Фолклоризъм, етнография, етнология и антропология

[mnogoznaiko]

Фолклоризъм, етнография, етнология и антропология? Интерес към чуждото и към своето. Особености на антропологическата практика и знание: локален контекст, описание и интерпретация, участващо наблюдение. Пример за някои от големите теми на антропологията – родство, даров обмен, легитимност.

 

Фолклоризъм е науката за фолклора, т.е. за легендите, музиката, шегите, поговорките, танците, обичаите, приказките и т.н. на дадена група хора, както и практиките, чрез които те биват споделяни, т.е. фолклоризмът е наука за народното творчество. Обикновено се наблюдава известна приемственост и между фолклора и митологията. Терминът „фолклор” се появява през XIX в. и произлиза от думите folk – народ и lore – мъдрост. Научната дисциплина фолклоризъм в началото се занимава само с творчеството на цели народи и нации, а след това обхваща творчеството и на по-малки групи хора, имащи нещо общо помежду си (например субкултури, младежки култури, дори отделни семейства). Обикновено фолклорните произведения нямат автор или той е неизвестен, т.е. налице е съавторство на членовете на дадената група, нa която принадлежи фолклора, т.е. авторството се приписва „на народа”. Обикновено произведенията се разпространяват устно, но с възникването идеята за „нациите”, те започват да се записват и разпространяват като уникална черта на нацията. Братя Грим са своеобразните пионери в тази дейност, като събират и записват дотогава само устно предавани германски приказки, след което ги публикуват. Макар че смята себе си за отделна научна дисциплина, фолклоризмът все пак използва етнографски и етноложки методи за своите изследвания.

Първи Йохан Готфрид фон Хердер препоръчва записването и запазването на фолклора, за да се документира автентичният дух, традиция и идентичност на германския народ. Фолклористиката като академична дисциплина търпи силно развитие през 20. и 21. век в Европа, Азия, а в останалите части от света.

         Самият термин „етнография” идва от древногръцките думи etnos – народ, племе – и grapo – пиша, т.е. на български би могъл да се преведе като „народоописание”. С други думи, етнографията е наука, занимаваща се с етносите – техният произход, начин на живот, състав, особености и материална и духовна култура, т.е. всички страни на живота на даден етнос. Макар и етнологията да се е обособила като отделна наука едва в средата на XIX в., интерес към чуждото се наблюдава още от древността (Древен Египет, Елада и Древен Рим разполагат със съчинения, описващи чужди етноси). Той обаче се засилва изключително много по време на Великите географски открития и появата колониализма, защото тогава необходимостта да разбираме другия придобива съществено значение. Като тенденция се обособява стремежът колонизираните етноси да се представят като намиращи се на по-ниска степен от развитието си и имащи нужда от „цивилизоване” – по този начин колониализмът обосновава себе си. Наравно с интереса към чуждото се появява и интерес към своето – възниква преди всичко в Германия, тъй като тя няма колонии, а се опитва да обоснове наличието на единна германска нация, състояща се от съществуващите дотогава множество по-малко политически образувания на територията на днешна Германия.

           В науката съществува и терминът „етнология”, които в някои традиции е равнопоставен с етнографията, а в други се приема за по-теоретична и аналитична дисциплина, за разлика от етнографията, която се приема за чисто описателна. И все пак, съществена разлика между двете дисциплини няма. Те споделят приблизително еднакви методи за изследванията си, а именно: непосредствено наблюдение и описание на начина на живот на даден етнос, анализиране на получените данни, както и сравнение на два и повече етноса, с цел да се създадат някакви закономерности относно развитието на етносите по света изобщо. Непосредственото наблюдение на дадена група хора се нарича теренно изследване и може да бъде както продължително, така и експедиционно. И двата варианта имат своите предимства и недостатъци: ако при продължителното наблюдение изследователят има възможността да се запознае по-добре с различните аспекти от живота на изследвания етнос, то от друга страна той не е мобилен и възможностите му за сравнителен анализ са силно ограничени, то при експедиционното наблюдение (с продължителност от седмица до няколко месеца) обратно – изследователят има повече възможности за сравнителен анализ, но пък получените данни могат да бъдат непълни и/или неточни. И в двата вида теренни изследвания методите за наблюдение са еднакви: непосредствено наблюдение и  включване в различните практики, разпитване, интервюиране, анкетиране, изобщо, събиране на всячески данни за изследвания етнос, включително снимки, видео материали и т.н. Много е важно изследователят да спечели доверието на хората, за да е сигурен, че те се държат по обичайния си начин, без да отчитат факта, че някой ги наблюдава постоянно. И така, макар и етнографията и етнологията да се смятат за най-вече исторически дисциплини, виждаме, че те имат много общо и с други главно хуманитарни дисциплини: културология, социология, психология, философия и най-вече антропология.

