Екзистенциалната етика на Жан-Пол Сартр

[Втори след княза]

Цитирай

 

ДИПЛОМНА РАБОТА
Тема:
"Екзистенциалната етика на Жан-Пол Сартр"
Научен ръководител:    
Недялка Видева    
София, 2008

І. Увод

Жан-Пол Сартр е един от най-големите западноевропейски интелектуалци на 20 век. Философската му концепция заема важно място в системата на най-влиятелното философско течение през първата половина на 20 век  – екзистенциализмът.  Екзистенциализмът може да се определи като Философия на съществуването. В своята творба „Екзистенциализмът е хуманизъм” Сартр пише: „Под екзистенциализъм разбираме учение, което прави човешкия живот възможен и освен това заявява, че всяка истина и всяко действие вече предпоставят определена среда и определена човешка субективност” (стр.5). Това е ирационалистично направление на съвременната философия, което възниква като опит да се създаде нов мироглед, отговарящ на интересите на интелигенцията,  опит за налагане на по-различно разбиране за човека, акцентиращи върху единичната и неповторима съдба, върху чисто човешкото и индивидуално съществуване. Той възниква в Германия в периода след Първата световна война. Не бихме могли да разберем правилно екзистенциалните идеи извън контекста на историческата епоха. Пагубната за германския народ война води до деморализация на населението, до засилване на песимизма и нихилизма. Тоталната разруха, причинена от световните войни, подлага на изпитание всяка ценностна система, концентрирана около идеала на рационализма, от века на Просвещението. Катастрофалните събития разкриват най-тъмните и ирационални страни на реалността. Вярата в прогреса прилича само на наивен идеализъм. При гледката на руините, на избиванията и униженията, оптимистичната визия за бъдещето се поддава на безнадеждността, презрението, разочарованието, страха и несигурността. Нормите на цивилизовано общуване между хората и народите не струват нищо. Дълбок скептицизъм към способността на културата да запази смисъла на живота доминира в душите на хората. Отделният индивид се чувства неспособен да подчини посоката на събитията на своята воля и разбира, че е само жертва на една нехуманна социална система. Той е никой, той е никъде, сам и ненужен. Отношенията му с обществото са прекъснати, идентичността на неговото собствено Аз е унищожено. През този период силен тласък получава ирационализма, намерил своето развитие и завършек именно във философията на екзистенциализма. По този начин екзистенциализмът изразява драмата на една генерация, той е отражение на кризата на обществото и неговите духовни ценности, на упадъка и трагизма на човешкото съществуване. Подобни явления се повтарят и при Втората световна война и във Франция. 
Екзистенциализмът може да се разглежда и като една реакция срещу абсолютния идеализъм и позитивизъм. Монументалната философска система на Хегел, абсолютния му идеализъм, чиято същност е пълното подчинение на единичното на общото, са заменени с една философия, концентрираща вниманието си върху човека като единичен, случаен и уникален - философията на екзистенциализма. Идейните извори на екзистенциализма са Философията на живота, феноменологията на Хусерл, религиозно - мистичното учение на Сьорен Киркегор. 
Много писатели, философи и теолози са били наричани екзистенциалисти. Екзистенциалистките философии имат различна форма, като най-радикалното деление между тях е това на религиозни и атеистични форми. Религиозен екзистенциализъм, чиито представители са Марсел, Карл Ясперс, Бердяев, Шестов, Бубен и атеистичен  - с представители : Хайдегер, Камю, Симон дьо Бовоар, Сартр. Всички те концентрират вниманието си не върху общото, типа, а върху битието на отделния човек. За тях той е важен като конкретно, реално същество с всичките му проблеми, произтичащи от неговата индивидуалност, крайност и случайност. Философията на съществуването дава приоритет на абсолютната уникалност на човешкото битие и в тази връзка тя претендира да е философия на свободата.
Терминът “екзистенция” идва от латински и означава “съществуване”. Оттук екзистенциализма е философия на съществуването. Екзистенция е специфичен термин, чиято представка “ек” има значението на “излаз”, “прорив”, “изблик” и от тук етимологията носи нюанса на екстатичност, преодоляване, надмогване, което различава човешкото съществуване от всяко друго. Изхождайки от постановката, че човешката същност и съществуване е едно вечно изменение, ставане, правене и движение, екзистенциалистите достигат до заключението, че движението е всичко. Този аспект на динамичност показва, че екзистенциализмът не е философия на пасивната съзерцателност, а на движението от страна на човека. За Жан-Пол Сартр „човекът не е нищо друго освен съвкупност от своите действия” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 44). За цялото многообразие от екзистенциални схващания, основният, постоянстващ принцип е че „съществуването предхожда същността” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр.10). Това означава, че преди всичко съществува човекът, трябва да се тръгва от субективността или че „човек не е нищо друго освен това, което сам се направи” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр.14). Той се ражда на земята и чак след това се самоопределя. Първоначално той е нищо, но после сам решава какво да прави от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин първият ход на екзистенциализма е да придаде на човек цялата отговорност на неговото съществуване.
За това и Сартр сам казва, че екзистенциализма е учение, което прави човешкия живот възможен и освен това заявява, че всяка истина и всяко действие вече предпоставят определена среда и определена човешка субективност, т.е. човек сам избира своя живот и това какъв да бъде.
Жан-Пол Сартр е един от най-ярките представители на атеистичния съвременен екзистенциализъм. В брилянтната си образователна кариера той е абсорбирал сред много други мислите - Киркегор, Достоевски, Ницше и по-специално Хегел, Хусерл и Хайдегер. Роден през 1905 г. и починал през 1980 г. Сартр е един от най-големите западноевропейски интелектуалци. Оригинален и дълбок мислител, той съчетава своята творческа дейност с ярко изявени обществено-политически ангажименти. В историята на философията и литературата Сартр ще остане завинаги със своите произведения: „Погнусата”, „Пътищата на свободата”, „Битие и нищо”, „Критика на диалектическия разум”, „Екзистенциализмът е хуманизъм”. 
Жан Пол Сартр става известен след публикацията на романа “Погнусата”. По това време той изучава и преподава философия и издава първите си творби. Работи и върху романа, считайки това за най-важното нещо. Интересно е, че в началото на своя житейски и творчески път Сартр не е възнамерявал да става “професионален философ”.  Години наред се смята, че ранната философия на Сартр е насочена към създаването на една феноменологична онтология, а зрялата и късната към обосноваването на една социалнополитическа теория. Тази традиционна теория е разчупена от наложената идея, че изначалния проект, довел до написването на „Битие и нищо” не е онтологически, а етически. Въпросите, които са вълнували Сартр се въртят около идеите за свободата, живота, човешката реалност.
Екзистенциалната философия на Сартр най-вече се разкрива в неговия труд “Битие и нищо” /1943/, определен като „философски трактат за свободата”. Темата за свободата е фундаментална за цялото творчество на Сартр. Тази тема е изключително актуална и днес и затова смятам, че един съвременен прочит на Сартр би спомогнал за по-доброто му разбиране през призмата на настоящето ни, както и за по-доброто разбиране на нашето време през очите на Сартр.

ІІ. Екзистенциализмът на Сартр.

 1. Теоретични източници, оказали влияние върху екзистенциалната философия на Сартр:

Решаващо значение за формирането на философските възгледи на Сартр имат представителите на Немската философска школа, като Хусерл и Хайдегер. В началото на 30-те години Сартр се увлича от интенционалността на Хусерл. Обаче Хусерл не е реалист и затова Сартр се увлича от философията на Хайдегер, който твърди: “Съществуването предшества същността”.

-Влияние на Хусерл върху Сартр:

Основните теоретични и методологични предпоставки на екзистенциализма се коренят във феноменологическата философия на Едмунд  Хусерл. Самият екзистенциализъм възниква исторически след интерпретацията, която Хайдегер осъществява на Хусерл, като основно му повлиява със своята концепция за интенционалността на съзнанието и феноменологическата редукция, при която светът остава пренебрегнат. Тази концепция Хусерл взима от учителя си Франц Брентано. С нея се отбелязва насочеността на съзнанието, което не съществува по начина, по който физическите обекти. Накратко, интенционалността е концепцията разграничаваща физическия свят от психическия, света на съзнанието, непрестанна насоченост навън, като бягство отвъд собствените предели и ограничения. Съзнанието според Хусерл винаги е съзнание за нещо, за някакъв предмет. Първоначално отношението на Сартр към Хусерл е възторжено. Той съзира в призива „Назад към самите неща” едно връщане към реалността, такава каквато тя е тук и сега и е възхитен от това, че е срещнал толкова реалистично течение във философията.  Сартр доразвива идеята за съзнанито като казва, че съзнанието и светът са дадени едновременно, като светът е външен по отношение на съзнанието, но съотносителен на него по своята същност. Преходът от феноменология към екзистенциализъм се изразява в преобразуването на принципа на интенционалността в принцип на субективността, с който се характеризира екзистенцилизма.

