Псевдосимулации и обсъждане на сценарии

[Bruchpilot]

Донбас

22:33 часа местно време

Капитан Лукятски влезе обратно в командния пост. Настоението вътре все още беше приповдигнато, но мъжете се бяха поуспокоили. След като бяха ударили, явно успешно, струпването на техника някои от по-невъздържаните и млади войници, които за първи път влизаха в бой бяха започнали да дават доста силен, и на моменти леко нецензурен израз на радостта си. Наблюдавайки реакцията им, американските инструктури и войници само се бяха спогледали с усмивка, но Лукятски не беше останал много доволен. Беше ги скастрил не на шега, даже малко по-рязко от необходимото. Не, че не ги разбираше, но твърде много пъти беше виждал как прекаленият ентузиазъм, породен от вражески неуспехи, подтикваше хората да действат необмислено и което от своя страна водеше до закономерния негативен резултат.

След атаката Призрак 1 се беше оттеглил навърте в приятелска територия за да заеме нова позиция, по на север в сектора си. Лукятски беше използвал затишието за да обиколи позицията им, да провери още веднъж за евентуални проблеми и да ободри хората си. “Освен това трябваше и спешно да посетя едно място, защото след толкова кафета бях направо пред пръсване!”, засмя се на ум капитанът.

Погледна можството монитори и се опита да прецени какво се е променило по време на краткото му отъствие. Призрак 1 още пърпореше не особено бързо на север. Призрак 2 обаче, почти беше достигнал до определената си зона, която беше на североизток от тази на другия дрон. Съвсем скоро сензорният му оператор докладва:

- Призрак 2 достигна квадрат 13-37-27, заемаме курс нула-седем-две, превключвам на инфрачервен.

Отново се започна бавната и трудоемка процедура по откриване и опознаване на целите. След около петнадесет минути гонене на сенки, най-после сензорният оператор попадна на мотопехота – няколко камиона и БТР спряли в близост до кърстовище. Капитан Лукятски усети как моментално всички в командния пост се съсредоточиха върху задачите си и всички ненужни разговори моментално секнаха. “Добре, явно забележката ми е имала необходимия ефект”, довлно си помисли той.

В същото време пилотът и сензорният оператор започнаха още по-внимателно да оглеждат пътищата и възможните прикрития около тях. Но изминаха повече от двадесет минути, преди да открият нещо по-сериозно от отделни вражески машини.

Малко след 23 часа Призрак 2 се най – после остави зад себе си предните позиции и отделните вражеските дозори, и почти веднага забеляза колона танкове и бойни машини на пехотата. Докато наблюдавеше на монитора как сензорният оператор приближава и идентифицира машините, капитан Лукятски се запита защо и тази вражеска група е спряла така както е пътувала, в походна колона, при положение, че вече други бяха попаднали под обстрел. “Не знаят ли, че всеки момент могат да попаднат под обстрел? Поне не са ли чули вече по радиото?” – зачуди се той, след което реши да не умува излишно върху късмета си и се заслуша как хората му предаваха информацията за целите на артилеристите:

“Сова до Косач, Сова до Косач.”

“Косач, приемам.”

“Косач, Днепър-Одеса-едно-седем-пет, стрелба на поражение, батарея, от точка три-едно, надясно три-две-нула-нула, добави пет-седем-нула-нула, нагоре три-нула.”

“Сова, Киев-Минск-три-пет-седем, потвърдете стрелба на поражение, батарея, от точка три-едно, надясно три-две-нула-нула, добави пет-седем-нула-нула, нагоре три-нула.”

“Потвърждавам Косач, цел – танкове и бойни машини на пехотата, рота, линейна цел, двеста и петдесет на петдесет, азимут изток-запад, стрелба по площ, касети...”

Броени минути по-късно ракетите заваляха и екрана се засвети почти напълно. Единия от американските инструктори, побутна приятелски колегата си, който тъкмо звучно се прозяваше и се изхили:

- Утре сутринта и от тук май никой няма да се обади на шефа си в Москва!

 

 

Донбас

Майор Анасченко нервно обикаляше из командния си пункт. Операцията беше започнала преди часове, а още не бяха получили никакви заповеди и не бяха обстреляли нито една цел. А навън, артилерийският дуел се засилваше все повече и повече. Въпреки риска, на няколко пъти майорът беше излизал на откритото поле и беше наблюдавал заревото от стрелбата. Тревожното беше, че беше станал свидетел и на това как вражески снаряди и ракети падат на много места зад отбранителната линия на сепаратистите. Дори по-зле, докато радистите подслушваха ефира бяха чули откъслечни съобщения за колони техника и личен състав, попаднали под масиран обстрел и понесли загуби. Пределно му беше ясно какво означава това и още повече будеше недоумението му, защо командването не ги включва в боя. Но вързката с вишестоящите упорито мълчеше.

- Какво чакат още? – раздразнено се обърна Анасченко към заместника си – Ясно е, че украинците стрелят здравата! Нали уж имаме задача за контрабатарейна борба!

Той само сви рамене и отвърна:

- Може би за момента се справят и без нас, и ни държат в резерв?

- Да бе, справят се! Само да си подадеш носа навън и веднага се вижда как се справят с подавянето на украинците... – иронично подхвърли майорът и се обърна към един от офицерите за да поиска за пореден път рапорти от командирите на батареи.

В този момент, чевръсто се приближи един от сержантите-свързочници и подаде на командира си лист:

- Господин майор, съобщение от командването!

- Най – после! – възкликна Анасченко, грабвайки листа и обръщайки се към заместника си бързо зачете – Генералът иска подразделението въоръжено с безпилотни системи да изстреля един Орлан-10, който да извърши разузнаване в района Шевченко – Покровск – Родинское и на запад от тях, а ние веднага да открием огън по разузнатите от него артилерийски позиции на противника.

Двамата се спогледаха и си кимнаха, видимо доволни, че най – сетне влизат в действие, след което майор Анасченко заповяда на офицерите и войниците в командния пункт:

- Веднага съобщете на командира на отряда безпилотни системи района за разузнаване и му предайте, че искам машината да е във въздуха до пет минути! Установете и подсигурена връзка с него – искам в момента, в който те установят позицията на нещо, ние вече да знаем и да сме готови за стрелба!

- Отивам да подготвя предварителните данни за стрелба – каза заместникът му и посочи с поглед към един от препълнените с хора ъгли.

Анасченко му кимна утвърдително, след което подкани хората си:

- По-чевръсто, господа, по-чевръсто, никой няма да ни чака!

 

Вашингтон

Генералът отново се намираше в зала жужаща от множество приглушени разговори. Но тази не беше заседателна. Беше по-голяма, до такава степен запълнена от хора и техника, че почти създаваше чувство за претъпкан вагон на метрото. На множество треминали вървеше неспирен поток информация от всякакви възможни източници, която войниците и офицерите обслужващи ги, си препращаха, и обсъждаха. На един от екраните, в реално време, се виждаше цялата въздушна обстановка в източна Украйна, така както я виждаха Е-3 и Гроулерите. Към нея ръчно бяха добавяни допълнително данните за наземното движение, получени от други източници и от украинците. Съответно тази информация беше непълна и се обновяваше много по-бавно. “Бавно е по-добре от никак!”, помисли си Майк и прецени положението. Двубоят между артилерийските групировки се разразстваше, макар и техният набързо съставен план явно за момента бележеше успех – доста колони бяха ударени, за което свидетелстваха и някои уловени от радиоелектронното разузнаване съобщения. Но като цяло сепаратистите и руските сили все още се движеха на запад. Над руска територия от часове курсираше А-50У, който явно контролираше американските си колеги, както и един нов разузнавателен Ту-214Р, които обаче кротко си стояха на почтително разстояние оттатък границата. Новопридобитото ПВО на сепаратистите също мълчеше, явно изненадано от първия удар и противодействието на Гроулерите.

Наближаваше единадесет и половина вечерта местно време, когато на екраните се появи въздушен контакт идващ от територията под сеператискти контрол. За момент изникна напрежение, тъй като поради действията на вражеската радиоелектронна борба, той се появи изведнъж, сравнително близо до линията на съприкосновение и в началото имаше притеснения, че представлява боен самолет. Но екипажът на АУАКС-а скоро ги тушира, като класифицира контакта като вражески дрон. Което, разбира се, не го правеше по-малко опасен.

В продължение на десетина дълги минути офицерите в центъра и на борда на Е-3 следяха курса му, който бавно го отвеждаше към украинските артилерийски групировки. След като той премина на запад от предварително договорената линия екипажът на АУАКС-а започна да предава информация за него на наъбрзо пребазираните в източна Украйна радари и комплекс С-300. Всички в центъра напрегнато чакаха нещо да се случи. Измина минута, после втора и трета. Генералът не издържа и се обърна към колегата си от ВВС:

- Какво се бавят? Чакат да стигне до Майдана ли?

- Сигурно им е трудно да го засекат Майк – отвърна той – Няма как да им предадем информация директно от Е-3, трябва да го открият сами на своите радари...

Настаналата тишина беше прекъсната от възбудения глас на радарния оператор, предаван директно от търбуха на АУАКС-а – украинците бяха изстреляли ракета! Няколко секунди по-късно тя се появи на екрана, бързо се насочи към дрона и... проусна. Преди някой да успее да изрече коментара, който сигурно беше на ума на всеки един от присъстващите, радарният оператор, съобщи за втора ракета. Отново всички внимателно наблюдаваха полета й, като секунди преди сблъсъка някои дори поеха дълбоко въздух за да могат да въздъхнат облекчено след унищожаването на целта. Напук на всичко, ракетата така и не улучи дрона.

