Посоки за икономическо развитие на България

[nik1]

Преди 1 час, Perkūnas said:

Коментарът ми беше относно твърдението, че ни трябвал Пиночет в български вариант. При Пиночет няма никакво върховенство на закона - а ние не се стремим към това, нали? Изобщо в България Пиночет има много фенове по простата причина, че бил антикомунист. Но в Чили комунизъм никога не е имало, за да го харесваме по този критерий.

 

Коментари, коментари....Изкарани от контекста,..

При Пиночет няма върховенство на закона, но реформите в посока приватизация, либерализация на вноса,  и ориентирането на пaзарна принципи, извършени по време на хунтата, са стълбовете,върху които стъпва следващото цивилно управление (изобщо следващите управления), за да направят чилийското икономичeко чудо действителност (вижте в статията)

Когато се правят коментари и изводи че дясната политиката на Пиночет е била едва ли унищижила чилийския народ ,на кого се прави услуга освен на популистите и популистките партии у нас (левите, народняшките,и националистите)?

Те какво точно върховенство на закона постигнаха за последните 10 години, през които управяляват?

Кое е добре в България?,Ако беше "добре"  и имаше усещане за справедливост, щяха ли половината от младите (18-29) да имат планове да живеят извън България? Вие самият защо не сте в България?

Е в България няма голяма безбработица и няма инфлация, както по време на хунтата, но хората я напускат..
Бедните и заплашени от бедност са около 45 процента

И всичко това е след 10 годишно цивилно управление,при възможно най-добрите външни икономиески и политически условия, който сме имали в цялата ни история..

---------------

Апоропо, някак лесно се пропуска очевидното:  Ако хората не можеха да напускат България, безработицата у нас  най-вероятно щеще да надмине 15 процента, а бедните или заплашените от бедност щяха да са поне 50 процента,
В момента те са около 45 процента..

=======================

http://www.heritage.org/international-economies/report/how-chile-successfully-transformed-its-economy

Hernán Büchi Buc is President of the Interna­tional Economy Center at Libertad y Desarrollo in Santiago, Chile. He served as Chile's Minister of Finance from 1985 to 1989.

How Chile Successfully Transformed Its Economy

Before Margaret Thatcher became Prime Minister of Great Britain or Ronald Reagan was elected Presi­dent of the United States, Chile implemented unprec­edented privatization and other reforms. From the mid-1980s to the Asian crisis in 1997, the Chilean economy grew at an average annual rate of 7.2 per­cent, followed by an average annual rate of 3.5 per­cent between 1998 and 2005. Such growth is very good compared to other countries. Chile's exceptional economic performance and the resulting welfare improvement have been recognized internationally and are the result of systematic application of sound economic policies.

However, the road was not always smooth. At some critical moments on the way to Chile's economic suc­cess, the process threatened to derail. For instance, Chile's gross domestic product (GDP) dropped 14.1 percent in 1982 during a strong worldwide recession. Simultaneously, the currency was overvalued, making it even more vulnerable to the decelerating interna­tional economy. Capital stopped flowing in, drasti­cally reducing the ability to finance investment. The subsequent Chilean currency devaluation exacer­bated the situation by reducing the real wealth of companies and people. The impact lasted two years, with unemployment increasing to over 23 percent of the labor force and real wages dropping by more than 10 percent.

Although many other countries in the region under­went similar crises, none of them suffered as extreme a one-year decline as Chile. Successful crisis manage­ment stopped the bleeding. Ten years later, figures from the United Nations' Economic Commission for Latin America and the Caribbean (ECLAC) showed that Chile experienced the strongest economic growth of all countries in the region during the 1980s, except for a couple of Caribbean countries that were not affected by the external shocks.

Get exclusive insider information from Heritage experts delivered straight to your inbox each week. Subscribe to The Agenda >>

Successful crisis management was critical because the extreme crisis jeopardized the reforms that the Chilean government had implemented beginning in 1974. These reforms included open­ing the economy to the world, privatizing some state companies, and restraining a severe inflation­ary crisis through fiscal discipline and tight mone­tary policy. These pioneering reforms held out the promise of future prosperity for our country.

By putting itself on the road to becoming one of the world's most open economies, Chile was a step ahead of other countries in adjusting to today's glo­balization phenomenon. Before Margaret Thatcher or Ronald Reagan, the Chilean government dared to privatize inefficient state companies. The bal­ance in fiscal and monetary issues, which is now a requirement to join big economic and political blocs like the European Union, was achieved more than a quarter-century earlier by this small country in a southern corner of the world.

Could the recession of the early 1980s possibly throw overboard the efforts of all of those years? This was the question that I asked myself when, in January 1985, President of the Republic General Augusto Pinochet offered me the position of Minis­ter of Finance.

The Chilean Economy, 1974-1984

Before discussing the period when I served as Finance Minister, I would like to say something about the period between 1974 and 1984, when the Pinochet government began a radical transfor­mation of the country's economy.

When the government of Salvador Allende fell in September 1973, Chile's annual inflation rate was 286 percent. Three months later, after the new gov­ernment corrected the most obvious distortions caused by price controls, inflation zoomed to 508 percent. For example, the price of basic goods dou­bled every two months. A family that used to buy five gallons of milk could now afford to buy just one gallon. At one point, these same families could not find milk in the grocery fridges. Milk could be bought only on the black market at a very high price.

Prices for the majority of basic goods were fixed by the government in 1973. Even though Chile was and still is a small economy, the level of protection­ism was high. By the end of 1973, the nominal average tariff for imports was 105 percent, with a maximum of 750 percent. Non-tariff barriers also impeded the import of more than 3,000 out of 5,125 registered goods. Just as economic theory predicts, large queues in front of stores were usual in Santiago and other cities in Chile as a result of the scarcity caused by price controls.

The decline in GDP during 1973 reflected a shrinking productive sector in which the main assets were gradually falling under government control or ownership through expropriations and other government interventions in the economy. As a result, the government's share of total sector pro­duction reached 70 percent in 1973, except for the industrial sector where it was 40 percent.

The fiscal situation was chaotic. The deficit reached 55 percent of expenditures and 20 percent of GDP and was the main cause of inflation because the Central Bank was issuing money to finance the government deficit.

By the end of the Allende government, the gross savings rate was 6 percent and the investment rate was 7.9 percent-the worst figures since the 1960s. This meant that in many industries, no new machines were installed, no new firms were started, and fewer and fewer new jobs were created. There were no capital markets, and the govern­ment-controlled interest rates did not reflect scar­city of funding. The balance of payment (BOP) deficit increased over a period of three years, and the socialist government increased its foreign debt by 23 percent.

The most important economic reform in Chile was to open trade, primarily through a flat, low tar­iff on imports. Much of the credit for Chilean eco­nomic reforms in the following 30 years should be given to the decision to open our economy to the rest of the world. The strength of Chilean firms, productive sectors, and institutions grew up thanks to that fundamental change.

The chaotic situation in Chile in 1973 deserves some thoughts:

• This crisis was homemade. It was different from crises caused by external shocks, such as the petroleum crises of October 1973 and 1979 and the debt crisis of 1982. One anecdote is instructive: When some people complained about the excessive increase in the money sup­ply that was causing high inflation in 1973, the Central Bank president at the time said that money supply was a "bourgeois variable," irrel­evant in the construction of Chilean socialism.
• If Chile is now presented as a pioneer of free-market economic reform, we should remember that at the beginning of the 1970s, it was the complete opposite: a vanguard of controlled economy and big government.
• Someone could be tempted to think that the Chilean economy of the early 1970s was cha­otic and inefficient but ethically correct because of its social commitment, but this could not be further from the truth. Social policies for hous­ing, education, and health failed to help the 20 percent of Chileans living in extreme poverty. These social policies just further organized workers and middle-class interest groups.

After all, Chile was an experimental laboratory for the misguided intellectual ideas that prevailed at the end of the 1960s and beginning of the 1970s. Our people suffered the consequences. Now they are benefiting from the implementation of the cor­rect ideas of economic freedom.

Two Concerns and Two Lessons

When I became Minister of Finance in 1985, I had two main concerns: first, that a return of populist policies could cause the country to enter a down­ward spiral, undoing the existing reforms that prom­ised to make Chile the Latin American poster child of sustained growth and reduced poverty, and sec­ond, that the political commotion generated by a cri­sis could undermine the scheduled return to democratic elections in 1988 as required by the con­stitution. As a side note, these were the threats faced by our administration (and many other administra­tions) as we approached a critical election.

These two considerations led me to accept the challenge, and I do not regret it. On the contrary, the ensuing events contributed decisively to Chile's becoming a successful case of economic reform at work. In this way, almost unintentionally, I became an actor on the Chilean political scene, even becom­ing a presidential candidate in the 1989 elections.

These elections were won by Patricio Aylwin, who led the transition process into democracy, but we also accomplished some important goals in that election. Aylwin won with 55 percent of the votes, which left an important minority opposition that could express itself and gain a strong representa­tion in the National Congress. This strong minority representation was decisive in moderating the changes that threatened to dismantle the Chilean economic model.

In retrospect, trying to identify lessons that can be applied to similar situations, I realize that there are two main ingredients in a successful economic reform process.

First, changes must be integral and deep enough to be sustained over time. Regrettably, many of the reform processes in other Latin American countries that are considered to have failed were partial, in­complete plans-although sometimes well-inspired reforms-that lacked an understanding of the main conceptual challenges of the economy. In one case, Argentina made the additional mistake of giving the currency's exchange rate a central role in the re­forms, which led to their failure because they tried to substitute the lack of strong political institu­tions with the convertibility law-the law that de­termined that the value of the dollar would be the same as that of the peso-which then became the only support of the entire reform process.