-Влияние на Киркегор върху Сартр:

 Киркегор е посочван като първия философ екзистенциалист. Той запълва съществуващата празнина между философията на Хегел и това, което става екзистенциализъм в последствие. Голяма част от философските му разсъждения са свързани с религиозни проблеми като същността на вярата, институциалността на църквата, християнската етика и теологията. Заради това, Киркегор понякога е определян като християнски екзистенциалист. Екзистенциализмът доразвива централната теза на Киркегоровата философия  - тезата за екзистенциалния характер на истината, както и идеята му за личността  и нейното фундаментално място в сферата на съществуващото. За Киркегор личността е онази „опорна точка на Архимед, с помощта на която може да се повдигне света” („Или-Или”, т.2, стр.544). Киркегор отрича гносеологическата същност на истината, обявява се срещу нейната основна форма на реализация – научната система и настоява за преживяване на истината в личностен план.  Това противостои на Хегел и на неговото рационалистично гледище за истината и философията, отстоявайки преди всичко нейния научен характер. С концепциата на Киркегор за истината е свързано и неговото разбиране за личността. Той е автор на учението за трите стадия в духовното развитие на личността. Първият стадий е естетическият. Eстетическия стадий е определен от мига. Естетът не иска просто да удържи мига, а да му се наслади. Наслаждението е върховната изява на личността. Той има основанието за своето съществуване извън себе си, възможен е само в релация и винаги пребивава в непосредствеността.
Това, което не достига на човека, пребиваващ на естетическия стадии на живот  е самодостатъчност. Затова и един ден в неговия живот се настанява меланхолията, и тя бележи прехода към етическото. Киркегор определя мелахонлията като „истерия на духа”. Според него в живота на всеки един от нас настъпва момента, когато духът иска да се изрази в по-висша форма. От това състояние човек може да се измъкне единствено чрез едно „или-или”, т.е. ако се реши на избор. Само така може да се открие главното в живота, а именно човек да спечели себе си. В етически стадий, човек осъзнава своята възможност да избира най  вече между добро и зло. Правейки своя избор, той изпълва със съдържание своя вътрешен свят, избира самия себе си. „ Моето „или-или” на първо място не означава избор между добро и зло, то означава избора, посредством, който се избират добро и зло или биват изключвани.” („Или-Или”, т.2, стр.177). Етическият стадий превръща в проблем собственото съществуване на човека, отговорността за собственото Аз. Религиозният стадий  е висшия начин на живот, който включва вярата. Киркегор дава максимално кратък отговор на въпроса: “Що е моето Аз?”. Той гласи: “Това е свободата!” („Или-Или”, т.2, стр.223). Според датския мислител когато говорим за свободата като избор, все още не става дума толкова за онова, което се избира, а за реалността на самото избиране. Най-важното при осъществяването на избора е отношението към него, енергията, сериозността, в които той се осъществява. Човек трябва да разреши своето “или - или” да приеме изпречилия се пред него избор. Ако отлага скоро ще разбере, че този избор вече е направен, вместо него е избрал самия живот. Мигът на избора е сериозен и значим, в него човек приема самия себе си, във вечен и неизменен смисъл се осъзнава като този, който е. От тези идеи на Киркегор тръгват  и по-нататъшните екзистенциални разсъждения за изначалната автономност на личността и онтологическия статус на нейната свобода. Категорията „избор” е основна за екзистенциализма и особено за Сартр.  Връзката между него и Киркегор по този въпрос е особено тясна. Някои от основните принципи и възгледи на Сартр си приличат много с идеите на Киркегор. Думите му „Да избереш себе си значи не само да се вмислиш в своето Аз и в неговото значение, но наистина и съзнателно да приемеш отговорността за всяко свое дело или слово” са възприети в лозунга на Сартр: „Човек сам  себе си прави”.

-Влияние на Фройд върху Сартр:

 Третият главен теоретичен източник, оказал голямо и непосредсвено влияние върху философията на Сартр е учението на Фройд. Фройдизмът дефинира човека не чрез разума, а чрез нещо стихийно, непонятно и неудържимо. На базата на постиженията на емпирическия психоанализ се създава т.нар. екзистенциален психоанализ, на който Сартр отделя цяла глава в „Битие и нищо”. В основата на учението на Фройд стои възгледът, че човешкото поведение произтича от антагонизъм между различните части на личността. Той разделя човешката психика на три части (инстанции) - То, Аз и Свръх Аз. – То, Аз и Свръ¬хАз. То е не¬съз¬на¬ва¬но¬то. В То пси¬хич¬ни¬те про¬це¬си са изо¬ли¬ра¬ни от дос¬тъп до съз¬на¬ни¬е¬то. Тук са заб¬ра¬ве¬ни мис¬ли, пре¬жи¬вя¬ва¬ния, съ¬ни¬ща, ко¬и¬то про¬дъл¬жа¬ват да вли¬я¬ят вър¬ху чо¬ве¬ка. То е под¬чи¬не¬но на прин¬ци¬па на удо¬вол¬с¬т¬ви¬е¬то.
Свръх Азът са пра¬ви¬ла¬та, нор¬ми¬те, цен¬нос¬ти¬те на об¬щес¬т¬во¬то, цен¬зу¬ра¬та. Свръ¬хА¬зът е и по¬ло¬жи¬тел¬на¬та стра¬на на чо¬ве¬ка, то¬ва, ко¬е¬то го ка¬ра да се чув¬с¬т¬ва доб¬ре. Цен¬нос¬т¬на¬та сис¬те¬ма е ос¬но¬ва¬та на чо¬веш¬кия ми¬рог¬лед, ко¬я¬то от¬ли¬ча¬ва мо¬рал¬но¬то от не¬мо¬рал¬но¬то. Тя е фак¬то¬рът, кой¬то съз¬да¬ва чув¬с¬т¬во за дълг и от¬го¬вор¬ност. За¬гу¬ба¬та на мо¬рал¬ни¬те нор¬ми се ком¬пен¬си¬ра с то¬ва, че всич¬ко е поз¬во¬ле¬но.
Аз-ът е съз¬на¬ни¬е¬то на чо¬век. Ра¬бо¬ти на прин¬ци¬па на реа¬л¬ност¬та. За¬да¬ча¬та на Аз-а е да ба¬лан¬си¬ра меж¬ду то и Свръ¬хА¬за и да се дос¬тиг¬не до ком¬п¬ро¬мис.
При не¬о¬доб¬ре¬ние на Свръх¬А¬за чо¬век чув¬с¬т¬ва ви¬на, има по¬ни¬же¬но са¬мо¬чув¬с¬т¬вие. При одоб¬ре¬ние на по¬ве¬де¬ние и наг¬ла¬си на Аза от Свръх Аза чо¬век пре¬жи¬вя¬ва ра¬дост, удов¬лет¬во¬ре¬ние, щас¬тие. Според Фройд 90% от решенията на човек са несъзнателно мотивирани и едва 10% са "видими". Сартр възприема идеята на Фройд за необходимостта при обяснението на човешките постъпки да се взема изпредвид най-вече техния смисъл. За Фройд всяко действие не може да се ограничи само със себе си, то непосредствено води към други по-дълбоки структури, които се обясняват именно чрез психоанализът. Действието се представя като израз на по-дълбоко желание. Според Сартр обаче психоанализът не оценява по достойнство важността на действителността и действеността за разбирането за човешкото битие. Той подчертава неотделимостта на избора от ситуацията, в която се извършва избора. Сартр разглежда по-фундаментално структурите на човешкото битие и поставя на по-заден план сексуалния символизъм и агресивност на човешката природа. Най-същественото, което Сартр възприема от Фройд е неговата идея за тоталността н личностната струкрура.
Представителите на съвременния екзистенциализъм разглеждат и Достоевски, като един от своите предшественици. Изходен пункт на атеистичния екзистенциализъм е именно неговата идея, че ако няма Бог, всичко е позволено. Но това не е както казва Камю вик на освобождение и радост, а горчиво заключение. Това означава, че човек е тотално изоставен, няма божии заповеди, няма предзададени правила. Човек трябва сам да се грижи за себе си.
Другият голям източник на екзистенциализма през 19в. е немският философ и писател Ф.Ницше, известен с агресивния си атеизъм. Той казва: “Бог умря”. Човек ще трябва отново да обмисли основите на собствения си живот и да намери значението и целта му само в човешки категории. По-отличителното за Ницше и това, което екзистенциалистите вземат от неговата философия е ударението, което поставя върху свободата на човека да променя основата на своите ценности. За Сартр човекът в изоставеността си полага ценностите и затова “той вече може само едно - свободата като основа на всички ценности”. Сартр обвързва всички ценности със свободния проект на всеки човек. Този човек, избрал себе си свободно, подобно на “свръхчовека” на Ницше ще отхвърли (ако поиска, ако не иска няма, това е негова свобода) досегашните смирени основаващи се на някаква религия стойности за сметка на “по-действителни”, избрани от него самия.

2. Основни насоки и етически категории в екзистенциализма на Сартр:

-Феноменологична онтология – „битие-в-себе си”, „битие-за себе си”, „нищото”;

