Глобализация 3.0 ....... или деглобализация?

[Du6ko]

Може ли Австралия да служи за пример на Русия например ?

Ето карта на разпределението на населението по общини в Австариия ?!? Изумително ! Като че ли някой е нанизал Австралия в средата където е езерото Ери на центрофуга и я е завъртял и населението се е разпиляло по периферията ! То и Русия е различно гъсто заселена, ама чак пък толкова . То бива , бива ама това с Австралия на нищо не прилича! Ами я си представете че искате да транспортитарте някаква стока от Мелбърн до Дарвин ? или от Сидней до Пърт о Пърт ? Ами то ще ви е 100 пъти по - евтино да натоварите стоката на кораб и така да я траспортирате. ама като натоварите на кораба то можете спокойно и до Калифорния, Шанхай или Европа да я закарате. Водния транспорт е относително най - евтин.

Ако сравним с Русия тоя номер с Екатеринбург, Омск, Новосибирск, Красноярск , Челябинск, Перм, Якутск, Вологда, Москва, Васюки, Твер, Ханти Мансийск , Тюмен  не минава. До близките пристанища - Петерубург , Мурмаснск, Архангелск, Новороссийск, Севастопол, Владивосток са ХИЛЯДИ километри по Русия. Не като в Австралия на брега на морето океан а ХИЛЯДИ километри ! Башка че най - големия северния бряг е в ледове. 

Редактирано Октомври 8, 2018 от Du6ko

[nik1]

Австралия има много портове и между нея и вътрешно-континеталната Русия няма аналогии в това отношение

Все пак

В Австралия конвенционалните стоки се превозват основно по шосейната мрежа, а минния и добивния сектор, и пътническия превоз, използват ЖП-мрежата
 

 

Ако шосейния транспорт поскъпне (заради поскъпването на горивата ), ще поскъпне и морския, и тогава най-вероятно жп-транспора ще стане основен в Австралия .
Там ще стане както да кажем е било в България преди 40- 50 години, когато се е пътувало и стоките са пренасяни БДЖ, Имало и все още има развита ЖП-мрежа с достатъчно гари и спирки

В България има стотици запустели спирки  и изоставени сгради на гари по малките населени места. Пътническите влакове спират на тях , когато има пътници, и пътниците се таксуват във влаковете

Редактирано Октомври 8, 2018 от nik1

[Б. Киров]

Идеята да се прави сравнение между икономиката на Русия и тези на Канада и Австралия с аргумент, че последните две също имат голям износ на суровини като Русия, според мен, не е коректна, защото - да, формално погледнато това е така, - но и Канада и Австралия не са обвързали растежа на БВП с този износ, и двете държави не залагат главно на суровинно ориентирана икономика, а на високотехнологична продукция на стоки и услуги.

За Австралия посочих някои данни, почти същата картина виждаме и в показателите на Канада:

GDP (official exchange rate):

$1.652 trillion (2017 est.)

 

GDP - composition, by sector of origin:

agriculture: 1.7%

industry: 28.1%

services: 70.2% (2017 est.)

 

Labor force:

19.52 million (2017 est.)

 

Market value of publicly traded shares:

$1.593 trillion (31 December 2015 est.)

- Канада изнася много суровини, но не формира голямо положително салдо от това:

Exports:

$433 billion (2017 est.)

$393.5 billion (2016 est.)

country comparison to the world: 12

Exports - commodities:

motor vehicles and parts, industrial machinery, aircraft, telecommunications equipment; chemicals, plastics, fertilizers; wood pulp, timber, crude petroleum, natural gas, electricity, aluminum

Exports - partners:

US 76.4%, China 4.3% (2017)

Imports:

$443.7 billion (2017 est.)

$413.4 billion (2016 est.)

country comparison to the world: 11

Imports - commodities:

machinery and equipment, motor vehicles and parts, crude oil, chemicals, electricity, durable consumer goods

Imports - partners:

US 51.5%, China 12.6%, Mexico 6.3% (2017)

 

Ако трябва да съм прецизен, баланса даже е отрицателен с 10 млрд., както и при Австралия/, докато за Русия при БВП $1.527 trillion (2017 est.) положителния баланс от износ на суровини е 124 млрд. или около 8 %, това е решаваща цифра за бюджета и доходите в страната; и Канада, и Австралия не генерират растеж и благосъстояние базирани предимно върху суровини, при тях тези суровини са благоприятни дадености, но не център на внимание в икономическата им политика, докато за Русия е очевидно центрирана върху износа на нефт и газ, дори размерът на заплатите в тези сектори го индикира.

 

Производителност на труда, ефективност и високи технологии - това е моторът на растеж и благосъстояние на австралийската и канадската икономика, затова намирам сравнението с Русия за неадекватно; и Канада, и Австралия не могат да влязат в категорията "суровинно ориентирани" икономики, Русия е влязла там и не прави особено големи усилия да смени пистата: такива са Иран, Венецуела, някои /но не всички!/ арабски страни, които стават заложници на суровинно базираните си икономики.

На другия полюс са Сингапур /практически без никакви суровини, дори вода си внася/ и Швейцария.

[Du6ko]

Преди 37 минути, Б. Киров said:

Идеята да се прави сравнение между икономиката на Русия и тези на Канада и Австралия с аргумент, че последните две също имат голям износ на суровини като Русия, според мен, не е коректна, защото - да, формално погледнато това е така, - но и Канада и Австралия не са обвързали растежа на БВП с този износ, и двете държави не залагат главно на суровинно ориентирана икономика, а на високотехнологична продукция на стоки и услуги.

За Австралия посочих някои данни, почти същата картина виждаме и в показателите на Канада:

- най-напред, Канада изнася много суровини, но не формира голямо положително салдо от това:

Exports:

$433 billion (2017 est.)

$393.5 billion (2016 est.)

country comparison to the world: 12

Exports - commodities:

motor vehicles and parts, industrial machinery, aircraft, telecommunications equipment; chemicals, plastics, fertilizers; wood pulp, timber, crude petroleum, natural gas, electricity, aluminum

Exports - partners:

US 76.4%, China 4.3% (2017)

Imports:

$443.7 billion (2017 est.)

$413.4 billion (2016 est.)

country comparison to the world: 11

Imports - commodities:

machinery and equipment, motor vehicles and parts, crude oil, chemicals, electricity, durable consumer goods

Imports - partners:

US 51.5%, China 12.6%, Mexico 6.3% (2017)

 

Ако трябва да съм прецизен, това салдо е 10 млрд. за 2017, което на фона на БВП $1.652 trillion (2017 est.) по номинал от същата година е от порядък на 0.4 % /за Австралия казах, че баланса даже е отрицателен/, докато за Русия при БВП $1.527 trillion (2017 est.) положителния баланс от износ на суровини е 124 млрд. или около 8 %, това е решаваща цифра за бюджета и доходите в страната; и Канада, и Австралия не генерират растеж и благосъстояние базирани предимно върху суровини, при тях тези суровини са благоприятни дадености, но не център на внимание в икономическата им политика, докато за Русия е очевидно центрирана върху износа на нефт и газ, дори размерът на заплатите в тези сектори го индикира.

 

Производителност на труда, ефективност и високи технологии - това е моторът на растеж и благосъстояние на австралийската и канадската икономика, затова намирам сравнението с Русия за неадекватно; и Канада, и Австралия не могат да влязат в категорията "суровинно ориентирани" икономики, Русия е влязла там и не прави особено големи усилия да смени пистата: такива са Иран, Венецуела, някои /но не всички!/ арабски страни, които стават пленници на суровинно базираните си икономики.

Остава само да узная какви са тия нечувани вискои австралийски и канадски технолигии за които не съм чувал никога, нито съм виждал ? За старшните у ужасни руски хакери, програмисти, софтуери хардуери, космически и хиперзвукови ракети самолети, подводници и торпеда, метали , космическа и арктическа техника и технолоии чат пат съм чувал, макар че са в криза и упадък, ама всички треперят и ден и нощ се борят. 

[Б. Киров]

Преди 1 минута, Du6ko said:

Остава само да узная какви са тия нечувани вискои австралийски и канадски технолигии за които не съм чувал никога, нито съм виждал ? 

Ами, колега, те парите не растат по дърветата, изработват се - погледни цифрите, БВП на Канада е $1.652 trillion (2017 est.); този на Русия е $1.527 trillion (2017 est.); едните пари /канадските/ ги изработват 19 млн. трудещи се, другите пари /руските/ са сътворени от 76 млн. трудещи се. Поинтересувай се за технологията сам.

Лека нощ.

[Б. Киров]

Мисля, че твърде много се отклонихме от първоначалната идея на темата, изразена в първия постинг на нейния автор. Ник беше споменал, че преди да обсъждаме глобализацията, трябва да се дефинира понятието, което, може би, според мен, е най-трудно. Защото едно е глобална търговия на стоки и услуги, друго глобално движение на капитали, а съвсем трето е политическия глобализъм и разпределение на сфери на влияние. Нещата са свързани, но не винаги се припокриват, понякога дори драстично се разминават, както и на групите, които преследват своите цели.

Една интересна за мен гледна точка, изразена под формата на официален доклад пред американския Сенат тази година, показва гледната точка на американските политически мислители по отношение на Китай и ЕС, както и баланса от политическа гледна точка, препоръчван от тях на американските политици:

Отношенията на Китай с американски съюзници и партньори в Европа

Томас Райт и Торстън Бенър

Четвъртък, 5 април 2018 г.

Thomas Wright, director of the Center on the United States and Europe at Brookings, testified at a hearing of the U.S.-China Economic and Security Review Commission on "China’s Relations with U.S. Allies and Partners in Europe and the Asia Pacific." The testimony was co-authored with Thorsten Benner, director of the Global Public Policy Institute.

Резюме на ключовите точки

    - Китай се интересува от стабилен - но гъвкав и фрагментиран - ЕС и от големия и интегриран европейски единен пазар, който го подкрепя. Лидерите на ККП са достигнали до заключението, че правилно насочвани /от тях/, части от Европа могат да им бъдат полезен инструмент за постигане на интересите им.

    - Китай иска да отслаби трансатлантическия съюз като актьор в подкрепа на либералния международен ред, но е еволюирал в своето виждане за НАТО и постепенно е увеличил ангажимента си към НАТО, особено по отношение на Афганистан и тероризма.

    - Китай командва свой комплексен и гъвкав инструментариум в Европа за изграждане и упражняване на влияние. Този инструментариум варира от публичен до секретен и е стратегически разгърнат в различни области: политически и икономически елити, медии, гражданско общество и академични среди.

    - Китай е постигнал най-големи успехи в усилията си в Централна, Източна и Южна Европа. В Западна Европа Китай среща повече съпротива.

    - От най-големите държави в Западна Европа, Обединеното кралство е най-вероятно да следва стратегия за ангажиране с Китай, дори ако трябва да плати политическа цена. Това се дължи на натиска, който Брекзит упражнява върху Лондон, при усилията му да намери нови икономически партньори.

    - Съединените щати могат да помогнат на Европа в подготовката и справянето с предизвикателствата на Китай. Това включва укрепване на демократичните институции, свободата на печата и върховенството на закона; повишаване на интереса на САЩ по отношение на Китай по-специално в отношенията със страните от Централна, Източна и Южна Европа; изграждане на капацитет по отношение експертизата на Китай в Европа; и насърчаване на ЕС да приема широкообхватни общи правила за това как чуждестранните инвестиции засягат интересите на националната сигурност.

Целите на Китай по отношение на Европейския съюз (ЕС)

Търсенето на политическо влияние от страна на китайското ръководство в ЕС се дължи на две взаимосвързани мотивации: осигуряване на стабилност на режима в самия Китай и представяне на политическите му концепции като конкурентен модел на политическо и икономическо управление за нарастващ брой трети държави.

Като цяло, за разлика от сегашното руско правителство, Пекин се интересува от стабилен - но гъвкав и фрагментиран - ЕС и от големия и интегриран европейски единен пазар, който подкрепя. Лидерите на ККП стигат до заключението, че ако се управлява правилно от тях един процес, части от Европа могат да им станат полезен инструмент за постигане на китайските интереси. От политическа гледна точка това се разглежда като потенциална противотежест за САЩ, в което са улеснени в ерата на подхода "Америка на първо място" на администрацията на Тръмп. Пекин също е наясно, че Европа има много активи като технологии и интелектуална собственост, от които Китай се нуждае за своята индустриална модернизация, поне в областите, в които все още не е изградил свое собствено технологично лидерство. ЕС е полезен и като "легитимиращ фактор" на китайските глобални политически и икономически дейности, като например инициативата "Belt and Road" (БРИ).

Пекин преследва три свързани цели. Първата е насочена към изграждане на подкрепа сред трети държави като държавите-членки на ЕС по конкретни въпроси и политически програми, като придобиване от ЕС на статут на пазарна икономика или признаване на китайските териториални претенции в Южнокитайско море. Част от тази краткосрочна цел е изграждането на стабилни мрежи сред европейските политици, бизнеса, медиите, мозъчните тръстове и университетите, като по този начин се създават слоеве на активна подкрепа за китайските интереси. Неотдавнашните опити на Китай да обезкуражи отделните страни от ЕС да предприемат мерки, които противоречат на китайските интереси, като подкрепянето на координиран отговор на ЕС по отношение на териториалните претенции на Китай в Южнокитайско море, среща с Далай Лама или критичните доклади за правата на човека в Пекин са точно такива казуси.

Втората свързана цел е да отслаби западното единство както в Европа, така и отвъд Атлантическия океан. Пекин разбира, че разделянето на САЩ и ЕС ще бъде от решаващо значение за изолирането на САЩ, за по-широкото противодействие на западното влияние и за разширяването на собствения му глобален обхват. Китай усеща, че е отворен прозорец на възможността да преследва целите си, а администрацията на Тръмп се е отказала от ролята на пазител на либералния международен ред, която САЩ отдавна играят. Това е в допълнение към предизвикателствата пред западните либерални демокрации от възхода на нелиберално-авторитарните политически движения.

Третата цел е по-широка от гледна точка на "преформатирането на един по-сигурен свят за авторитарния модел на Китай". Това означава да се създаде по-позитивно глобално възприятие на Китай и да се представи политическата и икономическата му система като жизнеспособна алтернатива на либералните демокрации. В голяма степен това е мотивирано от продължаващия страх на ККП от проникването и влиянието на така наречените западни идеи като либералните и демократичните ценности. От гледна точка на Пекин, европейската и западната "мека сила" винаги е имала остър, агресивен ръб, заплашващ китайския режим. В същото време тази цел се основава на идеята, че тъй като Китай се издига от икономическа и военна гледна точка, той трябва да придобие повече респект сред световното обществено мнение. Дейностите, насочени към дългосрочни промени в глобалното възприемане, включват подобряването на глобалния имидж на Китай чрез мерки като медийно сътрудничество, което прави либералната демокрация по-малко популярна в световен мащаб, като посочва реалната или предполагаемата неефективност в демократичните процеси на вземане на решения и подкрепя нелибералните тенденции в европейските страни.

Гледната точка на Китай за трансатлантическите отношения и НАТО

Китай се стреми да отслаби трансатлантическата връзка между Съединените щати и Европа, но се е развил в своето виждане за НАТО, що се отнася до борбата със заплахата от ислямисткия тероризъм.

Китай има три възражения срещу силната трансатлантическа връзка:

    - Китай се тревожи, че Съединените щати и Европа имат извънредна роля при определянето на правилата на международния ред. От 40-те години на миналия век либералният ред е до голяма степен трансатлантически. Има части от този ред, които Китай харесва, но не е съгласен с либералните норми относно демокрацията, правата на човека, мултилатерализма и дори правилата в икономиката. За Китай ще бъде много по-добър шанс да преформатира световния ред, ако има различни центрове на власт, отколкото, ако Европа и Съединените щати действат като едно цяло.

    - Китай не иска САЩ да влияят на европейската политика спрямо Китай. Китай има изявена конкуренция със Съединените щати, поради ролята на САЩ в Индийския океан. Европа, от друга страна, не е резидираща власт в Азия. Китай се притеснява, че гледната точка на Европа по отношение на Китай ще бъде силно повлияна от Съединените щати, каквато беше през 2000-те години по отношение на оръжейното ембарго. Днес това се проявява в технологичния трансфер, позицията на ЕС по отношение на морските териториални спорове, правата на човека и китайските инвестиции в критична инфраструктура.

    - Китай се опитва да замени световния ред, организиран в голяма степен около американските съюзи, със световен ред, състоящ се от сфери на влияние на регионалните сили, включително Китай. Китай никога не е вярвал, че алиансите са част от световния ред; вместо това китайските лидери ги смятат за подкопаващи световния ред. Освен това, Китай отхвърля идеята, че трансатлантическият съюз или който и да е алианс може да легитимира използването на сила за военни намеси, както е действал НАТО в миналото.