Този път възклицанията не бяха бързо преглътнати и варираха от “Какво за бога става?” до “А стига бе!”, че и някои по-нецензурни, които накараха висшите офицери да изгледат изреклите ги сурово. Междувременно и трета ракета се беше вдигнала във въздуха и когато тя най – после порази дрона, се чуха възгласи, почти достойни за отбелязване на тъчдаун от любимия отбор.

- Трябваше още първия път да изстрелят направо две ракети! Пуснаха го твърде близо... – промърмори генералът от ВВС.

- Ако продължават в този дух, съвсем ще ми побелее косата! – отвърна на шега Майк, но вътрешно вече беше на нокти, чудейки се какво точно бяха видяли руснаците, преди дронът им да падне.

 

Донбас

Майор Анасченко дежуреше около линията, която го свързваше с командира на подразделението въоръжено с безпилотни системи и вече нервно пристъпваше от крак на крак. “Хайде, трябва ми цел! Открийте нещо най – после!”, за пореден път подкани мислено двамата оператори на дрона, които седяха в тъмния си фургон, на километри от него. Приближи се заместникът му и замислено каза:

- Напълно готови сме, но и от командването не ни спускат нищо. Направо радиомълчание от тяхна страна.

Анасченко тъкмо отвори уста да отвърне, когато по линията се чу жалният глас на командира на подразделението безпилотни системи:

- Господин Майор, току-що загубихме Орлана!

- Как така сте го загубили? – в първия момент неразбиращо се сепна Анасченко.

- Ами, предполагаме, че украинците са го свалили. – отвърна жалният глас.

- Как така са го свалили? С какво? – нетърпелино се намеси заместник-командирът.

- На операторите им се е сторило, че са видяли ракета. Както и да е, птичката си замина...

- Майната й на птичката, открихте ли ми цели капитане? – разко попита Анасченко.

- Не, господин майор! Тъкмо се бяхме насочили към едни далечни отблясъци и димни следи, които смятахме, че сигурно са от ракетни системи, но те почти веднага замлъкнаха и не успяхме да се уверим в това...

- Дяволите го взели! – разлюти се Анасченко – Дайте ни поне приблизителната позиция на това което смятате, че сте открили! И подгответе нов дрон за полет, аз ще поискам разрешение за използването му.

Докато получаваха данните, заместникът му скептично отбеляза:

- Дори и информацията да е точна, обзалагам се, че украинците вече не са там. Със сигурност са си научили уроците от 2014.

В този момент към тях се приближи един от свърочниците и докладва:

- Господин командир, генерал-лейтенантът иска да говори с Вас!

- Прекрасно! Дано поне ни даде цел. – въздъхна Анасченко, поглеждайки заместника си и се отправи към апарата. Веднага си пролича, че положението не е добро въпреки, че войниците чуваха само откъслечните отговори на командира си:

- Тъй вярно господин генерал, но няма как, тъй като нямаме цели... Пуснахме го, но беше свален... От украинците, разбира се... Не, командирът им доложи именно, че е свален преди да открие нещо...

Явно разговора започна да взема съвсем лош обрат, тъй като дори стоящите наблизо започнаха да чуват как командващият започна да крещи в слушалката. Въпреки това майор Анасченко продължи стойко да отговаря:

- Да господин генерал и сами виждаме, че украинците стрелят... Не, не Ви поучавам господин генерал... Но нямаме пряка връзка с тях, как да стреляме... Да, тъй вярно господин генерал... А давате ли разрешение за изстреляме нов дрон... Слушам, господин генерал!

Със зачервено лице майор Анасченко най – после остави слушалката. Всички бяха разбрали същността на разговора и никой не смееше да го заговори пръв. След няколко секунди той се поуспокои:

- Предайте на командира на подразделението с безпилотни системи да изстрелят нов дрон незабавно! Проверете още веднъж готовността на всички батареи! Аз излизам набързо да изпуша една цигара.

И майорът изкочи навън, преди заместникът му да успее да си отвори устата и да го предупреди, че това е опасно, тъй като украинските ракети вече падат близо.

Редактирано Ноември 15, 2018 от Bruchpilot

[Bruchpilot]

Донбас

Капитан Лукятски гледаше монитора, кото предаваше картината от Призрак 2 леко озадачено. След като беше открил голямата колона и станал свидетел на точният й обстрел, апаратът се беше отклонил на север. До този момент от там не бяха постъпвали кой - знае колко тревожни сведения от предните украински постове, нито имаше данни за масирани придвижвания, подобни на тези на юг. И това напълно кореспондираше с картината от инфрачервената камера, която Лукятски наблюдаваше в момента. Почти никакво движение, само от време на време проблясваше експлозията на някой друг снаряд или мина, или пък се виждаха спорадични изстрели от леко стрелково оръжие. Нищо подобно на случващото се само само на тридесетина километра от там, което определено озадачаваше капитана. "Може би имат проблеми с координацията? Или се потиват да привлекат силите ни на юг, за да ударят после изненадващо от север?" - запита се той.

Беше се свързал с един от колегите си, чиято част покриваше сектора, макар и с дрони с далеч по-малък обсег и по-скромни възможности, но той също беше потвърдил странното затишие. Дори беше отбелязал, че въпреки, че в последните дни е имало раздвижвания, нищо необичайно не е приближавало дори на километри от тънката линия ничия земя, разделяща украинските сили от сепаратистите.

Въпреки това Лукятски беше насочил Призрак 2 навътре в територията контролирана от сепаратистите. Не искаше да оставя нищо на случайността. Пилота и оператора а сензорите внимателно бяха търсили издайническите следи на някакви по-големи формирования, но не бяха открили нищо друго освен обичани патрули и отделни позиции на минохвъргачки или оръдия.

Капитанът отново провери позицията на Призрак 2 на един от по-малките екрани. Помисли малко и съобщи на пилота му:

- Вече сме доста на изток! Ако имаше нещо, до сега да сме го открили. Не рискувай повече и обърни на югозапад. В случай, че се наложи, ще се върнем.

Докато пилотът отговаряше утвърдително, един от американските инструктори привлече вниманието на капитана към данните от Призрак 1. Малко преди полунощ, апаратът беше достигнал края на новата си зона, картината от която беше съвсем различна от почти идилията на север. Почти веднага попаднаха на престрелка между малък авангард на сепаратистите и оттеглящ се укранински патрул. Но след няколко минутен полет на изток видяха къде по-впечатляваща гледка. Множество топлинни контакти се движеха без въбоще да се крият. Когато операторът на системите намали приближението за да обхване по-голяма площ, почти всички в командния пункт се зазяпаха с учудено изражение в мониторите. Като на длан се виждаше как множество машини, почти като по учебник формиращи боен ред. Можеха да се различат дори отделните подразделения и как ротните колони се разделят във взводни. Пред очите на всички, тази маса пое към рехавите украински заслони, които вече бяха започнали бавно да отстъпват с бой, подложени на натиск от страна на предните части на сепаратистите и поддържащите ги руски части. Този път дори американските инструктори, с техния вид на хора видели всичко, изглеждаха леко шокирани.

- Това го изучавахме в академията и Форт Ървин, но никога не съм си мислил, че ще го видя на живо! – промълви едния от тях.

Другия само кимна бавно с глава, след което се обърна към Лукятски:

- Изглежда ни се отвори сериозна работа! Дано само Вашите момчета да имат достатъчно муниции!

 

Донбас

"Червенкович" бързаше. От както бяха станали свидетели на нападението ад колоната събитията бяха започнали да се резвиват все по-бързо и по-бързо. Ксеркоса беше изпратил част от щаба си да помогне на ранените и да възстанови движението възможно най - бързо, докато той самия беше започнал да води редица неприятни разговори на висок глас по радиото. Въпреки уверенията на всички инстанции, че украинската артилерия скоро ще бъде вън от играта, нищо подобно не се случавше.

Докато пътуваха към предварително подготвения преден команден пункт станаха макар и далечни свидетели на още няколко масирани обстрела. Ксерокса продължаваше да беснее, но можеше само да се надява загубите от тях да не са били големи, въпреки, че новините, които носеха радиостнациите не бяха неутешителни. На няколко пъти украински снаряди бяха падали в близост до техния конвой, но за щастие той изглежда беше твърде малък за да привлече по-масиран обстрел. Въпреки това надвисналата опасност си казваше думата и хората ставаха все по-раздразнителни. Молот въобще не говореше, а само отговаряше на въпросите със заплашително ръмжене, Врабчев беше забравил всякакво перчене, а блаженно спящият само до преди час Мизиев, напрегнато се взираше през прозореца, готов всеки момент да изкочи от колата и да залегне в канавката. Колкото и да му беше непиятно да признае сам пред себе си, "Червенкович" също беше започнал отново да изпитва онова неопределено чувство за безпокойство и да се върти непрестанно на седалката.

В крайна сметка пристигнаха в командния пункт без произшествия и го завариха незасегнат, напълно подготвен за действие. Ксерокса не загуби и минута, преди да започне отново да лае заповеди по многобройните комуникационни връзки, докато по-голямата част от останалите се опитваха да изглеждат заети и да не попадат пред погледа му. "Червенкович" обаче нямаше този късмет. Ксреокса го повика и лично му събощи:

- Колоната, която пътува към Озеряневка има проблеми с радиостнациите. Натоварете две резервни и веднага заминавайте натам!

Още преди изненадания "Червенкович" да успее да изпелтечи нещо в отговор, Ксреокса вече се беше обърнал и беше започнал да овиква един от офцицерите си. За "Червенкович" на остана нищо друго освен да събощи на другите новата задача. Молот не беше впечатлена и го каза в прав текст:

- Мамицата му, трябва да пътуваме паралелно на фронтовата линя, това не ми харесва!

Но въпреки това започна да разчиства каросерията на автомобила, докато тримата другари товареха радиостнацията.

