"Българският популизъм: щрихи към портрета"

[nik1]

Преди 2 минути, Бобо said:

Значи ако нямам моя теария,не мога да критикувам нечия чужда?-Що за логика? 

Критиките ти са под вскяква  критика - критикувай когато прочетеш и осмислиш материала.. Ти се хвашай за някаква своя дума без да си прочел и  осмилил маятериала.  апропо английската нация се създава в предколониална Англия -и това ще да го знаеш ако беше прочел целия материал, ясно е от целия текст за Англия, че се визира континентална Англия

 

Освен това логиката ми е нормална за мен- ако не приемам за правилна една тези или теория, предлагам атлтернмативна , докато се повтърди коя е правилната (или докато първоначаланата се изправи)

Всичко друго е лющене на семки..

[Бобо]

Преди 36 минути, Atom said:

Подчинените народи никога не са влизали в нацията. 

Нали това се опитват да правят в Русия!В Англия не!

[Бобо]

1 hour ago, nik1 said:

Критиките ти са под вскяква  критика - критикувай когато прочетеш и осмислиш материала.. Ти се хвашай за някаква своя дума без да си прочел и  осмилил маятериала.  апропо английската нация се създава в предколониална Англия -и това ще да го знаеш ако беше прочел целия материал, ясно е от целия текст за Англия, че се визира континентална Англия

 

Освен това логиката ми е нормална за мен- ако не приемам за правилна една тези или теория, предлагам атлтернмативна , докато се повтърди коя е правилната (или докато първоначаланата се изправи)

Всичко друго е лющене на семки..

Същото може да се каже и за А. Смит, според когото факторите, свързани с определяне на националните идентичности, са разнообразни и са насочени както към културните, така и към религиозните условия.186 Той прави задълбочени енциклопедични изследвания за връзката между предмодерните етнически общества и модерните нации. Смит атакува наложилото се модерно твърдение, според което „нациите са нови политически образувания, създадени от идеологията на национализма”.187 Такъв подход би могъл да се обясни с факта, че калвинизмът оказва силно влияние във Великобритания. Появява се идеята за лична свобода и надеждата, че разпространението й по целия свят предизвиква аналогии от сюжети за Библията. Точно тогава национализмът придобива форма, в която англичаните се отъждествяват с древния Израел.188 През 1707 г. Англия се обединява с Шотландия и придобива облика на днешна Великобритания. През 1801 г. в състава й влиза и  - Ирландия. До средата ХХ в. жителите на Великобритания, респективно на Британската империя, включваща и колониите, са поданици на краля. Към този факт тогава, а и до днес, англичаните се отнасят положително и с гордост, приемайки същевременно себе си като нация безпрекословно и неизменно свързана с Короната, самоидентифицирайки се с нея. Англичаните имат представа за нация, чрез която се разграничават от Европа. Впрочем, през последните години се издават и критични статии, свързани с прекаления национализъм в условията на глобализация. 189 Американците доскоро са избягвали да се наричат „нация", понеже за тях това би било равнозначно на отричане суверенитета на отделните щати. В последно време, американците възприемат европейската терминология и започват да наричат себе си „нация", като подразбират под тази дума в случая своето духовно единство и културната индивидуалност на Америка

https://www.google.com/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=5&cad=rja&uact=8&ved=2ahUKEwiP0Ly4hJHfAhUGESwKHd2GAPcQFjAEegQIBRAC&url=http%3A%2F%2Fconf.uni-ruse.bg%2Fbg%2Fdocs%2Fcp14%2F5.2%2F5.2-14.pdf&usg=AOvVaw39epXJNQ9ZTib3Net_z3Im

 

[nik1]

В цитата се визира Великобритания. Лия Грийнфелд пише за Англия преди сливането и с Шотландияи,  пише за историята на английския национализъм... Мисля че авторката прави разграничние между Великобритания и Англия https://en.wikipedia.org/wiki/Liah_Greenfeld

 

 

Цитирай

 

Англия

Появата и установяването на национализма в Англия се дължи на масовото преструктуриране, на което английското общество е подложено през шестнадесети век в резултат от няколко независими, но взаимодействащи си фактори.[11] Войните на розите намаляват броя на феодалната, традиционна аристокрация, което създава вакуум по върха на социалната йерархия и подава импулс към възходяща мобилност. Новата аристокрация на Тюдорите е предимно официален елит. Появата й през 1530-те години съвпада с елиминирането на духовенството от ключовите позиции в администрацията, което прави короната зависима от услугите на светски лица с университетско образование. Членовете на новата аристокрация са хора със забележителни качества и образование, но те са набирани от дребното дворянство и дори по-низши прослойки. Елитният статус, поне временно, става зависим от заслуги, а не толкова придобиван по рождение.[12] Тази фундаментална трансформация изисква оправдание, и то е постигнато от национализма. Идеята за нацията – за народа като елит – е привлекателна за новата аристокрация; националността, както се оказва, прави от всеки англичанин благородник, а синята кръв вече не е предпоставка за високи постове в обществото.[13]

Увеличаването на благородничеството по брой и богатство, благодарение на преразпределението на църковните собствености и реорганизацията на селските области, е допълвано от паралелни развития сред занаятчиите и търговците, поради увеличаващата се търговия и благосъстояние. Това води до създаването на широка, хетерогенна и ориентирана към постижения средна класа, която възприема привлекателната идея за нацията също толкова пълно, колкото и новата аристокрация. Това оправдава и нейното де факто равенство с последната в определени области, както и аспирациите й към възходяща мобилност, които насърчават участието в политическия процес и изискванията за повече власт. Представителите на тази класа седят в Палатата на Общините и докато нарастващото национално самосъзнание ги води до изисквания за повече власт за парламента, то пък самата увеличаваща се важност на парламента, на свой ред, подсилва чувството им за националност.[14]

Важността на парламента се увеличава, между другото, и поради непрестанната зависимост на първите Тюдори от добрата воля на техните поданици. Авторитетът на Хенри VII, който печели короната на бойното поле, не се опира на почти нищо друго освен готовността на хората да го приемат като свой крал. Освен това той зависи от парламента и финансово, а следователно не може да си позволи да се отнася към него без респект. Позицията на Хенри VIII също изисква едно постоянно уважително отношение към народа и неговите представители в парламента. Той прави от парламента страна в „големия въпрос“ за скъсването на отношенията с Рим и, по свои собствени причини, поддържа повишаването на националното съзнание.[15]

Голямата важност на скъсването на отношенията с Рим, предприето от Хенри е в това, че то отваря вратите за протестантизма, което е може би най-важният фактор, който насърчава развитието на английския национализъм. Макар че национализмът предшества Реформацията и най-вероятно допринася за нейната привлекателност в Англия, вече нарастващото национално съзнание е подсилено многократно, когато двете неща започват да се припокриват.[16] За голям брой обикновени англичани, английската Библия и безпрецедентното насърчаване на грамотността са неща, функционално еквивалентни на ефектите, които социалното издигане има за новата аристокрация. Масата читатели също се чувства издигната и придобива напълно нов, изпълнен с достойнство статус, усещането за който е подсилено от националната идентичност и ги кара да я възприемат още по-силно. Контрареформационните политики на Мери Тюдор (кървавата Мери) се възприемат като антинационални и успяват да предизвикат враждебността както на обикновените хора, така и на елитната група, която има солиден интерес от разпространението и на протестантизма, и на национализма.[17] Краят на нейното управление, който идва толкова скоро, превръща тази последна група в управляваща за страната в продължение на много години и води до отъждествяването на протестантските и национални каузи.[18] Това отъждествяване предоставя на нарастващото национално съзнание едно божествено санкциониране във време, в което единствено религиозните чувства се подразбират като законни сами по себе си, и му предоставя протекцията на собствения му най-голям конкурент. По такъв начин на английския национализъм се дава времето, което му е необходимо, за да съзрее, той успява да проникне във всички сфери на политическия и културен живот и се разпространява във всички сектори на обществото освен най-ниските.

Тази еволюция на английския национализъм се дължи на структурни, а не на културни фактори. Дори и въздействието на протестантизма е структурно. Сравнителната маловажност на културните фактори в този случай се дължи на липсата на изразено усещане за английскост (някаква уникална английска идентичност) преди национализма, макар че, разбира се, някакво неартикулирано, неясно усещане трябва да е било налице. Липсата на артикулирана английска идентичност се обяснява най-вече чрез не-специфичния характер на английския католицизъм и чрез френските връзки на короната и благородничеството.

И все пак протестантизмът, и по-специално неговото настояване върху правото на свещенодействие (priesthood) за всички вярващи, подсилва индивидуалистичните и анти-авторитарни характеристики на английската идея за нацията – народът като елит – които признават и рационализират вече съществуващите нови социални условия. Също като идеята за нацията, протестантската идея помага да се разбере факта на масивната социална мобилност и особено възможността за възходяща мобилност от страна на по-ниските прослойки към аристокрацията. Достойнството на всеки вярващ, предпоставяно от правото на свещенодействие на всички, отговаря на достойнството и равенството на всеки англичанин, предпоставяно от участието в нацията. Това съществено равенство е, разбира се, по-скоро равенство по принцип, отколкото такова в реалността. През шестнадесети и седемнадесети век Англия не е модерна демокрация. Тя е несъвършен защитник на гражданските права, особено на онези на бедните и сектантски настроените; това е общество, управлявано от малък поземлен елит; то е грубо и според модерните стандарти несправедливо. Но принципът се оказва зареден с мощно влияние. За своето време, в Европа, или според стандартите на която и да било от не-европейските аграрни империи от тази или други епохи, Англия е изключително егалитарна и либерална. Именно поради това, в процеса на развитието си, тя се оказва по-способна от която и да било друга европейска сила, да абсорбира индустриализацията, нарастващото самосъзнание на низшите класи и социалното обновление, както и да се придвижи към модерните стандарти на демокрация по сравнително хуманен, постепенен начин.