 

https://www.brookings.edu/testimonies/chinas-relations-with-u-s-allies-and-partners-in-europe/

 

 

[Atom]

Тези дни попрегледах кой какво е писал по въпросите за глобализацията. В нета има доста материали, но всички са от западни учени и отразяват  западната култура и западния начин на мислене. Вярно е, че един Фукуяма има японски произход и със сигурност има познания по азиатските култури, но той е роден и образован в САЩ и е 100% представител на западната мисъл. Същото се отнася и за Дани Родрик и Дарон Аджемоглу.  В момента те са едни от най-популярните икономисти  по въпросите за глобализацията и са на върха в икономическите класации в области като икономическо развитие, растеж и съвременна политическа икономика. И двамата се водят турско-американски икономисти, родени са в Истанбул, там са получили основно и средно образование, там са роднините им, съпругите им също са от там.  Те двамата обаче също са 100% западни мислители, въпреки че със сигурност познават близко източната култура и начин на мислене. И двамата са тясно свързани с турския елит, а турският елит винаги (или поне до скоро) има западен начин на мислене и западна култура. Освен това и двамата са представители на малцинствата - Родрик има еврейски произход, а Аджемоглу арменски, което съвсем ги откъсва от нещо различно от западните представи.

Та в тази връзка някой може ли да ми препоръча работите на учени от калибъра на Фукуяма, Родрик или Аджемоглу, които да не са толкова западно ориентирани. Добре е да се видят например работи на азиатци (китайци, индийци и т.н.), но не американски азиатци, родени и израствали в САЩ, а "оригинални". Интересно е да се види какви са техните представи за бъдещото и дали предлагат нещо което убягва на хора възпитани изцяло в западната култура. 

[dora]

Преди 2 часа, Atom said:

Тези дни попрегледах кой какво е писал по въпросите за глобализацията. В нета има доста материали, но всички са от западни учени и отразяват  западната култура и западния начин на мислене. Вярно е, че един Фукуяма има японски произход и със сигурност има познания по азиатските култури, но той е роден и образован в САЩ и е 100% представител на западната мисъл. Същото се отнася и за Дани Родрик и Дарон Аджемоглу.  В момента те са едни от най-популярните икономисти  по въпросите за глобализацията и са на върха в икономическите класации в области като икономическо развитие, растеж и съвременна политическа икономика. И двамата се водят турско-американски икономисти, родени са в Истанбул, там са получили основно и средно образование, там са роднините им, съпругите им също са от там.  Те двамата обаче също са 100% западни мислители, въпреки че със сигурност познават близко източната култура и начин на мислене. И двамата са тясно свързани с турския елит, а турският елит винаги (или поне до скоро) има западен начин на мислене и западна култура. Освен това и двамата са представители на малцинствата - Родрик има еврейски произход, а Аджемоглу арменски, което съвсем ги откъсва от нещо различно от западните представи.

Та в тази връзка някой може ли да ми препоръча работите на учени от калибъра на Фукуяма, Родрик или Аджемоглу, които да не са толкова западно ориентирани. Добре е да се видят например работи на азиатци (китайци, индийци и т.н.), но не американски азиатци, родени и израствали в САЩ, а "оригинални". Интересно е да се види какви са техните представи за бъдещото и дали предлагат нещо което убягва на хора възпитани изцяло в западната култура. 

В момента нямам време да извадя конкретни имена, потърсете "dependency theory". Основите й са точно в развиващия се свят. Като цяло посоката им на мислене е марксистка и неомарксистка, разглеждат развитието, твърдят, че световната търговия и глобализацията е в ущърб на развиващите се държави, и някои от тях настояват, че единственото решение е в преразпределение на световното богатство.

[nik1]

On 7.10.2018 г. at 0:12, Б. Киров said:

... да завършим със статията на Родрик:

...Дори и при най-добрите обстоятелства, освобождаването на търговията предизвика толкова болка, колкото и печалба. След 80-те години този баланс започна да изглежда все по-зле и по-зле. Когато тарифите –както и данъците, - са твърде високи, те изкривяват икономическото поведение и причиняват повече щети отколкото просперитет. През 50-те и 60-те години на миналия век тарифите често били много високи и поради това намаляването им значително увеличавало цялостния икономически пай. Но четири или пет десетилетия по-късно, в свят, където типичните тарифи са вече в едноцифрени числа, картината е различна. Ако погледнете тарифите от следвоенната ера, стандартните икономически модели обясняват, че за да се постигне обща нетна печалба от 1 долар национален доход чрез либерализиране на търговията, се предполага да се преразпределят около $ 4 или $ 5 от дохода в различните групи на съответната държава. Но при тарифите, прилагани към края на 20-и век, този оставащ за цялото общество долар печалба ще съответства на 20 долара преразпределени в печелившите групи, което от друга страна предполага създаването на ужасно много губещи. И това се подсилва още повече от факта, че до 90-те години на XX век бяхме в епоха на редуциране на държавните помощи, а не на разширяването им. Така че стана още по-малко правдоподобно да се смята, че тези загуби ще бъдат компенсирани.

Нека вземем например НАФТА, което влезе в сила през 1994 г. Неотдавнашно проучване на въздействието на пазара на труда установи, че значителна част от американските работници са претърпели значителни загуби на доходи. Не е изненадващо, че ефектът е най-голям за работниците със сините яки: отпадането от гимназиално образование е било по-голямо в населени места, където е имало 8 процентни пункта по-бавен ръст на заплатите причинено от НАФТА през периода 1990-2000 г. в сравнение с подобни работници, които не са били засегнати от търговията по НАФТА. Растежът на заплатите в най-защитените индустриални отрасли, загубили своята защита, спадна със 17 процентни пункта спрямо първоначално незащитените индустриални отрасли. И общата полза от споразумението? Според последните оценки нетната икономическа печалба за САЩ е доста под 0,1 процентни пункта от БВП, т.е. по-малко от една десета от един процент от националния доход. Просто си помислете колко по-малко вероятно щеше да бъде избран за президент Доналд Тръмп, ако целият този политическа капитал, изразходван за инициатива, причинила толкова много трудности на толкова много американци, без съществено да допринася за икономиката,  беше разгърнат за индустриални програми, умения или инфраструктура, създаващи прилични като доход американски работни места.

Отвъд границата

Вносът е само един източник на смущения на пазарите на труда и обикновено не е и най-важният източник. Шоковете на търсенето, технологичните промени и обичайната конкуренция с други местни фирми обикновено предизвикват по-големи негативни ефекти върху работната ръка. Въпреки това търговията е много по-изявена политически. Това я прави лесна изкупителна жертва, тъй като политиците могат да насочват пръста си към чужденци - китайци, мексиканци или германци. Но има и друг, по-дълбок въпрос, който прави проблемите, причинени от търговията, особено спорни. Понякога международната търговия включва конкурентна борба с мръсни правила, която е изключено да практикувате у дома, защото нарушавате договорените норми. Едно нещо е да загубите състезанието с някой, който се състезава при същите правила като вас. Друго е, когато загубите бизнеса си пред нелоялна конкуренция на компания, която се възползва от лоши условия на труд, занижени или никакви норми на опазване на околната среда или трудова безопасност в чужбина. Такава конкуренция може да подкопае важни разпоредби и данъчни правила минавайки през задната врата. Загрижеността за справедливостта тук надхвърля пряко засегнатите лица. По-широката общественост ще бъде разтревожена, когато смята, че нейни съграждани са лишени от достойни условия на труд в резултат на "нечестни" практики.

Хипер-глобализаторите обаче пренебрегваха тези опасения. Вместо това те удвоиха усилията си да глобализират и настояваха за търговски сделки, които всъщност на практика вече не бяха за свободна търговия. Фокусът им се насочи към регулации извън границите, ограничаване на земеделските субсидии, стандартизиране на инвестиционните регламенти, продуктови стандарти, права върху интелектуалната собственост, финансови мерки. Всички тези неща традиционно са резултат от институционални споразумения или вътрешни политически изгодни сделки. Изведнъж те започнаха да се виждат като търговски бариери и подлежаха на римейк чрез нови търговски споразумения.

Детайлите на търговските режими стават много политизирани, много неуправляемо бързи върху този терен. Нека разгледам един пример от реалния свят, който би могъл да бъде разбран от британските читатели, този за стандартите за welfare в производството на яйца. В някои страни ще има сравнително по-голяма загриженост за кокошките в кафезите, а в други - повече за евтината храна. Когато Великобритания забрани малките клетки за птици в домашни условия, но според правилата на Европейския съюз трябваше да се запази вносът на яйца от по-малко регулираната Полша, британските фермери бяха възмутени. Няколко години по-късно, когато Великобритания успя да затегне правилата за клетките за кокошки в ЕС, то дойде ред на поляците да се почувстват яростни.

За разлика от конвенционалната свободна търговия, хармонизацията извън границите не винаги обещава повишаване на ефективността. Няма обща теория, която подобно на тази за Comparative Advantage, да обясни защо единната хранителна или банкова нормативна уредба би трябвало по принцип да може да работи в полза на всички страни. Подобна хармонизация обаче води до жертвоприношение на националната регулаторна автономия - а заедно с нея и на способността да реагира на особеностите на отделните икономики и общества. Пактовете, уреждащи трансграничните инвестиции и инициативи като Споразумението TRIPS , което регулира интелектуалната собственост от 1995 г. насам, със сигурност са точно това, което са искали и често са получили много мултинационални компании, финансови фирми и големи фармацевтични конгломерати. Такива споразумения стават спорни, защото се разглеждат като привилегироване на корпоративните интереси пред обществените, а също и като пряка атака срещу националния демократичен контрол.

Луди пари

Може би най-голямата грешка на хипер-глобализаторите след 90-те години беше да се насърчи финансовата глобализация. Те взеха аргумента от учебника по икономикс и се завтекоха да работят буквално с него. Свободният поток на финансите по целия свят, ако бъде точно изчислен и насочен, ще накара парите да работят там, където могат да направят това най-добре. Със свободно течащи потоци на капитал, спестяванията автоматично ще се насочват към страни с по-висока възвращаемост; с достъп до световните пазари, икономиките и предприемачите ще имат достъп до по-надеждно финансиране; и обикновените индивидуални спестители също биха имали полза, тъй като вече няма да бъдат принуждавани да поставят всичките си яйца в едно гнездо или иначе казано в една национална кошница.

Тези печалби, като цяло, просто никога не се материализираха; понякога ефектът беше обратното на обещаното. Китай стана износител на капитал, а не вносител на капитал, което, според теорията, се предполагаше за млади и бедни страни, че трябва да бъдат. Разхлабването на веригите на финансите доведе до поредица от изключително скъпо струващи финансови кризи, включително и в Източна Азия през 1997 г. В най-добрия случай има слаба връзка между отварянето към чуждестранните финанси и икономическия растеж. Съществува обаче силна емпирична връзка между финансовата глобализация и финансовите кризи, както се случваше и през 19-ти век, когато свободно движещите се международни капитали се вливаха ударно в аржентинските железопътни линии или в някакъв далечен ъгъл на Британската империя само за една минута, само за да избяга от там по същия устремен начин в следващата минута.

Съвременната финансова глобализация отиде най-далеч в еврозоната. Паричното обединение имаше за цел пълна финансова интеграция, като премахна всички транзакционни разходи, свързани с националните граници. Въвеждането на еврото през 1999 г. действително доведе до намаляване на рисковите лихви /за различни валути/ в страни като Гърция, Испания и Португалия, тъй като разходите за погасяване по заеми се уеднаквиха. Но какъв беше ефектът? Да се даде възможност на кредитополучателите да поддържат големи дефицити по текущата сметка и да натрупват проблемни суми на външния дълг. Парите се вливаха в онези части от икономиките на длъжниците, които не можеха да се търгуват през границите - преди всичко строителството и инфраструктурата - за сметка на конкурентните от търговска гледна точка дейности. Кредитните балони в крайна сметка се превърнаха в неизбежните бомби и причиниха жесток спад в Гърция, Испания, Португалия и Ирландия вследствие на глобалната кредитна криза.

Днес вижданията за финансовата глобализация в най-добрия случай са неясни. Добре е разбрано, че пазарните и правителствените неуспехи - асиметрична информация, банкови фалити, излишна колебливост, неадекватно регулиране - са ендемични за финансовите пазари. Глобализацията често акцентира върху тези неуспехи. Всъщност, в кризата от Източна Азия през 1997 г., онези икономики, които държаха по-голям контрол над чуждестранния капитал, оцеляха с по-малко щети. Накратко, безусловна отвореност към чуждестранното финансиране едва ли е добра идея.

По-голямата част от скептицизма е насочена към краткосрочните финансови потоци, които се отдават на криза и излишък, докато дългосрочните потоци и преките чуждестранни инвестиции обикновено се разглеждат благоприятно. Тези инвестиции са по-стабилни и стимулират растежа. Но не и без проблеми. Това води до промени в данъчното облагане и договаряне от позиция на силата, които са неблагоприятни за труда.

Защо? Тъй като доколкото заплатите са частично определени чрез договаряне, работодателите ще аргумента на една достоверна заплаха: да приемете по-ниски заплати или ние отиваме някъде другаде. Има известни доказателства, че спадът на дела на труда в националния доход е свързан със заплахата от преместване на производството в чужбина. Освен това, ако капиталът стане много по-мобилен от труда, тогава трудът става по-изложен на местните шокове. Работниците с най-ниски умения и квалификации, които са най-малко способни да се движат през границите, обикновено са най-засегнати.

Тъй като капиталът става мобилен, става все по-трудно да се облага с данъци. Правителствата все по-често трябва да се финансират, като облагат с данъци нещата, които са по-малко мобилни: а това са потребление или труд. Всъщност корпоративните данъчни ставки, които в момента се обект на рязане, са намалели рязко в почти всички развити икономики от края на 80-те години, понякога наполовина или повече. Междувременно данъчната тежест върху заплатите (например таксите за социално осигуряване) остава приблизително постоянна, докато размерът на потребителските данъци и данък добавена стойност (ДДС) много често се увеличава.

И така, какво следва? Първото нещо, което трябва да кажа е, че не трябва да очакваме ранно завръщане към онези очаквания на 90-те години, на безмилостна икономическа интеграция, която не обръща внимание на политиката. Избирателите просто няма да го понесат. Огромният скок в подкрепа на популистите отляво и отдясно в световните демокрации прави това ясно. В страните, в които популистите участват в избори, по моите изчисления те са привлекли по-малко от 10% от гласовете в края на 90-те години, но това се е повишило до близо 25% през последните години.

Ако старият път е затворен, кои други са отворени? Кошмарът на повторно разпадане и колапс в сътрудничеството в стил от 30-те години изглежда милостиво малко вероятен. Десетилетия след разпадането на Съветския съюз никой няма да бъде убеден от сталинисткия "социализъм в една страна", по начина, по който много от левите са били тогава. Национализмът остава мощна сила, но но не по-мощен, отколкото през 30-те години. Днес имаме много по-силни международни организации и макар че мрежите за социална сигурност могат да се разпадат у дома, те все още правят повече, за да облекчат онези, които са неблагоприятно засегнати от търговията, отколкото през годините на Депресията. Може би най-важното е, че балансът на политическата власт в напредналите демокрации днес силно подкрепя групи, които благоприятстват международната търговия и инвестициите.

Все пак има друг грозен сценарий, който е значително по-вероятен: центристките елити не успяват да реагират по подходящ начин на предизвикателствата, а това постепенно подхранва популизма и протекционизма. Това би попречило на отвореността на нашите икономики към чуждестранни продукти и може би идеи и, най-важното, би могло да разруши и либералната демокрация. Това е риск поради презрението, с което популистите обикновено се отнасят към към върховенството на закона, защитата на малцинствата и заиграването с "волята на народа", както го дефинират самите те. Нездравословен елемент на националистическия шовинизъм може лесно да се промъкне. Брекзит и Тръмп са предвестник на този сценарий.

"Глобализацията се оформя от правилата, които властите решават да приложат и интересите, които те привилегироват"

Има обаче още един, много по-добър път напред: демократично ребалансиране. Да се оттеглим от хипер-глобализацията, без да затлачваме вратата, като възстановяваме по-голяма национална автономия с цел създаване на по-приобщаващ вътрешен ред. Какво, по-конкретно, може да включва това? Разработване и прилагане на идеята за "справедлива търговия". Това е понятие, за което икономистите трудно затоплят; много от тях смятат, че то е синоним на прикрит протекционизъм. Но справедливата търговия вече е залегнала в търговските закони под формата на антидъмпингови и изравнителни мита, които страните могат да използват, за да се намесят срещу народите, които ценообразуват износа по хищнически начини или го субсидират, за да получат пазарен дял. Разбира се, тези т. нар. "Средства за търговска защита" подкопават блокирането на някои борси, но също така позволяват политическо отваряне на пътища за отворена търговска система.

Ако търговските преговарящи разширят приложенията на тези средства за защита към това, което би могло да се нарече "социален дъмпинг", конкуренция чрез подбиване на трудовите стандарти, например, те може да са осигурят на глобалния търговски режим и популярната подкрепа, която сега му липсва. Хипер-глобализаторите обаче никога не се забавляваха от подобна идея. За тях сравнително предимство е сравнително предимство, независимо дали е било произведено от ресурсите на дадена страна или нейните репресивни институции. Чрез Тръмп, Брекзит и възраждането на левия популизъм, те днес плащат цената на безразличието си. Онези, които искат да запазят отворен либерален ред, сега трябва да се замислят какви политически процеси могат да напишат отново правила за лоялна търговия, които не само ще се прилагат, но и ще се ползват с уважение отвъд националните граници. Можем да започнем с разработването на търговски споразумения, които подобряват легитимността на глобалната икономика в очите на широката общественост, вместо да преследват специалните интереси на глобалните корпорации.