Малко по-късно бяха на път. Всички се взираха напрегнато през прозорците, докато Молот изключително внимателно шофираше по разни забутани шосета. Умишлено избягваше по-широките пътища и големите струпвания на техника. Когато наближеше до някое по-голямо кръстовище с стараеше да го заобиколи, включително и минавайки през нивите. На няколко пъти спираха, Молот подаваше глава през спунатия прозорец и внимателно се ослушваше в продължение на минути. Когато първия път "Червенкович" я подкани да побърза, тя така му се озъби, че той не посмя да я заговори отново.

Колкото повече се приближаваха до местоназначението си, толкова по-често виждаха горящи и повредени машини. Около някои имаше хора опитващи се да ги приведат отново в движение или да ги изгасят, други изглеждаха напълно изоставени. По едно време им се наложи буквално да се провират покрай колона изгорели камиони и БМП-та. Молот явно усети нещо нередно, защото в момента, в който зави покрай последния обгорял скелет ускори рязко. Няколко секунди по-късно точно върху пътя се изсипаха няколко украински снаряда. Врабчев, с вик "Лелеее.." подскочи до тавана, когато колата се разтърси, Мизиев почти тръгна да слиза в движение, а Молот се разсмя здравата и напсува пропусналите ги украински артилеристи.

Почти бяха преглътнали премеждията си, когато достигнаха шосето за Озеряневка. Отне им известно време, докато с питане и лутане си проправят път през хаоса и падащите близо снаряди до командира на колоната. По вида му от далеч личеше, че нещата не се развиват добре. Тримата другари се опитаха маскимално бързо да му предадат радиостанциите и да изчезнат, но удариха на камък.

- Само едната е за мен, другата ще доставите на предния ми отряд, който е някъде на запад по шосето - на един дъх им събощи той.

- Извинявайте, но заповедите ни, издадени директно от Ксеркоса, не включват разкарване на радиостнации  до първата линия! - надменно възрази "Червенкович".

Командирът го изгледа на кръв и подчертано заплашително процеди:

- Правилно ли чух, че току що отказахте да изпълните дирекно нареждане?

- Не, не - забързано се заоправдава "Червенкович" - Аз само имах предвид, че...

- Отлично, изпълнявайте! - рязко изстреля командирът, след което се завъртя на пета и изчезна. "Червенкович" го проследи с оглед, след което се обърна към спътниците си, въздъхна и им каза:

- Е, изглежда отиваме да търсим предния отряд...

Врабчев и Мизиев направиха недоволни физиономии, пристъпвайки от крак на крак, а Молот започна да псува като каруцар.

 

Москва

От самодоволната усмивка на генерал-полковник Грушенко, която до преди часове беше озарявала лицето му, не беше останало много. Сега той беше зачервен, изпотен и очите му стрелкаха гневно всеки дързнал да му донесе наприеятн вест. А за съжаление лошите новини се редяха една след друга. Това, което беше започнало като леки спънки в придвижването на колоните, постепенно започваше да прераства в нещо много напомнящо първокласен погром. Дори и след като в крайна сметка командващите на терен бяха получили закъснелите заповеди да престанат да се движат в походни колони, и след като разгръщането в боен ред беше започнало, украинският огън не само не намаляваше, а напротив – усилваше се все повече. С това и загубите растяха неимоверно. “Но не там е проблема, а в това, че армията не може да се справи с проклетата украинската артилерия!” – помисли си за пореден път ядосано Грушенко – “А и на всичкото отгоре американците им помагат, разкривайки всяко наше движение!”.

За да обърне ситуацията се беше опитал да си осигури спътник и дори намеса от страна на ВВС за сваляне на досадните американски самолети, но Върховния решително беше отказал, явно страхувайки се от директна конфронтация. “И без това всички знаят, че сме там, какво има да се крием! Да ги сгазваме и да приключваме!” – отново започна да се самонавива генерал-полковникът. Огледа с кръвясал поглед залата – при първия намек за по-сериозни неприятности, високопоставените му гости бяха започнали да се изнизват един по един. Сега бяха останали само малцина, но и те изглеждаха все едно са готови да дадат половината си богатство за да са далеч от тук. “Скапани страхливци!” – помисли си той.

За пореден път привика при себе си офицерите за свъзка от сухопътните войски и започна да ги препитва какви мерки са предприети за противодействие, и действат ли те вече. Когато те започнаха да пелтечат уклончиво в отговор, Грушенко съвсем се разлюти и се разкрещя:

- Идиоти такива! Една работа не можете да свършите като хората! Проваляте цялата опрерация!

- Но господин генерал-полковник, докладват ни, че не могат да открият цели... – опита се да се противопостави един от тях.

- И американците свалят разузнавателните дрони, които изпращаме, нищо не можем да направим! – добави друг.

Това съвсем ядоса Грушенко:

- Как нищо не можете да направите бе? Само ми се оправдавате! Измислете нещо, заповядвам Ви да откриете огън незабавно!

- Но това означава да стреляме само по площи... – започна отново един от офицерите.

- Не ме интересува какво означава, действайте веднага! – вече съвсем вбесен ревна Грушенко.

- Тъй вярно! – отвърнаха в нестроен хор офицерите и всеки от тях побърза да се изнесе колкото се може по-далеч от ядосания комнадващ.

Старият приятел на Грушенко изчака малко да му мине и му каза съчувствено:

- Нямаш вина за това Витали, нямаше и как да го предвидиш. И аз съм изненадан колко бързо украинците и американците са успели да организират нещо толкова неприятно.

- Веднъж да съм съгласен с теб, но това не ми помага ни най-малко да излезя от положението! – озъби се Грушенко.

- В тази ситуация не ти остава нищо друго освен да стискаш зъби и да продължаваш – въздъхна възрастният мъж, докато се опитваше да запали цигарата си – Нещата винаги може да се обърнат неочаквано.

Точно в този момент, един от неговите подчинени бързо се приближи и прошепна нещо в ухото му. Ръката със запалката, която тъкмо поднасяше пламъка към цигарата застина на място и секунда по-късно потрепери. Той погледна втрещено по-младия си другар. Само наблюдавайки реакцията му, Грушенко изтръпна – за толкова години познанство, никога преди не го беше виждал така видимо изненадан. Почти заеквайки го попита тихо:

- Какво се е случило?

В първия момент старият му приятел не отговори, само преглътна няколко пъти, все още с цигарата в уста и с горящата запалка, замряла на половината път до нея, след което пресипнало промълви:

- В северния сектор, въобще не са мърднали от позициите си... Изглежда другата Кула те е изиграла Витали!

В един единствен миг, зачервеното от яд лице на Грушенко стана бяло като платно. Той буквално се срина на стола си, сакаш всичките му кости изведнъж се бяха превърнали във вода.

 

Донбас

Майор Анасченко ядосано смачка поредната празна кутия от цигари в дланта си. Беше им изгубил броя вече. Както и на неприятните разговори с командващият ги генерал-лейтенант. Но цялото викане и заплахи не можеха да променят суровата действителност - те губеха битката. Колкото и висшите офицери да се опитваха да прикрият случващото се с измислени сведения, пожелатилени рапорти и неизпълними заповеди, процеждащите се в радоиефира панически събощения говореха друго.

А и без тях Анасченко виждаше какво се случва. От часове безуспешно се мъчеха сами да открият и обстрелят твърда цел. Каквото и да предприемаха, все не даваше резултат. На няколко пъти вече бяха изпращали дрони, то не биваха незименно сваляни преди да откирят нещо съществено. Командването също сипеше викове, но не и цели. Майорът за пореден път прокле този, на когото беше хрумнала идеята да ги пребазират тук без да им осигурят възможност за нормална връзка с коректировчици на артилериския огън, или поне с командните пунктове на първа линия.

От часове стреляха нялаво и надясно с надеждата да все пак да уцелят нещо. "Стрелба за морална поддръжка", както се беше изразил заместникът му. Като професионалист Анасченко беше наясно колко ефективна е подобна стрелба. "Сигурно сме изорали няколко хектара ниви или в най - добрия случай сме подрязали някой храсталак!" - печално си помисли той.

Ако не друго, поне бяха успели да избегнат загуби. Междувременно всички подозираха, че някой целеуказва на украинците, но стройния план за стрелба и движение, който беше изработил Анасченко и офицерите му, поне за момента даваше добри резултати - нито една машина или някой от личния състав бяха засегнати от вражеския огън. Той тъкмо обмисляше дали вече е достатъчно отчаян за да изпрати директно хора за свръзка, когато в командния пункт прозвуча ентусиазиран вик:

- Господин майор, получихме цел!

Анасченко се втурна натам и бързо грабна листа от ръцете на свързочника. Прочете го, след което погледна многозначително заместника си и му го подаде.

- Леле... - каза той след също като го прочете и за да подсили ефекта подсвирна с уста, след което му върна листа. Командването изглежда беше разкрило позицията на един от наскоро прехвърлените украински радари, които покриваха района и без съмнение бяха отговорни за свалянето на дроните които изпращаха. Бяха получили директна заповед да изстрелят един от двата Искандера по него. Анасченко още няколко секунди се взираше в заместника си, след което твърдо каза:

- Свържете се веднага с командира на разчета по подсигурената връзка! Предайте му заповедите, нека незабавно да изстрелят една от ракетите!

 

Вашингтон

Генералът уморено разтърка очи и дискретно се прозя. Не му се бяха събрали повече от няколко часа сън за последните три дни. Но въпреки напрежението и недоспиването имаше всички основания да бъде доволен от начина по който се бяха развили нещата.

През последните часове бяха наблюдавали как бавно и методично украинската ракетна артилерия, беше нанасяла удар след удар върху силите на сепаратистите и руснаците. Въпреки, че се беше наложило малобройните украински заслони да се оттеглят с бой и също бяха понесли загуби, те не можеха да се сравнят с тези на враговете им. Ако бъдеше честен обаче, трябваше да отдаде дължимото и на ефективността на съветските системи - Градовете и Смерчовете наистина бяха опрадвдали американския си прякор на "grid square removal system".

