Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор

[К.ГЕРБОВ]

СЪДЪРЖАНИЕ

Част първа

1.1. Проблемите със Санстефанския договор

1.2. Англия заплашва Русия с война

1.3. Австро-Унгария не приема руските мирни условия

1.4. Бисмарк за политическото положение след края на Руско-турската война

Част втора

2.1. Опит на Русия да се споразумее с Австро-Унгария, тристранни преговори във Виена

2.2. Австро-Унгария се готви за мобилизация на армията

2.3. Преговори на Игнатиев с Андраши във Виена

2.4. Програмата на Андраши за споразумение с Русия

2.5. Бисмарк подкрепя Андраши

Част трета

3.1. Русия се готви за война с Англия и Австро-Унгария

3.2. Борба на Русия и Англия за контрол на Босфора

3.3. Руският главнокомандващ се среща с турския султан

3.4. Босфорът не може да бъде блокиран от руската армия

3.5. Опит за отдалечаване на английския флот и руските войски от Цариград

Част четвърта

4.1. Проблемите със свикването на конгреса

4.2. Мобилизация на резервите в английската армия

4.3. Циркулярът на Солсбъри срещу Санстефанския договор

4.4. Русия не може да отстоява Санстефанския договор

Част пета

5.1. Сондажи на Русия за споразумение с Англия

5.2. Споразумение между Шувалов и Солсбъри

5.3. Англия сключва отбранителен съюз с Турция

5.4. Англия се споразумява с Австро-Унгария

5.5. Бийкънсфийлд и Солсбъри се отказват от споразумението с Шувалов

Използвана литература

Използвана литература по части и глави

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Част първа

1.1. Проблемите със Санстефанския договор

Победата на Русия във войната през 1877-1878 г. в голяма степен била обусловена от невключването на нито една от европейските държави в помощ на Османската империя. По този въпрос тогавашният руски посланик в Англия граф Пьотър Шувалов в записката си от 1880 г. за Руско-турската война и Берлинския конгрес отбелязва:

„В течение на целия кризис ние имахме в ръце един прекрасен коз: скритото разногласие между Австро-Унгария и Англия. Причините за това разногласие бяха много. Възникването му трябва да отдадем на искреното желание на граф Андраши да запази тройното споразумение, инак казано – споразумението на тримата императори, а също и на тщеславното желание на графа да ознаменува своето идване на власт с придобиване за монархията на две провинции, които ние бяхме готови да му предоставим като възнаграждение за неутралитета на Австро-Унгария… По-късно, когато виенският кабинет недоволен от нас, изяви желание да се сближи с лондонския кабинет, той намери там почва малко благоприятна за своите начинания. Лорд Дарби, който беше тогава министър на външните работи, никога не е бил приятел на Австрия. Той въобще ѝ нямаше доверие; не веднъж ми е казвал, че Англия не може да влезе в договорни отношения със страна, способна да я изостави в последната минута, дори след съвместно обявяване на война… Разногласията между Австро-Унгария и Англия имаха голямо влияние за развитието на Източната криза. Ако Лондон и Виена можеха от самото начало да постигнат съгласие, ако бяха заявили, че няма да допуснат война, възможността за нея щеше да бъде изключена. Присъствието на английския флот в Балтийско и Черно море би раздробило силите ни, а движението на австрийската армия би заплашвало нашите съобщения и би попречило да минем Дунава. Според мен, именно в това беше голямата грешка на граф Андраши от гледна точка на австро-унгарските интереси. Той се стараеше да постигне споразумение с нас, макар неговите и нашите интереси да бяха противоположни, и пренебрегна ония, с които интересите му съвпадаха.”

Карл Маркс, също съвременник на събитията, добавя още детайли в поведението на Австро-Унгария и Англия, като намесва и Германия. В писмо от 23 януари/4 февруари 1878 г. до Карл Либкнехт той пише, че турците загубили войната, защото били предадени от Англия и Австрия, които не отишли срещу Русия. Зад кулисите стоял Бисмарк. Той създал Съюза на тримата императори, който не позволил на Австрия да се намеси. Отказът на Австрия дал превес на руската партия в Англия, чиито министри „вързали ръцете и краката“ на Дизраели и на практика поради вътрешнопартийната борба в английския кабинет, неговата политика към Турция била предателска.

Шувалов не споделял оптимизма, изразен от руския канцлер Александър Горчаков, че Европа нямала да пречи и щяла да санкционира (одобри) безпроблемно прелиминарния Санстефански мирен договор. Дипломатът си давал ясна сметка, че свикването на конгрес било единствената възможност за избягване на нова европейска война, повторение на Кримската от 1854-56 г. Едновременно с това обаче, считал, че европейският форум щял да събере министрите на великите държави заедно „около зелената маса”, което създавало възможност по-лесно да се договорят против Русия.

Получил на 19 февруари/3 март поздравлението на главнокомандващият Николай Николаевич за подписването в Сан Стефано на мирния договор между Русия и Турция, император Александър II изпратил ответна телеграма, с която благодарил на „всички наши юнаци за постигнатия славен резултат”. И добавил: „Само европейската конференция да не развали това, което постигнахме с нашата кръв”.

Военният министър Дмитрий Милютин също изразил скептицизъм, като излязъл с предложение да не се бърза с връщането на руските войски, защото Англия имала сериозни намерения да започне война с Русия и тогава за руската армия щяло да бъде много важно да удържи в свои ръце Босфора, за да не допусне английският флот да влезе в Черно море. Заместникът на Горчаков Николай Гирс, дни преди да бъде подписан Санстефанския договор изпратил писмо до граф Николай Игнатиев, в което споделил, че „политическото положение на Русия все още е много лошо, най-малката непредпазливост може да ни въвлече във война с Англия, а след това и с Австро-Унгария”.

Военният кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз” Джанюариъс Макгахан в дописката си от Сан Стефано от 14/26 февруари 1878 г. отбелязва: „Сам великият княз не желаеше да продължи войната." Генерал Игнатиев бил упълномощил журналиста да оповести, че Русия не желае да бъдат променени разпоредбите по въпроса за Проливите, залегнали в Парижкия договор. Единственото нещо, което искали, било да се разреши на корабите от всички нации да минават както през нощта, така и през деня; във време на война и в мир.

Изявленията на главнокомандващия на руската армия и на ръководителя на руската група в мирните преговори с Турция дават основание на Макгахън да заключи: „По мое мнение руснаците не възнамеряват да окупират Цариград и желаят колкото може по-скоро да оттеглят войските си. При това положение една конференция на държавите от Европа няма какво много да прави, освен да се намеси в разрешаването на въпроса във вреда на стореното досега.”

На 26 февруари/10 март Николай Игнатиев, придружен от турския военен министър (сераскер) Реуф паша, назначен за извънреден посланик и носещ ратифицирания от турския султан Абдул Хамид II мирен договор, се отправили с кораба „Владимир” на път по море за Одеса и оттам с влак пристигнали в Петербург. На 4/16 март Санстефанският договор бил ратифициран и от руския император Александър II, а на другия ден в кабинета на канцлера Горчаков станала официалната размяна на ратификационните документи между императора и турския министър. След което договорът бил официално публикуван и на 11/23 март изпратен на европейските правителства.

Игнатиев отбелязва, че когато бил приет от Александър II, последният отново изразил опасенията си, че намесата на Англия може да попречи на благополучното изпълнение на подписания договор. Горчаков обаче, бил убеден, че нямало да има спънки от страна на Европа. Руският канцлер разчитал с помощта на Бисмарк и Андраши „лесно за кратко време да преодолее неудоволствието на Бийконсфийлд и да постигне европейско утвърждаване на руските клаузи с Портата“.

След като съдържанието на договора станало широко известно, някои европейски държави се почувствали засегнати и изразили своето несъгласие с клаузите му. На правото на Русия да се разпорежда със съдбата на Турция, което било спечелено с големи човешки и материални жертви по време на войната, Западна Европа противопоставила клаузите на Парижкия договор от 1856 г. и Лондонския протокол от 1871 г., с които Великите сили гарантирали целостта на Османската империя и я поставяли под свое попечителство. Русия също била подписала двата документа и се искало тя да се съобрази с тях.

Сключеният между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г. мирен договор променял коренно картите на Балканския полуостров и Кавказ. Той съществено изменял и постановленията на Парижкия договор от 1856 г. След подписване на Санстефанския договор, който макар да бил официален акт между воюващите страни Русия и Турция, и бил ратифициран от държавните им глави, тепърва започвала голямата дипломатическа борба на руското правителство за запазване на постиженията, заложени в него.

Договорът отговарял най-много на националните стремежи на славянските народи, населяващи Балканите. Русия също получавала някои материални придобивки. Резултатите от войната, обаче, не устройвали правителствата на Англия и Австро-Унгария. Те вече били накарали руското правителство да се съгласи с провеждането на конференция на великите сили, която да разгледа точките в мирния договор, имащи „европейски характер”. Такива Русия считала въпросите, свързани с Цариград и режима на корабоплаването през Проливите. Но след подписването на Санстефанския договор двете западни империи се опълчили и против клаузите, отнасящи се до създаването на Българско княжество, което те виждали като „голяма славянска държава, проводник на руските интереси на Балканския полуостров”. Новата държава прекроявала картата на Европа - този въпрос също имал „европейски характер” и трябвало да се разгледа на конференцията. Същото се отнасяло и до териториалните придобивки на Румъния, Сърбия, Черна гора и Русия и обявяването на независимост на трите княжества, както било предвидено в Санстефанския договор и били одобрени от Турция.

Русия, която току що била победила с големи усилия и жертви Османската империя, се оказала пред угрозата да влезе в нова война, едновременно с още два много силни противника. Свикването на конференция, предложено от Андраши на 23 януари/4 февруари 1878 г., която на 23 февруари/7 март по предложение на руския канцлер Горчаков прераснала в конгрес на Великите сили и особено определянето на дневния ред на форума, са превърнати от правителствата на Австро-Унгария и Англия в условия за запазване на мира с Русия. Те били използвани като средства за натиск с цел ревизиране на Санстефанския договор в посока на преразпределяне на владенията на Османската империя.

1.2. Англия заплашва Русия с война

Докато в Сан Стефано между Русия и Турция се водели преговорите за подписването на мирния договор, английското правителство заело изчакваща позиция. Английският флот, безцеремонно нарушавайки международната конвенция за Проливите от 1856 г., която била приложена към Парижкия мирен договор, влязъл в Мраморно море без разрешението на Високата порта и успял да заеме стратегическа позиция при Принцовите острови, близо до Цариград и Босфора. Английският министър на колониите граф Карнарвън се възпротивил на това незаконно действие и подал оставка. Министър председателят лорд Бийкънсфийлд обаче, продължил да изпълнява действията, имащи за цел да сплашат Русия и я накарат да отстъпи от желанието си да постигне до край набелязаните си политически цели.

На практика събитията, последвали след подписването на Санстефанския договор, потвърдили предположението на английския секретар, отговарящ за Индия - маркиз Солсбъри, изложено в самото начало на Руско-турската война. Тогава, след като станало ясно, че Русия ще воюва с Турция, Бийкънсфийлд предложил идеята английски войски да окупират Дарданелите, като гаранция срещу завземане на Цариград от Русия. По този повод в писмо до министъра на колониите от 6/18 април 1877 г. Солсбъри изразил съмнение, че Русия действително има намерение да атакува Цариград. След като Турция се признаела за победена, Русия щяла да сключи с нея договор, с който щяла да наруши с нещо Парижкия договор от 1856 г. Тогава Великобритания можела да се възползва и претендирайки за „защита на английските интереси” да постави своите претенции, предположил Солсбъри.  

Англичаните започнали конкретната подготовка за оспорване на Санстефанския договор непосредствено след като на 13/25 януари руският посланик в Лондон Шувалов представил на британския кабинет „основите на мира”. Запознал се с тях, Бийкънсфийлд наред с въпроса за Проливите, обявил и създаването на Българско княжество също за заплаха на английските интереси. Това съображение било доразвито в различни аспекти и влязло в трайна политическа употреба от кабинета в Лондон.

На 16/28 януари – три дни преди да бъде подписано примирието между Русия и Турция, в Камарата на общините започнали дебатите по искания от правителството извънреден военен кредит. Финансовият министър Стафорд Норткът (Stafford Northcote) прочел текста от основите на мира, започващ с: „България, в границите на българската народност и не по-малка от тази, очертана на Цариградската конференция, ще бъде автономно княжество, плащащо данък на султана…” След което коментирал, че на Цариградската конференция ставало дума за „административна автономия”, което било по-различно. „Автономно княжество плащащо данъци” приличало на статута на Сърбия и Румъния. Говорело се също, че руският цар искал сам да избере княза на България. С реализирането на тези намерения в сърцето на европейска Турция щяло да бъде създадено княжество в значителни размери със значителна сила, което ще бъде управлявано от княз, предан на Русия и проводник на интересите на руското правителство, заключил Норткът.

Тъй като английското правителство не знаело как ще изглежда предложението на руското правителство в мирния договор в окончателния му вид, министърът изразил опасения и по отношение на клаузата в предварителните условия, с която Портата се задължавала да възнагради с териториални отстъпки Русия: тя можела като обезщетение във вид на територии да поиска Солун или района на Струма. Въпросът за Проливите бил „от европейски, а не само от британски интерес”. Очертавало се с бъдещият мирен договор да бъдат направени големи промени в политическата система не само на Балканите - те щели да засегнат цяла Европа. Затова тя трябвало да се намеси и защити своите интереси, заявил Норткът.

На 27 януари/8 февруари със значително мнозинство от 328 гласа „за” срещу 124 „против”, долната камара на парламента гласувала на правителството на Бийкънсфийлд допълнителен кредит от 6 млн. лири, извън обикновените, вече гласувани кредити, за покриване на разходите, които могат да бъдат направени „за засилване на ефикасността на морските и военни сили по време на текущата криза поради войната между Русия и Турция”. Министър Норткът отдал  този резултат на желанието на депутатите да не се приемат с мълчание предложените от руснаците условия.

За постигане на резултата от значение било и заявлението, което той направил по време на дебатите, че „интересите, които ще защитава правителството с помощта на разрешения му кредит, ще бъдат строго ограничени до Дарданелите и Суецкия канал, като по въпроса за Проливите правителството имало намерение да настоява за безусловна свобода на плаването през тях”.

В писмо, което на 29 януари/10 февруари Бийкънсфийлд изпратил на кралицата, той обяснил, че гласуваният допълнителен бюджет не бил предназначен за непосредствени военни действия. Парите щели да бъдат използвани, за да се приведат на бойна нога силите на империята за сплашване, ако на предстоящата конференция бъдат накърнени британските интереси.

Действията на английският премиер направили впечатление в Русия, но по-критичните анализатори забелязали, че в тях има преднамерена демонстративност. Във „Всемирная иллюстрация” от 18 февруари/2 март 1878 г. бил публикуван коментар, в който се отбелязва, че Англия започнала морски и военни приготовления, които били обявявани в английските вестници твърде шумно и неприкрито. За постигане на по-голям ефект пресата оповестила гръмко, че от Гибралтар в Лондон бил призован лорд Непир-Магдалски, който щял да осигури войски от индийския контингент. Същият можел да бъде назначен за главнокомандващ на английската експедиционна армия.

„За всяко новопоставено оръдие и за всяка мешка със сухари, натоварени на военните кораби, английските вестници обявяват на всеослушание с необикновена тържественост – пише руското издание. – Англия започна „приготовления за война” по твърде особен начин, коренно различаващ се от приетият в такива случаи обичай, това да се извършва при спазване на пълна тайна. Целият този шум, по наше мнение доказва липсата на сериозни намерения в английските приготовления. Необичайната дейност, която закипя изведнъж в английските пристанища и арсенали, изглежда като войнствена демонстрация, целяща да сплаши Русия.”

В писмо до Солсбъри от началото на декември 1877 г., когато в английския кабинет за първи път бил поставен въпросът за одобряване на извънреден кредит от 6 млн. лири за военни цели, Дарби написал, че Бийкънсфийлд не искал война. Решил бил да демонстрира големи военни приготовления, да произнася войнствени речи, да агитира за военна намеса в подкрепа на Турция, дори предлагал военна окупация на Цариград и Галиполи, но всичко това той го правел с оглед да повдигне престижа на кралството. Защото считал, че като се похарчат двеста милиона за приготовления за война, това би накарало чуждите страни да възприемат Великобритания като значителна военна сила.

Солсбъри в писмо до Бийкънсфилд също изложил мнението си относно една евентуална война. Според него Русия била изтощена, но ако нуждата го налагала, тя щяла да се бие с Англия. Английската армия, обаче, не била готова за война. Английската индустрия била в стагнация и нямало да иска да подкрепи финансово една военна кампания. Английското общество било протурски настроено, но също нямало да подкрепи въвличането на Великобритания във война с Русия. „Разбира се, събитията могат да вземат такъв обрат, че да ни принудят в края на краищата да тръгнем на война”, предположил все пак Солсбъри.

Когато на 9/21 февруари Бийкънсфийлд предложил лично в Камарата на лордовете да се гласува на второ четене закона за военния кредит, той заявил, че всички европейски страни се въоръжават до зъби. Много народи били засегнати от войната и те вземали мерки за защита на своите интереси и права. Корабите им в Средиземно море очаквали какъв ще бъде развоят на кризата. Имало общо желание на конференцията (която се очаквало да се проведе) да се сложи нейния край. Англия също щяла да работи за постигане на мир, но тези усилия можели да не успеят и войната може да се разшири. От решението на камарата зависело, дали думата на Великобритания щяла да бъде уважавана в Европа. Така завършил словото си английският първи министър, насочвайки вниманието на лордовете към предполагаемата ситуация, за чието успешно преодоляване бил необходим исканият кредит. Кралството трябвало да бъде подготвено за война, в случай, че кризата не се разреши на предстоящата конференция по „достоен и траен начин”, сиреч не бъдат удовлетворени предявените от Великобритания претенции.

Че действията на Англия са били демонстративни, признава сам Бийкънсфийлд в едно свое писмо до доверената си приятелка лейди Брадфорд от 10/22 март. Народът бил много разтревожен и смятал, че войната е неотложна, написал английският премиер. Той обаче, не мислел, че Русия ще се реши да започне война с Англия, а като види, че тя твърдо извършва подготовка в тази посока, ще ѝ предложи сепаративни преговори.

Руското правителство се страхувало от възможността за започване на нова война. Макар да се досещало, че Бийкънсфийлд блъфира, то все пак било длъжно да има предвид заплахата, идваща от неговите действия. Желанието на премиера и кралицата на Великобритания действително е било кралството да обяви война на Русия. И ако това не е станало още по време на Руско-турската война, причина е била съпротивата на една част от английския политическия елит. И на липсата на предварителна подготовка, тъй като Бийкънсфийлд не очаквал, че Александър II ще обяви война на Турция. Макар и вяла, поради споменатата съпротива, такава подготовка все пак се водела и ако войната между Русия и Турция не е била приключила през зимата на 1877-78 г., възможно е било през пролетта и Англия да се включи в нея.

Николай Игнатиев отбелязва в записките си, че в края на януари 1878 г. страхът от Англия бил неимоверно голям. Посланикът граф Шувалов в донесенията си убеждавал императора Александър II, канцлера Горчаков и главнокомандващия Николай Николаевич, че трябвало да се опасяват от военната намеса на Англия и от настройване на общественото мнение срещу Русия.

Шувалов в 1880 г. е описал своите впечатления от Руско-турската война и Берлинския конгрес в записка, публикувана за първи път в 1933 г. В нея бившият руски посланик разказва:

„Бавността, с която започвахме военните действия, и трудностите при обсадата на Плевен успокоиха английското правителство и общественото мнение относно съдбата на Цариград.  Смятаха опасността там, ако не отстранена, то поне отсрочена до следващата кампания, като не допускаха възможността за зимен преход през Балкана. Правителството на лорд Бийкънсфийлд продължаваше военните си приготовления, но не бързаше с тях. В това време аз не веднъж продължително беседвах с премиер-министъра и дори покрай преувеличенията, към които той смяташе за нужно да прибягва в разговорите си с представителя на Русия, за мене беше очевидно, че Англия бе готова в случай на нужда да защити Турция с оръжие в ръце. Лорд Бийкънсфийлд обичаше да напомня за ролята, която е изиграла Англия по време на Първата империя, когато тя се опълчила сама против император Наполеон I. Според него, тя трябва и сега да изиграе същата роля, в случай, че Русия застраши съществуването на Османската империя, дори ако всички останали континентални държави проявят по отношение на Русия само отстъпчивост и страх.

Лорд Бийкънсфийлд се стараеше да ме убеди, че Англия разполага с огромни военни сили и че може да доведе своята експедиционна армия до 300 000 човека, като влее в нея индийските и канадските контингенти. За това трябвало само пари и време: първото тя имала, а зимният сезон й давал второто.

След бляскавото минаване на Балкана, похода към Одрин и пълното поражение на турските армии, възгледите в Англия се промениха и там забиха тревога.

Министерският съвет се събираше често и там секретно се обсъждаха различните мерки, които трябваше да се вземат против Русия, за да бъде тя сплашена и да се спре придвижването на нейните армии. Лорд Бийкънсфийлд настояваше в Цариград да се изпрати английския флот, но този проект се разбиваше в мирната позиция на лорд Дарби, който не искаше да увлича страната си в авантюристична политика и поставяше своето участие в министерството в зависимост от този въпрос. Заповедите и контразаповедите, които се даваха на флота, на които ние бяхме свидетели, се обясняваха с желанието да се запази лорд Дарби и да се избегне разпадането на кабинета в критичен момент. И флотът ту тръгваше за Цариград, ту се връщаше. Превземането на укрепения пункт Чаталджа от нашите войски преля чашата и тогава окончателно бе решено да се изпрати английската ескадра в Цариград…”

Ден след като в Сан Стефано е подписан мирния договор и в Санкт Петербург научават за това, руският военен министър Милютин записва в дневника си, че общата радост се помрачавала от опасенията за възможните враждебни действия от страна на Англия и Австро-Унгария. Затова Александър II се съгласил с неговото мнение, че трябва да се изчака малко, преди да се пристъпи към връщане на руските войски от Турция. Поради обструкциите на Англия относно дневния ред на европейската конференция, работата по организацията за провеждането ѝ не потръгнала гладко. Изразявайки уплахата на дипломатите в Санкт Петербург, императорът написал на 6/18 март на своя брат в Сан Стефано: „Англия само търси повод, за да ни обяви война”.

На 18 февруари/2 март Бийкънсфийлд продължил с войнствените си планове, като изложил пред английския кабинет идеята си да създаде международна лига от средиземноморски военни сили, в която да се включат Гърция, Италия, Австро-Унгария и Франция. Лигата трябвало да осигурява „независимостта на морското корабоплаване”. Тази идея вероятно е възникнала от обстоятелството, че кораби от различни държави се насочили към Дарданелите, след като Англия обявила, че ще изпрати флота си за защита на сънародниците си в Цариград.

Английското правителство стигнало до извода, че морските интереси на Великобритания в Средиземно море били „компрометирани”. Предвид присъствието на руски войски пред Цариград, създаващо в бъдеще опасност от провеждане евентуално на военни действия в района на Проливите, било важно там да има някакъв плацдарм – пристанище или остров, където британските войски да се събират за действие, а британските кораби да хвърлят котва и се зареждат с достатъчно въглища. Остров Малта бил твърде далеч от Цариград и твърде малък.

Средиземноморските сили се нуждаели от военно-морска база, която да запази командното положение на Англия над Проливите и източната част на Средиземно море. Базата трябвало да се намира на азиатския бряг и по необходимост да отговаря на искането на султана английският флот да се изтегли от Мраморно море. Бийкънсфийлд предложил като подходящо пристанището на град Митилини, намиращ се на остров Лесбос. Тъй като територията се владеела от Турция, ако се наложело, новата военно-морска база трябвало да бъде придобита със сила.

Замисляйки тези мероприятия, Бийкънсфийлд бил окуражен от обстоятелството, че адмирал Хорнби намерил позиция в Мраморно море, от която бил в състояние да форсира Босфора и да влезе в Черно море, когато станело нужда. Така можели да бъдат прекъснати снабдителните линии на руската армия по Черно море. Адмиралът не се страхувал от руските торпеда и дори да бъдел засегнат от тях, то нямало да бъде сериозно.„Ние имаме командна позиция”, заявил Бийкънсфийлд, след като в писмо до кралица Виктория, я запознал с идеите си.

Към окупиране на Митилини не било пристъпено веднага. Срещу това се обявил Дарби. Окупацията на територия на приятелска държава и намерението да я владеят без съгласието на тази държава е в несъответствие с международното право, заявил той. Решаващ обаче, се оказал аргументът, че руснаците щели да се считат за освободени от задължението, което били поели, да не завземат Галиполи, ако нито един английски войник не слезе нито на европейския, нито на азиатския бряг.

На 24 февруари/8 март Бийкънсфийлд отново повдигнал въпроса за морската база. Той предложил на кабинета да заявят на султана, че ако той желае английският флот да бъде изведен от Мраморно море, това можело да стане, като се съгласи Англия да окупира Митилини или друг остров и да го използва като морска база, докато конференцията приключи работата си. Предложението не било прието, но министрите подкрепили предложената от Солсбъри резолюция за задължително придобиване на английска морска база във водите на Леванта (Източното Средиземноморие), ако работата на конференцията не тръгне така, както Англия желае.

Английският посланик в Берлин Ръсел се опитал да изясни отношението на германското правителство към една бъдеща война с Русия. Бисмарк възмутено отговорил: „Защо ми задавате такива въпроси? Ако искате да ни въвлечете във война, ние никога няма да се съгласим. Или вие се страхувате от враждебни действия от наша страна? Ние нямаме претенции към вас... Нашите кораби ще си стоят спокойно, без намерение да безпокоят Темза“. Германският канцлер изразил увереност, че Русия няма интерес да развали отношенията си с Англия заради няколко кораба (визира се флота в Мраморно море). Император Александър бил лоялен по отношение на дадените обещания.

Тези сведения руският посланик в Берлин Убри съобщил на Горчаков на 5/17 февруари, добавяйки, че същият ден Ръсел написал на Бисмарк, че „само срочното свикване на конференцията може да спаси положението“.

1.3. Австро-Унгария не приема руските мирни условия

Австро-унгарското правителство също се обявило против руските условия, които Турция се съгласила да подпише, преди да бъде сключено примирието между двете воюващи държави. Това било изразено в писмата и телеграмите, които Франц Йосиф и Андраши изпратили до Александър II и Горчаков, било директно, било чрез посланика Лангенау.

Създаването на голяма автономна България и двегодишната ѝ окупация от руски военен корпус било категорично отхвърлено от кабинета във Виена. Образуването на голяма България не било предвидено в решенията на Цариградската конференция. Създаването на голяма славянска или друга държава на Балканите не се допускало и от подписаната между Австро-Унгария и Русия преди войната Будапещенска конвенция. Макар и победена, Турция не се разпаднала и организацията на Балканския полуостров не можела да придобие вида, който бил предвиден още в Райхщадт и записан по-късно в конвенцията. Възможната организация трябвало да бъде решена от великите сили, а руските войски следвало колкото може по-бързо да напуснат България - окупацията ѝ можела да трае само докато траело примирието. Иначе военното положение на Балканите можело да продължи неопределено дълго, което щяло да навреди на просперитета на Австро-Унгария.

Сърбия и Черна гора не можели да получат териториални придобивки извън границите на предвиденото от Цариградската конференция, а тяхната независимост, и тази на Румъния, трябвало да бъдат утвърдени от всички велики сили. Русия действала сама, за да се представи като единствен защитник на християните.

В проекта на предварителните мирни условия и в основите на мира не било отбелязано правото на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина. Това право било записано първо в протоколите от Райхщадт с оглед да бъдат защитени австро-унгарските интереси, като не се допусне нарастването на Сърбия. В Будапещенската конвенция то се приемало и като компенсация за нарастването на влиянието на Русия на Балканите при териториалната им реорганизация. Сега във възраженията си Андраши настоявал на трактовката: „смятаме за наше задължение да посочим пропуска от частта на нашите договорености, за който вярваме, че е станал случайно, съгласно които Босна и Херцеговина могат да бъдат присъединени към Австро-Унгария в случай на териториална реорганизация или възстановяване на старите граници в Бесарабия“.

Според австро-унгарския външен министър, Горчаков искал сам да реши Източния въпрос и условията, предложени от руското правителство и приети от Портата, били „цяла политическа програма със завършен характер“. Договореностите между Русия и Турция били невалидни, тъй като те променяли съществено съществуващите договори от 1856 и 1871 г., без това да е одобрено от страните, подписали се като гаранти на тези договори. Турция може да се отказва от правата си, но международните договори следвало да се спазват. Австро-Унгария, като страна гарант и като съсед на Османската империя, ще признае само тези мирни условия, които отговарят на интересите на дуалистичната монархия и са одобрени от всички държави, подписали Парижкия договор от 1856 г., бил категоричен Андраши. Трябвало да се свика конференция на великите сили, на която Русия да признае официално правата на Австро-Унгария, произтичащи от приетите международни договори.

Действията на руското правителство относно неотразяването на клаузите на Будапещенската конвенция в документите, свързани с подписването на мирния договор с Турция, се обясняват и оценяват нееднозначно. Дмитрий Анучин нарича самата конвенция „унищожително споразумение“, а Николай Игнатиев – „нещастен договор“. Юрий С. Карцов обаче, в „Зад кулисите на дипломацията“ справедливо обръща внимание, че за да започне войната срещу Турция, Русия е трябвало да си осигури неутралитета на Австро-Унгария, която е имала претенции за някои славянски области от западната част на Балканския полуостров. „Босна и Херцеговина е цената, която руското правителство трябваше да плати на Австрия, за да осигури безопасността на тила на нашата армия“, уточнява Карцов. И добавя, че елементарното чувство за самосъхранение трябвало да подсказва на руските политици да пазят всеки пункт от конвенцията като зеницата на окото си. В противен случай Австрия получавала не само възможността, но и нравственото право да отдръпне ръката си от Русия и да я протегне на нейния противник Англия.

С последното обяснение се има предвид, че конвенцията защитавала не само тила на руската армия. Според записаното в нея, правителството на Австро-Унгария приемало задължението освен „да спазва доброжелателен неутралитет към Русия“ по време на военните действия, но и „доколкото зависи от него, да парализира чрез дипломатически действия опитите за намеса или колективно посредничество, които други държави биха се опитали да предприемат“. Както и да отказва участие при привеждане в действие на клаузите на Парижкия договор от 1856 г., отнасящи се до гарантирането на цялостта и независимостта на Османската империя. Тези задължения са възпирали Андраши от по-тясно сътрудничество с Бийкънсфийлд, чиято цел е била, ако не може да се запази цялостта на Османската империя, поне да не се позволи тя да се разпадне напълно и да загуби контрола си над Проливите и Мала Азия.

В „Зад кулисите на дипломацията“ се анализира и отношението към Будапещенската конвенция след войната, като се отправят конкретни обвинения към Горчаков за настъпилия тогава конфликт с Австро-Унгария. Конвенцията била засекретена и малко хора в руското правителство знаели за нея. Руският канцлер, който бил инициатор за сключване на споразумението с нея, не бил постъпил коректно, като не се намесил в редакцията на „пордимския проект“ на предварителните условия на мира, счита Карцов. Получавайки проекта, канцлерът бил длъжен да го свери с конвенцията, да впише в него нейните постановления и в този поправен вид да го изпрати обратно в главната квартира. Но, както бил писал вече Сергей Горяинов в „Босфорът и Дарданелите“, „княз Горчаков съзнавал, че с отстъпването на славянски земи на австро-унгарската монархия ще предизвика негодувание в Русия“. Затова, сякаш не виждайки различие между конвенцията и мирните условия, той изпратил без корекции проекта на германския и австрийския император за мнение.

Според Карцов, когато Игнатиев разработвал предварителния мирен договор с Турция, Горчаков можел „да му отвори очите и да го предпази“, като му посочи записаните в конвенцията искания Босна и Херцеговина да бъдат поставени под разпореждането на Австро-Унгария, и на Балканския полуостров да не се създава голяма държава. Вместо това руският канцлер поощрявал Игнатиев да продължи да разработва въпросите „в духа на решенията на Цариградската конференция“.

Карцов може да бъде извинен за неточния прочит на историческите факти, защото когато е писал в 1908 г. „Зад кулисите на дипломацията“ не е имал под ръка необходимата информация, за да добие представа какво точно се е случило. Но и днес се цитира безкритично написаното от него и на тази база се дават неверни оценки за дейността на руското правителство по време на Руско-турската война и непосредствено след нея.

Твърдението, че Горчаков бил изпратил на съюзните императори съставения в Пордим проект на предварителните мирни условия, не е вярно. Авторът на проекта Нелидов, го занесъл в Букурещ, където Горчаков пребивавал, за да го одобри, но се оказало, че канцлерът бил изпаднал „в почти детско състояние“ (старческо вдетиняване). Той отначало отказвал да вземе участие в разглеждането на мирните условия, заявявайки, че те трябвало да бъдат дело на дипломатическата канцелария на главнокомандващия, тъй като се отнасяли до примирието. В Букурещ проектът бил обсъден от Жомини, Игнатиев и Нелидов, който отново го върнал в Пордим.

Там на 24 ноември/6 декември бил проведен съвет, на който присъствали Александър II, Милютин, Адлерберг, Хамбургер, Нелидов и пристигналият от Букурещ в главната квартира Игнатиев. Императорът одобрил проекта, като били направени някои незначителни редакционни поправки. Изготвена била и подробна карта на бъдещите граници на България и новите граници на Черна гора, Сърбия и Румъния. На 27 ноември/9 декември копия от проекта и картата, заедно с личните писма на руския император до германския и австрийския император били предадени на военното аташе в Берлин ген. ад. Александър Рейтерн да ги занесе, като мине през Виена.

Александър II е взел участие в утвърждаването на последната редакция на „пордимския проект“, преди да бъде изпратена на съюзните императори. Той също е бил запознат с условията на Будапещенската конвенция, която е била подписана от негово име, но не е поискал да бъдат поправени уж несъобразените с нея предварителни мирни условия.

Игнатиев също не е действал на своя глава по отношение на Санстефанския договор. Зад предварителния „минимален“ вариант на мирния договор, изготвен от него в Петербург, разгледан и одобрен на императорски съвет на 12/24 януари, застава цялото руско правителство. Вече били получени първите възражения на Австро-Унгария относно проекта на предварителните мирни условия. На 4/16 януари Александър II написал на Франц Йосиф писмо, в което визирайки събитията от времето на войната, заявил, че след толкова пролята кръв и развилняли се страсти, било невъзможно да се остави християнското население под директната власт на мохамеданите, тъй като те щели да си отмъстят. Щяло да настане „кървава анархия“. Затова пълната автономия на България, обременена единствено с васалност към султана, била най-доброто и ефикасно решение. Невъзможно било да се мисли за изоставяне на България сама след подписване на мира - временната ѝ окупация била неизбежна.

Руският император не е споменал какво има конкретно предвид, но пример за отмъщението на турците е опожаряването на Стара Загора и избиването на българското население в града през юли 1877 г. Тогава руските войски, след като вече са освободили града, отстъпват и турската армия отново го завзема. Сведенията са, че след това Стара Загора е напълно изпепелена от войските на Сюлейман паша, 14 000 от жителите са избити, а 10 000 са отвлечени.

В същото писмо Александър II предложил Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, докато Русия е окупирала България. И ако е от полза за сигурността на Австрия, след като руските войски напуснат България, временната окупация на двете провинции да бъде трансформирана в анексия. Бил съгласен да бъде разгледано и всяко друго предложение за вида на компенсацията.

Основавайки се на променената обществена и политическа обстановка на Балканите след войната, руското правителство не се съобразило с ограниченията за бъдещото устройство на България, записани в Будапещенската конвенция, но поддържало тези, за Босна и Херцеговина. Те обаче са били проблем на Австро-Унгария, а не на Русия.

Въпросът за присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария бил развит в двете части на Будапещенската конвенция неясно и противоречиво. В чл. VII на основната конвенция е записано, че австрийският император и унгарски крал си запазва правото да избере момента и начина на окупиране на Босна и Херцеговина от неговите войски. А в чл. IX се уточнява, че последиците от войната и териториалните изменения, които могат да се явят „в резултат на възможното разпадане на Османската империя“, ще бъдат уредени едновременно със специална конвенция. В чл. I на тази „специална“ допълнителна конвенция, с която се определяли териториалните изменения, които могат да се явят „в резултат на войната или разпадането на Османската империя“, е упоменато, че австрийският император и унгарски крал имал право да анексира двете провинции, като се изключи частта между Сърбия и Черна гора, за която Русия и Австро-Унгария ще се договорят допълнително, когато разполагат с нея.

Т. е. според основната конвенция Австро-Унгария можела да анексира Босна и Херцеговина само при разпадане на Османската империя. В допълнителната конвенция се допускало това да стане и при териториални изменения, които могат да настъпят в резултат от войната. Но това реално е можело да се осъществи, ако австро-унгарските войски окупират двете турски провинции преди да бъде подписан мирния договор между двете воюващи страни. Което означава Австро-Унгария също да обяви война на Турция. След това Русия е нямала основание да повдигне пред Турция директно въпроса за присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария, тъй като тя не ги е завладяла от турците.

Игнатиев посочва, че съставяйки в Петербург проекта си за мирния договор, той представил на Горчаков записка с въпроси, които трябвало да бъдат разрешени и отговорите на тях да залегнат в договора и да определят дипломатическите действия при преговорите за сключването му. Три от въпросите се отнасяли за статута на Босна и Херцеговина във връзка със сключените с Австро-Унгария споразумения.

Конкретно единият от въпросите бил, как да бъде редактиран членът на изработвания от Игнатиев проект, отнасящ се до Босна и Херцеговина, ако Австро-Унгария пожелае да пристъпи към окупиране на тези провинции? И ако Австро-Унгария смята да анексира тези две провинции, то не трябва ли частите, които се дават за разширение на Сърбия и Черна гора, да съответстват на предложенията, които се имат предвид при разпадане на Турската империя. В отговора си Горчаков отбелязъл, че преговорите, които се водели с Виена щели да изяснят обстоятелствата, отнасящи се до Сърбия и Черна гора. Но от само себе си се разбирало, че ако Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина, тя трябвало да предложи на Черна гора и Сърбия уговореното максимално увеличение на техните територии.

Игнатиев обяснява, че в договора от 3/15 януари (Будапещенската конвенция) се предвиждало окупиране на Босна и част от Херцеговина от Австро-Унгария само в случай на разпадане на Османската империя и превземане на Цариград (тогава Османската империя се лишава от владеене на териториите си в Европа). Така представял нещата и Горчаков.

Имало е вариант, който е бил по-близо до ситуацията в 1878 г., но той е записан в протоколите от Райхщадт във вида: „при поражението на турците... територията, намираща се между Сърбия и Черна гора ще бъде разделена между двете княжества по течението на река Лим, останалите части от Босна и Херцеговина ще бъдат присъединени към Австро-Унгария“. Този вариант не е бил предвиден в Будапещенската конвенция, за разлика от изискването на Балканите да не се създава голяма държава.

На 23 декември/4 януари Новиков е изпратил на Горчаков информация за реакцията на австро-унгарското правителство по въпроса за Босна и Херцеговина. Андраши, след като получил проекта на предварителните условия на мира бил много обезпокоен, защото не можел да придобие двете съседни турски области. Завземането им щяло да бъде облекчено, ако Турция се била разпаднала, но тя съществувала. Даже няколко седмици преди това сама предлагала на Австрия да придобие споменатите области, разбира се, за да получи нейното застъпничество при искането за примирие и подписване на мира с Русия, но Андраши отказал.

Той обаче направил друго тълкуване на споразуменията. Според него, щом Австрия не може да получи Босна и Херцеговина, значи и Русия не можела да вземе нещо в Европа, можела само в Азия. И заявил, че това обстоятелство щяло да затрудни Австрия да поддържа Русия за Бесарабия, още повече, че Румъния не се съгласявала да я отстъпи срещу Добруджа. Така разсъждавал австро-унгарският външен министър пред руския посланик във Виена, опитвайки се да оправдае поведението си.

Новиков изглежда изобщо не можал да вникне в същността на проблема на Андраши, който явно искал да продължи с предложението, че решението на въпроса може да се постигне само чрез свикване на европейска конференция. Посланикът попитал, какво пречи Русия да получи малка част от Бесарабия, след като Австрия доброволно се е отказала от Босна и Херцеговина? Андраши не отговорил, а продължил с коментар за Проливите, които също били засегнати в проекта на предварителните условия.

Сведенията от доклада на руския посланик във Виена, които са предадени от Горяинов в „Босфорът и Дараднелите“, обясняват поведението на Андраши. Той решил да излезе от ситуацията, след като австро-унгарските войски не са влезли в Босна и Херцеговина в подходящия момент, като изкара Русия виновна, че не може да ги получи. Затова като изход от положението предложил да се проведе европейска конференция, на която великите сили да защитят интересите на Австро-Унгария, като ѝ дадат право да анексира двете съседни турски провинции. Според Андраши те били необходими като буферна зона, която да отдалечи Сърбия от трудно защитимата тясна ивица на Далмация, която била австро-унгарско владение.

След войната Османската империя не се разпаднала, султанът си останал в Цариград, а в Босна и Херцеговина все още пребивавали неговата войска и управление. Австро-Унгария дори не направила опит да ги окупира. Затова руското правителство останало изненадано от възраженията срещу проекта на предварителните условия на мира и решило, че протестите са резултат на недоразумение. В писмото си до Франц Йосиф от 4/16 януари руският император на практика му припомнил какво точно било записано в Будапещенската конвенция, като му предложил да се опита да го осъществи, като окупира Босна и Херцеговина, и след изтеглянето на руските войски да анексира двете провинции.

„На мен ми е известно, че Турция ви е предложила да окупирате Босна и Херцеговина и че вие сте отказали да я приемете. Такова предложение се приема само доброволно и ако неговата цел е за съюз с Турция аз разбирам защо сте отказали. Фактически вие сам трябва да решите кога е подходящият момент за осъществяване на акцията“. Това написал Александър II, посочвайки накрая, че отговорността за навлизането на австро-унгарските войски в турските земи трябва да се носи от австро-унгарското правителство. И не се съгласил с интерпретацията на Андраши, че след като Австро-Унгария не може да придобие Босна и Херцеговина, то и Русия не можела да вземе Бесарабия. Франц Йосиф признавал правото на Русия да получи компенсация за огромните жертви на войната, и между тези компенсации била и Бесарабия. Която всъщност била отнета и сега пак се връщала на Русия.

Изпращайки възраженията на Австро-Унгария на император Вилхелм I, руският император помолил за намеса на Германия, за да се изгладят различията и се запази ненакърнено споразумението между тримата императори. Германският император с готовност приел поканата и изразил убеждението си, че „несъществените различия“ ще бъдат изгладени. А Бисмарк на 13/25 януари информирал чрез Кароли Андраши, че държи на съглашението между трите северни империи и предложил различията да бъдат обсъдени на среща между него, руския и немския посланици във Виена.

На 31 януари/12 февруари Горчаков изпратил на Новиков поверителна записка - меморандум, която трябвало да му служи като инструкция за предвижданата среща между представителите на Съюза на тримата императори. Меморандумът всъщност е отговор на протестите на Андраши срещу предложените от Русия мирни условия и в него били изяснени вижданията на руското правителство по спорните въпроси с Австро-Унгария.

Копие от същия меморандум бил изпратен на Убри, да го предаде на Бисмарк, който се гласял да отговоря на питания в Райхстага относно политиката, която поддържа Германия по Източния въпрос. Германският канцлер изразил желание да знае какви точно са руските виждания относно мирния договор с Турция, който се подготвял тогава, за да има възможност да ги подкрепя възможно най-добре. В писмото до посланика в Берлин Горчаков изразил надежда, че влиянието на Германия ще удържи виенския двор в съюза на тримата императори, като съгласува противоположните виждания на Русия и Австрия и ще спре последната по пътя ѝ към сближаване или сключване на някаква сделка с Англия.

Изпращайки копие от меморандума и на Шувалов, княз Горчаков го информирал: „При сегашната обстановка Съюзът на трите императорски двора повече от всякога става ключов за постигане на всеобщия мир. Не трябва да пропускаме нищо, за да приобщим още повече към него Австрия, като търсим начини да я отделим от Англия. За тази цел ние предложихме по съвета на император Вилхелм преговори във Виена между граф Андраши и представителите на другите два съюзнически двора.“

В началото на меморандума, чието съдържание ще бъде подробно представено по-нататък, се отбелязва, че вижданията и предположенията на руския императорски кабинет по отношение на войната и нейните възможни или желани последици са били изложени по време на срещата в Райхщадт и в писменото споразумение, сключено с Австро-Унгария (има се предвид Будапещенската конвенция от 3/15 януари 1877 г.). Но развитието на събитията създало обстоятелства, които не се вместват напълно в предварително очертаните рамки. Прилагането на вече уговорените принципи с отчитане на новите условия, било изяснено в поверителната записка, предадена конфеденциално на берлинското и виенското правителство през ноември 1877 г. (става дума за „пордимския проект“, изпратен на 27 ноември/9 декември). Записката съдържала предварителните условия, които императорският кабинет държал да бъдат приети от Портата, ако тя поиска да сключи мир. Подписаните в Одрин основи на мира са изложение на тези условия в най-общ вид. На предстоящите преговори между пълномощниците на Русия и Турция тези предварителни условия ще бъдат развити и практически приложени в конкретните клаузи на мирния договор.

По-нататък в меморандума се дават отговори и разяснения по спорните въпроси, които повдига Андраши.

Автономията на България не може да бъде във вида, който ѝ давала Цариградската конференция. Войната била предприета основно, за да се сложи край на плачевното положение в страната и императорският кабинет не e съгласен да бъде ограничено самоуправлението, което трябва да ѝ бъде предоставено. На конференцията всички правителства по принцип признали необходимостта в България да има национална администрация и сигурни гаранции за нейното функциониране. След изминалите събития станало ясно, че компромисните мерки, които били предложени на конференцията, вече не са приемливи. Идеята общественият ред в страната да бъде поддържан от белгийски жандарми, в този случай ще изглежда смешна.

Нито Русия, която изнесла цялата тежест на войната, нито народите, между които е пролята кръв и свирепата ненавист е изкопала пропаст, ще се съгласят на неработещи корекции на съществуващото управление. Самите велики държави не могат сериозно да ги поддържат. Не е в техен интерес, както не и в интерес на Русия, да се създаде обществен ред, който би съдържал в себе си зародиш на нови кризи. Създаването в България на национална администрация и осигуряването на гаранции за нейното функциониране вече е неизбежно. Можело е да бъде избягнато преди войната, ако правителствата, приемайки руските предложения, се били съгласили да заставят Портата да се подчини на решенията на Европа. Сега връщането към тези решения ще бъде истинско поражение за Европа и ще потвърди безнаказаността на Турция, която отказала да изпълни волята на Великите сили.

Първоначално идеята е била в основите на мира, по които ще бъде изработен окончателния мирен договор, да се заложат принципите на Цариградската конференция. Главният от тях е стремежът да се сложи край на злоупотребите на османската администрация чрез създаване на действено гарантирани автономни институции. Сега единствено възможното приложение на този принцип за България е пълната ѝ автономия със запазване на васалната зависимост чрез плащането на данък на султана и отстраняване на турските войски от страната. Това е минимумът, на който може да се съгласи Русия след всички жертви, които тя е принесла по време на войната. Този минимум е определен още когато руските войски се намирали на север от Балкана. След техния победен марш до стените на Цариград и унищожаването на въоръжените сили на Турция, Русия доказва своята умереност, като поддържа заявената вече програма и прави това, защото разбира опасностите, които би повлякъл след себе си пълния разпад на Османската империя.

Основното възражение, което се изказва по повод на превръщането на България във васална държава, е неприемането на факта, че до самите порти на Цариград може да съществува автономна държава. Според всеобщото мнение, това ще означава край на турското господство в Европа. Но същото последствие произтича и от програмата на Цариградската конференция. Предложените от нея реформи, ако действително бъдат осъществени, ще предизвикат морален и материален възход на българското население, който ще бъде причина за нравственото и материалното му доминиране над мюсюлманското население и ще доведе до неговото господство във вътрешната администрация на страната. Ако реформите останат илюзорни, в този случай Европа само ще санкционира злоупотребите.

Същото възражение се изтъква и срещу границите на българската автономна държава. В тази си големина, тя е смятана за несъвместима със съществуването на Османската империя в Европа. Английският кабинет посочва, че Цариградската конференция е взела предвид това и е разделила България на две отделни провинции. Но забравя, че това разделяне е прокарано меридиално от север на юг, а не както искат да го осъществят сега – по хребета на Балкана.

Съгласявайки се с предложеното от лорд Солсбъри разделяне на България от север на юг, конференцията сама се убедила в невъзможността да раздели на две българският народ, като отдели южната част – най-населена, най-плодородна и богата, и най-развита. Конференцията не е и мислела да остави Южна България извън приложението на своята пълна програма. Именно в тази област са се извършили изтребленията и кланетата, в резултат на които на Европа стана ясно, че с подобни прояви турското владичество е абсолютно неприемливо. Същото може да се повтори и сега, ако границата на автономна България се прокара по северния склон на Балкана и се оставят земите на юг под прякото господство на турците.

Разделянето на България меридиално е било замислено, за да се запази националният характер на тази провинция, като в същото време се намали опасността, която би възникнала, ако тя е целокупна. Това предложение би могло да бъде оправдано при наличието на ограничена и чисто административна автономия, каквато конференцията е предвидила за България, но предвид неизбежната вече необходимост да се въведе пълна васална автономия, разделянето на България не би имало някакъв практически смисъл. Държавите няколко пъти одобрявали в тържествени случаи разделянето между Молдавия и Влахия, докато не ги обединили, защото тези две провинции не оставяли на спокойствие Европа. Всеки от опитите за обединение, който те са правили, предизвиквал усложнения за европейската дипломация. Същото би станало и по отношение на двете части от българската нация. Въпреки всички усилия на дипломацията, те непреодолимо ще се стремят да се съединят, и вместо да се завърши трайно делото, като се удовлетворят стремежите на тези народи за нормално съществуване, великите сили отново ще създадат елемент на вълнения и усложнения.

Възражението, повдигнато от виенския кабинет, срещу създаването на единна славянска държава, не отговаря на създалото се положение на нещата. Въпросът е поставен по силата на събитията и формулиран така, че не допуска изкуствени сделки. Или Европа трябва да произнесе смъртна присъда над българската националност, обричайки я в името на общите интереси да изнемогва под тежестта на турското иго, засилено от фанатизма, ненавистта и взаимните насилия, увеличаващи причините за враждата между двете раси; или великите държави следва най-сетне да признаят неотменимото право на съществуване на българският народ, и след това, тъй като абсолютното скъсване между двете раси се приема за  невъзможно, двете съжителстващи племена да предложат възможните условия за тяхното по-нататъшно съвместно съществуване.

Руското правителство се съмнява, че виенският кабинет в името на своите интереси има право да настоява за първата от тези алтернативи. Още повече се съмнява, че Европа може да ратифицира подобна присъда за целия християнски народ. Правителството ще бъде твърдо и няма да отстъпва от решенията по този главен пункт от програмата, за чието изпълнение Русия фактически води войната: създаването на целокупна автономна България, запазваща само данъчни взаимоотношения с Портата. Русия е убедена, че създаването на тази автономна държава не само е напълно съвместимо със съществуването на Османската империя, то е и последното средство, с чиято помощ ще може да се продължи съществуването на тази империя в Европа, като се осигури и приемливо съществуване на зависещите от нея християнски народи.

По отношение на останалите области виенският кабинет вече е уведомен, че ако е намерил за необходимо за неговата безопасност временно да завладее Босна и Херцеговина, дори в случай на такова неудовлетворително за Русия решаване на Райхщадското споразумение, руското правителство няма да се противопостави - ще поддържа това заявление и ще гласува за него на конференцията.

Що се отнася до географските граници на Българската държава, още не е настъпило времето те да се определят окончателно. Този въпрос трябва да бъде проучен на място от специална комисия. Това, което може сега да се направи, е да се определи един неизменен ръководен принцип при разглеждането на лабиринта от технически въпроси. Принципът на болшинството в съотношението на народностите, съставляващи населението в областта, е в съответствие както със съвременното юридическо право, така и със справедливостта – въпросът за границите трябва да бъде решен чрез съобразяване с него. Ако при прилагането на този принцип възникнат въпроси от политически характер, които се отнасят не към измислени, а към реални интереси, като например въпроса за Одрин и Солун, то тези  въпроси могат да станат предмет на преговори между кабинетите. Руският кабинет единствено желае тези въпроси да се разглеждат от широка и възвишена гледна точка, а не от гледна точка на дребнавото съперничество.

Виенският кабинет се противопоставя и на временната окупация на България от руските войски. Руското правителство изобщо не може да си представи, как ще изостави България сама на произвола на съдбата, веднага след подписването на мирния договор. Кой ще бъде опека на това население, подтискано в продължение на векове, разстроено от войната и в което наченките на обществен живот са почти напълно унищожени? Нима пак ще трябва да се прибягва към смехотворните чужди жандарми? Ако се вербуват наемници, страната ще попадне във властта на авантюристите – с тях ли ще се създава ядрото на местната милиция? Или ще се прибегне до смесени войски, като се използва за повод стремежът да се премахне политическото недоверие и разочарование по места при ежедневния контакт с населението.

За руското правителство е ясно, че най-добрата опека на българското население може да бъде осигурена само от войските, които са се сражавали за освобождението на този народ и които са завоювали правото за неговата признателност. Само те могат да накарат народът да ги разбира и да се вслушва в съветите им. Присъствието на такива войски би било доказателство за това, че делото, за което бе пролята тяхната кръв, се намира в сигурни ръце. Русия има право да иска тази гаранция и няма да се откаже от нея. 

Ако заедно с това се признае за необходимо да се намерят начини, които могат да осигурят участието на Европа в завършването на това дело, в името на общите интереси Русия няма да се откаже от съвместните действия, при условие, че те бъдат инспирирани от желанието да се помогне практически на общественото развитие на българската държава, а не на желанието да се парализира още в зародиш националното съществуване, до което Русия току що я е довела.  

Главата в договора, отнасяща се за покриването на разходите по войната и обезщетението, на което Русия има право за понесените жертви във войната, е изключително от компетенцията на воюващите страни. Руското правителство не внася в този въпрос някакви необичайни искания и не проявява никакъв стремеж към ненужно завишение. Русия след тази война трябва да получи най-малкото гаранция за своята безопасност в бъдеще. Тя ще се погрижи за това, без да застраши ничия друга сигурност.

Единственият пункт в Санстефанския договор, който засяга международните интереси и права, се отнася до отстъпването на Бесарабия. Тя никога не е принадлежала на Румъния, която съществува отскоро. Русия отвоюва областта от татарите, които само временно са чергарували там. Впоследствие са заселени руски поданици и българи преселници, които нееднократно са обагряли Бесарабия със своята кръв. Тя е националното наследство, което Русия не може да отстъпи заради спомена за борбата, водена за освобождаването на тази страна от османското господство. Румъния, като претендентка за Бесарабия забравя, но Русия помни това.

През 1856 г. тази област е откъсната от Русия не по силата на завладяването, а с член от мирния договор, породен в последната минута по причини, които повече не съществуват. Този член е внесен съвсем не за постигането на някаква изгода за Румъния, която тогава не е съществувала, нито даже за Молдавия, която няма никакво право на това и за която Парижкият договор малко се е грижел. Целта, породена от изискванията на момента, била да отдалечи Русия от Дунава, да затрудни корабоплаването ѝ по него, и да ѝ отреже завинаги пътя за България. Понастоящем тези причини нямат никакво значение. Свободата на плаване по Дунав е принцип, гарантиран от една страна от европейските договори, а от друга —  с пребиваването там на международната комисия. Що се отнася до пътя за България, настоящата война доказа, че не е възможно да се задържи с изкуствени прегради една велика нация, решила се да защитава своята чест и интереси.

Юридическите актове, санкциониращи отстъпването на Бесарабия, сами са се подложили на съдбата, предназначена за всички паметници на човешките страсти. Молдавия сама унищожи.договорите, утвърждаващи това случайно владение. Тя се присъедини към Влахия въпреки договорите и сега държавата Румъния, самото съществувание на която е нарушение на всички дипломатически протоколи, се кани да получи пълна независимост под сян­ката на руските победи. Би било странно, ако се окаже, че от тези договори е оцелял единствено късът хартия, в което е записана тази отстъпка, докато всички причини, послужили да бъде направена, повече не съществуват.

Аргументът, който Румъния се старае да използва от съответния член на конвенцията, сключена с Русия, гарантиращ териториалната ѝ цялост, не може да бъде приложен в дадените условия. Смисълът на този член е, че ако вследствие на някакво нападение на турците или външна намеса, войната започне да заплашва Румъния, Русия трябва да защитава нейната цялост, за да не пострада от съдействието, което тя се задължава да ѝ оказва. Но руското правителство никога не е имало предвид да утвърждава владението ѝ на педята земя, на чието отстъпване Русия гледа като на временна случайност, която трябва да изчезне заедно с породилите я причини. Румъния знае за решимостта на Русия да поиска тази педя земя обратно.

Ако руското правителство не е показало определено решимостта си по време на сключването на конвенцията с Румъния, то това е защото му се е струвало за несвоевременно да обсъжда предварително въпроси, които зависят от последиците на войната. Уверенията на румънците, че без тази териториална гаранция те не биха подписали конвенцията, нямат никакво значение. Те отлично са знаели, че в подобен случай Русия би се отнесла към Румъния като към васална, подчинена на Турция провинция, следователно, както и останалата част на османската територия тя щеше да бъде изложена на случайностите на войната и руската армия нямаше да обърне сериозно внимание на нейната съпротива.

Министрите, подписали тази конвенция, сами са използвали на дело този аргумент, за да я оправдаят пред парламента. Русия не може следователно да позволи тези аргументи да я възпрат да не изпълни искането, което е нейно право и неин дълг, и което не накърнява някакъв законен интерес. Ако Румъния получи от Европа признание на нейната независимост, ние ще се отнесем към нея като към независима държава. В противен случай обсъждането на този въпрос ще бъде част от общото прераз­глеждане, породено от сегашната война и Русия ще предяви и ще защити своето право.

Що се отнася до Проливите, този въпрос е предоставен за европейско споразумение. Императорският кабинет има само едно желание — въпросът да бъде обсъден в духа на справедливост и общи взаимни задължения, а не под влияние на тесногръди предубеждения.

Условията на мира, формулирани от императорският кабинет, са минимумът, който е приемлив в сложилата се към този момент обстановка и няма да бъде позволено те да бъдат променяни. Но непредвиденият ход на събитията, навлизането на чужди ескадри в Босфора, което по необходимост би предизвикало влизането на руските войски в Цариград, закъснялото излизане на гръцкия елемент на арената, на която се обсъжда този голям исторически въпрос, всичко това може независимо от волята на руското правителство да доведе до необходимост от приемане на по-радикални решения. Предвиждайки тази възможност, то в такъв случай ще се придържа към Райхщадското споразумение.

Има само един пункт, по отношение на който руското правителство може да предложи известно отстъпление — това е съдбата на Цариград. Идеята за превръщането му в свободен град (както е било предвидено в Райхщадт при разпадане на Османската империя – бел. К. Г.) представлява сериозна опасност за спокойствието на Изтока и за всеобщия мир. Цариград като свободен град, ще стане свърталище на всички авантюристи на Европа, постоянен театър на расова борба, и вероятно, на политическо съперничество между великите държави-покровителки. В същото време близостта на турците на азиатския бряг, на разстояние един пушечен изстрел, ще направи невъзможно поддържането на реда и спокойствието. Затова руското правителство счита, че в този случай би следвало да се оставят турците да пазят Пролива като пълномощници на Европа.

Към съдържанието на меморандума, което бе представено подробно, следва да се добавят някои пояснения относно отбелязаното в него, че руското правителство ще се придържа към Райхщадското споразумение. Текстът на меморандума е приведен и в записките на Николай Игнатиев. Там той е добавил бележка, че посочвайки въпросното споразумение, канцлерът Горчаков бързал да успокои граф Андраши с увере­нието, че каквито и затруднения да направи Европа на Русия, Австро-Унгария няма да загуби и може преспокойно да получи Босна и Херцеговина.

В Райхщадт през 1876 г. била дискутирана възможната организация на Балканите в случай на победа на Сърбия в започналата тогава война между нея и Турция. Хипотетичната тогава ситуация била същата, като реалната през 1878 г., когато Османската империя била победена, но не се разпаднала. Разбира се имало и „нюанс“: през 1876 г. под голяма славянска държава се е разбирала Сърбия, която при успех във войната срещу Турция е можела да стане Велика Сърбия, тъй като е претендирала да присъедини към себе си Босна, Херцеговина и така наречената Стара Сърбия, която била част от Новопазарския санджак. Австро-Унгария считала, че в тези размери и население Сърбия ще представлява заплаха за нея и се възпротивила.