Основното нещо, което трябва да схванете, е, че глобализацията е - и винаги е била - продукт на човешката дейност; тя може да бъде оформена и преформулирана, за добро или за лошо. Големият проблем с насилственото утвърждаване на глобализацията на Блеър през 2005 г. беше презумпцията, че тя е по същество е нещо неотменимо, и че нашите общества трябва да я изживеят, вятър на промяната, с който не биха могли да се водят преговори или да се спори. Това недоразумение все още засяга нашия политически, финансов и технократски елит. Но няма никаква орисия или предопределена съдба в онзи щурм на хипер-глобализация след 1990-те, фокусиран върху свободното финансиране, рестриктивните патентни правила и специалните режими за инвеститорите.

Истината е, че глобализацията е съзнателно оформена от правилата, които властите решават да приемат: групите, които те привилегироват, областите на политиката, с която се справят и онези, които оставят, и кои пазари подлагат на международна конкуренция. Възможно е да се върнем към една глобализация в полза на обществото, като се направи правилният избор тук. Можем да дадем приоритет на координирането на корпоративния данък над засилването на защитата на патентите; по-добри трудови стандарти пред специални съдилища за инвеститори; и по-голяма регулаторна автономия пред минимизиране на разходите за транзакции зад граница.

Глобалната икономика, в която ще се приложат тези алтернативни решения, би изглеждала много по-различно. Разпределението на печалбите и загубите във и извън нациите би било драстично променено. Не е задължително да имаме по-малко глобализация: засилването на легитимността на световните пазари вероятно ще стимулира глобалната търговия и инвестициите, вместо да я възпрепятства. Такава глобализация би била по-устойчива, защото би се радвала на повече съгласие. Това също би било глобализация, която съвсем не е тази, която имаме в момента.

Курсивът по- горе е мой

On 7.10.2018 г. at 12:11, Б. Киров said:

Резюмирано Родрик предлага пет конкретни неща в статията си, за да се преформатира сега съществуващата глобализация, поне толкова видях в статията му:

"Има обаче още един, много по-добър път напред: демократично ребалансиране. Да се оттеглим от хипер-глобализацията, без да затлачваме вратата, като възстановяваме по-голяма национална автономия с цел създаване на по-приобщаващ вътрешен ред. Какво, по-конкретно, може да включва това?

1. Разработване и прилагане на идеята за "справедлива търговия" в търговските закони под формата на антидъмпингови и изравнителни мита, които страните могат да използват, за да се намесят срещу народите, които ценообразуват износа по хищнически начини или го субсидират, за да получат пазарен дял

2. Ако търговските преговарящи разширят приложенията на тези средства за защита към това, което би могло да се нарече "социален дъмпинг", конкуренция чрез подбиване на трудовите стандарти, например, те може да са осигурят на глобалния търговски режим и популярната подкрепа, която сега му липсва.

3. Можем да дадем приоритет на координирането на корпоративния данък над засилването на защитата на патентите;

4. По-добри трудови стандарти пред специални съдилища за инвеститори; и

5. По-голяма регулаторна автономия пред минимизиране на разходите за транзакции зад граница.

Разпределението на печалбите и загубите във и извън нациите би било драстично променено: засилването на легитимността на световните пазари вероятно ще стимулира глобалната търговия и инвестициите, вместо да я възпрепятства. Такава глобализация би била по-устойчива, защото би се радвала на повече съгласие."

Той го нарича "ребалансиране" и е напълно оптимист, че това може да стане, за да рестартира "глобализация 2".

 

 

Още една статия от Дани Родрик

https://voxeu.org/article/economics-populist-backlash

 

Според  фигурата (от публиацията в блога по-долу) и написаното в преведената от теб публикация на Родрик.......ни чакат интересни времена...

https://ecointerview.wordpress.com/2017/08/15/hyperglobalisation-et-populisme/

 

 

 

[Б. Киров]

Преди 7 часа, nik1 said:

Според  фигурата (от публикацията в блога по-долу) и написаното в преведената от теб публикация на Родрик.......ни чакат интересни времена...

https://ecointerview.wordpress.com/2017/08/15/hyperglobalisation-et-populisme/

 

 

Тази графика във френския блог, където се коментират идеите на Дани Родрик, обвързва като взаимно свързани три показателя: експанзия на чужди капитали, търговия на стоки и миграция на хора като ключови фактори за подем на ляв или десен популизъм във времеви диапазон 1870-2020.

От нея се вижда, че нивата на популизъм в настоящия момент  са свързани пряко с трите фактора. Родерик диференцира повече въздействието им, като твърди, че притокът на емигранти в добре уредената като социално осигуряване Европа вдига "дясна вълна" на популисти-националисти, докато по-слабо развитите социални системи в САЩ и Латинска Америка генерират ляв /в Латинска Америка/ и ляв /Бърни Сандърс/ и шовинистичен /изоланицонистки популизъм /"Америка над всичко" на Тръмп в САЩ/

Във френския блог има ретроспективен поглед към 20-те и 30-те години на миналия век, като се констатира, че национал-социалистите в Германия овладели властта върху вълната на омразата към средната класа, подкрепяни от едрия капитал и аристокрацията, смесвайки и яхвайки ляв популизъм /привилегии за работническата класа/ с улдра-десен /терор над всички опоненти вляво, отдясно и в центъра/, както и премахване на политическата им конкуренция вляво в лицето на комунистите и социалдемократите.

Родрик е умерен оптимист, според него нивата на популизма от 30-те години не могат да бъдат постигнати отново, защото вече има изградено инстутиционално противодействие срещу такъв сценарии:

Преди 8 часа, nik1 said:

Кошмарът на повторно разпадане и колапс в сътрудничеството в стил от 30-те години изглежда милостиво малко вероятен. Десетилетия след разпадането на Съветския съюз никой няма да бъде убеден от сталинисткия "социализъм в една страна", по начина, по който много от левите са били тогава. Национализмът остава мощна сила, но но не по-мощен, отколкото през 30-те години. Днес имаме много по-силни международни организации и макар че мрежите за социална сигурност могат да се разпадат у дома, те все още правят повече, за да облекчат онези, които са неблагоприятно засегнати от търговията, отколкото през годините на Депресията. Може би най-важното е, че балансът на политическата власт в напредналите демокрации днес силно подкрепя групи, които благоприятстват международната търговия и инвестициите.

Но вижда възможност за пробив и провал при сценарий ако центристките партии се провалят:

 

Преди 8 часа, nik1 said:

Все пак има друг грозен сценарий, който е значително по-вероятен: центристките елити не успяват да реагират по подходящ начин на предизвикателствата, а това постепенно подхранва популизма и протекционизма. Това би попречило на отвореността на нашите икономики към чуждестранни продукти и може би идеи и, най-важното, би могло да разруши и либералната демокрация. Това е риск поради презрението, с което популистите обикновено се отнасят към към върховенството на закона, защитата на малцинствата и заиграването с "волята на народа", както го дефинират самите те. Нездравословен елемент на националистическия шовинизъм може лесно да се промъкне. Брекзит и Тръмп са предвестник на този сценарий.

И предлага своите мерки срещу хипер-глобализацията, които нарича "демократично ребалансиране"; особено важен е акцентът върху "демократично", защото всичките му мерки са фокусирани върху това, ребалансиране в прекалената свобода на движение на финансовите потоци, на търговските потоци с нелоялна конкуренция, срещу привилегиите на чуждите инвестиции, за защита на интересите на наемния труд, преместване на данъчната тежест повече върху корпорациите и облекчаването данъчно на труда и т.н.

Без да го пише пряко, той възлага това на прагматично ориентираните политици и политики в центъра, които вижда като стопер пред левия и десен популизъм. Случай на техен провал Родрик нарича "грозен сценарий".

"Проклятие е да живееш в интересни времена."

- Конфуций

[Atom]

Преди 1 час, Б. Киров said:

И предлага своите мерки срещу хипер-глобализацията, които нарича "демократично ребалансиране"; особено важен е акцентът върху "демократично", защото всичките му мерки са фокусирани върху това, ребалансиране в прекалената свобода на движение на финансовите потоци, на търговските потоци с нелоялна конкуренция, срещу привилегиите на чуждите инвестиции, за защита на интересите на наемния труд, преместване на данъчната тежест повече върху корпорациите и облекчаването данъчно на труда и т.н.

Без да го пише пряко, той възлага това на прагматично ориентираните политици и политики в центъра, които вижда като стопер пред левия и десен популизъм. Случай на техен провал Родрик нарича "грозен сценарий".

Къде е проблема? Човешката природа е устроена така, че ние обикновено се сравняваме с околните и с родителите ни (предходното поколение).  Капитализмът създаде система в която всяко следващо поколение живее по-добре от предходно, като изключим периодите на големите кризи и войните. При това положение ако при сравнение с околните има усет за равни възможности,  хората са доволни и управляващите нямат проблеми - системата е в баланс

Глобализацията и развитието на капитализма обаче стигнаха до момент в който много от хората, най  вече в САЩ и Южна Америка в момента живеят по зле от предходното поколение, а което е  по-тревожно  - перспективата за децата им в техните очи е още по-лоша. Или с други думи за много американци  митът за "американската мечта" рухна - тези хора се чувстват прецакани.  От друга страна населението в повечето от развиващите се страни в момента живее по-добре от предходното поколение. Тези хора са по-образовани от родителите си и пред тях има повече възможности., но интернет  смали света и за тях околните са вече хората от развитите страни. Хората от развиващите се страни обаче не могат да постигнат западния стандарт  в собствените си страни, нито да отидат на запад - пред тях има редица бариери. С други думи те също се чувстват прецакани, но спрямо околните (западняците) -  нямат същите възможности.

Ако имаме недоволни групи, които се чувстват  прецакани от една страна, а от друга не виждат перспектива за подобрение при децата си (следващото поколение) има проблем и системата може  да се разбалансира.  Предложенията на Родрик са мерки за преодоляване на проблема или поне за неговото управление. Проблемът е в това, че корпорациите и елитите натискат точно в противоположната посока. Ако от една страна имаме недоволство, а от друга действия които създават предпоставки за усилване на недоволството се създава опасна ситуация и именно тя ражда явления като популизъм, радикализъм и т.н.

В настоящия етап аз не виждам от къде ще се пръкнат тези прагматично ориентирани политици. Те дори и да са такива,  начинът на говорене и комуникиране с масите, политическата система и обществените нагласи са такива, че прагматизмът е ограничен.  Един пример:

- имаме някакъв проблем -  например, че миграцията към Европа се увеличава, а всички анализи показват,  че в следващите години този процес няма да намалее, а ще се увеличи. Очевидно е, че този проблем трябва да намери някакво решение. 

- Прагматичното, демократично и хуманно решение на първо място е  политиците да се опитат да ограничат и контролират миграцията, чрез различни инструменти - визи, споразумения с преходни и буферни държави и т.н. и на второ да предприемат такива мерки, че тези които пристигнат в Европа да се интегрират в обществото.

Такива мерки и политики вече се изпълняват  - една от мерките например е Истанбулската конвенция.  Проблемът е, че тези мерки и политики не се комуникират с хората - проблемът който трябва да се реши е заметен под килима, а мерките които трябва да го решат  са представени като решения на някакъв друг, съвсем различен проблем. Това създава объркване при масите. При положение обаче, че проблемът си е там, а само е се прикрива, винаги ще се намери някой извън системен играч който да го осветли и постави пред обществото. Естествено, този извън системен играч чисто прагматично от негова гледна точка ще експлоатира максимално проблема с цел да извлече ползи и да се превърне в системен. 

Или за да няма популизъм на първо място трябва хората да са доволни и да не се чувстват прецакани. В този случай и да говори някой нещо, никой няма да му обърне внимание или и да му обърнат, това ще е някакво малцинство от чудаци. На второ, трябва по-умело управление на комуникацията с хората за да може от една страна проблемите и политиките които се предприемат да се представят в истинската им светлина, а не като нещо друго,  а от друга това да се прави по такъв начин, че да се избегне редикализацията  на  обществото. 

В случая е много лесно да се каже кое е 1 и кое две и всички го знаят - както системните, така и несистемните играчи. Проблемът е в изпълнението - никой не знае как и имаме чисто налучкване - проба / грешка.

 

[nik1]

 

Загуби ми се отговора, сори

 

Редактирано Октомври 24, 2018 от nik1

[nik1]

Преди 9 часа, Б. Киров said:

Без да го пише пряко, той възлага това на прагматично ориентираните политици и политики в центъра, които вижда като стопер пред левия и десен популизъм. Случай на техен провал Родрик нарича "грозен сценарий".

"Проклятие е да живееш в интересни времена."

- Конфуций

 

Центристките. вкл. ляво- и дясно- центристките партии по дефиниция са прагматични.. Визирам  главно европейските партии, разбира се.

Нека да погледнем въпросите малко от "орлов поглед ": Прагматичните решения  от вида "и вълкът  сит и агнето цяло" , в някои сфери днес са трудни за измисляне даже..

Имиграцията
- Могат ли да оградят днес тези партии (говорим за днес, на прага на някакви избори) Средиземно море с ограда ? Другите мерки все още не сработват или не са достатъчни/

Извънсистемните партии имат готово решение-  нека емигрантите се давят или умират от жажда в лодките, то работи, и "народа" е доволен..

- могат ли да бъдат върнати със самолети всичките нелегални емигратни в родните им страни, при условие че много от споразуменията за репатриране с родните им страни (там където има такива споразумения)  са само на хартия и не действат?

 

Баланс между икономическо развитие и социалните политики

Нека разгледаме най-развитите икономики в ЕС и моторите на икономическото равитие на Европа- Германия и Холандия (Франция макар и втората по големина икономика - е след тях)

Корпоративните данъци намаляват , практически  е замразена работната заплата - и двете с цел да не избягат инвеститорите.  Всяко едно "бягство" на инвестиотр оказва негативно влие върху икономката  и фиска, които са на "ръба" между рецесия и растеж 

С данъците са натоварени доходите, и най-силно са натоварени хората в основата на пирамидата, чрез високите косвени данъци - ДДС,. и акзиции

"Социалните" системи , (тук включвам широк набор от дейности, присъщи на държавите) се задъхват

Извънсистемните партии в тези страни нямат решения по тези въпроси; недоволството се трансформира или насочва  чрез изкривения  популистки листите начин търсене на виновни,  врагове

Данните за престъпленията в Германия показват че престъпноста , /престъпленията извършени емигрантите/ не по-висока от тази на "етническите" европейци в Германия, а дори при някои общности  е по-ниска- например  за сирийските и иракскии имигранти. Това не пречи те да са обявени от популизма за най-големите престъпници, както навремето се обвиняваха евреите..

Извънсистемните партии в другите евроейски страни имат "решение" по тези въпроси и то е излизане от ЕС или унищожаването му (подпомагани са активно от страната, с чиято политика в Европа това кореспондира)

Същата тази страна от 95 години до днес (от 1923 година до днес) използва извънсистемните партии в България, откровените предатели и полезните идиоти ("романтици", "носталгици",фантазьори, хора от смесени семейства) за да създава противопоствяне и разделение, по - точно, в 1923 година - до 1945 г с тази страна  участваше със аватарите си тук в  дългата и убийствена за България гражданска война и спирала от насилие , кулуминирала с окупацията на България от тази страна и избиването на целия български елит

Днес нещата не са кой знае колко различни - при победа на популистите от кръга на Атака + БСП (аз не я смятам в този момент за лявоцентристка партия,  а за извънсистемна такава, ляво-центристка беше по времето Миков!) е възможно да се върнат времената на гражданската война . Просто е - с тези партии ние няма да можем (и днес не можбемн разбира се докато са власт) да изградим нито отбрана и  сигурност за Републиката . Каква отбрана като всички "кодове" и п"ланове" директкно ще се предават на службите на тази страна, те и сега се предават де,....Нито можем да изградим електронно управление и кибер сигурност по същите причини... Дори имам подозрения че главната причина днес да не се рабори нормално по елекстронното упратавление и то да се "точи" е тази- да не лъснат връзките между днешните партии и политици на власт със службите на тази страна, При въвеждане на електронно управеление - то ще бъде отворена книга за службите и хакерите на тази враждебна на нас страна,..
В България все още има патриоти- казвам че цикълът на насилие отново може да се задейства, ако популистите от кръга на Атака + БСП вземат властта и продължат или екасилрат с анти-българската си и предателска дейност
 

Редактирано Октомври 24, 2018 от nik1

[Б. Киров]

Преди 4 часа, nik1 said:

 

Центристките. вкл. ляво- и дясно- центристките партии по дефиниция са прагматични.. Визирам  главно европейските партии, разбира се.

Нека да погледнем въпросите малко от "орлов поглед ": Прагматичните решения  от вида "и вълкът  сит и агнето цяло" , в някои сфери днес са трудни за измисляне даже..

Имиграцията
- Могат ли да оградят днес тези партии (говорим за днес, на прага на някакви избори) Средиземно море с ограда ? Другите мерки все още не сработват или не са достатъчни/

Извънсистемните партии имат готово решение-  нека емигрантите се давят или умират от жажда в лодките, то работи, и "народа" е доволен..