Най-после над мястото на боевете имаше и спътник, чиито снимки потвърждаваха добрата стрелба на украинците. Както се беше изразил на майтап един от анализаторите - "Някои от пожарите се виждат от космоса и без инфрачервена камера". Но въпреки загубите, руснаците и сепаратистите на места все още притискаха украинската армия. Частите, които бяха вдигнати по тревога за да подкрепят другарите си още не бяха пристигнали, ако и придвижването им да се следеше, и подпомагаше от хората на генерала.

До него се приближи дамата от морската пехота, с папка в ръка и с доволен тон му каза:

- Господин генерал, току-що пристигнаха разпечатки на разговори, прихванати от една от нашите разузнавателни агенции. От преди не повече от половин час са. Изглежда ще започнат да се оттеглят, сър!

- Много добре! - усмихна се също генералът - Крайно време беше!

В този момент в оперативния център се надигна глъчка. По висоговорителите се чуваха възбудените гласове на екипажа на АУАКС-а.

- Какво става господа? - бързо попита генералът.

- Изглежда са изстреляли тактическа ракета, господин генерал! - отвърна един от мъжете пред теримналите.

- Направили са какво? - невярващо се намеси висшият офицер от ВВС.

И наистина на мониторите, които предаваха въздушната обстановка от Е-3 се беше появил бръзо движещ се контакт. Залата се изпълни с напрегнати разговори и събощения, докато ракетата първо се издигна, после започна бързо да се спуска, след което съвсем изчезна над украинска територия.

- Искам да знам по какво са стреляли и дали има наши там! - още преди контактът да се изгуби съвсем каза генералът.

На хората му им отне няколко минути докато уточнят всичко, след което един от тях докладва:

- Там няма наш персонал господин генерал, но в района е разположен украински радар, изглежда са стреляли по него.

- А улучили ли са? - дойде бързият контра въпрос, зададен от офицера от ВВС.

- Все още нямаме точни сведения сър, но от Е-3 съобщиха, че украинският радар е спрял да излъчва. Изглежда са улучили...

За миг настана тишина. Пръв я наруши генералът, който въздъхна и промърмори едва чуто "По дяволите!".

 

Донбас

Капитан Лукятски гледаше картината предавана от камерите на двата безпилотни арапата и със зачервени, уморени от взиране очи. Повечето от хората му бяха в същото състояние, но все още действаха бързо и точно. "Мога да се гордея с тях, справят се отлично!" - помисли си той. През последните няколко часа неспирно бяха предавали координатите цели една след друга. Бяха станали и преки свидетели на гибелта на много от тях.

Операторите на системите продължаваха да търсят нови струпвания на техника, но го откриваха все по-трудно. Колкото и да беше трудно за вярване изглежда бяха пречупили гръбнака на звяра. Още вървяха престрелки, някои по-бърни от други, някои руски и сепаратистки части още атакуваха и се придвижваха напред в украинска територия, но си личеше, че врагът беше загубил координация. На много места настъплението буксуваше, дори без да среща отпор от страна на украинската армия. От време на време камерите намаляваха увеличението и даваха по-крупен план на боното поле. Източната му страна беше отрупана с множество безформени светли точки, обозначаващи горяща техника. Повечето бяха струпани почти на купчини, други самотно осветяваха заобикалящите ги полета.

Лукятски погледна данните на един от по-малките екрани. В Призрак 1 не беше останало много гориво. Призрак 2 беше по-добре в това отношение, тъй като беше стартирал по-късно, но във всички случаи скоро щеше да се наложи да приберат самолетите за презареждане. Което притесняваше капитана, тъй като щеше поне за известно време да остави батареите без цената информация, която им предаваха непрестанно.

В командния пункт отново се чуха повишени гласове и Лукятски се обръна към мониторите. Операторът на системите на Призрак 2 беше открил три бронирани машини, явно опитващи да се скрият в един дълбок овраг. В интерес на истаната почти бяха успели, просто бяха имали нещастието дронът да прелети точно отгоре им. Капитанът чу как радистите бързо предадоха целта към една от батареите. Не му беше необходимо да гледа повече екраните за да знае какво щеше да се случи след няколко минути.

- Господин каптан, виждаме превозни средства бронирани машини приближаващи от запад! - разнесе се тревожния глас на пилота на Призрак 1.

Лукястки за миг изтърпна. Преди десетина минути те бяха обърнали безпилотния си апарат на запад, тъй като бяха навлезли доста навътре във вражеска територия. "Дали това са нашите? Или са пробили някъде и сега атакуват прикритието ни в гръб? Трябва да предупредим командира на артилерийския дивизион!" - трескаво си помисли капитана и бързо отвърна на пилота:

- Маскимално бързо се насочете натам и се опитайте да идентифицирате дали са наши или вражески! - след което се обърна към свързочниците - Свържете се с командването и веднага разберете дали наши части се придвижват в района!

Американските инструктори също бързо се допитаха до хората си, осигуряващи комуникацията, след което един от тях каза на Лукястки:

- Според нас са от Ваште, но и ние не сме сигурни...

- Дано да си прав! - напрегнато отвърна той.

Минутите течаха една след друга без да внесат яснота в положението. Призрак 1 пърпораше на запад, но единственото, което можеше да установи за момента беше, че най-вероятно ставаше дума за машини съветско производство, което не помогаше особено.

- Господин капитан, погледнете това! - чу се гласа на оператора на системите на Призрак 2.

Лукятски се обърна към екрана, кото предаваше картина от дрона. До един малък мост се бяха струпали доста машини от най-различни видове и бавно преминаваха по него, една по една. На друг монитор, капитанът провери даните за курса и местополжението на дрона.

- Моля потвърдете, че машиниите се движат на изток!

- Потвърждавам, движат се на изток.

Лукятски се спогледа с американските си колеги. Личеше си, че и те не са очаквали това.

- Изглежда се оттеглят! - леко изненадано каза капитанът.

- Дано сега ти да си прав! - с усмивка отвърна един от двамата инстуктори.

Разговорът им прекъсна операторът на системите на Призрак две:

- Господин капитан, да ги предадем ли като цел?

- Не, по добре да им построим златен мост! - пошугува се Лукятски.

В този момент един от свързочниците извика достатъчно силно за да го чуят всички:

- Машините, които приближават от запад са на петдесет и четвърта махнизирана бригада! Наши!

В командиня пункт моментално избухнаха радостни възгласи.

 

Донбас

Не далеч от там

На "Червенкович" въобще не му беше до радост. Напротив, чувството на ужас все повече се прикрадваше в него. Беше им отнело страшно много време да изминат не толкова голмятото разстояние до предполагаемите позиции не прадния отряд. Но това, което бяха видяли по пътя стигаше за цял живот. Ако вече бяха виждали ударени колони и изгорели машини, те бледнееха пред картината на разрушение, която се беше открила пред очите им, още щом излязоха от района на командния пункт.

Клади горяха и по пътищата и в полето. На места цели купища останки преграждаха пътя им, а огънят беше толкова силен, че разтапяше асфалта и им се наложи не един или два пъти да заобикалят през полето. Минаха покрай блокпост, който носеше явните следи от битка. В страни от него беше организиран превързочен пункт и тримата другари с непирятно чувство наблюдаваха множествто постралади и препълнените коли, които ги превозваха. Но скоро се започнаха да се натъкват и на още по-нелицеприятна гледка - обгорелите трупове, пръснати безредно покрай разбитите колони или просто лежащи в канавките. "И тази миризма!" - ужасено си помисли "Червенкович" - "На горящо масло, гума и... и още нещо!".

Колкото по-напред отиваха, толкова повече се усилваше и артилериският огън. За миг "Червенкович" се зачуди дали Молот не е някакъв ясновидец, след като тя за пореден път беше спряла до един завой на пътя, след който следваше голямо открито кръстовище. Буквално няколко секунди по-късно върху него бяха завалели снаряди. Молот им беше изкрещяла:

- Веднага всички вън!

И те бяха изскочили от колата като попарени, натръшквайки се тежко в канавката. След около половин минута артилерийският огън беше започнал да отслабва и Врабчев се беше опитал да се изправи за да се огледа. С псувня Молот го беше смъкнала обратно долу, точно в момента в който се чу остро свистене и два снаряда се взривиха съвсем близо до тях. Шока и чувството как взривната вълна преминава директно през тялото му - сякаш стискайки за миг в клещи гръдния кош и самото му сърце, беше едно от най-неприятните неща, които "Червенкович" някога беше изпитвал. Останаха да лежат още известно време и когато се изправиха откриха на няколко места дупки в купето на автомобила си, освен пръснатите стъкла.

Когато най-после се добраха до предния отряд, попаднаха в не по-малък хаос. Отново под акомпанимента на близко взривяващи се снаряди разтовариха  радиостанцията и бегом я занесоха до бронетранспортьора на командира. Той само ги погледна мрачно мрачно и заяви:

- Вече нямам нужда от това! След десет минути се изтегляме, гледайте да не изоставате от коланата, украинците вече са по петите ни!

Още преди командирът да изговори последната сричка отново се чу познатото вече свистене и всички бързо залегнаха до бронетранспортьора, молейки се той да не получи директно попадение. Налетът беше съвсем кратък но силен - земята потреперваше, експлозиите ги оглушаваха, пръст и камъни летяха току над тях. Когато тримата дургари вдигнаха глави, видяха, че автомобилът им се беше превърнал в поредната клада. Молот тъжно я гледа няколко секунди, след което твърдо им каза:

- Стойте тук и не мърдайте! Отивам да ни намеря превоз!

След няколко минути тя дойде обратно, като за изненада на тримата другари мъкнеше огромна картечница. Мизиев смутено насочи поглед към обувките си, чак в този момент осъзнаваки, че беше загубил автомата си, още когато преди време бяха скочили в канавката.