Затова било уговорено при победа на Сърбия и Черна гора, Австро-Унгария и Русия да не оказват съдействие за създаването на голяма славянска държава на Балканите. Босна и Херцеговина щели да бъдат поделени между съседите Сърбия, Черна гора и Австро-Унгария. В този случай Австро-Унгария давала съгласие Русия да получи Югозападна Бесарабия отнета  с Парижкия мирен договор от 1856 г. По въпроса за самото разделяне на Босна и Херцеговина, обаче, съгласие не било постигнато.

С бележката за Райхщадското споразумение руското правителство фактически предложило, след като не били изпълнени условията за реализирането на Будапещенската конвенция, двете подписали се под нея страни да се опитат да постигнат споразумение по спорните въпроси, като руската страна предлагала то да бъде на базата на записаното при срещата в Райхщадт. Едновременно с това Австро-Унгария трябвало да осъществи окупацията на Босна и Херцеговина, за да има основание да ги анексира по-късно. В писмото си от 4/16 януари до Франц Йосиф Александър II конкретно предложил, като се изоставят предишните споразумения между двете империи, да се направи ново актуално споразумение, отчитащо интересите на двете страни.

Бисмарк е подкрепил предложението за незабавна окупация на Босна и Херцеговина. Вертхаймер в биографията на Дюла Андраши отбелязва, че германският канцлер като разбрал за проблема на Австро-Унгария, решил да демонстрира приятелското отношение на Германия към нея. С писмо от 21 февруари /5 март той инструктирал Щолберг да призове Андраши „да пристъпи бързо към окупацията на Босна и Херцеговина“, за което действие подходящ повод било предвижданото разширение на Сърбия.

Както се разбира от събитията, произтекли по-нататък, възраженията на Андраши са били поставени чисто формално. Той едва ли се е притеснява чак толковал, че е изпуснал момента да окупира Босна и Херцеговина. Плановете му са били съвсем други. Оспорвал е руските основи на мира, изтъквайки неубедителния довод, че не получавал това, което му е било обещано, а всъщност целта му е била да бъде свикана конференция на великите сили, на която Австро-Унгария да поиска не само Босна и Херцеговина.

Отказвайки да действа открито с Бийкънсфийлд, докато са се водели военните действия, Андраши не е изпускал предвид записаното в нотата, която изготвил на 17/29 май 1877 г. и която била предадена от посланик Бойст на английското правителство, с отглед евентуалното сътрудничество с него след войната. В нотата било отбелязано, че австро-унгарското правителство не можело да допусне резултатите от войната да бъдат установени окончателно без участието на силите-гарантки и създаването на държава с християнско население на Балканския полуостров да.бъде постигнато само с участието на една от силите.

При даване на оценка на действията на Русия и Австро-Унгария, между които след края на Руско-турската война настъпил конфликт, трябва да се отчита, че отношението им към земите на Османската империя, населени с българи и сърби, не е било равнозначно. Русия е освободила българите и се е изтеглила от земите им. Докато претенциите на Австро-Унгария са били да присъедини сръбски земи към владенията си. Познатото „Който ни освободи, той ще ни пороби“ се отнася с пълна сила именно за нея.

Игнатиев се оплаква, че няколко дена след подписване на мирния договор в Сан Стефано му струвало немалко усилия да „вразуми“ пратениците на княз Милан. „Необходимо бе да използвам всевъзможни доводи – пише руският пълномощник на 25 февруари/9 март, - за да ги убедя, че понастоящем е невъзможно да се спечели за Сърбия повече, отколкото постигнахме в нашия договор.“ След като се уверили в това, Катарджи и Лешанин заявили, че Сърбия не приемала Босна и Херцеговина да бъдат заети от австрийците и ако това станело, княжеството ще се домогва да се разшири в Стара Сърбия.

Според Игнатиев, ако Санстефанския договор е бил изпълнен добросъвестно, като се въведе автономна администрация в Босна и Херцеговина и там не са навлезли австро-унгарските войски, присъединяването на Босна към Сърбия и на по-голямата част от Херцеговина - към Черна гора, щяло да стане след известно време от само себе си, в резултат на народното самоуправление.

1.4. Бисмарк за политическото положение след края на Руско-турската война

От големите западноевропейски държави единствено Германия не се обявила открито против Сансте­фанския договор. На 7/19 февруари по време на парламентарен контрол в германския парламент, отговаряйки на запитвания на водача на национал-либералната партия и няколко други депутати от нея за становището на германското правителство по Източния въпрос, канцлерът Бисмарк подробно изложил своето отношение към подготвяния в него момент мирен договор между Русия и Турция, и очертал евентуалните последици от него.

Изявлението си той очевидно е подготвил по документите с предварителните основи на мира. Убри му връчил меморандума на Горчаков едва на 5/17 февруари и Бисмарк не е имал възможност да се запознае подробно с него. Затова и в началото на речта си обяснил, че „едва нея сутрин“ получил подписаните предварителни условия на мира и затова официалното становище на Германия ще оповести, след като се запознае по-подробно с тях. Все пак канцлерът се ангажирал да заяви, че интересите на Германия не били засегнати чак толкова, че тя да излезе от положението, което досега е заемала. Т. е. тя ще продължи да поддържа неутралитет по военния спор между Русия и Турция. Самият той приел с охота да отговори на зададените въпроси, тъй като от тях виждал, че германската политика можела да продължи да върви неотклонно и неизменно в същото направление, в каквото е вървяла досега, съответствайки на желанията на болшинството от германския парламент. Бисмарк засегнал и предстоящата европейска конференция. Вече се очертавало, тя да бъде проведена в някой германски град и в такъв случай следвало той да поеме председателството ѝ. По този повод германският канцлер споделил вижданията си за самата конференция и за своето място в нейната работа.

В началото на речта си канцлерът отбелязва, че сключеното примирие осигурява на Русия контрол над обширна територия, простираща се от Дунав до Мраморно море, тъй като турските крепости по Дунав (с войските в тях) са овладени. Това положение не се оспорвало от никоя страна. Бившата турска провинция България ще получи граници, обхващащи териториите, в които българското население съставлява мнозинство. Тези граници не са по-различни от онези, които били очертани на Цариградската конференция. Имало различия, но те били малки и заради това не си струвало да се нарушава мира в Европа, бил на мнение Бисмарк. И допълнил, че незначителните различия в очертанията на българските национални граници ще бъдат предмет на допълнително обсъждане между силите подписали Парижкия мирен договор от 1856 г. и било възможно да се постигне споразумение с Русия.

Държавното устройство на България ще бъде подобно на това, което съществувало в Сърбия до опразването на Белград и другите укрепени пунктове от турската армия. Тъй като пунктовете (местата), в които турската армия трябвало да остане в България, не били определени, уточняването на този нерешен въпрос пак щяло да стане с участието на държавите, подписали Парижкия договор, коментира Бисмарк едно от предварителните условия, което обаче не е заложено по-късно в Санстефанския договор. Действително в основите на мира, които турските пълномощници подписали в Одрин, било отбелязано, че „османските войски няма да имат правото да стоят в България (с изключение на някои пунктове, които ще бъдат определени по взаимно споразумение)”, но в мирния договор изрично е указано: „В България вече няма да има османска войска и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство”.

Що се отнася до въпроса за независимостта на Черна гора, Румъния и Сърбия, и положението на Босна, Херцеговина и останалите турски провинции, продължил Бисмарк, той не засягал чак толкова германските интереси, че заради тях да се залагат на карта добрите отношенията на Германия със съседните приятелски държави. Военното възнаграждение, ако то бъде парично, ще засяга само държавите, които сключват мир помежду си. Ако е териториално, ще бъдат засегнати и държавите, подписали Парижкия договор.

По отношение на Дарданелите опасенията, които се разпространявали, не се оправдали. Въпросът за Дарданелите бил от голяма важност, ако става дума за предаване на ключа на Босфора в други ръце. Важно е да се реши трябва ли на Русия да се даде възможност да затваря Дарданелите по свое собствено усмотрение. Всички останали решения ще се отнасят повече до мирно, отколкото до военно време, ако въпросът бъде сведен до това, дали притежателят на ключа за Босфора е противник на Англия или Русия. В случай на мир, условията на договора, които могат да бъдат установени, няма да имат придаването им значение, докато Дарданелите се намират в ръце, независими от Русия. За жителите, населяващи крайбрежието на Средиземно море, може да представлява интерес въпроса дали в мирно време руският военен флот ще има право да минава през Дарданелите и да се появява в Средиземно море.

Въпросът, ще могат ли по време на война военните кораби да преминават през Дарданелите и въпросът, следва ли да се предаде в други ръце владението на Дарданелите, не били по същество едно и също. Тази комбинация, обаче, не се явява при съществуващото състояние на нещата: в него момент въпросът се състои само в определяне на важността на интересите, заради които след приключване на руско-турската война може да възникне нова война.

Бисмарк е на мнение, че точките, отнасящи се до Дарданелите, нямат такова важно значение по отношение на военните кораби, както по отношение на търговските. Най-важният германски интерес на Изток се състои в това: водните пътища и проливите да бъдат свободни, както е на Дунав от Черно море нагоре по течението. Канцлерът не се съмнявал, че ще се постигне това. След официалното съобщение от Петербург, засягащо този предмет и споменатата точка, посочваща постановленията на Парижкия договор, интересът, който Германия има по отношение на подобряване на положението на християните, е търговски. Той е в по-малка степен непосредствен и също има хуманитарно измерение.

Такъв бил интересът на Германия към събитията на Изток. Евентуалните изменения в Парижкия договор от 1856 г. се нуждаят от санкция на подписалите го държави, но ако не последва такава санкция, от това, според Бисмарк, няма да произтече нова война. Той обаче, не искал да настъпи такова положение, тъй като то не е в интерес на Европа.

Във вид на хипотеза германският канцлер допуска, че на конференцията няма да бъде постигнато съгласие по всички въпроси. Държавите, които ще участват в нея и имат най-големи причини да се противопоставят на поставените от Русия условия, могат да кажат: „В тази минута на нас не ни е удобно да водим война за това, но едновременно с това ние не сме съгласни на посочените условия и ще вземем решение впоследствие.” Това ще бъде обстоятелство, което руските политици няма да приемат. Последните казват справедливо, че не са склонни след всеки десет или двадесет години да се подлагат на необходимостта да започват война срещу Турция и в резултат на това да възниква австро-английско противопоставяне. То усложнява обстановката и не я решава трайно. Интересите на Германската империя изискват да бъде установено споразумение по спорните въпроси и работата да не остава незавършена до време, което може да се окаже неподходящо.

Бисмарк не допуска, че Русия е склонна да постигне по пътя на войната признаването от другите държави на териториалните изменения, която тя смята за необходими. Ако Русия не може сега да получи съгласието на държавите, подписали договора от 1856 г., тя вероятно ще се задоволи с принципа „beati possidentes (блажени са имащите), означаващ в случая, че за да претендираш за правото си върху дадена територия, трябва първо да я завладееш.

Според Бисмарк възниквал въпрос за държавите, недоволни от договора на Русия с Турция, тъй като били засегнати материално от него: ще бъдат ли те готови да водят война, за да принудят Русия да отстъпи нещо от нейните условия? Ако тя не се съгласи доброволно на това, ще се наложи противниците ѝ да се опитат да я изтласкат от завзетите територии в България и от позициите, заплашващи Цариград. В този случай държавите, които биха постигнали чрез война тази цел, трябва да поемат отговорността да решат какво трябва да се прави с тези области на Европейска Турция. След изказаното и постановеното на Цариградската конференция, връщане на турското господство в заетите от Русия земи е невъзможно. Следователно противниците на Русия трябва да установят специални условия, различаващи се от предлаганите от нея. По принцип може да се допусне, че такъв обрат е възможен, но той, канцлерът, не мисли, че най-близката съседна държава Австрия, ще има готовност да приеме цялото наследство от руските завоевания, а заедно с това и отговорността за бъдещето на славянските земи, било чрез включването им в състава на унгарската държава или чрез създаването на васални държави. Не мисли, че такава е целта, преследвана от австрийската политика. Той посочил възможността за такъв обрат, само за да покаже колко малка била в неговите очи вероятността за европейска война.

За да се предотврати това да се случи, Австрия първа предложила да бъде свикана конференция и Германия първа се съгласила. Относно избора на място за събиране на конференцията възникнали затруднения, които не били във връзка със значимостта на делото. Германия и в това не направила затруднения: изразено било съгласие относно избора на местата, за които бил станал въпрос и които били подходящи: Брюксел, Баден Баден, Висбаден, Вилдбад и един пункт в Швейцария. Изглежда окончателният избор на мястото ще бъде Баден Баден.

Нашият интерес, казва германският канцлер, отличаващ се от интересите на държавите, с които е водена преписка за това, се състои от ускоряване на свикването на конференцията, независимо от избора на мястото. В края на краищата не е безразлично къде ще се проведе тя. Относно коментираните селища в Германия той няма друго мнение, освен това, че в този случай председателството трябва да принадлежи на Германия. Никоя страна не възразява на това мнение и има готовност форумът да започне своята дейност през първата половина на март. Желателно е да се започне по-рано, за да се сложи край на неизвестността.

Преди свикването на конференцията, държавите, разбира се, ще искат да обменят мнения помежду си, а връзките с театъра на военните действия са твърде бавни. Забавянето на достигналите вече съобщения се мотивира със забавянето на самите донесения. Подозрението, че това забавяне е умишлено, паднало от само себе си, когато се изяснило, че настъпателното движение на руската армия за времето след 18/30 януари е било в резултат на условията на примирието, а не за използване на времето за изкуствено достигане на определени позиции. Местата, в които били разположени руските войски, представляват демаркационната линия, определена с договора за примирие и той въобще не допуска умишлено забавяне. Вярва напълно и на честните намерения на всички държави да изпратят свои представители на конференцията. Във всеки случай ще направим в това отношение всичко, което можем, подчертава Бисмарк.

Най-трудната част от възложената му задача била да обясни, доколкото е възможно, позицията, която ще заеме Германия на конференцията. От него не трябвало да се очаква нищо друго, освен информация за общата гледна точка на германската политика. От много страни дали съвети (но не от страна на правителствата, а в печата) участниците да изложат открито своята политика и да не я налагат на другите в каквато и да е форма. Но това е по-удобно за вестникарската, отколкото за държавната политика.

Той няма да следва една твърда програма, защото няма да има възможност да изпълнява истинска посредническа роля по време на конференцията, на която той придава голямо значение, заявява Бисмарк. Затова си представя мирното посредничество не в разбирането, че при стълкновението на различните мнения ще играе ролята на съдебен арбитър, казвайки: „работата трябва да стане така” и зад тази позиция да стои мощта на Германската империя. Напротив, канцлерът мисли, че неговата роля трябвало да бъде само на скромен, даже повече – на честен посредник, който действително иска да завърши делото. Такава е неговата роля, както си я представя той и която ще съответства на приятелските отношения, в които се намира, преди всичко с приятелските, граничещи с Германия съседи, живеещи в обширните крайгранични пространства.

В същото време тя ще съответства не само на единомислието на трите императорски правителства, но и на искрените му отношения с една от най-заинтересованата в делото държава, Англия. Спрямо Англия, Германия се намира в щастливо положение, защото няма с нея спор, свързан с германските интереси. Има съперничество в търговията и мимолетни разногласия, но няма нещо, което може да въвлече във война трудолюбивите и мирни нации. Затова се блазни от надеждата, че при този случай той може да бъде доверено лице между Англия и Русия. Точно така е уверен и че ще бъде доверено лице между Австро-Унгария и Русия, ако те не са в състояние сами да постигнат съгласие. Съюзът на тримата императори не се основава на разписани задължения – нито един от тримата императори не е задължен да иска съгласието на другите двама. Споменатият съюз почива на личното съчувствие и доверие на тримата монарси един към друг и на дълголетните лични отношения между тримата ръководни първи министри. Когато между Русия и Австро-Унгария възниквали разногласия, Германия винаги е избягвала да се произнася в полза на едната или другата.

Бисмарк счита за необходимо да обяви, че той е решително против преувеличените изисквания, които се предявяват към посредничеството на Германия, и заявява, че до тогава, докато има честта да бъде съветник на германския император, за това няма да стане дума. Той не споделя мнението, че трябва да върви по пътя на Наполеон и да се стреми да стане, ако не съдия арбитър, поне начален учител на Европа.

Той никога няма да поеме отговорността да пожертва здравата и изпитана от няколко поколения дружба на великата и могъща съседна държава заради честолюбивото желание да изиграе в Европа ролята на съдия. Да залага на карта дружбата, която за щастие го свързва в нея минута с много, даже с всички европейски държави; да се раздели с едни, за да окаже любезност на други по въпроси, в които няма германски интереси и с цената на германския мир да купи мир за другите, той може да направи това само, ако се отнася до самия него. Но той не може да направи това, когато му се наложи да обсъжда пред лицето на императора политиката на голямата империя, намираща се в средата на Европа и населена с четиридесет милиона жители. Затова си позволява да заяви решително от трибуната, в отговор на всички гласове и съвети, че той никога и при никакви обстоятелства няма да тръгне на това и че ни едно правителство от най-заинтересованите в работата, не му е предлагало такъв съвет.

Германия станала по-могъща, но с това пораснали и нейните задължения. Независимо, че военната мощ на държавата нараснала, Бисмарк нямало да посъветва нацията, императора и съюзният съвет на империята, тя да започне настъпателна война. Те биха приели включването във война не с някаква друга цел, а за защита на независимостта на държавата и единството между тях самите.

Редактирано Декември 28, 2019 от ISTORIK

[К.ГЕРБОВ]

Част втора

2.1. Опит на Русия да се споразумее с Австро-Унгария, тристранни преговори във Виена

След приключване на Руско-турската война руското правителство продължава да приема Австро-Унгария за съюзник. Александър II и Горчаков считат, че при създалата се обстановка Русия трябва да търси подкрепа за отстояване на решенията на Санстефанския договор в Съюза на тримата императори. Противоречията с Австро-Унгария се приемали за недоразумение и трябвало срочно да бъдат изгладени. Другият съюзник в „тройката“, Германия, била също за запазване на съюза и се стараела да не позволи да настъпи разрив в отношенията между Русия и Австро-Унгария. Бисмарк заявил, че това било вредно за германските интереси.

Андраши се отнесъл, обаче, резервирано към предложението да разреши противоречията си с руското правителство на среща с участието на представители на трите правителства, опасявайки се, че Германия ще подкрепя Русия. Междувременно той предложил да се проведе европейска конференция, която да реши въпросите със Санстефанския договор на по-високо ниво - с участието на всички велики сили. Надявал се на присъствието на Англия, която също била против решенията на Русия, залегнали в договора. Това давало основание на австро-унгарския външен министър първоначално да отказва участие в тристранната среща, предложена от Германия.

По този повод граф Игнатиев коментира: „Ако излезе от по-простата, но по-удобна за него критика на нашето мирно споразумение с Турция, граф Андраши трябваше да разкрие скриваните от него от общественото мнение и от турците виенски въжделения и недобросъвестността на своите действия по отношение на двете воюващи държави и затова той смяташе за по-благоразумно и полезно да се ограничава до някое време с отрицателна и критична роля, настройвайки всички срещу Русия и изчаквайки благоприятен момент на конгреса, за да се възползва от кестените, извадени от огъня от други.“

Все пак след настояванията на Бисмарк Андраши дал съгласието си за участие в срещата, наричана „Conférence à trois (конференция на тройката)“. Но поискал съдействие от Германия по два въпроса: големината на България и продължителността на руската окупация на страната. По другите въпроси изглежда не бил против (тогава). Съобщавайки това на 1/13 февруари в телеграма до Горчаков, руският посленик в Берлин Убри добавил, че Бисмарк се отнесъл резервирано към австро-унгарските искания и ги приел „ад референдум“. Александър II изразил надежда, че германското правителство нямало да отстъпи по въпроса за окупацията, тъй като било запознато с руската гледна точка. Но трябвало по-решително да заяви това.

В случая Бисмарк не може да бъде обвиняван в пасивност, защото на срещата си с посланик Кароли, проведена на 5/17 февруари, му заявил, че Австрия трябва да прави оценки основани на действителността, а не на миражи. Споделяйки това с Убри, който му връчил меморандума на Горчаков, германският канцлер поискал Русия да поддържа съюза с Австрия. Не разбирал защо, признавайки независимостта на Сърбия, Андраши бил против автономията на България и нейната големина. Т. е. Бисмарк не виждал нищо смущаващо в „създаването на голяма автономна България“, срещу която се обявило австро-унгарското правителство. По-голяма или по-малка ще е България, не било важно за Австрия. Това ще бъде обект на дискусия, предположил германският канцлер.

Руската окупация му се струвала неизбежна и необходима. Нямало и с какво да бъде заменена, след като руските войски се намират в България и не могат „да изчезнат“ изведнъж от там. Според Бисмарк срокът на окупацията можел да бъде установен от три месеца до три години, в зависимост от организирането на новата държава или въстановяването на щетите, нанесени от войната. Германия била съгласна с руските искания, но държи на пълна свобода на търговията в проливите и по Дунав, за което в долното му течение до Черно море той трябвало да бъде неутрален. Ако бил на мястото на Русия, щял да поддържа предложението Проливите да бъдат затворени за военните кораби. Можело да се направят значителни отстъпки от нейна страна.

Английският посланик Ръсел изразил мнение, че само срочното свикване на конференцията може да спаси положението. Бисмарк също считал, че Русия не трябвало да я отлага. Действията на Ръсел му изглеждали като дипломатическа игра, затова канцлерът препоръчал Русия да не скъсва с Австрия. а да съдейства за ускоряване на провеждането на конференцията, като  се договори с Андраши за мястото и начина на свикването ѝ. Не вярвал във Виена да са сериозно настроени за война.

От донесенията на Убри до Горчаков, изпратени на 5, 8, 9 (17, 20, 21) февруари, които С. Татишчев е имал на разположение, руският историк е извлякъл следната информация за позицията на Бисмарк към взаимоотношенията в Съюза на тримата императори:

„Той убеждавал руското правителство да поддържа споразумението с Австрия, посочвайки, че има опасност от сближаване между Виена и Лондон. Англия, казвал той, е разтревожена не на шега и сериозно мисли да се съпротивлява с оръжие на вижданията на Русия. Ако руският двор промени своите намерения и иска да се възползва от обстоятелствата, за да реши окончателно Източния въпрос, то нека Русия да завземе и задържи Цариград за себе си – Германия няма да бъде против това. Тази придобивка ще засили позицията на Русия за защита и ще я отслаби за нападение. Но ако император Александър и неговият канцлер предпочетат мирното развитие, то единственото средство да се избегне войната е незабавно свикване на конференцията. Имайки я предвид, Русия би следвало да направи всичко, което зависи от нея, за да удовлетвори Австрия. Ако Австрия ѝ обяви война, Англия ще поддържа австрийците с парични субсидии, тъй като без помощта на Австрия, Англия е безсилна да навреди на Русия. Във всички случаи Германия ще остане неутрална. Малка би била ползата за Русия от дейната поддръжка на Германия – последствието ще бъде само преминаването на Франция на страната на нейните врагове. Но струва ли си да се води война, само за да се разширят границите на България? Постигнатите от Русия резултати и без това са извънредно големи: сриване на дунавските крепости, независимост на Румъния и Сърбия. Признаването им от виенския двор е значителна отстъпка. За облекчаване на споразумението с Австро-Унгария германският посланик във Виена ще получи заповед да вземе участие в съвещанията на граф Андраши с руския посланик. Независимо от това, Германия ще се въздържи от всякакъв натиск над Австро-Унгария, желаейки да запази едновременно приятелските отношения към двете съседни и съюзни монархии.“

С изявленията си германският канцлер показал, че той, макар да одобрявал Санстефанския договор, бил от страната на искащите неговата ревизия, като поддържал идеята „Русия да удовлетвори Австро-Унгария“. Не си струва да се води война, заради „по-голяма България“, била защитаваната от него теза.

На 11/23 февруари Андраши се срещнал с Новиков, който му предал своя личен екземпляр от меморандума на Горчаков, да се запознае с него. Руският посланик обяснил, че в записката била изложена гледната точка на императорския кабинет по въпросите, които щели да бъдат дискутирани на „преговорите на тройката“. Австро-унгарският външен министър отначало се оплакал, че спазвал всички приети ангажименти към Русия, но тя получавала успехи и слава, а него в Унгария искали да го обесят. Новиков от своя страна вметнал, че Русия била похарчила във войната милиони и дала много жертви не за престиж, а за постигане на резултати, осигуряващи нейната сигурност. В Русия очаквали резултатите да бъдат пропорционални на величината на жертвите. Докато Австро-Унгария без да води война, ще придобие безплатно още една провинция.

След като бил проведен този диалог, понеже бързал, Андраши успял в присъствието на Новиков да се запознае само с първата част на меморандума, която била свързана с автономията и границите на България. Без да започва официална дискусия, той изразил своето несъгласие, позовавайки се на принципа определен в съвместната конвенция, изключващ създаването на единна голяма славянска или каквато и да е друга държава.

Тъй като в записката било писано достатъчно изчерпателно по този въпрос, Новиков решил да изкаже и защити един свой аргумент, че всъщност Австро-Унгария трябва да има интерес от създаването на Голяма България. Защото, ако бъдела създадена Велика Сърбия, тя щяла да бъде магнит за народите от същата раса, населяващи южните части на Австро-Унгария и това може да доведе до опасност за неприкосновеността на територията ѝ. При съперничеството между сърби и българи създаването на Голяма България може да се окаже средство за установяване на равновесие на силите между разпръснатите славянски елементи, правещи ги безобидни за бъдещето на австроунгарската монархия.

Андраши признал, че тези доводи били разумни, но до известна степен. Защото на България се давали граници, които засягали интересите на гърците и албанците. Трябва ли да се жертват интересите на всички други народи на Изтока, изключително заради интересите на славяните, задал риторичен въпрос министърът.

Привеждайки тези обстоятелства от първата си среща с Андраши, Новиков в писмото си до Горчаков специално подчертал, че се считал длъжен да обърне внимание на императорския кабинет върху повдигнатия въпрос. Позволил си и да попита: няма ли Русия, защитница на православните християни на Изток, да загуби част от своя голям авторитет, подкрепяйки определянето на граници, които може да доведат до въстановяване на противопоставянето един срещу друг на българите и гърците? Дотогава е можело основаната на християнските традиции руска политика да се противопоставя на туркофилската английска политика. Зад Русия била съвестта на цяла Европа. Но може ли да бъде запазена тази възвишена роля, ако подменяйки християнството със славизъм, ще се позволи на Англия и Австрия да застанат демонстративно срещу Русия в качеството на защитници на един от водещите християнски народи на Изток, който е и единоверен с руския, задал нов логичен въпрос Новиков.

Следващата среща била на 13/25 февруари. На нея присъствал и третият участник в преговорите, германският посланик във Виена Ото фон Щолберг.

Андраши изказал пред Новиков една от „основните си претенции“: че по много от точките, които той повдигнал, след като се запознал с проекта на предварителните мирни условия, не му било отговорено. В една от тях той обърнал внимание, че руската окупация на България щяла в замаскирана форма да бъде съпроводена практически и с окупация на част от Румъния, тъй като там руската армия трябвало да си осигури няколко плацдарма на Дунав и места за престой за целия срок на окупацията. „Вие упорито се придържате към своите решения, без да давате някаква основа за постигане на съгласие“, отправил упрек Андраши. На което Новиков отговорил, че за постигане на съгласие другата страна трябва да направи контрапредложение, целящо да се отстрани възникналият проблем. Той имал лична идея през Румъния да се установят няколко военни транзитни разклонения. Но не си струвало да се обсъжда този второстепенен въпрос, след като австро-унгарското правителство било против, да се обсъжда самия принцип за временна руска окупация на България.

След което руският посланик се позовал на инструкциите, които получил, и в които било посочено, че Русия няма да се отказва от предложения за съвместно търсене на решения, които са от общ интерес и под някаква форма могат да осигурят участието на Европа в завършването на руското дело по укрепването на българската държава. И поискал от Австрия да направи такива предложения. Андраши обаче, отговорил, че не той, а Русия трябвало да формулира предложенията. Инструкцията, която цитирал Новиков, била обръщение към цяла Европа и за това предложенията трябвало да излизат от конференцията. Затова той не виждал основание за предварително споразумение между трите правителства.

С последните си думи Андраши „изплюл камъчето“! Казаното от него трябва да се разбира като: няма смисъл от разговорите, които водим; всичко ще се реши на европейската конференция.

Андраши окачествил меморандума на Горчаков като по-общ, дори от „доста мъглявия“ ноемврийски проект на предварителните мирни условия. И упрекнал Новиков, че преувеличавал значението на меморандума. Новиков признава в отчета си за срещата, че той самият преди това мислел, че изводите в меморандума нямали връзка с предварителното споразумение между двете страни. Но в самия меморандум било записано, че „развитието на събитията, създало обстоятелства, които не се вмествали напълно в предварително очертаните рамки на Райхщадското споразумение“. И че възраженията на виенския кабинет срещу създаването на новата единна славянска държава, били „несъвместими със сегашното положение на нещата“. Тези вметки показвали, че Андраши не харесва меморандума, защото държи на предварителните решения и не иска да приеме промените в тях, независимо от развитието на събитията. „Полагам всички усилия, за да внеса яснота в дискусията, която е застрашена да стане безкрайно объркана“, обяснява Новиков в отчета си.

„Какво искате вие от нас? – запитал той събеседника си. – Ние ви обяснихме достатъчно ясно и точно какво искаме, наистина засега по принцип, тъй като техническите детайли още не са определени. Предлагаме приблизително двегодишен срок на окупацията и мислим, че разбирането ни за военна чест няма да ни позволи по желание на Европа прибързано да изведем войската от окупираните територии. Както вие, така и императорът се стреми към мирно решение на въпроса, но негово величество се домогва да го постигне с други средства, различни от вашите. Той смята, че осъществяването на делото по освобождаването на българите от зависимостта, ще бъде в опасност без присъствието на неговите войски.“ След тава станало дума за границите на България. Новиков обяснил, че като основа за определянето им бил избран принципът за мнозинството на населението.

На двете предложения Андраши отговарял с отказ да ги приеме, без да посочва някакви поправки или изменения, които той иска да бъдат внесени в тях. А етнографския принцип определил като неудачен. В заключение той заявил, че с инструкциите, които бил получил Новиков, споразумение във Виена не можело да се постигне. Предложенията трябвало да бъдат по-точно формулирани, а най-добре било да се изчака подписването на прелиминарния мирен договор. Надявал се тогава да разбере и каква конституция ще има България. В краен случай той бил готов да прибегне до арбитраж.

Преговорите били прекъснати, а Новиков поискал от кабинета в Петербург да му бъдат определени границите на отстъпките, които могат да бъдат направени, за да се стигне до някакъв компромис.

В доклада си до Горчаков Новиков написал: „Излагайки безпристрастно фактите, трябва да добавя, че граф Щолберг, който присъстваше на третата наша среща, беше абсолютно пасивен свидетел. Той само веднъж си отвори устата, за да направи незначителна забележка...“ Германският посланик също е изпратил на 14/26 март доклад до външното министерство в Берлин, в който отбелязъл, че не участвал в дискусията, тъй като в нея се изяснявали възгледите на двете спорещи страни. Андраши окачествил руските инструкции като „православна славянска проповед“. От нея нямало полза, затова той искал да подтикне руското правителство към друга гледна точка. Настоял да бъде изпълнена клаузата на „тайната конвенция“, според която се изключвало създаването на голяма компактна държава. След като България се обявява за автономна държава, Румелия също трябвало да бъде обявена за такава.

„След срещата руският колега разговаря с мен и силно объркан, ме увери, че няма други указания – е написал Щолберг – Искаше да разбере от мен мнението на моето правителство. Разбира се, че не отговорих и го посъветвах да докладва първо в Петербург.“ Запознавайки се с доклада, Бисмарк отбелязъл към „мнението на моето правителство“ бележката: „На нас ни е безразлично“.

Отстоявайки позициите, заявени в Будапещенската конвенция и предлагайки Румелия също да бъде обявена за автономна държава, Андраши не е изяснил какво трябва да бъде нейното управление. Същият ден преди срещата Щолберг разговарял с него и той накратко го информирал, че позицията на руското правителство изложена в меморандума от 31 януари/12 февруари била неприемлива за него. Той бил готов да отиде много по-далеч при регулиране на отношенията на Балканския полуостров и вместо трибутарна България, щял да предложи тя да бъде напълно независима. Южната ѝ граница можела да бъде изместена и по на юг от Балкана, но не трябвало да стига дотам, че да засегне „останалото християнство“ и другите народи. От земите на юг щял да предложи да се образува гръцка държава.

На самото съвещание обаче, предлагайки създаването на Румелия, Андреши не се е решил да обяви, че това ще е „гръцка държава“. Все пак на 16/28 февруари споделил на Щолберг, че на следващата среща възнамерявал да заяви на Новиков, че не мисли да върне южната част на България на Турция.

От Петербург с телеграма от 15/27 март Горчаков отговорил на Новиков, че в конфиденциалната записка от 31 януари няма нищо неопределено. Напротив, тя съдържала точни предложения, особено за българската автономия, която трябва да бъде ефективно гарантирана. И ако министерството на външните дела на Австро-Унгария е имало предвид да замени руската временна окупация на страната с равносилна гаранция, трябвало е да направи предложение, което да бъде обсъдено в примирителен тон от руския кабинет.

На 18 февруари/2 март в дома на Андраши се състояла нова среща между него, Новиков и Щолберг. Руският посланик прочел какво е отговорил руският канцлер, и обърнал внимание на Андраши, че също го е призовавал „да излезе от отричането“ и да даде конкретни предложения. Но австро-унгарският министър продължил да твърди, че януарската записка се отнасяла само до предложенията от ноемврийското съобщение. Той бил направил вече възражения по тях, без да получи задоволителен отговор. При това положение не можело да се стигне до споразумение. Подписаните с Турция предварителни мирни условия не му били известни (става дума за прелиминарния мирен договор). След като му бъдат съобщени, щял да изкаже своите окончателни виждания и предложения.

Щолберг попитал Андраши дали не може да се постигне някакво принципно споразумение, но отговорът бил отрицателен. Новиков обърнал внимание, че ако по определянето на големината на България не може да се постигне предварително споразумение, то такова може да се направи по въпроса за временната окупация на българското княжество. Тогава Андраши се впуснал в ново, обстоятелствено обсъждане на подробностите по тези два въпроса и с Будапещенската конвенция в ръка настоявал да не се създава голяма единна славянска или друга държава на Балканския полуостров. Той бил готов да се отнесе до арбитражен съд по въпроса: такава България, каквато Русия възнамерява да изгради, не противоречи ли на сключения договор (конвенцията)?

Според него Русия е направила или твърде много, или твърде малко. Би трябвало да стане едно от двете: или да се даде пълна независимост на народите от Европейска Турция, не само на България, но и на Албания, както и на гръцките области Епир и Тесалия, като се присъединят към Гръцкото кралство, а Цариград да се превърне в свободен град; или ако не се стигне до крайно решение и се запази столицата на султана на Босфора, при реализиране на тази ограничена програма и за България следва също да се определят съразмерно ограничени граници. Стара планина трябва да бъде естествена граница за българската автономия и тя да се осигури с унищожаване на турските крепости. Преминаването на посочената граница ще предизвика гърците и албанците да предявят равностойни искания. „Не трябва да се взривява половината от бурето с барут и да се иска да се запази другата половина“, образно обяснил Андраши как вижда предлаганото решение за големината на България.

Новиков от своя страна възразил, че ако гърците и албанците ще завиждат на българите, то южните българи ще имат още по-голямо основание за това. Ако се освободят само северните българи, то южните ще бъдат лишени от предимствата, дадени на техните братя. Андраши се бил противопоставил на двегодишната окупация на България от руските войски, но се съгласил, че за да не се превърне „граничещата с Австро-Унгария област“ в огнище на анархия и революция, е необходим временен престой на военна сила до създаването на здрава местна милиция. Той обаче предпочитал окупационният корпус да се състои от военни отряди на различни държави. На забележката на Новиков, че между тези отряди лесно могат да възникнат недоразумения и от това да произтекат свади между държавите, Андраши приел все пак, че в България могат да останат, но за кратко време (предлагал три месеца) малко руски войски. Но искал известни гаранции и възможност за намеса на европейската комисия, докато в България се въведе новото устройство.

Засягайки въпроса за Сърбия и Черна гора Андраши отправил упрек, че по-рано между Русия и Австро-Унгария било уговорено новите граници на тези държави да бъдат прокарани по силата на общо споразумение. Руските пълномощници вече разговаряли по тези въпроси с турците, а той нямал информация за резултатите.

Завършвайки своя доклад за срещата, Новиков отбелязъл, че докато Русия и Австрия продължават да си предоставят една на друга инициативата за компромисни предложения, споразумение няма да се постигне и пререканията, докато се изчерпят всички  аргументи за и против, няма до доведат до излизане от омагьосания кръг.

След тази среща разговорите между представителите на Съюза на тримата императори се преустановили, тъй като Андраши бил зает в ежедневните заседания на делегациите на двата парламента на Австро-Унгария. Според Игнатиев така Андраши се оправдал, за да избегне разговорите. Новиков обаче успял да вземе мнение по въпроса за България от началника на търговския отдел на министерството на външните работи барон Йозеф Швегел, бивш генерален консул в Цариград, смятан за специалист по турските въпроси. Представяйки на 5/17 март в донесение до Горчаков резюме от това мнение, руският посланик отбелязва, че според него то отразява мнението и на главата на външното министерство.

Швегел споделил, че България съгласно условията на споразуменията между Русия и Австро-Унгария не трябва да достига размера на единна голяма държава и затова следва да обхваща само българската народност северно от Балкана със съседния Софийски санджак. Държавата с границите, каквито наскоро са ѝ били определени от Русия, ще бъде фикция, тъй като ще включва съседни народности и ще бъде несъвместима със запазването на господството на султана в Цариград. Простирайки се до Егейско море, тези граници ще прекъснат всички сухопътни съобщения на турската столица с останалите османски владения в Европа и ще направят управлението им невъзможно.

Голяма България ще събере в една държава всички най-богати и най-продуктивни земи в европейска Турция, а извън нея ще останат само планински, безплодни и следователно малко  подходящи за материален напредък области. България, формирана единствено на основа на етнографския принцип, ще бъде изкуствено творение, ако не се вземе предвид орографската система, потока на водите, историята и политическите условия. Дори етнографията няма да бъде спазена стриктно в този случай. Числеността на българското население е произволно определена на 6 милиона души, но то е разпръснато на голямо пространство. Има и съмнения в достоверността на посоченото число. На запад долината на река Струма все още е нейна неоспорима част, но долината на Вардар вече принадлежи към албанската система, ако не заради численото превъзходство на жителите, то поради наличие на всички признаци за господстваща националност.

Новиков обяснява, че посочил основните моменти на казаното от Швегел, за да проличи забележимата разлика с границите, набелязани от Русия, които отреждат на нова България територия, простираща се до Охридското езеро, т. е. далеч отвъд реката Вардар. Споменаването на тази река, като непринадлежаща към българската система, било показателно:  тя минавала покрай железопътната линия Солун-Митровица, за която граф Андраши казал, че не може да бъде включена в България, без да се нарушат търговските интереси на Австро-Унгария.

„Хабсбургската монархия смята, че е засегната от България, която Русия иска да създаде. И то от две страни - политическа и търговска“, заключил Новиков. И добавил, че Андраши казал на делегациите: „Интересите на Австро-Унгария се състоят в това, да се разчисти пътят на австрийската търговия в турските области и се попречи да се въведе забранителен режим в тях.“ „Ако разбирам правилно – продължил коментара си посланикът, - това означава, че Австрия няма да отстъпи на други търговските пътища в Западна Турция, особено железопътната линия за Солун, като директен изход за продукти от Централна Европа по Суецкия канал. И няма да допусне България да стане митническа зона, чиито високи тарифи да затруднят австро-унгарския експорт.“

Швегел на практика откровено разкрил истинските причини за отрицателното отношение на Австро-Унгария към създаването на голяма българска държава. Не толкова съдбата на гърците, албанците и турците е безпокояла управляващите кръгове в дуалистичната монархия, а опасенията, че ще бъдат загубени важните в стратегическо и икономическо отношение райони, особено в Македония, където между Митровица и Солун преминавала ж.п. линията на компанията „Източни железници“. Затова Андраши определил вижданията си за България, като „граничеща с Австро-Унгария област“, тъй като той се стремял Австро-Унгария да установи контрол над цялата западна част на Балканския полуостров.

Надеждата, че Германия ще помогне за оказване на натиск върху виенското правителство, не се оправдали. На тристранната среща във Виена спорът се водел главно между Андраши и руският посланик Новиков. Но предлагайки тази среща за изясняване на противоречията между Русия и Австро-Унгария, Бисмарк пояснил на Андраши, че германският посланик Щолберг ще присъства като „безпристрастен свидетел“.

2.2. Австро-Унгария се готви за мобилизация на армията

Недоволно от действията около сключването на мирния договор в Сан Стефано, австро-унгарското правителство също започнало да мисли за война срещу Русия. Още на 3/15 януари 1878 г. под председателството на император Франц Йосиф то обсъдило тази възможност. Разгледани били варианти за удар срещу руските сили в Галиция или Румъния. Според Андраши шансовете за успех били благоприятни, особено ако страната действа съвместно с Англия. Основната задача била да се атакуват и разрушат транспортните връзки на Русия с войските в България. Съобщенията се извършвали по пътищата в Румъния и поради наличието на ледоход руската армия била затруднена да поддържа транспорта с лодки между двата бряга на река Дунав. Турските войски, макар и претърпели големи загуби, все още владеели значителна част от България и можели да осигурят подкрепа. Не се очаквало Германия да се опита да осуети това действие, а Италия нямало да има възможност да се намеси, тъй като щяла да бъде блокирана от английския флот. На въпросното заседание била обсъдена и тактиката за придвижване на австро-унгарските войски.

В хода на дискусията, обаче, възникнали противоречия. Някои от висшите австрийски военни, които били прогермански настроени, се обявили против този план. Те се обявили срещу военен сблъсък с Русия и изразили твърдото си мнение, че Бисмарк нямало да се реши да пожертва добрите си отношения с нея и щял да попречи на Австро-Унгария да осъществи намеренията си. Ако се наложело можел и да воюва срещу тях.

Известието, че Турция приела да подпише предварителните условия на мира, които се различавали от договореностите на Будапещенската конвенция, независимо от обещанията на Русия, че спорът ще бъде уреден по дипломатически път, дало импулс на Андраши да продължи с военните приготовления, или по-точно да демонстрира такива, подобно на действията на Бийкънсфийлд, имащи за цел да сплашат Русия. Продължен бил и диалогът с Англия за съвместна военна инициатива по схемата: „от Англия – морския флот, от Австро-Унгария – сухопътната армия“. В един момент се започнала и подготовка за мобилизация на австро-унгарската армия, заради което било необходимо да бъде поискан финансов заем. Целите и задачите на мобилизацията обаче, останали известно време неизяснени докрай.

В началото Андраши действително замислял да предприеме въоръжени действия срещу Русия, която не трябвало да се настанява трайно на юг от Дунав. Но считал, че окупацията на Босна и Херцеговина ще затрудни действията на Турция и ще подпомогне тези на Русия. И заявил, че ако трябва да се извърши такава окупация, то това щяло да стане като враждебен ход против Русия - като стратегически удар срещу нея, който да я накара да напусне България.

След като Турция подписала мирните условия с Русия и се тръгнало към сключване на мирен договор, Андраши сменил тактиката.

Идеята за мобилизацията и заема претърпяла модификация спрямо първоначалните намерения. Предвижданата сума за мобилизиране на цялата австро-унгарска армия в състав от 1,5 млн. души за три месеца, била определяна на 300 млн. гулдена, но финансовият министър фон Хофман заявил, че такава сума не може да бъде осигурена от държавния бюджет. Затова се налагало да се иска кредит отвън, естествено от Англия, но това трябвало да бъде одобрено от двата парламента и щяло да срещне много трудности. Необходимата сума можело да се намали, защото Андраши считал, че обявяването на мобилизацията щяло да бъде достатъчно да предотврати една евентуална война, т. е. ще сплаши Русия, да не се противопоставя на исканията на Австро-Унгария. Руското стратегическо положение в момента било застрашено и заплахата щяла да има ефект. Така парите от заема щели да отидат за окупирането на Босна и Херцеговина. Разбира се това трябвало да стане, ако събитията протекат мирно до провеждането на конференцията.

На 12/24 февруари на заседание на министерския съвет, провеждано във Виена под председателството на император Франц Йосиф и продължило шест часа, граф Андраши изложил своето виждане за състоянието на политическите дела. Той изразил несъгласието си с организацията на България, предложена от Русия и на продължителната окупация на страната от руските войски (според предварителните мирни условия се предвиждало тя да бъде „приблизително две години“). Пояснил, че въпросите за Дарданелите и за отстъпването на румънската Бесарабия на Русия се явяват второстепенни за интересите на Австро-Унгария.

Основното изложение на Андраши било насочено върху приетите от Турция условия на мира, които усложнили политическата обстановка, тъй като засягали интересите на Австро-Унгария. Обърнал внимание, че по трансилванската граница започнали да се съсредоточават руски войски, което засилвало опасенията от война. За да можe Австро-Унгария да защити своите интереси било необходимо да се извърши мобилизация на нейната армия и се получи разрешение от Райхсрата за паричен кредит на правителството. Парите щели да ѝ бъдат дадени от Англия. Андраши възнамерявал да внесе в общото събрание на делегациите искане за кредит от 60 милиона гулдена „за предприемане на военни мерки, в случай, че на конференцията не бъде оказано необходимото уважение към интересите на Австро-Унгария”.

Възраженията били не към условията в бъдещия мирен договор между Русия и Турция, които се отнасяли до подобряването на участта на балканските християни, а към условията, които можели да нарушат съществуващото политическо равновесие на южната граница на Хабсбургската монархия. Виенското правителство се страхувало от появата на нови независими и полузависими славянски княжества и многократно заявявало, че е принудено да вземе предпазни мерки спрямо Босна и Херцеговина. Като такава се считало завземането им от австро-унгарски войски. За това всъщност били предвидени мобилизацията и заема, а не за извършване на враждебни действия срещу Русия, направил корекция в намеренията си Андраши.

При това положение се считало за възможно повдигнатите въпроси да бъдат решени на предстоящата конференция, без да се стига до война. Между Петербург и Виена се извършвал оживен обем на телеграми. Успехът в постигането на съгласие между Русия и Австро-Унгария зависел от това дали ще се състои конференцията или не.

Признавайки, че заемът ще бъде необходим за окупацията на Босна и Херцеговина, Андраши обяснил, че не смятал това да се осъществи веднага. Заявил: „монархията в съюз с Европа трябва да покаже различията си със славянството“. Въпросите дотогава били решавани в полза на панславянския шовинизъм и било време да му се противопоставят, за да не падне в бъдеще тежък упрек върху тях, управляващите. Ако австро-унгарската монархия претърпи поражение при решаването на този въпрос, след „турският въпрос“ на дневен ред ще дойде „австрийският въпрос“. Т. е . след разпадането на Османската империя може да се разпадне и Австро-Унгарската. Тъй като за разрешаването на кредита от парламентите било необходимо време, трябвало да се започне веднага с подготовка за тяхното утвърждаване.

Намеренията на Андращи се базирали на неговата убеденост, че конференцията на великите сили ще признае правата на Австро-Унгария и ще подкрепи решението за окупирането на Босна и Херцеговина, които според Санстефанския договор оставали във владение на Османската империя. Информацията, че парите за мобилизацията ще дойдат от Англия подсказва, че Австро-Унгария продължавала да поддържа тайни контакти с нея, за да се противопоставят на Русия. Съсредоточаването на руските войски по трансилванската граница, пък е следствие от предприетите от Русия мерки за защита на западната си граница, предвид опасенията за възможна война с Австро-Унгария, след като тя изразила несъгласие с мирните условия.

Възникнал въпросът какъв да бъде видът на паричния кредит от Англия. Първоначалното намерение на Андраши било една част от порядъка на 100 – 150 милиона да бъдат дадени като субсидия, която трябвало да остане секретна и нищо по този въпрос да не бъде отразявано писмено. С тази първоначална сума ще се започне мобилизацията, без тя да се разгласява нашироко. След като се приключело с нея и ако евентуално бъдела обявена война, останалата сума вече можело да бъде одобрена от австрийския и унгарския парламент като заем и той да бъде поискан официално от Англия. Ако нямало война, заемът ще бъде необходим за окупирането на Босна и Херцеговина, което също било достатъчен мотив за двата парламента да го одобрят.

Английското правителство, обаче, отказало този начин на действие. Английският парламент можел да разреши заем, но не и субсидия. Възможно е обаче, отказът да бъде дадена субсидия да е дошъл, след като се е разбрало, че парите няма да са за въоръжена съпротива срещу Русия.

Тогава се решило всички пари за мобилизация на австро-унгарската армия да бъдат взети като заем и изразходването на сумата да бъде обявено като необходимо за окупирането на Босна и Херцеговина и крайбрежието на Албания, където щял да вземе участие и австрийският флот. Предложено било да се пристъпи веднага към мобилизацията и тогава да се поиска заема. Първоначалните разходи можели да бъдат покрити непосредствено от бюджета на военното ведомство. Макар че процедурата изисквала продължително време, било решено заемът да се разреши по определения законов ред, чрез одобрение от двата парламента на Австро-Унгария.

Въпреки съпротивата на делегациите на австрийския и унгарския парламент Андраши успял да внесе за одобрение искането си за военен кредит. В края на февруари той действително е бил зает в заседанията на делегациите. Това се вижда от няколко съобщения в австро-унгарската и германската преса.

На 27 февруари/11 март се състояло заседание на съединените подкомисии на делегациите. Андраши направил следното заявление: „Завземането и присъединяването на Босна и Херцеговина никога не е било цел или намерение на правителството, няма и да бъде, докато нашата собствена безопасност не бъде заплашена от страна на тези провинции.“ И добавил, че правителството ще продължи своите усилия по мирен път да защитава интересите на Австро-Унгария, но едновременно с това ще се погрижи в случай, че политическата обстановка се влоши, да има готовност незабавно да вземе необходимите мерки. За това бил необходим искания кредит. Другите държави признавали, че интересите на Австро-Унгария на Изток били и интереси на Европа, но не можело да се определи как тя ще ги защитава. На следващия ден законопроектът за откриване на кредит на правителството на стойност 60 милиона гулдена бил приет единодушно от съединените подкомисии. На 7/19 март бил гласуван от унгарската делегация, а на 9/21 март и от по-голямата част на австрийската делегация

В германската преса е откроен друг момент. По време на дебатите за кредита опозицията настоявала граф Андраши да определи сферата на интересите на австро-унгарската монархия. Той заявил, че имайки предвид предстоящия конгрес, не можел да каже нищо повече от това, че не бива да се допуска България да се разширява до Егейско море и окупацията да бъде за срок повече от шест месеца. А на берлинския кабинет обявил категорично, че разширението на границите на България до Егейско море и завземането ѝ от руските войски за повече от половин година, ще бъде прието от Австро-Унгария като повод за война.

Андраши заявил на руския посланик Новиков, че нито един министър от кабинета няма да се съгласи България да се разшири зад хребета на Балкана. Щял да се съпротивява на това с всякакви средства. „Даже и с война, ли?“, задал въпрос дипломатът. Андраши избегнал да отговори директно и повторил: „С всякакви“.

2.3. Преговори на Игнатиев с Андраши във Виена   

По време на пребиваването си в Цариград, преди да замине за Петербург с ратифицирания от султана мирен договор, Николай Игнатиев се срещнал с австро-унгарския посланик Зичи. От разговора си с него той останал с впечатлението, че виенският кабинет бил обезпокоен предимно от продължителния престой на руските войски в България. Игнатиев коментира, че Австро-Унгария очевидно се е опасявала от присъствието на руснаците сред едноверните им братя на Балканския полуостров, тъй като това щяло да ѝ попречи да осъществи своята цел: да наложи своето политическо и икономическо влияние над славяните не само в Западните Балкани, но и в Сърбия и България. Затова и желанието ѝ било руснаците да бъдат по-бързо отпратени в родината си.

Игнатиев обърнал внимание на Зичи, че „всяка победила държава се смята в правото си да окупира цялата или по-голямата част от завоюваната страна докато победените изпълнят всички условия, при които са били прекратени военните действия и сключен мира”. Портата и нейните съветници много желаели избягалите от България по време на войната мюсюлмани да се върнат обратно по домовете си, но самите мюсюлмани се бояли да сторят това, ако общественото спокойствие не бъдело осигурено от присъствието на руските войски. Тези думи на Игнатиев ясно показват, че т. н. „руска окупация на България”, всъщност е окупация на бивши турски земи и е била необходима за времето, докато се създадат институциите на новата българска държава, които да поемат управлението и защитата на границите и вътрешния ред.

Новиков, след като не успял да убеди Андраши в правотата на приетите от руското правителство предварителни мирни условия, поискал от императорския кабинет да му бъдат определени границите на отстъпките, които могат да бъдат направени, за да се стигне до някакъв компромис. Докато двамата спорели, пълномощниците на Русия и Турция подписали в Сан Стефано прелиминарния мирен договор. Тогава Андраши заявил, че ще изкаже своите окончателни виждания и предложения, след като му бъдат съобщени условията на договора.  

В Петербург не разбирали поведението на Андраши, затова на 11/23 март със съгласието на Горчаков Александър II решил да изпрати във Виена граф Игнатиев, за да изясни претенциите на австро-унгарското правителство към Русия след сключването на Санстефанския договор. „Аз решително нищо не разбирам от последните донесения на Новиков: струва ми се, че той нещо не доизказва и затова при нас стават взаимни недоразумения... – казал руският император на Игнатиев - Аз бях напълно убеден, че действам в пълно съгласие с император Франц Йосиф, а сега се оказа, че във Виена гледат съвсем другояче, отколкото очаквах. Постарай се да извадиш всичко наяве, колкото се може по-скоро, за да можем да вземем съответни мерки и да не се намерим в небрано лозе“.

Милютин отбелязва, че това решение било повлияно и от писмото, изпратено от принц Александър Хесенски (бащата на Александър Батенберг). Той бил поканен във Виена, където имал важни разговори с император Франц Йосиф и Андраши. От писмото се виждало, че в Австрия били недоволни от воденето на преговорите с Турция без участието на Австро-Унгария. Руският военен министър свързал недоволството с желанието на австро-унгарското правителство да има по-осезателен повод за завземане на Босна  и Херцеговина.

На съвещанието при руския император, където било съобщено за мисията на Игнатиев, се изказали мнения, че изборът в конкретния случай не бил удачен, тъй като бившият руски посланик в Цариград не бил обичан във Виена, той бил и в лична вражда с Андраши. Но канцлерът открито признал, че няма друг, който може да изпълни подобно поръчение.

Игнатиев заминал за Виена с лично писмо от Александър II до Франц Йосиф. Според Милютин му бил даден и карт бланш да формулира възможните за Русия изменения в условията на договора с Турция, само да се успокои Австро-Унгария.

Целта на мисията на Николай Игнатиев във Виена е най-подробно обяснена в писмото на Горчаков до Новиков от 11/23 март, където се казва:

„Императорът изпраща граф Игнатиев във Виена, за да се постарае да изясни отношенията ни с правителството на Австро-Унгария. Крайно необходимо е те да бъдат изведени от задънената улица, в която влязоха. Положението е критично. Враждебността на Англия ще постави под въпрос и току що сключения прелиминарен мирен договор, и конгреса в навечерието на неговото свикване. Ние не можем да повярваме, че подобен резултат отговаря на желанията на държавите, особено на Австро-Унгария. Затова е съвършено необходимо виенският кабинет да се откаже от двусмислената си политика, към която се придържаше до сега. Тя е разбираема по отношение на делегациите и необисянима по отношение на нас, при тези толкова сериозни обстоятелства.

Граф Игнатиев ще може да даде на граф Андраши всички необходими разяснения за истинския смисъл и реалното значение на всеки член от договора, който той е сключил и да покаже с документите в ръка до каква степен ние сме се старали да не засягаме интересите и самолюбието на Австро-Унгария. Той е много добре осведомен за вижданията на императора и знае какво значение придава нашият владетел на задачата да бъде намерен път за съгласуване на нашите виждания с възгледите на виенския кабинет. Делото е напълно осъществимо при наличие на добра воля от двете страни. Струва ни се невъзможно Австрия да има сериозно намерение да скъса с нас и да разпали огъня в Европа по повод на големината на България, след като тя има право да съществува, или по повод продължителността на окупацията, чиято необходимост е неоспорима. Австро-Унгария не може да има интерес за запазване на състоянието нито на мир, нито на война, което подтиска всички и очевидно няма да трае дълго... Необходимо е да се намери някакъв изход. Такава е целта на мисията на граф Игнатиев. Ние разчитаме на помощта на граф Андраши и няма нужда да казвам, че Вие можете да помогнете на тези важни преговори, като запознаете посланика на нашия владетел с местните условия.“

Игнатиев отпътувал от Петербург през Варшава за Виена на 12/24 март и пристигнал на 14/26 март. На другия ден посетил Андраши, бил приет и от Франц Йосиф. На него предал личното писмо от Александър II и доложил, че руското правителство било непрекъснато убедено, че действа в пълно съгласие с виенския кабинет; не е излизало извън договорените с него рамки и не е давало най-малък повод за оплаквания от страна на Австрия. Затова е крайно изненадано от появилите се неочаквани недоразумения. Той бил изпратен във Виена да представи всички разяснения на императора и неговото правителство, които те считат за нужни за правилната оценка на сключения мирен договор и за разбирането на по-нататъшните намерения на Русия.

Преговорите започнали същия ден. След три продължителни разговора с Андраши, на Игнатиев всичко се изяснило и на 19/31 март той си тръгнал обратно. Франц Йосиф настоявал да остане, за да изяснят противоречията, но руският посланик не желаел да прави отстъпки и е отбелязал: „по нареждане на Негово величество на мен ми бе възложено само да изясня положението във Виена и да се върна обратно колкото се може по-бързо в Петербург с отчет, предоставяйки на Новиков по-нататъшните преговори с австро-унгарското правителство“. Така е написал в записките си Игнатиев, но не е ясно дали той е получил такава инструкция от руския император или такова обяснение е дал на Франц Йосиф, защото по-нататък руският дипломат отбелязва, че имал право без специално пълномощие да започне преговори с Андраши.

Подробна информация за разговорите и съставените документи, е представена от Игнатиев в записките му, озаглавени „След Сан Стефано“.

Според Игнатиев, Андраши правел всичко възможно да провали опитите за споразумение с Русия и да постави своите възражения и предложения на предстоящия конгрес. Той се считал за обиден, че руското правителство не приело предложението му конгресът да се проведе във Виена. Този неуспех го компрометирал в очите на австрийците и унгарците. Затова му било необходимо да укрепи своето лично вътрешнополитическо положение като постигне дипломатически успех. Виждал провеждането на конгреса като единствено средство да получи Босна и Херцеговина, да удовлетвори Гърция и да намали България както откъм запад, така и откъм Цариград.

В хода на разговорите Андраши дал да се разбере, че ако между Русия и Англия се стигне до въоръжено стълкновение, той няма да може „да се противопостави на течението“, което ще увлече към съюз с Великобритания не само унгарците, но както му се струвало и немците от Хабсбургската империя. Австро-унгарското правителство било в състояние да остане вярно на споразумението с Русия, само ако то е уверено, че ще получи по мирен път с нейно съгласие всички материални и морални изгоди в Изтока, както това би му осигурила войната срещу Русия. Австрийският външен министър направил и „смели намеци“, че Австро-Унгария имала налични (според Игнатиев мними) „милион войници“.

Император Франц Йосиф желаел много повече от Андраши да се постигне споразумение с Русия. Той останал недоволен от писмото на руския император, занесено във Виена от Новиков през януари и решил, че е пренебрегнат от руското правителство. Затова не оказвал предишното противодействие на „маджарските увлечения“ на граф Андраши. Наблягал върху общите интереси на Австро-Унгария с Англия в Изтока, които трябвало да се вземат предвид. Игнатиев попитал дали в последно време бил сключен договор „по източните въпроси“ между Виена и Лондон, тъй като мнозина твърдели това. Но получил отговор, че още нищо не било подписано, нито е договаряно между двата кабинета. „Макар че е възможно предварителните разговори с Бийкънсфийлд да са започнали“, е добавил руският дипломат в своя доклад.

Австрийският император заявил, че в Санстефанския договор бил доволен само от разпоредбите относно Дунав и Сърбия и признавал, че Русия има право да си върне Бесарабия, но искал това да не става с пряко споразумение между двете страни, а да се реши на конгреса. Отправил упрек, че при сключването на договора не е било обърнато достатъчно внимание на споразумението между двете правителства от предишната година и че някои от членовете нарушават съществено интересите на Хабсбургската монархия. „Особено съобщителните пътища със Солун“, вметнал Франц Йосиф. Въпреки отправените упреци, той не желаел разрив или скарване с Александър II, смятайки, че „ще му бъде лесно да измени начина  му на мислене и на вземане на решения по Източния въпрос“.

