B-36 против МиГ-15

[Frujin Assen]

В началото на 50 те  започва противопоставянето САЩ-СССР, като важна част от него е военната. Най коментирано е естествено американското супероръжие атомната бомба с която може да бъдат изпепелени съветските градове. Но дали това е възможно? Нека видим това сега! 

В случая имаме класически сблъсък на меча Convair B-36 "Peacemaker" срещу щита Миг-15. Противовъздушната отбрана се дели на 3 части - Откриване, Насочване и Прехват. Нека видим как биха се развили те в началото на 50 те.

Откриване

Най важното нещо е вражеския самолет да бъде открит, и то достатъчно време преди да стовари бомбите, за да има време за противодействие. През ВСВ въпроса за единични самолети, летящи на голяма височина, още повече нощем практически не е съществувал. Единичен бомбардировач летящ на голяма височина не е имал никакъв шанс да улучи дори цел тип "Град", но дори и да го улучи разрушенията биха били минимални. Появата на атомната бомба и нови подобрени бомбови  прицели изменят коренно ситуация. Всъщност единичен самолет с атомна бомба е по опасен дори от стотици бомбардировачи. Бомбардировача В-36 е създаден точно за това. Той има радиус на действие от около 7000 км, което означава, че от база в Аляска може до достигне Новосибирск и да се върне и при това да му остане запас гориво. Наличието на приятелски летища в Западна Европа, Гренландия, Канада и Япония дава възможност маршрута да се измени така, че да се облети целия СССР.

Основната стратегия на В-36 е била да се действа по тройки, които да проникнат в съветското небе на пределна височина през нощта или при лошо време. Основното средство за навигация била системата от радиомаяци LORAN успешно действаща в Тихия океан и приятелски територии. Навигацията над вражеския СССР обаче била много по сложна задача. Смятало се, че тя може да бъде решена чрез инерциален автопилот, астрономическо ориентиране (бомбардировачите имали специални куполи за наблюдение на звездите) и радиолокационно сканиране на местноста. За непосредствено ориентиране можел да се използва търсещо- навигационния радар APQ-24 (на късните модификации подобрената му версия APS-23. Радара можел да открива големи цели (тип град) до 300 км от височина 10 000 метра. Пак той трябвало да бъде използван и за прицелване. 

Какво можел да противопостави СССР? Върхът на съветската радарна техника в началото на 50 те била станцията П-10 Волга А. Работеща в метровия диапазон тя имала 360 градуса обзор и можела да засече самолет на височина до 16 000 метра и дистанция 180-200 км. Тя можела да измерва азимута, далечината и височината на целта. За своето време това бил един чудесен радар. Обаче, съветската ПВО била несъвършенна, тъй като била фрагментарна. Разорената от войната съветска икономика не можела да си позволи да покрие цялата територия на страната с радиолокационно поле. Това било ярко демонстрирано през 50 те когато американски и британски разузнавателни самолети нееднократно нарушавали съветското въздушно пространство стигайки даже до Москва. Такова обектово ПВО (подобно на германското през ВСВ) не могло да възпре подобни провокационни акции. Става ясно, защо от 1946 до 1956 ПВО било реформирано цели пет пъти.

Американците добре знаели за тези проблеми и много добре си правели сметките как да се възползват от тях. B-36B носел впечатляващ арсенал за РЕБ последен писък на модата по това време. Две приемни устройства APR-4, работещи в диапазон 40-1000 МХц, два трансмитера APT-4 (диапазон 200-800 МХц) и ATP-1 (90-200 МХц). На по късните модели се появили и трансмитери покриващи диапазона до 1500МХц. Развитата апаратура за анализ и пеленгация позволявала да се засече своевременно позицията на радара, а големия запас гориво да се заобиколи радиуса на откриване даже в европейската част на СССР. Освен ако не се допуснела груба грешка в навигацията или случайно откриване от радар В-36 имал всичките шансове да се добере до целта си.

Насочване

Колкото и да бил добър бомбардировача в измъкването накрая той няма как да не попадне попадне в радиолокационния обхват на обектовото ПВО. Още в момента в който го видят операторите на РЛС към него ще полетят прихващачите МиГ-15. Обаче и тук В-36 не бил безпомощен. Приемното устройство APR-4 отрано можело да засече чистотите на радара и започне да предава на тази чистота имитиращо отражение на самолета. Целта била да се обърка РЛС и те да загубят възможност да определят далечината и височината на В-36. Оператора на РЛС трябвало незабавно да превключи на друга предварително настроена чистота за да захване бомбардировача. Обаче той имал два трансмитера, които можело да се настроят на различни чистоти, а самолетите били 3, така че, можело да се покрият 6 чистоти. Отделно всеки бомбардировач носел по 635 кг лентови диполни отражатели. 