- Хайде тръгвате, какво чакате! - подкани ги тя и практически ги помъкна към един стоящ наблизо БТР, върху който се настаниха.

Докато потеглят обаче от запад вече беше започнала са се чува стрелба и дори от време на време да се виждат летящи трасиращи куршуми. Механик-водачът на БТР-а им явно нещо се засуети, защото се наложи един от офицерите да удари няколко пъти с юмрук по бронята и да го наругае да побърза. Той от своя страна потегли толкова рязко, че малко остана хората седящи на покирва и тревожно взиращи се на запад да изпопадат.

Колоната им започна бавно да пъпли на изток. Беше гъста и се движеше неорганизирано. Всеки се опитваше де се движи по-бързо от останалите, в резултат на което всички се бавеха, а усилията и крясъцети на офицерите не заваха резултат.

Навъсената Молот за пореден път огледа колоната и мрачно каза:

- Както сме се нагъчкали и половин пакет ни стига! Добре, че украинците в момента не стрелят.

"Червенкович" се ослуша. Наистина артилерийската стрелба беше намаляла и бризо до тях не падаха снаряди. Но за сметка на това канонадата от леко стрелково оръжие и гирляндите на трасиращите снаряди бавно и неумолимо ги настигаха.

В един момент колоната почти спря - повреден танк блокираше тесен участък на пътя и нямаше с какво да го изтеглят. Камионите и бронираните машини едвам се промъкваха покрай него. Над главите им от време на време започнаха да свистят отделни куршуми. Някои от пасажерите на БТР-а скочиха и започнаха да се придвижват напред пеша. Молот обаче намести картечницата върху бронята и се прицели към останалия далеч зад тях завой на пътя.

Няколко минути по-късно, бавно, почти като две сенки, от тъмата изплуваха силуетите на два БТР-а, движещи се по пътя. От колоната се чуха викове, Молот видимо се напрегна и се приготви да стреля. За щастие машините се оказаха приятелски, возещи на бронята си няколко кални и опушени боци, както и доста ранени. Един от возещите се на бронята, явно офицер, въпреки, че това трудно можеше да се види от мръсната и раздърпана униформа, попита къде се намира командирът на отряда. Войниците се понадигнаха, отговориха и посочиха към челото на почти спрялата колона. Водачите да придошлите машини явно бяха доста опитни защото се провяраха покрай опашката на колоната, ловко преминаха между дърветата ограждащи пътя и продължиха напред. Докато преминаваха офицерът извика:

- И побързайте, зад нас са само украинците!

В края на колоната започна да възниква безредица, всички изведнъж се забързаха напред. Механик-водачът на БТР-а превозващ тримата другари и Молот явно се паникьоса, защото отново рязко потегли, опитвайки се да поеме по същия път между дърветата, но вместо това рязко потъна в дълбоката канавка, килвайки машината на една страна и разсипвайки човешкия си товар, за щастие в меката, кална пръст. Някои от войниците се втрунаха да помагат на другарите си, други просто побягнаха напред.

В този момент куршуми започнаха да шумолят в короните на дърветата, като след секунди към тях се прибавиха и такива падащи видимо близо.

- Прибирате ранените и да изчезваме от тук! - изкрещя Молот, след което зае позиция с картечницата и започна да стреля към пътя от който бяха дошли.

И дума не можеше да става за изтегляне на БТР-а, войниците само измъкнаха ранените от калта, след което един от тях метна в него коктейл "Молотов". Престрелката се засилваше, все повече и куршуми без спиране чаткаха по бронята на горящата машина или се забиваха в калта. Някои отвърщаха на огъня, докато други помагаха и носеха ранените. Тримата другари седяха като вцепенени на дъното на канавката. Молот скочи при тях, изкрещя им, че трябва да тръгват веднага и задърпа "Червенкович". Той само й отвърна с празен поглед. Тя ги погледна още веднъж , почти умолително, след което изпсува и изчезна в тъмата.

Изведнъж настана затишие. Димът от горящия БТР ги обгърна. Мизиев се беше свил в дъното на канавката и гледаше в една точка. Врабчев се опитваше да прикрие, че се беше напикал. Сякаш олово, а не кръв течше във вените на "Червенкович" и той също не можеше да помръдне.

От към пътя се чу шум на машини и приглушени гласове. Първите ги отминаха, но после някой надникна в канавката, видя ги и започна да крещи:

- Руки вгору, Російські свині!

"Червенкович" втрещено наблюдаваше как украинските войници бавно се приближават с насочени към тях автомати. С треперещ глас извика "Слава на Русия" и се опита да извади пистолета си. В следващия момент нечий приклад го удари в лицето.

 

***

 

Някъде в Русия

Майор Анасченко се събуди от напеклите го през прозореца слънчеви лъчи и лениво се прозя. Погледна как пейзажът бавно и монотонно се нижеше покрай влака и се усмихна.

След като изведнъж бяха получили заповед за отбой още няколко дни се бяха укривали на позициите си. Естествено, въпреки официалното радиомълчание бяха разбрали от тук, от там, че офанзивата е приключила неуспешно. По няколкото скирити радиоапарата бяха чули и за настаналите в сепаратистките републики крамоли сред политическия елит, много от които за съжаление и съпроводени с убийства. Украинците естествено бяха използвали цялата история за да извлекат максимум дивиденти и във вътрешен, и в международен план. Облаците над непризнатите републики явно се сгъстявата.

Анасченко всеки ден очакваше пристигането на комисия, която да започне да прочува действията му и без съмнение да го обвини в несправяне със служебните задължения. Но такава не дойде. Изведнъж, без други обяснения, получиха заповед да се прехвърлят обратно на руска територия. "Може би комисията ме очаква там?" - с безпокойство си беше помислил майорът, но отново беше останал излъган. Единственото, което се случи на малката руска гара беше да ги натоварят на влак и да ги бяха изпратят обратно там, от където бяха дошли.

"Може и комнадването да не е доволно от мен, но аз съм доволен от себе си" - помисли си майорът докато се усмихваше срещу топлата слънчева светлина - "Защото не загубих нито един човек!". Е, имаха няколко инцидента, някои от тях свързани със счупвания и по-сериозни травми, но като цяло бяха излезли сухи от водата.

От съседните купета се носеха разговори, често и звънък смях. "Явно всички се радват, че тази история приключи!" - засмя се отново на ум майорът - "И че се прибираме у дома!"

 

Москва

Генерал-полковник Грушенко седеше зад масиното бюро в мрачния си кабинет Обстановката изглежда напълно съотвестваше на настроението му. От доста време насам беше непрестанно навъсен. Срещу него седеше старият му приятел и както винаги пушеше. Двамата от време на време мълчаливо се споглеждаха, докато големият часовник невъзмутимо и шумно отбелязваше изтеклите секунди. Възрастният мъж дръпна жадно от цигарата и наруши тишината:

- Знам, че сигурно не виждаш нещата така Витали, но можеше и да е по-зле.

- Как точно може да е по-зле? - изригна Грушенко - Аз, поставен под наздор, принизен до там, някой друг да одобрява решнията ми!

Възрастният мъж изчака известно време преди да отговори, за да се оталожи поне малко гнева на Грушенко.

- Нужно ли е наистина да ти пояснявам, как точно можеше да е по-зле? Най -малкото можеха вместо на мен, да възложат наздора на някой амбициозен младок, чиято единствена цел щеше да бъде как да те злепостави, отстрани и седне на твоето място!

- Голяма утеха, няма що! - спокойно, но все така жлъчно отвърна генерал-полковникът.

Отново тишината се настани между двамата мъже. Малко по-късно в кабинета влезе секретарката на Грушенко и остави на бюрото му папка. Но това вече не беше красивата и пищна Тайвановска, а невзрачна и строго изглеждаща възрастна жена. Генерал-полковникът я изповоди с недоволен поглед и когато тя излезе, попита:

- Нарочно я смени нали? За да не остане нищо, което поне да ми радва окото?

- Ох, Витали, направо незнам какво да те правя! - въздъхна възрастният мъж - Смених я не защото ти радваше окото, а защото радваше други твои части! Но не се тревожи за твоя полковник, настанил съм я на добра работа, където ще се среща с повече хора на нейните години.

Грушенко само изсумтя недоволно, посегна към папката, но се спря и с гаден тон попита:

- А ще разреши ли сега моята надзорник, да се заема с текущата си работа?

- Стига си се вдетинявал Витали, давай да свършваме каквото има и ще те изведа на вечеря, за да се поразведриш. Намерил съм един страхотен нов расторант с вариететна програма - с усмивха му намигна възрастният мъж - Може пък, бързо да забравиш секретарката си!

Докато двамата скланяха глави над папката, на екрана на телевизора, който работеше в дъното на кабинета без звук се появи репортаж отразяващ размяната на пленници между Украйна и сепаратистите. Ако човек се вгледаше по-внимателно в предаваните от украинска страна, щеше да разпознае Врабчев, Мизиев и макар и доста по-трудно, насиненото, силно подуто лице на "Червенкович".