Граф Игнатиев от своя страна, съгласно получените инструкции се стараел да докаже неоснователността на представените му заключения. Руското правителство напълно се е съобразявало с желанията на виенския кабинет и членовете на договора, засягащи австро-унгарските интереси, са редактирани така, че ги защитават напълно. Идването му във Виена било доказателство за желанието на императорското правителство да поддържа съществуващото споразумение с виенския кабинет. Бил готов да представи всички разяснения, които поиска да чуе другата страна. Надявал се след разискванията с Андраши двете страни да постигнат окончателно споразумение и да се договорят предварително за съгласуване на действията си по време на бъдещия конгрес. Ако той не се състои поради съпротивата на Великобритания, възможно било Съюзът на трите империи да бъде укрепен чрез специален договор между тях относно източните въпроси.  

„Австро-унгарското правителство изглежда твърдо е решило да присъедини Босна и Херцеговина - написал Игнатиев от Виена в кратката докладна телеграма до Горчаков от 18/30 март. - То придава особено тълкуване на Райхщадското споразумение и сключената конвенция и желае да измени в неблагоприятен за Черна гора смисъл границата прокарана между Турция и княжеството съгласно Санстефанския договор; да създаде албанско княжество; да удовлетвори гърците; да намали размерите на България и срока на военната окупация.“ (За „албанско княжество“ се споменава само в тази телеграма.)

Разговорите с Андраши оставили в Игнатиев впечатлението, че той доброволно няма да се откаже от преследваната от него програма и ще положи всичките си усилия, чрез дипломатически или други средства да извлече всички възможни облаги, които Австро-Унгария може да получи от Русия след войната. За да не се стигне до пряко стълкновение на Русия с Австро-Унгария трябвало да се избира между две злини: или да се приемат исканията, след като те се намалят до минимум, или да се „помогне“ за свалянето на Андраши. В първия случай задоволяването на Австро-Унгария щяло да бъде във вреда на обаянието на Русия и постигнатите от нея резултати в Изтока. Във втория случай можело да бъде използвано доброто разположение на Франц Йосиф към руския император и неодобрението му на някои действия на Андраши. Много военни и членове на висшето виенско общество изказали пред Игнатиев неодобрението на аристокрацията от „унгарските прояви“ на графа и желанието да се избегне стълкновението с Русия. Те желаели Андраши да бъде сменен с по-малко враждебен към Русия министър на външните работи, който да съдейства за прекратяването на взаимните недоразумения.

Княз Хоенлое, който бил приятел на Игнатиев от младежките години, се срещнал с него неофициално. Като постоянен довереник и министър при двора на Франц Йосиф, князът потвърдил, че австрийският император имал намерение да остане в сърдечни отношения с император Александър II, да не се поддава на унгарските увлечения и да избегне стълкновението с Русия. И посъветвал Игнатиев, ако не се стигне до желаното споразумение с граф Андраши, да се заяви това на импертора, който вероятно можел да го замени с друго лице, по-сговорчиво.

Предвид на решаващото значение на посоката, която трябвало да се вземе след срещата с Франц Йосиф и Андраши, Игнатиев е имал право да действа в зависимост от обстоятелствата, без да получава допълнително специално пълномощие или нареждане от императорското правителство. При така очерталите се два вариянта на действие е можел или да започне преговори с външния министър въз основа на предложената от него програма, или „да изрази отношение“, което да доведе до смяната му. Преди да тръгне за Виена Игнатиев бил направил на Горчаков такова предложение, но получил отговор, че императорът му забранява да действа срещу граф Андраши, тъй като той се смятал за „най-добър приятел и помагач“ на руското правителство.

Андраши и Франц Йосиф много настоявали Игнатиев да не заминава обратно, без да набележи поне основите за едно ново споразумение между Русия и Австро-Унгария по Източния въпрос. Но той отговорил, че нямал инструкции да преговаря на друга принципна основа, освен съдържащата се в Санстефанския договор. Не можел и да приема нова програма, която радикално противоречи както на договора, така и на споразуменията между двата кабинета.

2.4. Програмата на Андраши за споразумение с Русия

Игнатиев съставил паметна записка с изказаните от Андраши претенции и предложения, която австро-унгарският министър лично одобрил. Копие от нея било оставено във Виена, а оригиналът бил предаден в Петербург на императора и канцлера. По-късно на 2/14 април Убри предал копие от записката на Бисмарк, във връзка с искането на Русия той да бъде арбитър в спора с Австро-Унгария. От това копие се вижда, че датата, когато е съставена тази записка е 17/29 март, докато Игнатиев в мемоарите си вероятно неправилно посочва, че тя е съставена на 15/27 март.

Сам той е определил съдържанието на въпросната записка като „Програма за споразумение между Русия и Австро-Унгария“. Тя показва колко всъщност са нараснали желанията на австро-унгарското правителство да се възползват максимално от ситуацията. Апетитите му се простирали извън рамките на Будапещенската конвенция, като надминавали исканията, предявени на проведените разговори с Новиков. Виенският кабинет претендирал вече не само да получи Босна и Херцеговина, но се домогвал да придобие и съседния Новопазарски санджак. Както и да постигне под някаква форма политически и икономически контрол над цялата западна част на Балканския полуостров, за да си осигури изгоден търговски коридор до Солун и крайбрежието на Егейско море. Поради което се отказал от някои свои искания, изложени при предишните преговори, но предложил нови, също променящи съществено клаузите на Санстефанския договор.

Андраши се съгласил Русия да изгради България на базата на условията на Сан Стефано, т. е. да обхваща и териториите южно от Стара планина до Егейско море, но с ограничение откъм източната и западната граници.

На изток искал граничната линия да се отдалечи от Цариград и се запази, както е определена на Цариградската конференция от 1876 г.: тя трябвало да минава през Къркклисе (Лозенград), така че Люлебургас и приморската ивица на Черно море да останат извън границите на новото княжество. Игнатиев счита, че австро-унгарският външен министър се стараел да получи повече териториални отстъпки в полза на Турция, за да постигне съгласието на Англия за осъществяване на своите проекти в Босна и Херцеговина.

Западната граница трябвало да се прокара от най-северната част на Орфанския залив на Егейско море (където се влива Струма) към Враня. Окръзите (каазите) на запад от тази линия, следвало да останат извън границите на България. Те трябвало да бъдат обособени в област Македония, която да получи административна автономия, но „временно“ да остане под османско господство. Солун влизал в състава на тази област.

Австро-Унгария щяла да завземе Босна и Херцеговина, като предварително предупреди Портата и я покани да изведе своите войски от двете области, за да се избегнат военните стълкновения. В случай, че се свика конгреса, времето за навлизането на войските не можело да бъде точно определено. Но ако няма конгрес, окупацията ще се осъществи незабавно. След което Андраши предлагал: „австро-унгарските войски ще разширят обсега на действията си до Нови пазар, завземайки част от Херцеговина между Сърбия и Черна гора“.

За притежанието на тази част в Будапещенската конвенция било отбелязано, че двете правителства ще се договорят, когато настъпи момент да разполагат с нея, а Игнатиев се споразумял с Турция и в Санстефанския договор било отразено, да се разширят териториите на Сърбия и Черна гора със земи от споменатата част. По програмата на Андраши обаче, Черна гора нямало да получи никакви нови територии, не ѝ се давало също излаз и пристанище на Адриатическо море, а Сърбия ще бъде компенсирана с територии откъм България около Враня и Трън.

Македония се отделяла от България, за да стане част от искания и протекториран от Австро-Унгария икономически коридор. До Митровица земите трябвало да станат част от австро-унгарската монархия, а нататък към Солун и Егейско море следвала автономната административно, но все още подчинена на султана Македония, където са съществували и действали изгодни икономически споразумения на Виена с Портата. Игнатиев предполага, че „в по-близко или по-далeчно бъдеще“ султанът щял да предостави Македония на Австро-Унгария. Андраши настоявал долината на р. Вардар да бъде отделена от долината на река Струма, считайки, че последната може да принадлежи на България и да се намира „в зависимост от Изток“, т. е. под влияние на Русия. Но Вардарската долина трябвало да се подчини изключително на политическата и търговската система на Австро-Унгария.

Вероятно още когато Новиков е обяснявал, че Австро-Унгария трябва да има интерес от създаването на голяма България, Андраши е започнал да съзнава в какво всъщност се изразява този интерес. И е прозрял, че България, стигаща до Егейско море, прекъсва връзките на столицата на султана със западните му владения. Които вече по-лесно можели да станат плячка на австро-унгарската монархия. Затова и австро-унгарският външен министър е предложил като вид компенсация, земите до Лозенград да останат във владение на султана.

Австро-Унгария изявила претенции и към крепостта Ада Кале в река Дунав. Тя „си дава правото“ да завземе острова, на който се намирала, като я запази, е отбелязано в програмата на Андраши. Което противоречало на Санстефанския договор, според който всички укрепления по Дунав трябвало да бъдат сринати.

Австро-унгарският кабинет изказвал желание престоят на руските войски в България да не продължава повече от шест месеца след напускането на намиращите се в Румелия и броят на окупационния корпус да не превишава двадесет хиляди души. На Русия се признавало правото да си върне частта от Бесарабия, отстъпена през 1856 г. и се заявявала готовност за поддържане на дипломатическа почва на това становище както срещу Румъния, така и срещу всичките държави.

В случай, че Русия се съгласи на предложените искания, Австро-Унгария се задължавала да остане вярна на споразумението между трите империи и ще действа въз основа на уговореното по-рано. В случай на стълкновение между Русия и Англия ще спазва неутралитет по отношение на Русия.

Пред Игнатиев Андраши изразил намерението си, ако неговата програма бъде приета от руското правителство, да я поддържа на конгреса. Ако той не се състои, предлагал програмата да бъде приета от „тройното съглашение Русия, Германия и Австро-Унгария“. При постигане на съгласие за това, имал намерение да въздейства на Англия с цел да попречи тя да предизвика затруднения при постигането на общия мир.

Видно е, че Андраши не се е отнасял пасивно към преговорите с Русия преди конгреса. Опитал се е да се пазари, като приел да се съгласи с условието територията на България да преминава Балкана и да бъде с граници до Егейско море, но поискал Австро-Унгария да има контрол над земите в западната част на Балканския полуостров, до Македония, която предлагал да бъде отделена от българското княжество и обособена като автономна област, подчинена на султана.

Подбудите за тези действия били не само политически, но и икономически. Новиков правилно отгатнал желанието на Андраши Австро-Унгария да има контрол на търговските пътища от Централна Европа към Егейско море и особено на железопътната линия до Солун.

При разговорите си с Игнатиев Андраши предложил и в неговата програма за споразумение между Русия и Австро-Унгария е записано, че последната „си дава правото да наложи на сръбското правителство задължението да допусне построяването на жп линия през княжеството с прилагането на същата тарифа, която се използва по австро-унгарските жп линии". За да предразположи Сърбия, Андраши поискал към нейната територия да бъдат присъединени българските окръзи Враня и Трън, даже ставало дума и за Пирот, за които сърбите смятали, че имали право.

Относно Новопазарския санджак в програмата се обяснява: „Като се има предвид образуването на България и необходимостта да се осигури построяването на жп линия, Австро-Унгария желае да присъедини към себе си тази местност, влизаща в състава на предишния вилает Босна и Херцеговина“. Тук под „като се има пред вид образуването на България“, вероятно пак става дума, че от нея ще бъдат отнети посочените окръзи и ще бъдат дадени на Сърбия като компенсация за осигуряването на терена за жп линията, който ще бъде окупиран от Австрия.

До тези идеи граф Андраши достигнал по време на разговорите с Игнатиев. При първите два разговора австро-унгарският външен министър не възразявал срещу границата, определена за Сърбия по Санстефанския договор. Франц Йосиф също бил доволен, макар да считал, че сърбите няма да бъдат напълно удовлетворени, тъй като имали претенции и относно границата с България. По време на третия разговор графът заявил, че иска да бъде изменена западната граница на Сърбия. Той не желаел на Сърбия да бъдат отстъпени Нови пазар и Митровица със съседните окръзи, защото имал намерение да ги присъедини към Австро-Унгария. Признал обаче, че Сърбия трябвало да бъде компенсирана и предложил това да стане, като ѝ се дадат Враня, Трън и Пирот, които по Санстефанския договор трябвало да бъдат към България.

За получаването на тези окръзи сърбите настоявали още по време на преговорите в Сан Стефано. „Очевидно, използвайки, че в Белград останаха недоволни от българо-сръбската граница, уговорена между нас и Портата, граф Андраши желае да се престори, че отстоява интересите на сръбското княжество срещу нас“, пише Игнатиев. Създаването на илюзия за унгарска подкрепа и отдалечаване на Сърбия от Русия, била всъщност неговата цел. Това обяснява защо Андраши предложил за Сърбия да има компенсация, а за Черна гора не.

Когато станало дума за територията, която трябвало да бъде дадена на Черна гора, Андраши заявил, че виенският кабинет въобще не можел да се съгласи с това разширение. Местността била напълно безполезна за нея и много необходима за Австро-Унгария, за да прокара жп линия през Нови пазар и Митровица за Солун с цел да осигури връзката на Австрия с Егейско море.

Предложенията на австро-унгарското правителство могат да се резюмират конкретно така: Босна с Херцеговина и Нови Пазар се дават на Австрия; не се допуска никакво териториално увеличение за Черна гора; Сърбия следва да получи територии откъм България; България трябва да бъде намалена, като Македония се върне на Турция, а България запази излаза си на Бяло море; долината на Вардар да остане под влияние на политическата и стопанска система на Австрия; България трябва да бъде окупирана за срок от 6 месеца от 20 000 души руска войска; Бесарабия се дава на Русия.

По-късно Новиков на 29 март/10 април съобщил от Виена, че Андраши, след като се заинтересувал дали е получил отговор на неговото заявление, което Игнатиев отнесъл със себе си (явно става дума за „програмата“) и получил отговор „не“, повторил с общи фрази „предложенията, направени от него пред граф Игнатиев“. Посланикът ги цитирал в съобщението си, откъдето се вижда, че това са  по-скоро съображенията, които са водили австро-унгарският министър при оформяне на конкретните предложения в програмата. И тези съображения са: 1. Необходимостта Австро-Унгария да присъедини частта на Херцеговина, намираща се между Сърбия и Черна гора, като единствено средство да се осигури излаз на Егейско море. 2. Невъзможността да се отстъпи на Черна гора морският бряг, за да не се превърне той в свърталище на контрабандисти. 3. Намаляване на България в западната ѝ част, за да се отстрани новото княжество от долината на река Вардар – единствения търговски път към Солун. 4. Поправка на българската граница откъм Одрин. 5. Съкращаване на срока на руската окупация на шест месеца, намаляване на броя на окупационния корпус до двадесет хиляди души.

При тези формулировки съвсем ясно се открояват вече „избистрените“ намерения на Австро-Унгария. Искането да не се създава „голяма България“ било оправдано с намерението да бъде осигурен път, водещ към Егейско море, като монархията присъедини земите до Митровица и отдели долината на Вардар от България.

Андраши също считал (или поне е давал вид), че има неразбиране между преговарящите. Той се заинтересувал за отговора, защото бил получил от посланика и военния аташе на Австро-Унгария в Петербург телеграми, в които те давали сведения, че в руската столица „политическите вести от Виена“ (преговорите) направили „лошо впечатление“, докато той очаквал да има някакво смекчаване на руските изисквания. „Министърът беше много учуден от това – е написал Новиков, - тъй като той смятал своите искания за много умерени.“

Програмата на Андраши излизала далеч извън рамките на Будапещенската конвенция, която и без това не можела да се изпълни дори в частта за Босна и Херцеговина, тъй като Османската империя не се разпаднала - тя запазила част от владенията си и столицата си в Европа. Тъй като Сърбия и Черна гора са участвали във войната, Турция се съгласила те да получат разширение на териториите си в участъка между техните предишни граници. Но на преговорите в Сан Стефано Русия е нямала основание да поиска Босна и Херцеговина да не са вече част от Османската империя, за да ги предаде на Австро-Унгария и така да изпълни записаното в Будапещенската конвенция.

Игнатиев обяснил на Андраши, че редактирал член 14 на Санстефанския договор „без да загуби от поглед желания от виенското правителство резултат“. Но от там можело да се изведе само правото на окупиране на двете области, не и на анексиране. В Босна и Херцеговина трябвало да се извършат реформите, предложени на Цариградската конференция и било възможно да се направят изменения по взаимно съгласие между Портата, руското и австро-унгарското правителство. Последното можело да предложи предвидените от Цариградската конференция „контролна комисия и жандарми“, които трябвало да проведат и контролират реформите, да бъдат заменени от делегат на виенското правителство и от австро-унгарски войски.

Андраши, обаче, смятал Австро-Унгария „да завземе Босна и Херцеговина като предварително предупреди Портата и я покани да избегнат борбата, като изведе своите войски от двете области.“ Дал обясние на Игнатиев, че щял да обоснове навлизането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина с невъзможността на Портата да осъществи уговорените реформи, да разреши възникналите там аграрни въпроси и да осигури безопасното връщане на бежанците, спасили се в Австро-Унгария, чиято издръжка струвала на последната значителна сума.

Исканията на Австро-Унгария на практика са можели да бъдат реализирани най-безпроблемно само на предстоящия конгрес на великите сили. По този повод Игнатиев е написал: „Не само граф Андраши, но и самият император Франц Йосиф настояват за свикване на конгрес. Те и двамата гледат на това като на предимно австрийско предложение и като единствено средство да обезпечат главно източните интереси на империята... Те се надяват, че конгресът ще предложи на австро-унгарското правителство от името на Европа да завземе и да присъедини към себе си Босна и Херцеговина, което в такъв случай ще стане мирно и на законно основание.“ Андраши бил уверен, че окупацията на Босна и Херцеговина няма да срещне възражения от страна на никой от кабинетите, тъй като при създаването на голяма България и при безсилието, до което била доведена Портата, те трябвало непременно да се съгласят тези две области да се присъединят към Австро-Унгария, за да се въстанови равновесието между влиянията на Запада и Русия в Източна Европа.  

Конгресът е можел да свърши добра работа в полза на Австро-Унгария по отношение на първоначалните ѝ претенции към Босна и Херцеговина. На тази основа е можело австро-унгарското правителство да се споразумее с Русия преди конгреса. Исканията обаче на Андраши, били и за завземане на областите, които Русия искала да бъдат присъединени към Сърбия и Черна гора - така било записано и в Санстефанския договор. Както и от България да бъде отделена Македония, което действие Андраши представял благовидно, като „да не се образува голяма славянска държава“. Според него „изграждането на България, която се простира на юг от Стара планина“, макар и с отделянето на Македония, пак оставало в противоречие с Будапещенската конвенция да не се създава „голяма България“ и „давало право“ на Австро-Унгария да иска съответно възнаграждение, което не можело да бъде по-малко от присъединяването на областта до Митровица.

По повод на тези идеи на Андраши, Игнатиев в отчета за мисията си е отбелязъл: „Неволно и основателно се ражда въпросът, какво значение имат междудържавните актове, старателно редактирани след няколкомесечни тежки преговори, когато имаме работа с държавници, позволяващи си да се ръководят от подобен толкова съмнителен и разтеглив принцип.“

На конгреса Австро-Унгария ще защитава и интересите на гърците, предполагал Игнатиев, за да ги противопостави на славяните и да ограничи България на югозапад. Андраши бил съгласен Русия да получи Бесарабия, но държал това да бъде решено на конгреса, тъй като му се искало да попречи Русия и Румъния да се разберат взаимно, „по-приятелски“. „Въобще граф Андраши гледаше на конгреса като на единственото средство при сегашните обстоятелства за постигане на целта си“, е заключението на Игнатиев.

След продължителен спор по всяка точка станало ясно, че не е възможно да бъде постигнато някакво конкретно споразумение. Постигането на такова, като цялата западна част на Балканския полуостров се постави под влиянието на Австро-Унгария, било неприемливо. Игнатиев заявил на Андраши: „Аз не мога да предвидя решението до което ще стигнат в Петербург, но Ви гарантирам едно – че у нас за нищо на света няма да се съгласят да предадат освободеното от турско иго население отново във властта на турците.“ Затова предложил Македония със Солун и Стара Сърбия да бъдат обединени в едно отделно самостоятелно княжество. Но Андраши не приел да дискутира тази идея и се ограничил с предложението за административна автономия под егидата на султана.

И германският посланик Щолберг, когато бил уведомен от Андращи за хода на преговорите, установил, че Андраши далеч надминал в претенциите си уговореното в австро-руския договор. Андраши признал този факт и се мотивирал, че сега, когато заплашена от Англия, Русия търси разбирателство на всяка цена с Австрия, моментът бил удобен за нея да получи по-висока цена за това разбирателство.

Тъй като споразумение между Андраши и Игнатиев не могло да се постигне, последният напуснал Виена и се прибрал в Петербург на 21 март/2 април. В паметната записка е отбелязал, че е предупредил граф Андраши, че тъй като неговите предложения за Черна гора и България коренно се различавали от всички очаквания на руския кабинет и отчасти дори от условията на предишните споразумения между Русия и Австро-Унгария, той не считал, че има право да влезе в каквито и да е преговори на основа на изложените му нови принципи. Ще се ограничи да ги съобщи на руския император, за да могат да бъдат предадени специални инструкции на руския посланик във Виена.

Игнатиев лично смятал, че предложенията в „програмата за споразумение“ не могат да бъдат приети. „Граф Андраши искаше да спечели за Австро-Унгария всички изгоди от кръвопролитната война, която бе водила Русия и бе принесла толкова безкористни жертви – възмущава се създателят на Санстефанския договор. - Да ни лиши за в бъдеще от влияние сред славяните и да попречи на самостоятелното развитие не само на Сърбия и на България, но и на Черна гора, като подчини на господството на Унгария цялото сръбско племе и го превърне подобно на хърватското във васално владение на короната на св. Стефан. Цялата ми душа се бунтуваше при мисълта със собствените си ръце да разруша всичките си петнадесетгодишни усилия, да унищожа всички надежди на славяните и да укрепя господството на виенския кабинет в Изтока.“

По повод на „наглите заявления на граф Андраши“ (така Милютин определил претенциите му) от Петербург изпратили на Новиков нови инструкции. Те били изготвени от Горчаков по докладна записка на Игнатиев до канцлера от 26 март/7 април и разгледани на съвещанието при императора, проведено на 30 март/11 април. На него Милютин настоял да не се правят отстъпки на Австрия по въпроса за разпростирането ѝ навътре в Стара Сърбия до Митровица. Горчаков изглежда е направил някакви изменения в оригиналната записка по този въпрос и затова се опитал да реплекира Милютин, но Александър II мълчаливо взел молива и сам направил изменение в съответното място в инструкциите. Според Игнатиев по време на дискусиите по въпроса Горчаков изразявал „миролюбиви и благоприятни за граф Андраши съждения“, които били по-изгодни за Австро-Унгария и вредни за влиянието на Русия в Източна Европа.

В записката с инструкциите до Новиков предложенията на австро-унгарското правителство са оценени като прекомерни. Те свеждали Сръбското и Черногорското княжество до васално състояние и всъщност предават на Австро-Унгария цялата западна част на Балканския полуостров. На граф Андраши трябвало да се отговори, че Австро-Унгария следва да се придържа към съществуващите споразумения, както той е декларирал.

Без да се отхвърлят по принцип претенциите на виенския кабинет, в хода на обсъжданията трябвало да се направи опит те да бъдат сведени до минимум, за да се остави отворен пътя за по-нататъшно споразумение. Макар и прелиминарен, Санстефанският договор бил задължителен за двете подписали го страни и той може да бъде променен само по тяхното взаимно съгласие. От което следва, че между руския и австро-унгарския кабинет може да става дума само за поверителна размяна на мнения относно измененията, които трябва да бъдат направени в бъдеще към договора и от двете подписали го страни, или това изменение да бъде одобрено на конгреса.

По отношение на източната граница на Черна гора от страна на река Лим, можело да се стигне до споразумение, но руското правителство не може да се съгласи с настойчивите претенции на виенския кабинет за пристанищата на Адриатическо море. Преди четвърт век Которския залив бил отнет от Черна гора и даден на австрийците. Русия няма право и този път да отнеме от черногорците морското крайбрежие, което те завоювали от турците и да го даде пак на Австро-Унгария. Това било една от най-съществените точки и граф Андраши трябвало да разбере, че искането е напълно неприемливо.

Относно Сърбия не се предвиждали големи трудности. Руското правителство се съгласило Ада Кале да бъде окупирана при условие, че там бъдат сринати укрепленията. То няма да се противопоставя и на споразуменията между Австро-Унгария и Сърбия по въпросите за железните пътища и търговските връзки, които не нанасят вреда върху независимостта на княжеството и е готово да съдейства за детайлите при изменение на границите, отбелязани в прелиминалния договор.

Било много полезно, се отбелязва по-нататък в записката, колкото се може по-скоро да започне навлизането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина, като се запази временният характер на окупацията до момента на свикване на конгреса, ако той се състои. Непременно трябвало да се заяви, че Русия не може да даде официално съгласие за изменението на прелиминарния мирен договор без предварително споразумение с Портата, за да не ѝ даде повод да се освободи от приетите по-рано задължения.

Анексията на Босна и Херцеговина до Митровица противоречи на споразуменията, сключени с Австро-Унгария и за това Русия нямало да се съгласи за нея. Ако териториалните изменения, за които става дума, налагат предприемането на нови военни действия срещу Турция, Австро-Унгария може да ги започне, като разчита на благоволението на Русия. Освен ако новите анексии, както и влизането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина не бъдат уредени по взаимно съгласие с Портата.

По отношение на отделянето на западната част на България, в инструкциите до Новиков се обръщало внимание, че отстъплението от принципа за единството на българите ще бъде огромна морална жертва от страна на Русия, тъй като славянското население, отделено от България, лесно ще се денационализира под двойния натиск на гръцкия елемент и материалните интереси. (В докладната си записка Игнатиев е написал: „Българското население, отделено от България, ще бъде осъдено да загуби много скоро своята националност под четворния натиск на гръцкия и сръбския елемент, на католическата пропаганда и на материалните интереси“.) Разбира се, именно в това е тайната цел на виенския кабинет, е написано в записката до Новиков, изглежда от Горчаков, защото такава констатация няма у Игнатиев.

Може да се обърне внимание на Андраши, продължават указанията, че това отделяне ще предизвика вълнения, неблагоприятни за установяването на траен мир. Всички български петиции, адресирани както до главнокомандващия и княз Черкаски, така и до руските пълномощници, се обявяват против анексията на западната и южната част на България; българите не ги спира дори възможността да им бъдат отказани някои от формите на автономното управление. (Игнатиев е направил следният поясняващ коментар към този абзац: „Българите високо и основателно изказваха предпочитанието по-скоро веднага да бъдат обединени в компактна маса от една и съща народност, отколкото да получат всички граждански и политически права.“) Западната част (на запад от Струма), за чието отделяне става дума, наброява около един милион души население, които винаги са се стремили да се съединят със своите съплеменници, и както Молдавия и Влахия да създадат единна държава.

Да се тръгнело по пътя, посочван от виенския кабинет било възможно само когато бъдат изчерпани всички други средства, за да се избегне нова война. В този случай областите, отделени от България – се казва по-нататък в инструкцията, - към които могат да се присъединят и районите на Стара Сърбия (Призрен, Прищина и т. н.), трябва да бъдат преобразувани в автономно княжество със същите права и привилегии, както и източната част на България, защото господарят-император не може да се съгласи там да бъде въстановен османският режим, даже ако той бъде изменен в посока на административна автономия, която всъщност не е достатъчна гаранция. (В други документи по въпроса административната автономия е обяснена като „широка автономия на българите, самообособени в отделна етно-политическа област с дадени граници“, което не е едно и също с „автономно княжество“.)

На Виена трябвало да се обърне внимание, че от момента, когато Босна и Херцеговина бъдат присъединени към Австро-Унгария, ще се повдигне и гръцкият въпрос за Епир и Тесалия, и Турция ще запази в Европа освен Цариградската и Одринската област, само Албания, което ще направи съществуването ѝ твърде призрачно. Санстефанският договор има за цел да избегне създаването на тази извънредно сложна обстановка и от общ интерес е, ако Европа реши друго, новото решение да се обсъди съвместно.

В инструкциите до Новиков по отношение на срока на окупацията и числеността на руските войски, които ще останат н България, се казва, че на виенският кабинет може да се съобщи за евентуално тяхно намаление, стига да не бъде компрометирана целта, която трябва да се постигне: да се осигури ред и мир в страната и да се защитава населението от взаимни отмъщения до въвеждане на нормалното функциониране на институциите.

В последвалите преговори между Андраши и Новиков, отново проличала непримиримата позиция на Австро-Унгария срещу големината на Санстефанска България и стремежа ѝ за овладяване на пътя от Централна Европа към Егейско море. Двата въпроса всъщност били свързани един с друг. Протестът срещу „голямата България“ е бил привиден, тъй като големината, която нарушавала предишните споразумения между Русия и Австро-Унгария бил претекс на последната, както за анексиране на анклава между Сърбия и Черна гора, така и за отделянето на Македония от България. Андраши казал, че при подписване на Будапещенската конвенция действително не е мислел за анексия на Новопазарския санджак и признал, че това решение действително противоречи на сключените споразумения. Но пък не се е имало пред вид и създаването на Велика България. Образуването ѝ изисквало Австро-Унгария да получи компенсация като анексира територията до Митровица.

С това обяснение Андраши фактически е сложил кръст на Будапещенската конвенция, тъй като по нея Австро-Унгария не е можела да получи дори Босна и Херцеговина. „Виенският кабинет вече недоволства от Будапещенската конвенция“, е записал Милютин в дневника си след съвещанието при императора, състояло се на 22 март/3 април, на което Игнатиев докладвал за разговорите си във Виена.

Според граф Игнатиев руското правителство не се отнасяло достатъчно твърдо към Австро-Унгария като съюзник. Като такъв тя трябвало да бъде съпричастна към усилията на Русия да промени положението на християните, които се намирали под турско владичество. А Андраши считал, че образуването на самостоятелна славянска държава в съседство с Австро-Унгария било опасно за дуалистичната монархия. Освобождаването на християнското население на Балканския полуостров той поставял в зависимост от завземането на Босна и Херцеговина и дори на част от Стара Сърбия, на което обаче според сключената с Русия конвенция той можел да се надява само в случай, че султанът бъде изгонен от Европа и Турция се разпадне.

След като на 4/12 април Новиков продължил преговорите с Андраши, той на другия ден му съобщил, че предложените отстъпки били недостатъчни. И заявил, че „ако не постигнем споразумение, Австро-Унгария си връща свободата на действие и се връща към искането за ограничаване на България до Балкана, както я приканва Англия и което съответства на желанията на Портата“. „Може би с отстъпката на местността между Черна гора и Сърбия и с отделянето на западната част на България – предложил Новиков – бихме могли да осигурим съгласието на Австро-Унгария да се предаде Адриатическото крайбрежие съгласно Санстефанския договор на Черна гора и да се запази неизменна останалата част на България, като отстраним Австро-Унгария от враждебния ни съюз.“

Това мнение на руския посланик във Виена е първото, което открито подкрепя идеята за отстъпление от клаузите на Санстефанския договор. То е последвано от подобни действия и на посланиците на Русия в Берлин и Лондон, които допринасят за съкрушаване на съпротивата на руското правителство срещу исканията за промяна на договора.

„Предлагат ни да купим намаляването на неоснователните унгарски претенции с цената на пожертването на резултатите от войната в Санстефанския договор, бъдещето на славяните и нашата чест – възмутено коментира Игнатиев предложението на Новиков. – При това, ако графът днес се отклонява от буквата и духа на своите предишни задължения и от конвенцията от 3 януари 1877 г., то нищо не гарантира, че на конгреса, сговорил се с Англия, той няма да тръгне по враждебен за нас път. При такива обстоятелства аз смятах за по-достойно и практично по-скоро да прибегнем пряко до посредничеството на германския император относно конвенцията от 3 януари 1877 г., отколкото да продължаваме компрометиращите Русия преговори за отделни изменения на Санстефанския договор, който в нашите очи трябва да бъде неприкосновен от момента на височайшата ратификация.“

2.5. Бисмарк подкрепя Андраши

Едновременно със съобщението на Новиков, в Петербург било получено донесението на руския посланик в Берлин Убри, за разговора, който провел с княз Бисмарк относно проблемите, възникнали в отношенията между Русия и Австро-Унгария. На германския канцлер повечето от измененията, предложени от Австрия, не му изглеждали толкова съществени. Българите от Люлебургас и околностите можели да се преселят лесно, ако желаят, в съседната област на новосъздаваното Българско княжество. Но исканията на Андраши на запад имали голямо значение. Те целели жп линията, минаваща през Митровица, да остане извън България. Тази цел може да се постигне, предлагал германският канцлер, ако границата се прокара по средата на разстоянието между жп линията и линията от Орфанския залив до Враня, предлагана от граф Андраши за западна граница на България. По такъв начин България ще има по-голяма територия. Не трябвало да се изпуска в предвид, че английският проект предвижда създаване на автономна Македония. И земите, които ще бъдат отделени от Санстефанска България „ще имат устройство, което ще им осигури тяхното бъдеще“.

В донесението си Новиков не споменава как точно Бисмарк е виждал бъдещето на българите от „автономна Македония“, тъй като автономията се е предвиждала да бъде само местна административна, под върховенството на султана. „Във всеки случай - за тези земи, които Австро-Унгария иска да бъдат откъснати от България - добавил германският канцлер, - не си струва да се води война между европейските държави. Всичко това може да бъде избягнато, ако генерал граф Игнатиев, вместо да желаеше да сключи блестящ мир, би се задоволил с по-скромен и по-полезен.“

Всъщност становището, изразено от Бисмарк по отношение на ж. п. линията в Македония, е било предвидено от Андраши. Той обяснил на Мюнстер, че железопътната връзка с Егейско море стояла на преден план в исканията му. Линията Солун - Митровица не трябвало да бъде на българска територия и по този начин да попада под руско влияние. Граф Андраши считал, че това е и в интерес на Германия и се надявал с тази точка да разчита и на подкрепата на нейното правителство, е написал Мюнстер в писмото си до Бюлов от 20 март/1 април. Което и станало.

Бисмарк определено посочил, че проблемът не е бил смесеното население в Западна Македония, а жп линията, която минавала през нея. И която трябвало да остане в зоната на политическо и икономическо влияние на Западна Европа. Съвсем очевидно е, че Австро-Унгария и Германия са искали ревизия на Санстефанския договор, за да го направат „по-полезен“ за тях.

Явната подкрепа на позицията на Австро-Унгария за Македония от страна на Бисмарк се е видяла прекомерна на Горчаков, и той поръчал на Игнатиев да състави записка, която да послужи като отговор на разговорите на Убри с германския канцлер.

В тази записка, както пояснява сам авторът, се дава обяснение на причините за създаването на „неприятната за нашите мними съюзници Велика България“. Оттбелязва се, че според основите на мира, приети от руския император и подписани от воюващите страни в Одрин, границите на България в никакъв случай не трябва да бъдат намалени в сравнение с границите, очертани от Цариградската конференция. Решенията на конференцията са подписани от всички представители на великите сили, включително и от австро-унгарските пълномощници, значи те трябва да се съобразяват с тях. Очертаните в Санстефанския договор граници на България се отличават донякъде от тези, предвидени от конференцията, но само в района на Егейско море новата държава е получила няколко участъка повече.

Това разширение към морето не изменя чувствително общата площ на княжеството, тъй като някои окръзи, влизащи в състава на България, са присъединени към Сърбия, а цяла Добруджа е отстъпена на Русия, за да направи размяна за Бесарабия с Румъния. Направени са и някои отстъпки по политически причини. Няколко окръга в посока към Епир и цяла ивица земя, признати на конференцията за български, са отделени от територията на новото княжество, като знак на внимание към домогванията на гърците. В посока към Цариград някои окръзи, като Али Челеби, са изключени от състава на България, защото половината от населението им е мюсюлманско. За да се разшири територията, оставена на Турция около Цариград и за да се удовлетвори европейската болезнена чувствителност, голяма част от Одринския окръг и изцяло окръзите Димотика, Родосто, Вида, Чорлу и др. са оставени на Турция, макар броят на българите в тях на места да достига до 60 и дори до 80% от цялото население.

На практика със Санстефанския договор България губи спрямо решенията на Цариградската конференция тринадесет окръга (каази), а в замяна получава петнадесет, почти равни по територия на първите, констатира Игнатиев. И продължава: „Би било странно да се предположи, че след като сме имали възможност да постигнем признаването на Българското княжество от турците в размера, определен от Санстефанския договор, ние по собствена инициатива ще намалим неговите граници без всякаква видима причина и без дори да сме уверени в одобрението на европейските кабинети... Може да си представите докъде би стигнало недоумението на нашите братя по вяра и кръв, ако победоносна Русия започнеше да иска за тях по-малко от това, което вече им беше определено преди войната с единодушното решение на представителите на всички държави.“

„Княз Бисмарк и нашият посланик в Берлин като че ли смятат, че граф Андраши иска от нас само нищожни изменения“, възмущава се по-нататък авторът на мирния договор и изброява окръзите в източна и западна България, които трябвало да отпаднат от нейната карта. Цялата област Македония била населена най-малко от един милион жители.

Накрая на записката си Игнатиев обръща внимание, че предложението на Бисмарк за замяна на границата от Орфано до Враня с друга, по-близка до Вардар, заслужава внимание. Трябва да се настоява за тази замяна, тъй като при нея не се засяга долината на Вардар, която служела за предлог на австрийските домогвания и от България няма да се отдели чисто българско население.

(На друго място Игнатиев привежда сведението, че по статистически данни на руското посолство в Цариград, в западната част на България, т. е. на запад от линията прокарана от Враня към Орфанския залив, живеели 888 хиляди християни и 280 хиляди мюсюлмани.)

Записката с подробните обяснения за окръзите, които трябвало да отпаднат от България, била литографирана и разпратена на 10/22 април на руските посланици в европейските държави. В телеграма до Горчаков от 13/25 април засегнатият Убри направил следната забележка: „Княз Бисмарк и аз никога не сме оспорвали, че Австрия иска големи отстъпки. Ние изразихме само мнение, че размерите на България, т. е. намаляването на нейната западна част, не си заслужават войната между две християнски държави. Тази част на България, както свидетелства историята, не винаги е влизала в състава на България; българското население в нея не навсякъде преобладава. Записката показва българите като наши единствени единоверци в Изтока, което няма да съдейства за облекчаване на уреждането на източните въпроси и увеличаване на нашите приятели“.

Убри, бил вторият руски посланик, който считал, че войната трябва да се избегне на всяка цена, като се направят исканите от Англия и Австро-Унгария промени в Санстефанския договор. Според Игнатиев той бил най-умереният от руските дипломати, „желаещи на всяка цена да угодят на европейските кабинети и да се избавят от досадната необходимост стъпка по стъпка да защитават полученото по Санстефанския договор“.

Горчаков се заинтересувал за забележките на Бисмарк и Убри, тъй като не му били съвсем ясни. Игнатиев му заявил, че написаното пак е недоразумение и трябва да му се възрази. „Действително тази част на България е била отделена от източната, но тя е била независимо Българско княжество със столица Охрид, което както изглежда, княз Бисмарк и Убри са забравили – обяснил Игнатиев. – Освен това Охрид беше седалище на българския патриарх и много окръзи на Югозападна България, които искат да откъснат от създадената от нас България, влизат вече от няколко години в състава на Българската екзархия.“   

Все пак в записката от 10 април Игнатиев признава, че Бисмарк справедливо е подсказал на Убри, че ако по принцип руското правителство допусне отделянето на Македония от Българското княжество, то трябва да се постарае да замени граничната линия от Враня до Орфано, предлагана от граф Андраши, с друга по-близка до Вардар. В този случай трябвало да се настоява за непосредствено присъединяване към България на окръзите Кукуш, Струмица, Радоница, Кратово, Ищиб, Егри Паланка и част от Дойрански окръг. Те не засягали  долината на река Вардар, която служела като предлог за австрийските домогвания. А с тези окръзи от България се отделяло чисто българско население.

На състоялият се на 15/27 април императорски съвет за първи път станало дума за отстъпките, на които руското правителство можело да се съгласи, за да задоволи „прекомерния апетит“ на Австрия и да я откъсне от съюза с Англия. Горчаков бил болен, замествал го Гирс, затова заседанието преминало спокойно, без да се стига до разгорещявяне на обстановката, коментира Милютин. Той заявил, че съветът, който дал Бисмарк да се отстъпи на Австрия всичко, което тя желае да придобие в западната половина на Балканския полуостров, бил предателски и в интерес на самата Германия. По настояване на Милютин, за да не се допусне непосредствено съприкосновение на териториите на Австрия и България при Митровица, било решено да се оказва съпротива на искането на Австрия за присъединяване към нея на тясната ивица от Стара Сърбия, оставена като бариера между Сърбия и Черна гора. „За първи път разтворихме картите – пише Милютин, - сравнихме границите по разните проекти, започвайки с проекта от Цариградската конференция и стигнахме до заключението, че трябва да пожертваме единството на България и да се съгласим да я разделим на две области, но само при условие, че и двете ще имат самостоятелно съществуване.“

Руското правителство направило последен опит за постигане на споразумение с Австро-Унгария, като на 20 април/2 май изпратило на Новиков записка с нови инструкции, които били подготвени от Гирс. Той обяснил, че обстановката към него момент била неясна. Англия и Австро-Унгария били съучастници в осъществяване на идеята за унищожаването на Санстефанския договор, но било съмнително, че има „единство на интересите на двете страни“. По-скоро ставало дума за съучастие.

Императорът отдавал голямо значение на необходимостта от неутрализиране на Австрия, като се откъсне от Англия. Под официалното посредничество на княз Бисмарк започнал обмен на мнения между руския и английския кабинет, като били постигнати няколко принципни споразумения (имат се предвид преговорите за раздалечаването на военните сили при Цариград). Лорд Солсбъри бил склонен да продължи обмена на мнения чрез преки преговори. Трябвало да се изчака, за да се види до какво ще доведат те и тогава да се реши, дали да се сключва окончателно споразумение с Австро-Унгария.

По-нататък в инструкциите Гирс описва накратко програмата, която трябвало да бъде предложена на Андраши. Тя била изготвена от Игнатиев на 15/27 април по повод решенията на императорския съвет от същия ден. В нея пак ставало дума за Новопазарския санджак, който трябвало да остане на Турция, и за крайбрежието на Черна гора, която трябвало да го получи. Но основен момент бил разделянето на България на две области. Записката на Игнатиев била препроводена на Новиков, за да се запознае с „фактическите данни за различните комбинации, отнасящи се до разграничаването на България“.

„Програмата, която предлагаме, е добра с това, че може да бъде приета и от Лондон. Меридиалното разделяне на България, съгласно предложението на Цариградската конференция от 1877 г. е идея, идваща от лорд Солсбъри. На него ще му бъде трудно да се откаже днес от нея - предположил Гирс. – Тя има двойно предимство: запазва някакъв остатък от Османската империя и запазва неприкосновена българската нация в нейните естествени граници.“

Това решение било предпочитано от руското правителство, подчертава Гирс. Механичното отделяне на Македония ще има за следствие откъсването на една значителна част от територията на България, в която българската националност няма да бъде достатъчно компактна, за да се съпротивлява на разлагащото действие на албанските, гръцките, влашките и католическите елементи, намиращи се под австрийско влияние. Източната част на България няма да може да дава на западната част достатъчно сили за съпротива и тя в края на краищата ще изгуби своя национален характер. Това изменение ще отслаби значително и източната българска народност. Затова за предпочитане е да се подкрепя разделянето на България на две достатъчно компактни половини, които ще противодействат на различните елементи и които естествено ще се стремят да се обединят в една държава, както това са направили Молдавия и Влахия.

За България Игнатиев предлагал границите, определени от Цариградската конференция, да бъдат изменени, за да се съгласуват със Санстефанския договор и с настъпилите промени поради загубата на Добруджа, Ниш и пр. Столицата на Източна България вероятно щяла да бъде Пловдив. Затова западната ѝ граница трябвало да бъде прокарана от връх Свети Никола по билото на Стара планина до околностите на Златица, където ще съвпадне с предишната граница на Софийска губерния (санджак) и следвайки я ще достигне границата на Серския санджак. По нея граница ще се стигне до р. Струма и след това по течението на реката границата трябва да продължи до морето. Западна България със столица София ще обхваща цялата останала част на Санстефанска България плюс Солун. Не са посочени очертанията на нейната западна граница, които е трябвало да бъдат максимално близо до Вардар, но вероятно това е трябвало да стане допълнително, ако програмата бъде одобрена.

На 26 април/8 май Новиков съобщил, че правителствените кръгове във Виена били обезпокоени от започналите англо-руски преговори. Опасявали се, че двете страни могат да се споразумеят за сметка на Австро-Унгария. На другият ден руският посланик отново информирал, че Андраши не приема предложенията от паметната записка на Гирс. Не считал, че създаването на „две Българии“, вместо България и Македония, може да бъде прието като отстъпка. Двете Българии щели на практика да бъдат нежизненоспособни, тъй като непрекъснато щели да се стремят към обединение. Не бил съгласен и с решението за Новопазарския санджак. Бил съгласен на Черна гора да се отстъпи само Спица. Обърнал внимание, че руското правителство оставало непреклонно по отношение на този специфично австрийски въпрос, а в същото време проявява отстъпчивост по отношение на Англия, чиято позиция се отличавала съществено от австрийската.

Андраши бил непреклонен по отношение на исканията си и ситуацията станала критична. Не бил говорил с Франц Йосиф, но предполагал, че той щял да поддържа същото мнение. След като руското правителство не може да предложи приемливо решение, заявил Андраши, той ще се чувства неангажиран към него и ще отнесе въпросът за решаване в унгарската и австрийската делегации. В очакване да бъде постигнато споразумение, те не поели никакъв друг ангажимент - заставали против възраженията на Англия относно конгреса, отхвърлили предложението ѝ за създаване на България в граници до Стара планина и сега рискували да се окажат в изолация. Ако се бавим с предоставянето на окончателните отстъпки на Австрия до завършване на преките преговори с Лондон, зад нашия гръб може да бъде сключено австрийско-английско споразумение, заключил Новиков.

Милютин отбелязал в дневника си, че получената от Новиков телеграма била много разочароваща. Андраши решително отхвърлял руските помирителни предложения, намирайки ги не само за недостатъчни, но дори по-неизгодни от условията на Санстефанския договор. Така все повече и повече намалявала надеждата за сближаване с Австрия. Оставало да се очаква нещо по-благоприятно от Лондон.

Щолберг на 27 април/9 май известил германското външно министерство, че Андраши отхвърлил последните руски предложения. С тях Австро-Унгария се изолирала „херметически“ от Ориента (Изтока), било мнението на външния министър. Бисмарк, като се запознал на следващия ден със съобщението, изпратил от Фридрихруе на Бюлов указание да отговори във Виена, че бил съгласен с изразеното мнение и също не подкрепя предложенията. „Разделянето на България би било уместно само ако Западна България попадне под австрийско влияние“, написал канцлерът на държавния секретар.

[К.ГЕРБОВ]

Част трета

3.1. Русия се готви за война с Англия и Австро-Унгария

В края на войната с Турция руското правителство повярвало на уверенията, че английската ескадра няма да влезе в Мраморно море и не направило опит да настани руски войски в Галиполи. След като било подписано примирието обаче, на адмирал Хорнби било дадено нареждане корабите да преминат Дарданелите, без да има за това разрешение от султана. С този акт английското правителство нарушило не само обещанието си, но и международните договори. Като ответна мярка руският император разпоредил на главнокомандващия да влезе с войските си в Цариград, но това не се осъществило по обективни и субективни причини. Основната била, че в подписаното вече примирие е очертана демаркационна линия, която руските войски не трябвало да преминават. Все пак чрез дипломация и заплахи главната квартира на руската армия с придружаващия я военен конвой от 10 000 души били настанени в предградието на турската столица Сан Стефано.

Милютин обяснява на 11/23 февруари ситуацията в дневника си: „Политическите дела от ден на ден придобиват все по-мрачен вид. Англия напира на бой и въпреки нашата отстъпчивост, все измисля нови поводи за скъсване на отношенията. Лейърд предава в Лондон лъжливи сведения, които Бийкънсфийлд използва, за да настрои общественото мнение против Русия. Въпреки, че в Одрин продължават преговорите между Игнатиев и Сафвет паша и същевременно турците, изпълнявайки добросъвестно условията на примирието, опразват крепостите на Дунав и Ерзерум, султанът, подстрекаван от Лейърд, търси помощта на Англия за възобновяване на борбата с нас. Великият княз Николай Николаевич до сега не се решава да премине демаркационната линия, въпреки повторните телеграми на царя за влизане в Цариград. Аз мисля, че той постъпва благоразумно, като отдалечава възможността за катастрофа. Влизането на нашите войски в Цариград несъмнено ще послужи за сигнал на англичаните и турците за възобновяване на войната и по такъв начин ние сами ще се отречем от големите изгоди, които придобихме с подписването на предварителните условия на мира и примирието.”

В дописката си от 14/26 февруари Макгахън дава сходна оценка на ситуацията. „Пристигането на английският флот беше първата стъпка към нова война - пише той, - идването на руснаците в Сан Стефано беше втората. Движенията и на двете страни бяха неблагоразумни. Сега остава флотът да пристигне в Босфора, а руската армия да завземе височините при Буюкдере, където силите на Англия и Русия ще отстоят една от друга на куршум разстояние. Ако флотът отново се приближи до Цариград, положението ще стане много опасно и войната едва ли ще бъде избегната.“

След като с влизането на руските войски в Сан Стефано била постигната известно позиционно равновесие с присъствието на английския флот близо до Цариград, вниманието на руското командване се пренасочило от турската столица към Босфора. Руските военни добре оценявали важното му значение при една евентуална война срещу Англия и Австро-Унгария. Затова те решили, че трябва да се вземат мерки и се осигури контрол върху пролива. Само при това положение руската армия на юг от Балкана щяла да има свобода на действие и ще може да получава по море своевременно провизии, амуниции и евентуални подкрепления от Русия. В същото време се пресичала възможността противникът да нахлуе със своите кораби в Черно море, да попречи на снабдяването на руската армия и да извърши нападение на руските брегове.

Доколкото става ясно от съществуващите документи, при оформяне на решенията по тези проблеми в началото основна роля изиграл руският военен министър Дмитрий Милютин, подпомаган от военният специалист ген. Николай Обручев. Разбира се, всичко се извършвало с одобрението на Александър II.

Още в деня на подписване на мирния договор в Сан Стефано главнокомандващият Николай Николаевич изпратил телеграма до руския император, с която го помолил да му съобщи дали освен частите, оставащи за окупация, останалите войски могат да бъдат отправени обратно в Русия след ратификацията на мирния договор или трябва да чакат завършването на конференцията. Сведението било нужно, за да може да се осигурят необходимите средства за превозване на войските по море и те да бъдат на разположение в съответното време.

Секретарят на главнокомандващия в главната квартира, Газенкампф, като записал това в дневника си, добавил коментар, че телеграмата била преждевременна. Било някак си неудобно в самия ден на сключване на мира и при неизяснените намерения на Англия, да се повдига въпросът за връщането на войските. Още повече, че в армията край Цариград нямало никакви морски превозни средства.

За по-нататъшната съдба на руските войски в България мислели и в Санкт Петербург, но вижданията там били други. След разговор по темата с Александър II, Милютин отбелязал в своя дневник на 20 февруари/4 март: „Щастливият мир, подписан пред вратите на Цариград и всички резултати на блестящата кампания могат да бъдат преобърнати на предстоящите конференции (вероятно се има предвид освен европейската конференция и срещата на представителите на държавите от Съюза на тримата императори, която също е наричана конференция – бел. К.Г.). Затова господарят се съгласи с моето мнение, че трябва да се изчака малко, преди да се пристъпи към връщане на нашите войски от Турция. Ако наистина Англия сериозно е замислила да воюва с нас, много е важно да задържим в свои ръце Босфора, тъй като той е входа към Черно море. Подписаният вчера в Сан Стефано договор е наречен „предварителен”, „paix prе́liminaire”. Необходима е и санкцията на Европа, а дали тя ще потвърди безусловно всички подписани условия – все още не е известно.”

На 21 февруари/5 март Непокойчицки и Левицки от щаба на действащата армия започнали в Сан Стефано преговори с дошлия от Одеса представител на компанията „Руско дружество за параходство и търговия” за превозване на войските обратно в Русия. На другия ден главнокомандващият отново поставил въпроса пред императора. Направил го по заобиколен път, като използвал случая с починалия същия ден от тиф армейски командир генерал Свечин, който бил и генерал-губернатор на Одринския санджак. Телеграмата, изпратена до императора гласяла: „Тифът започна да действа не на шега. Днес почина от петнист тиф командирът на 9-ти корпус генерал Свечин. Крайно необходимо е да се помисли за извозването на войниците, от които вече няма да има нужда.” Александър II отговорил още същата вечер, като изказал съжаление за появата на тиф и за смъртта на „горкия Свечин”, но за връщането на войските още нищо не можел да реши, докато не се изясни обстановката.

Целия ден на 23 февруари/7 март всички в главната квартира били „оклюмани и кисели”. Очертавало се престоят на войските по завзетите места да продължи до утвърждаването на сключения вече мирен договор от европейската конференция. Попитали великия княз кога и къде ще се свика тя, а той отговорил, че било достоверно известно само едно: конференцията ще се проведе в Берлин и участието на Австрия е осигурено. За Англия и Франция не било известно нищо, така че към него момент не можело да се каже дали конференцията изобщо ще се състои. Ако Англия се заинати, всичко можело да се провали.

Огорчен от отказа на императора да разпореди връщането на руските войски, Николай Николаевич изпратил телеграма до военния министър Милютин, пак с цел да повдигне въпроса за завръщането, и също го поставил по заобиколен начин. Съобщил, че обозът на войските, намиращи се зад Балкана, бил пострадал до такава степен, че можел да се приеме за „несъществуващ”. Дивизионните лазарети били напълно разстроени в материално отношение. Тъй като не можело да се реши времето за завръщането, главнокомандващият молел да му бъде съобщено какво смятат да правят с тях, и ако се предвиждало войските отново да влязат в бой, трябвало да бъдат предупредени, за да може да се подготвят за изпълнение на указаната цел.

Съдържанието на тази телеграма напълно съответства на паметната записка от 25 февруари/9 март, която граф Игнатиев направил в Сан Стефано по време на разговор с главнокомандващия. Записаното трябвало да бъде докладвано впоследствие на императора, тъй като предстояло Игнатиев да замине за Петербург за ратифицирането на Санстефанския договор. В записката основно се излагат предвижданото разполагане на частите, оставащи в окупационната армия в България и датите за потегляне, както и начина на движение (по суша през Русе или по море през Бургас) на частите, които трябвало да се завърнат в Русия. Има и няколко бележки, третата от които гласи: „Обози в задбалканската армия няма. Дивизионните лазарети в действителност не съществуват. Следователно в сегашното положение армията не би могла да предприеме сухопътни операции, особено в случай на война с Австрия. Необходимо е всичко да се създаде отново.”

Отговорът на Милютин бил получен в главната квартира в Сан Стефано на 25 февруари/9 март, изпратен бил предния ден. Императорът смятал веднага след ратификация на договора от Портата и получаване на окончателното съгласие от държавите за участие в конгреса в Берлин, по море да бъдат превозени до Одеса и Николаев всички части на гвардията, двете гренадирски дивизии и някои други части на действащата армия. Ако до времето на връщането им в Русия, няма пълна увереност в запазването на мира, тези войски ще се разположат в Киевския и Одеския окръзи, за да може в случай на война да влязат в състава на западните армии. Поверената на Николай Николаевич армия, оставайки на полуострова зад Балкана, трябва да има готовност да завладее Босфора, за да не допусне английския флот да влезе в Черно море. Подробностите ще бъдат съобщени писмено от фелдегер (военен куриер).

И по повод на това съобщение, Газенкампф направил интересен коментар. Вече му станало ясно, че осигурявайки си съгласието на император Вилхелм за провеждане на конгрес в Берлин, руското правителство все още не било уверено в окончателното съгласие за това на другите държави. Отношенията с Австрия са започнали да се влошават и затова се предвиждала възможност да се сформират „западни армии”, чиито цели на действие можели да бъдат единствено Австрия и Румъния. На войската, пък, оставаща под разпореждането на великия княз, се възлагала неизпълнима задача: без тя да има флот, да завземе Босфора и да не допуска английския флот в Черно море. Газенкампф не можел да си обясни, как в Петербург са си представяли, че могат да се осъществят поставените цели.

Великият княз се разсърдил на последните указания и веднага телеграфирал на императора, че ако след ратификацията изведе някои от военните части и ги разположи в Киевския и Одеския окръзи, то войската зад Балкана ще остане в твърде малък състав. И ако действително имало опасност от нова война, то гренадирите трябвало да останат. Западната армия трябвало да се усили с 11-ти и 12-ти корпус и 2-ра пехотна дивизия, а 14-ти корпус трябвало да се задържи в България, докато турците опразнят напълно крепостите в Шумен и Варна.

Газенкампф вижда в тези предложения отново някакъв ход на главнокомандващия. Той изобщо не повдигал пряко въпроса как ще забрани на английския флот да влезе в Черно море, а вместо това обяснявал, че войските са недостатъчни за постигане на поставените цели. И след като в армията няма флот, не е ли все едно колко е сухопътната войска? Колкото и да сме неуязвими за англичаните по суша, толкова са и те за нас по вода, е логичният извод на секретаря на Николай Николаевич.

Защо главнокомандващият е бил толкова настоятелен относно завръщането на войските в Русия, се разбира от втората бележка от споменатата вече паметна записка, която Игнатиев докладвал на Александър II. Бележката гласи: „Всяко забавяне на отвеждането на войските обратно в Русия безполезно ще увеличава разходите на армията и ще увеличи загубите на войските от болести, произтичащи от рязката промяна на начина на живот, бездействието и необходимостта да живеят в тесни лагери.”

В записките си граф Игнатиев отбелязва, че в Сан Стефано той провел допълнителни преговори с турците относно „начините, по които да се възстановят и да се поддържат безпрепятствено връзките с Русия, както и да се извършва по-удобно (предимно по вода) връщането на войските в родината или до гарнизоните им”. Стремял се да облекчи обратния път на армията и това да стане възможно в най-кратки срокове, за да се съкратят безполезните разходи за издръжка на армията след края на войната. Това можело да стане като войските се качат на корабите в най-близките пристанища в Буюкдере, Сан Стефано, Родосто, Бургас и Варна.

На 25 февруари/9 март в главната квартира в Сан Стефано се завърнал Михаил Скобелев. Той бил в Цариград и окачествил положението там като „много лошо”. Не е ясно с кого се е срещал там, но заявил, че никой не приемал на сериозно Санстефанския договор - всички чакали Англия да обяви война на Русия. Подготовката вървяла много бързо: били мобилизирани два английски корпуса и част от ост-индийските войски. В пристанищата на Великобритания Вулидж и Портсмут работели денонощно.

Независимо от тези новини и въпреки непрекъснато упражнявания натиск за по-активна подготовка в случай на евентуална война с Англия, изразяваща се най-вече в осигуряване на контрол върху Босфора, Николай Николаевич не предприел реални действия в тази посока. Той посочил обективните причини за това, но за да не бъде активен, вероятно е имало и субективна причина. За която са допринесли контактите му с някои други лица, посетили главната квартира в Сан Стефано и изразили противоположно мнение по въпроса. А такива е имало.

На 22 февруари/6 март главнокомандващият бил посетен от германския посланик в Цариград Ройс. Той бил убеден, че Англия само заплашвала, но нямало да обяви война на Русия. Александър Батенберг също потвърдил, че англичаните нямат сериозни намерения да воюват. Той посетил английската ескадра на адмирал Хорнби, където брат му принц Лудвиг бил флаг офицер (адютант на флагмана). На ескадрата служел и мъжът на великата княгиня Мария Александровна, който бил херцог на Единбург. Той открито роптаел срещу неприятното положение, в което го поставила майка му кралица Виктория. Смятал, че тя нарочно е направила това, защото не го обичала. Не само херцогът, но и английските офицери и адмирал Хорнби били настроени твърде миролюбиво. Самите те осъждали своя посланик Лейърд за упоритият му стремеж да доведе до скъсване на отношенията между Англия и Русия.

Вероятно контактите от този род са създали у Николай Николаевич мнението, че Англия няма да обяви война на Русия. Няма сведения да е споделил това официално, но пасивността му при изпълнение на разпорежданията, които е получавал, може да се обясни задоволително с тази му позиция.

Записаното от Милютин в дневника му под датата 25 февруари/9 март потвърждава, че всички съобщения изпратени до главнокомандващия в Сан Стефано са били изготвени от военния министър. Разбира се, били са съгласувани с Александър II, но той само одобрявал предложените му „съображения”, без да представя свои мнения. Въпросът с бъдещето на действащата армия не бил разглеждан на съвет с участието на повече компетентни участници. Затова Милютин настоявал да се направи съвещание за стратегията, която трябва да изпълнява руската армия в случай на война с Австрия и Англия. Такова съвещание действително било проведено, но по-късно, на 1/13 март.