A large team of highly qualified professionals and technicians is essential to accomplish funda­mental change. As in most work, successful eco­nomic reform initiatives are not a result of the inspiration of one man; rather, they are the product of the efforts of a number of men and women trying to reach a common goal. In works of such magni­tude, such as rebuilding after a terrible earthquake or other natural disaster, all fields have to be cov­ered. This requires not only experts in macroeco­nomics and finances, but also people who understand the realities of other productive areas and sensitive issues like education and health. Consequently, we are not talking about a handful of outstanding qualified personalities, but about hun­dreds and even thousands of them.

In the Chilean case, Miguel Kast Rist, an econo­mist from the Universidad Católica de Chile with post-graduate studies at the University of Chicago, played a fundamental role in recruiting these pro­fessionals, who were mostly young and with back­grounds of economic studies. He was a great leader, an enthusiast, and an inexhaustible worker. Tragi­cally, Miguel died of cancer at the age of 33 after having served as a minister with two different port­folios and as president of the Central Bank. Leader­ship and a sense of urgency brought these teams together and enabled them to accomplish the inte­gral changes necessary to sustain the reforms.

A second important element in the Chilean case was a crisis atmosphere. Even though the crisis caused great damage, it also opened an opportunity by generating a sense of urgency for change and by mobilizing the teams. The previously mentioned example of natural disasters is applicable in that they touch the souls of people and mobilize them in the pursuit of an objective. Hundreds of collab­orators made personal decisions to devote them­selves entirely to this task, despite having better-paid options that would have required less per­sonal sacrifice, and they emerged from the crisis conditions with a sense of mission. Moreover, the implications of not reforming are better understood in an emergency situation.

At the end of 1984, Chile was in a serious situa­tion. Nearly one in three workers was unable to find a productive job in the private sector, which lacked both adequate financing and a demand for its prod­ucts. The official unemployment rate was nearly 20 percent, and almost another 10 percent participated in government-financed emergency employment programs. This situation would set job creation as one of the key goals of our management.[1]

In sum, we acted in a critical moment that could have aborted the great economic reforms under­taken by Chile. Our accomplishments were rescu­ing the components of that transformation while recognizing that the process of change had to be integral and long-term. The availability of profes­sional teams to carry out such tasks was key to the process.

The Key Reforms

Many economic reforms transformed Chile. They were executed over many years and were all composed of certain permanent and fundamental elements. My job as Finance Minister throughout this difficult period was, at times, to expand some of the previous reforms and, at other times, to res­cue them from the possibility of reversal. In this section, I discuss the basic and permanent reforms that, in my opinion, were essential to the transfor­mation of Chile.

Trade Openness and the Flat Tariff Rate System. Chile is a small country with a small population located far away from the world consumption centers, which explains the importance of fully opening the country to foreign trade. Only the extreme ideological bias of the 1960s can explain such an aberration as the theories of "inside devel­opment" that Raúl Prebish from ECLAC recom­mended to our country and others. In 1974, under the leadership of Ministers Jorge Cauas and Sergio De Castro, Chile started a profound process to reduce import tariffs. In 1979, a flat tariff of 10 percent (low for that time) was enacted for every import.

Both the reduction in the tariff and the trans­parency gained from a flat system were fundamen­tal to achieving the competitiveness that the Chilean companies needed to compete world­wide. At the same time, the low, flat tariff helped to increase competition in domestic markets, where prices were liberalized after a period of gradual government intervention. However, the 1982 crisis caused a step backward, with tariffs increased to 35 percent on two occasions, which is where they stood when I took office. Fortu­nately, even on those occasions, the flat tariff structure was maintained, avoiding a distorting scheme of differentiated tariffs.

As a fundamental part of the economic recovery plan that we implemented, I decided to propose that the National Congress reduce tariff rates to 15 percent. Enactment of this proposal increased the competitiveness of Chilean goods and led to an important increase in exports. Under subsequent governments, the tariff rate was reduced first to 11 percent and then to 6 percent.

A Stronger Private Sector. If rescuing the radical opening of the Chilean economy was the first key task that we undertook, the second was the recon­struction of the private sector. Before my time at the Ministry of Finance, privatization of some state enterprises and many other reforms had been undertaken to allow the private sector to develop, but the crisis had completely undermined the cap­ital of many Chilean companies. The successive devaluations of the peso in 1982 caused their U.S. dollar debt to explode in terms of pesos at a time when the financial sector was in crisis.

Our goal was to allow the companies to recapi­talize, and we knew that tax incentives would be fundamental to that end. Therefore, we established an income tax that applied only to profits with­drawn from the companies, which strongly pro­moted their capitalization through reinvestment of their profits.

A second fundamental reform was to allow the private sector to recover, adding dynamism to the economy. In fact, important sectors such as elec­tricity generation and distribution and telecommu­nications were still managed by state companies. After we implemented a massive privatization plan that included more than 50,000 new direct share­holders and several million indirect (through pen­sion funds) shareholders, these companies were managed by private entrepreneurs that carried out important expansion plans.

In the power sector, an essential part of this task had already been completed when the government implemented a rate system that promoted efficient use of energy resources. At that time, the pension system was still in state hands, and there were no potential private buyers of utility companies' shares. Hence, the necessary conditions did not exist for the reformers to provide a coherent priva­tization proposal that could convince the opposi­tion that defended state ownership. Years afterward, once the pension system was privatized, the scenario was different, and privatizing the util­ities became possible. This is a synergistic example of the need for comprehensive reforms to progress in all fields.

On the other hand, every opportunity to carry out a reform in the correct direction must be used. Even if the scope of the reform is only partial in the short term, it might later produce more benefits.

Mining is a very important sector of the Chilean economy. For many years, copper has been our main export, and CODELCO, the state company that runs the most important state mine deposits, is the largest Chilean company. The 1980 Constitu­tion gave the state ownership of "great copper min­ing," but the Mining Code included the possibility of "a full concession." As a direct result, our govern­ment also allowed private companies to exploit large ore deposits. Toward the end of the 1980s, investment in the main private copper deposits in Chile, such as La Escondida, started. Today, the vast majority of private mining activities are in the hands of foreign companies, which produce much more than CODELCO and at a lower cost.

We also worked to encourage foreign invest­ment-a difficult task in the atmosphere of a pay­ment crisis. For that reason, we modified the Foreign Investment Committee provisions, stream­lining and expediting the procedures for invest­ment projects. The spectacular expansion of Chilean exports during the 1990s and after 2000 is directly related to the fact that private enterprises could operate in the large mining industry.

The crisis of 1982 also left half of the Chilean banking sector in bankruptcy, and any effort to reconstruct a healthy private sector would have to tackle this problem. In January 1983, the Minister of Finance decreed that the government would inter­vene in the two main private banks and liquidate others. When I was the Banks Superintendent, I had the opportunity to begin the process of reconstruct­ing a sound banking sector. In this capacity, after the 1983 intervention, I was involved in analyzing banking industry regulations to clearly define the mechanism by which the banks could adjust assets while increasing capital and solvency requirements. Our goal was to channel the Chilean people's savings through the capital markets. Numerous reforms of the laws regulating corporations, financial sector regulations, and others contributed to this goal.

The 1981 reform of the Chilean pension fund system deserves special mention. Under the leader­ship of Minister José Piñera, an individual capitali­zation account program was designed with specific contributions, administered by private institutions selected by the workers. The Chilean Administra­doras de Fondos de Pension (Pension Fund Administrators or AFP) has been replicated in more than 20 countries, and more than 100 million workers in different parts of the world use these accounts to save for retirement.

The fluid capital market operations that this reform achieved were essential, not just to financ­ing growth in the productive sector, but also to overcoming the investment scarcity that engulfed the Chilean economy after the crisis. In fact, the investment rate was barely 13.6 percent of GDP in 1982. The fiscal savings derived from the austerity policy on public expenditures that we imposed from the Ministry of Finance was the main factor in overcoming these saving and investment deficits. Once the main problems were surmounted, the private sector collaborated in this task through company and personal savings by using the new private pension savings system.

I think that maintaining continuity in the pro­cess of reform and economic transformation over several decades was fundamental, as was the inte­gral nature of the reform process. Therefore, nei­ther I nor my colleagues deserve the entire credit for the reforms that changed the Chilean economy.

For example, opening the economy to interna­tional trade and worldwide integration was the work of reform leaders between 1974 and 1979. Our con­tribution was focused more on defending the progress to date in the face of a world economic cri­sis that was strongly affecting our external and fiscal accounts balances. As any minister of finance knows, this is a difficult task because of the immedi­ate financing needs. What is key in these cases is not to lose the long-term perspective. Chile has recently signed free trade agreements with the United States and the European Union, in effect consolidating the earlier integration of our country into the world economy. These agreements could never have been achieved if Chile had not opened its economy to the world in the mid-1970s and maintained the reforms throughout the crisis of the early 1980s.

A more illustrative example of the continuity and synergy of remaining on the path toward progress is the impressive improvement of the road infra­structure in Chile, initiated by a reform in the mid­dle of the 1990s that reached its apogee a couple of years ago. In order to finance the road concessions, it was essential to have institutional investors that needed to make long-term investments, such as the AFP and the life insurance companies. The Social Insurance Reform of 1980 gave life to these institu­tions, and we would not have funds to finance either these concessions or the highway construc­tion without that important modernization.

This pension transformation also shows other syn­ergies among reforms. When the private system began, the investment portfolios were very restricted and conservative because of the many concerns about private management of social security. How­ever, as time went by, the investment of pension funds in stocks was authorized. At the same time, after the crisis of 1982, the privatization of state-owned companies was essential for the recovery of private investment and employment to pre-1982 lev­els. We needed private investors willing to purchase these state-owned enterprises and more investment instruments for the growing pension funds to own.

Gradually and with many safeguards, we autho­rized the investment of pension funds in stocks in the more consolidated privatized companies. Thus, the large increase in the price of these private com­panies' shares-the direct result of a much better private management of the companies and of their expansion plans-benefited all Chilean workers through high returns on their pension funds.