Редактирано Ноември 18, 2018 от Bruchpilot

[Bruchpilot]

Малко бях изоставил темата, за което се извинявам, но сега ще се опитам малко да наваксам. Първо с псевдоисторическо преиграване на мисия на  Ryan Model 147 над Виетнам. Този път главният герой ще бъде Tom Cat - дрон, който държи рекорда с 68 мисии над Виетнам:

Тъй като в базата данни няма Ryan Model 147 или AQM-34, този път ще използвам модифициран MQM-74C, който доста наподобява оригинала:

Маршрутът на полета ще е близък до следната реално използвана схема, но без кацането край Да Нанг:

Поради преклаено малкия обсег на заместителя, дронът условно ще бъде "изловен" от вертолет в международни води. Ако въобще стигне до там де 
Самолетът носител, модифициран С-130, ще излети от Утапао, Тайланд, в ранните часове на 17.12.1972 година, след дълъг полет ще се приближи до Северновиетнамския бряг, където ще изстреля дрона, след което ще се оттегли навътре в морето и ще следи полета. Дронът ще прелети по предварително зададен маршрут тръсейки цели, всичко това в навечерието на опрация Linebacker II, която реално е стартирала на 18.12.1972 година. Тъй като виетнаците са нащрек, полетът ще се поддържа от един EB-66 от Да Нанг и един Electric Intruder от USS America. Отделно пак от самолетоносача ще излети Е-2 и две двойки Фантоми, които ще изпълняват MiGCAP.
Северен Виетнам - ами той си е Северен Виетнам! ЗРК-та, ракети, МиГ-ове дебнещи от небезизвестния Пук Йен и така нататък. Постарал съм се ПВО-то да е поне приличащо на това от схемите за Linebacker II, като съм използвал и готов сценарий за операцията. Отделно около районите над които ще прелети Tom Cat съм сложил зенитна артилерия от всякакви калибри. Полетът ще се извършва приблизително така, както е правено тогава - на около 500 фута над терена. Първата точка ще се премине на тази височина тъй като е силно защитена от няколко ЗРК-та, а за следващите ще има издигане до 1500 и 2500 фута съответно, което ще илюстрира по-късната промяна в тактиката, породена от необходимостта за по-качествено и широкообхватно фотографиране на целите.
И така, в 7:06 часа местно време, МС-130Е излита:

Когато той достига южната част на залива Тонкин от USS America излита Е-2 и патрулната двойка. 

Малко зад тях са EB-66 и Electric Intruder:

В 10:07 часа местно време всички самолети са на позиция и МС-130Е почти е достигнал точката на пуск:

Няколко минути по-късно Tom Cat вече е над Северен Виетнам:

Прелитането над първата точка (по средата на оста Ханой Хайфонг) е безаварийно, но критиките, че ниската височина пречи на качественото заснемане се оказват основателни. Заснети са няколко батареи зенитни оръдия, но много малко от важните обекти. Въпреки, че Tom Cat не е обстрелян дори от зенитната артилерия, явно е бил забелязан. Когато се издига за да заснеме втората точка (вече по-успешно) се оказва, че към него се приближават МиГ-ове:

Tom Cat програмирано се спуска отново близо до терена - единствената му защита. Единият МиГ обаче, твърдо се е насочил към него и приближава. Но явно от земята изгубват контакт с дрона, МиГ-ът също не успява да го открие с радара си и само известно време се върти над последната известна позиция на Tom Cat:

В това време обаче, вторият МиГ, явно също загубил първоначалната цел, се насочва към EB-66. MiGCAP се намесва агресивно, когато МиГ-ът пресича бреговата линия и го сваля с две ракети:

В това време Tom Cat прелита и над последната точка на 2500 фута, като този път успява да заснеме всички обекти качествено:

Сега остава единствено да не бъде свален от случайна ракета докато се оттегля и да откара ценния филм до международни води. 
Няколко минути по-късно Tom Cat е вече вън от опасност, увиснал на вертолета на път към Да Нанг и към подготовката за поредната си мисия.

Редактирано Юни 12, 2019 от Bruchpilot

[Bruchpilot]

Продължавам с опитно пресъздаване на реална мисия на БЛС. Тъй като бомбардировките на НАТО над Сърбия са едни от първите конфликти където масово и продължително се използват дрони, ми се искаше да симулирам някой полет състоял се наистина. За съжаление подробностите са оскъдни, но попаднах на нещо интересно - по време да дългите и безплодни търсения на радари по бреговете на Черна Гора, флотски RQ-2 Пионер(и) успяват да постигнат голям успех. Два радара са хванати "по бели гащи" и унищожени. Това и реших да изпробвам. Реално за използвани ракети SLAM-ER изстреляни от флотски Орион, но тъй като не ми се занимаваше и с патрулни морски самолети ще използвам Томахоук пуснати кораб. 
В опит да си създам сам трудности и опасности, наслагах в района а търсенето една камара "цивилни" неща, които да пречат. За опасността отговарят 40 и 23 милиметрови зенитни оръдия, както и Стрели - 2М. Всичко ще се развива през деня, така че би трябвало Пионера да може да бъде открит спокойно визуално, съответно и обстрелян. 
Бръмбазъка излетя в 07:35 часа местно време от един Wasp class амфибиен щурмови кораб (такива наистина е имало в състава на авионосните групи по време на операцията) и със смайващите 65 възела се понесе към Черна Гора. След малко повече от час достигна брега и реших да направя един "тегел" от юг на север, на няколко мили навътре в морето и на около 12 хил. фута, за да проверя какво е положението:

Естествено не се видя абсолютно нищо. Съответно минавам към план "б" и Пионера започва да навлиза за кратко над сушата. Резултатите не закъсняват - появяват се един куп контакти. Някои от тях даже приличат на радари:

Поиграх си да маркирам позициите на по-интересните неща, докато дронът продължаваше да пърпори на югоизток и да откирва нови и нови нещица. Скоро станаха толкова много, че компютърът ми взе да протестира и се наложи да ги поизчистя малко. Когато Пионърът стигна до границата с Албания дойде време за по-сериозната работа. Целите трябва да се идентифицират точно, което може да стане само от ниско и от близо. Съответно бръмбазъкът биде спуснат на 8 хил. фута и се насочи към предварително маркираните, и така да се каже на модерен български език, "оперативно интересни" контакти. Първият се оказа "цивилен":

И така, маркер по маркер машинката започна да се придвижва обратно на северозапад, избягвайки видимите позиции на зенитната артилерия. След малко повече от половин час, в 11:57 часа местно време, най - после изваждам късмет и източно от Сутоморе е потвърдено наличието на първия вражески радар. Разположението му е маркирано отново и Пионерът продължава търсенето. Достига до Которския залив без да успее да идентифицира нищо повече от още няколко "цивилни" превозни средства. Но около залива има множество контакти, някои приличащи на радари. Има обаче и доста подозрителни места, на които може да има зенитна артилерия. Междувременно горивото на първия Пионер отива към привършване и във въздуха е вдигнат втори, който да "поеме щафетата". Но той има още доста да лети до брега и в това време бавно (като че ли може въобще бързо ) и внимателно първият бръмбазък се промъква към една изглеждаща опасна позиция:

И точно там естествено е другият радар. Но се оказва направо заобиколен от зенитна артилерия. Докато завива дронът идентифицира и една незабелязана до момента батарея. Оказва се, че е почти в обсег:

Всичко се разминава, макар и на косъм, и първият Пионер остава да патрулира в близост до новата си находка, докато вторият е насочен към маркираната позиция на по-рано открития радар. Двете машинки трябва да изпълнят една последна задача - BDA (bomb damage assessment).
В 13:25 от USS Анцио изстрелват два Томахоук-а по радарите. Няколко минути по-късно те вече приближават брега:

Въпреки опита на батарея 40мм зенитни оръдия да свалят една от ракетите, те са безпогрешни и от двата радара остават само димящи отломки...

[Bruchpilot]

И за последно едно леко повествователно разиграване на морски сценарий включващ родния флот и неназован подводен OPFOR. Идеята е да се тестват еувентуално новопридобити (Гоуинд) кораби, с малко американска поддръжка във формата на допълнителни вертолети, в евентуален сценарий, в който в българската икономическа зона е открит петрол, изградена е платформа и флота трябва да осигури придвижването на танкер от платформата до пристанище Варна. Съответно OPFOR-ските подводници се опитват да попречат с всички средства без мини. 

06:00 часа местно време
58 мили източно от Пристанище Варна

Капитанът на OPFOR-ската "Варшавянка" напрегнато се взираше със зачервени очи в екраните на навигационната система. Не беше спал повече от 24 часа, докато бавно и внимателно се бяха промкъвали близо до българското крайбрежие, в изпълнение на мисия от първостепенна важност. 
"И защо точно ние?" - помисли си капитанът - "Авиацията може да свърши тази работа за пет минути...".
Но въпреки това бяха изпратили тях, две макар и модерни, но злеоборудвани подвидници, на лов за български танкер, който щеше да пренася петрол от първата българска нефтена платформа до пристанище Варна. Не, че това беше по принцип лесна задача - да се промъкнат толкова близо до брега, който все пак беше под наблюдение, но нещата се удложняваха неимоверно от факта, че танкерът се охраняваше от две нови български корвети, чийто сонари бяха в много пъти по-добри от не съвсем съвременната система, мотирана на борда на подводницата. На всичкото отгоре в помощ на съюзниците си, американците бяха изпратили допълнително четири противоподводни вертолета Сийхоук, които всеки момент щяха да започнат да им се разхождат по главите. 
"Ще ни видят далеч преди ние тях..." - изсумтя капитанът и замислено потърка чело - "Поне да ни бяха поставили задача само да минираме възможните маршрути и да изчезнам, но уви!".
Нямаха много шансове. Всъщност единствените им шансове лежаха в четирите ракети "Кълибър", която всяка от двете подводници носеше. Беше пределно ясно, че освен с голям късмет нямаше да имат възможност да се приближат достатъчно близо за пуск дори на новите торпеда "Физик", от които също носеха по четири. Така че щяха да разчитат на новата ракетна технология - дори и сонарът им да не успееше да фиксира точно танкера и ескорта, щяха да изстрелят ракетите по азимута с надеждата сами да се справят с насочването си. 
"С подводници като нашите, всичко друго е равносилно на самоубийство!" - промърмори само на себе си капитанът и надигна поредната чаша с кафе. Не, че планът така или иначе беше безопасен. Те бяха разположената по на изток подводница и тяхна беше задачата да откирят конвоя, след което да изплуват на малка дълбочина, да съобщят координатите му на другата подводница, която се криеше, най - вероятно легнала на дъното в плитките води, след което заедно да стрелят. Да, със сигурност, дори кратката емисия щеше да бъде засечена от толкова малко разстояние и щеше да подложи на риск подвидницата.
"Но те така или иначе сигурно вече ще знаят, че сме там! Ако въобще стигнем до там..." - отново мрачно си помисли капитанът. 
- Господин капитан, засичаме емисии от въздушен радар от азимут две-осем-нула, не можем още да го класифицираме, но най - вероятно "Сийхоук" - разнесе се гласът на офицера отговарящ за електронните комуникации. 
- Спусни антените, дълбочина четири-шест-нула фута, курс нула-три-нула, скорост три възела! - заповяда без да се забави капитанът и си помисли:
"Започва се..."

