Българската войска и успехите ѝ на бойното поле през вековете като проява на българския национален дух.

[Георги Недков]

Автор: Георги Недков. На дъното има линк към пълното есе.

Герб на краля на България, Гербовник на Лорд Маршал, ок. 1295 г.

 

„Сблъскаха се два народа, на които бягството никога не беше помагало във време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират хора, подобни на тях и че виждат сред човешкия род, противник равен на себе си. Между това, докато съдбата на сражението още не беше решена и крилатата смърт властваше над бойното поле, надви мисълта на нашия вожд. Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове. Те (българите – бел.моя), които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът, сега се оттеглят.”

          Летописецът Енодий , Vl век, в Похвално слово за готския владетел Теодорих

Тези думи са написани от готския историк епископ Енодий и се отнасят за едно сражение между войските на древните българи и готската държава, станало в подножието на Алпите през 505 г. Времето на това сражение е онази далечна епоха, когато канът на Стара Велика България, Ирник, се вдига с войската си от Изток, преминава победоносно цялото долно и средно поречие на р.Дунав и завладява територията на почти цяла днешна Унгария и Словения и на Северна Сърбия и Хърватско. По това време българите за първи път започват да проникват  и да се заселват в днешните български области Мизия, Тракия и Македония. Пред нас е един портрет на българите точно в епохата на техните най-големи победи, при това портрет, нарисуван не от българин, а от чужденец, което го прави още по-ценен. В своето съчинение християнинът Енодий с гордост сравнява своя народ с един варварски народ, за каквито тогава са били приемани всички нехристиянски народи /в сл. и българите/, вижда Божията милост в победата на готите, т.е. че благодарение на щастливия случай готите са надделели и накрая пояснява, че не разгром на българите е причина за неговата голяма радост, а само това, че готите са спечелили една битка, в която българите организирано са се изтеглили. Вижда се, че още в корените на българската държавност са били заложени големите български военни успехи в бъдеще. Способността на българския войник да оцелява и побеждава при невероятно тежки бойни условия се е предавала от поколение на поколение под формата на смелост, саможертва и войнска чест, заложени в българската душевност. За човек, познаващ тези черти на българския национален характер и тяхната проява още през далечната 505 година, не могат да бъдат изненада следващите български военни победи – как Аспарух побеждава най-добрите легиони на Източната Римска империя /която току-що е била разгромила Арабския халифат и го е била направила свой данъкоплатец/ и поставя Констатинопол на колене, принуждавайки византийския император да му плаща данък,

как синът на Аспарух кан Тервел разбива през лятото на 718 г. пред стените на Констатинопол арабите, избивайки само в едно сражение над 22 хиляди араби, и с това препъва Арабския халифат по пътя му за завладяването на Европа / този факт макар и забравен в днешно време е бил оценен по достойнство от съвременниците му в цяла Европа - византийски император Лъв lll Исавър посреща кан Тервел в Константинопол като победител и спасител, обсипва го с дарове и пари и  му дава титлата кесар, която е била следващата по ранг след император, отгласът от тези събития е развълнувал цяла Европа и е стигнал до другия и край, като е бил коментиран дори в Англия/, как Калоян разбива пред Одрин цветът на западното рицарство, пленява самия латински император Балдуин и оставя току-що изгрялата Латинска империя в положение да се бори за съществуването си, как цар Симеон нанася такова разгромяващо поражение на унгарците, че ги принуждава да оставят населяваната от тях земя в днешна Молдова и да потърсят нова родина в Централна Европа, там където живеят и до днес. В тези паметни сражения силата на българския меч са изпитвали византийци и араби,и латинци и унгарци /някогашните унгарци са били много силен противник – в следващите 200 години след заселването им в Панония те подлагат на плячкосване цяла Западна и Средна Европа като завладяват и ограбват Париж, Рим и ред др.градове/. Невъзможно е да бъдат изброени всички военни успехи на българските канове и царе, на кан Крум Страшни и кан Пресиян, на цар Симеон Велики, на цар Самуил, на цар Иван Асен I и на синът – му Иван Асен II и на мн.др. наши царе и военачалници. Дори когато България е била завоювана от друга, по-силна за момента държава / мястото на входа на два континента е доста ветровито, а терминът робство не е правилен – нашият народ никога не е бил роб, в смисъл на хора без собствен имот и без никакви права/, родината ни е била побеждавана след дълга борба. Цар Самуил в продължение на 50 години е воювал с Византийската империя, през този период е завладял Тесалия и Епир, сръбското княжество Зета, държал е в подчинение цяла Албания, стигал е с войските си до Солун, Одрин и дори до далечен Пелопонес. Но този, който много пъти по бойните полета храбро е гледал смъртта в очите не могъл да понесе гледката на ослепените от император Василий Втори български войни. Разкъсвано от болка бащинското му сърце  не издържа при вида на това тъжно шествие от 14 хиляди слепци по улиците на столицата му.  Цар Самуил получава сърдечен удар, от който умира 2 дни по-късно, на 6 окт. 1014 год. в Охрид. За него византийски летописец пише: „Отличният войн Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава и спечелил големи и усилни битки.”

