Агресията при децата!

[Sham]

Има ли смисъл да обяснявам темата....Според мен ,не.Всички гледаме новини ,четем вестници...И научаваме за това колко много агресия има в нашето общество...и извършителите са Деца.Къде да търсим причината ?В родителите ,които не знаят какво и как да постъпят ? Или в културата около нас...лично аз съм объркан от всичко това.

[Spirit]

Въпрос на възпитание. Виновни са родителите, образователната система и обществото като цяло, а до известна степен и медиите.

[Р. Теодосиев]

Преди няколко седмици даваха документален филм в BTV Репортерите за "Насилието в училищата". Беше много интересно...показваха как от малки закачки се стигало до масови изнасилвания в Англия. При нас това е нещо като доказване на сила. Силните бият слабите и така и става. Аз уча в училище където хората се делят на "важни" и "отрепки"..."Важните" са над "отрепките". Случвали са се пред очите ми неща, които са трудни за възприемане, но са факт.

На мнение съм, че всичко е от родителите и средата, в която израстваш.

Самата система (образователната) е пълен хаос, ако тя се оправи малко то и ние може да се оправим, но като гледам поколенията стават все по зле и по зле…

[Spirit]

Хлапе се прибира с плачене в къщи.

Майката:

- "Защо пак си се бил? Нали съм ти казвала, че си голямо момче и преди да се сбиеш трябва да броиш до сто?"

Хлапето:

"Ами аз като пълният глупак броях до сто, докато Пешо ме биеше, понеже неговата майка му казала да брои до педесет."

Абе да ви кажа в боя има и хубаво нещо. В Германия като не се бият (щото и двете страни биват глобябавани при бой) са големи лигльовци. Всеки ти се прави на голям. А в България си седиш и си траеш, щото някоя мутра или бияч може да ти изскочи и да ти смели кокалите ако се правиш на отворко.

Все пак голяма част от децата избягват конфликти, но на последък има доста хлапета, които искат да подръжвата на Бат Бойко или си избиват комплексите с бой. Когато си тъп, или нямаш пари да се правиш на дупе, или си нямаш гадже, нали трябва да избиваш комплексите? Как става тоя номер - ами с бой. Винаги е било така. Това, което ме тревожи е, че в последно време все повече и повече деца, които не са тъпи или бедни прибягват към такива варварски методи, присъщни само на най-необразованите и задръстени деца. Истината е, че много родители не обръщат внимание на това нещо или просто се гордеят с децата си - побойници.

Какво трябва да направят училищата за да спрат децкото насилие? Какво трябва да направи държавата? Нищо. Те са направили достатъчно. Има наказания за такива прояви в училище, има и наказания от държавата. Можеби държавата трябва да въведе глоби за родители, чиито деца се боят. Но основно си остава домашното възпитание.

[П. Теодосиев]

А родителите, които нямат време да погледнат децата си от работа? За мен въпроса се дели на две:

1. Самите родители са били не послушни, палави, побойници и т.н., като цяло на са мислили много за бъдещето си и са станали общи работници, таксиджии и прочие (с една дума "чукат камани").

2. Родителите прекалено много обичат децата си, че до един момент губят контрол. Когато се провинят те бързо им прощават и децата започват с голямо самочувствие да вилнеят и да правят глупости.

Как се очаква в тези два случея да има голям процент нормално развиващи се деца? Няма!

Решенията също са две:

1. Трябва да се втълпи на човек още като е малък, че бъдещето е много важно и той трябва да се развива по един или друг начин. След като разбере, че четенето е хубаво и полезно, той от тама ще научи много неща. Следователно ще разбере как трябва да се държи и ще иска да бъде по добър от другия, а не по лош. Разбира се винаги има отайка, но ще бъде по малка.

2. Държавата да бъде по строга и да има големи санкции както за децата така и за родителите.

Може да се измисли и други вариянти.

Например: Имайки предвид, че повечето насилие се поражда в училище да няма държавни Ако родителите дават пари за образованието на децата си и при най малката грешка плащат луди пари така ще обърнат внимание на детето си, че повече няма да се повтори проблема.

Всичко се струпва на децата. Като цяло системата спрямо тях и самите родители са проблема.

[Spirit]

Или на децата от малки трябва да им се дават линокве към БГ Наука и БГ Технологии

[П. Теодосиев]

Или на децата от малки трябва да им се дават линокве към БГ Наука и БГ Технологии

Няма да е зле

шегата на страна

Нямах предвид научна литература. Напротив от художествената много повече се научава. Говоря за държанието и научават какво е това чест, дълг, приятел, справедливост, добро, зло и всички порядки и норми които са нужни за изграждане на една личност.

А след това когато разберат, че света е много по голям от махлата, града или каквата и да е тяхната представа за него. Ще разберат, че с много труд всичко могат да постигнат, но това трябва да се разбере с казване не става.

[d@40]

Ами ако сте чели "Маминото Детенце" от Любен Каравелов , смятам че отговаря на всичките въпроси по темата

Никога не съм попадал във такава среда ,че хората да се дялят на две страни като едната доминира над другата . За това не смятам че ще е уместно да давам пряка или не пряка характеристика . Но виновни за една агресия могат да са 3 Фактора :

1. Родителите

2. Училището

3. Обществото

И трите теми са СИЛНО засегнати във "Маминото Детенце" затова мисля че няма какво повече да добавя

[Galahad]

Ами струва ми се, че проблемите се задълбочиха от 1989г., това което бабите наричат демокрация, макар че от тогава до сега нашата държава си е парламентарна олигархия (т.е. депутатите управляват в свой интерес ).

Ще ми етрудвичко наведнъж да изброя причините за "бума", тъй че в отделни отговори ще пускам по един.

Като за начало да погледнем телевизията. Преди новата светла дата филмите и предавания с насилие бяха сочени като признак на упадъчния Запад. Имаше перспектива за насилие - Световната революция; война в името на родината и световния комунистически ред. Но като цяло насилието в самото "социалистическо общество" беше нещо, което не се толерираше в медиите. Дори за нещо като "Тимур и неговата команда" се търсеше да се покаже в една по миролюбива версия, в която командата повече мязаше на ордена на майка Тереза, нежели на лителатурния прототип.

Може да се посочат някои нашенски филми като изключение. Те разбира се не бяха сериозен фактор, защото не се отличаваха с голяма гледаемост. Вярно, че наскоро бабите в изблик на неударжим копнеж на отлетялата младост и социализъм изпоизкупиха издаваните от 2 вестника поредици с бълг. филми. Но тови си е не слабост към самия филм, а начин да се припомнят младите години. Цените разбира се също бяха подходящи за основната клиентела останала на една пенсия. Самоти филмчета обаче, направени като развлечение на скучаещи номенклатурни рожби, които поради бездарие "творяха" чрез нескопосно подражаване на западни "образци" далеч не бяха нещо за подражание. По-сносните филми дело на соц. лагер за деца радващи се на гледаемост като "Арабела", "Призраци в блока", "Призраци под виенското колело" доста се отличаваха от амариканския модел за филми (както за деца, така и за възрастни) състоящ се от 30 минути бой, 15 минути секс и 45 мин. баластра, без връзка между тези три стълба на американското кино.

Но новото време донесе нови образци - от по-грубички спортове почващи от американски фугбол и ръгби та стигащи до кеч и от аха аха образователни филми като тези с Джеки Чан и Оан Клод Ван Дан, показващи, че човек със старание и усилие може да постигне нещо (в типичния амарикански модел да се ноучи да бие всички), та до чиста проба биячи на олимпийски принцип, за които е важно да се бият, без да е важно защо. И това като се почне от игралви филми, та до анимационни филчета - неизбежните реквизити от юмруци и ритници. Даже и филма да е посветен на някое генийче наблагащо на четене на книги или дето е на ти в компютрите, към него задължително се лепва "герой", който да му "помага" и да запълва съдържанието му със задължителните части от секс и бой.

Та това е новата развлекателна среда, в която се развива новото поколение. И това са "героите" на новото време.

[Spirit]

Не мисля, че филмите са проблема. Проблема е манията за величие сред младите. Примерно в моето село като ступаш някой (най-често без причина) вече си голямата работа. Замисляли ли сте се защо се бият децата и младежите? Не е за пари, не е и за да изпробват някоя хватка или техника, гледана по телевизията. Бият се защото искат да се покажат кой е по-голяма работа (гъзар), а не защото са гледали филм с Джеки Чан или DMX.