 Антропологията е наука за групи хора, за тяхното поведение и производство. Специфичният и предмет е взаимодействието м/у биологичното у човека и социалното и историческото у него. Цел на антропологията е интерпретацията на онези явления, в които се включват както вродениете органични фактори, така и социалните или придобити фактори.

Антропологията е уникален подход към разбирането. Антрополозите искат да разберат човешката природа също като изследователите от много други области, но антропологията също така се различава от всяка друга дисциплина, която изучава човешките същества. Антропологията е както естествена наука, която се занимава с организацията и функционирането на духа. Неин предмет е човекът, който е както част от екологията на природата, така и малко вероятно отклонение от това, което можем да очакваме в царството на природата. Той е животното, което има култура, т.е. животно, снабдено със способността да измисля и използва символи за създаването на нови, изкуствени светове, негова собствена направа. Също както е двойнствен предметът на антропологията, така е двойствена и задачата на антрополога: той трябва да посредничи между човешката биология и екология, от една страна, и изучаването на човешкия разум от друга. По необходимост той трябва да бъде и външен наблюдател, и участник във вътрeшните диалози между изследваните от него хора. Затова по дефиниция антропологията е по – малко предмет и повече обединение на предмети и антропологът се оказва винаги в положение да превежда от една област в друга.        

Антропологията има холистична преспектива, тя има по-широк обхват от повечето науки. Намерението е да се нарисува холистична картина на човешката ситуация-как се отнасят един към друг различните аспекти на това да бъдеш човек и как си влияят.

Методите на антропологичното изследване са теренно изследване и сравнителен метод, или включено наблюдение и междукултурно сравнение.

Теренното изследване е изследване, което се извършва на терена за непосредствено наблюдение. Прякото наблюдение в естествената среда е общото в събирането на данни от всички видове антрополози. Тази черта контрастрира с работата на други представители на социалните науки и науките за поведението, които по традиция събират данните си в изкуствена лабораторна среда или чре непреки техники на събиране данни като въпросници и регистри. Антрополозите използват и така нареченото наблюдение на участник. Антропологът не изучава хората отдалеч посредством въпросници и регистри. Той или тя отива при тях на терена и остава да живее сред тях за продължителен период от време, така че да спечели нужното доверие, за да се държат по обичайните си начини в отсъствие на чужденци, туристи или външни хора. Дори никога да не се стигне дотам на изследователя да се гледа като на един от своите, неговото или нейното продължително присъствие може да е достатъчно да подхрани толерантността в поведението на хората, за да се върнат те към установените си начини на действие, които обикновено следват в отсъствието на външни хора. Антропологическотро наблюдение се нарича наблюдение на участник, защото не се ограничава с пасивно възприемане и водене на бележки. Антрополозите се опитват колкото е възможно повече да се придържат към местните обичаи, за да «почувстват начина им на живот, което има помага да го разберат така, както самите хора, които са обект на тяхното изследване. Антрополозите, научавайки местния език, извършват пряко разпитване по начини, достатъчно систематични, за да разкрият скрити и имплицитни, но обикновено неподлагани на обсъждане начини на живот, които иначе биха могли да останат неоткрити. Задаването на едни същи въпроси на много информанти осигурява получаването на информация, типична за идеите, които се изразяват в общността като цяло.

Другият компонент на антроп. Изследв. Е междукултурното сравнение – изучаване на разнообразните начини, по които в множество различни култури се третира опредлена страна на човешкия живот. Потапянето на антрополозите в един особен начин на живот им дава възможност да забелязват как една част на една култура влияе върху друга. Все пак, за да се получат наистина полезни обобщения за начините, по които функционира културата, е необходимо да се покаже, че връзките, които, изглежда, са налице при една култура,, ще се получат и при други в подобни обстоятелства. (примери – дали войната – по –вероятна в по – бедни райони).

Двойнственият характер на антропологията се изразява в това, че тя притежава характеристики както на хум. дисциплини, така и на науките. Съществуват два вида анализи: емикален анализ - обрисува една к. и нейния смисъл, така както човек я разбира отвътре. Етикален анализ - създава модел на к-та, като използва кроскултурално валидни категории, които са от полза за описанието на всяка к. Така к-та се описва по начини, които изглеждат чужди на участващите в нея, но се олесняват сравненията м/у културите.

Антропологията е хум. дисциплина що се отнася до нейната цел да разшири нашето разбиране за к-та като осмислена система.

Антропологияtа се характеризира и с известен структурализъм, който се изразява в идеята, че в дълбочина под културното многообразие лежи единство, което е израз на склонността на човешкия ум да мисли 1. чрез контрасти и противополжности и 2. да разрешава дилемите които създават някои противоположни идеи. В този смисъл Леви-Строс разглежда символната дуалност във всички аспекти на чов. к.