In this section, I have highlighted the importance of opening the economy to the world, the existence of private enterprise as a growth agent, and the cre­ation of a capital market that channels savings and investment as key policies of Chile's economic trans­formation. These reforms form a kind of matrix that was maintained constant throughout the years. There were also many other great reforms, such as improving financing methods and streamlining management in the public sector.

It would take an entire book to describe the many reforms that were implemented and how they worked together to transform our country. I have chosen a few of the most important ones to describe how one reform interacts with the others and the political strategy and timing to put them in place. All of the reforms, including the new social policies and the strengthening of the institutions, which I explain in detail in the next section, form an indispensable complement to Chile's economic transformation matrix.

In the long run, the lesson that remains from my time as Minister of Finance is that the effects of good (and bad) policies reach far beyond what one might think. There is an important inertia in the effects of economic policies. More than one government has benefited from what a previous one has done, and others have paid the bill for the actions of the pre­ceding government. To understand this simple truth about how a national economy can be transformed, the government's leaders must have a vision for the nation and give up their personal ambitions to act for the benefit of the whole country.

Prioritizing During the Crisis: The Importance of a Coherent Plan

Between 1985 and 1989, when Chile was going through the crisis, I faced some important questions:

• What is the proper sequence of policies and reforms?
• How can one prioritize when facing many problems-all of them urgent?

These questions are difficult to answer, and the answers surely depend on each situation, country, and moment. Often, it is the political viability of the actions that dictate what can be done, but in any case, there has to be a plan that is coherent and attempts to maintain and rescue the big framework of the pro-market basic reforms. In our case, we thought that the most important thing was to encourage job creation because of its immediate impact on people's levels of poverty.

However, companies could not create jobs if they had lost significant amounts of their capital invest­ments. In the face of this problem and needing to choose sound measures that prompt rapid reactiva­tion, we focused our attention on exports. Given the size and characteristics of the Chilean economy, exports will always be one of the fundamental engines of growth, and I had always thought that opening the economy to foreign trade was "the mother of all reforms." In addition, we were facing a crisis in our external account. For that reason, a fun­damental component of our plan was to reduce import tariffs, coupled with decisions affecting the currency exchange rate, even if that meant worsen­ing the problem in the fiscal accounts.

At least in the beginning, we tried to design all of our policies, including the one affecting the exchange rate, to have a positive effect on exports and on the import substitution sector, even at the risk of making a mistake about the magnitude of the signal we were sending. We were convinced that we were going in the right direction. The environment was not helping us, however, because the terms of trade had strongly deteriorated. For example, the price of copper, our main export commodity, decreased to $0.57 per pound in October 1984. (Today, Chile profits from a higher price: more than $3 per pound.)

Therefore, it was crucial for us to reduce the cost for the exporters, so we implemented measures like the valued-added tax (VAT) refund and easier terms to pay the VAT, and we eliminated all taxes affecting exports. Additionally, at the expense of fiscal reve­nues, we further reduced labor costs by reducing the rate of some transitory taxes remaining from the pension reform.

Another critical point of the crisis was the very low level of investment. We were trying to surpass 13.6 percent of GDP in 1984, but this time it would have to be done without counting on the rest of the world's contributions. The crisis had made it unthinkable to resort to a deficit in the BOP capital account as we had done before the crisis. Increased investment would have to rely on increased public-sector savings. Government expenditures, which had reached 30.7 percent of GDP in 1984, decreased to 20.6 percent in 1989. This, together with the increase of private savings, made it possible for the national savings rate to grow from an anemic 2.1 percent in 1982 to 17.2 percent in 1989.

The other vehicle for investment recovery was private savings, and here the debt-equity swaps, most of which were aimed at foreign investors, played a fundamental role. Tax reform was impor­tant. We attempted to make our profit tax system resemble a tax on expenditures by allowing people to pay taxes when they were spending, not before­hand. This change removed taxes from reinvested profits. In other words, corporate taxes were paid only after profits were withdrawn from the firm.

This last reform was highly criticized afterward, and subsequent reforms that increased taxes have almost completely reversed it and changed the tax base. I am convinced, however, that this reform was one of the key elements that allowed for the invest­ment recovery. Other reforms worked toward the same goal, such as the possibility of recovering the VAT in the construction industry or using systems to accelerate depreciation that were especially impor­tant in large capital investments sectors such as min­ing. Today, some sectors in our society, in seeking greater tax revenues, see companies solely as sources of tax revenue to finance growing expenditures. Ironically, they fail to see that a properly designed tax system that gives companies incentives to produce more will increase indirect tax collection.

We have already explained the positive effect that privatization had on investment and the fundamen­tal role that privatization played in our plan. With the pension and tax reforms, we aimed at recom­posing the income of companies and the people. Reducing the tax burden on companies enabled them to increase investment levels, place their sav­ings in the financial market, or pay their debts to the bank. In addition to improving the income of com­panies and people, we needed to strengthen the capital market by allowing a large group of people to own stocks, which we accomplished though grassroots capitalism and labor capitalism.

Because of space limits, I cannot detail all of the numerous reforms implemented between 1985 and 1989 that were important in positioning the Chilean economy in its current situation. They include reforming the management of public finances and numerous microeconomic reforms in diverse areas ranging from fishery and timber to water legislation to labor regimes in ports.

In the end, the most important thing is that the goals were fully met and the achievements were extremely important. From 1985 to 1989, annual job creation averaged 239,000. Never has the Chil­ean economy created so many jobs. At the same time, all of the other economic indicators improved, ushering in a period of stability that continues today.

An Essential Environment: Social Networks and Institutions

I believe it is also important to mention two con­ditions that were essential to carrying out these reforms successfully.

• The first was the creation or reformulation of an efficient network of social protection for fami­lies that, as a result of the crisis and endemic lack of economic dynamism, were becoming or remaining poor.
• The second was the existence of a set of laws and institutions that provided stability to the economic policies and that helped to maintain those policies over time.

With respect to social policies, many things were done, but they were done without ever losing sight of the main issue: allowing the economy to create jobs. Job creation not only reduces poverty for those who find a job, but also, as demonstrated by income distribution studies in Chile, helps to improve income distribution in the new genera­tions because human capital is more evenly avail­able among different groups of the society.

Since the 1940s, Chile's social protection system had handed out health and education benefits free. It also included programs for the elderly, but these were technically bankrupt, and the inflation rate during Allende's government lessened the purchas­ing power of the pensions, which led to the pen­sion reform discussed earlier in this paper.

In education, the government made efforts to increase coverage during the 1960s, but public expenditures were highly regressive and did not help the poorest. For example, over 40 percent of the education budget was used to subsidize university-level education, which covered only 5 percent of the student population, most of whom belonged to the families with the highest incomes in the country.

In health, the public health provision network made important achievements in its first stage, but the dynamics of the sector led to increasingly higher spending on complex services that benefited only a very few. These increased expenditures came at the expense of care for the large majority of the population, whose health problems could be resolved without visiting a hospital through first aid, improved nutrition, and improved sanitation.

In housing, the middle and upper-middle class were receiving state subsidies, but the poorest sec­tors did not have a housing solution. This reality that the state assistance programs favored people who were not the poorest or most vulnerable groups in the country was highlighted by the Map of Extreme Poverty, a survey conducted in 1974 by the Faculty of Economics at the Universidad Católica de Chile. The map determined that 21 percent of the popula­tion was living in extreme poverty.

The reforms carried out to tackle these problems were aimed mostly at improving the allocation of government spending. That is, the programs increasingly were spending more on the poorest, helping them to improve their situation. During the 1982 crisis management, emergency employment programs were implemented and financed by the state. In addition to a subsidy to hire extra workers, the government provided a subsidy to poor families with unemployed heads of households, and some other assistance programs were reinforced. Fortu­nately, by 1989, the economy had completely recovered its ability to create jobs. The unemploy­ment rate dropped to 5 percent, and the damage to the most vulnerable people of our country had been controlled.

To achieve permanent results, social and eco­nomic reforms must count on an institutional frame­work that provides stability. The 1980 Constitution strengthened property rights, which were key to guaranteeing a favorable environment for invest­ment and enterprise. Likewise, the Constitution established the autonomy of the Central Bank, which later restricted its own lending operations to the financial sector. This limitation eliminated one of the primary sources of inflation. The Constitution also restricted government spending, which now requires the approval of a law by special quorum. This practice of establishing special quorums for the approval of certain laws of great impact or for consti­tutional reforms also helps to ensure the stability and defense of the essential rights of minorities.

Other laws regulated who in the government can initiate legislative and financial matters. These provi­sions, which remain largely intact to this day, give only the executive the power to initiate fiscal expen­ditures. This provision is key to limiting the dema­gogic proposals that could damage the structure of the economy and garner enough populist votes under less stringent rules. Electoral systems that dis­courage political parties from fragmenting and encourage them to moderate their proposals also contribute to stability. This set of laws and institu­tions has helped Chile to become a country in which good public policies are most likely to be applied.

Final Reflections

In retrospect, we can be highly satisfied with the path Chile undertook. Today, our country is in a much better situation than its neighbors, which either have been unable or have not known how to find the path to progress. Sadly, they seem to be reverting to the same failed economic policies that had harmed their people in the past.

Perhaps the reason for this regression is that it is not easy to be successful in economic and social mat­ters, as demonstrated by the majority of the world's countries that fail even to approach development thresholds. In countries that adopt misguided poli­cies year after year, carrying out the changes needed to improve their poor realities is difficult. Many of the policies that they pursue, while appearing on the surface to favor the poor, are in fact based on ideol­ogies, technically ill-conceived, or simply driven more by pressure groups than by the majority.

The worst thing that could happen to our country would be to legitimize some of these bad policies in response to an ideology or to demagogy. Today, the anti-globalization claims so prevalent in many coun­tries in the region seem to have those ingredients.

