Войните на Израел

[mnogoznaiko]

Израел е създадена през 1948 г. с резолюция на ООН. Страната се присъединява към ООН на 11 май 1949 година. Оттогава насам Израел поддържа дипломатически отношения със 163 от 191 държави-членки на организацията. От 1967 година Израел поддържа отношения и с арабските, и мюсюлмански страни, а от 1979 г. и 1994 г. съответно има споразумения за свободно преминаване на границите с Египет и Йордания.

Израел се намира в центъра на т.нар. Израелско-арабски конфликт, който е определящ за цялата му външна политика. Земите на днешен Израел, вкл. Палестина, са възприемани от евреите като "национален дом за еврейския народ", докато панарабистите ги считат за изконна територия на палестинските араби. Въпросният Израелско-арабски конфликт е причина за редица войни между Израел и заобикалящите я мюсюлмански страни - най-вече Египет и Сирия. Такива са Арабско-израелската война от 1948 г., Суецката криза от 1956 г., Шестдневната война - 1967 г., Война на Йом Кипур - 1973 г., операцията Отбранителен щит срещу Интифадата ал-Акса от 2002 г. и войната с Ливан през 2006 г.. Израел побеждава във всички тези войни, с изключение на Суецката криза, където въпреки египетската победа спечелва Синайския полуостров.

Арабско-израелската война от 1948 г., е първата от много войни, които се водят в рамките на арабско-израелския конфликт. След нейния край Израел си извоюва статута на независима държава, а останалата част от установения по-рано британски мандат в Палестина е разделен на области, контролирани от Египет и Трансйордания. Арабско-израелският конфликт се оформя като трайна конфронтация между редица арабски страни, както и арабски военнизирани радикални групировки, поддържани от част от местното арабско население в палестинските територии, намиращи се под контрола на Израел от една страна, и ционистски движения, а по-късно и от създадената през 1948 г. (след края на Британския мандат в Палестина) държава Израел - от друга. Въпреки че Израел е създадена едва през 1948 г., историята на конфликта обхваща повече от век - от края на 19-ти, когато е създадено политическото ционистко движение, което започва борбата на евреите за създаването на собствена държава. След разпадането на Османската империя, в резултат на поражението ѝ през Първата световна война, конфликтът между евреите-ционисти и арабското население на Палестина е ограничен главно до териториалните претенции на двете страни към подмандатната територия. По време на напрегнатата ситуация през втората четвърт на 20 век към геополитическият компонент се добавят и религиозните и културните различия. През 1948 г. съседните арабски страни обявяват война на новосъздадената еврейска държава. По този начин, конфликтът излиза извън Палестина и прераства в конфликт между Израел и всички останали арабски държави в региона. С подписването на мирните договори с Египет (през 1979 г.) и Йордания (през 1994 г.), броят на враждебните към Израел държави намалява. В рамките на мащабната арабско-израелска конфронтация е прието да се отделя регионалния израелско-палестински конфликт, който се дължи предимно на сблъсъка на териториалните интереси на евреите и арабите, които съжителстват в Палестина. През последните години този конфликт е източник на политическо напрежение и открити военни действия в региона.

През 60-те години се забелязва тенденцията САЩ да се намесва във военната политика на почти всички арабски държави, като същевременно става основен доставчик на военно оборудване и снаряжение и се опитва с всички средства да ограничи влиянието на тогавашния СССР. От друга страна, компании от Франция и Великобритания постепенно монополизират икономиката на арабските държави. 60-те години са и периодът, в който арабският национализъм набира сила и широко се разпространява сред населението. Един от най-ярките защитници на тезата,че арабите трябва да са икономически и политически независими от Запада е египетският президент Гамал Абдел Насър. В резултат на това той започва широко-мащабни икономически реформи в Египет, като една от тях е идеята за построяването на Асуанският язовир в близост до река Нил. По този начин водите на реката ще може да се използват за напояване и произвеждане на електроенергия. За построяването на язовира обаче са нужни приблизително 1300 млн. долара и египетското правителство започва преговори с Международната банка за отпускане на заем. През февруари 1956 г. е постигнато споразумение, но при условие, че Великобритания и САЩ се включат, давайки помощ в размер на 70 млн. долара. Двете държави обаче се отказват от даденото по-рано обещание за помощ заради преждевременно сключени договори за закупуване на оръжие между Египет и СССР. На 17 юли 1956 г. британското правителство окончателно отказва да спонсорира построяването на язовира. Въпреки важността си за икономическото развитие на Египет проектът за строеж на язовира пропада. В този труден момент президентът Насър взима категорично решение за национализация на Суецката компания, която има право да експлоатира Суецкия канал и да контролира преминаването през него. Много страни са засегнати от този установен контрол и започва масово недоволство. Оттук нататък би могло да се говори за т.нар. Суецка криза. Тя се разделя на два етапа - първият, в който се водят дипломатически преговори, провеждат се конференции и се води тайна военна подготовка и втори етап, през който се извършват военни атаки от страна на засегнатите Израел, Франция и Великобритания срещу Египет. Именно заради вторият етап на кризата,тя става известна и като „Тройната агресия". След приключване на Суецката криза контролът върху Суецкия канал преминава изцяло в ръцете на египетското правителство.Чуждият икономически монопол постепенно е прекратен. Египет успява да докаже, че може да управлява канала и дори да подобри работата му, а също и дава ясно да се разбере, че не е „незряла" държава. След Суецката криза авторитетът на президента Насър, а и на самата държава, се увеличава не само сред арабските държави, а и в целият свят.