Според Мери Дъглас - реда, който лежи в основата на човешката културна символика се основава на понятията за чисто и мръсно.

Интерпретативната антропология е подход, близък до този на превода - опитва да обясни как всеки елемент на една култура е свързан смислово с оригиналния си контекст. Всяка к-ра се разглежда като отделна конфигурация от смисъл. Кл. Гиърц. пр. петелът за бой е символ на понятието за мъжественост на о. Бали.

Херменевтичната антропология - ударение върху експлицитното представяне на процеса, чрез който антропологът успява да разбере чуждата култура. Разглежда двупосочното въздействие на наблюдателя върху наблюдавания, изследовател и информант. От тук идва и теренната диалектика- взаимните усилия на теренния изследовател и неговия информант всеки да разбере другия.

Етнонаука или когнитивната антропология представлява културна интерпретация с ударение върху лингвистичния анализ. Задачата е да се опише една к-ра така както я възприемат нейните участници чрез разкриване на лингвистичните категории, които използват информантите за собствената си култура.

           За разлика от всички изброени досега дисциплини, антроплогията е много по-обща и има много по-голямо поле на изследванията си. Грубо казано, антропологията е „наука за човек” в цялата му многополастовост – от чисто биологическата му, „животинска” същност до уникалната му надбиологична същност, наречена „култура”. Самият термин идва от гръцките думи anthropos – човек и logos – наука. Макар и толкова обща обаче, методите на антропологията са същите като методите на гореизброените дисциплини, а именно теренно изследване и сравнителен анализ на получените данни.

           Едни от големите теми, занимаващи антрополозите от цял свят са родството, даровият обмен и легитимността. Под родство се разбира определено отношение между индивиди, основано на произход от някакъв общ прародител и обособяващо определени връзки. Тези връзки обаче са конструирани от културата, към която принадлежат дадените индивиди. Дори предаването на родството е конструирано от културата. В някои общества, например еврейското, родството се предава по майчина линия (матрилинейни общества), докато в други, като повечето страни в Европа например, това се случва от бащата (патрилинейни общества).  Съществува също и билатерален (родството се предава и от двамата родители) и амбилинеен (човек сам избира, към кой род да принадлежи) произход. Според начина, по който живеят обществата и по който родството бива предавано, могат да бъдат откроени 6 или 7 системи за родство, като по-разпространеният модел е този с 6 типа: судански, хавайски, ескимоски, ирокезки, тип омаха и тип кроу. Родството се определя и според определени степени. В нашето общество доминира „кръвното родство”, като всички останали типове родства са вторични по отношение на него – тъща, зет, снаха и т.н. не са просто думи, а термини, обозначаващи определени родствени отношения. Именно терминологията на родството и начинът, по който хората говорят за семейните отношения символично предават разграниченията между роднините, които са от значение за техния живот.

           Друг много важен за антропологията процес е процесът на даряване или обменът на материални или други блага, който образува определен тип отношения между индивидите и групите. С тази проблематика изключително подробно се занимава френският изследовател, племенник и ученик на Емил Дюркем Марсел Мос. Той прави разграничение между традиционно и модерно общество според принципа на размяната, практикуван в него. Мос казва, че в традиционните общества размяната на дарове се основава на солидарност на индивидите и винаги установява лични отношения. Смисълът на даряване е строго морален, докато в модерните общества размяната на дарове е изключително стоково-парична. Всеки се ръководи от личен интерес и в акта на даряване няма солидарност, а само материален интерес. В този смисъл, Мос нарича модерните хора homo economicus. Той обаче не казва, че традиционният вид даряване е изчезнал напълно в модерните общества – той все пак присъства във формата на благотворителна, социална и други типове дейности.

           И третото ключово понятие в антропологията е понятието „легитимност” или правилата и принципите, чрез които функционира дадено общество. Те могат да бъдат, както писани – закони – престъпването на които води до определени юридически наказания, така и неписани, доброволно одобрени и поддържани от членовете на обществото – моралът – престъпването на които води до отхвърляне и/или изгнание от обществото. Тази концепция е разработена от немския социолог Макс Вебер. Той казва, че съществува и парадокс, при който легитимността може да бъде едновременно зачитана и отхвърляна. Пример за това са действията на престъпника, който първо извършва някакво престъпление (пристъпва легитимността), след което се крие от органите на реда (признава легитимността).

 

 

[Jasse09]

в липса на творчески подход и полет на фантазията, в това, че не ценя писанията на Ганчо Ценов, Петър Добрев и други алтернативни vidmate историци.