Английският национализъм е творение на възходящо-мобилни, уверени в себе си групи и той създава уверен в себе си, сравнително открит и толерантен елит. Това не превръща Англия от осемнадесети и деветнадесети век в някаква мирна версия на Швеция и Швейцария от двадесети век. Но, като се има пред вид изключителната и все по-нарастваща сила на Англия, този вид национализъм произвежда едно особено чувство за сдържаност, необичайно за доминантна световна сила. Английските войни от осемнадесети до двадесети век имат до голяма степен ограничени цели – запазване на европейския баланс на силите, поддържане отвореността на търговските й пътища и поддържане на достъп до стоките, от които се нуждае икономиката й. Англия има само малко от месианския, насочен към изграждането на империя порив на революционна Франция, на Германия от времето на нейното обединение до 1945, Русия при нейните велики царе и при комунистическата партия, или имперска Япония. Нито пък тя е била някога толкова амбициозна, та да заплашва живота и собствеността на собствения си народ в същата степен, както са го правили други велики сили или множество други по-малки имперски авантюристи от модерно време. Тази сдържаност се изразява също и в поведението й по време на война, както и начина, по който са третирани вражеските населения. Още през шестнадесети век Сър Уолтър Рали обръща внимание на изключителната хуманност (по стандартите на онова време) на английското поведение към военнопленниците, в сравнение с онова на испанците.[19] Тази хуманност се превръща във високо ценена национална черта, замествайки кървавите добродетели, с които са се гордеели феодалните господари. Поведението на Кромуел в Ирландия се очертава като нехарактерно за английското поведение от седемнадесети и следващите векове, макар и доста типично, ако бъде сравнявано с онова на другите европейски страни от този период.

 

 

 

[Бобо]

Преди 8 минути, nik1 said:

В цитата се визира Великобритания. Лия Грийнфелд пише за Англия преди сливането и с Шотландияи,  пише за историята на английския национализъм... Мисля че авторката прави разграничние между Великобритания и Англия https://en.wikipedia.org/wiki/Liah_Greenfeld

 

 

 

 

Да,забелязах,но все пак ми се струва ,че сравнява несравними неща,с единствената цел да изрази своя си ресентимент,приписвайки го на страната/народа,нацията /от която е била отблъсната или изолирана...

С други думи-материала и е достатъчно политизаран,за да не бъде научен....Поне на мен така ми се струва...

Редактирано Декември 8, 2018 от Бобо

[nik1]

Материалът е научен, дотолкова че предлага теория за създаването на нациите, която може да се верифицира или отхвърли. Теорията може да се приложи не само към Русия и да се верифицира.

Друг е въпросът доколко ще издържи проверката

Личното ми мнение, че това което тя пише Ресантимана на руската нация е в голямата степен вярно (като причини и следствия) - що се отнася до отношението към Запада и Америка, самата тя е россиянка до 8-9 годишна възраст със родители россияни . Аз чета руски и следя медии и процеси там,

От друга страна не мисля, че Ресантиманът следва да се разглежда като разглежда като константа,  изследванията показват че той (антиамериканизма) варира много. 

 

Редактирано Декември 8, 2018 от nik1

[Du6ko]

Един призрак броди по младата европейска нация. Призрак облечен не с бял чаршаф и не с брада а ла Маркс - Енгелс а с жълта фланелка, по точно жилетка. Париж, Бенилюкс, Барселона, Будапеща. От Америка , Анкара , Москва вече изразяват загриженост за силови действия срещу народа и най вече срещу младежи, деца и журналисти. 

 

Аз се досещам кой е ушил и купил жилетките. 

Редактирано Декември 8, 2018 от Du6ko

[Б. Киров]

Преди 2 часа, nik1 said:

Друг е въпросът доколко ще издържи проверката

Според мен, доколкото познавам руската история и литература, в частта си за руската нация ще издържи историческа, икономическа и социално психологическа проверка. Тя, авторката, много точно е отбелязала ключовия момент за формирането на руската нация - времето на Петър Първи - и елита, формирал руската нация, придворното дворянство на Петър. Да, но това е близо 200 години след като  се формира английската нация с реформацията на църквата и формирането на английското "трето съсловие".

Вижте биографията на този човек:

https://en.wikipedia.org/wiki/Thomas_Cromwell

Thomas Cromwell was born around 1485, in Putney, Surrey, the son of Walter Cromwell, a blacksmith, fuller and cloth merchant, and owner of both a hostelry and a brewery.^[5] Walter Cromwell is considered by some to be of Irish ancestry.^[6] Thomas's mother, Katherine, was the aunt of Nicholas Glossop of Wirksworth in Derbyshire. She lived in Putney in the house of a local attorney, John Welbeck, at the time of her marriage to Walter Cromwell in 1474

Accounts of his activities in France, Italy and the Low Countries are sketchy and contradictory. It is alleged^{[8][by whom?]} that he first became a mercenary, and marched with the French army to Italy, where he fought in the battle of Garigliano on 28 December 1503. While in Italy, he entered service in the household of the Florentine banker Francesco Frescobaldi

Позже он посетил ведущие торговые центры в Голландии, пожив среди английских купцов и создав сеть важных контактов во время изучения нескольких языков. Ещё через пару лет он занимает аналогичную должность в городе Кале, тогда принадлежавшем Англии. В какой-то момент он вернулся в Италию. Записи указывают на то, что он оставался в Риме в июне 1514 года,^[6] хотя документы в Ватиканских архивах предполагают, что он был агентом архиепископа Йоркского, кардинала Кристофера Бейнбриджа и прорабатывал английские церковные вопросы перед Трибуналом Священной Римской Роты.^[7

Томас Кромуел става канцлер и държавен секретар на Краля и урежда всичките му дела, всъщност той управлява Англия зад гърба на Хенри. По произход и живот той е това, което днес се нарича "самонаправил се човек" - типичен представител на третото съсловие, предприемачите.

В Руската история няма такива типажи от третото съсловие, защото такова просто няма, то се появява едва в края на 18 и началото на 19-ти век, и тези хора практически нямат представителство до абдикирането на Романови. Руската интелигенция е дворянска, дори тази извършила болшевишкия преврат произхожда от т.н "разночинци", дребни дворяни. В Англия нещата стоят съвършено различно като социално-икономическа структура на обществото, респективно нацията.

[nik1]

Преди 4 часа, Бобо said:

Нали това се опитват да правят в Русия!В Англия не!

Руският национализъм, за който се пише Лия Грийнфелд  е етнически - руски .В момента в Русия управляващите се опитват да вклюват всички националности в една гражданска нация

 

Преди 5 часа, Atom said:

Подчинените народи никога не са влизали в нацията. По времето на империята влиза елита (независимо от етническия си произход). По-късно "нацията" се разширява с всички етнически славяни - велико, мало и белоруси. Доколко  мужиците от тези три етноса осъзнават принадлежността си към "нацията" е отделен въпрос. Плебсът от останалите народи обаче не се включва в нацията нито от аристокрацията и интелектуалците, нито той самия (като самоосъзнаване).  Съветският многонационален народ поначало е неосъществен до край проект. Що се отнася до съвремието - да, всички народи влизат в понятието "россияни", но доколко жизнен ще е този проект и дали изобщо ще се реализира е много рано да се каже.

 

 

Цитирай

 

Русия

За разлика от Англия, най-важният фактор при развитието на руския национализъм е ресантиманът, и в противоположност както на Англия, така и на Германия, влиянието на местните традиции в този случай е минимално. Историята на руския национализъм започва с Петър Велики (1689-1725), който се заема с превръщането на Русия в европейска сила и успешно разрушава нейните местни традиции като първа стъпка в този опит за озападняване. Мерките на Петър са много последователни: едва ли има някакъв аспект на руския живот, който да е убягнал от неговите нововъведения. Той реформира църквата и я подчинява на светската власт на царете, променя начина на облекло, опитва се да приеме холандския като официален език и, когато това не му се удава, предприема оформянето на модерния руски език. Той въвежда западни понятия, западни форми на организация (в администрацията и армията), и дори западна кухня.[20]

Една такава последователно проведена революция отгоре е възможна в Русия, тъй като властта на нейните управници, поне от шестнадесети век нататък, е наистина по-абсолютна от онази на Запад. Горният слой на обществото, което Петър наследява – дворянството – е обслужващо съсловие без независими източници на власт и без териториална база. Останалата част от обществото се състои почти изцяло от селяни, които са законно закрепостени през 1649. Дворяните са притежатели на земя с право на безплатна работа от страна на крепостните селяни, но именията им принадлежат само при условие, че продължават да служат на върховния владетел.[21]

Статусът на дворянството е несигурен дори и преди идването на Петър на власт, но неговите реформи правят самото съществуване на тази прослойка психологически несъстоятелно. При Петър личният статус е обвързан с определен чин, който се постига чрез служба. Дори и благородниците от най-високо рождение трябва да започнат от самото дъно на служебната йерархия. Но понеже облагородяването става автоматично с личното придвижване през различните степени на йерархията, сам по себе си благородническият статус става безсмислен. И макар че благородното потекло разбира се носи със себе си определени високи очаквания и отличава младите аристократи от останалата част от обществото, то не е в състояние да изпълни тези очаквания.[22]