- могат ли да бъдат върнати със самолети всичките нелегални емигратни в родните им страни, при условие че много от споразуменията за репатриране с родните им страни (там където има такива споразумения)  са само на хартия и не действат?

 

Баланс между икономическо развитие и социалните политики

Нека разгледаме най-развитите икономики в ЕС и моторите на икономическото равитие на Европа- Германия и Холандия (Франция макар и втората по големина икономика - е след тях)

Корпоративните данъци намаляват , практически  е замразена работната заплата - и двете с цел да не избягат инвеститорите.  Всяко едно "бягство" на инвестиотр оказва негативно влие върху икономката  и фиска, които са на "ръба" между рецесия и растеж 

С данъците са натоварени доходите, и най-силно са натоварени хората в основата на пирамидата, чрез високите косвени данъци - ДДС,. и акзиции

"Социалните" системи , (тук включвам широк набор от дейности, присъщи на държавите) се задъхват

Извънсистемните партии в тези страни нямат решения по тези въпроси; недоволството се трансформира или насочва  чрез изкривения  популистки листите начин търсене на виновни,  врагове

Данните за престъпленията в Германия показват че престъпноста , /престъпленията извършени емигрантите/ не по-висока от тази на "етническите" европейци в Германия, а дори при някои общности  е по-ниска- например  за сирийските и иракскии имигранти. Това не пречи те да са обявени от популизма за най-големите престъпници, както навремето се обвиняваха евреите..

Извънсистемните партии в другите евроейски страни имат "решение" по тези въпроси и то е излизане от ЕС или унищожаването му (подпомагани са активно от страната, с чиято политика в Европа това кореспондира)

Същата тази страна от 95 години до днес (от 1923 година до днес) използва извънсистемните партии в България, откровените предатели и полезните идиоти ("романтици", "носталгици",фантазьори, хора от смесени семейства) за да създава противопоствяне и разделение, по - точно, в 1923 година - до 1945 г с тази страна  участваше със аватарите си тук в  дългата и убийствена за България гражданска война и спирала от насилие , кулуминирала с окупацията на България от тази страна и избиването на целия български елит

Днес нещата не са кой знае колко различни - при победа на популистите от кръга на Атака + БСП (аз не я смятам в този момент за лявоцентристка партия,  а за извънсистемна такава, ляво-центристка беше по времето Миков!) е възможно да се върнат времената на гражданската война . Просто е - с тези партии ние няма да можем (и днес не можбемн разбира се докато са власт) да изградим нито отбрана и  сигурност за Републиката . Каква отбрана като всички "кодове" и п"ланове" директкно ще се предават на службите на тази страна, те и сега се предават де,....Нито можем да изградим електронно управление и кибер сигурност по същите причини... Дори имам подозрения че главната причина днес да не се рабори нормално по елекстронното упратавление и то да се "точи" е тази- да не лъснат връзките между днешните партии и политици на власт със службите на тази страна, При въвеждане на електронно управеление - то ще бъде отворена книга за службите и хакерите на тази враждебна на нас страна,..
В България все още има патриоти- казвам че цикълът на насилие отново може да се задейства, ако популистите от кръга на Атака + БСП вземат властта и продължат или екасилрат с анти-българската си и предателска дейност
 

+++ Много точен и добър анализ. Също съм на мнение, че мерките на Родрик са академично верни и рационални, но на практика неприложими, което си обосновал в постинга си.

По отношение на България също всичко е много точно очертано.

Лично мисля, че така очертана ситуацията изглежда заключена и единственото реално решение е това, което е посочил Атом в неговия постинг - по пътя на опит/грешка, нов опит и т.н., тоест това е налучкване без визия и стратегия. Но предполагам, че по този начин изглеждат нещата, ако застанем от гледна точка на досега съществуващият световен ред, а той може да бъде обобщен като Pax Americana.

https://en.wikipedia.org/wiki/Pax_Americana

Според мен, обаче, което подлежи на анализ и верификация, със стария Pax Americana в общи линии е свършено и той си отива в историята. Каква е новата стратегия и визия на американския управляващ елит едва ли ще бъде публикувано в масовите медии, но моето мнение е, че такава вече съществува и работи.

[Atom]

Преди 16 часа, nik1 said:

Баланс между икономическо развитие и социалните политики

Нека разгледаме най-развитите икономики в ЕС и моторите на икономическото равитие на Европа- Германия и Холандия (Франция макар и втората по големина икономика - е след тях)

Корпоративните данъци намаляват , практически  е замразена работната заплата - и двете с цел да не избягат инвеститорите.  Всяко едно "бягство" на инвестиотр оказва негативно влие върху икономката  и фиска, които са на "ръба" между рецесия и растеж 

С данъците са натоварени доходите, и най-силно са натоварени хората в основата на пирамидата, чрез високите косвени данъци - ДДС,. и акзиции

"Социалните" системи , (тук включвам широк набор от дейности, присъщи на държавите) се задъхват

Това е може би най-големия проблем и противоречие на глобализацията. Икономиката е глобална, а политиките: социални, образователни, в здравеопазването т.н. се изграждат и прилагат локално. В случая правителствата са безсилни и освен да гърбят хората в основата на пирамидата нямат други опции.  Очевидно е, че кардиналното решение е след като икономиката е глобална, то и всички тези политики да се решават глобално, а не локално. Към момента обаче това решение е утопия, а и дори да се стигне някога до него това ще е твърде отдалечено във времето и ще представлява например нещо като глобализация 10.0.

 

Преди 11 часа, Б. Киров said:

Според мен, обаче, което подлежи на анализ и верификация, със стария Pax Americana в общи линии е свършено и той си отива в историята. Каква е новата стратегия и визия на американския управляващ елит едва ли ще бъде публикувано в масовите медии, но моето мнение е, че такава вече съществува и работи.

Аз не мисля, че има нова стратегия. Със сигурност в нечий компютър има някакъв проект и група от хора работи по него. Може би обаче точно в съседната сграда има друг компютър с друг проект, който е коренно противоположен и антагонистичен на първия и друга група също работи по него. А някъде може да има трета визия и т.н.

За да стане един проект стратегия, то трябва да има консенсус по него и независимо как се сменят президентите и мнозинството в конгреса елитът да се придържа към нейните рамки.  Това което наблюдаваме като действия на пръв поглед прилича на хаос, но по-скоро е борба между поне две различни визии коя от тях да се наложи като новата стратегия на САЩ. Проблемът се усложнява от това, че други страни с амбиции също имат своите визии (а може би и там има конкуренция от поне 2).

Но да, аз също мисля, че в момента се приключва със стария ред и го писах още в първия пост.  Според мен със сигурност ще има преход и той няма да е 1,2 или 5 години. "Интересните времена" най-вероятно ще продължат  и през 20-те години. 

Редактирано Октомври 25, 2018 от Atom

[Б. Киров]

Преди 13 часа, Atom said:

Аз не мисля, че има нова стратегия. Със сигурност в нечий компютър има някакъв проект и група от хора работи по него. Може би обаче точно в съседната сграда има друг компютър с друг проект, който е коренно противоположен и антагонистичен на първия и друга група също работи по него. А някъде може да има трета визия и т.н. 

За да стане един проект стратегия, то трябва да има консенсус по него и независимо как се сменят президентите и мнозинството в конгреса елитът да се придържа към нейните рамки.  Това което наблюдаваме като действия на пръв поглед прилича на хаос, но по-скоро е борба между поне две различни визии коя от тях да се наложи като новата стратегия на САЩ. Проблемът се усложнява от това, че други страни с амбиции също имат своите визии (а може би и там има конкуренция от поне 2).

Един автор, Barry Ross Posen, привърженик на доктрината за Restraint /Въздържане/  "Restraint". Amazon. Amazon.com. Retrieved 12 July 2015. в неодавна написана от него статия "The Rise of Illiberal Hegemony: Trump’s Surprising Grand Strategy"

https://www.scribd.com/document/375295554/The-Rise-of-Illiberal-Hegemony

твърди следното:

"И все пак, Тръмп се отклони от традиционната глобална стратегия на САЩ в едно важно отношение. В края на Студената война, както тези на демократите, така и републиканските администрации се стремяха към една глобална стратегия, която учените наричат "либерална хегемония". Беше хегемонистично това, че САЩ се стремяха да бъдат най-мощната държава в света и беше либерално, че Съединените щати се стремяха да основат една международна система на правов ред, регламентирана от многонационални институции, и да превърнат другите държави в пазарно ориентирани демокрации, свободно търгуващи помежду си. Тръмп се опитва да запази хегемонистичната икономическа и военна способност на Съединените щати и ролята им на арбитър по сигурността за повечето региони по света, но той се е различава от предшествениците си по отказа му от износа на демокрацията и по въздържанието му от многото многостранни търговски споразумения. С други думи, Тръмп въвежда нова глобална стратегия на САЩ: нелиберална хегемония. Въпреки че администрацията на Тръмп е изоставила много от стълбовете на либералния интернационализъм, нейната политика на сигурност остава постоянно хегемонистична. Дали нелибералната хегемония ще се окаже повече или по-малко устойчива от либералната си братовчедка остава отворен въпрос."

Да припомня възгледите на този автор за "рестриктивната" нова стратегия на САЩ, те не изключват икономическа глобалализация, нито отказ от военна сила в глобален мащаб:

Сдържаност

Поддръжниците на стратегия за ограничаване призовават Съединените щати да намалят значително ангажиментите си за сигурност в чужбина и в голяма степен да избегнат участие в конфликти в чужбина. Америка ще се възползва от тази "забележително добра" стратегическа позиция: "[Съединените щати] са богати, отдалечени от други големи сили и защитавани от мощен ядрен възпиращ ефект. Другите големи сили в момента са по-слаби от Съединените щати близки един до друг и са изправени пред същия натиск да се защитят, както и Съединените щати. " В съответствие с традицията на "реалната политика", държавите са заинтересовани за собствената си сигурност и съответно ще търсят начин сами да защитят своите собствени интересите и баланс срещу агресорите; въпреки това, когато е възможно, държавите предпочитат да "се возят безплатно" или "евтино", като прехвърлят разходите за сигурност на други държави.  Голямата стратегия на Сдържаността се отличава от изолационизма: изолационистите предпочитат да ограничават търговията и имиграцията и са склонни да вярват, че събитията в външния свят имат малко влияние в Съединените щати. Сдържаността обаче вижда икономическата динамика като ключов източник на национална власт и следователно има тенденция да спори за относително отворена търговска система.  В офшорното балансиране Съединените щати се въздържат от значителни ангажименти в областта на сигурността в чужбина, с изключение на хегемония в това, което офшорните балансисти определят като три основни стратегически региона в света: Западна Европа, Североизточна Азия и Персийския залив. 

Posen, Barry R. (2014-06-03). Restraint: A New Foundation for U.S. Grand Strategy. Cornell Studies in Security Affairs. Ithaca, NY: CornellUniversity Press. ISBN 9781501700729.

Само да допълня, че първите признаци на този завой към "сдържаност" се забелязваха още по време на втория мандат на Обама, а идеите за това не са патент на републиканците или на Тръмп, движението Чаена партия възниква през 2009, то е основна база като електорат за избора на Тръмп и включва както републиканци, така и демократи. парадоксът е, че платформата на това движение е ултралиберална, либертарианска, то е финансирано от едни от най-богатите хора и корпорации, но активистите му са от средната класа като социална база.

Въпросният автор Posen, Barry, още през 2014 г. съвършено ясно артикулира платформата на Restraint стратегията, на този линк може да се прочете:

http://bostonreview.net/us/barry-r-posen-restraint-grand-strategy-united-states

 

[Du6ko]

Четох статия в немскоговорящ вестник Дер Стандарт. Китайската Народна Република през тази година спечели още 3 точки срещу отцепниците сепаратисти от Тайват ! Пекин Тайпе 2018 година    3 - 0 !

Три страни са оттеглили признаването на измислената Република Китай - Тайван и са признали К Н Р за единствен законен представител на Китай ! Тия три страни са от Латинска Америка от рода на Салвадор, Хондорас и така натаък. 

17 те страни които все още признават отцепниците сепаратисти са 3 от Латинска Америка от типа на Гватемала и Белиз и по 1 от Европа и Африка. Знаете ли кои са тия 2 страни от Европа и Африка които признават Тайпе за представител на китай ?

Това са Свазиленд и Светия Престол в Рим на Папата

Интересното е че вестника явно симпатизиа на отцепниците , ама германските страни както и всички европейски държави ( без Папата) прзнават Пекин за представител на Китай. 

[Atom]

Ето една "незападна визия" за бъдещето на глобализацията: After Liberal Hegemony: The Advent of a Multiplex World Order

А ето и малко за автора:

 

Цитирай

 

Amitav Acharya

Acharya is best known for proposing the frameworks of "localization" and "subsidiarity" to study the diffusion of ideas and norms in world politics, and "non-Western international relations theory" (with Barry Buzan) and "global international relations" (Global IR), the latter as the President of ISA during 2014-15

 

 

[Б. Киров]

Преди 2 часа, Atom said:

Ето една "незападна визия" за бъдещето на глобализацията: After Liberal Hegemony: The Advent of a Multiplex World Order

Великолепна като форма и изложение теза на автора, който, според мен, изцяло изразява незападна визия  макар и с изразните средства на западен учен и писател.

Основната му идея за „мултиплексов” свят /не многополюсен/ е оригинална алтернатива както на на либералната хегемония, така и на мултиполюсния свят с няколко центъра на сила и влияние.

A multiplex or mux is the popular term used for the grouping of program services that are sub-grouped as interleaved data packets for broadcast over a network or modulated multiplexed medium, which are split out at the receiving end.

https://en.wikipedia.org/wiki/Multiplex_(television)

Тази система на "мултиплекс" обаче предполага да има един оператор или механизъм, който "сплита" и "разплита" отделните потоци от интереси, тоест нещо като световно управление или правителство. В статията на Amitav Acharya, може и да съм пропуснал, не видях обяснение за някакъв международен механизъм, който да има подобна функция. Ето защо, дали тези негови идеи не са визионерските му проекции върху въображаем екран, според мен на този етап, е отворен въпрос.

Като отклонение:

Само бих искал да уточня нещо от предишния си постинг: идеята на американските политически стратези за "Restraint"  /Сдържаност/, като всяка такава най-общо формулирана идея, претендираща за стратегия и прагматична идеология, има двустранно значение и може да се използва като поне двустранно острие в практиката; ако погледнем тази концепция от значението й не като „сдържаност”, а като „сдържане”, то цялата конфигурация за „офшорното балансиране” и постигане посредством него хегемония в поне три глобални зони /Европа, Североизточна Азия и Персийския залив/ означава „сдържане, възпиране” на всеки потенциален кандидат за водеща роля в тези три глобални зони, освен САЩ,  тоест трите изброени региона са приоритети за „националната сигурност” на САЩ. Поне засега, следването на тази тенденция е видимо последователно.

 

 

[Б. Киров]

Преди 13 часа, Atom said:

Ето една "незападна визия" за бъдещето на глобализацията: After Liberal Hegemony: The Advent of a Multiplex World Order

After Liberal Hegemony: The Advent of a Multiplex World Order

Amitav Acharya | September 2017

"Доминирането на една голяма велика сила", пише американският учен Robert Keohane в широко аплодираната му книга "След хегемонията", може да допринесе за ред в световната политика при определени обстоятелства, но това не е достатъчно условие и няма причина да се смята че е необходимо условие."

Този световен ред никога не е било подлаган на по-голям тест, отколкото сега, след избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ през ноември 2016 г. Но митовете, ограниченията и упадъкът на този ред са били очаквани и предвиждани, въпреки че неговите привърженици не са го признавали.

"Първият мит" за водената от САЩ либерална хегемония, както писах другаде, е "докъде се е разпростирала тя през по-голямата част от историята й, особено по време на Студената война"; аз посочих, че "Съветският блок, Китай , Индия, Индонезия и голяма част от "третия свят" бяха извън този ред... независимо от екзалтираните твърдения за неговото могъщество, легитимност и добре функциониращи институции, този ред не беше нищо повече от конфигурация между САЩ, Великобритания, Западна Европа и Австралия." Като отбелязвах, че либералния ред не е бил добър за много страни в развиващия се свят, аз твърдях, че трябва да се разглежда като ограничен международен ред, а не като всеобхващащ световен ред.

Джоузеф С. Ней, един от най-великите шампиони на либералния ред, изрази подобен възглед, че либералният световен ред "беше ограничен до голяма степен до група държави със съмишленици, съсредоточени върху крайбрежен район на Атлантическия океан и не включваше много големи държави като Китай, Индия и съветския блок, и...не винаги имаше благоприятно въздействие върху нечленуващите". Либералният световен ред се разшири и заздрави с икономическите реформи в Китай и Индия и с края на Студената война. И докато шампионите на този ред празнуваха разширяването си, те все още смятаха, че основното предизвикателство пред него ще произтича от издигащите се сили, водени от Китай. Независимо от техните предположения, точно в момент, когато много от тези сили днес не се справят толкова добре, либералният ред изглежда имплодира. Победата на Тръмп и Брекзит предполагат, че сегашното предизвикателство пред либералния ред е точно толкова, ако не и повече, отвътре, колкото отвън.