Transforming a country's economy requires understanding that reforms are not the property of a targeted specific group, a political party, or even a government. Good economic policies are every­one's policies and form part of the country. When this concept is ingrained in people's minds, the rational behavior is to defend reform efforts and not to attempt to destroy them through the political process. In this sense, the ideal is for good policies to become part of the country's culture.

Regrettably, I believe that Chile has not taken this last step. I do not think that our country's cul­ture has yet incorporated all of the elements that are propitious for development. It has accepted some, but not all. This point can be better illus­trated through some of these elements that take root in people's culture and then transform them­selves into allies of development.

The concept of opening Chile to the interna­tional economy and becoming part of the global­ized world is, in my opinion, generally assimilated into the Chilean culture. This is a major contrast with other Latin American countries that have cho­sen other paths. Chileans no longer readily accept the nationalist or ethnic proposals, nor do they identify themselves with a strong ideology.

The consolidation of this idea of Chile in a glo­balized world has taken many years. The free trade agreements with the United States, the European Union, China, and many other countries are not the last links in the chain that started in 1974, when the country decided to open its economy to the world. Something similar has happened with the macroeconomic equilibrium. The majority of the people support controlling inflation and bal­ancing the fiscal account and the external account.

Another important element is to achieve a culture that fosters growth. Learning to value entrepreneur­ial activity is essential. Countries that value, admire, and stimulate their entrepreneurs have attained important momentum in the development compe­tition. Regrettably, on this point, we have failed. In my view, there still persists a trend toward socialism that claims success for the government and its poli­cies when the country grows and employment raises but blames entrepreneurs for economic downturns and unemployment. A persistent dema­gogy wrongly stresses that the luck of the workers can be changed by simply changing a law or regula­tions, when we know that only a dynamic economy will continually create more and better jobs.

Another deceptive idea that creeps into the minds of Chileans is that only stronger state regulation will defend consumers' rights. Our governments love to promote such regulations at every occasion, forget­ting their negative impact on the entrepreneur. The truth is precisely the opposite. Fewer regulations mean more entrepreneurs and more competition, which make consumers better off by offering them a wider and cheaper array of goods.

Finally, our Latin American countries may have held onto the mercantilist mentality for too long, believing that state policies protect companies and help them to grow. This was never so, and the countries that have understood this have opened their economies, making them more competitive and more prosperous. At the other end of the pen­dulum are people who see companies as mere instruments to finance the state through the gener­ation of tax revenues. To make companies more competitive overseas and help them to become suc­cessful is a formidable task. Overwhelming them with more taxes and regulations to the point of sub­sistence is surely the quickest way to return to underdevelopment.

Maybe this is the next task to consolidate Chile as a developed country-incorporating into its cul­ture an appreciation of entrepreneurial activity.

Hernán Büchi Buc is President of the Interna­tional Economy Center at Libertad y Desarrollo in Santiago, Chile. He served as Chile's Minister of Finance from 1985 to 1989.

---

 

[1] The magnitude of a crisis is a matter of perspective. I had the opportunity to discuss this subject with Margaret Thatcher, who told me that from the British perspective, the mediocre economic performance of England was considered "a crisis" when she took office.

 

 

Редактирано Ноември 17, 2017 от nik1

[Б. Киров]

Преди 2 часа, Perkūnas said:

за тютюна - в романа на Д. Димов са описани и стачките на тютюневите работници (това е в оригинала, а не в подобрения вариант).

Реално на картата се вижда, че БВП/калпак в Гърция е по-висок, макар че произвеждат по-малко жито. Инфлацията е също така доста висока.

Политиката през 30-те години на държавно-дотиран капитализъм продължава естествено и след 1944 г., като е засилена индустриализацията. Реално държавната намеса в банковия сектор датира отпреди 1944 г.

Стачките започват през 1939 във връзка с въвеждането на т.н. "тонга", модернизиран метод за по-ефективна обработка на тютюна в складовете, която съкращава нуждата от работна ръка, всъщност в романа на Димов е описано как Борис Морев, никому неизвестно парвеню от социалните низини, влиза дръзко при тютюневия магнат и му предлага цялостен план за въвеждането на този модерен метод, след което пред Морев се отваря кариера в концерна /това като отклонение/

За съкращаване на работния сезон твърде много допринася и въвеждането във всички манипулационни складове през 1939г. на една от най-опростените манипулации – тонгата. „Тонга” бива известна у нас и по-рано, но едва през 1939 г. бива въведена повсеместно като единствен начин за обработване на тютюните. Тя намалява производствените разноски и с това дава възможност на българските тютюни да бъдат по-конкурентноспособни и да се продават на по-ниски цени на външния пазар.

„Тонга” скъсява работното време с около 60-70% и изисква по-малко квалифицирани работници, за разлика от сложни манипулации като „басма” и „широк пастал”; поради това става възможно да се наемат по-слабо платени работници. Докато при манипулация „широк пастал” 100 кг тютюн се обработват за три дни от четири работнички, при „тонга” същото количество тютюн се обработва за три дни от една работничка. Това дава възможност да се намали работното време за манипулация от 8-10 месеца годишно на 4-5 месеца, а дори и по-малко. Намалява се общият годишен доход на работниците с около 30-40%, въпреки че през периода 1937-1939 г. техните заплати биват увеличени с 20%.

https://trs1940.wordpress.com/2014/04/13/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-1939-1940/

Съгласен съм, че и преди 1944 функционира държавно-дотиран капитализъм, обсъждали сме това, че този модел е вроден порок на българския политико-икономически модел, в крайна сметка е модел, довел до посредствени резултати в развитието на икономиката и модернизацията на промишлеността, заради срастване на власт с икономика, това е модел Кой, при който държавата работи за и обслужва определени магнати /олигарси/, свързани политически /партийно/ с властта, такъв по онова време е Атанас Буров, политик и магнат.

Точно този модел, според мен, е причина в периода между двете световни войни България да забави осезателно темповете си на модернизация и да изостане дори в сравнение с Гърция през тези години, нещата продължават в същата посока и след ВСВ, но вече с ускорени темпове, заради стопроцентовия държавен монопол върху цялата икономика в България. Тогава обаче икономическа олигархия и политико-партийна власт се сливат в колективното лице на Номенклатурата.

 

 

 

 

[stinka (Rom)]

Българското икономическо развитие между двете световни войни се определя от няколко фактора:

-бежанци - стотици хиляди души заселени по градовете - в крайна бедност;

- загубата на Южна Добруджа - износа на зърно от Добруджа е основния отрасъл на икономиката ни довойните 1912г. , като изключим дребното фермерство, което е дефакто самозадоволяване на фермерите, това и пълнило бюджета и плаща държавните разходи до 1912г., а след войните го няма вече;

- изолацията и негативното отношение от победителите и репарациите;

- Великата депресия края на 20те и нач. на 30те;

- всичко това води до социална и политическа дестабилизация - силно усилвана от външни сили - СССР и Югославия - спонсориращи радикални леви движения с цел дестабилизация на страната;

Това са основите върху, които се развива икономиката. За да се компенсира загубата на приходите от Южна Добруджа започват да се развиват кашкроп културите - главно тютюна. Нещо което не се прави у нас преди 1912г. (както и някой други - слънчоглед, памук). започват да се търсят и въвеждат по-модерни методи и сред дребните фермери за повишаване на добивите. Започва и да се индустриализира (относително слабо) страната. Индустриализация се прави с капитали, у нас няма такива в различните отделни предприемачи, колкото и "големи" да са те. Затова наливането на държавни капитали е естествено. То и Коч и Самсунг така са направени. След депресията изобщо Кенсианския модел на държавни поръчки се започва да става масов. 

Така че няма нищо порочно в икономическото ни развитие преди ВСВ. Освен изостаналостта. Индустриализацията и развитието на кешкроп културите започва късно, чак след войните и загубата на приходите от износа на зърно от Южна Добруджа. А парите от това преди 1912г. се инвестират в милитаризация и закупуване на оръжия, а не в индустриализация. Колкото до държавно партийното крадене е дефект породен от тежката социална ситуация и държавата става основен работодател за повечето неземеделско население. Аграрната пренаселеност също е проблем, който може да се реши и по-рано с развитието на по интензивните кешкроп култури.

Но на фона на всичките проблеми и вътрешни и външни, след Стамболийски нашите правителства успяват относително добре да стабилизират държавата и да дадат възожност за икономическо развитие. Което няма как да е фантастично поради ниското начало и тежките вътрешни и външни ограничения.

[stinka (Rom)]

По-горе също бе коментирано, че дефектите на днешното икономическо развитие се проявявали още преди 1944г.

Това абсолютно не е вярно! Основните деморализиращи черти на нашето общество, а от там и на икономическото развитие, са целенасочено възпитавани след 1944г.

Позволяването на масовите дребни кражби от държавните предприятия и свръх претенциите сред населението са възпитавани с цел тотален контрол. Тоталният контрол е руска държавна доктрина още по царско време, целяща да одържи огромната империя. Тя е привнесена у нас след 1944г. И нейните темели са несамо службите за сигурност, а цялосното "превъзпитаване" на обществото. Което включва отделянето на хората от селската среда - религиозна и традиционна (вкл. и взаимотношения) и вкарването им в нови градски държавно-институционално възпитавани и контролирани. Въвличането на всички в дребни кражби води до пълна зависимост и напрактика до подкопаване на всякаква съпротива на режима. Унищожаването на каквито и да е пазарни отношения води до пълната индивидуална икономическа зависимост на всеки от държавния режим. Възпитаването на две поколения в тези ценности води до ужасяващата деморализация на нашето общество днес.

А не някакви отделни форми на корупция от преди 1944г., които съществуват във всички държави и във всички исторически периоди. Просто щото винаги го има изкушението ако контролираш значим обществен финансов ресурс и ти решаваш как да се разпределя. 

