 21–22). Според установените
досега факти името София е писмено документирано най-рано в извори от XIV в.:
дубровнишки документ на латински и два славянски. Първият от тях е Четверо-
евангелие с приписка от 1329 г., в която се уточнява изписването му въ светеи софи
метрополии средечьскои, тълкувано от някои изследователи като доказателство за ро-
лята на града като център, главен град на Средецката митрополия, и за дву-
съставното му наименование, пренесено дословно от названието на емблематичния
храм „Света София“ – Премъдрост Божия (Тодоров 2013: 18). За съжаление този
извор е безвъзвратно изгубен за науката след пожара в Белградската национална
библиотека по време на Втората световна война. Вторият обаче е издаван
нееднократно. Това е Витошката грамота на цар Иван Шишман, хрисовул за
Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка“, недатиран с точност, но създа-
ден най-вероятно в периода 1378–1385 г. (Даскалова, Райкова 2005: 11, 47, 355–
356). В този документ на българската царска канцелария има двукратно упоме-
наване: в типичната владетелска формула въ градэ црTЎва ми Софии; в израза, по-
раждащ различни тълкувания – то ни да иматъ wбласти стЃаа софия наD люDми прэчист©
бгЃоматЃере. Въпреки някои мнения, че вторият пример е пореден случай на двусъ-
ставно изписване на името на град София като Света София, няма съмнение, че
става дума за църквата „Св. София“, метонимично обозначаваща Средецката
митрополия, която според контекста в хрисовула няма власт и права над имотите
на манастира. Над Драгалевския манастир няма права светската власт в град София,
представлявана от споменатия в грамотата кефалие срэдешъское, от гр. κεφαλþτης,
т.е. областния управител. Следователно през XIV в. преименуването на Сардикия,
Сердика-Средец в София е вече факт, като за един продължителен период от време
и трите наименования съжителстват

[nik1]

Преди 35 минути, Пандора said:

Има ли? В кои отрасли да се развиваме и да следваме точно тях. И в които да създадем уникална марка и качество. И парите да се дадат или на най-добрите и спазващи законите, или всички да бъдат поставени да спазват законите.

Това за което говориш е работа на компаниите - те си приемат планове, разработват си стратегии (според възможностите и капацитета си) и ги следват и изпъляват ; На държавата не и е работа да се занимава с производство, продажби и маркетинг, изобщо с индустрия или бизнес

Забележка а): Държавният капитализъм на сталиновата командно-админиостративна ситема се провали поради своите генетични недостаъчци, /"Крахът на тоталитраната икономика е напоисан от един виден учен икомомист, Георги Петров, апропо когато пише книгата е той марксистки позиции,Маркс и онази система всъщност нямат нищо общо, тя е "Анти-марксова")

Забележка б) Опитите на държавата да прави бизнес в момента завършват с грандизни корупцинни скандали и оскъпявания на неработещи или слабоефективни проекти, а да, имаме и една много голяма дупка, коятпо можем да пълним с вода от Дунав и да развъждаме шарани

Първо държвата няма никакъв човешки капацитет за бизнес (компаниите с 100-200 годишен опит имат и капацитеитет, и имат познването, имат  добри практики и стандарти които следват) ;

и второ отдавана е доказано и изледвано в западната литература че политиците и администратори се държат като икономически субекти : Пандора, ако държавния капитализъм беше толкова добър, щяха да го практикуват в Западна Европа. Наистина ли си мислиш че твоите политически гурута (предполагам коя е ) са по-умни от хората изградили правовите си, богати и проспериращи страни?

Ти излежда мразейки богатите европейски държави, си решена да си останем бедни и ние?

Редактирано Септември 20, 2017 от nik1

[Capitainofmarine]

Преди 12 минути, nik1 said:

Закодирано е, първо в селския ни манталитет (ако човекът не си изкарва хляба с ръце, значи му има нещо, или е мързелив)

Ники почти напълно съм съгласен с теб с една лека поправка - заради която е и цитата. Не мога да се обнова в няколко реда , но ми се струва, че от Възраждането ни насетне селото приема манталитета на малките еснафски градчета, та си мисля - всъщност убеден съм, че манталитета ни е еснафски от източен тип, уточнявам от източен , защото според мен е различен от бюргерския /еснафски от западен тип/. Та всъщност според нашия български манталитет -моето наблюдение е такова- (ако човекът не си изкарва хляба  сам, значи му има нещо, или е мързелив). Всъщност обикновенния народ е за изкарването на хляба с почтен труд интелектуален, физически и против разбойничеството, тарикатлъка, рушветчийството, кражбата и присвояването и прочие неща, които стават практика след освобождението и на които народа се е нагледал до освобождението с идеята, че това е чужда на народа ни власт и чужда паразитираща управляваща прослойка. Това мое мнение всъщност се покрива с твоето относно отношението към интелигенцията и с цитата от Симеон Радев.

 

[Aspandiat]

Преди 19 часа, Южняк said:

А така....ти да видиш...писането във форума...беля..?Разговорите с  Ник1, Киров и Атом, беля? Спандьо, друже. Мисля, че си се сдухал  

Хихи, с моите камъни по моята глава.

Изморих се напоследък нещо. Лятото така и не успях да си почина.