Същинската философия на Сартр, наречена в подзаглавието на „Битие и нищо” „феноменологичвска онтология” се изгражда върху анализа на основната диференциация на битието: „битие в себе си” и „битие за себе си”. В своето главно философско произведение "Битие и нищо" Сартр прави опит за феноменологична онтология. Феноменологията, чийто основоположник е  Хусерл, възниква като критика на психологизма в логиката, т.е. твърди, че ако логическото се преживява психически, логиката губи нормативната си сила. Феноменологическата редукция, продължение на картезианския метод, постига обективността на познанието. Що се отнася до онтологията, то онтологическото изследване търси отговор на въпроса "Що е битие?". Сложността на този въпроса произтича от факта, че за битието не може да се мисли така, както за отделно съществуващите неща, които определяме чрез качества. Но преди всичко трябва да мислим предметите като реални, съществуващи. Битието сякаш ни се изплъзва. Всяко говорене за битието така, както се говори за отделните неща, т.е. "битието е", е тавтологично. Има онтологическа разлика между битието и битуващите неща, където първото е условие за съществуването на последните. Сартр се опитва да избегне подобна редукция и стига до обозначаването на две противоположни сфери на действителността - човека и предметния свят. Така се стига до разграничаването на човешко битие – битие за себе си и битие на вещите - битие в себе си или битие само по себе си.
Битието в себе си е онова, което противостои на човека. То е пълна позитивност, не съдържа никакво отрицание, завършено е, непроницаемо, неподвижно, застинало, лишено от качествени определения и вътрешна динамика. Битието за себе е тъждествено на човешката екзистенция и съзнание. Човекът според Сартр е безпокойство, постоянно отрицание, съмнение, нищо, отрицание на битийността. Тези категории са опит да се разгледа отношението между обекта и субекта, между съзнанието и духа. Битието в себе си е абсолютна пасивност, то не може да въздейства на съзнанието и да причини нещо, то е, и не е нищо повече. При него няма място за никаква диалектика и развитие, то има преди всичко гносеологически смисъл,  сурогат на материалната действителност. Битието за себе си е чисто отрицание на битието в себе си . Реалността на битието за себе си се състои в това да бъде отрицание на битието. То не е нещо друго, а е съзнание. И макар битието за себе си да придобива мислъл само като се противопоставя на битието в себе си, то е напълно независимо по отношение на него, „в съзнанието няма нищо субстанциално, то е чисто „явяване” в смисъл че то съществува, доколкото се явява на самото себе си”(„Битие и нищо”, т.1, стр. 82).  Фундаменталната функция на съзнанието е да отрича, но отрицанието е немислимо извън битието, то трябва да е в него. Битието за себе си е подвижно, динамично, целеустремено. Отричайки битието в себе си, битието за себе си се стреми да се сдобие с неговата монолитност, непроницаемост и стабилност, но след като го сдобие изпитва разочарование. Затова и според Сартр човешката реалност е страдание в своето битие, то е едно „нещастно съзнание”, тъй като постоянно се стреми към цялостност, до която не му е отредено да достигне. 
В онтологията на Сартр важно място заема и категорията „нищо”. Нищото за него е най-съществената черта на съзнанието, която пряко произтича от неговата фундаментална функция да отрича.  Може да се каже, че именно съзнанието, мисълта е нищото на битието, доколкото мисълта за един предмет, който съществува , вече е отрицание на този предмет, вече не е този предмет. Това води до извода, че и нищото съществува наравно с битието и според Сартр то е съществен конструктивен елемент на битието. Нищото е това, което подпомага взаимното притегляне между битието в себе си и битието за себе си. То прави нищожна дистанцията между тях и конструира единното битие – битието в себе си за себе си, т.е. то е действащо и съществуващо. Битието и нищото са паралелни в своето съществуване. За Сартр то не е отсъствие на битие, а отрицателно битие. След като е установил наличието на нищото, Сартр смята, че е логично да се постави въпросът за неговия произход. Очевидно е, че нищото не може да бъде извлечено от битието, в чието лоно се намира, тъй като в-себе-си е пълна позитивност. Но то не може да бъде извлечено и от самото нищо, понеже нищото не е. Нищото не притежава никакви позитивни характеристики и в този смисъл за него може да се каже само, че то бива било (т.е. получава битие от една друга реалност), че то не “се неантизира”, а е неантизирано (от друга реалност, която има битийната сила за това). Това показва следователно, че съществува една-единствена възможност – нищото да се появява чрез едно битие, което е собственото си нищо. Но кое е това битие? Ако нищото се разкрива чрез отрицателностите, а те на свой ред чрез запитването, то възможността за битие, откъсващо се от битието в дистанцията на питането, се откроява най-ясно и недвусмислено в самия питащ се. Така човекът като пресечна точка на битието и нищото е съществото, чрез което нищото се появява в света. Оттук обаче възниква въпросът, какво трябва да бъде той самият, за да може да се появи нищото? Човекът не може да промени масивността на битието така, че да създаде от нея нищото. Това, което той може да промени, е своето отношение към битието, респективно да се постави извън кръговрата на съществуващото, да се постави “отвъд”. Сартр смята, че свободата не трябва да се разглежда просто като някаква инфраструктура на съзнанието или някакво същностно свойство измежду други, а като негова изначална онтологическа особеност – свободата е условие за неантизацията и отрицанието, чрез което се полага нищото, е едно свободно отношение. В този смисъл той подчертава: “Свободата на човека предшества неговата същност и я прави възможна, същността на човешкото битие е “навън”, в неговата свобода. Следователно това, което наричаме свобода, не може да бъде различено от битието на човешката реалност. Човекът не съществува отначало, за да бъде свободен впоследствие, и няма разлика между битието на човека и неговото “свободно-битие”. Именно защото такава разлика няма, нищото може да бъде изведено от свободата като най-пряка онтологическа характеристика на човешката реалност. С това несъмнено се полагат основите за бъдещото разбиране на свободата, при което човекът се оказва не просто свободен, а “осъден да бъде свободен” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 28) – свободата е битието на човека.
 Човекът е битие, посредством което нищото идва в света. Той поражда нищото, "довежда" нищото в битието и "разрежда" плътността на битието със своите проекти, намерения, очаквания, в които нищото неизменно присъства. "Човекът е нищото на битието", твърди Сартр. Със своята поява човек "нищува" плътното битие, прорязва го с траекториите на своите проекти. Така той създава крехките неща, наречени "култура". Нищото не може да възникне от битието, тъй като битието в себе си е пълна позитивност, нито пък от самото себе си, тъй като нищото не е. То произлиза от човека. Благодарение на своето уникална способност за себепознание, човек е в състояние да се дистанцира, отдалечи от света. Поставяйки себе си извън света, отличавайки се от него, човек потвърждава, че не е това, което е света. 
За Сартр нищото притежава реалност и то „преследва” постоянно битието. Внасяйки в света небитието или нищото човек осъществява акт на нарушаване. Сартр приема неантизиращата (превръщане в нищо) дейност на човека за съществен израз на свободата. 

-Атеизмът на Сартр – „Бог няма”;

Според Сартр истинският екзистенциализъм е стремеж да се направят всички изводи като се изходи от последователно атеистическа позиция. Отправния пункт на екзистенциализма е: ”Бог не съществува” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 24). Сартр иска да обясни човека извън всякакви научни и религиозни категории и стереотипи. Щом като човекът е свободен и е проект на самия себе си, той не зависи от каквото и да било. Божественото провидение и човешката свобода се изключват взаимно. Сартр не толкова отрича съществуването на бога, а не признава неговата власт над човешката свобода: „Екзистенциализмът не е атеизъм, изчерпващ се с това да покаже, че бог не съществува” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 79). Напротив, той заявява, „...че дори бог да съществуваше, това не би променило нищо” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр.79 ).

-„Всеки човек е един малък свят” – определение за човека; същност и съществуване;

Екзистенциализмът е главно философия на човека. Сартр не иска да разглежда човека като вещ и не иска да го подчини на природния порядък. Той желае да акцентира върху ценността на отделното, индивидуално човешко съществуване и да актуализира древната мъдрост, че „Всеки човек е един малък свят”. Основният момент в екзистенциалистката концепция за човека е идеята за уникалната специфика на човешкото битие, за противоположността между същност и съществуване на човека. В основата на нравствеността, както я разбира Сартр, се намира свободната воля на личността. „Ако Бог не съществува, тогава не откриваме пред себе си никакви ценности или повели, които да узаконят нашето поведение. Така че нямаме нито зад себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на ценностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения.”. („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр.27). Човекът е единственият източник, критерий и цел на нравствеността. Не обществото, не човекът изобщо, а всеки отделен човек. „Моята лична свобода е единствена основа на ценностите и нищо, абсолютно нищо не ми дава основание да призная една или друга ценност, един или друг източник на ценности ... битието на ценностите се крепи на мен („Битие и нищо”). 
Всеки предмет притежава същност и съществуване. Същността е устойчива съвкупност от свойства, а съществуването – определено действително наличие в света. Много хора смятат, че същността идва в началото, а съществуването после. Тази идея има своите корени в религията и през целия 18 век се е вярвало, че съществува една всеобща човешка същност, наречена човешка природа. Екзистенциализмът смята, напротив, че при човека (и само при човека) съществуването предхожда същността. Това означава просто, че човекът отначало е и че едва в последствие той е “това” или “онова”. С една дума, човекът трябва да създаде собствената си същност; едва след като се впусне в света, страда в него и се бори, той постепенно се определя и това определение остава винаги открито – не може да се каже какво е този човек преди смъртта му, нито какво е човечеството преди изчезването му. Пръв Хайдегер формулира тезата за нелепостта на твърденията, че човек може да притежава някаква същност. Според него предметите и инструментите имат същност, но техният създател – човекът няма такава, той не може да се подведе под някакво родово обобщение, защото е индивидуален и неповторим. Човекът няма същност, а само съществува или както твърди Хайдегер същността на човека е в неговото съществуване. Сартр модифицира това определение като твърди, че съществуването предхожда същността и това е основният, постоянстващ принцип за цялото многообразие от екзистенциални схващания. Според  Сартр това означава , че преди всичко човекът съществува и че трябва да се тръгва от субективността. Той се ражда на земята и чак след това се самоопределя. Първоначално „той е нищо” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр.14) и не заварва някаква своя природа като даденост. „Няма човешка природа, както няма и бог, който я е създал. Човек не само е такъв, какъвто себе си представя, но и такъв, за какъвто прояви воля да стане”( „Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр 12-23).  По този начин първият ход на екзистенциализма е да придаде на човек цялата отговорност на неговото съществуване.  За това и Сартр сам казва, че екзистенциализма е учение, което прави човешкия живот възможен и освен това заявява, че всяка истина и всяко действие вече предпоставят определена среда и определена човешка субективност, т.е. човек сам избира своя живот и това какъв да бъде. За Сартр съществуването е специфична човешка категория – само хората съществуват, всичко друго просто е. Той интерпретира съществуването, изхождайки от съзнанието и самосъзнанието. Съществува само този, който съзнава, че съществува.
Човекът, без никаква опора и помощ, е осъден във всеки един момент да изобретява човека. Сартр с право смята, че извлича за първи път всички следствия от един последователен атеизъм, премахвайки всички опори (универсални ценности, всеобщ морал, социологически догми и т.н.), които атеизмът запазва като заместители на Бог сякаш от носталгия по християнския универсализъм. Съществуващият човек, който непосредствено се схваща в борбата си, на света е сам и изцяло на своя сметка. Сартр разглежда човека като съвкупност от неговите постъпки, а не като “образ и подобие” на Твореца. Тъй като Бог не съществува, човекът е напълно ангажиран и напълно отговорен за своите дела, включително и за своя избор. Нещо повече – нашият избор ангажира и останалите хора. Отговорността ни е много по-голяма, отколкото си представяме, защото ангажира цялото човечество подчертава Сартр. Не  Бог създава човешкия свят, социума, а светът е такъв, какъвто го направим всички ние, поради което сме отговорни пред останалите за нашите избори, позиции, постъпки, които повече или по-малко влияят върху тях и върху обществото като цяло. 