Недоволно от идентичността си, руското дворянство е готово да възприеме нова такава, която да отговаря на собственото му разбиране за достойнство. Рамката за тази нова идентичност е предоставена от самия Петър, чрез западните понятия за държава, нация и общо благо, които той въвежда. В постановленията си той интерпретира личната си власт като власт на Руската държава, настоява, че службата се дължи не лично на него, а на родината, представя Русия като горда нация, а не толкова като негово отечество, и говори за интересите на руския народ.[23] Необходими са няколко поколения, за да могат тези понятия (които изискват усвояването на един напълно нов речник) да навлязат в общия образован (и по същество аристократичен) обществен разговор. Това се случва по време на царуването на Екатерина Велика (1762-1796). Екатерина, също като Петър, е очарована от западните идеи и подхранва сред благородните си поданици един „философски“ дух. При нейното управление дворянството приключва прехода, който е започнало при Петър, и се превръща в националистическо.[24]

След като е разменило идентичността си на благородничество с национална такава и се е превърнало в руска нация, дворянството е изправено пред нов проблем. На теория, националността прави всички хора, подлежащи на членство в нацията, равни. Тя защищава дори и най-низшите сред тях от абсолютна загуба на статус и гарантира на всекиго един минимум на достойнство. Психологическото възнаграждение, извличано от националната идентичност и участието в нация, за която се предпоставя, че е уникална, зависи от нейния статус в сравнение с други нации. Но в действителност в Русия има само малко неща, с които човек може да се гордее. За всеки по-внимателен наблюдател тя си остава ужасно изостанала в почти всяко отношение, когато бъде сравнена със Запада. Освен това, такова едно сравнение е неизбежно, понеже Западът е избран от Петър – и поддържан от неговите наследници – като модел за следване. Руските националисти настояват, че тяхната държава е европейска.[25] Нейните маси са неграмотни, технологиите й никога не успяват да догонят западните стандарти, управляващите й институции никога не са истински западни, защото нито дворянството, нито градовете разполагат с каквато и да било политическа власт и, което е най-важно, голямото мнозинство от собственото й, национално население, са крепостни селяни – буквално роби, които могат да бъдат купувани и продавани като неодушевени предмети.

Забележителният военен успех на Петър Велики, който води до появата на Русия като велика сила в европейската политика, както и впечатляващите му постижения у дома, като създаването на град Петербург, кара ранните националисти да вярват, че пропуснатото може да се навакса бързо и да гледат на това като на особено предизвикателство. Но след като, две поколения по-късно, надеждите им не успяват да се материализират, възхищението пред Запада се превръща в ресантиман, а самият Запад от модел, в анти-модел.[26]

Поради това, че, що се касае до класите, участващи в този процес, местните традиции са унищожени, руското национално съзнание е дефинирано почти изцяло на базата на пренасянето и преоценката (transvaluation) на западни идеали. Оста на това пренасяне е отхвърлянето на индивида – всъщност централната западна ценност. Общността заема мястото на индивида, мистичната славянска душа е заменена с разума, а свободата е предефинирана като вътрешна свобода. Бездушният рационален индивид се разглежда като продукт на корумпираната западна цивилизация. Ннай-добре е да се стои възможно най-далеч от нея. Простите хора, селяните, са най-отдалечени от нейното влияние, и именно те започват да се разглеждат като носители на уникалните руски добродетели, като идеал, чисти руснаци. Селяните са определяни от кръвта и връзките им със земята, така че кръвта и земята се превръщат в централни критерии за руската националност.[27]

С откриването на „народа“ конструирането на руската национална идентичност е завършено. Една нация, ръководена от неограничен владетел и малък елит, може да дефинира себе си единствено колективистично (а следователно, по неизбежност, като авторитарна), защото в противен случай няма начин да се легитимира вида политически режим, който съществува реално. Но Русия дефинира себе си и като етническа, генетично конституирана, общност. Тъй като елитът и селските маси споделят толкова малко неща в начините си на живот, да се определи нацията граждански би означавало да се признае, че огромното мнозинство хора в нея не подхожда дори отдалечено като част от желаната нация. Тази колективистично-етническа нация е по дефиниция по-добра от всяка друга на Запад. Нищо, което Западът може да предложи, не може да се сравнява с нейните вродени качества. И все пак Западът си остава онзи значителен Друг и единствен обект на сравнение за Русия. Руската национална гордост зависи от признанието на Запада. Колкото и презрително и възмутено да се отнасят към останалите европейци, руснаците си остават силно желаещи да ги впечатлят. И в усилията си да го направят, те непрестанно се реят между едно очевидно себе-възхищение (получило названието славянофилство) и опитите да се подражава на Запада с цел той да бъде надминат (западничество).[28]

Надеждите на руските патриоти за западно признание са пробуждани – само за да бъдат отново осуетени – много пъти. Великите управници на Русия, Петър, Екатерина и Александър Първи (1801-1825) са изключително успешни в областта на външната политика. Всеки от тях побеждава европейските сили, които ги предизвикват – Швеция, Прусия и накрая наполеонова Франция. Те изтласкват Османската империя обратно на Балканите, отварят Черно море за Русия, елиминират веднъж завинаги номадите по границите си и правят от Русия велика сила – единствената велика сила, която Англия идентифицира като потенциална заплаха за глобалната си хегемония след 1815. Но обратната страна на монетата е, че те правят крепостничеството дори още по-тежко, смазват селските протести и унижават най-просветените членове на аристокрацията, които имат реформаторски идеи. Те създават модерно военно чудовище, облягащо се на изостаналите маси от буквални роби и ръководено от един горд, патриотично настроен, дълбоко срамуващ се и неуверен елит. (Ако всичко това звучи като описание на комунистическата бюрокрация при Сталин, то това не е просто съвпадение. Всъщност Сталин възпроизвежда същия модел, само че с по-голям успех и с още повече противоречия.)[29]

Руската интелигенция, която в края на краищата събаря Романовците, представлява огромно разнообразие от разбирания и мнения. Изключителната културна мощ на тази класа, отразяваща се в невероятната й производителност в областите на литературата, музиката, живописта и науката през втората половина на деветнадесети и началото на двадесети век, е съпровождана от съответен обхват на социални и политически позиции. Налице са анархисти, популисти, нихилисти и евентуално марксисти от най-различни видове. Може би именно трудностите при съгласуването на различните аспекти на руското национално съзнание допринасят за това експлозивно разрастване на онова, което в края на краищата е било един много малък интелектуален елит. През 1860 руската интелигенция наброява не повече от 20,000 души, сред население от около шестдесет милиона.[30]

Но това привидно разнообразие само увековечава двете архетипни гледища, „славянофилството“ и „западничеството“, които са в пълно съгласие по два ключови въпроса. Единият е, че Русия трябва да бъде реформирана, защото при съществуващите условия тя е неспособна, по една или друга причина, да изрази уникалния си национален потенциал. Второ, всички тези позиции споделят усещането, че капиталистическият, буржоазен Запад е корумпиран и че Русия го превъзхожда – или защото е чиста, или защото е някак по-млада. Независимо дали дясна или лява, интелигенцията споделя една и съща неприязън към капитализма и индивидуализма, вярвайки твърдо, че и двете неща са чужди на руския национален характер. Сред руските интелектуалци никога не е имало особено много умерени либерали; Тургенев си остава едно много самотно изключение. Затънала в конфликтни емоции на любов и отвращение към собственото си общество, интелигенцията тежнее към силно романтизирани визии за нацията и не пести усилия, за да я накара да се подчини на една или друга от тях. В края на краищата, една от тези нереалистични визии е наложена от победоносните болшевики-западници (също както Петър и Екатерина са наложили своите), но на гигантска цена и, както се оказва, неуспешно.

Колективисткият и етнически романтичен национализъм, който идеализира общността и презира либералната умереност, скептицизма и индивидуализма, не обръща внимание на цената, на която нацията може да бъде направена велика. Руският национализъм поощрява славата и патриотизма, в съчетание с месианско усещане за уникалната мисия на Русия и дълбока обида към Запада, като използва тази смесица от идеи, за да игнорира практическите интереси на населението, което не притежава политическо представителство. Една нация (или, за да бъдем по-точни, един национален елит), мотивирана от такива чувства и притежаваща огромни човешки и физически ресурси, ако е достатъчно напреднала в науката и технологиите, за да бъде в състояние да поддържа мощна модерна армия, е осъдена да се превърне в агресивна, параноична, опасна сила. Спечелените войни само потвърждават нейното чувство за мисия и превъзходство, а изгубените (като например Кримската, Руско-японската или Първата световна), предизвикват революционно кипене и дълбоко вътрешно търсене, което само подсилва увереността й, че е заобиколена от врагове. Този модел на поведение не е променен от комунизма. Успехът на „Великата отечествена война“ консолидира сталинисткия режим и създава чувство на ентусиазъм, което успява да поддържа една фундаментално корумпирана и потисническа система в продължение на още четиридесет и пет години, като една от двете оставащи световни суперсили. Провалът в Афганистан от 1980-те, незначителен от военна и стратегическа гледна точка, постави началото на нейното бързо разпадане.

В множество, ако не и във всички от случаите, руската агресия от миналите два века е насочена срещу групи вътре в границите на онова, което е, или ще стане, Руската империя. Увековечаването на тази империя в рамките на Съветския съюз прави по-трудно различима, но не променя, имперската й природа. Ограниченията на руската държава – властовата сфера на руските управници – никога не е била идентична с ограниченията на руската нация. Тази държава винаги е управлявала повече от една нации. Дори и двете други Русии (Малката Русия, или Украйна, и Бяла Русия, или Беларус) никога не са били включвани в руската нация, като всяка от тях е определяна от своя страна като нация. Същото се отнася и до Грузия, Литва и останалите.