Вътрешните предизвикателства пред либералния ред от лидерството на Тръмп и неговите поддръжници обаче, биха могли да бъдат преувеличени. В края на краищата Хилъри Клинтън спечели мнозинство от гласовете на народа, а референдумът за Брекзит спечели само с малка разлика. По-важното обаче е, че кризата в либералния ред има по-дълбоки корени, дължащи се на дългосрочни и структурни промени в световната икономика и политика. Тъй като издигането на власт на Тръмп е следствие, а не причина, от упадъка на либералния ред, особено на неспособността му да се справи с проблемите на местните избиратели, изоставени при глобалното изместване в съотношението на силите. Като се имат предвид тези фактори, е малко вероятно Тръмп да спре залеза на либералния ред, дори и да иска. Вместо това той може да го доведе до ръба на пропастта.

По-нататък първо описвам основите на либералния ред и показвам, че фундаментът,върху който той е построен, е ерозирал от известно време, въпреки че реториката и политиките на Тръмп са също допълнително вредни за него. След това твърдя, че за сега възходящите сили не са в състояние напълно да отхвърлят текущия ред и всъщност биха могли да желаят да запазят някои елементи от него в близък и средносрочен план. Описвам един "мултиплексен свят", в който се запазват елементи от либералния ред, но се включват в комплекс от многобройни, кръстосани помежду си "международни редове". Накрая предлагам някои идеи за това как учени и политици могат да управляват прехода към такъв мултиплексен свят.

Основи на либералния ред

Идеята за либерален международен ред се основава на четири основни елемента: свободна търговия; следвоенни мултилатерални институции; възход на демокрацията; и либерални ценности. Както ще ви покажа, всеки от тези елементи е стагнирал и се е разлагал от известно време. Вместо да бъде причината за стагнацията, Тръмп просто ускорява разпадането.

През последните десетилетия феноменалният икономически растеж на Китай е бил основен фактор за разрастването на световната свободна търговия. От 2010 г. насам обаче световната търговия се развива със слаба годишна норма от 2%, а съотношението между външната търговия и БВП спада. Не случайно това съответства в голяма степен на неотдавнашното забавяне на икономическия растеж в Китай. И това не е временна промяна. Преминаването на Китай към икономика, ориентирана към местното потребление, и вероятността за влизането му в капана на средните доходи, може да продължи да оказва отрицателно въздействие върху световната търговия през следващите години, независимо от политиките, които президентът Тръмп може да приеме спрямо Китай или по отношение на търговията като цяло.

Добавете към това забавяне и  настроенията срещу глобализацията в Съединените щати, които ние видяхме да излязат на преден план на президентските избори през 2016 г. Тези щати, в които кандидатът на Демократическата партия Хилари Клинтън трябваше спечели по презумпция - като Уисконсин (който не беше гласувал за републикански кандидат за президент от 1984 г.) и Пенсилвания и Мичиган (които не са го правили от 1988 г. насам), Охайо и Северна Каролина, гласуваха за Тръмп, заради разочарование от икономическата глобализация и свободната търговия.Тръмп се появи на избирателна платформа, която обеща да се оттегли от транс-тихоокеанското партньорство (което направи), да предоговори или да се оттегли от НАФТА, и да накаже Китай за предполагаемите му валутни манипулации, "кражба на американските търговски тайни" и "несправедливото субсидиращо поведение".

Вторият ключов елемент в основите на либералния ред е следвоенната система на мултилатерални институции, изградена и поддържана от Съединените щати и нейните съюзници. Подобно на търговията, тази система също вече се разпадаше дълго преди избирането на Тръмп. Големите ООН-базирани международни организации, оформящи ядрото на следвоенния ред, вече не са единствените играчи в глобалното управление. От създаването на системата на ООН през 40-те години на миналия век се наблюдава разпространение на регионални и многостранни договорености, частни инициативи и различни форми на партньорство, включващи правителства, частни партии и участници от гражданското общество в области като сигурността, изменението на климата и човешките права - много от които не са резултат нито на американското лидерство, нито са американска цел. Тук отново, както и с търговията, администрацията на Тръмп следва тенденцията, която вече е в движение, като се стреми още повече да омаловажи традиционните либерални институции. Това вече е индикация, че Съединените щати ще поставят по-силен акцент върху двустранните споразумения, основани на по-стриктна и по-пряка реципрочност, отколкото да разчитат на многостранност.

В този смисъл, въпреки че алиансите са инструменти на realpolitik и политиката на силата, американски либерални интернационалисти отдавна разглеждат глобалната мрежа от американски алианси като либерален инструмент за придобиване на обществени блага. Тръмп, разбира се, не е първият американски лидер, който призовава американските съюзници да направят повече за собствената си защита, но неговият подход е много повече от обичайните разговори за споделяне на тежести, с които се ограничаваха президенти като Никсън и Рейгън. Тръмп проявява фундаментална липса на вяра в стратегическата и нормативна полезност на американските съюзи. Той е и първият президент, който изрично предупреди съюзниците за оттеглянето на защитата в САЩ в случай, че съюзниците не отговарят на неговите искания. Той може да не изпълнява заплахите си, но самата му позиция допълнително подкопава доверието в либералния ред.

Третият елемент на либералния ред е растежът на демокрацията. Глобалната демократична революция, известна като Третата вълна, почти удвои броя на демокрациите след края на Студената война. Въпреки това, тенденцията достигна своя връх до 2000 година и там се сблъска с по-нататъшни неуспехи при неизпълненото обещание за Арабска пролет и обръщане и отстъпление в Египет и Тайланд. На този доста мрачен фон, сега има реална възможност победата на Тръмп да насърчи авторитаризма по света. Всъщност, победата на Тръмп е успокояваща не само за антидемократичните лидери извън Запада - като руския Владимир Путин, турския Реджеп Тайип Ердоган и унгарския Виктор Орбан - но също и за крайно десните движения на Запад като тези, водени от холандеца Геерт Вилдерс, италианеца Матео Салвини, британеца Найджъл Фарадж и френският морски пехотинец Льо Пен (който получи впечатляващи 33.4% на последните френски президентски избори). Дали ще се осъществи такава авторитарна вълна остава да видим, но няма съмнение, че победата на Тръмп направи "демокрация" лоша дума. "Демокрацията е Губещият в в изборите в САЩ", заяви China Daily, който критикува нивото на лични атаки и "гадни аспекти" на демокрацията в американски стил по време на дългата и брутална кампания за президентските избори.

Четвъртият елемент на либералния ред са либералните ценности, които са претърпели много удари след избора на Тръмп. Както отбелязва Волкер Пъртхс, директор на Германския институт за международни отношения и сигурност, победата на Тръмп представлява "тежък удар за нормативната либерална основа на Запада." Тази победа също така омаловажава "меката сила" на Америка, която много зависи от привлекателността на нейната вътрешната политика, културата и институциите й. Хората от целия свят едва ли биха забравили атаката на Тръмп срещу съдията от испански произход в Калифорния, която спикера на републиканците в конгреса Пол Райън описа като "учебник по расизъм". Тъй като тази "мека сила" продължава да ерозира, влиянието на либералния ред ще продължи да намалява.

Възходящите сили

Иронично е, че докато създателите на либералния ред се оттеглят (поне временно) и самият либерален ред е на ръба на разпад, някои от световните сили, особено Китай, които би трябвало да го оспорят, му предлагат подкрепа, макар и диференцирана и потенциално краткосрочна. В речта си в Давос през януари 2017 г. китайският президент Си Джинпинг се изказа силно против протекционизма, а други китайски политици (като Хайфеи, бивш заместник-министър на външните работи) говорят за страната си, като за водеща нова вълна на глобализация. Това трябва да не е изненадващо, тъй като общественото мнение и в Китай, и в Индия категорично подкрепя глобализацията. Няколко седмици преди президентските избори в САЩ през 2016 г. Pew Survey съобщава, че 60 процента от китайските респонденти и 52 процента от индийците считат, че участието на страните им в световната икономика е положително, в сравнение с едва 44 процента от американците. Сред страните от BRICS , Русия е губеща страна от глобализацията и поради това може да е най-малко заинтересована сред тях за запазване на либералния ред.

Освен това БРИКС не са в състояние да експлоатират кризата в либералния ред чрез съгласувани действия, дори ако желаят това, тъй като някои от тях като Бразилия, Южна Африка и Русия сами по себе си изпитват сериозни икономически и политически трудности. Ръстът на БВП на петте държави от групата БРИКС се забави от средно 9% годишно през 2010 г. до около 4% през 2015 г. Растежът на инвестициите се забави от 16% през 2010 г. на 5% през 2014 г. През 2015 г. "Голдман Сакс" затвори своя инвестиционен фонд за БРИКС, който е загубил 88% от активите си от пика му през 2010 г. Тези икономически неуспехи ще възпрепятстват всеки опит за формулиране на нов ред. В същото време, политическите предизвикателства изобилстват. Напрежението между Китай и Индия поради граничния спор в района на Доклам, както и опозицията на Китай, както за кандидатурата на Индия за присъединяване към Nuclear Suppliers Group, демонстрира че двамата най-важни държави от БРИКС, предвид техните огромни икономики и население, не споделят обща визия за световния ред. Освен това, въпреки че Индия е ключов член на многостранната Азиатска инвестиционна банка за инфраструктура (AIIB), инициирана от Китай, тя се противопоставя на инициативата на Китай Един пояс, Един път (OBOR) (и особено на китайско-пакистанския коридор) в Южна Азия.

Китай и Индия също страдат от проблеми на легитимност и подкрепа от собствените им съседи, което допълнително ограничава техния потенциал да поемат по-голяма роля в световния ред. Китай е въвлечен в горчиви териториални спорове с Япония за островите в Източнокитайско море, както и с Виетнам и Филипините за други острови в Южнокитайско море. В същото време отношенията на Индия със съседните й южноазиатски държави остават трудни и биха могли да се влошат поради нарастващата китайска помощ за съседи като Пакистан, Непал и Шри Ланка като част от инициативата OBOR.

Вътрешните политически проблеми (в Бразилия и Южна Африка) и зависимостта от глобалната търговия (особено за Китай и Индия) гарантират, че предполагаемите претенденти срещу либералния ред могат да го реанимират или дори да предложат по-голяма подкрепа на този ред поне в краткосрочен план, както декларира Ши Джинпинг е в Давос.Въпреки това би било грешка да се приеме, че изгряващите сили ще имат същия залог в либералния ред като Запада, просто защото са се възползвали и все още се възползват от него. Без конкретен напредък на исканията им за реформиране на съществуващите международни институции, което да им даде повече глас и влияние, издигащите се сили ще бъдат подозрителни към приемането на всяка нова схема, създадена на Запад за запазване на либералния ред. В същото време те все още трябва да съществуват съвместно със Запада, който самият трябва да преговаря с тях, за да спаси аспектите на либералния ред. Това взаимодействие е непреодолимата логика, която ни води към това, което наричам "мултиплексен свят".

Мултиплексност, не многополюсност

Много учени смятат възникващия световен ред за завръщане към многополюсността, но това е подвеждащо. Има поне пет основни разлики между предвоенната многополюсност и нововъзникващия световен ред от двадесет и първи век.

Първо, преди войната многополярността до голяма степен беше свят на империи и колонии. Основните актьори в световната политика бяха великите сили, а те бяха главно европейски, въпреки че Съединените щати и Япония се присъединиха към клуба през последната част на XIX век. За разлика от това, съвременният свят се характеризира с множество актьори, които имат значение. Това са не само велики сили, а не само държави, но и международни и регионални институции, корпорации, транснационални неправителствени организации, социални движения, транснационални престъпни и терористични групи и т.н.

Второ, същността на икономическата взаимозависимост днес е по-наситена, състояща се от търговски, финансови и световни производствени мрежи и вериги за доставки, докато преди войната многополюсността е основно базирана на търговията.

Трето, съвременната икономическа взаимозависимост е по-глобална в сравнение с тази през деветнадесети век, когато тя е предимно вътрешноевропейска, а останалата част от света е била в ситуация на зависимост от европейските империи.

Четвърто, днес има много по-голяма гъстота на относително дълготрайни международни и регионални институции, докато преди Първата световна война Европа имаше само една - отсъстващия Европейски концерт на големите сили - а в междувоенния период имаше само краткотрайната и неуспешна Лига на нациите.

Пето, предизвикателствата пред реда и стабилността стават по-сложни. Традиционното предизвикателство пред световния ред, междудържавните конфликти, намалява устойчиво след Втората световна война и сега е на незначително ниво. В същото време вътрешнодържавните конфликти и транснационалните предизвикателства са се увеличили значително. Може би най-голямата заплаха за националната сигурност на много страни днес идва не от друга държава, а от терористичната мрежа. Освен това въпроси като изменението на климата, трафика на хора, наркотиците и пандемиите не спазват националните граници и се увеличават от взаимозависимостта и глобализацията, допълнително усложнявайки мозайката на предизвикателствата за сигурността, пред които е изправен светът на двадесет и първи век.

По този начин възникващият световен ред не е многополюсен свят, а мултиплексен свят.Това е свят на множество модерности, където западната либерална модерност (и нейните предпочитани пътища към икономическо развитие и управление) са само част от предлаганото. Мултиплексният свят е като мултиплекс-кино, което дава на публиката си възможност за избор на различни филми, актьори, режисьори и сюжети, които са под един покрив. Тръмп и Брекзит показаха, че има сериозни вариации и различия в сценария на световния ред дори в Запада - не само между Запада и останалите, както обикновено се приема. В същото време мултиплексният свят е свят на взаимосвързаност и взаимозависимост. Това не е единствен глобален ред, либерален или друг, а комплекс от кръстосани, ако не и конкурентни, международни редове и глобализми.

Мултиплексният свят не се дефинира от хегемонията на нито една нация или идея. Това не означава непременно, че Съединените щати са в упадък - това все още е спорно. Но това означава, че Съединените щати вече не са в състояние да създават правилата и да доминират в институциите на глобалното управление и световния ред по начина, по който е било през по-голямата част от периода след Втората световна война. И докато елементи от стария либерален ред ще оцелеят, те ще трябва да настанят нови актьори и подходи, които не се поддават на командите и предпочитанията на Америка.

Алтернативни глобализации, а не либерална хегемония

Грешно е да се каже, че глобализацията свърши. Вместо това, в един мултиплексен свят, тя ще приеме и вече приема, различна форма. Глобализацията може да стане по-малко задвижена от търговията и по-скоро от загрижеността за развитието. Това би могло да даде повече място на инициативите на нововъзникващите сили, които са склонни да се съсредоточат повече върху инфраструктурата, отколкото върху свободната търговия. По този начин новата глобализация може да се води по-малко от Запада и повече от Изтока, особено от Китай и Индия, както беше преди хиляда години преди европейския колониализъм. Самият Китай може да не е в състояние да води сам глобализацията в световен мащаб, но има потенциала да я променя с инициативи като стратегията One Belt, One Road и AIIB.

Освен това новата глобализация ще бъде закотвена повече от връзките юг-юг, а не от север-юг. Това вече се случва: Според Програмата на ООН за развитие Югът е увеличил своя дял от световната продукция от една трета през 1990 г. до почти половина днес и е увеличил своя дял от световната търговия със стоки от 25% през 1980 г. на 47 % през 2010 г. И търговията Юг-Юг скочи от по-малко от 8% от световната търговия през 1980 г. до около 25% през 2014 г. Според конференцията на Обединените нации за търговия и развитие потоците от юг-юг в преките чуждестранни инвестиции съставляват над една трета от глобалните потоци. Тези тенденции могат да преформатират глобализацията.

Поради значимостта на Китай и други възникващи сили, новата глобализация би могла да гледа с по-голям респект към суверенитета, особено в сравнение с водената от Запада глобализация през деветнадесети и двадесети век, която се свързва с колониализма и пряката и непряка военна намеса осигуряващи западни икономически и стратегически интереси (дълъг списък от примери като се почне от Суец и стигне до многобройни интервенции в Латинска Америка). Това не означава, че възникващите сили не използват сила или нарушават суверенитета. С нарастващите си инвестиции в чужбина, Китай ще бъде изкушен да се откаже от изявената си политика на ненамеса и да използва сила или принуда в подкрепа на своите икономически и стратегически цели. Но в съответствие с възгледите на нововъзникващите сили, новата глобализация вероятно ще бъде по-икономическа и по-малко политическа или идеологическа (особено в сравнение с промотираните от запада демокрация и правата на човека).

G-Plus, не G-Zero, управление

Много от обявените позиции на Тръмп внушават идеята, че това е националистична гледаща навътре къв националния интерес външна политика на САЩ. Неговите политики в областта на търговията и сигурността подкопават световните институции като Световната търговска организация и ООН и нарушават преговорите за изменението на климата. В много отношения това може да накара системата на глобалното управление да бъде още по-малко централизирана в САЩ и Западна Европа. Но и тук, както беше отбелязано по-рано, следвоенната архитектура на глобалното управление вече се движи в тази посока. Глобалното управление вече е започнало да приспособява нарастващите роли на частните организации (корпорации, фондации и т.н.), групи от гражданското общество и регионални споразумения, като по този начин намалява позицията на официалните междуправителствени организации. И нововъзникващите сили вече искат по-голям глас и лидерство в съществуващите институции, като същевременно създават нови глобални и регионални механизми, като например новата банка за развитие, инициирана от БРИКС и Conference on Interaction and Contingent Reserve Arrangement  (финансов механизъм), AIIB, и нейната Conference on Interaction and Confidence-Building Measures като механизъм в Азия, както и собствените планове на Индия за развитие на инфраструктурата в Южна Азия. И докато търсенето на глобално управление ще остане, архитектурата ще продължи да се фрагментира и децентрализира, потвърждавайки началото на мултиплексния свят.

