Анализ на съдебната практика по чл. 326 от КТ, в хипотезата на неспазено от работника предизвестие по чл. 220 КТ

[nik1]

Анализ на съдебната практика по чл. 326 от КТ, в хипотезата на неспазено от работника предизвестие по чл. 220 КТ

 

 

I. Увод:

Разпоредбата на чл. 220 КТ урежда възможността за страните по трудовото правоотношение да не спазят уговорения срок на предизвестие, като в замяна се заплати обезщетение на другата страна. При прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326 КТ, когато работникът или служителят не желае да спази срока на предизвестието и заяви, че ще заплати обезщетение на работодателя – възникват въпроси, касаещи момента на настъпването на изискуемостта на задължението за заплащане на обезщетението по чл. 220 КТ, а също се повдига въпрос за момента на прекратяване на трудовото правоотношение.

В случай, че обезщетението по чл. 220 КТ реално не бъде заплатено от работника или служителя – настъпва ли прекратяване на трудовия договор, респективно следва ли срокът на предизвестието реално да се отработи? В тази хипотеза, ако в рамките на срока на предизвестие работникът или служителят не се явява на работа, поради което бъде дисциплинарно уволнен, законосъобразно ли ще бъде уволнението?

С Решение № 34 от 24.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2016 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, с нова сила се повдигна един доскоро позабравен спор за правното значение на разпоредбата на чл. 220 от Кодекса на труда, в хипотезата, при която работникът упражнява правото си да прекрати едностранно с предизвестие трудовото правоотношение на основание чл. 326 от КТ. С посоченото решение беше потвърдена изолираната до този момент практика на ВКС, обективирана в Решение № 617 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., III г. о., ГК, по чл. 290 ГПК, според която, ако обезщетението по чл. 220 КТ не бъде заплатено от работника или служителя, прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът на предизвестие трябва реално да се отработи.

Противоположното становище е застъпено в Решение № 873 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2009 г., IV г. о., ГК по чл. 290 ГПК, според което неспазването на срока на предизвестие има значение единствено относно дължимостта на обезщетението по чл. 220 КТ. По този начин се формира противоречива практика. Следващото изложение си поставя за цел да анализира аргументите в подкрепа или против посочените становища, както и възникващите практически проблеми. При следващо сезиране на ВКС с подобен казус ще е налице основание за образуване на тълкувателно дело по този въпрос, с което да се уеднаквят посочените различия.

II. Правна същност на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326 КТ.

Чл. 326, ал. 1 от Кодекса на труда е израз на принципа за свободата на труда. С тази разпоредба законодателят признава и гарантира правото на работника или служителя едностранно да прекрати своя трудов договор, посредством отправянето на предизвестие до работодателя. Касае се за лично, субективно потестативно право, упражняващо се по суверенната преценка на работника или служителя, а причината и мотивите на работника или служителя за прекратяването на трудовия договор на това основание са без значение, т.е. работникът или служителят не дължи да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Затова при прекратяване на трудовия договор по този член работникът или служителят отправя писменото предизвестие до работодателя, промяна в чиято правна сфера възниква независимо от неговата воля или съгласие.

III. Момент на прекратяване на трудовото правоотношение.

1. Въпросът за момента на прекратяване на трудовото правоотношение се свързва преди всичко изясняването на реда за упражняване на правото на работника или служителя по чл. 326 КТ. Редът за упражняване на правото по чл. 326 КТ се състои в отправянето от страна на работника или служителя на волеизявление, облечено във формата на писмено предизвестие до работодателя. Предизвестието се състои от – едностранно волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работника или служителя и известие до работодателя, че след изтичане на определен срок трудовото правоотношение ще бъде прекратено[1].

Отправянето на волеизявление до работодателя и известяването му, че след изтичане на определен срок трудовият договор ще се прекрати, не са достатъчни за прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото разпоредбата на чл. 326 от КТ урежда прекратяване на трудовия договор от работника или служителя с предизвестие, т.е. в момент, различен от момента на отправяне на едностранното волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение. В случая за настъпването на правопрекратителния ефект не е достатъчно само да се отправи волеизявление, както е по чл. 327 от КТ, а е необходимо да изтече предвидения от страните срок, след който трудовото правоотношение ще се счита за прекратено. Вниманието следва да се фокусира върху уредбата, свързана със срока на предизвестието и възможността на страните, предвидена в чл. 220 от КТ да не спазят този срок. Както е известно, продължителността на срока на предизвестие варира в зависимост от вида на трудовия договор, като при безсрочните е минимум 30 дни, но не повече от 3 месеца. При срочните трудови договори срокът на предизвестието е минимум три месеца, но не повече от остатъка на срока на самия договор, съгласно разпоредбата на чл. 326, ал. 2 от КТ.  Срокът на предизвестието започва да тече от деня, следващ този на получаването му – принцип, съгласно разпоредбата на чл. 326, ал. 4 КТ.