Всичко това има директна връзка с естеството на руския национализъм и, от своя страна, обяснява „етническите“ проблеми, които разрушиха Съветския съюз и го превърнаха във врящ казан на припокриващи и конкуриращи се националистически и етнически претенции.

Руската, а по-късно съветска агресия срещу неруските нации привлича много по-малко внимание, отколкото би бил случая, ако териториите и хората, подложени на тях, биха били независими.[31] Но това в никакъв случай не омаловажава факта, че в третирането на подчинените населения, различните правителства на Русия демонстрират същата липса на загриженост за човешкия живот и индивидуални права, както го правят и по отношение на собствено руското си население. Руският народ, неговите интелектуалци и маси, като цяло, поддържат потисническата външна и имперска политика на своите правителства и им сътрудничат ентусиазирано. В светлината на идеята, че нациите са индивиди, притежаващи единна воля и предразположение, твърденията, че цели народи са заговорничели – или биха могли да заговорничат – против Русия, имат голям смисъл, и, естествено, да се направи всичко, което е по собствените сили, за да се попречи на подобни народи да осъществят злокобните си планове – включително и цялостното им изселване, преднамереното оставяне на гладна смърт или директното убиване на милиони хора – не е нищо друго освен благороден патриотизъм.

Такива политики винаги са били представяни като самозащита, и действително историята, в която вярват руснаците, е че те са били вечни жертви, никога агресори. Отделни индивиди без съмнение са се наслаждавали на онова, което са вършили, но за руското национално съзнание като цяло, войната и насилието винаги са представлявали единствено необходимо зло. Войната не е идеал, към който човек би могъл да се стреми; насилието не е добродетел, която трябва да се насажда. Руснаците гледат на себе си като хора, които обичат мира и се гордеят със своята доброта. Те се гордеят със способността си да страдат, но не разбират, че най-тежките им страдания са причинени от самите тях. Към международния речник те са добавили такива думи като „кнут“ и „погорм“, но твърдят, че милосърдието и благотворителността са техни централни национални характеристики. Това са само някои от многото противоречия, които са съдържание на тайнствената славянска душа – това най-изобретателно творение на първите руски националисти и основа на руската национална идентичност. Тези противоречия, повече от всеки друг фактор, оформят руските политики по отношение на други нации и тяхното поведение по време на война. Няма почти никакви основания да се смята, че комунизмът е променил нещо във всичко това.[32]

 

 

Редактирано Декември 9, 2018 от nik1

[Б. Киров]

Според мен, това че Лиа Грийнфелд пише синтезирано и без да навлиза в пунктуални подробности е неин плюс като автор - предполага се, че не пише за ученици в гимназията или за първокурсници в университета, всъщност стила й много "висока топка" за стандартите, с които е привикнал българския читател, тя е автор с широтата, подхода и стила на Арнолд Тойнби към историята и материята в тази дисциплина, търси и намира повече философията на историята, отколкото да рови и подрежда като аптекар купища от факти, имена и цифри, и пише в интердисциплинарна област между история, социология и социална психология, което е уникално и оригинално.

Доколкото прочетох биографията й, тя не е "изгонена" от СССР, а родителите й са от първите съветски етнически евреи емигрирали по свое желание в Израел през 1967, освен това е потомствен интелектуалец от най-високо ниво, каквито в България за съжаление са единици малко пресилено казано, просто няма. Но не обсъждаме личността, а текста й. Това, което прочетох за руската история, според мен е дълбоко анализирано и блестящо синтезирано. Ако някой желае да бъде опонент, трябва да се аргументира конкретно.

Между другото, по линия на единия от родителите си е в много близка родствена връзка с Евгений Примаков, това разбира се е офтопик и няма абсолютно никакво отношение към нейните книги.

 

[Б. Киров]

Българският популизъм има корените си повече в тоталитарното минало от 1944-89 отколкото в периода 1878-1944. Моделът на „две нации” – тази на народа и другата на номенклатурата – заимстван пряко от сталинския модел е сложил дълбок отпечатък върху социалната психология и политическите рефлекси на българската политика. От този масов политически модел се нароиха всички партии в демократичното пространство след 1990. Тези партии са образ и подобие на единствената голяма партия-държава съществувала в предишните 45 години, те волно или неволно я имитират. В центъра на всяка партия се издига един „вожд” с тесен кръг „гурута” около него, които формират нещо като „политбюро” на знаещите и можещите. Вождът е едновременно и идеолог и деец, той задава морала и работния график на партията. Членовете от по-ниските етажи са старателни изпълнители и епигони на „ядрото” около вожда, движени от амбицията и надеждата тяхната партия да спечели част от или цялата власт, където вече членската маса ще реализира материални изгоди в личен план. Системата действа като добре смазана машина, защото механизмът й е отработен десетилетия преди това, „органите” и партийното строителство около вожда и номенклатурното му ядро също са добре отиграни. Без значение от идейните послания на вожда, всички в това превозно средство към властта-облага знаят добре за какво става въпрос, а то е за пари. Така се ражда гротеската на популизма – говори се едно, но се прави друго и всички – публика и актьори в миманса – знаят за какво всъщност става въпрос. Широката публика от аутсайдери обаче участва с тайната надежда някой ден също да се качи на сцената като актьор.

[ДеДо Либен]

1 hour ago, Б. Киров said:

Българският популизъм има корените си повече в тоталитарното минало от 1944-89 отколкото в периода 1878-1944. Моделът на „две нации” – тази на народа и другата на номенклатурата – заимстван пряко от сталинския модел е сложил дълбок отпечатък върху социалната психология и политическите рефлекси на българската политика. От този масов политически модел се нароиха всички партии в демократичното пространство след 1990. Тези партии са образ и подобие на единствената голяма партия-държава съществувала в предишните 45 години, те волно или неволно я имитират. В центъра на всяка партия се издига един „вожд” с тесен кръг „гурута” около него, които формират нещо като „политбюро” на знаещите и можещите. Вождът е едновременно и идеолог и деец, той задава морала и работния график на партията. Членовете от по-ниските етажи са старателни изпълнители и епигони на „ядрото” около вожда, движени от амбицията и надеждата тяхната партия да спечели част от или цялата власт, където вече членската маса ще реализира материални изгоди в личен план. Системата действа като добре смазана машина, защото механизмът й е отработен десетилетия преди това, „органите” и партийното строителство около вожда и номенклатурното му ядро също са добре отиграни. Без значение от идейните послания на вожда, всички в това превозно средство към властта-облага знаят добре за какво става въпрос, а то е за пари. Така се ражда гротеската на популизма – говори се едно, но се прави друго и всички – публика и актьори в миманса – знаят за какво всъщност става въпрос. Широката публика от аутсайдери обаче участва с тайната надежда някой ден също да се качи на сцената като актьор.

Не може да бъде по-добре казано.

Единствено допълнение - всички партии и лидери (като изключим тия които са за незабавна специализирана медицинска помощ , но и те допуснати за цвят с благословия свише) са създадени , отгледани , реализирани и режисирани на сцената от кръгове на бившите тайни служби.

[Бобо]

Преди 1 час, ДеДо Либен said:

Не може да бъде по-добре казано.

Единствено допълнение - всички партии и лидери (като изключим тия които са за незабавна специализирана медицинска помощ , но и те допуснати за цвят с благословия свише) са създадени , отгледани , реализирани и режисирани на сцената от кръгове на бившите тайни служби.

А въпроса за "Тайните служби",не е ли един щтрих към

"Българският популизъм: щрихи към портрета"

?

Редактирано Декември 10, 2018 от Бобо

[Б. Киров]

On 10.12.2018 г. at 17:48, Бобо said:

А въпроса за "Тайните служби",не е ли един щтрих към

"Българският популизъм: щрихи към портрета"

?

Не според мен.

Терминологията от изобразително изкуство не е най-удачна, но се придържам към нея защото вече сме започнали да я използваме като метафора още в заглавието на темата.

Според тази терминология тайните служби по-точно е да се каже че са „грунд за портрета на българския политически популизъм”, а не „щрих” от него.

„Грундът (на немски: Grund – основа, почва, земя), е основен елемент от технологията на живописта, материал, който се нанася с четка или шпакла върху носителя на дадена живописна творба - дъска, платно, пергамент, хартия, метал и др., с цел по-доброто полагане на боите на гладка повърхност. Основната функция на грунда е технологична - той трябва да бъде достатъчно здрав и траен, а живописният слой, положен върху него, да прилепва добре.”

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D1%83%D0%BD%D0%B4_(%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81)

 

Тайните служби преди да станат „тайни” са били създадени и си остават „служби”: те винаги служат на някоя политическа система и нейните воле-иразители, сами по себе си те не са политическа система.  „Службите” не могат да функционират самостоятелно извън зададена предварително политическа матрица, управлявана и формирана от политическо ядро. Ерго службите са инструмент на някакъв политически център със собствена идеология и воля.

On 10.12.2018 г. at 15:51, ДеДо Либен said:

Единствено допълнение - всички партии и лидери (като изключим тия които са за незабавна специализирана медицинска помощ , но и те допуснати за цвят с благословия свише) са създадени , отгледани , реализирани и режисирани на сцената от кръгове на бившите тайни служби. 

 

Ако в случая с България след 1989 имаме политическо кадруване на действащите тайни служби извън волята на легитимната политическа система, с тях е било оперирано като с инструмент от друг политически център различен от легитимния  и тези служби са били само опериращ инструмент на външнопоставена спрямо тях политическа воля и идеология в сянката на легитимната.

Накратко – една политическа система може да формира тайни служби; тайните служби не могат да формират политическа система без ръководещ ги политически център извън тях, без значение дали този център е легитимен или не.