Поддържането на световния ред зависи от реда в регионите. Както твърди Хенри Кисинджър, "Съвременното търсене на световен ред ще изисква последователна стратегия за установяване на концепция за ред в различните региони и за обвързване на тези реда в тези региони един с друг" .Но разработването на такива приобщаващи, отворени регионални редове е критично предизвикателство. Това би изисквало създаването на нови регионални механизми и подкрепата на тези, които вече съществуват, но са ограничени от липсата на ресурси. Докато някои либерални мислители виждат регионализма (без да се включва Европейският съюз) като заплаха за световния ред, има много регионални инициативи, които, ако бъдат признати и укрепени, всъщност биха могли да поддържат световния ред. Например инициативата ASEAN + 3 Chiang Mai initiative за финансите позволи на тези страни да се справят по-добре с краткосрочните проблеми с ликвидността, допълвайки съществуващия капацитет на Международния валутен фонд. Като друг пример, въпреки че администрацията на Обама се боеше че вдъхновената от Китай AIIB ще бъде конкурент на Световната банка, нейната структура и правила наподобяват тези на утвърдени многостранни институции и нейното управление включва лица от западни страни. По този начин AIIB е по-вероятно да се допълва, отколкото да се конкурира със Световната банка. В един фрагментиран и плуралистичен свят използването на местни и регионални инициативи в различни тематични области, които допълват старите, но фрагментиращи глобални институции, може да бъде един от най-обещаващите начини за изграждане на световния ред през двадесет и първи век.

Мултиплексният свят няма да бъде свободен от безредици, но не е непременно обречен да бъде това, което Ян Бремер и Нуриел Рубини наричат "Г-нула свят" - "в който никоя държава или блок от държави няма политически и икономически лост - или волята - да провеждат истински международен дневен ред " - просто заради липсата на доминиращата водеща роля на САЩ. Споделянето на лидерство между западните сили и възникващите сили е по-постижимо от (твърдото) разделяне на власт. Светът, който е по-малко зависим от лидерството на САЩ - но без пълно отстъпление на САЩ в изолационизъм, все някак ще намери начини да си сътрудничи. Този свят все пак ще се обедини в криза, както се случи на срещата на върха на Г-20 след световната финансова криза през 2008 г., или в борбата срещу общите рискове, както стана с Парижкото споразумение за изменението на климата от 2015 г. Това беше възможно не поради проактивни Американското лидерство, но поради общо разбиране сред западните нации, възникващите сили (ръководени от Китай) и групи от гражданското общество. Важно е, че споразумението избягва традиционния западен подход, основаващ се на легализирани санкциии, в полза на по-мек, доброволен подход, характерен за Асоциацията на народите от Югоизточна Азия.

Мултиплексният свят е свят на "Г-Плюс", включващ установени и възникващи сили, глобални и регионални институции и актьори, държави, социални движения, корпорации, частни фондации и различни видове партньорства между тях.

Стабилността на мултиплексния свят

Има няколко неща, които трябва да се имат предвид от международната общност като цяло, и по-специално от западните нации, за да се помогне за управлението на прехода към мултиплексния свят.

Първо, спрете да пишете за връщането на либералната хегемония, с което имам предвид световния ред след Втората световна война, създаден и доминиран от Съединените щати и съсредоточен около западните интереси, ценности и институции. Тази ред би могъл да донесе много добро (както и много лошо) на света и някои от неговите институции (като системата на ООН) ще продължат, но конкретните исторически обстоятелства зад възхода на либералната хегемония са изчезнали. Глобалното разместване на силите е реално и ще продължава.

Второ, освен ако и докато администрацията на Тръмп не промени радикално курса или не бъде заменена, подгответе се да живеете  без значителна подкрепа от страна на САЩ за мултилатерализма. В рамките на Тръмп тази подкрепа може да дойде селективно и пестеливо, но нейното отсъствие не бива да възпрепятства международното сътрудничество, ако в него участват и го подкрепят други основни участници.

Трето, краят на американската хегемония не е равносилен на "връщането към анархията", ако анархия предполага края на глобалното сътрудничество, както се притесняват някои. Напредъкът в глобалното управление никога не е бил линеен и не е имало някакъв консенсус, че глобалното управлението е добро нещо. Търсенето на глобално управление е и ще продължи да варира в зависимост от областта на проблемите. Подобно търсене се дължи на смесица от стратегически, функционални и нормативни мотиви, както и на вътрешнополитически калкулации. Докато нормативните и вътрешните мотиви може да намаляват сред западните държави, функционалните и стратегическите мотиви все още могат да доведат до търсене на глобално управление в няколко области, включително изменението на климата и транснационалната сигурност.

Четвърто, въпреки твърденията, че светът е "в пожар", има и много успешни истории за растеж и стабилност в света. Що се отнася до международната стабилност, има както добри, така и лоши новини. Някои форми на международно насилие, като например междудържавните войни, са в дългосрочен упадък.При цялото си медийно отразяване и очевидната трагедия, тероризмът представлява силно концентрирана, локализирана заплаха. През 2015 г. например само пет държави - Афганистан, Ирак, Нигерия, Пакистан и Сирия - съставляват 72% от смъртните случаи от тероризма по целия свят. Също така забележителни са само четирите групи, които са отговорни за 74 процента от всички тези смъртни случаи: самопровъзгласената Ислямска държава, Боко Харам, талибаните и Ал Кайда.Освен това, много от признаците на "анархия" днес, включително жертвите в Близкия изток, са резултат от неуспешни политики на Съединените щати и нейните ключови западни съюзници, които межеха да бъдат избегнати. Примери за това могат да бъдат например нахлуването на Ирак през 2003 г. в Ирак или англо-френската операция в Либия през 2011 г., за да се извърши промяна в режимите (като по този начин се злоупотреби с Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, предназначена за гражданска защита). Освен това, както някои твърдят, случаят с Либия може да е отчасти причина за последващия отказ от военна интервенция в Сирия. Прогнозите, публикувани от Международния институт за стратегически изследвания, установяват, че от общо 180 000 смъртни случая, свързани с конфликти по света през 2014 г., в Ирак и Сирия са почти половината.Изучаването от тези грешки е по-важно за бъдещето на световния ред, отколкото копнежите да си върнем обратно либерална хегемония.

Пето, отдайте дължимото на приноса на не-западните актьори към пазара на идеи за глобално сътрудничество. Страните от Латинска Америка подкрепиха правата на човека преди Всеобщата декларация за правата на човека и развиха традиция за регионална нормативна уредба и институционално изграждане преди създаването на ЕС. Източноазиатските страни, водени от Япония, пробиха пътя от постколониалната зависимост и недостатъчно развитие. Конвенцията на ООН по морско право имаше много общо с ръководството на дипломати от Югоизточна Азия. Идеите за човешкото развитие и сигурността на човека са замислени от пакистанския икономист Mahbub ul Haq, докато концепцията "Responsibility to Protect" е до голяма степен африкански принос.

Шесто, насърчавайте прагматичния глобализъм на мястото на идеологически заредения либерален интернационализъм, термин, дълбоко свързан със западната хегемония и лицемерие. Историята предоставя много примери за практическо, не идеологическо, основано на конкретни теми сътрудничество между народите с разнообразен политически ред, за да се поддържа международната стабилност.

Седмо, приемете с разтворени обятия глобалното управление на G-Plus. Нарастващата сложност на глобалното управление е неизбежно поради изникването на различни нови участници и транснационални въпроси. Невъзможно е държавните бюрократични институции, създадени през 40-те години, да се справят с тези промени. Тези институции трябва да приветстват появяването на нови "търсещи" глобално управление и да се научат да работят с тях, като избягват дублирането на ресурси. Продължаващата фрагментация в глобалното управление създава нови възможности за по-тясно партньорство между междуправителствените институции, гражданското общество и частния сектор.

Осмо, вземайте сериозно регионалните сили и регионализма. Регионите са важни места за конфликти и сътрудничество. Когато разглеждаме начини за развиване на нов световен ред, не трябва да се съсредоточаваме твърде много върху големите нововъзникващи сили, докато пренебрегваме ролята на други регионални сили в развиващия се свят като Индонезия, Нигерия и Турция. Не всички форми на регионализъм са вредни за глобалното сътрудничество; наистина, те могат да допринесат за това. Много регионални организации споделят нормативната загриженост за мира и справедливостта и заслужават своето пространство във всяка значима схема за глобален ред. Традиционната либерална универсална тенденция за свързване на регионализма със сфери на влияние или балансиране на властта е погрешна, тъй като много примери за регионализъм днес са отворени, интерактивни и приобщаващи.

Накратко, стабилността на мултиплексния свят ще изисква от много западни народи да се откажат "безплатното возене върху транспорта" на Съединените щати и да приемат споделено лидерство с нововъзникващите и регионалните сили. Това ще изисква по-голямо партньорство между глобалните и регионалните органи, както и публичните, частните и гражданското общество. Светът на "Г-Плюс" изисква истински реформирана система на глобално управление, която дава искрено признание на гласовете и стремежите на всички. Америка и нейните западни съюзници трябва да се откажат от изключителни привилегии като френското ръководство на МВФ, американското председателство на Световната банка и японското председателство на Азиатската банка за развитие в замяна на доверието и сътрудничеството на останалите.

Нов лексикон за международни отношения

Сложността на международната политика днес изисква по-голямо разбиране на съществуващите теории и речник на международните отношения, особено на либерализма и реализма. Либералите често изповядват монопол върху всички "добри неща" в международния живот като рационалност, зачитане на човешкото достойнство, добро управление, свободна търговия и ред, основан на правила, и проследяват произхода на тези ценности изключително от западната цивилизация. И все пак тези идеи и практики могат да бъдат намерени в други, неевропейски цивилизации, включително, но не само ислямска, китайска и индийска. Либералната теория показа малко признание за многобройните източници и принос за развитието на нейните идеи и практики. В резултат на това днес либерализмът се разглежда като искане и очакване "останалите" да следват принципи, за които се твърди, че  са развити единствено на Запад, дори когато водещите либерални западни народи ги нарушават грубо. Такъв либерализма, който сега е подложен на предизвикателство у дома му, ще бъде още по-трудно да се продаде на останалия свят.

Когато се изправят пред бъдещето, докато либералите остават в отрицание, реалистите се връщат в миналото. Вместо да търсят свежи идеи, които да разбират и обясняват промяната в световната политика, те продължават да претоплят понятията като многополюсност (или общата теория, че международната стабилност зависи главно от поляритета или разпределението на властта) или от Капанът на Тукидид, за да опишат сегашния или възникващия световен ред . Това е погрешно приложение на историята. Днес светът е далеч от многополюсната епоха от деветнадесети век; той е още по-отдалечен от самодостатъчната и херметична геополитика на гръцките полиси.

Епохата на либералната хегемония е минала. Либералният международен ред ще бъде само една от многото взаимно пресичащи се системи и ще трябва да се конкурира или да се впише в други идеи в свят на все по-голяма сложност и взаимосвързана комплексност. Учените в сферата на международните отношения трябва да бъдат предпазливи към конвенционалната мъдрост и да бъдат отворени към нови концепции и теории и следователно към нови възможности за световен ред, който няма прецедент в историята. Keohane е прав: хегемонът не е нито необходим, нито достатъчен за глобалния ред - и нито, както се оказа, такава е и "неоспоримата" либерална идеология. В мултиплексния свят учените и прагматиците ще трябва да прегърнат сложността на тази нова система.

[Skubi]

Орбанчо строи иллиберална демокрация....

Това е моминото име на тези хмм "демокрации" които в момента Ердоганчо строи а Путинчо е почти готов....Да не говороим за истаните на екс съветски републики с техните екс партийни лидери, които за сега станаха разни Баши.

И има доста демокрации например и САЩ където нараства омразата срещу бежънците, чужденците /xenophobia/.

 

[Б. Киров]

On 15.10.2018 г. at 12:02, Atom said:

Та в тази връзка някой може ли да ми препоръча работите на учени от калибъра на Фукуяма, Родрик или Аджемоглу, които да не са толкова западно ориентирани. Добре е да се видят например работи на азиатци (китайци, индийци и т.н.), но не американски азиатци, родени и израствали в САЩ, а "оригинални". Интересно е да се види какви са техните представи за бъдещото и дали предлагат нещо което убягва на хора възпитани изцяло в западната култура. 

Защо няма китайска теория на международните отношения?

 

Yaqing Qin

QIN Yaqing is President and Professor of China Foreign Affairs University (CFAU) and Chancellor of China Diplomatic Academy, Executive Vice-president of China National Association for International Studies (CNAIS) and editor-in-chief of Foreign Affairs Review, the academic journal of CFAU and CNAIS. He was on the resource team for the UN High Panel for Challenges, Threats and Changes (2003-04) and worked as Special Assistant to the Chinese Eminent Person, China-ASEAN Eminent Persons Group.

https://academic.oup.com/irap/article-abstract/7/3/313/751459

https://www.prio.org/People/Person/?x=10961

Има много дискусии за това как да се развие IR теорията в Китай (Wang 2001, Johnston 2003). Китай е земя с дълги интелектуални традиции, а фактът, че Китай досега не е имал голяма теория на IR, е очевиден и озадачаващ (Zi 1998: 12–13).

И така - защо няма IRT, създадена от Китай?

В това отношение са очевидни три фактора:

- липсата на "понятие за интернационалност";

- доминирането на дискурса на IRT на Запада;

- липсата на теоретично твърдо ядро.

Аз ще ги обсъдя по този ред.

Липсата на понятие "интернационалност"

В традиционния китайски ум не е съществувало нищо подобно на понятието "интернационален", защото не е съществувала структура, в която едно его стои срещу друго. Светът или държавата в китайската култура не е ясно дефиниран субект с крайна граница. Китайският свят се отнася до всичко под небето и на земята. Имало е усещане за пространство, защото е имало център и градиращо дистанцираща се периферия; имало е чувство за време, защото поколения китайци мислено и практически са виждали един безкраен континиум, в който историята на миналото и бъдещето се се дистанцирали градиращо от настоящето напред и назад (Hall and Ames 2005: 11-13). Ако застанете на върха на хълма в Императорската градина зад Забранения град, ще видите квадратна форма на сгради, заобиколени от по-голям квадрат, заобиколен от още по-голям квадрат и т.н. Това е китайското разбиране за света, което е безкрайни пространство и време, а в техния център е  Императорския дворец. Това е било едно цяло, в което не съществуват противопоставени полюси. По този начин е имало само едно единствено его, едно самотно его без противоположно алтер.

Този светоглед на традиционния китайски ум е практикуван в трибутарната система /tributary system/, която е била центрирана и управлявана от китайския император от 221 г.пр.н.е. до началото на 1800 г. Държавите са като хора. Китайците традиционно гледат на отношенията между държавите като на отношенията между хората. В този смисъл на държави, като едно общество на индивиди, дълго време е било концепция в китайския ум. В тази неравноправна, квази-интернационална система, наречена трибутарна система, Китай е бил доминиращата власт, поддържаща стабилност и предоставяйки институционализирани механизми за взаимодействие между държавите в района на онова, което в днешно време е Източна Азия.

Трибутарната система не е интернационална система в нейния истински смисъл. Тя е моделирана по системата на китайската династия Джоу (1046 г.пр.н.е. - 771 г.пр.н.е.), система на император-принц, при която императорът владее земята и има власт над князете, управляващи в съответните им феоди в страната. Без идея и институция за суверенитет, китайският императорски двор е бил центърът и е властвал над околните държави като зависими от него. Трибутарната система не е била система от равни членове, но е продължила да функционира без много промени около 2000 години. Китай, като най-мощната държава и най-развитата цивилизация в региона, е изиграл огромна роля в поддържането на мира и търговията, осигуряването на обществени блага и управлението на системата. Трибутарната търговска система е осигурявала много повече облаги от Китай към трибутарните държави, а не обратното. Китай също е играел ролята на балансиращ инструмент, намесвайки се, когато се случи нахлуване на една държава срещу друга (Fairbank 1968; Fairbank и Reischauer 1989).

Разширеното "Аз", макар и със същия онтологичен статус както в природата, не е било същото като социалния статус. Разстоянието от центъра е правело разликата в социалния статус. Тази разлика в статута представлява принципът на реда на трибутарната система. Същността на трибутарната система е била радиалното излъчване на "егото".

Китай като "Аз" в центъра, докато другите трибутарни държави в периферията отдават лепта на центъра. Това е система, в която няма разлика между "его" и "алтер". Онтологичният статус на звената на системата е същевревенно онтологичното състояние на центъра. Тази система е оформена въз основа на конфуцианската представа за "държавата", която от своя страна е моделирана върху конфуцианската концепция за "Семейство". По този начин държавата е разширено семейство.