2. Макар и отправил предизвестие до своя работодател, в класическата хипотеза на чл. 326 КТ – работникът или служителят трябва да се явява на работа и полага труд през периода на предизвестието, тъй като трудовото му правоотношение не е прекратено. Същият ще бъде задължен да спазва всички свои задължения, включително трудовата дисциплина, работното време, трудовите норми и т.н. По аргумент от чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ моментът, в който трудовият договор се прекратява, е денят, в който изтича срока на предизвестието. Това важи винаги, освен когато някоя от страните по трудовото правоотношение пожелае да го прекрати преди изтичането му. В този случай, когато някоя от страните по трудовото правоотношение реши да не спази уговорения срок на предизвестие – трудовото правоотношение се прекратява съгласно чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ – с изтичане на съответната част от срока на предизвестието. При това положение са мислими две хипотези, а важен и меродавен е моментът посочен от страната, която е поискала преждевременното, рязко[2] прекратяване на трудовия договор.

При първата, трудовото правоотношение ще се прекрати от момента на достигане на предизвестието до работодателя, тъй като или той, или работникът или служителят заявяват, че не желаят да спазят целия срок на предизвестието и се съгласяват да заплатят обезщетението по чл. 220 от КТ.

При втората хипотеза, част от срока на предизвестието ще бъде „отработен“, а за останалата част ще бъде заплатено обезщетение.  Трудовото правоотношение ще бъде прекратено с изтичането на съответната част от предизвестието, такава, каквато е волята на страната, позовала се на чл. 220 КТ.

IV. За фактическия състав на прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 226 от КТ, при позоваване на чл. 220 от КТ.

1. В разпоредбата на чл. 220 КТ е предвидена възможност за всяка от страните по трудовото правоотношение да не спази срока на предизвестие, заплащайки на другата страна обезщетение. Това обезщетение е с определен в закона размер – брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Касае се законово уредена възможност за заместване на първоначално дължимата престация по трудовото правоотношение – полагането на труд за срока на предизвестието, с друга престация – заплащане на определената в закона парична сума под формата на обезщетение, което е класически пример за даване вместо изпълнение (datio in solutum).
2. Както в увода беше посочено, в Решение № 617 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., III г. о., ГК и в Решение № 34 от 24.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2016 г., IV г. о., ГК, се застъпва становището, че, за да произведе действие разпоредбата на  чл. 220 КТ, дължимата сума за обезщетение трябва реално да се заплати. Ако сумата по  чл. 220 КТ не се заплати, прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът на предизвестие трябва реално да се отработи. В този случай, ако в рамките на срока на предизвестие работникът или служителят извърши нарушение на трудовата дисциплина, за което работодателят го уволни дисциплинарно, прекратяването на трудовото правоотношение настъпва на основание наложеното дисциплинарно уволнение от момента на връчване на мотивирана от работодателя заповед на работника или служителя по надлежен ред.
3. От друга страна, в решение № 873 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2009 г., IV г. о., ГК, също постановено по реда на чл. 290 ГПК, случай, че предизвестие по силата на закона се дължи, но страната заяви, че не желае срокът да бъде спазен изобщо, то трудовото правоотношение се прекратява в момента на достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който страната е определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение и страната дължи заплащане на обезщетение по  чл. 220 КТ. Неспазването на срока на предизвестие има значение единствено относно дължимостта на обезщетението за неспазен срок за предизвестие.

V. Аргументи за и против изразеното в Решение № 617 от 15.10.2010 г. и в Решение № 34 от 24.03.2017 ВКС.

1. На първо място, под сериозно съмнение е подложено твърдението, че обезщетението по чл. 220 КТ следвало реално да се заплати, за да настъпи правопрекратителен ефект. Казано иначе, ако е вярно това разсъждение излиза, че заплащането на обезщетението е въздигнато в елемент от фактическия състав на прекратителното основание. От материалноправна гледна точка правопрекратителният ефект настъпва с изтичане на срока на предизвестието (когато се отработи) или от момента на достигане на волеизявлението, че работникът няма да спази този срок, а ще заплати чл. 220 КТ. Самото заплащане на обезщетението не е елемент от фактическия състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326 КТ.