[ДеДо Либен]

Преди 9 минути, Б. Киров said:

 

Тайните служби преди да станат „тайни” са били създадени и си остават „служби”: те винаги служат на някоя политическа система и нейните воле-иразители, сами по себе си те не са политическа система.  „Службите” не могат да функционират самостоятелно извън зададена предварително политическа матрица, управлявана и формирана от политическо ядро. Ерго службите са инструмент на някакъв политически център със собствена идеология и воля.

Ако в случая с България след 1989 имаме политическо кадруване на действащите тайни служби извън волята на легитимната политическа система, с тях е било оперирано като с инструмент от друг политически център различен от легитимния  и тези служби са били само опериращ инструмент на външнопоставена спрямо тях политическа воля и идеология в сянката на легитимната.

Накратко – една политическа система може да формира тайни служби; тайните служби не могат да формират политическа система без ръководещ ги политически център извън тях, без значение дали този център е легитимен или не.

Политическия център е разположен малко ексцентрично (спрямо територията на България) в ,,центъра на света,, - Третия Рим.

[nik1]

On 10.12.2018 г. at 14:44, Б. Киров said:

Българският популизъм има корените си повече в тоталитарното минало от 1944-89 отколкото в периода 1878-1944. Моделът на „две нации” – тази на народа и другата на номенклатурата – заимстван пряко от сталинския модел е сложил дълбок отпечатък върху социалната психология и политическите рефлекси на българската политика. От този масов политически модел се нароиха всички партии в демократичното пространство след 1990. Тези партии са образ и подобие на единствената голяма партия-държава съществувала в предишните 45 години, те волно или неволно я имитират. В центъра на всяка партия се издига един „вожд” с тесен кръг „гурута” около него, които формират нещо като „политбюро” на знаещите и можещите. Вождът е едновременно и идеолог и деец, той задава морала и работния график на партията. Членовете от по-ниските етажи са старателни изпълнители и епигони на „ядрото” около вожда, движени от амбицията и надеждата тяхната партия да спечели част от или цялата власт, където вече членската маса ще реализира материални изгоди в личен план. Системата действа като добре смазана машина, защото механизмът й е отработен десетилетия преди това, „органите” и партийното строителство около вожда и номенклатурното му ядро също са добре отиграни. Без значение от идейните послания на вожда, всички в това превозно средство към властта-облага знаят добре за какво става въпрос, а то е за пари. Така се ражда гротеската на популизма – говори се едно, но се прави друго и всички – публика и актьори в миманса – знаят за какво всъщност става въпрос. Широката публика от аутсайдери обаче участва с тайната надежда някой ден също да се качи на сцената като актьор.

Основната причина партиите днес у нас да затъват, т.е. да залитат и затъват в популизъм и демагогия (и в нерешаваме на проблемите, и съдаването на нови!) е тази: днес в България липсва масата от критично мислещи граждани.  Нещо повече - тази категория граждани дори не са представени парламентарно.

Политически некоретно казано: Огромното мнозинство политически активни българи днес се представлява от:

- пенсионери (израстнали в периода на сталинистки тоталитаризъм и патерналистичен клиентилизъм - ако слушаш ще има и масло на филията),

- тесногръди и ограничени личности в активна възраст, приели ценностите на родителите си (вижте по-горе), и също в някакви степени "клиенти" на новите управляващи, и силни на деня, оправящи се чрез връзки.

- цигани.

- бедно мюсюлманско малцинство, непреодоляло шокът и страхът от т.н възродителен процес, подвластно на всесилната патрийна върхушка.

- останалите са хора, които не се интересуват от политика

Що се отнася до българите в чужбина, същите днешни управляващи им ограничиха правата им да гласуват

 

Въпрос за един милионм долара. Къде отиде критично мислещата маса?

Ето къде 

Тук не визирам тези които отиват да работят в чужбина за определен период , но не се водят емигранти и  влизат в списъците на ГРАОН. Бях чел че в действителност българите, живеещи в България са около 6 милиона, и около един милион са извън страната, така общо ставаме 7 милиона.

 

 

Редактирано Декември 23, 2018 от nik1

[Б. Киров]

On 12.12.2018 г. at 18:51, ДеДо Либен said:

Политическия център е разположен малко ексцентрично (спрямо територията на България) в ,,центъра на света,, - Третия Рим.

Първият Рим е сърцето на западната антична цивилизация след елинизма, Вторият Рим е претендентът за наследник на първия, Византия.

„Третия Рим” е евфемизъм за амбициите на полуфеодалната крепостна Руска Империя от 19-ти век да наследи феодална Византия като империя номер едно в Европа чисто географски като се позиционира в столицата на Византия, Цариград /Константинопол/; но в 21-ви век „Третия Рим”според мен има съвсем друга семантика.

Третият Рим е „главата на златната змия”, за която пише Аспандиат в друга тема – силата на концентрирания свободно движещ се капитал, който е главен двигател на западната цивилизационна мощ.

Постоянен Център на света Трети Рим не може да има, той е подвижен като Интернет с център навсякъде и никъде.

Но по принцип съм съгласен с теб.

[Б. Киров]

On 24.12.2018 г. at 0:55, nik1 said:

Основната причина партиите днес у нас да затъват, т.е. да залитат и затъват в популизъм и демагогия (и в нерешаваме на проблемите, и съдаването на нови!) е тази: днес в България липсва масата от критично мислещи граждани.  Нещо повече - тази категория граждани дори не са представени парламентарно.

Политически некоретно казано: Огромното мнозинство политически активни българи днес се представлява от:

- пенсионери (израстнали в периода на сталинистки тоталитаризъм и патерналистичен клиентилизъм - ако слушаш ще има и масло на филията),

- тесногръди и ограничени личности в активна възраст, приели ценностите на родителите си (вижте по-горе), и също в някакви степени "клиенти" на новите управляващи, и силни на деня, оправящи се чрез връзки.

- цигани.

- бедно мюсюлманско малцинство, непреодоляло шокът и страхът от т.н възродителен процес, подвластно на всесилната патрийна върхушка.

- останалите са хора, които не се интересуват от политика

Що се отнася до българите в чужбина, същите днешни управляващи им ограничиха правата им да гласуват

 

Въпрос за един милионм долара. Къде отиде критично мислещата маса?

Ето къде 

Тук не визирам тези които отиват да работят в чужбина за определен период , но не се водят емигранти и  влизат в списъците на ГРАОН. Бях чел че в действителност българите, живеещи в България са около 6 милиона, и около един милион са извън страната, така общо ставаме 7 милиона.

Има нещо съвсем конкретно и възможно, което българската държава може реално да направи, за да зачете гласа на работещите и живеещите зад граница български граждани и това е гласуване по интернет. Българската диаспора с право на глас в чужбина е една от най-големите в Европа като процент, но поради бюрократични трудности не успява да даде пълноценно гласа си на избори, доколкото си спомням най-много 10 % от правоимащите на глас го реализират.

Естония са решили този проблем с емигрантите и техните сънародници зад граница осъществяват правото си на глас. Не е толкова невъзможно това, при наличие на желание и воля, нито е толкова технически неосъществимо. На тези линкове се вижда точно как става:

Different ways to identify a person and to give digital signature while I-voting

1. I-voting by means of ID card

Requirements:

• ID card with PIN codes. If PIN codes are lost, new ones may be requested from the service points of the Police and Border Guard Board or respective bank offices (more information here). Certificates can be renewed by the voter at www.id.ee).
• Computer with Internet connection
• Smart card reader and ID card software (may be installed from installer.id.ee).

ID card software should be renewed if necessary. (See also www.id.ee)

Stages of I-voting by means of ID card

• Voter inserts ID card into the card reader
• Opens the I-voting website
• Downloads and runs voter application
• Identifies himself/herself by entering PIN1 code
• the list of candidates of the voter's electoral district shall be displayed
• Voter makes his/her choice
• Voter confirms his/her choice by digital signature (by entering PIN2 code)
• Receives a notice that the vote has been accepted.

2.I-voting by means of digital ID

Digital ID, i.e. digi-ID, is a document which allows identifying a person in the electronic environment and giving digital signature. Digi-ID looks like an ID card, but without a user’s photo, and it can only be used over the Internet.

Stages of I-voting and means in using digi-ID are similar to the ones used with ID card.

3. I-voting by means of mobile-ID

This method was used for the first time during the 2011 elections to the Riigikogu.

Requirements:

• Mobile-ID SIM card with PIN codes and certificates
• Computer with Internet connection
• Mobile phone

https://www.valimised.ee/en/internet-voting/internet-voting-estonia

Честито Рождество Христово на всички.

 

[dora]

On 25.12.2018 г. at 17:08, Б. Киров said:

Има нещо съвсем конкретно и възможно, което българската държава може реално да направи, за да зачете гласа на работещите и живеещите зад граница български граждани и това е гласуване по интернет. Българската диаспора с право на глас в чужбина е една от най-големите в Европа като процент, но поради бюрократични трудности не успява да даде пълноценно гласа си на избори, доколкото си спомням най-много 10 % от правоимащите на глас го реализират.

Въпросът е доколко само неудобството да се отиде до избирателна секция е причината за този процент, или роля играят и други фактори и кои са те. Липса на интерес към изборите? Политическа непредставеност?