Когато Джон Феърбанк казва, че трибутарната система не е междудържавна система, а световна система, той се докосва до ключов въпрос за тази централизирана в Китай система: не съществуват равнопоставени, макар и само де юре, отделни части позиционирани в нея. Това не е била "интернационална" система, защото не е имало правна равнопоставеност между звената. Трибутарната система е представлявала просто разширена система на китайската вътрешна система и двете всъщност са били едно неделимо цяло за традиционните китайски умове. По този начин трибуталната система, пространствено и концептуално, е като концентрични квадрати, различаващи се само по разстоянието от центъра и без разлика в онтологията. Периферията е била радиацията на центъра и следователно дуалистичното позициониране между егото и алтера изобщо не е съществувало.

В такава система няма място за "интернационалност" и поради това традиционно китайците нямат никакво съзнание за "интернационалност" или свързаните с него понятия, като суверенитет и териториална цялост. Тъй като са нямали реална представа за "интернационален", било е естествено, че няма нужда да се развива теория за международните отношения. Когато била открита за китайци първата професура в английския колеж Aberystwyth веднага след Първата световна война, китайските учени все още вярвали, че "Половината от Лун Ю /трактат на Конфуций/ е достатъчен, за да се управлява целия свят".

Доминирането на дискурса на Западния IRT в китайски контекст

Китай има богати интелектуални традиции, които биха могли да осигурят източници за IRT /теория за международни отношения/. Неуспехът на модернизацията, когато Китай среща Запада в края на деветнадесети век, пречупва генеалогията на интелектуалната култура (Zhu 1984; Fairbank

1942). Невероятната сила на Запада, внезапнато осъзнаване от страна на китайците за тяхната изостаналост и променените идеи за тяхната страна, техните традиции и самите китайци, събрани заедно, причиняват огромна катастрофа и зори обръщат обратно тенденцията в китайската интелектуална история. Следователно, разпадането на трибутарната система е всъщност разпадането на китайската културна традиция.

Последствията от Опиумната война обаче бяха много по-големи и по-дълбоки от поражението на бойните полета. Когато китайците биват победени в средата на 19-ти век, те отдават това на своята технологична изостаналост: западняците са използвали огнестрелни оръжия, докато китайците имали само копия и ножове. В резултат на това убеждение, движението за позападняване се инициира главно от високопоставени китайски служители с цел подобряване на китайските военни технологии. Те започват да настояват, че китайското обучение ще  остане същност и основа, а западното обучение ще се надгражда върху него единствено практическо приложение. До края на 19-ти век обаче те започнаха да усещат, че не само техните технологии са изостанали, но китайската система на управление е погрешна. Държавници и учени изследват системата и стигат до заключението, че тя като цяло е проблематична. Реформата от 1898 г., започната от Kang Youwei и Liang Qichao и революцията през 1911 г., водена от Сун Ятсен, търсят промяна в политическата система и нейните институции. Реформаторското движение, започнало като критично изследване на политическата и икономическата система, вече преминава от чисто технологично ниво към институционално ниво. Това продължило до Движението 4 май 1919 г. (Li 2003: 309–38).

Движението 4-ти май демонстрира най-голямата саморефлексия на китайците, защото те започват не само да поставят под съмнение китайската технология и китайските политически и икономически системи, но и китайската култура с нейното формиращо я ядро, конфуцианството. В категорична опозиция се очертават два големи лагера. Единият става школата за следване на традиционния китайски път, представлявано от съвременните нео-конфуцианци. Те защитават духа на конфуцианството и се опитват да го трансформират, за да го плиложат в модерен контекст. Те отстояват твърдо тезата, че конфуцианството е познанието за култивиране на моралния характер и развитие на темперамента, което го прави най-доброто средство за управление на обществото. Другият противостоящ им лагер е Школата настояваща за усвояване на западния интелектуален и управленски опит. Те вярват, че основният проблем на неуспешната модернизация в Китай е китайската култура: изостаналостта, консервативната природа и пренебрегването на науките. Те се застъпваха за "коренно западнизиране", вярват, че конфуцианството е убийствената доктрина и издигат лозунга "Долу конфуцианството!" Сблъсъкът на тези две интелектуални школи в Китай по този начин отразява конфронтацията на двете култури. Китайските марксисти в ранните години до известна степен са последователи на втората школа (Ge 2001, Li 2003, Zhang 2005).

Традиционалистката китайска школа разглежда изучаването на китайската мисъл като своя крайна цел и западното знание и методология като средство за усъвършенстване на тази цел, докато школата на западниците се стреми точно към обратното. Въпреки че не съществува официална декларация за това кой в крайна сметка е спечелил тази битка, все пак е ясно, че школата за възприемане на западната интелектуална традиция се превръща в господстващ дискурс в Китай. Това става победа на идеите на Просвещението и на Нютоновата култура. В този смисъл Китай започва процес на модернизация, като се ангажира в международни взаимодействия и чрез форсирано преподаване на западни идеи от западни преподаватели по време на Вестфалската система в Европа. Сред идеите, които китайците научават, са концепциите за международна независимост и суверенитет.

Паралелните събития - разпадането на трибутарната система и големите дебати сред китайските интелектуалци - оставят китайците с две противоположни традиции: конфуцианската и западната. Изглежда, че тогава конфуцианството започва да се възприема като символ на консерватизъм и изостаналост, а единственият признат учител става Западът. Китайците се изправят пред едно голямо прекъсване на интелектуалната им култура, в исторически момент, когато Западът среща Изтока. Тъй като китайската култура с конфуцианството като нейно ядро е конфронтирана и разгромена в началото на ХХ век, моралната система закодирана в нея, също се разпада. Това кара китайците да започнат да рефлектират своята собствена култура вече от външна гледна точка.

В този контекст, независимо от това колко теоретизирате, ядрото на китайската хуманитарна наука е западно. Следователно, не може да се формира отделна китайска школа по теория на международните отношения, както и подобна теоретична школа за всяка друга социална теория. Тази ситуация продължава до настоящия момент. В продължение на 30 години от 1949 до 1979 г. имаше частично прекъсване, дължащо се на анти-западната нагласа на Мао. От 1979 г. насам, особено когато китайският институт по международни отношения започна да функционира като образователна институция и се опита да се обособи като независима дисциплина, процесът бе възобновен и усвояването на знания от Запада се превърна в основен двигател на китайската общност занимаваща се с международни отношения.

Липса на теоретично твърдо ядро

Социалната теория трябва да има твърдо ядро. В процеса на формиране на китайската теория за международни отношения липсва само този елемент.  Всяка завършена теория има отделна твърда сърцевина и по-гъвкав защитен колан, за да се гарантира, че твърдото ядро не е увредено и ерозирано (Lakatos1978: 6).Това твърдо ядро идентифицира теорията. След като се формира ново твърдо ядро, се ражда нова теория. Въпреки че Лакатос не обсъжда формирането на това твърдо ядро, той обяснява, че формирането на изследователска програма започва от първоначалния "модел", който постепенно нараства със старателни усилия в изследователска програма. Този процес е подобен на това, което се нарича "нуклеизация", образуването на ядрото или твърдото ядро на теорията.

Ако този аргумент е валиден, трябва да зададем един решаващ въпрос за всяка конкретна теория: Каква е нейната твърда сърцевина? В естествената наука е по-лесно да се отговори. Принципът на гравитацията, например, представлява твърдото ядро на Нютоновата теория. Това е описанието на причинно-следствена връзка, която обяснява факта, че една ябълка пада на земята, вместо да лети до небето. В социалните изследвания обаче това е много по-сложно, тъй като има за цел не само да намери закономерности и причинно-следствени връзки, но и да разбере значения в социален контекст. Затова твърдя, че ядрото на една социална теория съдържа два компонента: физически /материални и метафизични / идейни. Първите, подобно на изследователска рамка от първи ред, е свързана с материалния свят, а вторите, като вторична рамка, са свързани със спекулативния свят. Според тази концептуализация физическият компонент на твърдото ядро води до основни предположения и хипотези на теория за материалния свят, докато метафизичния компонент произвежда на онтологическа есентивност (и следователно епистемологическите и методологични производни) на теорията (Wendt 1999: 4-5). Въпреки, че хипотезите, разработени от физическата част на твърдото ядро се основават на емпирични опит в определен момент от време и пространство и при спазване на емпиричната проверка за фалсифицируемост, идеите, които извират от метафизичния компонент не са обект на такава емпирична проверка. По дефиниция те са спекулативни идеи, които не идват от реалността (макар че те са свързани с реалността и могат да създадат реалност). Този компонент се формира от години в културния контекст на хората от народа: тяхната история, интелектуалната им традиция, възгледите им за света, тяхната универсална визия и начин на живот и на мислене - с една дума, тяхната култура.

Двата компонента са взаимосвързани и интерактивни. Когато възникне проблем в реалния свят, физическият компонент се активира и представлява този проблем, който се нуждае от интерпретации или решения. След това, тъй като проблемът е представен като такъв, той преминава през метафизическия компонент, за да намери отговора, как да разбере, интерпретира и решава този проблем. Когато двата компонента са добре координирани и изпълняват допълващи се функции, се появява успешна теория. Когато кажем за една теория че е различна или оригинална, имаме предвид, че или теоретичният въпрос е представен от физическия компонент по различен начин, или разбирането се предлага от метафизическия компонент по различен начин. Последното е особено важно, защото дефинира определена социална теория.

Научната дискусия в Западната теория за международни отношения често пренебрегва този метафизичен компонент на ядрото на теорията. Може би това е така, защото те /западните учени/ го приемат за даденост или защото имат подобна подсъзнателна нагласа, която по презумция може да се върне към древногръцката философия, Ренесанса и особено Просвещението. Уилям А. Калахан сравнява американската теория за международни отношения, Английската школа и IR теорията за международни отношения с китайски характеристики. Той твърди, че всяка теория с национална идентичност трябва да има своя голяма идея: за американската теория такава идея е демократичен мир; за Английската школатова е интернационална общност; а за китайската IR теория, Datong (универсална голяма хармония). Голямата идея квалифицира голямата теория (Калахан 2002: 6). Това, което Калахан не пита, е защо те - американците, британците и китайците - имат различни големи идеи. За мен тази голяма идея не е напълно извлечена от реалността в момента. Настоящият проблем е възприет чрез конкретна културна и традиционна леща и е мислен чрез конкретна репрезентационна система. Това е работата на метафизическия компонент върху реакцията на физическия компонент на международната анархия.

Голямата идея често е свързана с голям проблем. Аз твърдя, че всяка теория трябва да има различен проблем, който се развива в твърдо ядро и прави теорията жива и уникална(Qin 2005). Основните IR теории в САЩ имат едно общо нещо - как да решат големия проблем как САЩ да запазят ролята си като хегемон в международната система след Втората световна война или хегемонистичното й управление (Gilpin 1980; Organski and Kugler 1980; Krasner 1983; Keohane 1984). Независимо дали става дума за ударението върху твърдата сила или меката сила (Mearsheimer 2001; Nye 2002, 2004) и независимо дали това е поддържането на позицията на властта на хегемона или на хегемонно доминирана от тях система като цяло, големият проблем, пред който САЩ се сблъскват в следвоенната ера, е ядрото на всички тези теории. По този начин една голяма идея се основава на големия проблем на един международен актьор, като национална държава. Въпреки това в статията на Калахан и в моята собствена фокусът е върху производните на физическия компонент на твърдото ядро. Проблемът е специфичен, релевантен, видим и присъстващ. Проблемът занимава както теоретиците, така и прагматиците политици. Необходими са решения. Както казва Робърт Кокс: "Теорията винаги е за някого и за някаква цел" (Кокс1986: 207). В този смисъл теорията е инструмент, средство за решаване на проблема, с който се сблъсква един актьор (Залевски 1996: 341). Това, което тези статии не обсъждат или отсъства, е другият компонент: метафизичният компонент. Когато проблемът се манифестира в човешкия ум, решенията за него не идват от нищо. Китайският начин на лидерство или доминиране в трибутарната система е много различен от този на САЩ в ситуации след Втората световна война и след Студената война, въпреки че техният проблем е донякъде сходен, т.е. как да поддържаме доминиране или лидерство (Womack 2003)

Проблемът е разбран, отразен и представен от ума. На основата на това представяне едно решение става възможно, а друго решение невъзможно или дори немислимо. Представянето е специфично за културата и зависимо от изминатия път. Този избор на решение зависи от метафизичният или второстепенният компонент на твърдото ядро на теорията. Това решение ще бъде продукт на теорията и част от културата, от начина на живот и мислене, който е бил формиран (и трансформиран) от историята на човешката практика. Този метафизичен компонент определя идентичността на една теория, различаваща я  от друга. Поради това ние казваме, че всяка социална теория е етноцентрична по своя характер и в самия си произход.

Китайската интелектуална традиция използваше ядро с ярко очертан метафизически компонент. Но неуспешната модернизация в началото на ХХ век я пречупи. В дългата и мъчителна борба с модерната интернационална система Китай започна да реконструира своята идентичност. Такава реконструкция на китайската интелектуална култура неизбежно доведе до срутване на метафизическия компонент на китайската традиция и формирането друг, подобно на западното Просвещение родено в борба срещу традицията. Идеите отвън следваха този път и се отдалечиха много далече от дълбоко вкоренената китайска система от интелектуални идеи и концепции. Естествената последица, произтичаща от разпадането на метафизическия компонент на китайската интелектуална култура и замяната й от западната е, че изследването на международните отношения започва да използва западния дискурс в китайски контекст.

Потенциални източници за китайска школа за IRT

Възможно ли е и дори неизбежно ли е да се появи китайска школа (или школи) на ИРТ? Тъй като социалната теория и човешката практика са близнаци, взаимодействащи помежду си в един непрекъснат прогрес, вероятно ще бъде разработена отделна китайска IRT в периода на голямата социална трансформация, която Китай преживява. Ще обсъдя три потенциални източника за китайска школа за IRT , всеки от които е двойка от идеи и практика.

Светът на ‘Tianxia’  и трибутарната система

Конфуцианството има важна концепция за Вселената или за света на ‘Tianxia’ , с което рационализира и обяснява трибутарната система. Буквално, ‘Tianxia’ означава "пространство под небето". Но тази концепция в традиционния китайски ум е много повече от естествения свят и географски определена област. Това е комбинация от природа, бог и морал. По този начин не се разбира нещо материално. Това е по-скоро културна концепция, съдържаща системата на морала или пътя на небето.

Трибутарната система, основана върху философията на Tianxia, е система на неравенство. Това е частта, която противоречи на човешкото желание за равнопоставеност. Съществуват обаче и други важни идеи и практики в тази система, както и в нейната философия, които могат да бъдат много положителни. Първата е холистичният подход. Доколкото Tianxia е комбинираното Цяло, концепцията за субективността или субективното "Аз", изобщо не съществува и затова нямаше дихотомия между индивида и другостта. Както Qian Mu казва: "Позицията на китаеца често е интровертна. С интровертен, искам да кажа, че всичко е вътре в себе си "(Qian 1994: 14). В резултат на това в един китайски ум може да съществува нещо отдалечено във времето и пространството, но никога не е имало нещо, което е противоположно, нетолерантно и е необходимо да бъде завладявано. Отдалечеността просто е разширение на себе си, както например "прадядо" и "правнук" във времевата рамка са един род, или каквато е връзката между центърът на пулсиращите и постепенно разпространяващите се кръгове на вълните от хвърлен камък в някаква пространствена рамка. Тази холистична гледна точка за света е различна от западната дуалистична гледна точка на двете противоположности, където се подразбира неизбежен конфликт.

Втората идея е най-високият идеал на философията Tianxia - Datong (пълната хармония). В дуалистичната философия пълна хармония е невъзможна (Keohane 1984). В холистичен мироглед обаче не само е възможно, но и неизбежно, че очевидно противоположните елементи винаги се допълват взаимно. Tianxia е концепция, която се грижи за целия свят, вярвайки в хармонично цяло и се стреми към него. Това е пространството, в което човекът и природата се срещат, където се срещат идеалът и реалността и където се срещат моралът и материалните нужди. Така Tianxia е едновременно материална и културна концепция, способна да разшири Datong/пълната хармония/ в човешкия свят до тази на естествения свят и да реализира идеала за "единство на природата и човека", което е важна идея в китайската интелектуална традиция. В един все по-глобализиран свят такъв холистичен светоглед може да помогне за оформянето на нова теория, както и нови перспективи.

Третата идея е за ред. За конфуцианската философия редът е най-важният принцип в обществото. Трибутарната система започва с идеята за неравномерни социални взаимоотношения, но това неравностойно взаимоотношение в окото на конфуцианския учен не е същото като между животните в джунглата на Хобс, равни и враждебни; не е и като онова между хората в обществото на Лок, равни и конкурентни; дори не и онова между държавите в културата на Кант, равни и приятелски. По-скоро е между бащата и синовете в конфуцианското семейство, неравностойни, но добронамерени като между любящи един друг родител и деца. Най-малко, такава е изглеждала идеалната връзка в традиционния китайски ум като фундамент за подходящ социален ред. От самото начало тази връзка няма идея за джунгла, а за общество. Какво е държало сплотени членовете на едно общество заедно в обредите, нормите и институциите, съдържащи се в конфуцианството и практикувани в китайската династична система. В сърцевината са били петте взаимоотношения (баща-син, император-министър, по-голям брат, по-малък брат, съпруг-съпруга и приятел-приятел) и четирите социални връзки (коректност, справедливост, честност и чувство за срам), описани от Конфуций. Интерпретирани от негови последователи конфуциански учени и установени като ядро на китайския начин на управление. Управлението и властта, основаващи се на тези социални взаимоотношения и връзки, се наричали "Lizhi", което означава, че се управлява чрез етични кодекси или морал.