[tonkata3]

Мисля, че проблема е и в това, че родителите на съвременните деца са възпитавани в морални ценности градени върху авторитета на Партията (знаем коя). И когато авторитета рухна и беше поруган, то вярата в тези "морални ценности" като ценности също рухна. И се отиде в другата крайност да градиш морални ценности, за които ти самия си си авторитет, ти си си критерий. Как се гради общество от егоцентрици, от силни индивидуалисти (не силни индивидуалности!), къде е срещата с Другия? Има само Аз, а не НИе.. Ето на това и възпитават своите деца - за съвременните деца няма авторитет извън тях, освен този на родителя, но и той е до време (докато зависят от тях). Тези родители са възпитавани в училище - те това и сега чакат, на това са научени, те не могат да възпитават като родители, защото нямат примера от своето детство за това, няма я естествената връзка на предаване на опита в поколенията. Така смятам аз

[Spirit]

Мисля, че проблема е и в това, че родителите на съвременните деца са възпитавани в морални ценности градени върху авторитета на Партията (знаем коя). И когато авторитета рухна и беше поруган, то вярата в тези "морални ценности" като ценности също рухна. И се отиде в другата крайност да градиш морални ценности, за които ти самия си си авторитет, те са си критерии. Как се гради общество от егоцентрици, от силни индивидуалисти (не силни индивидуалности!), къде е срещата с Другия? Има само Аз, а не НИе.. Ето на това и възпитават своите деца - за съвременните деца няма авторитет извън тях, освен този на родителя, но и той е до време (докато зависят от тях). Тези родители са възпитавани в училище - те това и сега чакат, на това са научени, те не могат да възпитават като родители, защото нямат примера от своето детство за това, няма я естествената връзка на предаване на опита в поколенията. Така смятам аз

true true

[Galahad]

Не мисля, че филмите са проблема.

Не са само те. Но тъй като са много, както споменах, ще ги карам на парче. Филмите, предаванията формират масов мироглед. Типичен пример е успеха на една медийна партия като "Атака" на отминалите избори. Или пък ролята на телевизията, за да изглежда някой като Божо топ-историк. А някои като Васил Гюзелев и неотдавна починалия Фол си останаха в сянка. Може да се дадат още много примери за ролята на медиите във формиранвето на общественото съзнание.

Друг фактор довел до радикална промена е липсата на онези лагери като този в Белене или по-мащабната версия ГУЛАГ. Лансираната идея, че там са били пращани изслючително борци за свобода и земокрация е доста далеч от истината. Защото гаменчетата подкопават повече авторитета на властта, отколкото разпространител на вицове. Особено при народ, дето и идея си е нямал за Пражка пролет и солидарност.

Което ни води до следващото. След всяка голяма промяна изплуват боклуци и престъпници, лежали по затворите за кражби и други поразии и започват да се представят за борци за свобода. А народ свикнал робски да търпи често изпада в такова положение. И периодически се появяват я поборници за освобожзението от турско като Турчев, а народни партазани, които или са се борили на поляната с някоя партизанка , или в изблик на по-голяма актувност са обрали мандра; или пък са дисиденти като Емо Пандела. Но периодически, точно такива хора се представят за народни герои. И в такива преходни моменти като че ли и ценностите стават доста объркани и неясни.

[tonkata3]

"Защото гаменчетата подкопават повече авторитета на властта, отколкото разпространител на вицове".

Солженицин казва, че именно такива "гаменчета"-рецедивистчета (престъпници) били дясната ръка на комун. инквизитори, защото на тях се гледало като на остатъчни елементи от капитал.минало. Те не били виновни, милите, че расли по това време и не били закърмени с комун.идеология, ама след превъзпитанието..... стават идеологически подковани да насочат агресията си в правилната насока! Така, че както казва Солженицин, рецидивистите-престъпници са били превилегировани.

Такива "гаменчета" управляват парите на една Партия (онези куфарчета в навечерието на 10 ноември) днес и я подсигуряват икономически т.е. и те са фактор във формирането на мирогледа на младото поколение, защото тези пари отиват и за пи-ар, за журналисти, вестничета и телевизии. Този подход е "заразен" и вече се ползва и от т.нар. "демократични" партии.

[Galahad]

Солженицин казва, че именно такива "гаменчета"-рецедивистчета (престъпници) били дясната ръка на комун. инквизитори

И партийните членове са били опора на комунистическата власт... но това далеч не се отнася за членовете на всяка една партия, като напр. Солидарност" в Полша или БЗНС-то на Г.М. Димитров.

[tonkata3]

"Друг фактор довел до радикална промена е липсата на онези лагери като този в Белене или по-мащабната версия ГУЛАГ. Лансираната идея, че там са били пращани изслючително борци за свобода и земокрация е доста далеч от истината"

Става въпрос, за това да не ни е много мъчно за лагерите и с носталгия да говорим за тях - има разлика между лагер и затвор, нали? Солженицин казва, че там са пращани и престъпници, но не с цел просто "превъзпитание", а да помагат в "превъзпитанието" на свободомислещите. А иначе (както казва Солженицин) в лагерите са пращани и хора, които с нищо не би трябвало да са привлекли погледа на наказателните отряди, но когато е имало необходимост от работна ръка за Беломорканал, е била важна бройката, спусната от централните органи на властта и срока за набирането й. Черната камионетка е хващала случайни хора от улицата (обикновено на безлюдни места или нощно време от домовете - по донос на битова основа: "еди коя си си миела пода в стаята, а немците в това време настъпвали - следователно тя с радост и вълнение се подготвяла да ги посрещне"), за да осигури роби за мащабните строежи, с които се гордееше властта. Е, после те са си направили САМОПРИЗНАНИЯТА!

[ISTORIK]

Разни малоумници и на мен са скачали на бой, ама аз тренирам разни японски думички (ju jutsu, karate, nin jutsu, judo, aikido), та успявам или да ги "вържа на възел", или да ги принудя да се бият сами...

---

“Всяка седмица 8 деца умират във Франция вследствие на физическо насилие”. Това заяви Патрис Блан, секретар на Клер Брисе, “защитникът на децата” /информационният директор на френския комитет за УНИЦЕФ Клер Брисе получи от правителството званието “защитник на децата” и държи то да бъде изписвано винаги след името й/.

През 2001 г. социалните служби са получили сигнали за 18 000 деца, подложени на физическо насилие и за други 67 500, намиращи се в опасност. Данните за 2002 г. ще бъдат представени от Националния център за наблюдение на децентрализираната социална дейност на 15 октомври. Тези данни обаче не са пълни, според асоциациите за защита правата на децата, защото те включват само случаите, съобщени на официалните власти. “Всички граждани са задължени да сигнализират за случаи на насилие. В противен случаи се наблюдава отказ за съдействие на възрастни или деца в опасност”, отбелязва Мартин Брус, говорител на асоциацията Гласът на детето.

Докато множество наблюдатели отбелязват хроничния недостиг на средства в борбата срещу детското насилие, френският Сенат ще разгледа следващата седмица проектозакон за защита на детето. Една от предвидените в него мерки е създаването на Национален център за наблюдение на малтретираните деца до началото на 2004г. Този орган ще има за цел да бъдат анализирани случаите на детско насилие, за да могат в бъдеще да бъдат избягвани. “Най-накрая ще можем да видим драмата на децата. Необходимо е също така социалните центрове да спрат да работят само в приемните си часове. Насилието се случва предимно вечер, през нощта, през почивните дни”, допълва Мартин Брус.

Източник: RFI, в."Либерасион"

---

За 2001 г. отделите за закрила на детето в страната са регистрирали 47 случая на насилие в семейството. Година по-късно тези случаи са вече 420. През 2003 броят им достига 1614. За първото шестмесечие на 2006 г. те са 822, тоест 82% от всички случаи на насилие над деца се случват в семейната среда. Според проучване на НЦИОМ от миналата година близо една трета от жертвите на домашно насилие са деца.

Сив комунистически панелен блок. Хол. Вестници в ъгъла на хола. Черупки от орехи върху вестниците. Коленете на Йорданка върху черупките от орехи. Табуретка върху гърба на Йорданка. За да натиска.

Сив комунистически панелен блок. Хол. Вестници в ъгъла на хола. Черупки от орехи върху вестниците. Коленете на Йорданка върху черупките от орехи. Табуретка върху гърба на Йорданка. За да натиска.

Сива болница с изпопадала мазилка. Стая. Детско легло в стаята. Даниел - посинен, надран, нахапан, потрошен, с оскубана коса, стряскащ се от всеки жест към него, в леглото.