Когато операторите на РЛС какво виждат и къде е във въздуха се вдигат изтребители. Дежурното звено е можело да излети буквално след 2-3 минути. Но това е малко трябва също да се набере височина и да се намери целта в небето. Изтребителя МиГ-15 се вдига до 10 000 метра за около 7 минути. По новия МиГ-15 бис за 5 минути. Обаче В-36 може за кратко време да се вдигне до 15 000. Тъй като скороподемността значително се снижава на МиГ-15 ще му трябват още 5-6 минути да набере 15 000 метра. Търсенето на бомбардировача също не било лесна задача, доколко МиГ-15 не разполага с търсещ РЛС и трябва да го открие визуално насочван по радиото от земята. Тук всичко зависи от наземните РЛС, ако те не успеят да филтрират информацията, то пилота може да се надява единствено на късмета си да намери бомбардировача. В лошо време или през нощта намирането му визуално е практически невъзможно. 

Прехват

И така, МиГ-15 е успял да намери В-36 и е време за атака. Скоростта на В-36 е около 600 км/ч, а на МиГ-15 около 900-950 км/ч. При челна атака общата скорост на сближение би била 1500 км/ч или 400 метра в секунда. Това означава, че при откриване на огън от 800 метра (стандарт за прицела АСП-3Н) пилота ще има не повече от 2 секунди преди да започне да прави маневра за избягване на удар (или просто да се разминат). Излизането за нов заход също не е гарантирано, тъй като МиГ-15 с неговото тясно стреловидно крило има лоша маневреност на големи височини. Поради това атаката е практически възможна само в опашката. Тук обаче изниква друг проблем. В-36 разполага с опашни турели с 20 мм автоматични оръдия Hispano-Suzie доказани още от 30 те години. Освен това бомбардировача има РЛС AN/APG-3, който обезпечава следването на цели до 5000 метра независимо от метеорологичните условия. Бортовия изчислител пък може да осигури прицелен огън от 1500 метра. Трябва освен това да се има предвид, че бомбардировачите действали по тройки и можели да се прикриват един друг. 

Последния етап е стрелбата на МиГ-15 при която той разполага с 3 оръдия, едно 37 мм и две 23 мм. Войната в Корея показала, че те без проблем свалят В-29, и поради това проблеми не би трябвало да възникнат. 

Финал. 

Получава се, че всичко зависи от наземните РЛС, ако те успеят навреме да засекат В-36 изтребителите имат всички шансове да го свалят. Освен това е важно и количеството изтребители. Ако по тревога бъдат вдигнати само две машини, то те нямат шанс да свалят всичките 3 бомбардировача, но ако са 6-8 изтребителя имат възможност да се справят. При реална бойна обстановка, при която тези бомбардировъчни тройки биха били не една и две е напълно ясно, че поне част биха извършили успешно мисията си. 

Тогава възниква въпроса, а защо САЩ не са се възползвали от своето ултимативно оръжие и да започнат война? Просто защото са имали твърде малък брой бомбардировачи и атомни бомби, а и започването на трета световна само по себе си е очевидно не най добрата идея. 

В бъдеще това противопоставяне имало други действащи лица B-36J против МиГ-17 и B-52 против МиГ-19, но това е вече друга тема...

Редактирано Юли 21, 2018 от Frujin Assen

[Amazonski]

По-късните Б-36 имат таван от 17 000 метра височина. МиГ-15 има 15 000 метра. И не е само разликтата от почти два километра в тавана. На такива височини МиГ-15 практически не маневрира. Скоростният диапазон в който ще остане във въздуха е изключително тесен. Няколко километра по-бавно и ще изпадне в свредел. Няколко километра по-бързо и следва загуба на управляемост, или дори структорни проблеми.

Докато Б-36 си е съвсем управляем на големи височини, заради огромните крила и 10-те двигателя. 

[Frujin Assen]

Преди 26 минути, Amazonski said:

По-късните Б-36 имат таван от 17 000 метра височина. МиГ-15 има 15 000 метра. И не е само разликтата от почти два километра в тавана. На такива височини МиГ-15 практически не маневрира. Скоростният диапазон в който ще остане във въздуха е изключително тесен. Няколко километра по-бавно и ще изпадне в свредел. Няколко километра по-бързо и следва загуба на управляемост, или дори структорни проблеми.

Докато Б-36 си е съвсем управляем на големи височини, заради огромните крила и 10-те двигателя. 

Не съм свършил, но благодаря за интереса.

Редактирано Юли 19, 2018 от Frujin Assen

[Frujin Assen]