По този начин философията на Tianxia и трибутарната система съдържат нещо очевидно различно от западната интернационална философия, невъзможно е те да бъдат обяснени или разбрани в дискурса на Западната IR теория. Въпреки че е необходимо да се изостави признанието за неравенство в тази практика, необходимо е също така да се проучат ценните компоненти в нея като цялостен подход и институционален ред на светогледът Tianxia и идеалът Datong.

Модернизация и китайските революции

Китай започна да има ясно осъзнаване на модерността, когато избухна Опиумната война. От Kang Youwei и Yan Fu до Sun Yet-san и Мао Цзедун, реформата и революцията се превърнаха в огромна тема в китайския стремеж към модернизация. Идеи, като суверенитет и национализъм, бяха резултатите от принудително отворената врата на страната и продуктът на колективната рефлексия. Тъй като реформата се провали през 1898 г., революцията представлява най-важният интелектуален идеал и популярна практика. Революцията се е превърнала в доминираща тема както за интелектуалците, така и за масите; чиято цел е да се разделят със старият Китай и да се създаде нов Китай.

В това революционно движение имаше три сблъсъка, които помогнаха за формирането на поколения китайци. Първият е сблъсъкът между трибутарната система с Вестфалската, завършила с поражението на трибутарната. Трибутарната система беше критикувана заради нейния принцип на неравенство и завинаги отписана заради тази нея на частична особеност. От времето на Ренесанса и Просвещението, равенството се превърна в норма, ценност и идеал, общоприети. Въпреки че фактически съществува неравенство както във вътрешната, така и в международната сфера, това е целта на много революции и реформи. Революционната мисъл, много оформена от западните идеи през деветнадесети и двадесети век, възприема като ирационален и феодален традиционния китайски светоглед и ред, основан на неравноправни социални взаимоотношения. По този начин цел на революцията се превръща в прекъсване на този ред.

Вторият е сблъсъкът между китайската философия, съсредоточена върху реда, и интровертната рационалност, управляваща отношенията между hwnan и западната интелектуална традиция на конкуренция и екстровертна рационалност, основаваща се на материализма. Традиционната китайска философия се съсредоточава повече върху връзките на hwnan, поради което подчертава емоционалната част на поведението на hwnan и стремеж към подходящи межддуличностни отношения; западната философия се фокусира повече върху материалните печалби, затова подчертава рационалната част от поведението на hwnan и се стреми към относителни печалби в отношенията между hwnan и природата и сред самите hwnan /индивиди/. Сблъсъкът доведе до поражението на китайската философия и материалните печалби бяха възприети като приоритет и отражение на човешката рационалност.

Третият беше сблъсъкът между китайския холистичен подход за разбиране на вселената и западния индивидуалистичен начин за откриване на света. Учението от Запада започва от желанието да имаш силна и просперираща нация. Заедно с това беше неизбежното приемане на много западни идеи, между които суверенитетът беше може би най-важният от гледна точка на отношенията между нациите в света. Равенството се основаваше на независимостта на отделните индивиди и по този начин разруши концепцията за  Tianxia. Дуалистичното възприятие започна да пуска корени. Революциите в Китай, ако погледнем ретроспективно, всички те са наситени с дихотомно разграничение и радикално разделение между "его" и враждебен "алтер".

От тези сблъсъци се появиха влиятелни идеи. Революционното мислене, придружено от желанието за модернизация, е толкова важно в историята на модерния Китай от 40-те години на миналия век, че то представлява важен източник за евентуална китайска школа за теория на интернационалните отношения. Примерите включват теорията на Мао върху единния фронт, върху опозиция срещу противник и върху учението за трите свята, които очертаха ясна линия между "ние" и "те", или между "приятел" и "враг". Съгласуваната стратегия на Мао беше да се разграничат три категории: "ние", "съюзник" и "враг". Тогава "ние" трябва да обединим нашите "съюзници" срещу нашия "враг". Във вътрешнополитически план, Мао вярваше, че има различни класи, някои от които са съюзници и други врагове. В международен план беше подобно. Теорията на Мао за трите свята всъщност е разширена теория за класовата борба и единния фронт у дома. След като се направи ясно разграничение, човек ще знае със сигурност кой да атакува.

От реформата от 1898 до Революцията от 1911 г. и до комунистическата революция, идеята и практиката бяха преобладаващо революционни. Естествено е, че руският начин на революция е бил възприет и практикуван в Китай. Тъй като това вървеше ръка за ръка със съвременната история на Китай и 100-годишния му унизителен комплекс, тя помогна да се оформят идеите на китайците, когато те се отваряха за света.

Реформисткото мислене и интеграцията в международната система

Реформата и отварянето, започнали в края на 70-те, доведоха до голямо икономическо развитие и социална трансформация. Идеята за започването на реформата, дойде от прагматичното мислене на Дън Сяопинг, че Китай трябва да развива своята икономика и китайският народ трябва да забогатее. Когато няколко селскостопански производители в отдалечено бедно село в Южен Китай решиха да премахнат системата за колективно земеделие, идеята им беше също така проста: те се нуждаеха от храна, за да не гладуват. Дън беше този, който навреме използва това събитие и предприе реформа в цялата страна. Това беше фундаментално скъсване с революциите и революционния манталитет. Идеите и практиките на реформата всъщност доведоха до три значителни промени в китайския живот, оказвайки голямо влияние върху нагласите на хората. Изминаха почти три десетилетия, оставяйки ни ценни наследства за развитието на китайската теория на интернационалните отношения. Извършените три промени са от особено значение.

Първата промяна е институционална. Реформата на Дън е различна от тази на Хрушчов, тъй като Дън от самото начало обвърза реформата с отварянето на Китай към света. Реформата и отварянето, следователно, са близнаци, които взаимно се допълват и подсилват. Легитимността на реформаторите в Китай се основава на отварянето. Поради реформата на Дън и продължаването на реформата на наследниците му Китай не само е претърпял бърз икономически растеж, но и институционални промени. Процесът на преподаване от международните институции и изучаването от страна на китайските е очевиден. До 2004 г. Китай се присъедини към 266 международни многостранни конвенции и повечето междуправителствени организации (МПО). Съответно, Китай направи големи промени, за да адаптира националните си институции към международните норми и стандарти. Идеята за присъединяване към международната система и практиката на Китай през последните три десетилетия са едновременно храна за евентуална китайска школа за теория на интернационалните отношения.

Втората промяна е социална, т.е. промяната в идентичността на Китай. Националната идентичност се отнася до това, каква е държава във връзка с международното общество по отношение на идентифицирането между двете. Оперативно съществуват три степени на такова идентифициране: положителна идентификация, нулева идентификация и отрицателна идентификация. Положителната идентификация показва, че държава се вижда като член на международното общество и участва в делата на тази общност. Приема международни норми, режими и правила. Нулевата идентификация означава, че една държава се отделя от обществото и се въздържа от международни дела според собствената си воля. Негативната идентификация, от друга страна, показва отношение към международното общество. Китай преживява предефиниране на националната си идентичност, т.е. трансформация от революционна държава в състояние на статукво, от аутсайдер до член на международното общество. Трансформацията започна в началото на 70-те и получи значителен импулс и скорост, когато политиката на реформиране и отваряне беше приета в началото на 80-те години на миналия век. Освен това, колкото повече се интегрира в международната система и нейните институции, толкова повече Китай се определя като неин член и то отговорен член.

Третата промяна е идейна. Основната тема за съвременния Китай от 1840 г., както споменахме по-горе, беше революция. Тъй като реформата на Kang Youwei и Liang Qichao беше денонсирана като илюзорна, революцията и насилствената революция станаха идеята и практиката на нацията. От 1911 г. натам в Китай избухват революция след революция. Културната революция до известна степен беше кулминацията на вълните от революции. Идеите, стоящи зад всички революции, са тези, които се подхранват и култивират в борбата срещу традиционните ценности и норми на китайската култура. Реформата на Китай и отварянето му преди три десетилетия беше началото на нереволюционната ера. С бързото осезаемо развитие е естествено и необходимо да се осъществи идейна промяна с възобновяване на традиционното и привличане на идеи от Запада. Двете прицелни точки на революциите, международните норми и традиционните ценности постепенно се връщат като вдъхновяващи идеи. В същото време, други модерни концепции и настроения, като национализма, влияят и на китайците. Идейната промяна е много по-фундаментална от видимата промяна в икономическото развитие и увеличаването на националните възможности.

Тези промени са характерни за ерата на реформата в Китай. Те са важни и фундаментални, оставяйки ценно наследство за онези, които се стремят да развият китайско школа за теория на интернационалните отношения.

Заключение

Ние обсъдихме три източника, от които евентуалната китайска школа за IRT може да извлече своите идеи. Както обаче беше споменато по-горе, трябва да има централен проблем, около който да се формира твърдото ядро на социалната теория. Досега в средите на китайската общност интернационални връзки все още се мисли върху това. Аз твърдя, че най-вероятният основен проблем е връзката между Китай и международната общност.

Това е проблем, който озадачава Китай от 150 години. През 2000-те години на трибутарната система, Китай няма такъв проблем, защото китайският мироглед не съдържа нищо като суверенитет, национализъм или интернационализъм. През 140-те години от 1840 до 1980 г. Китай винаги е бил изправен пред проблема с отношенията си с международната общност, но никога не е имал подходящо решение. Всъщност през тези 140 години Китай е бил аутсайдер, опитвайки се да се колебае и да се взира в странна и понякога враждебна вселена. Това е най-фундаменталният проблем, преследващ Китай повече от век. Династията Цин не успя да го реши, както и по-късните китайски правителства. През 50-те години Китай започна да се развива, но Студената война, идеологическото разделение и вътрешният хаос пречеха на китайците да се справят с този проблем.

Реформата и отварянето през 1979 г. позволиха на Китай да намери решение. Всъщност Китай навлиза на практика в интернационалната общност. Как да се вдъхновяваме от трите източника на мисленето и практиката и как да привлечем извори от западното теория за интернационални връзки и социална мисъл? Това са въпроси, на които трябва да се дадат отговори, ако желаем китайската школа за международни връзки да се появи в ерата на глобализацията.

[nik1]

On 28.10.2018 г. at 0:57, Б. Киров said:

Мултиплексност, не многополюсност

 

Бих казал е че авторът е човек с холистични нагласи, т. е  най-вероятно че е човек роден в Индия и израстнал в богатия Запад .

Проблемът в това виждане според мен е че "светът" ( и вижданията,  ценностите и нагласите на хората вкл политическите)  все още не е холистичен, а полюсен и абсолютистки..

САЩ са единият полюс днес, но такива са ЕС (човекът не познава много добре историята и култуирата на стария континент) и Китай. Виждаме че там където САЩ се отдръпва (не само политически но и икономнчески) , има настъпление на ЕС и Китай.

(ЕС според мен ще продължи да съществува под някаква форма, и това е така защото  страните са постигнали много силна и многостранна  взаимобвързаност..ЕС е като къща без изход, и мисля че всички системни политици и играчи разбират това, разбират че къщата трябва дс да се запази... негоряща)

 

 

Редактирано Ноември 2, 2018 от nik1

[Б. Киров]

Преди 30 минути, nik1 said:

Бих казал е че авторът е човек с холистични нагласи, т. е  най-вероятно че е човек роден в Индия и израстнал нв богатия Запад .

Проблемът в това виждане според мен е че "светът" ( и вижданията,  ценностите и нагласите на хората вкл политическите)  все още не е холистичен, а полюсен и абсолютистки..

САЩ са единият попюс днес, но такива са ЕС (човекът не познава много добре истрията и култуирата на стария континент) и Китай. Виждаме че там където САЩ се отдръпва (не само пилитически но и икономнчески) , има настъпление на ЕС и Китай

Съгласен съм за тезата на индийския автор, според мен, в нея има известна двойнственост, два пласта. В една част, където констатира края на либералната хегемония на САЩ, той е повече индиец, когато предлага нов "мултиплексов подход", което при него се свежда до Г+, вместо до Г-0 при вземането на решения той не дава конкретен механизъм, по който това ще се случва; нещо повече, на мястото на либералната демокрация с нейните изградени институции, той предлага включването на нови играчи, като корпоративния бизнес, неправителствени организации и други несистемни формирования, но това на практика поставя под съмнение целия западен модел на изборни власти в трите им форми - законодателна, изпълнителна и съдебна. На практика това би означавало недемократично решаване на световните проблеми, защото примерно корпоративните елити не са избрани от хората, нито пък са такива неправителствените организации. Ерго, тук авторът говори от името на плутокрацията.

По-интересна и конкретна за мен е визията на китайския автор, който е изразител на официалната китайска политико-икономическа доктрина. Ако се абстрахирам от интересното и необичайно изложение и се извади ядрото в неговата статия, нещата за мен изглеждат така:

Трите кита, върху които се крепи евентуална бъдеща външнополитическа доктрина на Китай са

1. Светът на ‘Tianxia’ и трибутарната система /нео-конфуцианство/

2. Модернизация и китайските революции /комунистическата визия на Мао/

3. Реформисткото мислене и интеграцията в международната система /адаптация на китайската позиция със западните норми/

Самият автор генерализира, че основият проблем такава теория /концепция, доктрина/ да заработи е номер 3, адаптацията: "Аз твърдя, че най-вероятният основен проблем е връзката между Китай и международната общност"

 

Затова, според мен, модерната глобална стратегия на Китай днес изглежда приблизително така:

Китай има визия за глобализация, диаметрално различна от англо-американската /западната/: това е осмоза /Осмозата представлява спонтанно преминаване на молекули на разтворител (например вода) през полу-пропусклива преграда от страната с по-ниска концентрация към страната с по-висока концентрация на разтвора, което постепенно води до изравняване на концентрация от двете страни на преградата/ на базата на три основни принципа: конфуцианство, комунизъм и либерализъм.

 

[stinka (Rom)]

On 15.10.2018 г. at 12:02, Atom said:

Тези дни попрегледах кой какво е писал по въпросите за глобализацията. В нета има доста материали, но всички са от западни учени и отразяват  западната култура и западния начин на мислене. Вярно е, че един Фукуяма има японски произход и със сигурност има познания по азиатските култури, но той е роден и образован в САЩ и е 100% представител на западната мисъл. Същото се отнася и за Дани Родрик и Дарон Аджемоглу.  В момента те са едни от най-популярните икономисти  по въпросите за глобализацията и са на върха в икономическите класации в области като икономическо развитие, растеж и съвременна политическа икономика. И двамата се водят турско-американски икономисти, родени са в Истанбул, там са получили основно и средно образование, там са роднините им, съпругите им също са от там.  Те двамата обаче също са 100% западни мислители, въпреки че със сигурност познават близко източната култура и начин на мислене. И двамата са тясно свързани с турския елит, а турският елит винаги (или поне до скоро) има западен начин на мислене и западна култура. Освен това и двамата са представители на малцинствата - Родрик има еврейски произход, а Аджемоглу арменски, което съвсем ги откъсва от нещо различно от западните представи.

Та в тази връзка някой може ли да ми препоръча работите на учени от калибъра на Фукуяма, Родрик или Аджемоглу, които да не са толкова западно ориентирани. Добре е да се видят например работи на азиатци (китайци, индийци и т.н.), но не американски азиатци, родени и израствали в САЩ, а "оригинални". Интересно е да се види какви са техните представи за бъдещото и дали предлагат нещо което убягва на хора възпитани изцяло в западната култура. 

Глобализацията винаги е дете на империята, която завладее множество народи. Та затова в империята главно умните глави мислят за ...глобализацията. Останалите мислят в противоположна посока, чувстват се застрашени и съответно мислят идеи как да я спрат, ограничат и т.н. Затова ми се струва, че трудно би намерил някой, който не е от империята да мисли за глобализацията. Китайците много добре съзнават, че им трябват десетилетия още евентуално да са сравними със САЩ, за да могат те да зпочнат да "произвеждат" глобализация. Сега гледат максимално тихо да "заякват"  в американската такава.

Колкото до това, че децата живеят по-добре от родителите си... те няма как да го усетят, защото нямат изживяното "по-добре" или "по-зле" на родителите си. Едно е да ти разказват, друго е да го преживееш... В усещането си за по-добър или по-лош живот хората сравняват или изживяното си, а младите поради малкия жизнен опит сравняват очакванията си с реалността. А те очакванията се произвеждат от реклами, филми... всичко идеално перфектно... в този съвременен свят на масови медии... мамата си трака с очакванията. А го постави това в България, малка и неразвита икономически държава и суперочакванията, плюс свръх елитарното възпитание на училищата за всички и ... какво става ... масово помпане на въздуха и тарикатлъци... дупката запълваме със злоба и завист.