"Какво искат каталунците"

[nik1]

Преставям ви разказ на историята на Каталуния, Авторът се казва Йовко Ламбрев

https://offnews.bg/analizi-i-komentari/kakvo-iskat-kataluntcite-666297.html?page=1

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига през националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новоприетият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния, можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването е основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. каталунците губят своята независимост, графството им престава да съществува, институциите са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Каталуния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания, а в Каталуния се издават най-много книги на глава от населението в Европа.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява много да контролира Барселона и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

 

[JImBeam]

 Ха-ха-ха , bulgaroid  вече ще го втресе  

      

 

Редактирано Октомври 9, 2017 от JImBeam

[ymgologanov]

Това, какво искат Каталунците си е тяхна работа, те си знаят най-добре. Въпроса в случая е да бъдат оставени те свободно да си вземат решението и съответно да си носят последсвията за него а не някой от Мадрид или Брюксел да решава вместо тях. В крайна сметка не става въпрос за 15-20 човека а за 5 милиона.