Двата случая отстоят един от друг на повече от двайсет години. И докато в последните десетина дни смазаният от майка си двегодишен Даниел се превърна в печална медийна знаменитост, никой не разбра за историята на Йорданка. Тя продължи да бъде отличничка в училище, да ходи на репетиции в детския радиохор и да бъде брутално наказвана. За всичко.

И Йорданка, и Даниел, са жертва на домашно насилие. Случаите им обаче са илюстрация на факта, че домашното насилие има различни степени и е породено от различни причини. Даниел, който живее в семейството си едва от няколко месеца, а преди това е отглеждан в дом, е пребит в отчаянието на майката, в безпомощността й да овладее детето. Двайсет и седем годишната Стоилка Асенова, която в момента е заплашена от затвор, призна пред медиите, че често се случва да бие момчето, защото плаче. И не само него. Шестмесечната сестричка на Даниел също е настанена в "Пирогов", също със счупване на бедрената кост. Тоест Стоилка е екстремният вариант на неподготвения за родителство човек, истеричният, объркан насилник. Родителите като тези на Йорданка са съвсем друга порода. Дали с креативността на Светата инквизиция ще измислят наказания, или просто ще бият с цел възпитание - тези родители са склонни да се закълнат в тезата на Макаренко, че тоягата е майка на педагогиката.

Домашното насилие е скрит процес. То се случва зад заключената врата на дома и

Зад заключената уста

на жертвите, съседите, роднините, учителите... Тийнфорумите в интернет са пълни с потресаващи разкази на пребивани от родителите им деца, с молби за съвет и помощ. В teenproblem.net Linkin_MaHuAk пише, както твърди, от името на негово познато момиче: "Страх ме е да се прибирам! По-точно баща ми ме бие, а майка ми нищо не прави. Помогнете, какво да правя!" В същия форум анонимен юзър казва: "Баща ми ме пребиваше от бой, когато беше пиян. Радвам се, че всичко отмина. Родителите ми се разведоха. Мразя баща си до ден днешен и не искам и да чуя за тоя… Всеки ден аз, майка ми и сестра ми бяхме в синини." Децата, които "Капитал" срещна, някак примирено разказваха за шамарите вкъщи ("винаги, когато не слушам"), но в крайна сметка оставаха анонимни.

И все пак въпреки анонимността, която обгръща темата, някаква статистика има (виж карето). "Драстичното повишаване на бройката случаи не може просто да означава, че родителите повече малтретират децата си. По-скоро значи, че социалните работници са обучени и са с капацитет да разпознават такива случаи", казва Мария Чомарова, психотерапевт и директор на асоциация "Анимус". "Разбира се, трябва да се отчетат и промените, които настъпват в обществото като цяло през последните години - повишена ангажираност на родителите, липса на достатъчно време за общуване в семейството, икономическа несигурност и социална изолация", допълват от пресцентъра на Държавната агенция за закрила на детето.

Причините за насилието

са комплексни. "Много родители считат, че децата са част от тях, тяхното продължение, те са ги създали и поради тази причина могат да ги контролират, особено когато децата са малки. И тук не става въпрос само за драстичните случаи на насилие като тези отпреди седмица. Не, става въпрос за нормалния български родител, който по принцип доста безцеремонно и неуважително се отнася към детето като към отделна личност. Много нетолерантен е към идеята да не контролира изцяло живота на детето. И всичко това - с най-добри намерения", казва Мария Чомарова.

"В България има културна толерантност към насилието в посока на възприемането му като средство на възпитание", твърди доц. Нели Петрова от Института по социални дейности и практики. "Родители споделят, че са налагали необходимата дисциплина на своеволните си, капризни и непослушни хлапета, използвайки физическа сила или заплахи. Това според тях е вид взаимоотношение с децата и го възприемат като социално одобрено", казва и д-р Антонина Кардашева, психолог в Областната дирекция на полицията - Силистра.

Галина Бисет, директор на комплекс за социални услуги за деца и семейства в Русе, изтъква три основни причини за насилието над деца вкъщи: "Родителите повтарят моделите на поведение, на които са били обекти като деца; родителите изпитват някакви затруднения в личен или материален план и могат да изпуснат нервите си в посока на най-беззащитните, а именно - децата си; липсват и познания за позитивните начини за възпитание на децата."

Тук стигаме до ключовия въпрос - как родителите могат да усвоят тези

Позитивни модели на възпитание

Лидия (името е сменено), майка на второкласник, казва: "Случва се от време на време да му удрям по някой шамар. Веднъж му оставих пръсти на бузата, след това се разревах. Друг път му изсипах чинията с яденето на главата. Води с мен дребни войни, арогантен е, отговаря ми по ужасен начин или прави всичко на инат." Соня (името пак е сменено), майка на третокласничка, пък заявява: "Преди да имам дете, си казвах "никога няма да го удрям". После разбрах, че има моменти, в които просто те изкарват извън кожата и след като си употребил цялото си красноречие, стигаш и до два шамара, за които най-често след това съжаляваш."

Психолозите обаче не са съгласни, че понякога шамарът е неизбежен. "Познанията за позитивните начини за възпитание на децата могат да дойдат през лично активно информиране - четене на книги, материали по темата. Инициативи от типа на нашето "Училище за родители" също са полезни. Разбира се, родителите могат и да се обърнат към специалист, който да им окаже професионална помощ", казва Галина Бисет.

"Българите като че ли сме по-притеснени за околните и за това децата да не нарушат някакъв ред, отколкото за самите деца. Ако едно дете влезе в локва или започне да говори високо в ресторант или автобус, веднага се нахвърлят върху него - за да го спрат, да го сложат в някакви норми. Което всъщност не възпитава граждани, спазващи нормите. Напротив. Децата усвояват модела, ако с тях човек се държи спокойно, нормално и толерантно. Тогава в повечето случаи те стават спокойни, нормални и толерантни граждани", твърди Мария Чомарова от "Анимус".

Последиците за децата

са сериозни. Някои малтретирани деца остават затворени в себе си, трудно създават контакти, агресивни са. Според д-р Антонина Кардашева набитото дете има две алтернативи за действие - пасивна, чрез насочване на породилата се агресия навътре към себе си (автоагресия) или активна, чрез проява на агресия към другите. Анна Жукивская, психолог в център "Надя", дава пример с възрастна жена, клиентка, която е посетила центъра преди няколко седмици, защото дъщеря й я насилва: "Аз я попитах - добре, вие като малка как се държахте с нея, показвахте ли й, че я обичате? И тя каза "ами не, за мен децата се целуват само докато спят". Тоест всичко се обръща".

Тази седмица деветгодишният Асен призна, че е убил година по-малкия Мурад Мустафов, чийто труп бе открит в сряда на хасковското сметище. Според изнесена в медиите информация Асен е бил системно малтретиран. Ако това е вярно, то случаят на Асен ще е поредното доказателство, че насилието ражда насилие.

Може ли да се каже, че българските деца са малтретирани от родителите си по-често, отколкото децата в Европа? Трудно е. Най-малкото защото надеждна сравнителна статистика липсва.

Важното е, че българските деца са малтретирани често. И че родителите им са оставяни да го правят. Ако майка бие детето си на някоя българска улица, в огромна част от случаите никой няма да й каже нищо - дали защото обществото възприема насилието като възпитателна мярка, или просто заради нежеланието да се бъркаш "в чужди работи". "В нито една развита страна човек не може да се отнася грубо с децата си - на улицата или в кафенето. Аз съм живяла в Англия, там нещата са регламентирани - малките деца дори не могат да останат сами вкъщи", казва Мария Чомарова от "Анимус". Тя критикува факта, че след случая с двете настанени в "Пирогов" деца вината беше хвърлена върху социалните работници. "След като няма доклад от джипито, няма оплакване от съседите, няма никакви сигнали от "Пирогов", че са се случили инциденти с децата - как може социалният работник да прецени сам, от едно посещение, че средата не е добра за детето? Трябва да се включат всички играчи и отговорността да се поеме от всички нас. От журналистите, от лекарите, от учителите, от училищните психолози, от учителите в детските градини..."