-Основни характеристики на човешкото битие – случайност, абсурдност, свобода, отговорност;

Двете основно характеристики на човещкото битие са случайността и абсурдността. В онтологически план човешкото съществуване се характеризира с радикална и абсолютна случайност. Невъзможно е битието за себе си да бъде създадено нито от Бог, нито от битието в себе си, което е абсолютно пасивно и не може нищо да създава, нито от самото себе си. Затова и битието за себе си, съществуването на човека е едно случайно битие. Тази случайност на битието за себе си Сартр нарича още фактичност. Случайността на човешкото съществуване е съпроводена с невъзможността човек да избира момента на своето раждане или смърт. Раждането или смъртта са случайни по отношение на свободата. Дори и при съзнателното самоубийство няма проект, тъй като по определение човек е устремен в бъдещето, а смъртта лишава човек от бъдеще. Сартр пише: „Абсурдно е, че сме се родили, абсурдно е, че ще умрем”.  От гледна точка на битието човешкия живот е безсмислен и абсурден. Съществуването на човека е лишено от външна основа, която би гарантирала на това съществуване някакъв смисъл. Това съществуване е всъщност един излишък. 
Светът е достатъчно неприемлив, за да можем да имаме някакво друго отношение към него, добавя Сартр. Бог не ни дава никакъв проект за решаване на човешките проблеми. Само човекът е този, който може да придаде смисъл на живота. Човекът е нищото, чрез което смисълът “изтича” в битието. Човекът може да бъде “смисълопредаващ”, да съзижда разумността, целенасочено и свободно само ако животът и светът нямат смисъл. Следователно въпросът за смисъла и основата на съществуването е преди всичко въпросът за свободата на човека и възможността за нейната реализация. Ценността на живота е именно в смисъла, който човек избира.
Смъртта – подчертава Сартр – не може да бъде основен екзистенциал на човека, макар тя да е неизбежен край, необратимост. Човекът не е свободен за смъртта. Неговото съществуване е за свободата. Свободата се превръща в негова неизбежна съдба. Чрез нея, придавайки ценност на съществуването си, той осмисля страданието и смъртта.
 В основния си философски труд „Битие и нищо" Сартр е отделил много страници за смъртта, за онова, което нарича „трагична двойственост" на човешкото съществуване, коренящо се във фундаменталния факт, че хората се раждат, за да умрат. От това произтича и усещането за нищожност на живота, съществуването няма смисъл и причини.

3. Отчуждението в света, лишен от бог - проблемът за абсурдността на съществуването;

Според Сартр хората се раждат и умират съвършено абсурдно; той не дава отговор на въпроса: „Кой е запратил човека в света?". Още в романа си „Погнусата" той най-силно е изразил това непреодолимо усещане за абсурдност чрез думите на главния герой Рокантен: „Думата „Абсурд” изниква сега изпод перото ми” („Погнусата”, стр. 163). „И без да прибягвам до ясни определения, разбирах, че съм намерил ключа на Съществуването, ключа на своите Погнуси, на собствения си живот. Фактически всичко, което впоследствие обозрях се свежда до тази същностна абсурдност" („Погнусата”, стр. 164). „Погнусата ми дава кратък отдих. Ала знам, че отново ще ме споходи: тя е естественото ми състояние” („Погнусата”, стр. 198). „ Загърбил съм целия си живот. Съзирам го обаче от край до край, съзирам очертанието му и бавния ход, довел ме дотук. Почти няма какво да се каже: той е просто изгубена игра” („Погнусата”, стр. 197).
В този ранен период от своята продължителна философска и литературна еволюция Сартр е дълбоко предан на най-типичната идея на екзистенциализма — идеята за ужасяващото безсмислие на нашия живот. И след като всичко е ясно - светът е абсурден, нашият живот е абсурден, ние сме готови да умрем веднага, - на човек според ранния Сартр не му остава нищо друго, освен да се укрие в състоянието си на страх, мъка и отчаяние, да се „успокои" завинаги с мисълта, че светът не иска нищо от него, че той самият с нищо не му е задължен. В този контекст се крие и един от големите парадокси  на екзистенциалната философия и нейната дойственост – от една страна човекът е суверенен, независим, може сам да проектира бъдещето си, да е винаги свободен и да избира своето автентично битие, а от друга той е ограничен и притеснен от случайността и безмислието на съществуването си. В крайна сметка той е едно нещастно създание, което не може да постигне нищо, тъй като всичко се разбива в пълнотата на безличното битие в себе си.
Но Сартр не остава докрай върху тази екстремна абсурдистка позиция. Не след дълго време той ще разбере нейната несъстоятелност и ще се опита да извърши съществени корекции в своя глобален възглед за света и човека, за живота и смъртта. Така постепенно ще се открият привлекателните черти на екзистенциализма. Тази привлекателност се заключава в това, че новата позиция на Сартр възвисява човека, стоварвайки върху него единствен цялата тежест на решението и апелирайки към всемогъществото на личната инициатива. Сега вече според Сартр човекът, поставен и пред факта на отчуждеността и враждебността на външния свят, и пред смъртта като постоянна, възможност на своето небитие, е задължен да прояви необичайна творческа активност. Само в резултат на своето собствено решение човек прави себе си такъв, какъвто е, той става основа на самия себе си. В този смисъл за Сартр свободата на човека не е само негов подарък, а и неговите вериги. Знаменит е афоризмът на Сартр: „човек е осъден да бъде свободен." В опита си да преодолее Абсурда Сартр стига също до „общата абсурдност" като фундаментална характеристика на живота. Всичко съществуващо се ражда без смисъл, развива се и живее, отслабвайки постоянно, и умира случайно. Но Сартр не се отчайва от тази натъжаваща ситуация, защото в хаоса на разпадането той вижда да се появява, макар и самотна, но лъчезарна Свободата. Тя е възможна, защото крайността е разделена вече от смъртта. Цялата философия на Сартр е обзета от грижата да се спаси на всяка цена Свободата — абсолютната, радикалната, постоянната свобода, която винаги е на мое разположение. При това Сартр не се интересува толкова от проявлението на тази свобода, колкото от нейното чисто и собствено „упражняване" от човека. 

- Темата за абсурда в творчеството на Албер Камю.

Албер Камю е  френски писател и философ от школата на екзистенциализма, в чиито произведения въпросът за смисъла на смъртта и за нейното възприемане от човека е поставен в най-остра форма. Той в много по-голяма степен от Сартр се занимава с проблема за абсурда, като него го интересува не толкова откриването на абсурда от човека, колкото последствията на абсурда за човека. В прочутото си есе „Митът за Сизиф" Камю с истинско философско проникновение се е опитал да навлезе в дебрите на темата за смъртта и ценността на живота. В самото начало на своето есе за абсурда, Камю подчертава, че в основата на всичко стои философския въпрос за смисъла на живота. Това всъщност и определя основните проблеми, които той разисква в своята тема: абсурдността на битието, чувството на абсурда и неговото влияние на отношението към живота, въпроса за самоубийството, за надеждата, за свободата. Започвайки есето със стремежа да разбере причините, които могат да накарат човек доброволно да посегне на живота си, Камю стига до понятието “чувство на абсурда”. Според него това чувство се появява в основата на противоречието между човека и обкръжаващия го свят.
При Албер Камю абсурдният човек проумява силно и завинаги безсмислието и безнадеждността на живота. Неговият Сизиф, чийто образ е зает от митологията, символизира трагичната участ в един непроницаем и враждебен свят. Сизиф е символ на човека, осъзнал се като абсурден, тъй като за него няма смисъл, надхвърлящ живота. За него няма смисъл, идващ от трансцендентното. Смисълът за него е да намери съдържание на живота си, въпреки осъзнатия абсурд. Подобен акт изисква мъжеството на едно гордо съзнание, приело да живее без надежда. Според Камю в този начин на живот има истинско величие. Гледката, каквато е Сизиф, приел съдбата си на "слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна...", действително излъчва нещо величаво. Сизиф, въпреки че е лишен от надежда, се опира на гордостта си. Той приема съдбата си като единствено възможната. Човекът е заобиколен, обграден от всички страни от "абсурдните стени”. 
Ако светът се поддава на обяснение, макар и не много убедително, той е разбираем и приемлив за човека. Но щом човекът осъзнава цялата илюзорност на това обяснение, той се чувства чужд на вселената. Пред него застава въпроса “Този живот заслужава ли си да бъде живян?” От тези противоречия се ражда чувството на абсурда. Камю накратко описва факторите присъщи на това чувство. Абсурда прониква в съзнанието на човека неочаквано, когато той изведнъж се чувства опустошен и уморен от всекидневието, усеща че смисъла и целта на това всекидневие се изгубват. Веригата се скъсва и именно в този момент, по мнение на автора, съзнанието на човека се събужда. Още един фактор на абсурда – времето. Човек, който е живял с бъдещето си изведнъж разбира, че времето е негов враг. Както казва Камю - възниква бунт на плътта, насочен против въздействието на времето.
Следващата стъпка е усещането, че човек е чужд на целия свят. Светът изглежда има нечовечно начало. Това отчуждаване изразява абсурдността на битието. Освен това и в самият човек се крие, нечовечно – поведение, жестове, действията на другите предизвикват обърканост, показвайки какво всъщност означава човек като физическо същество. В това също се проявява абсурда. Човешката смъртност и неизбежност от смъртта придават на чувството на абсурда допълнително значение. Абсурдът се намира в конфронтацията между непознаваемото и вечната жажда за яснота, идваща от дълбините на човешката душа. Абсурда се поражда от сблъсъка на човешкото желание да бъде щастлив и да постигне разумността на битието, въпреки безмълвното неразумие на света. 
Абсурда по думите на Камю има смисъл само тогава, когато ние не се съгласяваме с него. Той добавя също, че човек който веднъж опознае абсурда, завинаги става негов привърженик. Връщайки се към проблема за смисъла на битието Камю отбелязва, че да изживееш всичко, което ти е предначертала съдбата, означава да я приемеш изцяло. Обаче ако човек осъзнае, че съдбата му е абсурдна, той не може да понесе нейните изпитания, и трябва да направи всичко възможно, за да поддържа това усещане за абсурдност. Да живееш – означава да поддържаш абсурда на битието.
Камю твърди, че абсурдът е навсякъде, във всичко, във всеки един от нас. Абсурдът поражда абсурдния човек, който, виждайки безсмисления живот, стига до едно велико откритие: животът трябва да се живее, защото няма смисъл. Абсурдът е единствената връзка, която “скрепява един с друг” света и човека. Абсурдът се явява като стимул за живота човека. Той е избор на самоубийство или бунт. Самоубийството е един от начините за разрешаване на абсурда. То означава, “че си прозрял отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието... Това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш.”
Но само бунтът извисява човека, защото той отрича подчинението и утвърждава общочовешките ценности: достойнството, уважението, “истинската човешка свобода”. Възприет и осъзнат по този начин, човешкият живот придобива смисъл чрез самите усилия, а не чрез преследването и постигането на конкретни цели. Ето защо главният въпрос е “да умреш непримирил се, а не в съгласие”. В това е според Камю нравственият смисъл на съществуването ни.
Преминавайки към понятието свобода, Камю отбелязва, че абсурда свежда до нула шансовете на човека за вечна свобода, която така силно се изповядва от религията, но връща свободата на действията и постъпките. Опознавайки абсурда човек разбира, че няма по-голяма свобода от тази да бъдеш, да живееш. Вътрешната свобода на такъв човек се състои в това, че той разбира, че няма “утре” за него, няма какво да се “очаква” от бъдещето. За него е важно да живее колкото може повече, а не по-добре. А това означава постоянно да усеща живота, бунта, свободата.
Изборът да живееш според Камю означава да утвърждаваш абсурдното в живота. Защото животът е едно непрекъснато страдание на душата, верига от безцелни действия. В романите и новелите си Камю разглежда тази трагическа антиномия между света, който потиска, убива, от една страна, и човешкият дух, от друга страна, който е задължен да направи своя избор, може би безнадежден, но задължителен.