Арабско-израелската война от 1967 г., известна още като Шестдневната война (или Юнската война), се води между Израел и арабските ѝ съседки Египет, Йордания и Сирия. 6-дневната война се провежда в периода 5 - 10 юни 1967 г. От израелска гледна точка тя е предпазна военна кампания, целяща преустановяване на натиска на съседните арабски държава върху Израел и предпазване на еврейската държава от унищожаване. Войната е разработена стратегически и инициирана от генерал Моше Даян - тогавашен израелски министър на отбраната. Причина за тази война е, от една страна, натискът на Египет върху мироопазващия корпус на ООН, разположен след Синайската кампания от 1956 г. и новата египетска военноморска блокада, която затваря залива Акаба за израелско корабоплаване; от друга страна войната е предизвикана от съсредоточаването на арабски армии по израелските граници през май 1967 г. Войната е блестящ военен успех за Израел. Резултати от войната са няколко: поражението на Египет, което отслабва позициите на президента Гамал Абдел Насър; Израел отваря отново залива Акаба; Израел премахва непосредствената опасност от съгласуваната арабска кампания по всички фронтове; нови 600 000 араби се озовават под израелска власт в окупираните нови територии - ивицата Газа, Синай, Западния бряг и Голанските възвишения.

На 6 октомври 1973, денят Йом Кипур, Египет и Сирия нападат Израел. Нападателите са подкрепени и от други арабски страни. В тази война атакуват първо арабите. Атаката на Египет става възможна, след като те преминават израелската военна линия Бар-лев на Суецкия канал. Израел не очаква атаката на два фронта (атакуват я едновременно Египет и Сирия) и това улеснява арабските съюзници в началото на войната. От своя страна Египет е въоръжен с ракети земя-въздух, които помагат на арабската страна да отблъсне въздушните атаки на Израел (загубите са толкова големи, че премиерът Голда Меир забранява използването на авиация). Израел изглежда притиснат до стената, когато арабското командване заповядва на войниците и ракетите да навлязат навътре в полуострова. Тогава израелската авиация открива слабата страна на съветските ракети - те са с неподвижна глава. Тогава еврейските самолети започват да унищожават ракетите по-лесно и със значително по малко поражения. С посредничеството на американския държавен секретар тогава Хенри Кисинджър са постигнати споразумения през 1974 г. и 1975 г. за разделяне на израелските, от една страна, и египетските и сирийските войски, от друга страна, в Синайския полуостров и на Голанските възвишения. Макар арабските съюзници да постигат ограничени военни успехи във войната, те успяват да постигнат една важна политическа победа. Митът за израелската непобедимост е развенчан. На всички става ясно, че еврейската държава е силно зависима от САЩ. Военните действия струват на израелците сума равна на годишния брутен продукт на Израел. Войната предизвиква криза в израелското общество, което обвинява Мосад, че не е имало необходимата информация за готвеното нападение. Сформирана е специална комисия за разследване на обстоятелствата за конфликта. Войната от Йом Кипур води до засилване на международната изолация на еврейската държава. Много страни от Третия свят скъсват дипломатическите си отношения с Израел. Загубите и на двете страни са тежки. На Голанските възвишения загубите на сирийците са 3500 души, а на израелците - 722 души. {загубват 1150 танка, Ирак губи повече от 100 танка, Йордания - 50 танка. Израел губи на Голан 100 танка, а още 250 танка са повредени. Човешките загуби на еврейската държава са 2552 души - доста голяма бройка за малка страна като Израел.

Операция Отбранителен щит е голяма военна операция, извършена от Израелските отбранителни сили през април 2002 г.. Това е най-голямата военна операция на Западния бряг от времето на Шестдневната война през 1967 г.

Интифадата ал-Акса е вълна на насилие и политически конфликти, започнала през септември 2000 г. между палестинските араби и израелтяните. Тя е наричана още Втората интифада. „Интифада" е арабски термин и означава „въстание". Много палестинци смятат интифадата за националноосвободителна война срещу окупаторите, а израелците я разглеждат като терористична акция.