Готови ли сме обаче да поемем тази отговорност? "Капитал" разговаря с д-р Плоскова, приела Даниел и сестричката му в Пирогов: "Случвало ми се е да дойде дете с родител, насинено например, и аз да имам съмнение, че е случай на домашно насилие, но те казват "не, бих се на улицата", или посочват друга причина и аз не мога да докажа противното, пък и не е моя работа да търся доказателства." Директор на столична детска градина, пожелала анонимност, пък разказва, че наскоро родители й се обадили, че били свидетели как една майка хванала детето си за косата насред детската площадка и му ударила главата в някаква мраморна плоча. "Мислихме какво да направим, но не се решихме да сигнализираме, за да не обърнем нещата срещу самото дете", обяснява тя.

Галя Кубратова от фондация "Психологическа подкрепа" казва: "Тук рефлексът да подаваш сигнал, ако чуеш или видиш насилие над дете, ще се изгради трудно, защото държавата е враг в очите на населението, институциите не се ползват с достатъчно доверие и хората трудно се обединяват около някаква гражданска позиция."

Въпросът е, че ако нещо не се промени скоро, днешните малтретирани деца ще станат утрешните насилници и така порочният кръг, в който агресията вкъщи е нещо нормално, отново ще се затвори.

Според правилника за прилагане на закона за закрила на детето насилие над дете е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието и достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна или социална среда.

Според закона за закрила на детето лице, на което стане известно, че дете се нуждае от закрила, е длъжно незабавно да уведоми дирекция "Социално подпомагане", Държавната агенция за закрила на детето или Министерството на вътрешните работи.

Същото задължение има и всяко лице, на което това е станало известно във връзка с упражняваната от него професия или дейност, дори и ако то е обвързано с професионална тайна.

Според закона за закрила на детето ако родителите без основателна причина трайно не полагат грижи за детето и нямат възможност да го отглеждат, или ако то е жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност да бъде увредено както физическо и психическото здраве, така и интелектуалното и социалното му развитие, детето може да бъде настанено извън семейството си. Според закона за защита от домашното насилие пък насилникът се отстранява от съвместното жилище, както и се издава забрана за приближаване на дома, работата и местата за отдих и социалните контакти на жертвата. Съдът присъжда и парична санкция на извършителя в размер от 200 до 1000 лв.

Венета Младенова, училищен психолог в 14 СОУ, София:

"Доста трудно се споделя преживяно домашно насилие, защото въпреки това, което са преживели, децата се опитват да опазят родителя. Ако той например пие и детето е жертва на насилие, вследствие на пиянски действия, обикновено то ще каже, че родителят изобщо не пие, многократно настойчиво ще го повтори, в което един добър психолог би могъл да открие следа за разпознаването на проблема. Друг път пък на децата изрично им е забранено от родителите да изнасят подобна информация от вкъщи и така заплашено, детето мълчи. Тогава само следи от физическо насилие или отчетливо различие в поведението му може да подскаже, че детето е жертва на насилие. Ако детето от малко е жертва на домашно насилие, е възможно то да е въприело този модел за единствения възможен в общуването между родители и деца. Ако единият родител бие другия дори и да не посяга на детето, то пак е жертва на насилиe - защото двамата, на които най-много държи и от които зависи живота му, се саморазрушават. За част от българите това да не се замисляш дали детето страда, е нормално. Ако родителят е преживял лична травма в детството си, или пък е имал кошмарно детсто, в което е бил лишен от необходимото количество любов, вероятността той да бъде насилник спрямо детето си е много голяма.

Доц. Нели Петрова, Институт по социални дейности и практики:

В Шумен управляваме комплекс за социални услуги и предлагаме психологическа помощ на хора, претърпели насилие. Случаите са различни - често майката живее с втори съпруг и децата са или пребивани, или изгонвани. Има случаи на осиновители, които малтретират детето си, защото не оправдава очакванията им - събличат го, извеждат го голо, връзвали са го дори. Има случаи на разсиновявания, свързани с насилие, защото родителите са разочаровани, че се е проявил "лошия ген", случаи на сексуално насилие, когато травмата е изключителна.

В обществото липсва достатъчно дискусия кое е добро възпитание и добра грижа.За да се посрещне този проблем трябва сътрудничество между граждани и институции, а не прехвърляне на отговорности.

Д-р Антонина Кардашева, психолог в Областна дирекция на полицията – Силистра:

Работя с деца, жертва на домашно насилие. За съжаление малко са тези, които сигнализират сами. Родителите отхвърлят истината, винаги отричат или обвиняват децата за това си отношение. Психологическа лабилност и личностна слабост може да са причина един родител да бие детето си. Такива хора проявяват неконтролируемост и неуравновесеност, неведнъж вземат прибързани и не винаги адекватни решения. Те са неустойчиви на стрес и психични натоварвания. Не е учудващ и фактът, че много от родителите не осъзнават боя като малтретиране, а като социално приета норма за възпитание. "Голяма работа, един шамар!" - често чувам такива родителски коментари. "Нали детето трябва да има страх от родителите и да слуша. Няма да го разглезвам с целувки." Така коментира един баща на дете, което беше насочено към психологична консултация от училищния педагогически съветник, поради ориентация към девиантно поведение. Нагласата на родителя да накаже детето веднъж, може да е трайна и да се превърне във вид отношение към непослушание, както в този случай.

Галя Кубратова, фондация "Психологическа подкрепа":

Когато човек е в ситуация на оцеляване (каквото е нешето общество в момента), си позволява да е агресивен към най-близките, а това е лесно, особено когато са и най-беззащитни. И най-малкият повод може да предизвика по емоционално лабилни хора - скандал с шефа, градския транспорт, безпаричието, високите сметки и... клапанът се отпушва вкъщи.

Алкохолът потенцира агресията и ако родителят злоупотребява с алкохол, децата стават още по-често жертви на физическо насилие. Много майки, които идват при мен, напоследък разказват че пият алкохол, за да заспят, че "това ги отпуска".

вестник "Капитал"

[Р. Теодосиев]

Браво Историк интересни неща пускаш!

И само като си представиш, че това се случва в момента и ние сме свидетели на всичко това!

[ISTORIK]

Христо Монов, психолог

Когато приех да напиша материал за влиянието на феминизацията на учителската професия върху личностното развитие на учениците, в паметта ми изплува един много ярък спомен отпреди двайсетина години. Бях с група мои студенти на стаж в една базова детска градина, току-що построена, с модерна архитектура и прекрасна актова зала, от която можеше да се види целия двор на обединеното детско заведение. Присъствахме на подготовката на тържеството по случай 8 март. Децата бяха от последната група, между пет и половина и шест и половина години и както може да се предположи, с голям ентусиазъм и старание подготвяха тържеството за Деня на мама. Но изведнъж настъпи хаос. Всички деца се спуснаха към прозорците и започнаха да крещят: "Чичо Пешо, чичо Пешо". Оказа се, че през двора минава парнаджията на градината, с леко "къдрава походка", защото в този ранен следобед беше взел обичайната си доза гроздова. И въпреки това неговата поява беше събитие за децата. Една от учителките се оплака, че "всеки път, когато минава през двора или идва в занималните, децата му обръщат повече внимание, отколкото на нас, учителите".

След това анализирахме този случай на семинар с моите студенти и бяхме единодушни, че въпреки професионалния си статус, вида и навиците си чичо Пешо е единственият мъж в градината и интересът на децата към него отразява естествената потребност не само на тази, а на всички ученически възрасти да се срещат в ежедневието си и с мъже.

Това, че сме мъже и жени, предполага и фундаментална разлика и в моделите на поведение. Никой не се ражда със зададени образци на поведение, те се усвояват и колкото са по-разнообразни образците, толкова е по-голяма възможността детето да избира и да има една по-богата репертоарна решетка от роли, т.е да бъде по-адаптивно и по-успешно. За съжаление в детската градина и училището децата попадат в среда, която е тотално феминизирана. Такава е световната тенденция, това не е проблем само в България.

За България цифрите са следните: жените са 63,1% от работещите в средното образование срещу 36,9% мъже, които са главно в средното училище, техникумите и специалните училища. Незначителен е техният брой в основното училище, където жените учители са около 90%. Наблюдава се тенденция за намаляване на броя мъже учители като съотношението през 1990-1991 година е било на един мъж учител - 6,29 жени, а през 1997-1998 година на един учител са се падали 8,65 учителки. В настоящия момент съотношението е може би 1:10. Именно тази тенденция е тревожна, защото тя показва бягството на мъжете от учителската професия. И това не е случайно. Социалният статус и заплащането на професията прави невъзможно един учител да подсигурява дори екзистенц-минимума на своето семейство. Получава се един парадокс: мъжът учител не може да реализира "мъжкия тип поведение" - отговорно да се грижи за семейството си и затова бяга от училище, а учениците: и момчета, и момичета нямат в училище образци на мъжки тип поведение. Като знаем на какво ниво е семейното функциониране в България, много често децата са лишени от такъв тип поведение и в семейството и тогава те удовлетворяват тази своя потребност чрез намиране на тези образци на други места: в медиите, във филмите, на улицата, в градския фолклор.