Аз да речем считам за свое абсолютно гражданско задължение да гласувам винаги, но в последните десетина години  не мога да намеря нито една политическа формация, която да ме представлява в достатъчна степен, за да дам гласа си за тях. Всеки път ми се налага след мъчителни размишления да избирам между това да тежа на съвестта си, негласувайки, и да тежа на съвестта си, че съм дала вот за формация, чиито възгледи, намерения, ценности и особености на личния състав изобщо не бих припознала като свои, да не говорим, че повечето предизвикват дълбока морална аверсия.... Зададат ли се избори, ме наляга вътрешното мъчение, че пак ще съм в същата ситуация. И това не е от политическа неориентираност или незнаене какво точно искам. Отлично знам за каква формация бих гласувала, но такава няма.

Затова ми се струва, че не само за мен, а и за много сънародници в чужина въпросът никак не е тривиален.

Редактирано Януари 9, 2019 от dora

[nik1]

Поледния случай от Войводиново показва накъде върви (или по-точно какво предтавлява вече) България политически и управленски

Слуаят е такъв: двама младежи цигани от селото пребиват местен военен. Българите от селото излизат на протест с искания циганите да бъдат изселени. Властта се задейства като на пожар ,  и започва да бута колибите на циганите (естествено те са на нерегулирани места, незаконни са - такива са били десетки години и никои не е реагирал през тези години).

Ресорният военен министър (оглавява една от патриотичните партии), бил преди дни на мястото, дава пресконференция в която със твърд тон назидава циганите. Не пропуска да каже в те имат опция- да си намерят работа и да си плащат наема или построят законни къщи на общински парцели които трява да закупят предварително;. Журналистите и всички гледащи остават с впечатлението че за управпяаващите сме просто полезни идиоти -На всички е видно че тези циганио са крайно маргинализирани, за да могат да си намерят работа ( и каква точно работа има в селото през януари за 20-25 човека ) и/или да имат сигурни доходи..

Бутането на  колибите се превръща в хуманитарна криза или катастрофа за циганите от селото- януари е, никой не им предлага храна или подслон или палатки , и според властите те следва да се оправят сами, по начина, начертан от ресорния министър..

Редактирано Януари 10, 2019 от nik1

[nik1]

On 9.01.2019 г. at 22:03, dora said:

Въпросът е доколко само неудобството да се отиде до избирателна секция е причината за този процент, или роля играят и други фактори и кои са те. Липса на интерес към изборите? Политическа непредставеност?

Аз да речем считам за свое абсолютно гражданско задължение да гласувам винаги, но в последните десетина години  не мога да намеря нито една политическа формация, която да ме представлява в достатъчна степен, за да дам гласа си за тях. Всеки път ми се налага след мъчителни размишления да избирам между това да тежа на съвестта си, негласувайки, и да тежа на съвестта си, че съм дала вот за формация, чиито възгледи, намерения, ценности и особености на личния състав изобщо не бих припознала като свои, да не говорим, че повечето предизвикват дълбока морална аверсия.... Зададат ли се избори, ме наляга вътрешното мъчение, че пак ще съм в същата ситуация. И това не е от политическа неориентираност или незнаене какво точно искам. Отлично знам за каква формация бих гласувала, но такава няма.

Затова ми се струва, че не само за мен, а и за много сънародници в чужина въпросът никак не е тривиален.

Въпросът с изборът може да е достатъчно копмлиоциран и за българите в България, какво остава за българите в живеещи чужбина който са се отделили много повече (от българите в България) от ежедневието, партиите, политиката и иконоимиката на страната

Лично за мен  въпроът съм си го изчистил - в момента в България властвата като динозарви популизмът, клиетилизмът и търговията с влияние (тя е една неявна корупция, но според букавата на закона ни от 2018 е също корупция),
При управляващите има негласна омерта да се не коментират и открито и честно проблемите на България (не говоря дори за желание- просто управляващите партии и политици нямат капацитет за това- какво да очакваме от човек хвалещ се е е прочел една книга в живота си- Винету, Искам да кажа че политиците на власт са са крайно посредствени и опортюнистични хора).

Проблемите не се саморешават а ескалират или се увеливат като брой - Например вече имаме и провал с продължение в енергетиката (може да пусна тема в Икономика) . Не визирам толкова глобата н а НЕК от ЕК, заради мономола на Булгаргаз върху тръбите, а нещо друго..През тази година държавната ТЕЦ Марица-Изток 2 (която е в основата на системата) трябва да плати на НЕК над 300 милиона за емисиите CO2, а няма откъде да ги вземе, защото е на ръба (или на малка загуба)

За да стане печелившо производството на тази ТЕЦ (себестойността и сега е раздута заради свръхзапласти, свърперсонал, и неизгодни договори за доставка на материали и консумативив полза  на големите играчи и олигарси под протектията на политиците)  един киловат час трава да се продава на цена 13-13,5 стотинки (сега електроенергията от ТЕЦ -а се продава на цена 7,7 стотинки за киловат час), като добавим и разходите за зравеопазване (понеже тя е силно замърсяваща с финни частци, азитни окисди, серни окиси и живачни съединения), числото се покачва  до 18-20 стотинки.. Т. е. държавната ТЕЦ Марица Изток 2 се е превърнала в бездънна яма, за облусжване на определени клиенти- работещите и синдикатите, и фирмите извършващи доставка на услуги и консумативи  - за което трябва да плащат данъплатците и потребителитъе (имаме една от най-скъпите  електроенергии за промишленста и бизнеса в Европа).
Не само това, правителството прави всичко възможно да заспази това положение , то не желае преструктуриране, намаляване на персонала и раходите или правенето на произвоството по-екологично и и безопасно

 

И като казвам е съм си изчистил нещата  - днес вече има партии (формации) и ерудирани и фулнционално и политически гранмотни лидери, които могат да говорят и говорят открито,честно и компетентно за всички проблеми. това не са измислените и посредсвен и "реформатори" и си-е политици и партии от 2016 година , чиято цел беше властта - така че може да сте спокойна Първата и най-трудна стъпка към тяхното решаване 9на проблемите) е проблемите да се назовават ясно, Тя съдържа 90 процента от пътя към решаватето (повечето проблеми не са само или типично български, всички развити страни са ги имали илуи имат и са си ги решили, така че върпосът за решението е просто въпрос на разбиране, назоване и желание, а и не опира до измисляне на  на  технократични нововъведения)

Другото ключово за мен и според нещо за което искам да спомена е:  с чететене на прогами преди избори нищо не може да се случи: програмите са просто клишета

Правилният начин според мен (но и по-труден, осбено за всички които са се откъснали от малкото и голямото ежедневието в България) е да се четат лидерите на партиите, да се следят техните реакции,и техните публикации, техните виждания и нагласи, тяхната ерудиция, интелект .

Къде - във Фейсбук най-малкото, Знам че за това се иска и желание и достатъчно време (но не повече отколкото прекарваме във форума), но ако нямаме желание и хъс, или не можем да си преглътнем горчилаката от това че можем да се разочароваме- просто нищо няма да се случи... И като цяло вътрешните дилемите да гласувам или не - стават излишни , затормозяват човека излишно..

[nik1]

Ето още един скорошен пример, Нено Димов е министър от квотата на  патриотите, - министър на околната среда

Прави следното изказване:

https://www.dnevnik.bg/zelen/2018/11/29/3354209_neno_dimov_zapazvaneto_na_marica-iztok_e_i_za_po-chist/

"Ако искаме по-чист въздух значи да имаме стабилна енергетика, така че запазването на комплекса "Марица изток" е и за по-чист въздух в този смисъл, защото битовото отопление е основният замърсител."

Контексът би бил подходящ само че им а едн о голямо НО- месец или по-малко преди изкаването му излиза един международен доклад-проучване (той е публикуван и в българските медии) според който държавният ТЕЦ Марица -изток 2 е сред най-големите замърсители и убийци в Европа
(по спомени токсините и праховите  частици на ТЕЦ-а убиват годишно по 300 човека в България и по 2000 в Гърция).

https://www.dnevnik.bg/zelen/2018/11/22/3349844_bulgarska_centrala_zamursiava_vuzduha_chak_do_solun/

Цитирай

В доклада се изтъква, че БЕХ попада в топ 10 на замърсителите заради една единствена ТЕЦ и това е "Марица-изток 2". "Съгласно техните изчисления те разполагат със запаси за още 60-70 години.

Междувпрочем, всяка година излизат такива доклади - в определени години държавният ТЕЦ Марица Изток 2 е класиран в първата тройка на черната статистика, а през 2014 мисля че в челото и!

 

Защо ресорния министър е направил точно това изказване (чист въздух и ТЕЦ Марица) - най-логичния отговор -защото министърът е идиот ,  и няма представа какво пише в тези доклади! (не ги е чувал и виждал)

Същият този министър отричаше и глобалното затопляне

====================

https://www.dnevnik.bg/zelen/2018/11/22/3349844_bulgarska_centrala_zamursiava_vuzduha_chak_do_solun/

Апропо, в горния постинг цената на електроенергията от ТЕЦ Марица Изток 2 се двига - горе смятах допълнителни около 32 евро "здравни" за 1000 килаватчаса, в действителност в доклада за БЕХ има перо "мръсни и вредни" който са оценени на 95 евро за 1000 киловатчаса (за един мегаватчас демнек), или 9, 5 евроцента ( или 19 стотинки) "мръсни и вредни" за киловатчас..

Редактирано Януари 11, 2019 от nik1

[Б. Киров]

Преди 7 минути, nik1 said:

Защо ресорния министър е направил точно това изказване (чист въздух и ТЕЦ Марица) - най-логичния отговор -защото министърът е идиот ,  и няма представа какво пише в тези доклади!

може и да не е идиот, а просто акционер

https://gospodari.com/екоминистърът-нено-димов-се-оказа-акционер-във-фирма-за-печки-video155209.html

[nik1]

Преди 4 минути, Б. Киров said:

може и да не е идиот, а просто акционер

https://gospodari.com/екоминистърът-нено-димов-се-оказа-акционер-във-фирма-за-печки-video155209.html

Да..."Никога не приемайте хората за идиоти, но не забравяйте че са такива" (мото на популистите)

Защо пък траябва да бъдем полезните идиоти за някого?