06:31 часа местно време
Близо до нефтена платформа "Хан Омуртаг"
87 мили източно от пристанище Варна

Капитанът на българския конвой също се взираше с уморен поглед в морската шир. Погледът му първо се спря на огромния 75000 тонен танкер, после се премести към "Бодри" - далеч по-малката корвета клас Гоуинд, която заедно с неговия кораб - "Решителни" щеше да съпровожда бехемота по пътя му към Варна. Въпреки модерното оборудване на двата кораба, двата вертолета "Пантера" на бордовете и подкрепата от четирите американски "Сийхоук", които щяха буквално да "отцепят" маршрута със сонарните си буйове, капитанът се безпокоеше. Беше получил последните разузнвателни сведения, които сочеха, че поне няколко подводници клас "Варшавянка" са в открито море и като се имаше предвид сериозността на положението, най - вероятно срещата с някоя от тях беше неизбежна. Още по-неприятно беше, че само преди дванадесет часа съюзнически противоподводен самолет беше докладвал за възможна подводница на около осемдесет мили източно от нос Емине. Това не само означаваше, че подводницата е близо, но и че за изминалите часове беше имала възможност да се промъкне покрай рехавите патрули и за застане точно на пътя на конвоя. Капитанът не се съмняваше в хората или техниката - и двете бяха на ниво, но дори и стара, и зле оборудвана подводница представляваше опасност за неповратливия танкер. Да не говорим за такава въроръжена с противокорабни ракети. Именно за това капитанът беше заповядал двете корвети да плават с не само с активни сонари, но и с пуснати радари и средства за електронна борба. При това достатъчно близо до танкера за да могат да го защитят дори с противовъздушните си системи с малък обсег. 
Съобщение на един от радистите го изтръгна от мислите му:
- Господин капитан, вертолетите "Сийхоук" докладват, че са във въздуха с курс към нас и са започнали да поставят сонарни буйове по маршрута!
Капитанът кимна, огледа още веднъж мостика, след което отвърна:
- Предайте на останалите кораби събощение за отплаване. Курс две-шест-седем, скорост петнадесет възела. Пълна бойна готовност!
Моряците бързо заеха местата си и започнаха да изпълняват заповедите. Капитанът хвърли бърз поглед отново танкера зад чиято кърма започна да се появява бяла пяна, след което се вторачи точно пред носа на "Решителни" и си каза на ум:
"На добър час!". 


08:43 часа местно време
51 мили източно от Пристанище Варна

Напрежението в командния пост на Варшавняката можеше да се разреже с нож. Всички бях вперили поглед в екраните и нямаше човек без пот на челото. През последните близо три часа се бяха промъквали бавно на северозапад, на дълбочина точно под термалния слой с надеждата да засекат ковноя преди той да засече тях. На два пъти тревожни викове на сонарния офицер бяха сепвали капитана, но и в двата случая контактите се бяха оказали лъжливи. "Може би вече са ни подминали? Или въобще не са тръгнали?" - помисли си капитанът и разтърка чело. В този миг отново се разнесе напрегнатият глас на сонарния офицер:
- Господин капитан, активен сонарен буй, азимут между две-осем-нула и две-осем-девет, разстояние от тридесет до четиридесет мили.
Капитанът не отвърна. Буят беше доста далеч, всъщност съвсем близо до предполагаемата позиция на другата подводница. "Те да му мислят!" - рече си той, но въпреки това се притесни. Явно вертолетите работеха усилено. След няма и десетина минути сонарният офицер почти извика:
- Активен сонарен буй, азимут от две-девет-три до три-нула-две, разстояние от осемнадесет до двадесет и пет мили! 

Това вече беше близко и капитанът реагира веднага:
- Курс едно-едно-нула, намалете скоростта до един възел! Издигнете ни бавно над слоя.
Скоро подводницата съвсем намали скоростта си и навлезе в термалния слой. Моментално контактите и с двата сонарни буя се изгубиха, но капитанът не побърза да се зарадва. Явно вертолетът беше съвсем наблизо и само чакаше да направят грешка, която да ги издаде. 
Изминаха още петнадесетина тягостни минути, без да уловят какъвто и да било шум, но скоро след това сонарният офицер отново се обади:
- Нискочестотни и средночестотни корабни сонари по азимут от нула-три-пет до нула-четири-пет, разстояние между тридесет и тридесет и пет мили. 
- Курс нула-три-нула, веднага след заемането на курса стоп машини! - заповяда капитанът. 
Надяваше се да не са успели вече да ги засекат, а сега, след като вече не се движеха, да са станали неуловими като дупка в морето. Мерките са оказаха съвсем навременни, тъй като малко - по късно се появи нов контакт:
- Средночестотен вертолетен сонар, азимут около нула-три-пет, разстояние около двадесет мили. 

Капитанът търпеливо изчака няколко минути докато от вертолета явно изгубиха интерес към зоната и се преместиха към друга. "И сме още живи!" - позволи се да се зарадва поне малко, докато съсредоточено следеше мигащите символи на контактите, които се придвижваха на запад с около петнадесет възела. След още десетина минути дойде съобщение от сонарния офицер:
- Господин капитан иднетифицирахме най - южния корабен контакт по азимут нула-три-нула - корвета клас Гоунид, разстояние двадесет и две мили. По-северният контакт е със същите характеристики, вероятно също корвета. Изглежда това е нашият конвой!

Капитанът кимна и огледа още веднъж екрана. "Вероятно танкерът е точно между тях, или малко зад тях." - помисли си той - "Дойде момента да си изпробваме късмета!".
- Подговтете торпедни апарати едно и две за изстрелване на ракетите по азимут нула-две-пет! Докладвайте готови за стрелба. Издигнете ни на сто и тридесет фута, вдигнете антената и излъчете координатите на ковноя веднага щом е възможно. 
Екипажът се втурна да изпълнява заповедите и командния пост се изпълни с тиха глъчка. Скоро от торпедния отсек пристигна доклад "Торпедни апарати едно и две готови". Въпреки, че реално рябваше да изчакат малко за да има възможност втората подводница, която беше по-далеч да стреля първа, така, че всичките ракети да пристигнат едновременно, капитанът нямаше намерение да се бави и секунда. С видимо нетърпение капитанът изчака радистът да докладва, че съобщението е изпратено и антената прибрана, след което веднага заповяда:
- Огън с торпедни апарати едно и две по азимут нула-две-пет!
Всички чуха познатия звук от задействането на торпедните апарати и малко по-късно доклада "Ракетите са успешно изстреляни!" и капитанът издаде напрегната заповед:
- Презаредете торпедни апарати едно и две с ракети "Калъибър", спуснете ни веднага на седемстотин фута, скорост пет възела, курс едно-осем-нула!
Нямаше никакво намерение да изчака резлутатите от стрелбата. Когато се издигеха за да изстрелят и втората двойка ракети щяха да проверят какво е положението. Сега по-важно беше измъкването. "А то въобще не е сигурно!" - мрачно си помисли капитанът, докато се взираше в екраните на сонара и чакаше да чу звука на близък активен сонар или директно воя на торпеден двигател. 


09:30 часа местно време
57 мили източно от пристанище Варна

Капитанът на българското съединение напрегнато оглеждаше морската шир и слушаше с половин ухо съобщенията по радиото. Около него екипажът работеше неуморно, въпреки, че бяха на бойна нога още от предния ден. За момента пътуването им беше безпроблемно, но неспокойно. На три пъти американските “Сийхоук” бяха докладвали за контакти в зоните си, за щастие и в трите случая тревогата се беше оказала фалшива. Един път екипажите на корабите буквално се бяха изправили на нокти, когато само на шест мили от “Бодри”, определено в рамките на обсега на новите противникови торпеда, във водата беше изникнало нещо. Вече се бяха подготвили за стрелба, когато се установи, че контактът всъщност е с биологически произход. Всички си отдъхнаха, но неприятния привкус остана. Изведнъж, съобщение прекъсна мислите на капитана:
- Мостик, тук сонар, току-що се появи неидентифициран подводен контакт азимут две-нула-нула, разстояние двадесет мили. 
- Кой е най - близкият вертолет в момента? – обърна се капитана към един от офицерите.
- В момента Бул 3, в чиято зона се намира контакта се върща към Варна за да провери контакт и е доста далеч. Най – близо е нашият вертолет Пантера 1, който обследва района на осем мили на североизток от кораба. 
- Нареди им да вдигнат сонара и веднага... – започна капитанът, но още преди да довърши завиха аларми.
- Засичаме въздушен контакт, азимут две-едно-нула, скорост четиристотин и двадесет възела, височина сто фута, разстояние деветнадесет мили, курс нула-две-нула, идентифициран като ракета капитане! 