Същностна цел на всяко генерално икономическо решение се явява запазването на тоталния контрол, а не икономическа рационалност. И до ден днешен този модел е запазен.

Редактирано Ноември 17, 2017 от stinka (Rom)

[nik1]

Преди 36 минути, stinka (Rom) said:

Това са основите върху, които се развива икономиката. За да се компенсира загубата на приходите от Южна Добруджа започват да се развиват кашкроп културите - главно тютюна.

 

Тютюнеата индустрия сле ПСВ се развива заради продибитите нови територии  в Тракия (Кържалийско) и Македония, в които тютюнопроизводство е традицинен и широко разспростренен поминък.

 

[stinka (Rom)]

Преди 19 минути, nik1 said:

Тютюнеата индустрия сле ПСВ се развива заради продибитите нови територии  в Тракия (Кържалийско) и Македония, в които тютюнопроизводство е традицинен и широко разспростренен поминък.

 

И да и не! Родопската яка и други тютюнопроизводителни региони са дял от България и преди 1912г., но не се развива. Да Британската империя поради недостига на суровини - памук, опиум и подобни сключва договори с Осм. империя и я задължава да развива производството на тези за нуждите на индустрията и търговията си - масово се прилагат в Европейските и някой Малоазиатски вилаети - главно Македония и Тракия да. Но България не ги развива тези до ПСВ. Едва след ПСВ със загубата на Южна Добруджа и стотиците хиляди безработни бежанци нашите почват да развиват тези кешкроп култури. И те не са чак толкова "традиционни" за Македония и Родопите. Едва от няколко десетилетия са там. Унищожаването на пасищното овцевъдство в Зап. Родопи поради загубата на Беломорието също е фактор за развитието на тютюнопроизводство. Търсят се алтернативи заради загубените други икономически пера и територии след войните.... А можеха и по-рано да се развиват.

А развитието на минното дело и добива на полезни изкопаеми е следствие ПСВ и германците. Напрактика повечето залежи на полезни изкопаеми на Балканите са открити и започват да бъдат разработвани от германците през ПСВ с цел да осигурят суровини за военната си индустрия поради невъзможността да внасят заради прекъснатата морска търговия.

Редактирано Ноември 17, 2017 от stinka (Rom)

[nik1]

Преди 4 минути, stinka (Rom) said:

Това абсолютно не е вярно! Основните деморализиращи черти на нашето общество, а от там и на икономическото развитие, са целенасочено възпитавани след 1944г.

Етатизмът и сливането на политиката с икономика са основните черти на стопанството ни през 20 и 21 век (досега), Въпреки различията в това как се прояват,  те са общи за целия период, Съществуват  независимо от политически строй, истическите превртаности, особености или нюанси

Прочетете в прикачения пдф файл "Стопанския 20 век на България" от Румен Аврамов

Да се твърди ( не казвам, че го твърдиш) че тези черти са някакви позитиви, сори, отиваме към неща и модели, без връзка с реалностите...

Апоро: "модел" и "теория" е и да кажем "това ще стане ще стане така и така в иконимиката, ако....." , Така че не подценявайте моделите, защото когато се предложиши един желан модел  или теория който няма връзка с дейсвителнсооита, той със сигурност ще е по- неакватен от тези модели и теории, които имат връзка с нея

http://www.cls-sofia.org/bg/books/the-economic-20th-century-of-bulgaria-30.html

 

 

1146214674__xx_vek.pdf

[nik1]

Преди 17 минути, stinka (Rom) said:

И да и не! Родопската яка и други тютюнопроизводителни региони са дял от България и преди 1912г., но не се развива. Да Британската империя поради недостига на суровини - памук, опиум и подобни сключва договори с Осм. империя и я задължава да развива производството на тези за нуждите на индустрията и търговията си - масово се прилагат в Европейските и някой Малоазиатски вилаети - главно Македония и Тракия да. Но България не ги развива тези до ПСВ. Едва след ПСВ със загубата на Южна Добруджа и стотиците хиляди безработни бежанци нашите почват да развиват тези кешкроп култури. И те не са чак толкова "традиционни" за Македония и Родопите. Едва от няколко десетилетия са там. Унищожаването на пасищното овцевъдство в Зап. Родопи поради загубата на Беломорието също е фактор за развитието на тютюнопроизводство. Търсят се алтернативи заради загубените други икономически пера и територии след войните.... А можеха и по-рано да се развиват.

А развитието на минното дело и добива на полезни изкопаеми е следствие ПСВ и германците. Напрактика повечето залежи на полезни изкопаеми на Балканите са открити и започват да бъдат разработвани от германците през ПСВ с цел да осигурят суровини за военната си индустрия поради невъзможността да внасят заради прекъснатата морска търговия.

 

Тютюневата индустрия в Пловдив се "захранва" със суровини от новите земи..(така се знае поне)

Добруджа не ми е позната.Вярвам че е така, какво пишеш и за  родопската яка

Що се отнася до тютюнопроизводството в Македония.. Помня че един от томовете на Милетич (те са колекция от спомени на участници) беше  писано дста ярко и  показателно за това. че тютюнът е основен поминък, не само на турците ставаше дума не определен регион, разбира се не за Цяла Македония..

[Б. Киров]

Преди 2 часа, stinka (Rom) said:

По-горе също бе коментирано, че дефектите на днешното икономическо развитие се проявявали още преди 1944г.

Това абсолютно не е вярно! Основните деморализиращи черти на нашето общество, а от там и на икономическото развитие, са целенасочено възпитавани след 1944г.

Позволяването на масовите дребни кражби от държавните предприятия и свръх претенциите сред населението са възпитавани с цел тотален контрол. Тоталният контрол е руска държавна доктрина още по царско време, целяща да одържи огромната империя. Тя е привнесена у нас след 1944г. И нейните темели са несамо службите за сигурност, а цялосното "превъзпитаване" на обществото. Което включва отделянето на хората от селската среда - религиозна и традиционна (вкл. и взаимотношения) и вкарването им в нови градски държавно-институционално възпитавани и контролирани. Въвличането на всички в дребни кражби води до пълна зависимост и напрактика до подкопаване на всякаква съпротива на режима. Унищожаването на каквито и да е пазарни отношения води до пълната индивидуална икономическа зависимост на всеки от държавния режим. Възпитаването на две поколения в тези ценности води до ужасяващата деморализация на нашето общество днес.

А не някакви отделни форми на корупция от преди 1944г., които съществуват във всички държави и във всички исторически периоди. Просто щото винаги го има изкушението ако контролираш значим обществен финансов ресурс и ти решаваш как да се разпределя. 

Същностна цел на всяко генерално икономическо решение се явява запазването на тоталния контрол, а не икономическа рационалност. И до ден днешен този модел е запазен.

Да отричаш това означава да си затваряш очите, било от незнание, било от предубеждения, било от желание да спориш заради спора. Доказателство за такъв олигархичен капитализъм преди соца има навсякъде: в законите от онова време, облагодетелстващи "наши хора", през 30-те години се приемат закони, ограничаващи свръхразвитието на дадени индустрии и де факто ликвидиращи конкуренцията. Причината е обективна на пръв поглед, някои клонове на леката промишленост започват да произвеждат свръхпродукция, която няма реализация на външния пазар, но застрашава монополното положение на вече утвърдили се капиталисти и те натискат лостовете на държавата в своя полза - въвеждат не антимонопол, а антиконкуренция, убиват конкурентите със закон.

И не само това, отвори "Големанов", "Службогонци", "Бай Ганьо" и ще го видиш в оголен вид - щом се докопа до политическата власт партийното лице започва безогледно да мачка всякаква икономическа конкуренция на противната партия и да издига нагоре по политически принцип своите партийни протежета в бизнеса. Сопаджийство, партизанлък, корупция, мачкане с политически средства на опонентите в бизнеса под благородния девиз за "благото на Отечеството".

Ако според теб това не е етатизъм и олигархичен капитализъм, кое е. Самият Буров откровено разказва за тези отношения в мемоарите си, той сам получава най-апетитните късове от икономиката с политически машинации и натиск, събира компромати за конкуренти в банкерския бизнес, шантажира бизнес противници, за да получи концесии и държавни поръчки. Мащабите са огромни и водят до остаряла техническа база в промишлеността, защото когато нямаш конкуренция на пазара, произвеждаш боклуци, няма друго да те конкурира нито отвън нито отвътре - затова въвеждат и протекционизъм и затварят външната конкуренция на по-качествени стоки от Европа, за да владеят вътрешния пазар, но това спъва развитието и понижава качеството. Та нима това не беше и при социализма? Спомни си за симпатичния "милиционер" Соколовски, "внедрил се" в работилницата на занаятчията с "куче касичка", милицията преследваше конкуренцията на държавния монопол.

Но не мога да ти помогна, човек сложи ли идеологическите очила, докато сам не си ги свали, все ще вижда цветни сънища през тях.

[Б. Киров]

Преди 2 часа, nik1 said:

Тютюнеата индустрия сле ПСВ се развива заради продибитите нови територии  в Тракия (Кържалийско) и Македония, в които тютюнопроизводство е традицинен и широко разспростренен поминък.

 

Така е, освен това си мисля, че се развива и заради намерените нови пазари, след ПСВ България все по тясно се обвързва с германския пазар, особено след идването на Хитлер на власт и милитаризирането на Германия, България в икономически план прави категоричен избор да се ориентира към пазарите на Германия и Италия, през 30-те години се късат постепенно стопанските връзки с Франция и Великобритания, изтеглят се капиталите им, което по време на Голямата депресия и след нея води до срив в банковото дело, Буров описва тези трудни за него години и как взема решителен завой към немските капитали и пазари, той преориентира всичките си финансови потоци към немския пазар, тогава започва да купува и разработва мини за нуждите на немската военна индустрия, също така навлиза в кожарската и тютюневата индустрия, защото има осигурени големи пазари. Парите влизат там където виждат пазар, тоест печалба.