4. Свободата като състояние на духа – „Човек сам себе си прави”. Свободата като отговорност.

Проблемът за свободата е толкова стар, колкото и самото човечество. Възникнал още в дълбока древност, когато човекът се е отделил от животинския свят и придобива съзнание за себе си и околния свят, той е актуален и проблематичен и до днес. Свободата е съкровена мечта и идеал за всеки човек, за нея са изписани милиони страници и в нейна чест са се водили хиляди битки. Свободата е човешка категория, присъща е само на човека. Животното не е свободно, то по израза на Маркс "произвежда само под принудата на непосредствената физическа потребност... то произвежда самото себе си, докато човекът възпроизвежда цялата природа... ". (Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.)
Свободата е централен въпрос и във философското и литературно творчество на Сартр, ядрото на неговата антропология. В неговата концепция свободата е ключ към целия му светоглед, на нея е посветена голяма част и от основното му произведение „Битие и нищо” и неслучайно някои анализатори наричат изложената там онтология – „онтология на свободата”. Проблемът за свободата заема важно място и в другите произведения на Сартр – „Екзистенциализмът е хуманизъм”, „Критика на диалектическия разум”, „Пътища на свободата” и др. В своите съчинения Сартр пише, че свободата трябва да бъде принцип и цел на всяка човешка дейност, че целта на творците е да научат хората да желаят свободата.  
Човешкият живот има смисъл и това е свободата. Само ако човекът е свободен, ако съществува в условия, позволяващи му свободно да разгърне своята практическа и духовна активност, ако действа своеобразно своите цели, сдобива се с очаквани резултати, тогава твърди Жан-Пол Сартр, светът, в който живеем, ще бъде наш свят. 
Свободата поставя човека извън закономерността и причинната зависимост. Тя изразява метафизическото скъсване с необходимостта. Свободата не търпи нито причина, нито основание. Тя не се определя от възможностите на човека да действа в съответствие с това какъв е той, защото самата негова свобода е избор на своето битие, човек е такъв какъвто сам свободно се избира. Натоящето не се намира в закономерна връзка с миналото, а бъдещето с настоящето. Свободата предполага независимост по отношение на миналото, негово отрицание и скъсване с него, тя е разкъсване на каузалната зависимост, на причинната обусловеност.
Свободата е една от най-основните характеристики на човешкото съществуване. Тя е неотменим атрибут на човека независимо от неговото социално положение и историческото време. „Свободата никога не може да има за цел нищо друго, освен да желае самата себе си, щом човек вече веднъж е признал, че в изоставеността той полага ценностите, то именно затова той вече може да желае само едно – свободата като основа на всички ценности” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 68). Това не означава, че той се стреми към абстрактна свобода, а просто че постъпките на хората имат като крайна цел търсенето на свободата като такава. Човек се стреми към конкретни цели, тези цели предполагат абстрактна воля за свобода, но тази свобода може да се желае само в конкретното. Ние се стремим към свободата заради самата свобода при всякакви конкретни обстоятелства. Стремейки се към свободата в подобни случаи, ние откриваме, че тя изцяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите зависи от нашата свобода. „Свободата като дефиниция на човека не зависи от другия, но щом е налице някакво ангажиране, аз съм задължен да искам в същото това време заедно с моята свобода и свободата на другите, тъй като аз не мога да приема собствената си свобода за цел, ако не приема и свободата на другите като цел.”  („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 69).
Въпросът за свободата засяга дълбоката същност на отношенията между човека и природата, човека и обществото, между човека и неговите страсти и поведение. Когато при тези взаимоотношения човекът е зависимата, подчинената страна, той не е свободен, той е роб. И обратно, когато той е господствуващата страна, той е свободен.
“Бог не съществува” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 24) - пише Сартр – и следователно човек е изоставен, защото не намира нищо у себе си, нито извън себе си нещо, на което да се опре. Преди всичко той не намира оправдание. Ако съществуването наистина предхожда същността, никога не бихме могли да оправдаем каквото и да е, прибягвайки до някаква дадена и неизменна човешка природа. Казано по друг начин, няма детерминизъм, „човекът е свободен, човекът е свобода” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 27). Ако от друга страна, Бог не съществува, ние не можем да намерим у самите себе си ценности или заповеди, които да узаконяват нашето поведение. И така, ние нямаме нито зад нас, нито пред нас притежавани ценности, оправдания, извинения, „човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 28). 
Свободата има неимоверна тежест, защото е свързана с абсолютната отговорност на човека за света и за себе си, за всеки момент от неговия живот, за всеки негов избор. „Човекът, осъден да бъде свободен, носи тежестта на целия свят върху раменете си – той е отговорен за света и за самия себе си като начин на съществуване” („Битие и нищо”, т.2, стр. 505). „Аз съм отговорен за всичко освен за самата си отговорност, тъй като не съм основа на своето битие”. („Битие и нищо”, т.2, стр. 508).
 Сартр противопоставя свободата на необходимостта, за критерий на свободата служи проектираното от съзнанието бъдеще, а не реалното настояще. Самата свобода се превръща в необходимост, тай като тя като неотменима от съзнанието и като дадена, а не зададена предопределя една обвързаност, от която не може да се избяга. Абсолютността на свободата прави човека несвободен от своята свобода. Той по необходимост трябва да избира, не може да не избира. 
Човешката екзистенция се осъществява в поредици от ситуации. В ситуация на избор човек проектира самия себе си и по този начин доказва свободата си. Човек е длъжен да приема враждебната ситуация, дори когато това е непоносимо. 
Противопоставяйки се на Хайдегер, Сартр изтъква, че смъртта не е просто фундаментална възможност на човека, като битие-за-смъртта, а една случайност на човешкото съществуване, една гранична ситуация, която не е пречка за проектите ни, а само съдба отвъд тези проекти. “Аз не съм свободен да умирам, а съм свободен смъртен” – изтъква той. 
Разглеждайки свободата като изначална онтологическа характеристика на човека, Сартр подчертава, че човешката свобода предшествува същността на човека и я прави възможна. Тоест свободата е свобода на проекта на нищото и негово изначално условие. Тя не е нещо онтически дадено, а е битието на човека като „нищо на битието”. Затова във феноменологичеката онтология „свободата не е нищо друго освен съществуването на нашата воля или страсти, доколкото това съществуване е неантизация на фактичността” („Битие и нищо”, стр.122). 
Но макар и да разглежда свободата като абсолютна, т.е. неограничена Сартр е принуден да признае нейните граници – изборът на нещо винаги имплицира отказ от друго. За тази случайност на свободата допринася ситуацията. Човекът е винаги ситуиран, въвлечен и застрашен от битието. Следвайки в известна степен Хайдегеровата концепция, извеждаща свободата от нищото, Сартр отбелязва че “съществува свобода единствено в ситуация и ситуация единствено чрез свободата”. Различните промени в ситуацията не изменят всъщност нищо по отношение на свободата. Изборът също не води до особена промяна – тъй като всеки избор е равностоен на всеки друг. Тезите за равноценността и абсурдността на изборите се оказват сериозно противоречие с обоснованата по късно от френския философ концепция за свободата като отговорност и ангажираност най-малкото защото предварително размиват границите между добро и зло, справедливо и несправедливо, а с това премахва и възможността за каквито и да било общо валидни критерии, норми и ценности. 

А. Изборът - основна проява на свободата.