На 27 февруари/11 март военният министър в писмо до главнокомандващия изложил, както обещал, по-подробно предложенията, които съобщил накратко в телеграмата от 24 февруари/8 март. Всъщност това било част от „Плана на главния руски щаб за отбраната на западните граници на Русия и определяне на бойните задачи на Балканската армия в случай на война с Англия и Австро-Унгария“. Съставянето на този план показва, че въпреки прекратяването на бойните действия и подписването на мирен договор с Турция, руското правителство сериозно е приемало опасността от възобновяване на войната, вече и с нови участници в нея.

По това време се налагало да се мисли за неблагоприятна реакция от страна на Австро-Унгария. Започналите преговори с Андраши не били обнадеждаващи. Неутралната по време на войната страна се очертавало също да се окаже противник с реални възможности да прекъсне съществуващите пътища за снабдяване на руската армия през Румъния. Възражение срещу Санстефанския договор започнала да отправя и самата Румъния, тъй като не искала да отстъпи Бесарабия на Русия.

Според плана на главния руски щаб в Петербург на австрийската граница трябвало да се сформира армия от войските, които не са взели участие в похода срещу Турция през 1877 г. Те трябвало да бъдат подкрепени от някои части, които се предполагало да бъдат изтеглени от Кавказ и България. Последното действие обаче, следвало да се осъществи при условие, че се овладеят бреговете на Босфора и се направи заграждение (миниране) в пролива, което да възпрепятства английския флот да проникне в Черно море и да попречи на съобщенията на Дунавската и Кавказката армии, или да извърши десант на руското черноморско крайбрежие.

В началото на писмото Милютин обърнал внимание, че макар с Портата вече да бил сключен мирен договор, докато той не бъде признат от Европа, руската армия не трябва да отслабва бойното си състояние, а напротив, следва непрестанно да се готви за посрещане на всяка „случайност”. Изходът от бъдещия конгрес или конференция можели да доведат Русия до разрив с Англия и Австрия, т. е до скъсване на дипломатическите отношения с тях, и до необходимост от бързо сформиране на нови армии и съвсем ново групиране на силите. Особено наложително било да се положат грижи за своевременно осигуряване на западните граници на Русия, които до тогава били недостатъчно защитени.

Имайки предвид тези съображения, императорът заповядал да се завърнат в Русия някои части от войските от Кавказ, и от армията, поверена на Николай Николаевич. Завръщането трябвало да се обяснява като мирно действие, произтичащо от прекратяването на войната с Турция. Някои военни части можело да бъдат задържани по Черноморското крайбрежие и това следвало да бъде обяснявано със „санитарните изисквания” (налагане на карантина).

Със силите на армията, оставаща на разположение на главнокомандващия, при неблагоприятен изход на конгреса той трябвало да изпълнява много трудната задача да отстоява руските позиции, заети на Балканския полуостров и да не допусне неприятелският флот да извърши нападение на черноморското крайбрежие на Русия.

От голямо значение за постигане на успешен резултат в противоборството с Англия и Австро-Унгария било овладяването на пролива между Мраморно и Черно море. Милютин обяснил: „Утвърждаването ни на Босфора ще ни направи неуязвими за Англия и заедно с това, като се осигури на Балканската армия свободен тил за снабдяването ѝ по море, ще бъде отстранена главната опасност, която ни грози от страна на Австрия: да отреже пътя на комуникациите на армията с Русия”.  

Да се осигури контрол над Босфора била главната цел, тя трябвало да се постигне както с дипломатически, така и с военни средства. В случай на разрив с Англия трябвало да се въздейства по дипломатически път на турците доброволно да се съгласят руските войски да завземат временно Босфора. При колебания или съпротива от тяхна страна, императорът се надявал, че главнокомандващият ще разположи руските войски в пролива със сила.

Удачно било, извозването на войските обратно в Русия, макар и отчасти, да става от пристанища на Босфора. Струпването на руски войски там за известно време ще уравновеси във военно отношение присъствието на английските кораби в Дарданелите. Ако Портата се съгласи на тези предложения, това ще бъде добро начало за следващите стъпки.

Наред с главните сили, разположени в Цариградско, Галиполско и Одринско, било необходимо в Западна България да се създаде специален армейски корпус, който да подкрепя сърбите в борбата им срещу Австрия. На левия бряг на Дунав, във Влашко, трябвало да има няколко дивизии, които да се противопоставят на австрийците, в случай, че те нападнат от към Банат или Трансилвания. 

Милютин обяснил, че театърът на действие на Балканската армия (вече определяна като I-ва) на север, се простирал в границите на Влашко. Молдавия и Долния Дунав с Галац влизали в сферата на действие на Югозападната армия (IV-та), която имала предназначение да охранява руското черноморско крайбрежие и при необходимост да нахлуе в Трансилвания от страната на Бесарабия. Западната армия (III-та), сформирана в Полското царство и Волина, имала за задача да нахлуе в Галиция. Балканската армия се намалявала значително, като изтегляните от нея части се премествали в Югозападната и Западната армия.

При така очертаната бъдеща обстановка, в случай на усложняване на политическите обстоятелства се налагало поверената на главнокомандващия армия да бъде готова за самостоятелно съществуване, което да не зависи от нормалните съобщения с империята. Дори и да бъде завзет Босфора и да се направят заграждения по водния път към Черно море, не може да се гарантира, че отделни неприятелски сили няма да преминат през проливите. Неприятелят можел да рискува и въпреки загубите, които ще понесе, да преодолее временно поставените му прегради.

Същото се отнасяло и до сухопътните съобщения. Независимо от енергичните действия на руските западни армии, неприятелят можел да има временен успех в района на пътищата, които свързват Балканския полуостров с Русия. Необ­ходимо било предварително да се предвидят тези неблагоприятни случаи и да се намалят последствията от тях.

В писмо до началника на генералния щаб ген. А. Непокойчицки, изпратено също на 27 февруари/11 март, Милютин поставил още по-категорично задачата руската армия да заеме позиции на Босфора. Той окачествил тази задача като не лека, защото в случай на война с Англия ще се наложело да имат работа не само с нейния флот, но и със силен десантен корпус, който по всяка вероятност щял да действа заедно с турците. Те щели да положат упорити усилия, за да изтласкат руските войски от бреговете на Босфора и да отворят на флота вход в Черно море. Откъдето произтичала основната задача: „без да се губи време, да се направят веднага нужните приготовления за трайно завземане на позиции на Босфора”.

Съставено на 27 февруари/11 март, това писмо пристигнало в Сан Стефано едва на 6/18 март.

3.2. Борба на Русия и Англия за контрол на Босфора

На 1/13 март при Александър II бил проведен военен съвет, на който било разгледано разпределението на силите и начина на действие в случай на война с Англия и Австро-Унгария. Колкото повече напредвали обсъжданията за бъдещото военно положение на руската армия, толкова то се представяло във все по-неприветлив вид. Колкото и голямо да било желанието да бъде удържан Босфора в руски ръце и да не се позволи на неприятелски флотилии да навлязат в Черно море, оставало съмнението, че това може да бъде осъществено без риск с наличните сили.

Пристигналият в руската столица за ратификация на Санстефанския договор Реуф паша предал на руския император молбата на турския султан да бъдат смекчени по възможност при изпълнението тежките условия на договора, особено изплащането на непосилната парична контрибуция. По поръка на императора и канцлера на 5/17 март Игнатиев провел продължителен разговор с турския военен министър относно молбата, като били засегнати и други въпроси.

В разговора станало дума също за връщането на руските войски обратно в родината и за изтеглянето на английската ескадра от Мраморно море. Реуф паша по нареждане на султана признал, че качването на войските на корабите в Сан Стефано или Родосто, както било планирано първоначално по предложение на турската страна, било затруднено „вероятно по внушение на англичаните”. Игнатиев предложил качването на войските да стане в Буюкдере и турският министър се съгласил. Мястото било извън турските укрепления и през Пиргос можело да се стигне до стоянката на руските кораби, без да се влиза в Цариград.

Руският дипломат изразил своето мнение, че докато британската ескадра се намира в Мраморно море, Англия ще има пълната възможност да натрапва на Портата своята воля и да влияе върху нейните решения. Трябвало да се страхуват, че англичаните са можели да заграбят не само Дарданелите, но даже и Босфора. Така те щели да си осигурят пълно господство в Цариград и властта на султана щяла да бъде нищожна. Което можело да се приеме и като факт, че Турската империя вече не съществува.

От интерес на Портата било да се противопостави на англичаните в Проливите, като предостави на руските войски да заемат укрепленията по Босфора самостоятелно или съвместно с турските войски, препоръчал Игнатиев на Реуф паша. Тогава турското правителство ще получи възможност да поиска от Великобритания да оттегли своята ескадра, като заяви, че се е споразумяло с Русия. И че временното заемане на босфорските укрепления ще се прекрати, щом изчезнат причините за това. Т. е. руските войски ще излязат от турските фортове едновременно с излизането на английската ескадра от Дарданелите.

„Убеден в необходимостта от сериозно, искрено и без най-малки уговорки съгласие между Русия и Турция – пише Игнатиев – Реуф паша предлагаше сам той да бъде посредник в преките контакти между господаря император и главнокомандващия от една страна, и султана - от друга, и тържествено обеща да предава незабавно на султана всичко, което бъде съобщено чрез Ону. В заключение Реуф паша изрази надеждата, че ще му се удаде да отстрани английската ескадра от Мраморно море и обеща да започне да действа в този смисъл веднага след връщането си в Цариград.“

Въпреки тези уверения, на същия 5/17 март в Сан Стефано пристигнал крайно разтревожен Сафвет паша и започнал да умолява великия княз да се откаже от качването на войските в Буюкдере, тъй като Лейърд му обявил, че в такъв случай английският флот ще влезе в Босфора.

Главнокомандващият веднага докладвал на императора, че турците правят затруднения при качването на войските в Буюкдере, тъй като англичаните можели да приемат придвижването на руските войски към Босфора, като желание да бъде завзет някой пункт там. Според Н. Николаевич пристанищата в Мраморно и Черно море били неудобни за качване на войниците, тъй като местата за престой били открити и корабите нямали възможност да стоят на рейд дори при най-малкия вятър. Качването на войските в Буюкдере било и единственият начин за приближаване към Босфора, с цел завладяване на пункт там в случай на разрив с Англия. Възможността за завземане на пролива се затруднявала с всеки изминал ден, тъй като турските войници от крепостите в България били закарвани предимно в Цариград, където те вече станали сто хиляди. При скъсване на отношенията с Англия, качването на руските войски в Мраморно море ставало опасно, тъй като руските кораби можело да бъдат завладени от англичаните.

На обяд главнокомандващият изпратил втора телеграма. Бил разговарял със Сафвет паша относно мястото за качване на руските войски и останал с впечатление, че нещата ще се уредят, както той иска. Независимо от това обещание, великият княз предложил на императора да разговаря с английския посланик Лофтус, тъй като получил официално уведомление, че Портата била заплашвана от англичаните, в случай, че руските войски започнат да се качват на корабите в Босфора, те щели да завземат пролива със своята ескадра.

Вечерта в главната квартира пристигнала телеграма от Александър II. Близо до Цариград и Одрин трябвало да се съсредоточат големи сили, с оглед на евентуална война с Англия. Затова препоръчвал за окупация на западна България засега да се изпратят малки части, които да поддържат мира и спокойствието там. С това било спряно реализирането на идеята в Македония да бъде разквартируван целия 4-ти корпус. Императорът чакал мнението на главнокомандващия по съдържанието на писмото на Милютин от 27 февруари/11 март.

Николай Николаевич отговорил, че фелдегерът с въпросното писмо още не бил пристигнал в Сан Стефано, но всичко което желаел императорът, щяло да бъде изпълнено.

На следващия ден Нелидов от дипломатическата канцелария на главнокомандващия, бил изпратен в Цариград, за да се опита да уреди с турците въпроса за качването на войските в Буюкдере. Главнокомандващият отново телеграфирал в Петербург, че фелдегерът още не бил пристигнал. Но съществената част в тази телеграма е оплакването на великия княз, че здравето му се влошило. Той страдал от болки в стомаха и черния дроб, които се изострили от нервната обстановка. Работел колкото му стигат силите и се нуждаел от почивка.

По обяд в главната квартира била получена шифрована телеграма от Александър II, изпратена предния ден. В нея се указвало, че предвид явно враждебното отношение на Англия, която търси предлог за скъсване на отношенията, е необходимо да се спре изпращането на гвардията и гренадирите и да се вземат решителни мерки за възпрепятстване на пробив на англичаните през Босфора. Главнокомандващият трябвало да обмисли всички подробности и съобщи плана си за действие. „Можем ли да се надяваме на съдействието на турците, или да изпълняваме без тях?”, попитал имперторът.

Великият княз отговорил, че вече получил от фелдегера писмото на военния министър от 27 февруари/11 март. Направило му впечатление, че в него се говори за сформиране на армия против Австрия, а в телеграмите, които получавал, се говори само за действия против Англия. Означава ли това, че от страна на Австрия, няма вече от какво да се страхуваме? За турците не можел нищо да каже със сигурност. Предполагал, че нямало да им съдействат. Относно плана за действие трябвало да обмисли всичко и тогава щял да отговори.

Вечерта, след като се върнал Нелидов, Николай Николаевич докладвал в Петербург: „Турците, след дълги съвещания категорично отказват качването на войниците да става в Буюкдере, казват, че били принудени към това решение. Затова завземането на Босфора по мирен път ще бъде почти невъзможно за мен. Положително не можем да разчитаме на съдействието на турците в случай на разрив с Англия. Опитът да се приближим към Босфора без съгласието на турците, неминуемо ще доведе до скъсване с Англия. Което е нежелателно, с оглед  успокоителните известия от Европа, които пристигат в посолствата тук. В случай на война с Англия аз ще направя всички необходими разпореждания, Босфорът да бъде завладян на всяка цена.”

Записвайки събитията от последните дни, Газенкампф добавил, че нямало и не можело да бъдат взети такива мерки, с които да се попречи на английския флот да влезе в Босфора. Завземането на Буюкдере или на няколко места по Босфора не можело да ограничи свободното плаване на англичаните, още повече, че в руската армия нямало голямокалибрена артилерия, която да може да се конкурира с британската корабна артилерия. Завземането на Босфора било илюзия, която трябвало да бъде разбита.   

Тази констатация кореспондира с мнението, изразено по това време и от адмирал Хорнби, че при нужда той бил в състояние да форсира Босфора и да влезе в Черно море, независимо от присъствието на руснаците. Това се вижда от преписката между английското адмиралтейство и адмирала, с която руските дипломати се запознали по секретен път. На 17/29 март Горчаков изпратил в Сан Стефано съобщение, че в тази преписка имало запитване на адмиралтейството до адмирала,  достатъчни ли са неговите сили, за да унищожи бреговата артилерия. Хорнби отговорил утвърдително за руските батареи и отрицателно, ако турците обърнат бреговите си батареи против англичаните.

(След приключването на войната Газенкампф разбрал, че идеята за завладяване на Босфора била на ген. Николай Н. Обручев. Според мемоариста той бил способен да проповядва своите идеи увлекателно и настойчиво. Дълбоко вярвал в тези идеи и ги защитавал така пламенно, че увличал с вярата си и останалите. Увлякъл и спокойния и трезв мислител, какъвто бил Д. А. Милютин.)

Нелидов на 6/18 март отделно докладвал по телеграфа на канцлера, че били проведени продължителни преговори, но и след тях Портата категорично отказвала да позволи качването на корабите на връщащите се в Русия войски да се осъществи в Буюкдере. Великият везир Ахмед Вефик признал, че са принудени да направят това, а Сафвет паша известил с нота, че влизането на руските войски в Буюкдере се считало от Англия за завладяване на Цариград и щяло да предизвика влизането на английският флот в Босфора. Портата също щяла „да бъде принудена да протестира” против всяко движение на руските войски към Белградската гора и Буюкдере, тъй като това се явявало нарушение на договора. Руският дипломат научил, че английският посланик Лейърд определил намерението руските войски да бъдат натоварени в Буюкдере, като опит да се завземе Босфора и е заплашил с влизането там на английските броненосци. Опасенията му били споделяни от австрийския и френския посланик в Цариград. „Лейърд активно се старае да предизвика разрив между Великобритания и нас и се хваща за всеки случай, за да го постигне” – било мнението на Нелидов.

Вечерта императорът съобщил, че на следващия ден военният министър Реуф паша си тръгвал обратно. С надеждата, че той ще подкрепи борбата на главната квартира срещу действията на англичаните, Александър II написал писмо до Николай Николаевич, в което му изложил своите съображения за необходимостта, без отлагане, каквото и да става, да завземе Босфора.

Англия търсела предлог, за да обяви война на Русия, бил на мнение императорът. Бавела свикването на конфепенцията, защото „се бояла за своето достойнство от мирния изход“. Нейните заплахи към Портата да не допуска качването на руските войски в Босфора, разкривали намеренията ѝ да нахлуе в Черно море, което  в случай на война може да има гибелни последици за Русия. Затова в шифрованата телеграма повторил, че считал за необходимо руските войски да завземат Босфора, ако е възможно със съгласието на Портата, в противен случай – със сила. По същата причина решил, че трябва да преустанови изпращането на войските в Русия, за да не отслабва главнокомандващия, докато не получи уверение, че Турция  няма да се присъедини към англичаните и ще действа заедно с Русия. Такива уверения бил дал Реуф паша. Щял да изпрати съдържанието на последния негов разговор с Игнатиев, който имал силата на документ.

„С нетърпение ще очаквам твоите съображения както за завземането и преграждането на Босфора, така и на Галиполи, ако то още е възможно“, написал Александър II. Надявал се вицеадмирал Попов да окаже помощ в това отношение от страна на морското ведомство. Нямал да се разпростира по този въпрос, защото военният министър вече пишел подробности по него. Относно Австрия не можел да каже нищо положително, но несъмнено, тя било настройвана от Англия срещу Русия и затова били длъжни да се готвят за най-лошото: не трябвало да крият трудностите, които ще настъпят, ако действително Австрия им обяви война. Имал желание по-скоро да върне гвардията и гренадирите, също и двете дивизии от Кавказ, но предвиждайки този случай, се налагало да ги спре, за да действат като заплаха на Турция.

Императорът не пропуснал да увери брат си, че е загрижен за неговото здраве. „Състоянието на здравето ти ме огорчава много - отбелязъл той. - Да ти даде Бог сили да доведеш делото до истинския край.“

На 7/19 март Николай Николаевич заповядал да се съобщи на „Руското дружество за параходство и търговия”, че по политически причини превозването на войските в Русия се отлага за неопределено време и затова току що сключения договор с дружеството се счита за недействителен.

Рано на другия ден великият княз получил телеграма от императора, подадена предната вечер. Обяснява, че в неговите телеграми не се споменавало за Австрия, защото в тях се включвали само указания за обекта, за който били най-загрижени в момента и за когото се отнасяли дадените разпореждания: това бил Босфора. Надявал се, като съдел по последната телеграма, че ще бъдат приготвени всички мероприятия за бързо завземане на пролива, когато това се окаже необходимо. Моли да му съобщи, в какъв именно срок счита за възможно да изпълни това. Направило му впечатление, че начина на действие на турците не се съгласувал с уверенията, получени в Петербург от Реуф паша. Изпращал записките на Игнатиев, за да се увери сам в това.

„Очевидно убедеността, че е възможно да бъде завладян Босфора без флот, се е настанило много здраво – добавя мнението си Газенкампф. – Това е резултатът от целия ред от уклончиви отговори на великия княз. Трябваше веднага и категорично да обяви това мероприятие за неизпълнимо, без да се страхува, че ще разгневи царя. Няма съмнения, че след първия порив на недоволство, той сам щеше да разбере цялата фантастичност на този план. Сега на великия княз не остава нищо друго, освен да продължава със същата система на недомлъвки, вероятно с надеждата, че работата ще се размине, без да е необходимо да се осъществява неосъществимото.”

На телеграмата на императора, Н. Николаевич отговорил точно както предсказал секретарят му. Написал, че ще даде отговор за действията за завземане на Босфора, когато събере сведения за състоянията на пътищата, които вследствие на постоянните дъждове станали непроходими. За  действията на турците можел да каже, че макар да са дружелюбни към руснаците, те се намирали под силния натиск на Англия и особено на Лейърд, и затова на тях не може да се разчита. С всички сили се стараел да ускори срещата си със султана, като се надявал, че тогава, „ако бог даде”, делата ще тръгнат по-добре.

Както се вижда от писмото му от 6/18 март, Александър II много е разчитал на уверенията на Реуф паша, дадени в Петербург, че Турция  нямало да се присъедини към англичаните и ще действа заедно с Русия. И затова му направило впечатление, че събитията край Цариград не се развиват в тази посока. Турският военен министър, обаче, не е обещавал вмененото му от императора. Според Игнатиев той предлагал да бъде посредник в преките контакти между императора и главнокомандващия, от една страна, и султана, от друга, и изразил надеждата, че ще му се удаде да отстрани английската ескадра от Мраморно море. „Обеща да започне да действа в този смисъл веднага след връщането си в Цариград” е записал Игнатиев за разговора си с Реуф паша.

Изглежда турският министър действително е започнал да действа в обещаното направление, но резултатът не е бил такъв, какъвто той е очаквал. Нелидов в телеграмата си до Горчаков от 11/23 март свидетелства, че турците били разочаровани от резултатите на мисията на Реуф паша в Петербург. Султанът бил „раздразнен и скрито враждебен”. Слуховете около  Буюкдере, че мястото ще бъде завзето от руснаците, накарали Портата да изпрати войска на близколежащите височини. Личал злонамереният характер на тази мярка, имаща за цел да попречи със сила на качването на руските войски на корабите. Лейърд и няколко маниака полагали всички сили, стремейки се да доведат руснаците и турците до стълкновение, от което последните се страхували, но поради слабост и обърканост се поддавали на лошите съвети.

3.3. Руският главнокомандващ се среща с турския султан

На 14/26 март Николай Николаевич направил официална визита на султан Абдул Хамид II в Цариград. Посрещането станало в двореца Долма бахче на европейския бряг на Босфора. Там султанът и главнокомандващия провели едночасов разговор, на който присъствал само драгоманинът Ону. След това Абдул Хамид „върнал визитата” в дадения на разположение на главнокомандващия дворец Бейлербей, намиращ се на отсрещния, азиатски бряг на пролива. Тук „домакинът” и „гостът” разговаряли отново около двадесет минути в присъствието на Сафвет паша и Ону.

Същия ден великият княз изпратил телеграма до царя, в която споделил: „Срещата със султана се състоя при най-добри условия. Приемът бе дружелюбен и съчувствен. В беседата на четири очи султанът ми даде формално уверение в чистосърдечната си политика към нас и изрази желание да се сближи по-тясно с нас при условие, че ние му дадем възможност за това, като облекчим условията на мирния договор. Той подчерта, че неговото положение било извънредно трудно: слабата [управленска] позиция до която бил доведен, го лишава от възможността да действа. Султанът много съжалява за инцидента с Буюкдере, но по необходимост бил принуден да откаже. Изрази още веднъж надежда за смекчаване на мирните условия, заради укрепване на приятелските връзки и запазване на съгласието. Общо впечатление от срещата:  поставен между Англия и нас, султанът желае да се избегне стълкновението, а ако то все пак се случи – ще запази в отношението си към нас приятелски неутралитет.”

На следващия ден Николай Николаевич бил поканен от султана на вечеря в неговата резиденция - двореца Йълдъз. Великият княз бил придружен от трима души от свитата му, а от турска страна присъствали пашите Ахмед Вефик, Намък, Сафвет и Реуф. След вечерята султанът пак провел разговор на четири очи с главнокомандващият чрез драгоманина Ону. Разговорът продължил два часа, като в заключение султанът обещал безусловен неутралитет в случай на война с Англия. И в знак на дружба подарил на великия княз четири арабски жребеца.

През деня била получена телеграма от Александър II, който коментирал лаконично съобщеното му от главнокомандващия предния ден: „Твоят разговор със султана не обещава нищо добро. Освен това, което беше предадено от Игнатиев на Реуф, ние не можем да направим никакви отстъпки.”

„Ясно, че царят не придава значение на любезността на султана и от срещата на 14 март не чака никакви практически последствия – заключил Газенкампф. - Но заедно с това, не желае да прави никакви отстъпки за привличане на султана на наша страна. Следователно от преговорите нищо няма да излезе и султанът ще си остане таен привърженик на Англия.“

На думите на Абдул Хамид не трябвало много да се вярва. Той наистина се намирал в „слаба позиция” като управленец, но това било защото сам се поставил в нея, стараейки се да угоди на англичаните и на техния посланик в Цариград Лейърд. В дипломатическите документи и в пресата има достатъчно факти за това. Те са изнесени от Георги Настев в изследването му за участието на Дизраели лорд Бийкънсфийлд в събитията по освобождението на България.

През месец март 1878 г. султанът посетил Лейърд два пъти. Първият път поискал да узнае дали Англия възнамерява да обяви война на Русия. Бил съгласен да предостави турската армия на разположение на Англия. При втората среща Абдул Хамид заявил, че „от дъното на душата си бил против руснаците” и желаел в окупираните от тях земи да не се създават независими държави, тъй като това щяло да доведе до пълна разруха на Османската империя.  

Лейърд се възползвал от това угодничество, за да оказва натиск върху Абдул Хамид. За това свидетелстват други два случая. По внушение на английския посланик султанът заменил главнокомандващият на турските войски в Тракия Сюлейман паша с Мехмед Али паша и назначил за първи министър Ахмед Вефик паша, който бил приятел на Лейърд. След подписване на Санстефанския договор Лейърд поискал от султана да освободи от длъжност външният министър Сервер паша. Причината била, че като пълномощник на Турция в преговорите в Сан Стефано, той дал интервю на в „Дейли нюз” от 26 януари/7 февруари, в което заявил, че дотогава вярвал на Англия и англо-турския съюз, но сега разбрал, че сбъркал и вече приема политиката на Русия и съюза с нея. В писмо до Дарби Лейърд го информирал, че като поискал Сервер паша да бъде освободен, целял и да разбере доколко са били искрени заявленията на султана, че е приятел на Англия.

Драгоманинът Ону, който присъствал като преводач на срещите между главнокомандващия и султана, също написал отчет за тях. При срещата между двамата в двореца Йълдъз на 15 март великият княз поставил директно въпроса, какво ще бъде отношението на Турция, ако Русия скъса с Англия и какво положение ще заеме между воюващите страни. Отговорът на Абдул Хамид бил уклончив. Било несправедливо да го питат за това, след като са му „счупили ръцете и краката” и са довели Турция до състояние на пълно безсилие. Не можел той със сила да задържа английския флот пред Дарданелите по времето, когато руската армия, подобно на неудържим поток, настъпвала към неговата столица. И днес всеки опит от негова страна да се противопостави на действията на англичаните би обрекъл Цариград на гибел. Нали не за нещо друго, а за спасяването на града той приел тежките условия на мира. Неговото положение между руснаците и англичаните било същото, като между чука и наковалнята. С ужас мислел за възможността, впрочем малко вероятна според неговото мнение – за навлизане на английската ескадра в Босфора. В главата му се въртяла една и съща мисъл - как да постъпи в случая, но сам не знаел как.

Безспорно било само това, продължил султанът, че Русия е довела Турция до днешното безпомощно състояние. Но от нея зависело да предотврати всички тези страшни случаи. Защо англичаните влезли в Мраморно море? Поради опасения от завземане на Цариград от руснаците. Сега мирният договор е подписан и руската армия ще се отдалечи от тук. Нейното отдалечаване, разбира се, ще бъде последвано и от отдалечаване на англичаните от Дарданелите. Султанът ще ги покани за това, щом като руските войски започнат отстъплението си.

Когато великият княз настоял за отговор на първоначалния си въпрос, Абдул Хамид отбелязъл намерението си да съблюдава доброжелателен неутралитет спрямо Русия. След което пак се разпрострял за нещастията на Турция, за нейното безсилие, за невъзможността да предвиди как ще постъпи тя, ако се случи ужасната катастрофа, под която той разбирал стълкновението на Русия с Англия и едва ли не разрушаването на Цариград. Добавил, че ако руският император има желание султанът да направи повече, нека и той да направи нещо за тях. Турция трябва да бъде подкрепена и на султана бъде върнато, поне малко от обаянието, като се смекчат потискащите условия на мирния договор. Под това Абдул Хамид разбирал в България да се приложат постановленията на Цариградската конференция от 1877 година, за да се докаже, че Русия не желае окончателното разпадане на Турция. В такъв само случай той ще бъде в състояние да даде на османската политика нова насока и може би даже да сключи с Русия отбранителен и нападателен съюз. А това може би нямало да бъде безполезно за нея, в случай, че се състави общоевропейска коалиция срещу нея. „Не е ли по-добре това да се направи още сега и да се отдаде повече справедливост на нещастните турци, преследвани от диваците-българи, които не заслужават съчувствието, изпитвано към тях от Русия?“, попитал турският султан, давайки обидна за българите оценка, която изглежда е прочел в английските вестници.

Иначе Абдул Хамид направил благоприятно впечатление на Николай Николаевич, но той не се решил нито на него, нито на Портата отново да предложи да защитават заедно Босфора срещу англичаните. В собственоръчното си писмо до Александър II от 16/28 март написал, че било извънредно трудно да се овладее Босфора без участието на турците. С оглед вероятния разрив с Англия били направени всички разпореждания, за да потеглят войските незабавно към Босфора, да заемат неговия бряг и с това да помогнат на руските моряци да минират пролива. На войниците било заповядано в случай, че при придвижването им турците окажат съпротива, да си пробият път през тях със сила, но каквото и да стане да стигнат до Босфора. Главнокомандващият смятал да приеме съпротивата на турците при придвижването на руските войски напред, като обявяване на война на Русия. И попитал императора: „Така ли да гледам на тази работа или не?”

 „Нека бог ни помогне да завършим всички заплетени дела с мир – написал на края Николай Николаевич. – Ако е съдено пак да се бием, вярвай, че всеки от нас ще изпълни своя свят дълг.” От тези думи се вижда, че главнокомандващият действително е вярвал, че война няма да има. И затова е предвидил завземането на Босфора да стане „незабавно”, но след скъсване на отношенията с Англия. За съжаление това категорично мнение е било предадено не по телеграфа, а в писмо чрез фелдегер и е пристигнало доста късно в Петербург. Това обяснява защо от руската столица в Сан Стефано известно време пристигат категорични заповеди за незабавното завземане на Босфора.

Непосредствено след височайшата среща в Цариград руското командване решило да използва създадения контакт, за да противодейства на заплахата за овладяване на Босфора от английския флот. На 17/29 март Горчаков известил главнокомандващия: „Имайки пред вид дружелюбието по време на срещата на Ваше императорско височество със султана и телеграмата на Нелидов, че положението се подобрява, императорът желае вие да настоите пред Портата, тя да предяви енергично искане към Лондон за отдалечаване на ескадрата от Мраморно море. Турското правителство трябва да осъзнае, че е необходимо да разсее впечатлението за двусмисленост на своето поведение и да ни докаже на дело, че се е решило да действа заедно с нас.”

Позицията на Горчаков озадачава. Не е ясно какво е написал в телеграмата си Нелидов, но очевидно той е възприел безрезервно любезността на султана като готовност за сътрудничество. Затова и канцлерът е написал, че турското правителство трябвало „да докаже” това на дело. Газенкампф е отбелязал, че Нелидов написал отчет за срещата със султана и го изпратил на Горчаков, но уточнил: „съдържанието на този документ остана неизвестно за мен”.

На 18/30 март Николай Николаевич бил отново в Цариград, където разговарял със султана, Ахмед Вефик паша и Реуф паша. Те обещали да изпратят на англичаните покана да напуснат Мраморно море, като се позоват на факта, че руските войски си отиват и трябва да им се даде възможност за това. За да бъде убедително това заявление, което визирало връщането на руските войски по море, великият княз решил да отправи Подолския полк с четирифунтовата батарея от Сан Стефано за Одеса. Изпратил заповед на ген. Радецки, който отговорил, че полкът с батареята ще тръгне от Чаталджа на 20 март и ще пристигне в Сан Стефано на другия ден по обяд.

Вечерта се получила телеграма от военния министър, който съобщил, че императорът намерил за необходимо в случай, че се пристъпи към завземане на Босфора, от Русия да бъдели превозени оръдия от голям калибър, по-специално мортири. Трябвало да се свържат с намиращия се в Одеса генерал-адютант Баранцев и да уточнят в кои места и какъв брой оръдия и мортири трябва да се превозят.

Какво да отговори великия княз, разсъждава Газенкампф. Решението било „напълно неизпълнимо”, тъй като в присъствието на английската ескадра не съществувала никаква възможност да се достави артилерия от голям калибър през Черно море и оръдията да се поставят по бреговете на Босфора, които не се контролират от руските войски. Положението на главнокомандващият било „отчайващо трудно”: той не се решил веднага и категорично да отхвърли „фантастичния план” за завладяването на Босфора и дал възможност той „да се развие и укрепне в Петербург”. Но сега, когато от него се искало да осъществи незабавно тази „фантазия”, на него все пак щяло да се наложи да обясни, че това е невъзможно и тогава ще се окажело, че той е виновен.

Николай Николаевич изпълнил и двете задачи, възложени му от Горчаков и Милютин, и на 19/31 март сутринта докладвал направо на императора. Чакал отговора на турците относно искането, което той направил: да обявят на англичаните да изведат флота си извън Дарданелите. Докато не получи отговор, нямал възможност да започне с турците преговори относно завземането на Босфора. Но войските били готови и били дадени всички разпореждания, за да се отправят незабавно към Терапия, в случай, че английската ескадра се приближи към Босфора. За оръдията с голям калибър били направени разпореждания, но не можел да определи кога ще бъдат натоварени, тъй като да ги доставят сега в Босфора било невъзможно.

По въпроса за контрола на Босфора във „Всемирная иллюстрация” от 1 април 1878 г. е публикувана любопитна информация. Султанът провел съвет, за да се реши как да се постъпи в случай, че английската ескадра вземе решение да влезе в Босфора. Първият министър Ахмед Вефик паша, който бил креатура на Лейърд и демонстрирал преданост към Англия, предлагал и настоявал за извеждане на турския флот от Босфора, за да не възпрепятства движението на английските кораби. От друга страна Реуф паша и Осман паша доказвали, че трябва със сила да се противопоставят на влизането на английския флот. Ако това се окажело невъзможно, трябвало на руската армия да се предостави „във вид на възнаграждение” правото да заеме няколко пункта по двата бряга на пролива.

3.4. Босфорът не може да бъде блокиран от руската армия

На 15/27 март Бийкънсфийлд предприел нова войнствена демонстрация, целяща да сплаши Русия: предложил да бъдат мибилизирани резервите на английската армия. В Санкт Петербург приели инициативата като пореден етап от подготовката на Англия за война с Русия. „Тази седмица политическото положение стана още по-неясно от преди - написал Милютин на 18/30 март. - Лорд Дарби излезе от министерството; в Англия свикват резервите; за конгреса вече няма и дума. Телеграмите от гр. Н. П. Игнатиев от Виена все още не съдържат нищо определено. Императорът е разтревожен, вижда необходимост от скъсване на отношенията с Англия.”

Шувалов от Лондон изразил мнение, че предложението за свикване на запаса било само демонстрация, дори уверил Горчаков, че това му признал лично Дарби. Той настоявал, че при преки разговори с Англия можело да се постигне споразумение, ако Русия ѝ направи някакви териториални отстъпки. Руският канцлер обаче, се отнесъл скептично. Все пак оставката на Дарби била приета, а той се считал за основната опора на „желанието за споразумение”.

Въпросът за владеенето на Босфора излязъл на преден план и било необходимо спешно да бъде решен. От Атина дошъл и слух, който накарал руското командване в Петербург да вземе незабавни мерки. По поръка на военния министър, ген. Николай Обручев изготвил записка „за настоящото положение на нещата“, в която отбелязал:

„Преди всичко е необходимо да се изясни въпроса за неутралитета на Турция. От трите решения, които може да приеме Портата – да бъде за нас, да бъде против нас или да се обяви за неутрална – най-неизгодно за нас е последното. Присъствието на неутрални въоръжени сили, даже в съседство с театъра на войната, представлява нещо фалшиво, а в района на самите военни операции то положително е немислимо. Тук положението трябва да бъде съвършено ясно. Докато Турция има въоръжени сили, тя трябва да бъде или за нас, или против нас. Можем да ѝ признаем неутралитет само в случай, че тя безусловно сложи своето оръжие, т. е. като се откаже от всяка възможност да използва в наша вреда своята армия, своя флот и своите укрепени пунктове. Докато пред Цариград превесът на силите е на наша страна, трябва да се възползваме от тях без отлагане и да осъществим решителен натиск върху Портата, изисквайки от нея да възстанови в проливите реда, определен от международните договори за мирно време, т. е. да отдалечи английската броненосна ескадра от проливите и да ни заяви, готова ли е и може ли да изпълни това със собствени средства? И ако не може, съгласна ли е да постигне тази цел заедно с нас? В случай, че под един или друг предлог тя откаже, трябва да искаме незабавно да ни предаде всички укрепления в Босфора и в Дарданелите, да разпусне армията и да разоръжи флота. Ако и на това не последва съгласие от страна на султана, необходимо е веднага да се прибегне до явна сила за завземане на двата бряга на тези проливи и заграждане с мини на водния път от Средиземно към Черно море.”

На основа на записката била съставена телеграма, която от името на Александър II била изпратена до главнокомандващия в Сан Стефано. В съставянето ѝ участвали военният министър Дмитрий Милютин, началникът на генералния щаб граф Фьодор Гейден и ген. Николай Обручев. Окончателният текст бил одобрен от императора. По-късно военният историк и адютант на главнокомандващия, Дмитрий Скалон, ще нарече телеграмата „злополучна инструкция”. Като същевременно ще подчертае, че тя „по своето същество” не произхожда от императора, а е била изпратена против волята му.

Последното не съответства напълно на записаното от Милютин в неговия дневник. Военният министър посочва, че императорът дошъл лично при него, след като телеграмата била вече съставена. В разстояние на половин час двамата коментирали „обтегнатото състояние на нещата”, след което проектираната телеграма била „напълно одобрена” и изпратена.

„Решителната телеграма на господаря”, както пък я нарича Газенкампф, изпратена от Петербург на 18/30 март вечерта, била получена в Сан Стефано след обяд на следващия ден. Тя разпореждала на главнокомандващия:

„В общи линии одобрявам съображенията, изложени в твоето писмо от 9-ти март. Разривът с Англия е почти неизбежен. Ние сме длъжни без отлагане да приготвим всичко за решителните действия и само тогава, когато всичко бъде готово, да поискаме от Портата категоричен отговор: как ще действа тя в случай на враждебни действия на Англия? Ако е заедно с нас, то тя трябва незабавно да предаде в наши ръце укрепленията на Босфора, поне на европейския бряг, и да се споразумее с теб за разпределението на нейните военни сили. Ако тя счете, че е твърде отслабена, за да участва във война с Англия, длъжна е, предавайки ни споменатите укрепления, да прекрати всякакво въоръжаване, да разпусне или отдалечи войската, затрудняваща нашите действия, да разоръжи корабите, оставащи в Черно море и ги постави в пристанищата, които ще бъдат посочени от нас, и да забрани на своите поданици всякакво участие в действия, враждебни към нас. И в двата случая ние не трябва да влизаме в самия Цариград, а да се укрепим само на бреговете на Босфора, завземайки няколко пункта, за да ешелонираме загражденията. Да се започнат решителни преговори и действия трябва само тогава, когато всичко бъде напълно подготвено, като не трябва мероприятието да се подлага на какъвто и да е риск. За това е желателно предварително да се подведат по-близо до Босфора възможно най-големите сили, които имаш.“

Писмото на Николай Николаевич от 9/21 март не е публикувано. От други документи се разбира, че става дума за „всички мероприятия за бързо завземане на пролива, когато това се окаже необходимо“, от които императорът се заинтересувал в телеграмата си от 7/19 март. По този въпрос главнокомандващият дава разяснения в писмото си от 20 март/1 април, което е цитирано тук, по-нататък.

Преди да получи отговор, на 19/31 март Александър II изпратил нова телеграма, в която се противопоставил на замислената от главнокомандващия амбаркация (качване на корабите) на Подолския полк и съобщил нещо много важно. „Не смятам, че амбаркацията на един полк ще произведе някакъв натиск върху англичаните – написал императорът. – Не позволявам никакво изпращане на войски по-нататък. Вчерашната моя шифрована телеграма трябва да ти служи за ръководство. Уведоми, когато всичко бъде готово за действие. Не трябва да губим време, за да изпреварим пристигането на десантните английски войски.”

От последните редове на тази телеграма става ясно, че разпорежданията, които дал императорът предния ден, са резултат не само от притесненията за предвижданата мобилизация на резервите в английската армия, но е имало и конкретна причина – очаквало се десант на английски войски. Всъщност това е бил слухът, за който бе споменато бегло.

Повече яснота дава телеграмата на княз Горчаков, изпратена също на 18/30 март и получена в главната квартира следващия ден. В нея се съобщава, че „по слухове от Атина от 18 март нов стил” (т. е. 6 март по стария стил), англичаните имали план с шест броненосци да завладеят двата бряга при Булаирските укрепления на Галиполския полуостров и да направят десант в Измит, с цел да завземат азиатските укрепления на Босфора.

Главнокомандващият отговорил на 19/31 март на „решителните” разпореждания на императора с телеграма, в която обяснил накратко: „Получих шифрованата телеграма. Всичко ще бъде прието за сведение и ще действам според обстоятелствата”. Великият княз пак не се решил „да каже без заобикалки”, коментира Газенкампф. В началото на телеграмата той благодарил на императора, че е удостоил лейбгвардията на драгунския полк с георгиевски щандарт (военно знаме), а в заключение споменал, че него ден бил на кръщавка у принц Ройс. „По такъв начин отговорът на особено важната и напълно неизпълнимата заповед бе даден някак между другото”, пояснява секретарят на Николай Николаевич.

Според Газенкампф денят 20 март/1 април се оказал нещастен за великия княз, а по закона за отражението и за неговите приближени. Сутринта Александър II изразил недоволството си от отговора на главнокомандващия и повторил разпорежданията си за завземане на Босфора с думите: „Отговорът ти на моята шифрована телеграма от 18-ти получих вчера, по време на концерта за инвалидите. Учудвам се, че ти си я приел само за сведение, а не за изпълнение и ръководство, което най-строго ти потвърждавам.“

Дмитрий Скалон нарекъл височайшата телеграма от 18 март „злополучна инструкция“, защото тя станала причина Николай Николаевич да си подаде оставката. Той честолюбиво се засегнал от реакцията на брат си, руския император, и останал „потресен и огорчен“ от отправената му на 20 март критика за неизпълнение на височайшата заповед. Веднага след като получил телеграмата на обяд, изпратил на императора последователно две телеграми.

Най-напред изразил огорчението си от отправения му укор. Винаги изпълнявал заповедите на императора, но приел разпорежданията „само за сведение“, защото обезоръжаването на стохилядната турска армия и турския флот считал за невъзможно. В главната квартира вече изготвяли подробно писмено изложение за огромните препятствия, които срещали на място и които пречели да бъдат изпълнени дадените разпореждания. На пълно съдействие от турците главнокомандващият още не можел да се надява. Ако обявят неутралитет, можел да очаква само пасивно (без съпротива) да допуснат руските войски да заемат стратегическите пунктове на Босфора. Портата обаче, никога нямало да се съгласи на обезоръжаване на армията и флота ѝ. Да се иска това сега, когато турците можели да обявят желание да останат неутрални, ще възбуди отново тяхната ненавист към руснаците и ще ги накара да преминат на страната на Англия. Затова написал, че ще има пред вид дадената заповед, но съвестта не му позволявала да каже, че ще я изпълни, защото настоящето положение правело това невъзможно. Главнокомандващият все пак обещал „да има пред вид изразената воля на императора като ръководство“, тъй като по-нататъшните действия на турците щели да зависят от конкретното развитие на политическите и военните събития.

Александър II очевидно не останал доволен от отговора на брат си и същата вечер му написал нова телеграма, в която го попитал: „Кажи откровено, твоето здраве позволява ли ти да командващ армията с нужната енергия, която сега е по-необходима от всякога?“ На което великият княз отговорил: „Докато имам сили и съм ти нужен, ще работя до последния си дъх. Бих желал само силите да не ми изменят и ако бог даде делата да се оправят поне малко, моля да ми позволиш тогава да се върна, за да си почина.“

Великият княз съставил и донесение с подробното обяснение за положението на армията край Цариград и Босфора: какво е било възможно да се направи и какво не, предвид съществуващите отношения с турците. В донесението, което всъщност е било обстоятелствения отговор на телеграмата от 18-ти март, се казва:

 „Одобрявайки моите съображения, изложени в писмото от 9-ти март, В[аше]. И[мператорско]. В[еличество]. пожелахте да ми посочите ръководни основи за предстоящите действия. Ще употребя всички усилия, за да изпълня точно волята на В. И. В., но съм длъжен да изкажа моите съображения относно реда и средствата за привеждането ѝ в изпълнение.

За пълното ни утвърждаване на Босфора е необходимо да се овладеят и двата бряга на пролива и да се поставят в него минни заграждения. Овладяването на европейския бряг е повече или по-малко осигурено, всички средства за това са приготвени и армията, събрана пред Цариград, се намира в пълна готовност да тръгне напред при първата заповед. Но както вече изложих в моето писмо, началото на придвижването на нашите войски напред ще бъде сигнал за скъсване с Англия и затова то трябва да бъде предприето или на основание на пряката заповед на В. И. В., или при откриване на враждебни действия от Англия, сред които следва да се отнесе и опита на нейния флот да влезе в Босфора. Както в единия, така и в другия случай аз ще употребя всички усилия да пристигна до Босфора колкото се може по-бързо, за да успея да положа загражденията преди там да пристигне английския флот. Но не трябва да се изпуска предвид, че флотът може да пристигне до Босфора по-рано от нашите войски, тъй като те трябва да направят около 40 версти и ще употребят за това около денонощие и половина, а на английският флот от Принцовите острови са нужни няколко часа. Разбира се, това няма да ми попречи да се укрепя на брега и аз се надявам да изпълня това в най-кратко време, ако само не срещна съпротива от страна на турците.

Заедно с началото на придвижването на нашите войски, моряците ще започнат да полагат минните заграждения. Мините са готови и се намират в достатъчно количество на военните кораби, обаче аз се съмнявам, че независимо от всичките техни усилия и самоотверженост, нашите моряци ще успеят да преградят пролива до пристигането на неприятелския флот – провеждането на работите под огъня на броненосните кораби вече е невъзможно. При все това не губя надеждата да направя загражденията впоследствие, под прикритието на нашите войски и оръдия, когато те се укрепят на брега, обаче не мога да не призная, че тогава мероприятието ще бъде затруднено още повече, а и успехът не е напълно сигурен.

Преправянето на нашите войски на азиатския бряг може да бъде изпълнено само тогава, когато бъде устроено надеждно преграждане на пролива и има увереност, че преминаването на броненосците през него е невъзможно – иначе положението на преминалите войски ще бъде крайно опасно. Освен това преправянето на войските ще бъде възможно само тогава, когато в пролива се съберат достатъчно количество кораби, които да могат да качат приблизително около една пехотна дивизия с артилерията. Но както докарването на нашите кораби, така и заемането им по място може да бъде направено само когато бъде изпълнено преграждането на пролива.

По този начин успехът на преправянето през пролива и заемането на азиатския бряг ще зависят напълно от успешното поставяне на минните заграждения. Независимо дали ще бъдат посочените действия успешни или не, за противодействие на броненосците и за укрепване на нашето положение на Босфора е полезно да имаме оръдия голям калибър. Аз вече съм направил необходимите разпореждания по този предмет и смятам да доставя тези оръдия от Дунав, от намиращите се при мен оръжия за обсада. Но трябва да заявя на В. И. В., че доставянето на тези оръдия в Босфора, още повече разтоварването им на брега, са възможни само при настъпил разрив на отношенията. Защото при сегашните обтегнати обстоятелства, фактът на докарване в Босфора и разтоварване на неговия бряг или на брега на Черно море, близо до Босфора, на оръдия голям калибър – ще послужи също за такъв повод за разрив, както опита да заложим мини, или да придвижим нашите войски към Босфора. Във всеки случай трябва да се има предвид, че за перфектната подготовка на големите оръдия за изпращането им, ще са необходими не по-малко от две седмици.

Към всичко казано е необходимо да бъдат взети под внимание нашите отношения с Турция. В предишното писмо аз изказах предположение, че в случай на скъсване с Англия, Турция няма да застане на нашата страна. Днес аз мога само да потвърдя това предположение. Тя, по всяка вероятност ще се обяви за неутрална, при това аз се надявам да направя така, че тя да не ми попречи за заема важните стратегически места. Нямам никакви основания да разчитам на повече, и смятам, че ако предявя на Турция исканията, които се посочват от В. И. В., т. е. тя да ни допусне да заемем укрепленията на европейския бряг на Босфора, да разпусне армията, събрана в Цариград, да разоръжи своите кораби, намиращи се в Черно море и да ги отведе в пристанищата, които ще ѝ бъдат посочени от нас – тя ще отговори с отказ. Даже съм сигурен, че ако започна да настоявам за изпълнение на това искане, то Турция, поставена в безизходно положение, под натиска от една страна на нашите заплахи, а от друга с обещанията на Англия, ще застане открито на нейна страна.

Резюмирайки всичко казано, мога да обрисувам положението така: Завземането на европейския бряг на Босфора е почти осигурено. Бързото завземане може да се извърши само с полеви войски и полеви оръдия. Превозването по море и поставянето на оръдията по брега е съмнително. На преграждане на пролива с мини, независимо от всички наши усилия, не трябва да се разчита напълно. На свързаното с това утвърждаване на азиатския бряг, трябва да се разчита още по-малко. В случай на скъсване с Англия не може да считаме Турция за наша съюзничка: по всяка вероятност тя ще бъде неутрална. На нашите искания да отстъпи укрепленията на Босфора, да разпусне армията, да разоръжи корабите, намиращи се в Черно море и да ги отведе в посочените от нас пристанища – Турция ще откаже. Ако аз настоя за непременното изпълнение на това искане, Турция ще заеме открито враждебно на нас положение и ще се присъедини към Англия.

Считам за необходимо да се спра на това последно обстоятелство. Като поискаме категоричен отговор на посоченото искане, трябва да бъдем готови, в случай на отрицателен отговор да обявим на Турция ново скъсване на отношенията и да открием незабавно военни действия, с цел да се опитаме да разбием събраната в Цариград армия преди пристигането на английския десант. Вземайки пред вид, че тази постъпка ще ни бъде представена от нашите врагове като вероломство, тя неминуемо ще повлече след себе си разрив не само с Турция, но и с Англия, а може би и с Австрия. Затова - за такова решително действие, можещо да повлече обявяване на война от Турция, Англия, а може би и Австрия – е необходимо да получа от В. И. В. специална заповед и пълномощия.

Ако е нежелателно да се унищожи всяка вероятност за мирен изход от настоящето положение, то е необходимо да се продължи воденето на преговорите и сношенията крайно внимателно и тогава все още ще остане надеждата да я привлечем [Турция] на наша страна, особено, ако направим в нейна полза някои отстъпки.

Излагайки напълно откровено моите виждания, предвид указанията на В. И. В. върху това, да избягвам рискованите мероприятия, счетох за необходимо да поискам окончателните заповеди на В. И. В., които ще бъдат свято приведени в изпълнение според моите сили и способности.”

Според руския историк Сергей Татишчев всички действия и разпореждания на Портата показвали, че тя ще отклони поканата за споразумение с Русия и напълно ще се подчини на внушенията на английските и австрийските дипломати. И ще премине открито на страната на Великобритания и Австро-Унгария в деня, в който тези държави започнат въоръжена борба с Русия. На такъв извод насочвали: отказът за разрешаване на качването на руските войски на корабите в Босфора; забавянето на извеждането на турските гарнизони от Варна, Шумен и Батуми и предаването на тези крепости; съсредоточаването на всички налични отомански военни сили в Цариград и околностите му и издигането около столицата на многочислени и силни укрепления. При тези условия волята на императора за обезоръжаване на турската армия и флот и за завземане и преграждане на Босфора можела да бъде изпълнена само със сила. Което означавало нарушаване на мира и подновяване на военните действия срещу Турция. Въпреки неблагоприятните стратегически условия, в които се намирала руската армия след сключване на примирието, на намаляването на нейния числен състав, на силно развитата смъртност в нея от тиф и други заразни болести; без да гледа също на ежедневното нараствене на силите на неприятеля, на заеманите от него застрашаващи позиции и на близостта на британската ескадра, великият княз-главнокомандващ не се отказвал да предприеме този отчаян опит, но предвид тежката отговорност, която трябвало до поеме в случай на неуспех, настоял да му бъде дадена точно определена заповед.

Разбира се и Газенкампф не пропуснал да отбележи в дневника си своето мнение по въпроса с императорската телеграма от 18-ти май.

„Тежка задача! – отбелязъл той под нея, след като я преписал при получаването ѝ – Това е ултиматум, с който би  следвало да се обърнат направо към султана, като му дадат 24 часов срок за отговор. Вместо това, предявяването на неизпълнимите искания се възлага на великия княз, при това с условието да не подлага невъзможното мероприятие на какъвто и да е риск. И това - под погледа на английската ескадра и стохилядната турска армия! Какво още е забележително: предвиждайки най-малко правдоподобните отговори на Портата (активен или пасивен съюз с нас!), телеграмата изобщо не допуска мисълта за възможен трети, най-естествен резултат: обръщане на султана за защита към Англия и съюзяване с нея против нас.“

Великият княз постоянно твърдял, че този план се зародил в главата на Обручев и бил внушен на императора от военния министър. Две-три години след приключване на войната Газенкампф имал случай да се убеди, че „решителната“ телеграма била съставена на основа на специалната записка, подадена от Обручев. Някои изрази в телеграмата били буквално заимствани от тази записка, така че се налагал извода, че самата телеграма била съставена от Обручев и чрез военния министър е представена за височайше одобрение и подпис.

Така Газенкампф като истински детектив, по налични „следи“ и с логически разсъждения, разкрил истината за записката на Обручев и телеграмата от 18 март. Тази истина била записана в дневника на Милютин, но той тогава още не е бил публично известен.

Секретарят на Николай Николаевич записал в своя дневник, че освен официалното донесение с подробните обяснения за положението край Босфора, великият княз подготвил и още едно писмо до императора. „Неговото съдържание, разбира се, не ми е известно – обяснява Газенкампф. – Но съдейки по разговорите с великия княз, от когото съм научил достатъчно, за да мога от няколко изпуснати думи да се досещам за главната насока на неговите мисли, аз мисля, че писмото главно отговаря на поставения от императора въпрос: способен ли е великият княз според силите и здравето си, на енергичните действия, които се искат от него по смисъла на височайшите разпореждания. Този въпрос, който подложил на съмнение способностите на великия княз да изпълнява царските указания, го е засегнал дълбоко. Написвайки отговора, той видимо се успокои.“

Според сведението на Газенкампф на другия ден донесението било преписано в посолството на Русия в Цариград (вероятно на специална бланка) и подписано от главнокомандващия Николай Николаевич и началник-щаба Непокойчицки в присъствието на Нелидов, който като временно изпълняващ посланическите функции вероятно също е поставил своя подпис. След което донесението и писмото били изпратени с куриер за Петербург.

Вечерта в Сан Стефано била получена телеграма от императора. Чакал отговор на въпроса за здравето на главнокомандващия. Не се надявал на пълно съдействие от Турция, но ако те пасивно допуснели  руските войски да заемат стратегическите пунктове на Босфора до пристигането на английския флот в Черно море, главният резултата, който той желаел, щял да бъде постигнат.

Великият княз отговорил, че него ден заминал фелдегер с писмото в отговор на телеграмата за здравето му. Чувствал се прилично, но черният дроб го болял.

Преди да получи донесението и писмото от брат си, Александър II на 21 март/2 април по време на доклада на военния министър повдигнал въпрос за „здравето и нравственото състояние“ на великия княз Николай Николаевич. Той, според императора, приемал, че войната вече е завършила и с надежда чакал завръщането си в Русия. И сега, когато започнал да получава настоятелните заповеди за подготовка за завземане на Босфора, изглежда съвсем изгубил бодрия си дух и намирал затруднения във всичко. Императорът бил много недоволен от мудния му начин на действие и неизпълнението на заповедите му. Станало дума дори, великият княз да бъде заместен от друго лице и по този случай на Милютин било поръчано да преговаря с ген. Тотлебен, макар той още да не се бил оправил, след прекарана болест.

На следващия ден Александър II, раздразнен и развълнуван, отново изразил неудовлетвореността си от действията на главнокомандващия, особено от недостатъчно енергичните му разпореждания за завземането на Босфора. А на 23 март/4 април повикал ген. Тотлебен и споделил с него намеренията си да го изпрати в действащата армия, първо в помощ на главнокомандващия, а след това и да го замести, в случай на болест. Тотлебен обаче, признал на монарха, че отдавна бил в обтегнати отношения с Николай Николаевич. Което изключило възможността да стане негов помощник.

След като получил писмените обяснения на брат си, Александър II съществено изменил вижданията си за завземането на Босфора. Разбрал, че задачата не е лесна за изпълнение и ако бъдат изпълнени исканията, които той отправял за незабавно завземане на бреговете на пролива, това ще доведе до скъсване с Англия, а може би и с Турция. Тази промяна проличала на съвещанието при императора, проведено на 27 март/8 април. На него Тотлебен представил свой план за действие, макар и той да признавал, че операцията е трудна и рискована.

Императорът прочел и писмото, получено от великия княз Николай Николаевич в отговор на зададения му въпрос за състоянието на неговото здраве. Главнокомандващият се чувствал напълно разстроен и изразил нуждата си от почивка. Вследствие на това монархът обявил на ген. Тотлебен намерението си да възложи на него командването на армията, но изчаквал пристигането на ген. м. княз Александър Имеретински, който бил изпратен от Николай Николаевич да даде допълнителни устни разяснения. Князът бил определен от Тотлебен за началник-щаб.

На същият ден, 27 март/8 април, в главната квартира в Сан Стефано фелдегер донесъл на главнокомандващия писмо от императора, което го разтревожило. Веднага след прочитането му, Николай Николаевич сам съставил ответната телеграма и я дал на Газенкампф и Скалон да я шифроват. В нея пишело: „Много ти благодаря за писмото от 20-ти март, получено сега. Имеретински устно ще ти предаде обяснения на твоите въпроси. С бъдещ куриер ще изпратя писмен отговор.“

След това текстът в телеграмата бил зашифрован и гласял: „До 19 февруари не отидох до Босфора, първо, защото нямах достатъчно сили за това и пътищата бяха непроходими. Второ, защото пристигането ми на Босфора по време на примирието и настояванията за изпращане на войските от Буюкдере след подписването на мира ще повлече след себе си неминуемо скъсване не само с Англия, но и отново с Турция, на което аз не можех да се реша, нямайки категорична заповед от тебе, как да постъпя при този явен казус бели (повод за война). Ако заповядаш, аз и сега мога да отида на Босфора, но така, както съм изложил в записката, която ти трябва да получиш днес. Това придвижване ще доведе неминуемо до влизане на английската ескадра в Босфора и до незабавен разрив с Англия, а може би и с Турция, която започна да строи укрепления от към сухопътната страна на Цариград, поради което аз незабавно поисках спиране на работите.“

Татишчев е споменал бегло за писмото на императора от 20 март. То било саморъчно написано от него, след като той изпратил телеграмата, с която изразил „учудване“, че главнокомандващият е възприел разпорежданията му за завземане на Босфора само за сведение, и потвърдил, че те трябва да се изпълняват. В писмото Александър II отправил горчив упрек към своя брат: „Какво ще каже Русия и нашата доблестна армия, за това, че ти не завзе Цариград! Аз с трепет очаквам на какво ще се решиш...“

Ако съдим по отговора на главнокомандващия, ставало е дума освен за завземането на Цариград, също и за Босфора. Както се вижда от пространните отговори чрез телеграми и писма, след подписване на примирието всяко движение на руската армия напред е можело да доведе до скъсване на отношенията с Англия и Турция и възобновяване на военните действия.

На 27 март/8 април Николай Николаевич изпратил и следната телеграма до императора: „Имеретински замина вчера. Днес отново не се чувствам добре. Настоятелно те моля, да изпълниш това, което му предадох за моето здраве – необходима ми е незабавна почивка. Поради това виждам, че въпреки цялото ми желание, в това положение не мога да ти служа. С нетърпение ще чакам твоето решение да ме замениш с някой друг и да ме отзовеш скоро от тук.“

На 30 март Николай Николаевич изпратил чрез фелдегер обстоятелствен отговор на императора на писмото му от 20 март с въпроса: „защо не завзе Цариград?“ Обясненията на главнокомандващият, дадени както в това писмо, така и в другото, от 18 март, дават представа за позиционната война, която се е водела между Русия и Англия край Цариград. Можем да я наречем „мъртва война“, по подобие на мъртвото вълнение. Именно защото тя не е била съпроводена с видими битки, като истинската война, не е отбелязана в изследванията на историците, писали по този въпрос.