-Втора ракета, същия курс височина и скорост! Корекция, завиват, завиват право към нас капитане!
- Всички оръжейни системи в пълна бойна готовност, свалете ги веднага! – рязко отвърна капитанът.
Екипажът трескаво започна да се подготвя за стрелба с притеснението, че ракетите са прекалено близо за да реагират навреме. Но скоро две зенитни ракети ракети, “Астер”, с грохот и пламък напуснаха пусковите си установки. Капитанът напрегнато наблюдаваше как метките на екрана се движеха еди към други. Двете ракети безпогрешно пометоха приближаващите "Калибри", втората, макар и достатъчно близо, за да се види ясно от мостика огненото кълбо и падащите в морето отломки. Няколко секунди на мостика цареше пълна тишина, след което моряците бяха заляти от бурна радост. Но не и капитана, който намърщено се обърна отново към един от офицерите:
- Къде ми е вертолета? Искам веднага да подпали задника на гадината, която стреля по нас!
- Слушам капитане! – отвърна бъзо офицерът и се наведе към пулта си. 
Още цареше радостна глъчка, когато отново завиха сирени и радарните оператори с вик докладваха:
- Два контакта, ракети, азимут две-три-нула, скорост петстотин и осемдесет възела, височина шестдесет фута, разстояние седемнадесет мили, насочват се право към нас!
За миг всички замръзнаха, после дори и без заповед започнаха като добре смазана машина да изпълняват нехобходимите действи за да свалят приближаващата опасност. Отново две зенитни ракети в бърза последователност се извисиха над “Бодри”, но този път за ужас на всички нямаха късмет и пропуснаха. Преди капитанът да успее дори да изтърпне, от съседния “Решителни” се издигна друга двойка зенитни ракети, които оставайки гъста димна следа се насочиха на югозапад. Пред смаяните погледи на екипажите и на трите кораба едната зенитна ракета се заби в морето пред първия “Калибър”, а другата се взриви безобидно зад вторитя. Нямаха време дори затворят очи преди едната противокорабна ракета да се стовари върху танкера. Миг по-късно “Решителни” се скри зад огромна блещукаща завеса, като от фойерверк, но останалата вражеска ракета се вряза право в нея. 
Капитанът ужасено местеше очи от обгърнатия в дим танкер към, все още скрития зад завесата “Решителни”, с надеждата пораженията да не са толкова тежки, но още първото съобщение я разби:
- Капитане от “Решителни” молят за помощ, изглежда са улучени лошо... 
Миг по-късно вятърът за миг отнесе дима и всички видяха, че събдата на “Решителни” е предрешена – малката корвета се беше почти разцепила на две и на няколко места по надстройките й се виждаше огън. Всички на мостика се умълчаха пред ужасната гледка. Капитанът тихо заповяда:
- Спуснете на вода всички лодки за да окажем помощ. 
След което се обърна към радистите и ядосано попита, зокарвайки ги от вцепенението:
- Къде са скапаните вертолети? Защо онази подводница която засякохме вече не е на дъното?
Малко по-късно от радорубката се понесоха неутешително новини. Докато Пантера 1 успее да вдигне потопяемия си сонар, да долети до контакта и да го спусне отново, бяха изминали ценни минути и вражеската подводница се беше изплъзнала. Вертолетът нямаше магнитометър и отчаяно, и безуспешно търсеше със слабичкия си сонар. Доста по-мощния "Сийхоук" - Бул 3 макар и трудно беше наппипал друг неизвестен контакт точно с магнитометъра си, но той буквално беше замръзнал и мълчеше като риба. 
Следващите няколко минути вниманието на капитана беше изцяло съсредоточено върху спасителните работи. За разлика от бързо потъващия “Решителни”, танкера явно не беше пострадал фатално - специалният корпус и мощната противопожарна система си казваха думата. Все още имаха шанс да се доберат до пристанище Варна. Но после дойдоха още лоши новини - първата смяна на вертолетите свършваше горивото. И ако Бул 3, можеше да бъде бързо сменен, то смяната на Пантера 1 беше потънала с “Решителни”. Докато наблюдаваше как вертолета се приземява на палубата и как към него моментално се втурват поддържащите екипи за да го презаредят, капитанът звучно изпсува. 

09:51 часа местно време
53 мили югоизточно от Пристанище Варна

Капитанът на Варшавянката не можеше да повярва на късмета си. Не просто бяха стреляли по конвоя, а бяха още живи и готови за втори залп! Докато отчаяно се опитваха да се измъкнат бяха получили бегли звуци от високочестотен вертолетен сонар, но той явно не бше успял да ги открие на голяма дълбочина и не беше последвал очаквания ужасен звук на цопващо във водата и задействащо се торпедо.
- Курс нула-едно-нула, веднага след заемане на курса стоп машини, издигнете ни бавно до 130 фута, сонар, веднага докладвайте всички контакти. Торпеден отсек, подгответе торпедни апарати едно и две за изстрелване на ракети. - отсечено заповяда капитана. 
Подводницата бявно се завъртя и се заизкачва през термослоя. Капитанът очакваше някакви контакти веднага след преминаването му, но те се появиха чак след като преминаха двеста фута. Сонарният офицер забързано започна да събощава:
- Активен сонарен буй, азимут между три-нула-три и три-едно-едно, разстояние между тридесет и четиридесет мили. Средночестотен и нискочестотен активен сонар по азимут нула-едно-осем, разстояние двадесет и три мили, спектъра е същия като на класифицираната "Гоуинд". Няма признаци за вертолетни сонари в близост.
Малко по-късно добави:
- От към този контакт се чува и нещо приличащо на извънбордни двигатели, както и множество странични шумове. Възможно е да са от потъващ кораб! 
На командния пост за миг се надигна радостно шушукане, която обаче капитанът бързо угаси с леден поглед. Фактът, че възможно нямаше вертолети на близо го караше да бърза да използва максимално момента, поради поради което моментално заповяда:
- Огън от торпедни апарати едно и две по азимут нула-едно-осем!
Малко по-късно, след като се чуха вече познатите звуци от изстрелването на ракетите и дойде догледът от торпедния отсек, той бързо добави:
- Курс едно-пет-нула, дълбочина седемстотин фута, скорост три възела. Презаредете торпедни апарати едно и две с торпеда "Физик". 
Нямаше признаци за противодействие и докато подводницата бавно се плъзваше към дълбините, капитанът за пръв път от два дни си позволи за се отпусне поне малко. 


09:55 часа местно време
57 мили източно от пристанище Варна

Капитанът на българския конвой напрегнато издаваше заповеди, следеше спасителните работи и в същото време се опитваше да държи екипажа си все така концентриран върху задачите по отрбана. Вече със сигурност можеше да се каже, че поне танкера щеше да оцелее - не поемаше вода, пожарите бяха под контрол и въпреки, че мостика и комуникационното оборудване бяха пострадали, машинното отделение не беше. "Ако обаче не ни атакуват отново!" - мрачно си помисли капитанът. В същото време механиците презареждаха вертолета колкото се може по-бързо, но щеше да мине доста време преди да може да излети отново, а втората смяна от американски "Сийхоук" беше още далеч. Най - лошите му очаквания на обаче се потвърдиха, когато сирените за пореден път завиха и радарните оператори отно осъобщиха за приближаващи ракети:
- Две ракети, азимут две-нула-пет, скорост петстотин и осемдесет възела, височина сто фута, разстояние осемнадесет мили, курс нула-две-нула!
- Незабавно открийте огън със зенитните средства, по две ракети на цел! - бързо отвърна капитанът, вземайки си поука от предишните случаи, в които стрелбата с единични ракети са беше оказала неефективна. 
Моряците бързо извършиха необходимата подготовка и четири "Астер" бързо се издигнаха над палубата на "Бодри", насочвайки се две по две към връхлитащите "Калибри". Първата зенитна ракета пропусна, но следващата без проблем се справи с челната противокорабна ракета. Следващата двойка се представи още по-добре, като още първата ракета се справи с нападателя. 
Но нямаше време за почивка, всички напрегнато очакваха втората вълна, която не закъсня с много:
- Две ракети, азимут три-едно-пет, скорост петстотин и осемдесет възела, височина шестдесет фута, разстояние петнадесет мили, курс едно-две-нула!
"Три-едно-пет? Този път от северозапад?! Още една подводница или просто са програмирали различна треактория?" - успя да си помисли си за миг капитанът докато издаваше поредната заповед за стрелба. 
Отново четири Астера излетяха оставайки дълги димни следи зад себе си. В почти дежавю първата пропусна, но втората се справи с първия от Калибрите. След това нещата изеднъж се объркаха. Сякаш усетила противодействитето изненадващо противокорабната ракета започна да маневрира и екипажът на "Бодри" отново можеше само с ужас да наблюдава как зенитните ракети пропускат целта. В последния момент успяха за изстрелят още една "Астер", която почти над палубата направи главозамайващ завой, обливайки я с огън и дим, но вече беше късно. Изправен пред избора между малка, движеща се и излъчваща смущения цел и голяма и неподвижна, Калибърът избра голамата и с грохот се вряза в самата ватерлиния на танкера. 
На борда на "Бодри" всички сломено наблюдаваха как от зейналата пробойна започна да излиза дим и танкерът бавно, бавно започна да се накланя. Капитанът на ковноя нямаше много опции за помощ - така или иначе всички налични лодки бяха във водата. Можеше само да се надява, че вертолетите ще успеят да отмъстят и да потопят поне една подводница, но събощенията бяха неутешителни - врагът явно беше успял да се измъкне.
След няма и двадесет минути стана ясно, че и огромният кораб е обречен. С тежко сърце, капитанът нареди на вертолетите да изоставят търсенето и да се включат в спасителните работи. Така или иначе вече нямаше какво да охраняват...

В случая се вижда, че по случайност вертолетите са хванати на къс пас. Късмет, или според гледната точка - липса на такъв. От друга страна с по-свестни подводници, с повече ракети, можеше да успея да ги опукам дори без да се приближавам.

Редактирано Юни 12, 2019 от Bruchpilot