Трябва ли да се учудваме тогава, че много често децата ни не знаят как да реагират в сложни ситуации, които всеки ден животът им поставя за разрешаване. Именно там трябва да търсим причините за бума на насилие в училище. Агресията е най-първичният и елементарен поведенчески механизъм за адаптация и попаднали в сложна ситуация, лишени от достатъчно жизнен опит и по-сложни модели на поведение, българските деца реагират първично, агресивно и импулсивно.

Много често в моята практика съм чувал обяснения от рода: "Постъпих така, защото така правят всички", или пък: "Той и баща ми, така се отнася с мен и майка ми", и т.н. Често е обяснението: "Искам да приличам на…" и обикновено това на са екшън герои, поп-фолк идоли или известни спортисти, но много често - кварталната мутра. Казано накратко, достъпните образци на мъжко поведение. И почти никога не съм чувал: "Искам да приличам на моя учител", защото него, учителя, просто го няма в училище.

Не е сега времето да анализираме причините за това, но в последните 60 години нежеланието на мъжете да се насочват към учителската професия е факт. По-важно е да видим има ли начини за спиране и преобръщане на тази тенденция. Да погледнем традицията и миналото. До 40-те години на двадесети век мъжете са били болшинство от учителите в България, особено в прогимназията и гимназията. Със закон в пограничните територии са назначавани само мъже за учители, а на неомъжените жени не е разрешавано да преподават в средния и горен курс. И сега някои страни се опитват да решат законодателно проблема, като определят процента на мъже в училище. Например в Япония 70% от учителите в началното училище са мъже. През 80-те години в Западна Европа чрез специални закони се гарантираха привилегии на мъжете учители: по-високо, понякога в пъти заплащане, по-ниски учебни нормативи, по-добри възможности за кариерно развитие и др. Но и това не доведе до решаване на проблема с феминизацията на учителската професия.

Преди една година Дружеството на психолозите в България поде инициативата "Училището - по-добро място за децата ни". Нейната основна цел е да се подобри психологическото обслужване на образованието, като в центъра му застанат потребностите на децата ни и добрите социални практики за тяхното удовлетворяване, а основна потребност е и изграждането на половата идентичност и формирането на психичния пол. Ние не сме просто мъже и жени. Жените са жени, защото те са по-емоционално отзивчиви, загрижени, даряващи живот и топлина. Мъжете са мъже, ако са отговорни, способни да вземат и отстояват решения, защитаващи себе си и семейството си. Може ли училището да е онова пространство, в което момчетата и момичетата да формират тези качества на своя психичен пол. Моят отговор е: да, въпреки отсъствието на мъжете от учителската професия.

Другите помагащи професии от психолози, социални работници, педагогически съветници, гражданския сектор и общността могат да компенсират тази липса, но затова трябва да изградим в себе си като общество разбирането, че училището не е просто място, където децата ни ходят просто да научават нещо, а институция, призвана да обезпечи цялостното им психично развитие. Дошло е време ясно и точно да определим училището като национален приоритет и да сме в него и при децата ни във всички наши социални качества и роли, а не да ходим там от родителска среща на родителска среща.

В колко училища и класове училищните настоятелства организираха съвместно с ръководството обсъждане на проблема с детското насилие? Сигурно се броят на пръстите на едната ръка тези случаи. А сред родителите има хора, които са специалисти или пък са известни и успели хора, които със своя авторитет могат да дадат на децата и подрастващите успешни решения на проблема.

Колко са училищата, които потърсиха специализирани организации от гражданския сектор за индивидуална или групова работа с насилниците и с жертвите? Пак единици.

Къде е Българската православна църква и другите религиозни институции в този момент? И тях ги няма в училище, по-скоро ги интересува дали ще има часове по вероизповедание. Още един учебен час не гарантира в никакъв случай превръщането на религиозните норми в норми на поведение. Но срещата на децата с авторитетни свещеници, приети от общността, може да им даде липсващите образци на поведение.

Да не говорим за медиите. Не е достатъчно да пишеш на първа страница за фрапиращи случаи на насилие и да затормозяваш и без това затормозеното ни обществено съзнание. Колко бяха авторитетните журналисти, които отидоха в българското училище да поговорят за тези неща? Не се сещам за такъв случай.

Уж тръгнах от един периферен за образованието проблем- феминизацията на учителската професия, а стигнах до същностните и злободневни проблеми на образованието. Така е, защото нещата са взаимно обвързани и тази обвързаност се предопределя от законите на психичното развитие. За да растат децата ни като психично здрави, интегрирани и успешни личности, е необходима здрава, пълноценна и богата на поведенчески образци и модели среда.

вестник "Сега"

---

Все повече момичета в европейските страни се оказват замесени в различни актове на насилие. От няколко месеца насам Италия си задава въпроси за причините, които стоят зад насилието във френските предградия от миналата есен. Идеята на италианските власти е да избегнат същите грешки в областта на интегрирането и провежданата политика в градовете и не на последно място да не се допуска създаването на гета. Наскоро в Милано бе разбита банда на латиноамерикански малолетни, в която момичета съвсем не са играели второстепенна роля. За разпределяне на територия от известно време воювали перуанска и еквадорска банди, но миналата седмица полицията извърши 18 ареста. Нито едно от класическите престъпления не било чуждо на тези банди, но още по-тревожното е, че в редиците им имало и много момичета, повечето от които били избягали от семействата си и не отстъпвали по жестокост на момчетата. От общо 44 малолетни смятани официално за изчезнали през 2004 в Милано 12 са били екводорци и този факт привлякъл вниманието на полицейските следователи. За да се финансират бандите зачестявали престъпленията, а всяка една групировка се стремяла да контролира своя територия.

В Германия, където 20 % от извършителите на насилие са младежи едно от всеки десет нападения е дело на момиче. Властите в Кьолн са осъзнали, че това явление е на път да се превърне в тенденция и полагат грижи да се справят с него. Усилията се насочват основно към училището, където децата се формират като личности. Учителите споделят, че зачестяват случаите на насилие от страна на момичетата, които често се оказват и с оръжие в себе си. Тревожното, според данните на полицията е, че насилието започва да се проявява във все по-ранна възраст – около 10 години. Най-активната възраст обаче за момичета си остава между 13 и 16-17 години. Най-невинните случаи на насилие от страна на момичета са разправии заради момчета – когато някое момче изоставя приятелката си заради друга. Лошото обаче е, че насилие от страна на момичета се проявява и извън училището. Според германската полиция причините за тези прояви в повечето случаи са едни и същи – почти винаги става дума за завист, засегната чест или ревност. Детските психолози са категорични, че през последните години се наблюдава промяна в реакциите при случаите на ревност. Докато преди време момичетата са отивали да плачат, то днес много от тях прибягват до физическа разправа със съперничките. Наблюдава се и солидарна подкрепа между отделни групи на етническа основа. Така например групи момичета от турски произход се изправят срещу друга група от африкански произход. В Кьолн ръководствата на различните училища работят заедно за справяне с проблемите на детското насилие и в частност с насилието от страна на момичета.

Преди две години обществото ни беше разтърсено от убийството на 14-годишно момиче от Пловдив. Зад нечовешкия акт се оказа, че стоят двете нейни приятелки на същата възраст. Двете момичета се признаха за виновни и посочиха като мотив за извършеното от тях престъпление факта, че убитата била “център на внимание и се правела на интересна”, както и че „им крадяла гаджетата”. Момичето било по-чаровно и по-харесвано от тях и това се превърнало в причина отношенията на иначе неразделните приятелки да се обтегнат. Убийството било планирано месец преди да бъде осъществено. Пред съда двете момичета са заявили разкаяние, но според присъствали в залата поведението им е било изключително хладнокръвно, без сянка на съжаление. Ревност, предизвикана от момчешки интерес, е изведеният мотив за престъплението. Основният фактор за формиране на агресия сред учениците е гледане на филми със сцени на насилие. Това сочи извод на изследване от 2001 година на Института по психология към МВР, направено сред педагози, ученици и полицейски служители. Не само момичетата проявават агресия и насилие, но и момчетата. Има десетки примери, сред които също и най-тежкото- убийство. Такъв случай имаше в Перник, където момче ликвидира свой съученик. Според социологическо проучване на Агенцията за социални проучвания и анализи ПРЕВИС КОНСУЛТ насилието сред децата все повече се превръща в средство за социална реализация. То се мисли като важен механизъм за разширяване на социално пространство и присвояване на по-висок социален статус. Най-често споменавани мотиви за насилствения акт са: набавяне на пари, обогатяване (32%); власт, доминиране и надмощие (28%); заемане на по-престижно място в груповата йерархия (22%); отмъщение за прегрешения (10%); житейска безизходица, безперспективност (8%). Основна констатация на изследването е, че насилието е навлязло трайно в нашия живот. Привикнали сме с по-"меките" му форми. Реагираме на най-крайните му прояви. Доминиращото мнение е, че детската престъпност е остър симптом за много сериозни неблагополучия в обществото.