Разпоредбата на чл. 335, ал. 1, т. 2 от КТ “expressis verbis” посочва кога се прекратява трудовото правоотношение при неспазване на срока на предизвестието, а именно – с изтичане на съответната част от срока на предизвестието. За прекратяването на правоотношението не е поставено законово изискване обезщетението по чл. 220 КТ да бъде реално заплатено, а е посочено, че за работодателя възниква правото на вземане за обезщетението по чл. 220 КТ и това е съвсем отделен въпрос.

2. Законодателят е използвал глагола в сегашно време „дължи“, а не например „да е заплатил“ в минало свършено време. Това навежда на извод, че възниква вземане за другата страна по трудовото правоотношение, а не, че трудовото правоотношение се прекратява, в момента, когато бъде заплатено това обезщетение.
3. Третият аргумент откривам в характера на субективното право по чл. 326 от КТ. То е от категорията на субективните потестативни права, които пораждат промяна в чужда правна сфера, без значение волята на насрещната страна. В този смисъл, ако заплащането на обезщетението по чл. 220 КТ се въздигне в изискване за прекратяване на трудовото правоотношение, то това ще постави под съмнение потестативния характер на посоченото по-горе субективно право.
4. Силен аргумент откривам в сравнителния анализ между горепосочената хипотеза на чл. 326, вр. чл. 220 КТ, с основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, по инициатива на работодателя, срещу обезщетение, уредено в чл. 331 КТ. Според чл. 331, ал. 1 КТ работодателят може да предложи по своя инициатива на работника или служителя прекратяване на трудовия договор срещу обезщетение. Ако работникът или служителят приеме предложението по ал. 1, работодателят му дължи обезщетение в размер на не по-малко от четирикратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение, освен ако страните са уговорили по-голям размер на обезщетението. Уместно се поражда въпросът за това заплащането на обезщетението, което работодателят дължи, представлява ли елемент от фактическия състав на прекратителното основание по чл. 331, ал. 1 КТ. Отговорът е отрицателен. Моментът на прекратяване на трудовия договор е този, в който на работника или служителя е връчена писмената заповед за прекратяване на трудовия договор от работодателя. До тук различия с чл. 326 от КТ не са налице, но чл. 331, ал. 3 КТ дава differentia specifica. Според тази разпоредба, ако обезщетението по чл. 331, ал. 2 не бъде платено в едномесечен срок от датата на прекратяване на трудовия договор, основанието за неговото прекратяване се смята за отпаднало. Това е класически пример за правна фикция, по силата на която основанието за прекратяване вложено в чл. 331 от КТ се смята за отпаднало, ако в едномесечен срок работодателят не заплати обезщетението по чл. 331, ал. 2 КТ. Такава хипотеза в разпоредбата на чл. 220 КТ не е уредена, поради което не може да бъде извършено приложение по аналогия, тъй като правните фикции се установяват само със закон.
5. Накрая, намирам за крайно несполучлив този опит – по тълкувателен път да се въвеждат ограничения в основни принципи на трудовото право, какъвто е този за свободата на труда, еманация на който е разпоредбата на чл. 326 от КТ. Поради това поставянето на изисквания, каквито законът не е уредил изрично, накърнява съществено правата и законните интереси на работника или служителя, признати му в чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България.

Посочените до тук аргументи ме навеждат на извод, че прекратяването на трудовото правоотношение не зависи от заплащането на обезщетение, а възниква само правото на вземане за такова за работодателя. В този смисъл, ако работникът или служителят не е длъжен да се явява на работа, щом се е позовал на чл. 220 КТ, респективно да спазва трудовата дисциплина и т.н. Затова, ако впоследствие бъде дисциплинарно уволнен, то уволнението ще е незаконосъобразно, тъй като трудовото правоотношение ще е прекратено в по-ранен момент и няма да има съществуващо трудовоправна връзка между страните.

6. Макар и да не се опира на закона, житейски бихме могли да открием някои аргументи в подкрепа на анализираните две решения, които обаче по мое мнение не могат да надделеят над изпожените по-горе в анализа, затова ги представям за пълнота на изложението.