[Frujin Assen]

Подполковник Стоян Илиев "Из спомените ми" София 1993 Съкращавам текста, щото ме мързи да пиша.

1918 на фронта

"Една вечер при мен дойдоха двама въоражени войници, които ми казаха;

-Ние гладуваме, а фелдфебелът ни краде месото и гуляе със своите селски.

Тръгнах с тях и те ме отведоха в зеленчуковата градина и какво да видя; фелдфебелът и неговите селски насядали около един голям тиган пържеха месо."

"Войниците от моята рота през свободното време се бяха научили да отиват в село Канатларци и да крадат каквото им попадне от германците. Много пъти носеха агнета и не криеха, че ги крадат от немците"

1919 след войната Говори негов колега

"... Да имате толкова икономии на продукти и да не ми кажете за тях. Трябваше да ме уведомите и да продадем част от тези храни, да си сложим по 100-200 000 лв в джоба и да си осигурим живота. А това което си докарал тук, няма да остане за държавата, то ще се разграби от други, а аз и вие пак няма да получим нищо."

Да не продължавам с примери от човека как се е крадяло от армията тогава. Само ще кажа, че и тогава както и днес корупцията в България е била широко разпространена

 

 

[stinka (Rom)]

Джентълмени, дават се художествени примери, дават се единични примери на корупция и т.н. Няма нито научна оценка на тези явления, нито реалистична. Кражби и корупция е имало и ще има винаги навсякъде. Въпросът е в количеството.

Такива московски лозунги "българите са генетично предопределени да са русофили", "българите винаги са крадливи и корумпирани" обслужват само московския клозет и неговоя клозетен модел за контрол.

Тези художествени произведения са за да критикуват недъзите в обществото имащи ги навсякъде. Онова след 1944г. е превърнато в държавна доктрина - превръщането на кражбата и тоталното преразпределение в основен инструмент на контрол. Има огромна разлика. И тя е видима по катастрофическите резултати от московския модел на тотален контрол.  

Николайчо, написах ти че главните икономически теории се пишата в развитите страни, отразяващи действителността и нуждите на развитите страни. Няма как началото и капиталите в началото да не са изливани от държавата, няма от къде другаде.

Редактирано Ноември 17, 2017 от stinka (Rom)

[Du6ko]

Преди 19 минути, stinka (Rom) said:

Джентълмени, дават се художествени примери, дават се единични примери на корупция и т.н. Няма нито научна оценка на тези явления, нито реалистична. Кражби и корупция е имало и ще има винаги навсякъде. Въпросът е в количеството.

Такива московски лозунги "българите са генетично предопределени да са русофили", "българите винаги са крадливи и корумпирани" обслужват само московския клозет и неговоя клозетен модел за контрол.

 

- Сър вие корумпиран ли сте ?

- Не разбира се !

- Честно ?

- Честна джентълменска !

- Отлично ! При нас няма корупция ! Тя е непозната при нас носителите на високите Е А Ценности.

Що ми се струва, че не в Москва а на запад имат израза - Балканска работа, Тъмен балкански субект , Дивите Балкани и самтят Ото Фон Бисмарк е казал, че Балканите не заслужавпт живота дори на 1 немски войник ?

Редактирано Ноември 17, 2017 от Du6ko

[nik1]

Цитирай

Няма нито научна оценка на тези явления, нито реалистична

Офффф..............Ужас..

Прочетохте ли "Стопанският 20 век на България"?

 

Цитирай

Няма как началото и капиталите в началото да не са изливани от държавата, няма от къде другаде.

Много ни е трудно ставането нещо... до 16 часа не можем да станем..Докато се събудим и станем, и трябва да си лягаме..

В България винаги парите се изливат от "държавата" ..Така сто години се изливат, ще чакаме още 50, а дано да станем богата държава и нация..

Да си бяхте казал още началото- дай държавата да налее в тези и тези браншве толкова пари и  да се оправим... За какво беше тая теза, можехте да си дискутирате с Фружина....

 

Редактирано Ноември 17, 2017 от nik1

[Б. Киров]

Преди 29 минути, stinka (Rom) said:

Джентълмени, дават се художествени примери, дават се единични примери на корупция и т.н. Няма нито научна оценка на тези явления, нито реалистична. Кражби и корупция е имало и ще има винаги навсякъде. Въпросът е в количеството.

Стинка, как по-ясно да се илюстрира етатизъм от пример като този какво става с българската войска в периода 1934-44. За тези 10 години тя нараства от 50 000 на 430 000. Войската става най-големият вътрешен пазар за монополите, свързани с държавата: вещеви оклад, храни, строителство на казарми и свръхвъоръжаване, маркирано с корупционни скандали. Без никаква реална заплаха от страна на съседните Гърция, Турция или Югославия в този период, под патриотичните възгласи за сигурност и защита се осъществява сбъднатия блян на монополизма със съдействието на държавата. Нещо подобно скоро имаше с призивите за наборна армия, където да отиде некачествената продукция на местните монополисти, солунската митница на бай Ганьо.

Но ако търсиш научни аргументи, прочети монографията на Румен Аврамов, той е системен и сериозен анализатор на българското банково дело преди 1944 година, Ник ти е посочил линк към неговата книга. Моделът е такъв през целия период, идването на държавния капитализъм след 1944 само финализира този модел, в който сме и сега. Не става въпрос за отделни изолирани случаи, а за система.

[nik1]

 

Киров,  имайте че предвид че гоподинът е завършил някаква икономическа специалност по неговите думи.. (това го помня),

Традиционната по-стара академичната общност и мисъл в България е етатистка и не припознава етатизма като нещо спъващо икономическото развитие..

Политикономизмът, който е изучван от  "вчерашните" преподаватели,  е частен, макар и краен случай на етатизма.,

 

Редактирано Ноември 17, 2017 от nik1

[nik1]

Преди 1 час, stinka (Rom) said:

Николайчо, написах ти че главните икономически теории се пишата в развитите страни, отразяващи действителността и нуждите на развитите страни. Няма как началото и капиталите в началото да не са изливани от държавата, няма от къде другаде.

Е.. значи нищо не разбирате от световна икономика, мистър. Само лозунги..

Парите започнаха да "идват" в бедните Чили и Угурвай (към които ние се стремим ), и нациите им забогатяха- преминавайки капана на средните доходи, когато държавата реши да се отегли от индустриализацията и бизнеса, и остави бизнеса в собствените му ръце..Министърът на финансите на Чили 1985-1989, го е написал за такива като нас (няколко постинга по-горе), ама такива като нас май не обичаме да четем, това което не им отговаря на розовите ни виждания..
Държаватата  има своята роля в инфраструкрата, образованието и/или здравеопазването, и подържането на върховентството на закона, но говорим за друго, нали така..

 

Редактирано Ноември 17, 2017 от nik1

[Б. Киров]

Преди 49 минути, nik1 said:

Министърът на финансите на Чили 1985-1989, го е написал за такива като нас (няколко постинга по-горе),

Тази статия е лекция по модерна пазарна икономика, от която е извадена отровата на политизирането. Заслужава да се преведе и за по-широк кръг читатели, което ще се опитам да направя, доколкото мога.

Такава отрова на политизиране е просмукала общественото съзнание в България и дава почва за популизма - без значение ляв, десен или националистичен. Не искам да персонализирам, но познавам професори по икономика, които мислят по същия начин по който разсъждава колегата по форум - според тях държавата е основата и покрива на живота. Тези хора пишат "наука", преподават и създават обществени нагласи. Не мога да си го обясня, наистина, в ежедневието си са рационални личности, някои от тях с висок коефициент на интелигентност и изведнъж, когато стигнат до определена точка в дебат, рациумът изчезва, преминават в друго измерение. Не конкретизирам, един от тях по стечение на обстоятелствата ми е много близък - до определена точка разговорът върви, зачитат се и чужди аргументи, след което влиза в защитна позиция и в лабиринт без изход, като в анекдота на Мирче Кришан за краставицата, пълен цикъл - започваш пак отначало, правиш кръг и... отново до безкрай.

[nik1]

Преди 37 минути, Б. Киров said:

Тази статия е лекция по модерна пазарна икономика, от която е извадена отровата на политизирането. Заслужава да се преведе и за по-широк кръг читатели, което ще се опитам да направя, доколкото мога.

Такава отрова на политизиране е просмукала общественото съзнание в България и дава почва за популизма - без значение ляв, десен или националистичен. Не искам да персонализирам, но познавам професори по икономика, които мислят по същия начин по който разсъждава колегата по форум - според тях държавата е основата и покрива на живота. Тези хора пишат "наука", преподават и създават обществени нагласи. Не мога да си го обясня, наистина, в ежедневието си са рационални личности, някои от тях с висок коефициент на интелигентност и изведнъж, когато стигнат до определена точка в дебат, рациумът изчезва, преминават в друго измерение. Не конкретизирам, един от тях по стечение на обстоятелствата ми е много близък - до определена точка разговорът върви, зачитат се и чужди аргументи, след което влиза в защитна позиция и в лабиринт без изход, като в анекдота на Мирче Кришан за краставицата, пълен цикъл - започваш пак отначало, правиш кръг и... отново до безкрай.

++

И със скъпия ни колега по форум е така - до един момент дискусията върви , а от там..