Цар Самуил

 

Последният български цар на Първата българска държава, управлявалият  само 3 години /от 1015 до 1018 г./ Самуилов племенник Иван Владислав се отличил с героичната си борба в защита на българската държава и с още по-героичната си смърт пред стените на град Драч /днес гр.Дурас в Албания/. Друг византийски историк признава, че по времето на този български владетел ромейската държава „висяла на косъм, защото този варварин подобно на Голиат се съпротивляваше на ромеите и всички бяха паднали духом пред този непобедим варварин”. И преди падането на България под Османско владичество българите се съпротивлявали героично половин век. През 1349 г. при сражение с турците край София загива синът на цар Иван Александър Иван Асен, през 1355 пада убит другият му син Михаил Асен, последните му два сина цар Иван Шишман и цар Иван Срацимир са убити от турците половин век по-късно, през 1395 и 1396 г. По същото това време на героична борба против турците българския болярин Огнян  е оставил един недовършен скален надпис в пещера край с.Боженица, Ботевградско, в който четем: „Аз, севаст Огнян, бях кефалия при цар Шишман и много зло страдах. В това време турците воюваха и аз държах за вярата на цар Шишмана”. Отглас от тежката борба срещу османците се съдържа и в една от добавките на Бориловия синодик, където се пее „вечна памет” за „Семир, Йончо, Добромир, Иваниша и всички, които воюваха заедно с тях против безбожните турци и проляха кръвта си за християнската вяра”. Дори и само тези два надписа ни показват, че в огненото изпитание рамо до рамо са се сражавали и са страдали и царе и боляри, и обикновен народ, изобщо всички честни българи, останали верни на вярата и държавата си през този трагичен период на българската история. Но дори и когато в края на XIV век България погивала със слава, тя запазила достатъчно сили за да се справи с някои от враждебните си съседи. Няколко години пред падането на Велико Търново цар Иван Шишман бил ангажиран във война с влашкия владетел Дан I /1384-1386/, който навлязъл с войски  южно от Дунава и окупирал някои български селища край реката. За тази война неизвестен летописец лаконично съобщава: „Българският цар Шишман уби Дан войвода”. От всичко това се вижда, че през първите хиляда години на българската история, държавата на българите е била първостепенна политическа и военна сила, а българската войска е била страшна и непобедима за враговете. Дори когато България е била нападана от много по-силни противници и не след дълго е щяла да загуби независимостта си, тя се е съпротивлявала ожесточено, отстъпвала е българската земя педя по педя в продължение на десетилетия и когато накрая е била побеждавана тя е загивала като истинска империя, сгромолясвала се е като огромен дъб, повличайки и унищожавайки със гибелта си и много противници. Успехите и победите на българските канове и царе са били немислими без мъжеството, храбростта и саможертвата на стотици хиляди неизвестни български войни, които са били част от българския народ, живели са в българските села и градове, възпитавали са се в българските семейства, църкви и училища. Без техните, характерни за нашия народ, войнски и човешки добродетели би било невъзможно да се прослави името на техните военачалници. А тези добродетели са били безусловно свързани с българския характер, наследен непроменен още от Аспаруховите българи. Ето какво казва през 505 г. за българските войнски добродетели цитираният вече по-горе Енодий: „Това е народът, който преди теб имаше всичко, което е пожелавал. Народ, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са на народът, комуто преди битката с тебе, о, Теодорих, не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. По-рано /българите/ вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само онази част от земята, която ти пазиш.”