„На писмото на Ваше величество от 20-ти март – пише великият княз на 30 март, - съм длъжен най-учтиво да обясня обстоятелствата, които ми попречиха своевременно да завзема и укрепя Босфора, а също и съображенията, които ме заставиха да се откажа от качването на войските в Боюкдере.

Още преди сключването на примирието, когато поради затруднените телеграфни съобщения, съгласието на Портата на предложените от нас условия на мира не достигаха до турските пълномощници и нашите войски продължаваха да се приближават към Цариград - английското правителство видя в това, намерение от наша страна, каквото и да стане да завладеем столицата на Турция, и заповяда на своя флот да влезе в проливите. Той беше спрян в Дарданелите със съобщение за сключване на примирието и с покана да се върне на предишната си стоянка. Може, обаче, да се каже с положителност, че ако нашите войски бяха са приближили съвсем до Цариград, те щяха да намерят английските кораби в Босфора, а може би и самият вход на Черно море щеше да бъде завзет от англичаните.

Когато при започването на мирните преговори в Одрин, в Цариград се разнесоха слухове за някакви прекомерни наши условия, за искания да ни предадат целия турски флот, за изгонване на цялото мюсюлманско население от България, за наша заплаха, че в случай на отказ ще прекъснем примирието и отново ще настъпим към столицата (макар всъщност, при завземането на местността близо до Чаталджа ние да изпълнявахме само условията по демаркационната линия съгласно сключеното примирие) – на английския флот отново бе дадена заповед да се приближи до Босфора, под предлог за опазване на сигурността на английските поданици, а в същност за опазване на политическите интереси на Великобритания. От наша страна бе незабавно заявено на Портата, че ние сме принудени да получим подобни гаранции като се настаним в Цариград и на Босфора.

Английският флот се спря при Принцовите острови и чакаше изхода от нашите преговори с отоманското правителство относно заемането с негово съгласие на местата извън демаркационната линия, определена с примирието. Султанът беше крайно изплашен от мисълта столицата да бъде окупирана от нас. Поставен между заплахите на англичаните и нашите законни искания, той отстъпи пред нас, като се съгласи за преместване на нашите войски зад линията на защитата на Цариград и пренасяне на главната квартира в Сан Стефано. Това бяха крайни отстъпки, на които Портата се съгласи неохотно.

Ако ние настоявахме за окупиране на Босфора, вероятно щеше да ни се наложи да го вземем със сила. За това трябваше да се прекъснат мирните преговори, да се наруши примирието, като обявим това на турците три дни напред, и да проведем атака по линията на турските укрепления. Тази атака би изисквала съсредоточаване на значителни сили, каквито още не се бяха събрали и във всеки случай на мен би ми била необходима положителна заповед от Ваше величество за преминаване от току-що установилото се мирно положение към нови военни действия. Освен това, ако аз бях се приближил към Босфора, английската ескадра несъмнено щеше да се появи там преди мен, стълкновението ставаше неизбежно и незабавно щеше да последва разрив с Англия.

Ето защо акуратно докладвайки на Ваше величество за всичко ставащо и проучвайки въпроса от всички страни, аз взех решение да пренеса главната квартира в Сан Стефано със съгласието на турците, с надеждата, че постоянната заплаха на Цариград ще доведе до по-скорошно сключване на мирния договор и ще предотврати по-нататъшните стълкновения.

Според мен бе невъзможно да се разпореждам с бреговете на Босфора, както защото никога нямаше да получа съгласието на турците за това, така и вследствие на материалните препятствия, които несъмнено ще срещна от страна на англичаните. Аз считах, че нямам право доброволно да предизвиквам тук стълкновение с Великобритания, когато в същото време нашата дипломация прави всевъзможни опити за мирно уреждане на затрудненията и за предотвратяване на пагубната за нас война.

Въпреки това, имайки пред вид да се гарантират според възможностите нашите интереси и се подготвят средства за приближаване до Босфора, аз веднага влязох във връзка с Реуф паша  относно насочването на нашите войски към Пиргос-Белград, за своевременното им качване на корабите в Буюкдере. От своя страна турският министър не виждаше препятствия за изпълнението на този план. Но, когато главата за изпращането на нашите войски по море трябваше да бъде отразена в мирния договор, турците внимателно ограничаваха това право в Черно и Мраморно море, изключвайки преднамерено Босфора. Следователно ние можеше да изпълним замисления проект само със съгласието на турците и трябваше да измолим отоманското правителство за неговото разрешаване. Макар, че Реуф паша по време на пътуването си до Одеса, обещал на граф Игнатиев да пише за това на Портата и изказал надежда, че няма да се срещнат големи препятствия, щом само започна разговорът за качването на войските в Буюкдере, цялото турско министерство и сам султанът се възпротивиха силно срещу това. Дали тяхната съпротива е била искрена, или са били подтикнати към това от английския посланик – не ми е известно. При все това, независимо от всичките ни старания и обяснения, отказът беше категоричен – и общественото мнение в Цариград, освен турците, но също и европейците и даже чуждестранните представители се изказваха крайно враждебно за нашето ходатайство.

Казват, че английският посланик заплашвал Портата с влизане на британския флот в Босфора. Но не неговите заплахи ме спряха, а невъзможността да накарам турците да се съгласят с нашия план и още по-вече невъзможността да наруша току що сключения и твърде изгоден за нас мирен договор. Реших, че първото и най-свещено задължение беше да избягвам стълкновенията на мястото, към което така страстно се домогваха с най-непозволени средства всички наши врагове, во главе с английския посланик. Русия можеше да ме упрекне и Ваше императорско величие твърде основателно щяхте да искате да ме накажете, ако аз по собствена воля отнема от нашето отечество благодеянието на мира, съставляващ постоянна грижа както на вас, така и на всички ваши верни слуги.

Напълно искрено излагах пред Ваше императорско величество всички практически затруднения за изпълнение на вашето желание за завземане на укрепленията на Босфора. Не скривах от вас, че тези затруднения растат ежечасно и при продължаване на настоящото положение могат да приемат характер на невъзможност. Стараейки се да изпълнявам предначертанията на Ваше величество според ума и силите си, аз търсех всички средства, за да опазя нашите интереси и да запазя възможността да окупираме Босфора по мирен път. Употребата на сила и възобновяването на войната зависеше изключително от августейшата воля и заповедите на Ваше императорско величество.“

3.5. Опит за отдалечаване на английския флот и руските войски от Цариград и Босфора

На 27 март/8 април в Санкт Петербург било получено предложение от германския канцлер да бъдат отдалечени руските войски и английският флот от Цариград. Бисмарк предполагал, че нито Англия, нито Русия искат война. Но се опасявал, че при съществуващото разположение на силите при проливите, някакъв непредвиден случай може да предизвика военен сблъсък. Затова предлагал на руското правителство да започне преговори с цел английският флот да напусне цариградските води и излезе от Дарданелите, при условие, че и руските войски се оттеглят от Босфора на разстояние, съответстващо на времето, необходимо на английския флот да заеме сегашната си позиция. В случай, че руското правителство се съгласи, Бисмарк обещавал да съдейства и да направи постъпки за осъществяване на идеята, като приемал това за „приятелска услуга“.

Предложението било прието от руското командване, въпреки, че било спорно като изпълнение: английският флот дори да излезел извън Дарданелите и се установи в залива Безика, той разчетено по времето на придвижване на корабите и пехотата, пак щял да бъде по-близо до Босфора от руските войски при тогавашните им позиции. На Бисмарк било изпратено съобщение, че „императорът приема предложението, оценява приятелския му характер и високото значение, което му придава могъществото на Германия“.

Княз Горчаков изпратил телеграма със съобщението за инициативата на Бисмарк на главнокомандващия, но преди да пристигне тя, в Сан Стефано великият княз получил конфиденциално съобщение от Портата. То било отговор на личното заявление на Николай Николаевич, което той направил на султана по поръка на руския император. Султанът „дружелюбно“ бил помолил кралицата да отзове своя флот, тъй като руските войски вече се изтегляли от Сан Стефано. Английското правителство отговорило, че много искало да извади султана от трудното положение, и ако Русия направи на британския кабинет предложение в смисъл едновременно да се отдалечат английският флот и руската армия на еднакво разстояние от Босфора, то това предложение Англия ще го приеме с голямо внимание и сериозност. Англия се бояла сама да предложи инициативата, тъй като се опасявала, че може да обиди Русия с предложението си „да се оттегли“.

След получаване на телеграмата от Русия, Газенкампф отбелязал в дневника си, че съвпадението на съобщенията, дошли от Горчаков и Портата, навеждали на мисълта, че между Англия и Германия е имало негласно споразумение за тази „хитроумна комбинация“. И че Бисмарк, излизайки с предложението за „приятелско посредничество“, предварително бил уверен в неговия успех. Не било ясно само кой е автора на идеята – Бисмарк или Бийкънсфийлд?

Шувалов също счита, че става дума за „комбинация“. В телеграмата, която той получил от Петербург за преговорите, които трябвало да започнат между Берлин и Лондон чрез посредничеството на Бисмарк за отдалечаване на флота и армията, се предполагало, че тези преговори са по инициатива на английския кабинет. В Лондон обаче ги приписвали като резултат на молбата, отправена от руския император до император Вилхелм, съдържаща се уж в негово собственоръчно писмо.

По-късно, когато разговаряли във Фридрихсруе, Бисмарк дал следното обяснение на Шувалов: „Нашите военни ни съобщиха, че силите на вашата армия [при Цариград] са недостатъчни и се намират в несигурно положение. Исках да ви предоставя благовиден предлог да можете да се концентрирате и заемете по-добра стратегическа позиция. Това беше необходимо и предвид ситуацията, създала се в Румъния и несигурните отношения с Австрия.“

Всъщност идеята за раздалечаването на руските и английските военни сили пред Цариград била на Солсбъри. Направило му впечатление, че в разговорите си с германският посланик в Лондон, той неведнъж засягал опасността за мира, произтичаща от съседството на британския флот и руската армия в близост до Мраморно море. Солсбъри решил, че настоятелността, с която Мюнстер повдигал темата, била неслучайна и това било знак, че Бисмарк желае мир и е за прекратяване на тази опасна близост. Нито Англия, нито Русия се решавали първи да оттеглят военните си сили, тъй като считали, че това ще се възприеме като проява на страх, от което другата страна ще се възползва. Това неудобство можело да бъде избегнато, ако в очакване на конгреса Бисмарк направи „приятелско предложение“ и на двете страни - флотът да се оттегли при Дарданелите, а армията да се изтегли на същия брой мили от Цариград.

На 25 март/6 април Солсбъри с лична и секретна телеграма инструктирал английския посланик в Берлин Одо Ръсел да подхвърли тази идея на германския канцлер. Ръсел още на следващия ден, също с конфиденциална и секретна телеграма, потвърдил че предал „тайно“, т. е. по неофициален път идеята на Бисмарк, като казал, че била негова, но ако той я одобри, може да я обяви като своя. Бисмарк се съгласил, но казал, че преди да пристъпи към по-нататъшни действия, ще трябва да разбере мнението и на Горчаков. Според Ръсел Бисмарк изглеждал доволен, че бил помолен за съдействие в мирното решаване на въпроса.

На 28 март/9 април Ръсел докладвал, че се разбрал с Бисмарк да приеме идеята за раздалечаването като своя и да предприеме инициатива да се обърне едновременно към Горчаков и Солсбъри чрез германските посланици в Петербург и Лондон с приятелско предложение: в очакване на преговорите английският флот и руската армия да заемат по-отдалечени позиции  спрямо Цариград, като английският флот напусне цариградските води и премине извън Дарданелите, а руските сили бъдат изтеглени от Босфора на разстояние, еквивалентно на времето, което ще бъде необходимо на английският флот да заеме предишното си положение. Бисмарк трябвало същия ден да получи одобрението на германския император за предложението, след което ще изпрати инструкции съответно на германските посланици в Англия и Русия.

Инициативата за оттегляне на флота се е появила вероятно поради обстоятелството, че положението на английските броненосци в Мраморно море не е било безметежно: все пак те са се намирали незаконно там.

Газенкампф в дневника си е записал съдържанието на телеграма на Горчаков до главнокомандващия Николай Николаевич от 23 март/4 април (което е четири дена преди Бисмарк за оповести в Петербург инициативата за едновременното оттегляне), в която се цитират сведения от телеграми (вероятно прихванати) на генерал Дикинсън, англичанин на турска служба, и на адмирал Хорнби. От сведенията се вижда, че тъй като Турция и Англия не са били в официален военен съюз, престоят на английската ескадра в Мраморно море е бил съпроводен с някои проблеми.

Можела е да се появи заплаха за корабите, ако руските войски завладеят укрепленията при Булаир. Генералът известил адмирала, че тези укрепления могат да се считат за защитени от сегашния гарнизон, но ако той получи заповед за това. И при нападение на руснаците е необходимо британският флот да окаже съдействие, за да се убедят турските войски в съществуването на съюз между Англия и Турция. Дикинсън се притеснявал, че тъй като Турция е декларирала пред Русия, че ще спазва неутралитет, от Цариград можела да дойде забрана за защита на тези укрепления. В този случай англичаните трябвало да ги защитават сами, като поемат за своя сметка издръжките на турската войска и адмирала.

Хорнби пък донесъл, че в случай на война с Русия трябвало да се сключи съюзен договор с Турция. Ако на английският флот не се осигури приемането му в няколко пристанища, той не бил в състояние да курсира в Мраморно море и Босфора повече от няколко дена и тогава ще се наложело да отпътува зад Галиполи в Безика.

Освен това адмирал Хорнби коригирал увереността си, че няма да има проблеми, ако реши да форсира с ескадрата си Босфора и влезе в Черно море. В писмото до Виктория, с което съобщава за съгласието на Бисмарк да се заеме с раздалечаването, Солсбъри е написал, че Хорнби не можел да се осмели да влезе в Черно море, докато Босфорът не бъде затворен за дървени транспортни кораби. Нямало полза от присъствието на флота в Мраморно море, ефектът бил само морален.

На 28 април/9 май Бисмарк изпратил телеграма в Лондон на Мюнстер със същото предложение, като изпратеното в Петербург. В телеграмата се казва, че идеята за отдалечаването била негова и на император Вилхелм. Изглежда затова в Лондон се е появила неофициалната версия, че германският император бил помолен за съдействие от руския император. Солсбъри обяснил на кралица Виктория, че действията за привличането на Бисмарк към идеята за раздалечаването била извършена със съгласието на Бийкънсфийлд, но това станало тайно.

На поредното съвещание в двореца на Александър II, проведено на 30 март/11 април, били изнесени съображения и разчети, от които станало ясно, че едновременното отдалечаване на английската ескадра и руските войски от Цариград, щяло да бъде неизгодно за руснаците. Затова трябвало да се предвидят мерки за защита на Босфора. По предложение на ген. Тотлебен било решено да се пристъпи към натоварване на мортири и мини на корабите и те да се поддържат в готовност за отплаване от пристанищата при първа заповед.   

Предложението на Бисмарк било прието и от двете съперничещи си страни, но на 31 март/12 април чрез Шувалов Англия заявила, че ще изведе флота си от Дарданелите само в случай, че руските войски се оттеглят до Одрин. Руското правителство отговорило, че не може да приеме такова условие, тъй като отдалечаването било на твърде голямо разстояние от Цариград и руските войски нямало да могат да попречат на английския флот, ако той тръгне към Босфора. Дори флотът да излезел от Дарданелите и се установи, например, в залива Безика, той щял да бъде на 30-36 часа път от Босфора, а предните руски войски и тогава били на 40 часа път от него. Следователно те въобще не трябвало да отстъпват още назад. Затова руската страна издигнала принципа равенството на разстоянията на отдалечаване да бъдат определени според времето за изминаването им.

В донесението си от 3/15 април до Горчаков Шувалов изказва своето критично отношение към действията на Бисмарк и конкретно към идеята за едновременното отдалечаване на военните сили при Босфора. Изникнали два въпроса: Ако Бисмарк желае да облекчи, както той дава да се разбере, свикването на конгреса, то по какъв начин с извеждането на английския флот и отдалечаването на руската армия ще се постигне тази цел? Когато това отстъпателно движение бъде завършено, по какъв начин то ще отстрани съществуващите пречки за свикване на конгреса, които са следствие на отказа на Англия да приеме предложените от Русия принципи?  

Присъствието на флота в Дарданелите не е причина за трудностите при свикване на конгреса и за опасността на създалото се положение. Отдалечаването на ескадрата на 24-часово разстояние няма да намали опасността от война, твърди Шувалов. Англия ще влияе на Портата, независимо от отдалечаването на флота, докато пренасянето на руската главна квартира в Одрин неизбежно щe намали руското влияние над султана и Портата. Извеждането на флота не представлява някакво неудобство за него, даже самият той имал нужда от движение за снабдяване с гориво, продоволствие. Но отдалечаването на армията ще бъде съпроводено с трудности. Турците няма да сложат препятствия по линията на отстъпление на флота и той винаги ще може отново да заеме предишната си позиция без нито един топовен изстрел. Но руската армия ще може ли да се върне без съпротива в Чаталджа, Сан Стефано и Булаир? И може ли извеждането на няколко крайцера да се приравнява на отстъплението на цяла армия?

Задавайки тези въпроси Шувалов коментира, че на Бисмарк работата била да решава дипломатическите проблеми, а не да се занимава с военните. Каква е практическата полза от това отстъпателно движение, толкова удобно за Англия и затрудняващо действията на Русия, след като то не решава въпроса за конгреса, който не можел да се свика, поради неразбирателство за дневния му ред?

На 15/27 април била изпратена телеграма до Шувалов със сведението, че Бисмарк предлагал преговорите за раздалечаването на силите край Цариград да се водят директно с Лондон. На посланика било възложено да заяви на Солсбъри, че руското правителство е съгласно да бъдат изтеглени руските войски. Но при изпълнение преди това на условието в мирния договор за предаване в руски ръце на Шумен, Варна и Батуми и поемане на задължението да не се издигат никакви нови укрепления в разширената неутрална зона край Цариград.

Междувременно на 1/13 април в Санкт Петербург пристигнал княз Александър Имеретински, който бил изпратен от главнокомандващия Николай Николаевич да обясни на императора „устно” положението на фронта, състоянието на армията и състоянието на самия главнокомандващ. Разказът му силно впечатлил Александър II. Той разбрал, че завземането на Босфора не само не било лесно изпълнима задача, то даже едва ли било възможно при съществуващите обстоятелства. А в случай, че армията отстъпела назад дори и крачка, трябвало да се откажат съвсем от него. И ако англичаните бъдели допуснати до Черно море, руснаците едва ли са щели да бъдат в състояние да се задържат зад Балкана.

На съвещанието при императора, проведено на другия ден, Тотлебен отбелязал, че при най-малка руска неудача пред стените на Цариград (където турската армия бързо се формирала и умножавала) положението на руската армия можело да стане критично. А неудачата била напълно възможна, предвид силните укрепления, които турците успели да издигнат пред очите на руснаците, трудно проходимата местност, неосигуреността със сухопътни и  морски съобщения, и главно поради разстройване на армията.

Имеретински потвърдил вече известното на щаба в Санкт Петербург (Александър II, Горчаков, Милютин, Тотлебен), че в продължение на два месеца спокойно пребиваване зад Балкана, началството на армията не направило почти нищо за възстановяване на материалното и нравственото ѝ благоустройство. Докато в същото време от страна на турците, след понесения страшен погром кипяла и продължавала да кипи усилна дейност за възстановяване на военните сили на Портата. Турците през цялото време „баламосвали“ наивния руски главнокомандващ, който бил приспиван като дете от почетните и радушни приеми, особено от Реуф паша, който се представял като привърженик за съюз с Русия.

„Всъщност както се вижда, турците не са загубили още надежда. – заключава Милютин, след като е описал събитията в дневника си. – Скъсаме ли с Англия, Портата без съмнение ще скъса Санстефанския договор и ще тръгне заедно с англичаните против нас. Как да мислим за завладяването на Босфора!“

Разумни думи е написал военният министър, но е пропуснал да коментира твърдението на Имеретински, че Реуф паша „баламосвал наивния руски главнокомандващ“. Та нали турският военен министър е бил в Санкт Петербург и лично императорът от там го е препоръчал на главнокомандващия. „Турция няма да се присъедини към англичаните и ще действа заедно с нас, както ни увери Реуф паша“, е написал Александър II на Николай Николаевич преди отпътуването на Реуф Паша.

Газенкампф като че ли най-добре е описал Имеретински, в чиито действия личало недобронамерено отношение към главнокомандващия. „Великият княз изпраща княз Имеретински в Петербург с някакъв секретен устен доклад за императора – написал Газенкампф на 26 март/10 април. – Знам само, че великият княз възлага големи надежди на действително майсторското умение на княз Имеретински да говори и убеждава. Но на мен ми се струва, че великият княз, поради своето добродушие напразно разчита на личното му разположение към него: княз Имеретински няма да бъде негов адвокат.“

От записаното от Милютин се вижда, че Имеретински добре е предал в устния доклад обстоятелствата, поради които Босфорът не може да бъде завзет. Но казаното за материалното и нравственото състояние на армията е чисто субективна преценка. Все пак Николай Николаевич е искал да върне армията в Русия, а не да я благоустройва. Тя си била свършила вече работата, ред е било на дипломатите да защитят постиженията ѝ.

Казаното от Имеретински може да бъде обяснено само с наличието на конфликт на интереси. Все пак той е бил новият началник щаб на армията и най-добрият начин да се застрахова от бъдещи неуспехи е бил да посочи в какъв незавиден вид я поема от старото началство.

Че оценката на Имеритински е била тенденциозна, показва една следваща бележка от дневника на Милютин. На 5/17 април в Санкт Петербург пак имало съвещание при руския император. Пристигналият от Сан Стефано ген. Михаил Аненков направил личен доклад за актуалното състояние на делата в армията. Той обаче, не виждал нещата в такива черни краски, както княз Имеретински, но и според него завземането на Босфора с всеки изминат ден ставало все по-трудно и рисковано.

Колкото до действията на Реуф паша, за да бъдат оценени те по-точно, трябва да се вземе предвид и мнението на граф Игнатиев. Той е отбелязал в записките си: „След връщането си в
Цариград Реуф паша се оказа без подкрепа и напълно безсилен да изпълни своето обещание. Скоро го лишиха от доверието на султана и го отдалечиха от него.“

На 15/27 април двамата главнокомандващи били произведени във фелдмаршали, като Николай Николаевич по негова молба бил уволнен от командването на армията. Заедно с него и началник щаба Непокойчицки минал в запаса. За главнокомандващ бил назначен ген. Тотлебен. Той пристигнал в Сан Стефано на 21 април/3 май и веднага поел командването на Балканската армия.

Първата задача на новия главнокомандващ била да проучи на място обстановката и състоянието на армията. Обсъдил и плана за бъдещите военни действия в случай на война с Англия. Установил, че при съществуващите обстоятелства не можело да се мисли за успешно заграждане на Босфора с мини, тъй като при оказване на съпротива от страна на турците, които владеят и двата бряга на Босфора, руските войски няма да могат под неприятелски огън да натоварят достатъчен брой мини, преди в Босфора да се появи английската ескадра. Затова и намирал самото завземане на Босфора за безцелно, тъй като то нямало да попречи на англичаните да проникнат в Черно море.

Твърде трудна и рискована операция за Тотлебен било също и щурмуването на цариградските укрепления, с цел да се завземе с бой турската столица. Макар да допускал, че завземането на Цариград ще направи силно нравствено впечатление на турците и на Европа, той считал, че изгодата от тази придобивка ще бъде само временна. Войната нямало да приключи след това, а само ще се проточи продължително време, в течение на което руската армия може да се види принудена да отстъпи, поради недостиг на продоволствие, развиване на болести и следствие на решителни действия на неприятеля срещу недостатъчно осигурените линии на руските съобщения с тила.

От друга страна при неуспешен щурм армията ще бъде поставена в затруднено положение и може да бъдат загубени всички резултати, придобити при изминалата кампания. Тотлебен считал като най-добър изход доброволното отстъпление на армията към Одрин, след като бъдат освободени от турците Шумен и Варна и при съответстващо осигуряване на тила. От Одрин можело да се насочват силни отряди към Бургас, София и Пловдив. Така щяло да бъде възможно да се отбият всички опити на неприятеля да овладее отново завоюваната от руснаците България и възползвайки се от обстоятелствата той да бъде разбит в полето. Само при тези условия новият главнокомандващ считал за възможно да отдели от Дунавската армия два корпуса, за да подкрепят войските, съсредоточени по продължението на австрийската граница.

Това са били докладът и плановете на Тотлебен, които той изпратил на императора на 27 април/9 май. Отстъплението на армията, обаче, не се случило до започване работата на Берлинския конгрес, тъй като турците не освободили крепостите в Шумен и Варна. Английският флот също останал в Мраморно море.

Много точна оценка на състоянието „нищо не може да се направи повече“, в което Русия попада след подписване на Санстефанския договор, дава Шувалов. „Искаше се да бъде избавен Цариград от близостта на нашата армия - от една страна, и от английския флот, от друга – пише той в записката си. – За това трябваше да ги отдалечат на разстояние два-три прехода. От самото начало тези преговори бяха мъртвородени. Те нямаха практическа основа, тъй като всяка минута можеха да се превърнат в надбягване с препятствия между флота и армията, имащи еднаква цел –  Цариград. Най-слабата страна на тази комбинация беше, че дори при успешен резултат, тя не даваше никакво практическо решение [на основния проблем]. Безполезно бе да се отстъпва на два-три прехода, след като бе невъзможно да се постигне съгласие с Европа и конгресът не може да се осъществи.“

[К.ГЕРБОВ]

Част четвърта

4.1. Проблемите със свикването на конгреса

След като Турция подписала предварителните мирни условия, предложени от Русия, Андраши започнал практическа дейност за свикване на конференция на великите сили, за която руското правителство дало своето принципно съгласие. На 23 януари/4 февруари били изпратени покани до съответните правителства, в които се казвало:

„Австро-Унгария в качеството си на сила, подписала международните договори, имащи за цел да уредят политическата система на Изток, винаги си е запазвала в течение на настоящата война правото си на влияние при окончателното уреждане на условията на бъдещия мир. Императорското правителство на Русия, с което австро-унгарският кабинет сподели тази гледна точка, я оцени високо. Сега, когато между Русия и Турция са подписани предварителните мирни условия, според императорския и кралски кабинет е настъпил моментът да бъде установено съгласието на Европа относно промените, които е необходимо да се направят в гореспоменатите договори. Най-подходящия начин за постигането на това съгласие според нас е свикването на конференция на силите, подписали Парижкия договор от 1856 г. и Лондонския протокол от 1871 г. “

По-нататък се отправяло покана до съответното правителство да вземе участие в „общата конференция“, като Андраши предлагал тя да се състои във Виена. Начинът и датата на събирането щели да се определят допълнително, след като стане известно, че държавите са приели поканата.

Александър II обаче, вече бил заявил, че държи конференцията да се състои, след като бъде подписан предварителния мирен договор между воюващите страни. Още в писмото си от 4/16 януари до Франц Йосиф, руският император обяснил, че никога не е имал намерение да се откаже от колективното обсъждане на въпросите, засягащи европейските интереси. Но за да има това обсъждане практическа основа, то трябва да бъде предшествано от предварително мирно споразумение между воюващите страни. Затова настоявал за директни преговори за мир между Русия и Турция.

Горчаков от своя страна възразил срещу мястото за провеждане на конференцията, тъй като то щяло „да възкреси печалните спомени за съвещанията, провеждани във Виена по време на Севастополската (Кримската) война и да засегне чувствата на руския народ“. Предложил Баден-Баден или Дрезден, разчитайки на подкрепа от страна на Бисмарк за определяне на мястото на конгреса и дневния му ред. Бисмарк обаче заявил, че състоянието на здравето му не позволява да напусне Берлин. Тогава Горчаков предложил на Убри да уговори германския канцлер „да се съгласи конгресът да се проведе в Берлин, под неговото умело председателство, лоялно към нас, в което ние не се съмняваме“. На 19 февруари/3 март, след като получило необходимото съгласие, руското правителство предложило официално на инициатора на конференцията Андраши, в Берлин да се състои европейски конгрес под председателството на германския канцлер.

Идеята да се проведе не конференция на пълномощници, както било на Цариградската конференция, а европейски конгрес с участието на ръководителите на правителствата на великите сили (les chefs des cabinets), била на Горчаков. Според Милютин руският канцлер сам искал „да блесне“ пред Европа в такава роля, без да усеща, че у него вече настъпва старческа немощ и често поведението му на съвещанията при императора било неадекватно. Но Горчаков на 2/14 февруари обяснил на Александър II, че присъствието на „главите на кабинетите“ е предизвикано от важността на въпросите, които предстои да бъдат решени.

На 23 февруари/7 март Андраши отправил до съответните правителства нови покани, този път за конгрес, на който да присъстват председателите на министерските съвети. Промяната от конференция на конгрес била направена „с оглед трудните въпроси, които подлежат на решаване“. Конгресът щял да се проведе в Берлин, германското правителство е приело да бъде домакин, датата на откриване на форума щяла да бъде определена допълнително.

„Води се дейна дипломатическа преписка не за конференция в Баден, а за конгрес в Берлин – си записва на 25 февруари/9 март Милютин. - Почти всички кабинети са изявили съгласие на това ново предложение, виенския кабинет приел даже с удоволствие. Въобще нашите отношения с Австро-Унгария в последните дни станаха по-меки, по-любезни, но във виенските и пещенските вестници вече се заговори за завземане на Босна и Херцеговина. В Лондон преместването на конференцията в Берлин е прието с гримаса и уговорки.“

Тази информация на руския военен министър е актуална, но оценките „виенският кабинет приел с удоволствие“ и „отношенията с Австро-Унгария станаха по-любезни“ би трябвало по-скоро да се поставят в кавички. А под „почти всички кабинети се съгласили“ трябва да се имат предвид тези на Германия, Австро-Унгария и Италия. Останалите направили уговорки.

Франция заявила, че ще участва в конгреса само ако програмата му бъде ограничена единствено до обсъждането на Източния въпрос. Френското правителство настоявало да не се разглеждат въпроси, отнасящи се не само до Западна Европа, но и до Ориента, каквито били въпросите за Египет, Сирия, светите места. Тази уговорка била приета от всички велики сили.

Английското правителство още на 24 януари/5 февруари се отзовало на поканата на Андраши да вземе участие в европейската конференция, като също направило някои предложения и уговорки. Първо поискало Гърция да бъде допусната за участие в работата на форума с право на глас, еднакъв с правото на държавите, подписали Парижкия договор. Използвайки повторната покана, вече за конгрес, на 25 февруари/9 март Дарби отправил до австро-унгарския посланик в Лондон Бойст, официална нота с искане на конгреса да подлежат на обсъждане всички без изключение въпроси, съдържащи се в мирния договор, сключен между Русия и Турция. И никакво изменение на установения с предишните договори международен ред да не бъде признавано за действително, без общото съгласие на великите държави. Изпратил копие от нотата и на посланика в Петербург Лофтус, за да го предаде на Горчаков. А на 1/13 март поискал от английският посланик във Виена Елиот, да съобщи на Андраши, че за да се избегнат всякакви недоразумения, преди окончателно да се съгласи да вземе участие в конгреса, английското правителство трябва да получи уверение, че всеки член в договора между Русия и Турция ще бъде представен пред конгреса, за да бъде установено кои членове изискват приемане със съгласието на участващите сили и кои не.

По този повод в официозната английска преса бил даден следният коментар: „Англия зае положение, основаващо се на справедливостта и няма да го промени. Русия си въобразява, че източното царство вече е в нейна власт, но тя се цели в нещо, което вече е владение на Англия и то не може да бъде дадено без борба.”

Николай Игнатиев разказва в записките си, че след подписване на Санстефанския договор английският посланик в Цариград сменил отношението си към Гърция. Лейърд от край време бил враждебно настроен към гърците и докато траяла войната не скривал личната си антипатия към тях. След подписване на мирния договор той внезапно изменил своето поведение и вече се стараел да ги примами към себе си. Казал на гръцкия посланик Кундуриотис, че гърците са единственият елемент, който може да бъде противопоставен на Русия на Изток и че щом Англия се убеди, че е невъзможно да поддържа Турция, в качеството на противодействаща на Русия държава нямало да се поколебае да окаже пълното си съдействие на гърците. По този начин се подготвял бъдещия съюз на Англия с християнското население на Балканския полуостров, бил на мнение граф Игнатиев.

В пресата този въпрос бил развит по-подробно. В близост до Егейско море, на територията, която трябвало да бъде отделена от Османската империя и присъединена към Българското княжество, сред християнското население имало и много гърци. Те не се отнасяли особено дружелюбно към българите и били недоволни от перспективата да станат български поданици. Англия решила да се застъпи за правата на гърците, но не толкова от състрадание към тях, а под благовиден предлог да възрази срещу проектираните граници на новото българско княжество, лишавайки го от достъп до Егейското крайбрежие и стеснявайки неговата територия от югозапад и югоизток.

Русия се съгласила Гърция да бъде допусната за участие в конгреса, но повдигнала въпроса на какво основание може да стане това, тъй като на конгреса се събирали държавите, подписали Парижкия договор от 1856 г., към които Гърция не принадлежи. Искането обаче на английското правителство, конгресът сам да решава кои клаузи от Санстефанския договор да приеме и кои да ревизира, с което да диктува на руското правителство решенията, които то трябва да изпълни, било отхвърлено. Представено ултимативно и изразено с недопускащ възражение тон, то било счетено от Горчаков обидно за Русия. Ако тя го удовлетвори, това означавало да се яви на конгреса не в качеството си на равноправна участничка, а като подсъдима. Затова канцлерът решително отклонил претенциите на Англия, заявявайки на 3/15 март, че руското императорско правителство е изразило вече съгласие на конгреса да се обсъждат въпросите, отнасящи се до европейските интереси и по-нататък то не може да отиде.

Политическите наблюдатели допускали, че английският кабинет ще обяви исканията си за задължителни условия за своето участие на конгреса и тъй като те се считали за неправомерни и Русия нямало да се съгласи на тях, конгресът нямало да се състои. Действията на Англия се обяснявали с предположението, че тя поставя неосъществимите си искания, за да забави започването на конгреса с оглед да завърши своите военни приготовления и да успее да привлече на своя страна Австро-Унгария за съвместни действия срещу Русия.

Германското правителство, вече като домакин на конгреса, също се намесило по въпроса за дневния му ред. Външният министър Бюлов заявил, че на конгреса следвало да се обсъдят тези въпроси, които били застъпени в по-раншните споразумения между великите сили: Парижкият договор от 1856 г. и Лондонския договор от 1871 г. Което според министъра означавало да бъде преразгледан целият Санстефански договор. Бисмарк, който преди това бил съобщил на английският посланик в Берлин, че Германия няма да участва в конференция без Англия, отново изразил несъгласие конгресът да се провежда без участието ѝ и заявил: или конгрес на всички сили, или никакъв конгрес.

Предвид очерталите се две противоположни мнения на Англия и Русия относно дневния ред на конгреса, Бисмарк предложил да се проведе предварителна конференция. На 3/15 март той информирал, че приел конгресът на великите сили да се проведе в Берлин, но не може да изпрати покани, докато не получи предварителното съгласие на страните за условията, по които ще се проведат заседанията. За да се избегне съгласуването на тези условия чрез телеграфна кореспонденция, при която се получавали обърквания и неразбирания, предложил в Берлин да се съберат на предварителна конференция пълномощници втори ранг или посланиците на шесте големи държави, за да подготвят програмата с въпросите, които ще бъдат обсъждани на конгреса.

Дарби отговорил, че не виждал полза от предлаганата конференция, тъй като тя по същество била свързана с въпроса, който английското правителство настоявало да бъде разрешен: на  конгреса да се обсъжда всяка част от руско-турския договор, която бъде сметната за необходимо. Ако не се реши това, Англия нямало да участва в конгреса.

В Русия канцлерът и императорът, макар и двамата да виждали положението „в черен цвят“, били на различни мнения. Горчаков бил против предварителното съвещание, тъй като според него пълномощниците втори ранг или посланиците, намало да имат достатъчно големи пълномощия, за да се договарят по темите, засягащи договорите от 1856 и 1871 г. Но Милютин считал, че не трябва безусловно да се отхвърля предложението на Бисмарк и Александър II се съгласил с воения министър.

На Горчаков и Игнатиев им било все едно дали ще се състои конгресът, коментира Милютин на 3/15 март. Положението било такова, че ако няма конгрес, ще има война и може би не само с Англия, но и с половин Европа. А канцлерът въобще не вземал предвид, че при тогавашната обстановка, когато силите и средствата ѝ били на изчерпване, Русия едва ли може да се надява на щастлив изход от една нова война.

На 6/18 март Горчаков изпратил до руските посолства циркуляр, с който представил обстановката около конгреса. Изпратил на великите държави и ратифицираният Санстефански договор. В циркулярът, който е получен в Сан Стефано и е записан от Газенкампф в дневника му, се казва:

„Утре тръгват куриери, които ще занесат нашият предварителен договор с Портата на посланиците при всички велики държави, със заповед да го съобщят [на съответните правителства]. Уговорено е, че на Берлинския конгрес всеки ще запази свобода на оценките и действията. Ние искаме да имаме същото и в същата степен и за себе си и не поемаме задължението да се подчиним на мнозинството, тъй като това ще противоречи на обичая, спазван винаги на конгресите. Макар Андраши да уверява, че е миролюбиво настроен, във Виена тристранно споразумение не се постигна. Бисмарк предлага предварителна конференция в Берлин от шест участника, пълномощници или местни посланици, за разработване на въпросите, които ще бъдат представени на конгреса, чието свикване ще бъде отсрочено до завършване работата на предварителната конференция. Макар лично на мен тази комбинация да не ми изглежда практична, господарят император се съгласи, назначвайки за участие в нея нашият втори пълномощник Игнатиев. Но Англия отхвърля тази конференция като безполезна и настоява, ако конгресът се състои, да е възможно да се обсъждат всички членове на нашия предварителен договор. Германия обаче, се надява да отстрани всички препятствия. Току що получих телеграма от Убри, който уведомява, че предварителната конференция ще е съставена само от местните посланици, които ще изяснят формалностите, без да засягат някакви конкретни въпроси. Ние се съгласихме.“

В телеграма до Шувалов от 7/19 март Горчаков пояснил: „Мирният договор, подписан от Русия и Турция, е единствено съществуващия, и тъй като между тях няма никакво тайно споразумение, той ще бъде съобщен изцяло на правителството на кралицата много преди събирането на конгреса. Правителството на кралицата, както и всички останали велики държави, ще имат на конгреса пълна свобода за оценка и действие. Без да отрича тази свобода за другите, Русия иска да запази тази свобода и за себе си, иначе тя ще я ограничи, ако макар и една от всичките държави приеме предварително задължение.“

В Лондон не останали удовлетворени от това тълкуване и на 9/21 март Дарби отново поискал Русия да представи за обсъждане и решение от конгреса целия Санстефански договор. Английският външен министър заявил, че правителството на Нейно величество не може да отстъпи от ясно определената позиция: преди да отиде на конгреса, то трябва да е сигурно, че всеки член на договора между Русия и Турция ще бъде представен за обсъждане. Не непременно за да бъде утвърден или отхвърлен, а за да може конгресът да определи кой член се нуждае от приемането или съгласието на силите и кой не.

Окончателният отговор на Горчаков, предаден на 14/26 март от Шувалов на Дарби бил, че тъй като „свободата на оценка и действие“, можела да има различни тълкувания, императорският кабинет също искал да има на конгреса право на такава „свобода на оценка и действие“. Затова „предоставя на другите държави свободата да повдигат на конгреса въпросите, които те считат за необходими да бъдат подложени на обсъждане, и си запазва свободата да се съгласи или не да бъдат обсъждани тези въпроси“.

По този начин руското правителство се обявило категорично против английското предложение целият Санстефански договор да бъде подложен на ревизия. Тъй като това искане било поставено като условие, при чието изпълнение Англия ще участва в бъдещия конгрес, станало ясно, че при тези обстоятелства към него момент било невъзможно да бъде свикан конгрес, в който да участват всички велики сили.

В началото на март в пресата били публикувани и други съобщения по предварителната подготовка на конгреса. Всички държави, включително и Русия, признали на Гърция правото да бъде допусната за участие в него в качеството си на представителка на значителни интереси, тясно свързани с положението на Османската империя. Но тъй като на конгреса се събирали държавите, подписали Парижкия договор от 1856 г., към които Гърция не принадлежи, то темите, по които тя може да придобие право за участие, ще бъдат установени на самия конгрес, в едно от предварителните заседания.

На княжествата, васални на Портата, било признато правото и те да кажат своята дума на събранието, призвано да реши въпросът с бъдещото им положение. Техните представители щели да бъдат допуснати в заседанията на конгреса след признаване на тяхната независимост. Не било известно обаче, дали те ще участват в конгреса с право на глас или само съвещателно.

Граф Игнатиев отбелязва, че след завръщането си от Виена, на 28 март/9 април представил на Александър II записка със своите съображения как да се продължат преговорите с Андраши. По повод необходимостта „граничната линия на Западна България да се прокара по-близо до Вардар“ в записката е вмъкнато и предложението: „Трябва да се осигури достъп на българските делегати на конгреса, за да имат възможност да преставят доводи в полза на своя народ.“ Няма обаче информация каква е била реакцията на това предложение, защото Игнатиев бил изолиран от дипломатическата дейност на руското правителство. Сам той съобщава: „Още от 15 април сметнаха за по-удобно не само да не се съветват с мен, но и да не ми показват дипломатическата преписка“.

Германия заявила, че няма възражения към мирните условия, предложени от Русия, Франция обявила същото, а Италия не обявила нищо. Единствено Австро-Унгария и Англия не били съгласни с подписаният мирен договор между Русия и Турция. Последната, окуражена от другите две държави противнички на договора, също заявила, че той трябва да бъде разгледан на конгреса и да влезе в действие едва тогава, когато бъде окончателно подписан след завършване на работата на форума.

В Цариград бил разпространен слух, работещ против даването на излаз на България на Егейско море. Макар и ироничен, този слух, приличащ повече на виц, много добре отразява какви са били интересите на държавите към този регион. Пристанището в Кавала с отдаването му на България, бързо щяло да се превърне във важен търговски център и ще измести в търговско отношение пристанището в Солун, се твърдяло в слуха. Кавала ще стане база и за военният флот, и в това отношение се изказвало предположението, че Русия ще се възползва от тази база, за да държи там балтийския си флот, който бил почти ненужен за Балтийското крайбрежие. Всички тези „възможности“ се привеждали като доказателство, че със създаването на България, разпростираща се до Егейско море, Дарданелите и Галиполи щели да загубят своето значение и Русия вече нямало да се опасява от чуждото присъствие там. При това положение султанът можел да ги отстъпи на Англия срещу прилично възнаграждение.

Протести срещу Санстефанския договор изразили и балканските държави.

Гърция смятала Тракия и Македония за „исторически гръцки земи“ и по­ради това възразила категорично на тези положе­ния в договора, които предвиждали включването в българското княжество на Северна (Пловдивска) Тракия и Македония. Границите на България трябвало да обхва­щат само териториите от Дунава до билото на Стара планина или най-много до р. Марица. В та­къв смисъл били изпратени протестни изложения до представителите на Великите сили в Цариград и до свикания по-късно Берлински конгрес.

Макар Сърбия да се намесила във войната, когато тя отивала към своя победоносен завър­шек за руската армия, сръбското правителство предявило големи терито­риални претенции и изразило недоволство от постановленията на Санстефанския договор. Още преди подписването на Одринското примирие то настояло в него да се включи точка не само за даване независимост на Сърбия, но и за съединението ѝ със Стара Сър­бия с добавка на Видин. След войната сръб­ските аспирации се насочили и към за­падните български земи, което отговаряло на стремежите на Австро-Унгария да тласне Сърбия към териториално разширение на изток. В изработената по това време кар­та на бъдещата сръбска държава влизали градовете Дебър, Велес, Щип, Горна Джумая, Кюс­тендил, Радомир, Драгоман, Белоградчик, Кула и Видин. На тази карта в границите на т. нар. Стара Сърбия били обхванати земите на цяла Македония от изворите на р. Бистрица до вливането ѝ в Бяло море, включително и Солун.

Управляващите среди в Букурещ също пос­рещнали с несъгласие решаването на териториал­ните проблеми, засягащи Румъния. Това пролича­ло още в първите дни на февруари 1878 г., когато на път за Главната квартира на Дунавската армия Игнатиев се спрял в Букурещ, където обсъдил с румънския крал и румънските държавници Братиану и Когълничану въпроса за връщането на Южна Бесарабия на Русия и отстъпването в замяна на това на Северна Добруджа на Румъния. Румънските ръководители възразявали, като из­тъкнали, че се нарушава националното един­ство на румънския народ и се придавали към Румъния чужди земи. Отношенията между двете държави охладнели. Своето несъгласие с предла­ганата замяна румънското правителство по-късно изразило и пред Берлинския конгрес.

4.2. Мобилизация на резервите в английската армия

Отказът на руското правителство да представи за обсъждане на конгреса всички клаузи на Санстефанския договор, очакван явно от Бийкънсфийлд, му дал предлог още на следващия ден да започне нова, явно замислена отдавна войнствена демонстрация, целяща да сплаши Русия. На 15/27 март на заседание на английския кабинет той заявил, че е възникнало критично положение. Балансът на силите в Средиземно море бил нарушен, мирът не можел повече да се поддържа с отстъпки, правителството трябвало да предприеме по-твърда политика. „Решителната политика ще осигури мирът, примирението ще доведе до война“, заявил английският премиер.

Предложил да бъдат незабавно мобилизирани резервите (запаса) на английската армия и английската полиция, и с тях да бъдат съставени два експедиционни корпуса. Също и да бъдат пре­возени войскови части от Индия през Суецкия канал в Средиземно море, където да бъдат окупирани два важни поста в Леванта – Кипър и Искандерун (Александрета), които принадлежали на Турция. С това щял да се компенсира ефектът от завземането на Армения от Русия и влиянието на Англия в източната част на Средиземно море и Персийския залив ще се запази. До великите сили трябвало да се изпрати циркуляр, който да съдържа позицията на английското правителство по неприемливите за него решения на Санстефанския договор и за необходимостта от ревизията му на предстоящия конгрес.

Солсбъри се съгласил с мероприятието и предложил да не се съобщава предварително на Турция за окупацията на нейните територии. Министърът на външните работи Дарби се противопоставил на предложените войнствени мероприятия, определяйки ги като несвоевременни и нелоялни. Не искал да свързва името си със завладяване „посред бял ден“ на територия на приятелска страна. Останал обаче в малцинство – мнозинството от членовете на кабинета се съгласили с мнението на Бийкънсфийлд. Тогава Дарби подал оставка, която била приета. На негово място бил назначен Солсбъри, който се подготвял за този пост още след първата оставка на външния министър, подадена на 11/23 януари.

За руското правителство излизането на лорд Дарби от състава на английския кабинет било голяма загуба. Като министър на външните работи той енергично се противопоставял на враждебните действия на Бийкънсфийлд спрямо Русия. От самото възникване на Източната криза съпругата на министъра информирала руския посланик в Лондон Шувалов за случилото се в кабинета. Така лейди Дарби подпомагала мъжа си в стремежа му да поддържа достойнството на външната политика на Великобритания.

В Австро-Унгария и Германия свързали оставката на Дарби с вероятността за възприемане на по-войнствена политика от страна на английското правителство. Граф Игнатиев на 18/30 март телеграфирал от Виена, че там вече считали войната за неизбежна. Англия настройвала румънците, сърбите, гърците и местната преса против Русия. Мюнстер от Лондон на 17/29 март изпратил съобщение на Бюлов, в което изказал предположението, че оставката на Дарби „в това толкова развълнувано време, когато общественото мнение лесно преувеличава“, се възприема като обявяване на война на Русия.

Посланието на кралицата, с което се предлагало „предвид настоящето положение в Изтока и крайната необходимост да се осигури мира и защитата на интересите на империята” да бъдат незабавно свикани резервите в армията, било представено пред двете камари на английския парламент на 20 март/1 април, а обсъжданията били обявени за 27 март/8 април. Решението да бъде свикан запаса не подлежало на одобрение от парламента, тъй като според конституцията правителството имало безконтролно право да обявява война и сключва мир, а също и да взема каквито и да са мерки, представляващи приготовления за война. Парламентът имал само право да изкаже своето мнение по постановеното от кралицата решение. Дебатите били необходими, за да се види каква ще бъде реакцията, когато се внесе за одобрение искането за допълнителни средства за военните служби.

Любопитна подробност е, че на 23 март/4 април английският министър на финансите Стафорд Норткът внесъл за разглеждане в палатата на общините държавния бюджет. От отчета се оказало, че дефицитът бил превишил с твърде крупна сума предварителните очаквания. Вместо 3 млн. ф. ст., както се споменавало в пресата, той достигнал 5,3 млн. ф. ст. Като превишаването на разходите над доходите идвало изключително от военните приготовления, предизвикани от „източната политика” на правителството. За да бъде покрит дефицитът, канцлерът на държавната хазна предложил да бъде увеличен данъкът върху доходите и налозите върху тютюна и кучетата.

Съвсем неочаквано на другия ден било констатирано силно повишаване на стойността на руските държавни ценни книжа, тъй като се появил небивал интерес към тях. Впоследствие се изяснило, че причината за настъпилата промяна била намесата на Германия, която твърдо заявила своето намерение да употреби всичките си сили, за да съхрани европейския мир.

В заседанието на палатата на лордовете, провело се на 27 март/8 април, Бийкънсфийлд произнесъл реч, в която обяснил обстоятелствата, които принудили кралицата да изпрати послание до членовете на палатата за свикване на резервите. Премиерът припомнил, че в началото на войната, която Русия обявила на Турция, лорд Дарби с нота от 19 април/1 май обърнал внимание на княз Горчаков върху постановеното в договорите от 1856 и 1871 г., особено по отношение на независимостта и целостта на Турция. Нито една държава не можела да се освобождава от задълженията по тези договори, без съгласието на останалите държави, които са ги подписали. Англия запазила по време на военните действия неутралитет, имайки предвид именно това задължение на Русия. Затова, когато последната започнала преговори с Турция, била уведомена, че всеки договор между тях трябва да бъде „европейски”. Т. е. да бъде одобрен и от останалите велики сили.

Русия уверявала, че мирът ѝ с Турция ще бъде предварителен. Австрия приела тези уверения като достатъчни, затова поканила държавите на конференция. Тя направила тази стъпка като държава, подписала Парижкия договор. Англия не създавала затруднения с повдигането на второстепенни въпроси – нейното единствено желание било да се проведе конференцията или конгресът, тъй като това било възможното средство да се укрепи мирът в Европа. Но докато траели мирните преговори, руската армия продължила да се придвижва напред и обкръжила Цариград. Затова английското правителство счело за свой дълг да изпрати част от флота в Мраморно море.

Тук английският премиер очевидно се е отклонил от истината, защото английският флот влязъл в Мраморно море, когато командването на руската армия било още в Одрин. Именно преминаването на английската ескадра през Дарданелите и насочването ѝ към Принцовите острови било причина император Александър II да поиска от султана, да бъде въведен временно в Цариград отряд от руски войски.

След това Бийкънсфийлд обявил, че било много важно да даде обяснение за политиката на английският кабинет относно конгреса. Първо той направил коментар на Санстефанския договор, подчертавайки, че с него на мястото на Европейска Турция се създавала България. Без да е изцяло обитавана от българи, по клаузите на договора тя овладявала пристанищата на Егейско и Черно море. На гръцките провинции Епир и Тесалия се давали нови закони, предписани от Русия. Така Черно море щяло да стане руско езеро, подобно на Каспийско море, заключил английският премиер.

Немаловажен и не само с местно значение бил и въпросът за Бесарабия: с него била свързана свободата на корабоплаването по Дунав. Изпълнението на договора би могло да засегне не само търговията с Персия (имат се предвид териториалните придобивки на Русия в Азия), но също и свободата на корабоплаването в Проливите. Турция щяла да се превърне във васал на Русия.

По-нататък английският премиер посочил, че политиката на Англия се опирала на спазването на договорите. Тъй като Русия отказвала да представи на конгреса целия Санстефански договор, както иска Англия, надеждата за свикване на конгрес изчезнала.

В същото време голяма част от Европейска и Азиатска Турция били заети от неприятелски войски или се намирали в състояние на анархия. Не било ясно какво може да последва по-нататък. Затова трябвало предварително да се отчете възможността да се появят някои неблагоприятни обстоятелства. Възможно било пътят на Англия към Азия да бъде затворен, или руската армия да премине Сирия и да завземе Египет и Суецкия канал.

„При тези обстоятелства, когато целият свят е добре въоръжен, трябва ли Англия да остава без оръжие?” – задал риторичен въпрос Бийкънсфийлд, повтаряйки акцента, върху който вече наблегнал при второто гласуване на закона за допълнителния военен кредит. Всички се въоръжавали, необходимо било и Англия да се подготви, тъй като събитията, ставащи в околностите на Цариград, застрашавали интересите на британската империя.

Нито Цезар, нито Карл Велики са притежавали такива могъщи империи, каквато била в момента Англия. Нейният флаг се развявал по много морета, тя притежавала колонии по много земни пояси, които били обитавани от най-различни раси и народи с различни изповедания. Тази империя обаче, трябвало да бъде поддържана с мъжество, дисциплина, търпение, решимост, уважение към обществените закони и националните задължения. Сигурността на империята се намирала в опасност, направил поредната констатация британския премиер, и завършил речта си с призив към английските перове да подкрепят предлагания от правителството проект.

С пледоарията си Бийкънсфийлд искал да каже, че Санстефанския договор засягал сериозно британските интереси и следва да бъде ревизиран. Което можело да стане на предстоящия конгрес на великите сили. Но ако това не се осъществи, Великобритания трябва да е готова за война. На практика ставало дума правителството ѝ да се възползва от нежеланието на Русия да влезе в нова война и претендирайки за защита на своите интереси, да я принуди да изпълни претенциите му.

В отговор на зададен му допълнителен въпрос, Бийкънсфийлд казал, че не желае непременно война и все още се надява да има конгрес. След заплашителната му реч последвали изказвания, някои от които били в противоположен тон. Лорд Гренвил и херцог Аргайл опровергали един след друг аргументите на премиера, като първият изразил надежда, че Англия няма да предизвика втора Кримска война.

Най-силно впечатление направила речта на лорд Дарби. Той подложил на критика политиката на английското правителство и отбелязал, че дипломацията все още не била казала своята дума. Заявил, че е напуснал министерството, защото не одобрявал войнствената политика на правителството. Освен свикването на резерва, то планирало и други мерки от подобен характер, които ще запази в тайна и които той също не одобрявал. (След Берлинския конгрес Дарби уточнил, че е имал предвид придобиването на военната база на остров Крит.) Считал, че войната с Русия е безцелна и опасна за Англия, защото тя не може да разчита на съюз с която и да е друга държава от континента, освен Австро-Унгария. А съюзът с нея не бил за препоръчване, защото той можел лесно да се разпадне или пък тя да сключи мир с Русия преди Англия да постигне своите цели. Дипломатическите преговори можели да постигнат повече от една война, в която „Русия ще възтържествува“, заявил Дарби.

Новият външен министър Солсбъри отговорил саркастично на отправените критики към войнствената политика на правителството, стараейки се да отклони вниманието от тях. Това не му се удало, но той успял да успокои обстановката, като заявил, че правителството не желае война с Русия и е свикало резерва като предпазна мярка, следвайки същата политика, която го накарала да поиска от палатата на общините допълнителен кредит от 6 000 000 ф. ст. Неговите думи били приети с надежда.

В палатата на лордовете дебатите приключили за една вечер и проектът за адрес към кралицата, с който се изразявала благодарност, че е уведомила парламента за свикването на резервите, бил гласуван единодушно. В палатата на общините обсъждането на проекта на адреса продължило два дена, като и там той бил гласуван с болшинство от 319 гласа при 67 против, като много от членовете на опозицията се въздържали да гласуват. И тук въздействие оказали думите на канцлера на ковчежничеството Стафорд Норткът, че правителството не желае война.

4.3. Циркулярът на Солсбъри срещу Санстефанския договор

Маркиз Робърт Солсбъри на Цариградската конференция демонстрирал благоразположение към интересите на българите. Вероятно, тъй като тогава ставало дума за незавидната им участ под управлението на султана. След като обаче, те били освободени от турската власт и се очертавало да си създадат своя държава, Солсбъри се обявил решително против Санстефанския договор, който уреждал тези въпроси. Основният мотив за това бил, че изградена с благословията на Русия, новата държава ще бъде проводник на нейните интереси на Балканите, и най-вече на пристанищата в Западното Черноморие и Егейско море.

Руският посланик в Лондон граф Шувалов в писмо до княз Горчаков от 17/29 март описва ситуацията в английското правителство, обяснена му от подалият оставка лорд Дарби. Според последния Солсбъри бил настроен силно срещу турците. Но след като руснаците ги победили, той започнал да мрази тях, под влияние на работата си в отдела за Индия във външното министерство. Маркизът бил дълго време негов ръководител, а персоналът на ведомството се отнасял недоверчиво към Русия. Повечето от английските министри не били настроени войнствено. Те приемали войнствен вид пред своите партии, когато за тях това било изгодно. Именно в това се състояли неудобствата на парламентарния живот в Англия.

Според историка Владимир Н. Хвостов Солсбъри бил привърженик за споразумение с Русия, но считал, че тя трябва първо да бъде наплашена, за да стане по-сговорчива.

След като се запознал с текста на Санстефанския договор, който бил известен в Лондон преди руското правителство да го изпрати официално на английския кабинет след ратифицирането му, Солсбъри в писмо до Бийкънсфийлд от 9/21 март заявил, че Англия имала пълно право да възразява срещу всички клаузи на договора, тъй като всичките те били в противовес със съществуващите международни договори. В тази констатация няма нищо необичайно, тъй като войните се водят именно, за да се промени статуквото. С това е бил наясно и новият външен министър и за това той предлага, независимо дали ще има или няма да има конгрес, на Русия да бъдат заявени тези клаузи на договора, срещу които Англия има „специални” възражения. Тоталното отричане на договора, подписан от непосредствените участнички в приключилата война, щяло да бъде прието от английското общество като „съмнителна политика”, затова на преден план трябвало да бъдат изведени възраженията конкретно срещу клаузите, които заплашвали равновесието на силите в Средиземноморието и тези, които водели до изчезване на гръцката раса на Балканския полуостров. Трябвало да се неутрализират и тези части от договора, които поставяли Турция във васално положение, засягали свободното минаване през Проливите или заплашвали интересите на Англия на други места.

Солсбъри не вярвал във възможността турското правителство да се постави отново на крака, като истинска надеждна сила, но приемал за възможно с война или преговори да се постигне изтегляне на славянската държава назад до Балкана, като се замести с гръцка провинция, политически, но не и административно управлявана от Портата. Необходимо било също да се постигне сигурност за свободното преминаване през Проливите по всяко време, както и да се осигурят за Англия, дори чрез макар и временна окупация, две морски бази – посочват се за пример Лемнос и Кипър. Компенсациите, които Турция трябвало да плати на Русия за понесените щети от войната, било желателно да се редуцират до разумна сума, която победената страна да може да изплаща, без риск от „нов крах”. Зад тази формулировка се криели опасенията на английските банкери, че непомерните парични задължения на Турция могат да намалят възможностите ѝ тя да изплаща своевременно заемите си.

На английския посланик в Цариград Солсбъри изпратил инструкции с указания как да действа с Портата. Англия можела на този етап най-много да помогне да бъдат намалени турските териториални загуби до възможно най-малката величина. Същевременно турците трябвало да бъдат убеждавани, че е в техен интерес да направят териториални жертви за други държави, за да спрат разрастването на влиянието на Русия на Изток. Тези инструкции обясняват от какви подбуди се е ръководил Солсбъри, за да предложи на Бийкънсфилд образуването на „гръцка провинция“ и окупацията на остров Кипър.

Английската преса също констатирала, че Турция вече не можела да се възстанови. Границите на България били окачествени като „най-тежкият въпрос” за решаване от бъдещия конгрес. Цариград бил откъснат от западната част на Турция, която оставала все още в притежание на султана. Простирането на България до Егейско море не вземало предвид гръцките етнически интереси. Румъния била ощетена с отнемането на Бесарабия.

Като министър на външните работи на Великобритания Солсбъри встъпил в длъжност на 20 март/1 април 1878 г. На другия ден той представил в парламента циркуляр (писмо с няколко адреса), който бил изпратил до дипломатическите пред­ставители на страната при великите сили. Целта на документа според неговия съставител, била: „да бъдат обяснени причините, поради които Англия не е съгласна да участва в конгреса при условията, предложени от Русия”. На практика в документа не се излагали конкретни причини, а се изразявали възраженията на английското правителство по основните положения на Санстефанския договор, като се изтъквало вече заявеното от Солсбъри, че този договор засягал жизнените интереси на Англия и водел до политическо заробване на Османска­та империя от Русия.

Всъщност основната цел на циркуляра била да настрои общественото мнение в Европа против Русия. В него Солсбъри доразвил идеите си, изложени в писмото му до Бийкансфиялд от 9/21 март и посочвал защо според английското правителство на предстоящия конгрес трябвало да бъде предложен за обсъждане целия текст на Санстефанския договор.