Радио France Internationale

---

Темата за деструктивните нагласи и прояви на младите хора в училище и въобще в по-широк план в нашето общество, на която беше посветена срещата на Светия Синод с интелектуалци и писатели, е свързана за съжаление с тенденциите на огрубяване и даже ожесточаване на нравите не само сред подрастващото поколение в България. Тази тема напоследък все повече тревожи обществото, защото се наблюдава ескалация на проявите на агресия и насилие сред учениците и затова подобна дискусия е изключително наложителна и навременна, ако не даже и закъсняла.

В света, който ни заобикаля и в който, все по-динамично, но сякаш и все по-тревожно, живеем, се сблъскваме с най-различни прояви на груба агресия и все по-уродливи форми на насилие. Понякога ни се струва, че проявите на арогантност, безпардонност и неуважение, водещи до грубо физическо или друг тип - вербално, психическо или сексуално насилие, се превръщат вече в съзнателен стил на поведение и начин за "справяне със стреса", за разрешаване на вътрешни психологически терзания или освобождаване на комплекси или в "ефективно средство" за разрешаване на междуличностни конфликти.

Да преминеш от словесното общуване към грубите и арогантни форми на агресивно поведение и насилие е вече сякаш една съвсем съзнателно и рационално възприета стратегия за постигане на целите и домогванията в живота. Стратегия, която от възрастните се предава като модел на повение и преминава върху децата, които неукрепнали в своето духовно и нравствено съзнание, имитират механично или прилагат без задръжки този стил на поведение в отношенията си с връстниците.

Случаите, например, на убийства на български ученици, извършени от техни съученици и връстници през първите месеци на 2004 г., които потресоха и шокираха всички, още повече засилиха това тревожно усещане в обществото. Оттогава журналисти, медии, специалисти психолози, падагози и даже психиатри, се опитват да проникнат и да разгадаят скритите механизми на този феномен.

Една важна, и може би интересна за специалистите, подробност и особеност при тези случаи се очертава още на пръв поглед и при най-беглия сравнителен анализ на отделните прояви на насилие, проявено от ученици или в училище. В особеностите на тези прояви на агресия изпъква на първо място, че при повечето случаи извършителите и авторите на деянията са момичета в тийнейджърска възраст, които са мотивирани и движени в своите постъпки от особени антипатии към жертвите, примесени със завист, ревност, конкурентно съревнование или стремеж за самоутвърждаване и демостриране на превъзходство, чрез опити за доминиране и унижение на по-слабите.

При един от случаите, твърде показателно и симптоматично, присъства и допълващия ефект от употребата на марихуана, което подсилва психологическото въздействие за прекрачване на общоприетите норми на поведение и отприщва нездравите - от психологическа и духовно-нравствена гледна точка, приумици на патологичното въображение за прилагането на особено унизителни и ексцентрични методи на мъчение спрямо жертвата и подигравателно отношение, уронващи честта и достойнството на личността. Всичко това прави картината пълна и до болка позната, но макар и обществото вече да свиква със всичко това, тенденциите, които се крият под повърхността си остават тревожни и обезпокоителни за педагозите, учителите, родителите и представителите на социалните и образователни институции, работещи с деца и младежи.

Прекъснати ли са връзките между семейството, училището и обществото или все още не са доизградени, за да функционират адекватно на новите обществени реалности и предизвикателства? Каква е функцията на училището - само да образова или и да възпитава? Съгласни ли са и способни ли са учителите да се нагърбват и с възпитателни функции в тяхната работа или предпочитат да не се намесват в тази област от изключителен приоритет на семейството? Къде е мястото в тези отношения на Църквата като духовна, просветна и религиозна институция, призвана да бъде стожер на морала в обществото? На всички тези въпроси все още самите възрастни нямат отговор, а кризата на ценностите, която продължава в нашето общество се отразява и на разпадането на авторитета на споменатите институции и на невъзможността да се намери ясен, приемлив и работещ отговор на посочените въпроси. И до като умните се наумуват децата растат под въздействието на улицата и масовата култура и прилагат в поведението си най-тиражираните образци за "успешно" поведение.

Преди всичко не бива да забравяме, че обществената среда в която израстват младите хора днес е много силно заредена с проявите и фактите на насилие. Това е все още среда и неприветлива картина на груби мафиотски сблъсъци и перманентни убийства, разчистване на сметки и ганстерски войни на фона на почти пълно безсилие на обществото и на държавните политически институции и правоохранителни органи да реагират адекватно на тези явления и да се справят с организираното насилие и престъпност. В общественото пространство и медиите се наслагва усещането, че обществените институции и държавни органи, призвани да подържат реда и законите в страната, са по-слаби и неефективни в битката с престъпността и изпитват сериозно затруднение и безсилие да се справят с организираната престъпност и насилието; да наложат с инструментариума, с който разполагат, върховенството на закона и уважението към обществените морални норми над престъпния произвол и законите на саморазправата.

Това системно и неконтролируемо насилие на макросоциално равнище оказва много силно и сериозно ерозиращо въздействие и на микросоциално ниво – то предопределя моделите за грубо и насилническо поведение в междуличностните отношения и култивира определени стереотипи и модели на поведение в съзнанието на младите хора и подрастващите. Постоянното демонстриране в социален план, че грубият е по-силен, че наглият успява, че в света и обществото цари грубата арогантна сила и може да успее в живота само този, който дръзко, решително и смело нарушава общоприетите норми и правила се отразява трайно върху формирането на съзнанието на подрастващите и въздейства върху тяхното възпитание. Така се формират трайни нагласи, които имат когнитивен, емоционален и волеви елемент - те са едновременно светогледни стереотипи, особена чувствителност и модел за подражание и поведение.

Пред очертаната картина от факти и симптоматични явления, които се свързват в ясно изразена тревожна и възходяща тенденция всички ние продължаваме да се питаме – къде са корените на този изблик на насилие и агресия спрямо другия, проявявани от ученици и млади хора днес в нашето общество? Защо и как се стига до подобно драстично неуважение към човека и незачитане на елементарното му лично достойнство и дори до хладнокръвно погазване на изконното му и ненакърнимо право на живот?

Как така сред толкова млади и необременени все още от живота хора - неугнетени и непотиснати от трудните и неразрешими понякога житейски ситуации, етични дилеми и морални проблеми, покълва такава воля за насилие и жажда за агресивно доминиране над другия? А може би те твърде рано попиват агресията от заобикалящата ги среда, усещат липсата на правила и безсилието да се спазват те в обществото и се възползват от сивата зона на безразличието, апатията и безотговорността, които създават морален хаос и липса на устойчиви правила? Усещат духовната криза на ценности и морални норми в обществото, раздвоението на възрастните и безсилието им да им покажат положителен модел за справяне с житейските проблеми и предизвикателства на живота. Така по лесно избират да следват закона на грубата сила и да се справят в живота според правото на силния, а не чрез силата на правото?

При някои от тях, безспорно, агресията е и защитен механизъм – обратната на пасивността и апатията форма за справяне със стреса и проблемите на възрастовото развитие, личностното израстване и социализацията.

Всичко това ни показва, че за духовното израстване и развитие на младите хора отговорността преди всичко е на възрастните - на родителите, на обществото, на институциите на училището и медиите и атмосферата, която създават възрастните хора в тях. Уродливите и грозни картини на детското насилие в училище са духовните плодове на безсилието на възрастните и на обществото като цяло да живеят според елементарните морални норми и да демонстрират успешни модели на този нормален и почтен живот, които да са приемливи и за техните деца. За всичко това сме отговорни и даже виновни всички ние. Както някога Достоевски беше казал това:"Всеки е отговорен за всичко пред всекиго!"