Главно място в теорията за свободата заема изборът. Изборът се разглежда от всички екзистенциалисти като основна проява на свободата. Фундаменталният акт на свободата според Сартр е избора. Човекът е свободен дотолкова, доколкото е в състояние активно да избира, проектирайки себе си по такъв начин. Изборът е функция на цялото човешко същество, което по неповторим начин осмисля битието си и променя ракурсите на света около себе си. Човек не се ражда добър или лош, герой или подлец, а сам избира /осъжда себе си/ какъв да бъде. Строго казано, човек не е свободен, защото е самата свобода. Нещо повече, той е "осъден" на свобода. Бягайки от нея, той бяга и от самата човешка действителност. А бягството от собствени решения означава бягство от проекта за света - човешкото начало.
 Във философията на Киркегор най-висшият признак на свободата на човека е правото му на избор - избор, който произхожда от вътрешната му същност, а не му е наложен от политически, религиозни и изобщо идеологически подбуди. Неслучайно основното двутомно съчинение на Киркегор е озаглавено „Или-или”. Цялото човешко същество представлява противоречие. Всеки един от нас е противоречива личност, изградена от свои собствени съмнения, надежди, копнежи и желания. Начинът на живот на всеки човек е постоянният му избор, неговото "или-или". Така, посредством постоянното търсене на правилният път, той се измъква от едно противоречие и навлиза в друго, прави един избор и веднага след това е поставен на друг.
       Ако човек спре да избира, той би спрял пълноценния си начин на живот. Всеки направен избор е доказателство за живот, за целеустременост. Но тук възниква и проблемът за навременно направенния избор. Понякога е нужно време за да се направи подходящия избор, но понякога това време продължава толкова дълго, че решението се взима от друг. Така в мислене и в търсене на вярната посока човек губи много.
       Светът се променя постоянно и докато индивидът стои пред поредния кръстопът, посоките за решение на проблема може да се променят с всяка измината минута или дори секунда. Когато човек пропусне да направи своя избор, той губи сам себе си, защото оставя на друг да реши вместо него. Така се губи смисъла на този момент от живота на този човек, който мислейки как да постъпи и бездействайки, пропилява шанса си.
       Изборът е пълноценен, когато се прави навреме и намясто. Направеният ненавременно избор проваля и променя пътя на избиращия. И все пак по-добре е да избереш грешния път, отколкото да бездействаш. Бездействието е качество, присъщо на безволевия човек, на паразит, живеещ на гърба на другите, неспособен да се справи сам. Такова съществуване само по себе си е безмислено.
      Правейки своя избор, човек изпълва със съдържание своя вътрешен свят, „избира себе си”  („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 17). Главна роля играе моралът на човека и поради това личното "или-или" е етическо. Затова не е важен резултатът от избора, дори не става дума и за самия избор, а за готовността той да бъде направен и да се поемат последствията след него, положителни или отрицателни. Човекът е човек, защото е готов да избира, готов да поеме отговорност, готов да живее. Човекът избира или естетическото (красотата), или етическото (дълга), или религиозното (вярата) съществуване (екзистенция).
Изборът принадлежи и трябва да принадлежи само на вътрешната сфера на човека, на всеки човек - и на най-нищожния, - и никаква история, никаква световна история не трябва да засяга тази област на радост и скръб като неизменна човешка собственост. Според Киркегор концепцията за човека 
във философията на Хегел е не само невярна и унизителна за човека, защото свежда ролята му до средство и инструмент в триумфалния ход на историята и в осъществяването на нейните висши цели, но е и аморална, защото отнема от личността правото на отговорност, защото я лишава от заслуга и вина за извършеното, за избора, който е направила, и за последиците от него. Безмерно е негодуванието на Киркегор срещу немската класическа философия, особено срещу Хегел, загдето той разтваря частното в общото и не вижда мястото на индивида в победоносното шествие на Идеята, загдето в името на тази всеобща всепоглъщаща Идея-Логика игнорира трагичната драма на индивида именно като индивид,  не разбирайки, че тя се корени в самия него, че му е иманентна, а не идва от едно или друго негово отношение към световноисторическия процес. А човекът, според Киркегор е трагически самотно и изоставено същество. Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата. Необходимостта затова е необходимост, защото подчинява свободата и я разглежда като своя форма, докато случайността именно като случайност, тоест като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма. 
При Сартр изборът е основна характеристика на битието за себе си и за човешката реалност да съществува означава да избира. Както у Киркегор, така и при Сартр изборът е основна проява на онтологическата свобода на битието за себе си. За него свободата и избора са еквивалентни. Няма свобода без избор, тя съществува единствено чрез него. Свободата е изборът на своето битие. Свободата е най-голямото чудо на човешкия живот, нещо повече - тя е онзи феномен, който прави самия живот да е човешки. Ако нямаше свобода нямаше да има човешки живот, а единствено животински. “Фундаменталния акт на свободата е открит... Той е избор на мен самия в света и заедно с това – откриване на света... Избор и съзнание са едно и също нещо – подчертава Сартр. При това изборът е винаги колкото съзнателен, толкова и абсурден. Той е абсурден не защото е неоснователен, а защото, от една страна отива отвъд всички основания, а от друга, защото ние не сме свободни да не избираме, тъй като “да не избираш означава фактически да избираш да не избираш”(“Битие и нищо”Така изборът е основа на избраното битие, но не и на самото избиране и човекът е изначално “осъден да бъде свободен”. Неговата свобода е “тотална и безгранична” не защото няма граници, а защото никога не се сблъсква с тях.
Свободата е не само висша ценност, но и непосилно бреме за човека. Защото свободата е и отговорност. За да е свободен един човек трябва не само да взима независимо своите решения, но и да осъзнава следствията от тях. Всички хора се стремят към свободата, но повечето от тях не са достигнали зрелостта да бъдат свободни, т.е да бъдат независими, рационални, обективни... В “Екзистенциализмът е хуманизъм” Сартр казва: “Човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не той е създал себе си, а от друга страна – все пак свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 28). Изборът предполага отговорност и сериозност, тъй като „аз съм отговорен както за е си, така и за всички и създавам определен образ на човека, когато избирам: избирайки себе си, аз избирам човека изобщо” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 19). 
Всеки от нас притежава инстинкт за свобода. Няма човек, на когото тя да не е необходима. Затова всеки един от нас се стреми да я достигне, но неколцина са тези, които я постигат. 

Б. За робството и свободата на човека.

Един от най-интересните и най-дълбоки теоретици на свободата в модерната философия е руският философ Николай Бердяев, който, както сам признава, е превърнал всвободата в стожер на своето философстване. Свободата е лайтмотив във философията на Бердяев, почти цялото му творчество е концентрирано около тази тема: „Философия на свободата”, „За робството и свободата на човека”. Според Бердяев философският подход към свободата трябва да започне с отрицание. Бердяев е убеден, че свободата е по-скоро нехаенето за каквато и да е необходимост, че следователно тя трябва да се определи сама по себе си, в собствените си параметри, а не когато се съпоставя, противопоставя или извежда чрез трансформация от нещо друго, от друга същност, субстанция и т.н.. 
Бердяев е убеден, че проблемата на свободата тръгва още от самото устройство на човешката личност, от нейната иманентна структура, в която трябва да се 
различават дълбинното от повърхностното аз което може само да съобщава, но не и да общува. Човек често пъти играе роля в живота и е възможно да не играе своята роля. Именно повърхностното аз е обърнато към другите хора, към обществото и цивилизацията, именно то е изпълнено с условности и лъжи, с прикривания и изопачавания и при неговата социализация и рационализация му се налага да играе различни роли само за да скрива своята истинска, дълбинна същност. На латински persona означава маска за театрална роля, но през вековете тази дума е загубила първоначалния си смисъл, започнала е да означава личност, която много често играе роли в много по-големия и по-реален театър на живота и много рядко в истинския театър. Следователно в самото устройство на човека, който е поставен и не може да не е поставен върху фона на цялото, общността, социума, вече е заложена несвободата, невъзможността той да бъде такъв, какъвто иска да бъде. Според Бердяев свободата не е лека и лесна, както мислят нейните врагове, напротив, тя е трудна и е тежко бреме. Свободата е право и задължение на човека и е еднакво необходима за всички сфери на човешката дейност - познавателна и социална, етическа и естетическа. И тъкмо защото свободата се осъществява в творчеството и творчеството е възможно при свободата, тя, свободата, не е езотерична, не означава затваряне в себе си и изолиране от предмета, от другите, от света, а осъществява своето битие в сътворените неща, прониква до другите, екстериоризира се до свръхличното на всеобщия опит. Затова свободата не е индивидуализъм и не може да се отъждествява с него. Но оттук започват и парадоксите на свободата - и разрешимите, и неразрешимите. Във философията на Бердяев проблемата за свободата е преизпълнена с метафизическо безпокойство и то идва от нейната двуполюсност, двупосочност. От една страна, свободата е предусловие и условие на доброто и никое добро не е добро, ако е извършено по принуда и с насилие. Но, от друга страна, свободата е предусловие и условие на злото, защото всяко зло става възможно и действително само ако няма кой да му противодейства и да му се противопоставя до степен, че то да стане невъзможно. Или, с други думи, свободата може да е "дяволска" (свобода за зло) и "божествена" (свобода за добро). Този морален аспект на свободата е неотделим от самата й същност.
Според Бердяев свободата е тайнствен и в някакъв смисъл мистичен парадокс: от една страна, тя е екзистенциална, създава нов, по-добър живот за човека, който я обладава и комуто е предоставена, но от друга страна, поражда и злото, което също се ползва от нея до степен, че може да я унищожи. Човек никъде и никога не е сам
така и неговата свобода никъде и никога не е абсолютна - винаги до нея или срещу нея се изправя също такава свобода на друг човек или на други хора.
От стълкновението на различните свободи на различните хора, на техните воли обикновено се получава равнодействаща, която не съвпада с индивидуалните воли, нито с тяхната сума и която човекът и човечеството трудно могат да предвидят. Свободата според Бердяев е нещо трудно, и оставането под робство е по-лесно. „Любовта към свободата, стремежът към освобождение показват определена човешка висота, свидетелстват, че поне вътрешно човек е престанал да бъде роб” („За робството и свободата на човека”, стр.247). Това освобождение се изисква не от природата или от обществото, а от духа – „Духът е свобода, а свободата е победа на духа” ( стр. 247).