[nik1]

Продължавам за "провала с продължение" в енергетиката. Ще представя един материал от  проф.Георги Касчиев и ще направя някои коментари и ще изпозвам курсиви

Кой е Георги Касчиев - Георги Касчиев е учен, преподавател и технократ с огромен опит и познания в областта на ядрената енергетика и проблематика  и изобщо в енергетиката, тн. ядреник, "ядрен човек" (според неговите думи)

 

Цитирай

 

Проф. Георги Касчиев

Проф. д-р Георги Касчиев има над 45 години стаж в областта на ядрените реактори и рисковете свързани с тях.

През периода 1972-1989 г. работи в АЕЦ "Козлодуй". Бил е главен физик на централата и научен ръководител на пуска на Пети блок.

Преподавал е в Техническия университет, бил е старши изследовател в Института за изследване на риска към Виенския университет и професор по ядрени реактори в Токийския технологичен институт.

През периода 1997-2001 г. е председател на Комитета за използване на атомната енергия за мирни цели, който по-късно се преобразува в Агенция за ядрено регулиране.

 

 

https://news.bg/interviews/energiynata-ni-sigurnost-se-opira-na-maritsite-aets-sa-uyazvimi.html?utm_source=lifestyle.bg&utm_medium=banner&utm_campaign=nativedynamic

В последните дни темата за АЕЦ "Белене" отново стана актуална, покрай намерението на правителството на Бойко Борисов да размрази проекта. За възможностите това да се случи и изобщо има ли бъдеще за още една ядрена централа в България с проф. Георги Касчиев разговаря Илиана Славова.

Професор Касчиев, от отговора на Европейската комисия до евродепутата Светослав Малинов от 19 ноември т. г. стана ясно, че проектът АЕЦ "Белене" се нуждае от нова оценка за съответствие с европейските изисквания. Какво означава това? Каква информация трябва да предостави правителството и какво следва?

От отговора ясно следва, че съгласно договора за Евратом, Европейската Комисия смята евентуалното възобновяване на АЕЦ Белене за нов инвестиционен проект. Съгласно Чл. 42 правителството трябва да уведоми Комисията за него, не по-късно от три месеца преди сключването на първите договори. С това ще започне процесът на консултации, в който ще се обсъдят всички аспекти на инвестиционния проект, в това число необходимостта от нова мощност, възможните алтернативи, оценката за социално-икономическото значение, оценката за въздействие върху околната среда (ОВОС) в трансграничен аспект, участниците в проекта, източниците на финансиране, какво ядрено гориво ще се използва, ядрената безопасност, радиационната защита, отговорното управление на отработеното гориво и радиоактивните отпадъци, спазването на изискванията в новите Директиви, и т.н.
Министър Петкова иска да прави съвместна компания с участие на инвеститори от други държави, което според Чл. 45-48 на Евратом прави процедурата много по-сложна. Всяко предложение за съвместно предприятие с партньори от страни извън ЕС подлежи на проучване от Комисията. Тя изпраща на Съвета на Европа всеки такъв проект заедно с мотивирано становище. Решението за участие на трета държава или гражданин на трета държава в управлението на проекта, или във финансирането му, се взема от Съвета на Европа с единодушие.

Защо смятате, че направените преди години оценки за АЕЦ "Белене" не са в сила?
Тези оценки, както и изборът на проект и сключването на първото споразумение с Атомстройекспорт, са направени преди присъединяването ни към ЕС. След като ставаме член на ЕС, проектът за АЕЦ "Белене" е в "заварено положение" и съгласно Чл. 105 разпоредбите на договора за Евратом не се противопоставят на изпълнението му. Както знаете, с решение на правителството и на парламента от март 2012 год. той е прекратен и Комисията е уведомена за това. Проектът е закрит, точка. Сега правителството иска да го възобнови, като очевидно смята, че старите оценки, направени за него, са в сила. Но в тях не се вземат предвид изискванията на документите влезли в сила след 2006 год. и затова са неприложими.
Ще дам пример - според технико- икономическия анализ, изготвен през 2004 год. от консултанта Уорли Парсънс, без АЕЦ "Белене" още през 2011 год. страната трябваше да започне да внася електроенергия. Ясно е, че тези анализи не просто са неверни, а са били фалшифицирани, тъй като и без АЕЦ "Белене" през всички години оттогава България е изнасяла големи количества електроенергия. Между другото, това е същият консултант, който преди месец осъди НЕК да му заплати още 32 млн евро, закръгляйки на 600 млн. лв. сумата, която заедно с българския си партньор "Риск Инженеринг" получи от проекта АЕЦ "Белене" за "консултациите" си.
Искам да напомня, че докладът на БАН за АЕЦ "Белене" - втора част, съдържа раздел, в който е направен анализ на правно-регулаторната рамка. В него има някои плахи предупреждения - например на стр. 24 е посочено, че при възобновяване на проекта Комисията трябва да бъде уведомена, въпреки полученото становище от 07.12.2007 год. На стр. 25 е обърнато внимание, че има нова Директива 2014/87/Евратом на Съвета от 08.07.2014 год. за ядрената безопасност, че в нея има повишени изисквания и че спазването на новата цел по безопасност ще бъде основен въпрос в предстоящите дискусии с Европейската Комисия за АЕЦ Белене.
Според мен наличието на неотчитащи новите изисквания за безопасност и загубили правна сила оценки за АЕЦ "Белене" е една от основните причини, поради които Комисията смята, че всички оценки трябва да се актуализират и/или да се направят наново, т.е. както при нов проект, и да се обсъдят всички аспекти на проекта.
Отбелязвам, че това са и основните причини, поради които правителственото решение за рестарт на АЕЦ "Белене" е обжалвано във Върховния административен съд. С решението си от юни т. г. правителството се опита да заобиколи изискванията и на нашето законодателство. То например твърди, че докладът за ОВОС не е загубил правна сила, тъй като строителството на АЕЦ "Белене" било започнато в законния 5-годишен срок. А било започнато, тъй като бил построен Информационен център и две тоалетни. Да се твърди, че строителството на такъв рисков обект е започнато без одобрен технически проект и без разрешение за строителство е пълен абсурд. Имам предвид, че и досега техническият проект на централата не е одобрен от ядрения регулатор (АЯР) и разрешение за строителство не е издавано от него. Предстои в близко време тричленният състав да реши дали да блокира изпълнението на това решение докато трае делото и смятам, че тази хипотеза на правителственото ще рухне при представяне на доказателствата.

Бяха направени обаче много коментари, че тази гледна точка не е вярна!
Мисля, че това са панически и поради това твърде емоционални и необмислени коментари. Изразената в писмото позиция на ЕК е много ясна и не търпи тълкуване. Не подлежи на съмнения и това, че тя е формирана след подробни консултации. Очевидно становището на Комисията представлява пълна изненада за апологетите на АЕЦ "Белене". Това навежда на мисълта, че не са прочели внимателно нито договора за Евратом и регламентите за прилагането му, нито дори доклада на БАН. Струва ми се, че в коментарите не се прави разлика между инвестиционен проект и технически проект на АЕЦ "Белене". Министър Петкова натъртва на това, че през 2007 год. проектът АЕЦ "Белене" е смятан за отговарящ на изискванията. Изглежда не е обърнала внимание, че това е далеч преди авариите във Фукушима и последиците от тях, които наложиха въвеждане на повишени цели за безопасност.
Искам да обърна внимание, че това наложи и много критично отношение към намеренията да се строят АЕЦ и други рискови обекти в сеизмично опасни зони. Съгласно сеизмичната карта на Европа площадката на Козлодуй е в зона с нисък сеизмичен риск, а тази на Белене - в зона със среден, клонящ към висок риск. Напомням, че сеизмичният риск бе основният аргумент за спиране на проекта през 2012 год. Евентуалните последици от силно земетресение при работеща АЕЦ "Белене" най-добре бяха изразени от премиера Борисов, който на заседание на правителството на 28 март 2012 год. казва: "Просто България няма да я има на картата".
Обръщам внимание, че инженерните съоръжения, изградени под и около главните корпуси за намаляване на сеизмичната заплаха, най-вероятно са необратимо увредени. Това става след разрушаване на реакторното здание през есента на 2009 год., когато най-безотговорно образуваният огромен изкоп е оставен на произвола на съдбата. Той постепенно се запълва с вода и се образува "големият гьол". Баластровата възглавница, за която са проектирани и построени сложни съоръжения за да бъде предпазена от навлизане на вода, е наводнена. Забележете, че това е тема, която защитниците на АЕЦ "Белене" старателно избягват, когато коментират сеизмичния риск.
Пренебрегването на тези рискове е проява на безотговорен ядрен авантюризъм. Неговото проявление вече доведе до опасни последици. Имам предвид, че въпреки ясните национални изисквания за ежегодно изпращане на минимум 50 тона отработено ядрено гориво от АЕЦ "Козлодуй" за преработка, през последните 4 години това не се изпълнява, а площадката постепенно се превръща в ядрено бунище. Това е прецедент, който никое правителство и никой министър на енергетиката не си е позволявал до 2015 година. Но въпреки подадените сигнали, прокуратурата и другите държавни институции пазят мълчание досега.
Връщайки се към конкретния повод - очевидно не са проведени и никакви предварителни разговори с Комисията за евентуалните проблеми при възобновяване на проекта. Мисля, че нормалната реакция е да се проведат консултации с ЕК и чак след това правителството да подготви позицията си. Ако, разбира се, то смята, че министър Петкова е права и становището на Комисията противоречи на договора за Евратом, може да се обърне към съда на ЕС за разрешаване на казуса.