Сега видях какво си резултатите от втория етап на рефоррмата. Извършва я този човек, той е двигателят и . Приет е за гражданския приемник на Пиночет, и е кандидат за президент на изборите през 1989 година. Народът го наказва иу не го избира.. -

/Народът е изстрадал така или иначе от Хунтата  и от първия етап на реформата, която не постига целите си.../

https://ru.wikipedia.org/wiki/Чикаго-бойз#Второй_этап_экономических_преобразований_(1982—1989)

 

Цитирай

 

Второй этап экономических преобразований (1982—1989)

На экономическую политику Чили 80-х годов серьезно повлиял мировой экономический кризис начала 80-х. К середине 80-х стало ясно, что для поступательного успешного развития чилийской экономики возврат к чисто монетаристской модели и курсу на открытую рыночную экономику нуждается в корректировке. Появление более гибкого «разумного монетаризма» связано с именем министра финансов Чили Э. Бучи. Результаты антикризисных мер и последующего «разумного монетаризма» середины и второй половины 80-х годов были впечатляющими:

• инфляция снизилась до среднемирового уровня 9—15 %;
• темпы роста ВВП поднялись в 1984—1988 гг. до 6 %, в 1989 — до 8,5 %; безработица сократилась на 9 % ;
• удалось выплатить по внешней задолженности 2 млрд долл., сократив тем самым сумму внешнего долга на 7 % (1988 г.).

 

 

Редактирано Ноември 17, 2017 от nik1

[Б. Киров]

Преди 2 часа, nik1 said:

Сега видях какво си резултатите от втория етап на рефоррмата. Извършва я този човек, той е двигателят и . Приет е за гражданския приемник на Пиночет, и е кандидат за президент на изборите през 1989 година. Народът го наказва иу не го избира.. -

Точно така, Ернан Бучи провежда най-тежката част от реформата като финансов министър от 1985-89, няма ненаказано добро, плодовете от неговата работа после събират наследниците му на този пост от Християн-демократическата партия /те са аналог на Християндемократите в Германия/. Ще започна с моя превод на статията на Ернан Бучи, той много точно обяснява каква е била икономическата ситуация след Алиенде и какво е направило неговото правителство и лично той /извинявам се за грапавини в превода, не съм професионалист/:

Как Чили успешно трансформира своята икономика

Hernán Büchi Buc

Преди Маргарет Тачър да стане министър-председател на Великобритания или Роналд Рейгън да бъде избран за президент на Съединените щати, Чили извърши безпрецедентна приватизация и други реформи. От средата на 80-те години насам до азиатската криза през 1997 г. чилийската икономика нарастваше със среден годишен темп от 7,2%, следван от средно годишен темп от 3,5% между 1998 и 2005 г. Този ръст е много добър в сравнение с други страни. Изключителното икономическо представяне на Чили и подобреното благосъстоянието са международно признати и са резултат от системно прилагане на стабилни икономически политики.
Пътят обаче не винаги беше гладък. В някои критични моменти по пътя към икономическия успех на Чили процесът заплашваше да се изплъзне от контрол. Например, брутният вътрешен продукт на Чили (БВП) спадна с 14,1% през 1982 г. в условията на силна световна рецесия. Едновременно с това чилийската валута беше надценена, което я направи още по-уязвимо от забавящата се международна икономика. Капиталът спря да тече, драстично намаля способността за финансиране на инвестиции. Последвалата девалвация на чилийската валута изостри ситуацията, като намали реалното богатство на компании и хора. Ударът продължи две години, като безработицата се увеличи до над 23% от работната сила, а реалните заплати спаднаха с повече от 10%.
Макар че много други държави в региона са претърпели подобни кризи, никой от тях не пострада така остро като Чили. Успешното управление на кризата спря кървенето. Десет години по-късно цифрите от Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибите (ECLAC) показаха, че Чили преживява най-силния икономически растеж на всички страни в региона през 80-те години, с изключение на няколко карибски държави, които не бяха засегнати от външните шокове.
Успешното управление на кризи беше критично, защото острата криза застраши реформите, въведени от чилийското правителство през 1974 г. Тези реформи включваха отваряне на икономиката към света, приватизация на някои държавни компании и ограничаване на тежка инфлационна криза чрез фискална дисциплина и строга парична политика. Тези пионерски реформи осигуриха бъдещо благоденствие за нашата страна.
Налагайки се на път да стане една от най-отворените икономики в света, Чили беше крачка напред в сравнение с други страни в адаптирането към днешния глобализационен феномен. Преди Маргарет Тачър или Роналд Рейгън, чилийското правителство се осмели да приватизира неефективните държавни компании. фискалният баланс, който сега е изискване за присъединяване към големи икономически и политически блокове като Европейския съюз, бе постигнат повече от четвърт век по-рано от тази малка страна в южния ъгъл на света.
Възможно ли е рецесията от началото на 80-те години да пропилее усилията на всички тези години? Това беше въпросът, който си задавах самият аз, когато през януари 1985 г. г-н Аугусто Пиночет, президент на републиката, ми предложи длъжността министър на финансите.

Чилийската икономика, 1974-1984 г.

Преди да обсъдя периода, когато бях министър на финансите, бих искал да кажа нещо за периода между 1974 и 1984 г., когато правителството на Пиночет започна радикална трансформация на икономиката на страната.

Когато правителството на Салвадор Аленде падна през септември 1973 г., годишната инфлация на Чили беше 286%. Три месеца по-късно, след като новото правителство коригира най-очевидните изкривявания, причинени от контрола на цените, инфлацията се увеличи до 508%. Така например цената на основните стоки се удвояваше на всеки два месеца. Цените на повечето основни стоки бяха фиксирани от правителството през 1973 г. Въпреки че Чили беше и все още е малка икономика, нивото на протекционизъм беше високо. До края на 1973 г. номиналната средна тарифа за вноса е беше 105%, максималната 750%. Нетарифните бариери възпрепятстваха и вноса на повече от 3 000 от 5 125 регистрирани стоки. Точно както предсказва икономическата теория, големите опашки пред магазините са обичайни в Сантяго и други градове в Чили в резултат на недостига, причинен от контрола върху цените

Спадът на БВП през 1973 г. отразява свиването на производствения сектор, в който основните активи постепенно попадат под държавен контрол или собственост чрез отчуждавания и други правителствени интервенции в икономиката. В резултат на това делът на правителството в общото секторно производство достигна 70% през 1973 г., с изключение на индустриалния сектор, където той е бил 40%.
Фискалната ситуация беше хаотична. Дефицитът достигна 55% от разходите и 20% от БВП и беше основната причина за инфлацията, тъй като централната банка печаташе пари за финансиране на държавния дефицит.
До края на правителството на Алиенде брутният размер на спестяванията е бил 6%, а инвестиционният процент е бил 7,9% - най-лошите цифри от 60-те години на миналия век. Това означава, че в много отрасли не са инсталирани нови машини, не са започнали нови фирми и са създадени все по-малко нови работни места. Няма капиталови пазари, а контролираните от правителството лихвени проценти не отразяват недостига на финансиране. Дефицитът по платежния баланс (ПФ) се е увеличил за период от три години, а социалистическото правителство е увеличило външния си дълг с 23%.

Следва

[nik1]

Реформата на пенсионата система в Чили (направена от същите момчета) без политизиране се смята от много автори за една от най-успешните ,,. В частните пенснни фондове за 15 години се събират средства, равни на половината чилийски БНП..

http://www.libertarium.ru/105318

Не бях чел допреди половин час тази публикация и не знаех нищо за пенсионната система в Чили... Съпадение, е че това което предложих в отговор на Скуби и Пандора , вече било направено от "чикагските момчета"..

[Frujin Assen]

Благодаря за книгата Ники, ще чета.

[nik1]

Преди 6 часа, stinka (Rom) said:

Няма как началото и капиталите в началото да не са изливани от държавата, няма от къде другаде

Мистър, този лозунг преминава всякаква граница на дефицит на разума ..Няма банки, няма външни инвеститори, няма лесни или беплатни европари  (сега), няма как и от къде другаде, от държавата разбира се.

Всичко  е държавата (ако може ни и децата да ни гледа)..

 

[Skubi]

Още преди да наберете голяма инерция за благославяне на пиночо и ганстерите от чикаго доста годинки ядяха бедните пеликаните и докато 2000 най-богатите получиха 4% компензация от ГДП то на Чили, останалите 600 000 най бедни всичко на всичко 1.5% в 1982 година когато балончето пукна и ГДП-то падна с 14% за една година и безработицата стигна 30%. Официално бедните семейства в 1970 година 17%, 1990г. 35%, 1992г. 33.5%.

Превод от Osvaldo Sunkel.

Митосът на чилийското икономическо чудо.

FYI

Economics

The Myth of the Chilean Miracle

by Stephanie Rosenfeld

SANTIAGO, CHILE - A major labor demonstration here on July 11 brought an end to the long labor-government honeymoon since Chile's 1990 transition to democracy. The demonstration, called by the CUT, Chile's principal labor union confederation, was the largest since the massive rallies that accompanied the downfall of the Pinochet dictatorship in the late 1980s.

Since the transition to democracy, Chilean politics has been marked by a desire to maintain stability and consensus. While there have been a series of sectoral conflicts, this was the first broad-based labor protest.

The demonstrators demanded the restoration of labor rights stripped away during the 16-year dictatorship of General Augusto Pinochet. The 1973 military coup which brought Pinochet to power ended Chile's experiment with the "democratic road to socialism," leaving President Salvador Allende dead in the bombed-out presidential palace.

Pinochet ushered in a very different experiment. A group of Chilean economists started applying the neoliberal economic model to Chile in the mid-1970s, years before the International Monetary Fund (IMF) and World Bank began forcing such policies on Chile's neighbors. These economists came to be known as the "Chicago Boys," since many of them had studied at the University of Chicago under Milton Friedman.

 The Chicago Boys claim their ideology is based on freedom, especially freedom from government intervention in the economy. Their reform program included selling off state-owned companies, lowering taxes and tariffs, "freeing" prices by eliminating government subsidies, and privatizing government social services such as health, education and social security [see "Pinochet's Giveaway: Chile's Privatization Experience," Multinational Monitor, May 1991].