В. Бягство от свободата.

Но възможно ли е човек да бъде истински свободен, и дали често не избираме бягството от свободата, като по-лесния начин за съществуване? Част от отговорите на тези въпроси се опитва да даде немския философ и психолог Ерих Фром. Той публикува своята първа книга, с която става известен – “Бягство от свободата” през 1941г. Привидно, в заглавието на книгата на Ерих Фром се съдържа абсурд. Свикнали сме да мислим, че съзнателното човешко същество се стреми към свободата. Приемаме на доверие, че всеки би искал да се освободи от робството на условностите и тиранията на страха. Надяваме се, че стремежът на хората към свобода ги прави справедливи и солидарни с неволята на другите. Но много често това не е така. Още повече, когато робството на зависимостта за някои е по-удобно и сигурно от отговорността на свободата. Оказва се, че свободата е не само висша ценност, тя е и тежко бреме за човека. Защото те е отговорност. Свободният човек не само взема автономно решения. Той осъзнава и следствията от тях. 
„Процесът на индивидуализирането обхваща растящата сила и целостта на личността му, а също така води до изчезване на първоначалната идентичност с другите хора и до все по-ясно разграничаване от тях. Задълбочаването на този процес може да стигне до изолация, равнозначна на самота, която поражда страх и несигурност” („Бягство от свободата”, стр.37).  Човек става сам и свободен, но и безсилен и уплашен, „новото му завоевание – свободата- като че ли се превръща в проклятие” (стр.41). 
Свободното действие е обвързване с другите хора. То и израз на морала. Това означава, че моето индивидуално действие ме обвързва с всички останали. Да бъдеш свободен, означава да не мислиш действието си като само индивидуално, но и като универсално. Когато с поведението си утвърждаваме определени ценности, ние всъщност защитаваме онова, което разбираме като валидно за всички. Затова изглежда много по-лесно и безболезнено да се съобразяваме с общоприетите норми, с общественото мнение. Това е страх от отговорността, която поемаме, ако действаме различно от другите хора, защото тогава и вината е единствено наша. И обратното – ако правим нещо, не съобразно собственото си убеждение, а само защото така е прието, това означава неувереност във всеобщия смисъл на акта. Такова поведение и действие не е истински свободно. Истински свободното действие задължава, то е отговорно поведение. А отговорността от последствията на избора се понася трудно от хората. В повечето случаи човек иска да действа невинно, т.е. така, че вината за неуспеха на действията да не бъде негова. 
Бягството от свободата е отказ от личен избор. Ерих Фром за първи път анализира причините за това бягство. Той вижда корените на бягството от свободата в създаденото усещане у хората, че не могат да влияят на социалните процеси, което подтиква някои от тях да се страхуват от собствените си дела и да не поемат отговорността на личния избор. Бягството от свободата има много форми. Най-често срещаната е конформизмът. Това е безкритично съгласие с другите. Бягството от свободата е митично, неосъзнато – то е приемане без размисъл на това, което другите вършат. То е следване на общоприетото, на общественото мнение и традиции, то е безпрекословно подчинение, съзнателно самоподчиняване на обществото. Бягството от свободата е адаптиране към стереотипите на действие на другите, превръщане на индивида в тяхно отражение, загуба на личността. То е непрестанно сравнение с това, което е общо дело и никога различаване от него. Бягайки от свободния си избор, хората стават еднакви, т.е. средностатистически хора. Те не действат автономно, а по-скоро автоматично, тъй както се действа в обществото по принцип. Отбягването на свободата е отказ на личността от себе си, обричането й на безличност. Бягайки от свободата, хората съзнателно се превръщат в абстрактни същества, същества без индивидуалност. Те не искат да се отличават от множеството. Несвободният човек е незабележим. Поради липса на собствени решения, бягащите от свободата следват обществените норми механично. Поведението им наподобява това на автоматите, чиято програма е предварително зададена. Това е поведение без риск и отговорност. Отговорността за делата се прехвърля на държавата, институциите, обществената система, родителите, лидерите и т.н. Такова подчинение, според традициите на психоанализата, е характерно за мазохизма, самоунижението и потъпкването на Аз. Бягството от свободата е такъв мазохистки акт. То е доброволно отдаване на себе си на властта на други хора, институции и т.н. Бягството от свободата не само поражда хора послушници, конформисти. То култивира пасивни, апатични и лишени от инициативност хора. Бягайки от свободата си, човек се превръща в играчка в стихийния ход на събитията, т.е. сам се предоставя на съдбата. И обратното – цялостната, единна по своята същност личност изразява свободата си чрез спонтанна активност в такива важни области като проява на чувствата, свобода и спонтанност в интелектуалната сфера, неподправеност при формиране и изразяване на желанията - свободно целеполагане, спонтанна дейност. 

Основната теза в книгата на Ерих Фром е, че свободата е двузначна. От една страна, личността, освободена от традиционните авторитети, се оказва изолирана и безсилна, превърнала се е в инструмент за постигане на несвойствени цели, отчуждена от себе си и от другите. Позитивната свободна личност, от друга страна, се идентифицира с пълната реализация на собствените си възможности и със способността си да живее активно и спонтанно. Човек никога не е напълно свободен. По логиката на собствената си динамика свободата винаги може да премине в собствената си противоположност. 

5. Взаимоотношенията между хората, фигурата на Другия.

Във философията на Сартр за човека особено място заема фигурата на Другия, анализът му за взаимоотношенията между хората. Сартр развива основните моменти на своя възглед към този въпрос, анализирайки аналогичните схващания на Хусерл, Хегел и Хайдегер. Хайдегер твърди, че човекът е вечно на път към това, което е. Той е проект на самия себе си. Да бъдеш себе си е осъществяване на върховния стремеж към свобода. Свободата като избор е присъща на Dasein. Всеки момент е момент на избор, на умиране и раждане, в който личността извървява стъпка към постигане на истинската си същност. Съществуването предхожда същността, а това предопределя, че нищо не може да бъде само това, което е изначално заложено в него. Индивидът не би могъл да бъде единствено това, което му е зададено, външното постоянно го променя и той винаги е Друг по отношение на първоначалната си, заложена същност. Постигането на същността е постоянното избиране на самия себе си и снемане на това в същността, което принадлежи на Другостта. Усещането на личността за себе си преминава и през представата на другия. Тогава човек не може да бъде себе си, да съществува самостоятелно, тъй като саморефлексията му се състои и от рефлексиите на Другите по отношение на него и рефлексията му към света. Така субективното е повлияно от обективността на външното, т.е. личността никога не е само самата себе си, тя е резутат от корелацията субект-обект. Индивидът не е никога единствено себе си, той е винаги себе си с Другия (Mitsein). Разпознаването на Другите като себеподобни позволява на Аз-а да види себе си през Другия. Но “Адът-това са Другите”(Сартр), индивидът никога не може да бъде напълно разбран от Другия, неговата същност остава в невъзможността от пълно изразяване на вътрешното.Така същността на човека остава заключена в неизказаното, което я лишава от възможността да бъде негова проява и го обрича на Другост в битието на Другите. Индивидът се сблъсква с невъзможността на езика да осъществи напълно откриваща комуникация, чрез него да се прояви целостта на душата. Това е невъзможността на личността да бъде разбрана като себе си в пространството на Другите. Пътят към постигане на самия себе си е основен модус на съществуването. Подреждането на света чрез собственото съзнание всъщност на първо място е подреждане на себе си.  Но това определя и света като непознаваем заради безкрайността и непознаваемостта на съзнанието. Познанието и е ограничено от езика, гледната точка, нагласата. ”Аз ще бъда вечно чужденец за себе си” (Камю). Аз мога да разпозная себе си, гледайки другите. Във взаимодействието си с тях аз се проявявам и реализирам. Но първичното ми отношение към другия е опредметяващо-доколкото в погледа ми той ми се явява като обект и отчуждаващо - доколкото той също ме възприема като обект, битие-в-себе-си и така ме дистанцира от мен самия, от свободата ми да се трансцендирам и от него като различен вид битие. Единственият начин да получа отново свободата си е да обективирам другия. 
Проблемът за другия получава допълнително разглеждане в съчинението "Екзистенциализмът е хуманизъм" на Сартр, което обосновава екзистенциализма като хуманистична философия на действието, на усилието, на борбата, на солидарността. 
Според Сартр ние откриваме другия, когато го виждаме. Най-същественото в случая е че когато виждам другия, аз го възприемам едновременно и като обект, и като човек. Визуално той ми се представя като предмет наред с другите предмети в света. Но заедно с това той се оказва различен от тях, до колкото и той вижда това, което виждам, и притежава способността да ме види. Да бъдеш виждан от другия е истината на виждането на другия, така че не само аз превръщам другия в обект, но и той мене. По този начин аз изгубвам субективността си и долавям погледа му като отчуждение на собствените ми възможности, като ограничение на собствената ми свобода. Другият е скритата смърт на моите възможности, той е първото ми грехопадение. 
Така, погледът на другия ме конституира като обект в полето си. За мен другият е “свързана система от недосегаеми преживявания, в които аз фигурирам като един от всичките обекти”. Т.е. той е радикалното отрицание на опита ми на субект. Той обаче ме прави не просто обект, а ограбен и притежаван обект. “Другият владее една тайна: тайната за това което съм” („Битие и нищо” т.2., стр. 220).
“Първородният ми грях е появата ми в един свят, където съществува Другият.” („Битие и нищо”, т2. Стр.290). Грехопадението ми е мое вечно проклятие, защото смъртта окончателно ще ме конституира в за-другия в очите на останалите и бъдещите живи. Чрез другия аз буквално падам в света, цялото ми същество бива излязло от мен, изложено и беззащитно. Веднъж уловил ме, за мен вече няма надежда. Аз повече не съм правеща себе си и проецираща се свобода. 
Сартр обяснява отношенията между Аз-а и Другия като изначално конфликтни. Конфликтът е изначалният смисъл на битието за другия, той е „основното значение на битието-за-другия”(„Битие и нищо” т.2., стр.220). Тази конфликтност той разкрива като изхожда от парадокса на човешката общност. „Ние всички сме обединени от нашата онтологическа разединеност” („Битие и нищо”). Сартр отбелязва, че всички междучовешки отношения могат да се изразят с думите – конфликт и самота. Появявайки се Другия ни обективира, отчуждава, превръща ни във вещ сред света на вещите: „Аз съм виновен освен това когато на свой ред гледам Другия, защото поради самия факт, че се самоутвърждавам, аз го конституирам като обект и като инструмент и го отвеждам до самоотчуждение” („Битие и нищо”, т.2, стр. 289). В очите на Другия битието за себе си, съзнанието, човекът се овеществява. Този процес предизвиква силно надигане в Аз-а на чувство на срам. Той различава два вида срам – изначален и емпирически. Изначалният срам е чувството, което аз имам в себе си като обективност в погледа на Другия. Винаги и навсякъде ще изпитваме чувство на срам от Другия, поради това, че той във всеки момент може да ни обективира, отчуждава и да ни превръща във вещи. Емпирическият, конкретният срам, който човек изпитва е само спецификация на първоначалния „априорен” срам, той също е обусловен от процеса на обективирането. 
Сартр говори за две основни позиции,  които битието за себе си приема по отношение на Другия. Първата позиция предполага стремеж към утвърждаване на собствената свобода, в асимилирането на битието на Другия, така че той повече да не се отличава по битие от мен и да няма възможност да ме обективира. Втората позиция е опит за сдобиване на доброволно признание у Другия на твоята собствена свобода. Тази позиция се осъществява конкретно чрез любовта, езика и мазохизма. При нея целта е да се превърне Другия в обект, като бъде лишен от своята субективност. В своята същност любовта не е стремеж за притежаване на тялото на другия, а за завладяване на неговата свобода за превръщането му в наш пленник. Тя е винаги разочарование и провал, защото дори и да постигна любовта другия и да го пленя, от момента в които ме обикне, той започва да ме възприема като субект. Но с това той сам се превръща в обект и по този начин отново ми се изплъзва. Любовта не може да бъде постигната и поради други, не по-малко важни причини – защото съществуването на други извън двамата влюбени я релативизира и защото всеки се стреми да съхрани собствена си свобода. Вторичните начини на поведение към другия се изразяват в безразличие, желание, омраза и садизъм.
Според Сартр и при двете позиции конфликтът между Аз-а и Другия остава неотстраним. Но подобна отбранителна позиция, заета в следствие на предпазливост, също не води до успех, тъй като чрез нея не само че не успявам да получа от другия онова което, желая от него, но и постоянното дебнене постепенно довежда до загуба на ясна представа за това, какво искам всъщност от него. Ако например сведа желанието си до сексуалния порив за притежание на неговото тяло, той ми убягва, защото, когато го притежавам, аз го достигам само като предметност, без да успея да си присвоя свободата му.
Тази крайна Сартрова позиция, формулирана още в “При закрити врати” с прочутата фраза “Адът - това са другите” предизвиква множество възражения. В отговор на критичните бележки, отправени включително и от най-близките му съмишленици по това време – Бовоар и Мерло-Понти в “Екзистенциализмът е хуманизъм” Сартр се опитва да смекчи своята позиция: “Мога да си поставя за цел свободата – изтъква той – само ако приема за цел свободата на другите”. Но в действителност и самата Сартрова концепция за свободата претърпява едно доста сложно и противоречиво развитие. 
“Ние се стреммим към свободата заради самата свободата при всякакви конкретни обстоятелства. Стремейки се към свободата в подобни случаи, ние откриваме, че тя изцяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите зависи от нашата свобода.” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 69).