Европа копнее за нашата сакрална, мистична страна като българи. Това каза пред репортер на Агенция “Фокус” доц. Божидар Андонов, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. “Oт първи януари в Европейския съюз ще влязат над 30 млн. православни християни. Европа иска да знае как да приема тези православни християни-като събратя или като хора, които отричат друговерците”, посочи Андонов. Според него е недопустимо децата да остават без религиозно образование и категорично трябва да бъде въведено вероучение в училищата. По думите на Андонов така децата ще опознаят и другите вероизповедания и ще успеят да се впишат по-успешно в многообразието от вероизповедания в ЕС.

“Ако децата започнат да изучават вероизповедание в училищата, ескалацията на детското насилие ще намалее”, бе категоричен Андонов. Той обясни още, че една от причините за ескалиращото детско насилие е нефункционирането на четириъгълника училище, семейство, църква и общество.

Андонов обяви, че с благословията на Св. Синод ще бъде създаде фондация “Свети Панталейном” с идеална цел да бъдат учредени неделни училища, в които децата да изучават религия. “Искаме на направим религиозното обучение на два фронта-в храмовете и в училищата”, допълни Андонов.

http://www.dveri.bg/

---

Училищният двор вече не е онова весело и безгрижно място, където срещаш приятели за цял живот. Сега в училище децата се бият със столове...

Cлучаите на насилие в българското училище има само през последните дни. Близко е до ума тогава, че има нещо гнило в образователната ни система.

Министърът на образованието Даниел Вълчев започна да говори за наказания, с които да вкара учениците в правия път. Според него обаче не е важно да има строги санкции, а правила, които да се спазват стриктно. Но дали тези мерки ще дадат някакъв резултат? Дали те ще накарат учениците да ходят по-често на училище, да имат респект от учителите и да не се бият помежду си?

Насилието е последната капка, която прелива чашата на безредието в училищата. Често срещани гледки са пушещи ученици пред школските двери, но и в самите школа, пиенето на алкохол по време на час, а вече даже и стриптийз в училищния коридор. Колкото и да са строги санкциите, едва ли ще дадат резултат. Дори и след като стана ясно, че ще се спират детските надбавки на семейства, чиито деца са отсъствали повечко от училище, малчуганите не се втурнаха към класните стаи. Същото е и със забраната да се продават алкохол и цигари на малолетни. Малък експеримент е достатъчен да видите как се спазва забраната. Да, затова ако трябва да се въвеждат санкции, то те трябва да бъдат строги. Най- голямата грешка би била да седнем и да оправдаваме децата, защото ако всеки път им прощаваме никога няма да си вземат поука. Като за начало се заговори за скенери и камери, които да пазят децата в училище. Заговори се за връщане на оценките за поведение, за вечерен час. Но за техниката се искат пари, които образователното министерство няма, а и като цяло няма особеното желание. Дали ако се въведат все пак в училищата такива мерки няма ли да децата да се почувстват като в затвор и да се чувстват потиснати от постоянното присъствие на полицаи и охранители. Нещата трябва да бъдат така изпипани, че децата ни да са спокойни. Но в крайна сметка тяхната безопастност е на първо място и е по-добре да са живи и здрави и малко притеснени от някои забрани, отколкото с разбити глави. Наред с тези мерки обаче е хубаво да се поговори за проблемите на децата със специалисти - психолози и социални работници. Няколко случаи на насилие в българското училище има само през последните дни. И трябва да си признаем едно - нещата не винаги са били такива. Няма ги вече училищните униформи, оценките за поведение и т.н. И въпреки че и те си имат отрицателни страни, все пак караха учениците да залягат над уроците, а не да да се бият в час по английски. Тогава все още е учителят е разполагал с необходимия авторитет, за да не допуска подобни волности от страна на учениците. Но сега извън училище детето е объркано - и в обществото като цяло, и в семейството. Това го прави по-лесно ранимо в училище и оттук - по-агресивно.

Но какво се е променило? Как сме допуснали да се стигне чак до тук?

В кого да търсим вината? Дали в родителите, дали в учителите или в цялата ни действителност? И кой на кого ще прехвърли вината?

Родителите много често оставят на заден план децата и разчитат, че училището ще реши всички техни проблеми. Учителите пък се оплакват от възпитанието в семейството. Ключът може би се крие в това, че децата се възпитават в едно общество, в което насилието е ежедневие - насилие вкъщи, по телевизията, компютърните игри и т.н. При децата се наблюдават същите причини, които се наблюдават в цялото общество - детското, училищното, семейното насилие са едни от формите на общуване, които са се настанили в ежедневието ни.

Каквито родителите, такива и децата. Нали помните поговорката за крушката и опашката й.

http://www.actualno.com/

---

[gergana_iv]

Нещата са толкова комплексни и обвързани,че е трудно да се поссочи първопричината! Аз лично съм втрещена от ставащото. Направо ми се струва че в един момент всичко това се изля като кофа студена вода върху всички ни.

Безспорно мисля че всичко започва от дома и родителите Когато едно дете получава нужното внимание и обич в къщи то е спокойно. А когато хората имат проблеми обаче си го изкарват на децата и се получава омагьосън кръг.

В училищата в момента е такъв хаос че никой не е наясно какво става.

Обществото................тук вече незнам какво да напиша.През последния месец взех да се плаша от перспективите.

И така като следствие от всичко е насилието не само над децата а под всякакви форми

[tonkata3]

"ВЪЗПИТАВАНЕ НА ХАРАКТЕРА

Св. Йоан Златоуст (V век), говорейки за усвояването на езика от децата, казва, че примерът е всичко. Примерът е много важен за всички области на взаимоотношения с децата. Например думите, които родителите използват, начинът им на говорене, ще повлияят на речта на детето. Св. Йоан казва, че ако децата слушат груби и обидни думи от родителите си, те също ще се научат да говорят така.

От ранна възраст децата трябва да се приучат към ПОСЛУШАНИЕТО като към естествена, неотделима част от живота. Много по-лесно е да се възпитава детето в послушание още в началото на живота му. Тук примерът на родителите е също изключително важен. Ако детето не вижда те да проявяват взаимно уважение към волята на другия, то няма да се научи на послушание. В духовен смисъл послушанието е жизнено необходимо и тези деца, които не са го придобили като малки, имат огромни трудности да се научат по-късно. (Трудно е да се промени един самовлюбен възрастен, ако е бил глезен цял живот) Деца, които винаги правят каквото искат, или на които се позволява да капризничат, за да получат каквото искат, когато го искат, не могат да се научат да обичат - защото послушанието е израз на любов. Послушанието се развива с възрастта.

Игрите и задачите, които се предлагат на децата, не винаги трябва да са лесни. Това е един от недостатъците на съвременния живот: неща, които изискват усилие, труд, борба или даже молба за помощ, се избягват. Някои педагози считат, че ако детето няма успех във всичко, то ще развие комплекси. Определено количество успех и удоволствия са необходими за окуражаване и отмора, но трябва да има също и предизвикателства, възможност за изпробване на силите, даже да се претърпи неуспех. Духовно необходимо е човек да се научи на търпение, смирение и издръжливост на неудобства. Отново примерът на родителите е изключително важен. Дещата се учат от реакциите на родителите при болест, тежка загуба, финансов крах и т.н.

Вкъщи на децата трябва да се дава възможност да помагат на възрастните по подходящ за възрастта им начин, дори ако са твърде малки, за да са действително полезни, или работата е прекалено трудна, за да я свършат добре. Така те се учат на отговорност и готовност да помагат, освен че усвояват необходими умения. Това им дава възможност по-добре да оценят труда, който родителите им полагат за тях.

Вниманието към нуждаещите се, щедростта, гостоприемството са характерни за христ.начин на живот. Тези качества могат да се възпитат у децата от ранна възраст. Не е маловажно да свикнат да си поделят нещата - например, да вземат участие в посрещането на гости и др.

По отношение на наказанието св. Йоан Златоуст казва, че родителят трябва да наказва детето повече с тона си, с предупреждение, отколкото с физически мерки. Изглежда Св. Писание и св. отци не забраняват телесното наказание - напротив, те предупреждават да не сме прекалено меки и да глезим децата. Но св. Йоан разглежда телесното наказание в контекста на родителската любов "Гневете се, но не грешете"(Еф. 4:26). Ако внимателните укори не са подействали и е необходим гняв, то това трябва да е гневът на любовта, продиктуван не от желанието за надмощие, а от желание да научим детето кое е добро и кое - зло. Гневът не трябва да е отдушник на страстите ни, а педагогическо средство. Св. Йоан казва: "Когато видиш, че страхът (от порицанието) вече действа на детето, спри, защото нашата природа има нужда да се отпусне".