Вложената идея в разпоредбата на чл. 220 от КТ е да даде възможност за отклонение от срока на предизвестие, когато за прекратяването на трудовото правоотношение се изисква такова, например в хипотезата на чл. 326 от КТ. Ако не съществуваше разпоредбата на чл. 220 от КТ, то работодателят щеше за срока на предизвестието да разполага с работна сила и време, през което да организира своя работен процес, така че да не претърпи загуби (например като наеме нов или нови работници или служители на мястото на напускащите). Вместо престиране на работната сила, законът дава възможност на работника или служителя да заплати обезщетение. Но не се казва, кога трябва да го заплати. Това поставя работодателя в ситуацията изведнъж, от днес – за утре, да загуби работна сила, а от друга страна да получи само вземане за обезщетение. По този начин се засягат неговите права и се създава реална възможност за възникването на престой, заради липса на работна ръка.

За момента на настъпване на изискуемостта на задължението за заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ.

Разпоредбата на чл. 358, ал. 2, т. 2 от Кодекса на труда е категорична, че при парични вземания, каквото безспорно е вземането по чл. 220 от КТ, изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. За определяне на началния момент на давността за всички искове, включително и на този по чл. 220 от КТ законът следва общия гражданскоправен принцип, уреден в чл. 114 от ЗЗД, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. А изискуемостта се свързва с момента, в който задължението трябва да бъде изпълнено, т.е. с неговия падеж[3]. Изискуемостта на вземането за обезщетение по чл. 220 от КТ настъпва в деня на прекратяване на трудовото правоотношение.

По въпроса за момента на изпадане в забава на позовалата се на чл. 220 КТ страна.

Считам, че настъпването на изискуемостта на задължението по чл. 220 КТ няма автоматично да доведе до изпадане в забава на страната, която е заявила, че няма да спази срока на предизвестието, а ще е необходимо същата да бъде изрично поканена. Според разпоредбата чл. 86 от ЗЗД длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, когато не е изпълнил едно парично задължение[4]. Макар изискуемостта на вземането по чл. 220 КТ да е настъпила в момента на прекратяване на трудовото правоотношение, то в Кодекса на труда не е определен срок за изпълнение, поради което длъжникът не изпада в забава и ще следва да бъде канен. Съгласно  Тълкувателно решение № 3/96 г., ОСГК, ВС, „лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи от деня на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, а ако такава покана не е отправена от работника или служителя, лихва се дължи от деня, в който искът е предявен”. Считам, че изразеното становище в посоченото тълкувателно решение с пълна сила важи и за обезщетението по чл.220 от КТ.

VI. Заключение:

Обзорът на проблемите, които изникват при упражняване на правото на работника или служителя да прекрати едностранно своето трудово правоотношение по чл. 326 от КТ и уредената възможност за неспазване на срока на предизвестие, чрез заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ, доведе до извод, че прекратяването на трудовото правоотношение не може да се постави в зависимост от заплащането или незаплащането на обезщетение от позовалата се на чл. 220 КТ страна. За другата страна възниква само вземане, чиято изискуемост настъпва в момента на прекратяване на трудовото правоотношение. За да бъде поставена в забава и да започне да тече лихва – страната, която го дължи, следва да бъде изрично поканена.

 

Автор: Георги Гочев

 

Използвана литература:

1. Мръчков, В., Средкова, Кр., Василев, В. – Коментар на кодекса на труда, 12-то издание, С.: Сиби, 2016;
2. Средкова, Кр., Трудово право – лекции, специална част, дял I – Индивидуално трудово право, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
3. Мръчков, В., Трудово право, С.: Сиби, 2015;
4. Решение № 34 от 24.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2016 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
5. Решение № 617 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
6. Решение № 873 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2009 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
7. Решение 85/11.2.2014 г. на Шуменски районен съд по гр.д. № 1504/2013 г.
8. Решение № 414 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 200/2010 г., I г. о., ГК.
9. Тълкувателно решение № 3/1996 г., ОСГК, ВС.

[1] Така проф. В. Мръчков, проф. Кр. Средкова , проф. Ат. Василев в Коментар на Кодекса на труда, C.: Сиби, 2013 г. (дванадесето преработено и допълнено издание),

с. 961.

[2] Определението „рязко прекратяване на трудовото правоотношение“ е сполучливо използвано от проф. Мръчков в Трудово право, изд. Сиби 2015 г. стр. 676.

[3] Решение № 414 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 200/2010 г., I г. о., ГК.

[4] Подобно становище е застъпено и в Решение 85/11.2.2014 г. на Шуменски районен съд по гр.д. № 1504/2013 г.

http://gramada.org/анализ-на-съдебната-практика-по-чл-326-от/

Редактирано Юли 30, 2019 от nik1

[Skubi]

Ако може на човешки език? Кого са изритали или искат да изритат от работното място?