6. Личността и обществото.

Изхождайки от принципа на човешката субективност, екзистенциалистите приемат самобитността, уникалността и истинността на отделното човешко съществуване и смятат, че в обществото то губи своите достойнства и качества. Действителният живот на индивида е асоциалния му живот. В обществото настъпва деформация на личността, размиването и стопяването й в масите, в тълпите. Отношението между личността и обществото се определя с термините непримиримост и антагонизъм. За Сартр човек по рождение е самотно същество, което случайно влиза във взаимоотношения със себеподобните си, той приема живота на индивида в обществото като отчуждена форма на неговото съществуване. Той разглежда връзката личност-общество върху основата на своята феномелогична онтология, на дуализма между битието в себе си и битието за себе си. Битието в себе си олицетворява обществената действителност, нейната пасивност, инерциалност, а битието за себе си, отделната личност е пълна с творчески и динамични сили, осъществява едно непрестанно възходящо развитие. Индивидуалното съзнание е коренното условие на битието и източникът на свободата на човека. 
ІІІ. Заключение

Проблемите засегнати в произведенията на Сартр  са актуални и днес. Те се опитват да ни докажат, че екзистенциализма е борба за самосъзнание на човешката ценност, а следователно и възможност. Концепцията на Сартр за свободата се тълкува като индетерминистична, тъй като се свързва с най-важното му твърдение в областта на метафизиката, а то е, че Бог не съществува. Сартр отстранява божието битие и поставя в центъра човека като му предоставя пълната свобода да направи от себе си, което пожелае без да е подвластен на висши влияния. Недостига в това Сартрово разбиране за свободата е, че не се отрича зависимостта й от обективната необходимост. Последната определя границите на личностния избор. Изборът е ограничен в рамките на конкретните реалности, с които е заставен да се съобрази, което означава, че свободата е ограничена и определението на Сартр за свободата като абсолютна е малко пресилено. Независимо от всички недостатъци, противоречия и слабости, които са изтъквани и които могат да бъдат открити във феноменологическата онтология, грандиозният опит на Сартр, в частност концепцията му за човешката участ, придобива сериозност и значимост тъкмо на фона на съвременните социални процеси. 
Свободата е една от вечните философски проблеми. Идеята за свободата е тази, около която се формира мисълта на Сартр. Тя е уникална основа на ценностите. Екзистенциализмът на Сартр поставя силно ударение върху субективността на нашата свобода, той изразява и потребността от постоянно безпокойство и творческо търсене на все по-съвършени пътища на нашата дейност. Екзистенциализмът на Сартр призовава и към отговорност на индивида за собствената му съдба и за съдбата на другите, за междучовешките отношения и социалните институции и културата. Той предупреждава хората и за опасността от нивелиране на личността под въздействието на вещите и потребителската цивилизация. Всеки един от нас е длъжен сам да формира своята личност и да придава смисъл на своя живот.
 Погнусата и страхът от съществуването продължават, защото битието е безразлично и безмълвно, а хората са свободни да избират. И те избират – по-скоро злото, отколкото доброто. Надеждата, която оставя Сартровият онтологически реализъм, не е голяма. И все пак тя е достатъчна. Ако човекът е свободен за злото, той е свободен и за доброто, винаги и навсякъде. 

 

 

[Малоум 2]

Извинявай - провокира ме новият виц:

"...

- А когато карантината приключи, какво ще правите?
- Ще се напия!
- Извинете, но Вие и така цяла карантина пихте...
- И какво може да се говори с човек, който не улавя тънката семантична разлика между депресивният екзистенциализъм на карантинния запой и феерията на безгрижното и безразборно пиянство!

..."

[Втори след княза]

Преди 2 часа, Малоум 2 said:

- И какво може да се говори с човек, който не улавя тънката семантична разлика между депресивният екзистенциализъм на карантинния запой и феерията на безгрижното и безразборно пиянство!

Интелигентно и изтънчено! Не като битийното колективно състояние от "И да паднем и да бием, пак ще се напием", нито като медикаментозната статична пристрастеност "И от радост, и от мъка, пак ще се накъркам". Финес!  

[Втори след княза]

Екзистенциализмът и "Адът, това са другите" не са рожба на 20 в. и на Сартр. Това, да се стремят да постигнат своята екзистенция и да смятат, че околните пречат за което е в идеята за отшелничеството. Отшелникът бяга от обществото за да намери себе си. Чиста проба екзистенциализъм. Приносът на Сартр е, че отшелниците са се стремели към идеалът - Бог, а Сартр поставя задачата за собствен идеал. 

Смятам, че колкото и да е привлекателна идеята за оранжерийна обстановка за достигане до своята същност, тя противоречи на смисъла от постигането й- да бъдеш такъв в човешката среда. За живеещият извън обществото всяко поведение е приемливо. Дори често- често "да вкарва дявола в пъкъла". Смисълът е в това, да имаме поведение, което е от значение за нас или за обществото в самото реално общество.

[deaf]

И от мен един виц.

Дядо говори на внучето си.

- Сократ е казал някога:"Аз съм най-мъдрият човек на света защото знам,че нищо не знам".

- А как е разбрал това?

- Жена му му е казала.

[deaf]

Преди 5 часа, Втори след княза said:

Отшелникът бяга от обществото за да намери себе си.

Отшелникът бяга от обществото защото е бил жестоко наранен от някои хора. Това е неестествен протест от страна на отшелника. По детински.

[Втори след княза]

Преди 43 минути, deaf said:

Отшелникът бяга от обществото защото е бил жестоко наранен от някои хора. Това е неестествен протест от страна на отшелника. По детински.

Това е само един от многото поводи. Предполагам също и това, че иска да укрепи духа си, да го подложи на изпитание. Прим. самобичуването не е бягство от нараняване, а измъчване на телесното за да се възвиши характера.