В циркуляра първо се обръщало внимание, че Русия е подписала декларацията към Лондонския протокол от 1871 г., с който тя успяла да постигне отменяне на някои от най-тежките за нея клаузи на Парижкия договор от 1856 г. В декларацията се казвало, че „никоя държава не може да се освободи от поетите чрез договора задължения, нито пък да промени тези задължения, без съгласието на договарящите страни, постигнато чрез приятелско споразумение”.

По-нататък новият английски министър на външните работи направил подробна оценка на Санстефанския договор, стараейки се ясно да посочи както важното практическо значение на отделните членове на договора, така и съвкупното им действие върху интересите на великите държави в Европа и най-вече на Великобритания. Той изразил опасенията си, че „голяма България” може да се окаже в действителност оръдие и проводник за руско господство в Изтока.

Най-важното последствие от договора, пишел Солсбъри, е неговото практическо значение за населението на югоизточна Европа. С членовете, отнасящи се до образуването на нова България, под покровителството и контрола на Русия се създава силна славянска държава, притежаваща важни пристанища на Черно и Егейско море, което дава на тази страна преобладаващо политическо и търговско влияние в тези морета. Държавата ще бъде организирана така, че със своето славянско мнозинство ще погълне големия брой гърци и съчувстващото им население, които гледат тревожно на тяхното съединение с националност, чужда им не само по племенен признак, но и в политическа и духовна насока. Правилата, по силата на които новата държава трябва да бъде управлявана от нейното правителство, ще бъдат установени от Русия. Държавният глава също ще бъде избран от нея, администрацията на страната ще бъде създадена от руски комисар, първоначалното въвеждане в действие на новите институции ще започне под контрола на руската армия. Тези обстоятелства са достатъчни, за да се определи политическата система, към която в бъдеще ще принадлежи новата държава.

Към това трябва да се добавят и решенията, с които посоченото влияние се разпростира и отвъд пределите на нова България – в Епир и Тесалия, тъй като новият закон, по който ще бъдат изградени административните учреждения, които ще се въведат в тези области, ще бъде съставен под наблюдението на руското правителство. След това идват поетите задължения относно покровителството на членовете на православната църква, които са не по-малки по обем, отколкото разпоредбите в Кайнарджийския договор, отнасящи се до задълженията на Портата по този въпрос към Влашкото и Молдавското княжества.

Всичко това „ще има за последица засилването на властта на Руската империя над местностите и крайбрежието, където преобладава гръцкото население, не само в ущърб на този народ, но и на всички страни, чиито интереси са свързани със Средиземно море”, била оценката на Солсбъри относно „съвкупното действие“ на посочените отделни решения в Санстефанския договор. И се създава опасност Портата да изгуби политическата си власт над оставащите ѝ владения, свързани с английските интереси, за сметка на Русия, продължил по-нататък Солсбъри.

Отделянето на Цариград от гръцките, албанските и славянските области, оставащи под властта на Портата, ще бъде свързано с постоянни затруднения и препятствия при управлението им, констатира той. Това ще отслаби политическата власт на Портата там и ще създаде условия за възникване на анархия. Към такива последствия, вече по отношение на другите граници на Османската империя, ще доведат и останалите постановления на договора. Отнемането на Бесарабия от Румъния, простирането на България до бреговете на Черно море, където населението се състои главно от мюсюлмани и гърци, придобиването на важното пристанище в Батуми, ще направят руското мореплаване господстващо по бреговете на цялото Черно море.

Придобиването на крепостите в Армения ще постави населението на тази област под влиянието на държавата, която ги притежава. Докато в същото време обширната европейска търговия, насочваща се през Трапезунд към Персия, вследствие на отстъпването на някои местности в Кюрдистан ще бъде подложена на ограничение всеки път, когато Русия, вследствие на забранителните клаузи на нейната търговска система, счете това за благоразумно.

Според Солсбъри уговореното парично обезщетение било непосилно за изплащане от Турция и това ще доведе до политическото ѝ подчинение от Русия. Може да се стигне до заменянето на паричното обезщетение с отстъпване на нови значителни територии. което отново ще се отрази на английските интереси. Великобритания не може да допусне големи прекроявания на Османската империя, която е владетелка на Проливите, Сирия и Персийския залив. Съседка е и на Суецкия канал. А всички те са свързани с английските интереси. Затова Великобритания ще защитава правото на Турция да бъде стопанин на тези места.

В заключение английският външен министър, като приемал необходимостта от подобряване на участта на християнските поданици на Портата, предлагал на бъдещия конгрес да бъдат видоизменени договорите, по които дотогава се управлявала Югоизточна Европа. За което всички клаузи на Санстефанския договор трябвало да бъдат разгледани с оглед на съществуващите договори и на признатите права на Великобритания и другите сили. Решенията на конгреса не трябвало да бъдат ограничавани от условията, които поставяло руското правителство.

На 20 март/1 април от Лондон била изпратена телеграма на посланик Елиот във Виена да информира Андраши, че английското правителство ще отстоява територията южно от Балкана, включена според Санстефанския договор в нова България, да остане турска провинция. В нея Портата следвало да осъществи реформите за административна автономия, каквито били предложени на Цариградската конференция. Английското правителство се надявало Австро-Унгария да подкрепи това решение. Малко по-късно, на 29 март/10 април Солсбъри съобщил и на Одо Ръсел в Берлин, че обмислял „създаването на гръцка провинция на Турция от това, което сега се предлага да бъде южната половина на нова България“.

Руският канцлер Горчаков на 28 март/9 април отговорил на английските тълкувания на Санстефанския договор, изложени от Солсбъри, със свой циркуляр, който изпратил на руските посланици в Берлин, Париж, Лондон, Виена и Рим. Към циркуляра имало и паметна записка (pro memoria), в която се давали подробни разяснения по засегнатите в английския циркуляр въпроси и се представяли в истинския им вид условията на Санстефанския договор. Записката била изготвена от Жомини по материали, дадени от Игнатиев и Милютин. „Тази записка ми изглеждаше задоволителна – споделя Милютин. – В крайна сметка за първи път нашето Министерство на външните работи си направи труда да даде обяснения по съществото на нещата, а не да се ограничава с няколко фрази без съдържание.“

В своите записки Игнатиев изказва мнението си, че след публикуване на договора, чуждите кабинети се силели да докажат, че той бил „прекомерно изгоден за Русия”, но не разрешавал „съвременния” Източен въпрос. Целта била да навредят на политиката и авторитета на Русия на Изток, да получат непосредствени изгоди за себе си под формата на отстъпки на Австро-Унгария и Англия, да отслабят славянството, да всеят раздор между християнското население на Балканския полуостров и да предизвикат противоречия между него и благодетелката му Русия. Такава била и целта на циркуляра на Солсбъри.    

В ответния циркуляр Горчаков посочва, че английският министър на външните работи критикува разпоредбите на Санстефанския договор единствено от гледна точка на своето правителство. Разпростира се върху това, което Великобритания не иска и премълчава това, което иска. Канцлерът изразявал надежда, че ще научи в края на краищата какви са конкретните английски предложения за практическото разрешаване на настъпилата криза. Той бил изпратил официално на великите държави текста на Санстефанския договор с обяснителна карта към него и съобщил, че на конгреса всяка от държавите, чийто представител ще заседава на него, ще има пълна свобода за обсъждане и действие, които и Русия запазва за себе си.

В записката pro memoria се опровергават „подозренията”, изказани в английския циркуляр. България била очертана в тези си граници на „силна славянска държава” не от Русия, а от великите сили на Цариградската конференция. Императорският кабинет си позволил само да направи развитие на принципа, установен на тази конференция: България да бъде народностно съществуване с действителна административна автономия (самоуправление). Развитието, изразяващо се в обединението на двете области, определени на конференцията, е закономерно, тъй като сам маркиз Солсбъри направил допускането, че резултатите от преминалата война няма да позволят да бъде осъществено едно просто завръщане към програмата на Цариградската конференция.

Фактът, че мирният договор има характер на предварително споразумение, показва, че Русия не е предвиждала неговото незабавно осъществяване. Необходими били да се направят технически изследвания и задоволяване на многото интереси. По този начин е оставено място за споразумения относно измененията, които ще бъдат признати като необходими.  

Въвежданите в България преобразувания отговарят на онова, което било изработено на Цариградската конференция от представителите на европейските държави. Те целят развитието на народното самосъзнание и подготвяне на работата на първото българско народно събрание, което трябва да учреди княжеството с избирането на княз. Англичаните отправят обвинения, че са били забравени интересите на гърците, албанците, куцовласите и другите народи. Те също били обект на внимание, както всички християни на Балканския полуостров, но Русия не можела да изгуби от погледа си съществуването на българското мнозинство в границите, набелязани в Сан Стефано за Българското княжество.

Договорът е предварителен, което означава, че в него се определят само принципите, без да се предрешава окончателното им прилагане, за което трябва да се направят технически проучвания и съобразяване с географските нужди, както и да се съгласуват многобройните интереси. (Отбелязвайки този текст в записките си, Игнатиев е направил следната бележка: „Какво странно има в това, че чуждите дипломати и нашите всевъзможни противници питаеха сигурни надежди, че ще се справят със Санстефанския договор, като го унищожат без следа, със съдействието именно на нашите дипломати. Щом два месеца преди конгреса княз Горчаков неоснователно призна пред всички правителства, че подробностите на договора, ратифициран от императора, можело да бъдат изменени, тъй като те още не били технически проучени, нито съгласувани с изискванията на географията и различните интереси. Какво можеше за остане от нашия договор при такива защитници?“)  

Санстефанският договор не поставя новата държава под контрола на Русия. В него няма нито дума, която да насочва към такъв извод. Императорският кабинет е направил същото, което било направено през 1830 г. с конституирането на Молдаво-Влахия. Впоследствие Русия не е придобила някакво особено влияние там, от което да пострада европейското равновесие. Задължена на своето съществуване на Русия и граничеща с нея, Румъния съумяла да отстои напълно своята независимост. Същият резултат можел да се очаква и по отношение на България, още повече, че нейните земи ще бъдат отделени от тези на Русия с отстъпването на Добруджа на Румъния.

Русия е определила срока на окупация на България от руски войски да бъде сравнително дълъг - две години, защото, ако не бил даден такъв срок, ще се появи  подозрението, че Русия има намерение да присъедини България към себе си. Окупацията е необходима, за да се защитят християнското и мюсюлманското население от взаимни преследвания, докато се реорганизира страната и се създадат национални учреждения и военна сила. Русия била готова да намали срока на окупацията.

Границите на България са посочени само в общи черти. Окончателното определяне на граничната линия ще се установи от смесена комисия на основа на мнозинството на населението след проучване на местните условия. Този принцип бил приет за най-рационален и на Цариградската конференция. Интересите на народностните малцинства са гарантирани със специална разпоредба. Неоснователни били упреците за пристанищата на Черно море, тъй като те били определени на Цариградската конференция. Тогава било преценено, че българските земи не могат да се развиват без черноморски пристанища. По същите причини на новата държава се отстъпва и едно пристанище на Егейско море с оглед търговското развитие на България. От него ще се ползват Англия и другите западни сили, чиито търговски кораби плават в Средиземно море, а не Русия.

За избора на княз на България е необходимо съгласието на Портата и Европа. Организацията на княжеството ще се извърши от населението чрез Народно събрание, руският комисар само ще наблюдаава неговата работа. Русия е твърде далеч от мисълта да включи България в своята политическа система. Тя не е променяла съществуващите държавни учреждения (институции) – нейното внимание било обърнато само върху лошото им функциониране.

В записката се изразява учудване по повод възраженията срещу условията, отнасящи се до Епир и Тесалия, възприемани също като опит за разширяване на влиянието на Русия, вече извън границите на България. Ако Русия не била споменала нищо в полза на тези провинции, щяха да я обвинят, че е принесла гърците в жертва на славяните. Ако пък, бе поискала на споменатите провинции да се даде автономия както за България, щяха да я обвинят в разрушаване на Турция.

Русия няма намерение да покровителства православното духовенство в турските владения. Според Санстефанския договор на нея е предоставено покровителството само на руските духовни лица и поклонници.

Преувеличено е да се твърди, че преотстъпването на Бесарабия, разширението на България до Черно море и придобиването на Батуми ще осигури на Русия преобладаваща роля спрямо съседите ѝ в Черно море. „Присъединяването“ на Бесарабия е всъщност връщане на бивши руски земи. И то не напълно в предишния им вид, тъй като устието на Дунав, принадлежало до 1856 г. на Русия, остава във властта на Румъния.

Може би Англия предпочита придобивките в Армения (четири крепости), имащи единствено отбранително значение, да се намират в ръцете на Турция. Но Русия също иска да ги притежава заради собствената си безопасност и те с нищо не застрашават свободата на европейската търговия. Пристанището Батуми всъщност е единствената придобивка на Русия от войната, която далече не компенсира понесените загуби и жертви.

В записката се казва още: „В течение на 22 години договорите бяха нарушавани преди всичко от самата Порта, която не изпълни задълженията си по отношение на християнското население; след това от крайдунавските княжества; от Френската окупация на Сирия; от самата Цариградска конференция, представляваща пряка намеса във вътрешните работи на Османската империя; и в последно време от навлизането на английския флот в Проливите. От друга страна, сам маркиз Солсбъри призна, че при настоящите обстоятелства могат и трябва да се направят големи промени. Ние желаем да разберем, по какъв начин той мисли да съчетае договорите и правата на Англия и другите държави с човеколюбивата цел, която Европа винаги е преследвала – да осигури добро управление, мир и свобода на народите, които винаги са били лишени от тези блага. По същия начин ние желаем да разберем по какъв начин маркиз Солсбъри предполага да достигне желаната цел, без да взема предвид принципите, заложени в Санстефанския договор и правото на Русия, придобито с цената на принесените от нея жертви. Нито един от тези въпроси не е засегнат в писмото му.”

Тъй като циркулярът на Солсбъри не съдържал отговор на всички тези въпроси, княз Горчаков намирал, че „съображенията, изложени в него, биха могли несравнено по-добре да бъдат изказани на конгреса, където всеки представител ще се яви с пълна свобода да обсъжда и предлага, за намиране на практически начини за разрешаване на сегашните затруднения предвид общия интерес – въвеждането на траен мир в Изтока”.

4.4. Русия не може да отстоява Санстефанския договор

Дипломатическите неудачи се отразили неблагоприятно на общественото настроение в Русия. Пьотър Шувалов, пристигайки в Санкт Петербург в началото на май 1878 г., видял там и описал следната нерадостна картина:

 „Още с пристигането си аз чух как от всички страни осъждаха политиката на императора, и въпреки големите успехи на нашата армия, съжаляваха, че сме започнали войната. Това мнение беше всеобщо, без ни едно изключение. Изглеждаше, че всички мислеха еднакво. Едни (говоря за министрите и други влиятелни лица) съжаляваха за започнатата война от гледна точка на общественото благосъстояние на Русия: войната разстрои нашите финанси за много години, тя ще изисква нови налози, ще предизвика значително повишаване на цените на предметите от първа необходимост. Други съжаляваха за нея във връзка с политическото положение вътре в страната - войната и особено периодът, който я предхождаше, способстваха за развитие на революционнитe елементи в Русия. Славянските комитети се засилиха и на правителството ще бъде трудно отново да стегне юздите, след като съвсем ги е отпуснало. Дори военните, които бяха участвали в последната кампания и голям брой от тях се намираха в С. Петербург, поради конгреса критикуваха войната и нейната необходимост, говореха за високото благосъстояние, наблюдавано сред християнското население в Турция. Те открито говореха, че ние нямаме достатъчно военни средства, за да продължим борбата, че войната, при това, е омръзнала, както на офицерите, така и на войниците.

Аз заварих в С. Петербург двамата главнокомандващи. Те говориха с мене приблизително в един и същ дух и ме заклеваха да сторя всичко възможно, за да предотвратя продължаването на войната, което, според тях, би могло да развали постигнатите вече резултати. Великият княз Михаил, като говореше с мене за експедиционния корпус, подготвян в Англия, който, според слуховете, трябвало да направи десант в Поти, ме запита за приблизителния брой на тия войски. Аз му казах, че 35 000 души са вече напълно готови за натоварване и че също такова  количество може да бъде подготвено след няколко седмици. Великият княз ми отговори, че бил дотолкова отслабен от загубите, че силите, които са в негово разпореждане, едва стигали за борба против турците. Достатъчни били няколко английски полка, за да го поставят в критично положение.

Великият княз Николай ми разказа подробно за своето положение: тежката му артилерия останала на отсамната страна на Балкана, болести опустошават войската му. Достатъчно е да се приведе един пример: в гвардейския корпус, наброяващ приблизително 35 000 човека, 17 000 са болни от тиф и други болести. Само това струпване на болни спираше всяко движение. Не малко били и другите пречки, които правят невъзможно продължаването на борбата...“

Разбира се в оценките на Шувалов се вижда неговата едностранчивост, идваща от гледната му точка на поддръжник на царизма. Революционните елементи и славянските комитети се засилили, но това Шувалов го отчита, като „отпускане на юздите“ от страна на правителството. Все пак е успял да предаде безпокойството в Русия от неяснотите относно политическата обстановка и нежеланието за продължаване на военните действия. Дипломатическите преговори протичали вяло и били безплодни, не се очертавали някакви успехи в това направление. Въоръжаването на Англия и Австро-Унгария предизвикали усилено въоръжаване и в Русия. Мобилизирани били всички нейни военни сили и почти цялата армия била съсредоточена на австро-унгарската граница и по Черноморското крайбрежие. Въпреки, че войната формално била приключена, се правели големи извънредни разходи за военни нужди, на които не се виждал края. „Ние не можем повече да се сражаваме. Не можем това ни по финансови, ни по военни съображения“, заявил военният министър Милютин на Шувалов след едно от съвещанията при Александър II.

Според Михаил Ону - старши съветник на главнокомандващия и първи драгоманин на руското посолство в Цариград, положението там също се изменило „до неузнаваемост”, а състоянието на руската армия и командването ѝ „не било съвсем благоприятно”. Той написал на 29 март/10 април писмо на Игнатиев, в което споделил, че „турците започват да идват на себе си”, паническият страх и смущението у тях изчезнали. Остатъците от Сюлеймановата армия и войските от опразнените крепости се събрали под Цариград и образували армия от седемдесет хиляди души, които усърдно се обучавали с цел „да защитят неутралитета на Турция”.

„Изразът „неутралитет” се повтаря сега от всеки турчин -  твърди Ону. - Извърши се и ежедневно се чувства поврат в умовете в благоприятен за Англия смисъл… Близостта на българските граници до столицата плаши турците и те са готови да поемат всякакви рискове, за да избегнат очакваните опасности. Ненавистта към българите се разпалва до последната възможност при гледката на турците-емигранти, бягащи от България. Усещат се дейните англо-австрийски интриги; турците се надяват, че европейските усложнения (с конгреса) ще им донесат полза; те нещо очакват, внимателно вслушвайки се във всеки слух или движение. Оттук произтича и упоритата им съпротива на всички наши настоявания за изпълнението, макар и на част от задълженията по Санстефанския договор; мисля, че само заемането на по-миролюбива позиция от Англия ще ни даде възможност без нова война с турците, да ги заставим да изпълнят задълженията си…”

Ону завършва писмото си с някои оценки за действията на висшестоящите военни и политици. Отношенията на великия княз със султана били прилични. Последният станал самостоятелен и в съсредоточаването на войските пред Цариград се криело желанието му да възстанови в очите на населението и европейците властта си. Реуф паша дал обещания да работи по осъществяване на мирния договор, обаче не бил в състояние да ги изпълни. Министрите се стараели да запазят равновесие между руснаците и англичаните., но това не им се удавало. „Всички са в очакване на нещо, което трябва да се случи и смятат, че не всичко още е свършено”, пише руският драгоманин, опитвайки се да предаде атмосферата край Босфора.

Към тази нерадостна обстановка в Петербург и Цариград, описана от Шувалов и Ону, трябва да се спомене и за още едно неблагоприятно обстоятелство, което „наливало вода в мелницата” на противниците на Русия: цяла една област от бъдещата Санстефанска България не била завзета – спорната Македония.

Там за граждански комисар бил назначен Михаил Хитрово, член на дипломатическата канцелария на главнокомандващия, който преди войната бил няколко години консул в Манастир (Битоля) и бил запознат добре с този край. На него било възложено да състави проект за прокламация към населението, която да бъде преведена на български и турски език. С нея трябвало да се обяви присъединяването на областта към Българското княжество, да се обясни на населението новото положение и задълженията му, и се призове към мирно съжителство, въдворяване на ред и обществена безопасност.

Проектът на прокламацията бил представен на Игнатиев, разгледан и одобрен от него, а след това утвърден от главнокомандващия, който заповядал прокламацията да бъде отпечатана в достатъчно количество екземпляри. Предвиждало се на руския комисар в Македония да бъде дадена като конвой кавалерийска бригада, а след това натам трябвало да се придвижи Михаил Скобелев със своята дивизия и да заеме цялата област. Те трябвало да поддържат реда и спокойствието там.

Игнатиев твърди, че при сключването на мира Портата не само не се е отнасяла враждебно към заемането на Македония от руските войски, но дори изразила желание сигурността там да бъде възстановена от тях. Пристигналият в Сан Стефано велик везир Ахмед Вефик на 15/27 февруари официално се обърнал към руските пълномощници с оплакване от насилията, извършени от българи над мюсюлманите в някои части на Македония.

На 25 февруари/9 март главнокомандващия Н. Николаевич докладвал на император Александър II, че той предлагал частите на 4-ти корпус, вече в състава на окупационната армия, да се разположат в Македония, както следва: „щаба в Ускюб (Скопие), една дивизия – в Битоля (Монастир), втората – в Серес” Няколко дена преди отпътуването на Игнатиев от Сан Стефано там вече се били събрали офицерите, определени да разнасят приготвената прокламация из Македония и да въвеждат местното управление.

Когато Игнатиев тръгвал от Цариград за Петербург с Реуф паша, на гарата дошъл главнокомандващият да ги изпрати. Игнатиев го убеждавал да не отлага изпращането на Скобелев и Хитрово за Македония за заемане на всички области, определени да влязат в състава на Българското княжество. Също настоявал руските войски да влязат незабавно в Шумен и Варна, без да чакат окончателното разоръжаване на тези крепости и извеждането на турските гарнизони от тях. Великият княз тогава изглежда споделял това мнение, но се страхувал от усложнения и възложил на Игнатиев да говори с придружаващия го турски военен министър, за да се отстранят пречките.

Заминавайки от Сан Стефано, Игнатиев посочил писмено на Сафвет паша и на главната квартира шест пункта, които трябвало да бъдат изпълнени от турците под бдителния надзор на руските военни и дипломатически представители. Два от тях били: 1) опразване на местностите, влизащи в състава на Българското княжество в Македония от турските войски и предаването им на властите, които трябвало да бъдат назначени съгласно член осми от Санстефанския договор; 2) определяне на начина и времето за фактическото окончателно предаване на крепостите Шумен и Варна.

По първия въпрос между руските и турските пълномощници в Сан Стефано бил определен писмено реда на постепенното предаване на каазите (окръзите) на Македония, влизащи съгласно договора в състава на България, но незаети от  руските войски до 19 февруари/3 март, и въвеждане там на ново управление. По втория въпрос международното право изисквало предаването на крепостите да стане задължително за турците от момента на ратифициране на мирния договор от султана. Но за изнасяне на военното имущество и боеприпасите се изисквало време и това трябвало да се уточни допълнително на място.

В Петербург въпросните шест пункта Игнатиев оформил под формата на паметна записка, която връчил на Реуф паша и канцлера, наблягайки, че всички отбелязани въпроси трябвало да  бъдат решени неотложно.

Оказало се, че след като Игнатиев заминал, настроението на главната квартира и на дипломатическата канцелария се изменили. Появил се страхът, че изпращането на споменатите военни части в Македония ще отслабят руските позиции пред Цариград. Дори императорът взел отношение по въпроса, като на 5/17 март изпратил в Сан Стефано телеграма, в която изказал своите съображения: „В западна България мисля на първо време да се изпратят неголеми отряди, предимно кавалерийски, за поддържане на реда и спокойствието. Да се отделят за там значителна част от войските би било опасно, тъй като сега главна наша грижа трябва да бъде съсредоточаването на големи сили по-близо до Цариград и Галиполи, в случай на война с Англия”.  

Николай Игнатиев на 27 февруари/11 март от борда на кораба  „Владимир” е изпратил писмо до Николай Николаевич, в което го осведомява, че е провел разговор с Реуф паша. В записките си генералът не отбелязва, че разговорът е бил конкретно по повод на извеждането на турските войски от крепостите в Шумен и Варна. Не е ясно и дали е приведено цялото съдържание на писмото.

Турският военен министър споделил на руския посланик и пълномощник, че османското правителство възнамерявало в бъдеще да остави на бойна нога само 100 хиляди души, и още през пролетта да разпусне събраните редици, за да им даде възможност да си засеят нивите и да подкрепят семействата си, изпаднали в мизерия. Част от низама (редовната армия), както и всички военнопленници след завръщането им от Русия и Турция ще бъдат разпуснати по домовете им. Само фелдфебелите и унтерофицерите щели да останат в строя за формирането на новата армия. Общият брой на намиращите се в Цариград и околностите му войски бил около седемдесет хиляди души, включително и новият набор, който постъпил преди подписването на примирието. От тях половината се намирали под командването на Мухтар паша в укрепленията, защитаващи града, а останалите били в самия град.

От текста на писмото се създава впечатлението, че Турция няма намерение да започва война срещу Русия. Следователно турските войски в Шумен и Варна не са били заплаха, за да се бърза с тяхното извеждане, сякаш е подтекста на писмото. Възможно е именно така да са го прочели и в главната квартира, защото по въпроса за изпразването на турските крепости дълго време не било предприето нищо.

В разказаното от Реуф паша и Ону за намеренията и действията на турците в Цариград и около нето, е налице различия в констатациите. И двамата споменават за седемдесет хилядна турска войска пред и в турската столица, но турският министър обяснява, че това ще бъде бъдещата армия на Турция, а драгоманинът вижда в тази армия заплаха.

Турция действително не е искала да води нова война. Даже в записките си Игнатиев споделя, че в политическия елит на империята имало много дейци, които искали да се сключи съюз между Русия и Турция. На противоположно мнение обаче, били повечето от европейските велики сили, които давали кураж на султана и го настройвали срещу Русия. Поради забавяне на откриването на конгреса усилията им започнали да дават резултат и турците започнали „да идват на себе си”.

След като в Англия обявили решението за мобилизацията на резервите и в района на Суецкия канал били изпратени индийски войски, султанът поискал от Бийкънсфийлд да му съобщи възможно най-бързо, доколко войната между Русия и Англия е неизбежна. И заявил, че той може в продължение на една седмица да събере 100 хиляди души за отбрана на Босфора. На Малта бил прехвърлен отряд, в състав от 7 хиляди индийски войници. На 9/21 май първият транспорт с тях пристигнал в Ла Валета. Английската ескадра продължавала да стои в Мраморно море, но  ескадрата в Средиземно море била подсилена с кораби от Ла Манша.

Опасността Турция да не изпълни клаузите на Санстефанския договор идвала от „дейните интриги” и агресивната войнствена политика на Англия и Австро-Унгария. До такъв извод стигнал Игнатиев. Предположенията му се потвърдили, когато получил първите сведения, изпратени на 3/15 април от Нелидов, който го замествал в главната квартира и посолството в Цариград. Турците не проявявали желание да изпълнят решенията за опразване на крепостите в Шумен и Варна, се съобщавало в писмото. В Шумен била изпратена комисия от руски офицери, за да приеме крепостните отбранителни съоръжения, но там пристигнали нови инструкции от Портата, които променили отношението на комендантите и спрели работата. Да попречат на влизането на руските войски „очевиден интерес” проявявали англичаните, прави логична връзка Игнатиев. И заключава: „Всъщност донесенията на Нелидов и на Ону показват, че нашите противници полека-лека са започнали да надигат глава. Очевидно, че турците се намират под влияние на дипломатическия поход, предприет срещу нас от Англия, и на австро-унгарските внушения”.

Турция започнала открито да заявява, че няма намерение да изпълни клаузите на Санстефанския договор. На 3/15 април турското посолство в Берлин обнародвало предложението, с което лондонския кабинет се обърнал към Русия: България да бъде съкратена почти наполовина, а Батуми, Карс и Баязет да бъдат предадени на турците.

Дмитрий Милютин описва обстановката на 22 април/4 май: „Абсолютно невъзможно е да се приемат новите предложения на Англия относно условията за едновременното отвеждане на нашите войски и английския флот от Цариград – те са просто нахални. Берлинският кабинет пък, като телеграфист, предава само заявленията на двете страни; от такова посредничество ползата е малка. В Цариград нещата се влошават, турците са възобновили работите по укрепленията в околностите на града, Тотлебен не може да постигне опразване на крепостите. Нещо повече, турците вече направо се отказват от изпълнението на това изискване, заявявайки, че предварителният Санстефански договор не е окончателен и че Европа може да измени неговите условия. В същото време Дервиш паша протестира срещу придвижването на нашите войски дори към Артвин (в Азиатска Турция). Всичко показва, че турците очакват война.“

В месечния политически обзор от 23 април 1878 г. (5 май н. ст.) на списание „Руский вестник“ е направена характеристика на продължаващите действия на английското правителство за оказване на натиск върху Русия. То действало с „цинична откровеност“ не само пред страничните зрители, но и пред своите политици. При разпускането на парламента в продължителна великденска ваканция министрите на Нейно британско величество уверили представителите на палатата на общините, че водените  преговори за отдалечаването на военните сили пред Цариград не предизвиквали тревожни опасения и че в отсътвието на парламента няма да се предприемат никакви решителни мерки. И още на следващия ден след закриване на сесията станало известно, че от Индия се придвижвали войски към Малта.

Имало и други „не по-малко войнствени действия и разпореждания“. Англия окуражавала Турция да възстановява своите укрепления и войска. След укрепването на Галиполи англичаните станали пълни стопани на Мраморно море. Взети били мерки и за усилване на защитата на Цариград и Босфора. Вдигнато било въстание на турци и помаци в Родопите, за да се отвлече вниманието на руснаците и да се окаже въздействие на Европа при определяне на границата на България с отчитане на преобладващата народност.

Гръцкото и румънското правителство също били настройвани срещу руснаците. Румънците били не само недоволни, че им отнемат Бесарабия, но и роптаели против присъствието на руските войски и заплашвали да прекъснат съобщителните им връзки с Русия. Наложило се в околностите на Букурещ да се задържат значително количество руски сили, за да се „вразумят“ поне малко някои от представителите на „молдо-влашкия народ“. Англичаните успели да настроят срещу руснаците и ислямизираните грузинци от района на Батуми. Там започнали вълнения и представителна делегация излязла пред английския консул със заявление градът да не бъде даван на Русия, щели да го защитават със сила.

Игнатиев отчита като грешки, вменявайки ги на руския канцлер, изпращането на предварителните условия на мира във Виена и Берлин, и даването на предварително съгласие договорът с Турция да бъде прелиминарен. Горчаков, разбира се, е получил одобрение на тези си решения и действия от Александър II. Вземайки решение за сключване с Турция на прелиминарен договор, двамата са били уверени, че съюзните императорски правителства на Австро-Унгария и Германия ще го подкрепят пред останалите велики сили.

Николай Игнатиев е отбелязъл: „На 10 (22) януари между господаря, канцлера и военния министър беше решено, че с турците ще бъде сключен предварителен (прелиминарен) мир, който според княз Горчаков, уверяващ, че напълно може да се разчита на съдействието не само на княз Бисмарк, но и на граф Андраши, много лесно ще бъде скрепен с европейското съгласие на конференцията на първите министри...“ По-късно, когато в началото на март Игнатиев пристигнал в Петербург с Реуф паша и ратифицираният от султана Санстефански договор, канцлерът го посрещнал с одобрение, че му се удало „така неочаквано бързо да постигне желания резултат“. За самият договор пък, Горчаков отбелязъл, че „по своята умереност той едва ли ще удовлетвори руското обществено мнение, очакващо несравнимо повече от своите пълномощници и че по негово убеждение този договор няма да срещне спънки от страна на Европа, тъй като опирайки се на Бисмарк и Андраши, ще му бъде лесно за кратко време да преодолее неудоволствието на Бийкънсфийлд и да постигне европейско утвърждаване на нашите клаузи с Портата“.

Вяра в съюзниците и известно недоверие в Горчаков, изказва Николай Николаевич в писмото си до Александър II от 25 февруари/9 март. „Благодарение на Бога, накрая мирът е подписан - пише главнокомандващият, - мир достоен и почетен за Русия! Обаче се боя, да не би на конгреса княз Горчаков да отстъпи на разните искания, които могат да възникнат при прегледа на мирните условия. Това, което мен и много други ги утешава, е, че се предполага конгресът да бъде в Берлин. Надявам се на нашия верен съюзник императора и на Бисмарк...“ А Шувалов е отбелязъл: „В това време всички официални съобщения, които получавах от С. Петербург, говореха, че там жадуват за конгреса, като се ласкаят от надеждата, че Европа не ще пречи и ще одобри Санстефанския договор.“

Подготвянето на съюзниците за тяхната подкрепа на бъдещия мирен договор с Турция е започнала още след изготвянето на проекта за предварителните мирни условия. Изпращайки го на 27 ноември/9 декември на германския император Вилхелм I за мнение, в личното си писмо Александър II е отбелязал: „Знаете мотивите, които ме принудиха да започна войната и не се съмнявате в моето желание да достигна до мира колкото се може по-скоро. Но и вие признавате, като мен, уверен съм в това, че този мир трябва да защити ефективно християните, поданици на султана, от подтисничеството на турския режим, да предотврати повторението на кризите, гибелни за Русия и фатални за цяла Европа, и накрая, доколкото е възможно да възнагради Русия за жертвите, които е понесла. В приложената тук записка съм отбелязъл условията, които ми се струва отговарят на тази тройна цел... Те не противоречат на духа на споразуменията, сключени с император Франц Йосиф, на които вие също дадохте своето съгласие... Аз лично ги съобщавам на вас конфиденциално, също и на австрийския император... Твърдо разчитам на подкрепата на Съюза на трите двора и особено на вашата приятелска помощ, за да се сложи на тази криза край, отговарящ на справедливите чувства на Русия и на всеобщите интереси на мира и хуманността.“

Колко розово си е представял обстановката руският канцлер след подписване на примирието и как реалността постепенно придобива по-различни очертания от очакванията му, след като се получават отрицателните отзиви от Австро-Унгария, се вижда от неговото писмо до Убри от 5/17 февруари. В него Горчаков изказва притесненията си от развитието на събитията, които могат да доведат до „унищожаването на резултатите от войната“. Затова се опитва да внуши на руския посланик, че участниците в срещата на тройката във Виена трябва да направят всичко възможно, за да постигнат споразумение и да не дадат възможност на най-явния противник на конгреса - Англия, да се сближи с Австро-Унгария. Бисмарк можел да помогне много и Убри трябвало да го убеди да окаже натиск над Андраши.

„Ние знаем истинската цена на посредническата позиция, която княз Бисмарк, изглежда, се стреми да заеме и която никой друг не може да изполва по-добре в интерес на Съюза на трите императорски двора – пише Горчаков до Убри. – Но сме убедени, че за да бъде това посредничество ефективно, трябва да го подкрепим с ясни и твърди слова и да се придържаме към тях, особено във Виена. Невъзможно е, да се е изплъзнало от вниманието на княз Бисмарк, че понастоящем именно във Виена се намира препъни камъка за мирното разрешаване на сегашната криза... Англия разбра, че Австрия възразява срещу две от нашите основни условия на мира и застана до нея, за да създаде дипломатически натиск, имащ за цел да ограничи нашите условия в рамките на Цариградската конференция... Г-н Бисмарк се гласи да каже своята дума. Цяла Европа го чака, защото тя ще бъде решаваща. От него зависи осигуряването на всеобщия мир, чрез укрепване на Съюза на трите двора в предварителните преговори, които предлагаме. Вие сте въоръжени с всички необходими документи, за да го осведомите за нашата позиция, нашите желания, нешите нужди, нашите решения.“

В книгата си „Балканската епопея на княз А. М. Горчаков“ В. Н. Виноградов също обръща внимание на този момент. Според него Горчаков и Александър II остават до края на своите дни пленници на идеята за дадената от бога солидарност между монарсите. Тази идея била въплътена в Свещения съюз и те опитвали с нея да вдъхнат живот в изнемощелия Съюз на тримата императори. Големи надежди се възлагали на Бисмарк - не ги обезкуражила дори речта му в Райхстага на 7/19 февруари, в която той произнесъл знаменитата фраза, че в спора за Балканите възнамерява да се изяви само като „честен посредник“, т. е. няма да подкрепя никого. „Изявленията на княз Бисмарк по всички въпроси са справедливи и безпристрастни“, твърди Горчаков в писмо до Убри, „затова не можем да разберем неговите колебания да употреби своето огромно влияние във Виена, за да подчини на него граф Андраши“, недоумява руският канцлер.

За съжаление надеждите на Александър II и Горчаков да се постигне в рамките на Съюза на тримата императори на приемливо споразумение за единодействие по време на Берлинския конгрес, не се осъществили. „Аз бях напълно убеден, че действам в пълно съгласие с император Франц Йосиф, а сега се оказа, че във Виена гледат съвсем другояче, отколкото очаквах“, констатирал руският император.

Желанието на Андраши да присъедини към Австро-Унгария нови славянски територии не изглеждало логично на руските политици и дипломати. По този въпрос Шувалов се опитва да намери някакво обяснение и пише: „Андраши съзнаваше колко непопулярно между унгарците и дори между здравомислещите хора от другите части на империята бе това разширение на територията. Но се съблазняваше, че закръглянето на владенията ще достави удоволствие на императора Франц Йосиф, а освен това той смяташе, че в края на краищата на всеки народ е приятно разширяването на неговата територия. Потомството, може би, ще му прости поради добрите му намерения, но съвременниците му в Австрия и досега не изпитват чувство на благодарност към него.“

Александър Хесенски  бил упълномощен от Александър II да разговаря с германския император и да го помоли в името на укрепване на Съюза на тримата императори да упражни своето влияние за смекчаване на исканията на виенския кабинет. На 20 януари/1 февруари той се срещнал с Вилхелм I, който се оправдал: щял да бъде огорчен, ако Съюзът на тримата императори, който бил гарант за мира в Европа, се разпадне, и за това ще направи всичко, което било възможно, за да се запази този съюз, но искал решенията на руското правителство да облекчат неговото положение пред Австро-Унгария. Т. е. Германия щяла да направи всичко за укрепване на тройния съюз, но не можела да подкрепя руските искания, защото това я злепоставяло пред Австро-Унгария. Ако Русия се откаже от някои от решенията си, заложени в Санстефанския договор, Германия ще я подкрепи.

Бисмарк се изказал в същия дух: Русия трябвало да поддържа съюза с Австро-Унгария, да отвлече вниманието ѝ от Англия и да я привлече към себе си, като ѝ направи някои отстъпки и задоволи претенциите ѝ. Постигнатите резултати след войната били впечатляващи и Русия не трябвало да рискува да ги загуби в една нова война. Не си струвало да се води такава, за да се отвоюва „една по-голяма България“. „Разберете се с Виена, ние сме готови да се съгласим с всичко“, казал Бисмарк.

На практика „помощта“ на Германия се свела до даване на препоръка Русия да се откаже от някои свои решения в полза на исканията на Австро-Унгария. Бисмарк дори конкретно подкрепил Андраши в искането му Западна Македония да не влиза в чертите на България и железницата до Солун да остане под контрола на Австро-Унгария. Коментирайки, че за тези земи, които Австро-Унгария иска да бъдат откъснати от България, не си струва да се води война между европейските държави.

Поведението на Бисмарк е направило впечатление и на Гирс, който в писмо до Игнатиев от 7/19 февруари споделя: „Германия започва да се отнася с нас хладно. Тя не е против да ни помога, но само със съвети – и мисли преди всичко как да подкрепи Андраши, чието падане [от власт] счита, че е неизгодно за нея. Бисмарк, който може и е длъжен да ни услужи при сегашните обстоятелства, даже отказва да присъства на конференцията!“ Тук се визира отказът на Бисмарк да участва в конференцията, ако тя се проведе в Баден Баден, понеже не се чувствал здрав. Това е изтълкувано от Гирс като нежелание на германския канцлер въобще да участва в конференцията. Вижда се, че и за Германия Андраши е бил „най-добър приятел и помагач“, както го е представил Горчаков по отношение на Русия, преди отпътуването на Игнатиев за Виена.

Още през месец юли 1877 г. руският император предал на английското правителство чрез полковник Уелсли обещанието си, че след приключване на войната „Европа ще бъде свикана на конференция за окончателното одобрение на мирните условия“. Съгласявайки се на този акт руското правителство е считало, че на такова утвърждаване подлежат въпросите, имащи „общоевропейски интерес“, какъвто например е бил този, за преминаването на военните кораби през Проливите; или пък кой да владее Цариград - тогава е стоял и такъв въпрос. На 17/29 и 18/30 януари Горчаков заявил в Петербург на посланиците на Австро-Унгария и Англия, че „въпросите, които се отнасят до европейски интереси, ще бъдат решавани с участието на европейските сили“. А на 21 януари/2 март изпратил инструкция до Игнатиев с указание въпросът за Проливите да се засяга на преговорите „с извънредна предпазливост“, с уговорката, че е предоставен за европейско споразумение.

Интересите на управляващите политици на повечето от западните европейски държави, обаче, са се разминавали с намеренията на Русия. Западна Европа е съчувствала на българите, докато са били подложени на насилия от турската власт. Това съчувствие се е изразило в приемането на решения за реорганизация на администрацията в земите, населени с българи, чрез засилване на присъствието на българския елемент в нея. Считало се е, че така българите ще се еманципират и ще заемат равнопоставено участие с турците в живота и управлението на Османската империя. Но след като в резултат на Руско-турската война българите са били освободени от чуждата зависимост, западните европейци са отказали да дадат право на българския народ да осъществи обединението си в своя самостоятелна държава. Причината била, че покровител на българския народ щяла да бъде Русия, от която Европа се страхувала.

Как във Великобритания гледат на българите и турците след войната, се вижда от следните два примера.

На 26 февруари/10 март кралица Виктория пише писмо до своя външен министър лорд Дарби, в което изразява радостта си, че английският флот е получил заповед да се отправи към Цариград. Но и отправя критика, че Англия по време на Руско-турската война е заела позиция на неутралитет. „Сега ние трябва да видим нашите права осигурени – пише Виктория, - така както ѝ тези на нашата вярна Турция, която с нашия принудителен неутралитет ние изоставихме на един безкрупулен, агресивен и жесток враг... Докладът на сър Лейърд в неговото последно писмо, за страданията и мизерията на бедните турци, прави сърцето на човека да кърви и също прави човек да се черви, като се замисли как сме допуснали това.“

„Дейли Телеграф“ излиза на 11/23 март с коментар, че според клаузите на Санстефанският договор „голяма България бързо и лесно ще се превърне в малка Русия“. А два дена по-късно добавя: „Русия скоро ще унишожи всички мюсюлмани в България и ще създаде една корумпирана Московска България, която ще е векове назад от турското цивилизовано и толерантно управление... Дивашка и наситена с етническа омраза, България ще преследва мюсюлмани, католици, евреи и протестантски мисионери.“

Според руският историк С. Татишчев страните в Европа имали общ интерес и се противопоставяли на засилване на влиянието на Русия в Източна Европа. Те не искали България да се организира като единна и силна държава. Виждали я разделена на три части: княжество, автономна област със странното наименование Източна Румелия, и област Македония, която оставала под непосредствената власт на Портата. Англичаните упорито изисквали Турция да запази Егейското крайбрежие, с оглед да не се допусне появата на нова държава с излаз на Средиземно море. Тя и повечето от останалите велики сили се страхували, че неразделената България ще бъде покорно оръдие на освободителката Русия. Затова и всички уверения на руското правителство, че Русия не мисли да постави България под свое влияние, оставали напразни и не можели да разсеят закоренялата подозрителност на останалите велики сили към нея.

Изказват се мнения, че събитията са щели да се развият по друг начин, ако Николай Николаевич своевременно е успял да завземе Цариград. Тогава защитниците на Турция щели да бъдат поставени пред свършен факт. По този въпрос се е произнесъл лорд Дарби. След като английското правителство взема решение английският флот да влезе в Мраморно море, той написал на кралица Виктория, че не се страхува от евентуалния отговор на Русия да завземе Цариград. Дори да влязат руснаците в града и останат там, цяла Европа ще бъде против тях, бил категоричен английският външен министър.

След единните действия на европейските дипломати по време на Цариградската конференция и подкрепата на правителствата на великите сили за Лондонския протокол, руското правителство не е очаквало такива силни негативни реакции от европейските държави. То е действало по принципа „правим каквото трябва“. Накрая обаче, е „станало каквото може“. Или по-точно: на каквото са се съгласили останалите велики сили, всяка водена от своите интереси.

Разбира се, развитието на събитията вероятно е можело да протече и по друг начин. Например, Андраши много е държал европейската конференция да се проведе във Виена. Според Новиков сам австро-унгарският външен министър му заявил, че във Виена може да бъде по-гъвкав към руснаците, отколкото където и да било другаде. Затова руският посланик предлагал да се удовлетвори искането, за да се получи някаква по-съществена отстъпка от Австро-Унгария. Но Горчаков не се съгласил. Как обаче реално е щяла да се изрази тази „гъвкавост“, не е ясно. Защото при разговорите с Игнатиев австро-унгарският външен министър също проявил „гъвкавост“: отказал се от първоначалното си становище България да стига само до Стара планина, и се съгласил да излиза на Егейско море. Но затова пък поискал Западна Македония да е извън България.

[К.ГЕРБОВ]

Част пета

5.1. Сондажи на Русия за споразумение с Англия

Отлагането на започването на работата на конгреса на великите сили било по причина, че не може да се стигне до някаква приемлива конкретна програма, по която да протекат дебатите и се вземат решенията.

„Озовахме се в задънена улица“, характеризира образно ситуацията Шувалов и обяснява: „Ние искахме да се свика конгрес, но не искахме да се обсъждат неговите принципи и границите на неговата компетентност, както справедливо искаха другите кабинети, тъй като нищо не може да бъде по-тягостно от конгрес, който няма определена програма. Ние също не искахме да представим на обсъждане от Европа всички членове на Санстефанския договор, освен членовете от общ характер... Англия изискваше целият Санстефански договор да бъде представен на конгреса и всеки негов член да бъде подложен на обсъждане... Нито едната, нито другата страна можеше да се отрече от декларацията си, без да урони своето достойнство. Свикването на конгреса ставаше невъзможно. Военните приготовления в Англия се усилваха, граф Дарби падна и маркиз Солсбъри, като взе портфейла на министъра на външните работи, към който той изглежда отдавна се стремеше, издаде съвсем неуспокоителния циркуляр от 1 април 1878 г. В същото време граф Андраши побърза да използва промяната в личния състав, за да се сближи с Англия; неговите опити бяха приети с готовност от лорд Солсбъри. За конгреса престанаха да говорят и княз Бисмарк се ограничи с преговори за онова, което се наричаше „едновременно отстъпление“.

При създалото се настроение в Европа за ревизиране на Санстефанския договор и нежеланието на мнозинството в Русия да се започва нова война, руското правителство решило, че за да излезе от „задънената улица“ трябва да направи опит да се споразумее с английския кабинет, като направи някакви отстъпки от подписаните вече клаузи в прелиминарния договор.

Тази идея се породила в хода на обсъждане на отговора на циркуляра на Солсбъри. Граф Игнатиев, който участвал в изготвянето на отговора, обърнал внимание на Горчаков, че целта на циркуляра била да докаже на обществото в Англия и в цяла Европа, че сключеният от Русия договор е прекалено изгоден за нея. И другите държави не искали да го приемат, без и те да получат някакво възнаграждение от разпределянето на земите на победената Османска империя. По същото време в Петербург пристигнали донесения от граф Шувалов, че Солсбъри му намекнал за вероятността Великобритания да предяви ново искане, което не противоречи на руските интереси.

Отбелязвайки това в записките си, Игнатиев не е пояснил какво конкретно е било въпросното „искане”, но предложил на канцлера „да се покани министърът на външните дела по-ясно и определено да изрази мисълта си”. И пояснил, че ако Англия поиска един от островите в Архипелага (Егейско море), като например Хиос, не трябвало да се противопоставят, тъй като тя рано или късно може да го заграби при започването на една война и Русия няма да бъде в състояние да ѝ попречи. Във всички случаи тя, Русия, щяла да спечели, ако се споразумее с Англия „на тази почва“, като в замяна си осигури пълното ѝ съгласие с условията на Санстефанския договор, които не засягат преките интереси на Великобритания.

Милютин на 25 март/6 април също отбелязва в дневника си за получени телеграми от граф Шувалов, в които той твърди, че се е появила възможност за споразумение на Русия с Англия. В английското министерство на външните работи след смяната на Дарби със Солсбъри се забелязвало „повишаване на мирното настроение повече от преди”, уверявал руският посланик. Било възможно и имало преимущества сключването на едно отделно споразумение с Англия. Министрите на кралицата го питали, вярно ли е, че докато Игнатиев е бил във Виена, пред кореспондент на „Daily Telegraph” той изказал мисълта, че няма да има нищо против, ако англичаните напуснат Дарданелите и заемат някой остров в Егейско море, например Митилини (Митилини е пристанище на остров Лесбос).

По-нататък руският военен министър добавя в дневника си информацията за съвещанието, проведено същия ден при императора по повод отговора на циркуляра на Солсбъри. Тогава Игнатиев действително заявил, че според него Русия може да подари на Англия поне две или три островчета, само работата да приключи без война.

„Много хора са на мнение, че вижданията на лондонския кабинет се заключават именно в това, при настоящото раздробяване на Турция да спечелят някаква придобивка за засилване на своето положение в Средиземно море“, коментира Милютин. И заключава: „Колкото и печални да са за нас всякакви подобни отстъпки след победоносната кампания, не мога да не призная, че още по-печално ще бъде да се рискува със започване на нова война против половината Европа. Всички благоразумни хора разбират, че при сегашните обстоятелства войната ще бъде бедствие за нас. Във всеки случай тя няма да ни донесе нещо повече, отколкото изгодния днес мир и няма да издигне още повече „достойнството“ на Русия.

Милютин явно не е бил достатъчно прецизен при предаване на казаното от Игнатиев, или пък последният се е пошегувал пред императора, защото трябва да се отчете, че между „няма нищо против англичаните да заемат остров“ и „да подари на Англия две или три островчета“ има съществена разлика. По-нататъшното развитие на събитията показва това. Но и двете реплики се отнасят до едно от основните желяния и последващи действия на Англия след Руско-турската война: да се сдобие с военно-морска база в Източното Средиземноморие. Което има пряка връзка със Санстефанския договор.

За идеята Англия да придобие остров в Егейско море, с оглед там да бъде организирана военно-морска база, вече стана дума. Тази идея е повдигната още на заседанието на английския кабинет, състояло се на 18 февруари/2 март. Дарби споменава също за нея в разговор с Шувалов на 17/29 март, като споделя виждането си, че тя може да стане обект на споразумение между Русия и Англия, което да направи конгресът възможен.

„Вероятно на конгреса ще поддържаме австрийските предложения – казал Дарби, - но мисля, че при преки преговори Англия ще повдигне само две сериозни възражения срещу вашия договор. Първото е решаващото влияние, с което вие ще се ползвате в Цариград и което ще замени нашето. Второто е разширението, което давате на границите на България на запад, което пречи на правилната организация на другите групи от християнското население. Мисля, че сте готови да направите отстъпка по този въпрос.“ (Тук посланикът прекъснал министъра, като заявил „не“). „Ние можем да се договорим по отношение на първото възражение, ако вие ни дадете компенсация – продължил Дарби. - Ако бях останал министър, щях да откажа, защото не считам за справедливо да окупираме и след това да присъединим територии, принадлежащи към сила, с която не сме воювали. Но вече не съм министър. Мисля, че моите колеги ще се съгласят тази компенсация да бъде под формата на морска база в Мраморно море.“

Шувалов възразил, че Русия никога няма да допусне наличието на английски оръдия между Босфора и Дарданелите. Тогава Дарби препоръчал руското правителство да се съгласи на морска станция извън Дарданелите. Не трябвало да се отлага и възможно най-скоро трябвало да се премине към преговори.

В писмо от 31 март/12 април до Горчаков, Шувалов отново обърнал внимание върху възможността за споразумение с Англия, ако тя получи като компенсация морска база в Егейско море. Сам Солсбъри намекнал за това.

По това време новият английски външен министър е работел усилено по въпроса за тази база. Показва го писмото му от 29 март/10 април до Ръсел, в което му обяснил, с оглед да информира и Бисмарк, че „независима България не трябва да достига по на юг от Балкана“. Както и че „или Русия трябва да се откаже от азиатските си завоевания, или Англия да придобие някакъв пункт, който да защитава нейните азиатски интереси“. Разделението на България в Европа и осигуряването на компенсация за Англия в Азия били двата ключови въпроса, които правителството щяло да защитава.

Сигналите, които подал Шувалов, дали основание на руското правителство да насочи вниманието си към Англия. Но преди това то решило да постави пред Бисмарк ребром въпроса за Андраши, като поиска от германския канцлер да бъде арбитър в спора с него. В писмо до Шувалов от 1/13 април 1878 г. Горчаков го информира, че цялата преписка с виенския кабинет по въпросите, по които имало разногласие с него, била изпратена на берлинския кабинет, приканвайки го да коментира как австро-унгарското правителство разбира и прилага на практика принципите на Съюза на тримата императори. Руският канцлер, споделя, че неговото очакване било, ако този акт на посредничество на княз Бисмарк успее, да последва намаляване на напрежението, тъй като граф Андраши трябвало да се откаже от исканията си, които е издигнал, разчитайки само на заплашителната позиция на Англия. Възможно било след това да бъде постигнато споразумение с него на основа на предложените му отстъпки. Англия, загубвайки единствения си възможен съюзник, също ще бъде принудена да смекчи исканията си или да търси удовлетворение чрез компенсацията, за която маркиз Солсбъри намекнал. При тези обстоятелства било възможно да се стигне до свикване на конгреса.

От писмото на Бюлов до Бисмарк от 3/15 април се разбира, че сред изпратените му от Русия документи (а може би са били само те) са програмата за споразумение, която Андраши изложил пред Игнатиев и писмото на Франц Йосиф до Александър II относно посещението на Игнатиев във Виена.

На заседанието на руското правителство, състояло се на 8/20 април, били прочетени последните телеграми на Убри, от които станало ясно, че на „берлинските приятели“ не може много да се разчита. Бисмарк решително избягвал да участва в „недоразуменията с Австрия“ (т. е. отказвал се да бъде арбитър в спора между нея и Русия) и видимо държал повече на отношенията с Виена, отколкото на тези с Русия. В телеграма, изпратена на главнокомандващия в Сан Стефано на 15/27 април, Гирс го информира, че Бисмарк се отказал от посредническата роля при отдалечаването на английският флот и руската армия от Цариград. Затова било съобщено на Шувалов да води по въпроса директни преговори със Солсбъри.

Тези обстоятелства довели руското правителство окончателно до идеята да се започнат преговори с английския кабинет, за да бъде потърсена възможност да бъдат решени проблемите със започване на работата на конгреса.

Граф Игнатиев отбелязва, че с писмо от 12/24 април барон Жомини му съобщил, че се налагало канцлерът „да изложи мнението си предвид преговорите, започнати с Виена, и тези, които може би ще започнат с Лондон”. Било му необходимо да се запознае пространно с проблемите по Санстефанския договор, за да се излезе от неопределеното положение, в което се намирали. По този случай Горчаков молел Игнатиев да изложи в специална записка измененията, които могат да се допуснат в Санстефанския договор, като посочи най-големите и най-малките отстъпки, безусловни и условни, които могат да се направят или заменят с други условия.  

На императорския съвет на 15/27 април бил обсъден отговор на граф Шувалов, с който му се поръчвало „да влезе в преки разговори с маркиз Солсбъри, който изразявал неведнъж съгласие за сделка с Русия“. „Това може да се осъществи лесно, ако се вслушаме в съветите на Бисмарк и отстъпим по всички членове на договора на нахалните искания на двамата наши противника – коментира иронично Милютин. - Днес на съвещанието аз открито заявих, че съветът на Бисмарк да отстъпим на Австрия всичко, което тя иска да придобие в западната половина на Балканския полуостров, е предателски съвет, който е в интерес на самата Германия. Какво иска Англия ние още не знаем.“

Инициативата за провеждане на преговори с Англия дошла именно от Шувалов. В записката си за Берлинския конгрес той разказва, че когато бил на посещение в английското министерство на външните работи по повод въпроса за едновременното отстъпление на руските войски и английския флот, между него и Солсбъри станало дума и за предстоящия конгрес. Солсбъри попитал дали преговорите за отстъплението са прекъснати, а Шувалов изказал мнение, че вместо да предотвратят войната и да се постараят по-скоро да бъде свикан конгресът, те се занимавали с безполезна стратегия, която не може да доведе до задоволително решение, каквото било въпросното отстъпление. Маркизът заявил, че за да започне конгресът, трябвало предварително да се уточнят въпросите, които ще се разглеждат на него. Било невъзможно конгресът да се състои, ако Русия не приеме основите на „английската декларация“. А ако няма конгрес, ще има война.

Шувалов заявил, че това не било база за договаряне, а предложение на готова формула, която руското правителство не приема. Русия и Англия трябвало да постигнат някакво съгласие, като се опитат да установят кои части от Санстефанския договор могат да поддържат съвместно и кои следва да изменят. „Като се договорим по този въпрос, ние ще излезем от задънената улица, в която сме попаднали”, изразил оптимизма си руският посланик.

Солсбъри помислил няколко секунди и отговорил, че се притеснява от публичното оповестяване на въпросите, които ще се разискват, тъй като другите държави могат да възроптаят, че Англия и Русия водят сепаративни преговори за промяна на Санстефанския договор, без тяхно участие. По-късно пред Бисмарк във Фридрихсруе Шувалов излага друга версия за причината преговорите да се водят тайно: те можели да предизвикат възмущение в турскофилската партия в Англия и под натиска на парламента това да повлияе на позицията на Солсбъри. Руският посланик уверил английския министър, че ако се съгласи да обсъжда с него въпросите за конгреса, той ще му гарантира тайната на разговорите. Нямало да информира правителството си дори по телеграфа, и ако преговорите завършат успешно, едва тогава ще докладва лично в Петербург какви са резултатите от тях. Това предложение изглежда се харесало на Солсбъри и той поискал време, за да говори по въпроса с Бийкънсфийлд.

Английският премиер се отнесъл благосклонно към предложението първо преговорите да се водят тайно и ако се стигне до някакъв успех, тогава руското правителство да се осведоми за подробностите по постигнатите договорки. Шувалов получил лична похвала за тази идея.

Солсбъри потвърждава, че на 8/20 април Шувалов дошел при него, за да се информира относно преговорите за едновременното отдалечаване. Изглежда бил научил, че имало някаква промяна в позицията на Бисмарк, обяснява английският министър в телеграма до посланик Одо Ръсел. Основната му цел била да изрази надежда, че ако Бисмарк се откаже да вземе участие и в „големите преговори“ (визира се подготовката за конгреса), те не трябвало да се считат за прекъснати. И не се съгласил с изказаното от Солсбъри становище, че ако няма съгласие с Англия, тя ще се оттегли от конгреса и ще има война. „Най-добрият шанс за постигането на съгласие, е взаимното разглеждане на точките, на които всяка страна е склонна да настоява или да отстъпи“, изказал своето мнение Шувалов.

На 17/29 април Солсбъри изпратил доклад до кралицата, в който отбелязал, че според Шувалов най-добрият път за постигането на успех в преговорите за свикване на конгреса, е да му се каже върху кои въпроси Англия най-много държи. Знаейки ги, той щял да замине за Петербург, „за да противодейства на зловредните влияния там“ (съпротивата срещу сключването на споразумение с Англия). Посланикът споменал също, че е чул от генерал Грей, доверено лице на императора, че Русия щяла да воюва единствено за Бесарабия, Карс, Батуми и Антивари в Черна гора.

С телеграма от 19 април/1 май Шувалов известил Горчаков, че английският премиер и министърът на външните работи му заявили своята готовност „незабавно и поверително да изразят своите виждания и възражения относно мирния договор“.

 На 21 април/3 май Гирс, помощникът на Горчаков, телеграфирал на Шувалов, че Александър II е одобрил започването на преките преговори, като „последен опит” да се получат от Солсбъри „основните британски искания”. Следващият ден Милютин добавил в дневника си: „В Лондон започват преки дипломатически разговори на гр. Шувалов с маркиз Солсбъри, който е изразил готовност да довери вижданията и претенциите на Англия, при условие, че гр. Шувалов се заеме да донесе лично тези заявления в Петербург и ги обясни на руското правителство. На гр. Шувалов е дадено разрешение за това и му е предложено, ако има възможност, с влака през Берлин да отиде във Фридрихсруе за среща с кн. Бисмарк.”