Израелско-ливанската война е двустранен въоръжен конфликт в Близкия Изток, в който участват Израел, от едната страна, и военизираната шиитска групировка Хизбула, базирана в Ливан, от другата страна. Военните операции засягат предимно Северен Израел и Южен Ливан. Кризата започва на 12 юли 2006г., когато бойци на Хизбула пленяват двама израелски войници и убиват други трима. Израел обявява това за военен акт и обещава тежки последствия за Ливан. Израелските сили отговарят с военна офанзива в Ливан, разрушавайки части от енергийната и транспортната инфраструктура в страната, като акцентът на нападенията пада върху разбиването на магистралите, които според Израел се използват за транспортиране на ракети, изстрелвани от Южен Ливан, за да поразяват селищни центрове. Няколко дена след началото на израелските атаки лидерът на Хизбула Хасан Насрала обявява открита война.

Източник: Wikipedia

[bulgaroid]

Абе еврейте се бият в гърдите ама като ги видяхме арабите какво преставляват май е напразно, като срещнат европейска армия ще си проличи. Аз залагам на европейците.

[Skubi]

Преди 4 часа, bulgaroid said:

Абе еврейте се бият в гърдите ама като ги видяхме арабите какво преставляват май е напразно, като срещнат европейска армия ще си проличи. Аз залагам на европейците.

[mnogoznaiko]

Не знам защо, но много съм впечатлен от някой много директни решения във военните им конфликти като Шест дневната война, където ги нападат от всички страни и печелят и най-вече от Суецката криза от 1956 и ефекта, който създава. 

Одържавяването на Суецкия канал от правителството на Гамал Абдел Насър, което е много интересен политически ход, като така се откъсва от старите колониални връзки с Франция и Англия Насър подкрепен от СССР поема по антиимпериалистически курс.

След необратимия процес на загуба на старата колониална власт в Далечния изток и събитията в Египет – процесът се разпростира в цяла Африка. – там вече британците са се опитвали внимателно да реформират своята система на indirect rule, базирана върху сътрудничество-консервиране на местни племенни вождове и феодоли. 

Другото, което много ме впечатлява в тези исторически събития е създаването на терористичните организации, палестинските групировки, „Фатах“ и Ясер Арафат. 

Цитирай

След Суецката криза Арафат отива в Кувейт, където работи като строителен инженер. Там основава своя фирма. Арафат решава, че правилният път за вземането на властта в Палестина от палестинците е борбата, а не чакането на помощ от арабските правителства.

Арафат, заедно с група бежанци от Газа, основава местната фракция Фатах през 1959 г. в Кувейт с помощта на приятелите си Яхия Гавани и Халил ал-Вазир (Абу Джихад). Според журналиста Джон Кули, името на фракцията означава „победа“ и е акростих, образуван от инициалите, прочетени наобратно, на Харакат ал-Тахрир ал-Филастини (Ф-Т-Х), което в превод означава „движението за освобождаване на Палестина“ (Cooley, 1973). ООП се посвещава на създаването на независима палестинска държава и на унищожаването на Израел.

 

[КГ125]

Умни хора, млада нация, силна традиция, желание за нов живот на своя територия, богат опит, събран от страните, от които идват, добре управляван, справедлив и успешен вътрешен ред. Кой няма да го запази това? А, и най-важното - идеално изградена армия, която е образец за модерна войска. 

 

 

[КГ125]

On 17.09.2017 г. at 14:34, bulgaroid said:

Абе еврейте се бият в гърдите ама като ги видяхме арабите какво преставляват май е напразно, като срещнат европейска армия ще си проличи. Аз залагам на европейците.

От европейците нищо не остана в това отношение . Израелския модел на изграждане на държава и войска е може би най-успешния през втората половина на 20 век. От нищото, при това. 

[resavsky]

Преди 2 минути, КГ125 said:

От европейците нищо не остана в това отношение . Израелския модел на изграждане на държава и войска е може би най-успешния през втората половина на 20 век. От нищото, при това. 

Не бих казал че е от нищото.Евреите имат известно самоуправление още при британското управление на Палестина.Това самоуправление си е една протоеврейска държава.Имат си добре уредени военни организации - "Иргун","Бейтар" и т.н. които са гръбнака на новоизградената армия / пък и на политическия елит като цяло/.Не на последното място в Израел идват  твърде бързо много интелигентни емигранти някои от които дори с опит в държавното управление.Разбира се мощната държавно-творческа енергия на евреите не трябва да се подценява.Но още от 20 те години на миналия век е ясно че еврейска държава в Палестина ще има.

[КГ125]

Да, така е. То не може държава без подготовка, но при тях е протекла много добре