These economic policies mainly benefitted big business, which enjoyed the virtual giveaway of profitable state enterprises and harsh repression of labor. The Pinochet regime banned political parties of the Left, and jailed, tortured, killed and exiled many union leaders and others opposed to the dictatorship. "People were in prison so the prices could be free," said historian Eduardo Galeano about similar reforms that took place in Uruguay.

Restructuring the economy was a key element of the dictatorship's larger project to transform Chilean society and eliminate the possibility of another Allende-style government. The military and its civilian allies reworked the institutions of Chilean society, rewriting everything from labor laws to the Constitution and the rules of the electoral system.

Pinochet's 1979 Labor Plan banned union confederations, prohibited unions from requiring members to pay dues and made it optional for companies to collectively bargain with unions that represent workers in more than one firm. It also encouraged the formation of competing unions and placed a 60-day limit on strikes, all in the name of increased "freedom" for workers and employers.

The 1980 Constitution created a "protected democracy," expanding the political role of the military, and skewing the electoral system to favor representatives of the Right and the military. It also specifies the "unremovability" of the commanders in chief of the armed forces, which allows General Pinochet to remain Commander in Chief of the Army through 1997.

Corporate socialism

 In the late 1970s and early 1980s, the Chilean economy recovered from the recessionary shock of the neoliberal reforms, and began to grow at a moderate rate, enjoying brief fame as a neoliberal "miracle" economy. But much of the economic growth was based on foreign debt and financial speculation, and when the speculative bubble burst in 1982, Chile's gross national product plunged 14 percent. Unemployment reached 30 percent, and Chile's debt crisis sparked three years of national protests against General Pinochet and the Chicago Boys.

What made Chile's debt crisis different from that of the rest of Latin America was that private companies, not the government, held most of most of Chile's foreign debt. The fact that the government was not legally responsible for repayment could have been an important source of bargaining power as the government entered negotiations with the IMF over the conditions attached to new loans to help pay back the old. However, private interests took precedence over public good, and the Chilean government promised to back the private debt.

While both the IMF and the Chicago Boys preached free markets and disparaged state intervention in the economy, the IMF was happy to have the Chilean government bail out private debtors, if that meant guaranteed repayment of loans. Interestingly, Rolf Lüders, Pinochet's minister of economy and finance who agreed to government backing of the loans, had only a few months earlier been an executive of one of Chile's most indebted economic conglomerates, the Grupo Vial.

The IMF adjustment program was structured to protect the conglomerates and the international banks, at the expense of the country's poor, argue Chilean economist Patricio Meller and others. One of the standard austerity measures proposed by the IMF is the elimination of government subsidies to basic goods and services. But when the IMF program was implemented in Chile, the Central Bank provided subsidies, or bailouts, to some 2,000 wealthy debtors, a sum equivalent to 4 percent of gross domestic product (GDP); it is not clear what rationale the IMF used to exclude these subsidies from the austerity adjustment program. At the same time, some 600,000 out-of-work Chileans received only 1.5 percent of GDP as an unemployment subsidy.

 Ironically, although much of the neoliberal reform package that the IMF imposed on other countries in the wake of the debt crisis had already been implemented by the Chicago Boys in Chile, it did not prevent Chile from accumulating one of the highest per capita debts in South America.

From dictatorship to democracy

 The 1990 transition to democracy marked the beginning of a period of political reform, with the new government run by a coalition of political parties dominated by the Christian Democratic Party in the political center, and including the center-left Party for Democracy and the Socialist Party. But the coalition, called the Concertación, has focused its reform efforts on the consolidation of electoral democracy, and the neoliberal economic policies of the Pinochet years remain largely intact.

 Observers attribute the ongoing vitality of the neoliberal model to several factors, including the growth spurt the country has recently experienced. Authoritarian legacies of the dictatorship, such as the "designated" senators, who represent institutions such as the armed forces rather than electoral districts, play a decisive role in the legislature, tipping the scales against major reforms. The social movements, which had led the struggle for democracy during the darkest years of the dictatorship, have had little influence or bargaining power with the new government. Elite party politics marginalized organized labor, which had been decimated by years of repression and neoliberal economic restructuring, along with the women's and other popular movements.

But perhaps the most important reason for the neoliberal model's persistence is that the economic thinking of important sectors of the center-left opposition to the dictatorship and the neoliberals began to converge in some aspects in the 1980s. In broad strokes, both the Chicago Boys and the center-left agree that the market and the private sector should lead the development process. Both emphasize economic growth as the key to the elimination of poverty and reject government measures aimed at reducing inequality or which might risk causing inflation. Both agree that export growth is fundamental to Chile's development, and therefore both support maintaining an open economy.

In economic policy, the Concertación has differed from the neoliberals mainly in its attention to poverty and social policy, increasing the government spending in these areas by some 30 to 40 percent over the levels at the end of the dictatorship.

The Concertación also rejects the neoliberal view of the state. In the Concertación's view, the government should play an important role in regulating business and the market, as well as insuring a minimum level of welfare. Under President Patricio Aylwin, the government halted the rush of privatizations of state-owned firms, but did not review the privatizations that occurred during the dictatorship.

Paying the social costs

 After the economic collapse and structural adjustment programs of the debt crisis period, the Chilean economy began to grow again in the mid-1980s, and it is now again being hailed as a "miracle." This time, the growth is more solidly based on natural resource exports, primarily fruit, forests, fish and copper. But severe poverty and income inequality persist.

 In contrast to the dire predictions of the outgoing Pinochet regime, stability and growth were sustained during the Aylwin administration, which governed from 1990 to early 1994. Economic growth averaged 6.3 percent annually from 1990 to 1993, compared to 6.4 percent for the 1985 to 1989 period, the years of economic recovery from the debt crisis.

Official unemployment fell to a 20-year low at 4.5 percent in 1992, from 27 percent in 1982 and 5.7 percent in 1990. At the same time, the work week lengthened, with the average increasing from 48.5 hours per week in 1990 to 50.5 hours in 1992.

 The Aylwin administration acknowledged the "social debt" owed to those who have yet to benefit from the economic "miracle," and made poverty alleviation a priority. The number of people officially defined as living in poverty dropped from 5 million to 4 million, in a country of 13 million, partly as a result of increases in the minimum wage and pensions and increased government expenditures on social services, and partly due to economic growth which decreased unemployment.

Nevertheless, poverty rates remain much worse than before the neoliberals took over national economic policy. From 1970 to the early 1990s, the percentage of households living below the poverty and indigence lines skyrocketed. In 1970, before Pinochet took power, 17 percent of Chilean household incomes were below the poverty line; by 1990, the rate had doubled, with 35 percent of the households living in poverty; and in 1992 it was still 33.5 percent. After 10 straight years of economic growth, income distribution figures show little improvement.

Poverty in Chile is caused not so much by unemployment as precarious employment and low wages. As a result of labor's weak bargaining power, wage increases have continually lagged behind productivity gains. While the centrist and leftist political parties promoted "growth with equity" as an economic strategy during the 1960s and early 1970s, today "growth with stability" is the Concertación's mantra.

The Concertación considers its reform of the labor legislation inherited from the dictatorship one of its major accomplishments. The government lifted the 60-day limit on strikes, and unions are now allowed to join in confederations. But the government denied organized labor's principal demand, obligatory collective bargaining at the industry level, rather than at the firm level, and legal obstacles continue to impede efforts to rebuild the union movement. José Piñera, author of the 1979 Labor Plan, called the Plan a building that could not be burned down, and indeed the basic structure is still standing.

 That organized labor has made such limited gains since the transition reflects in part the weakness of labor as a movement. Unions have only recently begun to rebuild at the base, and with mixed results. Between 1989 and 1991, workers formed thousands of new unions, but many other unions are no longer active. In 1993, 13.1 percent of the Chilean labor force was unionized, up from 9.8 percent in 1988, but a decline from 1991's 14.5 percent membership level. Many of the new unions, fruit of the high hopes and enthusiasm of the transition period, have found that collective negotiations were not very successful. The bulk of firm-level unions, the only type of union with which employers must negotiate, have only 25 to 50 members, and correspondingly little power.

 The Concertación's strategy of elite negotiation and social demobilization has led to a stable transition period, yet one marked by few concessions from the Right or big business. While Chile under Aylwin saw some major strikes, especially by state and state-enterprise workers such as teachers, health workers and copper miners, on the whole, the Aylwin years were far more remarkable for their stability than for conflict.

 As his term came to an end in March 1994, President Aylwin became more openly critical of the neoliberal economic model over which he had presided. At a celebration of International Women's Day, Aylwin remarked, "There is no point in [free-market-based development] if the majority of human beings see it only on TV."

  
  
 

Редактирано Ноември 18, 2017 от Skubi

[nik1]

 

Скуби,  част от данните/информацията  в този текст се отнася за първия етап на реформите/управлениетона хунтата което е крайно болезнено (1973 ...1985 година). Реформата има и втори етап, за който пише и провежда  екипът на Hernán Büchi,
Тя се смята за успешна и постигнала целите си в най-голяма степен след този етап..

Друга част сравнява състоянието на икониомката след края на реформите (89-та, 90-та) със състоянието и 5-10 години по-късно,което е много по добро..

Така представени нещата не дават коректна картина..
 

Що се отнася до.управлението на Алиенде..хммм. Чакайте продължението на превода,интересно е при 70 процента дърважна икономика какво се е случвало?

Един въпрос ме гложди: Трябва ли по тази логика източноевропейите да се върнем във времената на политикономическия държавен капитализъм, който се така или иначе провали,  и то с повече нещастия (поне в България) ,от които не сме се възстановили

Каква е бедноста в България днес, а каква е в днес в Чили?

..А каква е бедноста днес в в Куба?

/Някъде имаме ли черно на бяло че Чили нямаше  да тръгне по Кубински път, не. тогава можем да попитамеи за днешна Куба/

 

 

Редактирано Ноември 18, 2017 от nik1