Преговорите между Шувалов и Солсбъри били трудни и уморителни. Те се състояли на два етапа и послужили за подготовка на „тайното споразумение“, което било подписано по-късно. Разговорите от първия предварителен етап били проведени по време на четири срещи. Информация за тяхното протичане дават: „Меморандум за кабинета“, изготвен от Солсбъри и съдържащ английските възражения, искания и предложения (според Солсбъри той бил одобрен от английския кабинет на 22 април/4 май и копие от него било предадено на другия ден на Шувалов, да го занесе в Петербург за разглеждане и даване на становище от руският кабинет); паметна записка на Шувалов от 24 април/6 май за разговора със Солсбъри относно автономията на двете Българии и за принципа за свободно обсъждане на Санстефанския договор на конгреса; паметна записка на Шувалов от 28 април/10 май за разговора му с Бисмарк относно преговорите на Русия с Англия и Австро-Унгария и условията за свикване на конгреса; записка на Шувалов от 1880 г. за Берлинския конгрес, преписана в 1881 г. от Александър А. Половцов и отпечатана през 1933 г. в списание „Красный архив“.

Солсбъри изказал пред Шувалов своите възражения и предложения, които били отразени и в „Меморандум за кабинета“ и както се вижда от съдържанието му, са били основани на изложеното в неговия циркуляр. Изтъкнал, че Великобритания не приема Санстефанския договор, заради следните основни негативни последствия от него: 1. По бреговете на Егейско море се поява нова морска сила; 2. Заплашва се с изчезване неславянското население на Балканския полуостров; 3. Портата се поставя в положение на силна зависимост от Русия, и съществува опасност тя да не може да изпълнява независимо политическите си фунции както в Европа, така и в Азия. Тези политически функции на Турция засягат дълбоко интересите на редица други страни (засягали, разбира се, и интересите  на Англия в Източното Средиземноморие и Персийския залив).

Първите две последствия можели да се отстранят, като границите на „славянската държава“, т. е. България, се изтеглят назад и от територията ѝ се изключат Егейското крайбрежие и Македония. Тази промяна е поставена като основно искане, за да се постигне разбирателство между Англия и Русия. Ако тя се приеме, английското правителство можело да се откаже от някои от другите свои възражения, които били по-малко важни.

Всъщност основното искане е било България да няма излаз на Егейско море и да съперничи на Англия в Средиземноморието – това най-вече е засягало прословутите „британски интереси“. Този термин не е употребен в меморандума, но от съдържанието и тона на предществащия го циркуляр, може да се разбере за какво става дума. Въпросът за небългарското население, който бил основателен, вероятно е бил добавен по-скоро за морално прикритие, отколкото от съчувствие към това население. Андраши също е поставил отначало въпроса за гърците край Егейско море, но впоследствие се оказва, че неговият интерес всъщност е бил не към населението, а към транспортните комуникации в Македония, водещи до Егейско море. Солсбъри считал, че за небългарското население също трябва да се осигури сигурност и добро управление.

За отстраняване на третото последствие по отношение на владенията на Турция в Европа, което било обусловено от „конфигурацията на славянската държава“, било необходимо да се осигури връзка на турската столица с нейните европейски провинции, тъй като простирайки се до Егейско море, България прекъсва съобщенията между тях. Също така границите на славянската държава трябвало да се отдалечат от Цариград. Между България (която била покровителствана от Русия и там щяло да има руска окупация) и Турция, трябвало да съществува здрава и защитима граница, каквато бил Балканът. Балканският хребет трябва да принадлежи на султана, за да му даде възможност да се брани от „наши бъдещи нападения", е отбелязъл Шувалов. Славянската държава трябвало да бъде ограничена и да се простира само на север от Балкана, а срокът на руската окупация трябвало да бъде намален.

Чрез анексиите в Азия, изтъкнал по-нататък Солсбъри, Турция се лишава от единственото добро пристанище в Черно море – Батуми, и крепостта в Карс, откъдето можело да дойде заплаха за азиатските турски провинции. Опасността Турция да не може да изплаща паричното обезщетение може да я накара да отстъпи на Русия още територии в Азия. Англия гледала на всяко придвижване на Русия в тази посока с безпокойство, тъй като това може да бъде последвано от следващи настъпателни действия за разширяване с територии в Мала Азия. които да намалят отбранителните възможности на Портата и да се застраши Персийския залив, който влизал в интересите на Англия. Затова Великобритания се противопоставяла на тези анексии. Тя не можела да допусне големи прекроявания на Османската империя, засягащи Проливите, Сирия, Персийския залив, Суецкия канал. Това допълнително обяснение, дадено в циркуляра на Солсбъри, най-добре илюстрира обхвата на „британските интереси“ в Изтока.

Имало и някои други клаузи, като отделянето на Бесарабия, увеличената територия на васалните държави и пр., които в комбинация могат да засегнат независимостта на Портата.

Що се отнася до Проливите, според Солсбъри предложението за изключване на военните и допускане на търговските кораби във всички случаи на война било недопустимо. Великобритания предпочитала Проливите да се смятат за отворен воден път, като пролива Зунд на Северно море и да бъдат свободни за всички съдове по всяко време.

Джордж Бъкъл (George Buckle) в биографията на Дизраели-Бийкънсфийлд отбелязва, че неговата и на Солсбъри цел била да запазят за Турция една компактна и значителна територия, имаща сигурни отбранителни граници, както в Европа, така и в Азия. Русия трябвало да изостави плана си за създаване на голяма русофицирана България, простираща се от Черно море до Егея и дори до самите врати на Цариград, обхващаща много гръцки и сръбски местности и население, и прекъсваща териториалната връзка на Портата с гръцките, албанските и славянските провинции.  

За да бъдат преодолени негативните последствия от Санстефанския договор, в хода на преговорите Солсбъри настоял, след като България бъде отдалечена от Егейско море и се изключи от нейните предели небългарското население, останалата част да бъде разделена на две области: княжество България от Дунав до Стара планина и „широка административна автономия” на юг от Стара планина. Относно анексиите в Азия, Солсбъри попитал дали Русия е склонна да сключи секретно споразумение, с което да се задължи „да не продължава със завоеванията си“. При наличие на такова споразумение Англия щяла да се откаже да иска компенсация. Шувалов не взел официално отношение по този въпрос, не изразил и лично мнение. Очевидно обаче, при отговор „да“, Русия щяла да задържи Карс и Батуми, задължавайки се да не завлядява нищо повече в този регион.

Шувалов се съгласил с разделянето на България, обяснявайки: „Още в началото на преговорите аз забелязах, че главната цел на Англия е да раздели България на две части така, че хребетът на Балкана да отиде към султана, за да му даде възможност да се защитава от наши бъдещи нападения. Колкото и важно да беше изменението на границитe в Мала Азия - предоставянето на Карс и главно на Батуми на Русия - балканският въпрос имаше най-голямо значение за британския кабинет. В това бе грешката на лорд Солсбъри и лорд Бийконсфийлд. Беше очевидно, че отделянето на северна България от южна, можеше да бъде само изкуствено, даже да се приемеше, че защитата на Балкана бъде в ръцете на турците. Аз помня, че когато лорд Солсбъри търсеше названия на двете Българии, му предложих да нарече едната България доволна, а другата – недоволна. Две години след конгреса стана очевидно: 1) че султанът не може да се защищава от линията на Балкана и 2) че след няколко години или дори месеци двете провинции ще се съединят. В края на краищата, в течение на седмицата аз се домогнах до обещание за свикване на конгреса, който трябваше да остави на Русия Карс и Батуми.“

Записката, в която Шувалов изказва мнението, че „след няколко години или месеци тия две провинции (Княжество България и Източна Румелия) ще се съединят“, е съставена през месец август 1880 г. Съединението става през 1885 г. Днес много се говори, че то било изцяло дело на българския народ. Но както се вижда, било е предвидено от тези, които са го освободили.

Приемайки разделянето на България, Шувалов поставил ударението върху формулата „широка административна автономия“, която трябвало да бъде предвидена за Южна България. Искал гаранции не само против лошата администрация, каквито се предвиждало в решенията на Цариградската конференция, но и допълнителни постановления, които да гарантират материалното благосъстояние на българите. Заявил, че руският император в никакъв случай нямало да допусне там въстановяване на турското господство.

Това трябва да е станало на 22 април/4 май. На следващия ден Солсбъри написал на кралица Виктория, че предния ден между него и Шувалов били решени критичните въпроси. Доколкото се разбира от съдържанието на „Меморандум за кабинета“, когато той е изготвен, не е стоял въпроса за автономията на Южна България. На проведената среща, след като Шувалов получил меморандума, Солсбъри разговарял с него и останал с впечатление, че той изглежда не смятал при разделянето на новата България да се срещнат големи затруднения. Трудно щяло да бъде определянето на естеството на институциите, които трябва да се дадат на областта на юг от Балкана. Посланикът не настоявал тя непременно да има автономия с наследствен княз, но бил против българите да се върнат „обратно на турците“. Руският император вече се обявил за освободител на всички българи и не можел да се оттегли от тази позиция. Солсбъри уверил, че Англия също била заинтересована българите да бъдат защитени от лошо управление. Но била загрижена Турция да запази политическия и военния контрол, за да може да се защитава срещу нашествие от север.

След продължителна дискусия по въпроса, Солсбъри приел административната автономия да бъде толкова широка, колкото я желаели руснаците, и която излизала извън границите на органите на самоуправлението. Въз основа на предложения от министъра принцип материалното благосъстояние на българите следвало да бъде напълно гарантирано, но автономията не трябвало да се превръща в политическа или стратегическа. Т. е. тя не трябвало да създава политическа или стратегическа заплаха за султана. Той бил пазител на Проливите и Англия нямало да допусне този пазител да изпадне в безпомощно състояние. Солсбъри щял да оказва съдействие на руснаците, ако се обърнат към него в името на материалното благосъстояние на българите, но това нямало да се случи, ако българите поискат да им се даде политическо единство. Самоуправлението трябвало да бъде подобно на това в английските колонии.

По време на дискусията за автономията на двете Българии Солсбъри поискал да се откаже от даденото си на първите разговори съгласие за извеждане на турската армия от Южна България. Той се съмнявал, че бъдещият валия ще бъде достатъчно защитен от местната милиция. Опитал се да направи разлика между регулярните и ирегулярните турски войски, между кавалерия и пехота, като обръщал внимание, че редовната пехота се ползвала с добра репутация. Срещайки решителна съпротива от страна на Шувалов и дори отказ да съобщи в Петербург за подобни условия, маркизът в края на краищата отстъпил в споразумението да има специална точка за извеждането на турската армия. Шувалов заявил също така, че не може Портата сама да решава кога да се възползва от правото си при определени условия да въвежда в южна България турска армия: най-малкото трябвало да има санкция от Европа. Маркизът приел тази гледна точка.

Двете страни се договорили да спазват „затишие по море и суша“, докато се изясни резултата от разговорите на Шувалов в Петербург. Солсбъри помолил руския посланик да настоява пред Бийкънсфилд за необходимостта от такова затишие. Този факт показва, че между двамата английски министри не е имало пълно съгласие относно договарянията с Шувалов, което проличало и от поведението на Бийкънсфийлд още от първия ден на конгреса.

За да излязат от задънената улица, в която се озовали вследствие на противоложните заявления в руската и английската декларации за работата на конгреса, Шувалов предложил да се срещне с Бисмарк, да го посвети във водените преговори и да му предложи да вземе отново инициативата за свикване на конгреса. Попитал маркиза дали той е готов да се откаже от „английските условия“ и да заяви, че е съгласен да се свика конгреса, ако Бисмарк, като председател, гарантира на него свободното обсъждане на Санстефанския договор. Солсбъри поискал да се въздържи от отговор и да отложи обсъждането на този въпрос, за да разговаря по него с колегите си. Но на другия ден заявил, че тъй като английските условия не се приемат добре в Русия и са препятствие за свикването на конгреса, той обмислил казаното му предния ден и нямал възражение „конгресът да бъде свикан от неговия председател със заявлението, че на него ще бъде осигурена свободна дискусия“.

Посочената формулировка означава, че на практика всичко ще се реши на конгреса. Което и става: на Берлинския конгрес между английските и руските делегати започват да се водят ожесточени спорове по въпросите, които уж били приети и решени в предварителното споразумение. Положителният резултат от преговорите между Шувалов и Солсбъри била, че се свиквал конгреса на великите сили и войната била избягната. Разбира се, това станало, след като се взело и съгласието на Александър II.

За проведените разговори Солсбъри уведомил на 25 април/7 май английския посланик Лофтус в Петербург. Русия вероятно ще настоява да запази Карс, Батуми, Бесарабия, и Антивари на Черна гора, но не изглежда да гледа с голямо недоволство на идеята за разделяне на България, било впечатлението на английския външен министър.

След проведените първи разговори Солсбъри очевидно се е съветвал с Бийкънсфийлд, тъй като на 24 април/6 май в паметната записка за проведения разговор за автономията на България, състоял се предния ден, Шувалов е записал: „Очевидно, че лорд Солсбъри се е видял с премиер-министъра, който го е намерил за твърде сговорчив в последния му разговор с мен.“ Тогава външният министър се отрекъл от съгласието си двете Българии да имат еднаква автономия, каквото бил дал преди това. Опитал се е да се откаже и от даденото си съгласие за извеждането на турските войски от южна България.

Според Бъкъл при заминаването на Шувалов за Русия английският премиер му заявил, че Англия няма да спре подготовката си за война - тя щяла да продължи дори и конгресът да се събере. Това всъщност е било заплаха към Русия да приеме английските условия и най-вече да се откаже от „голяма България“. Сам Бийкънсфийлд характеризирал думите си, като „устен ултиматум, който дал на руския посланик“.

Отправяйки се от Лондон за Петербург, Шувалов се отбил на 27 април/9 май при Бисмарк, който по това време бил болен и пребивавал в имението си в Фридрихсруе. Още преди да разбере целта на посещението на руския посланик, германският канцлер заговорил за „насъщната необходимост“ Русия по-бързо да се договори с Австрия. Трябвало да се направи компромис и „да се купи“ Англия или Австрия. Препоръчал последната, тъй като тя щяла да се продаде по-евтино. Докато Англия имала намерения да воюва с Русия, императорът Франц Йосиф бил миролюбиво настроен и щял да предпочете „да преглътне“ неизгодния от австро-унгарска гледна точка договор, отколкото да скъса с Русия. Андраши проявявал войнствени мераци, но не повече. Всеки друг австро-унгарски министър, дошъл на негово място, щял да бъде по-малко изгоден за Русия. Интересът ѝ бил да подкрепя Съюза на тримата императори, който бил опора на самодържавието, срещу което напоследък се надигали революционните елементи в Русия и Австрия.

Германският канцлер, според Шувалов, бил много загрижен да предотврати евентуален конфликт между Русия и Австро-Унгария, защото той щял да постави Германия в трудно положение. Едновременно с това бил „настроен философски“ по отношение на конфликта между Русия и Англия, който не засягал германските интереси. Всъщност Бисмарк, излагайки вижданията и предположенията си, изобщо не е предполагал, че Русия и Англия могат да стигнат до някакво споразумение. Англия провежда големи военни и морски приготовления, посочил той. Англичаните като истински търговци няма да искат да загубят похарчените пари и с поддръжката на няколко члена на правителството, които се стремят към война на всяка цена, ще обявят война на Русия. И едва ли ще отстъпят нещо съществено от исканията си при едни преговори с нея, е подтекстът на казаното.

При тези виждания на Бисмарк е напълно разбираемо, защо той е останал учуден, когато Шувалов го посветил в преговорите, които водил с английските министри. Руският посланик заявил, че лично той бил подръжник на Съюза на тримата императори и предпочитал да бъдат задоволени австро-унгарските интереси, но Русия имала интерес да води преговори именно с държавата, която се готвела да ѝ обяви война и флотът на която бил напълно готов за това. И Англия, и Австро-Унгария, са против създаването на голяма българска държава. Но Андраши непрекъсното разширявал исканията си при решаване на този въпрос. „Освен това Англия, а не Австрия оспорва нашето право на Карс и Батуми, а пък общественото мнение в Русия се изказва така енергично за присъединяване на тези области, както в Германия в 1870 година то искаше присъединяването на Елзас“. Така обяснил Шувалов главната причина за желанието на Русия да сключи договор с Англия, като припомнил за сравнение и аналогичен епизод от германската история. Карс и Батуми били завладени от Русия, но впоследствие те ѝ били отстъпени от Портата, тъй като тя не можела да плати голямото парично възнаграждение, което се полагало като обезщетение за дадените от Русия по време на войната големи материални и човешки загуби.

По отношение на исканията на Англия за Европейска Турция, Бисмарк останал изключително изненадан от „тяхната умереност“ и особено от съгласието на лорд Солсбъри за извеждането на турската армия от южна България. Крайно бил учуден, и че Англия приела да бъдат отстъпени на Русия Карс и Батуми. Тази отстъпка изобщо не съответствала на тона на декларациите, направени от лорд Солсбъри, след като станал министър на външните работи. Бисмарк считал, че има някакво недоразумение, Англия никога нямало да даде Карс. За да го убеди, Шувалов му прочел два пъти бележките, които бил направил по време на разговорите си с английския външен министър. „Това променя нещата“, повторил разочаровано няколко пъти Бисмарк и продължил, че ако Русия успее да се договори с Англия, ще се облекчат и отношенията ѝ с Австрия. Той се надявал Русия да потвърди съгласието си за анексията на Босна и Херцеговина, и като се предоставят някои преференции в Черна гора, да се постигне споразумение с Андраши.

Шувалов помолил Бисмарк да запази съобщеното му в тайна, тъй като, ако то стане достояние на пресата, ще предизвика възмущение у туркофилската партия в Англия и това ще повлияе на позицията на Солсбъри. Ако се стигне до споразумение между Русия и Англия, желателно било конгресът да се насрочи веднага, преди да бъдат обнародвани основите на споразумението. Солсбъри изразил съгласие свикването на конгреса да не бъде обвързвано с предварителни условия и уговорки. Достатъчно било председателят да даде гаранция, че всички точки на Санстефанския договор ще се обсъждат свободно.

Германският канцлер поискал да внесе някои изменения в редакцията на формулата, по която се предлагало да работи конгреса, но Шувалов го помолил да не прави това, тъй като английските министри можели да заподозрат скрити намерения и цели, и после мъчно щели да бъдат склонени да приемат новата редакция. Бисмарк отстъпил и обещал най-искрена и лоялна поддръжка. Той бил готов да бъде гарант за строгото изпълнение на споразуменията между Англия и Русия, но препоръчал, че по-добре било те да имат по-голямо доверие помежду си. Помолил, при срещата си с германския император Шувалов да не му казва за договореното относно формулата на конгреса.

Накрая обсъдили и раздалечаването на руската армия и английския флот от Цариград и Босфора. Според Шувалов този въпрос можел да бъде решен разумно, едва след като бъде осигурено свикването на конгреса. Англия обаче, трябвало да се откаже от условията, които поставила. Флотът и армията трябвало да започнат отстъплението си в един и същ час и да се отправят към новите си места на основа на взаимно поети задължения.

Минавайки на 28 април/10 май през Берлин, Шувалов се представил и на император Вилхелм I, който, според сведението на посланика, също изразил учудване от изразеното от Англия съгласие за руската окупация на Карс и Батуми.

5.2. Споразумениe между Шувалов и Солсбъри

Шувалов пристигнал в Петербург на 30 април/12 май. На императорски съвет, състоял се два дена по-късно, той подробно изложил резултатите от преговорите си с маркиз Солсбъри. На съвещанието освен Александър II присъствали също синовете му Александър и Владимир, братята му Константин, Николай и Михаил, граф Адлерберг, Шувалов, Гирс и Милютин. Докладваното от посланика и допълнителните устни обяснения, които дал, направили доста благоприятно впечатление на всички. Предварителните очаквания били, че английските министри ще поискат неприемливи отстъпки. Исканията на Англия били оценени като много по-умерени от австрийските и участниците в съвета се съгласили с мнението на Шувалов, че е по-изгодно да се направят отстъпки на Англия, за да се спогодят с нея, отколкото да се подчинят на „прекомерните, нахални искания“ на граф Андраши, както се изразил Милютин.

При обсъждането, главното внимание паднало на основните искания в английските условия, които се отнасяли за границите на България, разделянето ѝ на две части и устройството на двете половини. Особено неприятно впечатление направило настоятелното искане България да бъде разделена на северна и южна, но затова пък англичаните били съгласни да се даде широка автономия не само на северната, но и на южната половина. Присъстващите на съвета решили, че в края на краищата може да се отиде на такава отстъпка, но само ако Англия се съгласи на конгреса да не възразява на всички останали членове на Санстефанския договор.

Милютин изказал мнение, че за Русия било за предпочитане английските министри да бъдат склонени да допуснат меридиална граница и двете Българии да станат източна и западна. В този случай трябвало да се откажат от искането си за пълна политическа автономия на всяка от двете половини на България (тъй като близо до Цариград англичаните не допускали да има държавни формирования). Но самите българи предпочитали да се откажат от предложението да имат „княз“, стига двете половини на България да се ползват в еднаква степен от автономията и да бъдат разделени по линията север-юг, а не по билото на Балкана. Всички се съгласили с това виждане, като Шувалов изразил опасение, че английските министри няма да се поддадат на каквито и да е изменения на заявените от тях изисквания.

Посочените по-горе сведения са от дневника на Милютин. Шувалов не е предал достатъчно подробно и пълно в записката си от 1880 г. реакцията на руското правителство, след като е представил в Петербург резултата от разговорите си със Солсбъри. Отбелязал е, че след няколко заседания под председателството на императора, всички предложения от преговорите, били утвърдени. За реакцията на Александър II е споменал накратко, че той бил учуден от предварителните условия, донесени от Лондон. Циркулярът на Солсбъри и неговите изказвания, давали повод да се мисли, че Русия ще има конфликт с Англия. Поради това императорът не искал да вярва, че в замяна на разделянето на България на две части от Балкана англичаните са склонни да отстъпят Карс. За доклада по преговорите пък се произнесъл лаконично: „Безразлично ми е, дали ще бъдат две или дори три Българии, стига всичките те да бъдат осигурени с институции, които да ги  гарантират срещу възобновяване на ужасите, които ние видяхме. Що се отнася до останалото – Карс, Батуми и така нататък, аз на нищо не вярвам. Когато се стигне до подписване на споразумението, англичаните ще се откажат. С една дума, те ви заблуждават“.

Последната фраза императорът повторил няколко пъти по време на съвещанията. Шувалов му отговарял, че не може да гарантира добросъвестността на англичаните. Той направил опит да се разбере с тях, защото такава била неговата воля (на императора). В деня, в който англичаните се отрекат от своите намерения, правителството ще се окаже в предишното положение и тогава ще реши какво трябва да предприеме.

Според Милютин Александър II действително се отнасял с недоверие към „твърдостта“ на английските министри да отстояват обещанията си. Но написано без допълнителни обяснения, твърдението на Шувалов, че „всички предложения, които той представил, били утвърдени“, създава впечатлението, че става дума за безусловно утвърждаване на предложенията. Които в записката му дори не са представени с подробности, а са отбелязани само с две изречения: че главната цел на Англия била да раздели България на две части така, че хребета на Балкана да отиде към султана, за да му даде възможност да се защитава от бъдещи руски нападения; и че колкото и важно да било изменението на границитe в Мала Азия с предоставянето на Карс и главно на Батуми на Русия, балканският въпрос имал най-голямо значение за британския кабинет.

В записката на Шувалов за Берлинския конгрес, която е отпечатана едва през 1933 г. по преписа ѝ, направен от А. А. Половцев в 1881 г., има редакторска намеса или изпускане на част от оригиналния текст и в резултат е отпечатано следното твърдение: „Едно от тях [предложенията на Солсбъри] беше тежко за императора - именно условието войските на султана да заемат Балкана. Аз доказвах на Негово величество, че англичаните няма да отстъпят по този въпрос и че трябва да се примирим с тази окупация – при това, тя ще изисква такива материални жертви, че по всяка вероятност ще се окаже призрачна.“ Двете изречения се отнасят до различни теми, които са коментирани от Солсбъри и Шувалов преди да оформят предложенията си.

В първото изречение става дума за споменатото искане на Солсбъри хребетът на Балкана да принадлежи на султана, за да му даде възможност да се брани от нападения от север. Но още преди Шувалов да отпътува за Петербург, Солсбъри се съгласил в Южна България да няма постоянно пребиваваща турска войска. Така че въпросът „войските на султана да заемат Балкана“ не е бил актуален към момента и споменаването му обърква незапознатите с реалните факти. Изречението като цяло изнася неточна информация.

Второто изречение се отнася до руската окупация на България, докато бъде избран български княз. Смисълът е, че англичаните нямало да отстъпят по въпроса за намаляване на срока ѝ. И руснаците трябвало да се примирят с това, още повече, че за нея щели да бъдат веобходими значителни материални и финансови средства, каквито Русия вече нямала. В резултат окупацията щяла да се окаже „призрачна“, бил на мнение Шувалов. В последствие намаляването на срока за окупация и на броя на оставащите в България войски е олекотило изпълнението на тази задача. Все пак допълнителни средства са били необходими и се е наложило да се издаде решение, издръжката на руските войски, оставащи за окупация, да се поеме от населението в двете Българии.

В отпечатаната записка на Шувалов не се споменава, че Солсбъри се е съгласил турската армия да бъде изтеглена и от двете Българии. Това не е отбелязано нито в краткото описание на предварителните разговори с английския министър, нито при предаване на срещата след това с Бисмарк. И в двете си паметни записки за руското Министерство на вътрешните дела, Шувалов обаче подчертава, че е дадено такова съгласие. Също е любопитно и различието на обясненията за искането на Солсбъри преговорите да се водят тайно. В единия случай причините са международни, в другия – вътрешни.

В записката за Берлинския конгрес подвеждащ е и текстът: „Императорът не искаше да вярва, че в замяна на разделянето на България на две части от Балкана англичаните са склонни да ни отстъпят Карс – с една дума, както всичко по време на моето пребиваване в С.-Петербург ми доказваше, ние бихме се отказали от всички съществени предимства на Сан-Стефанския договор, само за да не подновяваме борбата, този път при намесата в нея на други велики държави.“ Няма логика императорът да се съмнява в действията на англичаните и дори да обявява, че те заблуждават и в същото време руското правителство да е искало да се откаже от съществените предимства на Санстефанския договор, като подпише споразумение с тях, за да не се започне война. Написаното по-скоро идва като опит да се внуши, че императорът бил съгласен на разделянето на България заради Карс. Което се явява като оправдание за провала по отношение отстояването на целокупността и големината на България.

По отношение на въпроса „Мир или война?“, като за „мир“ се правят големи отстъпки от Санстефанския договор, а при „война“ отстъпки не се правят, нещата не са стоели така, както твърди Шувалов. Разбира се, че за предпочитане е бил мирният изход при разрешаването на кризата, възникнала след подписване на прелиминарния договор, но членовете на руското правителство са имали различни мнения по въпроса.

В записката си Шувалов разказва за препоръката, която му дал Милютин, непосредствено преди за замине за Берлин, като руски пълномощник на конгреса. Като се връщали от последното съвещание при императора, Шувалов се оплакал, че не можел да разчита на главния пълномощник Горчаков, който поради напредналата си възраст вече получавал пристъпи на деменция, а инструкциите, които получил били недостатъчни. Военният министър му отговорил: „За какво ви са инструкции, драги графе, и как искате да ви бъдат дадени? Вие знаете положението. Ние не можем да се сражаваме повече. Не можем ни по финансови, ни по военни съображения. Вие сте поели патриотична задача и затова защитавайте ни колкото се може по-добре. Отстоявайте точките, които смятате за възможно да отстоявате, и отстъпвайте, по-добре отстъпете всичко, само да не провалите конгреса“.

Същата история, но с малко по-друг завършек, Шувалов разказал в Берлин на помощниците си Анучин и Бобриков по повод на тяхната изненада от необяснимата за тях „отстъпчивост на Русия“, поощряваща Англия и Австро-Унгария да предявяват най-оскърбителни за руското самолюбие и народна чест искания. Тогава Шувалов обяснил: „На последните две заседания при императора в Царско село обсъждахме нашето положение и стигнахме до заключението, че то е такова, че трябва да направим големи отстъпки. А след последното заседание, по пътя към Петербург Милютин ми каза: „вие графе, с риска да загубите личните си облаги и самолюбие, трябва по-скоро да отстъпите всичко, отколкото да се стигне до нова война, за която ние не сме готови.“ „А защо не казахте това при императора?“ – попитал Шувалов. „Защото той знае това“ – бил отговорът. „Но той защитаваше това, което не бива да се защитава, след като познава същността на ситуацията“, реплекирал Шувалов. Тези вероятно неволно изпуснати за оправдание от Шувалов думи, показват, че Александър II не е одобрявал подписаното споразумение.

Руският император е приемал и възможността за възобновяване на военните действия. Милютин отбелязва, че на 10/22 юни, след като прочел писмата от Шувалов, в които положението на конгреса се представяло в черни краски, императорът загубил вяра в успешния му завършек. Все още обаче, имал надежда на думата на император Вилхелм, който „бил задължен да се хване за оръжието“ в случай, че Австрия реши да обяви война на Русия. Вероятно Шувалов в доклада си е написал същото, което е отбелязал и в записката си, че още в първия ден на конгреса установил това, от което се боял най-много: „сговора между английските и австрийските пълномощници“. А Австро-Унгария била уж „съюзник“ на Русия, като член на Съюза на тримата императори.

Тъй като и на другия ден известията от Берлин били „неутешителни“, императорът, раздразнен и в лошо настроение, продължил да говори за неизбежност на войната. Милютин му „напомнил“ (така е написал), че колкото и неизгодни да бъдат за тях условията, които ще бъдат приети на конгреса, те все пак ще бъдат несравнимо по-малко тежки и унизителни  за Русия, от това, което ги очаква след неизбежната загуба в случай на война.

От разказа на Милютин се вижда, че докато той е бил привърженик на големите отстъпки, за да се избегне войната, Александър II е възприемал тежко тези отстъпки и не се съгласявал веднага на тях, каквото внушение се създава от записката на Шувалов. От нея обаче, някои от изследователите на темата извеждат погрешното заключение, че „императорът бил готов да се откаже от всички преимущества на Санстефанския договор, само да не се подновяват битките“.

Тенденциозност се забелязва и в твърдението на Шувалов, че той се домогнал до „обещание за свикване на конгреса, който трябвало да остави на Русия Карс и Батуми“. С подхвърлянето си как генерал Грей споменал, че Русия уж ще воюва за Карс и Батуми, Шувалов е създал невярно впечатление у Солсбъри, за да се изрази той в споменатото вече писмо до Лофтус с думите: „Русия вероятно ще настоява да запази Карс, Батуми, Бесарабия, и Антивари на Черна гора, но не изглежда да гледа с голямо недоволство на идеята за разделяне на България.“ Ако на тези разговори руският посланик е изразявал такива позиции, те са били лично негови. На него не са му давани от Петербург инструкции, какви позиции да отстоява. Руското правителство дори не се е досещало какви може да са конкретните предложения на английското правителство. На Шувалов му било казано само „да получи от Солсбъри вижданията и претенциите на Англия и да донесе лично тези заявления в Петербург и ги обясни на руското правителство“.

Както бе посочено, Милютин свидетелства, че присъстващите на императорския съвет на 2/14 май се съгласили България да бъде разделена на северна и южна, като се даде широка автономия не само на северната, но и на южната част. И при условие, че Англия се съгласи на конгреса да не възразява срещу всички останали членове на Санстефанския договор, а не само на тези за руските придобивки.

В подкрепа на исканията си България да бъде отдалечена от Егейско море и се изключи от нейните предели небългарското население Солсбъри и Бийкънсфийлд са имали много силни аргументи. Населението по егейското крайбрежие е било преобладаващо гръцко, а земите западно от Вардар били населени освен с българи, но и с албанци. Руският генерал Иван Липранди през 1868 г. в книгата си „Източния въпрос и България“ посочва, че „в Охрид и в неговото окръжие българите са размешени повече от половината с арнаути-християни“. Същата ситуация е представена и на съществуващата по това време и използвана на Цариградската конференция (впоследствие и на Берлинския конгрес) етнографска карта на Хайнрих Киперт от 1876 г. На нея е показано, че егейското крайбрежие е било обитавано преобладаващо от гърци, а около Охрид албанците и българите били почти по равно. На този факт са се базирали очевидно и първоначалните намерения на Андраши да иска създаване на автономна област Албания.

Бисмарк в речта си на 7/19 февруари пред германския парламент, произнасяйки се за българските граници, обърнал внимание на някои от тези  факти. Той отбелязал, че различията в границите, посочени в договора за примирие и тези, приети на Цариградската конференция, били толкова незначителни, че не си струвало заради това да бъде нарушаван европейският мир. Етнографските сведения, които били на разположение, макар да не били съвсем автентични и да имали някои пропуски, давали достатъчно основания за такава констатация. Най-достоверният източник от немски произход била картата на Киперт.

След това обаче, германският канцлер добавил, че според границите, които очертала Цариградската конференция, територията на Източна България била малко ограничена на север, но в замяна на това към Западна България била прибавена „допълнителна територия, която надхвърляла българските национални предели“ и включила области с албанско население, в които българите не били болшинство. Тези незначителни различия в очертанията на българските национални граници съгласно предвижданията на Одринското примирие щели до бъдат предмет на допълнително обсъждане между силите, подписали Парижкия мир от 1856 г. По всички тези неуточнени дребни въпроси около границите на България било напълно възможно да се постигне споразумение с Русия, заключил Бисмарк.

Не е известно как е виждал той тогава това споразумение, но два месеца по-късно заявява, че не си струвало за тази „прибавена допълнителна територия“ да се води война. Т. е. той под споразумение е разбирал Русия да се откаже от идеята Западна Македония да бъде в очертанията на България.

Срещу фактите за териториите със смесено население Александър II не е можел да възрази и ги е приел, но държал границите да се определят допълнително и от България да бъдат отделени само земите с преобладаващо небългарско население. Обаче осигурявайки си искането султанът да може да се защитава от хребета на Балкана, англичаните на практика предрешили този въпрос, като предложили земите на юг от Балкана да останат турска провинция. Като Солсбъри се съгласил тя да има по-широка автономия от заложената в решенията на Цариградската конференция.

Сведенията, изнесени в отпечатаната през 1933 г. записка на Шувалов, са непълни, противоречиви и подвеждащи. Тя по начало е написана за защита на автора от нападките срещу него заради неубедителното представяне (оценявано и като провал) на руската дипломация на Берлинския конгрес. Съдържанието на записката обаче, е възприемано от мнозина безкритично. Те считат твърдението в нея, че „всички предложения от преговорите, бяха утвърдени“, за цялата истина относно реакцията на правителството в Петербург на преговорите между Солсбъри и Шувалов. И обобщават, че „посланикът твърдо спазил инструкциите на Царя-Освободител, изразяващи стремежите на Русия да се договори с Англия с цената на сериозни отстъпки по отношение на съдбата на българите, заради своите нови завоевания от източната страна на Черно море, около Карс и Батуми“.

Разбира се, това не е вярно. Освен поясненията, които бяха дадени, за да се уточни защо императорът се е съгласил на някои отстъпки по отношение на територията на България, трябва да се има предвид, че Шувалов е получил на 5/17 май специална „Инструкция на Министерството на външните работи за съгласието на Русия да удовлетвори исканията на Англия относно изменението на Санстефанския договор“. От нея се вижда какво точно е утвърдено и какви препоръки са дадени на посланика.

От тази инструкция, която изразява основно мнението на Александър II, става ясно, че той се е съгласил България да се отдалечи от Егейско море, но предложил при прекрояванието на западните ѝ граници от пределите на България да бъде изключено само небългарското население. Предложил е и меридиален вариант на разделянето на България. Категорично е заявил, че „издига като задължително условие извеждането на турската армия също и от южната част на България“. Липсата на постоянна турска войска в Източна Румелия, отстоявано и по време на Берлинския конгрес, е един от факторите, допринесли за успеха на Съединението. Това е имал предвид Шувалов в 1880 г., когато е предвиждал, че след няколко години Княжество България и Източна Румелия ще се съединят.

В началото на инструкцията на Министерството на външните дела се казва, че императорът не намира противоречие на предлаганите от английските министри изменения на Санстефанския договор с основната цел на войната, състояща се в осигуряване на благоденствието и сигурността на християнските народи на Балканския полуостров, в гарантирането им на стабилни институции и добро управление. И че в същото време тези предложения не оспорват исканите от Русия справедливи компенсации за жертвите, понесени от нея по време на войната.

Английските предложения можели да станат основа за постигане на споразумение по следните точки: 1. Границата на България на юг да бъде изменена така, че да я отдалечи от Егейско море; 2. Западните граници да бъдат коригирани въз основа на принципа на националността по такъв начин, че небългарското население да бъде изключено от пределите на България. 3. България, създадена в тези граници, да бъде разделена на две провинции.

Императорът предпочитал разделянето да бъде меридиално, както било предвидено в предложения на Цариградската конференция проект, който бил приет от всички делегати. На Шувалов се поръчвало да настоява, доколкото е възможно, за неговото приемане от английските министри, като им приведе доводите, които били приети от участниците в конференцията. Императорът не възразявал, ако за избягване на създаването на малки княжества, срещу които Англия се противопоставяла принципно, двете Българии - източна и западна, се управляват от двама генерал-губернатори. Разбира се, споменатите изменения на границите на запад и юг следвало да бъдат приложени също и при меридиалното разделяне на България.

Императорът разрешавал, ако посочената комбинация срещне непреодолими препятствия, да се изрази съгласие за разделяне на България на две провинции, отделени от Балкана. Северната провинция да получи политическа автономия и се управлява от княз, а на южната се гарантира широка административна автономия по образец на тази в английските колонии, с християнски генерал-губернатор, назначаван за 5-10 години със съгласието на Европа.

Задължително условие и в двата случая е извеждането на турската армия и от южната част на България. Ръководейки се от основните положения, приети в Париж през 1856 г., за  интервенцията на Османската империя в Дунавските княжества (Влашко и Молдова), на предстоящия конгрес трябвало да се изработят указания относно условията, при които султанът може да изпраща в Южна България своя войска.

Може би от най-съществено значение за разбиране на действителното отношение на руското правителство към постигането на споразумение с Англия, има следното указание в инструкцията: „Що се отнася до детайлите, отнасящи се до проекта за границите на България, а също и за бъдещата организация на другите християнски провинции, оставащи под властта на Портата, тези въпроси могат да бъдат отложени до конгреса.“ Уточнява се, че ако въпросът за границите все пак се повдигнел от Солсбъри, Шувалов е можел да заяви, че руското правителство допускало при решаването му да вземат участие и великите държави, като се създаде европейска комисия по въпроса.

Това указание показва съвсем ясно, че императорът, след като се е запознал с меморандума на Солсбъри и поясненията, дадени от Шувалов, е разбрал, че не може да има големи очаквания от споразумението с Англия. И е действал по принципа: „докато всичко не е решено, нищо не е решено“. Споразумението с Англия е отворило пътя за провеждане на Берлинския конгрес, който бил единственият мирен изход, след като Европа отказала да признае Санстефанския договор. Но независимо от разните предварителни преговори и споразумения, едва на конгреса ще се решат окончателно всички спорове.

По отношение на Азия в инструкцията се отбелязва, че императорът няма намерение да разпростира своите завоевания извън границите, установени в Санстефанския договор. И е съгласен да сключи секретно споразумение, за да разубеди английското правителство в неговите подозрения. Впрочем Солсбъри и Бийкънсфийлд са били наясно, че Александър II не е ламтял за териториални разширения в Азия. В инструкцията дори е посочен един факт, потвърждаващ това. Солсбъри явно не случайно не споменал в меморандума си долината Алашкерт и град Баязет, които също били завладени от руснаците, но императорът вече бил обещал да ги върне на султана, тъй като долината се явявала транзитен път за Персия и имала голямо значение за турците. По този повод на Шувалов е дадена инструкция, ако англичаните повдигнат все пак въпрос за Алашкерт и Баязет, да потвърди, че императорът се е споразумял да ги върне на Турция, а в замяна тя да предостави на Персия Кошурската долина.

Александър II одобрил предложената и предварително приета от Солсбъри и Бисмарк формула, по която да бъдат поканени участниците в конгреса, т.е. председателят на конгреса да гарантира свободното обсъждане на прелиминарния договор. Шувалов трябвало да се договори с Бисмарк и Солсбъри за условията, при които да стане оттеглянето на руската армия от Цариград и напускането на Мраморно море от английския флот. Те трябва да се осъществят едновременно, като и двете страни действат добронамерено. Не било необходимо да се съобщава на английското правителство, но трябвало да се знае, че отстъплението на руската армия ще бъде проведено, след като турците сдадат крепостите във Варна, Шумен и Батуми.

С оглед на събитията, които са произтекли по-нататък, следва да се обърне специално внимание на бележката в края на инструкцията относно фиксирането на достигнатите договорености. Александър II обърнал внимание, че предвид на колебанията у английските министри, които били подлагани на натиск от страна на парламента, в което Русия не веднъж се е убеждавала, желателно било, предложените изменения на Санстефанския договор да бъдат потвърдени писмено, за да се обвържат двете страни с поетите задължения по време на дискусиите в конгреса. Но трябвало да се има предвид, че британските министри се противопоставяли на тайните задължения, като несъвместими с конституционната доктрина. Затова императорът давал право на Шувалов сам да реши по какъв приемлив начин, свързан с принципа на честта, могат да се оформят решенията, приети по време на преговорите.

В. М. Хвостов в том втори на „История на дипломацията“ извежда следното заключение за съгласието на руското правителство относно формулировката за работата на конгреса:

„Отстъплението на руската дипломация има обяснение в съотношението на силите, което се формирало от самото начало на Източната криза. Войната с Турция излагала Русия пред риска от стълкновение с Англия и Австрия. Царското правителство се страхувало от такъв конфликт, имайки особено предвид позицията, заета от Германия. Още на 19 февруари 1878 г. Бисмарк произнася знаменитата си реч, в която заявява, че по източния въпрос той няма да бъде нещо повече, освен един „честен посредник“: неговата задача била да доведе по-бързо работата до края. По този начин Германия публично оттеглила активната си подкрепа за руското правителство. Все пак царската дипломация прави още веднъж опит да си осигури такава подкрепа. Тя помни как същият Бисмарк усилено подстрекавал руското правителство да започне война срущу Турция. Но се оказва, че канцлерът е успял да се превърне в миротворец. Сега той „посъветвал“ Русия в интересите на мира да се съгласи за свикване на конгреса. Очевидно Бисмарк е расчитал, че германската дипломация ще съумее да спечели нещо в този международен ареопаг: да демонстрира изолацията на Русия, да и даде възможност да почувства своята слабост, да задълбочи англо-руските противоречия. На руското правителство не е оставало нищо друго, освен да се примири с необходимостта условията на мира да бъдат дадени на обсъждане и решение на международния конгрес. Главнокомандващите на двете армии (Балканската и Кавказската) великите князе Николай Николаевич и Михаил Николаевич, военният министър Милютин, министърът на финансите Рейтерн, както и Горчаков, — всичките смятали, че една последваща война е крайно нежелателна.“

На 8/20 май Александър II съобщил на новия главнокомандващ генерал-адютант Тотлебен: „Идването на граф Шувалов ни даде някаква надежда за запазване на мира... Преговорите с Австрия още не са довели до някакъв положителен резултат, но главният въпрос трябва да се реши тези дни в Лондон. Ако споразумението с Англия се осъществи, вероятно Австрия няма сама да реши да ни обяви война, а ако е достатъчно неразумна да се реши на това, може да се предполага, че Турция по-скоро ще бъде на наша страна, предвид нескриваното желание на Австрия да завземе Босна и Херцеговина не временно, а за постоянно.“ Предвижданията на императора не се осъществили, тъй като в случая той въпреки, че предупредил за нелоялността на английските политици, не предполагал, че те ще надминат себе си.

Когато се сбогувал с Шувалов, императорът му съобщил за намерението си да го изпрати като главен пълномощник и му даде за помощник Убри.

Отпътувайки от Русия за Лондон, Шувалов отново се видял с Бисмарк във Фридрихсруе. Канцлерът обещал да изпрати незабавно покани за конгреса, щом получи от Лондон съобщение, че руският отговор на английските предложения е приет благоприятно. Милютин записал на 11/23 май в дневника си това съобщение, изпратено с телеграма от Берлин, и добавил: „Надяваме се скоро да получим от гр. Шувалов толкова нетърпеливо очакваното известие, от което зависи решението на въпроса за война или мир.“

Шувалов се завърнал в Лондон на 10/22 май. На следващия ден той имал две срещи със Солсбъри, на когото предал два меморандума, съдържащи „основите за съгласие, направени на базата на предложенията на правителството на Нейно британско величество“. Тези основи можели да бъдат отстоявани на конгреса от страна на руското правителство. В първия меморандум било включено почти всичко, което се съдържало в инструкцията, която руският посланик получил в Петербург. Извадено било само предложението, отнасящо се до меридиалното разделяне на България, което станало съдържание на втория меморандум.  

Императорът считал, обяснил Шувалов на Солсбъри, че отговорил на предявените възражения към Санстефанския договор, включително и на опасенията за „политическа и стратегическа заплаха за независимостта на султана“, изискваща разделянето на България на две части. И очаквал, че английският кабинет няма да възразява на другите части на договора. Руският посланик наблегнал на важността, която императорът отдавал на оттеглянето на турските войски от южна България. Негово величество не виждал никаква сигурност, нито гаранция за бъдещето на българското население, ако османските войски останат там. Русия предоставяла на конгреса да реши кога султанът ще има право да изпраща войските си в Южна България, като се води от принципите, приети на конгреса в Париж през 1856 г. за Влахия и Молдова. Ако лондонският кабинет одобри предложенията, същите следва да се приемат като задължение от английския и руския представители на конгреса.

При новите разговори опасенията на Александър II, че английските министри няма да се покажат достатъчно твърди да отстояват обещанията си, започнали да се оправдават. Те били изплашени от направените отстъпки и се стараели да се отрекат от някои от тях, като предлагали редакционни изменения, съобщил Шувалов. Той обаче, им изтъквал, че първоначалните английски предложения били прочетени на Бисмарк, който приел съдържанието им и на тези основи се съгласил да свика конгреса. Всяка промяна можела да попречи на свикването. Опитите да бъдат наложени такива промени в първоначалните споразумения, го карали да върви бързо към приключване на преговорите.

От телеграмата, с която Солсбъри известил Лофтус за проведените на 12/24 май разговори с Шувалов, става ясно, че английският външен министър повдигнал въпроса за по-ясно определяне на границите на автономна България. За южната граница той предлагал приетите на Цариградската конференция проекти, а за западната смятал, че тя трябва да минава от  Нови пазар до залива Рендина на Егейско море, т. е. Орфанския залив. Англия по принцип приемала турските войски да бъдат изтеглени от южна България, като остави на конгреса да реши при какви положения султанът може да нареди завръщането им. На конгреса Англия щяла да настоява султанът да има контрол на проходите в Балкана и си запазвала правото да повдигне дискусия за характера на руската окупация и продължителността ѝ, за преминаването на руските войски през Румъния, участието на Европа при определяне на административното устройство на двете български провинции, бъдещото наименование на южната провинция, движението на корабите по Дунав и през Проливите. Шувалов не се противопоставил на позицията на Солсбъри Портата да назначава висшите офицери на местната милиция със съгласието на силите.

В записката си Шувалов се оплаква, че императорският кабинет изисквал да му бъдат изпращани подробни съобщения за хода на преговорите. Тъй като посланикът не е отбелязъл в записката си как точно са протекли финалните преговори, благодарение на записаното от Милютин за съдържанието на съобщенията от Лондон и възприемането им в Петербург, имаме все пак някаква представа за по-съществените моменти от финалните преговори.

След като Шувалов провел два разговора със Солсбъри и обяснил позициите на Александър II, английските министри (по-нататъък, ще стане ясно, че всъщност става дума само за Солсбъри и Бийкънсфийлд) се събрали на съвещание. Те се съгласили с по-голяма част от точките на инструкцията, която била дадена. В разговорите Солсбъри като че ли бил склонен на меридиално разделяне на България, но след съвещанието с Бийкънсфийлд било предложено конгресът да реши как да бъде разделена България на две половини. Поставени били и нови условия относно западната граница на България. Шувалов се надявал да бъде подписан секретен протокол за предварителните споразумения, с които Русия и Англия ще се явят на конгреса.

Тези сведения били предадени на 13/25 май в Петербург и произвели благоприятно впечатление на императора. Но от получената телеграма не станало ясно в какво направление са били предлаганите изменения на границата. За това отговор не бил изпратен, а било поискано от Шувалов да даде допълнителни пояснения по някои от точките на телеграмата.

На следващия ден били получени две телеграми. В първата Шувалов съобщил, че английският министерски съвет бил запитан от Андраши за отношението към Антивари, Босна и Херцеговина. Категоричният отговор бил, че Англия признава за справедливо на черногорците да се предостави достъп до морето и да се допусне окупирането на Босна от австрийските войски, но само за същия срок, през който руската войска ще окупира България. „Ако се осъществи, това ще бъде благоприятно за нас“, е добавил Шувалов в записките си.

Другата телеграма обаче, не била толкова успокоителна. Шувалов съобщавал, че Англия настоявала до началото на конгреса руската армия да се отдалечи от Цариград едновременно с английската ескадра, съгласно предишните преговори по този въпрос. Крайно необходимо било руското правителство да се съгласи на това предложение, без да се свързва то с опразването от турците на Шумен, Варна и Батуми. След обсъждане на този въпрос, било решено на Шувалов да се отговори, че армията не може да се отдалечи от Цариград, без да се постигне опразването поне на първите две от посочените крепости. Дадени били и заповеди на Лобанов (посланика в Цариград) и на Тотлебен да възобновят пред турците настояванията по този въпрос. На Шувалов било съобщено да се старае преговорите за конгреса да не се свързват с отдалечаването на войските и флота.

На 15/27 май Шувалов настоятелно поискал от императора разрешение незабавно да пристъпи към подписване на споразумението между него и Солсбъри. Виждайки непрестанните колебания на английските министри, посланикът се опасявал, че всяко забавяне на подписването на предвидения акт може да разстрои цялото дело. Същевременно в получената телеграма не били дадени разяснения по много важната точка от телеграмата от 12-ти май, а в Петербург не могли да намерят на картата наименованието на местото, с което английските министри искали отрано да определят докъде ще стига западната граница на България. Докато на Лофтус Солсбъри написал, че става дума за Орфанския залив, при подготвянето на споразумението англичаните споменавали Курша Балкан.

Искането на Шувалов поставило императора в трудно положение: да потвърди на доверие споразумението, без да знае точните условия, било крайно рисковано. Било решено да се отговори в смисъл, че на посланика се разрешава да подпише съставения акт, с уговорката, че окончателното му потвърждение ще последва след получаване на текста в Петербург и след като се разсеят съмненията, особено относно определянето на западната граница на България.

В получената на следващия ден телеграма Шувалов обяснил, че заявената от английските министри линия на западната граница на България била същата, която искал и Андраши за разделяне на Македония от България. Записвайки това Милютин е добавил следния коментар: „.. но австро-унгарския канцлер допускаше България до Егейско море и не искаше разделяне на България на две части. По този начин английските условия, на които ние сега се съгласяваме, са още по-неизгодни от австрийските искания по отношение на България. Но затова, изглежда, че Англия ще обещае да поддържа всички останали наши условия на Санстефанския договор, без да се изключва разпростирането на Черна гора до морския бряг и остъпването ни на Батуми.“

В телеграмата от 19/31 май Шувалов съобщил, че предния ден той и Солсбъри подписали „протокола“, но окончателното решение на въпроса за конгреса зависело от оттеглянето на руската армия от Цариград. В Петербург решили, че отново трябвало да се обърне внимание на Лобанов за необходимостта от най-скорошно опразване на турските крепости, като в краен случай се отстъпи на искането на турците да заемат укрепленията при Чаталджа. Телеграфирано било и на руския посланик в Берлин, да склони Бисмарк да въздейства на турците чрез германския посланик Ройс. По всичко изглеждало, че английският посланик в Цариград Лейърд, се противопоставял на искането за освобождаването на крепостите. Затова било заповядано на Шувалов да поиска от Солсбъри съдействие за скорошното изпълнение на желанията и на двете страни за изтегляне от Цариград на руската армия и на английския флот.

Искането за отдалечаване на руската армия от Цариград всъщност е било ход на Бийкънсфийлд и Солсбъри, за да забавят свикването на конгреса, докато се реши въпросът за споразумението с Австро-Унгария, което вече се подготвяло. Работите по него към 22 май/3 юни изглежда са се прояснили, защото тогава Шувалов съобщил, че Англия била съгласна за свикване на конгреса, без да свързва това с въпроса за отдалечаването на руската армия.

Разбира се това пак било ход, този път за да се обяви свикването на конгреса. Мюнстер съобщил същия ден от Лондон на Бисмарк, че след дълъг разговор на Солсбъри с Шувалов се провело заседание на английския кабинет, на което било решено, че за момента условието за изтегляне на руската армия нямало да се поддържа и Солсбъри ще разчита на уверенията на Шувалов, че в Санкт Петербург въпросът ще бъде решен според английските желания. Солсбъри, разчитайки на обещанието, че отстъплението ще започне преди началото на конгреса, дал съгласие той да бъде открит на 1/13 юни..

На 22 май/3 юни германското правителство изпратило до всички държави участнички в договора от 1856 г. покана да се съберат на конгрес в Берлин за обсъждане на условията на прелиминарния мирен договор, сключен в Сан Стефано между Русия и Турция. Поканите трябвало да бъдат връчени от посланиците на Германия в съответните държави. Откриването на конгреса било определено за 1(13) юни.

5.3. Англия сключва отбранителен съюз с Турция

Твърдението на Шувалов, че той се домогнал до „обещание за свикване на конгреса, който трябвало да остави на Русия Карс и Батуми“, освен че носи привкус на самохвалство, но е и невярно. Бийкънсфийлд и Солсбъри тактически още в началото на преговорите са решили да не акцентират върху въпроса за завоеванията на Русия в Азия. В паметната записка от 24 април/6 май Шувалов е записал, че той попитал Солсбъри, дали ако се договорят за България, няма да бъде повдигнат въпросът за анексиите в Азия. След дълго предисловие, в което подчертал сериозният характер на тези анексии и заплашителното положение, което те ще създадат за всички в Мала Азия, маркизът добавил: „Тъй като ме уверихте, че ще се биете за Карс и Батуми, и тъй като искаме да избегнем войната, може би ще има начин да се постигне споразумение, без да искаме компенсация от вас. Склонни ли сте да сключите тайно споразумение, с което се задължавате да не напредвате по-нататък във вашите завоевания?"

Шувалов не дава обяснение как това, което „бил чул“ от генерал Грей за Карс и Батуми, било възприето от Солсбъри като сериозно уверение, че Русия ще се бие за тях. Извеждането пак на преден план на въпроса за териториалните придобивки, които Русия успява да запази след войната, в случая е опит на руския посланик да отклони вниманието от това, на което самата Англия най-много е държала: конфигурацията на новата славянска държава.

Солсбъри не е обвързвал исканите изменения на решенията за България с тези за Карс и Батуми. За да се съгласи на придобиването им от Русия, английското правителство отначало е смятало да иска от руското правителство като компенсация остров в Егейско море. Отказът от него, може да се обясни с поставяне от Англия на условието „русофицирана“ България да не владее Егейското крайбрежие. При промяна на границите на България с отчитане на това условие, опасността да бъдат по някакъв начин застрашени Проливите от нейна страна или от страна на покровителката Русия, отпадала. Отпадали и основанията, с които руското правителство е можело да предяви искане към Турция да получи тя или България някакво владение в Егейско море.

Русия не е имала пряка възможност да придобие някакъв остров, който да даде на Англия, както не е можела да даде Босна и Херцеговина на Австро-Унгария. Затова Дизраели и Бийкънсфийлд решили да не се противопоставят на придобиването на Карс и Батуми от Русия и да се откажат от „компенсацията“, която нямало и как да се осъществи. Вместо това поискали гаранция от руския император да декларира писмено, че няма да разширява териториите си в Азия. След което се върнали на стария вариант да се сдобият с военно-морска база в Егейско или Средиземно море чрез преговори със султана, или ако се наложи – със сила. За да упражнят натиск върху Портата, те си послужили дори с шантаж, като използвали за аргумент именно въпросните Карс и Батуми: обявили, че с придобиването им, Русия застрашавала азиатските владения на Турция.

Току що встъпил в длъжност като външен министър, на 23 март/4 април Солсбъри обърнал внимание на Лейърд върху въпроса за английската база в Източното Средиземноморие. Дотогава Англия поддържала Турция, която била като вълнолом срещу Русия. Но вълноломът бил разрушен, вълните го прехвърляли и зад него трябвало да се изгради нова преграда, която да защитава интересите на Англия в Азия. Така метафорично била обяснена на посланика идеята на английското правителство, да бъде отстъпена на кралството някаква турска територия, която да бъде използвана за устройване на военна база. Предложението, разбира се, е щяло да бъде неприемливо за Турция, отчел Солсбъри, за това трябвало да му се придаде приятелско намерение. То се съдържало в логиката, че „колкото по-силна е Англия в моретата, толкова по-силна ще е и Портата да устоява на натиска на Русия“.

На 20 април/2 май британският кабинет, след като в неговата дейност вече не участвали подалите оставка опозиционно настроени министри, одобрил решението да бъде сключен отбранителен съюз с Турция. Отчетено било, че Кипър бил много по-удобен за военна база, защитаваща английските интереси в Азия, от Малта. Бийкънсфийлд обяснил на кралица Виктория на 23 април/5 май, че ако Кипър бъде отстъпен на Англия и в същото време тя влезе в отбранителен съюз с Турция, гарантирайки азиатските ѝ владения при евентуално руско нападение, силата на кралството в региона на Източното Средиземноморие ще бъде многократно повишена и Индийската империя на кралицата ще бъде укрепена неимоверно. Кипър бил ключът към Западна Азия, а споразумението с Турция ще запази влиянието ѝ в Европа и тя като цяло ще бъде още по-силна бариера срещу Русия, отколкото преди войната.  

В следващите си писма до Лейърд Солсбъри започнал да дава указания, с които посланикът да агитира турците за отстъпването на остров Кипър на Англия.

Солсбъри първо очертал страховете от напредването на Русия в Азия, което можело да има неблагоприатни последици за Англия в бъдеще. Османската империя започнала да се разпада в Европа - Босна и България били вече загубени. С промяната на управлението в Тракия и Македония можело с големи усилия да осигурят на султана да ги задържи за още известно време под своя власт. Арабите и азиатците, обаче, можели да обърнат лицата си към Русия. Ако тя задържи Карс и Батуми, при избухване на един нов конфликт от разпадане били застрашени и азиатските владения на султана. Русия може да подчини Сирия и Месопотамия, където има значително християнско население. За разлика от промените в Европейска Турция, в този случай Англия щяла да бъде засегната, особено ако се наруши връзката на Багдат с Бомбай.

Тогава обединеното кралство можело да се яви в подкрепа на Портата, за да защити интересите си в Индия, преминал Солсбъри към същността на задачата, която предстояла пред Лейърд. И посочил, че Англия трябвало да сключи отбранителен съюз с Турция, като султанът се задължи да изпълни две условия: да даде конкретни гаранции за добро управление на азиатските християни, подобни на тези, които е дала в договора с Русия; и да признае на Англия правото да окупира Кипър. Островът имал предимството да е в близост както до Мала Азия, така и до Сирия, което би позволило без никакъв акт на явна намеса, враждебност и без да нарушава мира в Европа, Англия да натрупа там военни материали, и ако е необходимо, да съсредоточи войски за извършване на операции в региона.

Приключилите първи разговори с Шувалов родили у Солсбъри идеята да прибави нови щрихи към основите на отбранителния съюз мужду Англия и Турция, смекчаващи донякъде неприятния за турците факт с окупирането на Кипър. Написал на Лейърд: „Не бива да го придобиваме по начин, който да показва враждебност към Портата или желание за подялба на територии. Трябва да го предложим като част от споразумението, с което се ангажираме да защитаваме Османската империя срещу руснаците. Трябва ясно да посочим, че тъй като нашите ангажименти са резултат от руските анексии в Армения, веднага след като те бъдат прекратени, отбранителният ни съюз и нашата окупация на Кипър също ще бъдат прекратени."

На 12/24 май, явно след като разбрал от завърналия се в Лондон Шувалов за декларацията на руския император, че той няма намерение да разпростира своите завоевания извън границите, установени в Санстефанския договор, Солсбъри изпратил на Лейърд конкретно предложение за тайно споразумение за сключване на отбранителен съюз със султана. На него му се поставяли посочените две условия: да увери, че ще направи реформи и ще установи добро управление на християните в Азия; и да се съгласи остров Кипър да бъде окупиран от Англия. Споразумението трябвало да бъде одобрено незабавно, тъй като в момента се водели преговори за оттегляне на руската армия от Цариград и ограничаване на българското княжество на север от Балкана. Ако султанът не приеме предложението, Англия не виждала смисъл да продължава преговорите. Тогава окупирането на Цариград и разделянето на турската империя щели да дойдат като естествен резултат.