Ако връзката е изградена, ако детето се доверява и уважава родителите си, понякога само строгото изражение на лицето е достатъчно, за да разбере то, че прави нещо нередно. Описан е един случай с преподобни Силуан. Като млад веднъж изпаднал в грях и баща му казал на другия ден: "Къде беше през нощта, сине, сърцето ми се тревожеше за тебе?". Тези кротки думи останали за цял живот в сърцето му.

Дисциплината трябва да бъде разумна и справедлива. Целта е да се научат децата да различават доброто от злото. Те са много чувствителни по отношение на справедливостта и се разтройват, когато родителите се гневят ужасно за нещо дребно или пък неочаквано използват упреци. Когато предупреждаваме, че ще накажем, трябва да съобразим заканата с това, което наистина бихме направили. След като сме наказали, трябва да покажем готовност да простим. Често децата имат чувството, че родителите им не ги обичат, когато се държат лошо. Трябва да отхвърляме греха, но не и съгрешилия.

Когато учим детето на дисциплина и послушание, не трябва да забравяме за неговото лично развитие и характер. Нашата задача не е да сломим волята на детето или да я унищожим (както когато жокеят обяздва младо жребче), като напълно подчиним личността му на нашата. Макар да трябва, докато е малко, да се учи да прави, каквото му се казва, нашата крайна цел е да развием у детето жертвоготовност и уважение към ближния. Ако смачкаме волята му, ние го лишаваме от нещо, което е неотменимо свойство на свободната човешка личност и необходимо оръжие за оцеляване в христ.борба. На личността е нужна воля, за да извърви пътя си в тоя свят, да не остане напълно зависима от домашната обстановка. Такава свръхзависимост се проявява обикновено в момента, когто детето напусне дома като зрял младеж. Това е нещо, което трябва да имаме предвид, когато се опитваме да вразумим едно своенравно и инатливо дете. Понякога трябва да изпълняваме малките желания.

Педагогически не е разумно винаги да се забранява. "Даване" и "вземане" трябва да има не само от страна на детето, а и от страна на родителите. Основанията за забраните, които налагаме, ТРЯБВА ДА СЕ РАЗБЕРАТ (моя вметка: иначе с шамарите е лесно, но...Така се приучава детето да общува и с другите - копира общуването вътре в семейството), особено от по-големите деца. Можем дори да търсим алтернатива, да правим компромиси. (Вниманието на много малкото дете трябва да се отвлече или "забраненият" обект да се отстрани, а не само да се караме, без да отстраняваме изкушението.) понякога упоритото дете ще навреди по-малко, ако го оставим да изпита нещо само. (Понякога забраната има противоположен на желания ефект: детето иска забраненото дори повече отпреди и не може да спре да мисли за него) Твърдата забрана, когато е действително необходима, ще бъде по-ефикасна, ако сме казали "да" в достатъчно много други случаи - и още по-ефикасна, ако децата ни от опит са се научили да ни се доверяват и да уважават мнението ни. Не можем да очакваме, че децата винаги ще са доволни от нашите отговори на техните молби, но не бива да допускаме негодуванието или огорчението да се превърнат в постоянен елемент на отношението им към нас. Понякога е необходима твърдост, но с разум. Някои родители привикват децата си да молят за благословия духовния си наставник, когато желаят да направят нещо. В такива случаи родителите също трябва да действат съгласно думите на свещеника.

За децата е много важно да виждат и чувстват, че родителите им са единодушни. На житейско равнище това означава, че ако между майката и бащата (моя вметка: между родители и учители също) възникне разногласие, те трябва да се постараят детето да види, че противоречието е разрешено в мир. Родителите не бида да се карат, особено в присъствието на децата, нито даже да спорят, освен с кротост и внимание. Ако пък ви видят да се карате или спорите, трябва да ви видят и как се помирявате. Децата чувстват и без думи напрежението между родителите и страдат. Не може да се очаква пълно единодушие във всичко между две човешки личности. Но разногласията между родителите не бива да навеждат детето на мисълта, че отношенията им са се развалили. И никога не трябва да се налага на децата да стават посредници между родителите си. Единодушието между родителите е жизнено важно за децата - както за непосредственото им благополучие, така и за бъдещия им семеен живот, за който те ще вземат пример от своите родители."

МОНАХИНЯ МАГДАЛИНА от Православния манастир "Св. Йоан Предтеча" в Есекс, Англия.

кн."Децата в Православната църква днес", изд. "Омофор"

И по повод на често срещаното твърдение "Родителят трябва да е приятел на детето си" ще спомена пример от един филм, които наскоро гледах : Тинейджърка непрекъснато се бунтуваше спрямо майка си и непрекъснато я укоряваше, че е безотговорна. На репликата на майката, че винаги се е старала да я чувства като своя приятелка, момичето й отговори "Аз имам нужда от майка - приятелки си имам". Понякога "приятелството" с децата го разбираме в буквалния смисъл, което е грешно, мисля.

[КГ125]

Според мене причината за тия чудесии, които са нищо друго освен проява на едно натрупване, което се извърши за 10-тина години, е от една страна цялостната атмосфера на простотия и агресия в обществото, и по-лошото, на откъсната от морални позиции агресия, на тарикатлък и липса на ценности, а от друга криворазбрания идиотски либерализъм в училищата. Ученик не може да бъде изгонен от час даже, учителите нямат никакъв авторитет, властта също, което, извинете ме, е много криворазбрана демокрация и наистина идиотски либерализъм.

И после, цялостана атмосфера на "антиценности". Азисовци ранзи под път и над път, онзи ден 2 национални телевизии бяха решили, че най-интересното за деня ще бъде да поканят, и по този начин да институционализират донякъде, нарочно или не, някакъв психопат, който целия се беше надупчил с капси по муцуната, а където нямаше капси имаше татуировки, да обяснява, моля ви се, ценностната система на "пиърсинга".

И какво чакаме от децата като гледат това?

[Frujin Assen]

Според мен виновни за станалото донякъде са и медиите, които винаги, и задължително търсят сензацията, а ако тя е шокираща, още по добре. Такива неща винаги е имало и винаги ще има, някой от причините вече бяха посочени, но и медиите имат роля като раздухват няколко случая, така че човек остава с впечатление че българските ученици по цял ден само се бият и убиват.

[КГ125]

И ти си прав... Като няма актуални въпроси, по които да пишат. Но все пак, през цялото си учене съм бил свидетел на много тупаници, но за изваден далак се сещам само за един случай, когато един юнак тупна от втория етаж на един строеж. Имаше разкървавени носове, насинени муцуни и избити зъби, но рядко последното, много рядко.

[Р. Теодосиев]

Аз не съм съгласен, че медиите са виновни за това, което става. Вината е изцяло на родителите.

Когато едно дете получава обич в къщи и чувства някаква близост/любов то, то няма тези негативни чувства и не се нуждае от тях, той е щастлив. И ако ще да се колят по телевизията на него няма да му повлияе по този начин…и той знае, че има с кого да приказва и сподели, ако нещо не му е наред

Но когато в къщи се крещи постоянно и се заплашва с шамар или по големи физически удари и не може да каже нищо и се остава на произвола да улицата и телевизията вече тогава може да се каже, че той получава криворазбрани послания от медиите…

Когато родителя липсва там е телевизорът и улицата…те възпитават когато настойниците ги мързи

Вече съм 12 клас и съм се нагледал на какво ли не…някой хора цял живот ще си носят белега от станалото, а други спомена, но всичко това е в резултат от небрежността както от родителския надзор (както вече казах), но и от държавата. Министъра на образованието си затваря очите за самите училища, където както каза КГ-то учениците имат повече права от учителите, а и често от директора. Унижението на един учител е най-малкия му проблем, той трябва да внимава какво и на кого приказва, за да не изяде някой брой. Не е минавало ден без аз да чуя заплахи към учители…, а дору и съм присъствал на подобни „мероприятия”, където учителя от няма и къде вече ги пита какво трябва да направи…

То нашето не е институция, а някаква сбирщина на отрепките и боклуците…, който има малко пари праща детето си в малко по елитно училище, а в бившите техникуми положението е окайващо…и на всичкото отгоре някой учители казват „…ние пак сме добре…, а колко по зле има…”