През 1396 година и последната българска държава – Видинското царство, е завладяна от турците. За цели пет века България потъва в една безкрайна бездна от страдания. Още през първото столетие на турското робство бива нанесен страшен удар на българската народност.  През това столетие, започнало от края на XIV в. и продължило до края на  XV в. кръвта на десетки хиляди посечени от османския ятаган българи напоявала изтръпналата от ужас родна земя. Превзетите крепости, градове и села били разрушавани, опожарявани, ограбвани, а техните жители избивани, отвличани като роби или изселвани в чужди земи. Така се стигнало до един  чудовищен демографски резултат – над 2600 села били обезлюдени, станали „мезри” /тур.административен термин за обезлюдени селища с техните землища/. Над 680 хиляди българи били безвъзвратно загубени за родината – зверски изклани, откарани в плен, продавани като стока по робските пазари. В края на XV в. границите на унищожената си държава оцелели едва 890 хил.българи.

Български селяни, XVl век

До края на турското робство тази демографска катастрофа, провокирана от войни или въстания, се е повтаряла още два пъти през вековете на османското владичество и от 1,5 – 2 милиона българския народ е намалявал на 500-600 хиляди души и е бил на прага на изчезването. През целия период на робството, както личи от описанията на западноевропейските пътешественици, животът на българското население е бил тежък, несигурен и мизерен. Векове наред то едва е свързвало двата края и при всеки опит да защити своето достойнство и чест е било наказвано с главния султански държавен инструмент – ятагана. Възниква логичния въпрос дали мътния потоп на насилието, залял българските земи, не е прекършил българския национален характер, дали най-страшното познато на историята азиатско иго не е унищожило традиционния български свободолюбив и войнствен дух? От казаното от самия ни народ за себе си, чрез създадените от него песни, и от пътеписите на западните пътешественици минали през  земите ни личи, че колкото и страшни да са били преживените ужаси и насилия, те не са успели нито да покварят, нито дори да разклатят и отчаят българския дух. Българите не са се огънали, не се предали духом, а опрени върху своя стар народен закон и върху съзвучната с него християнска вяра издържал и на най-големите зверства и насилия през най-дългите пет века от своята история. Когато в края турското робство, през XIХ в., английския пътешественик Хенри Леърд минава през България, той заварва „мъже и жени”, които са „високи, добре сложени и хубави” и допълва, че костюмите им са на „една напредничава и здрава раса”.

Аналогична характеристика има и в пътеписа на французина Феликс Божур, минавал в същия период пред Кюстендил, според който хората от този край „са красива и силна раса, еднакво способна както за полска работа, така и за война”. На красивия и войнствен външен вид на българите, наследен от някогашните основатели на нашата държава, съответствал и не по-малко войнствен и мъжествен дух, който се проявява в пълна сила по време на Руско-турската освободителна война, на Сръбско-българската, на Първата и Втората Балканска война и на Първата  и Втората световни войни.

.......................

Към пълното есе

[resavsky]

Все пак да напомня че форума е преди всичко дискусионен а не пропаганден.

[resavsky]

Иначе статията бъка от фактически грешки.Първите няколко:

- унгарците никога не са превземали Париж

- Самуил не умира в Охрид

- Иван Срацимир не е убит от турците

 - Зета не е сръбско княжество

[Skubi]

  On 19.11.2019 г. at 11:34, resavsky said:

Иначе статията бъка от фактически грешки.Първите няколко:

- унгарците никога не са превземали Париж

- Самуил не умира в Охрид

- Иван Срацимир не е убит от турците

 - Зета не е сръбско княжество

Expand  

Божичко....Ти прочети всичко? Ашколсун.

[лаик-1]

  On 19.11.2019 г. at 12:06, Skubi said:

Божичко....Ти прочети всичко? Ашколсун.

Expand  

На мен,най-силно впечатление ми направи картинката "Български селяни от 16 век"....Много фешън шапки са имали наш"те прадеди....Винаги съм си мислел,че ходят с "рунтави калпаци"....Като се вгледах по-добре,хич не ми изглеждат да са особено притеснени тия хора от нещо,каму ли пък от робство...

Това го прочетох над картинката..

"......В края на XV в. границите на унищожената си държава оцелели едва 890 хил.българи......" 

Доста точни данни, предполагам,че са взети от османското ГРАО...Те нямаха ли по-различна методология за определяне броя на поданиците си,според верската ,а не етничиска принадлежност,т.е. да знаят ,кой и как  фискално да го "подстрижат"....