 

Какво решение можем да очакваме от ЕК?

Както споменах, при участие на държави или компании извън ЕС (Китай, Южна Корея, Русия) във финансирането и/или управлението на проекта ЕК провежда консултации с всички заинтересовани страни. Всеки гражданин може да изпрати становището си и ако Комисията го намира за обосновано и полезно може да го вземе предвид. ЕК ще изготви мотивирано становище и ще го изпрати на Съвета на Европа. Съгласно Чл. 47 от договора решението се взема не от Комисията, а от Съвета, и то с единодушие. Като се имат предвид опасенията срещу капиталовата експанзия на Китай, неядрената ориентация на много от страните-членки, опасенията от сеизмичния риск за АЕЦ след авариите във Фукушима и други фактори смятам, че вероятността за одобряване на проекта АЕЦ "Белене" е нулева.

 

Според застъпниците на проекта, ако не бъдат построени нови ядрени мощности, след 10 години в страната ще има дефицит на електроенергия. Как оценявате нуждите на пазара ни в перспектива?

Вече споменах за фалшифицираните прогнози, с които навремето се обоснова изграждането на АЕЦ "Белене". Тази практика продължава и сега. Твърди се например, че докладът на БАН за АЕЦ "Белене" бил доказал необходимостта от изграждането й. В него обаче два от сценариите за електропотреблението в страната (умерен и максимален) до 2040 год. са грубо манипулирани и не трябва да се вземат предвид. Това най-вече се дължи на прогнозираното запазване или съществено увеличаване на населението. Така според авторите най-важният компонент - битовото потребление, ще нараства, оттам - и общото. Защо казвам, че това е манипулация? Защото според всички прогнози (Евростат, ООН, Световна банка, НОИ, включително и на БАН), населението у нас ще намалява. (аз самия съм писал в форума за тази известна фалшификация - само няколко месеца след доклада излезна доклад за демографията, в които същия БАН прогнозира спад на нмаселението! ) В доклада има и други забележителни усилия да се заслужат 2-та млн. лв., като се покаже по един "наукообразен" начин, че проектът е нужен и икономически приемлив. Сред тях са необосновани прогнози за силен ръст на електропотреблението и у нас, и в региона, за ранно и бързо затваряне на всички сегашни ТЕЦ-ове на въглища, вкарване на неопределени параметри в уравненията, как съседните страни ще разчитат само и единствено на нас, пренебрегване на възможностите за изграждане на неядрени мощности и ВЕИ и т.н. Все пак в последната част на доклада, където са дадени изводите и препоръките, от таблица IV.5 на стр. 268 се вижда, че при нисък ръст на електропотреблението и 1600 мегавата налични мощности от ТЕЦ, към 2040 год. вътрешното търсене е задоволено, като има огромен потенциал за износ. Дори при умерения сценарий на потребление картината е същата, с по-нисък потенциал за износ на електроенергия.(т.е в една част от доклада се пише за необходимост от нови мощности, в друга част се признавава че всъщност нямаме нужда от такива)

В Докладите на БАН за енергетиката има немалко спекулации, натъманявания и груби методологични грешки , И нямат автори (не са дадени имена). И не са реценцирани от никого....Те са анонимни и са определено ползване.. "кажи ми Шефе какво ми искаш и окачваш за парите , за да ти го напиша и изкарам"

 

 

Построяването на АЕЦ "Белене" означава ли закриване на действащи мощности - "Мариците", срещу които има възражения заради замърсяването?

В страната има инсталирани над 13300 мегавата електрогенериращи мощности. Поради това, че някои могат да са в ремонт, да няма водни запаси за ВЕЦ и т.н., постоянно налични са над 9000 мегавата. Потреблението в най-студения сезон не надхвърля 6500 мегавата и то за няколко часа (изключение е 2016 год., когато достигна 6700 мегавата). Да не говорим, че през лятото е между 2500 и 4000 мегавата. Представете си, че имаме две атомни централи с общо 4200 мегавата. Ако те работят на пълна мощност няма да има място за други базови мощности. Мисля, че става ясно, че въпросът е: или АЕЦ "Белене", или другите мощности. И по-точно - АЕЦ "Белене" може да намери пазар за продукцията си само ако бъдат затворени основни действащи мощности. (за същото съм писал и аз във форума)
За съжаление бездействието на правителството и действията на апологетите на АЕЦ "Белене" реално водят към затваряне на ТЕЦ-овете.(по скоро става дума само за държавните въглищни централи - от една страна нищо не се прави за да станат печеливши и ефективни, и нищо не се прави за покрият екологичните изискания - ако те не бъдат покрити или приближени , в 2030-та едва ли ЕК ще направи изключние за най-мръсната централа в ЕС ; Почти всички тецове в ЕС се екологизират - т.е стремят се да покрият еконормите -за да могат да останат н а пазара, На пазара ще остане и вискотехнологичната и восокоекологична ТЕЦ Марица Изток 1 - AES-Гълъбово, ; От друга страна се дават лъжливи обещания и надежди на клиентите - синдикати, работещи (размера на средния осигурителен и заплатен, който плаша центраста и мините  стойност е 45 хиляди лева за зает), и фирмите за доставки на услуги и консумативи) При дискусиите в ЕК за намаляване на емисиите от тях правителството не е положило никакви усилия да посочи, че нашите въглища имат много по-високо съдържание на сяра, че са единственият местен ресурс, да настоява да се изключат от действието на тази директива и т.н. Преговорите са още от 2011 год., а у нас темата започна панически да се коментира едва в края на обсъжданията. България е единствената страна, която е изпълнила изискванията за намаляване на въглеродните емисии и произвежда по-малко въглеродни емисии (около 60 млн тона въглероден диоксид), отколкото нашите гори и зелени площи поглъщат (над 82 млн тона въглероден диоксид). С оглед на това правителството може много по-активно да иска от ЕК безплатни квоти, изключения от новия регламент и т.н. Това обаче не се прави, (активно и ситемно безхаберие и тук) а активно се внушава, че затварянето на ТЕЦ-овете става по искане на ЕК и е без алтернатива. В доклада за АЕЦ "Белене" БАН развива сценарии, при един от които още през 2030 год. в страната няма да работи нито един ТЕЦ. Това е безумен сценарий, за който се твърди, че е дефиниран под натиск от енергийното министерство. Казвам, че е безумен, имайки предвид, че Германия, Полша, Чехия и други страни не планират да затворят част от своите ТЕЦ до 2050 год. Много хора уверено твърдят че ТЕЦ-овете ще бъдат затворени, като че ли са техни собственици. (разбира се че това е безумие) Висши управленци с героически патос казват как щели да се борят ТЕЦ-овете да работят още десетина години (от друга страна действа и ядреното лоби), "забравяйки" че техният ресурс е много по-голям. Смятам, че това е причината за набиращите сила протести на миньори и енергетици.
Трябва да се знае, че твърденията, че АЕЦ "Белене" може да замести "Мариците" в електроенергийната ни система, не отговарят на истината. Основната причина за това е, че трите централи имат много блокове и генератори, което дава възможност да се регулира мощността на комплекса при промяна на потреблението през денонощието, през седмицата и т.н. Това не може да се осигури от атомните централи. Не на последно място електроенергията на изхода от АЕЦ "Белене" ще е много по скъпа от тази на ТЕЦ, с въвеждането й електроенергийната система ще се деформира, ще се наложи да се строят нови далекопроводи, подстанции, заместващи мощности и т.н.

А може ли да се възрази срещу аргумента за замърсяването?
Аргументът за замърсяването, разбира се, е важен, но не е единственият. Преди всичко работата на ТЕЦ-овете в комплекса "Марица-изток" е въпрос на национална сигурност, тъй като само те използват местни енергоресурси и могат да осигурят снабдяването на страната в кризисни ситуации. Нека първо да се вземат по-разумни мерки, за да се намали замърсяването на въздуха - например да се спрат най-замърсяващите няколко стари ТЕЦ-а и топлофикации, да се ограничи или забрани изгарянето на нискокалорийни въглища и брикети, както и на неизсъхнали дърва (да не говорим за гуми и други боклуци), да се забрани вносът на стари дизелови автомобили, да се насърчи използването на газови уредби за автомобилите и на хибридни, и електромобили, и разбира се да ги ползваме по разумно (по-малко).

Върху какво трябва да се гради енергийната сигурност на България?
Както знаете, аз съм ядрен човек, но знам, че без съмнение основата на енергийната сигурност на всяка страна са местните енергоресурси. За България това са централите от комплекса "Марица-изток", които използват местни въглища, както и ВЕЦ-овете, и новите технологии за производство на електроенергия от възобновяеми източници. Ние не сме Франция или Русия, в които са развили всички ядрени технологии и осигуряват напълно своите ядрени програми. Работата на нашата АЕЦ е изцяло зависима от доставката на свежо ядрено гориво, оборудване, резервни части и инженерни услуги, и т.н. - всички те от друга страна. Дори само едно уплътнение да не бъде доставено, след годишен ремонт ядреният енергоблок няма да може да се пусне. Да не говорим, че една атомна централа много лесно може да бъде извадена от строя при терористични действия или при война. Един пример - АЕЦ е в периферията на страната, електроенергията от нея се доставя по електропроводи, а те лесно могат да бъдат извадени от строя. Има много други сценарии, включително и за причиняване на аварии с катастрофални радиологични последици, но не искам да ги излагам, за да не правим школа за ядрени терористи.