 

[nik1]

Една бивша колежка , млада дама с магистърско инженерно образвание, ни разправи с хумор, следния случай: Отишла на гости при баба си (някъде в родопската яка), и баба и я е попитала "какво работиш?". Младата дама се опитала да обясни, бабата не разбрала  нищо, и попитала пак "ама работиш ли, или си чиновничка?"

 

Редактирано Септември 20, 2017 от nik1

[Atom]

Преди 3 часа, Б. Киров said:

В САЩ има и друго – там поне засега наистина имаме хомогенна нация, но и етнически разлом в нея, защото латиносите и афроамериканците в перспектива от няколко десетилетия или най-много век ще бъдат мнозинство, а американската национална традиция поощрява компактните етнокултури, това ще им изиграе лоша шега в перспектива, според мен.

Това с латиносите на какво се дължи, на някакъв расизъм или култури особености? Не е религия, тъй като ирландците например  са напълно интегрирани. Същото се отнася между другото и за всякакви европейци, независимо дали по религия са протестанти, католици, православни или юдеи. Не вярвам и етническият елемент да е причината. 

[Б. Киров]

Преди 2 часа, Atom said:

Това с латиносите на какво се дължи, на някакъв расизъм или култури особености? Не е религия, тъй като ирландците например  са напълно интегрирани. Същото се отнася между другото и за всякакви европейци, независимо дали по религия са протестанти, католици, православни или юдеи. Не вярвам и етническият елемент да е причината. 

Според мен се дължи на насажданата около два века "хиспанофобия" в САЩ по чисто обективни причини - през целия 19-ти век САЩ се разширяват за сметка на говорещи испански държави, населени с "латиноси" - най-вече Мексико, те изтласкват тези държави от тяхна територия и я присъединяват. Първите колонизатори на Калифорния, Ню Мексико и други щати са били испанците, които са колонизирали земите и са насадили с насилие системно католицизма, както и испанския език, при това те са били дълго време владетели там, до революциите за национална независимост, оставили са трайни културни следи.

Тази "испанофобия" в САЩ, оправдаваща новото колонизиране, до ВСВ не създава големи проблеми, защото властите я мотивират с противопоставянето на англосаксонския демократичен модел на католическия и склонен към авторитаризъм испански. След ВСВ обаче започва голямата вълна на легална и нелегална миграция от съседните испаноговорящи на САЩ страни. За разлика от афроамериканците, всички тези имигранти, легални или не, са испаноговорящи, повечето католици и обединени от принадлежност към Латинска Америка, те формират веднага свои общности, но не гета, имат силната подкрепа на католическите мисии и църкви в САЩ, живеят компактно, някои от тях въобще не се научават да говорят английски. Същевременно белите посрещат пришълците със старите стереотипи на "испанофобия" и ги приемат като непълноценна раса. Политицете естествено се възползват от новия електорат, той по презумция е на Демократическата партия, и реално правят всичко възможно да го държат компактен /познато нали/ по различни начини, подхранвайки му чувствата, че е "репресиран". Така или иначе, тези хора живеят в компактна испаноговоряща общност /повечето са англо-испано говорящи, но почти всички са испано говорящи/. Сред тях има голяма престъпност и безработица, тяхната средна класа е процентно по-малка и от на белите, и от на афроамериканците. До белите якички и големите корпорации пътя им е много по-труден и засега те присъстват твърде малко там.

The youth of this population means that they are a demographic critical to all aspects of our economy and civil society. As the white population ages and baby boomers exit high-skilled jobs en masse, Latino youth are poised to sustain our economic, social and civic institutions. They will be going to college and filling the jobs the baby boomers depart. They will pay taxes, contribute to Social Security, start businesses, begin families, buy homes and vote.

Negative stereotypes may also lead to barriers when those in positions of authority exclude Latinos from networks and opportunities that provide entrée into positions of power, including managerial and executive positions and seats on corporate boards. In 2013, only two percent of all CEOs at Fortune 500 companies were Latino. In addition, Latinos held only three percent of board seats in the Fortune 500. Seventy percent of Fortune 500 companies did not even have one Latino person on their board.

https://theconversation.com/the-effect-racist-rhetoric-has-on-young-latinos-and-why-all-americans-should-care-57408

Като средна възраст това население е много младо:

Contrary to what you hear on the campaign trail, Mexican immigration to the U.S. has fallen below zero. A recent Pew Report finds that between 2009 and 2014, more Mexicans left the U.S. than entered. Latino population growth in the U.S. is now being driven by births, not immigration. In fact, the majority of Latinos in America are not immigrants. Nearly two-thirds of Latinos in the U.S. were born in America.

Latinos are also younger than any other racial or ethnic group. The median age of Latinos is 29, compared to 34 for blacks, 36 for Asians and 43 for whites. And the share of young U.S.-born Latinos is growing. Today, some 800,000 U.S.-born Latinos enter into adulthood each year, and the median age of U.S.-born Latinos is only 19.

Раждаемостта при тях е като при нашите роми и по-голяма, към 2060 те ще бъдат около една трета от населението на САЩ, докато при белите раждаемостта намалява.

Накратко на въпроса ти, според мен се дължи на три неща: езиковата им и културна хомогенност, относително слабата им интеграция и не на последно място векове насажданата испонофобия, сега експлоатирана от двата политически мастодонта, видя се на изборите, те обърнаха вота.