Текстът на споразумението бил изпратен на Лейърд телеграфически в петък (12/24 май), като му била поставена задачата „да има писмено съгласие за споразумението не по късно от неделя вечерта“ (14/26 май).

Шувалов много се притеснявал от бавенето на подписването на меморандума с английските министри, но причината е била, че Бийкънсфийлд е чакал съгласието на султана за военния съюз, за което в Лондон били известени на 15/27 май. След което на 17/30 май бил подписан меморандума на Солсбъри със Шувалов и на Лейърд бил изпратен за подписване окончателния текст на договора за сключване на съюз със султана.  

На 25 май/4 юни между кралицата и султанът бил сключен договор за отбранителен съюз. В договора било записано, че ако Батуми, Ардахан, Карс или който и да е от тях бъде присъединен окончателно към Русия и тя направи опит да завладее нови територии от владенията на султана в Азия, Англия се ангажира да се присъедини към него и да защитава земите с оръжие в ръка. За да даде възможност да изпълни ангажиментите си, султанът се съгласява остров Кипър да бъде окупиран и администриран от Англия. Султанът обещавал също да въведе необходимите реформи, за да облекчи положението на християните и другите поданици на Портата.

Така на практика, без да е владяла Карс и Батуми, Англия ги е изтъргувала за воено-морска база в Средиземно море. За да не бъде разкрита тайната им игра преждевреманно, Бийкънсфийлд и Солсбъри разиграли нещо като „театро“. Според Владимир Хвостов на конгреса в Берлин двамата английски министри са твърдели, че те уж се съгласили на временна окупация на Батуми, а не на присъединяването му към Русия. Турците пък, в приложение към договора за отбранителния съюз били уверявани, че ако руснаците се изтеглят от Карс и Батуми, окупацията на Кипър ще бъде прекратена.

За разиграването на „театрото“ Солсбъри приготвил специален сценарий за действията, които трябвало да бъдат извършени, като ги разпределил по дати. Преди да замине за конгреса, той уредил с лидера на консерваторите в Камарата на общините времето и поводът, в който да бъде оповестено англо-турското споразумение. На 25 май/6 юни предал на Стафорд Норткът копие от споразумението и въпросния сценарий, обясняващ как евенуално може да бъде действано. В неговото начало било написано: „Моята представа за хода на събитията, изразена чрез следния календар, в който датите, разбира се, са въображаеми“.

Сценарият отчитал всички предпазни мерки, които трябва да се вземат срещу възможните реакции на Франция по отношение на Кипър. Затова времето между обявяването на споразумението и окупирането на острова, трябвало да бъде възможно най-кратко. С окупацията пък, трябвало да се изчака, докато конвенцията влезе в сила. Което трябвало да стане, когато XIX-та клауза от Санстефанския договор, отнасяща се до руските анексии в Азия, бъде представена за обсъждане пред конгреса.

Солсбъри предвиждал, примерно на 25  юни (н. ст.) конгресът да приключи с разглеждането на гл. 18 от Санстефанския договор. По същото време Лейърд трябвало да получи от султана фермана, даващ право на английските войски да окупират остров Кипър, и да го изпрати на адмирал Джон Хей, командващ воено-морските сили на Великобритания в Средиземно море.

На 26 юни конгресът вече трябвало да обсъжда гл. 19 от Санстефанския договор. Тогава британските представители щели да направят „отчаяни, но безплодни опити да убедят Русия да не взема Карс“. И в края на деня щели да обявят, че си запазват възможността да заявят на следващото заседание курса, който ще вземе Англия по въпроса (т. е. Солсбъри съвсем естествено е приемал, че Русия няма да се откаже от Карс). Това всъщност е предвиждал сценарият по отношение на „театрото“. И докато то се разигрвало в Берлин, същият ден английският флот трябвало да получи разпореждане да се придвижи близо до Кипър.

На 27 юни британските представители щели да огласят пред конгреса сключената конвенция. На което френският представител Вадингтон, който е министър на външните работи, ще възрази разпалено и много остро, след което ще телеграфира в Тулон. В същия ден Лорд Хей трябва да пусне котва пред Фамагуста.

Следващият ден сър Стафорд Норткът трябвало да оповести в английският парламент телеграмата с подписаната конвенция с Турция. Гладстон ще произнесе четиричасова лекция за егоизма на Англия и чистите руски намерения. Френски адмирал ще пристигне с три кораба пред Фамагуста, но ще разбера, че е закъснял.

На другия ден Солсбъри предвиждал вестник Daily News да излезе с доказателството, че идеята за превземането на Кипър е могла да възникне само в семитския ум на министър председателя.

Съставяйки този сценарий Солсбъри сигурно се е подсмихвал. Все пак макар и предвидено предварително и с риск да не се осъществи в предполагаемия вариант, събитията на Берлинския конгрес протекли по сходен начин. Бийкънсфийлд и Солсбъри са предвиждали как ще завърши сцената с „оспорване на правото на Русия да присъедини Батуми“ и са изиграли спокойно ролите си, но руските участници са останали шокирани от безцеремонните действия на висшестоящите английски политици, с които уж са се били споразумели по този вопрос.

Когато на 15/27 юни в двореца в Царско село станало известно, че между Турция и Англия бил сключен договор за отбранителен съюз и се запознали с неговото съдържание, Милютин иронично коментирал: „Завземането на Кипър от англичаните ни действа успокоително, защото заради нахалството на британските министри можеха да се очакват още по-неприятни за нас претенции... Ние самите, в своите предишни съображения, вече се бяхме примирили с мисълта да дадем като дял на англичаните един от големите острови на архипелага, което щеше да бъде за нас много по-неудобно от завземането на Кипър, което те направиха сами. Относно новите ни азиатски граници за достойнството на руското правителство е за предпочитане тяхната неприкосновеност да бъде непосредствено гарантирана от договора между Англия и Портата, отколкото от някакво дадено от нас формално задължение.“

5.4. Англия се споразумява с Австро-Унгария

Предложението западната граница на България да минава по линията Нови пазар – Орфанския залив не е било случайно хрумване на „английските министри“, т. е. на Солсбъри и Бийкънсфийлд. Коментарът на Милютин от 15/27 май, че и Андраши държал на същата граница, но той допускал България да достига до Егейско море и не искал разделянето на България на две части, към него момент вече не е бил актуален. На 10/22 май Австро-Унгария започнала преговори с Англия, които завършили със споразумение за взаимодействие по време на конгреса. Очевидно, че когато на 12/24 май Солсбъри е предложил на Шувалов къде да минава западната граница на автономна България, той е бил вече информиран за искането на Андраши.

Основна роля за осъществяване на тези контакти имал Бисмарк. След като се видял с Шувалов при връщането му от Петербург в Лондон, на 9/21 май от Фридрихсруе германският канцлер телеграфирал на Щолберг във Виена условията, които руското правителство ще предложи на лондонския кабинет и очаква да бъдат приети. Те били: 1. Южната граница на България да се отдалечи от Егейско море; 2. Западната граница на България да бъде променена по принципа на народността, като от България се изключи небългарското население; 3. България да бъде разделена на две провинции: едната на север от Балкана да има политическа автономия и да бъде под управлението на княз; другата на юг, да получи широка административна автономия с генерал губернатор, назначаван за срок от 5 до 10 години със съгласието на Европа. Турската армия да се оттегли от Южна България, а конгресът да реши в кои случаи султанът може да въвежда войска там.

По-нататък се отбелязвало, че чл. 15 за управлението на гръцките провинции ще се промени, като се приеме всички велики сили да имат консултативен глас. Не се споменавало нищо за австрийската окупация на Босна и Херцеговина, а въпросът за Антивари щял да се решава на конгреса.

Така Андраши разбрал почти всичко, за което се договаряли Англия и Русия. На 10/22 май, в деня в който Шувалов се завърнал в Лондон, австрийският посланик Бойст се явил при Солсбъри и му изложил предложенията на австро-унгарския външен министър. Желанието на Австро-Унгария било да постигнат с Англия съгласие по въпросите, които се отнасят за България и заедно на конгреса да упражнят натиск върху Русия да ги приеме. От Англия се искало да се присъедини към настояването за приемане на предложението Босна и Херцеговина да бъдат окупирани от Австро-Унгария. Предлагало се и общо противопоставяне на Русия за остъпване на пристанище на Черна гора.

Както бе споменато, Бийкънсфийлд и Солсбъри са споделили с Шувалов какво са отговорили на второто и третото от предложенията на Андраши. За първото обаче, са си замълчали.

На 15/27 май английският посланик във Виена получил от Солсбъри проект за споразумение, което трябвало да бъде предложено на Андраши. В текста се предвиждало Австро-Унгария и Англия заедно на конгреса да настояват автономното васално княжество България да не се простира южно и югозападно от линията на Балкана, продължена на запад до река Морава. Двете сили не предвиждали нищо конкретно за управлението, което ще получат отделните части от изключената от България област, но създадените там институции трябвало да осигуряват на султана достатъчно политическо и военно господство, за да се защитава от нашествие или въстание.

На 22 май/3 юни Солсбъри изпратил на Хенри Елиът във Виена меморандумите от споразумението с Шувалов и обяснил, че ако Австрия се била съгласила за по-пълно сътрудничество в по-ранен период, нямало да е необходимо постигане на споразумение с Русия. Все пак трябвало да предвидят случай, какъвто бил възможен, а преди три седмици изглеждал и много вероятен - Австрия да отхвърли изцяло сътрудничеството на Англия. Очевидно било, че от Австрия няма да получат подкрепа за защитата на Турция в Азия. Не било целесъобразно да се отиде на война само заради Карс и Батуми. „Но като сме сами, решихме, че е по-добре да вземем мерки (все още не напълно завършени) за защитата на Турция в Азия, а не да водим война за арменските завоевания“, пояснил още Солсбъри. И добавил, че никой друг нямало да подкрепи Англия за това. Въпросът за Черна гора и Сърбия пък изобщо не я интересувал. Ще подкрепят Австрия по този въпрос на Конгреса, но английският парламентът нямало да гласува нито един шилинг за война в полза на такава кауза.

Началото на обяснението на Бийкънсфийлд може да се прочете и така: като имаме споразумение с Австро-Унгария може и да не се съобразяваме с меморандума, подписан с Шувалов.

След допълнителни уточнявания, на 25 май/6 юни било подписано споразумение между Англия и Австро-Унгария за съвместни действия на конгреса. Така на практика английското искане България да бъде оттеглена на север от Балкана и австро-унгарското желание Македония да бъде извън България, били обединени в едно, което на конгреса щяло да бъде защитавано едновременно от двете велики сили: не трябва да се допуска българската територия да се разшири на юг от хребета на Балкана. Също и срокът на руската окупация на България трябвало да се ограничи на шест месеца. Англия поела задължението да поддържа претенциите на Австро-Унгария за Босна.

От сведенията, които привежда Вертхаймер в биографията на Андраши, става ясно какво е накарало Бисмарк да му съобщи съдържанието на договореностите между Шувалов и Солсбъри. Биографът пише, че австро-унгарският външен министър разбрал за преговорите, които се водели между Русия и Англия и че Бисмарк е бил уведомен за тях от Шувалов. Затова след като на 27 април/9 май отхвърлил последното предложение на руското правителство за споразумяване по спорните въпроси, Андраши на 5/17 май предупредил Бисмарк, че „общественото мнение ще го държи отговорен за англо-руското сепаративно споразумение, сключено без да се вземат предвид австро-унгарските интереси“. Излязъл с предположението, което по характер по-скоро прилича на заплаха към германския канцлер, че руските шовинисти, разгневени от споразумението с Англия, ще припишат на Бисмарк водещото участие при сключването му. Целият свят щял да бъде убеден, че посредничеството между Англия и Русия е негова дело: той в съгласие с руския кабинет е жертвал интересите на Австро-Унгария. Тази „неприятна ситуация“ можела да се избегне, само ако Бисмарк подкрепи предложенията на австро-унгарското правителство пред кабинета в Петербург или стори това по време на конгреса.

Вертхаймер не е направи връзка на горното известие със съобщението, което германският канцлер изпратил на Щолберг няколко дни по-късно, на 9/21 май, след срещата си с Шувалов. Не е известно дали предупреждавайки Бисмарк, Андраши е имал за цел да го накара да му съобщи какво са се договорили Русия и Англия. Но в крайна сметка германският канцлер с действията си подтикнал Андраши да сключи съюз с Англия още преди откриването на конгреса.

5.5. Бийкънсфийлд и Солсбъри се отказват от споразумението с Шувалов

Александър II много точно е предвидил, че англичаните ще се откажат от тайното споразумение. Смятал е, че това ще стане, когато се стигне до подписването му. Предварително е предупредил Шувалов, че в Англия британските министри се противопоставяли на тайните задължения, като несъвместими с конституционната доктрина и затова му дал право сам да реши по какъв приемлив начин да се оформят решенията, приети по време на преговорите, така че да имат някаква валидност след това. Предложил да се наблегне на чувството за чест, каквото би трябвало да имат Бийкънсфийлд и Солсбъри, които били благородници-лордове. Още повече, че те са заемали висши държавни постове в Британската империя.

Може ли протокол за споразумение, подписан от английски министър и руски посланик да има решаваща роля при определяне на въпросите, отнасящи се до разпределянето на териториите на победената Османска империя? Ако министърът и министър председателят, който е стоял зад него, са държали на своята чест - отговорът би трябвало да е „да“. Само че излиза, че за английските министри понятието чест е било чуждо. Защото, за да се превърне споразумението в официален държавен документ, то е трябвало да бъде одобрено от английския парламент и кралицата, както и от руския император, което не е направено.

Шувалов не е споменал в оправдателната си записка за Берлинския конгрес въпросното указание на императора, записано в инструкцията, която е получил преди връщането си в Лондон. А в коментара си за станалото по време на Берлинския конгрес пак подвежда с твърденията си за работата му. Написал е: „Конгресът заседаваше вече трета седмица, когато подобно на избухване на бомба дойде разгласяването от английския печат на англо-руския договор. Това събитие произведе в Англия такова силно вълнение и такова неблагоприятно впечатление, че двамата английски министри [Бийкънсфийлд и Солсбъри] в едно прекрасно утро ми заявиха, че се отказват от изпълнението на точката от споразумението, според която те се задължаваха да не се противопоставят на отстъпването на Батуми на Русия.“ Шувалов напомнил на маркиз Солсбъри, че е положил подписа си под споразумението и му предложил да не се отказва от него. Министърът на външните работи признал, че споразумението имало обвързващ характер, но заявил, че за да го заобиколи, той ще подаде оставка и че в същия ден ще бъде заместен от друг министър на външните работи, за когото този подпис няма да бъде задължителен. „Ето по какъв начин правителството на лорд Бийкънсфийлд разбираше солидарността на своите министри“, коментира Шувалов, пропускайки да припомни, че император Александър II го е предупредил за коварството на английските министри.

Разбираемо е, защо Шувалов пак е наблегнал на въпроса за руските придобивки, конкретно за Батуми. Защото този въпрос на конгреса е решен благоприятно. Владимир Хвостов е забелязал това, и в предговора към отпечатаната през 1933 г. записка е написал: „говорейки за своите успехи в пазърлъка с англичаните за Батуми, Шувалов премълчава, че отстъпчивостта им в не малка степен се обяснява с това, че Англия на свой ред успяла да завладее остров Кипър и че по този начин цената за Батуми излиза твърде висока“. Не е ясно за кого цената се е оказала висока, защото, както стана ясно, Милютин е дал друга оценка на акта за окупирането на Кипър от Англия. Но констатацията, че Шувалов в записката си е премълчал някои факти, е точна.

В случая истината е, че Солсбъри се е отрекъл не само от точката за Батуми. Отрекъл се е от цялото споразумение, и то няколко дена след като го е подписал. Руският посланик доста свободно е вметнал, че Солсбъри уж „признавал обвързващият характер на споразумението“. За кого обаче, то е било обвързващо, след като друг министър на неговото място е можел да не го признае?

По всичко изглежда, че съгласието да бъде подписано „тайното споразумение“ е било дадено от Бийкънсфийлд, преди всичко за да бъде принудено руското правителство да се съгласи за провеждане на конгреса, без да налага уговорката, че няма да се съобразява с всички искания, които бъдат изложени от участниците. Преговорите в Лондон са били необходими и полезни за обмяна на мнения между двете противостоящи страни по клаузите на Санстефанския договор. Солсбъри се съгласил да се направят някои отстъпки, които явно са били неприемливи за Бийкънсфийлд, но той не е реагирал, за да не се прекъснат преговорите и се стигне до свикване на конгреса. След като той започнал своята работа, Бийкънсфийлд излязъл на сцената и отхвърлил отстъпките, записани в споразумението.

Доколко преговорите между Солсбъри и Шувалов са били тайни и каква точно цел се е искало да бъде постигнатнато с тях, се вижда от съобщенията и политическите коментари в пресата. От тях се създава впечатлението, че целите на Бийкънсфийлд и Солсбъри не са били едни и същи. Скандалите, които стават около споразумението, подписано от Шувалов и Солсбъри, могат да бъдат обяснени най-добре, като се вземе предвид, че те са породени от намесата на Бийкънсфийлд в тях.

На 5/17 април в лондонския вестник „Еcho“ било публикувано съобщението, получено от „добре запознат източник“, че граф Шувалов същия ден е направил на лорд Солсбъри предложение, което го удовлетворило. Свикването на „предварителната конференция“ било осигурено, коментира изданието, явно намирайки се в незнание докъде са стигнали работите в подготовката на форума, който вече бил прераснал в конгрес.

По повод на това сравнително ранно съобщение, препечатано във „Всемирная иллюстрация“ от 8/20 април, може да се гадае дали действително се отнася за конгреса или става дума за оттеглянето на чуждите военни сили от Цариград. Но вече в броя от 6/18 май журналистите от руското списание определено пишат за „пътуването до Петербург на нашия посланик при лондонския двор граф Шувалов, което в течение на цялата изминала седмица беше предмет на различни коментари в Европа и фокус на надеждите на всички за мирна ръзвръзка на сегашните  затруднения“. До публиката достигнали свеедения, че целта на пътуването е била желанието на посланика да разясни устно на санктпетербургския управляващ двор какво е узнал от личните си разговори с граф Бийкънсфийлд и маркиз Солсбъри за вижданията на британското правителство върху условията, при които може да се проведе Берлинския конгрес.

В броя от 20 май/1 юни на „Всемирная иллюстрация“ се изнасят по-определени факти. В началото на седмичния коментар за международните политически събития се казва: „От запад започват да пристигат миролюбиви новини. След като руският посланик граф Шувалов се завърна в Лондон, английските министерски печатни издания започнаха настоятелно да пишат за увеличаващите се шансове за мирна развръзка и за приятелско споразумение между Англия и Русия. По сведения на тези вестници главното затруднение, пречещо за свикването на конгреса, е отстранено. Намерена е формула за поканването на държавите на този дипломатически конгрес, която е призната за удовлетворителна както от петербургския, така и от лондонския кабинет и вече е получено съгласието на Франция и Германия за участие в конгреса. Когато пишем тези редове, Австро-Унгария, Италия и Турция още не са дали съгласието си, но очакваме, че отговорите на тези държави ще се получат не по-късно от началото на следващата седмица...“

 „Всемирная иллюстрация“ очевидно визира конкретно съобщеното в „Таймс“ от 18/30 май: „след връщането на граф Шувалов в Лондон имаше момент, когато перспективите за постигане на споразумение изглеждаха твърде съмнителни, но след това препятствията бяха преодолени и надеждите за постигане на мирно споразумение от ден на ден се увеличават“. В изданието се обяснява, че посочената информация уж била получена от Петербург (?).

Съобщението събудило подозрения у политическите наблюдатели. „За всеки, който макар и малко познава характера на лорд Бийкънсфийлд като политически деец, трябва да изглежда странно, че английският премиер е станал сговорчив веднага след блестящата и пълна победа, удържана от него над либералната опозиция в двете палати на парламента“, се отбелязва по-нататък в руското списание. „Победата“ в случая е отхвърлянето на искането на опозицията решението за прехвърлянето на индийски войски в Европа да бъде обявено за противоконституционно, тъй като не било поискано съгласието на парламента. След отхвърлянето на това предложение от мнозинството в парламента, било прието, че при настоящите условия действията на правителството не трябва да се ограничават.

По-нататък в политическия коментар се отбелязва, че от Виена идвали неясни слухове за подготвяне на друго споразумение - между Англия, Австро-Унгария и Турция. Била получена и новината, че турският остров Ада Кале, разположен на Дунава, бил завзет от австро-унгарски отряд със съгласието на Турция. Щяло да последва навлизане на австро-унгарски войски в Босна и Херцетовина, пак със съгласие на Портата, с условието, че турската войска, намираща се в тези провинции, ще остане там, както преди.

Тъй като придвижването на австро-унгарските войски се приемало като акт, враждебен на Сърбия и Черна гора и насочен към осуетяване на решенията на Санстефанския договор, отнасящи се до тези княжества, посочените действия водели до предположението, че преговорите между Лондон и Петербург са имали за цел да отвлекат вниманието на Европа от сключване на англо-австрийско-турско споразумение и да дадат на Бийкънсфийлд време да подготви нов шахматен ход, с помощта на който той, без да въвлича Англия в открита война с Русия, ще пробва да осъществи намерението си да въстанови, по възможност, статуквото на Балканския полуостров от преди войната. Или поне да попречи на Русия да установи трайно влиянието си в християнските провинции на полуострова, освободени с руското оръжие от турското иго.

В следващия брой на „Всемирная иллюстрация“ от 27 май/8 юни се съобщава, че още миналата седмица в лондонския вестник „Globe“ били публикувани „в общи линии“ главните условия на споразумението, постигнато между Англия и Русия. Макар още да нямало официално потвърждение, съществували достатъчно сериозни причини да се приема, че публикуваното предава вярно същността на постигнатите договорености.

И двете страни направили взаимни отстъпки, е констатацията на руския коментатор, запознал се с публикацията. Русия се съгласява да бъде изменена границата на България и княжеството да бъде разделено на две провинции. Едната, разположена на север от Балкана, съгласно Санстефанския договор ще се намира под властта на отделен княз. Другата - съставена от земите, намиращи се на юг от хребета на Балкана, които са населени с българи, ще бъде дадена за управление на губернатор от християните, с условието, че там няма да има гарнизон с турска войска. Южната граница на тази провинция ще бъде определена по такъв начин, че никъде да не достига до бреговете на Егейско море, а по егейското крайбрежие ще има полоса турска територия, служеща за връзка между Румелия и турските провинции от западната част на Балканския полуостров. В Мала Азия Русия се съгласява да върне на турците Баязет, обаче при условие, че Портата ще отстъпи на Персия цялата Кошурска провинция. От своя страна Англия, отстъпвайки от първоначалната си програма, се съгласява да не настоява за връщане на Батуми на Турция и няма да протестира срещу замяната на румънска Бесарабия за Добруджа.

Във „Всемирная илюстрация“ е добавено, че граф Андраши на заседание на австрийската делегация определил сведенията като „верни в своите главни черти“. На другия ден обявил, че те наистина не са били „оригинални“, но можел да съобщи, че всички затруднения, препятстващи свикването на конгреса са отстранени и че участниците в него ще се съберат в Берлин на 30 май/11 юни.

А на 22 май/3 юни вестник „Дейли нюз“ предал от Цариград, че „Портата разбрала за споразумението, постигнато между Русия и Англия относно решаването на източния въпрос“. Правело впечатление обаче, че Англия още не била започнала да изтегля своя флот от Мраморно море, коментират във „Всемирная илюстрация“ от 27 май/8 юни, предавайки съобщеното в английския вестник. Което засилвало подозренията, че зад споразумението англичаните кроят други ходове.

Какви са тези ходове, се разбрало още на първото заседание на конгреса. След официалното откриване, още преди да бъде пристъпено към обсъждането на членовете на Санстефанския договор, веднага взел думата Бийконсфийлд. Отбелязвайки, че преди да се при­стъпи към разглеждането на договора, пред конгреса се изправял един предварителен и неотложен въ­прос от голяма необходимост, той се на­хвърлил със заплашителни думи спрямо Русия, ка­то повдигнал въпрос за пребива­ването на руските войски до Цариград. Те били преминали посочената в примирието линия и присъствието им там било „неправилно и опасно“, не само за интересите на двете страни, но и за интересите на Европа. Един лъжлив слух можел да доведе до превземането на турската столица, затова английският премиер питал: „няма ли да бъде удобно да се помисли в конгреса за тези опасности?“.

Питащият, освен че си е позволил да заблуди участниците в конгреса, че пребиваването на руските войски в Сан Стефано е неправомерно, но е и пропуснал да спомене, че това е станало заради неразрешеното навлизане на английската ескадра в Мраморно море. То и въпросът му е бил подвеждащ, защото опасност имало не за превземането на Цариград, а за сблъсък между руската армия и английския флот. Целта на Бийкънсфийлд е била още в началото на конгреса да се злепостави Русия и се предизвика дискусия за нейните „опасни“ действия.

Председателят на конгреса Бисмарк отклонил вниманието от този въпрос, като заявил, че той не подлежи на разглеждане от конгреса. За руските делегати обаче станало ясно, че в отношението на „английските министри“ към постигнатите договорености е настъпила промяна. Обяснението дошло на следващия ден 2/14 юни - тогава в лондонския „Globe“ било публикувано вече в пълен вид „тайното споразумение между Русия и Англия“. На следващия ден то било отпечатано и в „Таймс“.

На второто заседание на конгреса, на 5/17 юни, след като Бисмарк прочел текста от Санстефанския договор, че „България се въздига в автономно васално княжество с християнско правителство и народна войска“, думата взел Солсбъри и изложил английските предложения по този въпрос. Те били две: „1. Автономното васално княжество България да бъде разположено на север от Балкана; 2. Румелийската област и цялата друга територия на юг от Балкана да останат под пряката политическа и военна власт на султана, като се осигури благосъстоянието на населенията с достатъчни гаранции било от административна автономия, било по друг някой начин.“

Това е записано в официалните протоколи за работата на конгреса за съответните дни. Какво е станало извън записаното, разбираме от дневника на Милютин. На 6/18 юни той е отбелязал:

„Днес се получиха с куриер от Берлин писмените донесения на кн. Горчаков и гр. Шувалов, както за първото заседание на конгреса, така и последвалото след това специално съвещание на гр. Шувалов с Бийкънсфийлд, маркиз Солсбъри и гр. Андраши. Донесенията направиха на господаря тежко впечатление. Английският първи министър е променил забележимо тона от времето на споразумяването с гр. Шувалов в Лондон. Той вече почти се отказва от условията, които бяха подписани от маркиз Солсбъри и за да оправдае някак си това нечестно поведение, използва като предлог неприятното впечатление, което уж е произвело на английската публика отпечатването в английските вестници на акта, подписан от гр. Шувалов и маркиз Солсбъри. Това нарушаване на тайната, за чието запазване толкова се грижеха самите английски министри, Бийкънсфиййлд приписва на някакъв мним кореспондент от Петербург на един от лондонските вестници. Тази очевидна измислица служи само за прикритие на собствената недискретност на английския министерски съвет. Както и да е, но на вчерашното второ заседание на конгреса, в което на дневен ред е бил поставен въпросът за България, Бийконсфийлд със свойствената му рязкост поддържал необходимостта от турско владичество в южна България, където по мнението на англичаните можело да се допусне само административна автономия, със запазване на правото на Портата да държи там свои войски, въпреки това, което бе договорено в Лондон. За съжаление председателят кн. Бисмарк, както изглежда е приел като правило в общите заседания да не допуска дебати по съществото на работата, а да предоставя разрешаването на основните затруднения да става в частно споразумяване между заинтересованите страни. Така и българският въпрос засега е останал нерешен: на гр. Шувалов предстои да води отново единоборство с Бийкънсфийлд.“

Милютин изглежда не е разбрал добре какво е станало на второто заседание на конгреса или не е било добре обяснено в изпратените от Берлин донесения. Бийкънсфийлд не се е изказвал на това заседание. Поне така излиза според протокола. Той е направил посочените изявления в срещата на английските, руските и австро-унгарските пълномощници, които трябвало да се разберат помежду си по въпроса за България.

По определено в това отношение е записаното от Милютин на 8/20 юни. На съвета в Царско село, където ставали заседанията на руския кабинет през тези дни, императорът бил много развълнуван и загрижен. Прочел телеграмите, получени от Берлин, в които Шувалов съобщавал за горещите дебати, които имал с английския и австрийския първи министър. Исканията им за България били възмутителни, а Бийкънсфийлд изобщо не се считал за свързан с условията, подписани в Лондон от маркиз Солсбъри.

В доклада си от конгреса за 2/14 юни, Шувалов е написал за какво конкретно става дума. Английският премиер Б. Дизраели му заявил, че „след публикацията на текста на протокола в „Глоб“ много от нещата се променили“. Общественото мнение видяло в споразумението „триумф на Русия и поражение на Англия“. Затова от конгреса трябвало да се върне с други резултати. Настоявал за запазване на властта на султана в България, особено на разполагането на турски гарнизони в Южна България, за да има гаранции срещу „посегателствата на бъдещия княз на Северна България“. На забележката на Шувалов, че нямало вероятност да се случат подобни действия от страна на княза, Дизраели отговорил, че било необходимо да бъде гарантирана сигурността, че султанът ще има достатъчно сили, за да предотврати евентуалните безредици. Заявил също, че „предпочита да воюва за това“, отколкото да се върне в Лондон без искания резултат.

Както се вижда не само Шувалов, но и Бийкънсфийлд е предвиждал какво ще се случи при Съединението. Не е успял обаче да го предотврати, което означава, че и неговата „победа“ на конгреса не е била пълна.

Милютин предполага, че сведението за споразумението между Солсбъри и Шувалов е изтекло към журналистите, поради проявена „недискретност“ от страна на министрите. По-вероятно е обаче, действието да е било извършено съвсем съзнателно от страна на Бийкънсфийлд. В „Таймс“от 28 юни/10 юли били публикувани обяснения, които действително насочвали към недискретност на чиновниците. Писарят от външното министерство Чарлз Марвин, който бил също преводач и сътрудник на „Глоб“, получил за преписване от личния секретар на Солсбъри два документа. Това били „първите два англо-руски протокола“. Трябвало да бъдат направени два преписа: едният за Солсбъри, другият за руското посолство. Марвин направил още едно копие, което предал в „Глоб“ вечерта на 18/30 май и текстът на протоколите бил отпечатан в броя на вестника на следващия ден.

Това съобщение изглежда неубедително, защото в него се казва, че Марвин получил протоколите лично от секретаря на Солсбъри Филип Кари на 17/29 май. В „Глоб“ обаче, под отпечатаните два текста са отбелязали, че те са подписани от Шувалов и Солсбъри на 18/30 май.

Според съществуващите сведения, така нареченото „тайно споразумение между Англия и Русия“, съставлява всъщност два или три отделни документа. В „Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917)“, издаден през 1952 г., под заглавието „Споразумение между Русия и Великобритания за изменение на Санстефанския договор“ са публикувани два от документите, озаглавени „Меморандум 1“ и „Меморандум 2“. Това са всъщност „първите два англо-руски протокола“, за които споменава „Таймс“. Текстът им е взет от изследването на Бенедикт Съмнър „Русия и Балканите, 1870-1880“. Вероятно руските историци не са успели да открият в руските архиви оригиналните текстове, подписани от Шувалов и Солсбъри, които е трябвало да бъдат предоставени в Петербрург на императора и руското външно министерство.

Съмнър споменава за трети документ, който съдържал задължението на Русия да не осъществява по-нататъшно териториално разширение на руските граници в посока на Азиатска Турция. За първите два документа се посочва, че са подписани на 18/30 май, а третия документ бил подписан на 19/31 май (?), но не е отбелязано от кого.

Сергей Татищев в иследването си за Александър II накратко преразказва съдържанието на първите два документа, но не споменава за трети. Като източник на информация посочва „Англо-русскыя тайныя конвенции, 18-го мая 1878 г.“ Татищев също не е ползвал някакво оригинално „споразумение“, а отделни „конвенции“?

Основен документ от „споразумението“ е т. н. „Меморандум 1“, подписан на 18/30 май от Шувалов и Солсбъри. В доклада си до Петербург от 13/25 май сам Шувалов го е определил като „секретен протокол за предварителните споразумения, с които Русия и Англия ще се явят на конгреса“. В този меморандум са описани „точките, по които лондонският кабинет е предложил идеи, които санктпетербургският кабинет счита, че дават възможност по тях да бъде постигнато споразумение на предстоящия конгрес“.

В меморандума били заложени следните решения:

„1. Англия отхвърля надлъжното разделяне на България, но пълномощникът на Русия си запазва правото да остоява на конгреса предимствата от такова разделяне, като обещава обаче, да не настоява на него в случай на решителни възражения от страна на Англия.

2. Южната граница на България ще бъде изменена така, че да се отдалечи от Егейско море, съгласно предложените на Цариградската конференция южни граници на българските провинции. Това се отнася до границата само в частите, свързани с изключването на крайбрежието на Егейско море, т. е. на запад от Лагос. Въпросът за определяне на границата от този пункт към Черно море остава отворен за дискусия.

3. Западните граници на България ще бъдат коригирани на основа на принципа на националността, така че да се изключи небългарското население в състава на тази провинция. Западните граници на България по принцип не трябва да преминават зад линията, минаваща приблизително между Нови Пазар и Курша Балкан.

4. България в границите, споменати в т. 2 и 3, ще бъде разделена на две провинции, а именно: едната, на север от Балкана, ще получи политическа автономия, под управлението на княз; другата, на юг от Балкана, ще получи широка административна автономия (примерно по подобие на съществуващата в британските колонии) с губернатор християнин, назначаван със съгласието на Европа за срок от пет до десет години.

5. Императорът на Русия придава особено значение на изтеглянето на турската армия от Южна България. Негово величество не вижда нито безопасност, нито гаранция за бъдещето на българския народ, ако там остане османска войска. Лорд Солсбъри приема изтеглянето на турските войски от Южна България, но Русия няма да възразява на условията, предвидени от конгреса, с които на турските войски ще бъде позволено да влизат в южната провинция, за да се противопоставят на въстание или на нахлуване, което вече е в процес на изпълнение или е като заплаха. Англия все пак си запазва правото на конгреса да отстоява правото на султана да разполага войска на границите на южната провинция. Пълномощникът на Русия си запазва в конгреса пълна свобода при обсъждането на последното предложение на лорд Солсбъри.

6. Британското правителство изисква и Русия се съгласява висшите ръководители на милицията в Южна България да бъдат назначавани от Портата със съгласието на Европа.

7. Обещанията по отношение на Армения, съдържащи се в предварителния договор от Сан Стефано, трябва да се отнасят не само за Русия, но и за Англия.

8. Тъй като правителството на Нейно британско величество, също както Императорското правителство проявява голям интерес към бъдещата организация на гръцките провинции на Балканския полуостров, член XV от предварителния договор на Сан Стефано се изменя в смисъл, че други държави, и специално Англия, също както Русия, ще имат съвещателен глас при бъдещата организация на Епир, Тесалия и другите християнски провинции, оставащи под владичеството на Портата.

9. По отношение на обезщетението за понесените загуби от войната, негово величество императорът не възнамерява да го превърне в териториално анексиране и той не отказва да даде уверения в това отношение. Уговорено е, че обезщетението за войната няма да лиши английското правителство от неговите кредиторски права и в това отношение то ще се намира в същото положение, както преди войната. Без да поставя под въпрос окончателното решение, което Русия ще вземе за размера на обезщетението, Англия си запазва правото да повдигне пред конгреса сериозните възражения, които има.

10. Що се отнася до долината на Алашкерт и град Баязид, тъй като тази долина е основният транзитен път към Персия и има огромно значение за турците, Негово величество императорът се съгласи да им ги върне, но в замяна той поиска и получи, за да предостави на Персия неголямата територия на Котур, която посредническите комисии на двата двора признаха за справедливо да бъде върната на шаха.

11. Правителството на Нейно британско величество ще бъде длъжно да заяви дълбокото си съжаление, в случай, че Русия категорично настоява за връщането на Бесарабия. Но тъй като е достатъчно ясно, че останалите държави, подписали Парижкия договор, нямат намерение да защитят с помощта на оръжието границите на Румъния, установени с договора, то Англия не счита своите интереси за толкова свързани с този въпрос, че да е готова да поеме сама отговорността да се противопостави срещу предложеното изменение и затова тя се задължава да не се противопоставя на окончателното решение на Русия относно връщането на Бесарабия.

Съгласявайки се да не оспорва желанието на императора на Русия да придобие пристанище Батуми и да задържи завоеванията си в Армения, правителството на Нейно британско величество не скрива, че в резултат на разширението на границите на Русия в бъдеще може да възникне сериозна опасност, заплашваща спокойствието на турското население в Азия. Правителството на Нейно величество е на мнение, че задължението за опазване на Османската империя от тази опасност, което отсега нататък ще легне изключително върху Англия, може да бъде изпълнено, без Европа да преживява бедствията от нова война. Едновременно с това правителството на кралицата взема под внимание акта с гаранцията, дадена от Негово императорско величество, че в бъдеще руската граница няма да бъде разширена в страната на Азиатска Турция.

Правителството на Нейно величество е на мнение, че измененията на Санстефанския договор, одобрени в меморандума, са достатъчни за смекчаване на възраженията срещу сегашния вид на договора и се съгласява да не оспорва предварителния мирен договор по въпросите, който не са споменати в горепосочените точки, ако тези точки са надлежно обсъдени на конгреса и Русия продължава да ги поддържа.

Може да се окаже, че в хода на дискусиите на конгреса двете правителства намират за предпочитане да въведат по взаимно съгласие нови изменения, които е невъзможно да се предвидят; но ако споразумението за тези нови изменения не е било установено между пълномощните представители на Русия и Англия, то този Меморандум е предназначен да служи като взаимен ангажимент на Конгреса на пълномощните представители на Русия и Великобритания. В свидетелство за това този документ е подписан от руския посланик в Лондон и главния държавен секретар на  британско величество.“

Въпросите, по които не е постигнато споразумение и по които Англия си запазвала правото да ги отстоява на конгреса, са отбелязани в т. н. „Меморандум 2“, като не е ясно той на отделна записка ли е бил, или е добавен на същия лист, след първия основен меморандум. Бележките в „Меморандум 2“ също са били подписани от Солсбъри и Шувалов. Те са: осигуряване на участието на Европа в административното устройване на двете български провинции; продължителността на руската окупация на България и преминаването през Румъния; наименованието на южната провинция. Английското правителство си запазвало правото да постави на конгреса за обсъждане всички въпроси, отнасящи се до Проливите, а руското правителство ще настоява за запазване на статуквото.

Третият документ по същество е декларация, която е трябвало да бъде предадена на английското правителство и съхранявана от него. Именно заради нея Англия се съгласила да не се противопоставя на искането на Русия да получи Карс и Батуми. За текстът на третия документ не се споменава в „Глоб“, нито при първата, нито при втората публикация на споразуменията. Но в меморандум 1 е отбелязано, че „правителството на кралицата приема за сведение акта с гаранцията на Негово императорско величество, че в бъдеще границата на Русия няма да бъде разширявана в страната на Азиатска Турция“. За да бъде тази гаранция действителна, документът с нея („акта“) е трябвало да бъде подписан от руския император.

След като на 1/13 юни бил открит Берлинският конгрес, на следващия ден в лондонския „Глоб“ било публикувано вече в пълен вид „тайното споразумение между Русия и Англия“ (на тази публикация Бийкънсфийлд се позовал, за да се отрече от споразумението). Тогава бил попитан лидерът на долната камара на английския парламент, дали публикуваният текст е автентичен. Стафорт Норткът отговорил, че не бил виждал този документ, тъй като той не бил докладван в кабинета. И затова не можел да каже дали е автентичен.

Фактът, че финансовият министър не е знаел за споразумението означава, че Шувалов е неточен и съзнателно или не, подвежда, когато в записката си пише, че бил разговарял с „английските министри“. Създава се впечатлението, че той е разговарил с английския кабинет, но очевидно „министрите“ са били само Солсбъри и Бийкънсфийлд.

Оригиналът на основния документ, условно наименован „Меморандум 1“, е бил даден от Шувалов на Мюнстер, да снеме копие от него, което да изпрати на Бисмарк. Копието е изпратено на германския канцлер на 20 май/2 юни. Запазено е в немския архив и е публикувано в сборника „Die grosse politik der europäischen kabinette, 1871-1914. Bd. 2“ под № 426. Под линия редакторите на изданието са направили бележка към меморандума, че текстът след преамбюла (т. е. от т. 1 нататък) бил „незаконно публикуван в The Globe на 14 юни 1878 г., но на 17 юни не бил признат в парламента от правителството“.

Дмитрий Г. Анучин, който е бил в руската група на Берлинския конгрес, е отбелязал в записките си за датата 5/17 юни: „Днес вече всички четат във вестниците препечатания от „Globe“ лондонски меморандум, подписан на 18 (30) май от граф Шувалов и маркиз Солсбъри“. След това в записките е представен, преведен на руски език текстът на меморандума, от който се вижда, че става дума за: „Проект за меморандум, определящ точките, по които може да бъде постигнато споразумение между руското и британското правителство и които трябва да служат като взаимни задължения на руските и английските пълномощници на конгреса.“ По-нататък следва текстът на „Меморандум 1“ и след това на „Меморандум 2“, без те да имат отделни наименования. Под двата текста е посочено, че са подписани от Шувалов и Солсбъри на 18/30 май.

Допълнително Анучин е добавил и следните бележки: „Текстът на това споразумение [с англичаните] гр. Шувалов не ни го предостави, но отбеляза, че то по неизвестно какъв начин станало известно и е отпечатано в английският вестник „Глоб“; „Интересно е, че Шувалов, който на първата ни среща на 31 май, ми обясни за сключените условия, сега, когато текстът на споразумението е обнародван, упорито мълчи и не обелва нито една дума.“

Според указанията на Александър II на Шувалов било разрешено да подпише съставения между него и Солсбъри акт, но с условието окончателното му утвърждаване да последва, след като в Петербург се получи съответния текст и се разсеят съмненията, които се пораждали от съдържанието на акта – особено по отношение на определянето на западната граница на България. В протокола-меморандум било отбелязано противоречивото изискване, че западните граници на България ще бъдат определени съгласно принципа за националността така, че небългарското население да не влиза в състава на тази провинция. Едновременно с това се казвало, че западните граници на България по принцип не трябва да се простират по-нататък от линията, минаваща приблизително между Нови пазар и Курша Балкан“. Курша Балкан, другаде изписано като Курча Балкан, е Круша планина, намираща се източно от Дойранското езеро, Кукуш и Солун. Второто изискване съвсем опредено е било неприемливо за руския император. Както коментирал Милютин, границата искана от английските министри, била същата, която искал и Андраши за разделяне на Македония от България. Която била определена като неприемлива и отхвърлена.

За съжаление няма достатъчно сведения каква е била реакцията на Александър II, след като се е запознал с подписаното от Шувалов споразумение със Солсбъри. Милютин пише само, че на 27 май/8 юни Шувалов прочел „меморандума на своето споразумение с маркиз Солсбъри“, след което по всяка точка имало кратки или по-продължителни коментари. Най-много се говорело по искането на Англия руската армия да се изтегли от Цариград до началото на конгреса, без това да се свързва с опразването на турските крепости в Шумен и Варна.  Императорът говорел с голямо раздразнение, когато ставало дума за новите искания на англичаните, но Шувалов твърдо и спокойно излагал въпрос след въпрос, при което личало, че той единствен е бил наясно с подробностите по нещата.

Както се вижда от записките на Анучин, в „Глоб“ е бил публикуван „меморандум, по който може да бъде постигнато споразумение между руското и великобританското правителство“. Сведения за подписване на такова споразумение обаче няма. Шувалов и Солсбъри са подписали протокол-меморандум за постигнатото в преговорите. Официално  споразумение между правителствата на Русия и Англия не е било постигнато, затова и Солсбъри заявил, че той държи на подписа си, но той не бил задължителен за други лица, които заемат неговия пост.

Солсбъри всъщност се отрекъл от споразумението още преди да пристигне на конгреса в Берлин. „Таймс“ на 23 май/4 юни публикувал съобщение за питането, състояло се предния ден в палатата на лордовете. На заседанието се обсъждала получената покана за участието на Англия на конгреса и решението страната да бъде представена на него от Бийкънсфийлд, Солсбъри и Ръсел. Лорд Грей се обърнал към лорд Солсбъри: „Искам да попитам доколко правдиво е съобщението, появило се миналия петък в „Глоб“ за споразумението с Русия“ (става дума за първата, кратка публикация от 19/31 май ). Солсбъри отговорил: „Съобщението, на което се позовава благородния граф, както и другите съобщения, които съм виждал, са напълно неавтентични и не заслужават доверието на високопоставеното събрание.“

Меморандумът на Солсбъри и Шувалов не е бил разглеждан и приеман от английският кабинет, следователно той не може да бъде считан за официален държавен документ. И както се вижда Бийкънсфийлд и Солсбъри формално са отказали да се съобразяват с него. Придържали са се към претенциите си, заявени в него, но се опитвали да постигнат и нещо повече, като са се отрекли от това, на което са се съгласили.

Меморандумът не е приет като задължителен и от руската страна. Милютин в записките си относно ставащото на Берлинския конгрес пише за „споразуменията на гр. Шувалов“ и „условията подписани от маркиз Солсбъри“. А в инструкцията, която е дадена на руските пълномощници на конгреса, не се споменава за споразумение или меморандум: дават се препоръки относно „детайлите споменати в английските бележки“. Руските пълномощници също са се придържали към меморандума, тъй като е трябвало да се съобразяват с исканията на Англия, още повече, че тя била вече подкрепяна и от Австро-Унгария. Но и те са се стремели да намалят доколкото могат неблагоприятните последствия от ревизията на Санстефанския договор.

Перипетиите с „англо-руското споразумение“ са аналогични на случилото се по време на Цариградската конференция. Тогава Солсбъри се солидаризирал с Игнатиев да изработят условия за реформи в славянските области на Турция, даже била изготвена карта на двата вилаета за административно разделяне на земите, населени с българи. В същото време Портата в сътрудничество с други англичани изготвила конституция и обявила, че ще се ръководи по нея, а не по решенията на конференцията. Можем с основание да предположим, че и това е било дело на Бийкънсфийлд.

Конгресът в Берлин започнал своята работа, като били дискредитирани както Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, така и споразумението между Шувалов и Солсбъри. Посочването им като обяснение, че са определили директно решенията на конгреса и е трябвало на него само да бъдат официално обявени и гласувани, е погрешно. Водещи за Берлинския конгрес са били решенията на сключеното седмица преди откриването на форума англо-австроунгарско споразумение.

Отговор защо приетите на конгреса решения все пак не се различават генерално от тези, разгледани в предварителните споразумения, дава едно мнение, отпечатано във „Всемирная иллюстрация“ от 27 май/8 юни. „Фактът за предстоящото откриване на конгреса още не означава, че е гарантиран успехът на трудното дело – се отбелязва в седмичния политически коментар на списанието. – Трябва обаче, да се отчита, че предшестващите го предварителни преговори, са изяснили и отстранили някои затруднения и недоразумения, способни в голяма степен да попречат на мирната развръзка. Конгресът ще се събере при обстановка, която далеч не осигурява предварително неговия успех, но и не отнема безусловно надеждата за благоприятен изход. Във всеки случай вече няма причини да се опасяваме, че по време на съвещанията ще възникнат някакви неочаквани недоразумения, предизвикани от действията на английското, австро-унгарското и руското правителство.“

[К.ГЕРБОВ]

Използвана литература:  

1. Сп. Всемирная иллюстрация, том XIX, 1 января - 17 июня 1878 г., бр. № 469 - № 494.

2. Сп. Всемирная иллюстрация, том XX, 24 июня – 16 декабря 1878 г., бр. № 495- № 520.

3. История на България, том 6: Българско възраждане 1856 – 1878. С., 1987.

4. Дипломатия в новое время 1871-1914. Глава четвертая. Русско-турецкая война (1877—1878 гг.) и Берлинский конгресс (1878 г.). В: История дипломатии. Том II. Автор тома В. М. Хвостов. Под редакцией А. А. Громыко, И. Н. Земскова, В .А. Зорина, В. С. Семенова, С. Д. Сказкина, В. М. Хвостова. М., 1963.

5. М. Газенкампф. Мой дневник 1877-78 гг. СПб, 1908.

6. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986. (В статията са взети предвид и оригиналните текстове на „Сан Стефано“  и „После Сан Стефано“ от 1916 г.)

7. Дневник Д. А. Милютина 1876-1877. Том второй. М., 1949

8. Дневник Д. А. Милютина 1878-1880. Том третий. М., 1950

9. П. А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г. В: Красный архив. исторический журнал. Том четвертый (пятьдесят девятый) 1933 г. , с. 82-109. (П. А. Шувалов за Берлинския конгрес през 1878 г. В: Българска историческа библиотека, г. V 1932-33, т. 2, с. 119-148)

10. Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 2: Борьба за национальное освобождение Болгарии в период Русско-турецкой войны 1877 – 1878 г. М., 1964.

11. Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах.  Том 3: Борьба России болгарского народа за создание Болгарского государства 1878-1879 г. М., 1967.

12. Сборник договоров России с другими государствами 1856-1917. М, 1952.

13. С. Татищев. Император Александр II. Его жизнь и царствование. Том 2. СПб, 1903.

14. С. Татищев  Из прошлого Русской дипломатии. Исторические изследования и полемическия статии. СПб, 1890.

15. С. Жигарев. Русская политика в восточном вопросе (ее история в XVI – XIX веках, критическая оценка и будущие задачи). Историко-юридические очерки т. I. – М., 1896.

16. Ю. С. Карцов. За кулисами дипломатии. 2-ое издание. П., 1916.

17. С. М. Горяинов. Босфор и Дарданеллы: исследование вопроса о проливах по дипломатической переписке, хранящейся в Государственном и С.-Петербургском Главном архивах. 1907.

18. Международные отношения на Балканах.1856-1878 гг. Виноградов В.Н. (отв. ред.), 1986.

19. В. Н. Виноградов. Балканская эпопея князя А. М. Горчакова. 2005

20. И. Козлов. По следам „Турецкого гамбита“, или Русская „полупобеда“ 1878 года. М., 2014.

21. G. E. Buckle. The Letters of Queen Victoria 1862-1878. Vol-II. London, 1926.

22. G. E. Buckle, W. F. Monypenny. The Life of Benjamin Disraeli. Vol. VI, 1920

23. G. Cecil. Life of Robert Marquis of Salisbury, v. II, 1921.

24. Die grosse politik der europäischen kabinette, 1871-1914. Bd. 2, Der Berliner Kongress und Seine Vorgeschichtehttps.

25. Е. Wertheimer. Graf Julius Andrássy, sein Leben und seine Zeit, nach ungedruckten Quellen. III Band. St. 1913

26. Г. Настев. Дизраели лорд Биконсфилд и освобождението на България от турско робство. Книга втора. С., 1998.

27. С. Т. Райкин. Сан Стефанска България, том  II.  С., 2011.

28. К. Косев. Зад кулисите на Берлинския конгрес и родилните мъки на Третата българска държава. С., 2008.

29. Ив. Панайотов. Освобождението на България и европейската дипломация. В: Освобождението на България от турско иго. С., 1958.

30. А. С. Анучина. Берлинский конгрес 1878 г. СПб, 1912.

31. Д. Скалон. Забытый фельдмаршал. (Очерк деятельности главнокомандующаго в Русско-турецкую войну 1877-1878 гг.на Балканском полуострове). В: Русская старина, бр. 132, 1907 г

32. Г. П. Генов. България и Европа: Сан Стефано и Берлин – 1878. С., 1940.

33. Протоколите на Берлинский конгрес. С., 1885.

34. Дж. Макгахън. Из „Репортажи за руско-турската война (1877-1878). В интернет www.sitebulgarizaedno.com.

 

Използвана литература по части и глави:

Част първа 

1.1. Проблемите със Санстефанския договор: Л 6 - с. 571, 573, 590, 626, 627, 628;  Л 8 - с. 24;  Л 9 - с. 84, 92, 93;  Л 27 - с. 284, 285; Л 34.

1.2. Англия заплашва Русия с война: Л 1 - с. 59, 91, 127, 143; Л 6 - с. 399; Л 8 - с. 24; Л 9 - с. 87, 88; Л 10 - с. 495-497; Л 13 - с. 476, 477; Л 18 - с. 366; Л 20 - с. 399, 400; Л 22 - с. 246; Л 23 - с. 139, 140; Л 26 - с. 154, 157, 167, 179, 187, 190; Л 27 - с. 8, 10, 101, 102, 106, 172, 173, 228-231, 234.

1.3. Австро-Унгария не приема руските мирни условия: Л 6 - с. 576, 661-671; Л 7 - с. 248; Л 10 - с. 471, 472-479, 495-497, 508-510; Л 12 - с. 147, 152, 154; Л 13 - с. 459, 460; Л 16 - с. 60-63; Л 17 – с. 326; Л 18 – с. 360, 361; Л 24 – с. 169-173; Л 25 – с. 58, 59, 64, 69, 70, 72, 81; Л 26 – с. 130, 131, 133, 134, 150, 202-204; Л 27 – с. 13, 23, 82-97.

1.4. Бисмарк за политическото положение след края на Руско-турската война: Л 1 -  с. 107, 127 и 130; Л 10 - с. 495-497; Л 13 - с. 462.

Част втора

2.1. Опит на Русия да се споразумее с Австро-Унгария, тристранни преговори във Виена: Л 6 - с. 651-653, 672-676; Л 10 - с. 480, 495-497, 508-510, 512-514, 535-538, ; Л 11 – с. 37; Л 13 - с. 463; Л 24 - с. 189-190, 197-198, 200-201; Л 25 – с. 72, 200-201; Л 27 – с. 189-190.

2.2. Австро-Унгария се готви за мобилизация на армията: Л 1 – с. 126, 130, 143, 147, 159, 175; Л 19 – 242; Л 25 – с. 60-61, 62, 77, 107; Л 26 – с. 132, 170, 172-173; Л 27 – с. 16, 43-44, 174-177;

2.3. Преговори на Игнатиев с Андраши във Виена: Л 6 – с. 581, 672, 701-704, 705, 706, 707, 709, 710, 712-713, 715, 747-748, 751; Л 8 – с. 30; Л 11 – с. 46-47.

2.4. Програма на Андраши за споразумение с Русия: Л 6 – с. 716-717, 721, 722, 724, 725, 728, 729, 733-734, 741-742, 743-745, 754-759, 761, 762, 764, 766, 768, ; Л 8 – с. 32, 39; Л 11 – с. 64-68; Л 13 – с. 473-474; Л 24 – с. 273-275.

2.5. Бисмарк подкрепя Андраши: Л 6 – с. 768, 769-772, 795-799; Л 8  – с.  46, 50; Л 11  – с. 83-85, 90-92, 96-97; Л 24  – с. 255-256, 303; Л 25 – с. 98; Л 29 – с. 107-108.

Част трета

3.1. Русия се готви за война с Англия и Австро-Унгария: Л 5 – с. 479, 481, 485, 486-487, 489, 491-492, 504, 498-499; Л 6 – с. 570, 645; Л 8 – с. 22, 24, 25; Л 11 – с. 29-31; Л 13 – с. 474; Л 34.

3.2. Борба на Русия и Англия за контрол на Босфора: Л 5 – с. 502-503, 505-507, 510, 538; Л 6 – с. 628-632, 650-651; Л 8 – с. 26, 28; Л 11 – с. 47; Л 13 – с. 475-477.

3.3. Руският главнокомандващ се среща с турския султан: Л 1 – с. 223; Л 5 – с. 510, 519-520, 524, 535-536, 538-541; Л 13 – с. 477-479; Л 26 – с. 193.

3.4. Босфорът не може да бъде блокиран от руската армия: Л 5 – с. 541-544, 547-554, 560-563, 571-574; Л 8 – с. 30-31, 33, 37; Л 11 – с. 52-54; Л 13 – с. 474-475, 479-481; Л 27 – с. 246-247; Л 31 – с. 542-543.

3.5. Опит за отдалечаване на английския флот и руските войски от Цариград: Л 5 – с. 559, 560, 561, 562, 574-575, 592-593; Л 6 – с. 640; Л 8 – с. 36-37, 38-39, 40, 44, 47; Л 9 - с. 93-94; Л 11 – с. 69, 72-73, 99-101; Л 13 – с. с. 481-482; Л 21 - с. 612-614; Л 23 - с. 242; Л 24 - с. 262-263. 

Част четвърта

4.1. Проблемите със свикването на конгреса: Л 1 – с. 159, 174-175, 195, 198, 206-207; Л 3 – с. 470-471; Л 5 – с. 509; Л 6 – с. 580, 760-761, 773, 799; Л 8 – с. 23, 25, 26-27; Л 10 – с. 483-484, 497, 540, 541; Л 11 – с. 39-40; Л 13 – с. 459, 464, 469-470; Л 15 – с. 186; Л 18 – с. 360, 365, 366; Л 19 – с. 242; Л 24 – с. 183; Л 26 – с. 134, 194, 201-202, 205, 208, 209, 210; Л 27 – с. 192, 193, 195, 244-245, 248, 257, 286, 287; Л 29 – с. 106-107; Л 30 – с. 12.

4.2. Мобилизация на резервите в английската армия: Л 1 – с. 207, 222, 223, 238-239; Л 5 – с. 564; Л 11 – с. 52-54; Л 13 – с. 470; Л 18 – с. 366; Л 24 – с. 249-252, 257-258; Л 26 – с. 194; Л 27 – с. 235, 240, 242, 251, 255-259, 288-289;

4.3. Циркулярът на Солсбъри срещу Санстефанския договор: Л 1 – с. 222-223, 226; Л 4 – с. 128; Л 6 – с. 678-684; Л 8 – с. 34, 36; Л 11 – с. 52-54, Л 13 – с. 470-473; Л 14 – с. 351-352; Л 15 – с. 181-183; Л 18 – с. 371;  Л 23 – с. 213-214, 243; Л 26 – с. 188, 213-214, Л 27 – с. 233, 243-244, 249-300, 303-305, 325, Л 32 – с. 40-43;

4.4. Русия не може да отстоява Санстефанския договор: Л 1 – с. 239; Л 5 – с. 497, 503; Л 6 – с. 308, 398-399, 476-477, 585-586, 590, 592, 627, 636, 641, 644, 646-647, 689, 692, 768; Л 8 – с. 48-49; Л 9 – с. 92-93, 97-98, 101; Л 10 – с. 341-342, 438, 499, 504; Л 11 – с. 52-54; Л 13 – с. 422, 466-467, 483, 484; Л 14 – с. 353-354; Л 19 – с. 242-243; Л 21 – с. 604; Л 26 – с. 201; Л 27 – с. 285, 232-233; Л 28 – с. 25. 

Част пета

5.1. Сондажи на Русия за споразумение с Англия: Л 5 – с. 592-593; Л 6 – с. 678-679, 779; Л 8 – с. 35, 45-46, 49, 51;  Л 9 – с. 94-97; Л 11 – с. 52-54, 68-69, 95-96, 99-101; Л 18 – с. 371; Л 21 – с. 617-618; Л 23 – с. 243, 252, 254; Л 24 – с. 261, 273; Л 26 – с. 218-219 Л 27 – с. 320-321, 322-324, 327-328, Л 28 – с. 39-40; Л 32- с. 110.

5.2. Споразумение на Шувалов със Солсбъри: Л 1 – с. с. 363; Л 4 – с. 104-105; Л 8 – 49, 51-52, 53, 54, 55-56, 57, 58, 59, 68; Л 9 – с. 85, 95, 98, 99, 100-101; Л 11 – с. 95-96, 99-101, 104-105; Л 13 – с. 487, 490; Л 20 – с. 427; Л 24 – с. 324; Л 27 – с. 335-338; Л 28 – с. с. 29; Л 30 – с. с. 56; Л 33 – с. 12.

5.3. Англия сключва отбранителен съюз с Турция: Л 4 – с. 128-129, 131; Л 8 – с. 76; Л 11 – с. 95-96, Л 20 – с. 427-428, Л 21 - с. 623-624; Л 22 – с. 291; Л 23 – с. 265-269, 271, 276-277; Л 26 – с. 223, Л 27 – с. 324-327, 347, 349.

5.4. Англия се споразумява с Австро-Унгария: Л 4 – с. 129; Л 21 – с. 620-621; Л 23 – с. 261; Л 24 – с. 312-313; Л 25 – с. с. 99; Л 26 – с. с. 229; Л 27 – с. 332, 334, 342, 345-346,

5.5. Бийкънсфийлд и Солсбъри се отказват от споразумението с Шувалов: Л 1 – с. 239, 310, 342, 343, 362-363; Л 8 – с. 55, 56, 63, 65-67, Л 9 – с. 85, 105; Л 11 – с. 132-137; Л 12 – с. 176-180; Л 13 – с. 489; Л 18 – с. 372, 377; Л 19 – с. 258-259; Л 20 – с. 428-430; Л 24 – с. 326-329; Л 27 – с. 398; Л 30 – с. 33, 36-40, Л 33 – с. 12, 22. 

[Skubi]

Great work.